Магия за зора

I

Звукът от дъжда, който барабанеше в двора навън, отекваше приятно в голямата зала. Седнала на стола си до огъня, леля Гуерна дремеше над везмото си. Понякога вдигаше поглед и отговаряше послушно с „вярно казваш“ на някой от риторичните въпроси на съпруга си. Чичото на Перин, Беноик, тиерин Прен Клудан, беше изпаднал в разговорливо настроение. Седеше изправен на стола си, с едната си масивна ръка стискаше половиница, а с другата подсилваше доводите си, блъскайки по ръкохватката. Беноик беше почти съвсем посивял, но мускулите му бяха корави като на по-млад мъж, а и белите му дробове си ги биваше.

— Цялата работа е в червясалите копиеносци — изрева той. — Битката не е съвсем същата, когато в нея се сражават обикновени мъже. Те би трябвало да пазят каруците и толкова. Мен да питаш, това е едва ли не богохулство.

— Вярно казваш — рече Перин послушно.

— Ха! Цялата тази работа се дължи на скапаните дворцови измишльотини. От проклетите южняци само такова нещо може да се очаква. Нищо чудно, че кралството вече не е същото.

Докато Беноик потърси успокоение в голяма глътка пиво, Перин се опита да разгадае връзката между това да набучиш и да свалиш с копие ездач и изисканите маниери в кралския двор.

— Вие, днешните млади момчета! — продължи чичо му. — Само да бяхте участвали в някои от сраженията, в които се бих аз на ваша възраст, тогава щяхте да разберете какво означава човек да живее тук, в Кергоней. Виж се, момче, как обикаляш насам-натам без пукнат гологан. О, богове! Трябва да си намериш място в някой боен отряд и да се стараеш да се издигнеш до капитан.

— Слушай какво, Перо — намеси се Гуерна. — Ти си добре дошъл на масата ни всеки път, когато минаваш оттук.

— Разбира се, че е добре дошъл, жено! — сопна се Беноик. — Не е там работата. Той трябва да направи нещо от себе си, това е то. Не зная какво ти става, момчето ми, а проклетият ти братовчед Нед е дори още по-зле. За теб поне има някакво извинение.

— О, ъ, благодаря ти.

— Но Нед си има дън и владения, а какво прави — по цял ден ходи на лов. Топките на Адовия властелин са ми свидетели.

— Виж какво, обич моя — намеси се отново Гуерна. — И двамата с Перин са все още млади.

— Двайсет, и двамата са на двайсет! Достатъчно големи са да се задомят и да си седнат на задника.

— Чакай, чакай, чичо, та как да си взема жена, когато нямам къща да я прибера.

— Това имам предвид. Че за теб има някакво извинение.

Перин се усмихна едва-едва. Беше член на северния клон на древния и обединен Вълчи клан и затова имаше правото да се нарича лорд, но пък беше петият син на семейство с малко земя, което означаваше, че не притежава нищо освен титла и безкрайна поредица от роднини, които да играят — щат не щат — ролята на негови домакини, когато се появи пред портите им.

— Към Нед ли ще потеглиш, когато тръгнеш от тук? — попита Беноик.

— Да. Утре смятам.

На следващата сутрин Перин стана на разсъмване и отиде в конюшнята дълго преди дънът да се е събудил. Изведе от там своя сив кон на петна, чудесно животно с малко кръв на Западен ловец в него, и започна да го оседлава. По време на пътешествията си беше насъбрал изненадващо количество багаж: два чифта дисаги, дебело руло със завивки, малко желязно котле, а на рога на седлото му имаше дърварска брадва, закачена там, където повечето лордове носеха щитовете си. Тъкмо свършваше, появи се Беноик, който дойде да огледа яко натоварения кон.

— Божиите задници са ми свидетели, ама имаш вид на скапан амбулантен търговец! Защо не си вземеш товарен кон, щом като трябва да живееш по този начин по пътищата?

— О, ъ, идеята ти не е лоша.

Беноик изсумтя и прокара ръка по врата на сивия.

— Великолепно животно. А откъде младо пале като теб събра пари за него?

— О, ъ, е, ами виж. — Перин трябваше бързо да съчини лъжа. — Спечелих го на зарове.

— Трябваше да се досетя! О, богове, ти и братовчед ти ще ме подкарате, преди да ми е дошло времето, към Отвъдните земи.

Перин остави дъна зад себе си и тръгна по водещия на запад път, за да търси товарен кон. Около него се простираха нивите от владенията на Беноик, оцветени в бледозелено от младия ечемик. Тук-там фермери тичаха из посевите да пропъждат враните, които се вдигаха с възмутено грачене и плясък на крила. Но много скоро нивите отстъпиха място, защото пътят се заизкачва към потъмнелите от борове скалисти възвишения. Перин свърна от калната пътека, която минаваше за път, и започна да се придвижва през разположените на разстояние едно от друго мълчаливи дървета. Веднъж озовал се в дива местност, той нямаше нужда от пътища, за да се ориентира.

В ранния следобед стигна своята цел — планинска ливада в продълговата долина, която принадлежеше на някой си лорд Нертин, един от васалите на чичо му, но човек, когото особено ненавиждаше. Там, сред високата трева, пасяха мирно двайсет от конете на Нертин, пазени от жребеца на стадото — здраво, кестеняво на цвят животно, високо поне шестнайсет педи. Когато Перин тръгна към стадото, жребецът се понесе към него със злобно пръхтене, а останалите вдигнаха нагоре глави и гледаха, готови да побегнат. Перин започна да говори на жребеца, къткайки го тихо, едва доловим шепот от безсмислени звуци, докато конят се отпусна и му позволи да го погали по врата. Тогава стадото се върна към заниманието си и започна отново да пасе.

— Трябва да взема на заем един от твоите приятели — каза му Перин. — Надявам се, няма да имаш нищо против. Ще се грижа чудесно за него.

Жребецът отметна глава, като че даваше знак за съгласие, и бавно се отдалечи. Перин избра кестеняв скопен кон и започна да го потупва по врата и да прекарва пръсти през гривата му.

— Не ти ли е дошло до гуша от тлъстия лорд, който е твой собственик? Хайде, ела с мен да видиш и ти малко път.

Конят обърна глава и Перин му се усмихна по специален, негов си начин — дълбока усмивка, която го караше да усеща някакъв лек хлад, сякаш с нея изтичаше част от топлината му към онзи, за когото беше предназначена. Животното изпръхтя тихо и облегна глава на гърдите му. Продължи още няколко минути да го потупва, сетне си тръгна и конят го последва. Перин съвсем честно не разбираше защо, след като прекараше няколко минути насаме с който и да е кон, животното беше готово да го следва навсякъде без оглавник или въже. Номерът вършеше работа. Винаги щом парите му се свършеха, той просто взимаше кон от някого, когото не обичаше, и го продаваше на един от непочтените джамбази, които познаваше. Във вените му течеше благородна кръв и никой не подозираше, че е най-страшният конекрадец в северните провинции. Не рядко открадваше от някой братовчед, а на следващата седмица се връщаше да изрази изненадата и съчувствието си поради загубата. Само Беноик и Нед не страдаха от неговите набези.

Тази нощ Перин и двата коня прекараха настанени удобно на лагер на една горска поляна, но на следващия ден трябваше да се върнат на пътя или да обикалят с мили, за да заобиколят стръмно възвишение. Едва стигнаха до пътеката и започна да вали. Перин продължи напред, докато на конете им стана трудно да се придвижват заради калта, сетне отби малко встрани от пътя в гората и слезе. Присви се между двата коня под недостатъчния заслон на боровете и изчака бурята да отслабне. Беше, разбира се, неприятно, щото дрехите полепнаха по него, а в ботушите му потече вода, но не обръщаше внимание на неудобството, тъй както горската сърна не обръщаше внимание на дъжда и пасеше листа наблизо, защото е гладна. Ако някой би го запитал за какво е мислил през тези два студени часа, не би могъл да му отговори. Просто съзнаваше разни неща — дъжда, боровата миризма, мокрите стволове и светлозелената папрат. Всеки звук му носеше послание — катерицата се размърда в хралупата си, сърната се отдалечаваше от него, наблизо течеше поточе. Най-накрая дъждът спря. Когато стигна до Нед, беше отново сух. Дори беше забравил, че го е хванала буря.

Дънът се издигаше на кална могила зад рушаща се каменна стена и ръждясали, обковани с желязо порти, които изскърцаха като демон от ада, когато Перин ги бутна да се отворят. Вместо брох Нед притежаваше каменна кръгла къща с покрив. Тя течеше навсякъде покрай стените, а двете огнища вътре ужасно димяха. Над конюшните имаше обикновена казарма за бойния отряд, но от покрива й се лееше вода и затова Нед просто беше отделил за десетимата си войскари половината от кръга, който минаваше за голяма зала. Те спяха на сламеници, пръснати безредно на сухите места в средата на помещението. Както съответстваше на ранга му, Нед разполагаше с истинско легло до едното от огнищата. Сред този безпорядък от мухлясала слама бяха разпръснати и две маси, пейки, най-различни кожени кофи, които стояха подложени там където течеше, и елегантен стол, на който беше изрязан вълчият герб. Перин настани конете си в конюшните, влезе и намери братовчед си да седи на стола вдигнал крака на една от масите.

— Слава на боговете — ухили се Нед. — Идваш като знамение, братовчеде. Върви си налей пиво. До другото огнище има отворено буре.

Майките им бяха сестри, затова братовчедите много си приличаха. И двамата имаха огненочервени коси, лунички и ярки сини очи, но докато Нед беше добре изглеждащ мъж, най-милостивото описание за Перин би било „безличен“. С половиница в ръка той се присъедини към Нед на неговата маса. На другата войскарите пиеха и играеха на зарове.

— Защо да съм дошъл като знамение?

— Идваш тъкмо навреме, за да тръгнеш с мен да се сражаваш — Нед се усмихна, сякаш му предлагаше великолепен подарък. — Нали знаеш, че имам един съюзник на запад от тук — тиерин Греймин, когото, струва ми се, си виждал — та той изпрати зов за помощ. От мен се очаква да заведа дванайсет души, но разполагам само с десет, затова трябва да набера още двама отнякъде. Хайде ела, братовчеде! Ще бъде забавно, а и ще ми спестиш разходите за сребърен кинжал.

Перин въздъхна, защото не виждаше как може да се измъкне. Нед го беше хранил много зими наред, а освен това от един лорд се очакваше да реагира радостно, когато го поканят да се сражава. Насили се да се усмихне.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна той. — И за какво ще воюваме?

— Проклет да съм, ако зная. Получих съобщението едва днес.

— Можеш ли да отделиш един щит за мен?

— Разбира се. О, богове, Перо, да не искаш да кажеш, че яздиш без щит?

— Ами, такова… е, така е. Щитът заема прекалено много място на седлото.

— Трябвало е да се родиш дървар, кълна се.

Перин потри брадичката си и се замисли над идеята.

— Само се шегувах — побърза да каже Нед. — Е, надявам се скоро да се появи някой сребърен кинжал. Обикновено в Кергоней се навъртат много от тях. Ще изчакам два дни, сетне ще тръгна, дори и ако сме с един по-малко. Така е по-добре, отколкото да стигнем тъкмо когато сражението е свършило.

Но очевидно боговете бяха решили, че щом лорд Нед е тръгнал на война, то ще е най-добре да потегли веднага. На другия ден, скоро след закуска, градинарят влезе, без да бърза, и съобщи, че пред портите стои сребърен кинжал.

— Води със себе си и една жена — рече старецът. — Дяволски ми е жал за родата й.

— Хубава ли е? — попита Нед.

— Хубава е.

Нед и Перин си размениха по една лека усмивка.

— Чудесно — нареди Нед. — Хайде, кажи им да влезнат.

След няколко минути влязоха сребърният кинжал и неговата жена. И двамата бяха изцапани от пътя и носеха грубо облекло. Момичето беше облечено като мъж и имаше собствен меч и сребърен кинжал. Косата му беше остригана късо, като на момче, но можеше да се каже, че не е просто хубаво, а направо красиво, с големи сини очи и изящни устни.

— Добър ден, милорди. — Сребърният кинжал им направи изящен поклон. — Казвам се Родри от Аберуин и във вашето село ми казаха, че търсите да наемете такъв като мен.

— Така е — отвърна Нед. — Не мога да ти предложа повече от един сребърник на седмица, но ако ми служиш добре във войната, ще подслоня теб и момичето ти за цялата зима.

Родри погледна към покрива, откъдето слънчевата светлина влизаше на снопове, сетне към пода, където кучетата на Нед хъркаха в плесенясалата слама.

— Зимата е още далеч, милорд. Ще продължим нататък.

— О, хубаво тогава — побърза да каже Нед. — Може би ще мога да изцедя по два сребърника на седмица, а също и дял от плячката.

— Тогава готово. Хвала на милорда за неговата щедрост.

Заради Джил вместо сламеник в голямата зала лорд Нед даде на сребърния си кинжал истинска стая. Стените от плетеняк бяха ужасно мръсни, но имаше врата. Джил кацна върху разклатена дървена ракла да гледа как Родри си чисти ризницата. На светлината на свещта виждаше как той се мръщи, докато прокарва стар парцал през халките, за да изтрие ръждата.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За онази стара приказка — беден като кергонейски лорд.

— Лорд Нед е вярно чудо и половина, нали? Наистина ли ще останем тук цяло лято и зима?

— Разбира се, че няма. Предпочитам да спя край пътя. Сигурна ли си, че ще си добре, когато те оставя тук?

— О, без съмнение, когато кучетата го напуснат, кучкарникът ще е достатъчно удобен. Колко дълго смяташ, че ще продължи войната?

— Войната ли? — той й се усмихна. — Не бих я възвеличил с такава дума, любов моя. Ако съюзниците на Нед поне малко приличат на него, ще има много крясъци и кратки схватки, а сетне всичко ще свърши.

— Надявам се да си прав. Усещам, че тук се крие някаква опасност.

Усмивката му изчезна и той остави ризницата настрана.

— Пак ли проклетият деомер?

— Точно така, но това не е точно опасно сражение. Дори не съм сигурна какво имам предвид. Прости ми. Не биваше нищо да ти казвам.

— Ще ми се наистина да не беше — колеба се дълго, седнал на сламата. — Аз… е в името на черния задник на Адовия властелин, нека просто го забравим.

— Зная, какво искаш да знаеш. Не виждам да се задава смъртта ти. О, богове, та мислиш ли, че ако някога видя такова нещо, няма да те моля да не тръгваш на война?

— И каква полза ще има от това? Когато ми дойде Уирдът, мога също така спокойно да умра от треска или да падна от коня, а не само от меч. Позволи ми да те помоля за една услуга, любов моя. Ако някога видиш смъртта ми, не ми казвай и думица.

— В такъв случай няма. Обещавам.

Той кимна в знак на благодарност, изправи се, протегна се и погледна надолу към ризницата, която блестеше на светлината на свещта. Беше толкова красив, че Джил изпита желание да се разплаче, дето той ще трябва да рискува живота си за дребни вражди на хора като лорд Нед. Както винаги вечер преди да тръгне на война, тя се питаше, дали Родри ще доживее да се върне при нея.

— Хайде да лягаме, любов моя — рече той. — Ще мине много време, преди да спя отново в леглото ти.

Когато се озова в обятията му, Джил усети, че вече не става въпрос просто за съмнение, а изпита някакво студено пробождане, което все повече и повече започна да се превръща в страх. Притисна го близо до себе си и остави целувките му да удавят ужаса, който изпитваше.

Рано на следващия ден бойният отряд се събра някак си на двора. Джил остана да стои на вратата и да гледа как бойците обърнаха конете си и потеглиха в нестроен ред след двамата лордове. Четиримата бойци отзад, включващи и Родри, водеха товарни коне, натоварени с провизии, защото Нед не разполагаше с волска каруца, а дори и да имаше, не би могъл да отдели селяни да я карат. Докато колоната някак се оформяше, все се намираше по някой да подвикне, че е забравил нещо и да се втурне към къщата или конюшнята. В най-последния момент Нед откри, че Перин не притежава шлем. Изпратиха слуга да потърси в конюшнята, която очевидно служеше едновременно и за оръжейна.

Перин седеше и потриваше врат с ръка, докато Нед го ругаеше и го наричаше дървар, че и по-лошо. Джил погледна към Родри, а той въздъхна и вдигна очи към небето, за да призове боговете като свидетели за странностите на Перин. Не беше виждала благороден лорд като него и не знаеше дали да се смее или да плаче, като го гледа. Беше висок, но мършав и несъразмерен, с тесни рамене, дълги ръце и големи, тежки длани, които не съответстваха на останалото му тяло. Лицето му не беше грозно, но очите бяха огромни, устните тънки, а носът — малко сплескан. Ходеше с грацията на щъркел.

Когато слугата се върна с един ръждясал шлем, Нед оповести, че ако някой си е забравил още нещо, ще трябва да мине без него. Джил изпрати на Родри последна целувка, сетне изтича до портите да маха на бойния отряд за довиждане. В нестройна колона той се спусна в тръс надолу по хълма, сетне пое по пътя и се изгуби на запад, пръскайки кал зад себе си. Джил се помоли на Богинята да пази мъжа й и се върна в дъна, към дългото и скучно очакване на вести.

Малкото владение на тиерин Греймин се намираше на три дни езда на запад от дъна на Нед. Тесният път се виеше през стръмни възвишения и мършави борове. Не срещаха населени места; най-сетне на около десет мили преди дъна на Греймин стигнаха до село, което се казваше Спейбрун и беше едно от трите, които му се подчиняваха. Докато бойният отряд поеше конете си на селския кладенец, Перин забеляза, че селяните ги гледат с уплашени погледи. Кергонейските войни бяха като кергонейските бури — помитаха сламата както от покривите на селските къщи, така и от дъновете на лордовете.

В късния следобед стигнаха дъна на Греймин, който се издигаше на ниска могила, в средата на относително равно пасище, заобиколено с дървета. Големите порти се отвориха да ги пропуснат в двор, претъпкан с бойци и коне. Хората на Нед слязоха от конете, а конярите изтичаха да поемат животните им и да ги отведат сред общата суматоха. Тиеринът лично се приближи да приветства това подкрепление. Беше мъж с прошарена тъмна коса, чиито мускули изпъкваха под ленената му риза.

— Искрено се радвам да те видя, Нед — рече той. — Твоите дванайсет души допълват броя, който трябва да имаме.

В твърдия тон се четеше тревожна нотка, която вдъхна безпокойство на Перин, и то съвсем основателно, както се оказа на военния съвет в голямата зала. Дори заедно с Нед и тримата други съюзници Греймин разполагаше само с около двеста души. Срещу тях щяха да застанат тиерин Надрик и съюзниците му с близо триста. Спорът се отнасяше до две квадратни мили по границите между владенията им, но беше далеч надраснал земята. Греймин изразил готовност да търси арбитража на върховния крал, но преди няколко седмици Надрик му отказал. В последвалите сблъсъци между конни патрули загинал единственият син на Надрик.

— Така че той иска да види кръвта ми — довърши Греймин. — Оголих селата, за да снабдя дъна с провизии. — Никой не знае какво може да се случи, когато някой си науми да започне кръвна вражда.

Останалите лордове закимаха мъдро, но на Перин искрено му се дощя действително да се беше родил дървар. Една такава вражда би могла да бушува в продължение на години, той трябваше да участва в нея заради Нед, защото беше обвързан с честта си да се сражава на негова страна.

След вечеря лордовете се събраха около почетната маса и започнаха да изучават една не много точна карта на Източен Кергоней. Те пиеха, спореха и си крещяха взаимно, а Перин просто слушаше. Той участваше в съвета само поради уважението към произхода му — тъй като не водеше боен отряд, нямаше право на решаващ глас. Остана там и чу как лордовете приеха плана на Нед да атакуват изненадващо врага, докато е в поход, сетне се измъкна, взе един фенер от някакъв паж и го отнесе в конюшните. Когато намери петнистия си сив кон, окачи фенера на пирон на стената на бокса и седна на яслата. Сивият облегна глава на гърдите му и тихо изпръхтя. Перин леко почеса ушите му.

— Е, приятелю мой, чудя се дали ще доживея да видя зимата, истина ти казвам.

В блажено невежество за това, че съществува нещо като бъдеще, което да се обмисля, сивият хапеше ризата му.

— Ти поне ще си на сигурно място и няма да участваш. Това е нещо, за което се радвам.

Ако мъжете в Кергоней се биеха на коне, както правеха бойците в по-голямата част от Девери, нищо нямаше да е в състояние, било то чест или задължение, да накара Перин да тръгне на война. В бедната на зърно провинция обаче тези животни бяха прекалено ценни, за да се убиват, така че кергонейци отиваха на бой възседнали конете, но слизаха от седлата, за да се бият. Макар и да знаеше, че неговият приятел ще е в безопасност, сърцето на Перин се свиваше при мисълта за сражение. Както всеки път, когато беше принуден да тръгне да воюва, той се питаше дали не е чисто и просто страхливец. Без съмнение, ако разберяха какво мисли за честта и бойната слава, които му се струваха далеч по-маловажни от това да лови риба в планински поток, или да седи на поляна и да гледа как пасат сърните, всички лордове в провинцията щяха да го сметнат за такъв. В подобни моменти го преследваше старата поговорка — та има ли човек нещо по-важно от честта си? Според Перин той имаше много повече неща, но нямаше как да го каже на когото и да е, дори и на Нед, колкото и да му се щеше да си върви и да не убива мъже, които не познава, във война, която по начало не би трябвало да започва.

— Е, добре, приятелю мой, сигурно Уирдът ми ще ме споходи, когато му дойде времето. Питам се дали конете имат Уирдове? Жалко, че не можеш да говориш. Бихме могли чудесно да си побъбрим на тази тема, нали?

Внезапно замълча, защото чу някой да отваря вратата на конюшнята. Родри тръгна с енергична крачка покрай боксовете, а сребърният му кинжал пламтеше на светлината, която хвърляше фенерът.

— О, това сте вие, милорд. Капитанът на тиерина ми нареди да пазя конюшните, нали разбирате, и чух някой да говори. — Родри се огледа озадачен. — Има ли някой друг тук?

— О, такова, ах, е, говорех на коня си.

Очите на Родри проблеснаха с потисната подигравка, която Перин беше свикнал да вижда по лицата на мъжете.

— Разбирам, Милорд, мога ли да ви попитам тръгваме ли утре?

— Тръгваме. Ще проведем флангова атака и ще им устроим малка изненада.

Родри се усмихна с искрено удоволствие при тази вест. Беше красив, силен, копнееше да воюва — тъкмо мъж, какъвто се предполагаше да е Перин, и от хората, които винаги го презираха. Не беше сигурен дали завижда на сребърния кинжал, или го мрази — по-късно реши, че и двете.

На другия ден войската се строи преди разсъмване в осветения с пламтящи факли крепостен двор. Бойците мълчаха, лордовете бяха мрачни, конете неспокойно тропаха с копита, отхвърляха глави при всеки, дори и най-слаб лъч светлина, който се отразяваше от шлем или меч. Както обикновено, бойният отряд на Нед зае последен мястото си в строя, крещейки един на друг и карайки се за това кой с кого да язди. Когато се нареди до своя братовчед, Перин забеляза как Родри се усмихва, сякаш очите му оглеждаха алчно красива жена.

— Тръгваме направо — рече му Нед. — Ще си ни необходим да намираш пътя, Перо.

— Не се и съмнявам. Никой от вас не може да си намери пътя през горичка, за да стигне до планината отпред, кълна се.

— И от дърварите има полза.

Перин само сви рамене. Неспокойствието на конете го караше да се пита дали не ги очаква катастрофа; ако съдеше по своя опит, понякога животните предусещаха такива неща. Накрая Греймин наду сребърния си рог. Когато първата светлина на утрото освети със сребро небето, вратите се отвориха. С вдигнат високо меч тиеринът излезе навън, собственият му боен отряд изтрополи зад него по четирима на ред и колоната се заизвива надолу по възвишението. Внезапно Перин чу далечни бойни викове, като че ли някой се беше втурнал да пресрещне Греймин отвъд стените. Бойците, които се намираха най-близо до портите, изкрещяха от ярост; роговете отекнаха, отдавайки заповед да грабват оръжията и да се хвърлят в бой. Надрик беше подготвил своя изненада.

Дворът се превърна в хаос от блъскащи се, крещящи мъже, които скачаха от конете, грабваха щитове и шлемове и се втурваха към портите. Перин слезе от коня и го потупа за последен път по врата.

— Сбогом, и се моли на Епона да се видим отново.

Сетне, се втурна след Нед навън от портите. Боят се водеше насред възвишението. Представляваше едно бясно, парцаливо меле от хора и коне без ездачи. Хората на Надрик се стремяха да се изкачат нагоре, докато тези на Греймин се опитваха да ги изблъскат назад. Във вдигащия се нагоре облак от прах Перин почти веднага изгуби от погледа си Нед. Як мъж с вражеския герб от синьо и жълто на щита го нападна и замахна силно отдясно. Перин вдигна бързо щита, прие удара и го отхвърли, сетне замахна на свой ред, като удари силно врага си по бедрото. Псувайки, мъжът се олюля; Перин беше порязан дълбоко на дясната си ръка. Окървавен, противникът му се отдръпна, правейки лъжливи движения, като по-скоро парираше ударите, отколкото нанасяше свои. Следвайки го, Перин осъзна, че вражеската вълна се отлива назад по склона. Хората на Греймин ги следваха, като надаваха бойни викове. „Трябва да задържим височината“, помисли си Перин. Но беше прекалено късно, а и никой не би се подчинил на заповедите му, дори и да ги отдадеше.

Долу, на равното, сражението се разля, оформиха се безразборни групи и групички, които се биеха. Перин се втурна към най-близката от тях и внезапно чу от едната си страна смях, бълбукащо кискане, което от време на време се превръщаше във вой и се издигаше над плясъка и дрънченето на мечове, които се удряха в щитове и брони. Звучеше така неземно, че за миг спря и се огледа, опитвайки се да открие източника, който го издаваше. Краткото му любопитство му струва скъпо. Чу зад себе си вик и видя трима души, които тичаха право към него и до един носеха оцветени в синьо и жълто щитове. Перин изквича от ужас и почти в последния момент вдигна рязко щита и меча си, за да парира двата силни удара, които се стовариха върху му.

Третият човек свърна покрай него и продължи да тича, но колкото и непочтено да беше от тяхна страна, останалите двама се нахвърлиха да го убият. Докато отчаяно се навеждаше и парираше, Перин отново чу смеха — писък, хлипане, и то все по-високо, докато внезапно Родри се метна срещу човека, който нападаше отдясно, и го уби с два бързи замаха назад и напред — жест, който напомняше отпъждането на муха. Мъчейки се да си поеме дъх, Перин замахна с все сили срещу другия синьо-жълт, не улучи, едва не се препъна и си възстанови равновесието тъкмо навреме, за да види как мъжът пада, пронизан в гърба — там, където се съединяваше ризницата му. Родри издърпа меча си и го изтръска, разпръсквайки капки кръв.

— Благодаря, сребърен кинжал — едва можа да каже Перин.

Вместо отговор Родри се изсмя и очите му блестяха така налудничаво, че за миг Перин изпита страх да не се нахвърли върху му. Като крещяха колкото сила имат, петима войскари от отряда на Нед се затичаха към тях и ги повлякоха към едно гъсто струпване на бойци около самия Греймин. Перин се опита да не изостава, но цялата линия се въртеше и разкъсваше, отстъпвайки около него, защото превъзходството в жива сила на Надрик започна да се усеща. Остана откъснат, когато двама от съюзниците му го изблъскаха, бягайки да си спасят живота. Изтича към човек, когото смяташе за един от бойците на Нед, но онзи се обърна към него и вдигна щит, белязан с червените жълъди на друг вражески отряд. Псувайки, Перин го нападна, но получи удар отзад.

Отначало огънят го промуши, а сетне пламна и цялото му рамо. Внезапно пръстите му започнаха да изпускат по собствена воля дръжката на меча. Обърна се рязко и посрещна удар с щита си, но когато понечи да вдигне десницата си, пръстите му изпуснаха меча. Сетне усети как кръвта руква по дясната му ръка и се излива в ръкавицата. Когато врагът продължи да го напада, Перин вдигна щита като оръжие и замахна силно, отстъпвайки назад, препъвайки се по непознатия терен. Но зад него имаше врагове.

Перин нададе отчаян вик, хвърли се напред и блъсна с все сили с щита си врага пред себе си. Съвсем изненадан от тази самоубийствена маневра, човекът се хлъзна и падна назад. Изненаданият Перин падна върху него, щитът му остана между двамата и той стовари цялата си тежест върху му. Врагът отметна рязко глава назад и остана неподвижен. Перин не знаеше, нито пък го беше еня дали онзи е мъртъв или само зашеметен. Изправи се мъчително на крака, хвърли безсрамно щита си и хукна към дъна, но направи само няколко крачки. Внезапно осъзна, че битката е изгубена и че врагът владее бойното поле, а последните му другари бягат през портите малко пред следващата ги линия от сини и жълти щитове. Той падна на колене и видя как портите се затвориха. Покрай него тичаха врагове, като си крещяха.

— Ще приемат обсада — курвенските му копелдаци! Бегом към малката врата!

Никой и не поглеждаше към полумъртвия боец, отпуснат на земята. Дойде му наум, че както беше без щит в тази бърканица, никой няма да разбере, че е от противника. Виеше му се свят, но грабна с лявата си ръка меч от един труп наблизо, взе го, подтичвайки след останалите и крещейки: „Към малката врата!“ Той не даваше и свинска пръдня за Греймин, но в дъна, където нямаше и половината от необходимите провизии, приклещен от обсадата беше Нед, а нямаше кой да я разкъса. Греймин беше призовал всички съюзници, които имаше.

Сред прашната, блъскаща се тълпа хитростта му свърши добра работа. Той потича с тях двайсетина ярда, сетне изостана и хукна към дърветата, които се издигаха покрай бойното поле. Ако някой изобщо го беше видял да отива натам, той нямаше време да го преследва. Сред боровете, внимателно вързани с въжета за колчета, бяха конете на Надрик, пазени само от двамина слуги. Перин се втурна срещу най-близкия от тях, който моментално се подплаши и хукна да бяга. С плавен замах Перин преряза едно въже, хвърли меча и грабна поводите на солиден кон с орехов цвят.

— Добро конче. Моля те, помогни ми.

Животното стоя търпеливо, докато Перин се покатери на седлото. Придържайки се към дърветата, той се отдалечи от битката. Всяка стъпка на коня караше света пред него да се върти, а дясната му ръка висеше и пулсираше, той прехапа долната си устна до кръв и продължи да язди. Трябваше да отнесе вестта на Беноик. Това беше единствената мисъл, която си позволи да има. Щом стигна на пътя, срита коня в галоп и се удържа върху него само със силата на волята си. Галоп, тръс, галоп, тръс, ходом — той отиваше все по-напред и по-напред, като си напомняше, че в Спейбрун може да получи помощ. Понякога се питаше дали изобщо ще стигне до селото, но кръвта по ръката му засъхваше и вече не течеше.

Тъкмо преди пладне превали последното възвишение над Спейбрун и спря коня. Дълго време гледа надолу към пламтящите въглени и обгорени греди, наполовина скрити под дима. Лекият ветрец носеше към него и гадна миризма, която прекалено напомняше тази на печено прасе. Някои от селяните бяха чакали твърде дълго, преди да побегнат.

— О, богове, мен да питате — нашият Надрик приема отмъщението си прекалено сериозно.

Конят изпръхтя и отметна глава, подплашен от миризмата на изгоряло. Перин го подбутна, заобиколи развалините и се насочи към боровата гора. Не можеше да вдигне ръката си, нито да си мърда пръстите, но щеше да се опита да стигне сам до дъна на Нед. Използвайки странични пътеки през дивата местност, можеше да съкрати разстоянието на около четирийсет мили. Щом навлязоха дълбоко в дърветата, отново спря коня и си помисли за дъна, представи си го ясно в съзнанието си и си спомни всички онези топли, безопасни дни, които беше прекарал там, радвайки се на компанията на Нед. Сетне потегли отново, насочвайки се право към него. Всеки път, когато започваше да се отклонява от най-пряката пътека, го пронизваше дълбоко безпокойство, нещо като страх или тревога. Щом се върнеше на правия път, неспокойството изчезваше. Не разбираше ни най-малко този номер, който много пъти в миналото го беше връщал към местата, които възприемаше като свой дом.

Перин си проправяше път през гората до залез, сетне слезе от коня и го поведе в тъмното в продължение на още няколко мили; препъваше се, падаше и отново се насилваше да стане и да тръгне, докато стигнаха до малък поток. Стори му се, че мина дяла вечност, преди да успее да отпусне юздечката на коня. Най-накрая успя да я махне и даде на животното да пие.

— Извинявам се, но няма овес.

Гората бавно се приближаваше към него, завихрена във въртоп от златиста мъгла. Седна тъкмо преди да загуби свяст.

Тази нощ в голямата зала войската — по-точно каквото беше останало от нея — се гушеше като овце в снежна буря. Бяха осемдесет и няколко души в относително добра форма, двайсетина с тежки рани. Родри седеше на пода с последните шестима от бойния отряд на Нед. Никой не разговаряше, а всички гледаха към почетната маса от другата страна на залата, където Греймин и съюзниците му обсъждаха, събрали глава до глава, с опънати черти и сковани устни на светлината на факлите. Уплашени слугини се промъкваха през бойците и раздаваха малки дажби разводнено пиво. До огнището на слугите млад паж седеше и плачеше, най-вероятно питайки се дали отново ще види майка си. Накрая Нед напусна почетната маса и докуца при собствените си хора. Не седна, а се смъкна по стената, докато успя да се отпусне, наполовина изправен на сламата.

— Трябва да легнете, милорд — обади се Родри.

— Проклетата рана не е чак толкова лоша. — Нед сложи ръка на бедрото си, сякаш се опитваше да скрие кървавата превръзка.

— Извинявам се, милорд.

— О, и аз на теб. Ще трябва да си сдържаме скапаните нерви.

Всички закимаха, загледани в пода, в пространството, навсякъде другаде освен един към друг.

— Имаме провизии за шест пълни седмици — продължи лордът. — Че и повече, ако започнем да ядем конете.

— Има ли шанс за преговори? — попита Родри.

— То шанс винаги има. Утре Греймин изпраща хералд навън.

Родри наблюдаваше преговорите отдалеч, защото на разсъмване му се падна да пази на бойниците. Хората на Надрик бяха разчистили бойното поле от трупове, оставяйки зад себе си разорано, оплискано с кръв пространство от около триста ярда. Зад него бяха палатките и конете на обсаждащите. Около дъна, далеч отвъд обсега на метателните копия, се движеше в тръс конен патрул. По груби изчисления на Родри, Надрик все още разполагаше с най-малко сто и трийсет души. Когато слънцето се беше издигнало с час на небето, портите се отвориха и навън се измъкна шамбеланът на Греймин, който носеше дълга тояга, по която бяха намотани червени панделки. Патрулът се приближи до него, направи почтени полупоклони на седлата си, сетне го отведе в лагера. Родри се облегна на бойницата и зачака. Над него с грачене прелетя ято врани и той им завидя за крилата.

Хералдът се върна след около половин час, ала Родри трябваше да изчака, докато го смениха на поста, за да чуе вестите. Спусна се по стълбата и побърза да отиде в голямата зала, където бойните отряди се хранеха в зловещо мълчание. Другите лордове ги нямаше, но Нед беше седнал да хапне при хората си. Родри се отпусна до него и си взе парче хляб от кошницата, като го гледаше очаквателно.

— Надрик не иска да преговаря за мир — рече тихо Нед. — Той предлага едно — ако се предадем без бой, ще пожали жените и децата. В противен случай ще опустоши дъна и ще избие всичко живо в него.

Когато Родри изруга под нос, останалите бойци кимнаха сащисани в знак на съгласие с него.

— А ако се предадем, какво тогава? — поиска да знае Родри. — Ще избеси всички мъже в дъна ли?

— Точно така, сребърен кинжал.

Родри върна парчето хляб на мястото му. За момент му се дощя да излязат и да атакуват, да се бият, да умре почтено, вместо да се поклаща на въжето като конекрадец, но пък трябваше да се мисли за съпругата на тиерина, слугините й, дъщерите му и малкия му син.

— Така да бъде — рече той. — Въжето е по-добра смърт от болестта. Казват, че човек приритвал веднъж и всичко се свършвало.

— Макар да си сребърен кинжал, ти си почтен човек, Родри от Аберуин. Надявам се само моите благородни съюзници да са също така честни като теб.

— О, така ли, милорд! Да не искате да кажете, че спорят помежду си?

— Точно така. Е, пъклите да го вземат, ще удържим малко, преди да направим каквото и да е. Копелето може да почака няколко дни, докато се наслади на попиканата си победа.

— Защо да не чакаме, докато ни умори от глад?

— Ами ако промени условията си? Не бих се изненадал, ако курвенският му син не поиска незабавна капитулация, за да запази живота на една-едничка жена.

Перин се събуди от слънчевите лъчи, които се стичаха по дърветата и в замаяния му поглед приличаха на копия от светлина. Седна и изкрещя от пулсиращата болка в ръката. На колене пропълзя до потока и пи, взимайки вода в лявата си шепа. После осъзна, че конят е изчезнал. Стана, олюлявайки се, направи няколко крачки и разбра, че не е в състояние да измине останалите двайсет мили до дъна. За щастие не се наложи да го прави. Още няколко ярда и застана напълно неподвижен, в очакване, почти без да мисли, докато изпита странно усещане, някакво трепетно чувство, твърдото убеждение, че наблизо се намираше ако не онзи кон, то поне друг. Следвайки го, се упъти встрани, без да обръща внимание на неудобството от това, че не върви право към дъна. Мина между дърветата, докато накрая видя пред себе си просветляване, което означаваше планинска поляна. Притеглянето на коня беше толкова силно, че се увлече, разбърза се и удари ранената си ръка в едно дърво. Когато изпищя на глас, чу в отговор тихо цвилене. Продължи напред, този път по-предпазливо, и се измъкна от гората, за да се озове в мъничка тревиста долина, където конят му пасеше със заплетени в тревата поводи. Когато Перин се приближи мъчително до него, конят вдигна глава и зарови муцуна в здравата му ръка.

— Да вземем да махнем тази юзда, приятелю мой. Ако умра по пътя и поводите ти се замотаят в храст или нещо подобно, ще загинеш и ти от глад.

Свалянето на юздата само с една ръка беше продължително и агонизиращо усилие, но най-накрая успя. Облегна се на коня за опора и разрови дисагите, където намери резервната риза на предишния му собственик и парче пастърма от елен. Със зъби накъса ризата на ивици и си направи груба примка за ръката, сетне изяде пастърмата, докато яздеше напред, водейки коня с колене. Цял следобед продължи да се придвижва бавно напред, като се промъкваше през разположените далеч едно от друго дървета, катереше се нагоре по възвишения и слизаше надолу в оврази. На залез беше изминал още десет мили. Намериха друга поляна и той остави коня да пасе, завиждайки му за тревата, защото стомахът му се свиваше от глад. Имаше намерение да си почине само няколко мига, но още щом седна, сънят го победи.

Когато се събуди, поляната беше заляна от лунна светлина. Наблизо стоеше конят и спеше с отпусната глава. Нощта беше необикновено тиха; не се чуваше бухането на бухал, нито песента на щурците — нищо. Седна, учуден от тишината, и тогава видя нещо или някой да стои в края на поляната. Изруга шепнешком, надигна се и му се дощя да е при него мечът, изоставен на бойното поле. Фигурата направи крачка напред. Беше висока и стърчеше на лунната светлина — а дали това не беше лунна светлина? От здравите му голи ръце, също така осезаемо като да беше вода, капеше светлина, тя блестеше по златната лента около врата му, лъщеше по масивните рога, които се подаваха от подобна на еленска глава, макар и от нея да гледаха човешки очи. Перин заплака, обхванат от неистова, болезнена радост.

— Керун — прошепна той. — Мой най-свети господарю.

Голямата глава се обърна към него. Бистрите очи го огледаха, но не враждебно, а по-скоро безразлично; божеството вдигна ръце, за да благослови мъжа, който бе може би последният му истински поклонник в цяло Девери. После изчезна и остави Перин потопен в трепетно благоволение, което изтри всичката му болка и изтощение. По лицето му се стичаха сълзи. Той отиде до мястото, където се беше появило божеството, и коленичи на тревата, докосната от него и по този начин станала вече свещена.

След време конят наруши обаянието, като вдигна глава и сънливо изпръхтя. Перин се покатери на него и тръгна, водейки го по инстинкт през тъмната гора. Язди през остатъка от нощта, а на сутринта продължи, но не усети глад, ни болка, раната му напомняше за себе си с усещане, което приличаше на ухапването на пчела. Около час след разсъмване стигнаха до дърветата, които се издигаха само на миля от дъна на Нед. Той се качи в тръс по склона, слезе от коня и поведе умореното животно към портите. Чу викове и тропот на тичащи хора, но изведнъж му беше много трудно да вижда. Съсредоточи вниманието си върху това да остане на крака, докато Джил тичаше към него.

— Лорд Перин! Нима всички са загинали?

— Дяволски близо са до това — обсадени са.

Сетне загуби съзнание и потъна в благодатта тъмнина, където сякаш дойде да го посрещне един голям елен.

Джил и слуга на име Сейбин вдигнаха Перин върху маса в голямата зала. Докато накисваше спечената от кръвта риза и я отделяше от раната, тя се опитваше да си спомни и най-дребните нещица, които й беше казвал Невин за знахарството, но спомените не й вършеха особена работа, защото нямаше подходящи инструменти и необходимите билки. Единственото, което Сейбин изнамери като средство за лекуване на рани, беше розмарин от градината. В края на краищата Невин винаги казваше, че всяка зелена билка е по-добра от нищо. Когато най-сетне ризата започна да се отделя от раната, изпрати Сейбин за още гореща вода и малко медовина, сетне внимателно махна ленената тъкан със спечената по нея кръв. Гномчето й се появи и клекна на масата, за да види.

— Не е толкова лоша, колкото се боях — му каза Джил. — Виждаш ли? Просто е прерязал мускула, но не е засегнал големите кръвоносни съдове, които се намират под мишницата.

Гномчето кимна тържествено, наклони глава на една страна и се загледа в припадналия мъж. После изведнъж скочи и изсъска като котка, разтвори тънките си устни така, че се видяха всичките му зъби, протегна ръчички, а пръстите се свиха като нокти на животно. Джил толкова се изненада, като го чу да издава някакъв звук, че едва успя да го хване, когато то се нахвърли на Перин и се опита да го ухапе.

— Престани! — рече тя и леко го разтърси. — Какво толкова лошо има?

Личицето на гномчето се разкриви от омраза, после то се отпусна в ръцете й.

— Не бива да хапеш лорд Перин. Той така или иначе е болен, а освен това не ти е направил нищо.

Гномчето поклати главичка, за да каже, че да, направил му е.

— Какво? Виж, малки братко, защо не се върнеш по-късно и не се опиташ да ми обясниш?

То изчезна тъкмо когато Сейбин се върна с един коняр. Джил изми раната с вода, после накара Сейбин да хване ръцете на Перин, а коняря — краката му. Стисна зъби и наля медовината направо в отворената рана. Перин изрева от болка и се изви. Двамата мъже едва го удържаха легнал.

— Ще ме извините, милорд — рече твърдо Джил. — Но трябва да разпръснем мръсните течности от раната.

За миг той само се опитваше да поеме дъх; после обърна глава, за да я погледне.

— Забравих къде се намирам — промърмори той. — Продължавай.

Джил намота един парцал и му даде да го захапе, сетне отново проми раната. Той потрепери веднъж, после остана да лежи съвършено неподвижно и тя реши, че отново е загубил съзнание, но очите му бяха отворени и в тях се четеше упорита съпротива на болката, от която тя се възхити. За щастие най-лошото беше преминало. Направи лапа от листата на розмарин, сложи я в раната, сетне я превърза с чист ленен плат.

— Беноик — проговори най-накрая той. — Трябва да отида при Беноик.

— Не можете да яздите. Ако се опитате, има опасност да умрете от загуба на кръв. Кажете ми какво искате да му съобщите и аз ще отида вместо вас.

— Препусни към чичо ми. Кажи му, че Нед е хванат в капан в дъна на Греймин — гласът му премина в шепот. — Последният път, когато го видях, твоят Родри беше жив.

— Благодаря! — Тя едва не се пречупи, но се стегна, за да не пресеква гласът й. — Ще се моля все да е така.

Докато Сейбин й обясняваше кой е Беноик и как да стигне до Прен Клудан, Джил отряза един от вълците, извезани върху окървавената риза на Перин, да й послужи за знак. Когато тръгна, взе два коня. Прехвърляйки тежестта си от единия на другия, щеше да се придвижва почти със скоростта на куриер. Щом се отдалечи достатъчно от дъна, повика гномчето си, което моментално се появи на рога на седлото.

— Можеш ли да намериш Родри? Можеш ли да ми кажеш дали все още е жив?

То кимна утвърдително, потупа я по ръката, сетне изчезна. Джил си позволи да се разплаче, когато беше вече на път — там, където никой не можеше да я види.

Малко след разсъмване на следния ден Родри се качи на бойниците и погледна през стената. Вражеският лагер се събуждаше в мъгливата утрин; сред мръсните брезентови палатки разцъфваха огньове, на които щяха да готвят, насам-натам започнаха да се движат мъже и да се прозяват, докато се грижеха за конете си. Точно отвъд лагера беше положено началото на вал от отъпкана пръст с ров пред него, от който до момента бяха направени около двайсет стъпки, но скоро щеше да се сключи около тях и да сложи край на всякакви опити за бягство. Но Надрик излишно се напъваше. Вече беше решено. Скоро лордовете щяха да се предадат и да увиснат на въжето, за да спасят жените и децата. Родри копнееше само това да стане скоро, за да се сложи край на чакането. От четиринайсетгодишна възраст се учеше да живее готов да умре; на двайсет и три беше майстор в тази област на бойното изкуство. Сега бе дошъл денят, но Уирдът му щеше да го стигне на края на въжето.

Да умре обесен, да бъде хвърлен в общ ров с още сто мъже, които са имали същия прокълнат от жреците край, да почива далеч от Елдид, без знак на гроба, без някой да го оплаче, просто като сребърен кинжал, който е имал лошия късмет да го наеме не онзи, който трябва — това му бил Уирдът, така ли? Родри поклати глава — просто не можеше да повярва, че цялата му бойна слава на берсерк, странните деомерски пророкувания и магичните битки го бяха довели до тук. Беше така зашеметяващо, че той не изпитваше страх и почти никаква тъга, а само мрачен хирейд, че повече няма да види Джил. Какво щеше да стане, ако беше тръгнал на изток, вместо на запад, и го беше наел Надрик, а не Нед? Щеше да е по-лошо, реши той — да участва в такова безчестно нещо. Щеше да умре, а Надрик да живее, но поне си запазваше честта, докато лордът я бе захвърлил заради омразата.

Родри бе така потънал в мрачните си мисли, че когато нещо го подръпна за ръкава, се извъртя с изтеглен меч, преди да се усети. Сивото гномче на Джил стоеше на бойницата и му се хилеше, като едновременно с това подскачаше нагоре-надолу от възбуда. Родри усети в него да проблясва надежда. Да имаше как да накара мъничкото същество да разбере, да имаше как то да съобщи на Джил — да де, но какво трябваше да направи тя? Да изтича при някой голям лорд и да му рече, че Дивите са й разказали какво е станало? Надеждата замря отново.

— Дяволски се радвам, че те виждам, малки братко, но ти съзнаваш ли какво зло ме е сполетяло?

За голяма негова изненада то кимна утвърдително, след това вдигна дълъг пръст в знак да внимава. Внезапно около него изникнаха Диви и го наобиколиха отвсякъде: дребни сини спрайтчета, тлъсти жълти гномчета, странни сиви духчета и разноцветни мънички момиченца. Преди Родри не беше виждал толкова много от тях — представляваха цяла огромна тълпа, изпълваща бойницата.

— Какво означава всичко това?

Сивото гномче щракна с пръсти, Дивите се наредиха в колона по двама, сетне започнаха ритмично да се поклащат нагоре и надолу, всеки от тях протегнал ръка пред себе си. Сивото гномче застана начело на колоната, протегнало една ръчичка напред като другите, но лявата си беше вдигнало нагоре, сякаш държеше меч. Най-накрая Родри разбра.

— Войска? О, в името на великия Бел, да не искаш да кажеш, че някой идва да разкъса обсадата?

Гномчето подскочи и затанцува, кимайки в знак на съгласие. С леко шумолене останалите изчезнаха. Очите на Родри се напълниха със сълзи, той ги изтри и преглътна силно, преди да успее да проговори.

— Ти ли каза на Джил, че съм хванат на тясно тука?

Този път отговорът беше отрицателен. Гномчето засмука пръста си за миг, сетне започна да върви, подражавайки на скована, несръчна, кривокрака походка.

— Лорд Перин? Избягал е от сражението?

Гномчето кимна утвърдително, но изражението му беше особено вкиснато. То сви рамене, сякаш реши да не се занимава с него, сетне скочи на рамото му и го целуна по бузата, преди да изчезне. Родри отметна глава и се разсмя, докато не се сети, че сега ще трябва да убеди благородните лордове, че спасителите са на път към тях, че няма нужда да се предават, без, разбира се, да споменава за Дивите.

— О, фъшкии накуп!

Цяла сутрин докато гледаше как конните патрули обикалят ли, обикалят около дъна, разсъждава върху проблема, обмисляше различни фрази, отхвърляше ги, опитваше нови. Най-накрая по стълбата се изкатери мъчително лорд Нед и докуцука при него.

— Реших да хвърля един поглед на копелетата. — Нед се облегна на стената и се загледа надолу, а по някакъв странен начин косата му не пламтеше на слънчевата светлина, като да беше болен. — Е, добре, поне скоро ще ни избесят и ще се свърши.

— Ами, вижте какво, милорд, аз си мисля за това и…

— Аз поне нямам вдовица да ме оплаква. — Продължи лордът, сякаш не беше чул колебливите думи на Родри. — Кълна се в топките на Адовия властелин, че винаги съм искал — ако умра — земята ми да премине на Перин, а сега той взе, че умря преди мен.

— Вижте, милорд, ами ако е избягал от бойното поле?

— А, така ли? Какво би било, ако враната запее като чинка, а? Перин не беше голям боец, сребърен кинжал, а копелдаците на Надрик изклаха ранените след сражението.

— Това е вярно, но…

— Зная какво си мислиш — озъби се Нед. — Защо да оплакваме бедния Перин? По-добре за него е, че мъртъв.

— Не съм си мислил такова нещо, милорд. Нищо подобно.

— Тогава извинявай. Забравям, че не го познаваше добре. Слава на божиите задници, но така ми призля от дрънкане. Какво му има на скапания ти братовчед, как можеш да го търпиш в дъна си, той е смахнат, той е полуумен, той е това или онова. Той не беше смахнат въобще, пъклите да ме вземат! Е, малко… как да кажа, може би ексцентричен, но съвсем не и смахнат — той тежко въздъхна. — Но във всеки случай това вече няма значение. Утре сутринта ще го срещна в Отвъдните земи.

— Милорд, той не е мъртъв.

Нед го погледна така, сякаш сметна него за смахнат. Ето къде беше ключът към цялата работа и Родри пое дълбоко дъх, за да има сили, преди да продължи.

— Милорд, трябва да сте чували старата поговорка, че елдидците често имат по малко второ зрение? Това е вярно и, кълна ви се, дълбоко в себе си зная, че Перин е жив и води войска насам, за да разкъса обсадата.

Лордът присви очи.

— Погледнете ме, презрения сребърен кинжал. Аз съм участвал в повече сражения и кръчмарски сбивания, отколкото много от хората са чували. Ако е въпрос, и преди ме е чакало бесило. Смятате ли ме за човек, който ще започне да се занимава с фантазии, преди да се изправи пред смъртта? Нали ме похвалихте за храбростта ми в сражението?

— Така е — лордът обърна поглед встрани. — Видях те също как побесня. Че защо да нямаш малко второ зрение и как бих могъл да зная дали имаш, или нямаш? Но…

— Зная, че звучи налудничаво, но ви моля да ми повярвате. Убеден съм, че е вярно. Някак си го сънувам и зная, че насам идва войска в наша подкрепа.

— Че кой… о, богове, чичо ми! — Нед внезапно се усмихна. — Разбира се, Перин ще отиде право при Беноик — е, ако наистина е жив.

— Сигурен съм, че е жив, милорд. Кълна ви се в сребърния си кинжал.

— А това е най-святата клетва, която може да произнесе мъж като теб. В името на черния космат задник на Адовия властелин, какво значение има дали ще увиснем на въжето утре или след седмица? Тръгвай с мен, сребърен кинжал. Трябва да убедим съюзниците ми в това, но съм готов да се обзаложа, че те ще се хванат и за най-малката надежда.

Четири дни след като потегли от дъна на Нед, Джил се върна с войска от двеста и двайсет души, с всеки възможен войскар, който тиерин Беноик бе успял да събере, призовавайки старите си съюзници или направо служейки си със заплахи. Когато колоната на бойния отряд влезе двама по двама в двора, Сейбин се втурна, стисна стремето на тиерина в знак на преданост и започна да предава на лорда всичко, което Перин му беше разказал през изминалите дни. Джил хвърли поводите на своя кон на коняря и побърза да влезе в голямата зала, където Перин лежеше подпрян на възглавници с по една хрътка за глигани от всяка страна и три от онези стройни малки хрътки, известни под името гуертрейион, в краката. Тя блъсна едно от кучетата настрана и приседна на края на леглото да огледа своя пациент, чиито очи бяха ясни и бодри, а бузите му не пламтяха от треска.

— Добре ли заздравява раната? — попита го тя.

— Заздравява. Ако съдя по целия този шум отвън, довела си със себе си чичо ми. Знаех, че ще дойде. Ако ни няма мен и Нед да мърмори, животът му ще стане дяволски скучен.

В този момент сам Беноик влезе с широка крачка, пляскайки ръкавиците си нетърпеливо по бедрото.

— Перо, глупак такъв! А Нед — двойно по-голям глупак! Но Надрик е курвенско копеле, след като има наглостта да подлага на обсада мой роднина. Е, добре, заради това ще ги пометем от бойното поле. Тръгваш ли с нас?

— Тръгвам. Вълкът може да тича и на три крака.

— Но почакайте за миг, милорд — намеси се Джил. — Ако яздите, раната може да прокърви отново.

— Нека. Трябва да отида с тях. Мога да преведа войската през гората, разбираш ли? Така ще спестим двайсет мили и една нощ.

— Чудесно — обади се Беноик. — Радвам се да видя, че най-накрая започваш да проявяваш някакъв дух, момчето ми. Не се тревожи, Джил. Ще измъкнем твоя мъж от този червясал дън колкото се може по-бързо.

— Негова светлост е невероятно почтен и благороден. Да бях бард, бих възхвалила името ви заради това.

Тя се поклони леко и ги остави сами. Вън на двора двамина от васалите на Беноик се съвещаваха с капитаните си, докато бойците разседлаваха конете си и ги завързваха на колчета, защото в конюшните нямаше място. Тя мина през портите и слезе донякъде по склона, седна така, че да е сама, и призова сивото гномче, което моментално се появи.

— Добре ли е все още Родри?

То кимна утвърдително и сетне приклекна пред нея и започна да чопли зъбите с нокът.

— Все още не си ми казал защо мразиш лорд Перин.

Гномчето спря да си бърника в устата и направи раздразнена физиономия, но след това продължи, докато не си ги почисти така, че да остане доволен.

— Хайде, казвай, малко братче! Поне можеш да ми кажеш защо. Или е трудно да се обясни?

Без особено желание то се съгласи с последното.

— Добре, да видим тогава. Навреждал ли е нещо на теб или на други Диви?

Не, не беше навреждал.

— Може ли да ви вижда?

Очевидно не, защото то поклати отрицателно глава.

— Зъл човек ли е?

Мръщейки се от усилието да се съсредоточи, гномчето завъртя ръчички, сякаш искаше да отвърне „не точно“.

— Трябва да ти кажа, че ми е много трудно да измислям повече въпроси.

То се усмихна, притисна длани към слепоочията си, като че го е заболяла главата, и изчезна. Джил предположи, че така и няма да открие причината, но докато гномчето се държи прилично и не щипе лорда, нито пък му връзва косата на възли, това нямаше особено значение. Сега беше по-важно да се погрижи за безопасността на Родри. Реши, че не може да понесе да седи повече тук, в плесенясалия дън на Нед, в очакване на вести.

На другия ден, докато бойният отряд се стягаше, Джил, която разполагаше със собствена ризница и щит, стана и на свой ред се приготви. Когато войската се строи пред портите, тя изведе своя кон и застана в самия край на редицата. Тъй като бойците бяха набързо събрани от най-различни васали и съюзници на Беноик, ако въобще някой я забележеше, щеше да реши, че е сребърен кинжал, нает от друг лорд. Всъщност тях ги интересуваше единствено, че разполагат с още един меч.

Държеше се настрана, не разговаряше с никого и по този начин целия ден не я разкриха, защото Перин водеше армията през гората, а пътечката беше тясна и се наложи да яздят в колона по един. Цял ден заобикаляха височини и вървяха между дърветата по такива странни пътеки, че тя се молеше Перин наистина да знае какво прави. Разбра също така защо провизиите бяха натоварени на мулета, а не на каруци; очевидно Беноик познаваше много добре странностите на племенника си. Вечерта обаче, когато се разположиха на лагер на планинска поляна, я разкриха. Като наистина великолепен командир Беноик се погрижи да обиколи лагера и да разговаря лично с всеки от бойците си. Когато стигна до Джил, той зяпна за миг и избухна в смях.

— Та ослепели ли са всички мои хора? И с ризница ти съвсем не ми приличаш на момче, Джил. Какво правиш с войската?

— Ами, Ваша светлост, моят мъж е едничкото нещо, което имам на този свят. Трябва да видя със собствените си очи колкото се може по-скоро, че всичко е наред.

— Аха. Сега не можем да те пратим да се връщаш. Само ще се загубиш, ако следваш скапаните пътечки на Перо. Ела при мен. Ще можеш да хвърляш по едно око на раната му и всички ще знаят, че си под мое покровителство.

Когато премести нещата си при лагерния огън на тиерина, намери там Перин легнал, облегнат на седлото си. Беше пребледнял от изтощение, но вдигна поглед и й се усмихна.

— Знаех си, че ще намериш начин да дойдеш с нас — рече той.

— Защо, милорд?

— Ами, такова, ъ, просто си мислех, че си такова момиче. Надявам се Родри да те заслужава.

— Така смятам, милорд.

Той кимна разсеяно и се загледа в огъня. Направи й впечатление колко тъжен вид имаше — носеше белег на една непрестанна печал, която вече изписваше преждевременни бръчки на това тъй младо лице, като да бе изгнаник от някаква много далечна страна, а не от собственото си семейство. Реши, че този човек бе истинска загадка.

На другия ден забеляза още една странност на лорда. Тъй като яздеше непосредствено зад него, виждаше как успява да води. Когато стигнеха до място, където се съединяваха две пътеки или се отделяше нова, той караше войската да спре, сетне навлизаше няколко стъпки, оставаше на коня и гледаше с празен поглед пред себе си с наведена глава, сякаш душеше вятъра. За момент изглеждаше изключително притеснен, сетне внезапно се усмихваше и повеждаше бойците, изпълнен с увереност. Направи й силно впечатление и начинът, по който яздеше. По-голямата част от времето оставяше поводите завити около рога на седлото и водеше коня си с колене, като в същото време се поклащаше, пазейки идеално равновесие, въпреки че едната му ръка висеше окачена на превръзка през врата. Яхнал коня, изглеждаше по-изящен, сякаш странно несъразмерното му тяло беше устроено така, че да образува с коня едно завършено цяло.

Около два часа преди залез Перин намери голяма поляна, където да лагерува войската, и обяви, че се намират на по-малко от шест мили от дъна на Греймин. След като се бяха погрижили за конете, Джил сложи чиста превръзка на Периновата рана, от която сълзеше кръв и лимфна течност, и отново окачи ръката му през врата. Той твърдеше, че е прекалено уморен, за да яде, но тя го принуди да хапне малко сирене.

— Утре ще стигнем в дъна — заговори той. — Тогава ще мога да си почина, искам да кажа след битката.

— Слушайте какво, милорд. Не можете да се сражавате. Ако се опитате да въртите меч, раната ще се отвори отново.

— О, хич не се тревожи за това. Само ще се навъртам наоколо. Да се погрижа за онова, което мога.

Думите му бяха толкова странни, че Джил не можа да ги разбере и замълча.

— Ами, такова, виж какво, чух чичо ми да обсъжда с другите лордове и те имат намерение да влязат в боя на коне — изглеждаше искрено разтревожен. — Положително ще има ранени коне и може би ще мога да ги изведа на безопасно място.

— О, боже! Все забравям колко ценни са тук конете.

Той кимна, загледан в огъня, сякаш премисляше нещо много сложно. Минаха няколко минути, преди да заговори отново.

— Как само се надявам Нед и Родри да са още живи.

Тя знаеше, че са живи, но нямаше как да му каже. Вместо това рече:

— И аз също. Изглежда високо цените братовчед си, милорд.

— Не го ценя, защото всъщност той не е истински почтен. Но го обичам. Двамата бяхме заедно пажове в дъна на Беноик. Според мен ако не беше Нед, щях да полудея.

— Толкова ли беше суров с вас тиеринът?

— Не беше, наистина не беше. Аз бях причината, разбираш ли? Просто… ами, о, ъ, такова…

Докато го чакаше да свърши, Джил се питаше дали усилията на Нед да му запази разума не са останали напразни. Накрая той стана и отиде при одеялата си, без дума повече да каже.

— Сигурен ли си, че ще е днес? — попита Греймин.

— Сигурен съм, както съм сигурен, че слънцето свети — отвърна Родри. — Ваша светлост, зная, че ви се струва налудничаво, но ви се кълна в едно — войската, която ще ни освободи, е наблизо. Добре ще бъде да се приготвим и да излезем навън. Ако не дойдат, Ваша светлост ще разбере, че съм откачен. Тогава всички ще се предадем и ще се свърши.

Греймин го гледа продължително с изражение, което се колебаеше между съмнение и почуда. Кацнало на рамото му, гномчето се въртеше нетърпеливо, докато най-сетне тиеринът кимна в знак на съгласие.

— Прав си, сребърен кинжал — рече той и се обърна към капитана си. — Накарай хората да се приготвят. Днес всичко ще приключи, по един или друг начин.

Гномчето сграбчи косата на Родри, оскуба го и изчезна.

Бойният отряд се приготви зад портите; по бойниците се качиха наблюдатели. Докато изчакваха мъчително на горещото слънце, бойците започнаха да сядат по калдъръма. Никой не говореше; само от време на време някой хвърляше озадачен поглед към Родри, сякаш си мислеше колко са откачени, за да се хващат на думите на сребърния кинжал. Изведнъж един от наблюдателите радостно се провикна.

— От гората излизат бойци на коне! Виждам герба на Вълците! Слава на боговете, това е Беноик!

Със смях и подвикване бойците скочиха на крака. Нед прегърна Родри с една ръка и го притисна към себе си; дузина мъже го тупаха по гърба. По заповед на тиерина двама слуги вдигнаха гредата, която залостваше портата, и се втурнаха да въртят макарите. Отвън до тях достигна шумът на битка; мъже крещяха, рогове свиреха, коне цвилеха от ужас и над всичко ехтяха удари на мечове върху щитове и ризници. Родри започна да се смее, хладно шумолене под нос; усещаше се така лек, сякаш се носеше над калдъръма.

— Помни! — изсъска Нед. — Нас ни трябва Надрик.

Стенейки и скърцайки, портите се отвориха. Бойците се втурнаха навън, крещяха и се блъскаха, както когато листа и клечки препречват пътя на някой поток и той ги разбутва, разбутва, докато накрая се отприщи през тях и се спусне напред, разпенен и побелял. В полите на възвишението вражеският лагер представляваше кървава, крещяща блъсканица. Половината от бойците на Надрик не бяха успели да се приготвят; онези от тях, които имаха доспехи, се опитваха да удържат пробива през издигнатия вал срещу развърната кавалерийска атака, при това имаха мечове, а не копия. Падаха коне, други цвилеха и се изправяха на задните си крака, но на всеки изгубен кон се падаха по трима или четирима прегазени врагове. Изведнъж се чу вик, че обсадените са излезли от крепостта и ги нападат в гръб! Смехът на Родри се извиси като вой, а в същото време конниците пробиха. Отбраняващите се разкъсаха строя си, защото се обърнаха към новата заплаха в лицето на Греймин, който водеше бойците си надолу по склона.

— Ей го там! — изкрещя Нед. — С обточения щит.

Едър мъж в доспехи, но без шлем тичаше през бойното поле в отстъпление, а сребърните ръбове на щита му премигваха на слънчевата светлина. Родри го погна косо, беше спрял да се смее, съсредоточен в тичането. Скоро остави ранения Нед зад себе си. Надрик забави крачката си, запъхтя се, мъчеше се да си поеме дъх. После се препъна и Родри свърна покрай него, за да му отреже пътя. За миг само се гледаха, дишаха тежко и се опитваха да дойдат на себе си, а устните на Надрик се мърдаха под русите му мустаци.

— Ето — рече Родри. — Това е човекът, който щеше да избива жени и деца.

Сетне студеният, налудничав смях надделя. Той се втурна напред, Надрик отстъпи назад и вдигна меч и щит. Парира елегантно, с високо вдигнат щит, за да запази голата си глава. Направи опит, да намушка Родри, но той леко отстъпи встрани. Внезапно проблесна пламък и се понесе черен дим; някой беше подпалил палатките. Родри направи лъжливо движение, сетне нанесе удар; Надрик парира в последния момент, отскочи назад и започна да обикаля. Родри се извъртя с лице към него и тогава до тях достигна дим, после прах и двете се сляха в нещо по-гъсто от мъгла в морето. Двамата се спряха, закашляха се, но мирисът на изгоряло накара Родри да подивее.

Със задавен, прекъсващ се вой той нападна, обезумял като ранен лъв; нанасяше удари, отбиваше, псуваше и кашляше, а Надрик се опитваше отчаяно да го отблъсне и рядко успяваше да нанесе удар, докато парираше ударите с меч и щит. Но дори и в беса си Родри видя, че лордът се уморява. Направи отново лъжливо движение на една страна, бързо се приведе на другата, а сетне отново обратно. Надрик се опита да следва движенията му — прекалено бавно. Ударът на Родри го улучи във врата. С ужасен, бълбукащ писък той падна на колене, сетне се преви, а сърцето му изпомпваше кръвта през артерията.

Припадъкът на берсеркер напусна Родри, свлече се от него като отнесено от вятъра наметало, но го обхвана една още по-налудничава паника. Някъде сред пожара Джил лежеше мъртва или ранена. Знаеше го също така, както знаеше, че не разсъждава разумно. Чу Нед да крещи името му, но се обърна и хукна към пламтящите палатки по същия заслепен начин, по който нападна Надрик. Изведнъж чу тропот на копита и видя един кон да изплава от мъглата. Дори и опръскана със сажди, бледата златиста козина на Изгрев все така лъщеше.

— Родо! — кресна Джил. — Качвай се зад мен! Всеки момент конете на Надрик ще побегнат панически.

Родри прибра меча в ножницата му и скочи зад нея. Едва се беше наместил, когато тя срита Изгрев да потегли в тръс.

— Какво търсиш тук?

— Спасявам те. Чух те как се смееш и тръгнах право към този звук. Погледни назад. Идват ли?

Той се обърна да погледне и макар че не виждаше добре поради дима и праха, успя да различи едно стройно шествие от приличащи на коне фигури да се изтегля от горящия лагер.

— В името на всички богове! Някой ги е извел от там.

— Това ще да е самата Епона. Когато минах покрай тях преди няколко минути, пищяха и дърпаха въжетата си.

Тя спря коня и се обърна на седлото, като му хвърли озадачен поглед. Той я сграбчи и целуна, спомняйки си безумната паника, сетне отново я целуна. Тя се засмя и го отблъсна.

— Ще ми счупиш врата, както съм обърната. Почакай, докато останем сами, обич моя.

Тогава Родри си спомни, че се намират насред бойно поле, но като се огледа — малко замаян както винаги, когато пристъпът го напуснеше — разбра, че сражението е свършило. Надрик беше нападнат от толкова превъзхождащи го сили, че повечето му бойци бяха изклани, а малцината, които бяха имали късмет да останат живи, бяха взети в плен. Когато слязоха от коня и го поведоха по несигурния терен, той видя Нед да разговаря с Греймин при трупа на Надрик.

— Ела тук, сребърен кинжал! — призова го на висок глас Нед. — Ваша светлост, това е човекът, който уби копелето.

— Ще бъдеш награден за това, сребърен кинжал — рече Греймин. — Всъщност добре ще бъдеш награден заради всичко, което направи за мен.

Тиеринът коленичи до трупа, хвана меча си с две ръце и с един бърз удар отсече главата на Надрик. Стомахът на Родри се обърна — видяното беше безбожно. Греймин сграбчи главата за косата и се изправи, впери поглед в хората наоколо, във всеки поотделно, сякаш ги предизвикваше да оспорят дори с една дума онова, което прави, сетне се отдалечи, а главата висеше в ръката му. Жреците отдавна бяха забранили със страшни клетви да се взимат трофейни глави, но при вида на Греймин, понесъл главата на врага си, нещо дълбоко вътре в Родри се събуди — също както една струна на арфата зазвучава, когато друга бъде дръпната. Джил и Нед гледаха тиерина с откровено отвращение, но той изпита някакво мрачно удовлетворение.

— Бих сторил същото с човек, който е заплашил жена ми и децата ми — рече той.

— Е, да — Нед помисли известно време. — Наистина беше предизвикан.

Преди да се върне в дъна, Родри коленичи до обезглавения труп и методично смъкна от него всичко дребно и ценно — пари, брошката във форма на пръстен, обточената със злато ножница и сребърна катарама. Онова, за което беше нает, беше свършило и трябваше да мисли за яденето по дългия път.

Когато огънят избухна сред палатките, Перин яздеше покрай сражението, събираше ранените коне и ги извеждаше на сигурно място извън вала. Докато кестенявият кон, който яздеше, не изпръхтя нервно и не затанцува, той не се бе замислил за опасността от разпространяващия се дим. Сетне си спомни конете на Надрик, вързани за колчета зад палатките. Изруга, обърна кестенявия жребец и се втурна в галоп право към лагера. Отначало животното се дърпаше, но Перин му говореше, потупваше го и го успокояваше до мига, в който то събра кураж и позволи да бъде заведено близо до огъня.

Хванати между пожара и вала, конете се изправяха на задните си крака и пищяха — издаваха онзи грозен, едва ли не човешки звук, който може да се чуе само когато са обезумели от страх. Конярите се опитваха да ги спасят, но те ритаха срещу тях и отчаяно опъваха въжетата си. Перин замота поводите около рога на седлото и навлезе право сред изпадналите в паника животни, насочвайки своя кон с колена. Кестенявият трепереше и понечваше от време на време да го хвърли, но продължи да върви напред, докато Перин говореше ли, говореше. Думите се изливаха от устата му, усмихваше се по своя специален начин, посягаше със здравата си ръка, потупваше някой кон тук, пляскаше друг там, сякаш беше жребецът на стадото, който утвърждава своята власт не само като си отърква обичливо муцуната, но с леки ухапвания и ритници. Паниката започна да намалява. Конете танцуваха и се потяха, пенеха се около устата със сивата пяна на страха, заставаха зад и около него във виещия се пушек. Най-сетне конярите прерязаха и последното въже.

— Изведи ги! — кресна един от тях. — И бог да те благослови.

Перин махна и извика, повеждайки стадото напред в лек тръс. Заобиколиха вътрешния пръстен вал и се понесоха навън от горящия лагер тъкмо когато започна да пада дъжд от искри и пламтящи парченца брезент. Перин подвикна без думи, те преминаха в галоп през отвора и стигнаха на сигурно място на поляната отвъд него. Погледна назад и почти не видя дъна, който се издигаше до средата скрит в мътилката. Изчака повече от половин час, докато пушекът почти се разчисти. Беше повел стадото назад, когато го пресрещна Нед на кон.

— Търсех те — рече той. — Предположих, че си единственият човек на този свят, който би могъл да спаси конете на Надрик.

— Ами, такова, ъ, е, имат ми доверие, нали разбираш.

За миг само се гледаха.

— Е, добре — рече Перин. — Сигурно си ме смятал за убит в първото сражение.

— Мислех те, но сега виждам, че не съм имал такъв късмет.

— И аз не съм се отървал от теб.

Двамата се приведоха от седлата си, стиснаха си ръцете и не спираха да се хилят.

Когато се върнаха в дъна, братовчедите предадоха конете на слугите, сетне отидоха в голямата зала, където на почетната маса се водеше нещо като съвещание. По-дребните лордове съюзници само слушаха, докато Беноик и Греймин спореха — и двамата с пламнали лица — и крещяха.

— Виж какво! — изрева Беноик. — Направи така, че братът на Надрик много трудно може да уреди мирно цялата тази работа. Какво ще каже, когато получи тялото на брат си на две парчета?

— Да казва каквото ще, проклет да е! С какво ще се сражава с мен? Призрачни войскари от Отвъдните земи ли?

— Ами съюзниците на Надрик? Да не би всички да са били толкова ялови, че да имат само по един син? Нямат ли чичовци, които да тръгнат да отмъщават за племенниците си?

Тук Греймин замълча и започна да си поглажда мустаците.

— Ако искаш на това нещо да се сложи край — продължи по-спокойно Беноик, — вземи веднага да изпратиш вестоносци в Дън Девери и да помолиш за намесата на върховния крал. Направиш ли го, ще те подкрепя в тази война не за друго, а заради сигурността на скапания ми племенник. Ако не — веднага ще изтегля хората си и Нед.

Беноик отново прояви великолепната си дарба да изнудва.

— Добре, съгласен съм — рече Греймин. — Още днес ще изпратя вестители.

Кимвайки доволен, Беноик стана и даде знак на Нед и Перин да го последват.

— Идвайте, момчета. Имаме ранени бойци да нагледаме, а и онзи сребърен кинжал заслужава похвала. Той погуби Надрик, така ли? Ха! Това заслужаваше копелето — да го повали някакъв злощастен сребърен кинжал.

Главата на Перин се маеше от изтощение, но той тръгна с него, защото се боеше да каже на чичо си колко слаб се чувства. Намериха Родри да стои до вратата и да се налива с пиво, като да беше вода, а Джил му се усмихваше, сякаш сам беше спечелил битката. Перин въздъхна при мисълта за жестоката несправедливост — че тя обича искрено своя арогантен берсеркер. Намираше я привлекателна — хубаво момиче, полудиво и скитащо на златистия си кон, който така й отиваше — но освен това беше свързана с най-добрия боец, когото някога беше виждал. Колкото и да не му се искаше да си го признае, Перин живееше в ужас от Родри.

— Е, сребърен кинжал, ти заслужи заплатата си двойно. Човек чува за хора с второ зрение, които виждат смърт, корабокрушения и такива ми ти разни зловещи неща, но твоята способност ни беше дяволски полезна.

— Така е, Ваша светлост. Ние, елдидците, сме странна пасмина.

Другите се разсмяха на шегата, но тя накара Перин да изпита още по-голяма тревога. В този сребърен кинжал имаше нещо странно, което не можеше да изрази с думи, но то го тормозеше; тревожеше го подобно на онова чувство, което му показваше, че се отклонява от вярната пътека. За него Родри представляваше нещо повече от опасност; той беше някакъв укор или част от проклятие, или… нещо. Перин се чувстваше толкова объркан, че поклати глава, но това се оказа грешка. Изведнъж помещението се завъртя около него и от никъде се надигна пукаща златиста мъгла. Чу как Нед извика, сетне загуби съзнание. Събуди се за миг, когато Нед и Беноик го сложиха на някакво легло, но още преди да напуснат стаята, вече спеше дълбоко. Спа цял ден и сънува Джил.

На другия ден всички мъже в дъна, които не бяха ранени, потеглиха с благородниците, привидно като почетен ескорт, докато те връщаха телата на Надрик и съюзниците му, но в случай че семейството на Надрик решеше да продължи кръвната вражда, бяха готови за бой. Джил прекара сутринта да помага на Кама, жената на Греймин, да се грижат за ранените — работа, която обикновено се падаше на съпругите на кергонейските лордове, защото в провинцията нямаше достатъчно хирурзи. Когато дойде пладне, и двете се зарадваха на възможността да се измият и да поседнат да хапнат хляб и сирене.

— Благодаря ти за помощта, Джил. Ти доста разбираш от хирургия.

— На драго сърце ви помогнах, милейди. През живота си съм била свидетел на доста кръвопролития.

— Сигурно е така, след като следваш своя сребърен кинжал навсякъде. Той наистина е красавец, нали? Мога да разбера как е успял да завърти главата на едно младо момиче, наистина разбирам, но не съжаляваш ли понякога, че пътуваш с него? Трябва да си оставила много зад себе си заради своя Родри.

— Не съм, милейди. Цял живот съм живяла в нищета. Родри никога не ме оставя да гладувам и това ми стига.

Кама се вгледа в нея; усети, че е постъпила нелюбезно, и леко се усмихна, за да се извини. Джил реши, че е време да смени темата.

— Раната на лорд Перин сякаш зараства добре. Ужасно се радвам. В края на краищата Родри му дължи живота си.

— Това се отнася до всички ни — за момент лицето на Кама потъмня. — Е, неговият клан отглежда упорити мъже, най-упоритите в цял Кергоней, кълна се, а това означава много.

— Така е. Познавате ли добре клана му?

— Познавам го. Леля му и майка му са ми братовчедки или би трябвало да кажа, че майка му ми беше братовчедка, бедничката. Умря преди няколко години, разбираш ли, но с лелята на Перин — Гуерна, често се виждаме. Всъщност тя го е отгледала. Той е последното от седем деца и майка му така и не се оправи след неговото раждане. Трудно го износи, кървеше и много я болеше, а освен това остана в утробата й само седем, а не девет месеца.

— О, Богинята да ми е на помощ! Изненадана съм, че бебето е оцеляло!

— Изненадани бяхме и ние двете с Гуерна. Беше едно мършаво нещичко, но по-здраво от всяко друго седмаче, което съм виждала. Тъй като майка му беше много болна, Гуерна му намери кърмачка и накара момичето да носи денонощно Перо на нещо като превръзка през врата под роклите си, за да му е топло. Момичето седеше край огъня по цял ден и спеше до него нощем. Според мен това го спаси, че беше на топло два месеца — млъкна и се замисли. — Може би трудното начало го е направило толкова странен, бедното момче. Гуерна винаги го е наричала смененото дете. Той кара човека да си мисли за онези стари приказки, в които Дивите открадват човешко бебе и оставят на мястото му някое от своите.

Джил изпита странното чувство, че в случая с Перин старото поверие може да се окаже вярно, но сивото гномче се показа на масата и изгледа Кама така злобно и презрително, като че оплюваше самата идея. То приседна до дъската със сиренето и подпря брадичка на ръчичките си, за да слуша разказа на Кама.

— Не е хубаво от моя страна да говоря за него, след като вече е голям мъж, но ако го беше виждала тогава, щеше да ме разбереш, Джил. Беше такова мършаво момченце и колкото и да го решеше Гуерна, червената му коса винаги приличаше на дроздово гнездо. — Кама се усмихна, сякаш извличаше искрено удоволствие от тези спомени за по-добри времена. — И вечно беше из планината или в гората — всеки път, когато му се отдаваше възможност. Есенно време, щом се зададяха снеговете, плачеше, затова че ще трябва да стои вътре в продължение на месеци. По едно време избяга. Сигурно не е бил повече от осемгодишен. Двамата с Греймин отидохме на гости на Гуерна и Беноик и един ден хванаха Перин да краде медени питки от кухнята. Това го прави от време на време всяко момче, обаче Беноик изпадна в ярост, както понякога му се случва. Щеше да набие момчето, но малкият Нед се моли ли, моли да го пожали и Беноик склони. Да, ама на следващата сутрин нямаше и следа от Перин. Гуерна накара всички в дъна да го търсят, но през двете седмици, които прекарахме там, така и не можаха да го намерят. Гуерна плачеше, убедена, че е умрял от глад или се е удавил. И аз така смятах. Но след това, почти беше станало зима, тя ми изпрати съобщение. Когато паднал снегът, Перин се появил пред портите, мръсен и окъсан, само че добре охранен. Живял три месеца в планината сам-самин.

— О, богове! И какво казал?

— Ами като слушал как всички го наричат смененото дете, си наумил, че трябва да отиде да живее при Дивите, където му било мястото. „Но така и не намерих нито един от тях“, рекло бедното момченце. Гуерна плакала, като го чула да разказва това, и дори Беноик престанал да е суров с него — е, поне за известно време.

Джил би искала да чуе още, обаче предметът на тези спомени се приближи към масата. Гномчето му се озъби и изчезна.

— Перо, трябва да си лежиш в леглото — рече Кама. — Някой от слугите ще ти донесе да ядеш.

— Дяволски скучно е в леглото. Нищо ми няма.

Прихванал ранената си ръка, която висеше на превръзката, Перин приседна от другата страна на масата срещу Джил. Под очите му имаше тъмни сенки, които приличаха на размазани сажди.

— Милорд — обади се Джил, — наистина трябва да почивате.

— Никога няма да се оправя така, запрян като прасе в кочина. Искам да изляза в гората и да поседя там.

След разказа на Кама искането му придоби странен смисъл. От чувство на дълг към мъжа, който беше спасил живота на Родри, Джил оседла сивия му кон, помогна му да го яхне, сетне поведе животното навън от дъна. Излязоха сред нивите и видяха, че от вала беше оцеляла само някаква част; предишния ден хората на Беноик бяха стоварили телата на убитите в рова и го бяха запълнили със струпаната отгоре пръст. Минаха покрай този мрачен белег в почвата, отидоха до окрайнината на гората и намериха място сред разпръснатите борове, където земята беше покрита с иглички, а светлината падаше на снопове. С въздишка на удоволствие Перин седна, облегнал гръб на едно дърво. Сега, когато беше навън, изглеждаше по-добре, лицето му придоби цвят, а очите му заблестяха.

— Чудесно е, че си направи този труд заради мен, Джил.

— О, няма нищо! Дължа ви много за това, че спасихте Родри.

— Не е необходимо. Изминах целия път заради Нед и заради себе си. Какво трябваше да направя? Да лежа там и да ги оставя да ме убият ли? Дори не съм и помислил за Родри, така че няма защо да ми благодариш.

— Не съм срещала човек, който да разсъждава като вас. Съвестен сте като жрец.

— Всички така казват. Исках да ставам жрец, знаеш ли? Чичо ми се ядоса, като ме чу, а баща ми само се изсмя.

— Е, не мога да си представя как Беноик ще позволи на някой от роднините си да служи на Бел, вместо на меча.

— О, не на Бел. Исках да стана жрец на Керун, но така и не можах да намеря дори негов храм.

Джил страшно се изненада. Друго за култа към Керун, освен че е един от мрачните богове от Времето на Зората, който е бил изместен, когато храмовете на Бел и Нуд придобили власт, тя не знаеше. Божеството елен беше господар на лова, докато Бел се грижеше за уседналия живот на земеделеца. Смътно си спомни, че от хората се очаква да дарят първата убита сърна през годината на Керун, но се съмняваше дали някой вече си правеше този труд.

— Той е великолепно божество — забеляза Перин.

— Всички богове са такива — рече Джил за всеки случай, да не би да слушат.

— О, това е така, но Керун е единственият, който… ами, о, ъ, такова, искам да кажа, че сякаш единствен ми подхожда — замисли се продължително. — Или, такова, би трябвало да кажа, че той е единственият бог, на когото аз подхождам. Или нещо такова. Винаги съм смятал, че ако се моля на другите, ще го приемат като обида.

— Какво? О, я стига, не бъдете така суров към себе си. Богинята на Луната е майка на всички нас, а тя и Трите майки ще се вслушат във всяка молитва.

— Не и в моята. А освен това Луната не ми е майка.

Джил предположи, че тази декларация граничи с богохулство, но не знаеше, пък и не я беше достатъчно еня за култа към боговете, за да го отхвърли.

— Ти да не мислиш, че ми харесва да съм такъв — продължи Перин. — Просто го зная вътре в себе си. Керун е единственият бог, който би ме приел. Щеше да ми е приятно да съм негов жрец, да живея някъде из дивотията и да правя онова, което изисква неговото богослужение. Дори не можах да намеря човек, който да знае нещо повече по въпроса.

— Ами тогава може би ще трябва да отидете в Дън Девери. Казвали са ми, че там имало древни храмове, където жреците знаели всичко, което има да се знае. Готова съм да се обзаложа, че има книга или нещо подобно и ще можете да наемете някой, който да ви я прочете.

— Това е идея! — усмихна й се той. — Ти наистина ме приемаш на сериозно, нали?

— Разбира се. Баща ми винаги е казвал, че ако човек иска да стане жрец, боговете ще бъдат благосклонни към онези, които му помагат.

— Баща ти изглежда е чудесен човек. Работата е там, че никой не ме приема на сериозно, дори и Нед. Искам да кажа, че той ме обича, брани ме и тъй нататък, но ме смята за смахнат, разбираш ли, макар и да не си го признава.

— Е, добре, аз не ви смятам за смахнат.

— Наистина ли?

— Наистина. Ще бъда честна с вас. Смятам, че сте ексцентричен човек, но съм срещала и по-странни по дългия път. Та в сравнение с тях вие сте си съвсем обикновен.

Той отметна глава и се разсмя. Смехът му я изненада, защото беше дълбок, равен и наистина изпълнен с веселие, а тя осъзна, че е очаквала да е също така спънат и необикновен, както и говорът му.

— Е, добре, може би наистина трябва да отида в Дън Девери и да видя повече свят — каза накрая той. — Бих могъл да измъкна пари от братята си. Вероятно ще ми дадат малко, просто за да се отърват за известно време от мен, разбираш ли? Благодаря ти, Джил. Не съм се сещал за това. Мразя градовете, а така и не ми е хрумвало, че в тях може да се намери и нещо, което да си струва.

— Аз обаче ги харесвам. Вонят, но там винаги има страшно много неща да се видят въпреки вонята.

Той се усмихна, като я гледаше толкова топло, че тя веднага стана предпазлива, сещайки се, че са сами и никой не ги вижда. Не се боеше от него, защото можеше да му излезе насреща във всякакъв вид бой, но не искаше да го насърчи по никакъв начин в нещо, което щеше да предизвика неприятности с Родри. Не искаше да види бедния Перин убит от нейния ревнив мъж. Усещайки, че настроението й се е променило, той въздъхна и погледна настрани.

— О, ъ, а, такова, може би щях да стана добър жрец. То е сигурно, че не ме бива много за войн.

— Е, хайде, не хвърляйте кал върху името си.

Той кимна разсеяно. Джил зачака да продължи и чака ли, чака, докато след около двайсет минути й стана ясно, че той е способен да седи с часове, без да говори. Не изпитваше интерес към него като към мъж, но като загадка я привличаше.

Тази нощ войската спря да лагерува на около двайсет мили североизточно от дъна на Греймин, на самото място, станало причина за войната. Щяха да останат там и да изпратят вестител до брата на Надрик. Тъй като времето беше топло, каруцата, натоварена с благородните останки, беше оставена доста встрани от лагера и по посока на вятъра. Както забеляза Нед, беше напълно възможно Ейгуик дори да не развие трупа на брат си и да не види как е бил обезобразен.

— Да се надяваме да стане така, милорд — рече Родри. — На какво разстояние е дънът на лорд Ейгуик?

— Само на десет мили. Ако имаме късмет, той ще дойде утре преди залез-слънце.

Върнаха се заедно в лагера, разположен на една поляна. Прахът се сгъстяваше и ставаше кадифеносив, но Родри, разбира се, можеше да вижда много добре благодарение на елфическата кръв, която течеше в жилите му. Когато минаваха покрай един мършав храст, съзря вътре в него да се движи нещо и спря да погледне по-добре, защото не можеше да очаква толкова близо до куп човешки същества да се е скрил заек или друго животно. Свит между разкривените стебла, видя един от Дивите, какъвто преди не беше срещал: почти черен, разкривен гном с дълги зъби, издути очи и червени нокти. За миг той го изгледа с ужас, сетне изчезна.

— Нещо не е наред ли? — попита Нед.

— Няма нищо, милорд. Стори ми се че… о, че някой е изпуснал нещо от багажа, но се оказа просто камък.

По-късно, докато седяха край лагерния огън, Родри определено усещаше, че го наблюдават, но колкото и внимателно да се оглеждаше около себе си, не видя човек или дух да гледа към него.

— Дяволски опасно е да се използват Диви да разузнават — рече човекът, който се наричаше Гуин.

— Зная, но не мога нищо да направя, докато не видя Родри в плът и кръв. — Неговият спътник вдигна поглед от сканиращото огледало, положено върху квадратно парче черно кадифе на масата пред него. — Поне се е измъкнал от обсадата. Тази скапана дребна вражда можеше да ни съсипе плановете.

Гуин само кимна, съзнавайки добре колко малко им оставаше да изгубят дивеча, когото преследваха, защото за малко щеше да го стигне Уирда на боец. Човекът, използващ името Мерик, зави внимателно огледалото и го сложи обратно в тайния джоб на дисагите си. И двамата бяха бардекци, но ги бяха избрали за този лов, защото в семействата им течеше деверийска кръв. Всеки от тях имаше права, тъмнокафява коса и достатъчно светла кожа, за да не бъдат забелязани в кралството, особено в северните провинции, където рядко се виждаха хора от тяхната родина. Всъщност майката на Гуин беше деверийка, продадена от нейния изпаднал в нищета клан като наложница на бардекски търговец. Доколкото си го спомняше, от бардекска гледна точка баща му също беше относително светъл, но беше виждал този човек само няколко пъти, преди него самия да го продадат като нежелано дете-роб на четири годинки. Не знаеше нищо за произхода на Мерик, а дори и истинското му име. Хората, избрани от братството за Ястреби, пазеха тайните си и позволяваха на другите да пазят своите.

— Знаеш ли къде се намира сега?

— Зная — рече Мерик, докато закопчаваше дисагите. — Не е далеч. Смятам, че ще бъде съвсем безопасно за нас да минем оттам утре. Бихме могли да спрем и да позяпаме някоя и друга минута войската. Никой нищо няма да си помисли. Кой пътник няма да спре и да позяпа какво правят благородниците.

— Вярно казваш. А след това?

— Наблюдаваме. Нищо повече. Помни това добре. От нас се очаква само да наблюдаваме отдалеч, докато Родри и момичето не останат сами на пътя. Тогава можем да повикаме останалите и да направим каквото трябва.

— Хубаво, но има нещо в този план, което ме смущава. Прекалено сложен е, оплетен и объркан като преплетените украси, които обичат тук.

— Да, и аз трябва да призная същото, но кои сме ние да спорим с нашите командири?

— Никои, разбира се.

— Шегата ти съвсем не беше смешна.

— Не съм се опитвал да се шегувам.

Гуин усети внезапен трепет на страх, сякаш произнасяйки напълно обикновената фраза „невин“ би могъл да призове Невин в стаята им в хана подобно на демон, който се появява при всяко споменаване на името му. Сетне отпъди нелогичната мисъл. Тя просто показваше притеснението му от объркания план, който стоящите по-горе в кървавата гилдия им бяха възложили да изпълняват. Много им беше лесно на тях, тъй както си седяха в безопасност на островите, да планират пленяването на Родри без използването на оръжие, за да не се привлече вниманието на деомера на светлината.

— Казал ли ти е някой какво се очаква от нас да направим с неговото момиче? — попита Мерик.

— Казаха ми. Да го убием. Ако има време, първо ни се разрешава да се позабавляваме с нея.

— Чудесно. По всички сведения е хубава.

— Но само ако няма опасност. Тя не е важна за онова, което се цели с цялата тази работа, или поне така ми казаха. Просто трябва да бъде отстранена.

Мерик кимна, възприемайки тази нова информация. Стояха прекалено ниско в гилдията на Ястребите, за да им казват нещо повече от онова, което трябваше да знаят. Гуин приемаше невежеството като част от дисциплината, но вътре в себе си се питаше какво имат намерение да правят с Родри кървавите гилдии, след като те най-сетне го закарат в Бардек. Нищо приятно без съмнение, но това не му влизаше в работата. Всъщност нито той, нито Мерик имаха някаква представа кой е наел гилдията им и ги е изпратил с тази задача. Кървавите гилдии приемаха работа от всеки, който можеше да плати висока цена, за което знаеха хора не само в Бардек, но и в Девери.

На другия ден тръгнаха от Бобир — селото, където бяха отседнали, и потеглиха на североизток. Около два часа след пладне стигнаха до широка поляна и военен лагер — пространство, заето от палатки на около трийсет стъпки встрани от пътя, и коне, които пасяха отвъд него. Повечето от бойците седяха на земята и играеха на зарове, но имаше постове, разположени на равни интервали около стана.

— Да се надяваме, че Родри не е някъде отвъд конете — промърмори Мерик.

Изведнъж им се наложи да се притеснят поради далеч по-съществена причина от това къде би могъл да се намира Родри. Както яздеха бавно покрай лагера, спирайки от време на време да зяпат с престорено удивление, чуха някой да вика. Иззад палатките връхлетя в галоп отряд от десет души, раздели се на две и ги заобиколи, преди още да им мине през ума да бягат. Във всеки случай всеки опит за бягство би бил грешка. Водачът на отряда, сивокос мъж в карираните бриги на благородник, насочи коня си към тях.

— Не е необходимо да се притеснявате, момчета — рече той. — Просто искам да зная кои сте и на кого служите.

— Името ми е Гуин, а това е Мерик, милорд, и не служим на благороден лорд. Работим за гилдията на търговците в Лин Ебон, най-вече като охрана на кервани, но те ни изпратиха тук с писма и други подобни неща до новата гилдия в Дън Пир.

— А имате ли нещо, с което да го докажете, момче? Води се война и няма откъде да зная, че не сте шпиони.

Гуин бръкна в ризата си и извади тънка верижка с откраднат печат на въпросната гилдия. Лордът го разгледа, изръмжа одобрително и го върна.

— В такъв случай извинявайте. Продължете, но внимавайте по пътя. Най-вероятно няма да имате неприятности, ала си струва човек да си държи очите отворени.

— Така е, милорд, и ви благодаря.

Лордът махна с ръка, отрядът се раздели и ги пропусна, така минаха право покрай един войн, който според описанието трябваше да е Родри. Късмет, при това голям, помисли си Гуин, но погледна с безразличие към сребърния кинжал и изражението на лицето му не издаде с нищо какво мисли. Родри му отвърна на погледа със същото безразличие, обърна коня си и последва отряда, който се връщаше в лагера. Нито един от двамата не проговори, докато не бяха изминали около миля; тогава Мерик се разсмя, гърлено и мрачно.

— Е, добре, значи. Отсега нататък няма да се налага да пращам Дивите.

— Другите виждали ли са го?

— Не са. Говорих с Бридин чрез огъня снощи и те са все още твърде далеч на юг. На тях няма да им се налага да сканират, освен ако нещо не се случи с мен.

— Няма. Нали затова те придружавам.

— Нагъл си, нали? — Мерик се обърна на седлото и му се усмихна. — Но няма да отрека, че си най-добрият боец в Братството. Остава да се надяваме, че ако се стигне дотам, ще се окажеш по-добър от Родри.

— Да се надяваме, че няма да се стигне, те го искат жив.

През първите няколко дни, след като войската замина и докато в дъна чакаха в напрежение за вести, Джил прекарваше голяма част от времето си с Перин, обикновено в гората. Ако слънцето и чистият въздух можеха да се нарекат лечение, те имаха много по-голямо оздравително въздействие от лежането. Скоро тъмните кръгове под очите му изчезнаха и оставаше по цял ден буден. Но независимо колко време прекарваше с него, тя не изпитваше чувството, че го познава, защото той беше въздържан и затворен в себе си като дивите животни, които толкова много обичаше. След първия им разговор повече не спомена, че копнее да стане жрец на Керун. Когато се опитваше да го заговори за семейството му или за живота в дъна, той винаги се отклоняваше и казваше нещо откачено, което слагаше край на разговора им. Изглежда се радваше на компанията й, но понякога тя се питаше дали не би предпочел да е сам. На третия ден обаче той разкри чувствата си по един тревожен начин.

Следобед тръгнаха на обикновената си разходка, но този път той й каза да заведе коня по-навътре сред дърветата, защото искаше да й покаже мъничко поточе, по брега на което растеше папрат. След като напои сивия жребец, Джил послушно се възхити на папратта и седна до него на хладната сянка.

— Би трябвало скоро да имаме вести от войската — заговори той. — Ако е имало сражение, ще изпратят вестоносец.

— Да се молим да са на път за дома, и то без да ги преследва чужда войска.

— Истината говориш. Макар че… а, ъ, о, такова…

Джил го изчака търпеливо да си събере мислите. Вече започваше да свиква с това той да прекъсва разговора за продължителни периоди от време.

— Ами, такова, чудесно беше да седя с теб в гората. Без съмнение няма да можем да го правим, когато Родри се върне.

— Разбира се, че няма да можем. Понякога Родри става отвратително ревнив, макар и да няма причини за това.

— О, а, ъ, значи няма причини за това?

— Никакви, милорд.

Тя застана нащрек, в очакване да види как ще приеме твърдия й отказ. За момент той се загледа печално в папратта.

— Никакви, така ли? — проговори накрая той. — Наистина ли?

Обърна се към нея и й се усмихна, една особена усмивка, открита и напрегната, която сякаш посегна, обгърна я и я разтревожи с топлина, осезаема като докосване с ръка. С мъка отклони погледа си, а той сложи нежно ръка на бузата й. Тя се изви и му удари ръката, но той се усмихна отново по начин, който го накара сякаш да запламти. Тя го гледаше втренчено, защото за миг вече не беше способна да мръдне. Когато я целуна, устните му бяха меки, нежни, но и чувствени, обещаващи хиляди неща.

— Ти си наистина красива — прошепна той.

С усилие на волята си тя го отблъсна и му се сопна.

— Вижте какво, такива работи между нас повече не може да има.

— А защо да няма?

Усмивката му беше толкова смущаваща, че Джил побърза да стане и отстъпи назад, сякаш беше враг с меч. Той не направи усилие да я последва, а само я гледаше с наведена настрана глава като дете, което пита. Отстъпи още няколко крачки и усети как магията престана да действа.

— Връщам се в дъна — озъби се тя. — Очевидно имате достатъчно сили да яздите сам.

На връщане премисли проблема. Не можеше да е деомер — откъде щеше да го е научил — но пък какво друго би могло да е? След като вече беше на разстояние от него, случката оставаше някак си странно замъглена в съзнанието й, сякаш така и не се беше запечатала в паметта й. Реши, че независимо дали това е деомер или не, вече ще избягва да остава насаме с Перин. Когато той се върна в късния следобед, тя го видя от другата страна на голямата зала. Изглеждаше толкова безразличен, толкова неясен и несръчен, че започна да се чуди дали не е сънувала станалото край потока.

Наклякали насред поляната, лордовете преговаряха. Ейгуик водеше десет от хората си за ескорт, Греймин също десет, един от които беше Родри. Той беше убил брата на Ейгуик и трябваше да присъства, за да го потвърди, ако лордът поиска. Досега Греймин не беше получил възможност да каже нещо, защото основно разговора водеше Беноик.

— Значи е уредено, нали? — рече най-накрая Беноик.

— Уредено е — гласът на Ейгуик прозвуча много уморено. — Ще се подчиня на арбитража на върховния крал — стига да смятам, че е проведен справедливо.

— И аз също — намеси се Греймин, преди Беноик да свари да се съгласи от негово име. — Кълна се в честта на клана си.

— И аз в честта на моя. — Ейгуик въздъхна и се изправи, загледан към цялата войска, която стоеше зад тях. Родри предположи, че преценява с колко души тя превъзхожда малцината бойци, които би могъл да събере. — Изпрати ми хералд, когато дойдат кралските хора.

— Така ще стане. — Беноик се изправи на крака и махна на останалите да станат. — Да си стиснем ръце.

Стиснаха си тържествено ръцете. За момент Ейгуик се забави, оглеждайки десетте бойци около тиерина. Положително знаеше, че един от тях е убил брат му, затова се взираше поотделно в лицата им, като погледът му се задържа малко по-дълго върху Родри. Той пък на свой ред го изгледа смело и видя как устата на лорда горчиво се сви. Имаше само една причина в преговорите да участва сребърен кинжал. Ейгуик рязко се обърна и поведе хората си. Родри изпусна дълга въздишка на облекчение.

— О, та ти си убил копелето в честен бой, сребърен кинжал — обади се Беноик.

— Така е, но все пак е трудно да гледаш в очите роднините на човека, на когото си донесъл неговия Уирд.

Докато възсядаше коня си, за да се върнат в лагера, Родри имаше чувството, че някой го дебне. Обърна се на седлото и се озърна, но всички наоколо възсядаха. Във всеки случай никой не би ме гледал така втренчено, помисли си той, освен ако Ейгуик не може да изпраща отдалеч лоши погледи.

И въпреки това продължи още малко да усеща върху себе си нечий чужд взор, после всичко избледня. По време на дългия път назад към дъна на Греймин изпитваше от време на време чувството, че някой го следи.

— Дяволски се радвам да видя, че ръката ти вече не виси на превръзка — отбеляза Нед.

— И аз също — отвърна Перин.

Взе една кожена топка, натъпкана здраво със слама, и започна да я стиска, за да упражнява пръстите си. Скоро щеше да започне да раздвижва и цялата ръка, но толкова много болеше, че искаше да го отложи за ден-два.

— Ще заздравее ли както трябва? — попита Нед.

— Все още не зная. И без това никога не ме е бивало с меча. Във всеки случай няма да загубя някакво тънко умение.

— Е, мен ако питаш, битката свърши. Ейгуик не може да създаде някакви особени неприятности. Брат му е оголил владенията заради войната си с Греймин.

— Значи чичо ни ще изтегли войската, така ли?

— О, не, няма. Той се забавлява чудесно, като тероризира Греймин и говори вместо него. Но зная, че ти много се измъчваш да стоиш затворен в дъна по този начин. Ако искаш, можеш да си тръгнеш.

— Благодаря ти, но ще остана. Просто в случай… о, ъ, а, такова, че нещо се случи.

— Дори и да започнем отново да се сражаваме, с тази ръка ти няма да можеш да дойдеш с нас.

— Зная. Не е там въпросът, разбираш ли?

— А къде е въпросът?

— Ами, такова, ъ, Джил.

— Какво? Ти си откачил. Родри ще те накълца на парчета! Съвсем не искам да те обидя, защото би могъл да направи същото с мен, при това без да се напъва.

— Не виждам причина да се стигне до открит бой, нали?

— Никаква. То няма причина и слънцето да изгрява всяка сутрин, но все някак си го прави.

С ръце на бедрата Нед оглеждаше Перин, сякаш мислеше как да го удари.

— Готов съм да се обзаложа, че мога да му отнема Джил — обади се Перин.

— Разбира се. Затова съм така дяволски притеснен. О, богове, досега не съм виждал човек, който да има такъв късмет с момичетата като теб. Как го правиш, а?

— Много им се усмихвам и ги лаская. Едва ли е нещо по-различно от онова, което правят повечето мъже.

— Така ли? А защо не ми е вършило същата работа?

— О, вероятно не се усмихваш както трябва. Трябва да… о, ъ, да пуснеш да потече и малко топлина с усмивката. Лесно е, след като веднъж му хванеш колая.

— Тогава ще трябва да ми покажеш как. Но, виж какво, ако заложиш капан за Джил, може да налетиш на вълк.

— Вълкът ще изпълнява заповедите на моя любим братовчед и ще обикаля цял Кергоней с него.

— Не мога да го направя. Не е честно.

— А колко пъти съм лъгал чичо ни заради теб? И това беше нечестно.

— Така е. Толкова ли искаш да прекараш една нощ в леглото на Джил?

— В живота си не съм желал нещо толкова, колкото нея.

— Ах, проклет да си, копеле такова! Хубаво тогава. Ще намерим къде да отидем двамата с Родри.

— Благодаря ти, братовчеде. Най-смирено ти благодаря.

Наложи се да чакат дълго, докато бързият куриер пропътува повече от двеста мили до Дън Девери. Той можеше да се спусне с някой от многото шлепове, които плаваха по Камин Ирейн, но трябваше да се върне на кон. В другите части на кралството, разбира се, имаше гуербрети, които да изслушат тяхната молба, но онези, които някога управляваха Кергоней, бяха водили непрекъснато ненужни войни помежду си, докато накрая крал Марин Втори беше премахнал този ранг през лятото на 962 година. След кървав бунт синът му Касил наложи декретът за премахването на гуербретите да влезе в сила. Оттогава насам кралете лично приемаха васалното подчинение на отделните лордове и отсъждаха по кавгите помежду им.

Докато чакаха, Перин дебнеше Джил, но от почетно разстояние, гледайки да остане сама, без Родри, което рядко се случваше. Тези моменти много трудно се улавяха, защото тя правеше всичко по силите си да го избягва. Тъй като беше първата жена, която се съпротивляваше на необикновеното му привличане, беше озадачен, но съпротивата я правеше още повече желана. Накрая шансът му да предприеме нещо дойде. На залез-слънце на десетия ден куриерът на Греймин се върна с вестта, че кралят благосклонно се е съгласил да отсъди по въпроса. Всъщност по пътя го следваха един хералд и юридически съветник.

— Великолепно! — рече Беноик. — Виж какво, Греймин, трябва да изпратиш почетен ескорт да ги посрещне.

— Точно това се готвех да кажа. Ще бъда много признателен, ако някой от благородните ми съюзници бъде така добър да отиде с бойния си отряд да изпълни тази задача.

Перин хвърли многозначителен поглед към Нед. Той въздъхна.

— С удоволствие ще го направя, Ваша светлост — обади се той. — Останали са ми шест души, както и сребърният кинжал. Това подходящ брой за ескорт ли е?

— Точно такъв трябва да бъде. Ако бойният отряд е прекалено голям, Ейгуик би могъл да претендира, че сме ги сплашвали. Благодаря ти, лорд Нед.

Нед се намръщи по посока на Перин с такъв израз на лицето си, сякаш беше захапал бардекски лимон. Перин само му се усмихна в отговор.

— Е, любов моя, тръгваме на разсъмване.

Джил се вцепени от ужас.

— Чакай, я ми кажи какво не е наред? — поиска да знае Родри. — За нас няма каквато и да е опасност.

— Зная — трудно й беше да говори. — Само дето сме прекалено много време разделени.

— Разбирам те, но получих много бойна плячка и наградата от тиерин Греймин, така че като приключи тази ни работа, ще се настаним за известно време в някой приличен хан.

Тя кимна и се обърна настрани, изкушена да му каже истината — че я е страх да остане сама в един и същи дън с Перин — но това можеше да доведе до кръвопролитие. Не че нямаше да остане доволна да види Перин мъртъв, ала в замяна на това роднините му щяха да убият Родри. Той я прегърна и я притисна до себе си.

— Бързо ще се върна, любов моя.

— Надявам се. — Тя се протегна нагоре и го целуна. — Родо, о, Родо, обичам те повече от собствения си живот.

Както се оказа, отрядът потегли цял час след разсъмване, защото Нед и хората му не можеха да тръгнат от някъде просто и лесно. Когато вече бяха на път, Джил остана дълго време на портите. Искаше й се да ги последва, усещайки деомерския хлад да се спуска по гърба й като предупреждение. Обърна се и видя Перин да й се усмихва. Тя мина покрай него без дори да каже „добро утро“ и побърза да се скрие в безопасност в компанията на лейди Кама и слугините й. Цял ден го отбягваше, а вечерта залости вратата на стаята си отвътре.

На другия ден Перин я хвана сама. Джил беше отишла в конюшните да се погрижи за Изгрев, тъй като никога не го оставяше на мърлявото внимание на конярите. Тъкмо го водеше обратно в чистия му бокс, когато Перин се приближи.

— Добър ден — рече той. — Мислех да изляза малко. Няма ли да дойдеш с мен?

— Няма, милорд.

— Моля ти се, не ме наричай непрекъснато милорд.

Сетне се усмихна с топлата си усмивка, чиято магия започна да се завива около сърцето й.

— Обичам те, Джил.

— Не давам и свинска пръдня дали ме обичате. Оставете ме на мира.

Отстъпи назад и усети вратата на бокса зад себе си. Той отново се усмихна и сложи длан на бузата й — едно докосване, което я изпълни с топлина. Деомер, можеше да е само деомер. Когато я целуна, тя разбра по един кошмарен начин, че отслабва, че е много изкушена да предаде Родри заради този мършав, смахнат, безличен мъж.

— Можем да излезем на поляната — прошепна той. — Колко е хубаво навън, на слънце.

Думите му, самият рационален акт на говор, прекъсна магията. Тя го блъсна толкова силно, че той едва не падна, и се измъкна от него.

— Оставете ме на мира! — озъби му се тя. — Обичайте ме колкото си щете, но аз принадлежа на Родри.

Още щом се върна в голямата зала, страхът й се превърна в омраза, в нещо сляпо и убийствено, защото я беше накарал да се почувства безпомощна — нея, която бе в състояние да се бие с най-добрия боец и да се грижи за себе си по дългия път. Да можеше да го убие и да се измъкне невредима, щеше да го направи. Цял ден го гледаше как я дебне и яростта й растеше. Накрая рано вечерта забеляза, че е напуснал залата. Един слуга й каза, че си е легнал, защото раната му го безпокояла. Добре, помисли си тя, дано да гори като огън! Отпиваше от последната половиница пиво в компанията на останалите жени и почти не слушаше какво говорят. Трябваше да направи нещо във връзка с лорд Перин, реши тя, и тогава най-сетне се сети откъде можеше да потърси помощ. Невин. Разбира се! Той щеше да разбере, да й помогне. Взе един фенер и отиде в стаята си. Щеше да използва пламъка, за да се свърже с него, където и да се намираше.

Влезе в стаята, сложи фенера на пода, сетне залости вратата. Когато се обърна, видя Перин, който седеше съвършено неподвижен в нишана на стената, и затова не го беше забелязала със съзнанието си, изпълнено от деомера. Когато го напсува, той й се ухили, но това беше най-обикновена победна усмивка.

— Махай се! Махай се или ще те изхвърля насила!

— Какъв гаден език имаш, любов моя.

— Не ме наричай така.

— Джил, моля ти се — усмихна й се с омайната си усмивка. — Нека остана при теб тази нощ.

— Няма да стане — рече тя, но чу, че гласът й е колеблив.

Усмихвайки се, все така усмихвайки се, той се приближи до нея. Тя се усети като пияна от медовина, мислите й трудно придобиваха форма, още по-трудно й беше да ги изрази, а когато се опита да се отдръпне, се олюля. Той я хвана за раменете и я целуна, устните му бяха толкова топли и подканящи върху нейните, че тя отвърна на целувката, преди да успее да се възпре. Тялото й беше излязло от контрол, като придошла река. Когато я прегърна и отново я целуна, тя се запита дали от малко момиче, когато е флиртувала, без да знае какво предлага, е пожелавала мъж така, както желаеше него.

— Зная, че искаш да остана — прошепна той. — Ще си тръгна рано. Никой няма да види нищо.

Тогава тя се застави да мисли за Родри и събра достатъчно сила да го отблъсне, но той я хвана за китките и отново я дръпна към себе си. Тя се бореше, ала коленете й сякаш се бяха превърнали в олово, а ръцете й — във вода. Като продължаваше да се усмихва с магическата си усмивка, той я притегли към себе си и отново я целуна. Усети, че отстъпва с една смътна мисъл, че Родри така и няма да разбере. Удоволствието, което изпита, се дължеше колкото на неговите ласки, така и на това, че се бе предала. Тя едва го пусна, за да се пъхнат в леглото, а веднъж легнали, затрепери. Перин не бързаше, целуваше я, галеше я, сваляше дрехите й една по една, сетне продължи още малко да я гали. Когато най-сетне търпеливото му въздържание се пречупи, страстта му беше ужасяваща. На нея й оставаше да се поддаде на своята, да й позволи да съответства на неговата и да я отнесе, където пожелае.

След това остана да лежи в обятията му и да се притиска до него, докато светлината на свещта хвърляше бледа, танцуваща светлина върху един свят, който беше станал странен. Каменните стени бяха оживели, набъбваха и се свиваха ритмично, сякаш дишаха. Самата светлина подскочи и пламна сякаш идваше от голям огън и падаше върху стъклени късове. Ако не я беше целунал отново, щеше да се изплаши, но неговото любене прекалено обсебваше вниманието й, за да мисли за нещо друго. Когато свършиха, заспа в обятията му.

Няколко часа по-късно внезапно се събуди и го намери да спи до нея. Във фенера остатъкът от свещта гаснеше сред локва от восък. За момент се почувства толкова объркана, че се почуди какво прави той там, но малко по малко си спомни. Едва не се разплака от срам. Как можа да предаде своя Родри? Как можа да се държи като пачавра с един мъж, когото ненавиждаше? Тя седна и го събуди с думите:

— Махай се от тук. Не искам повече да те виждам.

Без да спори, той стана и започна да си търси дрехите. Тя се облегна на стената, защото стаята се въртеше около нея. Всеки звук, всяко шумолене, което идваше откъм него, беше неестествено силно и отекваше десетократно по-силно. Накрая свърши.

— Наистина те обичам — рече покорно той. — Няма да си поиграя с теб веднъж, а сетне да те изоставя.

— Махай се! Махай се веднага!

С театрална усмивка той се измъкна навън, затваряйки вратата зад гърба си. Джил падна на леглото, притисна към себе си възглавницата и хлипа в нея, докато плачът я изтощи и тя заспа. Когато се събуди, през прозореца на стаята й се изливаше слънчева светлина, гъста като поток от мед. Дълго време лежа, чудейки се как светлината е станала твърда. Очуканият фенер от пютер блестеше като най-фино сребро и дори изглеждаше, че сивият камък на стените пулсира с чудесна светлина. Облече се малко трудно, защото групите петна и изтеглените нишки на дрехите й привличаха вниманието й, сякаш бяха най-фина бродерия. Отиде до прозореца и си помисли, че не е виждала такъв хубав летен ден — небето блестеше ярко, подобно на сапфир. Долу в двора конярите се грижеха за конете и звукът от копита по калдъръма се издигаше към нея като звънтенето на камбани. На перваза се появи гномчето й.

— Знаеш ли как се опозорих?

Изгледа я, без нищо да разбира.

— Добре. О, богове, може би ще мога да живея след станалото, а може би няма да мога. Моли се Родри никога да не разбере.

Озадачено, мъничкото същество клекна и започна да си рови между пръстите на краката. Тя осъзна, че кожата му съвсем не е изцяло сива, както винаги си беше мислила, а е съставена от цветове, много мънички петънца от различни цветове, които отдалеч се сливаха и изглеждаха сиви. Така беше заета да го разглежда, че не чу вратата да се отваря, докато не стана твърде късно. Обърна се рязко и видя Перин да й се усмихва. Ръцете му бяха пълни с диви рози.

— Набрах ги на поляната за теб.

Джил се готвеше да му ги хвърли в лицето, но видът им я привлече. Трябваше да ги вземе, да ги разгледа, защото бяха най-красивите, които беше виждала, листенцата им имаха цвета на кървава дъга — непрекъснато се променяха и блестяха, докато средата им беше пламтящо злато.

— Трябва да поговорим — рече той. — Нямаме много време. Трябва да направим планове.

— Какво? Планове за какво?

— Ами не можем да останем тук, докато се върне Родри.

— Никъде няма да отивам с теб. Не те ща повече в леглото си.

Но той се усмихваше и този път, след като се бяха любили, тя усети стократно по-силно магичното му очарование. Докато мислите й се блъскаха, разбра, че е установил връзка с нея и през тялото й протича някаква странна сила. После я хвана за раменете и я целуна, мачкайки между тях цветята, от които се разнесе облак аромат.

— Толкова много те обичам — каза той, — че никога няма да те пусна да си отидеш. Ела с мен, любов моя, ела в планината с мен. Там ни е мястото. Ще пътуваме заедно цяло лято.

През ума на Джил премина една последна свързана мисъл: той не беше смахнат, а направо луд. Сетне я целуна и стана прекалено трудно да мисли.

Бойният отряд на лорд Нед срещна хералда на краля на около ден и половина път от дъна. Родри яздеше до негово благородие, когато превалиха малка височина и видяха на пътя под тях кралските емисари, до един възседнали бели коне с червени чулове, прикрепени с позлатени катарами. Начело вървеше хералдът и носеше жезъл от полиран абанос със златен връх, от който висяха сатенени панделки. Зад него яздеше възрастен мъж в дълга тъмна туника и сива наметка на юридически съветник, а до стареца имаше паж на бяло пони. Шествието завършваха четирима войскари от собствения отряд на краля, които носеха лилави наметки, а ножниците им бяха обточени със злато. Нед ги зяпаше с отворена уста.

— О, богове — рече немощно той. — Трябваше да накарам бойците да си облекат чисти ризи.

Двете групи конници се срещнаха на пътя. Когато Нед се представи, хералдът — рус млад мъж, чиято горна устна се беше удължила от горделивост — го огледа за момент, който продължи толкова дълго, колкото му позволяваше възпитанието.

— Смирено благодаря за честта, ваше благородие — рече накрая той. — Сърцето ми ликува, че тиерин Греймин приема мисията ни сериозно и със съзнание за нейното значение.

— Е, разбира се, че е така — изтърси Нед. — Иначе защо щеше да изпраща скапаното искане, а?

Хералдът си позволи лека, ледена усмивка. Родри подбутна коня си напред, направи изящен лек поклон от седлото и се обърна към него.

— О, почитан глас на краля, приветстваме ви и се кълнем, че няма да пожалим живота си, за да бъде пътят ви безопасен.

Хералдът се поклони, очевидно с облекчение, след като се намери някой, който знаеше обредните поздрави, дори ако този някой беше сребърен кинжал.

— Покорно благодаря — рече той. — А кой си ти?

— Човек, който обича своя суверен повече от собствения си живот.

— Тогава ще бъдем поласкани да яздим с вас по пътя си към справедливостта.

— Нека кралската справедливост бъде вечно жива в тази страна.

Наложи се Родри да обясни на Нед как да разположи хората си — той трябваше да язди наред с хералда, а бойният му отряд да застане зад войскарите на краля. Самият Родри имаше намерение да заеме най-скромното място в самия край, но докато минаваше покрай колоната, съветникът улови погледа му и му даде знак да застане до него.

— Така значи, Родри Мелуейд — рече той. — Вие сте все още жив. Ще кажа на благородната ви майка, когато отново се видим в двора.

— Ще съм ви много благодарен, господине, но имал ли съм честта да се запозная с вас? Клетникът аз, боя се, че съм забравил името ви.

— О, съмнявам се дали някога си го знаел. Казвам се Кунвелин и познавам относително добре милейди, майка ви. — Той огледа проницателно Родри за момент. — Наистина сърцето ми се радва да ви видя жив и здрав. Без съмнение не сте чули новините от Аберуин.

— Нищо не съм чул, добри човече, освен по някоя откъслечна вест, която научавам от пътници.

— Аха. Втората жена на брат ви изглежда ялова, докато отхвърлената лейди е родила чудесен здрав син.

Родри изпсува под нос, по най-неподобаващ на възпитанието начин, но съветникът само се усмихна. Това беше момент, който щеше да помни цял живот, момент така невероятен, като че слънцето е изгряло внезапно на среднощното небе, превръщайки с магията си нощта в ден. Когато Рийс умреше, той щеше да е наследникът на Аберуин. Сега вече можеше да си позволи да се надява на онова, на което отдавна беше престанал да разчита — да го извикат да се върне. Аберуин беше такъв важен ран, че сам кралят би могъл да се намеси, за да върне у дома наследника от дългия му път.

— Бих ви посъветвал да се пазите колкото е възможно — рече Кунвелин. — Имате ли достатъчно пари?

— Напълно достатъчно.

— Добре. Тогава може би няма да ви се налага да се наемете веднага.

— Така ще направя, добри човече.

Родри копнееше от дъното на сърцето си да зададе още въпроси, но знаеше, че дворцовата закалка на стареца няма да позволи повече отговори. Известно време яздиха мълчаливо; после Кунвелин се обърна към него.

— Между другото дъщеричката ви е добре. Лейди майка ви я държи непрекъснато до себе си.

Родри трябваше да се замисли, преди да си спомни за копелето, с което беше оплодил едно момиче от народа. Преди колко години беше това, запита се той. Три, може би. И побърза да каже:

— Това е много мило от страна на госпожа майка ми. А какво име носи?

— Рода, да пази живо името на баща си.

— Разбирам. Майка ми винаги е знаела как да дразни Рийс.

Съветникът си позволи съвсем бегла усмивка.

Родри прекара остатъка от пътуването изпълнен с бясно нетърпение да съобщи на Джил новините от съветника. Ако разбираше добре намеците, те скоро щяха да се върнат в Елдид, за да заживеят удобно и в разкош, какъвто той приемаше, че тя иска. И тя вече щеше да е нещо повече от негова любовница. Вече не беше разглезен по-малък син, на когото му трябва силна жена, за да му държи юздите; той беше мъж от когото имат нужда, мъж в състояние да предявява искания. Щеше да й осигури титла, да й даде земя като дар за зестра и да се ожени за нея, независимо какво мислеха по въпроса майка му и кралят.

Късно в един чудесен слънчев ден хералдът и неговият ескорт стигнаха в дъна на Греймин. Докато копитата на конете тропаха през портите, Родри се оглеждаше за Джил. Дворът беше пълен с войскари, които образуваха нещо, което можеше да мине за строй, а в същото време двамата тиерини стояха на вратата на броха, за да приветстват почетните си гости. В бъркотията не видя и следа от нея, нито пък дойде да го посрещне в конюшнята, когато настаняваше своя кон и този на Нед. Беше доста засегнат, но не се замисли особено, приемайки, че лейди Кама я държи край себе си по някаква причина, докато Нед не дойде забързан в конюшнята.

— Милорд — попита Родри, — Джил в голямата зала ли е?

— Няма я там. А Перин тук ли е?

— Няма го. Не е ли при другите благородници?

Устните на Нед побеляха.

— О, в името на черните топки на Адовия властелин! — изръмжа Нед. — Да не би той да е… скапаният му малък пор… о, проклет да е, мъдото му скапано!

— Милорд, какво означава всичко това?

— Все още не зная. Върви с мен.

Родри се помъкна след Нед, докато той търсеше из голямата зала Кама и най-накрая я намери да дава заповеди на слугите за предстоящия пир. Когато Нед я хвана за ръката, тя забеляза Родри и ахна съвсем лекичко.

— О, боговете да са ми на помощ — рече тя. — Но трябва да знаете какво е станало и колкото по-рано, толкова по-добре. Нед, ако някога пипна това скапано копеле, братовчед ти, ще го смажа от бой.

— А аз ще го държа през това време. Какво е направил с Джил?

Кама хвана майчински ръката на Родри, а големите й тъмни очи бяха изпълнени с извинение.

— Родри, твоята Джил я няма. Единственото, което мога да си помисля, е, че е тръгнала с Перин, защото той изчезна един час след нея. Искрено ти казвам, че ме боли за теб.

Родри отвори уста и отново я затвори, сетне стисна дръжката на меча си толкова силно, че навитата кожа по него се заби в дланта му. Нед беше побелял като смъртник.

— Знаехте ли нещо за това? — изръмжа Родри.

— О, ъ, а, такова, всъщност не. Искам да кажа, о, Богове! Знаех, че харесва момичето ти, но не съм си представял, че ще излезе нещо от това.

С огромно усилие на волята си Родри си напомни, че би било непочтено да го убие пред една дама.

Кама раздруса леко ръката му.

— О, я стига — рече тя. — Та кой с всичкия си би предположил, че Джил би напуснала мъж като теб заради някакъв Перин?

Гордостта му беше удовлетворена поне дотолкова, че да пусне дръжката на меча.

— Я ми кажете, знае ли чичо ми за това? Не мога да повярвам, че би оставил Перо да извърши нещо толкова непочтено.

— А защо смяташ че скапаният ти братовчед се измъкна като невестулка? Беноик тръгна след него с няколко от хората си, но Перин е забил в гората. И следа не намерили от него.

Нед понечи да отговори, сетне не му оставаше нищо, освен да гледа втренчено Родри. Бяха в ужасно положение и двамата го знаеха. Ако Родри се закълнеше да отмъсти с кръв в присъствието на лорда, той щеше да е заставен от честта си да не му позволи да тръгне — стига да може. Страхът в очите на Нед му донесе удовлетворение.

— Хей, вие? — отекна ревът на Беноик. — Какво става тук?

С ръце на бедрата тиеринът се приближи с широки крачки и застана помежду им.

— Да разбирам ли, че Родри е узнал истината?

— Узна я — отвърна Кама.

— Хм! Сега слушай, Нед, твоят червясал братовчед е постъпил лошо и ти го знаеш не по-зле от мен. От друга страна, сребърен кинжал, тя не ти е законна съпруга, затова нямаш право да го убиеш. Пребий го от бой, разбира се, но не го убивай. Ще ми се закълнеш ли тържествено, че няма да го убиеш, нито осакатиш? Ако се закълнеш, ще тръгнеш оттук с моята благословия и още малко пари. Не го ли направиш, няма въобще да потеглиш.

Родри огледа залата, пълна с въоръжени мъже.

— Виж какво, ела на себе си, момчето ми — продължи Беноик. — Дяволски добре зная, че първата мисъл в главата на един мъж в такъв момент е да пролее кръв. Но се запитай — ако прережеш гърлото на Джил, няма ли пет минути по-късно да плачеш?

— Ами, Ваша светлост, така и ще бъде.

— Добре. Чувствам срама, който племенникът ми лепна на своя клан. Искаш ли си я обратно или не? Ако не, тогава ще ти платя цената на булката, сякаш ти е била жена. Ако я искаш обратно, закълни ми се и тръгвай с моята благословия.

Изправен пред тази безукорна справедливост, Родри усети как яростта му се укроти. На нейно място дойде хладният разум и му подсказа нещо друго и това друго едва не го накара да се разплаче — Джил вече не го обичаше.

— Е, Ваше сиятелство, ако щете ме сметнете за глупак, но си я искам. Искам да й кажа едно-две неща и в името на всички богове от Отвъдното, ще я намеря, дори цяло лято да я търся.

— Ето ти късмет — обади се Мерик.

— Да, в известен смисъл — рече Гуин. — Наистина няма да трябва да се занимаваме с момичето, но Родри ще тръгне след нея, а не в посоката, в която искаме ние.

— Охо, така ли? Помисли, младежо. От всичко онова, което успях досега да разбера, този Перин познава гората като цицката на майка си. А какво знае човек като Родри за нея? Докато е бил лорд, е имал горски и пазачи на дивеча да се грижат за тези неща, а сребърните кинжали предпочитат да вървят по пътищата — усмихна се нежно. — Ще поговоря с Бридин чрез огъня за това, но смятам, че сме открили идеалната стръв, за да примамим нашата птичка до брега. Единствените следи, които ще открива, ще са онези, които му подаваме ние.

II

Цяло лято Саламандър, или Ебани Саломондериел, както беше пълното му елфическо име, пътуваше през Девери по следите на брат си, но го правеше бавно, по дълги и криволичещи пътища, защото Народа никога не бърза за никъде, а независимо от човешката си кръв той беше отгледан сред елфите. Още в самото начало, току-що прекосил границата с Елдид, намери хубаво момиче, което привлече не само с песните си, и прекара с нея две приятни лениви седмици в Кернметин. После, след като навлезе в Пирдон, един благороден лорд му плати добре, за да забавлява гостите на сватбата на дъщеря му — шест весели дни на гуляи. След това той тръгна из Девери, все в посока север, към Кергоней, но се случваше да остава по някой и друг ден в интересен град или пък за седмица в дъна на някой любезен лорд. Когато сканира Родри и установи, че е обсаден, се разбърза, но само докато разбра, че обсадата е вдигната. После реши, че брат му ще бъде в пълна безопасност дълго време, затова се забави с друго момиче, което го очакваше и му беше останало вярно още от предишното лято. В края на краищата му се стори ужасно непочтено да си тръгне бързо, след като то го бе чакало толкова дълго.

И стана така, че се намираше на около сто мили на изток от дъна на Греймин в слънчевия следобед, когато Родри ескортира хералда и съветника до там. Беше се разположил рано на лагер до един поток; рано, просто защото се бе уморил от ездата, така че върза конете си на колчета на малка полянка и отиде до течащата вода да сканира. Видя Родри разтреперан да научава от Кама новината, а тъй като сцената беше наситена с емоция, той дори можеше да чуе — макар и не с ушите си — известна част от разговора. Сякаш наистина стоеше до брат си, когато Беноик овладя нещата. Сетне видението внезапно изчезна, прокудено от собствения му поток от чувства. Скочи на крака и високо изпсува.

— Боговете да са ми на помощ! — рече на глас и поклати учудено глава. — Та наистина кой би си го помислил. Не мога да повярвам, че Джил би го изоставила, просто не мога.

Коленичи отново и се загледа във водата, в която слънчевата светлина танцуваше, и помисли за Джил. Нейният образ изплава бавно и през цялото време изглеждаше някак странно колеблив и замъглен. Тя седеше на една планинска поляна, докато Перин връзваше три коня на колчета, включително нейния Изгрев. Първо помисли, че е болна, защото седеше съвършено неподвижно, а устата й висеше отворена като на селски идиот, но не успя да я разгледа добре, защото видението беше много неясно. Отметна глава и го отпъди.

— Ето, това ми изглежда много страшно, странно и озадачаващо. Ще трябва да огледам по-отблизо.

Призова на елфически Дивите и пред него се материализираха четири гномчета и една силфида.

— Слушайте внимателно, малки братчета. Имам задача за вас и ако я изпълните, ще ви изпея песен. Ще заспя и искам да стоите до мен и да ме пазите. Ако някой човек или пък животно дойде и се приближи, ощипете ме и ме събудете.

Гномчетата кимнаха тържествено, а силфидата се понесе нагоре-надолу из въздуха. Саламандър легна на гръб, кръстоса ръце върху гърдите и забави дишането си, докато не усети как тялото му се слива със затоплената от слънцето земя. Тогава затвори очи и призова своето светлинно тяло. За разлика от хората, майстори на деомера, които използват солидна, синкава, сходна с телата им форма, елфическата прилича повече на огромен трептящ пламък, но от сребриста светлина, откъдето наднича непрекъснато променящ се лик. Когато формата на Саламандър заживя трайно във въображението му, той прехвърли в нея съзнанието си, като отначало се направи, че поглежда през очите му към лежащото под него тяло, сетне видя света в синкавата етерична светлина. Чу звук като рязко щракване; вече се намираше на ефирно равнище и гледаше надолу към спящото си тяло, пазено от Дивите и свързано с него чрез дълга сребриста нишка.

Вдигна се бавно, ориентирайки се по долините, които бяха яркочервени и мътнееха с убитото кафяво на растенията, и от потока, излъчващ първична сила във вид на сребърна завеса, която се носеше високо над водата. Ако се замотаеше в нея, тя би могла да го разкъса на парчета. Внимателно се отдалечи, набра голяма височина и помисли за Джил. Усети някакво придръпване в нейната посока и го последва. Дълго време — нещо, което е невъзможно да се определи на ефирно равнище — се носеше бързо над убиточервената гора, прекъсвана тук-там от по-светлите пространства на фермите, където работеха селяни, чиито аури сияеха около тях, преди всичко в бледожълто и зелено, на синкавия фон на равнището. Пътуваше и все повече, и повече усещаше присъствието на Джил, което го теглеше напред.

Но към края се сдоби с водач. Тъкмо беше прелетял високо над едно малко поточе, когато видя един от Дивите, упътен право към него. В истинската си сфера съществото беше красив възел от сияещи линии и цветове, плътномаслинено, лимоненожълто и кафяво-червено, с по някоя и друга искрица черно, но то очевидно беше в беда, защото се издуваше и ставаше два пъти по-голямо, а сетне се свиваше и трепереше.

— Чакай, чакай, малък братко — обърна се мислено Саламандър към него. — Какво толкова се е случило?

Вместо отговор то се завъртя около себе си и затанцува, но той смътно успя да долови чувствата му: ярост и отчаяние за нещо, което обичаше. Спомни си сивото гномче на Джил.

— Познаваш ли Джил?

То заподскача и се изду от радост.

— Аз съм неин приятел. Заведи ме при нея.

Гномчето се понесе пред него като ловно куче. Докато го следваше, избягвайки извивките на едно възвишение, Саламандър видя далеч долу под себе си планинската долина, която представляваше червено сияние от тревата, осеяно със смътните сребристи аури на конете и две човешки аури. Забеляза, че Периновата е необикновено зелена и сива, каквато за първи път виждаше, а тази на Джил е бледозлатиста, но огромна. Тя се издуваше, излъчваше малки вълни, сетне се свиваше отново до форма, която беше прекалено голяма за което и да е човешко същество. Когато се спусна към нея, видя как Перин се обръща и казва нещо. Аурата на младия лорд излъчи светлинен залп, който се разля върху Джил като океанска вълна. В отговор нейната се набръчка и погълна магнетичното излъчване.

Саламандър се носеше над нея, изтръпнал от шок. За миг Джил вдигна поглед нагоре, право към него и изкрещя на глас. Беше видяла светлинното му тяло.

— Джил, аз съм приятел!

Но макар да го виждаше, сякаш не чуваше мисълта му. Тя скочи на крака и посочи към него, като през цялото време крещеше на Перин, който просто изглеждаше озадачен. Саламандър се извиси нагоре, следвайки сребърната нишка колкото се може по-бързо обратно към тялото си. То си лежеше непокътнато, където го беше оставил, а Дивите все още го пазеха. Сниши се, задържа се над него, сетне се отпусна. Отново чу щракването, усети плътта да го обвива, беше топла и за момент болезнено тежка. Освободи светлинното си тяло; седна, като удари три пъти с длан по земята, за да сложи край на магията. Гномчетата го погледнаха очаквателно.

— Благодаря, приятели мои. Хайде, елате донякъде с мен. Ще ви изпея обещаната песен, но трябва да бързам. Добра моя приятелка е здравата и истински омагьосана.

Зората се издигна над лилавите планини и се плисна над поляната, която, понесена от летния вятър, представляваше зелен порой от трева. Джил седеше върху одеялата си и гледаше как Перин стои приведен до огъня и загрява вода в малко желязно менче. Той извади от дисагите бръснач, малко сапун и спукано огледало и започна да се бръсне, така спокойно и сръчно, сякаш се намираше в спалнята си. През съзнанието на Джил премина някаква смътна идея, че трябва да му пререже гърлото с дългия, остър стоманен бръснач или може би със сребърния си кинжал, но й беше прекалено трудно да мисли.

— Вземи да хапнеш нещо — обади се той.

— След мъничко — и да говори й бе трудно. — Наистина не съм гладна.

Отмести поглед и видя сивото си гномче, което клечеше на няколко ярда отвъд Перин. Толкова се зарадва, като видя мъничкото същество, че скочи и изтича към него, но тъкмо се наведе да го вземе, то се озъби, замахна с нокти и изчезна. Много бавно седна там, където стоеше, чудейки се защо го е яд на нея. Струваше й се, че би трябвало да знае, но паметта не се връщаше. Вдигна камъче от тревата и се загледа в неговата непрекъснато колебаеща се кристална структура и остана така, докато Перин не дойде да я прибере.

Цяла сутрин яздеха през гората, следвайки дълги, обиколни пътеки. Всяко дърво беше живо присъствие, навеждаше се над пътеката и посягаше към нея с рошави пръсти. Някои я плашеха, други изглеждаха съвсем безопасни; трети, определено по-малко, сякаш я молеха да им стане приятелка и протягаха трептящи листати ръце. Отместеше ли поглед от пътеката, гората се превръщаше в лабиринт от здрави стени, прекъсвани единствено от снопове тежка като камък слънчева светлина. От време на време Джил мислеше да се отдели от Перин, но беше безнадеждно загубила представа къде се намира. Понякога си спомняше за Родри и се питаше дали се опитва да я проследи. Не се надяваше особено да й повярва че не е тръгнала по собствената си свободна воля — ако, разбира се, някога ги настигнеше. Как да я намери, когато целият свят се беше променил?

Всеки цвят, дори и сивото на скалите, изглеждаше ярък и сияеше като скъпоценен камък. Стигнеха ли до поляна или планинска ливада, слънцето се изливаше върху нея като вода; беше готова да се закълне, че го усеща как капе и се стича по ръцете й. Небето беше твърд свод от лапис лазули и за първи път в живота си истински повярва, че боговете пътуват по небето така, както ние пътуваме по земята, само защото цветът му наистина сякаш прилягаше на божествата. Под тежкия товар на тази красота тя се усещаше като пияна на седлото и по страните й се стичаха сълзи, предизвикани от гледката, която се разкриваше пред нея. Веднъж, когато яздеха през една ливада, от скривалището си излетяха двойка чучулиги и издигайки се нагоре в лазурното кристално небе, запяха своите сърцераздирателни трели, а крилата им плющяха бързо като мънички гръмотевици. Тогава Джил разбра, че каквото и друго да се случи, този миг, този плясък на криле, тази частица звук ще пребъде, както всъщност и всеки друг миг, като ясен акорд в разгръщащата се музика на Вселената. Когато се опита да каже на Перин за своето прозрение, той просто я зяпна и рече, че била смахната. Тя се засмя, съгласявайки се него.

Този следобед спряха на лагер до един доста голям поток. Перин извади от нещата си корда и кука, каза че тръгва за риба и се отдалечи нагоре по течението. Дълго време Джил лежа на брега, загледана във водата, в Дивите във водовъртежите, бялата пяна на личицата им, следите от лъскавите им телца, гласчетата и живота им, които се сливаха и преливаха едно в друго. Стори й се, че искат нещо от нея, докато накрая си свали дрехите и отиде при тях. Кикотейки се, тя приклякваше и пляскаше из водата с духчетата, като се опитваше да ги хване, а те й се измъкваха и за първи път ги чу ясно как се кискат в отговор, как непрекъснато повтарят името й Джил, Джил, Джил. Сетне внезапно изпищяха и изчезнаха. Тя се обърна и видя Перин, застанал на брега, нанизал на връзка три пъстърви. Сърцето й се сви, също като на ученичка, която вдига поглед от играта си и вижда учителя да я гледа гневно, с недовършена работа в ръце.

Но когато се покатери на брега, той далеч не й беше сърдит — хвана я, целуна я, обви я с желанието си, докато тя на свой ред не го пожела и не легна с готовност с него в тревата. След това той стана, облече се и започна методично да чисти рибата, а тя остана да лежи гола на меката трева и се опита да си спомни името на мъжа, когото бе обичала и който продължаваше да я обича, или поне така подозираше тя. Виждаше мислено лицето му, но паметта отказваше да й даде името му. Озадачена от това, стана и се облече, сетне случайно погледна надолу към потока. Дивите се бяха върнали и я гледаха с укор.

— Родри, Джил — шептяха те. — Как можа да забравиш своя Родри?

Тя се преви и заплака, хлипайки високо. Когато Перин изтича да я утеши, го отблъсна така силно, че той се препъна и падна. Досущ подплашено животно, тя побягна, тичаше бързо през високата трева на поляната и потъна в гората, но глезенът й се закачи за един корен и се просна по очи. За момент остана да лежи там, дишаше тежко и виждаше колко тъмни бяха дърветата, колко застрашително посягаха да я сграбчат. Сега приличаха на строени въоръжени пазачи, вдигнали високо оръжията си. Когато Перин дойде да я прибере, тръгна послушно с него.

Вечерта той запали огън и надяна рибите на зелени клечки, за да ги изпече. Джил хапна няколко хапки, но храната сякаш се лепеше по устата й, рибата внезапно започна да я пресища като чист мед. Той обаче изяде стръвно своя дял, сякаш умираше от глад, сетне заспа край огъня. Гледа го дълго. Щеше да бъде невероятно лесно да го убие, но споменът за гората я възпря. Ако той умреше, щеше да остане сама, уловена като в капан, щеше да гладува, да се върти в кръг, да изпада все повече и повече в паника — с останалата й воля отклони съзнанието си от тези мисли, които заплашваха да я хвърлят в истерия. Втресе я, внезапно изпита студ и се загледа в огъня, където духовете приемаха форми и изчезваха, танцуваха сред пламъците, които човешките същества така мило бяха осигурили. Джил почти ги чуваше как разговарят сред съскането и пукането. После една цепеница прегоря и падна сред дъжд от златисти искри. Сред бързия танц на пламъците се появи истинско лице, златисто и подвижно. Когато й затвори, тя чу истински глас, при това авторитетен.

— Какво ти е, дете? Какво толкова лошо е станало?

— Лошо ли? — Тя едва изпелтечи. — Станало ли е?

За миг лицето я оглеждаше; после изчезна. Донякъде объркана, неспособна да мисли, Джил легна до Перин и заспа.

Безформени като вода, дните протичаха един след друг. Джил не можеше да ги преброи; бе загубила самата представа за броене, сякаш онази част от разума й, която се занимаваше с неща като нощи и монети, беше изпаднала от дисагите и се бе изтърколила в тревата. Когато Перин се опитваше да я заговори, на нея й беше трудно да отвръща, защото думите се губеха във великолепието на гората. За щастие той рядко се обаждаше, очевидно задоволявайки се с мълчаливото й присъствие до него. Вечер, когато устройваха лагер, беше пламенен любовник, често я пожелаваше на одеялата им преди вечеря, а сетне като паж й носеше яденето, докато тя лежеше сънлива до огъня. Мудното му колебание, тътрещата се походка, неопределените усмивки и препъваща се реч — нищо не беше останало от това. Той непрекъснато се смееше, беше спокоен и сръчен, крачеше през дивата местност изпълнен със сила и живот. Предположи, че смахнатото му безличие е просто щит, който вдига, когато е принуден да живее в земите на хората.

Доказателството, че бе права, дойде, когато отидоха в едно село, за да си купят храна на пазара. Перин се върна към предишното си аз, гледайки безцелно насам и натам, запъвайки се на всяко просто изречение, докато се пазареше за сирене и праскови, за хляб от пекаря. Джил нямаше как да му помогне, защото не можеше да приказва по-ясно от него. Веднъж видя жената на селянин да ги гледа озадачена, сякаш се питаше как двойка слабоумни могат да оцелеят на пътя.

Когато свършиха да пазаруват, отидоха в мъничка кръчма да пият по половиница. След като не беше пила друго освен изворна вода, пивото й се стори толкова добро, че Джил се наслаждаваше на всяка глътчица. По пода на малкото помещение имаше пръсната мръсна слама, огнището стоеше непочистено, а масите бяха очукани, но там се почувства щастлива. Хубаво беше да вижда други хора, хора като нея, да чува човешки гласове, вместо неспирния вятър в гората и бърборенето на потоците. Оплешивяващ пълен човек с карираните панталони на търговец й се усмихна приятелски.

— Искам да те питам нещо, момиче — обади се той. — Защо носиш сребърен кинжал?

— О, а, ъ, такова — отвърна Джил. — Баща ми беше сребърен кинжал, разбирате ли. Това ми е спомен от него.

— Наистина един набожен жест.

Изведнъж Джил изживя нещо, което я стресна, защото го чу как си мисли: „Хубаво момиче, но глупаво; е, да, на момичето не му трябва ум.“ Мисълта отекна толкова ясно в съзнанието й, като да я бе изрекъл гласно, но реши, че просто се заблуждава. Когато дойде време да си тръгнат от кръчмата, се разплака само защото се връщаха в самотната дивотия.

Този следобед яздеха през ниски, вълнисти възвишения, докато боровата гора оредя, а в закътаните долини се появиха ферми. Джил нямаше представа къде се намират; знаеше единствено, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Лагер направиха на място, което Перин познаваше добре, или поне така каза, в някаква долинка, през която течеше поточе и беше обградена от бели брези. Преди да запали огъня, той я целуна.

— Хайде да полегнем.

Внезапно мисълта да се люби с него я изпълни с отвращение. Блъсна го, но той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Тя се опитваше да се освободи, но превъзхождащата му сила не й позволи. Грабна я, вдигна я, после я положи бореща се на земята. Тя се съпротивляваше, но през всичкото време знаеше, че бавно, неумолимо му отстъпва, използва само половината от силата си, позволява му от време на време да си открадне по някоя целувка или ласка, докато накрая се предаде, позволи му да я обладае, да я притисне към земята и да превърне света й в огнено удоволствие. Той легна до нея и понечи да каже нещо, сетне заспа изтощен, с отворена уста.

Джил лежеше и гледаше как залезът се стича през клоните като дъжд от жълтици. Белите брези пламтяха с вътрешно сияние, сякаш ги наблюдаваха и благославяха с мълчаливото си присъствие. Чуваше как потокът тече наблизо, безцелното бърборене на Дивите. Точно когато залезът загасваше в полумрак, Перин седна, прозя се и изстена. Видя под очите му тъмни кръгове, два синкави вира от сянка. За миг я погледна втренчено, сякаш не знаеше къде се намират.

— Не ти ли е добре? — попита Джил.

— О, а, ъ, такова, само съм уморен.

Но в течение на вечерта стана ясно, че нещата отиват много по-далеч от обикновена умора. Когато седнаха да се хранят, той се натъпка, сетне отново заспа. Тя седеше край огъня и гледаше как брезите сияят и, както й се стори, се навеждат към тях, за да разгледат тази двойка натрапници в горичката. В един момент помисли, че вижда някой да стои сред дърветата и да я наблюдава, но когато стана, за да погледне по-добре, смътната форма изчезна. След мъничко Перин отново се събуди и отиде с несигурни крачки до огъня. Внезапно подскочил пламък заля лицето му със светлина и сякаш го покри с кръв; очите му заприличаха на две големи, празни, раздрани дупки в маска. При вида му Джил извика.

— Какво има? — попита той.

Но тя не можеше да изрази с думи онова, което инстинктивно разбираше — че следобедното им любене го беше довело до кризисна точка, досущ войн, втурнал се в атака, който не мисли за нищо друго освен за блясъка на стомана около себе си, но изведнъж се озовава отвъд вражеската линия, откъснат и сам, когато е твърде късно да се върне.

Напускайки дъна на Греймин, Родри нямаше представа накъде да тръгне. Първия ден вървя на запад, но на залез-слънце в лагера му се появи сивото гномче и се хвърли в ръцете му, притискайки се към него като уплашено дете.

— Ето те и теб! Кажи ми, приятелче, къде е Джил?

Гномчето помисли, посочи на изток, след което изчезна. Пропилях цял скапан ден, помисли си той. И тогава, както бе потънал в отчаяние, изпита странното чувство, че го наблюдават.

Следващите три дни вървя на изток. Докато се носеше по горския път, се усещаше повече като буря, отколкото като човек, яростта и отчаянието се смесваха, за да тласкат мисълта му ту насам, ту натам, раздробявайки на късчета разума. Понякога искаше да я намери единствено за да й пререже гърлото; в други моменти се кълнеше пред себе си, че само да може да си я върне, нямаше да й зададе и един въпрос за онова, което е правила с Перин. Постепенно го обхвана по-скоро безнадеждност отколкото ярост. Перин можеше да я е отвел навсякъде, промъквайки се дълбоко в гората, където никога няма да ги намери. Едничката му надежда беше гномчето, което му се явяваше от време на време. И винаги сочеше на изток и беше изпълнено с бяс, скърцаше със зъби и се хващаше за главата всеки път, когато споменаваше за Перин. Рано или късно, или поне Родри така се надяваше, то щеше да го заведе при Джил.

Късно през деня, когато на небето се събираха бели облаци и заплашваха с дъжд, Родри яздеше по тясна пътека и изведнъж се озова на една поляна. До пътя имаше малка кръгла дървена къщурка, пред вратата на която растяха два дъба. Слезе от коня и го поведе натам, подвиквайки за поздрав. След няколко секунди се появи възрастен мъж с обръсната глава и златната лента на жрец на Бел около врата.

— Добър ден, Ваша святост — поздрави го Родри.

— Нека те благословят боговете, момчето ми. Какво те е разтревожило толкова много?

— О, пъклите да го вземат, нима изглеждам толкова злощастен?

Жрецът само се усмихна, а очите му оставаха почти скрити зад набръчканите клепачи. Беше слаб като тояга, парцаливата туника висеше на него, пръстите му приличаха на разкривени клонки.

— Търся някого, разбирате ли — продължи Родри. — И почти съм загубил надежда, че изобщо ще я намеря. Русо момиче, красиво, но винаги се облича като момче и носи сребърен кинжал. Сигурно пътува с мършав червенокос човек.

— Съпругата ти те е напуснала заради друг ли?

— Да, така е, но откъде знаете?

— Случва се много често, момчето ми, макар и да не се съмнявам, че те боли така, сякаш си първият мъж, изоставен някога от жена — поклати глава и въздъхна. — Не съм я виждал, но влез и помоли боговете да ти помогнат.

По-скоро да направи удоволствие на стария отшелник, отколкото с надежда да получи някакво знамение, Родри го последва в мрачното миришещо на плесен светилище, което заемаше половината от къщата. На правата страна имаше каменен олтар, покрит с грубо ленено платно, за да скрие кървавите петна от жертвоприношенията. Зад него се издигаше масивна статуя на Бел, издялана от дънер, като тялото беше само загатнато, ръцете бяха очертани с по две линии, прорязани в дървото, а туниката — представена с обикновени драскотини. Но лицето беше красиво моделирано, от него гледаха чифт големи очи, които сякаш виждаха, а устата беше така жива, като че всеки миг щеше да заговори. Родри се поклони официално на краля на света, сетне коленичи пред него, а жрецът застана от едната му страна. В здрача Родри изпита чувството, че очите на божеството се обърнаха към поклонника.

— О, най-свети господарю, къде е моята Джил? Ще я видя ли някога отново?

За миг мълчанието в храма се сгъсти; сетне жрецът заговори с кух, кънтящ глас, който беше съвсем различен от преди.

— Тя язди по тъмни пътища. Не я съди строго, когато отново се видите. Един, който не ме почита, я държи в плен.

Родри усети как потрепери от хлад, предизвикан от страхопочитание, подплатено със страх.

— Имаш необикновен Уирд, човече от Елдид — ти, който не си човек като останалите. Един ден ще умреш в служба на кралството, но това няма да е смърт, каквато някога си предполагал за себе си. Човеците ще си спомнят името ти дълги години, нищо че кръвта ти ще е изтекла по скалите и ще си е отишла. Всъщност те ще си го спомнят два пъти, защото ти два пъти ще умреш.

Внезапно жрецът вдигна ръце и ги плесна силно. Зашеметен, Родри се огледа. Статуята отново представляваше само парче изкусно издялано дърво. Божеството си беше отишло.

Целия този ден, придвижвайки се бързо, Родри си блъскаше главата над предзнаменованието. Какво означаваше това, че Джил върви по тъмни пътища? Отчаяно му се искаше това да означава, че Перин я е принудил по някакъв начин да тръгне с него, а тя не е потеглила доброволно, но му беше трудно да се убеди, защото Джил би могла с лекота да убие лорда, ако е опитал да я насили. И все пак се беше вкопчил в първата малка надежда, че тя все още го обича. Сърцето му така се разкъсваше между любов и страх за нея, та едва години по-късно си спомни останалата част от предзнаменованието — че противно на природата и здравия смисъл, той щеше на два пъти да умре.

На другия ден, когато стигна до едно малко селце, му стана по-ясно какво е означавала онази част от божието слово, която се отнасяше до Джил. В мъничка кръчма яде за първи път топла храна и пи половиница пиво. Докато хапваше овнешка яхния до непочистеното огнище, към него се приближи кръчмарят да си побъбри.

— Ти си вторият сребърен кинжал, когото виждаме тук напоследък — рече той. — О, разбира се, предполагам, че момичето не беше истински сребърен кинжал.

— Русо ли беше момичето? — Сърцето на Родри заблъска в гърдите, макар и да се мъчеше да изглежда безразличен. — Красиво, но облечено като момче?

— Точно така! Познаваш ли я?

— Познавам я. Преди колко време бяха тук с червенокосото й момче? Ще ми се да се видя отново с Джил и Перин.

Кръчмарят се замисли, чешейки голото петно на главата си.

— Бих казал преди не повече от четири вечери. Приятели ли са ти? Трябва да кажа, че нито един от тях не приказваше много.

— О, Перин никога не говори много, това е вярно. — Родри се опитваше да звучи весело и дружелюбно. — Но с момичето му човек обикновено може да си побъбри добре.

— Така ли? Тогава сигурно е болна или нещо такова, защото й беше трудно да каже две свързани думи. Взех я за една от онези празноглави женички, нали знаеш — много хубаво лице и нищо между ушите.

— Чакай, надявам се, че не е била болна. Та тя е обикновено весела като чучулига и два пъти по-забавна.

Кръчмарят се замисли дълго.

— Е, може би тя и нейният мъж са били поскарани. Както го гледаше, бих казал, че много я бие. Изглеждаше направо ужасена от него.

Ръката на Родри се сви около половиницата така силно, че кокалчетата му побеляха. „Върви по тъмни пътища — помисли си той, — разбирам.“

— Но независимо от всичко, момчето ми, като потеглиха от тук, тръгнаха на юг. Каза, че отивала на юг, за да търси дядо си.

За миг Родри се зачуди. После се досети: Невин! Разбира се, точно така щеше да го опише.

— Е, хубаво тогава, и много благодаря. — Той подхвърли на човека един от сребърниците на Беноик.

Родри остави половиницата си недовършена и бързо тръгна, насочвайки се към кръстопътя и пътеката, която щеше да го отведе на юг.

Кръчмарят го гледаше и потриваше монетата, докато сребърният кинжал се изгуби от погледа. Изведнъж се почувства виновен и изплашен. Защо беше излъгал по този начин, и то само заради шепата монети, които онзи странен човек му даде? Не обичаше да лъже. Смътно си спомни как се противопоставяше на онзи, но в края на краищата, след всичко казано, го беше направил. Дощя му се да имаше кон, та да препусне след сребърния кинжал и да му каже истината. Поотърси се и вдигна поглед. Селският идиот, бедният Маро, се зададе, тътрейки крака по улицата. Кръчмарят му подхвърли монетата на Родри.

— Хайде, момчето ми, занеси това у дома на майка си и й кажи, че съм казал да купи плат и да ти ушие нова риза.

Ухилен до уши, Маро хукна. Кръчмарят се зае отново с посетителите си.

— На юг ли? — каза на глас Саламандър. — В името на всеки един цирей по топките на Адовия властелин, откъде накъде Родри реши, че трябва да тръгне на юг?

Струпаните около огъня Диви придобиха замислен вид.

— Извинете ме, малки братчета. Това беше просто един риторичен въпрос.

Саламандър стана, протегна се и обърна намръщен поглед към нощното небе, мислейки, че е трябвало да сканира Родри по-рано. Беше едва чирак в деомера и трудно сканираше без помощта на някакъв фокус, а и не можеше да го прави, когато върши друго, като например да язди. Размисли се и реши, че Родри върви на юг просто от същото отчаяние, което му беше донесло късмета на сребърен кинжал. Без деомера самият той никога нямаше да е в състояние да проследи Джил, защото онзи странен неин мъж познаваше гората като дива сърна. Но сега, разбира се, знаеше точно къде се намират, само на десет мили североизточно от него, така че Родри всъщност беше на север от тях и тръгвайки на юг, се движеше точно натам, накъдето трябва. Въпросът беше откъде Родри знае това?

— Утре, малки братчета, утре ще проследим мечката до бърлогата й.

Загрижени, Дивите шумоляха около него, блъскаха се и се щипеха едни други, отваряйки уста, за да изразят отчаяние и ненавист. Саламандър потрепери, обхванат от истински страх. Откъде можеше да знае дали мъжът, откраднал Джил, не беше могъщ майстор на деомера и не отиваше ли самият той към своята гибел.

— Знаете ли какво, изглежда ще трябва да влезна във връзка с Невин и да му разкажа всичко това.

Дивите закимаха енергично в знак на съгласие.

— От друга страна, ако го направя и ми каже да не се занимавам повече с тази гадна бъркотия? Как тогава ще изкупя бавенето си през лятото? Смятам, че ще бъде най-добре да продължа напред.

Дивите размахаха ръце във въздуха, изплезиха му се и изчезнаха като вълна от неподправено отвращение.

На сутринта тъмните кръгове под очите на Перин изглеждаха виолетови и приличаха на пресни синини на фона на неестествено бледата кожа. Червената му коса вече не пламтеше по същия начин; тя по-скоро беше с убит цвят и сплъстена като козината на болна котка. Работеше бавно, вадеше неща от дисагите си, поглеждаше ги, после ги връщаше на местата им, докато Джил седеше наблизо и го наблюдаваше.

— Изглеждаш наистина болен — обади се тя.

— Само съм уморен.

Почуди се какво толкова я беше еня дали е болен или не, но всъщност беше започнала да смята, че той в не по-малка степен от нея е жертва на странните си способности. Ала тази мисъл й идваше само от време на време; то напоследък изобщо рядко й идваха мисли в главата. Като че ли нещата, които Перин взимаше в ръцете си, непрекъснато променяха размерите си, като ту набъбваха, ту се свиваха и нямаха някакви очертания в истинския смисъл на думата, по-скоро блещукащи силови линии, които показваха къде се срещат с въздуха. Накрая той извади обикновена желязна пръчка, дебела около един пръст, която завършваше с дървена дръжка.

— Благодаря на всички богове — рече той. — Та аз бях започнал да мисля, че съм я загубил.

— Какво е това?

— Променяща жига. Няма да казваш на никого, че имам такава, нали? В Кергоней бесят, ако намерят такова нещо у теб.

Не разбра нищо от думите му. Насили се и направи опит да проумее всичко това, но частица по частица.

— Все още сме в Кергоней, така ли? — попита най-сетне тя.

— Да, но в южната му част. Близо до Гуейнтейр.

— Аха. И за какво е това нещо?

— С него се променя жигата на кон.

— А защо ще те обесят, ако имаш такова нещо в себе си?

— Защото само конекрадците ги носят.

— А защо ти го носиш?

— Защото съм конекрадец.

Джил го зяпна с отворена уста.

— Ти откъде смяташ, че взимам парите, които харчим? — Той се хилеше и очевидно много се забавляваше. — Отвеждам кон от някой благороден лорд, продавам го на един от хората, които познавам, и готово.

Някъде дълбоко в съзнанието на Джил се събуди споменът, че да крадеш е лошо. Тя помисли върху това, докато го гледаше как нарежда отново дисагите. Да крадеш беше лошо, а най-лошо от всичко — да си конекрадец. Ако вземеш коня на човек в необитавана местност, той може да умре. Тате винаги го е казвал. Тате винаги е бил прав.

— Не бива да взимаш коне — рече тя.

— О, та аз взимам само от хора, които могат да понесат загубата.

— И въпреки това е лошо.

— Защо? Аз имам нужда от тях, а те нямат.

Знаеше, че има отговор на този довод, но не можа да си го спомни. Отпусна се назад и се загледа в силфидите, тези крилати форми от блестящ кристал, които си играеха на лекия вятър, втурваха се насам-натам или се отбягваха с плавни извивки.

— Ще те оставя за известно време тук — каза след мъничко Перин. — Парите ни свършват и трябва да открадна кон.

— Ще се върнеш, нали? — Внезапно тя изпита ужас, че ще се загуби безнадеждно без него. — Няма да ме оставиш ей така тук?

— Какво? Разбира се, че няма. Обичам те повече от собствения си живот. Никога няма да те оставя.

Той я притегли в обятията си и я целуна, сетне я притисна към себе си. Не беше сигурна колко време седяха така заедно на топлото слънце, но когато я пусна, то беше близо до своя зенит. Отиде до потока и легна там да гледа как Дивите се забавляват, докато заспа.

Късно следобед на същия ден Родри стигна до Лерин — един от най-големите градове в Кергоней с около петстотин къщи, гушещи се зад ниска каменна стена на бреговете на Камин Ирейн. Тъй като Лерин беше важно пристанище за шлеповете, които сваляха желязо от планината в Девери, той планираше да плати, за да вземат него и коня му, като по този начин даде на себе си и на добичето така необходимата им почивка. Отначало обаче отиде на пазара да разпита за Джил и Перин. Много от местните жители познаваха добре ексцентричния лорд Перин.

— Той е шантав — рече търговецът на сирене — и ако някое момиче е тръгнало с него, то е още по-смахнато.

— Той е нещо повече от смахнат — изръмжа ковачът. — Много пъти съм се питал откъде има всички тези коне.

— А, нали е благородник — намеси се търговецът на платове. — Благородниците имат коне в излишък. Но не съм го виждал от много седмици насам, сребърен кинжал, а момиче като това, дето ти казваш, въобще не съм виждал.

— Нито пък аз — присъедини се към него търговецът на сирене. — Както го казваш, ни се струва доста опасно.

На връщане към евтината кръчма, която си бе набелязал преди това, Родри се чудеше дали Джил и Перин са поели по друг път на юг. Ако беше така, трябваше да изостави плановете си да се спусне по реката, за да не ги подмине. Докато настаняваше коня в конюшнята, навън излезе един човек, за да се присъедини към него — доста безличен мъж с приведения гръб на пътуващ търговец.

— Ти ли си сребърният кинжал, който пита за лорд Перин?

— Да, аз съм, а теб какво те засяга?

— Нищо, но може да имам сведения, които да ти дам, стига да платиш съответната цена.

Родри извади два сребърника от кесията си и ги сложи между пръстите си. Амбулантният търговец се усмихна.

— Идвам насам от югоизток. Прекарах една нощ в малък селски хан на около трийсет мили от тук. Опитвах се да поспя до зазоряване, но чух някой да крещи на двора пред конюшните. Подадох си главата от прозореца и видях нашия Перин да се кара с русото момиче. Тя като да го напускаше, а той й крещеше да не си тръгва.

Родри подаде първия сребърник.

— „Ще намеря никой“, казваше тя — продължи човекът. — Стори ми се дяволски странно нещо, затова някак ми се запечата в ума.

— Сигурно. А каза ли къде е този „невин“?

— Всъщност не каза. Но рече на милорда, че ако се опита да я последва към Кермор, ще му отреже топките със сребърния си кинжал.

Родри се изсмя и му подаде втората монета, сетне бръкна за още една.

— Благодаря ти, човече, и се радвам, че не си могъл да поспиш един час повече онази нощ.

Когато Родри излезе от конюшнята, Мерик се засмя тихичко под нос. Много беше забавно да накараш сребърния кинжал да плаща за лъжливата информация, която щеше да го заведе към неговата гибел.

Джил се събуди внезапно от тропота на задаващи се коне. Седна и се почуди защо не се беше опитала да избяга, преди Перин да се е върнал. Но вече бе прекалено късно. Бавно се изправи, защото земята сякаш се движеше под краката й. Докато отиваше обратно към лагера, тревата се издуваше и набръчкваше, сякаш ходеше по огромен пухен дюшек.

— Джил! Не се страхувай! Помощта идва, макар — да си призная — не съм най-блестящият възможен отмъстител.

Тя се обърна изненадана и зяпна с отворена уста, докато мъжът слезе от коня си от другата страна на поляната. Отначало помисли, че е Родри, но гласът и светлата коса не съответстваха. Сетне си спомни кой е.

— Саламандър! О, богове!

И внезапно заплака, хлипаше превита на две, като се мяташе ту на една, ту на друга страна, докато той не изтича и не я притисна силно.

— Плачи, плачи, малката ми. Всичко е наред, поне донякъде. Била си омагьосана, но сега всичко свърши.

— Значи е наистина така? Деомерец ли е той?

— Не съм сигурен в това, но си била истински и добре омагьосана. Къде отиде?

— Да краде кон от някого.

— Заедно с фъшкиите, без съмнение. Този момък изглежда все по-странен и по-странен.

— Прав си, и още как. Моля ти се, трябва да се махаме, преди да се е върнал.

— О, не е така, защото искам да му кажа едно-две нещица.

— Но той е деомерец!

Саламандър лениво се усмихна.

— Време е всички истини да излязат наяве. И аз съм деомерец.

Тя се отдръпна и го зяпна.

— Та как тогава ще знам, че си била омагьосана, и как иначе щях да те намеря? А сега, хайде. Да оседлаем и приготвим коня ти. Искам да прокълна този тип да върви в третия ад, а сетне трябва да сме на път. Родри е далеч пред нас.

Като чу името на Родри, тя отново започна да хлипа. Саламандър я притисна в прегръдката си.

— Хайде, хайде, малката ми. Помни, че си дъщеря на войн. Ще има време за сълзи, когато се отдалечим достатъчно от тук. Ще го намерим твоя Родри.

— О, боговете да са ми на помощ, не зная дали брат ти ще пожелае да ме вземе отново.

— Моят… слушай, как го разбра?

Настойчивият му тон спря сълзите й.

— Аз… такова, сънувах истински сън. Видях баща ти.

— Богове! Ако имаш такава способност и този тип въпреки това… да де, може да е малко по-силен, отколкото смятах, но проклет да съм, ако побягна, преди да съм го видял. Нека оседлая коня ти, а ти ми разкажи.

Доколкото можа, Джил разказа за Перин и събитията през последните няколко дни, но й беше трудно да намира думи, за да говори в някакъв ред или дори да си спомни всъщност колко време пътува с Перин. Понякога й се струваше, че това са няколко години, друг път — месеци. Стресна се, когато Саламандър й каза, че е било най-много две седмици. Той слушаше и все повече се ядосваше, докато най-накрая прекъсна последното й несвързано изречение, махвайки с ръка.

— Чух достатъчно, малката ми. Мен да питаш, гадното копеле би трябвало да бъде бичувано и обесено. Питам се дали мога да го изправя пред съда на благородник.

Тя го погледна, забеляза как гневът му гори като призрачни пламъци по лицето му и отмести поглед. Но видяното даде тласък на спомените й.

— Тебе ли видях преди известно време? Съзрях на небето един елф, целият обвит в сребърен пламък.

— Наистина си ме видяла, но си видяла само, как да ти кажа… да речем, само образа ми.

Тя кимна, мисълта и споменът отново се изгубиха. Почуди се защо е толкова разгневен на Перин, но по някакъв начин й се струваше, че би трябвало да знае отговора.

Тъкмо Саламандър свършваше с привързването на одеялата зад седлото, когато спря, наведе глава на една страна и се заслуша. Минаха няколко минути, преди тя да чуе звука на конски тропот. Бързо се приближаваха три коня. Привеждайки се под дърветата и заобикаляйки стволовете им, идваше Перин, следван от две кестеняви жребчета. Саламандър тръгна срещу него, а Перин скочи от коня си и пробяга последните няколко ярда.

— Кой си ти? — изкрещя той. — Джил, какво правиш?

Тя трепереше прекалено силно, за да говори, но оседланият и натоварен кон беше достатъчен отговор. Перин се опита да изтича към нея, но Саламандър му препречи пътя. Перин замахна да го удари. Изведнъж се материализира множество Диви, които нападнаха — поне сто от тях се нахвърлиха върху него като глутница кучета на подхвърлен им кокал. Хапеха, щипеха, ритаха и удряха с юмруци. Перин крещеше и квичеше, махаше с ръце, сякаш удряше враг, когото не можеше да види, докато накрая падна, а те се струпаха отгоре му като подмятаща се, надигаща се могилка.

— Достатъчно! — викна Саламандър.

Дивите изчезнаха, оставяйки зад себе си Перин разтреперан и скимтящ на земята.

— Така е по-добре, куче такова — озъби се Саламандър. — Чудесна издънка на Вълчия клан — конекрадец и крадец на съпруги!

С рязък жест вдигна ръка и занарежда под нос поток от думи на елфически. Внезапно Джил видя около Перин да потича зелено-сиво сияние — но не, то се излъчваше от него като облак светлина. От облака на свой ред се проточваха дълги мустачета с цвят на пушек и я омотаваха. Внезапно осъзна, че и тя се намира в подобен облак, но нейният беше бледо златист.

— Виждаш ли това, „лорд“ Перин? Виждаш ли какво си правил?

Перин погледна към нея, сетне към себе си и обратно към Саламандър, после внезапно простена и скри с длани очите си. Гертдинът изрече още няколко елфически думи, след което щракна с пръсти. В ръката му се появи златен меч, направен от нещо, дето приличаше на твърда светлина. Той го размаха, разсичайки поотделно всяко от мустачетата, които я свързваха с Перин. Светлинните линии отскачаха като прерязано въже на вързан кон и с плясък се връщаха към него. Перин пищеше, но тя усещаше как разумът и волята й се връщат, а заедно с тях едно отвращение, пламтяща омраза към този мъж, който я бе обяздил като див кон. После Саламандър занарежда отново, сияещите облаци и мечът изчезнаха. Перин вдигна глава.

— Не ме гледай така, любов моя — прошепна той. — О, в името на бог Керун, ще ме напуснеш, така ли?

— Разбира се, копеле мръсно! Не искам повече да те виждам в прокълнатия ми от боговете живот.

— Джил, Джил, моля те, не си отивай! Обичам те!

— Обичаш ли ме? — Омразата изгаряше устните й. — Плюя на твоята представа за обич.

Перин заплака и риданията му й звучаха като прекрасна музика. На Саламандър сякаш му се дощя да го ритне, но се въздържа.

— Ей, ти — озъби се той. — От чисто съжаление ще ти кажа едно — престани да крадеш жени и коне по този начин или това ще ти донесе смъртта. Чу ли какво ти рекох?

Перин бавно се изправи на крака, обърна се към гертдина, а лицето му се гърчеше така, сякаш отчаяно се мъчеше да събере някакво достойнство.

— Не те зная кой си — прошепна той. — Но няма защо да стоя тук и да те оставям да посипваш раните ми със сол. Не мога да ти попреча да отведеш Джил, така че върви. Чуваш ли ме? Махай се! — гласът му се извиси до писък. — Махайте се! И двамата!

Сетне отново падна разридан на колене.

— Хубаво — Саламандър се обърна към Джил. — Да оставим този скимтящ смотаняк на съдбата, която са му отредили боговете.

— С удоволствие.

Заобиколени от вихрушка възторжени Диви, те се метнаха на конете си. Голям черен гном на пурпурни петна подметна въжето на товарния кон на Саламандър, сетне, когато те потеглиха, изчезна. Джил погледна веднъж назад и видя Перин проснат на тревата. Продължаваше да ридае сред море от надигащ се смарагд; загрижен за него, сивият му кон го подбутваше с муцуната си по рамото. Нищо не й беше доставяло по-голямо удоволствие от болката му.

Около миля яздиха мълчаливо, докато се измъкнаха от дърветата и излязоха на една от калните пътеки, които в Кергоней минаваха за пътища. Там Саламандър спря коня си, махна й да направи същото и се обърна на седлото си, оглеждайки я с искрена загриженост. Тя на свой ред го наблюдаваше озадачена.

— Как се чувстваш, Джил?

— Изтощена.

— Не се съмнявам, но след време ще си възстановиш силите.

— Добре. А светът ще застане ли отново на място?

— Какво? Че какво прави в момента?

— Ами как да ти кажа, всичко е някак… не точно мъгляво, но непрекъснато се движи и тези цветове… наоколо е ярко и сияйно — поколеба се, защото се бореше със забравената задача да съставя изречения. — Нищо няма очертания, разбираш ли? Всичко искри и се прелива. И времето престана да съществува. Чакай, това не е вярно. Но е.

— О, богове! Че какво ти е направил този дървеняк?

— Не зная.

— Извини ме, моля ти се, въпросът е чисто риторичен. Джил, това е дяволски сериозно.

— Това и сама мога да се сетя, благодаря. Ще видя ли някога света такъв, какъвто е в действителност?

— Искаш да кажеш дали ще го видиш, както си го виждала преди, защото колкото се отнася до света, какъвто всъщност е, гълъбице моя, ти го виждаш точно сега. Преди, като повечето хора, си виждала само сивата, мъртва, тъмна и измамна повърхност.

— Чакай, чакай! Тези цветове и това дето всичко се движи…

— … си е съвсем реално. Но и много неудобно. Боговете са милостиви, гургулице. Те позволяват на повечето хора да виждат само онова, което им трябва да виждат, и скриват красотата. Ако не беше така, щяхме да измрем от глад, защото простият акт на откъсването на ябълка от дърво би бил съдбовно и застрашително събитие.

— Не мога да повярвам.

— Всъщност не е необходимо да вярваш. Вярването няма никаква връзка със сегашното ти, при това въпиещо сериозно състояние. Вярването е илюзия и всъщност всичко, което виждат хората, е също илюзия, защото Вселената е просто мрежа от чиста сила.

— Това не може да е вярно!

— Вярно е, но сега не му е времето да спорим по трудно разбираеми въпроси като двама бардекски мъдреци. Кръглоухото копеленце те е увредило повече, отколкото се боях, Джил — замълча и потъна в продължителна, тревожна тишина. — Право да ти кажа — не зная какво да направя по този въпрос. За щастие нашият уважаван Невин ще знае.

— Саламандър, спри да брътвиш! Какво ми е направил Перин?

— Ами гледай, нали видя онези светлинни черти? Всъщност той е изливал в теб жизнена сила повече, отколкото би могла да използваш, или с която да се справиш. Виж какво, всеки път, когато двамата сте лягали заедно, той ти е отдавал огромно количество жизнена сила. Тя не е плътна като вода, но е по-плътна от мисълта и може да се предава в едната или другата посока. Обикновено, когато мъж и жена са заедно, всеки от тях отдава по малко и приема също по малко, така че равновесието се възстановява. Но се съмнявам дали това, което казвам, има някакъв смисъл за теб.

— О, работата е там, че има. — Обърканото й съзнание подаваше образи — на Саркин и Аластир, на тъмния деомер, който беше докоснал и опетнил живота й предишното лято. За миг тя едва не повърна. Когато заговори отново, шепнеше: — Продължавай. Трябва да зная.

— Добре тогава. На Перин му има нещо. Той е изливал жизнената сила като медовина на благороднически пир — повече, отколкото човек би могъл да възстанови в обикновения ход на нещата. И всичката тази излишна сила е препускала из съзнанието ти, била е на твое разположение, както я пожелаеш, но тъй като за съжаление не си имала представа какво да пожелаеш или дори, че е там, тя е потекла по първия възможен канал, отново като вода, ако ми позволиш да разширя и поизлъскам нашето сравнение, гургулице моя, като вода, която избягва от реката само за да тръгне по някаква канавка. Не можеше да лъжеш и да кажеш, че нямаш деомерска дарба, нали разбираш?

— Не ме е еня! Никога не съм искала да имам нещо такова.

— О, разбира се, че не си искала, малка глупачке! Не споря, че е така. Слушай, това са наистина тъмни и опасни въпроси и източник на много странни неща. Онзи, който изучава деомера на Светлината, не би си играл безгрижно с тях — тъй, както изглежда е правил Перин.

— Да не искаш да кажеш, че той следва тъмната пътека?

— Не твърдя и това, защото бедният, слаб, смотан идиот не е способен на подобно нещо. Не зная какво представлява лорд Перин, червеношийке моя, но съм убеден, че трябва да те махнем далеч, колкото се може по-далеч от него. Да вървим. Да стигнем до някое безопасно място и тогава ще видя какво мисли за всичко това Невин.

След като Джил си тръгна, Перин събра сили колкото да разседлае коня си и да го прати да пасе. Легна на одеялата и заспа, събуди се само за няколко мига на залез-слънце, сетне проспа цялата нощ. Когато се събуди на сутринта, без да ще се обърна, протегна ръце към Джил и се разрида, щом си спомни, че си е отишла.

— Как можа да ме напуснеш? Та аз толкова много те обичам.

Насили се да спре да плаче, после седна и огледа лагера. Беше уморен въпреки продължителния си сън, тялото го болеше, сякаш се беше бил. Тогава си спомни за мъжа, който я отведе, и се вцепени от ужас. Деомер. Че как иначе би могъл да му покаже онова странно видение на облаци от светлина и позлатени мечове? Виж какво си правил, лорд Перин. Но той не беше правил нищо, само я беше обичал. Какво общо имаха въжетата от мистична светлина с любовта? А тя каза, че го мрази. Поклати глава, защото не искаше да плаче повече.

Накрая се насили да стане и започна да си събира багажа. Вече се беше поставил в опасност, като остана толкова дълго; лордът, предишният собственик на жребчетата, можеше да дойде да ги търси. Работеше и се питаше накъде да тръгне. Изключено беше да се върне при Нед, поне дълго време още, при положение че там го очакваше гневът на Беноик. Ти си два пъти глупак, си каза той, първо отне жената на друг човек, а сетне я загуби. Знаеше, че в продължение на години Беноик щеше да го обсипва с презрение. След великолепното чувство да има кого да обича, да има човек, който го обича (той отказваше да приеме, че Джил никога не го е обичала), животът пред него се очертаваше като проснал се напред мрачен, мъглив път. Мина сякаш цяла вечност, докато напусне това място. Свършваше по някоя дреболия, като например да навие одеялата, сетне нещо му напомняше за Джил и отново започваше да плаче. Шареният сив кон стоеше близо до него, заравяше муцуна в рамото му или го подбутваше по гърба, като че искаше да му каже да престане да страда.

— Ти поне ме разбираш, нали? — прошепна Перин. — Но не е никак, ама никак трудно да направиш един кон доволен.

Накрая стана готов да потегли, сивият беше оседлан, а товарният му кон и двете нови жребчета — вързани за въжета. Възседна, после остана дълго време на седлото вперил поглед в мястото, което щеше да пази последните му спомени от Джил. А сега къде да отиде? Въпросът му се стори непреодолим. Накрая, когато сивият затанцува раздразнен и неспокоен под него, той потегли на североизток. Недалеч беше град Лерин, а там той познаваше един непочтен джамбазин, който щеше да купи жребчетата, без да задава въпроси. Цял ден язди бавно, а сълзите идваха и си отиваха по свое желание.

Родри можеше веднага да вземе шлеп надолу по реката, ако не беше сивото гномче, което се появи при него рано на сутринта, когато Саламандър догони Джил. Мъничкото същество беше изпаднало в екстаз, танцуваше и се хилеше така широко, че се виждаха всичките му остри зъбки.

— Хубаво, малки братко, доколкото разбирам, ти знаеш, че Джил е напуснала Перин.

Гномчето кимна, сетне посочи на югоизток.

— Там ли се намира Джил?

Гномчето поклати отрицателно глава, сетне имитира смотаната походка на Перин.

— Охо! И колко далеч оттук е милият ни лорд Перин?

Гномчето сви рамене и размаха ръце, сякаш искаше да каже, че не е много далеч. Родри дълго се колеба. От една страна — искаше да тръгне след Джил; от друга — желанието му за мъст беше силно като похот. Накрая то надделя.

— Е, добре, малки братко. Ще оседлая коня си, а ти ще ме заведеш при него.

Гномчето се ухили и заподскача, и все сочеше на юг и на изток.

Късно следобед Родри стигна до едно бедно селце — къщички, струпани на върха на възвишение — и около него нямаше дори свястна стена. Нямаше и кръчма, но жената на ковача държеше в кухнята си няколко бурета пиво за жадни пътници. Тя обаче отказа да приеме сребърен кинжал в къщата си. Във всеки случай му позволи да си купи половиница и да я изпие навън, насред калния двор, където кокошките ровеха близо до малка кочина, в която имаше две прасета. Жената, пълна и с разчорлена сива коса, сложи ръце на кръста си и го гледаше ядно през цялото време, докато пиеше, сякаш смяташе, че ще й открадне половиницата. Родри я изпи и я подаде с пресилен поклон.

— Благодаря, хубава дамо. Оттук едва ли минават много пътници.

— Какво искаш да знаеш?

— Търся един свой приятел, нищо повече, един такъв висок, мършав, с червена коса и…

— Тогава върви при хлебаря. Такъв човек пи при мен половиница само преди по-малко от половин час и каза, че трябвало да си купи хляб.

— О, така ли? А с него имаше ли едно момиче?

— Нямаше, само няколко допълнителни коня. Прекалено много коне, мен ако питаш. Не ми хареса видът му, хич не ми хареса.

Следвайки упътванията й, Родри тръгна бързо по виещата се улица. Когато стигна къщата, в двора на която имаше големи, подобни на пчелни кошери пещи, намери там шарения сив кон на Перин, товарното животно и две жребчета вързани наблизо. Изсмя се на глас, кратко и налудничаво, сетне в сърцето си благодари на великия Бел. Докато връзваше коня си, видя през отворената врата Перин, който подаваше няколко медни монети на човек с платнена престилка. Родри влезе с широка крачка. Перин се обърна с пълни с хлябове ръце и изскимтя от ужас, а това беше порция удоволствие за сребърния кинжал.

— Копеле мръсно — озъби се той. — Къде е жена ми?

— О, е, ъ, такова, не зная.

Пребледнял, хлебарят заотстъпва към вратата. Родри не му обърна внимание и се нахвърли върху Перин. Сграбчи го за ризата и го блъсна в стената толкова силно, че онзи изпусна хлябовете. Нехайно ги ритна настрани и отново го хласна.

— Къде е Джил?

— Не зная — Перин се мъчеше да си поеме дъх. — Кълна се. Остави ме по пътя.

— Зная това, глупако. Къде?

Когато Перин му се усмихна самодоволно, Родри го удари в стомаха. Той се преви и се задави, но другият го изправи и го удари отново.

— Къде те остави?

Заслепен от сълзите в очите си, Перин вдигна глава. Родри го зашлеви през лицето.

— Зная, че ще ме убиеш — задави се Перин. — Нищичко няма да ти кажа.

Не виждаше смисъл да му обяснява, че е дал обет да го остави жив. Сграбчи го за раменете и отново го хласна в стената.

— Къде е тя? Ако ми кажеш, ще те оставя жив.

— Боговете са ми свидетели, че не зная.

Родри се готвеше отново да го удари в стомаха, когато чу зад себе си шум. Погледна през рамо и видя пребледнелия хлебар, а до него ковача, който носеше железен лост, и двама други мъже с готови бухалки за вършитба в ръце.

— Какво означава това, сребърен кинжал? То не може така да дойдеш и да убиеш някого.

— Няма никого да убивам. Това курвенско, попикано копеле ми открадна жената и сега не иска да ми каже къде е тя.

Селяните се замислиха, погледнаха се един други, после спряха погледите си върху меча на Родри. Бяха четирима и имаха добър шанс да се справят дори с човек, който умело върти меча, но изглежда бяха предпазливи хора.

— Е, добре — обади се ковачът. — След като е посегнал на жена ти, тогава това не е наша работа.

— Само излезте от къщата ми — простена хлебарят.

— С удоволствие. Плъховете нямат работа в хамбара.

Изви дясната ръка на Перин зад гърба му и го изблъска навън от хлебарницата. Жертвата му се опита да се измъкне, но Родри го обърна настрани и го блъсна в стената на съседната къща с такава сила, че той изпищя.

— Къде е Джил?

— Не зная, а дори и да знаех, нямаше да ти кажа.

Родри го удари в корема с все сила. Той падна на колене и повърна. Когато свърши, Родри го вдигна силом, изви му отново ръката и го поведе покрай хлебарницата към голям каменен навес. Хвърли го с лицето напред върху стената, отлепи го от нея, обърна го и отново го блъсна. Перин вече едва се държеше на краката си.

— За последен път те питам, къде е тя.

Опитвайки се да си поеме дъх, Перин немощно обърса кръвта, която течеше от носа му и от спуканата му вежда. Родри разкопча колана на меча си и го остави да падне.

— Хайде, страхливецо! Извади меч, ако смееш.

Перин просто се даваше и хленчеше. Стомахът на Родри се сви от чисто отвращение.

— Ах ти, презряно, недорасло скопено прасе такова!

Нахвърли се върху му, сграбчи го с една ръка, а с другата го заудря с все сили. Удоволствието да бие Перин изпълни изцяло съзнанието му, също тъй както стената от пламък препуска през гората и помита всичко пред себе си. Внезапно си спомни свещения обет, който даде на Беноик. Пусна го и го облегна на стената. За щастие лордът все още дишаше. Той погледна за момент с празен поглед Родри, едното му око беше вече почти затворено, опита се да каже нещо, хлъцна, сетне се срина, плъзгайки се бавно по стената. Родри го ритна за последен път, обърна се и видя четиримата селяни, застанали тържествено като съдии, както и три малки момчета, чиито очи щяха да изскочат от възбуда. Наблизо беше сивото гномче, което пляскаше с ръце и се хилеше, като в същото време танцуваше танца на победата. Родри взе колана с меча от земята и го препаса, докато си поемаше дъх.

— Видяхте ли? Не го убих, нали?

Всички закимаха в знак на съгласие.

— Мислех, че сребърните кинжали нямат жени — обади се едно от момчетата.

— Аз имах. Ще ви кажа нещо. Ако някога срещнете друг сребърен кинжал с жена, не я пипайте със скапаните си ръце.

Момчетата погледнаха към Перин, сетне отново кимнаха. Когато Родри тръгна към тях, те се отместиха, за да премине спокойно, сетне поеха след него като почетен ескорт, докато си взе коня. Възседна го и потегли, насочвайки се на североизток, за да се върне към реката. Ръцете му бяха окървавени, наранени и го боляха, но никога преди не беше изпитвал по-сладка болка. Още щом селото се изгуби от погледа, на рога на седлото му се появи гномчето.

— Голяма забава падна, нали, малки братко?

Гномчето злобно се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— На прав път ли съм? Наистина ли Джил отива към реката?

И отново то кимна, за да каже „да“.

— В Кермор ли отива?

Завъртя длани и сви рамене да покаже, че всъщност не знае. На Родри му дойде на ума, че за Дивите имената на места нямат никакво значение.

— Добре, ако е тръгнала по реката, със сигурност ще я стигна. Благодаря ти, малки братко. Я по-добре се върни при Джил да я наглеждаш.

От една страна — поради съчувствие, а от друга — че са видели как се извършва акт на правосъдие, ковачът и хлебарят вдигнаха Перин и го отнесоха в краварника на пекаря, където го положиха върху купчина слама. Той едва ги различаваше през полузатворените си от синини очи. Гърдите го боляха страшно и беше убеден, че Родри му е счупил няколко ребра, а спуканата му долна устна кървеше. Жената на хлебаря донесе купа с вода, даде му да пие и му изми лицето.

— Хич не ми хареса видът на онзи сребърен кинжал, сериозно ти казвам. Слушай, наистина ли си му взел жената?

Перин издаде звук, който минаваше за нещо като „да“.

— Я виж ти! Не мога да разбера защо едно момиче ще предпочете тебе пред него, но пък знае ли човек, момичетата понякога са вятърничави. Слушай, можеш да останеш тук за ден-два, момчето ми, ако ми дадеш някоя и друга медна монета за храната на конете.

Перин кимна в знак на съгласие, сетне изгуби свяст.

Раздразнен до степен на ярост, Невин седеше в стаята си и гневно гледаше образа на Саламандър, който танцуваше над пламтящите дървени въглища в мангала. Гертдинът изглеждаше съвсем искрено озадачен.

— Та нали не можех да оставя Джил с онзи дръвник…

— Разбира се, че не си могъл, глупчо! Не е там работата. Работата е в този Перин. Изоставил си тежко болен човек…

— Който многократно е изнасилвал жената на брат ми.

— Зная го и съм бесен заради това, но се опитвам да ти кажа, че той е смъртно болен.

— Че голяма загуба ли ще е, ако умре?

— Дръж си езика, бърборлив елф!

Образът на Саламандър отстъпи и пребледня. Невин пое дълбоко дъх и се овладя.

— Слушай какво, Ебани. Ако продължава по същия начин, Перин ще излее навън жизнената си сила, докато му остане много мъничко. Сетне ще се разболее — най-вероятно от охтика — и ще умре, тъкмо както си предположил. Но междувременно ще навреди на други жени, защото не може иначе. Той е като чумав, разпространява зловредни течности и зараза навсякъде, макар и да не иска на никого да навреди. Сега разбираш ли ме?

— Наистина те разбирам и съжалявам. — Саламандър изглеждаше наистина смирен. — Но какво можех да направя? Да го омагьосам? Да го вържа като един от неговите коне и да го повлека с нас ли? Джил не може да го понася и в нейното състояние…

— Да, прав си. Чакай да помисля… най-близкият деомерец е Лидин в Кантрей. Той може би ще успее да открие Перин и да го прибере. Наистина Джил е трябвало да бъде първата ти грижа. Свържи се с нейната аура и сетне — но внимавай, прави го много бавно — изтегли част от излишния магнетизъм. Процесът сигурно ще отнеме няколко дни, защото ще трябва да го поемеш ти. Или, виж какво, изпусни го. Направи някой от скапаните си номера с него. Може да й достави удоволствие.

— Съмнявам се, че какъвто и да е деомер би й доставил удоволствие, по-скоро ще я ужаси.

— Може и така да е. О, богове! Каква гадна каша ни изсипахте в скутовете!

— Точно така. Виж, има и още нещо странно при Перин. Когато го видях за първи път, си отворих зрението и надникнах в душата му. Мислех, че може би е някакъв мъж, свързан чрез своя Уирд с Джил или нещо подобно.

— И беше ли?

— Не можах да разбера. Не можах да разчета душата му. — Изведнъж Саламандър придоби мрачен вид. — Наистина трябва да съм допуснал моят гняв, ярост и чувство за справедливост да надмогнат разума ми. Все го виждах като получовек, получудовище и въобще не като човек.

— Валандарио, пък и аз сме ти казвали, че деомерът изисква от теб да си владееш чувствата. Сега разбираш ли какво съм имал предвид? О, богове!

— Приеми моите искрени и смирени извинения, майсторе. Тъй като съм виждал Перин, мога да го сканирам винаги, когато ти или Лидин имате нужда от помощта ми.

— И без съмнение ще имаме. Той трябва да бъде заловен.

— Прав си. Не помислих. Но като видях нашата Джил така… о, сломена и засрамена. Сърцето ме заболя за нея.

— То и с мен е така. — Невин осъзна, че част от гнева му по отношение на Саламандър е просто реакция на онова, което се беше случило. — Бих искал да мога да дойда при вас. Ако тръгнете на юг, може би ще стане. Зависи как ще се развият нещата тук.

— А къде си между другото?

Невин намери сили да се засмее.

— Мой ред е да се извинявам. Намирам се в гуербретския дън в Аберуин.

— О, богове! Изненадан съм, че Рийс ти е позволил да пристъпиш неговия праг.

— Е, та него не го е много яд на мен. Лейди Ловиан ме помоли да дойда с нея и да се правя на юридически съветник. За последен път ще се опита да накара Рийс да повика Родри.

— Той без съмнение ще предпочете да види как адовете се стопяват.

— Без съмнение. От друга страна, Рийс обича Аберуин и в края на краищата може да го направи за негово добро.

Образът на Саламандър придоби изключително скептично изражение и Невин въздъхна в знак на съгласие. Да си упорит — това беше ключова част от честта на благородника и Рийс като всички Мелуейдовци нямаше да измени на своята чест.

След разговора си с гертдина Невин отиде до отворения прозорец и се облегна на перваза да погледне навън. От стаята си, която се намираше на горните етажи на броха, виждаше парка, осветен от сто малки кандила, където на просторната затревена площ дворцовите дами имаха вечерно увеселение. Менестрели пееха, а благородниците танцуваха сред трептящите светлини. Чуваше ги как се смеят, почти задъхани, докато се въртяха, тропаха с крака и пляскаха глезените си в такт с арфите и дървените флейти. О, бедна моя Джил, помисли той, ще бъдеш ли и ти някога така щастлива като тях?

Едва не се задави от гняв, изпълнен с хладна ярост към Перин, към Рийс, към всички упорити мъже, които държаха да имат онова, което са пожелали, каквото и да струва то на останалите. Рийс беше по-тежък случай, реши той, защото отказът му да върне брат си можеше да хвърли Елдид в открита война. И тогава всички онези благородни лордове долу щяха да тръгнат за танц на смъртта, това отдавна забравено забавление. Затвори капаците на прозореца така силно, че отекнаха като гръмотевица в стаята, обърна се и закрачи напред-назад. Накрая се отърси от настроението си и се обърна отново към мангала.

Помисли за Родри и в следващия миг образът му се появи. Стоеше, облегнал гръб на стената, в препълнена кръчма и гледаше игра на зарове, като от време на време отпиваше от половиницата си. Понякога, когато Родри беше в особено тъжно настроение, Невин успяваше да стигне до съзнанието му и да му изпраща мисли, но тази вечер той беше погълнат от друго, и колкото и да е странно, съвсем не изглеждаше нещастен. От време на време се усмихваше на себе си, като да си спомняше за някаква победа. Много странно, помисли Невин. Защо не е обзет от тежки мисли за Джил?

Някой почука на вратата и той пропъди видението. Влезе лейди Ловиан, с карирано наметало на рамото, прикачено с брошка във формата на пръстен, обсипана с рубини, които мигаха на светлината на свещите.

— Омръзнаха ли ви танците, милейди?

— И то как, но идвам при теб по друга причина. Дойде бърз куриер от Дън Девери — тя му подаде парче пергамент, което стоеше навито, след като беше прекарало дълго време в тръбата за послания. — Предполага се, че е само за моите очи, но Блейн едва ли ще има нещо против да го прочетеш.

След дългите обредни поздрави писмото само по себе си беше кратко:

— Хм — изсумтя Невин. — Блейн не го бива много по хитростите.

— Ако го прочете, Рийс моментално ще разбере. — Ловиан взе обратно писмото и го пусна в пламтящите дървени въглища. В стаята се разнесе миризмата на горяща кожа и Невин побърза да отвори капаците на прозореца. — Вестта за Савил от Каминуейн е тревожна. Не ми харесва никак мисълта, че Талид е намерил друг гуербрет, който да брани каузата му пред Негово величество.

— На мен също. О, богове, всичко стана много объркано!

— Смяташ ли, че Рийс ще въстане, ако кралят отмени неговия декрет за изгнание?

— Не знам, но може да бъде убеден да го направи от хора, които смятат, че имат шанс да получат неговия ран, ако той умре бездетен.

— Точно така. Във всеки случай ще се опитат да го накарат. От друга страна, ако кралят се намеси, Рийс може да ми запуши досадната уста, без да му се урони достойнството.

— Така е. Ще се перчи колкото си ще за това пред останалите лордове, но в себе си ще го приеме.

— Така се надявам. Е, та ние не знаем дори дали кралят наистина има намерение да повика Родри — тя погледна към огънатата пепел, останала от пергамента в мангала, после взе ръжена и я направи на прах. — Да се надяваме, че Блейн ще ни изпрати вести скоро.

Родри не срещна трудности при намирането на шлеп, с който да слезе до Лугкарн. Коня му настаниха на кърмата заедно с мулетата, които щяха да изтеглят шлепа нагоре по реката, а той получи място на носа заедно с екипажа, но четиримата му членове разговаряха с него колкото се може по-малко. Останалата част от съда беше натоварена с груби чугунени отливки от пещите в Ладотин, високо горе в планината. Той газеше дълбоко във водата, тя беше спокойна, а течението беше гладко и постоянно и за три дни стигнаха на юг, където Родри се забавляваше да гледа как покрай него се плъзга местността. Оставиха зад себе си планините и пред тях се простираха, зелени и златисти, осветени от късното лятно слънце, тревистите ливади и тучните, засети със зърно ниви на провинция Гуейнтейр, равни и безкрайни.

На четвъртия ден пресякоха границата и навлязоха в същинско Девери, макар Родри да не забеляза някаква промяна в местността, която да покаже това. Към пладне капитанът на шлепа му каза, че още същата вечер ще стигнат в Лугкарн.

— Ние сме дотук, сребърен кинжал, но съм готов да се обзаложа, че можеш да намериш друг шлеп, който слиза към Дън Девери.

— Чудесно. Така е дяволски по-бързо от пътуването с кон, а трябва час по-скоро да стигна в Кермор.

Капитанът се почеса замислено по главата.

— Не съм много запознат с движението по реката на юг от кралския град, но съм готов да се обзаложа, че има шлепове — сви грамадните си рамене. — Е, независимо дали има или няма, все пак ще си на една седмица път с кон от Кермор.

В късния следобед Родри забеляза първите признаци, че наближават града. Отначало помисли, че вижда облаци на хоризонта на юг, но кормчията го просвети. Във въздуха беше увиснал тъмен облак дим от пещите за дървени въглища, дим от самите дървени въглища, които превръщаха чугуна в лугкарнска стомана. Докато стигнат кейовете, непосредствено извън стените на града, ленената му риза беше опръскана със сажди. Кейовете и складовете на брега бяха мръсносиви. Като минаваше през портата на почернените градски стени, Родри си помисли, че ще се радва да остави зад себе си Лугкарн.

Но под саждите това беше един богат град. Докато търсеше хан, който да е достатъчно западнал, за да приеме сребърен кинжал, той мина покрай хубави къщи, някои от тях високи колкото брох на беден лорд, с окачени над портите им дървени табели, които оповестяваха с изрязани на тях букви, че там живее един или друг голям търговски клан. Навсякъде из града срещаше храмове. Имаше и такива на слабо известни богове, но в повечето случаи те представляваха малки светилища в ъгъла на някой от храмовете на Бел. Докато неговият голям храм бе просторен като дън, с паркове и пристройки. Накрая стигна до бедна част на града, край южния бряг на реката, но срещна малцина просяци, а дори сред дървените хижи на докерите и въглищарите почти не видя човек в дрипи или измършавяло от глад дете.

Намери западнала кръчма, чийто собственик му позволи срещу няколко гологана да спи в плевника на конюшнята. Настани коня си и се върна да хапне от най-доброто, което предлагаше заведението — плувнала в мазнина овнешка яхния, която му поднесоха със стар хляб да си топи соса. Занесе яденето си на една маса, където можеше да стои с гръб към стената, и докато се хранеше, огледа останалите посетители. Повечето имаха вид на честни работници, събрали се да пийнат по половиница, докато предъвкват местните клюки, но един от тях беше може би пътник като него, висок мъж с права черна коса и кожа с цвят на орехова черупка, която подсказваше, че във вените му тече бардекска кръв. Веднъж-дваж Родри забеляза, че човекът го гледа с любопитство, а когато свърши да се храни, онзи дойде при него с половиница в ръка.

— От север ли идваш, сребърен кинжал?

— Точно оттам, защо?

— Защото съм тръгнал нататък. За там съм се упътил. Ще ми се да зная какви са пътищата в Гуейнтейр.

— Е, това не мога да ти кажа, защото слязох с шлеп.

— Добър начин да пътуваш, когато слизаш надолу по реката, но не дотам, когато се качваш. Е, както и да е, благодаря ти — но се забави за момент, сякаш се чудеше нещо, докато накрая приседна. — Знаеш ли какво, някога един сребърен кинжал ми направи услуга и нямам нищо против да я върна на друг член от неговото войнство — сетне сведе гласа си до шепот. — Видът ти е на човек, който произлиза от Елдид.

— Така е.

— Да не би да си случайно Родри от Аберуин, а?

— Аз съм. Чакай, откъде знаеш името ми?

— О, та то се чува навсякъде на юг. Това имах предвид, като казах, че ще върна услуга. Ще ти дам полезен съвет. Както изглежда, всеки скапан гуербрет е изпратил войскарите си да те търсят. Ако бях на твое място, бих тръгнал на запад.

— Какво? За какво ме търсят, в името на черния задник на Адовия властелин?

Онзи се приведе по-близко.

— Срещу теб е повдигнато обвинение от някой си тиерин Ейгуик от Кергоней. Твърди, че си отсякъл главата на брат му в сражение.

Внезапно Родри разбра за какво става дума — или поне помисли, че е разбрал. Без съмнение Греймин е хвърлил върху него вината, за да постигне мирен договор. В края на краищата, кой би повярвал на думата на един сребърен кинжал, след като лордът твърди обратното?

— О, богове! Не съм правил такова нещо!

— Това не ме интересува. Но както вече ти казах, внимавай в каква посока тръгваш.

— Благодаря ти от все сърце.

Цялата вечер Родри не свали очи от вратата на кръчмата. Ако това обвинение бъде подкрепено в съда на гуербрет, щяха да го обезглавят, както изискваха свещените закони. За щастие годините, прекарани по дългия път, го бяха научили на много начини да избягва неприятностите. Вече не вървеше да слезе с шлеп на юг, защото кралската гвардия можеше на всяко място да го спре на брега и да го претърси. Трябваше да се измъкне на юг по странични пътища и, разбира се, да лъже за името си. Кермор беше достатъчно голям и там можеше да остане в неизвестност поне ден-два. Щом намереше Джил, щеше да има свидетел на своя страна. Освен това, напомни си той, там е Невин. Дори един гуербрет щеше да се вслуша в думите на стареца.

На сутринта, за да заблуди преследвачите си, излезе през източната порта. Много по-късно, когато беше прекалено късно, осъзна, че тиерин Беноик никога не би станал съучастник в такава измама.

— Някой здравата те е отупал, момчето ми — рече лечителят Гуел. — Кой е бил той?

— О, а, ъ, такова — изломоти Перин. — Един сребърен кинжал.

— Виж ти? Е, глупав е човекът, който си навлича гнева на сребърен кинжал.

— Аз… такова… вече ще знам.

В лъскавото огледало, което висеше на стената в магазина на лечителя, виждаше собственото си лице, което беше все още синьо-зелено и раздуто.

— Трябвало е отдавна да махнеш този счупен зъб — рече Гуел.

— Истината казваш, но допреди два дни не можех да яздя. Той ми счупи и няколко ребра.

— Разбирам. Е, отсега нататък ще стоиш настрана от сребърните кинжали.

— Мога да ти се закълна, че ще бъде така.

Изваждането на зъба се оказа по-болезнено, отколкото самото му счупване, тъй като отне много повече време и единственото обезболяващо средство, с което лечителят разполагаше, беше чашка силна медовина. Минаха няколко часа, преди Перин да е в състояние да напусне магазина на лечителя и едва мъкнейки се, да се добере до хана си в крайните квартали на Лерин. Стовари се върху леглото в стаята и се загледа злощастно в тавана, а мисълта му се въртеше безкрайно в кръг: какво да прави? Идеята да се върне в Кергоней и да се подложи на презрението на чичо си предизвикваше болезнени спазми в стомаха му. Освен това ставаше въпрос и за Джил. Както изглежда, с течение на дните все повече я обикваше и започваше да смята, че не я е оценявал както трябва, докато не я загуби. Това, че повечето мъже не бяха много по-различни по отношение на онези, които обичаха, не му носеше никаква утеха. Ех, да можеше да говори с нея, да помоли да й обясни, да й каже колко много я обича — сигурен беше, че щеше да се вслуша в думите му, стига да я намери сама, ако може да я откъсне от онзи човек с ужасяващия поглед и още по-ужасяващия му деомер. Да можеше. Та той дори не знаеше накъде са тръгнали!

А дали би могъл да я намери? Както беше объркан, едва ли не полудял от болка и изпитващ последиците от медовината на лечителя, започна да мисли за нея като за истинския дом на сърцето си, а заедно с тази мисъл дойде притеглянето, онова мисловно подръпване, което винаги му бе показвало пътя към други домове. Бавно, щадейки болящата го челюст, той седна на леглото и остана напълно неподвижен. И наистина го почувства — на юг. Тръгнала бе на юг. Заплака, но този път с растяща надежда, че ще може да я стигне и да я следва, докато намери възможност да остане насаме с нея и по някакъв начин — о, с помощта на великия Керун — отново да я открадне.

— Ето, това е много странно — оповести Саламандър. — Родри продължава да върви на юг, но кълна се в ушите на жребеца на Епона, не мога да разбера защо се движи по всевъзможни скапани пътеки за добитъка и селски пътища, вместо да язди по кралския път?

Джил се обърна да го погледне. Седяха на кърмата на речен шлеп и Саламандър използваше пенещата се, опръскана със светли петна вода, за да фокусира при сканирането. Тъй като тя все още не се беше освободила от излишната сила, водата й се струваше плътна като гравирано сребро, но си напомняше, че онова, което вижда, е само въображаемо. Колкото и Саламандър да се мъчеше да я убеди, тя отказваше да повярва, че й се разкрива скритата действителност.

— Да не би да търси някой да го наеме?

— Ни най-малко, а аз го наблюдавам от два дни вече. Изглежда знае къде отива, но е дяволски внимателен по пътя — отметна раздразнен глава и вдигна поглед от реката. — Хубаво, ще проследя отново своя многоуважаван брат по-късно. Как се чувстваш тази сутрин?

— Много по-добре. Поне нещата стоят на местата си, без да мърдат непрекъснато.

— В такъв случай излиза, че има някаква полза от несръчното ми лечение.

— Повярвай ми, искрено съм ти благодарна.

Известно време тя стоя, разсеяно загледана в хоризонта на юг, където димът на Лугкарн беше надвиснал като мъничък облак. Как й се искаше просто да забрави за Перин, искаше й се Саламандър да има някаква магия, която да изтрие напълно от паметта й спомена за него, но разбираше, че срамът, който изпитва, ще я преследва години наред. Усещаше се неимоверно опетнена, като жрица, която е нарушила обетите си, а освен това в известен смисъл и тя имаше вина за отвличането си. Да беше казала на Родри или да бе призовала Невин по-рано, или… поредицата от „да беше“ продължаваше безкрайно.

— Съдейки по хирейда в очите ти — обади се изведнъж Саламандър, — мисля, че отново си обзета от мрачни мисли.

— А как да не съм обзета? Чудесно е, че тичаме след Родри, но си представям как той направо ще ме прокълне, когато го намерим.

— Защо? Ти си толкова виновна, колкото и конете, които Перин краде.

Тя само поклати глава, за да не рукнат сълзите й.

— Слушай какво, Джил, гугутке моя. Разсъдъкът ти се върна и отново можеш да мислиш. Нека ти кажа нещо. Много разсъждавах за нашия лорд конекрадец, а разговарях и с Невин. Има нещо дяволски необикновено около това момче. Така както излива живота си навън, има нещо, което бихме могли да наречем рана в душата.

— Но аз съм онази, която попадна в скапаните му ръце. О, боговете са ми свидетели — никога не съм си представяла, че ще съм безволна като кръчмарска пачавра.

Саламандър изръмжа под нос.

— Не си ли чула и една проклета дума от онова, което говоря? Не е въпрос на слаба воля. Ти беше омагьосана, омотана от деомер и със замъглена от деомер глава. Още щом жизнената му сила те е заляла, вече не си имала своя воля, а само неговата. Цялата му похот се е изливала през тебе като вода по канал.

За момент си спомни какво усещаше, когато й се усмихваше по този негов особен начин, и й се дощя да повърне.

— Защо наричаш това рана? — поиска да знае тя.

— Защото това рано или късно ще го затрие.

— Хубаво. Как ми се иска да съм там и да гледам.

— Никой не очаква от теб да се чувстваш по-различно, изискано мое момиченце. Но не разбираш ли? Ти си също толкова невинна, колкото ако те беше вързал и те беше изнасилил.

— И боговете са ми свидетели, че това най-много ме мъчи. Усещах се отвратително безпомощна.

— Та ти наистина си била безпомощна.

— Е, да, вярно е. Но ми е дяволски трудно да си го призная.

— От друга страна, циреите трябва да се пробиват.

Тя замахна на ужким да го удари и той й се усмихна.

— Наистина се връщаш към старото си аз. Но не разбираш ли, че има нещо много странно? При положение че Перин наистина не владее деомера, то тогава, в името на всички пъкли, искам да знам откъде му идва силата? Какво му е нанесло раната?

— Колкото и да ми е омразно да говоря за онова скапано и червясало копеле, трябва да призная, че въпросът представлява известен интерес.

— Голям интерес представлява, особено за Невин. За съжаление в момента няма отговор.

— Ако някой може да го открие, това ще е Невин.

— Точно така. Особено след като го докопа.

— Има ли намерение да го издирва?

— Всъщност не. Чаках да поукрепнеш, но вече смятам, че ще можеш да го понесеш. Перин върви по петите ни.

Усети как кръвта й се оттегли от лицето. Саламандър хвана китката й и я задържа с две ръце.

— Ти вече не си застрашена, наистина не си.

— Може би не сега, но какво ще стане, когато тръгнем отново по следите на Родри?

— Дотогава Перин ще е на път за Елдид под въоръжена охрана. Ето какво, в двора има деомерец на име лорд Мадок. Той е наредил Перин да бъде арестуван, щом влезе в града, сетне ще го препрати при Невин. От онова, което си ми разказвала, променливата жига в дисагите на лордчето ще е повече от достатъчно основание за кралските стражи да го арестуват.

— Значи отиваме в Дън Девери?

— Точно така. И може да не ни се наложи да го напускаме. Познаваш ли братовчеда на Родри, Блейн от Кум Пекл?

— Познавам го.

— В момента добрият гуербрет е в двора. Невин иска от нас да говорим с него. Изглежда кралят е съобщил, че желае да се види с Родри. Очевидно различните гуербрети го търсят и когато го намерят, ще го изпратят право в Дън Девери.

— Кралят ли? Че защо…

— Не зная, но смятам, че можем да предположим. Кралят знае, че Рийс няма да има наследници за Аберуин.

— Ще го призоват да се върне.

— Точно така. Й съвсем скоро ти, Джил, ще имаш великолепна сватба.

— О, нима? Говориш като селския идиот. Помисли! Никога няма да допуснат наследникът на Елдид, най-важният ран в кралството, да се ожени за копелето на един сребърен кинжал. Единственото, на което бих могла да се надявам, е да съм отново негова скапана метреса, да живея в двора му и да мразя жена му. Разбира се, ако продължава да ме иска. Ти какво си мислиш, че това е една от твоите приказки ли?

— Имам определено и противно чувство, че съм смятал точно това. Джил, моля те да ми простиш.

Тя само сви рамене и се загледа в обработваемата земя, която се плъзгаше покрай тях. Стадо бели говеда с ръждивочервени уши пиеха от реката. Пазеха ги едно момче и две кучета.

— Прощаваш ли ми? — попита най-сетне той.

— Прощавам ти и се извинявам, все още не съм се оправила.

— Точно така. След като подмамиш Перин при нас, би могла — стига да искаш — да си отидеш, без да се виждаш с Родри.

— Никога. Може да ме прокълне, като ме види, но искам да му кажа, че не съм спряла да го обичам.

Саламандър понечи да рече нещо, но тя зарови лице в ръцете си и зарида.

Кралският палат в Дън Девери беше огромен — шест брохови кули, съединени с обширен комплекс от по-малки брохове, заобиколен от пристройки и защитен с две крепостни стени. Като почетен гост Блейн, гуербрет Кум Пекл, разполагаше с луксозен апартамент в една от външните кули и прозорците му гледаха към парка, който се простираше между двете стени. В приемната му стая имаше четири стола с възглавници от лилаво бардекско кадифе, както и маса, и собствено огнище. Блейн не се интересуваше от подобен лукс сам по себе си, но го оценяваше като признак на кралското благоразположение. Разбира се, имаше и още нещо — при това му идване го придружаваше съпругата му Канифа и той искаше да я вижда заобиколена от удобства. Висока жена с тъмна коса и кафяви като на сърна очи, Канифа беше толкова спокойна, колкото той лесно възбудим. Бракът им беше уреден, както обикновено става, но вътре в себе си Блейн смяташе, че е случил изключително със съпругата си. На моменти дори признаваше пред себе си, че я обича.

Точно тази сутрин Канифа беше призована да прислужва на кралицата в частните й покои — изключителна чест, каквато й бе оказвана и преди. Блейн беше приседнал на перваза на прозореца в спалнята им и я гледаше как с особена грижа се облича. След като една от слугините й положи няколко рокли на леглото, тя отпрати момичето и разгледа с какво разполага, после избра скромна рокля от гълъбово сива бардекска коприна — цвят, на който добре изпъкваха червените и бели карета на блейновия клан.

— Мисля, че съпругата на гуербрет Савил също ще прислужва на кралицата тази сутрин — забеляза тя. — Предполагам, че моят господар би желал да си държа ушите отворени.

— Твоят господар наистина не би желал нищо повече. Какво представлява всъщност съпругата?

— Невестулка, но хубава. Доколкото разбирам, много си подхождат.

— По невестулството вероятно. Трудно е да се нарече Савил хубав. Дяволите да ме вземат, ако мога да разбера защо гребе точно в тази река! Каминуейн е далеч от Белглейд. Каква полза би могъл да има от Талид?

— Мисля, че имат общ кръвен сродник и все пак онова, което казва моят господар, е съвсем вярно. Ще видя дали ще успея да предразположа хубавата лейди Прейфа — замълча и се усмихна. — Но ако ще се жертвам по този начин, очаквам хубав подарък от нашия Родри, когато го призоват да се върне.

— От най-хубавата бардекска коприна, в това не се съмнявам. Ще се погрижа да ти отдаде дължимото. Е, разбира се, ако успеем да го върнем.

Докато Канифа беше при кралицата, Блейн също посрещаше гостенин — могъщ човек, който си струваше да бъде предразположен по други причини. Той накара пажа си да донесе сребърна гарафа с медовина и две стъклени чашки, сетне отпрати момчето. Гуербретът напълни чашките със собствените си ръце и подаде едната на гостенина си, който отпи от нея с вид на ценител. Неотдавна обявеният за лорд Мадок, трети кралски коняр, беше строен мъж на около четирийсет години с добре подстригана, едва прошарена руса коса и весели сини очи. Освен това, както се говореше, бил племенник на Невин. „Хайде де! — помисли Блейн. — Дали е племенник не зная, но съм готов да се обзаложа, че и той е магьосник“. Тъй като преди да получи назначението си в двора, Мадок преуспяваше, отглеждайки коне в провинция Кантрей, той наистина си вършеше работата добре и се държеше простичко, но възпитано, което му даваше възможност да се впише в двора също така безпроблемно, както и всеки друг дребен лорд — дори още по-добре. От начина обаче, по който гледаше или се усмихваше от време на време, проличаваше, че властта и великолепието на двора не му правят никакво впечатление.

— Благодаря за поканата да ви посетя, Ваша светлост — обади се Мадок. — На какво дължа честта?

— Донякъде на най-обикновено гостоприемство. Познавам добре вуйчо ви.

— Разбира се. Неотдавна получих писмо от него. Той е много добре.

— Великолепно. Все още ли е в Елдид?

— Там е, Ваша светлост. Ловиан, тиерин Дън Гуербин, го е взела на работа при себе си.

„Бих се обзаложил — помисли Блейн, — че е по-вероятно той да я е взел на работа при себе си, независимо дали тя си дава сметка за това или не.“

— Добра вест — рече на глас той. — Нашият Невин вече доста остаря, за да обикаля по пътищата с мулето си.

— Здравето му е истинско чудо, нали, Ваша светлост? Но пък и майка ми е все още жива и здрава и ако че минава седемдесетте, умът й сече като бръснач.

— Тогава да се надяваме боговете да ви дадат да наследите тяхната жизненост — Блейн му се усмихна приятелски. — Ловиан ми е роднина, разбира се, сестра е на майка ми.

— Така съм чувал, Ваша светлост, и нищо чудно, защото напоследък доста се говори за вашия братовчед Родри.

— Без съмнение. Общо взето, да се опитваш да запазиш някаква тайна в двора е празно губене на време. Готов съм да се обзаложа, че клюката се е понесла още щом Негово величество ме повика тук.

— Всъщност още по-рано — Мадок поклати привидно натъжен глава. — Първите слухове, които тръгнаха, Ваша светлост, бяха, че кралят може би ще ви повика.

— В такъв случай сигурно знаете, че Негово величество търси моя пройдоха братовчед.

— Зная, разбира се, а клюката е, че кралят се готви да отмени неговата присъда за прокуждане.

— Е, не бих могъл да ви кажа, дали това е вярно или не. Трябва да знаете, че не са ме заклевали да пазя някаква тайна — просто Негово величество не ми е казвал. Предполагам, че все още не е сигурен.

— Най-вероятно, Ваше сиятелство. Не е лесна работа да отмениш постановление на гуербрет.

— Точно така — Блейн направи пауза, за да отпие голяма глътка медовина. — Но, дяволите да го вземат, кралят не може да направи нищо, докато не намерят Родри.

— Все така ли няма вести, Ваше сиятелство?

— Никакви при това. Кълна се във всички богове и съпругите им, че не мога да разбера какво им има на тази купчина идиоти, които гуербретите наричат войскари? Наистина кралството е голямо, но досега все трябваше да издирят един сребърен кинжал.

— Така смятам и аз, Ваша светлост. — За миг Мадок придоби разтревожен вид. — Наистина смятам, че те биха могли да го издирят доста бързо.

— И аз също — сега идваше най-важното и затова Блейн направи кратка пауза. — Всъщност се питах, дали не бихте помогнали в издирването.

— Аз ли, Ваша светлост? Е, наистина ще направя всичко, което ми позволяват задълженията тук, но не съм сигурен дали ще е достатъчно.

— Аз също не съм съвсем сигурен, но подозирам, че човек, известен като племенник на Невин, е в състояние да види неща, скрити от другите.

Мадок премига два пъти, сетне се усмихна.

— Аха, Ваша светлост, значи вие знаете, че той владее деомера.

— Зная. Той направи всичко възможно да ми го покаже миналото лято. Сякаш съвсем лесно виждаше неща, които се намираха на голямо разстояние.

— Това е така, Ваше сиятелство. Ще ви кажа направо. Ако можех да сканирам Родри, щях да го направя, но не съм го виждал в плът и кръв, затова не съм в състояние.

Блейн трябваше да отпие от медовината си, за да скрие своето изумление. Очакваше дълги увъртания, докато Мадок признае истината, но той направо изплю камъчето.

— Разбирам — рече Блейн най-накрая. — Жалко.

— Наистина е жалко. Може би ще мога да ви осигуря вести по друг начин. Негово сиятелство е прав. Нещата започват да стават тревожни. Наистина досега Родри трябваше да бъде намерен.

— Точно така. Знаете ли от какво най-много се страхувам? Че може би някой от мъжете, чиито кланове имат шанс да наследят Аберуин, когато Рийс умре, са взели мерки да отстранят законния наследник.

— О, богове! Могат ли да паднат толкова ниско?

— Аберуин е сред най-богатите ранове в кралството и ще става още по-богат. Само преди година кралят даде на града по-либерална харта. Едно от условията беше Аберуин да има дял от кралския монопол върху търговията с Бардек.

Мадок кимна, а устата му се разкриви в мрачна усмивка.

— Добре разбирам какво иска да каже Негова светлост. Хубаво тогава. Ще ме извини ли за момент Негова светлост?

— Разбира се.

Блейн очакваше Мадок да излезе от стаята, но вместо това той отиде до прозореца и се загледа към небето, където се кълбяха бели облаци, предвестници на буря. Докато той стоеше там, Блейн успя да гаврътне още две чашки медовина, питайки се какво прави този човек; но накрая Мадок се обърна и изглеждаше разтревожен.

— Родри се намира съвсем близо до Драудбри и сякаш се отправя на юг. Купил си е втори кон, за да се придвижва по-бързо. Както изглежда, се е насочил към Кермор.

— Чудя се какво ли ще търсят в Кермор?

— Те ли, Ваша светлост?

— Ами Джил не е ли с него?

— Извинявам се, Ваше сиятелство. Забравих, че няма как да знаете. Двамата с Джил са били разделени поради неочаквано стечение на обстоятелствата. Тя го следва с един приятел, един гертдин, който много мило е предложил да я придружава. Последното, което чух, е, че идват в Дън Девери да молят за вашата помощ.

— Която ще имат, разбира се — за миг Блейн се замисли. — Виждали ли сте някога братовчед ми или жена му?

— Не съм, Ваше сиятелство.

— Те си подхождат като чифт хубави ботуши. Ако Родри ще наследява Аберуин, бих предпочел да видя до него Джил вместо някоя благородна овца, която майка му ще избере.

— Но нали тя е от народа?

— Така е, но подобни дреболии са били уреждани и преди. Ще трябва да помисля по въпроса.

Няколко часа по-късно на Блейн му хрумна, че той безрезервно повярва на онова, което му каза Мадок. Виждал съм и преди деомер, напомни си той, но въпреки това потрепери. Какво бе прочел Мадок по облачното небе?

Поради дъжда екипажът на шлепа опъна брезент над кърмата, едно далеч не идеално прикритие, но по-добро от никакво. Завита плътно в наметката, Джил гледаше как Саламандър стои, вперил поглед в пенещата се вода, която бързо минаваше покрай тях. От време на време устните му се движеха, сякаш произнасяха безмълвно по някоя дума. Зрението й вече почти се бе възстановило. Водата беше просто вода; Саламандър вече не променяше цвета си в зависимост от това какво изпитва. Багрите си оставаха само малко по-ярки, очертанията и формите бяха като че ли по-напрегнати и й напомняха великолепието, което виждаше наоколо си, когато беше потопена в забранената сила. С известен присмех към себе си трябваше да признае, че донякъде съжалява за изгубената красота. Накрая Саламандър се обърна към нея и прошепна.

— Разговарях с лорд Мадок. Искаше да знае къде за последен път съм сканирал Родри, за да каже на Блейн. Макар че това едва ли ще свърши някаква особена работа. Един спешен куриер все пак не би могъл да го стигне.

— Това е така, но куриерът би могъл да каже на гуербрета на Кермор да стои нащрек за идването му.

— Ако остане в Кермор.

Джил разпери ръце, за да покаже, че е безпомощна. Щеше й се да не бе учила Родри да върви така добре по дългия път. В продължение на дни той се промъкваше през мрежата от войскари, които го търсеха като лисица в храсталак.

— Е, утре ще бъдем в Дън Девери — обади се Саламандър. — И ще можем да разговаряме направо с Блейн.

— Добре. Знаеш ли, че въпреки всичко наистина очаквам с нетърпение да видя кралския град. Бродя из кралството от осемгодишна, но никога не съм ходила там. За сребърните кинжали не се намира работа в земите на краля.

Изведнъж сивото гномче се появи на по-малко от стъпка от нея. Когато протегна ръце към него, то се поколеба и се намръщи.

— О, хайде, малкото ми! Какво толкова съм направила, че да те е яд на мен?

То издържа само още миг, след което се хвърли в ръцете й. Тя го притисна силно към себе си.

— Толкова се радвам, че ми прости. Липсваше ми.

Гномчето се усмихна, протегна ръчичка и я потупа по бузата.

— Стига да имаме късмет, скоро ще сме отново при Родри. Ходило ли си при него? Добре ли е?

То кимна утвърдително и на двата й въпроса и се сгуши в нея като коте.

— Ще ми се да знаех къде отива.

Гномчето вдигна очи и посочи към нея.

— След мен ли върви?

И отново то кимна утвърдително, но с такова безразличие, че тя не беше сигурна дали наистина я е разбрало. Саламандър наблюдаваше всичко това внимателно.

— От интересно по-интересно — обяви той. — Но се питам какво ли означава?

Лечителят беше посъветвал Перин да остане в Лерин още няколко дни, за да се възстанови от побоя, но той напусна града още щом беше в състояние да язди. Веднъж насочил мислите си към Джил, той изпитваше такава болка, сякаш му се беше отворила още една рана и го теглеше след нея. Но копнежът му беше примесен със страх от странния човек със светлата като лунен лъч коса, който я отведе. Премисляйки всичко, започна да се пита дали по някакъв начин не е сънувал онази ужасяваща сцена, когато видя облаци от цветна светлина и пламтящи мечове. Всеки път, когато се опитваше да убеди себе си, че я е сънувал, се натъкваше на неоспоримия факт, че Джил я няма. Той просто отказваше да признае, че въобще е могла да го напусне по своя воля; в тази работа имаше намесен още един човек, при това много мощен. Повечето хора в кралството отхвърляха разказите за деомер, но Перин винаги инстинктивно ги бе приемал за верни; той смяташе, че наистина има нещо, наречено деомер, и хора, способни да сътворят чудеса с него. Сега, колкото и малко удовлетворение да му носеше, това се оказа вярно. Единствената му утеха оставаше, че макар Джил да не е до него, тя не е и с Родри.

Язди три дни и стигна до Гадмир — голям, процъфтяващ град, пазен от двоен обръч каменни стени. Би предпочел въобще да не влиза в града, но провизиите му бяха на свършване. Обикновено мразеше да ходи в градове, натъпкани с множество вонящи, запотени хора, затворени в своите дребни човешки грижи като прасета в кочина, но тази вечер изпита известно удоволствие да седи в кръчмата на западнал хан и около него да има човешки същества, които го разсейваха от постоянния му, болезнен копнеж по Джил. В гората щеше непрекъснато да изпитва липсата й; тук можеше да пие силно пиво и да се опита да я забрави. Когато кръчмарят дойде да го попита дали ще остане за през нощта, той се подчини на някакъв импулс и каза, че ще остане.

— Но, ъ, а, не искам да спя с друг човек. Може ли, о, а, да спя в плевника?

— Не виждам защо не. Там има много място.

Перин взе още една половиница пиво и си намери място в отдалечен ъгъл. Имаше намерение просто да пие, докато се напие така, че да престане да мисли, но кръчмарското момиче го накара да си промени намерението. Беше кръглолико дребно същество, тъмнокосо, с много видели тъмни очи и усмивка, която обещаваше ако не друго, то поне няколко интересни часа. Перин реши, че тя представлява много по-добър начин да се откъсне от мислите си за Джил, отколкото да си докара един махмурлук. Побъбри с нея няколко минути, попита я как й е името, което се оказа Алейда, и установи, както и очакваше, че е напълно хладна към него. Когато тя се обърна да си върви, той й дари една от своите усмивки. Не разбираше какво прави, но усмивката както винаги свърши работа. Алейда впери поглед в него, устните й останаха полуотворени и зашеметена остана на мястото си. Когато й се усмихна отново, тя хвърли нервен поглед към кръчмаря, сетне се приближи.

— Дали кръчмарят ще има нещо против да поговориш с някой от посетителите?

— О, няма, стига само да говорим.

— А ти каква си му? Негова дъщеря ли?

— Ха! Има си хас!

— Така ли? — Перин направи пауза и се усмихна отново с копнеж. — Значи си изкарваш част от парите, като му топлиш леглото, така ли?

Алейда се изчерви, но се приближи още повече, докато едрите й гърди не докоснаха ръката му. Той се усмихна още веднъж и беше възнаграден, като видя как погледът й се замъгли и тя му се усмихна в отговор. Перин забеляза, че кръчмарят беше погълнат от разговора си с двама търговци, рискува и сложи длан на бузата й.

— Както го гледам, не ми изглежда много мъжествен. Момиче като теб би могло да се радва на малко по-добра компания за една вечер. Спя вън в плевнята, нали разбираш. Настрана… е, такова… настрана де. Бих могъл да отида там веднага.

— Мога да дойда след мъничко, но не бива да оставам дълго — тя се изкиска по някакъв странен, опиянен начин. — Но пък и няма много време да отнеме, нали?

Алейда се изкиска отново и побърза към кухнята. Перин се забави достатъчно дълго, за да довърши пивото си и да уталожи подозренията на кръчмаря, сетне се измъкна и отиде в плевнята. Тъй като момичето трябваше да се крие, не взе фенер. Намери багажа си в бокса на коня, извлече го нагоре по стълбата и препъвайки се, просна одеялата и си изу ботушите. Докато чакаше в натрупаното сено, започна да се пита защо въобще си е дал зор да я прелъсти. Нито една жена нямаше да е равна на Джил. Мисълта за нея го доведе едва ли не до сълзи, но след няколко минути вниманието му привлече Алейда, която се катереше по стълбата. Стана да я посрещне и я целуна, преди да й хрумне да си промени намерението.

— О, богове! — Тя изглеждаше искрено разтревожена. — Наистина не мога да разбера какво ми става, защо тичам така след теб?

— Нищо лошо. Ела легни при мен и ще ти покажа защо.

Тя покорно му позволи да я заведе при одеялата си. Отначало се държеше срамежливо в обятията му, но с всяка негова целувка той долавяше не само нарастващото полово напрежение, но и сила, едно странно тъмно чувство, което се надигаше някъде от дълбините му и го заливаше, докато накрая стана дори по-силно от половата страст. Силата растеше и тя реагираше на нея, стенейки в обятията му при всяка ласка. Накрая му хвана ръката.

— Нямам време да си свалям роклята. Просто я запретни, и то веднага. Моля те, а?

Щом свършиха, тя го целуна за последен път и му призна искрено, че би искала да остане цяла нощ, а сетне побърза да се върне при ревнивия си мъж. По това време Перин беше толкова изтощен, че се зарадва, когато тя си отиде. Падна върху одеялата, впери поглед в странната, изпълнена със светлини тъмнина, която се въртеше бавно около него. Опита се да затвори очи, но чувството за движение продължи, при това толкова силно, че изпита желание да повърне и побърза да ги отвори. Усещаше как по гърба и гърдите му се стича студена пот, а треперещите му устни са обезкървени и студени. Понечи да стане и да потърси помощ в кръчмата, но разбра, че не би могъл да слезе по стълбата, без да си счупи врата. Можеше само да лежи, стиснал сеното под себе си, и да се моли да не умре.

Паниката го заливаше с плисък като бурно море вълнолом. Спомни си за деомереца, който отведе Джил — за човека, който го подиграваше, а накрая добави и една последна обида: трябва да спреш да крадеш жени и коне или това ще те убие. Тогава Перин сметна, че някой вбесен съпруг ще го убие или нещо подобно, но сега осъзна истината. Нещо му имаше, нещо много сериозно му имаше и той не знаеше какво е то. А дали деомерецът знаеше? Би ли му помогнал, ако знаеше? Не беше много вероятно, съдейки по изпълнените с омраза думи, които човекът му каза в лицето. Мислите му се въртяха ли, въртяха като объркан брътвеж; накрая заспа, срина се в тъмнина без сънища.

Джил зърна за първи път Дън Девери около два часа преди пладне на следващия ден, когато шлепът пристана на доковете, на около половин миля северно от него. Тя дълго гледа масивните стени, които се виеха около града, който се издигаше над тях върху седемте си хълма. Дори и оттам, където се намираха, можеше да различи едва-едва покривите на кралския дворец. Високо над кулите и плющейки на вятъра плаваха мънички жълти петънца, които сигурно бяха златотъканите знамена с изправения на задните си крака дракон на кралската династия.

— Страшна гледка, нали? — обади се Саламандър. — Хайде да свалим конете на брега и да тръгваме. Почакай само да видиш портите.

Портите бяха повече от дванайсет стъпки високи и двайсет широки и целите покрити с резба — медальони с основни мотиви, заобиколени с преплитащи се панделки. Железните обкови също бяха украсени със спирали и розетки. Заради дебелите повече от двайсет стъпки стени се образуваше нещо като тунел, през който минаха и се намериха пред още едни порти в края му, също така богато украсени като първите. Отвъд тях се виждаше широко свободно място, засадено с дъбове, намиращо се около централен фонтан, сред чиито пръски се издигаше изправен на задните си крака дракон. След този парк започваха да се извиват тесните улици. Те се въртяха като спирала покрай къщите и нагоре по хълмовете или се виеха надолу покрай магазини и кръчми, на запад, по посока на езерото. Където и да погледнеше, Джил виждаше хора, които бързаха по своя си работа, а тук-там и великолепно облечени войскари от личната гвардия на краля.

Саламандър я заведе в хана, който имаше предвид — триетажен брох сред градина с трева. Тя вдигна поглед към покрива, покрит с хубави цепени плочи и забеляза, че по прозорците блести стъкло.

— Не можем да отседнем тук! Това ще струва цяло състояние!

— Джил, стисната моя гугутке! — Гертдинът поклати глава с привидна тъга. — Ако е така, то ще спечеля цяло състояние в кръчмата, за да платя. Не понасям евтините ханове. Те вонят, сламениците им са пълни с гадинки. Ако исках да спя на пода, щях да съм се родил куче.

— Е, има много прилични ханове, които струват по-малко.

— Защо да се заяждаме за няколко сребърника? Освен това тук ни чака един човек.

Когато поведоха конете си към портите, навън, без да бърза, излезе млад мъж. Той хвърли поглед на ценител към великолепната наметка и обточените със злато такъми на коня и се поклони.

— С вас ли е този сребърен кинжал, сър?

— Точно така. Моята лична охрана. Имате ли стая на втория етаж?

— Имаме. Веднага ще повикам момчето да се погрижи за конете ви, сър.

— Чудесно. Първо искаме да се изкъпем.

Но се наложи да отложат този необходим лукс за известно време. Джил последва Саламандър в кръчмата, подът на която беше застлан с бардекски килими, а закачалките за факлите по стените бяха сребърни. Вътре тя забеляза висок мъж в карирани бриги на благородник, който крачеше напред-назад близо до огнището. Като го видя, сърцето я заболя, защото Блейн приличаше страшно на Родри.

— Това е гуербрет Блейн! — съобщи тя.

— Разбира се. Той е човекът, с когото ще се срещаме тук.

— Той не знае за… е, за Перин, нали?

— Разбира се, че не знае! Ти да не мислиш, че не уважавам твоята чест? Остави това на мен.

Когато се упътиха към него, Блейн ги видя и тръгна да ги посрещне. Саламандър му направи изящен поклон, но той му отвърна едва-едва, а вместо това грабна ръката на Джил и здраво я стисна.

— Сърцето ми ликува да те види, Джил, макар че щеше да ликува още повече, ако Родри беше с теб! — Той се обърна и установи, че кръчмарят гледа със зяпнала уста как гуербретът поздравява един сребърен кинжал като стар приятел. — Ханджия! Изпрати шише от най-добрата си медовина в техните стаи! А също и плато със студени меса.

Стаите оправдаха най-лошите страхове на Джил за разходите, който щяха да направят. Не само бяха покрити с килими, но и всичката мебелировка беше от красиво полирано дърво, украсено с резба в преплитащи се мотиви, като да беше в благороднически дън. Шишето и платото пристигнаха веднага. Блейн подаде на слугинята два пъти повече пари, отколкото струваше донесеното, и властно я отпрати.

— А сега — започна гуербретът, като си наля пълна чашка. — Лорд Мадок ми каза, гертдин, че сте способен и на повече неща от това да разказвате приказки, така че можете свободно да говорите. Знаете ли къде се намира Родри?

— Почти в Кермор. Всъщност… — той спря за момент, за да погледне от прозореца по посока на слънцето. — Бих казал, че в момента се намира в Кермор. Но защо се намира там, за съжаление не мога да ви кажа, Ваша светлост.

— То очевидно никой не може, проклети да са всички! — Блейн погледна към Джил. — Налей си медовина, сребърен кинжал. Голям път си минала. Между другото, Джил, как стана така, че Родри те е оставил сама?

— Ах, Ваше сиятелство, това е наистина странна история. — Саламандър се намеси сръчно в разговора. — Родри беше нает в Кергоней, нали разбирате.

— Дочух нещо за Беноик и неприятната му рода.

— Тогава ме улеснявате. Ами Родри оставил Джил в дъна на някакъв лорд Нед — човека, който го е наел, но така и не се върнал да я вземе. За щастие минах оттам — търсех я по мои собствени причини. Сканирах Родри и установих, че язди на юг. Не мога да повярвам, че просто я е изоставил.

— Нито пък аз — Блейн вдигна чашката си за поздрав към нея. — Не си го помислила и за момент, момичето ми, нали?

Джил се насили и храбро се усмихна.

— И така, след като много мислих по въпроса, предъвквах го и разсъждавах, стигнах до заключение, че по напълно неясни причини някой подмамва Родри на юг. Според едно-две сведения, до които се добрах, някой му е казал, че Джил го е оставила и той е хукнал след нея. Както и да е, той има поведението на преследван човек през целия път на юг от Лугкарн, макар и преди това да пътуваше открито. Нещо му се е случило в Лугкарн или някой му е казал някаква лъжа.

— Това наистина ми се струва логично. — Блейн въздъхна и отпи здравата. — Готов съм да се обзаложа, че е свързано по някакъв начин с положението в Аберуин. Знаеш, че Родри има врагове, нали?

— Знаем, Ваша светлост. Кралят взе ли вече решение за връщането му?

Джил се обърна и се зае да налива медовина в една от чашките. Щеше й се да може просто да се напие и да забрави, че й отнемат Родри.

— Джил — рече Блейн, — като че ли нещо ти е много криво.

— А защо да не ми е, Ваша светлост? Загубвам своя мъж. Смятате ли, че ще позволят на Родри да се ожени за жена като мен?

— Не виждам защо не, след като ти дам благородническа титла. Аз давам земя на твое име в Кум Пекл. Боговете са ми свидетели, че в моята провинция земя колкото щеш.

— Ваша светлост! — Джил едва проговори. — Вие сте прекалено щедър! Как мога аз…

— Шът! Слушай, Джил, Родри вече не е слабият по-млад брат. Веднъж след като уредим връщането му, той ще бъде единственият наследник на Аберуин, а това означава, че когато злият му брат умре, ще е гуербрет. Ще бъде в положение да пожелае която жена си иска, независимо какво мислят по въпроса майка му или останалите благородници.

— Виждаш ли, гълъбице моя? Ето ти край съвсем като в моите приказки.

— Така изглежда.

Джил се усмихна, защото и двамата искаха да е доволна, но усети как по гърба й се спусна деомерско предупреждение. Блейн се увлече в монолог за елдидската политика, а тя отиде до прозореца и се загледа към градината долу. Наистина Саламандър беше разказал на Блейн една чудесна история и очевидно, че тя ще я брани. Ако Родри не искаше вече да има нищо общо с нея, всички щяха да решат, че му е омръзнала и я е оставил, както често правят мъжете с жените си. А ако й простеше… допускането просто я смаза — тя, една от най-нисшите сред простолюдието, можеше някой ден да бъде съпруга на велик гуербрет. За момент изпита ужас, като помисли за отговорностите и властта, с която ще разполага. Ловиан ще ме научи, си каза тя, разбира се, ако Родри продължава да ме иска.

Но наред с тази мисъл дойде и друга… по-точно не мисъл, а чувство, по-скоро внезапно усещане за нещо, което изисква неотложно действие. Родри беше в опасност. Разбра съвършено ясно, че се намира в най-голямата опасност в своя живот и в този момент той мисли само за нея. Затвори очи и отправи мисъл към него, опита се отчаяно да стигне до него, да го предупреди. През съзнанието й препускаха образи, смътни като онези, които човек вижда, когато започва да заспива, непрекъснато променящи се картини: Родри крачи по тясна улица, Родри се скрива в странична уличка, когато край него преминават градски стражи. Образите преминаваха бързо, но чувството за опасност нарастваше, докато тя вече почти не можеше да диша. Разговаряше с някого — питаше го за Невин, питаше за нея — те го лъжеха, казваха, че била в Кермор, насочваха го услужливо…

— Родри, не отивай!

Чу как нещо се счупи, огледа се замаяна и установи, че е изпуснала чашката, която държеше. Блейн и Саламандър се бяха обърнали и я гледаха. Беше изкрещяла предупреждението си на глас.

— Какво става, за бога? — рече Блейн.

— Родри е в Кермор. Той е в опасност. Зная, че е в опасност. Видях я — почувствах я. Опитах се да го предупредя. — Тя отметна назад глава и зарида, защото разбра, че предупреждението така и не е стигнало до него. — Трябва да отидем в Кермор. Трябва веднага да тръгваме.

Когато тя се разрида, Блейн остави чашката си и се втурна да я потупва несръчно по гърба, макар и да мислеше, че разумът й е отслабнал и се е вдетинила от мъка, но Саламандър прие предупреждението й напълно сериозно. През сълзи го видя да щрака с пръсти над мангала в ъгъла, сетне да се вглежда в святкащите пламъци. Преглътна сълзите си и избърса лице с ръкав.

— О, богове! — в гласа му прозвуча паника. — Не мога да го намеря! Джил, не мога да го сканирам!

Сякаш стаята се разду около нея, а светлината стана болезнено ярка. Сребърната гарафа на масата започна да искри като огън.

— Викай Невин — рече тя. Тогава Блейн я грабна и я довлече до един стол, и я блъсна да седне. Тя се отпусна в него и загледа как Саламандър се навежда над мангала. Туниката му започна да се вее около тялото му, сякаш подухваше лек ветрец. Страх я беше да гледа към сложните шарки на килимите.

— Джил, да викам ли хирург? — попита Блейн.

— Не е необходимо. Това е само страх. — Застави се да вдигне лице и да го погледне. — Ваша светлост, не разбирате ли какво означава това? Помните ли Аластир? Ако Саламандър не може да сканира Родри, тогава някой го крие — с деомер.

Образът на Саламандър танцуваше над огъня почти разплакан. Самият Невин се чувстваше отпаднал и обзет от ярост, ругаеше се, че не е видял да се задава тази опасност. Пропуснал ли беше някакво предзнаменование, изпратено му от Властелините на светлината? Просто не знаеше.

— И аз не мога да го открия — помисли той.

— Да не е мъртъв?

— Не може да е мъртъв, защото Джил щеше да разбере, ако е така. Смятам, че след като е видяла толкова много от опасността, в която се е намирал, можем да й се доверим, че щеше да почувства смъртта му. Колко бързо можеш да стигнеш в Кермор?

— Би трябвало да сме там утре.

— О, богове! Какво ще правите, ще се превърнете в птици и ще полетите ли?

— Нищо такова всъщност. — Саламандър успя леко да се усмихне. — Кралят е поставил на разположение на Блейн една от своите речни галери. Казаха ми, че Белавер течал дяволски бързо от тук до Драудбри.

— Чудесно. Блейн идва ли с вас?

— Не. Интригата в двора може да накара сърцето на човек да се пръсне, затова не смее да си тръгне. Но имаме писма от него до гуербрета в Кермор. Ще дойдеш ли при нас там?

— Тръгвам веднага. Не съм си представял, че ще се стигне дотам. Не разбираш ли какво най-вероятно е станало? Сигурно съперниците на Родри са наели някоя от бардекските кървави гилдии да се отърват от него.

Образът на Саламандър, който се носеше над огъня, изглеждаше страшно озадачен:

— Та как дребни елдидски лордове ще знаят дори за съществуването на тези гилдии?

— Е, може да им е казал някой търговец или друг, или… виждам какво имаш предвид. Като го казах на глас, изведнъж започна да ми изглежда невероятно.

— Какво се е случило тогава?

— Какво ли наистина? Внимавайте много, докато стигна в Кермор. О, богове, трябва да взема кораб! Не мога да тръгна, преди да съм говорил с Ловиан, разбира се, но мога да започна да си събирам багажа. Нейна светлост е на лов с гуербрета.

Долу, на елдидския бряг, беше ярък слънчев ден, но вятърът, който плющеше в сребърносините знамена на Аберуин беше хладен, а в сенките, които падаха в големия двор на гуербретския дън, си беше направо студено. Застанала до коня си, лейди Ловиан хвърли изпълнен със съмнение поглед към небето.

— Може би ще е малко ветровито да пуснем соколите.

— О, нека си опитаме късмета, мамо — отвърна Рийс.

Говореше престорено весело и тя разбра, че този лов е бил устроен само като претекст да поговори с нея насаме.

— В такъв случай, разбира се. Ако не друго, поне ще си пояздим хубаво.

Възседнаха и излязоха от дъна на улиците на Аберуин. Зад тях идваха соколарите, с качулатите птици на китките си и четирима войскари от бойния отряд на Рийс за ескорт. Докато минаваха по виещите се улици, народът се кланяше на своя господар, който отвръщаше с вдигната ръка. Понякога, съвсем спонтанно, момчета и младежи го приветстваха. Независимо от ината си, Рийс беше добър управник, стриктно справедлив в присъдите си по отношение на всички, с изключение на по-малкия си брат, и жителите на неговия град го ценяха заради това.

Напуснаха Аберуин и се насочиха на север по пътя, който следваше течението на Гуин, искряща и пълноводна след обилните летни дъждове. Сред върбите и леските, които растяха покрай водата, Ловиан видя едно-две дървета, които пожълтяваха.

— Както изглежда, есента ще дойде твърде рано тази година — забеляза тя.

— Наистина. Е, лятото беше студено. — Рийс погледна назад, за да се увери, че хората му ги следват на достатъчно голямо разстояние, сетне се обърна към нея. — Виж какво, мамо, искам да те питам нещо. За малката Рода.

— Така ли?

— Мисля си дали да не я осиновя официално и да я узаконя.

Ловиан не успя да измисли какво да му отговори. Рийс й се усмихна иронично, нещо, което сигурно му е струвало твърде много.

— Време е да погледна суровата истина в очите. Няма да дам на Аберуин наследник.

— Гуербретството не може да се предава по женска линия.

— Разбира се, че не може, но все някой ден тя ще се омъжи, нали? Ще има съпруг, може би един-двама сина. Поне ще имат малко мелуейдска кръв в тях.

— Разбира се, ако Съветът на избирателите приеме съпруга й за твой наследник.

— Има такива прецеденти, стотици прецеденти за изминалите години — той отметна гневно глава. — Освен това поне ще накара моите васали да се поспрат. О, богове, да не смяташ, че не ме боли? Зная дяволски добре, че всеки тиерин в Елдид вече крои планове и политиканства, за да вземе моята земя за сина си, когато умра.

— За съжаление си съвършено прав. Но ти знаеш, скъпи мой, че има много по-лесно решение…

— Няма да върна Родри.

Устата му се сви по начин, който тя добре познаваше.

— Разбира се, че както реши Негова светлост, но как можеш да осиновиш детето без разрешението на баща му?

— Родри е престъпник. Съгласно закона тя няма баща.

— В такъв случай много добре. Ще помисля по въпроса, щом Негова светлост предпочита да упорства като диво прасе.

Той само сви рамене при обидата и отново се загледа в пътя пред себе си. Ловиан се запита защо дори си е дала зор да намекне, да прави планове и да настоява за връщането на по-малкия си син. „Рийс чисто и просто не може да понесе мисълта Родри да го наследи — помисли тя. — Е, да можеше на Родри да му се роди син от тази негова Джил, но бедното момиче върви навсякъде с него, спи под дъжда на земята и само богинята знае какво още. Без съмнение женските й течности са съвсем пресъхнали и…“

Внезапно конят на Рийс подлудя. Само това можа да си помисли Ловиан, когато черното животно изцвили, подскочи и се вдигна на задните си крака, ритайки с предните си копита, сякаш се бранеше от някакъв враг. Рийс полетя напред и се хвана за врата му, сетне се смъкна встрани, когато той отново подскочи. Беше великолепен ездач, но конят се вдигаше на задните си крака и се мяташе в пълна паника, което не очакваше. Тя чу хората му да крещят, чу тропота на конете им, но черният жребец под Рийс се извъртя, подскочи, подхлъзна се и падна, хвърляйки лошо Рийс на земята, сетне се стовари върху него. Чу женски писък и осъзна, че гласът беше нейният.

Изведнъж отвсякъде наоколо й се струпаха войскарите от ескорта. Един от тях сграбчи поводите на уплашения й кон и я отведе настрана; другите скочиха на земята и се втурнаха към господаря си. Ловиан се овладя и махна на войскаря, който държеше нейния кон.

— Препусни към дъна! Доведи Невин и каруца!

— Милейди! — Той й се поклони от седлото, сетне се понесе в галоп назад.

Ловиан скочи на земята и побърза да отиде при Рийс, тъкмо когато конят му успя да се вдигне. Десният му преден крак беше счупен и висеше. Един от войскарите й препречи пътя.

— Милейди, по-добре да не гледате.

— Не говори глупости! Грижила съм се достатъчно за ранени.

Блъсна го настрана и коленичи до Рийс. Лежеше съвършено неподвижен и отначало го сметна за мъртъв, но когато го докосна по бузата, клепачите му трепнаха и се отвориха. С лице, разкривено в агония, той се опита да говори.

— Шът, шът, малкия ми. Скоро ще дойде Невин.

Той кимна, сетне се загледа към небето, устата му се гърчеше от болка. Челото над окото му беше срязано и от него струеше кръв; виждаше, че левият му крак е счупен, вероятно на няколко места. Но тя разбра, че може би най-тежките поражения са вътрешните — там, където нямаше как да помогне никакъв хирург, дори и Невин. Можеше само да чака и да се моли на боговете, докато старецът не се появи в галоп, а зад него трополеше каруца. Невин скочи от коня и изтича.

— Жив ли е?

— Почти.

Ловиан се отдалечи, за да не му пречи и остана с ескорта край пътя, а Невин се залови за работа, изправи крака и надве-натри го шинира. Видя го да клати глава и да ругае под нос, докато прокарваше дългите си грациозни ръце по тялото на Рийс, и сърцето й изстина. Накрая той повика каруцаря, за да вдигнат двамата гуербрета и го положат в каруцата. За свой късмет по това време Рийс беше загубил свяст. Ловиан се качи при него и сложи окървавената му глава в скута си. Невин я гледаше и в сините му като ледени блокчета очи не се четеше нищо.

— Искам жестоката истина — рече Ловиан. — Ще умре ли?

— Е, милейди, просто не зная. Негова светлост е наистина много здрав мъж и ще се бори за живота си, но нещата са твърде сериозни. По-слаб човек щеше вече да е умрял.

Потеглиха бавно към Аберуин, за да се друса колкото се може по-малко каруцата с наранения мъж. В съзнанието си Ловиан непрекъснато се връщаше мислено към нещастния случай. Защо се беше подплашил конят? По пътя не минаваше дори и мишка. Случилото се беше като деомер. Внезапно се вцепени и повика Невин, който яздеше малко зад тях. Той подбутна коня си и тръгна до нея.

— Невин, случи се нещо изключително странно.

— Войскарят, когото сте изпратили да ме повика, каза същото, милейди. Мога ли да предложа да обсъдим въпроса насаме?

— Разбира се — тя усети как страхът я стегна за гърлото. Очевидно старецът се съгласяваше с внезапното й прозрение.

Мадрона, жената на Рийс, ги посрещна на портите. Гъвкава и руса, тя беше някак безлично хубава, но сега лицето й носеше белега на желязна воля. Ловиан се възхити от снаха си, която беше искрено привързана към своя съпруг.

— Стаята му е готова — рече Мадрона. — Лошо ли…

— Лошо, наистина, но не е свършен. Двете с теб ще го изправим.

Докато войскарите носеха Рийс към стаята му, Ловиан отиде в апартамента си, свали напоената с кръв рокля и се изми внимателно. Облече чиста дреха, сдържана, от сив лен, сетне се погледна в огледалото. Лицето, което видя там, сякаш се бе състарило с години за една сутрин. С болка отбеляза дълбоките гънки, които разсичаха бузите й, и зашеметения, почти безжизнен израз в очите.

— О, Богиньо, нима ще погребвам още един син?

Остави огледалото и се обърна, съзнавайки, че въпреки изкуството на Невин и неговите билки точно така ще стане. Но не можеше да заплаче. Спомни си деня, когато преживя това с втория си син, нежния Ейдри, който беше навършил само шестнайсет години. Донесоха го завит в одеяло и вързан на собствения му кон, убит в сражение редом с баща си. Стоеше в двора и гледаше как войскарите срязват въжетата и го свалят, но не си позволи дори една сълза, защото знаеше, че бойният отряд гледа и ако бе допуснала да се разплаче, щеше да се разкрещи като луда. Сега се чувстваше по същия начин. Колкото и да я вбесяваше Рийс, той си оставаше първородният й син.

Отметна глава, напусна стаята и слезе в голямата зала. Откъм страната на войскарите мъжете пиеха упорито и малко приказваха, дори и десетимата от собствения й отряд, които беше довела като ескорт. Когато мина покрай тях, направи знак на своя капитан Кълин от Кермор. Той побърза да дойде до почетната маса и коленичи до нея.

— Ще живее ли, милейди?

— Остава ми само да се надявам, капитане. Искам да изпратя бърз куриер до Дън Девери. Кралят трябва да бъде уведомен за това. Избери когото смяташ за най-подходящ и нека войскарят да се приготви.

— Разбира се, милейди, но е по-добре да отиде някой от войскарите на Рийс.

— От формална гледна точка сигурно си прав, но не мога да им заповядвам.

— Но, милейди, та вие сте регент сега.

— О, богове, наистина! Стана толкова бързо, че не съм и помислила.

— С всекиго би било така, милейди. — Той се поколеба, очевидно изпълнен със съчувствие, но трябваше да се съобрази със своя ранг. Накрая заговори отново: — Ваша светлост знае, че не съм бил съгласен с гуербрета в миналото, но ме боли, като гледам мъката ви.

— Благодаря ти.

Когато той вдигна поглед, тя внезапно си спомни за Родри и за това какво може да означава смъртта на Рийс. Посивелият от битки воин, коленичил до нея, обичаше Родри като син и тя разбираше, че Кълин се разкъсва като нея. Ако Рийс умреше — дори и само да лежеше болен в продължение на месеци — кралят би имал пълно основание да отзове брат му, а Рийс нямаше как да каже и дума против това. Тя искаше от все сърце Родри да се прибере у дома, но как да понесе всичко, което ставаше!

— О, богове — дори и на нея самата гласът й прозвуча като стенание и тя се застави да овладее надигащите се сълзи. — Капитане, изпратете ми писар и капитана на отряда на Рийс. Трябва да изпратим колкото се може по-бързо съобщение в Дън Девери.

Часове наред Невин работи над пострадалия гуербрет, но докато наместваше счупения крак и зашиваше лошата рана над окото, надеждите му ставаха все по-малки. Рано или късно, и по-скоро рано, Рийс щеше да умре. Падането беше увредило единия от дробовете му — Невин го чуваше, като си слагаше ухото на гърдите на гуербрета — но нямаше как да знае колко тежко е поражението. Рийс не плюеше кръв и това беше добър признак, защото противното щеше да означава, че парче от множеството му счупени ребра е пробило дроба. След време можеше и да оздравее, макар Невин да се съмняваше в това. По-лошо бяха засегнати бъбреците. Отваряйки второто си зрение, Невин виждаше аурата на гуербрета, а в нея различните завихряния на енергия, които съответстваха на основните органи на тялото. Не разчиташе много на този вид диагноза и все пак тя му позволяваше да прецени, че нещо вътре съвсем не е наред и то има за център бъбреците. Въпреки това не можеше да разбере колко всъщност не е наред. Знаеше, че постепенно всичко ще стане ужасяващо ясно.

Накрая свърши онова, което можеше да направи. Подпрян на възглавници, разположен върху огромното легло със синьо-сребърния балдахин, избродиран навсякъде с драконовия символ на рана, Рийс лежеше и мъчително поемаше всяка частица въздух, която успяваше. Гарвановочерната му коса беше сплъстена на челото от пот, а когато отвори очи, те бяха мътни.

— Ще живея ли?

— Това зависи до голяма степен от вас, Ваша светлост. Ще се борите ли да живеете?

Рие се усмихна, сякаш искаше да каже, че въпросът е излишен, след което припадна. Невин въздъхна и отиде до вратата на стаята да пусне вътре съпругата на гуербрета, която беше чакала търпеливо през всички тези безкрайни часове. Тя му се усмихна неуверено, после изтича до леглото на съпруга си.

— Ако забележите и най-незначително влошаване, изпратете веднага паж да ме повика, милейди. Отивам в голямата зала да се нахраня.

— Така ще направя, добри знахарю. Благодаря.

Невин влезе в смълчаното помещение. Бойните отряди се хранеха безмълвно; слугите се движеха между тях, без да кажат и дума. Сама начело на почетната маса, Ловиан човъркаше парче печена птица, взимаше по някоя хапчица, после оставяше кинжала за храна на масата и гледаше в пространството. Невин седна от дясната й страна.

— Трябва да се опитате да се храните, Ваша светлост.

— Разбира се, но всичко има вкуса на мръсотия от двора на конюшните. Изпратих вестител до Дън Гуербин да доведе слугините ми. Започвам да имам нужда от тях.

— Точно така. Като регент ще имате да свършите много сериозни дела.

Дойде слуга и донесе блюдо, на което имаше пилешко и зеле, а също и половиница пиво. С надеждата, че няма да засегне Ловиан, Невин се залови здравата да яде. След всичката тежка работа, която му се наложи да върши цял следобед, беше огладнял. Тя погълна с мъка парченце хляб като послушно дете.

— Изпратих също бърз куриер до Дън Девери — отбеляза Ловиан. — Ще слезе с кораб до Кермор, а оттам ще тръгне на кон.

— Добре, но смятам да изпратя мое съобщение. Кралят трябва да разбере какво е станало преди… колкото е възможно по-скоро, а моите съобщения пътуват по-бързо от конете.

— Не се съмнявам — рече тя и се отърси като мокро куче. — Кажи ми истината, приятелю. Когато се изпусна и каза „преди“, имаше предвид преди Рийс да умре, нали?

— Боя се, че е така. Имате моите извинения. Може да минат седмици, но…

Тя кимна, вперила поглед в своята чиния, сетне внезапно я бутна настрана. Сълзите й бяха готови да бликнат, но тя отметна глава, седна изправена и го погледна твърдо.

— Нека лъжем пред бедната му съпруга — рече Ловиан. — Да й оставим мъничко надежда. Тежко е да останеш вдовица, след като си била съпруга само една година.

— Така е, съгласен съм. Освен това боговете могат да се намесят и да го оставят да живее. Имало е един-два случая, когато съм загубвал надежда, но пациентът се е възстановявал.

— Добре тогава — но уморения тон, с който го каза, подсказваше, че няма да си позволи такава надежда. — А какво мислиш за нещастния случай? Около коня и муха не бръмчеше.

— Така разбрах от онова, което ми каза вашият вестоносец. — Поколеба се, питайки се колко може да разкрие. — Не съм съвсем сигурен какво се е случило, но мога да направя някои предположения. Сигурно са убили бедното животно, за да не се мъчи?

— Така е. Войскарите ми обясниха, че е било в страшни мъки през целия път обратно до дъна, затова са му прерязали гърлото и са дали месото на един фермер наблизо.

— Съмнявам се, че щеше да ми каже нещо особено.

— Чакай, да не би да можеш да разговаряш с животни.

— Ни най-малко, милейди, уверявам ви. Но можех да направя едно-две неща и да преценя реакциите му. Е, както вече казах, от това положително нищо нямаше да излезе. Ето какво мисля. Повечето животни имат онова, което хората наричат второ зрение — с други думи, те виждат Дивите и няколко типа видения. Възможно е конят да е бил подплашен от злосторни Диви или от някакво видение.

— Видение ли? Имаш предвид призрак или нещо подобно, така ли?

— Нещо подобно. Но досега не съм чувал да се е говорело покрай речния път да има призрак или банши, а те обикновено са свързани с определено място.

— Не съм чувала да се говори и за други някакви видения по този път.

— Точно така. Според мен можем да заключим, че видението или Дивите, или каквото там е било, е съзнателно изпратено.

— Изпратено ли? — Лицето й пребледня.

— Точно така, милейди. Готов съм да се обзаложа, че някой е използвал деомер, за да се опита да убие сина ви. Кълна ви се, че когато го открия, той ще съжалява за деня, в който се е родил.

— Благодаря ти — говореше шепнешком, но беше спокойна, със студеното, горчиво спокойствие на воин, който оглежда бойното поле. — Казал ми беше, че зад лорд Кобрин и неговия бунт е стоял зъл деомер. Никога не съм си представяла, че ще стана свидетелка на кръвна вражда на деомер, но до това се свеждат нещата, нали? Първо се опитват да убият Родри, а сега успяха с Рийс. По някаква причина те мразят клана Мелуейд.

— О, богове, та вие сте права. А Родри е… — спря се в последния миг. Нямаше причина да я товари с истината точно в този момент. — … някъде по пътищата. Без съмнение войскарите на краля скоро ще го намерят. Боговете знаят, че те сега имат повече от всякога причини да го търсят.

Ловиан кимна, вперила поглед в чинията си. Невин стана и отиде при огъня. Налагаше се още веднага да съобщи на Саламандър, че не може да дойде в Кермор. Трябваше да направи всичко, на което беше способен, за да запази Рийс жив, докато кралят реши да върне Родри и да го възстанови за наследник на Аберуин. Имаше и още нещо да предаде, мрачната истина, която беше проумяла Ловиан — че нещата са отишли много по-далеч от политиканстването на елдидските лордове. Тъмният деомер беше повел война с клана Мелуейд.

На краля му избелваха косата. Лалин Втори, върховен крал на цяло Девери и Елдид, седеше насред собствената си стая на ниска пейка, по която бяха изрязани борещи се двукраки дракони, а кралският бръснар нареждаше пешкири по раменете на Негово величество. Като чест, съответстваща на високия му ранг, на Блейн беше разрешено да коленичи до краля и да държи сребърния поднос с принадлежностите. Той се опитваше да остане насаме с Лалин, откак Мадок дойде да му съобщи вестите, но сред цялата церемониалност, която заобикаляше монарха, това не беше никак лесно. Макар и кралят искрено да желаеше да чуе какво има да му каже, това беше първата възможност, която им се отдаде за цялата вечер.

Бръснарят започна да маже мократа коса на Негово величество с вар от дървена купа. Скоро Лалин щеше да заприлича на един от великите герои от времето на Зората, с лъвска грива от корава, сресана назад коса, която добавяше още височина към шестте му стъпки. Тази прическа беше кралски прерогатив и, както отбеляза Негово величество, кралска досада.

— Дяволски късметлия си, Блейн, нали? Виж как страдаме и се радвай, че си се родил син на гуербрет.

— Радвам се, че съм такъв, Ваше величество.

Бръснарят зави два горещи, вдигащи пара пешкира около главата на краля и ги закрепи със златен обръч.

— Ваше величество, ще трябва да минат няколко минути.

— Винаги е било повече от няколко. Можеш да ни оставиш.

Бръснарят се поклони и се оттегли заднешком в коридора. Блейн искрено се надяваше, че кралят ще повярва на необикновения му разказ.

— Хайде, Блейн, какви са неотложните вести?

— Ваше величество спомня ли си за лорд Мадок?

— Племенникът на магьосника ли? Разбира се.

— Охо! Значи Негово величество знае, че Невин е магьосник?

— Разбира се, че зная. Та традицията за магьосници с името Невин се предава от крал на белязан принц. Както ми каза баща ми, това име е един вид почетна титла, която се предава заедно с кралската власт. В много трудни моменти в помощ на краля се притичва един или друг Невин. Винаги съм смятал това за необикновена приказка и съм се чудил защо баща ми ще ми разказва такава лъжа, докато не бяха откраднати скъпоценностите и — ето ти го — Невин се появи да ми ги върне. Трябва да ти кажа, че побързах да се помоля на баща си в Отвъдните земи и да му се извиня.

— Разбирам. Е, тогава Негово величество сигурно ще ми повярва, като му кажа, че и Мадок владее деомера.

— Аха, така си и мислех, но не бях сигурен. Наистина се радвам да го разбера, но това ли всъщност искаш да ми кажеш?

— Съвсем не, Ваше величество. Научих, че деомерците имат начини да си изпращат мисловни съобщения. По-рано тази вечер Мадок дойде при мен със спешни новини от Невин. Тъй като разбираше, че за човек от неговия ранг няма да е лесно да получи частна аудиенция при краля, а това трябва да се запази в тайна колкото се може по-дълго, той ме помоли да ви го предам аз. Скоро целият двор ще разбере, защото един бърз куриер е на път от Аберуин насам, но Невин иска Ваше величество да научи пръв новините.

— Разбирам. И каква е тази сериозна вест?

— Рийс от Аберуин е паднал лошо при нещастие на лов тази сутрин, Ваше величество. Съмняват се дали ще живее дълго — може би седмица, най-много месец.

Кралят впери за миг поглед в него, сетне изпсува по начин, който би подхождал повече на обикновен войскар, отколкото на кралска особа.

— Съгласен съм, Ваше величество. Виждате защо сметнах за най-добре Негово величество да научи вестта незабавно.

— Точно така — рече кралят и докато премисляше нещата внимателно, намести един от пешкирите, който се опитваше да се изплъзне. — И наистина ти благодаря за това. Елдидската политика винаги е била опасна.

— Негово величество е съвършено прав. Без съмнение не е необходимо да напомням на Негово величество, че със смъртта на Рийс се прекъсва династичната линия на Аберуин.

— Така е. А и също много добре съзнавам какво означава за Негова светлост прокуденият му братовчед. Бъди сигурен, че обмислям въпроса.

Блейн почувства официалния тон на краля като шамар през лицето си. Напомняха му, че независимо колко често ловуваха или пиеха заедно, независимо колко непринудено Лалин се шегуваше с него, когато изпаднеше в такова настроение, кралят стои също толкова високо над него, колкото той над обикновените хора.

— Смирено благодаря, Ваше величество. Да мислите по въпроса е единственото, за което ви моля в случая.

Кралят кимна и отмести поглед.

— Бъди така добър и кажи на бръснаря, че вече може да влиза. Искам да ми махне тези пешкири, при това веднага. Трябва сериозно да помисля.

Въпреки че кралят се върна към един по-фамилиарен тон, Блейн разбра, че е освободен. Докато ставаше и се кланяше, той се питаше точно какво Талид от Белглейд и съюзниците му са говорили на Негово величество.

— Зная, че Блейн ще се грижи добре за него, но не ми е приятно да оставям Изгрев — рече Джил.

— О, я стига, гълъбице моя! — Саламандър беше зает с това да затваря и връзва дисагите си. — Всяко момче в кралските конюшни ще се суети около животното, а с повече късмет няма да се бавим дълго.

— Съмнявам се, че ще имаме такъв късмет.

Той спря, обърна се и я погледна. Намираха се в стаята в хана и навсякъде около тях беше пръснат приготвеният багаж.

— Добре. Да не мислиш…

— Не мисля — той въздъхна театрално. — Просто се опитвах да те утеша.

На вратата се почука кратко и без да чака покана, влезе Блейн. С него имаше двама прислужници, които веднага започнаха да събират багажа.

— Галерата е готова — съобщи гуербретът. — Ще ви придружа до пристанището.

— Негова светлост е много любезен. — Саламандър му се поклони. — И Негово величество кралят също.

— Така ли? Открих — или би трябвало да кажа, че моята съпруга е открила — защо Савил от Каминуейн се намесва в тази работа. По-малкият му брат имал някакви далечни претенции към Аберуин.

— Наистина ли? — обади се Джил. — Не съм чувала лейди Ловиан да споменава за него.

— Е, това не е нещо, на което би се спряла леля ми. Бащата на Родри имал две незаконни дъщери от своя любовница. Братът на Савил се оженил за едната от тях.

— Две дъщери ли? — намеси се Саламандър. — Я си представи! Или… о, разбира се. Имате предвид гуербрет Тингир.

— Та кого другиго бих имал предвид?

Джил ритна скришом Саламандър.

— Никого, Ваша светлост. Просто бях забравил името на гуербрета.

— Аха. Е, трудно е човек да помни всички благороднически родословия. Ето — Блейн подхвърли на Саламандър една бродирана платнена кесия. — Използвай разумно това.

Подсвирквайки си под нос, Саламандър опита колко тежи и раздрънка съдържанието й.

— Ако съдя по тежестта и звука, Ваша светлост, вътре сигурно има дяволски много злато.

— Колкото можах да събера. Да знаеш, че имам намерение да си го получа обратно от моя непрокопсан братовчед, когато стане Аберуин.

Говореше с безразличен тон, но Джил долови напрежението в гласа му; може би се чудеше дали не се разорява без особена полза. И отново беше смазана от огромната тежест на властта, задушаващата плетеница от задължения и интриги, които обхващаха дори нещо така хубаво като обичта на Блейн и Родри един към друг. Саламандър се поклони церемониално пред гуербрета.

— Ще направим всичко по силите си да запазим капиталовложението на Негова светлост — след това щракна с пръсти и кесията изчезна, сякаш се разтвори в нищото.

Слънцето вече залязваше и дълги сенки изпълваха виещите се улици. Когато стигнаха до дървените пристани на юг от града, небето изглеждаше кадифено синьо-сиво от сумрака. Храбри лястовици се спускаха и извиваха над тревистите речни брегове. Кралската галера, дълга четирийсет стъпки и загладена като пор за лов, беше там, ниско газеща във водата. При всеки ключ за гребло имаше изрисуван щит с кралския двукрак дракон, а хората, които чакаха на греблата, носеха бели ризи, бродирани с кралския дракон и дълги плетеници.

— Кралският елит? — Саламандър вдигна вежда.

— Точно същият — рече Блейн. — Но не мога да ти кажа дали Негово величество прави това заради Родри или заради мен.

— Кралят положително не иска да види Елдид пламнал от война, нали? — рече Саламандър. — Защото ако Родри не се върне, ще има война. Всеки клан ще обвинява другите за това, че са убили законния наследник и ще иска да вземе рана.

— Убеден съм, че Негово величество знае това не по-зле от теб — рече Блейн, но гласът му прозвуча необикновено сковано, може би малко изплашено. — Не зная какви са всичките му мисли, гертдин.

Като видя Блейн, капитанът на галерата скочи на пристана, бързо се приближи до тях и се поклони. Докато слугите товареха багажа на борда, Джил се извърна и се загледа в гладката повърхност на реката. Опита се отчаяно да сканира Родри, но неподготвеното й съзнание не й показваше нищо. Изведнъж почувства друг страх и неволно изскимтя на глас.

— Какво има? — попита Саламандър.

— Перин. Той е наблизо. Зная го.

Тя се извърна бързо, едва ли не готова да го види сред тълпата зад тях, обаче там нямаше никой освен любопитни минувачи и неколцина носачи. Но й се стори, че от кадифеното небе към нея се спуска дълга нишка мъгла. И Саламандър я видя. Вдигна ръка, промърмори няколко думи и нишката изчезна.

— Наистина е в града. Мадок ще се погрижи за това, Джил. Никак не се притеснявай.

— Все пак не можем ли да се качим на проклетия кораб и да се махаме оттук?

— Още сега. Капитанът ни дава знак да се качваме.

Перин спря тъкмо извън южната порта на града. Само миг преди това почувства близостта на Джил; сега следата беше изчезнала. Шареният сив кон тропна нетърпеливо и отметна глава. Когато по-рано този следобед влязоха в огромния град, животното едва не се подплаши. Перин трябваше да впрегне всичкото си умение да въздейства на конете, за да го успокои, но и след това той беше все още неспокоен.

— Хей ти! Ще влизаш или ще излизаш? Време е да затворим портата.

Перин се обърна и видя двама от градските стражи да се приближават бързо към него, като единият от тях носеше факел. Под дългия свод между двете порти беше станало вече тъмно.

— О, а, ъ, такова… ще влизам, мисля.

— Тогава не мисли, а се размърдай.

Перин послушно поведе конете си към вътрешната порта, а пазачът с факела го вдигна високо, така че да освети ясно лицето му.

— Да не би името ти да е лорд Перин от Алобри, а?

— Точно така. Защо?

Стражът свирна високо и остро три пъти. Другият пазач го сграбчи за рамото с лявата си ръка, а с дясната стовари юмрук в корема му толкова бързо, че той не успя да се дръпне. Преви се и започна да повръща, а в това време още двама стражи изтичаха и дръпнаха поводите на конете от безпомощните му пръсти.

— Добре свършена работа! Наистина хванахте невестулката, която дири лорд Мадок.

— Негова светлост ми каза, че говорел като глупак и без съмнение е глупак, след като потвърждава името си така лесно.

Светът се въртеше и танцуваше около него, но Перин се насили да изправи глава тъкмо навреме, за да види как един от стражите рови из дисагите му. С победен вик той вдигна нагоре променящата жига. Лордът направи немощен опит да го грабне, но друг пазач го зашлеви през лицето.

— Да ги нямаме такива, конекрадец такъв. Сега единственото, което ще изпише тази жига, ще е смъртната ти присъда.

Разоръжиха го, вързаха му ръцете отзад, сетне го помъкнаха по улиците. Малкото хора, които бяха вечерта навън, спираха да гледат и да се подиграват, когато пазачите им съобщаваха, че е конекрадец. На едно място срещнаха строен младеж, който носеше карирани бриги на благородник. Следваше го паж с факел.

— Конекрадец значи, така ли? — попита младият лорд. — Кога ще го бесите?

— Не зная, милорд. Ще трябва първо да бъде осъден.

— Наистина. Е, без съмнение ще науча. Любовницата ми много обича бесенето, нали разбираш? — Той намигна заговорнически на пазача. — Намира го твърде… нека да кажем възбуждащо? И затова я водя всеки път, когато бесят някого.

Накрая стигнаха в сградата на градската стража в полите на кралското възвишение и предадоха Перин на хората вътре, но онзи, който първи го разпозна, остана да го придружи до самия кралски комплекс. Дотогава Перин се беше възстановил достатъчно от ударите, за да изпита целия ужас на онова, което го чакаше — щяха да го бесят. Нямаше смисъл да лъже кралските чиновници; променящата жига беше сама по себе си достатъчна, за да го обесят. В миг изпита сантиментална болка, че повече няма да зърне Джил, но страхът му беше прекалено голям, за да го е еня дали ще я види или не. Онова, което имаше значение, беше, че ще умре. Колкото и да полагаше усилия да се овладее и да посрещне смъртта като боец, продължаваше да трепери и да се поти. Когато пазачите забелязаха това, се разсмяха.

— Трябвало е да мислиш за въжето, когато си пипал чуждите коне, страхливо копеленце такова.

— Сигурно донякъде е приятно да бъдеш обесен, момче. Човек го надървял, а сетне, когато увиснел на въжето, се празнел по себе си.

През цялото време, докато го мъкнеха през лабиринта от бараки и пристройки, които заобикаляха кралския брохов комплекс с многото му кули, не спираха да се гаврят с него. При неясната светлина на факлите Перин напълно загуби ориентация. Когато го блъснаха в мъничка килия в дълго каменно здание, нямаше представа накъде е север и още по-малко какво е разположението на кралския комплекс.

Килията беше дълга около четири стъпки в двете посоки, с относително чиста слама на пода и кожена кофа, пълна с мухи в единия ъгъл. Във вратата имаше малък отвор с решетка, през който проникваше бледа светлина от коридора. Перин застана до вратата и се опита да чуе какво си говорят тъмничарите, но те тръгнаха и думите им престанаха да стигат до него. Преди да се отдалечат, чу само: „Разбира се, че лорд Мадок ще се интересува, та нали е един от кралските коняри?“ Изведнъж коленете му омекнаха. Той се отпусна на сламата, после падна ничком и зарови лице в дланите си. По някакъв начин беше предизвикал един от могъщите служители на краля. Беше обречен.

Перин нямаше представа колко време е седял там, преди вратата да се отвори. Един пазач му подаде чиния с половин хляб и няколко резена студено месо на нея.

— Жалко, че трябваше да ти вземем кинжала, момче. — Усмивката му не беше приятна. — Гризи със зъби като вълк. На сутринта при теб ще дойде един от помощнник-юридическите съветници.

— Защо?

— Да ти каже какви са ти правата, разбира се. Видиш ли, хванат си на местопрестъплението, но въпреки това ще има процес и твое право е до теб да стои някой от твоя род. Кажи на човека и той ще изпрати хералд да го повика.

— Не искам да знаят. Предпочитам да ме нарежат бавно на парчета, вместо да погледна в очите чичо си.

— Жалко, че не си помислил за това преди, а? Е, убеден съм, че ще може да се уреди. Щом не искаш роднините си, не е необходимо да се прахосва времето на хералда.

Пазачът му подаде половиница пиво, сетне заключи вратата. Перин го чу как си свирка, докато се отдалечаваше.

Храната и питието бяха неочаквано добри, но Перин яде само за да мине времето. Остана без апетит при мисълта, че Беноик и Нед ще научат за позора му. Независимо дали щяха да присъстват на обесването му или не, те рано или късно щяха да научат. Сети се за думите на пазача, че е трябвало да помисли за това преди, и пророни още няколко сълзи, защото беше истина.

— Но аз всъщност не ги крадях. Те ме следваха, не беше ли така?

— Само в известен смисъл.

Той изквича и подскочи на крака, изпускайки хляба върху сламата. От другата страна на вратата стоеше човек с приятен вид, рус и със сини очи. Самото изобилие на сложна бродерия по ризата му показваше, че е член на кралското домакинство.

— Аз съм лорд Мадок. Пазачи, изведете го.

— Още сега ли ще ме бесите?

— Нищо подобно. Искам да си поговорим, момче.

Вързаха му ръцете и го поведоха към стаята на пазачите, която представляваше дълго, тясно помещение с потискащо нисък таван. На едната стена имаше ред халки и запалени факли; покрай другата — тясна маса, върху която бяха наредени оръдията за мъчение на палача.

— Ще призная — изблея Перин. — Не е необходимо да ми правите нищо.

— Чудесно, но не съм имал намерение да ги карам да те изтезават. Искам да те огледам. Пазачи, вържете го на стената; после можете да вървите да си довършите вечерята.

— Благодарим, Ваша милост — капитанът на пазачите му се поклони. — Имате ли представа кога ще го съдят?

— О, няма да го съдят тук. Негово величество го предава на Рийс, гуербрет Аберуин. Това идиотче е изнасилило дъщерята на един от високо ценените поданици на гуербрета, а според законите на Елдид баща й има право да го накълца на парчета.

Коленете на Перин се подвиха. Ако не беше вързан на желязна халка, прикрепена на стената, щеше да падне.

— Ха — изръмжа капитанът. — Страшен благородник, дето изнасилва жени и краде коне, няма що.

Когато пазачите си отидоха, Мадок се обърна към Перин и го огледа с такива студени и безразлични очи, че той започна отново да се поти.

— Знаеш ли кой е бащата на Джил, момче?

— Не зная, милорд.

— Кълин от Кермор, ето кой.

Перин хлъцна, после издаде задавен стон.

— Точно така. На него ще дадат меч и щит, на теб ще ти връчат кама да се браниш, сетне ще го пуснат срещу ти. Смяташ ли, че ще можеш да спечелиш в обреден бой?

Перин поклати отрицателно глава.

— И аз се съмнявам. Но дори да разполагаше с всичкото злато на света, за да го предложиш като компенсация, Кълин нямаше да го вземе, а щеше да иска да види цвета на кръвта ти. Така че или ще правиш каквото ти казвам, или ще се изправиш пред него.

— Каквото пожелаете, милорд. Всичко ще направя. Моля ви се, аз не съм я изнасилвал, наистина не съм. Мислех, че ме обича, наистина мислех така.

— Зная и твоята глупост е едно от нещата, които сега ще те спасят. Ще ми дадеш ли честната си дума, че ако те развържа, няма да се опиташ да избягаш?

— От сърце. Съмнявам се, че бих могъл да бягам — така, както се чувствам.

— Без съмнение. — Мадок отстъпи и го загледа по особен начин, очите му се движеха тъй, сякаш оглеждаха навсякъде около Перин, а не самия него. — Всъщност ти си почти умрял, нали?

Думите на лорда изглеждаха съвсем верни. Още щом го развърза, Перин се олюля и щеше да падне, ако Мадок не го бе подкрепил. Кралският служител го поведе или по-скоро го повлече към една ниска пейка до огнището, където имаше положени прахан и малки клечки за подпалване на огън. Мадок сложи две цепеници, сетне щракна с пръсти. Огънят избухна и затанцува по дървото. Перин изпищя. Затисна уста с длани, за да не изпищи отново, сетне се обърна рязко, присвит, и погледна с ужас към Мадок.

— Ами изглеждаше така, сякаш ти е студено, момче. Помислих да запаля малко огън. И сега, млади глупако, разбра ли в какво си се забъркал? Отсега нататък ще правиш точно каквото ти казвам или…

— Ще правя. Всичко, което кажете, милорд. Кълна ви се в честта на Вълчия клан и боговете на моя народ.

— Добре. Помни това по време на пътуването си за Елдид.

— Там ли отивам? Вие казахте, че няма…

— Казах, че няма да оставя Кълин да те докопа. Там има друг човек, който много държи да си поговори с теб. Вуйчо ми.

III

По онова време Кермор все още не се беше разраснал до мястото, където се сливат реките Гуармейл и Бел. Там имаше малко селце — Дейвер, което се състоеше от около четирийсет къщи и два дървени пристана, с няколко хана — да обслужват пътниците, които не биха успели да стигнат до Кермор преди падането на нощта. Кралската галера спря там привидно да купи пиво, но всъщност за да остави Джил на брега. Тъй като Саламандър носеше писма за гуербрета, той веднага щеше да бъде забелязан като важен човек в града. Тя обаче искаше да зададе въпроси на хора, които не биха желали да имат нищо общо с никого, дето да е свързан с Негова светлост и неговите стражници, затова трябваше да влезе сама.

Носейки старото седло и поводи, които купи от Дън Девери специално за целта, натоварена и с багажа си, тя изигра голямо представление, куцайки и псувайки на влизане в селото, сякаш е трябвало да върви дълго време с ботушите си за езда. Когато стигна до прашното открито място, което служеше за селски мегдан, видя двама безделници, седнали в сянката на една върба.

— Какво се е случило, сребърен кинжал? Да не си загубил коня?

— Точно така. Счупи си крака на около пет мили северно от тук. Има ли в селото някой, който може да ми продаде друг? В името на всички възможни богове, надявам се никога да не ми се налага да ходя толкова много.

Тъй като конете представляваха лукс, който не можеха да си позволят, селяните злобничко се засмяха, но един от тях махна с ръка в южна посока.

— Опитай в големия хан край пътя за Кермор. Понякога старият Мат има един-два излишни коня в конюшнята си.

— Благодаря ви. Между другото, да сте виждали друг сребърен кинжал да минава напоследък оттук? Търся един мой приятел, той е от Елдид, но представа нямам под какво име пътува сега.

Двамата се спогледаха.

— А бе, както виждам, и ти си сребърен кинжал, така че въобще не смятам, че ще направя някаква беля, ако ти кажа. Преди два дни оттук мина елдидец, който се наричаше Адорик. Имаше кинжал в пояса си.

— За какво го търсят? — намеси се вторият.

— Да пукна, ако зная. На такива като мен войскарите на гуербрета не казват какво знаят. — Джил сви рамене, доколкото можа под целия си товар. — Е, ще вървя. Ще ми се счупи гръбнакът.

Докато куцукаше, тя си мислеше, че Родри трябва да е похарчил много сребро по пътя си дотук, за да накара местните хора да си държат езика зад зъбите. Дори и при това положение беше много странно, че никой от онези, които е срещнал по пътя си, не е казал на хората на гуербрета истината, след като човекът, който им е дал парите, е потеглил. „Нищо чудно славата на сребърните кинжали да ги кара да са честни — предположи тя, — чисто и просто ги е страх, че ако не изпълнят своята страна на сделката, Родри или друг някой ще се върне да им пререже гърлата.“

Намери без особени трудности големия хан и стария Мат, а и той наистина имаше кон за продаване, един доста добър кон с бели чорапки и бяло на гърдите. Пазари се достатъчно дълго, за да звучи убедително, сетне плати с част от парите на Блейн и оседла животното. Напусна селото в бърз ход, но след като се отдалечиха достатъчно, тя остави коня да препуска в лек галоп.

След около час, малко преди залез-слънце, Джил стигна северните порти на града. Винаги, когато идваше в Кермор, я налягаше малко тъга. Родителите й бяха родени и израснали там, а тя бе слушала за него цял живот, затова й се струваше, че би трябвало да бъде и нейно родно място. „Само че аз нямам родно място“, помисли си Джил. Сега, повече от всеки друг път, имаше причина да се чувства напълно непозната, защото деомерът влизаше в града заедно с нея. Осъзна, че колкото и да се бори срещу собствената си деомерска способност, тя вече я беше превърнала в чужденка сред своите хора и устните й се извиха в горчива усмивка. Освен всичко друго това я поставяше в опасност. Докато водеше коня си по тесните, виещи се улици, през групи от просяци, тълпи от търговци и граждани, много добре съзнаваше, че ще е страшно лесно за някого да се промъкне зад гърба й и да забие кинжал в ребрата й. Вървейки към пристанището, непрестанно се оглеждаше.

Това беше може би причината да види старицата. Тъкмо когато пресичаше пазарния площад, една каруца, натоварена със сено за конете на гуербрета, взе малко остро завоя и се прекатури, като запуши улицата. Псувайки, каруцарите се вдигнаха от калдъръма, хората, които вървяха зад тях, се струпаха в безпорядък, а един благородник на кон започна да крещи на всички моментално да му се махат от пътя. Джил обърна коня си и започна да се промъква назад покрай постройките. Изведнъж усети, че я наблюдават и рязко се извърна. Сивокоса жена с черната забрадка на вдовица седеше на ниска стена с пазарска кошница в полите си. Макар и много пъти кърпена, простичката й синя рокля беше чиста, вързана с внимателно надиплена фуста. Тя гледаше така напрегнато към нея, че Джил неволно хвана дръжката на меча си. Старицата се сви.

— Извинявай, момче. Напомняш ми някого, когото сякаш съм познавала.

— Няма нищо, добра жено.

Отпред тълпата се разчисти и започна да се разпръсва. Джил побърза да мине през отворилата се пролука, но се закова на място. Този глас — гласът на старицата — о, богове, той звучеше познато! Но на кого приличаше? На майчиния й. Псувайки под нос, Джил накара коня да се обърне сред тълпата и си проби път до стената. Старицата вече я нямаше. Претърси в продължение на двайсетина минути района около пазарния площад, но така и не зърна жената, която би могла да е нейна баба. Усети как очите й се пълнят със сълзи, раздразнена ги изтри, сетне се насочи към пристанището. Родри — и деомерът — бяха по-важни от собственото й семейство.

Непосредствено около керморското пристанище се простираше кварталът, наречен Дъното, който представляваше гъста плетеница от тесни улички, мръсни магазини, бардаци и кръчми, все предназначени за моряците, или може би е по-добре да се каже предназначени да ги ограбват. Джил търсеше информация, която можеше да получи от Дъното, но нямаше намерение да прекарва нощта там. На безопасно разстояние, нагоре по течението на реката, в сив, но почтен район със складове и къщички на докери, намери хан на име Капстан, който се ползваше с добра слава сред сребърните кинжали, или поне с толкова добра репутация, колкото можеше да има един хан на сребърни кинжали. Джил настани коня си във воняща барака с продънен покрив, докато плешивият, кривоглед ханджия се чешеше и гледаше, без да посегне да й помогне.

— Дяволски млад си да имаш кинжал.

— Тебе какво ти влиза в работата? — Джил положи ръка върху дръжката му.

— Нищо, нищо. Можеш да имаш самостоятелна стая, ако искаш, момчето ми. По това време на годината няма много посетители.

— Готово.

Стаята представляваше мъничък клин на втория етаж, с разкривени капаци на прозорците и сламеник на пода.

Тя го изрита настрана и се разщъкаха раздразнени пълчища от дървеници. Стовари багажа си в ъгъла, сетне си тръгна, затваряйки с катанец вратата зад себе си. Дългото и тясно помещение на кръчмата беше тъмно и опушено, но масите и сламата по пода — сравнително чисти. Джил влезе наперено, стараейки се да изглежда колкото се може по-мъжествена, и си взе половиница пиво. Рано или късно някой щеше да разбере, че е жена, ала тя предпочиташе това да стане колкото се може по-късно. Тъй като улучи точно времето за вечеря, кръчмата беше препълнена с моряци, които харчеха заплатите си, подпомагани от няколко момичета, наоколо бяха седнали амбулантни търговци и тук-там мъже, по чието облекло не можеше да се определи какви са по професия, но по всяка вероятност бяха крадци. Кръчмарят посочи към огнището. Там една дебела жена се въртеше около котела.

— Тази вечер имаме говеждо яхния, сребърен кинжал.

— Хубаво.

Джил вдигна половиницата си за поздрав и се отдалечи, заставайки с гръб към стената. Беше отпила само няколко глътки пиво, когато чу някой да вика в двора на хана. Кръчмарят изтича до прозореца.

— О, богове, това са от войскарите на гуербрета! Идват насам.

Неколцина от клиентите се изпариха през задната врата още преди мъж в ризница да блъсне предната врата и да влезе. Трима мъже с мечове, облечени в тъмночервени бриги, влязоха и притиснаха ханджията.

— Горе има ли още клиенти?

— Не зная да има. Чакайте, какво означава всичко това?

— Търсим някого, това е всичко — единият от мечоносците се обърна и започна да разглежда тълпата. — Вече минахме през цялото Дъно. Човек може да се обзаложи, че не бяхме съвсем добре дошли, но минахме навсякъде. Ей, ти, сребърен кинжал! Ела тук!

Джил се приближи толкова бавно и нагло, колкото можеше да си позволи.

— Как се казваш, момче?

— Гилин. Тебе какво те интересува?

— Нищо, боклук такъв, щом така ще се държиш. Познаваш ли мъж на име Родри от Аберуин? Той е от вашата банда.

— Познавам го. Видях го, когато бях в Кергоней. За какво го търсите?

— Не ти влиза в работата — той понечи да се обърне, после се усмихна примирително. — Виж какво, все пак ще ти кажа. Кълна се в честта си, че го търсим за добро, не за зло. Не го търсим за престъпление или нещо такова. Ако го видиш, кажи му, а? Страшно ще спечели, ако се появи в дъна на Негова светлост.

— Разбира се, че ще му кажа.

Хората на гуербрета изтрополяха навън, а клиентите на кръчмата единодушно въздъхнаха с облекчение. Кръчмарят се обърна към Джил.

— Вярваш ли в онова, което казаха за твоя приятел?

— Вярвам, защото Родри е много странен човек — тя млъкна, за да отпие от половиницата. — Не е казвал думичка за миналото си, а сребърните кинжали не ровят да разберат какво може да е направил някой човек, но се обзалагам, че е роден благородник.

— Не може да бъде! — Очите му се разшириха от учудване. — Лорд със сребърен кинжал.

Тя забеляза, че мнозина наостриха уши.

— Е, та той вече не е лорд, но имаше поведението на роден благородник, кланяше се дълбоко или едва-едва и знаеше неща, които са известни само на бардовете. Освен това си личеше и по начина, по който седеше на коня си. Човек не язди по този великолепен начин, освен ако учителят по езда на благородния му баща не го е качвал на пони, когато е бил още на три годинки.

— Питам се, какво ли е направил, за да се опозори? — обади се едно от момичетата с тъжна въздишка. — Звучи ми като тъжна история. Хубав ли е?

— Предполагам — Джил сви безразлично рамене. — Повече ме интересуваше дали умее добре да се бие.

— Без съмнение. Мъже! — Момичето се фръцна и отново започна да се занимава с двамина олюляващи се моряци в ъгъла.

Всички останали се усмихнаха и се върнаха към половиниците и разговорите си. Джил искрено се слиса колко лесно я приеха за момче. Като си помислеше, тя наистина имаше дълбок глас за жена, а това беше страна, където ясният тенор е най-високо цененият мъжки глас и несъмнено я смятаха за младо момче. И все пак смътно се разтревожи, когато осъзна доколко я бяха вкоравили годините, прекарани на път.

След няколко минути кръчмарят и момичетата започнаха да разнасят купите с яхния, която се оказа неочаквано вкусна, а също и хляба, който даваха, за да се топи в нея. Джил намери къде да седне и там към нея се приближи сивокос мъж. Съдейки по приведените му рамене и удебелената кожа на челото, оставена от каиша, с който обикновено се придържат товари, реши, че е амбулантен търговец.

— Кажи ми нещо, сребърен кинжал — попита той, без да губи време за любезности. — Този Родри не е ли типичен елдидец, с черна коса и тъмносини очи?

— Да, и е строен от раменете до краката.

— Ха. Струва ми се, че го видях преди две вечери. Беше в една кръчма в занаятчийската част на града. Направи ми впечатление, защото човек не вижда често сребърен кинжал да пие сред грънчари и ковачи.

— Прав си. Може би трябваше да кажеш това на хората на гуербрета, а?

— Може би. Биха могли и да ми платят за това, а? Нашият Родри се наричаше Беноик, между другото. Мисля си дали не лежи някъде болен, та затова да не могат да го намерят.

— Болен ли? Зле ли изглеждаше?

— Не ми се стори да е така, но питаше за знахари. И като че ли търсеше определен старец. Не му трябваше кой да е билкар. Трябваше да е той и неговата внучка.

— Невин.

— Това беше името, което каза. Стори ми се необикновено.

— Така е. Е, внучката му е хубаво момиче, разбираш ли?

— Аха — амбулантният търговец се засмя и намигна. — Може след вечеря да изляза навън и да потърся някой от градските стражи.

— На твое място бих го направил. След като са изпратили бойния отряд, а не само стражите, трябва да е важно.

Амбулантният търговец кимна и се залови с яхнията си. Изпитвайки едва ли не отчаяние, Джил се хранеше механично и поглъщаше, само за пред хората, яхнията, която вече бе загубила вкуса си. Очевидно в мига, в който е получил писмата от краля, гуербрет Ладоик е изпратил войскарите си да търсят. Все още не го бяха намерили и тя започваше да се съмнява, че въобще ще успеят, защото Дъното беше най-логичното място, където можеше да е. За миг се сети за старите приказки, че крадците имали прокопана огромна система от тунели под Кермор, след това отхвърли идеята като измислица на гертдините. Но като че ли ставаше ясно едно — Родри беше убеден, че тя и Невин се намират в Кермор. Някой го беше излъгал, беше го подмамил тук…

Изведнъж се сепна и съсредоточи съзнанието си единствено върху храната. Концентрира се върху това да гони парче месо из соса, насилвайки се да внимава само за това. Докато мислеше за Родри за миг нечие съзнание докосна нейното, докосването беше леко, но тя усети в него студена, неподправена злоба. Това продължи само секунди и я остави. Положи лъжицата в купата си. Беше й невъзможно да хапне и залък повече, както и да изглеждаше това за останалите.

— Ще отида за малко отзад — рече тя на амбулантния търговец.

Той кимна и продължи да яде. Друг не вдигна глава, когато тя се упъти към задната врата, по посока на нужника.

Непосредствено зад хана имаше корито за поене на конете и водата в него отразяваше светлината на огъня, която се изливаше от прозорците. Поспря се там, небрежно прокара ръка по нея, сякаш да я измие, и използва танцуващите бръчки, за да помисли за Саламандър. Веднага усети докосването на съзнанието му, но мина доста време, преди да й отговори. Виждаше образа му във водата много смътно.

— Извини ме, че се забавих. Вечерях на масата на самия гуербрет и ми отне известно време и поредица от изискани любезности, преди да мога да стана.

— Няма значение. Току-що няколко от войскарите на гуербрета бяха в Капстан. Доколкото разбирам, все още не са намерили Родри.

— Не са, да ги вземат мътните. Все още ли си сигурна, че е жив?

— Все още. Това е единственото, което ме държи. Но аз се свързах с теб, защото някой друг докосна съзнанието ми, някой, който ме мрази.

— Люспите отдолу на драконовите топки да са проклети! Утре ще се видим. Има моменти, когато думите са по-безопасни от мислите.

След това образът му изчезна.

Върна се в кръчмата и видя, че амбулантния търговец го няма, но той се появи само след няколко минути. Широко ухилен, вдигна два сребърника и ги показа на всички.

— От един градски стражник. Носи цяла торба сребро, за да плаща за всяка информация, която му се даде за Родри от Аберуин, момчета. Трябва да ви кажа, че става нещо голямо.

— Както изглежда, струва си всеки да си спомни каквото може за него — отбеляза Джил с преднамерено небрежен тон. — Сърцето ме боли, че не съм го виждал от месеци.

Всички, които я чуха, се съгласиха със смях и се заловиха да предъвкват въпроса. За нещастие никой нямаше сведения за Родри и в един глас заявиха, че да лъжат хората на гуербрета е изключително нездравословно. След няколко часа Джил се качи в стаята си. Въпреки цялата си мъка, беше толкова уморена от седмиците, прекарани в път, че заспа още щом легна на одеялата. Но сънува Родри. Сякаш го чуваше да я зове от отчайващ мрак.

Невин прекара по-голямата част от нощта буден. Спеше на едно походно легло в стаята на Рийс, където и най-малката промяна в затрудненото дишане на гуербрета щеше да го събуди. За човек, така тежко пострадал или болен, часовете преди зазоряване са винаги най-опасни, защото тогава астралните сили са в отлив и едвам се влачат. Рийс прекара нощта по-добре, отколкото биха могли да се надяват, но въпреки това Невин седеше и премисляше нещата пред слабия огън в огнището, като го използваше, за да разговаря с другите майстори на деомера. Беше впрегнал мъже и жени навсякъде из кралството да сканират, но не Родри, защото би било напразно, а за странни прекъсвания и несъответствия във виденията си с цел да се разкрие наличието на астрален печат, положен над нещо, което майстор на тъмния деомер иска да скрие. Дотук никой нищо не беше открил. Ако Джил не беше така убедена, че Родри е жив, Невин би се отчаял и би го сметнал за мъртъв, но половото привличане между двамата беше толкова силно, че тя би усетила смъртта му като загуба на част от самата себе си.

Към зазоряване, когато дойде приливът на Ефир, носейки със себе си нов живот както на астрално, така и на ефирно равнище, Невин заспа за няколко часа. Събуди го слугата, дошъл да му помогне да окъпе Рийс и да го обърне в леглото.

— Продължава ли да живее Негова светлост, добри човече?

— Да. — Невин стана и се прозя, протягайки се като котка. — Напълни котлето в огнището, ако обичаш. Днес трябва да му сваря пресни лекове.

След като направи каквото беше нужно за Рийс, той го остави на грижите на жена му и слезе в голямата зала. Толкова късно сутринта тя беше почти празна, но една слугиня се втурна към кухненската колиба да му донесе закуска. Ядеше овесена каша и шунка на почетната маса, когато Кълин влезе вътре с широка крачка, огледа се и дойде при него. Слугинята му остави половиница пиво и се оттегли в другия край на залата.

— Имаш ли новини от Джил? — попита Кълин.

— От снощи нямам. Чух от Саламандър, че е настанена при гуербрет Ладоик, така че според мен е там.

Кълин кимна, начумери се наведен над половиницата си за миг, сетне перна парченце слама с пръст, отпи и рече:

— Все още не разбирам, защо са се разделили Джил и Родри.

— Нито пък аз. — Невин отново се преизпълни с благодарност за това, че се е въздържал да обещава да не изрича никога лъжа — обет, който радва Властелините на Уирда, но понякога прави излишно труден живота. — Но имам малко повече сведения. Както изглежда, Родри е разпитвал за мен и Джил непосредствено преди… е, преди да се е случило онова, което му се е случило. Допускам някой да му е казал, че Джил го е оставила и е тръгнала за Кермор да ме намери или нещо подобно.

— Звучи смислено. Тогава им е трябвало само да го примамят в Дъното. Никой не би обърнал внимание, ако са го цапардосали по главата или нещо от този род.

— Точно така. Е, надявам се скоро да чуя нещо от Саламандър. Ще ти кажа веднага, след като узная някакви новини.

— Благодаря ти. Дяволски ще съм ти благодарен.

Кълин свърши пивото си и се загледа с празен поглед към другата страна на залата, сетне внезапно се усмихна. Беше само едно бързо свиване на устните, което той бързо потисна. Когато Невин проследи погледа на капитана, видя Тевила да влиза в залата, водейки пред себе си Рода.

— Истина ти казвам, капитане, бавачката е хубава жена.

Кълин му хвърли убийствен поглед, а след това се посвети на пивото си, докато Тевила не излезе от залата.

Както седяха и мълчаха, отпуснати удобно в компанията един на друг, Невин започна да изпитва дълбока загриженост, че е накарал да доведат Перин в Аберуин. Ако Кълин научеше какво е направил младият лорд с дъщеря му, Невин едва ли щеше да успее да го спаси с някакви обяснения за болест на душата или други от този род и Перин щеше да умре по много неприятен начин. И въпреки това да лъже по такъв сериозен въпрос не беше дори по неговите сили. Наистина нямаше нищо против понякога да изкриви истината, но не допускаше да се забърка в плетеница от полуистини, която в края на краищата ще го задуши. Тъй като имаше много време, докато Перин пристигне, отхвърли проблема с известна досада. Прекалено много бяха другите грижи, които му тежаха, за да се тревожи за това.

— Значи няма да отиваш в Кермор, а? — рече внезапно Кълин.

— Няма. Просто не мога. Нали животът на гуербрета виси на косъм, а около рана се навъртат алчни лордове, в очакване да докопат нещо за своята маса.

— Ами Родри?

— Това е, което ни боли, нали? Ами Родри? Боя се, че трябва да се доверим на дъщеря ти да го измъкне от точно тази клопка. Мисля си, че може да го направи, поне след като там е Саламандър да й помага. Добре си я обучил, Кълин.

— Така ли? То ще се види, нали?

— Ще се види наистина. Само се надявам да е скоро.

Имаше и още нещо, което не каза на Кълин. Дълбоко в себе си съзнаваше, че е трябвало да остане в Аберуин, не толкова за да се грижи за гуербрета и да помага на Ловиан, а защото оставането му там, където се намираше, щеше да подкопае кроежите на враговете му по начин, който не можеше да предвиди.

В Кермор имаше ковач на сребро, който работеше за сребърните кинжали. Не правеше самите кинжали, но беше известен с това, че дава добра цена за бойна плячка и свястно поправя обикновени оръжия. Работилницата му се намираше на най-малката и най-неугледна уличка на ковачите на сребро, която минаваше покрай реката, но далеч на север от Дъното; и все пак, въпреки цялата мизерия на олющената фирма и мръсотията по варосаните стени, когато Джил бутна и отвори вратата, отекна предупредителният, но нежен звук на поредица от красиво изработени сребърни звънчета. Озова се в тесен отрязък от кръглата къща и видя врата, вградена в здрава, дървена стена. Мигове след това през нея се появи сравнително млад мъж, висок като щъркел, мършав и с приведени рамене.

— Какво мога да направя за теб, сребърен кинжал? Имаш ли нещо за продаване?

— Нямам, но бих могла да купя нещо — да купя сведения, разбираш ли. Бяха ли тук хората на гуербрета да те питат за човек на име Родри от Аберуин?

— Бяха и, разбира се, им казах, че не съм го виждал.

— Значи си ги излъгал?

— Естествено. Беше тук преди не повече от две вечери и ме питаше за знахари. Препоръчах му един добър, когото познавам, и той се измъкна през задния вход. Знаеше, че стражите на гуербрета обикалят и го търсят.

Джил изруга под нос.

— Е, добри ковачо, ако видиш отново Родри, в името на всички богове, му кажи да отиде при гуербрета. Каквото и да си мисли, не е обвинен в никакво престъпление. Кажи му, че жената, която търси, се намира под покровителството на Ладоик.

Сега беше ред на ковача да ругае.

— Да знаех, щях да съобщя на хората на Негова светлост! Но според онова, което ми каза Родри, са го обвинили, че е отсякъл нечия глава и проклет да бил, ако оставел неговата да отсекат, затова излъгах, разбира се, за да му помогна.

— Много почтено от твоя страна. — Джил го каза съвсем искрено. — Но така е станало. Не ти ли се струва много странно, че всеки човек в рана го търси, а досега не са го намерили?

— Трябва да е заминал, поне така предполагам…

— Може би. Нека предположим обаче, че искаш да наемеш две момчета да отстранят някого. При кого би отишъл в Дъното?

— Разбирам какво искаш да кажеш — ковачът пое въздух през стиснатите си зъби няколко пъти, мислейки. — Защо толкова много се интересуваш от него?

— Приятел ми е. Заедно ни наемаха на два пъти. Ако му се случи нещо, искам да отмъстя за него, така би направил всеки сребърен кинжал. — Тя извади два сребърника от кесията, която висеше на пояса й. — Ще платя за информацията.

— Няма да ти взема парите, защото не зная нищо със сигурност, но съм чувал, че в Дъното имало кръчма, наречена „Червеният мъж“. Казват, че ако попиташ както трябва, там можеш да наемеш човек да ти свърши всякаква работа.

— А ако не знаеш как да попиташ?

Ковачът се усмихна и безмълвно направи жест, който означаваше как нож прерязва гърлото му.

Джил излезе от работилницата и прекара известно време, скитайки по улиците, за да планира посещението си в Дъното. И без предупреждението на ковача схващаше много добре, че човек не може просто да нахлуе там и да започне да задава въпроси. Намери малко открито място край обществен кладенец и седна на дървена пейка да помисли. Дори обитателите на Дъното се страхуваха от сребърните кинжали, които отмъщаваха за всеки убит член на своя отряд. От друга страна, ако решат, че е тръгнала да отмъщава за Родри, може би щяха първо да я ликвидират, а сетне да се тревожат за отмъщението на сребърните кинжали. Но, разбира се, Родри не беше мъртъв. Внезапно осъзна, че има ход в тази гадна игра — той не беше мъртъв и Дъното го знаеше. Щом им дадеше да разберат, че и тя го знае, правилата щяха да се променят.

Упъти се към Дъното, но се отклони от пътя си, за да мине през една сарашка работилница, която беше зърнала на идване. Намери собственика й седнал с подвити под себе си крака на масата. Около него се въргаляха парчета от дисаги, които съшиваше. В ъгъла на помещението мръсно дете на три години си играеше с две кутрета, от задната стая се носеше мирис на готвено и се чуваше плачът на бебе. Занаятчията вдигна поглед.

— Аха, мога ли с нещо да съм ти полезен, момче?

— Без съмнение. Искам да купя къс жакет.

— Хубаво. Ще ти взема мярка и ще е готов след около три дни.

— Имам нужда от него сега.

Майсторът остави настрана онова, над което работеше; сетне много бавно и много внимателно, сякаш се боеше, че тя всеки миг може да изтегли меча си и да го съсече, слезе от масата.

— Нямам време да чакам, сарачо.

— Е, хубаво, щом не държиш да ти е по мярка. Имам един, който правя за сина на воденичаря, а той е горе-долу колкото теб.

— Дай да го видя.

Майсторът отиде отзад, като по пътя прибра детето и кутретата със себе си. След известно време се върна с тежък кожен жакет без ръкави, който имаше метални габъри и от двете страни. Опита го върху ризата си. Беше й малко тесен, но щеше да свърши работа. Хвърли шест сребърника на масата, около два пъти повече, отколкото струваше дрехата, и излезе навън, оставяйки зад себе си треперещия сарач. Отиде с жакета в един обществен клозет и го сложи този път под ризата, като го пристегна силно, за да си сплеска гърдите. Дереше я, но пък щеше да й предпази ребрата от някой случаен нож. По-добра защита не можеше да измисли, тъй като хората на гуербрета не обичаха да виждат граждани, облечени в доспехи по улиците на града. След това продължи към Дъното.

В слънчевата сутрин тесните мръсни улици бяха почти пусти. Група крещящи деца играеха на хокей с криви пръчки и скъсана кожена топка; няколко жени с кошници за пазар минаха бързо покрай нея, упътени към рибаря долу край кейовете. Видя в един вход да се препича белокос просяк без ръце. Приближи се, без да бърза, до бившия крадец и пусна сребърник в дървената купа до него.

— Къде се намира кръчмата „Червеният мъж“?

— Не е добро място, момче.

— Изглеждам ли ти като приятен мъж?

Той се засмя, като разкри кафяви остатъци от счупени зъби.

— Добре тогава, продължавай по тази улица, докато стигнеш до работилница за щавене на кожи. Вонята ще те води. Тогава заобиколи покрай работилницата. Ще видиш табелата на „Червеният мъж“ надолу по уличката вляво.

Джил продължи, но вече съвсем нащрек. Тук-там виждаше как някой открехва съвсем леко кожата, спусната върху прозорец, или фигура да се мярка в отворена врата. Подозираше, че старият крадец вече е натоварил някое дете с ролята на вестител и го е изпратил към кръчмата със съобщението, че натам се е упътил сребърен кинжал. Под тежкия жакет тя се потеше, но беше изключително щастлива, че го има. Ако враговете им искаха, биха могли да я убият тук, на улицата, и никой нямаше да си даде труда да се намеси. И отново се запита, какво ли е станало с Родри, дали войскарите на гуербрета не са били подведени да минат точно покрай мястото, където са го държали скрит. В този свят на стиснатите устни всичко беше възможно.

С изненада установи, че „Червеният мъж“ беше чиста кръчма, с прясно варосани стени и пометен калдъръмен двор. На дъсчената табела, която висеше отпред, се виждаше яркочервен, съвършено гол великан, с огромна ерекция, застанал на върха на планина, с по едно изкоренено дърво във всяка ръка. Рисунката беше някак дразнеща, една непостигнала целта си мръсотия. Влезе и установи, че полукръглото помещение на кръчмата е също чисто, с прясна слама на пода и измити маси. Всички капаци бяха затворени и затова вътре беше тъмно, ако не се смяташе светлината от огнището, където окъсан кухненски прислужник въртеше нанизани на шиш пилета. На една маса седяха половин дузина мъже; останалите бяха празни. Близо до огнището някакъв човек хъркаше високо, проснат върху сламата, а две кучета се бяха сврели зад гърба му.

Кръчмарят, който излезе да я посрещне, беше бардекец, мускулест черен мъж, чието лице и ръце бяха покрити със стари белези, до един дълги, тънки прорязвания от някакъв остър нож.

— Тук не идват много сребърни кинжали, момче.

— Предполагам, прекалено си изискан, за да обслужваш такива като мен.

— Не съм прекалено изискан, само прекалено предпазлив. Добре си дошъл да пийнеш, но не много. Виж какво, сребърен кинжал, знам ви какви сте. Две половиници, три — всичко е наред и няма беда. После още една и нещо прещраква. Стават побоища, кръв цапа хубавите ми стени, има труп на чистия ми под. Ще ти сервирам две половиници, не повече. Съгласен ли си?

Джил забеляза, че мъжете на масата слушат, а ръцете им са близо до дръжките на мечовете. Тя им отправи нагъл поглед, сетне се обърна към кръчмаря.

— Съгласен съм. Дай ми половиница тъмно.

Джил намери маса, където можеше да седи с гръб към стената, и мислено отбеляза положението на всеки прозорец и врата. Когато кръчмарят й донесе пивото, вдигна във въздуха един сребърник.

— Търся някого — някого, който сякаш е изчезнал.

Очите на кръчмаря започнаха да се стрелкат ту на една, ту на друга страна. Мъжете на другата маса се приведоха напред и се заслушаха.

— И един друг го търси — продължи тя. — Обзалагам се, че знаеш за кого говоря.

— Родри от Аберуин.

— Точно така. Имам да уреждам сметки с лъжливото копеле. Не давам и свинска пръдня защо го търси гуербретът. Нека Негова светлост го обеси, след като аз свърша с него.

Кръчмарят я огледа проницателно и кимна, приемайки версията й.

— Радвам се, че не съм на мястото на Родри, с такъв като теб по петите ми. Какво те кара да мислиш, че зная нещо за него?

— Готов съм да се обзаложа, че не знаеш нищо повече от името на човека, който знае повече.

— Гледай, та те търсят този Родри навсякъде, а така и не могат да го намерят. Забрави за него. Не можеш да върнеш човека от мъртвите, за да го убиеш втори път.

— Мъртъв ли? — точно на този момент беше разчитала и сега се поспря, за да му се усмихне криво, грозно. — Хайде, приятел. И двамата знаем, че не е така. Нещата се разчуват.

Той се поколеба, тъмното му лице стана леко пепеляво от искрен страх. От другата маса стана едър човек с кестенява коса, измъкна се от пейката и се приближи, без да бърза. Присвитите му очи не разкриваха нищо от онова, което би могъл да мисли. Имаше най-големите ръце, които Джил бе виждала — огромни мечешки лапи, които приличаха на сопи.

— Колко струва омразата ти, сребърен кинжал?

— Суха пара.

Леко усмихнат, взе сребърника, който тя му предложи.

— Не съм имал нищо общо с отвличането му, но ми предлагаха тази работа и видях кой търсеше да наеме човек, за да я свърши.

— Обичам хората, които говорят без заобикалки. — Тя извади още две монети и му подметна едната. — Другата ще получиш, когато свършиш.

— Е, добре тогава. Виж какво, съвсем си прав. Доколкото можах да разбера, въобще не ставаше въпрос да го убиват. Имам приятел, на когото му потръгна, успя да се издигне в този живот, така да се каже. Лакей е на един от богатите търговци там горе, на скалите, човек, който не би желал да му наскочат на улицата някоя тъмна нощ, затова моят приятел върви заедно с него. А богатите приятели на неговия господар знаят, че приятелят ми винаги може да е полезен, за да се свърши малко груба работа, като например да бъде убеден някой, който дължи пари, да ги върне. И така приятелят ми дойде тук, кога беше — преди три вечери, и каза, че може би имал работа за нас. Един делови познат на неговия господар искал да поговори с някакъв сребърен кинжал и щял да плати, ако пипнем момчето на път и го заведем някъде.

— Къде?

— Не зная, защото така и не го направихме — той се приведе напред и заговори с подправена с чесън искреност. — Да беше видял този Бридин и ти не би взел от него и гологан. Едър мъж, нямаше корем, но един такъв досущ прасе, с гладко като на момиче лице и с такива едни загладени черни коса и брада, сякаш ги бе мазал с лой, толкова загладени бяха.

— Така ли? Забеляза ли дали ръцете му са също така гладки?

— Забелязах! И наистина бяха такива. Все още мога да си го представя — отговори той и леко потрепери. — И в брадата си носеше една щипка от онези, дето момичетата слагат в косите си, но тази беше сребърен гущер с пеперуда в устата. Около него се усещаше нещо, което накара по гърба ми да плъпнат мравки, и то не се дължеше на украшенията, които носеше.

— От Бардек ли беше?

— Може и да е бил, но пък би могъл и да е девериец с бардекска кръв в клана си. Мургавичък такъв един беше, но пък може и много да е стоял на слънце. Във всеки случай този Бридин ни предложи много пари, но не бяха достатъчно, за да си имаме работа със сребърен кинжал. Когато му отказахме, само дето не напълних бригите. Помислих си, ами ако това не му хареса, а? Разбирах, че и приятелят ми мисли същото. Виж, не зная какво би могъл да ни направи, но такова впечатление остави. Мравки ме полазиха, това е.

Джил преценяваше него и разказа му, докато отпиваше от половиницата. Беше склонна да смята всеки обитател на Дъното за лъжец, но много се съмняваше, че човек като него може да има достатъчно въображение да измисли толкова подробно и странно описание на този Бридин. Погледна към останалите мъже, които слушаха внимателно какво се говори на масата им, и осъзна, че разказът на нейния информатор е накарал и тях да почувстват тревога. Но нещо просто намирисваше. Тя плъзна към него последния сребърник.

— Благодаря ти. А този Бридин е отседнал в хана „Златен дракон“, но съм готов да се обзаложа, че вече го няма там.

— Без съмнение.

С едно плавно движение тя изтегли кинжала с дясната си ръка и сграбчи ризата му с лявата, като го извлече наполовина върху масата. Той леко потрепери, но иначе остана съвършено неподвижен, загледан в очите й като хипнотизиран от ловен пор плъх. Очевидно разбираше, че тя изпитва желание да го убие, само за да види как му тече кръвта.

— Слушай внимателно или ще умреш. Първото, което ми каза, беше следното: „Не съм имал нищо общо с отвличането му.“ Отвличането му къде? Знаеш повече, отколкото казваш.

Тогава той простена и хвърли отчаян поглед към другите, които седяха на неговата маса. Никой не мръдна; дори единият демонстративно отпи от половиницата си, сякаш нямаше никаква друга грижа на този свят.

— Ти, курвенски боклук — продължи тя. — Дойдох, готов да платя добри пари за онова, което знаеш, а ти не ми казваш всичко. Да не би Дъното да изживява трудни времена? По-рано човек можеше да си купи каквото иска тук — тя се засмя и смехът й прозвуча като тих, съвършено смахнат шепот. Пусна го, блъскайки го така, че го запрати на стола му. — Отговаряй! Да го отвлече къде?

— Наистина не зная. — Мъжът скимтеше като дете. — Не зная. Моля те да ми повярваш. Зная каквото каза онзи Бридин, че щом го хванем, ще бъде отведен някъде. Така че не бивало да се тревожим, нали разбираш, да трябва да го убиваме или нещо подобно.

Имаше и още — тя го знаеше — но останалите започваха да стават неспокойни, а в края на краищата бяха петима, плюс информаторът й. Джил стана, все още с кинжал в ръка.

— Ей, ти, в сините бриги! Махни си ръката от кинжала за хвърляне или ще те закова с моя.

Ухилен по някакъв странно добродушен начин, той се подчини и се отпусна отново на пейката. Кръчмарят пристъпи напред.

— Вън, сребърен кинжал. Напусни кръчмата ми веднага. Получи отговора, който търсеше. Никой не знае какво е станало с Родри. Бридин трябва да го е докопал и след това никой нищо не знае. Сега се махай.

— Е, добре тогава. Ще си тръгвам. О, наистина ви вярвам. Кой би могъл да знае къде летят ястребите, а?

Каза го напосоки като произволно подхвърлена стръв, но капанът щракна веднага. Кръвта се оттече от лицето му и тъмната му кожа стана сива и лепкава като мръсен сняг.

— Казах да се махаш — кръчмарят едва намери сили да прошепне. — Махни се, преди да си умрял.

Деверийците наблюдаваха с искрено изумление ужаса му. Джил се доближи до него, вдигна кинжала и се изсмя — същото налудничаво, сподавено хихикане, което се издигаше все по-високо и по-високо, докато той се отпусна на колене на сламата.

— Чакай! — Един от останалите стана на крака. — Какво правиш на нашия Арейло?

— Не го закачайте! — кръчмарят вече пищеше. — Оставете го на мира! Махайте се! Всички се махайте! — след това избухна в плач и зарови лице в дланите си.

Мъжете седяха, сякаш се бяха вкаменили. Джил прекрати вледеняващия си смях, пъхна кинжала в ножницата и излезе. Впрегна цялата си воля, но успя да излезе бавно, спокойно и без да бърза извървя по средата на улицата около сто ярда. Когато хвърли поглед назад, видя, че вратата на „Червеният мъж“ е затворена — беше готова да се обзаложи, че е и залостена отвътре. Отпусна напрегнатите си мускули и продължително въздъхна; едва тогава усети как по гърба и гърдите й се стича студената пот на страха. Време беше да се измъкне от Дъното. С късмет беше стигнала до важна информация и искаше да живее достатъчно дълго, за да я разкаже на Саламандър.

Тръпки я лазеха по гърба и нервите й бяха в окаяно състояние през целия път, но Джил напусна Дъното без инциденти и попита един от градските стражници как да стигне до хана „Златният дракон“. Оказа се, че бил близо до Западните порти, недалеч от дъна на гуербрета. Помисли си, че онези са много нагли. Докато минаваше по белия каменен мост, който описваше дъга над реката, усети как съзнанието на Саламандър подръпва нейното. Тя се поспря, облегна се на перилото и се загледа надолу към бързотечната река. Не успя да види образа му, но чу мислите му в съзнанието си и им отговори.

— Джил, боговете да са ми на помощ! Опитвах се да те сканирам и те видях в Дъното! Не биваше да ходиш там сама.

— Отидох и оживях, нали? Имам ужасни вести, но се съмнявам, че трябва да ти ги кажа по този начин.

— И без това е време да те „наема“. Преместих се в хана „Златният дракон“.

— Идвам веднага.

Докато отиваше натам, тя си мислеше, че Бридин сигурно има много пари, след като споделя вкуса на Саламандър по отношение на хановете. Излезе права, защото „Златният дракон“ се оказа великолепна триетажна сграда в бардекски стил — или с други думи продълговата и четвъртита с покрив, извит като обърнат наопаки кораб. В двата края, поставени между извиващи се покривни греди, бяха поставени огромни дървени статуи на някакъв бог с ръце, вдигнати за благослов. Преди да влезе, Джил заобиколи отзад и забеляза как красивата градина пред него се превърна в кален вътрешен заден двор, с бунище и кладенец, разположени твърде близо за такова скъпо място. Докато се мотаеше там, от задната врата излезе младо момиче с мръсна престилка, което носеше две кофи с вода. Когато Джил се приближи към него, момичето сбърчи нос.

— Върви си по пътя, сребърен кинжал. Не съм от момичетата, дето се интересуват от такива като теб.

— И ти не си ми по вкуса — рече Джил, като потисна усмивката си. — Само искам малко информация за един от гостите, настанени тук, и ще си платя за нея.

Момичето помисли, разкъсвано между алчността и страха от работодателя си. Когато Джил й показа един сребърник, алчността надделя.

— Кой е този гостенин?

— Търговец на име Бридин.

— О, този ли! — рече тя и отново набръчка носа си. — Помня го много добре, благодаря, беше гадно копеле. Винаги се оплакваше, нищо не му беше по сгода — нито чаршафите, нито пивото, нито скапаното му нощно гърне, кълна се. Слава на боговете, че си отиде! Щях да се смахна, ако трябваше да му прислужвам още!

— Разбирам. — Джил й подаде монетата. — Знаеш ли с какво търгуваше той?

— Платове. Пътуваше с голям керван и чух момчетата от конюшнята да говорят, как било хубаво, че балите му били леки и лесни за разтоварване, защото копелето не давало бакшиш. Имаше и една специална бала плат в стаята си. Каза ми, че само да съм я пипнала, щял да ме набие, като че ли се интересувах от скапания му плат.

— Имаше ли някакви посетители?

— Не съм виждала, но пък кой ли ще посещава такава гадна свиня? Когато замина, рече, че отивал на север към Дън Девери. Ха! Като че такава свиня има място в кралския град!

Много озадачена, Джил си тръгна. Дотук това беше най-странно от всичко, реши тя; тайнствени чужденци, поставили си за задача да навредят на някого, обикновено не създават такива неприятности, че всеки слуга да ги запомни. Още щом отвори предната врата на хана, ханджията, мускулест млад мъж, изтича през помещението на кръчмата, за да й препречи пътя.

— Никакви сребърни кинжали в хана ми! Опитай в Капстан, момче.

— Един от твоите гости ме извика, свинско черво такова. Гертдинът Саламандър каза, че иска да ме наеме.

Ханджията изръмжа под нос и тя сложи ръка върху дръжката на меча си. Той побърза да отстъпи.

— Ще изпратя момче да попита, сребърен кинжал — гласът му силно трепереше. — Но за теб ще е добре да казваш истината, инак ще повикам стражата.

Джил скръсти ръце на гърдите си и го гледа намръщено, докато момчето не се върна с вестта, че Саламандър наистина иска за лична охрана един сребърен кинжал. Мърморейки под нос за възможни кражби, ханджията я заведе лично в стаята, която се намираше на най-горния етаж, далеч над уличната воня. Саламандър отвори вратата, пищно облечен в бриги от мека синя вълна, риза, корава от избродираните по нея шарки на цветя, и изящно обработен колан от червена кожа.

— А, благодаря, добри ханджийо. Доведе ми препоръчан от много високо място сребърен кинжал, който макар и млад, е известен с храбрите си дела, кръв и кураж, като например да яде черния дроб на бандити и сърцата на крадци.

— Продължавайте, сър! Ще ни направите ли чест с някакъв разказ тази вечер?

— Може би, може би. Влизай, Гилин. Да обсъдим условията.

Оказа се, че той не е наел само стая, а цял апартамент, с ламперия от тъмно дърво, обзаведен с тапициран стол, маса с резба по нея, дълъг лилав бардекски диван и легло в отделна стая.

— Не се стискаш, нали? — рече Джил.

— А защо да се стискам? — Саламандър й наля чашка светла медовина от стъклена гарафа. — Е, както съм готов да се обзаложа, ти сигурно си се сетила, че хората на гуербрета не са намерили Родри.

— Той няма и да го намери.

Саламандър вдигна поглед все още с чашката медовина в ръка, с полуотворени устни и се вторачи уплашено в нея.

— Родри е в ръцете на Ястребите на Братството.

Продължително време гертдинът не шавна, нито пък заговори. Нещо повече, той сякаш беше спрял да диша, докато най-накрая успя да прошепне:

— О, богове, не и това! Сигурна ли си?

— Човекът, който е бил по петите му, толкова много е боравил с арсеник, че кожата и косата му са станали гладки. Само като споменах думата „ястреб“, мъжът, с когото разговарях, изпадна в истерия — започна тя и стовари юмрук върху масата толкова силно, че гарафата подскочи и се разля. — Зная какво правят ястребите на хората, които хванат. Ако са подложили Родри на мъчения, ще умрат. По един човек за всеки белег, който са му направили. Кълна се! Ще ги догоня, както ловните порове гонят плъхове — рече Джил и започна да се смее, налудничав кикот, който не спираше.

— Джил! Престани! В името на боговете!

Тя отметна глава и продължи да се смее. Той я сграбчи за раменете, разтресе я, крещя й, докато накрая я блъсна в стената. Смехът секна. Когато видя мъката в опушено сивите му очи, се зачуди на себе си, че не може да се разплаче. Освободи се от ръцете му, отиде до прозореца и се загледа в тясната градина. Мъчително несправедливо й се стори това, че слънцето свети така ярко, след като нейният Родри се намира в ръцете на мрака. После чу как Саламандър изхлипа и като се извърна, видя, че по страните му се стичат сълзи. Той стоеше като замаян, с отпуснати ръце. Контрастът между елегантното му облекло и безпомощната болка го правеше да изглежда като дете, облечено в най-хубавите дрехи на баща си. Не беше сигурна какво трябва да каже, но отиде при него и сложи колебливо ръка на рамото му.

— Забравяш, че ми е брат.

— Вярно е. Ще ми простиш ли?

Той кимна, за да й покаже, че е чул, но така и не погледна към нея.

Крачейки по дългия път обратно до Капстан, Джил се чувстваше изтощена като след дълга битка и така изцедена, сякаш е открила Родри мъртъв. Изведнъж осъзна, че наистина го мисли за мъртъв и няма да може да заплаче, докато не им отмъсти. Закле се, че ако са го измъчвали до смърт, нейното отмъщение ще бъде нещо продължително — бавно, внимателно издирване с много убити по пътя. Ястребите познават деомера, така ли? И тя го познаваше и ако трябва, ще го използва напълно. Погледна към небето и видя, че то е брилянтно, издуващо се синьо; камъните на калдъръма сякаш сияеха отвътре. Това беше силата, надигаща се в нея по канала, който неосъзнатият деомер на Перин случайно беше отворил, и тогава разбра, че може да го призове, когато пожелае. Но щеше да е опасно — тя също като Перин беше необучена и невежа, също като него щеше да рискува да полудее или дори бавно да умре. Вече не я беше еня. Единственото, което оттук нататък имаше смисъл, оставаше отмъщението.

Прибра коня и багажа си и като предпазна мярка, вместо да води коня по тесни улици, се върна в „Златният дракон“ по дългия път; мина по широките булеварди, където можеше да язди. При пристанището — там, където търговските кораби бяха спрени до поредица от кейове, за да натоварят последните летни стоки, направи завой. След още месец и нещо моретата щяха да станат непроходими, а водата вече беше по-тъмно, по-студено синя. Тук-там видя бардекци, потънали в разговор с надзирателите на докерите, а в същото време по дъските, прехвърлени към брега, върху гърбовете на хора пътуваха големи бали товар. Човек може да натовари твърде много в тези кораби, помисли си разсеяно тя.

— Богове!

Срита коня и се понесе бързо към хана, забравила всякаква предпазливост.

Намери Саламандър съвършено спокоен, по-точно прекалено спокоен, също като нея. В зениците му имаше повече стомана отколкото пушек, гласът му беше напрегнат. Той махна с ръка към две пълни чашки на масата.

— Не изпихме медовината, която налях. Предлагам да го направим сега. Мислех да си дадем обет.

— Великолепна идея. Ще ми кажеш ли как е на елфически мъст? Би трябвало да се закълнем и на двата езика.

— Анаделонбрин. Бързо стигаща мъст.

— Така да бъде. Анаделонбрин!

— Мъст! — той отметна глава и нададе вой като вълк в най-студената зимна нощ. — По този начин призовавам вълците на смъртта, гълъбице моя, вълците на отмъщението на богинята на Тъмното слънце. Знаеш ли за нея? Според мен я познаваш, но под друго име, защото понякога я виждам да гледа през твоите очи. Единайсетте мъдреци ни учат, че имало две слънца, две близначки. Едното е яркото слънце, което виждаме на небето; второто е от другата страна на света. Ярката сестра дава живот; тъмната, излишно е да казвам, носи смърт.

— Тогава нека Нейните вълци винаги тичат пред нас.

Докоснаха чашките и отпиха заедно от медовината.

Разбира се, Саламандър се бе свързал с Невин чрез огъня и му беше съобщил какво е открила Джил. Няколко часа този следобед Невин можеше само да крачи напред-назад из стаята на болния и да даде воля на разбунтувалите се чувства. Ненавист, мъка, ярост — всички те се сливаха и го караха да изпитва желание да нарежда на висок глас клетви срещу богове и Великите, задето са позволили да се случи такова нещо. Че Родри щеше да загине, беше само по себе си ужасно; че ще умре бавно в ръцете на извратени хора, беше сърцераздирателно. Както винаги ругаеше и себе си. Положително е имало някакво предупреждение, което е пренебрегнал! Нещо, което е можел да направи? Всеки път като поглеждаше към Рийс, който се бореше за живота си, поемайки с мъка и болка въздух, изключително подготвеното му въображение го измъчваше с грозни картини на Родри в ръцете на Ястребите. Отново и отново прокуждаше тези страшни мисли, с помощта на образа на пламтяща петолъчна звезда, докато накрая се успокои.

Тогава, най-сетне, беше в състояние да мисли. Първият му порив бе да се втурне към Кермор, но имаше наложителни причини да остане там, където беше. Освен това пътуването би отнело прекалено много време. Докато стигнеше Кермор, Джил и Саламандър спокойно можеха да са на стотици мили далеч. Пък и ако врагът беше тръгнал по вода, както наистина изглеждаше, те и жертвата им бяха несъмнено отдавна на път. Беше напълно логично — не можеха да прекарат човек в безсъзнание през охраната на пристанището и митническите чиновници в самия Кермор, но нямаше нищо по-лесно от това да го изкарат вън от града в каруца, да го натоварят на каботажен съд и да го отведат в някой не така добре охраняван порт, където… какво? Това „какво“ озадачаваше много за Невин. Ако Ястребите са искали просто да го измъчват до смърт или дори да го убият бързо, защо са го водили по дългия път до Кермор? Дори не бяха останали в Дъното, където да измъчваш човек до смърт се смяташе за безобидно забавление въпреки хората на гуербрета. Защо всички тези кораби и тази бавна игра, която им предлагаше на всеки ход възможност за провал? И най-вече кой под прокълнатото от боговете небе ги бе наел?

Объркан като сгащена мечка, той поклати глава и изръмжа високо, след което пак започна да крачи напред-назад. Поне това пътуване по вода обясняваше защо, като сканираше, не намираше и следа от Родри. Ако са били достатъчно далеч от сушата, на майсторите на тъмния деомер не се е налагало да поставят печати над жертвата си, защото дори и най-големият майстор не може да сканира над големи водни маси и особено над океана. Огромната ефирна сила, която се излива и колебае, пречи на образите, както и заслонява всеки, искащ да се скрие — все едно да се опиташ да видиш през гъста мъгла или дим с обикновеното си зрение. Дотогава, докато Ястребите държаха Родри на няколко мили навътре в морето, нямаше деомер, който да го открие.

— Предполагам, че по някаква причина си играят с нас — отбеляза той пред тлъстото жълто гномче.

Гномчето се намръщи от усилие да мисли, сетне скочи на една дървена ракла и започна да чопли между пръстите на краката си.

— Имаме една надежда — продължи Невин. — Може би ще искат откуп за него или нещо такова. Ако е така, няма да го пипат с гадните си ръце, поне докато започнат преговорите.

Гномчето обърна глава, погледна го и кимна, за да покаже, че разбира. Тъй като точно това мъничко същество се въртеше около него от много години, то беше започнало да развива наченки на съзнание. Изведнъж се скова, после скочи на крака и посочи към вратата. Невин се обърна и точно тогава се почука и вътре влезе един паж.

— Милейди Ловиан иска да знае дали сте свободен, сър. Току-що пред портите се е появил Талид от Белглейд.

— Тогава повикай съпругата на гуербрета да стои край болния, а аз ще дойда веднага след като тя ме смени.

Невин промърмори под нос няколко подбрани псувни, подготвяйки се да застане срещу плетящия интриги лорд.

Когато влезе в голямата зала, видя за голямо свое облекчение, че Талид не беше единственият гостенин на почетната маса. Там, от дясната страна на тиерина, седеше лорд Слигин, въртеше пивото в половиницата си и гледаше ядно над нея към Талид. Пълен мъж с червено лице, с гъсти руси мустаци, на около трийсет и пет години, Слигин стана и нададе рев по посока на Невин.

— Ето те и теб, знахарю! Ела да влееш малко здрав смисъл в този дебелоглав глупак, който се пише благородник.

— Какво искате да кажете, милорд? — Талид мигом скочи на крака.

— Много добре знаеш, дяволе! Разпространяваш всички тези глупости за нашия Родри.

Другият отвори уста, погледна към Ловиан и отново я затвори. Невин изстина, питайки се дали Талид не е открил по някакъв начин тайната на произхода на Родри. Смътно усети, че от другата страна на залата Кълин стана и направи няколко стъпки в тяхна посока.

— Ще бъдете ли така добри да седнете и двамата? — рече Ловиан и в гласа й отекна звънът на стомана. — Какви глупости, Слигин?

— Че момчето е мъртво. — Слигин зае отново мястото си на пейката. — Не се опитвай да отречеш, Талид. Самият аз те чух, нали? Дрънкаше на турнира, който устрои Предир. Куп… ъ, глупости.

Талид трепна и бързо седна, като внимаваше да не срещне погледа на Ловиан.

— Ваша светлост, простете ми, ако съм ви причинил болка. В този ден бях пийнал малко повече и само се питах защо войскарите на краля не могат да намерят момчето, ако то все още е живо.

Слигин понечи гневно да го опровергае, но Невин положи здраво ръка на рамото му, за да го накара да си държи езика.

— Не се обиждам, милорд — Ловиан изглеждаше просто уморена и нищо повече. — Често съм се питала същото и аз. Невин, вземи да седнеш! Не понасям, когато всички вие кръжите наоколо.

— Извинете ме, Ваша светлост. — Той зае място до Слигин. — Доколкото може да се разбере, Родри активно се крие от гвардията на краля. Нямам представа защо.

По лицето на Талид пробяга странен израз, един намек за презрение, бързо потиснат. Слигин тресна половиницата си на масата, приведе се напред и се озъби:

— Изплюй камъчето, де. До гуша ми дойде от гадните ти усмивчици и увъртания. Изплюй камъчето!

— Само се питах, лорд Слигин, все пак защо не иска да бъде открит. Та той от години е сребърен кинжал, нали? Човек се чуди какво може да е направил?

Бавно и тържествено Слигин се изправи на крака.

— Нима обиждаш сина на милейди, и то точно пред нея?

— Не го обиждам. — Талид стана на крака и се обърна с лице към него. — Аз само казах какво ме учудва.

Кълин изникна внезапно и застана между двамата лордове, като направи изпълнени с уважение поклони, преди Ловиан да успее да се намеси.

— Милорд Слигин, моля да ме извините, но ако някой трябва да се засяга от обиди, отправени към господарката ми, това ще съм аз. Та нали то е мое задължение като неин капитан?

Талид побеля и побърза да седне.

— Нека Нейна светлост ми прости, боя се, че се увлякох. Неясният статут на рана започва да ни изнервя всичките.

— Наистина е така. — Ловиан го удостои с леко кимване. — Обещавам ви, че щом получим вести от Родри, ще ги има и Съветът на избирателите.

— Смирено благодаря, Ваша светлост.

Талид внимаваше какво говори и не се задържа дълго, но Невин започна да се чуди. Защо лордът беше толкова убеден, че Родри е мъртъв? Да не би да имаше нещо общо с неговото отвличане?

— Проклети да са всички! — обяви Саламандър. — Нека първо им изгният зъбите, след това носовете. Нека очите им се изпълнят със слуз, а ушите им да звънтят. Нека дишането им отслабне, а сърцата да пърхат в гърдите им. Нека тестисите им да се вкоравят, мъжествеността им да омекне.

— Това ли предъвкваш заедно със закуската си? — го попита Джил. — Смятах, че деомерците не изричат клетви.

— Така щеше да е, ако бяха направени със сила. За жалост проклятията ми са само думи, безплодни, празни и съвършено безсмислени, освен като начин да облекча претовареното си и тревожно сърце. — Той стана от масата и отиде с вирната глава при прозореца. — И тази мъгла, да я вземат мътните! Нека да се сгърчи, нека да изчезне и да се превърне само във въздух!

Джил вдигна поглед от овесената си каша и видя как мъглата, напук на клетвата на Саламандър, се вие мрачна отвъд прозореца.

— Какво й е на мъглата? — поиска да знае тя.

— Нито един каботажен кораб не би отплавал в нея, а ние имаме нужда от кораб.

— Така ли?

— Така. Докато ти спеше, гълъбице моя, аз премислях хитрини и кроях планове. Успехът, който пожъна в Дъното, ми даде една идея, или за да съм по-точен и изчерпателен, много идеи, повечето от които отхвърлих — започна той, обърна се и приседна на перваза на прозореца. — Очевидно от нас се очаква да хукнем след този Бридин. Ако Ястребите наистина са искали да се скрият от нас, нямаше нищо да открием, колкото и да подплашваш цялото Дъно. Вместо това са оставили толкова очевидни следи, че дори и хората на гуербрета биха могли да ги последват. Затова сега ни остава да избираме между две неща, а именно: първо, Бридин е фалшива следа, предназначена да ни отклони от истинската; второ, той е стръв, за да ни подмами в капана. Инстинктът ми говори, че е второто.

— Охо! Ами какво ще стане, ако тръгнем по следата, а след това избегнем капана?

— Точно това бяха моите мисли. Подозирам, че ни подценяват. Доколкото разбирам, те спокойно могат да знаят, че имам деомерски способности, но съм готов да заложа и последния си гологан, че не знаят за тебе. Също така съм сигурен, че не знаят колко добре можеш да въртиш меча.

— Хубаво. Ще им покажа с огромно удоволствие.

— Без съмнение. Аз… — думите му бяха прекъснати от почукване на вратата.

Джил я отвори и установи, че пред нея стои сънливо момче на около шест годинки.

— Извинете ме, сър, но отвън има човек, който казва, че иска да говори с вас, а татко не го пуска да се качи горе ей така, затова ме изпрати да питам, дали може да се качи.

— Така ли? И как изглежда той?

— Той е бардекец, целият е покрит с белези и мирише особено.

„Мирише особено ли? — помисли си тя. — Какво ли означава това, пъклите да го вземат?“ Даде на детето един гологан и му каза да доведе човека горе. След няколко минути на вратата се появи кръчмарят от „Червеният мъж“. Наистина миришеше, но миришеше на страх, а не на мръсотия или парфюм, миришеше с онази особена остра миризма, която прониква в потта на човека, когато е обхванат от ужас. Още щом вратата се затвори зад него, той се хвърли в краката на Джил.

— Убий ме веднага! Не ме карай повече да чакам, моля те. Цяла нощ чакам, а чакането ме подлудява.

Напълно объркана, опитвайки се да спечели време, тя пъхна палци в колана на меча си и изписа на лицето си жестока усмивка, но Саламандър сякаш разбра какво става. Той се приближи, без да бърза, от прозореца и впи поглед в очите на кръчмаря, докато — обхванат от неподправен ужас — мъжът с мъка поемаше дъх.

— Може и да ми достави удоволствие да те убия — рече гертдинът небрежно. — Но може и да не е необходимо.

— Но аз казах! Аз изпуснах името на Бридин. Въобще не разбрах, че ме изпитвате.

Когато Саламандър изхихика, Джил внезапно проумя: кръчмарят ги смяташе за Ястреби.

— Нищо подобно — намеси се тя. — Братството отговаря точно на названието си, група братя. Да си чувал за братя, които в душата си не са съперници? Да си срещал по-голям брат, който с готовност е споделял сладкишите с по-малкия? Ако си срещал такъв, то си видял нещо много рядко — човек, който ще стане светец.

Лицето на кръчмаря възстанови донякъде цвета си.

— Разбирам. Значи наистина искате този Родри…

— Ние си знаем защо, куче! — Саламандър го ритна в корема достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. — Но ти не каза всичко, което знаеш, нали? Кажи ми сега или ще те омагьосам, и ще те накарам да скочиш от кея да се удавиш.

Избърсвайки си многократно устата с опакото на ръката си, той кимна в знак на съгласие, преглътна тежко и накрая заговори.

— Приказваха как ще го отведат в Слайт. Не зная защо. Но чух Бридин да споменава на двамата си спътници нещо за Слайт.

Името не означаваше нищо за Джил, но Саламандър изръмжа изненадан и с разбиране.

— Трябваше да се сетя — рече той. — Е, добре, куче. Заминавай в кучкарника. Но ако споменеш за нас на когото и да е…

— Няма! Заклевам се в боговете и на двата наши народа!

Треперещ, обсипан с едри капки пот, той с мъка се вдигна на крака и безсрамно побягна към вратата. Докато затваряше, Джил го чуваше как трополи по коридора.

— Слайт значи? — рече Саламандър с мрачен глас. — Лош знак, гълъбче, наистина лош знак.

— Къде е това? Не съм чувала за него.

— Не съм изненадан, тъй като малцина са чували. Но трябва да кажа, че наистина си вселила демоничен страх в сърцето на този страхливец. С какво пътувам, с отровна змия ли?

— Да се надяваме. Казват, че на отровните змии не им ставало нищо от змийска отрова — рече Джил, но се прекъсна, осенена от внезапна мисъл. — Питам се дали този човек вижда Ястреби навсякъде, защото някога им е пресякъл пътя. Тези белези…

— О, не е така. Забравям, че не знаеш много за Бардек. Без съмнение той е бил боец с нож. Там има такова забавление. Държиш в едната ръка нож, а около другата е омотан подплатен ръкав, който използваш като щит. Онзи, който първи нанесе рана, печели. Богатите си имат любимци и ги обсипват с подаръци. Това е вероятно пътят, по който нашият приятел е събрал пари за своята кръчма, но след като е в Дъното, вероятно не е пожънал истински успех или…

— О, богове! И свинска пръдня не давам за това! За всичко ли трябва да бърбориш по този начин?

— Ами, всъщност трябва, защото така ми минава и ме прави здрав като шут, а това е точно онова, което искам да мислят враговете ни за мен. Кой би приел на сериозно един шут и една пепелянка?

— Така да бъде. Ти бърбори, а аз ще съскам.

— Време е да побъбря на пристанището. Трябва да наемем кораб до Дън Мананан. Така ще стигнем по-бързо, отколкото да яздим през целия път, а там можем да си купим коне за остатъка от разстоянието.

— А къде отиваме?

— В Слайт, разбира се. О, красиво мое гълъбче, там те чака най-странна изненада.

Тъй като превеждането на самотен арестант по искане на Аберуин не стоеше начело в кралските приоритети, Перин гни няколко дни в кралския затвор, всеки от тях по-скучен от предишния. След като нямаше какво друго да прави, освен да спи и да плете различни фигурки от сламки, той едва ли не изпита щастие, когато една сутрин Мадок дойде и съобщи, че още този следобед ще потегли.

— Една галера слиза в Кермор с писма и на нея има място за конекрадец. Оттам те предавам на един търговски кораб. Не те съветвам да бягаш. Капитанът на кораба е внушителен мъж.

— О, е, а, не бих се тревожил на ваше място. Не мога да плувам.

— Добре, когато стигнеш в Аберуин, бъди честен с вуйчо ми и той ще види какво може да направи, за да ти се размине въжето.

— Предполагам, че би трябвало да ви благодаря, но някак не изпитвам такова желание.

За голяма негова изненада Мадок се разсмя наистина весело, после си отиде.

Пътуването надолу по реката беше бързо и безпроблемно и галерата стигна в Кермор тъкмо когато Джил и Саламандър го напускаха. Докато го предаваха на хората на гуербрета, Перин усети нейното присъствие, сетне почти веднага загуби следата й. Завлякоха го в дъна на гуербрет Ладоик, където прекара отвратителна нощ в мъничка килия, студена и влажна поради гъстата керморска мъгла. На сутринта за него дойдоха двама от войскарите на гуербрета, вързаха му ръцете зад гърба и го повлякоха към пристанището, а през цялото време всяка става го болеше и протестираше. На края на дълъг кей беше пристанал голям бардекски търговски кораб, с триъгълни платна и газещ плитко във водата. На дъската, прехвърлена на брега, стоеше един от най-едрите хора, които Перин някога бе виждал.

Висок почти седем стъпки, той имаше огромни мускулести ръце и рамене, а кожата му беше толкова тъмна, че изглеждаше черна като катран на светлината на фенерите. Излъчването му също беше внушително, както се бе изразил Мадок; всъщност студеният, спокоен поглед в очите му напомни на Перин за кралския чиновник.

— Значи това е кралският затворник? — гласът му беше глух, дълбок и сякаш се търкаляше по кея като буре.

— Това е, капитан Илейно — отвърна един от пазачите. — Няма много внушителен вид, нали?

— Е, щом лорд Мадок иска да плати, за да може някаква жаба да пътува до Аберуин, няма да споря. Да го качим на борда.

Илейно сграбчи ризата на Перин с една масивна лапа и го вдигна на няколко стъпки от земята.

— А си ми създал някаква неприятност, а съм наредил да те бичуват. Разбра ли ме?

Перин изцвърча в отговор нещо, което минаваше за „да“. Илейно го вдигна през борда и го стовари на палубата, след което даде знак на двама моряци, също така черни и огромни като него.

— Сложете го в трюма, но се погрижете да бъде хранен като хората и да получава прясна вода по време на пътуването.

Това, че корабният капитан прояви грижа за храненето на арестанта, беше хубаво, но се оказа напразно губене на време. Още щом корабът напусна пристанището и излезе в открито море, стомахът на Перин реши да се обърне с хастара навън. Докато морската болест се разливаше върху него на ритмични вълни, той лежеше на сламеника си, стенеше и изпитваше желание да умре. От време на време по някой от моряците идваше да види какво прави, но през всичките трийсет часа на пътуването отговорът беше все един и същ. Поглеждаше към тях със сълзящи очи и ги молеше да го обесят, че да се свършва. Когато корабът най-сетне влезе в пристанището на Аберуин, трябваше да го изнесат на ръце.

Проснат на кея, Перин изпитваше чувството, че се е озовал в рая. Той се държеше с две ръце за грапавото, мръсно дърво и си мислеше дали да не го целуне, докато острият морски въздух прочистваше от главата му последните остатъци от гадене. Когато от дъна на гуербрета дойдоха хора с каруца, Перин беше едва ли не в добро настроение. Дори и това, че го хвърлиха отново в килия, не можа да му го развали. Сламата можеше и да е мръсна, но беше пръсната на под от истинска пръст, върху земната твърд.

Но доброто настроение се изпари, когато осъзна, че е студено и му става все по-студено. Денят беше сив, стелеше се гъста мъгла и в затворения с решетка прозорец духаше остър вятър. Нямаше одеяло, нито наметка. Опита се да се свре в един ъгъл и пръсна малко слама върху краката си, но след няколко минути вече трепереше неудържимо. Половин час по-късно, когато чу някой да идва към килията му, той вече и кихаше. Вратата се отвори и на прага се показа старец — висок, белокос и облечен с обикновени сиви бриги и риза, бродирана с червени лъвове на платките. Тъкмо когато човекът понечи да заговори, Перин изпита пристъп на спазми или поне така си помисли. Като че ли много невидими котки се бяха нахвърлили върху него и го деряха така дълбоко и болезнено, че той квичеше и се гърчеше.

— Престанете с това! — рече старецът. — Всички вие веднага да престанете!

Когато Перин послушно се укроти, болките спряха, а той остана да се чуди, защо старецът се е обърнал към него с думи „всички вие“.

— Извинявай, момче. Името ми е Невин и съм вуйчо на Мадок.

— И ти ли си магьосник?

— Да, а ти гледай да правиш точно каквото казвам или… или ще те превърна в жаба! А сега тръгвай с мен. Както те гледам, си много болен, а аз имам разрешение да те държа в стая под стража, не тук.

Перин кихна, избърса си носа с ръкав, после стана, отупа сламата и се запита какво ли ще е това да газиш през блато цял живот. Случайно улови погледа на Невин и той проникна в самата му душа, прикова го към някаква невидима стена, докато деомерецът се ровеше из съзнанието му както си щеше. Накрая Невин го освободи, като отметна глава.

— Ти си страшна загадка, наистина. Разбирам защо Мадок те изпрати при мен. Освен това си близо до смъртта. Разбираш ли го?

— Само е настинка, милорд. Трябва да съм я хванал на онзи гаден кораб.

— Нямам предвид настинката. Хубаво, тръгвай с мен.

Докато пресичаха двора, Перин погледна към високия брохов комплекс и му се стори, че кулите се клатят насам и натам. Едва тогава осъзна, че гори от треска. Невин трябваше да му помогне да се качи по стълбата до стаичка в една от малките кули. Перин се стресна от силата на стареца, който го помъкна през вратата и го вдигна на леглото.

— Свали си ботушите, момче, докато запаля огъня.

Усилието беше голямо и след него той едва намери сили да се пъхне под завивките. Унасяше се, когато в стаята влезе Илейно, корабният капитан, но както беше уморен, никакви разговори не бяха в състояние да му попречат да заспи.

— Не е нещо особено, нали? — рече Невин.

— И аз така казах, когато го видях за първи път. — Илейно поклати глава леко объркан. — Разбира се, след като дни наред те е мъчила морска болест, едва ли ще имаш добър външен вид.

— А и неотдавна са го пребили от бой. Виждаш, че му липсва зъб, пресните белези и прочее. Саламандър ми каза, че Родри го е спипал по пътя.

— Изненадан съм, че е все още жив.

— И аз. Саламандър нямаше представа защо Родри не го е убил, нито пък аз. Е, във всеки случай той е жив и представлява загадка, която трябва да решим. Погледни аурата му.

Илейно наведе глава на една страна, така че очите му да не фокусират добре, и започна да разглежда пространството около спящия Перин.

— Това е най-странното нещо, което съм виждал — рече бардекецът накрая. — Цветът е съвсем друг, а и вътрешните Звезди не са в равновесие. Наистина ли го смяташ за човешко същество?

— Какво? Че какво друго може да е?

— Нямам представа. Просто не съм виждал човешко същество с такава аура, нито пък елф или джудже.

— Съвсем си прав и по това си струва да се помисли. Ако е чужда душа, хваната в човешко тяло, това би обяснило много неща. За съжаление може и никога да не открием истината. Той е много болен.

— Мислиш ли, че можеш да го спасиш?

— Не зная. Чувствам се задължен да се опитам независимо от онова, което причини на Джил. В края на краищата той страда, а освен това ми се струва, че би трябвало да открием каквото можем за това странно същество. Но — о, богове — сега само още един товар ми липсва.

— Мислих по този въпрос. Ако имаш нужда от моята помощ, можем да презимуваме тук. Ще изпратя съобщение до жена ми по друг кораб.

Невин понечи да каже нещо, сетне се спря, чудейки се какво става с гласа му. Изведнъж осъзна, че още малко и ще се разплаче. Стреснат, Илейно сложи ръка на рамото му.

— Ще съм ти благодарен — изпелтечи най-накрая Невин. — О, богове, толкова съм уморен.

— Милорд Мадок, вече съвсем не зная какво мисли кралят — рече Блейн. — И ще призная, че това много ме наранява. Чудя се, дали пък не съм настоявал прекалено много или нещо от този род.

— Може и така да е. Негово величество е докачлив човек и ревнив по отношение на силната си воля — Мадок се поколеба, като през това време въртеше медовината в чашката си. — От друга страна смятам, че гуербрет Савил има по-голяма заслуга за студенината на Негово величество от вашата липса на такт.

Блейн трепна. Знаеше твърде добре, че не е изискан царедворец, но не му беше приятно да му го посочват. Седяха в удобната стая на Мадок, високо горе в един от спомагателните брохове на дворцовия комплекс. Освен два тапицирани стола, обикновената маса и голям мангал, който в момента пламтеше заради вечерния хлад, в основната стая имаше стенен рафт с двайсет и две книги на него. Блейн ги беше преброил с удивление — в живота си не беше виждал толкова много книги заедно извън храма на Ум.

— Е, сега и аз не бях тактичен, Ваша светлост — рече Мадок с усмивка на съжаление. — Извинявам се, но тази работа с вашия братовчед започва да ме притеснява. Мястото му е в Аберуин, но ако кралят не го върне… — Той разтвори ръце, изразявайки безпомощност.

— Точно така. Боя се да поискам друга аудиенция. Не желая да влоша още повече положението, ако вече съм раздразнил Негово величество. Трябва да кажа, че оценявам всичко, което направихте в моя услуга. Можете да разчитате на моята помощ винаги, когато имате нужда от нея.

— Благодаря, но деомерът има собствен голям интерес към нашия Родри.

— Така изглежда. — Блейн отпи от медовината, сетне сложи чашката на масата. Когато беше в двореца, предпочиташе да е трезвен и се пазеше. — Сигурно не мога да попитам защо.

— О, не. То всъщност не е тайна. Когато Родри е бил още момче, Невин е имал знамение за него. Уирдът на Елдид е Уирдът на Родри, нещо в този смисъл.

— Охо. — Блейн беше прекалено стреснат, за да може да каже нещо повече. — Охо.

Мадок се усмихна, стана, отиде нервно към прозореца и се загледа към нощното небе, набръчкано с облаци на светлината на останалата наполовина луна. В този миг той страшно напомни на Блейн за Невин, с изправената като на боец стойка и израза на очите, сякаш виждаше много повече, отколкото физически му позволяваше прозорецът. И отново гуербретът се почуди дали наистина Мадок не беше роднина на стареца. Преди се съмняваше, сега обаче роднинската връзка започваше да му изглежда вероятна.

— Така — рече кралският чиновник, — ще видя дали ще мога да поговоря с Негово величество. Откак съм тук, не съм молил за лична аудиенция, затова сега може да ми бъде дадена. Утре ще разберем.

Каботажното корабче акостира в Дън Мананан рано сутринта. Денят беше ясен и остричкият вятър даваше знак, че се задава есен. Джил изпита изключителна радост, като стъпи отново на сушата. Погълната от щастието, че отново има здрава почва под краката си, тя едва слушаше потока от думи на Саламандър, докато разтоварваха багажа си и го трупаха в края на кея. Най-сетне обаче вниманието й привлече нещо, което той каза.

— … не можем да отседнем в хан, прекалено опасно е.

— Вероятно си прав — рече Джил. — Имам приятел тук, в града, но според мен той няма да те приеме у дома си.

— Какво? Колко нелюбезно, гугутке моя. А защо няма да ме приеме?

Тя се приведе близо до него и прошепна.

— Защото е джудже и смята всички елфи за крадци.

— А аз смятам неговия народ за тъпаци и пияници и нека злото го стигне. Но си съвсем права. Най-добре е да се сдобием с коне и да поемем на път.

— И все пак бихме могли да се отбием при Ото. — Джил щеше да се радва да види отново ковача на сребро. — Той ще е в състояние да ни каже откъде да купим най-добрите коне.

Къщата беше в края на града, до реката. Над вратата висяха три сребърни звънчета и когато Джил я отвори, звъннаха като нежен водопад. Влязоха в преддверието, тесен клин от кръглата къща, отделен от останалата част с преграда от преплетени клони. На нея, вместо врата, висеше мръсно зелено одеяло.

— Кой е там? — викна Ото.

— Джил, сребърният кинжал, с един приятел.

Ковачът отмести одеялото и излезе, като си бършеше ръцете с един парцал. Той изгледа намръщено и с пресилено подозрение Саламандър.

— И така, млада ми Джил, вкусът ти по отношение на мъжете става от лош по-лош. Оставила си един сбъркан елф заради друг, но този отгоре на всичко е и келеш!

Саламандър зяпна сащисан, но Джил побърза да заговори, преди да е дошъл на себе си от изненадата.

— Въобще не съм оставяла Родри, Ото! Това е неговият брат, а не мой любовник.

— Хм. В чудно семейство ще се задомиш — той замълча и огледа внимателно гертдина. — Трябва да си дяволски сръчен с пръстите си, момче, за да имаш такива хубави дрехи. В никакъв случай няма да те пусна в работилницата си.

— Я слушай, аз не съм крадец!

— Ха! Само толкова ще кажа: ха! А сега, какво искаш от мен днес, Джил?

— Само един съвет. В града има ли честен търговец на коне?

— В града не, но на около миля на север от тук има. Казва се Бевид и ми е нещо като приятел. В течение на годините съм му правил много изискани седла и конски такъми. Кажи му, че аз те пращам. Тръгнете по пътя край реката, който води от града право на север, а след това завийте наляво по алеята с букови дървета.

— Една миля ли? — простена Саламандър. — Да ходим цяла миля пеша, така ли?

Ото завъртя очи, така че едва не му изпаднаха от орбитите.

— Я, колко били нежни крачетата на милейди! О, богове, на твое място, Джил, щях да намеря друг клан, в който да се омъжа.

— Веднъж като ги опознаеш, започваш да ги харесваш.

— Като мъх или, да речем, плесен.

— Много се извинявам — сопна се Саламандър. — Няма да стоя тук да ме обиждат.

— Без съмнение ще те обиждат навсякъде, където отидеш.

Саламандър отвори уста да отговори, но Джил го сръга с лакът.

— Моля те да му простиш, Ото. Чудя се дали нямаш някаква карта на Аудглин, която да погледна. Такава, която показва какво има на изток от тук.

— Ами то — замълча и се почеса по главата с разкривения си пръст, — може и да имам нещо такова и заради едно време ще отида да я потърся. Но докато ме няма, ти наглеждай контето вместо мен.

Ото бутна настрана одеялото и след мъничко се чуха звуци, които трудно можеха да бъдат сбъркани — някой ровеше из купчини предмети, шумолеше, дрънчеше и от време на време псуваше.

— Нека боговете му подкастрят брадата! — просъска Саламандър. — Мене да нарече крадец, нахалникът му с нахалник.

— Хайде, хайде, не го приемай лично, защото не е така.

— Хм! И тебе си те бива — представи си, да молиш не някой друг, а него, да ми прости.

— Е, само се опитвах да изгладя нещата. Шът, връща се.

Ото се върна триумфално с пожълтял и шумолящ свитък в ръка. Занесе го до прозореца и го разви внимателно, а Джил и Саламандър се скупчиха зад него да гледат. Показан бе преди всичко брегът на Аудглин и Джил определено остана с впечатлението, че картата е била изготвена далеч преди провинцията да е напълно заселена. На изток от Дън Мананан се виждаше островната група, известна като Прасето с прасенцата, но селото Бригветин на север от тях липсваше. Дори по на изток пергаментът беше празен, ако не се смяташе малко флагче с думите: „Тук може да има дракони“.

— Дракони ли? — обади се Джил. — Това ще да е било приумица на писаря и нищо повече.

— Точно така — рече Саламандър. — Деверийските дракони до един живеят на север.

— Какво?!

— О, просто шега — но той говореше бързо и тя разбра, че прикрива нещо. — Друг път ще ти разкажа за това. А сега виждаш ли малката рекичка тук, гугутке моя? Табавер? Отиваме до мястото, където тя се влива в океана.

— Не съм чувала там да има град.

— Разбира се. Затова ти казах, че ти предстои изненада.

За разлика от друг път Саламандър говореше истината. След като си купиха нови животни — здрав сив кон за него, обучен за бой кестеняв кон за Джил и товарно муле, те се насочиха на изток, като следваха крайбрежната ивица до Кинглин, който се намираше на около четири дни спокойна езда. В тази си част пътят от чакъл и отъпкана пръст беше добре поддържан и минаваше през хубава обработваема земя, където селяните започваха да прибират златистото лятно жито. Самият Кинглин беше започнал да се превръща от голямо село в малък град и не срещнаха никакви трудности да си купят провизии. Но когато въпросът опря до познаване на местата, откъдето трябваше да минат, срещнаха само празни погледи или направо подигравки.

— Там няма нищо — рече ковачът, — нищо друго освен трева, де.

— Може и да е така — отвърна Саламандър. — Но не се ли е случвало човек да изпита любопитство? Все някой ще е прескочил натам, просто да погледне.

— Че защо? — ковачът замълча и плю в праха. — Там няма нищо.

През първите два дни Джил беше готова да се съгласи с него и започна да се пита да не би Саламандър да се е смахнал. Отначало пътят стана черен, след което се превърна в пътека на сърни, сетне, на около петнайсет мили от Кинглин, напълно изчезна. Саламандър ги изведе на самия бряг и до вечерта, а и през целия следващ ден яздеха по добре отъпкания пясък покрай водата. Появиха се Диви на рояци, които се струпваха около тях, качваха се на седлата им и на задниците на конете, тичаха заедно с тях, изпълваха въздуха, вдигаха се от сребристите вълни, които се разбиваха и бумтяха наблизо. Когато устроиха лагера си за вечерта, духчетата насядаха наоколо, сякаш очакваха нещо. Джил разбра какво, когато Саламандър им достави удоволствието да им изпее една песен. Те го изслушаха очаровани и в мига, в който свърши, изчезнаха.

На четвъртия ден обаче й предстоеше изненада. Оставиха зад себе си океана и се насочиха навътре към сушата, където намериха друг път. Отдавна не беше използван и представляваше само тясна пътека през поляните с висока трева край морето, но вървеше прав и целенасочен. Тъкмо по пладне стигнаха до подивяла овощна градина, където под гъсто сплетените, неорязани дървета гниеха ябълки. Точно отвъд нея имаше кръгла затревена могила, която приличаше на остатък от стена, издигала се някога около село; вътре в нея Джил различи вдълбани в земята кръгове — там, където някога е имало къщи. Още щом приближиха развалините, Дивите изчезнаха.

— Какво се е случило тук? — попита Джил. — Знаеш ли?

— Изгорили са го пирати.

— Пирати ли? Че защо ще горят най-обикновено село? Готова съм да се обзаложа, че тук не е имало приказни богатства за грабене.

— Наистина злато или скъпоценни камъни не е имало, но въпреки това богатство. Роби, невинна моя гугутке, роби за търговията с Бардек. Избивали са до крак мъжете, защото създавали повече неприятности от парите, дето са щели да получат за тях, и са взимали жените и децата на корабите си. Нали разбираш, деверийските роби са рядкост на островите, екзотика и затова струват скъпо, както Западните ловци в търговията на Елдид с коне. Тук е имало множество малки селца, пръснати нагоре по реката, навътре в Аудглин. Вече не съществуват.

— Всички ледове в пъклите да ме вземат! А местният гуербрет защо не е сложил край на всичко това веднага? Защо му е трябвало толкова време?

— Местният гуербрет се намира на около сто и четирийсет мили от тук, сладката ми. Накрая пиратите сами сложили край. Прекалили с ловуването си и не останали села, които да могат спокойно да нападат.

— Охо. А мислиш ли, че ковачът в Кинглин знаеше за това?

— Разбира се, че знаеше. Просто не иска да говори, това е. Сигурно цялото това село се бои, че боклуците ще съберат достатъчно смелост и ще дойдат да отведат и тях в робство.

Най-голямата изненада предстоеше след още два дни. Крайбрежните скали започнаха да се снижават, докато накрая се превърнаха в дълга редица дюни, по които тук-там растеше морска трева. Колкото по̀ на изток отиваха, толкова по-гъста ставаше тя, появиха се мънички поточета; земята стана влажна и на места се виждаха дървета покрай вирове и поточета. Внезапно намериха път, направен от дървесни стволове, наредени в калта. Колкото пъти Джил се опитваше да извлече някакви сведения от Саламандър, той само се усмихваше и й казваше да чака. След още два часа пътят ги изведе до рибарски хижи, пръснати покрай пясъчно заливче, разположено от едната страна на широко речно устие. В него имаше плавателни съдове — няколко очукани рибарски лодки, а след това три въоръжени търговски кораба и две галери, всичките с подозрително снаряжение по носовете си.

— В името на Адовия властелин — обади се Джил. — Тези приличат на стенобойни машини.

— Та те са си точно това. Помниш ли пиратите, за които ти говорих? Те зимуват тук. Имат си цял град, малко по-нагоре по реката, както и ферми, които да го изхранват. Това, моя прескъпа гугутке, е Слайт.

В продължение на няколко минути Джил седеше на коня си, изпаднала в нещо като шок, и гледаше към мирното заливче. През пръснатите покрай речния бряг дървета видя други сгради, а по-далеч — нещо, което приличаше на покривите на немалък град. Накрая си възвърна дар слово.

— След като знаеш толкова много за това място, защо не си казал за него на някой от гуербретите в Аудглин?

— Опитах се. Не искаха да слушат. Виж какво, единственият начин да се превземе Слайт е с помощта на бойна флота. Никой от местните гуербрети не разполага с такава.

— Могат да се обърнат с молба към краля.

— Разбира се, и да отстъпят част от своята независимост на Негово величество. Няма гуербрет с всичкия си ум, който да поиска помощ от краля, освен ако не е притиснат към пословичната стена. Кралската помощ носи и задължения към краля, гълъбчето ми.

— Да не искаш да кажеш, че заченатите в грях гуербрети са готови да оставят тези свине да се развъждат тук само и само да не трябва да поискат услуга от краля.

— Точно това искам да кажа. А сега върви и остави аз да говоря. Да кажеш нещо не на място в Слайт е сигурен начин да ти прережат гърлото.

Докато слизаха към пристанището, Джил забеляза, че навсякъде по плажа има дървени стойки с наредена да съхне по тях риба за зимата. Подуши тежката воня на разлагащи се вътрешности, глави и опашки, по-финия мирис на самата риба, както и дъх на блато.

— Човек забравя как е в Слайт — обади се Саламандър със задавен глас. — Трябваше да си донесем благовония.

Същинският град се намираше на около миля на север, на брега на реката. Приближиха се през блатото по хлъзгавия път, който ги изведе до отворени порти в дървена отбранителна ограда, покрита обилно с битум, за да не гние. За Джил тази защитна стена беше признак на чиста наглост; ако се стигнеше до същинска обсада, на тези стени им трябваха една-две стрели, за да изгорят. Портите бяха обковани с желязо, както в истински дън, но никой не стоеше да ги пази.

— Не е трудно да стигнеш в Слайт — рече Саламандър. — Съвсем иначе стои въпросът с излизането от него.

— А ти какво си правил тук преди, а?

— Това, славейчето ми, е нещо, което друг път ще ти разкажа. Засега устните ми са заключени.

Зад стените имаше около петстотин сгради, разположени покрай хубаво застланите с калдъръм улици. Повечето от къщите бяха добре строени и наскоро варосани, но вонята от блатото присъстваше силно навсякъде. Джил предположи, че след известно време човек свиква, тъй както свиква с нея по улиците на голям град. В центъра се натъкнаха на изпълнен с хора площад, който изглеждаше като всеки друг в кралството в пазарен ден — с просяците му, със занаятчиите, които предлагаха направените от тях неща върху дървени сергии, а селяните нареждаха стоката си върху одеяла, излагаха зайци в клетки или пилета, вързани за краката на дълги пръти. Но клиентите им съвсем не бяха толкова обикновени — мъже с олюляващата се походка на моряци, до един препасали мечове, и жени, чиито лица бяха дебело нарисувани с бардекски мазила. Когато Джил и Саламандър минаваха с конете си покрай пазара, хората вдигаха очи, поглеждаха ги, а след това внимателно се извръщаха, без да проявяват любопитство. Очевидно в Слайт никой не задаваше въпроси.

Навсякъде около пазарния площад се виждаха ханове и кръчми — далеч повече, отколкото се полагаше на град с такава големина. И всички те сякаш бяха добре посетени. Пред едно преуспяващо на вид заведение имаше четири коня, вързани в единия край на покрит с калдъръм двор. Джил пое шумно въздух и сграбчи Саламандър за ръката.

— Виждаш ли кестенявия? Той принадлежеше на един познат.

Саламандър промърмори някаква ругатня, забави хода си, но не спря, оглеждайки коня с ъгълчето на окото си. Животното вече не носеше такъмите на Родри; на мястото на бойното върху него сега имаше леко седло, представляващо най-обикновена, не много дебело подплатена кожа със стремена, каквито носят куриерите или пък хората, които яздят за удоволствие.

— Очевидно има нов собственик — рече Саламандър. — Не се пули така, гугутке моя. Много е невъзпитано.

Джил се обърна и започна небрежно да оглежда различните ханове, но вътре в себе си кипеше от ярост. Сега вече всеки човек по улиците, всеки в този вонящ град беше неин враг. Искаше да изгори стените и корабите им, да се нахвърли върху тях и да ги избие, докато бягат от огнената смърт. Саламандър прекъсна потока на тази приятна фантазия.

— Стигаме до нашия хан. Избирам го, защото по всяка вероятност там ще бъдем само ние, но все пак внимавай за всяка своя дума.

В една тясна уличка имаше малък хан, построен в бардекски стил, с напукан покрив и петна от вода по стените. В калния двор имаше конюшня с провиснал покрив, счупена каруца и кочина. Когато слязоха от конете си близо до коритото за поене, от главната сграда се показа около петдесетгодишен мъж и огледа Саламандър с вид, който издаваше тревога.

— Не ми казвай, че идваш пак в града, гертдине.

— Идвам, добри ми Думрик. Как бих могъл да живея, без да видя отново хубавото ти лице и още веднъж великолепния Слайт, да вдъхна пак този богато напоен с аромата на вино, въздух?

— Не си спрял да дърдориш, види се. Кой е този с теб?

— Охраната ми. Позволи ми да ти представя Гилин, истински сребърен кинжал, който е убил поне по един човек за всяка от шестнайсетте си години.

— Аха. Да не повярваш.

Джил мигом изтегли меча си, замахна и с върха на острието разцепи кожената престилка от врата до търбуха му. Думрик писна и отскочи назад, хващайки разтворилите се половинки.

— Следващия път ще клъцна тлъстото ти гърло — рече Джил.

— Добре де, момче. А сега прибери това нещо и влез да пийнем по една хубава, мирна половиница.

Саламандър избра за тях стая на ъгъла на втория етаж, с прозорци, които гледаха и в двете посоки към двора с конюшнята, защото в Слайт беше винаги добре да виждаш ясно откъде може да се зададе неприятност. Пренесоха багажа, заключиха вратата със здрав катинар, а после слязоха в кръчмата. На огнището някакво малко момче бъркаше мазна яхния в желязно котле, докато на края на една маса Думрик кълцаше с кинжал ряпа. Джил и Саламандър си наляха пиво от отворено буре, извадиха от него по една-две мухи и седнаха наблизо.

— И какво те носи този път в Слайт? — попита Думрик. — Е, разбира се, ако нямаш нищо против да ми кажеш.

— Нямам, макар и да не съм готов да отговоря. Гилин обаче търси един стар свой приятел, с когото са споделяли много пъти лагерния огън и тежки сражения. Момчето сякаш е тръгнало от Кермор на изток, поне така си мисля. Е, може би ще научим нещо за него в Слайт, защото той е елдидец и разбира от кораби, а не само от мечове.

— За такива като него винаги има работа насам.

— Точно така. Казва се Родри от Аберуин.

— Хм — Думрик съсредоточи вниманието си в ножа. — Не съм чувал за него.

— Може и да не използва това име. Хубав е на вид, висок, с тъмна коса, елдидски очи и носи сребърен кинжал на пояса си.

— Не съм се натъквал на него. — Думрик грабна друга ряпа и започна да я кълца. Кинжалът му се движеше бързо и нервно. — Но това нищо не значи. Може да си е намерил място още щом е дошъл и да е потеглил в открито море.

— Може би, може би. Той е полезен човек.

Думрик се усмихна със стиснати устни на ряпата и замълча. Саламандър се усмихна на Джил с вдигната вежда, сякаш за да й даде да разбере, че не бива да вярва и дума на онова, което казва ханджията. Не че се налагаше да я предупреждава; не й беше необходим могъщ деомер или нещо подобно, за да разбере кога някой я лъже в очите.

След като свършиха пивото си, излязоха да се поразходят из града. Пазарът започваше да се разваля; селяните и търговците товареха онова, което беше останало от стоките им, в каруците, изморени деца хленчеха и се суетяха, а съпругите грижливо брояха какво са спечелили за деня. Неколцина пияни хъркаха в пръснатата слама; кучета ровеха из нея; ярко изрисувани проститутки се разхождаха и оглеждаха пиратите, които се упътваха към една или друга кръчма. Когато Джил и Саламандър отидоха да погледнат, видяха, че коня на Родри го няма.

— Излишно е да питаме за новия му собственик — забеляза Саламандър печално. — Никой няма да ни каже истината.

— Без съмнение. Какво ще правим сега? Ще седим в някоя кръчма, за да видим дали няма да дочуем нещо интересно?

— Не съм убеден. Аз…

— Гертдине! Саламандър! Пъклите да ме вземат, спри да те видя!

Към тях идваше забързан тъмнокос мъж, много дебел, с дълга черна брада, вързана на шест спретнати плитки.

— Снилин, о, ти, най-красив плъх от дъното на трюма! Все още си жив, така ли?

— Жив съм и се радвам да те видя, момчето ми. Да имаш още няколко хубави разказа за нас?

— Имам, но този път съм довел и охрана.

Снилин гръмко се изсмя и тупна Джил по гърба.

— Човекът, когото си наел, е от предпазливите — пиратът се ухили, разкривайки няколко липсващи зъба. — Но си го бива, а? Не се знае какво могат да направят момчетата, когато се напият. Когато са трезви, имат голямо уважение към човек, който може да разкаже нещо интересно, но пияни, е… — рече той и сви огромните си рамене. — Саламандър, ела да пиеш половиница за моя сметка, а също и твоят сребърен кинжал.

Отидоха в любимата кръчма на Снилин, но Саламандър избра маса, където можеше да опре гръб на стената и да вижда добре улицата от прозореца. Разчорлено русо момиче донесе половиници тъмно пиво, после се забави при тях, оглеждайки с копнеж Саламандър, докато Снилин не я отпрати, плясвайки я по задника.

— Тя не иска да види как работи езикът ти, гертдине. — Пиратът се засмя на собствената си шега. — И така, кога пристигна?

— Едва днес. Отседнали сме в хана на Думрик, защото когато съм в Слайт, предпочитам да стоя настрана.

— Прав си, това е добра идея. Какво те носи насам, ако мога да попитам?

— Е, виж, това е нещо много странно. Ще оценя твоя съвет по един въпрос. Търсим един друг сребърен кинжал, а когато отворих дума за него пред Думрик, той отклони въпроса. Не е необходимо да ми отговаряш, но можеш да ми кажеш дали да забравя за него и повече да не питам.

— Дадено.

— Името му е Родри от Аберуин.

— Дръж си езика. Дори не питай защо.

— Така и ще направя. — Саламандър сръга предупредително Джил в ребрата. — Благодаря ти.

Саламандър започна да бъбри със Снилин, а Джил седеше и кипеше мълчаливо над половиницата си. Искаше да извади меча, да заплаши с него, да мушка и съсича, докато измъкне истината от тези окаяници. Единствено простият факт, че ще трябва да се бие с няколко стотици души я караше да си мълчи. Саламандър поръча и плати за по още едно пиво, прие третото, което Снилин настоя да изпият, и го изгълта, но остана трезвен както само един елф може. Разказваше анекдот след анекдот, накара Снилин да се смее, докато не му потекоха сълзи, поръча още по пиво и скоро около него се накачулиха хора, за да слушат с удоволствие една невъзможна от гледна точка на анатомията история за ковача и дъщерята на мелничаря.

— И така чукът му се вдигал и падал — завърши Саламандър, — и наистина изправил подковата й.

Снилин виеше от смях и плесна по гърба Саламандър толкова силно, че едва не събори гертдина от пейката, сетне промърмори някакво извинение и го дръпна за раменете обратно. Гертдинът го прегърна приятелски и му прошепна нещо в ухото. Джил видя как отначало Снилин трепна, сетне прошепна нещо в отговор, но не можа да чуе нищо поради крясъците на пиратите, които искаха още анекдоти. Саламандър пусна Снилин и им направи удоволствието с още един виц, който беше дори по-мръсен от предишния.

Мина още час, преди да може да се измъкне от почитателите си, които му натикаха непочтено спечелени сребърници в ръцете. Упътиха се към своя хан. Джил вървеше малко зад него с ръка върху дръжката на меча си и внимаваше за джебчии. Когато свърнаха от главната улица, й направи знак да дойде при него.

— Е, имам лоши новини.

— Така ли? Какво попита Снилин?

— Хитрият Гилин с острия взор. — Саламандър й се ухили. — Никога не подценявай силата на доброто приятелство, неприличното веселие и всичко останало. Освен това използвах силата на изненадата и му дадох да разбере, че зная повече, отколкото той смята. Въпросът ми беше, дали някой е спечелил от нашия Родри, а отговорът се оказа да, около двайсет жълтици.

— Двайсет ли? Това е огромен лъд за сребърен кинжал. Те сигурно знаят, че е наследник на Аберуин.

— Лъд ли? Аха, ти не си разбрала. Не става дума за кръвен откуп, красива моя чучулиго, а просто за цена. Виждам, че си живял безгрижен и щастлив живот, Гило, далеч от злините и бедите, които жестоките хора причиняват на…

— Престани с дивотиите или ще ти прережа гърлото.

— Колко грубо се изразяваш, но ще ти кажа. По-малко дивотии, повече жестоки истини. Отвели са Родри в Бардек да го продадат като роб.

Джил отвори уста, но от нея не излезе звук.

— Боях се от нещо такова — продължи Саламандър. — Ето затова сме в прекрасния Слайт. Онзи, в чиято власт се намира Родри, изглежда страшно неприятна личност. Нали видя как Снилин трепна само като помисли за него, а мога да те уверя, че той не трепва лесно. Има много извратени слабости, но в тях не влиза страхливостта.

— Бардек! О, в името на всички адови ледове, как ще стигнем дотам? Последните кораби, които ще минат през океана, вече напускат Кермор. Докато се върнем там…

— … жестоката зима ще шиба Южното море и ще го доведе до лудост. Зная, зная. Имаме нужда от кораб. Способни сме да вървим, да препускаме, да тичаме и дори да танцуваме, но не можем нито едно от тези неща по водата. Твърде е далеч, за да плуваме дотам. Затова сега важното е да намерим кораб. А тук сме на място, където има кораби, все внимателно изтеглени на брега долу, в залива. А какво означава това за теб, гугутке моя?

— Виж какво, това са пирати! Ако останем сами на вода с тези типове, кой ще им попречи да ни хванат и продадат като роби? Не мога съвсем сама да се справя с двайсет души.

— О, колко ти прилича скромността! Права си, разбира се, на пират вяра не бива да хващаш. Направил съм впечатление на въпросните пирати, но това не е достатъчно. Когато става дума за тези момчета, работа върши само едно — страхът. Хайде да отидем да хапнем, докато измисля някакъв план.

Хапнаха питки със сирене и пържен лук и се върнаха в центъра на града. По това време, когато слънцето залязваше, улиците на повечето градове ставаха тихи и се изпразваха, но тук имаше много хора навън, като някои от тях носеха фенери или факли и вървяха бързо, за да си вършат работата, други просто висяха по ъглите или в страничните улички, сякаш чакаха нещо. Мнозина водеха сиви магарета със самари на гърба и поводи, накичени с малки звънчета, които звънтяха като музика. Мракът се сгъстяваше, хладният морски бриз помиташе пред себе по-голямата част от вонята, а Слайт беше някак странно весел, като град, който се готви за празник, но в ума на Джил се въртеше само убийство. Тези привидно невинни хора бяха помогнали нейният Родри да бъде отпратен към ужасяващ Уирд и на нея й се щеше единствено да ги види мъртви. Всичко беше неестествено ярко и ясно — звънчетата отекваха като гонгове, факлите пламтяха като огромни огньове, запотените лица около нея изпъкваха и се раздуваха, обикновеният слънчев залез гореше като море от кръв. Внезапно Саламандър я хвана за ръката, здраво я разтърси и я дръпна, за да се усамотят, доколкото това беше възможно, в една тясна уличка.

— Какво ти има? — прошепна той. — Приличаш на самата смърт.

— Нима? О, богове — Джил прокара разтреперани длани по лицето си и пое дълбоко хладен въздух. — Не зная какво направих. Аз… мислех си за разни неща и отведнъж светът стана необикновен, както когато бях с Перин. Трябва да съм получила достъп до силата, без да го зная.

Саламандър простена под нос.

— Такова нещо е опасно, като да си призовала демон! Не можем да разговаряме по въпроса тук, затова се опитай да се овладееш.

Джил кимна и внезапно се почувства много уморена. Светът около нея остана обагрен с по-ярки от обикновените цветове, но иначе зрението й се успокои. Влязоха в някаква кръчма на един от ъглите на пазарния площад. Беше голяма и представляваше кръгло каменно помещение с необикновено висок таван. Когато момичето, което сервираше, им донесе пиво, Саламандър го попита защо заведението е толкова високо.

— О, просто момчетата се сбиха и събориха един фенер върху сламата. И пуф — изведнъж всичко пламна и подът на горния етаж отиде заедно с останалото.

— Сигурно е било великолепно забавление — рече Саламандър. — Извини ме за миг, Гило. Трябва да отида за малко отзад. — Щом Саламандър излезе от задната врата, момичето приседна на пейката до Джил. Беше хубавичко, на не повече от шестнайсет години, доколкото можеше да прецени под бардекския въглен, с който бяха изписани сините й очи. Русата й коса беше сресана на сложни къдрици, в които имаше забучени малки гребенчета от раковини по бардекска мода, но носеше две обикновени деверийски поли.

— Сигурно си бил много самотен по пътя с този бърборещ гертдин — рече то. — Какво ще кажеш за малко компания, Гило?

Джил се стресна прекалено силно, за да каже нещо. Една жена се беше хванала на нейното предрешване! Свикнала бе да заблуждава мъжете, но повечето жени веднага прозираха, че играе роля. Когато момичето положи ръка на бедрото й, тя се отдръпна стресната.

— Охо, стряскаш се значи, така ли? Гертдинът те нарича своя охрана, но съм готова да се обзаложа, че си и нещичко повече. Е, какво от това, нали разбираш, че не искам да те обиждам. Има такива мъже и това не ме смущава, винаги съм казвала, че си е тяхна работа — момичето замълча и се усмихна злобно. — Но пък ти си толкова млад и въобще. Не смяташ ли, че все пак поне веднъж трябва да опиташ и друг вид месце, а?

Прекалено объркана, за да заговори, Джил се огледа в отчаяние и установи, че около тях са се събрали зрители, един кръг от ухилени пирати и момичета. Внезапно някой прошепна предупреждение — Саламандър влизаше през задната врата.

— Какво означава всичко това? — Разигравайки бясно възмущение, гертдинът си проби път през тълпата. — Ти, кучко такава! Опитваш се да ловуваш из моите земи, така ли?

Бавно и театрално Саламандър вдигна ръка и посочи половиницата, която момичето все още държеше в дланите си. От пръстите му изскочи син огън, попадна върху половиницата и припламна, като накара пивото да вдигне пара и да възври. Момичето изпищя, хвърли я на масата и скочи, полите й се закачиха на пейката и я спънаха. Зрителите се отдръпнаха с псувни и крясъци.

— Ти, пачавро малка! — обърна се Саламандър към Джил. — Не си по-свестен от момичетата, кълна се!

Двамина пирати сред тълпата посегнаха към мечовете си. Саламандър се изсмя и смехът му прозвуча като вълчи вой. После отново размаха ръце. Отекна гръм и изтрещя; вдигна се дим, във внезапно настъпилия мрак просветна синя светлина. Всички момичета се разпищяха и побягнаха към вратата; мъжете отстъпиха, стреснати. Саламандър се извъртя и метна една малка, но убедителна светкавица към вратата. С истерични писъци момичетата се върнаха бегом и се скриха в тълпата.

— Никой няма да си ходи! — обяви Саламандър. — Вие, глупаци с мръсни съзнания. Вие, вонящи и накацани от мухи буци свински лайна. Та кого сте тръгнали да обиждате така безочливо?

С грациозно махане на ръка Саламандър скочи на масата сред внезапно извил се виолетов пушек и започна да се смее — дълбок, музикален израз на задоволство, какъвто само човек с кръвта на елф в жилите си може да издаде. Задъхани и с побелели лица, пиратите и момичетата се струпаха в нишата на стената. Момичето, което предизвика цялата бъркотия, изпълзя на четири крака при тях.

— Така значи — Саламандър зловещо проточи думите си. — Свине! Лайна! Смятахте ме за бъбрив глупак, така ли? Обикновена играчка, която стои по-долу от вас, които тънете в похот и кръв! Ха! Та смее ли човек немощен да се появи по зловещите улици на Слайт? — замълча и се намръщи театрално на тълпата. — Стига да искам, мога да изпепеля тази воняща дяволска дупка до земята, а вие, копелета въшлясали, ще пълзите и ще се пържите в нея.

За илюстрация изстреля една светкавица по посока на буре с пиво, по чиято повърхност лумнаха пламъци. Момичетата писнаха отново; мъжете се хвърлиха напред; но огънят прогори дървото, пивото потече навън и го загаси, предизвиквайки острата воня на опърлен хмел.

— Някой да се съмнява в мощта ми? — продължи Саламандър.

Всички единодушно завъртяха глави в знак на отрицание. Саламандър сложи ръце на кръста си и се усмихна студено и жестоко.

— Е, добре, свине такива. Върнете се към гнусните си занимания, но помнете какво представлявам аз и се отнасяйте към мен с уважението, което заслужавам.

Скочи от масата и седна до Джил. Още известно време тишината изпълваше помещението, също както и остатъците от дима; след което бавно, един по един пиратите започнаха да шепнат, върнаха се при пивото си, а по-слабите духом се измъкнаха през вратата. Когато шумът се върна към нормалното си равнище, Саламандър прегърна Джил през рамото, привлече я към себе си и прошепна:

— Това би трябвало да им вдъхне дълбок, макар и краткотраен ужас, а? — и отново викна. — Момиче! Ела вземи тази обгоряла и воняща половиница и ми донеси прясно питие!

Кланяйки се, разтрепераното момиче се промъкна и грабна все още пушещата половиница с нагънат парцал в ръка. Когато донесе новата, направи кникс като дворцова дама, сетне позорно побягна. Саламандър вдигна чашата си за поздрав и отпи доста от нея.

— И така, неверни ми Гилин, научи урока си, нали?

— Наистина го научих. — Джил се чудеше дали да не го удуши заради всичко онова, което издрънка. — Но не зная кой точно.

Вестта за станалото се разнесе почти толкова бързо, както и деомерският огън на Саламандър. На малки групички пирати и граждани се появяваха на вратата или прозореца, подаваха глави вътре да погледнат Саламандър, сетне се дръпваха бързо и отминаваха. Накрая влезе с широка крачка Снилин и разтърси ръката на гертдина със сърдечен шумен смях. Както вече Саламандър бе имал възможността да отбележи, страхливостта не беше сред пороците му.

— Как се ругая за това, че изпуснах гледката — рече Снилин и седна, без да го канят. — Щях да изпитам удоволствие да видя как свинските му копелета бягат от теб, магьоснико.

— Ако някой пак ме ядоса, ще имаш тази възможност.

— А това е дяволски малко вероятно, освен ако, разбира се, не останеш дълго тук.

— Не, наистина нямам такива намерения. Всъщност, друже мой, може би си в състояние да ми помогнеш. Имам намерение да отида в Бардек, преди да е настъпила зимата. Познаваш ли някого, който отива там, преди тя да е дошла? Ще платя добри пари за пътуването.

Снилин даде знак да му донесат пиво и се замисли над въпроса.

— Абе, всъщност не зная да има такъв — рече накрая той. — Но можеш да убедиш Бутвин да те закара. За него е все едно дали ще зимува тук или в Пастур, а това лято не можа да направи много пари. Зависи колко си готов да дадеш.

— Без съмнение, подходяща сума. Имам голямо и непреодолимо желание да видя отново Бардек, красивите палми, блестящите пясъци, богатите търговци и техните чували със злато и скъпоценности.

— Там човек като тебе може да направи добри пари. В името на косматите топки на Адовия властелин! Ти можеш сам да обереш цял керван!

— Предпочитам да измъквам с добро парите от лапите на търговците, но си съвсем прав за печалбата. Тъй както обичам да живея, не мога да мина евтино, а и това мое лисиче развива определено вкус към лукса. Наистина трябва да се съжалява, че младите момчета толкова лесно се покваряват.

Снилин се задави от смях, а Джил се зачуди чий врат би желала повече да пререже — неговия или на Саламандър.

— Но този Бутвин да внимава да не ни създава и най-малките неприятности — продължи гертдинът. — Мога да подпаля дърво с едно щракане с пръсти, разбираш ли. А както знаеш, корабите са направени от дърво.

Снилин млъкна и едновременно с това посивя.

— Виждам, че добре си ме разбрал — Саламандър се усмихна нежно. — Не бой се, ще се погрижа славният Бутвин също да го разбере. Къде можем да намерим този принц на океаните, кръвожадния морски лъв?

— В „Зеления папагал“, но наистина не бих го нарекъл така.

Бутвин беше един от най-високите мъже, които Джил някога бе виждала, а също и един от най-мършавите, като раменете му бяха също толкова тесни, както и бедрата. Имаше дълги, покрити с белези ръце, лицето му се оформяше само от остри ъгли и на него стърчеше дълъг, прещипан нос. По готовността, с която посрещна предложението на Саламандър, стана ясно, че не го бива много за пират. Каза, че притежавал опърпано, но годно за далечно плаване корабче, петнайсет момчета екипаж и всички те, поне така се закле той, били верни мъже, които не приказвали много. Саламандър се погрижи да осигури тази лоялност, като запали дърветата в огнището на кръчмата с едно махване на ръка. Когато пламъците лумнаха и обхванаха едрите цепеници, Бутвин пребледня.

— Направо в Бардек и никакво мотане насам-натам — рече пиратът, като преглътна с труд. — Толкова бързо и направо, колкото ни водят ветровете.

— Чудесно! — рече Саламандър. — Можем ли да натоварим конете, или трябва да продам нашите великолепни жребци?

— На твое място бих ги продал. Животните трудно понасят пътуването по море, а това не е голям търговски кораб. Освен това в Бардек човек може да си купи добри коне.

— Това е така. Кога ще отплаваме? Мразя да чакам.

— Утре, когато започне отливът. Това достатъчно скоро ли е?

— Достатъчно. Ще се срещнем на пристанището, докато е още тъмно.

Когато се върнаха в хана на Думрик, Джил и Саламандър установиха, че вестите са ги изпреварили. Един поновому сервилен Думрик им даде фенер и докато се качваха нагоре към стаята си, не спря да се кланя подобно на сврака, която пие вода. Още щом вратата беше добре залостена, Саламандър се срина на тюфлека и зави от смях, докато не се задави. Джил окачи фенера на един пирон, забит в стената, и гневно го загледа.

— О, богове — рече задавено Саламандър, когато намери сили отново да заговори. — Това наистина беше една от най-хубавите ми шеги, а трябва да ти кажа, че съм правил не една и две, Джил, гугутке моя.

— Не се и съмнявам — гласът на Джил беше леден.

— Аха — рече Саламандър, седна и обхвана колене с дългите си ръце, а усмивката изчезна от лицето му. — Започвам да си мисля, че си се притеснила от цялата измама, зловещите думи, пламтящите огньове и тъй нататък, но ако момчетата не ни смятат зли като тях — и също така опасни — няма да ни уважават, независимо колко намеци правим за деомера на мрака. Нямам желание, когато сме в открито море, някоя хубава нощ да ме упоят и да ме метнат през борда.

— Е, това е вярно, но — о, богове — защо беше цялото това представление? Защо просто не запали нещо и не ги заплаши?

— Джил — Саламандър я изгледа с укор в очите, — та това нямаше да е толкова забавно.

— Какво щели да правят? — Илейно беше толкова ядосан, че гръмотевичният му глас накара дървените капаци на прозорците да затрополят.

— Отиват в Бардек на пиратски кораб. — Невин все още не можеше да повярва на собствените си думи. — Онзи дърдорещ идиот елф ще води Джил в Бардек на пиратски кораб.

Илейно отвори и затвори устата си няколко пъти.

— Пийни малко медовина — рече Невин. — Обикновено не пия такова нещо, но тази вечер, по някаква странна причина, изпитвам нужда от нея.

Вече няколко нощи Блейн не можеше да спи. А когато го налегнеше безсънието, обикновено ставаше, обличаше се и бродеше из лабиринта от коридори на кралския дворец, питайки се защо си губи времето да стои в Дън Девери. Скоро трябваше да потегли на дълъг път до Кум Пекл, преди зимните снегове да са го затворили в кралския град далеч от дома. Точно тази нощ той се отправи почти целенасочено към апартамента на лорд Мадок и установи, че — както някак беше и очаквал — под вратата се виждаше светлина. Тъкмо се колебаеше и се чудеше дали да почука, вратата се отвори и на прага се показа Мадок с нощна риза над бригите си.

— А, ето ви и вас, Блейн. И аз не мога да спя, а духовете ми казаха, че идвате насам. Влезте да пием по едно.

Блейн побърза да се огледа, но не видя духове и реши, че е достатъчно безопасно да влезе вътре. Мадок наля и на двамата тъмно пиво, подсладено с канела и карамфил.

— Да го загрявам ли?

— Не се притеснявайте. Нямам нищо против да го пия и студено.

— Добре тогава — Мадок му подаде половиница. — Седнете на някой стол.

В стаята се усещаше течение, затова двамата се наместиха до мангала, чиято светлина имаше черешов цвят. Блейн отпи одобрително от силното тъмно пиво.

— Възнамерявах да дойда при вас още утре сутринта — рече Мадок. — Имам новини. Кралят най-накрая благоволи да ми каже, че утре на разсъмване изпраща хералд в Аберуин.

— В името на Адовия властелин! Защо?

— Никой не знае. Негово величество е бил повече раздразнен от Савил, отколкото от вас, и не казва нищо конкретно. Разбрах единствено, че хералдът ще носи важна и сериозна прокламация. Може да е, че връща Родри, или че свиква Съвета на избирателите, за да определи нов наследник. Боговете са ми свидетели, няма да се учудя, ако съобщава, че повишава данъците — откъде да знам?

Блейн простена под нос и отпи яка глътка пиво.

— Разбира се, веднага съобщих на Невин — рече Мадок.

— Чудесно. Слушайте какво, ще ви задам открито един въпрос? Къде е Родри? Мисля, че знаете.

Мадок помисли за момент, изучавайки лицето на Блейн, сякаш разчиташе по него някакво послание.

— Вярно е, че зная — проговори накрая той. — Ще ми се закълнете ли да не го кажете на никого?

— В честта на моя клан.

— Хубаво тогава. Родри е в Бардек. Враговете му са го отвели там и са го продали като роб.

— Какво са направили? В името на всички богове, ще наредя да бъдат обесени за това! Ще ги набуча на кол и ще ги пратя на колелото на мъченията! Каква наглост! Да продадат мой роднина като някакъв скапан роб!

— Ваша светлост? Мога ли да ви предложа да седнете?

Блейн с учудване установи, че се е изправил. Пое дълбоко дъх и седна отново.

— В края на краищата, Ваша светлост, поне все още е жив.

— Точно така — Блейн въздъхна тежко и си напомни, че не може нищо да направи посред нощ. — Мисля си дали ще мога да взема кораб за Бардек по това време на годината — такъв, дето ще е в състояние да натовари голяма част от бойния ми отряд.

— Не можете, Ваша светлост, и истина ви казвам, че няма да е разумно да тръгнете да го търсите. Според мен от вас ще има по-голяма нужда тук през пролетта, когато той се върне. Във всеки случай — тук лицето на Мадок придоби измъчен вид, — ако успеем да го измъкнем оттам.

— Имам голяма вяра в силата на деомера, милорд.

— Благодаря. Да се надяваме, че ще е оправдана.

Съдейки по лекото поклащане на корпуса, пленникът разбра, че се намират на котва в някакво пристанище. Известно време просто остана да лежи на сламеника си, като оглеждаше почти празния трюм. Когато потеглиха, той беше пълен със сандъци и бали. Колко време мина оттогава? Седмици. Не беше сигурен колко. Изправи се на колене и веригата около глезена му издрънча и изтропа, но беше достатъчно дълга, за да може да стигне до страничния отвор и да дръпне напоената с мазнина кожа. Ослепителната слънчева светлина, която се отразяваше от водата, го накара да примижи и от очите му потекоха сълзи, но след няколко минути успя да различи, отвъд гора от мачти, дълъг бял плаж и стръмна канара. Всички пристанища, в които се бяха отбивали, изглеждаха по същия начин. Спокойно можеше да са се движили напред-назад между два града. Но знаеше, че се намират на Бардекския архипелаг. Онези, които го бяха заловили, му го повториха няколко пъти, сякаш беше важно да го разбере. Сега си го припомни, казвайки си на глас: „Намирам се в Бардек.“ Това беше едно от малкото неща, които знаеше за себе си.

Вдигна дясната си ръка и погледна бледата кожа, която показваше, че е девериец. Знаеше какво представлява Девери и къде се намира, но не можеше да си спомни дали самият той е бил там. Хората, които го държаха в плен, го уверяваха, че е роден там, по-точно в провинция Пирдон. Спомняше си също родния език и малкото бардекски, който знаеше, преди да бъде пленен. Всъщност един от малкото му ясни спомени беше за това как го е учил като дете. Виждаше образа на тъмнокож мъж със сива коса и мила, вечно готова усмивка, който му казваше, че трябва да учи много заради положението си в обществото. Но какво е било това положение, не можеше да си спомни. Може да е бил син на търговец; това беше разумно предположение. Във всеки случай, макар и да не говореше свободно бардекски, ранната подготовка му даваше възможност да долови по нещо от разговорите, които чуваше, и да задава прости въпроси. Понякога получаваше отговор на питанията си; в повечето случаи не.

Пленникът чу звуци зад себе си, обърна се и остави покривката в отвора да падне. По стълбата слизаше човекът на име Гуин, който носеше малък платнен чувал под ръка.

— Дрехи за теб — Гуин подхвърли торбата. — Туника, сандали, бардекски дрехи. Днес си отиваш. Радваш ли се?

— Не зная. Какво става след това?

— Ще те продадат.

Пленникът кимна, премисляйки нещата. След като вече му бяха съобщили, че е роб, вестта не го изненада. Дори чу някой да казва, че за него ще вземат добра цена, защото бил екзотична стока — нещо като рядка порода кучета. Докато той се обличаше, Гуин ровеше сред останалите сандъци и бали, но просто ей така, сякаш да се увери, че не е забравил нещо.

— Гуин? Знаеш ли как ми е името?

— Да. Никой ли не ти е казвал? Казваш се Талиейсин.

— Благодаря. Чудех се.

— Не се съмнявам — той направи пауза, оглеждайки пленника със странен израз — някакво много слабо, много крехко съчувствие. — Някой скоро ще дойде де те вземе. Пожелавам ти късмет.

— Благодаря.

Гуин си отиде, а Талиейсин седна на сламеника и се запита защо подобен човек ще му желае късмет, сетне сви рамене и отмина въпроса като нещо, на което не може да намери решение, също както и на много от тайните около себе си. Повтори името си няколко пъти с надеждата, че ще събуди някакви спомени. Нищо не можа да си спомни — съвършено нищо, ни образ, ни звук, нито една-едничка дума от живота, който трябва да е имал преди тази сутрин, преди седмици, когато се бе събудил в трюма на кораба. Все още си спомняше абсолютната паника, която го обхвана, когато осъзна, че не знае нищо за себе си, нито как е станало така, че е окован там. Няколко минути се чувстваше като истерично животно, което се мята насам-натам и хапе онези, дето се опитват да го успокоят. Но пристъпът бързо премина, далеч преди хората, които го бяха пленили, да слязат да злорадстват. Беше открил познанието, от което имаше нужда онази сутрин — със или без спомени той продължаваше да е човек, можеше да говори, да мисли и щеше да се бори, за да запази това чувство за собствено аз.

През последвалите седмици изрови няколко частични спомена от миналото си и сглоби от тях история, която определяше онова, което знаеше за себе си. Сега разполагаше и с още нещо, което да добави.

— Аз съм Талиейсин от Пирдон, някога син на търговец, а сега роб. Но не забравяй — ценен роб. Казват ми, че съм направил дългове на комар тук, в Бардек. Спомням си, че деверийският закон не пази свободен човек, който се намира толкова далеч от родината, затова са ме арестували и продали срещу дълговете ми. Трябва да съм син на важен търговец; иначе какво ще прави девериец в Бардек?

За момент разсъди по въпроса, но не намери отговор и го остави. Имаше три действителни спомена, които съвпадаха с тази история. Първият беше, разбира се, за стария му учител по бардекски и той съвпадаше чудесно. Другите два обаче трудно се съчетаваха и това го смущаваше. На първо място беше красивото русо момиче. Естествено бе един син на търговец да има съпруга или любовница (защото в спомените му тя лягаше с него), но защо сваляше мъжки дрехи вместо поли? Вторият спомен беше дори още по-безсмислен. Виждаше лицето и раменете на мъж, облечен в ризница и с шлем на главата, а по лицето му бликаше кръв. Образът беше придружен с думите: „Първият човек, когото убих.“ Но синовете на търговци не убиваха хора — освен ако убитият е бил разбойник.

Талиейсин се усмихна с облекчение. В това би имало смисъл — ако е водил керван и онзи човек е бил разбойник, а докато размишляваше по въпроса се събуди и друг спомен — как мулета реват в една студена утрин. Разбира се! Разбира се! А ако момичето е било съпругата му и е пътувала с него? Разбира се, че е било трудно да язди с дълги поли — защо да не носи мъжки дрехи? Изпита дълбоко задоволство от това, че най-сетне сглоби историята.

Но удовлетворението беше моментно, защото не забравяше, че е възможно хората, които го държаха в плен, да го лъжат. Онова, което казваха, беше смислено и съвпадаше с общите познания, които имаше за света, но не можеше да потвърди нито едно от тези неща. И цялата тази работа, че му е трудно да мисли. Понякога едва успяваше да върже две думи на кръст или да си спомни какво са му казали минутка преди това; друг път светът му се струваше много особен, отдалечен, но ярко оцветен и съзнанието му правеше необясними скокове и пропуски. Като размишляваше за това, се сети, че често се чувства по този начин, след като му даваха да яде. Вероятно слагаха странни вещества в храната. Знаеше, че някъде в съзнанието си имаше причина да смята, че тези хора са такива, които упояват пленниците си, макар и да не можеше да си спомни точно какъв е той. През изминалите седмици беше започнал да си представя познанието, което преди винаги бе смятал за нещо дадено, в смисъл на много сложна метафора — че всяко нещо, което човек знае, е като водна лилия. Цветовете плават на слънцето по повърхността на вира на съзнанието му, но зависят от дългото си стебло и корените под себе си, за да се свържат чрез тях с почвата и всички останали лилии. Имаше чувството, че някой е замахнал с коса през съзнанието му, оставяйки зад себе си само няколко прерязани цвята да вехнат по повърхността на вира, които нямаха връзка с нищо и помежду си, а още по-малко някакъв възможен смисъл. Метафората беше необикновена, но тя съвпадаше по особен начин със състоянието, в което се намираше. Нещо беше прерязало съзнанието му. Убеден беше в това.

След няколко минути чу слабо раздвижване на палубата, корабът се залюля веднъж и до него достигнаха гласове. Някой се качва на борда, сети се той. Хрумна му, че сигурно е бил на кораби и преди, че знае нещо за тях, но за по-малки, като галери например. Спомни си, че е бил на бойна галера, застанал до извития нос, и е усещал пръските да се разсипват върху него. Че какво би търсил синът на търговец на бойна галера? Не му се отдаде повече възможност да разсъждава по този смущаващ въпрос, защото някой отвори капака на кърмата и в трюма се разля светлина.

По стълбата слезе немият и издаде гърления звук, който минаваше за поздрав. Прегърбен и изсъхнал като черен рак, с отдавна отрязан език, както му беше казал Гуин, без да допълни защо. След него се появи човекът на име Бридин, с мазната си коса и още по-мазна брада, а отзад се показа висок, тъмнокафяв бардекец, когото Талиейсин не беше виждал преди. Носеше фина бяла ленена туника с един червен ръкав и държеше две дървени дъсчици, намазани с восък, както и костен писец. Бридин посочваше различни бали и сандъци, а другият започна да бележи цифри и символи върху восъка. Митничар, сети се Талиейсин.

Немият коленичи и отключи веригата около глезена му. Облекчението, което изпита от махането й, внезапно секна, когато старецът му подаде халка и посочи врата му. Талиейсин се поколеба, но Бридин се обърна към него.

— Слагай я. Веднага.

Талиейсин я закопча на врата си и не възрази, когато немият я заключи с катинар за веригата. Трудно му беше да си спомни подробностите, но знаеше, че веднъж преди това Бридин му е причинил болка — много силна болка. Този неясен спомен му вдъхваше страх, който караше стомахът му да се свива винаги, когато Бридин поглеждаше към него с безцветните си очи без мигли. Митничарят се покашля, сетне зададе дълъг въпрос, от който Талиейсин нищо не разбра.

— Да. — Бридин подаде парче пресована кора, която бардекците използваха вместо пергамент. — Ето.

Митничарят кимна със свити устни и го прочете внимателно, като от време на време поглеждаше към Талиейсин.

— Скъпа стока — отбеляза той.

— Варварите роби са редки напоследък.

Едва тогава Талиейсин осъзна, че чиновникът разглежда документа за неговата продажба. Страните му пламнаха, защото го обхвана срам — него, девериеца и свободния човек, го продаваха като кон в чужда земя. Но Бридин и чиновникът бяха насочили вниманието си другаде. За тях той не представляваше нищо повече от рутинна сделка, която не заслужава съжаление, нито пък гавра. Когато свършиха в трюма, немият поведе Талиейсин след тях нагоре към палубата. Докато Бридин и пристанищните чиновници се пазаряха за мита и такси, пленникът можа за първи път от седмици насам да се огледа около себе си.

Пристанището представляваше тясно заливче, около половин миля на ширина, врязано във високи скали от светлорозов пясъчник. Четири дълги дървени кея се подаваха от плиткия плаж, където сред извадени на брега рибарски лодки и палмови дървета бяха струпани колиби и навеси. Над тях, по скалите, както изглежда имаше по-големи постройки с продълговата, четириъгълна форма, в бардекски стил.

— Град? — попита Талиейсин.

Немият кимна утвърдително, а един моряк, който стоеше наблизо, погледна към тях и каза:

— Милетон. Казва се Милетон.

Талиейсин повтори името и го добави към малкото факти, с които разполагаше. Както си спомняше, Милетон се намираше на остров Бардектина. Когато деверийците за първи път бяха доплавали насам, погрешно бяха дали част от името му на целия архипелаг. Сложи длан над очите си и изучи малкото сгради на върха на канарите, които можеше да види. Една от тях предизвика особен интерес в него. Беше огромна дървена постройка, дълга поне сто стъпки и висока три етажа, а покривът й беше извит и издут като обърнат корпус на кораб. До нея се издигаше дървена статуя, висока около четирийсет стъпки — мъж с птица на раменете си.

— Храм? — попита Талиейсин моряка.

— Да. Давей-о-контеймо. Албатросът водач, бащата на вълните.

— Аха. Значи храмът му е на пристанището.

Морякът кимна. Немият дръпна рязко веригата, отведе Талиейсин настрана от човека, сякаш беше опасен, и го накара да застане близо до прехвърлената към брега дъска. Талиейсин погледна случайно през борда и едва не извика. Синьо-зелената вода гъмжеше от духове, лица, ръце и дълги коси, които се оформяха и разтваряха отново, очи, които гледаха към него от слънчевите петна, гласове, които шепнеха в пяната, дълги тънки пръстчета, които сочеха към него, сетне се губеха. Инстинктивно разбра, че не бива да казва за тях. Огледа се потайно около себе си и видя, че никой нищо не е забелязал. Изпита задоволство, почувства се едва ли не хитрец; в това отношение превъзхождаше онези, които го държаха в плен — че Дивите го знаеха и разпознаваха. Само му се искаше да си спомни защо. Изведнъж палубата се изпълни с гномчета — високи и сини, кафяви и тлъсти, мършави и зелени същества с лица на жаби и пъпчиви пръсти, и всички те се струпаха около него някак утешително. Потупваха го, усмихваха му се, сетне изчезнаха тъй, както бяха се появили. Вдигна очи и видя да се приближава Бридин, който разучаваше нещо — стори му се, че е товарителница. Сърцето на Талиейсин заблъска, сетне се успокои, когато стана ясно, че Бридин не е видял Дивите — дали пък и той не ги виждаше? Талиейсин помисли, че може и да ги вижда, но не помнеше защо.

— Е, всичко е наред — рече Бридин на немия. — Да заведем роба на пазара. Не е необходимо вече да го храним.

Немият намигна и се усмихна, като хвърли хитър поглед към митническия чиновник, който се отдалечаваше по кея. Това беше първото потвърждение на чувството, което имаше Талиейсин, че нещо не е наред с тези търговци. Сега вече беше сигурен, че документът за продажба не е съвсем редовен. За миг му мина мисълта да повика чиновника, но Бридин отново го наблюдаваше. Сребърната щипка във формата на гущер проблесна на силното слънце.

— Понякога ми приличаш на дете — рече Бридин на деверийски. — Мога да прочета всичко по лицето ти. Помниш ли какво ти направих, когато накарах да те вържат на палубата?

— Не помня, всъщност не си спомням подробности — и отново страхът го накара тежко да преглътне и да произнесе насила всяка дума през пресъхналите си устни.

— Без съмнение така е най-добре, момче. Искам да те предупредя. Отсега нататък си законен роб. Разбираш ли какво означава това? Ако се опиташ да избягаш, ще те гонят, докато те заловят. Никой в тази населена от демони страна няма да си мръдне пръста да помогне на избягал роб. Веднъж хванат ли те, ще те умъртвят — но бавно, малко по малко. Онова, което ти сторих, не беше нищо в сравнение с начина, по който хората на един архонт се отнасят с разбунтували се роби. Чувал съм за един нещастник, който умирал в продължение на два месеца. Разбираш ли?

— Разбирам.

Бридин се усмихна, очите му без мигли премигаха един-два пъти при спомена за изпитаното удоволствие. Талиейсин трепна и отклони поглед. Споменът избиваше все по-близо и по-близо до повърхността на съзнанието му — пламтяща като огън болка, предизвикана от натиска на пръстите на мъчителя му. Когато потрепери, Бридин се засмя под нос с такъв самодоволен звук, че Талиейсин усети как страхът му се скъса като старо въже. Независимо каква болка можеше да му струва, трябваше да реагира или никога повече нямаше да бъде мъж. Погледна Бридин право в лицето.

— Ще ти обещая нещо. Някой ден наистина ще избягам и когато това стане, ще дойда за теб. Запомни — един ден ще те убия заради това.

Бридин се засмя отново, спокойно и открито.

— Да го бичуваме ли? — попита той на бардекски. — Не, това ще му намали цената. Само минута ми трябва, за да му покажа кой е господарят тук.

— Не — онзи, който се намеси, беше Гуин. — Ти причини достатъчно злина на човек, който е два пъти повече мъж от теб.

Бридин застина — опасно спокоен, опасно неподвижен, но Гуин не се изплаши.

— И без това няма време. Отведи го и го продай, че да се свършва.

Мърморейки под нос, Бридин махна на немия, който дръпна веригата толкова силно, че Талиейсин едва не падна, но под зоркия поглед на Гуин повече не го направи. Слязоха по дъската, стъпиха на плажа и до един започнаха леко да се препъват в мекия пясък. Талиейсин се опитваше да се сети с какво е заслужил уважението на Гуин, но спомените не се връщаха. Дълбоко изсечени в камъка виещи се нагоре стъпала ги изведоха на скалата право при храма, но Талиейсин нямаше време да го разгледа. Остана общото впечатление за огромен сводест вход, върху който бяха изрязани поредица от човешки фигури и птици, но немият му изръмжа и го накара да побърза.

Портите на града се намираха точно от другата страна на широкия път от храма. Когато навлязоха в него, Талиейсин имаше чувството, че вървят през гора. Накъдето и да погледнеше, виждаше дървета. Те обточваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони или пък бяха засадени гъсто около всяка къща и сграда. Разпознаваше по някоя и друга палма, но повечето бяха от вид, какъвто не беше виждал преди — приличаха на храсти и имаха мънички червени цветчета на топчици, високо дърво с дебел ствол и тесни, сивкави като праха по улицата листа с мирис на подправка; и още едно друго с лилави цветове, дълги като човешки пръст. Около тях се виеха пълзящи растения и заплашваха да завладеят различните дървени и мраморни статуи, които видя пръснати по малките площади и кръстовища. Сред зеленината се издигаха продълговати четвъртити сгради с покриви като обърнати морски съдове, някои пазени от високи статуи на предтечите на обитателите си, други — от двойки кръстосани неща, които приличаха на дървени гребла, но големи като за великан.

По улиците ходеха или преминаваха от къща в къща, без да бързат, хора — един непрестанен поток, както мъже, така и жени, облечени в туники и сандали. Мъжете обаче имаха на едната си буза ярко оцветени рисунки, докато жените носеха подобни на брошки дребни украшения в грижливо накъдрените си и вдигнати високо коси. Смътно си спомни, че както украшенията, така и рисунките показваха коя е „къщата“ или кланът на съответния човек.

Но онова, което най-много го изненада, бяха децата, които препускаха необезпокоявани на групи по улиците, играеха сложни игри на публичните пространства и в частните градини, без някой да им се скара. Повечето от тях бяха голи. Момчета и момичета носеха само по парче ярко оцветен плат около бедрата си. Докато ги гледаше, си помисли, че наистина е чужденец тук, защото в Девери децата щяха да са облечени като родителите си и да работят край тях в семейната работилница или на фермата.

Колкото повече вървяха, толкова по-големи ставаха къщите и повече се раздалечаваха. Някои от тях бяха отделени с високи, измазани с хоросан огради, по които имаше нарисувани животни и дървета, други — с цветни плетове и лиани. Изведнъж се озоваха между две сини стени, а от там излязоха на широк площад, голям колкото три деверийски площадки за турнири. Ниски стъпала ги доведоха до покрито с калдъръм пространство, почти празно в трептящата горещина. Един старец дремеше на мраморна пейка; три дечица се гонеха около мраморен фонтан, където под изливащата се вода се преплитаха делфини.

— Какво е това? — попита Талиейсин. — Пазарен площад ли?

— Не — отвърна Гуин. — Това е мястото на събранието, където гражданите идват да гласуват.

— Да гласуват ли? Тази дума не ми е позната.

— Гласуват — избират си ръководител. В деня на избора слагат урни около фонтана, по една за всеки кандидат. Всеки свободен мъж и жена слага по едно камъче в урната на човека, когото предпочита. Който събере най-много камъчета, става Архонт за три години.

Гуин можеше да каже и повече, но Бридин се обърна, озъби се и му нареди да си държи езика и да бърза.

— Ей сега, малкия — прошепна тихо Гуин на Талиейсин. — Там скоро ще се отървеш от него.

„Там“ се оказа тясна алея без дървета, която се виеше между стените на задни дворове. Стените ставаха все по-ниски и накрая напълно изчезнаха, а къщите — все по-малки и по-бедни, докато се изродиха в лабиринт от хижи и зеленчукови градини. Тук-там Талиейсин видя и подуши кочини, като във всяка от тях имаше по едно-две дребни прасета със сива козина. На едно място бременна жена с огромен корем излезе от разнебитена колиба, за да сипе помия на прасетата. Когато погледът й падна върху него, лицето й се смекчи видимо от съжаление. Никой от досега срещнатите хора не му бе обърнал внимание, тъй както не обръщаха внимание на полугладните кучета в канавките или на пищно оцветените птици по дърветата.

Накрая уличката направи последен завой и свърши с открит площад, където бурените избутваха редките камъни на калдъръма и пилетата ровеха, писукайки от време на време на дечицата, които деляха място с тях. От другата страна се виждаше висока стена, на сини и червени ивици, очевидно част от някакъв лагер. В средата имаше обкована с желязо врата. Всичко това накара Талиейсин да изпита тревога — дебелата стена, пищно оцветена, но на практика едно отбранително съоръжение, здравата врата, укрепена като портите на деверийски дън. Бридин погледна към него и се усмихна по особено неприятен начин, сетне направи жест, който включваше и Гуин.

— Тук ще трябва да се разделите.

Заблъска с юмрук по вратата и продължи да блъска, докато не чуха някакъв глас да крещи отвътре на бардекски, че собственикът идвал. Вратата се отвори мъничко, сетне по-широко и стройно тъмно момче на около петнайсет години, което носеше светлосиня туника, се поклони дълбоко на Бридин.

— Господарю Барума! С какво мога да съм ти полезен?

— Вътре ли е баща ти? Имам човек за продаване.

— Варваринът ли? Той много ще се заинтересува.

Последваха момчето по тесен коридор и влязоха в дълга стая с под на сини и бели плочи и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с многоцветни възглавници, където пред ниска маса седеше, кръстосал крака под себе си, дебел мъж със светлокафява кожа и къдрава черна коса. Когато влязоха, той вдигна поглед от нещо, което Талиейсин сметна за игра, която се играеше на кръгла дъска.

— Барума! — Той се надигна тежко на крака и побърза да направи дълбок поклон. — Каква чест, каква чест. — Но докато продължаваше да говори (твърде бързо, за да може Талиейсин да го разбере), той изглеждаше много повече изплашен, отколкото преизпълнен с признателност заради оказаната му чест да посреща Бридин.

Двамата мъже започнаха бързо да се пазарят с пискливи гласове, като размахваха ръце, правеха драматични гримаси, изглеждаха сякаш се заплашват взаимно, но — както забеляза Талиейсин — Бридин винаги печелеше. Накрая търговецът на роби, чието име се оказа Бриндемо, безцеремонно заповяда на пленника да се съблече, сетне прокара ръце по ръцете и гърба, опипа краката му като джамбазин и дори му погледна в устата. В края на всичко това Талиейсин изпитваше желание да го убие.

— Девериец си, така ли? — попита Бриндемо с относително добър акцент. — Значи опасен мъж. Говоря грозния ти език. Виждаш ли? Само да направиш или да кажеш нещо, което не трябва, ще заповядам да те бият с бич.

После се обърна към Бридин, който извади документа за продажбата от кесията на пояса си и го подаде. Талиейсин забеляза как очите на търговеца се присвиха подозрително, като го погледна. Когато отново заговориха, донякъде по-бавно, Талиейсин успя да долови по някоя фраза. Изглежда, Бридин предлагаше на онзи да го продаде в медните мини във високите планини на югозапад или на флотата от галери на архонта. При тази мисъл стомахът му се сви от страх; помнеше достатъчно, за да знае, че робите, продадени на такива места, умираха бързо — и бяха щастливи от това. Бриндемо му хвърли последен поглед, сетне се обърна към Бридин.

— Колко опиум си му давал, почитаеми господарю?

— Не много и не много дълго — отвърна Бридин и добави нещо неразбираемо, което направи удоволствие на Бриндемо, защото тлъстият търговец кимна и се усмихна.

Монети смениха притежателите си, около двайсет жълтици, доколкото можа да види Талиейсин. Бриндемо взе документа за продажба, сложи го в своята кесия и изпрати Бридин, докато синът му държеше Талиейсин здраво на къса верига. Когато търговецът се върна, дълго оглежда новия си роб с проницателен поглед.

— Не можеш да избягаш, Талиейсин от Пирдон. Ако го направиш, хората на архонта ще те намерят…

— И ще ме убият. Това го зная.

Бриндемо отключи халката и я свали от врата му.

— Това ще те претрие и ще остави грозни рани. Трябва да те държим хубав.

— Че ще има ли значение в мините?

— Охо! Значи знаеш малко бардекски, така ли? Става все по-хубаво. Мините ли? Ха! Барума заминава утре. Той минава оттук, да речем веднъж годишно, че и по-рядко. Откъде ще знае къде съм те продал? Мините плащат цена, определена със закон. Варварите са много по-скъпи. Ако се държиш добре и покажеш добри маниери, ще те продадем в почтен дом. Седни. Между другото отвън, достатъчно близо да чуе, имам въоръжен човек.

— Няма да се опитвам да избягам. Прекалено съм уморен и дори не зная къде се намирам.

Бриндемо се засмя, отпусна туловището си на възглавниците и даде знак на пленника да седне на ръба на подиума. Извади документа за продажба и го разгледа със свити устни.

— Името ти — рече накрая той. — Наистина ли е Талиейсин?

— Предполагам.

— Какво? Ти сигурно знаеш собственото си име.

— Всъщност не го зная. Не помня нищичко за живота си допреди няколко седмици.

— Какво? Да не са те ударили по главата или нещо подобно?

— Може и да е така, нали? Силен удар по главата понякога кара човека да губи спомените си. Но не зная. Никой не ми е казал.

Бриндемо почука известно време по украсен със злато зъб с ъгълчето на документа, докато в същото време оглеждаше покупката си.

— Я ми кажи нещо. Барума, той… причини ли ти болка?

Талиейсин трепна и погледна към пода.

— Виждам, че го е направил. Така ще бъдеш лесен за управление — рече търговецът, но зад студените думи се долавяше и следа от съжаление. — Не бих искал да заставам на пътя на Барума. Обвиняваш ли ме за това?

— В никакъв случай.

— Но също така не бих искал да заставам на пътя на архонта и на свещените закони в моя град. Ако наруша закона, ще бъде точно толкова болезнено и дори по-скъпоструващо, отколкото ако пресека пътя на Барума.

— Това нещо е подправено, нали?

— Аха, действието на опиума започва да отслабва. — Той вдигна документа на светлината, която идваше от прозореца. — Направено е много ловко, много, много професионално, но пък и друго не може да се очаква от Барума. Нека някой помисли възглавницата за свещник и да седне на него! Опитай да си спомниш кой си. Може би мога да ти помогна. Имаш ли роднини и клан в Девери?

— Баща ми беше там важен търговец. Дотолкова си спомням.

— Аха! Без съмнение тогава той ще откупи сина си на справедлива цена, стига да може да го намери. Постарай се да си спомниш. Не мога да те задържа дълго — ами ако Барума се върне и попита за теб?

Талиейсин потрепери, но този път се презря заради това.

— Виждам, че разбираш. — Бриндемо потрепери на свой ред. — Но ако всичко друго се провали, ще те продам на добро място, а когато баща ти дойде, ще му кажа къде. Може би ще ми благодари с добри пари, а?

— Разбира се — Талиейсин установи, че като имаше предвид какъв е залогът — може да лъже с изненадваща лекота. — Той винаги е бил щедър.

— Добре — вдигна ръце и ги плесна. — Ще ти дадем храна и място, където да спиш.

При сигнала през една врата близо до подиума влезе чернокож мъж. Беше висок седем стъпки, много мускулест и носеше къс меч в претенциозно украсена ножница. Дори да не беше мечът, Талиейсин не би бил склонен да спори с човек, чиято ръка беше голяма колкото собствената му глава.

— Дарупо, донеси му нещо да яде. Готов съм да се обзаложа, че Барума го е държал полугладен.

Човекът кимна, погледна към Талиейсин със съчувствие, сетне отново изчезна. Когато си отиде, Бриндемо се върна към играта си, като движеше пулове от слонова кост по пътечки в дървото в съответствие с хвърлените зарове, които много приличаха на деверийските. След няколко минути Дарупо се върна с керамична купа зеленчуци в пикантен сос и кошничка с много тънки хлебчета, които приличаха на кръгли пергаменти. Той показа как да къса ивици от хляба и с тях да поема от кашестата смес в купата. Макар и да му беше трудно да яде от яхнията, тя беше великолепна и Талиейсин започна да лапа с искрена благодарност. Хрумна му, че да го хранят добре беше разумно от търговска гледна точка, защото купувачите биха платили повече за здрав роб, отколкото за болен, но беше прекалено гладен, за да се задълбочава върху етичната страна на въпроса. Бриндемо въздъхна внезапно и вдигна поглед от заровете си.

— Каквото и да правя, знаменията са лоши. — Той махна отчаяно с ръце по посока на дъската. — В сърцето си имам мрачно предчувствие или както там го казват деверийците. Може и да спечеля добре от теб, Талиейсин от Пирдон, но ще окайвам деня, когато боговете са те довели при мен.

Над пристанището на Аберуин валеше ситен дъждец и правеше камъните на калдъръма хлъзгави като стъкло. Завит във великолепната си алена наметка кралският хералд пробяга по дъската до кея и накара галерата да се разклати зад него. Високият нос, който представляваше двукрак дракон, сякаш се поклони на събралата се тълпа. В края на кея, който опираше до брега, Невин понечи да излезе напред да го поздрави, сетне се поколеба, обърна се към Кълин, който стоеше начело на почетната стража.

— Бъди така добър, погрижи се моряците да пийнат нещо горещо веднага щом стигнат до дъна.

— С удоволствие. Бедните копелета са гребали половината от пътя от Кермор в този дъжд.

Невин побърза да излезе и да размени обредните поздрави с хералда, който се владееше по удивителен начин. Макар да беше мокър, изтощен и хремав, гласът му отчетливо кънтеше при всяка сричка и се поклони с грацията на танцьорка.

— Аз, Орис, идвам по кралска повеля. Кой е човекът, който ме посреща?

— Името ми е Галрион, съветник на регента, Нейна светлост тиерин Ловиан. Кралската справедливост е винаги добре дошла в Аберуин.

— Благодаря, добри съветнико. Виждам, че сте осигурили коне. — Внезапно се усмихна, защото ритуалът свърши. — Ще се махаме ли от този противен дъжд?

— Разбира се, лорд Орис.

В голямата зала на гуербретите на Аберуин огромни огньове пламтяха шумно и в двете огнища. Застанала права като войн, Ловиан ги чакаше край почетната маса. На стола й беше нагласена наметка в червено, бяло и кафявото каре на Клу Кок, а от рамото й беше отметната наметка в синьо, зелено и сребърното каре на Аберуин. Когато хералдът й се поклони, тя прие уважението с леко махване на ръка, защото не беше време за кникс. Сега беше също толкова господар тук, колкото е бил и нейният син.

— Поздрави, почитаеми глас на краля. Какво те носи при мен?

— Сериозни вести, Ваша светлост — той бръкна в ризата си и извади от нея сребърна кръгла кутия за послания. — Нося прокламация с изключително сериозно решение.

Залата се смълча напълно, никой не поемаше дъх и се чуваше само пукането на огньовете. Тъй като кралят беше запазил съдържанието на прокламацията в тайна от всички в двора, дори и Невин не знаеше какво съдържа. Огледа се и видя, че войскарите и от двата отряда седяха като вкаменени на масите си от другата страна на помещението; слугите бяха на практика замръзнали на местата си; съпругата на Рийс стоеше на стълбището с побеляло лице; Тевила и Рода се бяха промъкнали през задната врата и се навъртаха там.

— За мен ще бъде чест, о, глас на краля, ако я прочетете на събраните тук — рече Ловиан с твърд и спокоен глас.

Лорд Орис измъкна със замах пергамента от кутията, постави я на масата и разгъна документа, който изпука.

— „С това да стане известно в провинция Елдид, както и във всяка друга провинция на нашето деверийско кралство, че аз, Лалин Втори, крал по кръвно право и право на меча, в пълно съгласие със законите и жреците на Свещения Бел, сметнах за свой дълг да се занимая с династията на гуербретите на Аберуин, тъй като гуербретството е много обичано от нас, а и важна част от нашите владения. Докато Рийс Мелуейд, гуербрет Аберуин е жив, нека никой да не посмее да свиква Съвета на избирателите да се намесва в законното преминаване на рана към възможните наследници.“

Сърцето на Невин удари оглушително.

— „Освен това — тук хералдът се покашля да си прочисти гърлото, — нека стане известно в Елдид, както и във всички части на нашето любимо кралство, че аз, Лалин Втори, изхождайки от властта, дадена ми от Великия Бел, крал на всички богове, с това отхвърлям и отменям напълно във всички нейни подробности присъдата на споменатия по-горе Рийс, гуербрет Аберуин, за прокуждане от клана на неговия брат Родри Мелуейд, от Дън Гуербин.“

Имаше и още много, но никой не го чу поради аплодисментите и виковете на бойните отряди, вълна след вълна от одобрение и смях. Невин погледна през тълпата и откри Кълин да стои при задната врата с Тевила. На слабата светлина трудно можеше да е сигурен, но му се стори, че вижда в очите на капитана да блестят сълзи. По време на всички овации Ловиан стоя напълно неподвижна, лицето й не изразяваше нищо освен леко облекчение и известно удоволствие при мисълта, че най-сетне е възтържествувала справедливостта. Никога преди Невин не се беше възхищавал повече от нея.

Много по-късно, когато хералдът почиваше съвсем заслужено в най-добрата стая за гости, Невин успя да разговаря насаме с тиеринката в приемното помещение на нейния апартамент. Там тя можеше да си позволи да запее победен марш и дори да изтанцува няколко стъпки от селски танц на бардекския килим.

— Значи Блейн спечели, нека боговете го благословят! Истина ти казвам, Невин, не знаех какво да очаквам, когато Орис разви това парче агнешка кожа.

— Нито пък аз. И така, имаме една година и един ден да върнем Родри тук, за да предяви претенциите си като възстановен в клана.

— Ах, бедното ми момченце! Да си беше у дома! Невин, в името на всички богове, ти криеш нещо от мен. Къде е Родри?

— Ваша светлост, моля ви да ми имате доверие. Не искам да говорим сега за това, но ви моля да приемете на доверие, като ви казвам, че е жив. Обещавам ви, че деомерът ще направи всичко по силите си да го върна у дома при вас.

— Не зная дали мога да приема… Е, какво има?

Изплашен паж се промъкна страхливо в стаята.

— Ваша светлост? Лейди Мадрона ме изпрати. Негова светлост ви вика.

Повдигайки поли като селска мома, Ловиан изтича от стаята, следвана по петите от Невин. Влязоха при болния и намериха Рийс облегнат на възглавници. Лицето му беше опасно пламнало, дъхът му трополеше в хлътналите гърди. Над всичко висеше вонята на болна урина.

— Мамо! — той произнасяше мъчително всяка дума. — Чух слугите да говорят. Кралското му копеле е върнало Родри, така ли? Не ме лъжи!

— Не е необходимо да ви лъжа, Ваша светлост. — Ловиан дойде до леглото и протегна ръка. Той я хвана и я стисна силно, сякаш извличаше сили от нея. — Рийс, моля те, така е най-добре за Аберуин. Така е най-добре за клана Мелуейд.

Той издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и кашлица. Силно разтревожен, Невин бързо се приближи.

— Негова светлост не бива да се притеснява. Той трябва да почива.

— Да почивам ли? Когато кралят се подигра с мен? — дишането на Рийс беше толкова плитко, че думите му трудно се чуваха. — Не можа ли да почака, докато умра? Поне това можеше да направи, проклет да е.

— Не е могъл, Ваша светлост. Ако бяхте умрял без наследник, Аберуин щеше да се превърне просто в кокал, за който се бият кучетата.

За момент това сякаш успокои гуербрета; после той се намръщи, сякаш премисляше нещо.

— А къде е Родри?

— На път за дома, Ваша светлост.

— Аха — замълча за малко, дишаше тежко и се мъчеше да поеме дъх, а ребрата му се надигаха под изящните вълнени покривки. — Още не се е върнал, така ли? Проклето младо пале! Няма да получи онова, което е мое, все още няма.

— Рийс, моля те! — сълзите накараха гласа на Ловиан да потрепери. — Не можеш ли да му простиш?

Рийс обърна глава към нея и изразът в очите му говореше за изпълнено с досада презрение, сякаш се чудеше как тя не може да разбере нещо толкова очевидно. После се закашля, задави се и се присви в спазъм, а гърбът му се изви — бореше се да си поеме дъх. Невин го сграбчи, пъхна ръка под раменете му и го подкрепи, докато той не изплю оцветена в кръв храчка. Очите на Рийс потърсиха лицето на Ловиан.

— Но, мамо — прошепна той, — то беше мое. Наистина беше.

Сетне умря, с последен спазъм понечи да се закашля, но така и не успя. До вратата Мадрона отметна глава и нададе агонизиращ вой и не спря да пищи, докато Ловиан не изтича при нея и не я прегърна, за да може най-сетне да се отпусне и да заплаче. По лицето на тиеринката се стичаха сълзи, но тя мълчеше. Невин затвори очите на Рийс и скръсти ръцете му над раздробените му гърди.

— Дано намерите мир в Отвъдните земи, Ваша светлост — прошепна той толкова тихо, че жените да не го чуят. — Но имам ужасното предчувствие, че омразата няма да ви даде мира.

Остави жените с мъката им и слезе в голямата зала. Поне можеше да обяви официално за станалото и да спести на Ловиан мрачното задължение. Докато вървеше към почетната маса, си спомни за хералда и изпрати един паж да го събуди. Няколко души се обадиха да кажат по нещо приятелски на Невин, но нито един сякаш не забеляза колко е опечален, защото го болеше душата не толкова за Рийс, колкото за онова, което смъртта му означаваше за Аберуин. Бяха прекалено заети да празнуват връщането на Родри. Когато сънливият хералд дойде, Невин се качи върху почетната маса и кресна всички да мълчат. Залата внезапно утихна, бойците от отрядите се обърнаха, най-сетне загрижени, и зачакаха да чуят какво има да каже. Невин не беше в настроение да говори тържествено и дълго.

— Гуербрет Рийс е мъртъв.

Всички едновременно поеха дъх и ахнаха.

— Нейна светлост, Ловиан, тиерин Дън Гуербин, е сега регент за своя по-малък син — Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин.

Звукът не можеше да се сбърка: хората понечиха да завикат радостно, но не посмяха от уважение към мъртвия, смехът им бе потопен от кашлица и мърморене, усмивките бързо изчезнаха и бяха заменени с израз на сащисване и срам. „Бедни Рийс — помисли Невин, — сега вече ми се струва, че малко по-добре те разбирам.“ Но докато оглеждаше залата, той се почуди с горчивина в сърцето си дали Родри ще седне в гуербретския стол; дали верните му бойни отряди ще видят някога младия лорд, когото обичаха.