Магията на страстта

2

— Любовта е много търпелива, тя е мила и не завижда, никога не се излага на показ, нито се хвали.

За средата на март денят беше слънчев, хубав и необичайно топъл. Седнала в голямата каменна черква в Сейнт Дженивиъв, Клара Харкамс знаеше, че и тя, както и останалите хора в черквата, няма причина да трепери от студ. Вярно, че останалите богомолци не седяха до Люсиен Брайланд, със силно притиснати към неговите ръце, рамене и бедра.

— Това са думите господни за любовта — провъзгласи високо отец Уебстър, а на Клара й се стори, че проникна с поглед дълбоко в нея, — и такава трябва да е съвършената, създадена от господа любов.

Клара се раздвижи леко, за да прикрие притеснението си, без да привлече вниманието на виконта. Осъзна, че не е успяла, защото ръката, която той беше сложил на коляното си, се сви в юмрук. Клара се запита, дали няма да е признак за заплашваща беда, че мъжът, за когото скоро щеше да се омъжи, е седнал до нея скован и студен като айсберг.

Не, не беше честно. Нали знаеше по-добре, от който и да е друг колко жив и забавен беше винаги Люсиен, още от деня, в който граф Манинг доведе за пръв път осиротелия си племенник в Сейнт Дженивиъв. Когато ги представиха един на друг, въпреки че беше вече на тринайсет, тя не бе очаквала нищо повече. Но след първата седмица от гостуването си той започна непрекъснато да я наблюдава и честичко тайно я проследяваше. Докато се хранеха, той я наблюдаваше изпод спуснати клепачи и Клара най-сетне болезнено осъзна възхищението му. Тъмнокос, силен и мълчалив, той малко я плашеше. Родителите й предупредиха и нея, и нейните братя и сестри, всички в къщата, че младият виконт скърби за родителите си, починали преди три години. Разбира се, не е някой опасен младеж, но трябва да го оставят на мира, щом пожелае, и да не го ядосват, от тогава Клара още не знаеше, че ще трябва един ден да се омъжи за виконта, иначе щеше наистина доста да се уплаши. Поне през тази първа седмица, докато граф Манинг ухажваше леля й Ана, а Люсиен, оставен без надзор, обикаляше мълчаливо като „полудиво животно“ цялата къща.

— Престъпление е да се произнася напразно името на любовта! — Господин Уебстър почука по амвона и така накара и Клара, и повечето слушатели да трепнат. — Престъпление спрямо господ и небето!

Клара видя как ръката на виконта се сви в юмрук, а после пак се разтвори и пак се сви и нещо я прободе в сърцето. Беше непоносимо, че той трябва да търпи всичко това. След службата тя ще си поприказва с отец Уебстър и ще му обясни, че онова, което щеше да се случи, е необратимо. Освен това тя го желаеше и сърцето й отдавна беше негово, нищо, което един или друг можеше да каже, не беше в състояние да промени каквото и да било.

Онзи понеделник от втората седмица на гостуването на Люсиен и неговия чичо, тя не трябваше за нищо на света да ходи за риба. И на тринайсет все още толкова дете, както можеше да се очаква от глезените, израсли в провинцията деца на Сейнт Дженивиъв, тя имаше само смътна представа какво значи да си жена. Но на този ден Люсиен сложи жалоните на бъдещия й живот, привърза я така силно към себе си, че навярно и той самият не предполагаше колко здраво я е хванал.

Клара беше свикнала да кръстосва свободно из околностите; родителите й се стремяха да държат децата си вкъщи и да ги притесняват с елегантни дрехи. Стана рано, навлече вехта рокля и младежки обувки, не дочака момичето, което трябваше да й среши косата и отиде в кухнята, да си измоли от готвачката нещо за хапване. Половин час по-късно, с въдицата и кошницата за излет, вече беше на път към любимото си езеро, където обичаше да прекарва дните си.

Изминаха два безкрайно приятни часа, преди Клара, запретнала роклята високо над бедрата и потопила крака във водата, да забележи, че вече не е сама. Стана толкова бързо, че изпусна по невнимание въдицата в езерото. Докато я извади се измокри цялата. Люсиен излезе от гората, където се беше крил.

Той протегна мълчаливо ръка и я измъкна от водата. После сложи въдицата встрани и се залови да изстисква мокрите й поли. Клара често си спомняше този миг и си мислеше колко странно беше, че стоеше тогава мирно и гледаше отгоре тъмнокосата му глава, докато той изстискваше роклята й. Едва когато той свърши, хвана я за ръка и я заведе на едно тревисто място на брега, тя си възвърна гласа и попита:

— Ти защо се криеше там?

— Не съм се крил — каза Люсиен и седна до нея.

— Дълго ли стоя там? Трябваше да ми се обадиш. Невъзпитано е да наблюдаваш някого, без да му го кажеш.

Той сви рамене, опря брадичка на вдигнатите високо колене и се загледа в проблясващата повърхност на езерото.

Следващите няколко дена Клара разбра, че Люсиен предпочита да говори малко, но тя самата беше от шумно, бъбриво семейство и се чувстваше задължена да води разговор.

— Дойдох да ловя риба — заяви тя и веднага си помисли колко е глупаво да каже нещо толкова очевидно.

— Но той каза „да“ и я погледна. — Само че не си хванала нищо.

— Не, още не. — Никога не беше седяла толкова близо до него и сега забеляза колко хубави и тъмни очи има. — И ти ли си рибар?

— Не. — Брадичката му отново се опря в коленете.

— Много е забавно — продължи Клара, защото искаше на всяка цена да е учтива, въпреки че той я пренебрегва. — Искаш ли да опиташ? Ако искаш, можеш да вземеш моята въдица.

— Може би по-късно.

Отговорът я поотпусна. Клара си играеше с няколко тревички до нея и сега попита:

— Харесва ли ти в Сейнт Дженивиъв? Леля Ана много се радваше, че ти и чичо ти ще ни погостувате. Беше много възбудена.

Той не каза нищо и тя реши, че няма да отговори, но после той каза:

— И Роби беше възбуден.

— Двамата изглеждат чудесно заедно, нали? Графът е толкова представителен, а леля Ана толкова хубава. Мислиш ли, че ще са щастливи, когато се оженят?

Той вдигна глава и въздъхна.

— Не зная. Не познавам никого, който да е бил.

Тези думи дълбоко поразиха Клара, защото тя познаваше само щастливо женени девойки.

— Дори твоите родители?

— Най-малко те — засмя се горчиво той.

— О! — Тя не знаеше какво да каже. Изведнъж изпита усещането, че огромен товар притиска сърцето й. — Моите са, щастливи, искам да кажа.

Той кимна мълчаливо.

— И аз ще съм щастлива, когато се омъжа — заяви тя.

— Наистина ли? Откъде знаеш?

Тя се усмихна и обясни със самоувереността на младите:

— Ще направя съпруга си толкова щастлив, че той никога няма да се кара и ще го обичам, както мама обича татко.

— Ами ако престанеш да го обичаш? Ако се запознаеш след сватбата с друг мъж и се влюбиш? Няма ли да избягаш с него?

Въпросът обърка Клара. Никога не се беше замисляла за подобни неща.

— Но това би било много лошо, нали?

— Да — отговори сериозно той. — Много лошо.

— Никога не бих постъпила така. Ще обичам съпруга си и той ще ме обича. Ще имаме много деца, поне половин дузина. Ще се чувстваме чудесно заедно и ще сме винаги щастливи.

На устните му се появи бърза усмивка, първата, откакто го познаваше.

— Наистина ли ще го постигнеш?

— О, да — отговори тя весело. — Ще живеем на село, но веднъж в годината той ще ме води в Лондон, за да можем да посетим няколко бала. Баща ми има красива бална зала в градската си къща. Ти знаеше ли?

— Да, аз те срещнах веднъж там, но ти беше още много малка. Ти спомняш ли си?

— Мен? — повтори изненадано тя.

— Тъкмо беше навършила седем — разказа Люсиен. — Имаше тържество по случай рождения ти ден и моите родители, и аз бяхме поканени. Ти беше цялата в розово и бяло и с бяла копринена панделка в косата — усмихна се той пак. Вдигна ръка и я погали нежно по къдриците. — Косата ти направо блестеше, ти беше като същинска кукла.

Тя го погледна.

— Ти танцува с мен — измърмори тя. — Това си го спомням. Ти не искаше, но майка ти те накара.

Той свали ръка.

— Глупаво беше. Сигурно сме били много смешни.

Споменът я накара да се засмее.

— Ти беше толкова висок. Помня, че си помислих тогава, че си висок като татко, но много по-хубав. И те накарах да ме целунеш, нали?

— Да, наистина, като ме заплаши, че иначе ще се разкрещиш и ще събереш цялата къща. Беше ужасно глезена.

Усмивката й угасна.

— Такава ли бях? Наистина? Омразно ли ти беше, че трябва да ме целунеш?

Той сви неволно вежди.

— Разбира се. Бях на десет. Последното, което исках да направя, беше да целуна едно седемгодишно момиченце. Ти си беше всъщност още бебе.

— О! — Клара се усети изведнъж ужасно потисната. — Мисля, че си прав.

Той докосна ръката й с върха на пръстите си.

— Не прави такава физиономия — помоли той тихо, — сега е различно. Вече не си бебе и бих те целунал, без някой да ме принуждава.

Клара усети как се изчервява, а когато погледна хубавото му лице, изведнъж я достраша.

— Сега искаш ли да половиш риба? — попита тя, бързо стана и вдигна въдицата, без да дочака отговор.

Той я последва до брега и я остави да му покаже как приготвя стръвта и кордата; останалата част от следобеда двамата прекараха в чудесно приятелство. За облекчение на Клара той не спомена втори път за целувка, въпреки че я хвана за ръката, докато седяха един до друг на брега. Това не й направи кой знае какво впечатление, защото вече си бяха държали ръцете с Андрю Блейксли, тайно, под масата в детската стая, когато той дойде в Сейнт Дженивиъв на гости на братята й.

Когато огладняха, си разделиха съдържанието на Кларината кошница за излети, след това забиха въдицата на брега и легнаха на тревата, за да наблюдават облаците над себе си.

— Ти защо не ходиш на училище? — попита тя, след като бяха говорили достатъчно дълго за времето.

Ръката му, хванала леко нейната, трепна за миг, преди той да й отговори.

— Преди родителите ми да умрат, бях в Итън.

Клара долови мъката в гласа му, обърна се към него и му стисна ръката.

— Съжалявам за родителите ти.

— После Роби ме взе от училище — продължи той, сякаш тя нищо не беше казала. — Сега той ми преподава и след три години ще постъпя в Оксфорд.

— Лорд Манинг ти преподава? — попита учудено тя. — Значи умее?

— Той е чудесен учител. Много по-добър от всички, които имах в Итън. С него пътувахме из цяла Европа — в Австрия, Испания и Италия.

— Колко хубаво! — възкликна тя, възхитена от мисълта, че човек може да опознае толкова далечни страни. — Сигурно е било чудесно! И аз бих искала да отида там.

— Наистина ли? — Той се опря на лакти. — Може един ден да те заведа.

Тя отвори широко очи.

— Готов ли си да го направиш?

Той кимна сериозно и я погали с върха на пръстите си по бузата.

— Ако се омъжиш един ден за мен, ще го направя.

— Да се омъжа за теб? — повтори тя и си помисли детински, че това е най-романтичното нещо, което може да се случи някому, по-романтично от играта им с Андрю Блейксли на мъж и жена.

— Ако обещаеш да ме обичаш и да останеш с мен, ще те заведа, където пожелаеш — продължи той. — И ще ти дам всичко, което поискаш, но трябва да обичаш само мен. Завинаги.

Беше толкова млада, че не й беше трудно да му обещае, че ще го стори, пък и вярваше, че казва истината, когато го увери:

— О, да, разбира се, че ще те обичам, ако станеш мой съпруг.

Той кимна сериозен и доволен, и заяви:

— В такъв случай сега ще те целуна. На годениците им е позволено.

— Ами да — измърмори тя, докато той вече навеждаше глава. — Често съм виждала как лорд Манинг целува леля Ана, докато тя…

Беше кратка, лека целувка, просто кратко докосване на устните й с неговите. Той вдигна глава и й се усмихна.

— Много говориш — засмя се той. — Но аз обичам да те слушам. Надявам се, че когато се оженим, ти ще изпълваш с гласа си нашия дом. Така винаги ще зная къде си, в която стая и да се намираш.

— Значи сигурно имаш добър слух — разсмя се тя.

Той пак се усмихна.

— Да, така е. О, да, точно така е.

Следващата седмица измина сякаш в мъгла и тя осъзнаваше много ясно присъствието на Люсиен, но още по-силно странните чувства, които събуждаше в нея присъствието му. Лорд Манинг и нейните родители очевидно не забелязваха, че те двамата с Люсиен са всеки ден заедно и то дори без гувернантката, въпреки че Люсиен проявяваше уважението, дължимо на нейната младост. Той я целуваше от време на време, но само кратко и целомъдрено, с изключение на един-единствен път, когато докосна устните й с езика си, но тогава тя извика, а той се засмя и я прегърна, извини се и обеща никога вече да не го прави.

На Клара й беше ясно, че Люсиен знае за живота много повече от нея. Седяха един до друг край реката или в гората и той й разказваше за детството си и за пътуванията, които беше направил с чичо си. Отговаряше честно на всеки неин въпрос, понякога с болка, понякога засрамен, но всеки път, без да се колебае. Когато Клара го попита за родителите му, той й разказа истината. Те не бяха загинали при злополука с карета, както казваха всички. Изобщо не е било нещастен случай, а хладнокръвно убийство и самоубийство. Бил е сложен край не само на живота на родителите на Люсиен, но и на живота на любовника на неговата майка, с когото тя избягала, но бащата на Люсиен ги настигнал. Освен чичо му, Клара била единственият човек, който знаел истината и тя усещаше инстинктивно, че няма да я разкаже никому.

— Клара, между нас не бива да има тайни — каза той един ден, докато се разхождаха край езерото. — Женени хора не трябва да имат тайни един от друг. Аз винаги ще ти казвам истината, ако го правиш и ти.

И така, след неин въпрос той й разказа, че вече пет пъти е спал с жена — неговият чичо уредил срещите малко след петнайсетия му рожден ден. Първия път било в Италия, с много по-възрастна жена, която не продумала почти нищо, но с уменията и търпението си предизвикала огромната му благодарност и възхищението му, след това се случило още няколко пъти, в различни страни, където са били. Той знаел много добре как се правят деца. По-късно това щеше да наскърби Клара, но тогава, на тринайсет, тя беше като омагьосана и искаше да научи всяка подробност. Той изпълни драговолно нейното желание и я шокира с разказите си, но после я привлече към себе си на тревата, прегърна я през кръста и каза: — Клара, не бива да мислиш, че ще мога някога да те мамя. Чичо Роби казва, че когато един мъж намери жената, за която иска да се ожени, той трябва да забрави всички останали и да встъпи с доверие в брака, иначе той не е честен мъж. Не мога да върна вече станалото, но докато сме женени, нито ще мисля за друга жена, нито ще я докосвам.

В нощта, преди да си замине, Люсиен се промъкна посред нощ в стаята на Клара.

— Исках само да се сбогувам спокойно с теб — обясни той, седна на леглото до нея и хвана ръцете й.

— Бих искала да не си отиваш — изрече тя бързо и се разплака. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен — отговори той и я целуна по мократа буза. — Още си много млада, Клара, и аз не бива да го забравям. Но те обичам от цялото си сърце и няма да обичам друга.

— И аз те обичам, Люсиен.

— Моля се да е така — прошепна той. — Клара, толкова си млада… но те моля, не забравяй нито мен, нито обещанията си. Аз няма да забравя моите и един ден, кълна ти се, ще те възнаградя за верността ти. Искам да прекарам живота си като те правя най-щастливата жена на света.