Магията на страстта

6

— Закъснява, разбира се. — Ана Хънингтън забоде брошката под лявото си рамо и огледа още веднъж отражението си в огледалото. — Винаги е закъснявал. И винаги ще го прави. Изглежда закъснял е от самото начало, хващам се на бас, че се е родил със закъснение.

Застанала зад стола на леля си, Клара хвърли тревожен поглед на отражението си в огледалото.

— Сигурна съм, че има сериозна причина за закъснението. Нали ни предупреди все пак.

— Е да, изпрати ни бележка. — Ана приглади няколко кичура на гъстата си руса коса. — Той е най-добре възпитаният мъж на широкия божи свят. Ако смъртта се появи собственолично в салона на лорд Манинг, ще й бъдат предложени стол и чаша чай, преди сър Робърт да я попита на какво дължи удоволствието на това посещение.

— Откакто сме в Лондон, лордът е наистина чудесен в грижите си за нас — протестира Клара. — Просто не зная какво щяхме да правим без него. Той положи всички усилия, за да се чувстваме удобно.

— Виж, за това съм сигурна — отвърна сухо Ана.

— Беше много мил — упорстваше Клара. — Можеш ли да си представиш хаоса, ако не беше той. Нали знаеш какъв безнадежден случай е татко при подобни обстоятелства.

Ана Хънингтън срещна погледа на племенницата си в огледалото и заяви открито:

— Много добре ми е известно какъв е баща ти, но просто не мога да повярвам, че се е съгласил на този ужасен брак.

— О, леличко, недей…

Ана се обърна и улови слабичките ръце на Клара.

— Съжалявам, Клара, но аз не мога да приема нито виконт Калън, нито неговия чичо. През годините, които идват, той ще те направи нещастна и съм готова да извия врата на брат си, задето е толкова наивен и допуска противното. Единственото, за което мисли, е колко мил и любезен е бил Едуард, нещо напълно естествено, струва ми се, след като двамата бяха най-близки приятели. Но споменът за един покойник съвсем не е достатъчно основание, за да те пожертва на отвратителния му син.

— Не, не е жертва — възрази Клара и стисна ръката на леля си. — Разбери, моля те, че искам да се омъжа за Люсиен, въпреки че, да си призная, преди имах известни съмнения. Татко никога не би ме принудил, ако аз не се бях съгласила. Откровено казано и той, и мама бяха доста разтревожени.

Ана се надигна с въздишка и отиде до един от високите прозорци да погледне към улицата.

— Закъсняват — повтори тя и поклати глава. — Ох, Робърт, не можеш да не създаваш напрежение. — Тя помълча малко. — Искам да знаеш, че те са луди. Цялата банда. Клара, Брайландовци винаги са причинявали само ядове, с каквото и да са се залавяли — натърти тя бавно. — Имаш още седмица време, за да се замислиш какво правиш. Още не е късно да сложиш край на цялата тази история. Само да промениш мнението си и ще те върна веднага в Сейнт Дженивиъв. Та ако ще и в деня на сватбата. Но ако изпълниш намерението си и се омъжиш за Люсиен Брайланд, може би никога вече няма да имаш възможност да се отървеш от него.

Клара се присъедини към леля си до прозореца, усмихна й се успокояващо.

— Не, няма да го сторя. Не мисля, че би трябвало да се освободя от Люсиен Брайланд, дори ако живеехме на двата противоположни края на света. Вече опитах, но наистина няма смисъл. Леличко, зная какъв мъж е и бих излъгала, ако кажа, че не изпитвам страх. Но какво друго мога да направя?

— О, миличка — измърмори леля Ана, — значи в такова състояние се намираш? — Тя докосна с връхчетата на пръстите бузата на племенницата си. — В такъв случай съжалявам, много, много съжалявам.

— Моля те, разкажи ми какво се е случи преди години между теб и лорда — помоли тихичко Клара, но си прехапа езика, когато видя мъката, изписана на красивото лице на леля й. — Прости ми, че те попитах, зная, че не искаш да говориш за това. Но вчера, като ви видях „При Алмак“, се запитах — какво ли е могло да се случи между вас двамата? Ти някога си го обичала. Зная, защото макар да бях тогава много млада, помня добре. А вчера ти го погледна по същия начин, по който го правеше тогава. Той също те гледаше така. Сякаш умира от глад, а ти си единствената храна, с която би могъл да засити глада си.

— Клара!

— Вярно е! — настоя тя и се изчерви дори по-силно от леля си. — Не бях единствената, която го забеляза. Стояхте като две статуи и за повече от половин минута направо се бяхте втренчили един в друг.

— О, Клара — Ана простена леко и се отпусна на леглото. — Много трудно е да се обясни. Когато човек е млад и влюбен, светът изглежда съвсем иначе. Аз — той и аз — и двамата направихме грешка. Затова не искам да сгрешиш сега и ти, като се омъжиш на виконт Калън. Скъпа моя, такива грешки не са дреболия. Те променят целия ти живот. А когато станеш по-зряла и почнеш да виждаш по-ясно, вече е късно да се върнеш. Вече си избрала посоката и не можеш да я промениш.

— Значи би предпочела да се беше омъжила за него? — попита Клара и седна на леглото до нея. — За лорда?

— Това вече няма никакво значение — отговори кротко Ана. — Не се омъжих за него и сега имам Сара и живот, в който за Робърт Брайланд няма никакво място. Но онова, което ти искаш всъщност да знаеш, е дали съм съжалявала някога за решението си да скъсам годежа си с лорда, дори ако това опростява твърде много нещата. Съжалявам за младостта и неопитността си, за глупавите си представи за това каква трябва да е любовта. Мога да погледна назад и съвсем категорично да кажа, че ако знаех тогава онова, което зная днес, никога не бих развалила така прибързано годежа. Разбери ме правилно, Клара. Твоят чичо Филип беше добър човек и прекрасен съпруг откакто е умрял, не минава ден, в който да не ми липсва.

— Разбира се — каза бързо Клара. — Аз много обичах чичо Филип.

— Аз също — потвърди и Ана. — Но и да не беше така, нали той ми подари Сара, а тя е най-голямото щастие в живота ми.

— Но ти толкова си обичала лорда.

— Така е — съгласи се Ана. — Толкова го обичах, че ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне от това чувство. Нощем лежах будна и обзета от благоговение, само защото този мъж го имаше на света. Трудно е да се обясни — добави тя. — Като поглеждам назад, трябва да кажа, че и силата на това чувство, и начина, по който го оставих да расте, бяха незрели. Сякаш плуваш в океан и се оставяш да потънеш, само защото водата е толкова приятна. При това бях убедена, че и той изпитва същото. Но за човек като Робърт любовта е, може би, само наивна идея. — В гласа й прозвучаха горчиви нотки. — О, не се съмнявам, че е изпитвал нещо към мен. Доказа го в редица случаи. Въпреки това, като поглеждам сега назад, виждам защо го е правил. — Тя се усмихна леко на племенницата си. — Плътско желание. Боя се, че не много повече.

Лицето на Клара остана сериозно.

— Какво стана?

— Направих голямата грешка да го моля за вярност. А това, мила моя, не беше модерно. Мъж, който няма две или три любовници, разочарова приятелите си. За бога, не ме гледай така. Не говоря за мъже като баща ти. — Тя се изсмя. — Трябваше да се изразя по-ясно. Модерен мъж като Робърт, който държи на това как изглежда в очите на обществото, е тъкмо от типа мъже, за който говорим. Знаех, че Робърт има метреса, една чудно хубава актриса на име Даяна, която е издържал две години, преди да се запознае с мен. Понеже вярвах, че любовта му към мен е не по-малка от моята към него, помолих го да се раздели с нея и той се съгласи. Разказа ми, че е решил да сложи край на всичко това, още преди да поиска ръката ми.

Клара не го очакваше.

— Наистина ли ти го каза? А после…

— Били са празни приказки, мила — продължи Ана, — не беше истина. Сварих него и Даяна в Лондон, където Робърт ме беше довел за приготовленията около сватбата. По-точно на два пъти. Първия път във Воксхол, където Робърт се извини пред нашата компания и се забави толкова, че взех да се притеснявам. Един от приятелите ми дойде с мен да го търсим и двамата се натъкнахме на лорд Манинг и красивата му възлюбена в една, както бих се изразила за нежни уши, твърде интимна прегръдка.

— О, скъпа! — възкликна Клара.

— Е, така беше — усмихна се бледо Ана. — И аз го възприех така. Но той ми обясни, че искал да се раздели окончателно с метресата си, предложил й обезщетение и тъкмо, когато сме дошли ние с приятеля му, Даяна изразявала благодарността си за финансовата подкрепа. Трябва да кажа, че оттогава се възхищавам на актьорския талант на тази жена. Тя успя да се престори едновременно на ужасена и зарадвана от присъствието ни.

— О, не, лельо Ана — избухна Клара. — Било е ужасно. Лордът извини ли ти се?

— Да се е извинил? — повтори Ана през смях. — Скъпа, той беше станал направо тъмночервен от притеснение. Дори отиде дотам, че на другата сутрин, когато леля ми Юнайс най-сетне го въведе, той падна на колене пред мен. Това нямаше, разбира се, никакво значение. Всичко, което този мъж трябваше да направи, беше да ме целуне и щях да съм вече в краката му. Беше, както ти казах, луда любов.

— Ти си му простила?

— Напълно — увери я Ана. — Повярвах на всяка негова дума за станалото и на обещанието му, че не желае да има вече никога нищо общо с прекрасната Даяна. Аз исках да му вярвам и да мисля, че е човек на честта. Тъкмо съзнанието, че всичките му обещания са само лъжи, ме накараха да скъсам годежа. Допускам, че с течение на времето щях да свикна да живея с прегрешенията му, стига той да не говори за тях, но да зная, че ме е лъгал, докато е коленичил пред мен, докато ме е гледал право в очите… — Тя поклати глава. — Не можех да се омъжа за човек, на когото нямах доверие. Беше невъзможно.

— Струва ми се все пак, че лордът е човек на честта — каза Клара. — Просто не си представям, че е могъл да стори подобно нещо, поне не без разумно обяснение.

Лицето на Ана беше сериозно и разстроено.

— Сварих го да напуска посред бял ден дома на любовницата си, само няколко дена след като ми беше дал всички тези тържествени обещания и уверения в невинност. Беше сутрин. Отивахме с леля да изпробвам още веднъж булчинската си рокля. Имаше голямо движение и напредвахме много бавно. Често съм се питала как ли щеше да протече животът ми, ако кочияшът не беше решил да избере път, по който обикновено не минавахме. Тогава нямаше да видя Робърт да излиза от къщата й. Но той стоеше на вратата, дрехите изпомачкани след, както предполагам, много дълга нощ, и небръснат. Не можеше да има съмнение, че е прекарал нощта там, с нея.

— И си сигурна, че е била нейната къща? — попита Клара. — На Даяна? Самата нея не си видяла, или?

— Не, нея не видях, но видях Робърт и той също ме видя. Никога, нито преди, нито след това, не съм виждала лице като неговото тогава. Дори челюстта му увисна. Но, — въздъхна тя — лорд Манинг е винаги учтив. Той затвори уста, наложи си шапката и си тръгна преди някой да ни свари да се зяпаме като полуидиоти. Излишно е да ти казвам, че не отидох на пробата. Той се яви един час по-късно в салона на леля Юнайс и призна, че е прекарал нощта в къщата на Даяна. Празнували с неколцина приятели сватбата ни и бил толкова пиян, че просто объркал някои неща. Отишъл при Даяна по стар навик, понеже тя винаги се грижела толкова добре за него.

— Боже милостиви! — измърмори Клара. — Предполагам, че… предполагам, че това вече е преляло чашата.

— Така си помислих и аз — каза Ана, стана, върна се при прозореца и постоя там минута мълчаливо, преди да продължи — Той се разкайваше сърцераздирателно, каза, че подобно нещо никога няма да се повтори. Попитах го защо трябва да му повярвам втори път, а той отговори, че просто трябва да го направя, в противен случай бракът нямал смисъл. Един мъж и една жена трябвало поне да си имат доверие. Той ми бил дал дума и очаквал да я приема. Не желаел да печели доверието ми. Ако не желая да му го дам доброволно, ако не вярвам на честната му дума, той нямало да проси.

Отново минаха няколко минути, през които тя гледаше с безизразно лице към улицата.

— Изглеждаше сякаш аз съм виновната, а не той и в този миг ми стана ясно, че той изобщо не ме обича. Желаеше ме само плътски и освен това му трябваше и графиня с добро потекло. Той щеше да се ожени за мен и да ми бъде добър и внимателен съпруг, но никога нямаше да ме обича. И така — прошепна тя — аз свалих пръстена от пръста си и му го върнах. Той заговори само още веднъж и с най-безизразния тон, който съм чувала някога, помоли ме да не развалям годежа. — Ана вдигна ръка и притисна длан към стъклото. — Каза дори „моля те“, но аз не желаех да отстъпя. Бях инат и ядосана. И глупава. Сърцето ми беше разбито, но не и гордостта ми. Казах му да си върви и той го направи. — Тя затвори очи и притисна чело към стъклото. — Беше преди близо единайсет години. Снощи в „При Алмак“ го виждах за пръв път от тогава.

— О, лельо Ана, толкова съжалявам.

Като чу напоения със сълзи глас на племенницата си, Ана вдигна глава, отвори очи и се усмихна.

— Не бъди глупава, скъпа. Всичко беше много отдавна. Човек трябва да приема живота, какъвто дойде, и колкото може по-малко да съжалява.

— Но ти си го обичала! — възкликна Клара и изхълца. — Как си могла тогава да се омъжиш за чичо Филип?

— Никога не съм съжалявала, че се омъжих за полковник Хънингтън. Но признавам, че беше грешка да се омъжа толкова скоро, без да дам на Робърт и на себе си време да оправим нещата. Не беше твърде честно и по отношение на Филип. Причиних му тъкмо онова, което искаше да ми причини Робърт. Омъжих се за него, без да го обичам, само защото знаех, че ще се разбираме добре. Но щом съм могла да бъда толкова лицемерна, значи съм могла да бъда такава и спрямо Робърт, когото все пак обичах. Но какво да ти кажа, бях направила избора си и връщане назад нямаше.

— Ти още обичаш лорд Манинг — реши Клара и избърса една сълза от бузата си.

— Няма никакво значение дали го обичам или не. Сама си оправих леглото и сега си лежа в него щастлива и доволна. Въпросът, който ти трябва да си поставиш, скъпа моя, е дали изборът ти да се омъжиш за виконт Калън е най-добрият за теб. Аз загубих лорд Манинг, защото не можех да разсъждавам ясно, защото взех решението си в разгара на чувствата и защото бях твърде горда да го променя. Не се омъжвай и ти по същата причина за този коравосърдечен човек. Поразмисли, преди да се отдадеш за цял живот в негова власт. Наистина ли мислиш, че виконт Калън те обича или поне държи на тебе?

Клара поклати мълчаливо глава.

— Той беше мрачно, мълчаливо момче — продължи Ана, — и се превърна в мрачен, мълчалив мъж. За разлика от него ти си била винаги ясна и лъчезарна като слънчев лъч. Ако успееш да внесеш малко светлина в живота му, то ще е истинско чудо. Но аз се боя да не стане по-скоро противното.

— Аз го обичам — призна Клара и впери поглед в ръцете си. — Дори ако той ме въвлече в мрак, ще ми остане поне това.

Ана Хънингтън се загледа с тежка въздишка в сведената глава на племенницата си, докато някакво движение долу на улицата не я отвлече.

— Пристигнаха — каза тя. — Робърт тъкмо слиза с присъщата си елегантност от каляската. Толкова изискан мъж. Трябваше да предположа, че с възрастта ще става все по-привлекателен. — Ана се дръпна от прозореца и си взе шапката. — Да вървим, Клара, ще ми се всичко това да приключи час по-скоро.