Малчугана

Глава петаХОРА НЕ ХОРА

— Стойте си по местата! — весело изкомандува Комов, подхвана калъфите с апаратурата и излезе.

Погледнах Мая. Тя стоеше като вкаменена по средата на кабината със замъглен поглед и беззвучно мърдаше устните си — мислеше.

Погледнах Вандерхузе. Веждите на Вандерхузе бяха високо вдигнати, бакенбардите му бяха разрошени и за пръв път, откак го помня, той приличаше не на млекопитаещо, а на риба-дявол, извадена от водата. На обзорния екран Комов, накачен с апаратурата, бодро крачеше към блатото покрай строителната площадка.

— Така-така! — произнесе Мая. — Ето, значи, за какво са били играчките…

— Защо? — живо се заинтересува Вандерхузе.

— Той е играл с тях — обясни Мая.

— Кой? — попита Вандерхузе. — Комов ли?

— Не. Семьонов.

— Семьонов ли? — повтори учудено Вандерхузе. — Хм… Е, и какво?

— Семьонов — малкият — нетърпеливо казах. — Пътникът. Детето.

— Какво дете?

— Детето на Семьонови! — каза Мая. — Разбирате ли сега за какво им е било шиещото устройство? Разните му там шапчици, камизолки и пеленки…

— Пеленки! — повтори поразеният Вандерхузе. — Значи, на тях им се е родило дете! Да-да-да-да! А аз дори се учудих къде са намерили пътник, при това със същото фамилно име. На мен дори и наум… Разбира се!

Прозвуча сигналът на радиоповикването. Отговорих машинално. Беше Вадик. Говореше бързо и тихо — изглежда се боеше, че ще го засекат…

— Стас, какво се е случило при вас? Само по-бързо, ние сега се вдигаме…

— Това бързо не можеш го разказа — отвърнах недоволно.

— А ти — с две думи. Кораба на Странниците ли сте намерили?

— Какви Странници? — смаях се аз. — Къде?

— Ами, тези… които ги търси Горбовски…

— Кой го е намерил?

— Вие сте го намерили! Намерили сте го, нали? — Гласът му изведнъж се промени. — Проверявам настройката — строго произнесе той. — Прекъсвам.

— Какво са намерили там? — попита Вандерхузе. — Какъв кораб?

Махнах с ръка.

— Просто така, любопитни… Значи, той се е родил през април тридесет и трета, а за последен път те са се обадили през май тридесет и четвърта… Яков, колко често е трябвало да предават съобщения?

— Веднъж на месец — каза Вандерхузе. — Ако корабът се намира в свободно разузнаване…

— Една минутка — спрях го аз. — Май, юни…

— Тринадесет месеца — каза Мая.

Не повярвах и пресметнах наново.

— Да — проговорих.

— Невероятно, нали?

— Какво, собствено, е невероятно? — внимателно попита Вандерхузе.

— В деня на катастрофата — отвърна Мая — детето е било на година и един месец. Как е оживяло?

— Аборигените — казах. — Семьонов е изтрил бордовия дневник. Значи е видял някого… И нямаше защо Комов да ми се зъби! Това беше истински детски плач! Какво, да не би да не съм чувал едногодишни деца?… Те са записали всичко, а когато пораснало, дали са му го да чуе…

— За да се запише, трябва да има техника — проговори Мая.

— Е, ако не са записали, то са запомнили — отвърнах. — Това не е важно.

— Аха — произнесе Вандерхузе. — Той е видял или нехуманоиди, или хуманоиди, но в стадий на машинна цивилизация. И затова е изтрил бордовия дневник. Според инструкцията.

— Не прилича на машинна цивилизация — рече Мая.

— Значи, нехуманоиди… — Мен ме осени изведнъж. — Момчета — казах, — ако тук има нехуманоиди, това е такъв случай, че просто не знам… Човек-посредник, разбирате ли? Той е и човек, и не човек, хуманоид и нехуманоид! Такова нещо още не се е случвало. За това никой дори не би посмял да мечтае!

Бях във възторг. Мая също беше във възторг. Перспективите ни заслепяваха. Мъгливи, неясни, но ослепително пъстри. Работата не беше само в това, че за пръв път в историята ставаше възможен контактът с нехуманоиди. Човечеството получаваше едно уникално огледало, пред човечеството се отваряше врата към съвършено недостъпния по-рано, непостижим свят на една принципно друга психология и най-после мъгливите идеи на Комов за вертикалната цивилизация получаваха експериментален фундамент…

— За какво им е на нехуманоидите да се занимават с човешко дете? — произнесе замислено Вандерхузе. — За какво им е и какво разбират от това?

Перспективите загубиха малко от блясъка си, но Мая веднага каза предизвикателно:

— На Земята са известни случаи, когато нехуманоиди са възпитавали човешки деца.

— Но това е на Земята! — каза тъжно Вандерхузе.

И беше прав. Всички известни разумни нехуманоиди стояха много по-далеч от човека, отколкото вълците или дори октоподите. Нали такъв сериозен специалист като Крюгер твърдеше, че разумните голи охлюви от Гарота възприемат човека с цялата негова техника не като явление от реалния свят, а като плод на своето невъобразимо въображение…

— И въпреки всичко то е оцеляло и е пораснало! — каза Мая.

И също беше права.

Аз по природа съм скептик. Не обичам да прекалявам и много да фантазирам. Не съм като Мая. Но тук просто нищо друго не може да се предположи. Дете на една година. Ледена пустиня. Самичко. Съвсем ясно бе, че оставено само на себе си, нямаше да може да оживее. А от друга страна — изтритият бордови дневник. Какво още би могло да се измисли? Някакви пришълци-хуманоиди случайно са се оказали тук, отгледали са го, а след това са отлетели… Глупаво е, нали…

— А може би то не е оживяло? — каза Мая. — Може би всичко, което е останало от него, са плачът му и гласовете на родителите му.

За момент ми се стори, че всичко рухна. Тая Мая все ще измисли нещо. Но веднага съобразих.

— А как влиза в кораба? Как командува моите кибери? Не, драги мои, или ние сме срещнали в Космоса една точна — разбирате ли, — точна, идеална реплика на човечеството, или това е космически Маугли. Не зная кое е по-вероятно.

— И аз не зная — проговори Мая.

— И аз — каза Вандерхузе.

От репродуктора се разнесе гласът на Комов:

— Внимание, вие на борда! Излязох на позиция. Добре да се наблюдава околността. Оттук не виждам много. Радиограми имаше ли?

Погледнах в приемното отделение.

— Цяла пачка — отговорих аз.

— Цяла пачка — каза Вандерхузе по микрофона.

— Стас, изпратихте ли моите радиограми?

— А… още не всичките — отвърнах аз, сядайки бързо пред радиостанцията.

— Още не всичките — съобщи Вандерхузе по микрофона.

— Безредие цари на палубата! — заяви Комов. — Стига сте философствували, започвайте работа. Мая, следете екраните. Забравете всичко и следете екраните. Попов, след десет минути и последната ми радиограма да бъде в ефира. Яков, прочетете какво е дошло на мое име.

Когато завърших предаването и се огледах, всички работеха. Мая седеше пред наблюдателния пулт — на панорамния екран се виждаше Комов, една мъничка фигурка край самия бряг; над блатото се движеше мъглата и никакво друго движение не се забелязваше в кръг от триста и шестдесет градуса, с радиус седем километра от кораба. Комов седеше с гръб към нас; очевидно очакваше, че нашият Маугли ще се появи откъм блатото. Мая бавно въртеше глава, оглеждайки околността, и от време на време даваше максимално увеличение на някой подозрителен участък — тогава върху екраните на малките монитори се появяваше ту клюмнал храст, ту виолетова сянка на дюна върху искрящия пясък, ту някое неопределено петно в рядката четина на дърветата-джуджета.

Вандерхузе боботеше монотонно в микрофона: „…варианти на психотипа две точки шестнадесет ен дроб тридесет и две зета или шестнадесет ем… дроб тридесет и едно ипсилон…“ — „Достатъчно — отговаряше Комов. — Следващата.“ „Земята, Лондон, Картрайт. Уважаеми Генадий, още веднъж напомням за обещанието ви да дадете мнение…“ „Достатъчно. Следващата.“ „Прес-центърът…“ „Достатъчно. По-нататък, Яков, четете само това, което е от Центъра или от базата.“ Пауза. Вандерхузе сортираше картичките. „Центъра, Бадер. Поисканата от вас апаратура нула се изпраща в базата, съобщете вашите предварителни съображения по следните точки: първо — други вероятни зони, обитавани от аборигените…“ „Достатъчно. По-нататък…“

В този момент ме повика базата. Сидоров търсеше Комов.

— Комов е на контакт, Михаил Албертович — казах някак виновно.

— Контактът започна ли?

— Не още. Чакаме.

Сидоров се покашля.

— Е, добре, ще се свържа с него по-късно. Не е спешно. — Той помълча. — Вълнувате ли се?

Анализирах състоянието си.

— Н-не че се вълнуваме… Някак странно е. Като насън. Като в приказките.

Сидоров въздъхна.

— Няма да ви преча — каза той. — Желая ви успех.

Аз му благодарих. След това сложих лакът на пулта, подпрях брадата си с ръка и отново се задълбочих в своите усещания. Да, беше някак си странно. Човек-нечовек. Май че в същност то не може да бъде наречено човек. Човешкото дете, възпитано от вълците, става вълк. От мечките — мечка. Ами ако един октопод се заеме да възпитава човешко дете? Не да го яде, а да започне да го възпитава… Работата дори не е в това. И вълкът, и мечката, и октоподът — всички те са лишени от разум. Или поне от това, което ксенолозите наричат разум. А ако нашия Маугли са го възпитали разумни същества, които в известен смисъл са октоподи?… И дори още по-чужди от октоподите… Та нали те са го научили да излъчва защитни фантоми, научили са го на мимикрия — човешкият организъм не е пригоден за подобни номера, значи това е изкуствено приспособление… Чакай, чакай, а за какво му е тая мимикрия? От кого е приучен да се защищава? Нали планетата е пустинна! Значи, не е пустинна.

Аз си представих огромни пещери, изпълнени с тайнствена виолетова светлина, мрачни разклонения, в които се е притаила смъртна опасност, и малкото момченце, което се прокрадва покрай лепкавата стена, готово всеки момент да изчезне, да се разтвори в измамното сияние, като остави на врага своята нетрайна, разтопяваща се сянка. Бедното момче! Веднага трябва да бъде отведено оттук… Стоп-стоп-стоп! Всичко това е глупост. Това не може да бъде. Не може да съществува сложен, мъдър, с много опит вид живот и около него да не кипи по-елементарен, по-прост живот. Колко вида живи същества откриха тук? Май единадесет или дванадесет — и това в целия диапазон от вируса до човешкото дете. Не, това е невъзможно. Тук нещо не е в ред. Добре, скоро ще разберем. Малчугана ще ни разкаже всичко. Ами ако не разкаже? Много ли разказаха на хората за вълците децата-вълци? На какво ли разчита Комов? Прииска ми се веднага, без да се бавя, да го попитам на какво разчита.

Когато прочете последната радиограма, Вандерхузе се изтегна в креслото, сложи ръце на тила и замислено произнесе;

— А пък аз познавах Семьонови. Трябва да кажа, че бяха чудесни и в същото време много странни хора. Романтици, влюбени в миналото. Разбира се, Шура знаеше всички старинни закони, вечно ги цитираше. На нас ни се струваха смешни и нелепи, а той намираше в тях някаква прелест… Катастрофа, агония, страшни чудовища нахълтват в кораба… Да се унищожи бордовият дневник, да се изтрие собствената следа в пространството — та нали на другия й край е Земята! Да, това е съвсем в неговия стил. — Вандерхузе помълча. — Между другото тези, които търсят усамотение, са много повече, отколкото ние с вас си мислим. Та усамотяването не е толкова лошо нещо, вие как мислите?

— Не е за мен — кратко каза Мая, без да се откъсва от екрана.

— Това е, защото си млада — възрази Вандерхузе. — На твоята възраст Шура Семьонов също обичаше и сам да дружи с много хора, и мнозина да дружат с него. И да работят заедно — в голяма шумна група. И да устройват „мозъчни битки“, и непрекъснато да бъдат във весело напрежение, и непрекъснато да се състезават, все едно за какво — скокове с крила, брой остроти за единица време, знаене наизуст на всякакви таблици… по всичко. А в паузите да пее с акомпанимент на некофон колкото му глас държи куплети, собствено съчинение… — Вандерхузе въздъхна. — Обикновено това свършва със започването на истинската любов… Впрочем за това не знам нищо. Знам само, че от двадесета година Шурик и Мари отидоха а групата за свободна разузнаване. Оттогава в същност нито веднъж не съм ги виждал. Веднъж говорихме по видеото… Тогава бях диспечер и Шура искаше от мен разрешение за отлитане от Пандора. — Вандерхузе отново въздъхна. — Между другото, бащата на Шура, Павел Александрович, е още жив. Трябва да отидем непременно при него, като се върнем… — Помълча. — Ако искате да знаете — заяви той, — аз винаги съм бил против свободното разузнаване. Архаизъм. Скитат из Космоса поединично, а е опасно, научният резултат е нищожен, понякога дори пречат… Помните ли историята с Камерер? Всички те се преструват, че уж сме овладели Космоса, че уж се чувствуваме в Космоса като у дома си. Това не е вярно. И никога няма да бъде вярно. Космосът винаги ще си бъде Космос, а човекът винаги ще си бъде само човек. Наистина, ще става все по-опитен и по-опитен, но никакъв опит няма да му е достатъчен, за да се чувствува в Космоса като у дома си… Според мен Шура и Мари така и не намериха в Космоса нищо, или поне нищо такова, за което би си струвало да се разказва на масата в каюткампанията.

— Но затова пък са били щастливи — каза Мая, без да се обръща.

— Защо мислиш така?

— В противен случай щяха да се върнат! За какво им е трябвало да търсят нещо си, ако и така са били щастливи? — Мая погледна сърдито Вандерхузе. — Изобщо какво друго, освен щастие, си струва да се търси?

— Бих могъл да ти отговоря, че този, който е щастлив, той нищо не търси — каза Вандерхузе, — но аз не съм подготвен за такъв дълбок спор, пък и ти също не си, как смяташ? Рано или късно ще започнем да обобщаваме понятието щастие и за нехуманоидите.

— Вие на борда! — раздаде се гласът на Комов. — Наблюдавайте внимателно!

— Именно това и аз исках да кажа — проговори Вандерхузе и Мая отново се обърна към екрана.

Сега и тримата гледахме в екрана. Слънцето беше съвсем ниско, висеше над самите върхове и на хълмовете вече лежаха сенки. Пистата ярко блестеше, облакът пара над блатото сега изглеждаше тежък и неподвижен, а върхът му, през който се промъкваше слънчевата светлина, бе станал пронизващо виолетов. Всичко наоколо, дори и самият Комов, беше съвсем неподвижно.

— Пет часът — каза тихо Вандерхузе. — Не е ли време да обядваме? Генадий, вие кога ще ядете?

— На мен не ми трябва нищо — каза Комов. — Взех със себе си. А вие се нахранете, след това може и да не ви бъде до ядене.

Станах.

— Отивам да приготвя. Какви са поръчките?

В този момент Вандерхузе каза:

— Виждам го!

— Къде? — веднага попита Комов.

— Върви по брега към нас, откъм айсберга. На шестдесет градуса вляво, ако сте обърнат към кораба.

— Аха — каза Мая. — Аз също виждам! Наистина, върви.

— Не виждам! — каза нетърпеливо Комов. — Дайте координатите по далекомера.

Вандерхузе пъхна лице в рамката на далекомера и продиктува координатите. Сега и аз видях: покрай самата ивица от черна вода, без да бърза, сякаш неохотно, към кораба се мъкнеше една зеленикава, странно превита фигурка.

— Не, не виждам — каза Комов с досада. — Разказвайте ми.

— Е-е, значи така… — започна Вандерхузе и се окашля. — Върви бавно, гледа към нас… в ръцете му — наръч от някакви пръчки… Спря се, порови с крак в пясъка… Бр-р-р, в такъв студ — гол-голеничък… Тръгна пак… Генадий, гледа във вашата посока… Интересно, анатомията му не е човешка, по-точно, не съвсем човешка… Ето, пак се спря и през цялото време гледа към вас. Генадий, нима не го виждате? Той е точно на вашия траверс, сега е по-близко до вас, отколкото до нас…

Пиер Александрович Семьонов, космическият Маугли, се приближаваше. В момента разстоянието до него беше двеста метра и когато Мая даваше на монитора увеличеното му изображение, можеше да се разгледат дори ресниците му. Точно в този момент залязващото слънце надникна между два планински върха, отново стана съвсем светло, дълги сенки се протегнаха надлъж по плажа.

Това беше дете, момче на дванадесетина години, ъгловато, кокалесто, дългокрако, с остри плешки и лакти, но с това се и изчерпваше приликата му с обикновено момче. Лицето му вече не беше момчешко — с човешки черти, но съвършено неподвижно, окаменяло, замръзнало като маска. Само очите му бяха живи, големи, тъмни, те се стрелкаха наляво и надясно, сякаш през процепите на маска. Ушите му бяха големи, щръкнали; дясното беше доста по-голямо от лявото, а под лявото по шията чак до ключицата тъмнееше неравен белег — груба, неправилна зараснала следа от рана. Червеникавите сплъстени коси падаха безредно по челото и раменете, стърчаха на различни страни, на темето се извисяваше един буен кичур. Зловещо, неприятно лице и като допълнение — с мъртвешки, синкаво-зелен оттенък, лъскаво, сякаш намазано с някаква мазнина. Впрочем така лъщеше и цялото му тяло. Беше съвършено голо и когато се приближи съвсем до кораба и хвърли наръча пръчки на пясъка, ясно се видя колко жилаво е цялото, без каквито и да е следи от трогателна детска беззащитност. Да, беше кокалесто, но не кльощаво — учудващо, като възрастен жилаво, не мускулесто, не атлет, а именно жилаво; видяха се и други страшни разкъсани белези — дълбок белег на лявата му страна през ребрата чак до бедрото, поради което беше и така изкривено, и още — белег на десния крак и дълбока вдлъбнатина в средата на гърдите. Да, види се, никак не му е било леко. Планетата старателно беше дъвкала и гризала човешкото дете, но накрая го беше приспособила към себе си.

Сега то беше на двадесет крачки, на самия край на мъртвото пространство. Наръчът пръчки беше в краката му, а то стоеше, отпуснало ръце, и гледаше кораба; разбира се, не можеше да види обективите, но ни се струваше, че ни гледа право в очите. И позата му не беше човешка. Не зная как да го обясня. Просто хората не стоят в такава поза. Никога. Нито когато си почиват, нито когато чакат, нито когато са в напрежение. Левият му крак беше малко назад и леко прегънат в коляното, но с цялата си тежест то се опираше именно на него. И бе издало напред лявото си рамо. Човек, готвещ се да мята диск, за момент може да заеме подобна поза — дълго така не се издържа, неудобно е, пък и некрасиво, а то стоеше, стоя няколко минути, а след това изведнъж приседна и започна да подрежда пръчките си. Казах — приседна, но това е неправилно: то клекна на левия си крак, а десния, без да го прегъва, протегна напред — дори като го гледаш, ти ставаше неудобно, особено когато почна да се занимава с пръчките, помагайки на ръцете си с десния крак. След това вдигна лице към нас, протегна ръце — с по една пръчка във всеки юмрук — и в този момент започна нещо такова, което изобщо не се наемам да опиша.

Мога само да кажа: лицето му оживя и не просто оживя, а се взриви от движения. Не зная колко мускула има човешкото лице, но при него те всичките наведнъж се раздвижиха и всеки самостоятелно, и всеки непрекъснато, и всеки необикновено сложно. Не зная с какво да сравня това. Може би с трептенето на ситни вълнички по водата при слънчева светлина, само че вълничките са еднообразни и хаотични, еднообразни в своята хаотичност, а тук през фойерверка на движенията прозираше някакъв определен ритъм, някакъв осмислен ред, това не беше болезнено конвулсивно треперене, агония, паника. Това беше танц на мускулите, ако може така да се изразя. И той тръгна от лицето, след това затанцуваха раменете, гърдите, запяха ръцете и сухите пръчки затрептяха в свитите юмруци, започнаха да се кръстосват, да се сплитат, да се борят — с шумолене, с барабанен тропот, с цвърчене, сякаш цяло поле щурци се бяха събрали под кораба. Това продължи не повече от минута, но на мен ми се премрежиха очите и ушите ми заглъхнаха. След това всичко започна да стихва. Танцът и пеенето преминаха от пръчките в ръцете, от ръцете в раменете, после в лицето и всичко свърши. Отново ни гледаше неподвижната маска. Момчето леко се вдигна, прекрачи през купчината пръчки и изведнъж влезе в мъртвото пространство5.

— Защо мълчите? — дереше се Комов. — Яков! Яков! Чувате ли ме? Защо мълчите?

Дойдох на себе си и потърсих с очи Комов. Ксенопсихологът стоеше в напрегната поза, с лице към кораба, от краката му се проточваше дълга сянка по пясъка. Вандерхузе се окашля и проговори:

— Слушам.

— Какво стана?

— Не се наемам да го разкажа — каза той. — Може би някой от вас, приятели?

— То разговаряше! — произнесе Мая със сподавен глас. — Така разговаряше!…

— Слушайте — казах аз. — Дали не е тръгнало към люка?

— Възможно е — отвърна Вандерхузе. — Генадий, то изчезна в мъртвото пространство. Може да е тръгнало към люка…

— Следете люка — изкомандува бързо Комов. — Ако влезе, веднага ми съобщете, а вие се затворете в кабината. — Той помълча. — Чакам ви след един час — проговори с някаква нова интонация, с обикновения си спокойно-делови тон и така, сякаш бе настрана от микрофона. — За един час ще се справите ли?

— Не разбрах — каза Вандерхузе.

— Затворете се! — раздразнено викна Комов право в микрофона. — Разбирате ли? Затворете се, ако влезе в кораба!

— Това разбрах — отговори Вандерхузе. — Къде ще ни чакате след час?

Настъпи мълчание.

— Чакам ви след един час — отново настрана от микрофона, деловито повтори Комов. — За един час ще се справите ли?

— Къде? — каза Вандерхузе. — Къде ще ни чакате?

— Яков, чувате ли ме? — викна обезпокоен Комов.

— Чувам ви отлично — произнесе Вандерхузе и объркано ни погледна. — Казахте, че ни чакате след един час. Къде?

— Аз не съм казвал… — започна Комов, но изведнъж гласът на Вандерхузе го прекъсна, също така приглушен, сякаш на разстояние от микрофона:

— А не е ли време да обядваме? На Стас сигурно му е домъчняло там, ти, Мая, как смяташ?

Мая нервно захихика.

— Та това е то… — проговори, като сочеше с пръст към екрана. — Това е то… там…

— Яков, какво става? — кресна Комов.

Един странен глас — дори не разбрах веднага чий е — произнесе:

— Аз тебе, старче, ще те излекувам, ще те вдигна на крака, човек ще те направя…

Мая, закрила с длани лицето си, хълцаше от нервен смях, като притискаше коленете си към брадата.

— Нищо особено, Генадий, — произнесе Вандерхузе, изтривайки с носна кърпа изпотеното си чело. — Недоразумение. Клиентът разговаря с нашите гласове. Ние го чуваме чрез външната акустика. Малко недоразумение, Генадий.

— Виждате ли го?

— Не… Впрочем ето — появи се.

Момчето отново стоеше при своите пръчки, вече в друга, но също неудобна поза. Пак гледаше право, в очите ни. След това устата му се поотвори, устните му странно се изкривиха, венците и зъбите отляво се оголиха и чухме гласа на Мая:

— В края на краищата, ако аз имах вашите бакенбарди, може би щях да гледам съвсем иначе на живота…

— Сега говори с гласа на Мая — съобщи невъзмутимо Вандерхузе. — А сега погледна към вас. Вие все още ли не го виждате?

Комов мълчеше. Момчето си стоеше, извило глава в посока към него, съвършено неподвижно, сякаш вкаменено — една странна фигура в сгъстяващия се здрач. И аз изведнъж разбрах, че това не беше то. Фигурата се топеше. През нея прозираше тъмният край на водата.

— Аха, виждам! — удовлетворено каза Комов. — То стои на двадесет крачки от кораба, нали?

— Да — отвърна Вандерхузе.

— Не е така — казах аз.

Вандерхузе се вгледа.

— Да-да, май не е така — съгласи се той. — Като че ли това е… как го наричате, Генадий? Фантом ли?

— Чакайте — каза Комов. — Ето, сега наистина го виждам. То идва към мене.

— Ти виждаш ли го? — попита ме Мая.

— Не — отговорих. — Тъмно е вече.

— Работата не е в тъмнината — възрази Мая.

Сигурно беше права. Наистина слънцето залезе и здрачът се сгъсти, но аз различавах Комов на екрана, виждах и изчезващия фантом, и пистата, и айсберга в далечината, а ето, момчето вече не виждах. След това видях, че Комов седна.

— Приближава се — проговори той полугласно — Сега ще бъда зает. Не пречете. Продължавайте внимателно да следите околността, но никакви локатори, изобщо никакви активни средства. Опитайте да се справите само чрез инфраоптиката. Край.

— На слука! — каза Вандерхузе в микрофона и стана. Имаше тържествен вид. Погледна ни строго над носа си, с обичайното плавно движение разроши бакенбардите и произнесе:

— Стадата са в оборите сега, свободни сме до утринната зора.

Мая се прозя конвулсивно и проговори;

— Спи ли ми се или какво? Или е от нерви?

— Между другото, сега ще имаме малко време за сън — заяви Вандерхузе. — Нека направим така. Мая да отиде да си почине. Аз оставам пред екрана, а Стас нека спи край радиостанцията. След четири часа ще го събудя, ти как мислиш, Стас?

Аз не възразих, макар и да се съмнявах, че Комов ще издържи толкова на студа. Мая, която не преставаше да се прозява, също не възрази. Когато тя излезе, предложих на Вандерхузе да сварим кафе, но той се отказа под някакъв смехотворен предлог — искаше, навярно, да поспя. Тогава се настаних край радиостанцията, прегледах новите радиограми, не открих нищо спешно и ги предадох на Вандерхузе.

Известно време той мълча. Никак не ми се спеше. И така, и инак се опитвах да си представя какви трябва да са възпитателите на Пиер Семьонов. Човешкото дете, възпитано от вълците, бяга на ръце и крака и ръмжи. Възпитаният от мечките човек — също. Изобщо възпитанието напълно определя модус вивенди на всяко същество. Тоест не напълно, но забележимо го определя. В същност защо нашият Маугли е останал изправен? Това води до определени мисли. Той ходи с нозете, активно ползува ръцете си, което само по себе си не е нещо вродено, а се възпитава. Той може да говори. Естествено, не разбира какво говори, но е явно, че тази част на мозъка, която управлява речта, при него действува великолепно… И как запомня всичко от един път! Странно, много странно. Нехуманоидите, за които съм чувал, биха били съвършено неспособни да възпитат така човешкото дете. Да го изхранят, да го опитомят — биха могли. Да го изследват в своите странни лаборатории, наподобяващи гигантски действуващ модел на чревен канал — също. биха могли. Но да видят в него човека, да идентифицират в него човека, да запазят човека в него — едва ли. Нима все пак те са хуманоиди?…

— Всеки случай — изведнъж каза Вандерхузе — те са хуманни в най-широкия смисъл на думата, какъвто може да бъде измислен, щом като са спасили живота на нашето дете; и са гениални, щом са успели да го възпитат така, че да прилича на човек, не знаейки може би нищо за ръцете и краката. Ти как мислиш, Стас?

Изхъмках неопределено и той замълча.

В кабината беше тихо. Базата не ни безпокоеше, Комов също не се обаждаше; на тъмния екран пламваха, преливайки се, пъстрите завеси на северното сияние и в тяхната призрачна светлина едва се виждаше Комов, седнал съвършено неподвижно, а момчето така и не можах да видя нито веднъж. Но явно при тях всичко беше наред, тъй като голямата бордова изчислителна машина започваше от време на време тихо да мляска и да бръмчи, като преработваше и организираше информацията, получена от транслатора. После задрямах и си спомням, че ми се присъниха някакви намръщени небръснати октоподи в сини анцузи и с чадъри, те ме учеха да ходя, а на мен ми беше толкова смешно, че през цялото време падах, като предизвиквах тяхното силно недоволство. Събудих се от мек и неприятен тласък в сърцето. Нещо се беше случило. Вандерхузе седеше, наведен напрегнато към екрана, вкопчил ръце в креслото.

— Стас — повика ме той тихо.

— Да?

— Погледни екрана.

И без това вече гледах към екрана, но не виждах засега нищо особено. Както и по-рано горяха и се преливаха небесните пламъци, Комов седеше в предишната поза, далечният айсберг блестеше в розово и зелено. След това видях.

— Над планините ли? — попитах шепнешком.

— Да. Именно над планините.

— Какво е това?

— Не зная.

— Отдавна ли е?

— Не зная. Забелязах го преди две минути. Мислех, че е смерч…

Отначало и аз помислих, че е смерч. Над бледата назъбена линия на хребета, върху фона на дъгоцветните завеси на сиянието се издигаше нещо като дълъг тънък камшик — черна крива, сякаш драскотина на екрана. Този камшик едва забележимо вибрираше, огъваше се, понякога като че ли пропадаше надолу и отново се изправяше и се виждаше, че не е гладък, а сякаш на коленца и прилича на бамбуков ствол. Стърчеше над хребета, до който имаше най-малко десет километра, сякаш някой беше извадил гигантска въдица иззад върховете. Той придаваше на познатия пейзаж върху екрана нереалния вид на декорация от куклен театър. Да се гледа това беше някак противоестествено и зловещо-смешно, както ако над върховете се беше появила неправдоподобна грамадна физиономия. Изобщо това беше нещо извън всякакви мащаби, нещо невъзможно, извън всички представи за пропорции.

— Те ли са? — попитах шепнешком.

— Невъзможно е това да е естествено… — проговори Вандерхузе. — Невъзможно е и да е изкуствено.

Същото чувствувах и аз.

— Трябва да съобщим на Комов — казах.

— Комов се е изключил — отвърна Вандерхузе. Насочваше далекомера. — Разстоянието не се променя. Четиринадесет километра. И това чудо страшно вибрира, цялото се тресе. Амплитудата не е по-малка от сто метра… Съвършено невъзможно нещо.

— На каква височина е? — промърморих.

— Около шестотин метра.

— Дявол да го вземе. — казах.

Той изведнъж скочи и натисна два клавиша наведнъж: на външното аварийно радиоповикване, „всички незабавно да се върнат на борда“ и на вътрешния сигнал „всички да се съберат в кабината“. След това се обърна към мен и с необичайно отривист глас изкомандува:

— Стас! Бегом на поста УАС6. Постави в готовност новото ПМО7. Стой и чакай. Без команда не предприемай нищо.

Изскочих в коридора. Зад вратите на каютите се чуваха заглушените отривисти трели на сигнала за събиране. Насреща ми тичаше Мая, която обличаше в движение куртката си. Беше с пантофи на бос крак.

— Какво се е случило? — с дрезгав от съня глас попита тя още отдалеч.

Махнах с ръка и по трапа се изтърсих долу, в поста за управление на активните средства. Леко ме тресеше, но в общи черти бях спокоен. В известен смисъл бях дори горд: очертаваше се рядка ситуация. Толкова рядка, че бях уверен: от момента на първия старт на този кораб никой още не беше влизал в поста УАС — освен може би работниците от космодрума за профилактичен преглед на автоматиката.

Повалих се в креслото, включих кръговия екран, изключих автоматиката на ПМО и веднага заблокирах кърмовата установка, за да не започна да стрелям в суматохата в надир8. След това се заех с нониусите на ръчното прицелване и изображението на екрана пропълзя през кръстосаните черни линии пред очите ми; пропълзя озъбеният айсберг, пропълзя мъгливата маса над блатото, пропълзя Комов — сега той стоеше, озарен от северното сияние, с гръб към нас и гледаше към планините… Още малко по-високо. Ето го. Черен, треперещ, нелеп, съвършено невъзможен. А редом с него — втори, по-къс, но расте пред очите ми, протяга се, огъва се… Дявол да го вземе, как го правят ония? Какви мощности са нужни и що за материал е това? Ама че зрелище!… Сега изглеждаше, като че ли чудовищна хлебарка се крие зад планините и показва оттам мустаците си. Пресметнах ъгъла на поразяване и нагласих така пресечените линии, че с един удар да улуча двете цели. Сега оставаше само да натисна педала…

— Пост УАС — ревна Вандерхузе.

— Тук постът на УАС! — отзовах се аз.

— Готовност!

— Тъй вярно, готовност!

Според мен, излезе много бойко.

— Виждаш ли двете цели? — с обикновен глас попита Вандерхузе.

— Да. И двете ги покривам с един импулс.

— Обърни внимание: четиридесет градуса източно — трета цел.

Погледнах: наистина, още един гигантски мустак се огъваше и трепереше в призрачната светлина на сиянието. Това не ми хареса. Ще успея или не? Друг изход нямаше, трябваше да успея… Мислено изрепетирах как пускам импулса, а след това с две движения насочвам оръдието към третата цел. Нищо, ще успея.

— Виждам третата цел — казах аз.

— Добре — каза Вандерхузе. — Ти обаче не се горещи. Ще се стреля само по моя команда.

— Тъй вярно — промърморих.

Те като ударят по кораба с някакъв… такъв… изкривител на пространството, ще има да чакам команда от теб. Явно ме тресеше. Стиснах ръце, за да дойда на себе си. След това погледнах какво прави Комов. Комов беше в ред. Седеше отново в предишната поза, извърнат настрана от гигантската хлебарка. Веднага се успокоих, още повече, че открих най-после дребната черна фигура редом с Комов. Дори ми стана неловко.

Какво ме беше прихванало? И в същност какви причини имах за паника? Е, показват някакви мустаци… Големи мустаци, няма спор, бих казал дори — смайващо големи мустаци. Но в края на краищата това вероятно не са никакви мустаци, а нещо като антени. Може би те просто ни наблюдават. Дори в същност не нас, а своя възпитаник, Пиер Александрович Семьонов наблюдаваха — как е значи, не се ли отнасят зле с него…

Изобщо, ако се помисли, противометеоритното оръдие е страшно, нещо и не би ми се искало да го използуваме тук. Едно е да се изравни със земята някаква скала, за да се разчисти площадка за кацане или да речем да се заприщи някаква клисура, когато е нужен водоем с прясна вода, а съвсем друго — ето така, срещу нещо живо… А дали изобщо ПМО е било използувано като отбранително средство? Май че да. Първо, имаше случай, не си спомням къде, когато товарен автомат изгубил управление и започнал да пада точно върху лагера — наложило се да бъде изгорен. А сетне, спомням си, че се обсъждаше такъв инцидент: на някаква биологично активна планета кораб-разузнавач бил подложен „на насочено непреодолимо въздействие на биосферата“… Тоест дали е бил подложен или не — не се знае и досега, но капитанът решил, че е бил подложен, и стрелял с носовото оръдие. Той изгорил всичко около себе си, чак до хоризонта, така че след това при разследването експертите само вдигали ръце. Капитанът, спомням си, задълго бе отстранен от полетите… Но какво да приказваме — ПМО беше страшно средство. Последното средство.

За да се отвлека от всички тези мисли, измерих разстоянието до целите и пресметнах височината и дебелината им. Разстоянията бяха: четиринадесет, четиринадесет и половина и шестнадесет километра. Височината — от петстотин до седемстотин метра, а дебелината им беше приблизително еднаква: около петдесет метра при основата, а на самия край на мустака — по-малко от метър. И всички те наистина бяха разчленени като стволове на бамбук или като бобинни антени. И още ми се стори, че различавам на повърхността им някакво движение с посока отдолу нагоре, нещо като перисталтика, но може би това беше само игра на светлината. Помъчих се да пресметна свойствата на материала, от който може да са направени подобни образувания — получаваше се някаква глупост. Ех, да можеше да ги проверя с локатора-пробовземач, но не можеше, разбира се. Не се знаеше как щяха да реагират. Пък и не това беше главното. Главното беше, че тук цивилизацията, изглежда, беше технологическа. Високоразвита цивилизация. Което в същност трябваше да се докаже. Не беше ясно само защо са се зарили под земята, защо са оставили родната си планета във властта на пустотата и тишината. Впрочем, ако се помисли, всяка цивилизация си има свои представи за благоустройството. Например на Тагор…

— Пост УАС! — викна Вандерхузе над самото ми ухо, така че подскочих. — Как виждаш целите?

— Виждам целите… — откликнах машинално, но веднага засякох: антените ги нямаше над планините. — Няма ги целите — казах с отпаднал глас.

— Спиш на поста си!

— Не спя… Току-що ги имаше, видях ги със собствените си очи…

— И какво видя със собствените си очи? — осведоми се Вандерхузе.

— Целите. Трите цели.

— А след това?

— А сега ги няма.

— Хм… — каза Вандерхузе. — Странно някак си стана това, ти как мислиш?

— Да — казах съчувствено. — Много странно. Бяха — и изведнъж ги няма.

— Комов се връща — съобщи Вандерхузе. — Може би той разбира нещо?…

Наистина Комов, окичен с калъфите, се връщаше с неравна походка — изглежда, бяха му изтръпнали краката — към кораба. От време на време той се обръщаше — предполагам, че се сбогуваше с Пиер Александрович, но самият Пиер Александрович никъде не се виждаше.

— Отбой — каза Вандерхузе. — Остави всичко, както е и бягай в кухнята да приготвиш нещо горещо и подкрепително. Навярно Генадий е замръзнал като шушулка. Впрочем, гласът му беше доволен, ти как мислиш, Мая?

Мигом се намерих в кухнята и бързо започнах да приготвям глинтвайн, кафе и лека закуска. Много се боях да не пропусна дори и дума от това, което ще разказва Комов. Но когато докарах бегом масичката в каютата, Комов не беше разказал още нищо. Той стоеше пред масата, като търкаше замръзналата си буза, на масата беше разстлана най-голямата и подробна карта на нашия район и Мая му показваше с пръст местата, откъдето се показваха одевешните мустаци-антени.

— Тук няма нищо! — възбудено говореше Мая. — Тук има замръзнали скали, каньони с дълбочина сто метра, вулканични пропасти — и нищо живо. Десетки пъти съм прелитала оттук. Дори храсталак няма.

Комов ми кимна разсеяно-благодарно, взе с двете си ръце чашата с глинтвайна, пъхна лицето си в нея и започна шумно и с наслада да сърба и да духа, когато се опареше.

— И почвата тук е слаба — продължаваше Мая, — тя не би издържала такива съоръжения. Та това са десетки, а може би и стотици хиляди тонове!

— Да — произнесе Комов и постави шумно празната чашка на масата. — Наистина, странно. — Той потри силно дланите си. — Замръзнах като куче — рече. Това беше един съвсем друг Комов — румен, с червен нос, доброжелателен, с блестящи весели очи. — Странно, странно, приятели. Но това още не е най-странното — малко ли странности има на чуждите планети. — Той се тръшна в креслото и протегна краката си. — Днес, да знаете, трудно ще ме учудите. За тези четири часа аз чух такива неща… Разбира се, някои работи се нуждаят от проверка. Но ето ви два фундаментални факта, които, така да се каже, още отсега лежат на повърхността. Първо, Малчугана… той се казва Малчуган… вече се научи свободно да говори и да разбира практически всичко, което му говорят. И това е момче, което през целия си съзнателен живот нито веднъж не е общувало с хора!

— Какво значи — свободно? — недоверчиво попита Мая. — След четири часа обучение — свободно?

— Да, след четири часа обучение — свободно! — тържествуващо потвърди Комов. — Но това е първо. А второ, Малчугана е напълно убеден, че той е единственият обитател на тази планета.

Ние не разбрахме.

— Защо единствен? — попитах. — Как така единствен?

— Малчугана напълно е убеден — произнесе с ударение Комов, — че освен него, на тази планета няма нито един разумен абориген.

Възцари се мълчание. Комов стана.

— Имаме много работа — каза той. — Утре сутринта Малчугана смята да ни направи официална визита.