Малчугана

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Той ме търси всеки път, когато му се иска да поприказва.

— Здравей, Стас — казва. — Да си поговорим ли? Хайде!

За връзка са определени четири часа на денонощие, но той никога не спазва разписанието. Не го признава. Търси ме, когато спя, когато съм във ваната, когато пиша отчети, когато се готвя за поредния разговор с него, когато помагам на момчетата, които се запознават винтче по винтче с охранителния спътник на Странниците… Не се сърдя. Човек не може да му се сърди.

— Здравей, Малчугане — обаждам се аз. — Разбира се, хайде да си поприказваме.

Той примижава сякаш от удоволствие и задава стандартния си въпрос:

— Стас, ти сега истинският ли си? Или това е твоето изображение?

Уверявам го, че това съм аз, истинският Стас Попов, самолично и без никакви изображения. Вече много пъти съм му обяснявал, че не умея да създавам изображения, и той според мен много отдавна го е разбрал, но въпросът си остава. Може би така се шегува, може би без този въпрос не си представя нормалната размяна на приветствия, а може би просто му харесва думата „изображение“. Има си любими думи — „изображение“, „феноменално“, „на бим-бом-брамселите“…

— Защо окото вижда? — започва той.

Обяснявам му защо вижда окото. Слуша внимателно, като от време на време докосва очи с дългите си чувствителни пръсти. Умее великолепно да слуша и макар сега да е изоставил този свой навик — да се мята като бесен, когато нещо особено силно го порази, — през цялото време чувствувам у него някакъв хазарт, скрита буйна страст и неописуемия, за съжаление, недостъпен за мен, всепоглъщащ възторг от познанието.

— Феноменално! — хвали ме, когато завърша. — Кречеталце! Това ще го обмисля и после пак ще попитам…

Между другото, неговите самотни размисли относно чутото (бесен танц на лицевите мускули, чудновати шарки от камъни, клончета и листа) понякога го насочват към много странни въпроси. Ето и сега:

— Как стана известно, че хората мислят с главите си? — пита ме той.

Малко се обърквам и започвам да се мятам като във вода. Както и по-рано, той ме слуша внимателно и аз постепенно изплувам, почвам да усещам твърда почва под краката си и всичко върви уж гладко и като че и двамата сме доволни, но когато свършвам, момчето обявява:

— Не. Това е много частен случай. Не важи винаги и навсякъде. Ако аз мисля само с глава, то защо никак не мога да мисля без ръце?…

Усещам, че стъпваме върху несигурна почва. Центърът категорично ми предписа да отклонявам на всяка цена разговорите, които биха могли да подскажат на Малчугана идеята за аборигените. И в същност правилно предписа. Но не ми се удава напълно да избягвам тези разговори и напоследък забелязах, че Малчугана някак много болезнено преживява дори собствените си мисли относно своя начин на живот. Може би започва да се досеща? Кой го знае… Вече няколко дни очаквам прекия му въпрос. Искам да го зададе и се боя от него.

— Защо вие можете, а аз не мога?

— Това още точно не го знаем — признавам и внимателно добавям: — Съществува предположение, че ти все пак не си съвсем човек…

— Тогава какво представлява човекът? — веднага се осведомява той. — Какво представлява съвсем човекът.

Доста смътно си представям как може да се отговори на такъв въпрос и обещавам да му разкажа за това при следващата ни среща. Той ме направи истински енциклопедист. Понякога по цяло денонощие приемам и усвоявам информация. Главният информационен пункт работи за мен, най-големите специалисти в най-различни области на знанието работят за мен, имам право всяка минута да се свържа с когото и да е от тях и да помоля за разяснение — относно моделирането на П-абстракции, обмяната на веществата при абисалните форми на живот, методиката за създаване на шахматни етюди…

— Имаш уморен вид — съчувствено забелязва Малчугана. — Уморен ли си?

— Нищо — отговарям. — Трае се.

— Странно е, че ти се изморяваш — замислено съобщава той. — Аз, кой знае защо, никога не се уморявам. А какво е това умора?

Поемам повече въздух в гърдите си и започвам да му обяснявам какво значи умора. Без да престане да ме слуша, той прави фигури от камъчета, които старият добър Том обработи за него, като им придаде форма на кубчета, кълба, паралелепипеди, конуси и по-сложни фигури. В момента, когато завършвам, пред Малчугана израства съвсем сложно съоръжение, неприличащо абсолютно на нищо, но само по себе си хармонично и странно осмислено.

— Ти разказа добре — казва Малчугана. — Кажи ми, записва ли се нашата беседа?

— Да, разбира се.

— И образът е добър, ясен? Образът!

— Както винаги.

— Тогава нека дядо да разгледа тази фигура. Виж, дядо: точките на изстиване са тук, тук и тук…

Дядото на Малчугана, Павел Александрович Семьонов, работи в областта на реализирането на абстракциите според Парсивал. Той е редови учен, но е човек с голяма ерудиция и Малчугана поддържа постоянна творческа връзка с него. Павел Александрович ми каза, че Малчугана често мисли наивно, но винаги оригинално и някои от неговите конструкции представляват определен интерес за теорията на Парсивал.

— Непременно — отговарям. — Непременно ще предам. Още днес.

— А може би това са ненужни неща — изведнъж заявява Малчугана и с едно движение помита цялата си конструкция. — Какво прави сега Льова? — пита той.

Льова е старши-инженерът на базата, голям шегаджия и знае много вицове. Когато Льова разговаря с Малчугана, околопланетният ефир се изпълва със смях и хазартни викове, а аз изпитвам нещо като ревност. Малчугана много обича Льова и всеки път пита непременно за него. Понякога пита и за Вандерхузе и тогава се чувствува, че сладостната тайна на бакенбардите досега е останала неразгадана и интересна за него. Един или два пъти ме попита за Комов и ми се наложи да му обясня какво представлява проектът „Ноев ковчег-2“, а също и защо на този проект му е нужен ксенопсихолог. А виж за Мая не попита нито веднъж. Когато се опитах сам да заговоря за нея, когато се опитах да обясня, че дори и да го е лъгала, Мая го е правила за негово, на Малчугана, добро, че от нас четиримата именно Мая първа е разбрала колко му е тежко и как се нуждае от помощ — когато се опитах да му разясня всичко това, той просто стана и си отиде. И пак така стана и си отиде, когато веднъж, по някакъв повод, започнах да му обяснявам какво е лъжа…

— Льова спи — казвам аз. — Сега тук при нас е нощ, по-точно нощното време на бордовото денонощие.

— Значи, ти също спеше? Пак ли те събудих?

— Не е страшно — казвам искрено. — На мене ми е по-интересно с теб, отколкото да спя.

— Не. Ти върви да спиш — решително се разпорежда Малчугана. — Все пак ние сме странни същества. Непременно трябва да поспим.

Това „ние“ ми действува като балсам на сърцето. Впрочем напоследък Малчугана често казва „ние“ и аз започвам лека-полека да свиквам.

— Отивай да спиш — повтаря Малчугана. — Но преди това ми кажи: докато спиш, никой ли няма да дойде на този бряг?

— Никой — казвам, както винаги. — Можеш да бъдеш спокоен.

— Това е добре — отговаря той удовлетворен. — Та ти отивай да спиш, а аз ще ида да си помисля.

— Разбира се, върви — казвам.

— Довиждане — произнася Малчугана.

— Довиждане — произнасям и се изключвам.

Но аз знам какво ще се случи по-нататък и не отивам да спя. Напълно ми е ясно, че и днес пак няма да се наспя.

Той седи в обикновената си поза, с която свикнах и която вече не ми се струва мъчителна. Известно време се вглежда в угасналия екран върху челото на стария Том, после вдига очи към небето, сякаш се надява да види там, на двестакилометровата височина, моята база, съединена със спътника на Странниците, а зад гърба му се разстила познатият ми пейзаж на забранената планета „Ноев ковчег“ — пясъчните дюни, поклащащата се шапка от мъгла над горещото тресавище, мрачният хребет в далечината, а над него — тънките и дълги линии на колосалните, загадъчни както преди, а може би и завинаги съоръжения, приличащи на гъвкави, тревожно трептящи антени на чудовищно насекомо.

Сега при тях е пролет, по храстите са нацъфтели големи, неочаквано ярки цветове, над дюните струи топъл въздух. Малчугана се озърта разсеяно, пръстите му прехвърлят шлифованите камъчета. Гледа през рамо към хребета, обръща се и известно време седи неподвижно с наведена глава. След това, взел решение, протяга ръка право към мен и натиска клавиша за повикване, намиращ се под самия нос на Том.

— Здравей, Стас — казва той. — Наспа ли се вече?

— Да — отговарям. Смешно ми е, макар и да ми се спи ужасно.

— Слушай, Стас, хубаво би било да си поиграем сега. Нали?

— Да — отговарям аз. — Няма да е лошо.

— Щурец край огнището — казва той и известно време мълчи.

Чакам.

— Добре — проговаря бодро Малчугана. — Хайде тогава пак да поговорим. Хайде?

— Разбира се — казвам. — Хайде.