Малка звезда

Мъртвите момичета

Албумът, излязъл в средата на май, беше половинчата работа. Понеже искаха да яхнат вълната, вдигната от „Лети“, продуцентите, музикантите и техниците от студиото разполагаха с едва няколко седмици да създадат готов продукт от некачествените MP3-файлове.

Макс Хансен пробва и с моркова, и с тоягата да вкара Терез в студиото, за да направи професионален запис. Обещаваше пет и шестцифрени суми, заплашваше с полиция, психиатрия и алчните ръце на медиите, но безрезултатно. Или заплахите му бяха прозрачни, или тя бе неспособна да разбере какви злини можеше да ѝ стовари на главата.

Той вярваше в първото. Или Терез, или изчадието бяха осъзнали, че той не можеше да разкрие какво знае, без сам да се опари. О, той беше готов да се опари, но трябваше да почака точния момент. Мига, в който напуснеше Стокхолм и нямаше други грижи, освен как да си харчи парите.

Макар албумът да бе сглобен набързо, бе посрещнат с ентусиазъм. И един рецензент не можа да се въздържи да не коментира ужасното качество на звука. От друга страна, гласът на Тесла компенсираше всякакви недостатъци. И от продукцията имаше какво още да се желае, но и тук металическият звук се балансираше от качеството на песните. Нямаше никакво съмнение, че тази Тесла, която и да беше тя, ще е нов артист, с когото всички да се съобразяват.

След като Макс Хансен научи миналото на Терез, той вече не смееше да се среща с нея, без наоколо да има хора, но не успяваше да се свърже с нея и по мейл или телефон. Затова не можеше и да уреди интервюта и фотосесии.

Още няколко дни след излизането на албума той осъзна, че онова, което бе смятал за слабост, всъщност е сила. Имаше истинска жажда за информация и изказвания на новата звезда на шведския музикален небосклон, а не идваше нито звук. Макс Хансен тъкмо бе започнал да изработва стратегии за предлагане на фалшиви цитати и интервюта, когато усети, че тонът на писанията за Тесла се е променил.

Мълчанието ѝ се тълкуваше като сериозност, а отсъствието ѝ от обществената сцена се превърна в загадъчност. След една статия в „Афтонбладет“ където възхваляваха Тесла като най-голямата шведска музикална надежда днес и спекулираха около личността ѝ, другите вестници също подеха тази линия. Клипът от „Айдъл“ се анализираше и се намираше за магически, кратките реплики на Тура Ларшон се тълкуваха. Всички въртяха малкото налична информация, без да стигнат до никакъв извод, и резултатът беше мистерия. Нещо вълнуващо.

Макс Хансен не би могъл да намери по-подходящ момент, даже да го беше планирал. Това беше тристепенна ракета. Първо спекулациите, после „Алсонг“ в „Скансен“ и накрая… бомбата. Някоя и друга седмица след „Алсонг“ той щеше да я пусне и ако това не вдигнеше и така добрите продажби до небесата, не можеше да си представи кое би могло.

Но в строежа на ракетата имаше един недостатък.

Изпълнението на Тесла на „Алсонг“ беше определено за двайсет и седми юни; същата вечер щяха да участват и „Арк“. Успехът изглеждаше сигурен и Макс Хансен ѝ беше пратил мейл с всички подробности. Всичко беше изпипано до съвършенство с изключение на един детайл — той не знаеше дали тя има намерение да се появи.

От националната телевизия бяха поискали пряк контакт, но Макс Хансен се бе позовал на голямата срамежливост на момичето и бе обяснил, че цялата комуникация минава през него самия; все пак можел да гарантира, че тя ще се яви и на репетицията, и на концерта, няма проблем.

Но всъщност — огромен проблем.

Несигурността го глождеше и Макс Хансен започна да обмисля отчаяни мерки.

Доколкото е възможно да станеш друг човек, различен от този, който си се родил, то Джери се прибра от САЩ друг човек. Приоритетите му се бяха променили, възгледите му за миналото се бяха променили и за първи път не бе изритан в нова посока, а бе направил крачката сам.

Случи се на третия ден от посещението му. Родителите на Парис живееха в малка къща в покрайнините на Маями и Джери, Парис и Малкълм бяха отишли на покупки в магазин на „Уол-Март“, пред който „Флюгфюрен“ в Нортелйе изглеждаше като сергия. Ако нямаше коли, на паркинга спокойно можеше да кацне самолет.

Беше необичайно топло и влажно за април. Парис му бе обяснила, че нищо не е в сравнение с лятото, но за Джери си беше като в тропиците. Докато си проправяха път през навалицата в прохладния търговския център, в главата на Джери започна да расте напрежение, а като излязоха на паркинга с препълнените си торби и жегата отново ги обгърна, на Джери му се зави свят.

Бяха паркирали колата на неколкостотин метра от входа и докато вървяха под палещото слънце през огромното пространство, краката на Джери поддадоха. Покупките тупнаха на асфалта и той падна на колене. Наведе глава и я скри в ръцете си, а потта се стичаше по гърба му. Срамуваше се, но нямаше сили да се изправи. Какъв провал — доказателство, че той е жалък тип.

Родителите на Парис го бяха приели добре и той почти бе успял да забрави предателството си към Терез — само чрез него бе могъл да замине. Съвестта го гризеше, задето я остави сама, но нямаше как. Беше длъжен да отиде с Парис. А сега, както бе коленичил на горещия асфалт, сякаш Бог го наказваше. Бе го ударил по тила с жезъла си, за да го свали на земята и да го накара да осъзнае що за лайно е.

Усети ръцете на Малкълм около раменете си, тежестта на детското тяло върху гърба си; момчето, прегърнало го изотзад, извика:

— Джери, Джери, какво ти е? Хайде, моля те, Джери.

Уплашеният нежен глас го поохлади и той вдигна поглед навреме, за да види как Парис се надвесва над него и го гали по бузата. Слънцето светеше точно зад главата ѝ и черната ѝ коса блестеше като ореол.

— Скъпи, какво стана? Какво ти е?

Джери надигна гръб. Все още стоеше на колене и присвиваше очи срещу светлината, докато гледаше Парис в очите. Думите сами излязоха от устата му:

— Парис, ще се омъжиш ли за мен? Will you marry me?

— Yes.

— Какво казва… what?

— Yes. Като станеш от пода, можем да отидем при свещеника, стига да искаш.

Джери се изправи малко по малко, но разбра, че думите на Парис за свещеника не бяха казани сериозно. Да, тя искаше да се оженят, но сватбата трябваше да бъде както си трябва. Ако му беше казала, че е съгласна да се венчаят единствено на връх Еверест, облечени в скафандри, Джери пак би започнал подготовката. Нормалната сватба беше лесна работа.

Веднага щом се прибраха в Швеция, се заеха с планирането; бе решено да се оженят в Маями в средата на юли, тъй като само Парис имаше роднини. Беше им приятно да го обсъждат, но за Джери това бяха подробности. Най-важното бе свършено на паркинга пред „Уол-Март“.

Джери се беше оказвал в нокаут няколко пъти в живота си; знаеше какво е да си на колене — и физически, и психически. Но никога досега никой не го бе прегръщал и не го бе подканял с искрена тревога: Хайде, моля те, Джери. Никой не го бе погалвал по бузата, не го бе наричал „скъпи“ и не го питал какво му е. Никого досега не го бе грижа дали ще се изправи или не.

Но върху врелия асфалт чудото се беше случило — как тогава това да не го промени? Бъдещето изглеждаше светло и сега, като си спомняше отвратителното си минало, все пак намираше някакъв смисъл в него: бе го довело тук.

Ако спускането на Ингемар Стенмарк не бе прекъснало изпълнението му на китара, може би той нямаше да подивее като тийнейджър, а тогава може би никога нямаше да прояви интерес към Терез. Ако не бяха открили Терез и тя не бе убила родителите му, той нямаше да заживее с нея. Ако той не свиреше на китара, ако не беше намерил онзи портфейл, ако Терез не се бе държала така грубо… в крайна сметка всичко го бе отвело при Парис и падането на колене на паркинга. Значи беше добро.

Навярно новооткритото му щастие го караше да гледа прекалено лекомислено на трудностите с Терез, но сякаш и тя самата бе намерила пътя си. Общуваше с приятелките си и като че ли се приспособяваше към един малко по-нормален живот.

Единственият черен облак на небосклона на Джери беше Макс Хансен. Няколко седмици след завръщането му от САЩ онзи се впи в него като пиявица, за да принуди Терез да влезе в студиото. Джери разбра, че Макс Хансен е наясно с миналото им, тъй като го използва като заплаха. Джери попита Терез дали иска пак да пее в студио, но тя отказа. Макс Хансен не прие този отговор и Джери смени телефонния си номер.

Албумът все пак излезе и въпреки скрития номер, обажданията започнаха да валят; Джери се изпълни с черни мисли за Макс Хансен. Журналисти разпитваха за Тесла или Тура Ларшон; Джери не знаел за какво говорят. След пет такива разговора той измъкна кабела, метна телефона в кофата за боклук и си купи мобилен с предплатена карта.

В края на май Джери получи писмо. Пликът съдържаше десет нови банкноти от по хиляда крони и писмо, в което с агресивен тон се казваше, че ще получи още двайсет бона, стига да гарантира присъствието на Терез в „Скансен“ сутринта на двайсет и шести юни. Най-добре било веднага да се свърже с Макс Хансен и да обещае, че ще се заеме с въпроса, иначе адът щял да му се стори тесен.

Джери запази десетте хиляди за сватбата и попита Терез как смята да постъпи. Тя отвърна, че не знае, и той трябваше да се задоволи с този отговор. Какъв избор имаше? Да напъха Терез в чувал и да я отнесе в „Скансен“? Можеше единствено да стиска палци, да се моли и да се надява на най-доброто.

В последно време контактите му с Терез се ограничаваха само до прагматични въпроси. Тя си имаше свой живот, той — също. Той се грижеше хладилникът да е пълен с детска храна и плащаше сметките. Иначе тя се оправяше сама, докато той прекарваше все повече време при Парис и Малкълм.

Джери бе така потънал в новото си положително отношение към света, че даже не се замисли, когато в края на май случайно чу, че предишният собственик на магазина бил брутално убит и ограбен. Просто една тъжна история, която не го засягаше, и слава Богу.

Около седмица след излизането на албума Тереса получи имейл от Макс Хансен: „Прочети и помисли. 26 юни. Потвърди.“

Бяха приложени голям брой статии за Ленарт и Лайла, препис от завещанието, сочещо Джери за наследник, личните документи на Ангелика Тура Ларшон и копие от формуляра на Терез за „Айдъл“.

Макс Хансен искаше да покаже, че е подготвен и макар фактът, че той знае, да не беше новост, желаният ефект бе постигнат. Самата мисъл — как с едно щракване на мишката можеше да изтрие цялото им съществуване — беше ужасяваща и за първи път Тереса се уплаши истински. Прати дълъг имейл на Терез, в който описваше различни сценарии, както и какви алтернативи имат и заключваше, че може би все пак щеше да е най-разумно тя да участва на „Алсонг“. Това поне щеше да им осигури време да измислят нещо.

А нещото беше очевидно. Проблемът беше как да доближат Макс Хансен толкова, че да могат да го извършат и после да се измъкнат, без да ги заловят. Тереса нямаше търпение. Човекът в магазин бе попаднал на пътя ѝ случайно, тя го беше убила и се бе почувствала добре едва дълго след това. С Макс Хансен беше друго. Тя го чакаше и този път щеше да се наслади от начало до край… стига да ѝ се удадеше случай.

Пръстите бяха започнали да я сърбят по неприятен начин; изпитваше и някакво засмукващо усещане в корема. Чувството, че е жива, бе започнало да се помрачава от неканени картини. При вида на нечий тил в автобуса замръзваше, представяше си инструмента в ръката си, копнееше да замахне. Един следобед бе останала в библиотеката сама с библиотекарката и изведнъж ѝ се прииска да я убие. Например да попита за някоя необичайна книга, да я последва в склада. Една тухла, една тръба. Удар в главата, после още един. И още един. Докато се отвори. И след това червения пушек; да го вкуси, да го приближи отново.

Тя все така хвърляше хапчетата си три пъти дневно; изписваха ѝ нови, тя хвърляше и тях. Беше се явила на събеседване в Детска и младежка психиатрия и бе изиграла ролята си добре — обявиха я за здрава и обещаха до лятото да прекратят лечението ѝ.

Но тя знаеше, че нормалното ѝ поведение не се дължи на това, че е „здрава“ в обичайния смисъл на думата. Да, чувстваше се в безопасност и хармония. Да, харесваше и себе си, и живота си. Дотук добре — всичко от списъка на психиатъра беше зачеркнато. Обаче причината за положителната оценка бе известна само на нея и на Терез: тя беше убийца, беше вълчица, беше загърбила нормалните човешки взаимоотношения.

Ако беше разправила това в уютния лекарски кабинет, по-скоро щяха да я затворят за неопределено време, отколкото да я обявят за здрава. И така, Тереса знаеше, че не е здрава в традиционния смисъл на думата, но пък за себе си беше такава и това беше важното.

Проблемът беше… абстиненцията.

Стигаше дотам да седи на кухненската маса и да наблюдава как Улуф набива сандвичи, докато чете компютърно списание; да изучава тила му, да плъзга поглед между главата му и мраморната точилка. Един ден Мария беше настинала и лежеше на дивана вкъщи, заслушана в стари плочи на Дийн Мартин, а Тереса стоеше, вторачена в затворените ѝ очи, и милваше дръжката на ръжена.

Такива неща.

Независимо че Тереса се чувстваше толкова добре тези дни и че в момента Дийн Мартин пееше: „Brother, you can’t go to jail for what you’re thinking“22, ѝ се искаше да може да се въздържа от подобни мисли. Но те сами напираха и тя не можеше да се отърве от тях.

В неделя, четири дни след имейла от Макс Хансен, Тереса отиде до Сведмюра да вземе Терез и все още нищо не беше решено. До двайсет и шести юни оставаха около две седмици и Тереса всяка сутрин проверяваше новините в интернет, уплашена да не би Макс Хансен да е разкрил какво знае. Все още не беше, но шестото чувство подсказваше на Тереса, че и това ще стане, при това в най-скоро време.

Разговаряха в метрото, продължиха и в автобуса до Юргорден. Шепнеха, понеже, за разлика от първия път, наоколо беше пълно с хора. Стигнаха до решение да кажат „да“ на Макс Хансен. Друг въпрос беше дали след това Терез наистина ще го направи. Във всеки случай Тереса нямаше намерение да се превръща в посредник на Макс Хансен и да се мъчи да я увещава.

Както обикновено, пристигнаха малко преди останалите и докато вървяха към мястото пред ограждението на вълците, видяха три момчета, седнали там. И преди се беше случвало други да са ги изпреварили и тогава цялата група прибягваше до простичкия, но ефективен метод да гледат втренчено натрапниците, докато онези се махнат.

Момчетата бяха двайсетинагодишни и не носеха нито одеяла, нито бира и музикално оборудване, затова Тереса предположи, че няма да се заседят дълго. Засега двете с Терез разстлаха одеялата малко встрани, настаниха се и продължиха да си приказват.

Върху тях паднаха три сенки. Така бяха потънали в разговора си, че не бяха забелязали приближаването на момчетата. Тереса вдигна поглед и макар слънцето да я заслепяваше, веднага усети, че нещо не е както трябва; а след това долови мириса, ясно и недвусмислено: Заплаха.

И тримата стояха с ръце в джобовете на торбестите си гащеризони и бяха застанали така, че Терез и Тереса да са затиснати между тях и оградата.

Средният клекна. Под тънките му панталони Тереса видя да изпъкват напомпани мускули, а ръцете му бяха по-дебели от бедрата ѝ.

— Здравей — кимна той към Терез. — Ти си Тесла, нали?

Терез, която изглеждаше напълно невъзмутима, кимна и повтори обичайната си реплика:

— Ние. Аз пея. Тереса пише думите.

— Аха, ясно — усмихна се момчето. — Ти си хубаво момиче.

Той блъсна рамото на Тереса, все едно тя е някаква пречка на пътя му:

— Какво правиш с тая грозотия?

— Не разбирам — отвърна Терез.

— Да, личи си. Че не разбираш.

— Какво искате? — намеси се Тереса. — Махайте се. Нищо не сме ви направили.

Момчето посочи Тереса.

— Ти да мълчиш. Говоря с нея.

То направи жест към единия от другите двама и той приклекна до Тереса, докато първият отиде при Терез.

Този до Тереса беше толкова близо, че тя долавяше дъха на паста за зъби; той вдигна огромните си ръце, сякаш да покаже с какви оръжия разполага. Изглеждаше неинтелигентен, на границата със слабоумен и Тереса не се съмняваше, че той изпълнява точно каквото му се нарежда. С периферното зрение мерна как няколко от другите момичета приближават, но още бяха доста далеч.

— Пееш добре — продължи първият, който сега се извисяваше над Терез. Той посочи към „Скансен“. — И ще пееш там след няколко седмици, нали така?

Терез не отговори и той го повтори, като наблегна на „Нали така?“

Още при идването на момчетата на Тереса ѝ бе хрумнало за Макс Хансен, но тя го беше отхвърлила като възможност, понеже ѝ се стори твърде грубиянско. А е била права. Намерил си е помощници, които да му свършат мръсната работа.

Терез все така не отговаряше и момчето я хвана под мишниците и я вдигна като перце; сложи я на оградата, та лицата им да са на една височина, а краката ѝ се полюшваха на двайсетина сантиметра над земята. Тереса се опита да се изправи, но нейната горила отпусна тежките си ръце на раменете ѝ ги натисна надолу, като пухтеше все едно укротява кон. Приближаващите момичета се бяха затичали, но все още бяха поне на сто метра от тях.

Първият придърпа Терез по-близо и после пак я притисна към оградата и мрежата издрънча. „Нали така?“ Терез изкриви устни, оголи зъби и момчето се изсмя.

— Ръмжи колкото щеш, но ще направиш каквото ти казвам. Нали така? Искам отговор!

Той така разтърси Терез, че главата ѝ отскочи от оградата. В очите на Тереса загоряха сълзи от ярост, тя се впи в ръцете на горилата; все едно го ухапа бълха. Искаше да рита, да вика, да се бори до последна капка кръв, а не можеше дори да стане на крака. Беше непоносимо.

— Да! — изкрещя тя. — Да! Ще дойде. Стига! Пусни я!

Момчето, което държеше Терез кимна.

— Искам да го чуя от теб, момиченце. Ще направиш ли каквото те помолих толкова мило и любезно?

Другите дойдоха: двете Ани, Миранда, Сесилия и Роня. Третият, който досега бе гледал безучастно, ги пресрещна с разперени ръце:

— Леко, леко. Стойте спокойно.

Роня се опита да го ритне по капачката на коляното, но не улучи добре и той само загуби равновесие, хвана се за нея и двамата се катурнаха заедно в тревата. Другите четири стояха нерешително, вторачени в Терез. Тя кимна спокойно:

— Да. Ще пея.

Две секунди по-късно зъбите ѝ се бяха вкопчили във веждата на нападателя ѝ.

От крясъка му сякаш времето спря. Дори приятелчетата му стояха като парализирани и със зяпнали усти следяха сцената пред оградата. Онзи се въртеше в кръг, сякаш танцуваше с Терез и се мъчеше да се освободи. Когато най-после успя, беше на цената на парче месо. Терез изплю нещо, а в окото на момчето започна да се стича кръв; той още я стискаше с изпънати ръце.

Момчето изрева като ранен звяр и метна Терез срещу оградата с всички сили. Тя отскочи от еластичната мрежа и падна по лице на земята. То се прицели да я ритне в корема, но онзи, който държеше Тереса, се провикна:

— Нали не биваше да я нараняваме!

Момчето се овладя, притисна с една ръка наранената си вежда и се задоволи с това да превърти Терез по гръб с върха на обувката си, стисна я силно между краката с другата си ръка и изсъска:

— Много внимавай. Може някой път пак да дойда и да си поиграя с тебе!

След това си отидоха. Подире им валяха ругатни и празни заплахи, най-вече откъм Роня и Тереса, но те не се обърнаха. Всички момичета се бяха скупчили около Терез. Устната ѝ беше спукана; устата ѝ лепеше от слюнка, смесена с кръв; колкото ѝ да се бореше, я покри гора от ръце — милваха я, бършеха я и я подкрепяха. Едва след като Терез обви главата си в ръце и изкрещя: „Престанете да ме пипате!“, ръцете се отдръпнаха и момичетата застанаха настрана, без да знаят какво да правят.

— Мамка му! — изпищя Роня. — Мамка му, мамицата му, дявол да го вземе, ние бяхме повече!

Тя отчупи един нисък клон и взе да налага дървото с него, докато ругатните се лееха от устата ѝ и тялото ѝ потрепваше конвулсивно. Тереса очакваше всеки момент да изпадне в истинска истерия, но след няколко минути тя захвърли клона, няколко пъти си удари главата с юмрук, след което се укроти и въздъхна.

Другите момичета се бяха натръшкали по земята и седяха със сведени глави по време на изблика на Роня; някои галеха парчетата вълча кожа, сякаш се мъчеха да успокоят нещо вътре в себе си, да помолят за извинение. Накрая и Роня с все още треперещи ръце се просна на одеялата и Тереса промълви:

— Нали така?

Неведнъж бяха обсъждали идеята да се съберат за цял уикенд, а сега това се беше превърнало в абсолютна необходимост. Можеха да си приказват и да се идентифицират с вълци колкото си искат, но когато наистина се наложи, не бяха реагирали като глутница, а се бяха разпръснали като самотни, уплашени малки човечета. Не биваше да позволяват да се повтори.

Родителите на Беата имаха голяма вила край Окершберя. Щяха да ходят там най-рано през юли и Беата знаеше къде държат ключа. Лошото беше, че вилата се намираше на около пет километра от най-близката автобусна спирка. Оказа се обаче, че и Ана Л., и Роня имат шофьорска книжка, а Ана даже имаше собствена кола.

Никоя от другите не си беше представяла, че някой в групата може да има книжка, но след като се разбра, сред тях се разпространи бодро чувство, дължащо се на усещането за свобода. Имаха къде да отидат, имаха и начин да стигнат дотам. Заедно разполагаха с ресурсите и възможностите, които поединично им липсваха.

Тереса седеше толкова близо до Терез, колкото можеше, без да я докосва, докато останалите планираха идващата седмица. Часовете, храната, спалните чували и така нататък. Терез изглеждаше съвсем невъзмутима след случката с момчетата и единственото подутата ѝ устна сочеше, че нещо е станало. Тя не се включи в обсъждането, докато не се повдигна въпросът за яденето. Приказваха за паста и йогурт, докато Терез не се намеси:

— Аз не ям такава храна.

Както обикновено, и най-простото изказване от страна на Терез прекъсваше всеки друг разговор. Всички се обърнаха към нея, някои с притеснено изражение, сякаш се срамуваха, че за няколко минути я бяха забравили.

Сесилия попита:

— А какво… какво ядеш тогава?

— Такава в буркани. Казва се „Семпер“. Или „Нестле“.

— Това не е ли… детска храна? Защо я ядеш?

— Аз съм малка.

— Ще намерим — обади се Тереса. — Няма страшно.

За кратко се възцари тишина, докато групата попиваше новата информация. След това Лин се огледа и заяви с необичайно твърд глас:

— Значи всички ще ядем това.

Някои се засмяха, облекчени от това елегантно решение, и планирането пое в друга посока. Какви видове, колко големи буркани, колко да бъдат и кой ще се заеме с това?

Когато се разделиха, всичко беше изяснено. Следващия петък следобед щяха да хванат метрото, Руслагсбанан и автобус 621 до Грандалсвеген в Окершберя. Оттам Ана Л. щеше на няколко групи да ги закара до вилата край Трастшьон. Щяха да носят спални чували и преносими дюшеци, два дни щяха да ядат детска храна и щяха да станат в истинска глутница.

Другите момичета махаха, докато се отдалечаваха към спирката, а Терез и Тереса още лежаха на одеялата. Тереса се повъртя малко, намери парченцето плът, отхапано от веждата на момчето, и го зарови с пета в пръстта. После пак седна.

— Добре ли ще се получи? — попита тя. — Другата седмица?

— Да — отговори Терез. — Добре ще е. Ще спрат да се страхуват. Както ти.

Тереса дълго чака Терез да извърне глава към ограждението на вълците и да не я вижда. И тогава бързо допълзя до нея и я целуна по бузата.

— Извинявай — побърза да каже. — И благодаря.

Всички хора всъщност се наричат по друг начин.

Във вторник, вечерта преди края на учебната година, Тереса стоеше пред огледалото в банята и се опитваше да намери другото си име. Беше отраснала като Тереса, беше чувала хората да се обръщат така към нея хиляди пъти. Но дали наистина се казваше така?

Беше го мислела и преди, но и хрумна отново преди няколко часа, когато ѝ се обади Йоханес. Пак беше повторил, че тя се държи особено, той усещал, че нещо не е наред и не можело ли да се видят? Беше използвал името Тереса отново и отново, докато Тереса се бе почувствала чужда на човека, на когото говореше той. Това вече не беше тя. И все пак тя затвори слушалката с мрачното усещане, че той има право. Тя действително бе загубила себе си, беше се изгубила. Или по-точно: онази Тереса, с която той бе свикнал, се беше изгубила. Но дали тя вече изобщо беше Тереса? Това ли беше името ѝ?

Така размишляваше, докато стоеше пред огледалото и изучаваше лицето си в търсене на нишка. Стори ѝ се, че погледът ѝ се е втвърдил, буквално. Все едно повърхността на очите ѝ вече не е мека и влажна, а е направена от стъкло, твърда и непроницаема.

— Ти си особена — каза си тя. — Ти си твърда. Ти си особена. И твърда.

Думите ѝ харесваха. Тя искаше да бъде тези думи, искаше те да ѝ пасват както ботушите, да прилепнат плътно около нея и да бъдат нейни.

— Моите думи. Особена. Твърда. Думи. Твърда. Особена.

Думи. Ord23. Urd. Urd!

Тялото ѝ казваше „да“, макар съзнанието да не можеше да си спомни. Къде беше чувала думата? Име ли беше? Изтича до компютъра и отвори Уикипедия.

Урд. Изначалната, навярно единствената богиня на съдбата в скандинавската митология. Една от трите норни. Заедно със сестрите си преде и реже нишките на живота; името ѝ идва от исландската дума за зла съдба.

Всички хора всъщност се наричат по друг начин. Аз се наричам Урд.

Тя нямаше намерение да го казва на други хора, нито да ги кара да ѝ викат така. Но тя щеше да знае. Както ботушите стояха на краката ѝ и осигуряваха сигурни крачки по земята, така и името щеше да я укрепи отвътре и да погълне съмнението ѝ.

„Урд!“

В сряда проспа края на учебната година, макар очите ѝ да бяха отворени. Леки летни рокли и звънтящи гласове, фалшиво пеене и тук-таме сълзи при мисълта за сбогуването преди лятото.

Това не я засягаше, не засягаше Урд, не го и разбираше. Мислите ѝ бяха при глутницата.

В петък следобед Тереса отиде до Сведмюра да вземе Терез. Още на Руслагсбанан към тях се присъединиха някои от другите, а на спирката ги чакаха още няколко момичета. Като се качиха на автобус 621, липсваха само Ма̀лин и Сесилия.

След кратка размяна на есемеси планът им потръгна като по часовник. Ана Л. дойде и ги отведе по няколко наведнъж в една малка количка, която беше толкова ръждива, че нямаше как да си говорят в движение — и гърнето, и подът бяха продънени. Ана с викове обясни, че я купила за три хилядарки.

Когато Беата каза „вила“, Тереса си бе представила нещо съвсем различно. Може постройката, сгушена в боровата гора, някога и да е била вила, но оттогава ѝ бяха направили толкова много пристройки, че приличаше на най-обикновена къща, макар и с необичайни пропорции и изобилие от декорации. Най-близкият съсед живееше на половин километър; по склона към езерото всички дървета бяха изсечени и изкоренени, за да се отвори гледка към водата; просеката беше широка трийсет метра и водеше до дървен пристан.

Роня взе колата, за да посрещне Малин и Сесилия, които пристигаха със следващия автобус, а през това време останалите изследваха двора заедно с Беата. Старият гараж беше преустроен на работилница с две дърводелски маси; Беата обясни, че през лятото баща ѝ прекарвал кажи-речи цялото си време в нея. Оттам и прекомерните дървении по къщата. Баща ѝ можел да посвети цяла седмица на педантично изработен и ужасно грозен фриз, само за да не му се налага да си контактува с майка ѝ.

Докато излизаха от работилницата, Тереса забеляза една прогнила врата, която изглежда беше захвърлена на склона, и щеше да изчезне в земята. Тя отиде до нея и видя избуялия около ръждивата брава мъх; оказа се обаче, че не е захвърлена, а си е нормална врата с рамка.

— Землянката — поясни Беата. — Супер зловещо.

Терез се беше присъединила към тях и сега помогна на Тереса, която бе задърпала дръжката. Доста се помъчиха с прорасналата в гниещото дърво трева, но накрая успяха да отворят вратата и от дълбините ги лъхна мразовит повей на пръст, желязо и разложение. Без колебание Терез слезе по трите стъпала до долу и потъна в мрака.

— Ехо? — извика Тереса. — Какво правиш?

Не последва отговор, затова Тереса преглътна, последва я по стълбите и през входа — беше много нисък — и ѝ се наложи да се превие одве, за да се промуши. Температурата спадна с няколко градуса; след като очите ѝ привикнаха с тъмнината, установи, че се намира в изненадващо просторно помещение. Можеше да стои изправена, а до стените във всяка посока имаше по два метра.

Откъм най-тъмния ъгъл прозвуча гласът на Терез:

— Тук е добре.

Тереса пристъпи по посока на гласа; зрението ѝ се беше пооправило и тя различи Терез, седнала на един нисък сандък с гръб към стената. Сандъкът беше продълговат и Тереса седна до нея и погледна към входа, към света навън, който изведнъж ѝ се стори безкрайно далечен.

— В какъв смисъл е добре? — попита тя.

— Ти знаеш.

Гласовете на останалите се чуха откъм другия свят и те заприиждаха една по една в студената плесенясала стая. В момента, в който влизаха, започваха да говорят шепнешком. Софи имаше фенерче на ключодържателя и бавно плъзна синята светлина из помещението.

Каменните стени бяха влажни, а на купчина до вратата се търкаляха разни гнили инструменти с ръждясали метални части. От равния пръстен под тук-таме стърчаха някакви бели филизи, които Тереса намери за отвратителни. Иначе стаичката ѝ се виждаше… добра. Много добра.

Софи освети продълговатия сандък, на който седеше Терез, и Тереса видя на предната страна избелели червени букви: „Внимание! Избухливи вещества!“ Усети гъделичкане в корема и се обърна към Беата:

— Да няма динамит?

— Не — отвърна Беата. — За съжаление, не. Вътре държахме картофи. Едно време. А преди това не знам.

Тереса сбърчи нос. Леко разочарование. Не че имаше някакви планове, но самата мисъл да разполага с експлозиви беше примамлива. Миранда изглежда споделяше мнението ѝ:

— Мамка му, колко жалко. Представете си да имахме динамит.

Известно време мълчаха, застанали една до друга в мрака и сред мириса на мухъл; всяка обмисляше личните си причини да иска да притежава вещество, с което може да прати всичко и всички по дяволите. След това гласът на Роня проехтя откъм двора:

— Ехо! Къде сте?

След няколко минути и Роня, Малин и Сесилия слязоха в землянката. Всички вече бяха налице. Тереса склопи очи и почувства присъствието на другите тела около себе си, дишането и останалите тихи звуци, ударите на пулса и общия аромат, който прогонваше мириса на влага. Тя дълбоко пое дъх през носа и изправи гръб. Терез нареди:

— Затворете вратата.

Тереса очакваше протести. Студено, противно, страх ме е от тъмното и тем подобни — но такива не последваха. Трудно беше да се определи дали се дължеше на факта, че всички са обхванати от същото чувство за общност като Тереса, или на това, че именно Терез го е заповядала, но никой не възрази, когато Ана С. и Малин с общи усилия издърпаха тежката врата и вътре стана тъмно като в рог. Тереса отвори и затвори очи — нямаше никаква разлика.

Всъщност не. Имаше една разлика. След няколко минути в пълен мрак сякаш телата на другите взеха да приближават — толкова близо, че започнаха да се разтварят и да се вливат в нея. Чуваше ги, чувстваше ги, вкусваше ги и в задушаващата тъма те се превърнаха в едно тяло, няколкостотин килограма плът, които чакаха, дишаха.

— Ние сме мъртвите — обяви Терез и от групата се отрони едва доловимо изпъшкване, когато всички сърца се подчиниха и спряха. Беше го изрекла. Значи беше вярно.

— Ние сме в мрака. Ние сме под земята. Никой не може да ни види. Ние не съществуваме. Мъничка е тук. Мъничка излезе изпод земята. Мъничка получи очи. И уста. Мъничка можеше да пее. Мъничка стана мъртва. И пак оживя. Мъничка е тук. Смъртта не е тук.

След последните думи на Терез се чу едновременно издишване. Тереса се надигна и си проправи път между телата. Стигна до вратата и се принуди да я подпре с гръб, за да успее да я избута. Разля се слънчева светлина.

Едно по едно момичетата излязоха от землянката и замигаха срещу меката вечерна светлина. Споглеждаха се, без да продумат, тръгваха в различни посоки или се събираха на малки групички. Така изминаха около пет минути.

След това сякаш бавно надигаща се вълна разцепи въздуха и ги заля няколко пъти един след друг. Радост. Лин намери ранни горски ягоди и започна да ги нанизва на сламка. Скоро и другите се присъединиха. Роня попадна на спукана футболна топка и взе да си я подава с Ана Л. и Софи. И така нататък.

Тереса седеше на един пън и ги наблюдаваше. Почти бе забравила Терез, но сега я видя да излиза от землянката и да гледа другите с присвити очи. Тереса отиде при нея.

— Здрасти.

Терез не отговори. Погледът ѝ беше мрачен и очите ѝ се присвиваха не заради ярката светлина, а понеже видяното не ѝ допадаше.

— Какво има? — поинтересува се Тереса.

— Те не разбират.

— Какво не разбират?

— Ти знаеш.

Тереса кимна колебливо. Стоеше до Терез. Тя беше тази, която имаше познанието. Така трябваше да бъде. Жалко само, че не беше вярно.

— Не — възрази тя. — Всъщност не знам. Стори ми се много готино, като седяхме заедно в землянката. Ти направи нещо. Стана нещо.

— Да — потвърди Терез и пак загледа как другите момичета подтичват из двора. — Заедно. Не сега. Не Сесилия. Не Роня. Не Лин. Не Малин…

Тя продължи, докато изброи всички имена и завърши с:

— Не ти.

— А какво смяташ, че трябва да правим?

— Ела.

Терез се завъртя и слезе обратно в землянката. Тереса я последва.

След известно време се върнаха в къщата — другите бяха разопаковали бурканите детска храна и ги бяха сортирали според съдържанието. Зеленчуковото пюре се оказа най-популярно, докато до херингата не се докосваше никой; караха се шеговито за бурканите и кръстосваха лъжици, за да опитат различните вкусове.

Бяха насядали в кръг на пода и Тереса се присъедини към тях, докато Терез застана отделно край кухненската маса, отвори порция говежда яхния и заби лъжицата вътре, без да издаде и звук. Веселяшкото настроение от началото на храненето изчезна и всички загледаха крадешком Терез; тя седеше и с безизразен вид поглъщаше сиво-кафявото пюре; така изпразни два буркана.

Даже Тереса, която бе стояла с Терез в землянката и бе разговаряла с нея, докато стигнаха до общо мнение, не можеше да разбере поведението ѝ. Никога не беше виждала Терез да се държи така с групата и тъкмо смяташе да предаде думите ѝ, когато Терез избухна.

Тя скочи от масата, стиснала по един буркан във всяка ръка, и ги запрати срещу стената. Беата изписка:

— Ама, моля ти се…

Терез изкрещя един-единствен пронизващ тон. Сякаш ти забиват зъболекарска бормашина в тъпанчетата. Всички се свиха на кълбо и стиснаха глави. Гласът на Терез се изкачи с още една октава, докато тонът започна да пронизва плътта и скелетът завибрира. Момичетата до едно се бяха сгърчили конвулсивно и чакаха да престане.

Писъкът прекъсна рязко и последвалата тишина се оказа почти толкова неприятна. Момичетата свалиха ръце от главите си и видяха как Терез седи край масата и ги гледа, а сълзите тихо се спускат по страните ѝ. Никой не смееше да я приближи, за да я утеши.

Терез бавно се надигна от масата, издърпа чекмеджето с инструменти и извади едно шило. Застана пред тях и го удари с такава сила в дясната си ръка, че то остана забито. Извади го и кръвта шурна. Прехвърли шилото в дясната си длан и го стисна — вече беше потънала в кръв. Заби шилото в лявата си ръка, показа им го и пак го издърпа. Направи всичко това, без изражението ѝ изобщо да се промени. Само сълзите все така капеха.

Може би гласните струни на Терез бяха пострадали от пронизителния писък. Когато заговори, гласът ѝ звучеше невъзможно дълбок за толкова крехко тяло.

— Не разбирате — каза тя. — Не може да се почувства.

Пусна шилото и излезе.

Момичетата останаха на пода. Някое изправи един паднал буркан, друго изпусна лъжица, а разплаканите заради Терез бавно избърсаха очи. Тереса усещаше мириса им — мирис на срам. Всички се срамуваха, без да знаят защо, къде са сгрешили.

Тереса остави буркана си ябълково пюре на пода и стана.

— Отивам да ѝ помогна.

Някой от групата прошепна:

— А как?

— Ще направим едно нещо.

Тя излезе на двора. Терез вече идваше откъм градинската барака, понесла лопата. Разминаха се, без да си продумат; Тереса намери в бараката друга лопата и я отнесе пред къщата — там, където се спускаше склонът към езерото.

Слънцето клонеше към залез, но все още проблясваше току под хоризонта, а небето беше светло виолетово, когато те забиха лопатите в пръстта и започнаха да копаят. Ръцете и дланите на Терез бяха покрити със засъхнала кръв, чуваше се лепкав звук при всяко стисване и пускане на лопатата, а при напрягането на мускулите от малките, но дълбоки рани отново протичаше кръв. И да я болеше, с нищо не го показваше.

Бащата на Беата бе изравнил мястото старателно и затова лесно изкопаха първия слой торф и пръст, докато се оформи дълбок трийсет сантиметра четириъгълник, два метра на един. След това удариха скала. Точно тогава дойдоха и другите момичета. Ерика намери още една лопата в гаража, а Каролине и Малин — две малки градински лопатки. Всички помагаха, без да задават въпроси. Стигнаха още по-големи скални отломки и Беата донесе лост, с помощта на който двете с Малин ги измъкнаха. Ямата растеше бързо.

Терез работеше, впила поглед в земята. Устните ѝ помръдваха все едно си говореше сама, без глас. Стигнаха дълбочина метър и половина и Тереса отпусна ръце върху дръжката на лопатата.

— Толкова?

Терез кимна, хвърли лопатата на земята и се изкатери навън. На Тереса се наложи да забие лопатата дълбоко в земята и да използва дръжката ѝ за стъпало, за да успее да се измъкне.

Всички се събраха около ямата и никой не можеше да отрече какво са изкопали заедно. Гроб. Стояха плътно една до друга и гледаха надолу, все едно участваха в погребение. Липсваше единствено най-важното.

Роня изкриви устни:

— Кого ще погребваме?

Беше се смрачило и тъй като Софи единствена имаше фенерче, Тереса се обърна към нея:

— Донеси ковчега. От землянката.

Сесилия отиде заедно със Софи, а между другите бяха разпределени останалите задачи — да намерят чук, пирони и въже.

Сандъкът, съдържал някога взривни вещества, беше с размерите на малък ковчег, а на късите страни имаше клуп за въже, за да може да се вдигне. Тереса отвори капака и изтърси навън няколко сбръчкани картофа и малко пръст. Почука с юмрук по стените и установи, че грубите дъски са добре запазени. Щяха да издържат. Донесоха чука, пироните и въжето.

Тереса огледа групата. Някои пристъпваха на място и съсредоточените им лица светеха бледо в здрача.

— Кой иска да е пръв?

Някои изглежда го бяха помислили за игра, други бяха очаквали нещо друго, а трети вероятно много добре бяха разбрали за какво става дума, но след думите на Тереса бледите лица се извърнаха към нея, очите се разшириха в ужас, а неколцина заклатиха глави.

— А, не…

— Да — възрази Тереса. — Това ще правим сега.

— Защо?

— Защото така трябва.

Едно-две момичета приближиха ковчега, представиха си се затворени в тясното пространство между неумолимите дъски. Някои стиснаха в ръка парченцето си вълча кожа, засмукаха го несъзнателно, събираха смелост. Мина дълго време, без някой да се престраши. След това Лин пристъпи напред.

— Аз искам.

Цялата група въздъхна облекчено и Тереса сложи ръка върху ковчега. Лин седна вътре и прегърна краката си.

— Как ще го направите?

— Ще заковем капака — отговори Тереса. — Ще те спуснем в гроба. Ще го заровим. А ти ще си вътре.

— Колко време?

До този момент Терез не бе промълвила и дума. Сега обаче отиде при Лин и със същия чужд мрачен глас изрече:

— Докато станеш мъртва.

Лин притисна колене по-силно към гърдите си.

— Ама не знам дали ми се умира. Точно сега.

— Докато станеш мъртва, но можеш да викаш — поясни Терез. — И тогава ще извикаш.

— Ами ако не ме чуете?

— Аз ще те чуя.

Лин беше толкова дребничка, че имаше по десет свободни сантиметра от всяка страна и двайсет над главата, след като легна по гръб в ковчега, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи. Другите стояха като парализирани и Тереса затвори капака и заби по един пирон във всеки ъгъл. След това отряза две петметрови парчета въже и ги подхвърли на Каролине и Миранда.

— Прекарайте ги през клуповете. Спуснете я долу.

Свършиха каквото им беше казано, но след като вързаха въжето, направиха още по един клуп и отнесоха ковчега до ямата, Ана Л. зачупи ръце и се заоглежда тревожно:

— Това дали е хубаво? Може ли да правим така? Май не е хубаво?

— Хубаво е — отвърна Терез. — Много хубаво.

Ана Л. кимна и млъкна, но ръцете ѝ продължиха да се въртят една около друга като две измъчени животинчета, докато Каролине и Миранда спускаха ковчега в гроба. Стигнаха дъното и останаха неподвижни с въжетата в ръце. Тереса им посочи да ги оставят до ръба.

Терез грабна една лопата и започна да заравя ямата. Пръстта падаше върху капака на ковчега с глухо тупване. След осем лопати ковчегът вече не се виждаше и Ана Л. предложи:

— Стига толкова. Нали стига?

— Вземи си колата — тросна се Терез, — и си върви.

След което продължи да заравя. Ана Л. не помръдна и Тереса вдигна другата лопата, за да помага. Веднага след това Софи се залови с третата. За няколко минути гробът се запълни наполовина.

Терез подаде лопатата на Малин:

— Всички ще копаят. Всички ще участват.

Миранда коленичи и взе едната градинска лопатка, Сесилия — другата. Онези, които нямаха инструменти, действаха с ръце; някои плачеха.

Ковчегът не беше достатъчно голям да запълни пространството, заемано от скалите и торфа. Пръстта свърши, а до ръба имаше още трийсет-четирийсет сантиметра. Терез отиде до късата страна на гроба и клекна, взирайки се в черния четириъгълник.

— Лин стана мъртва — проговори тя. — Лин беше малко момиче. Мило малко момиче. А сега е мъртва.

Риданията се засилиха и някои скриха лице в ръцете си. Небето беше станало тъмновиолетово, а между бреговете на езерото плуваше самотен кървавочервен облак. Бавно, бавно, сякаш искаше времето да се влачи още повече. Кресна гмурец и всички трепнаха. Ако смъртта имаше глас, щеше да е точно такъв. Ако смъртта имаше форма, щеше да е като черния четириъгълник, зейнал в земята. Гробът на Лин.

Всички бяха така вцепенени, че не смееха да си извадят телефона да проверят колко време е минало. Може би пет минути, може би петнайсет. Терез наклони глава, сякаш заслушана в гроба и после каза:

— Сега.

Тереса не беше сигурна, но ѝ се стори, че и тя го чува. По-скоро цвърчене, отколкото вик; невъзможно беше да се определи откъде идва и не звучеше човешко. Но беше факт и при знака от Терез всички се бяха хвърлили към лопатите и инструментите и се бяха скупчили около гроба, за да го изкопаят колкото могат по-бързо.

Остава още двайсетина сантиметра и Роня хвана едното въже, а Ана Л. — другото и задърпаха. Ковчегът излезе от гроба заедно със слой пръст, който се плъзна от капака, след като почти го преобърнаха през ръба.

— Лин? — изпищя Ана Л. и удари с ръка по капака.

Не последва отговор и Тереса я избута настрана, за да извади пироните с помощта на чука, докато Ана не спираше да бърбори:

— Лин, малка Лин, малка, малка Лин?

Вдигнаха капака. Лин лежеше както я бяха оставили, освен ръцете, скръстени на гърдите — сега бяха стиснати в юмруци. На лицето ѝ бе изписан възвишен мир. Всички стояха също толкова неподвижно, както и Лин, и бяха също толкова тихи, с изключение на Ана Л., която стенеше:

— Убихме я, какво направихме, убихме я, малка Лин…

Терез отиде до ковчега и погали косата на Лин, милва бузата ѝ и прошепна в ухото ѝ:

— Ще престанеш да бъдеш мъртва. Ще живееш.

Някой изписка, когато очите на Лин се отвориха. Един дълъг миг, в който времето бе спряло, двете с Терез се гледаха в очите, след което Терез я хвана за ръка и я издърпа до седнало положение. Лин огледа останалите с ококорени очи. После стана и бавно размаха ръце.

Крясъкът на гмуреца се повтори и Лин обърна глава по посока на звука. Бавно вдигна поглед към небето и се взря в първата изгряла звезда, като си пое дъх толкова дълбоко, сякаш никога нямаше да спре.

Някой попита:

— Как… как се чувстваш?

Лин се обърна към останалите. Отвори и затвори ръце няколко пъти, изучаваше дланите си. Лицето ѝ беше все така мирно, както докато лежеше мъртва.

— Празно е — продума тя. — Съвсем празно.

— Страшно ли е? — прошепна Тереса.

Лин сключи вежди, сякаш не разбра въпроса. След това повтори:

— Празно е. Няма нищо.

Тя отиде при Терез и я прегърна. Терез ѝ позволи, но не отвърна на прегръдката и всички чуха Лин да шепти:

— Благодаря ти. Благодаря ти.

Слънцето се беше изкачило над върховете на дърветата от другата страна на езерото, докато дойде редът на Тереса. Беше чакала до последно, понеже искаше да види другите, преди самата тя да се преобрази.

Около половината бяха реагирали и се бяха държали като Лин, след като умряха и бяха върнати към живота. Повечето сега седяха, зареяли поглед над Трастшьон, или се движеха бавно и замечтано, подобно на сутрешната мъгла, която се плъзгаше над водата. Всички бяха изтощени. Никоя не искаше да спи.

Всеки външен наблюдател, приятел или роднина, или родител — особено родител — вероятно би се ужасил, би се запитал що за страхотия се е случила. Защото наистина се беше случило нещо страшно. Всяка една от тях бе преживяла нещо ужасяващо.

Дали обаче беше зло?

Отговорът отново зависи от това кой пита. Тереса не можеше да си представи и един човек, институция или власти, които биха дали благословията си за това, с което се занимаваха през последните пет часа.

С изключение на Терез.

Терез твърдеше, че е добро, а те следваха именно звездата на Терез. Значи беше добро.

Не всички бяха се справили. И Малин, и Каролине се разпищяха още при спускането на ковчега и продължиха да пищят, докато ги заравяха. Затова веднага щом запълниха ямата, я изкопаха отново. И двете бяха в истерия и напълно неконтактни, като излязоха; стовариха се на земята и заплакаха.

Едрото тяло на Сесилия изгълта кислорода твърде бързо и тя беше почти в безсъзнание, след като четири момичета с върховни усилия извадиха ковчега. След като дойде на себе си, беше безутешна. Искало ѝ се да остане много по-дълго; считаше това за поредния си провал.

Ана Л. остана долу не по-кратко от останалите, но когато вдигнаха ковчега и Тереса се надвеси над нея, тя я избута и каза, че иска да излезе да се поразходи. Нямаше я близо час, а като се върна, бе набрала букет цветя; слезе до пристана и ги хвърли в езерото едно по едно.

Роня така и не извика. След около двайсет минути вече миналите започнаха тихо да обсъждат за колко време ще ѝ стигне въздухът, след което, без да бързат много, изровиха ковчега, все така без никакъв сигнал от страна на Роня. След вдигането на капака тя реагира горе-долу като Лин, само дето отне доста повече време да я събудят. Дотогава всички освен Миранда и Тереса бяха минали, затова привидната смърт на Роня не доведе до паника.

Роня обясни поведението си с това, че напълно забравила да извика, изобщо не ѝ хрумнало. Още щом ковчегът докоснал дъното, приела себе си за мъртва и нямало какво да се направи срещу това. Другите кимаха разбиращо, макар за разлика от нея да бяха успели да запазят искрица инстинкт за самосъхранение.

Тереса се изпъна на дъсченото дъно. Бяха измили ковчега, след като Каролине повърна, но миризмата на кисело още се усещаше около носа на Тереса. Тя сключи ръце на гърдите си и направи усилие да изключи всичките си сетива, докато Лин и Мелинда затваряха капака. И все пак ударите с чука бумтяха като гръмотевици през черепа и ехтяха в тясното затворено пространство.

Тя отвори очи и лъч светлина проникна през пролука над краката ѝ. След това усети как вдигат ковчега. И го спускат. След необяснимо дълго време чукването под гърба ѝ подсказа, че е стигнала дъното на ямата. Чу се първото поръсване с пръстта и тя затвори очи и задиша бавно и повърхностно.

Чуваше как лопатите загребват пръст от купчината и веднага след това още няколко тупвания. Лопати, туп, туп. Лопати, туп, туп. Имаше ритъм и тя взе да брои ударите. Стигна до трийсет, но забеляза, че вече не чува лопатите, а тупванията стават все по-слаби. Успя да изброи още трийсет удара, а после се възцари тишина. Пълна тишина. Не знаеше колко пръст остава, докато се запълни ямата, но в гърдите си усещаше тежестта на вече натрупаната.

Между гръдния ѝ кош и капака имаше не повече от двайсет сантиметра. И да искаше, нямаше начин да се измъкне. Пробваше ли да избие пироните, тежестта на земната маса щеше да я притисне. Беше изоставена. Забравена. Дишаше бавно и повърхностно.

Никаква светлина през пролуката, никакви гласове, никакви удари. Нищо. Вече беше изгубила представа за времето. Знаеше, че не е лежала половин час. Но дали са били три или десет минути, не можеше да каже, понеже нямаше на какво да се осланя.

Започна да брои на ум. Стигна до сто и спря. Биваше я да отмерва секундите, но дори понятието „секунди“ бе загубило значението си. Може би броеше твърде бавно или пък твърде бързо, не знаеше.

Затова се предаде. Не го съзнаваше, но цялото ѝ тяло беше стегнато — усети го едва когато се отпусна. Пусна се и се остави на мрака и тишината, и отсъствието на всичко, което я правеше каквато е.

Мина още един неизмерим отрязък от време. Дишаше бавно и повърхностно. Нещо помръдна. Тих звук. Отначало помисли, че е някакво насекомо или червей, случайно попаднал при нея в ковчега, и се опита да установи откъде идва звукът. Ръцете ѝ се плъзнаха по стените на ковчега. Едно нямо и дрезгаво нищо.

Но звукът. Движението.

Пространството едва ѝ позволяваше да се извърти на една страна. Рамото ѝ натисна капака, когато тя обърна гръб на посоката, от която смяташе, че идва звукът. Притисна ушите си с длани. Звукът пак се чуваше. Нещо се движеше под земята. Ровеше. Приближаваше.

Сърцето ѝ заби по-бързо и тя вече не съумяваше да контролира дишането си. Дъхът излизаше учестено и на пориви от нея, докато онова, което се движеше в земята, достигна стената на ковчега. Чу го, почувства го с тялото си.

Стана по-топло. На челото ѝ изби пот, въздухът вече не съдържаше необходимото. Тя подскочи, все едно я е ударил ток, после още веднъж — паниката я заплашваше. Беше обградена с пръст от всички страни, лежеше в най-дълбок мрак, нямаше въздух и нещо си беше прокопало път до нея, всеки момент щеше да проникне вътре. Тя щеше да извика. Макар да не беше стигнала до този момент, щеше да извика.

Напълни дробовете си с разреден въздух и в същия миг онова проникна при нея, промуши се зад гърба ѝ и легна до нея.

Урд.

Тя издиша, без да извика. Усещаше прегръдката на меката опрощаваща тъма, която вече не беше страшна. Урд лежеше до нея. Урд беше тя. Урд не викаше.

Тереса?

Вече я нямаше. Никога не я е имало.

От мрака се появиха картини от живота ѝ.

Видя себе си, как е заровена в земята, но ковчегът беше празен. Видя компютъра си, себе си, седнала пред компютъра, натискаха се копчета, сякаш някакво пиано свиреше самичко. Нямаше никого. Удряше чук, върху циментов под шуртеше кръв, върху друг циментов под се повръщаше, но течностите идваха от празното пространство. Сцените започнаха да се сменят все по-бързо.

Терез седеше сама в метрото, разговаряше с някой, който не съществуваше; Йоран махаше на влак без пътници; колело без колоездач се движеше по чакълен път; Йоханес играеше „Текен“ сам срещу себе си; целуна го невидим призрак; сухи листа се вихреха из пещерата между скалните блокове, където никой никога не бе стъпвал. Дрехи падаха на купчини на двора, в стаята, по стените. Падаха, понеже човека, който ги беше носил, изчезна.

Сцените се спряха на една жълта перличка. Две детски пръстчета държаха малка жълта перла. Ако аз не съществувах, нямаше кой да държи перлата. А жълтата перла беше там, на половин метър над масата. След това пръстите, които я държаха, изчезнаха и перлата падна, отскочи два пъти и застина на земята.

На света остана единствено тази самотна жълта точка. Не. Остана единствено тази самотна точка и очите, които я виждаха. После изчезнаха и очите, изчезна перлата и всичко стана бяло. Снежнобяло. Пронизващо, изгарящо фосфорно бяло. Белота, тъй заслепяваща и болезнена, че беше като пронизителен писък.

Те стояха заедно на пристана призори, четиринайсет момичета. Часът беше пет, но слънцето вече се издигаше високо в небето и разливаше светлината си върху тях. Сутрешните мъгли се бяха разсеяли и езерото бе съвсем спокойно.

Пристанът беше малък и момичетата стояха като ято птици плътно едно до друга и споделяха топлината си, преливаха между телата си някакъв нов вид енергия. Очите им бяха празни, а сетивата — широко отворени.

Тереса още я болеше гърлото от писъка, който даже не знаеше, че е надала, но също като другите седеше мирно и поглъщаше меката утринна светлина, мириса на тиня, тръстика и вода откъм езерото, провлачените птичи песни откъм дърветата, близостта с другите момичета и широкото пространство около нея.

Терез се отдалечи от групата и застана в края на пристана. Вдигна един ръждив пирон, огледа го и го метна във водата, проследи с поглед как потъва, след което се обърна към групата и отсече:

— Ние бяхме мъртвите. Нуждаем се от живот.

Всичко за Макс Хансен се беше променило към по-добро след успеха с Тесла. Даже бе започнал да преосмисля плана си да изгори всички мостове и да отпраши към топлите страни.

Сцената, която беше организирал край „Скансен“ бе дала желания резултат. Момчетата му бяха донесли, че Тура е обещала да участва, а на следващия ден бе получил и потвърждение по имейл. Може би все пак нямаше да бъде разумно да я изобличи. Времето щеше да покаже дали сегашната ѝ известност не е за предпочитане. А и това щеше да му позволи да остане в страната.

А страната, или по-точно градът, беше започнала да му показва най-дружелюбното си лице и сякаш едва ли не се беше върнал в осемдесетте години. Всички искаха да говорят с него, да обсъждат бъдещи проекти, да му предлагат услугите си. Макс Хансен — последния шанс на бърза ръка отново бе станал голям играч и участваше в мача.

Не беше зелен. Наясно беше, че този род популярност трае кратко и може да се стопи за една нощ, но докато можеше, щеше да ѝ се наслаждава — да бъде отново в светлината на прожекторите, да предизвиква изкуствени усмивки и подмазване, да се радва на всяко покорно потупване по гърба.

Беше започнал да излиза отново. Кафето, „Риш“ „Спай Бар“. Много от музикантите бяха заменени от костюмирани типове на ръководни постове или млади мъже в изрязани тениски, които наричаха себе си продуценти, само защото можеха да работят с „Autotune“ Не беше както в златните дни, но все още имаше изобилие от хора, които се домогваха до властните и известните, а Макс Хансен отново бе станал такъв.

Тази събота започна с Кафето. Момичешки дует, наречен „Дивинити“ и свирещ електроклаш, представяше новия си албум в едно от страничните помещения и Макс беше получил покана. Намери музиката за почти непоносима, затова след като изгълта две чаши безплатно мохито, се плъзна дискретно в голямата зала.

Беше полупразно — нещо немислимо за събота вечер преди двайсет години. Макс помаха на един продуцент от „Еми“ на един артдиректор от „Сони“ и на един студиен китарист, който твърде настъпателно се мъчеше да го заговори, затова той се извини и се оттегли на бара; поръча си чаша бяло вино. Обърна се с гръб към бара с леденостудената чаша в ръка и се отдаде на чувството да бъде… е, не крал, но поне малък принц в това кралство. Толкова му бе липсвало!

— Какво пиеш?

До него се бе настанило младо момиче. Макс Хансен разклати чашата си и лениво сви рамене.

— Бяло вино, засега. Нощта е млада.

— Предпочитам шампанско — заяви момичето.

Макс Хансен го огледа щателно. Беше двайсетинагодишно, вероятно твърде младо, за да го пуснат в заведението. Не някаква невиждана красавица, но хубавичка и облечена с анцуг, който би могъл да мине за хип-хоп. Права, средно дълга коса и слабо лице. В интерес на истината, леко напомняше за Тура Ларшон, но без багажа, с който вървеше Тура. Макс Хансен се усмихна широко:

— Ами защо да не поръчаме? Как се казваш?

— Алис.

— Като „Алиса в Страната на чудесата“?

— Да. Като в Страната на чудесата. Оттам идвам.

В очите на Алис се долавяше нещо опасно, което се харесваше на Макс Хансен. Не изглеждаше като да е от онези момичета, дето ще си лежат кротко по гръб и ще зяпат в тавана, все едно си казват молитвата преди лягане. Тази не беше вчерашна.

Макс Хансен поръча бутилка пенливо вино. Докато момичето отпиваше от чашата си и го гледаше изпод вежди, изведнъж у него се пробудиха подозрения. Беше твърде лесно. Той все пак имаше ясна представа за собствената си привлекателност. Как така това момиче взе да флиртува толкова открито с него?

— Знаеш ли кой съм? — попита той.

— Естествено — усмихна се то. — Ти си Макс Хансен. Мениджърът на Тесла. Нали?

— Да. Познаваме ли се?

— Не. Но и аз пея. Правя и други неща.

Окей. Значи и двамата бяха наясно как стоят нещата. Заради блясъка в очите ѝ беше преценил ситуацията погрешно. Алис беше чисто и просто от онези момичета. Напоследък бяха започнали да се връщат при него.

След въпроса ѝ: „Имаш ли някой добър съвет за бъдещите певци?“ той вече не се съмняваше. Оттам започваха — почти винаги. И така, Макс Хансен си наля още шампанско и започна обичайните маневри.

На Алис ѝ трябваше четвърт час да си изпие чашата, а когато Макс Хансен понечи да ѝ сипе остатъка от бутилката, тя я покри с ръка:

— Не, благодаря. С кола съм.

— А къде ще те отведе колата?

— Вкъщи.

Тя плъзна поглед по тялото му отгоре до долу по начин, от който слабините му завибрираха.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Нейният „Форд Фиеста“, паркиран зад Драматен24, се оказа може би една от най-окаяните коли, които той бе виждал някога, и определено най-жалката, в която се беше качвал. Алис завъртя ключа и се разнесе звук като от старт на Формула 1 и Макс Хансен долови лек мирис на бензинови изпарения, като че ли някъде имаше пробив.

Алис пое по „Бирйер Ярлсгатан“ към „Руслагстул“ а след като подминаха „Стуреплан“, Макс Хансен се наведе и се престори, че си връзва обувките. Слабостта му към млади момичета не беше тайна, но младо момиче в раздрънкана кола беше вече прекалено — не искаше никой да го вижда. Едва когато свиха по „Руслагсвеген“ той се отпусна и се облегна назад, доколкото можеше на твърдата седалка.

Погледна крадешком Алис, която не отместваше поглед от пътя. Хубав профил. Ясно очертани брадичка и челюст, но благодарение на формата на носа избягваше евентуално ръбати контури. Привличаше го, нямаше съмнение по въпроса.

Но имаше и една пречка. Само две вечери по-рано беше поканил една стара позната вкъщи да пийнат. Така и не стигнаха по-далеч от питиетата. Още докато седяха един до друг на дивана, на Макс му стана ясно, че нищо няма да се получи — тялото му с нищичко не реагираше на тясната ѝ блузка и къса пола. Той се принуди да се престори, че изобщо не е имал други намерения — само няколко питиета в приятелска обстановка.

Онази жена обаче беше почти двойно по-възрастна от Алис. Сега се надяваше на по-голям късмет, нали беше на домашен терен, така да се каже.

За да опипа почвата — и своята, и нейната, — той сложи ръка на бедрото ѝ и лекичко стисна. Тя му позволи. Дотук добре. Ами той самият? Двигателят бучеше и колата така вибрираше, че беше едва ли не трудно да усети. Той потърси онова гъделичкане в слабините, което бе почувствал при първия ѝ поглед, стисна бедрото ѝ малко по-силно и потърси пак.

Нямаше го. Нищичко не усещаше.

Колата дрънчеше покрай осветения „Мьорбю Сентрум“ а куражът на Макс Хансен намаляваше все повече. Цялото това шумно, миризливо и неудобно пътуване беше безсмислено и щеше да завърши с неловък момент и самотно прибиране с такси.

Изведнъж го заболя ръката — Алис го беше ощипала; той бързо пусна бедрото ѝ. Тя се протегна и го ощипа още веднъж, по-силно. Макс Хансен се изсмя и попита, като почти крещеше, за да надвика двигателя:

— Падаш ли си по такива игрички?

— И то много — отвърна Алис. — Така е най-хубаво.

Макс Хансен се поизправи на седалката. Може би вечерта нямаше да завърши толкова зле, въпреки всичко.

Той очакваше Алис да има малко жилище в някое сателитно градче от рода на Тебю, но след като отминаха и тази отбивка, се престраши да попита къде отиват.

— В Страната на чудесата — отвърна тя и той трябваше да се задоволи с това.

С младите момичета често беше така. Искаха да изглеждат леко мистериозни; той нямаше нищо против, тъкмо обратното. Особено пък ако си играеха ролята толкова вещо, колкото Алис. Това придаваше на цялото преживяване приключенски привкус, чувство за неизвестност.

Накрая свиха при Окершберя и минаха през дълъг вилен район; Макс взе да се тревожи да не излезе някоя от онези истории. Че тя живее с родителите си и той ще е принуден да седи с тях и да си общува. В такъв случай щеше да се обърне още на прага.

Но те отминаха и вилната зона и продължиха по тесен път през гората. Всеки път, щом Макс Хансен си помисляше, че са пристигнали, следваше нов завой; слабите фарове на колата едва щяха да осветяват тунела под дърветата, ако в небето нямаше светлинка.

Този път действително се намираше в неизвестното. От няколко минути не беше виждал къща и взе малко да се притеснява, когато Алис най-сетне сви в една къса алея и изгаси двигателя.

— Пристигнахме! — извика тя и плесна с ръце.

Докато Макс Хансен слизаше от колата, ушите му още бучаха като след концерт и леко му се повдигаше от бензиновите изпарения. Тъкмо си мислеше: мамка му дано си струва, когато долови движение и чу шумолене зад гърба си. В същия момент някой покри главата му с найлонова торба и го ритна в коляното. Той падна безпомощно и толкова силно си удари главата в камък, че му излязоха свитки; понесоха го безброй ръце.

Докато Роня беше в Стокхолм, останалите подготвиха гаража. Покриха пода с найлон, а в средата долепиха двете дърводелски маси една до друга. Голям късмет извадиха, че бащата на Беата толкова си падаше по дърводелството и разполагаше с какви ли не инструменти, грижливо окачени на специална стойка на стената.

Тереса избираше между шила, длета и ножове; от клещите и трионите се отказа. Но не ставаше дума за мъчения. Поне не главно. От два листа А4 изряза тринайсет листчета и написа по едно име на всяко.

Към десет часа онези, които трябваше да доведат Макс Хансен, отидоха да се скрият зад дърварника. Докато познатото дрънчене на автомобила се разнесе в далечината, стана единайсет без петнайсет. Останалите в гаража се ослушваха в мрака, чуха как двигателят угасва, отвори се врата и после нищо повече. Бяха очаквали борба и викове, може би опит за бягство и се бяха подготвили за всичко. А се разнесе единствено леко шумолене и после тишина.

През деня бяха обсъдили цялата процедура. След като поспаха няколко часа, притиснати една до друга в спалните си чували на кухненския под, хапнаха детска храна и после Тереса им разказа случката в магазина. Какво бе сторила и как се бе почувствала след това.

Реши да не обмисля дали е рисковано да им разправи. Просто щеше да им го каже и край. Цялата история, от момента, в който с Терез застанаха при рампата за разтоварване, до купуването на червените ботуши на другия ден, а също и как ѝ бяха влезли в употреба в училище.

А след това изложи предложението си — което вече не беше и предложение, а по-скоро констатация — какво трябва да направят сега. Терез я подкрепи и затова така и не се стигна до обсъждане дали трябва да го направят; единственият въпрос беше как.

Идеите се разискваха с тих глас и се отхвърляха или приемаха по същия простичък начин, по който бяха планирали и този уикенд. Роня още в началото се предложи за стръв, а оттам нататък останалите неща бяха просто подробности. Бараката, найлона, инструментите. Дори и след като разпределиха конкретните роли, никой не реагира с отвращение или дистанциране. Просто трябваше да го свършат и толкова.

Тереса стоеше в гаража, ослушваше се за шумове откъм двора и се питаше дали е минало гладко. Дали Роня изобщо е успяла да намери Макс Хансен? Тереса беше взела със себе си няколко вестникарски статии, за да може Роня да го види как изглежда; в тях той обясняваше колко обичал да ходи в кафе „Опера“. Това обаче не гарантираше, че ще бъде там точно тази вечер.

Тереса вече започнала да обмисля други алтернативи, когато се чу тичане и Софи отвори вратата на гаража. Зад нея идваха Роня, Каролине, Ана С. и Мелинда, понесли безжизнено тяло, увито в черен найлон. Положиха го върху дърводелските маси. Тереса светна крушката на тавана и се зае за работа.

Беше очаквала по-голяма съпротива от страна на Макс Хансен, но мъжът единствено движеше безсилно крака и беше достатъчно Роня само да натисне раменете му, за да го държи мирен. Тереса измъкна ръцете му от найлона и ги стисна в менгеметата на масите. Едва когато завъртя последния оборот около дясната му ръка, изпод найлона се разнесе приглушен писък. През това време Сесилия беше хванала краката му и с помощта на Лин ги беше извила надолу от ръба на масата и ги беше вързала с тънко въже за основата.

Всички отстъпиха крачка назад, застанаха в кръг около масата и загледаха плячката си. Макс Хансен постепенно идваше в съзнание. Тялото му потреперваше, доколкото можеше, както беше пристегнато. Найлоновият чувал прошумоля, когато той отметна глава и се задърпа; крещеше, поемаше си въздух и крещеше отново.

— Пуснете ме, какво е това, кои сте вие, какво правите?

Тереса взе едно макетно ножче и разряза чувала над лицето му. Кожата му беше аленочервена от напъване и крясъци. Очите му се ококориха още повече при вида на Тереса.

— Здравей — поздрави тя, след което пое от Терез голяма ролка тиксо и му залепи устата.

Струваше ѝ се жалко, че няма да може да го чуе как пищи, но не си струваше риска. Три от другите помогнаха да му срежат дрехите. После пак отстъпиха крачка назад.

Всичко беше минало по план, че и по-добре. Макс Хансен сам си беше ударил главата и това вероятно бе спестило по някоя синина или спукана устна на тези, които трябваше да го заловят. И сега той лежеше точно където го искаха. Готов за употреба.

Голото му тяло действаше все така отблъскващо на Тереса, както и когато го гледаше на видеозаписа. Отпуснато и грубо парче бледо месо. Както лежеше сега, беше трудно да си представят каква сериозна заплаха бе представлявал за тях през един период. Не можа да не се усмихне. И после да се захили.

Все още се смееше, докато взимаше листчетата с имената и телбода. Макс Хансен трепереше и скимтеше като… да, като прасе на заколение, докато тя забиваше „Мелинда“ на рамото му. Тереса нареди:

— Лежи мирно.

Човекът е чудато създание. Винаги се съпротивлява до последно, независимо колко безнадеждно е положението. С минималното пространство за маневриране, с което разполагаше, Макс Хансен се мъчеше със здраво вързаните си ръце и крака да се измъкне, докато Тереса с два бързи удара на телбода заби „Лин“ и „Сесилия“ на бедрата му. Чу се капене по найлона на пода — той се напика; Тереса трябваше да заобиколи локвата, за да отиде от другата му страна и да забоде „Ана С.“ на другото рамо.

Тя продължи по този начин, докато всички имена се озоваха върху различни части на тялото му. Наложи се Роня да удържа главата му, за да може накрая Тереса да забоде собственото си име на слепоочието му. Терез донесе инструментите и ги разпредели между момичетата.

Въоръженият обръч около Макс Хансен се затегна. Погледът му се местеше от лицата към инструментите, напред-назад, напред-назад, докато накрая нещо се случи. Тялото му, което дотогава беше напрегнато извито в дъга, доколкото беше възможно, изведнъж се отпусна. Изразът на очите му се промени и главата му падна назад.

Тереса не можеше да повярва на очите си, но очевидно и другите виждаха същото, тъй като се сепнаха и се вторачиха също като нея. Членът на Макс Хансен взе бавно-бавно да се надига. Очите му бяха обърнати към тавана. Изражението в тях не можеше да се разчете лесно, понеже тиксото изкривяваше чертите му, но Тереса си помисли, че вижда… да, мир.

Тя погледна от вдървения му член към лицето му. Поклати глава:

— Не разбираш ли какво ще ти се случи?

Макс Хансен кимна безсилно, без да отмества поглед от тавана, без да губи изражението на изтерзано блаженство.

Тереса сметна, че е най-разумно да започнат с нещо сигурно и кимна на Роня, която държеше малка остра отвертка и чието име бе забодено на десния му хълбок. Роня пристъпи напред, направи гримаса при вида на предизвикателната му ерекция и без да се колебае, заби отвертката право през листчето с името си, чак до дръжката.

Макс Хансен изкрещя през носа, потекоха сополи, по челото му се стече пот, тялото му трепери няколко секунди, докато се успокои. Ерекцията обаче не се предаде; продължи да стърчи на десетина сантиметра от дръжката на отвертката и горе-долу със същия размер.

Дойде редът на Лин. Тя трябваше да застане на пръсти, за да стигне листчето под дясната му ключица с тънкото си длето. Гърбът на Макс Хансен залепна от пот за масата, когато се надигна и пак падна назад. По найлона бавно закапа кръв от раните.

Тереса беше преценила, че ако не вадят инструментите, ще загуби съзнание от кръвозагубата по-късно. Също така беше подбрала къси и тънки остриета. Той нямаше да умре, преди всички да са свършили своята част от работата.

Каролине, седмата, заби джобното ножче през листчето от вътрешната страна на дясното му бедро и Макс Хансен изстена по по-различен начин; свърши с такава сила, че спермата прелетя нагоре и покрай лицето му. Миранда, застанала до главата му, изписка от погнуса и избърса пуловера си с един парцал.

По това време под масата вече се бе събрала голяма кървава локва и Тереса махна на момичетата да побързат, за да успеят всички да се включат преди края. Пенисът на Макс Хансен най-после се отпусна и той едва потръпна при поредния удар.

Накрая оставаха само Ана Л., Сесилия и Тереса. Терез бе казала, че предпочита да гледа, затова следеше случващото се, седнала прегърбена на работния плот, и си тананикаше „Thank You for the Music“.

Ана Л. пристъпи напред. Беше получила тънко шило, тъй като нейното име стоеше опасно близо до сърцето. Тя сбърчи чело, надигна шилото и погледна Макс Хансен в очите — виждаше се само бялото. Тя поклати глава и свали ръка. Каза с плачлив гласец:

— Не мога. Не бива така. Не може така. Не бива да го правите.

Терез скочи от плота и отиде при нея.

— Искаш ли да отидеш да си седнеш в колата? — попита тя.

Ана Л. поклати глава и очите ѝ се насълзиха:

— Просто не мога.

— Можеш — възрази Терез. — Трябва.

— Ама това е лошо.

— Не е лошо.

Терез я хвана за китката, постави ръката с шилото в позиция:

— Добро е.

И бутна ръката ѝ, докато шилото се заби наполовина. Терез го дозаби с длан, след което се покатери обратно на плота. Ана Л. се свлече до стената и прегърна главата си с ръце, докато Сесилия заковаваше пирона си.

Тялото на Макс Хансен лежеше отпуснато, прободено на тринайсет места и бяло като на труп от кръвозагубата. От изцапаните листчета стърчаха отломки и дръжки, поклащаха се в такт със слабото дишане. Очите му бяха покрити с ципа, когато зениците се завъртяха на място; погледът му се прикова върху Тереса. Той раздвижи глава, сякаш искаше да каже нещо и тъй като Тереса не вярваше да е в състояние да извика, свали тиксото от устата му. Той я погледна и прошепна:

— Тереса…

Тя се наведе по-близо до мраморно сивото му лице.

— Да?

Устните на Макс Хансен не помръдваха и съгласните бяха просто издишан въздух, докато с мъка изричаше:

— Беше хубаво. Беше хубаво… беше хубаво… беше хубаво…

— Само едно нещо — заговори Тереса. — Онази история за Терез. Сега би ли могла да излезе?

Макс Хансен помръдна глава, явно в опит да я поклати, след което продължи да шепти:

— Беше хубаво… беше хубаво…

Тереса сви рамене.

— Радвам се, че ти хареса. Но е и малко жалко. Може би сега ще си промениш мнението.

Тя вдигна бормашината, която цял ден се беше зареждала, и натисна копчето. Дебелата колкото кутре бургия се завъртя с двайсет оборота в секунда. Тя я показа на Макс Хансен, пришпори мотора един-два пъти и след това я допря до листчето с името си на слепоочието му.

И най-сетне се чу писъкът, за който бе копняла.

Момичетата се събраха около тялото, което подскачаше като риба на сухо, докато кръвта все по-безсилно пулсираше от дупката на слепоочието. Терез стоеше на почетното място и отметна окървавената коса от челото на Макс Хансен. Заповяда:

— Приближете се.

Те се събраха плътно около нея, четиринайсет момичета. От гърлото на Макс Хансен се изтръгна съскане и после тялото се отпусна. Кръвта спря да тече от слепоочието; сякаш малката черна дупка беше точка с по-силна гравитация и придърпваше всички по-близо, колкото можеше по-близо, докато отвътре се виеха тънки кълбета пушек, подобно на паяжини.

Всички си поеха дъх едновременно, погълнаха онова, което някога бе Макс Хансен, и го обединиха със собственото си кръвообращение. Но беше толкова малко, твърде малко. Някои от тях приближиха устни до дупката, за да изсмучат нещо, което вече не беше там, почти целуваха пробития череп на Макс Хансен, за да поемат и последната капка.

После се изправиха и светлината в гаража беше толкова ярка, металическият мирис на кръв — толкова остър, а звукът от краката им, полепващи по найлона и отлепващи се от него, пронизваше слуха. Дишаха на пориви, докато се връщаха в широко отворените си тела.

— Ние сме тук — изрече Терез. — Сега сме тук.

Много от тях прекараха нощта в плач. Сетивата им представляваха пресни рани и усещанията бяха твърде силни. Те се прегръщаха и утешаваха една друга, споделяха спалните чували или лежаха и милваха лицата си, без да говорят.

Но въпреки плача и нуждата от утеха, основното чувство беше радост. Един друг вид радост. Радост толкова огромна и всеобхватна, че приличаше на мъка. Тъй като нямаше как да трае вечно, беше изгаряща. Можеха да я поддържат жива заедно чрез близостта между телата си и общото преживяване, но все някога трябваше да я оставят да угасне и умре. Оттам и мъката.

Това се превърна в поредната безсънна нощ, а преди зазоряване излязоха, за да почистят след себе си под закрилата на тъмнината. Някои отнесоха тялото на Макс Хансен, увито в найлон, до гроба и го хвърлиха заедно с дрехите му; запълниха ямата с камъни и пръст, старателно наредиха отгоре чимовете и ги утъпкаха. За няколко седмици щяха да се сраснат с околната трева. Други почистиха гаража, измиха всички инструменти и изжулиха дърводелските маси.

Докато се развидели, бяха върнали всичко в първоначалния му вид и сега се събраха на пристана, за да наблюдават изгрева. Лин още беше просълзена, но не по причината, която предполагаха останалите. След като първите слънчеви лъчи постоплиха лицата им, тя сключи ръце на гърдите си и се обърна към Тереса:

— Следващия път искам яз да пробивам.

Може и да не беше последното, което Тереса очакваше, но беше там някъде. Малкото личице на Лин изглеждаше толкова намусено, че Тереса избухна в смях и скоро се присъединиха още няколко момичета. Лин се огледа ядосано.

— Ами, какво? Не получих почти нищо!

Смехът бързо заглъхна и настъпи тишина, докато погледите се търсеха един друг. Вече не им се налагаше да говорят толкова много, за да комуникират; пък и изглежда и други мислеха като Лин.

Следващия път. Щеше да има следващ път.

Към дванайсет часа започнаха да се придвижват към автобусната спирка. Терез проведе дълъг разговор с Ана Л. и Ана обеща, че ще участва и за в бъдеще, но ще се нуждае от помощта на останалите. Щеше да я получи, нали тъкмо затова бяха глутница, а не просто четиринайсет момичета. Те се скупчиха около нея, прегърнаха я и споделиха силата си с нея. Роня предложи да закара колата ѝ до Мьорбю, за да може тя да пътува заедно с другите в автобуса.

Това се оказа разумно, понеже едва в автобуса тя изглежда наистина осъзна случилото се; бяха се настанили заедно най-отзад, така че Ана се намираше в позната обстановка. Ала вече не беше беззащитна и уплашена. Не, тя седеше със своите — погребаните и възкръсналите, гладни и с остри зъби, нейните сестри от глутницата, които щяха да я закрилят. И радостта най-сетне застигна и нея.

— Вие сте мои, нали? И аз — ваша. Всички сме заедно в тази работа. Наистина. Можем да правим всичко и няма да си изменим една на друга, нали?

Не беше въпрос, а по-скоро констатация и Ана дълбоко си пое въздух и протегна ръце, сякаш едва сега излизаше от гроба.

Разделиха се на различни спирки по пътя, след като се разбраха да се срещнат следващата неделя на обичайното място. Тереса изпрати Терез до Сведмюра. Макар да оставаха сами за първи път от над денонощие, не си казаха много, не обсъждаха случилото се, нито реакциите на другите. Не беше възможно, тъй като другите вече не бяха другите. Не можеха да говорят за тях, все едно не присъстват.

Разделиха се пред входа на Терез. Тереса се обърна, за да поеме към метрото, и Терез подвикна:

— Това беше хубаво.

— Да — съгласи се Тереса.— Беше много хубаво.

По време на пътуването с метрото и после с влака една-единствена дума се въртеше из главата на Тереса, подскачаше и се удряше като риба в твърде малък аквариум.

Урд. Урд. Урд.

Гласове изпод земята. Донякъде беше наясно, че образът е бил творение на лишения ѝ от кислород мозък, докато лежеше погребана. От друга страна, беше истински и реален. Урд бе дошла, бе легнала до нея и после я бе обвила с тънката си кожа като прилепнал костюм. Урд вече не беше просто нейното име. Урд — това беше тя.

Тереса се събуди в собственото си легло в шест часа в понеделник сутрин и се чувстваше като теле, което всеки момент ще пуснат на паша. Вратите на обора бяха отворени широко след дългата зима и пред нея се ширеше зеленината, цветята и светлото лято. За това имаше една дума — веселие. Когато застана съвсем разсънена до прозореца и погледна към градината, беше весела и не само краката, а и цялото ѝ тяло беше изпълнено с енергия.

След час къщата взе да се разбужда и тя пак си легна и се направи на полумъртва. Дълго и силно търка очи, за да добие изтощен вид и щом Мария дойде, Тереса я излъга, че се чувства ужасно и няма сили да стане, няма сили да прави нищо. Това изявление се прие с дълбока въздишка и свити рамене и Тереса бе оставена на спокойствие.

Беше като в онова стихотворение на Боб Хансон, което тя прочете преди няколко години. Мъжът, който се обажда в службата да каже, че не може да иде на работа. Защо? Болен ли е? Не, съвсем здрав е, но утре може и да дойде, ако се почувства по-зле.

Тя лежеше и се въртеше из кревата в нетърпеливо очакване другите да отидат на работа или при приятелите си, за да остане сама. Веднага щом къщата най-сетне се изпразни, тя стана. Първото, което направи, беше да слезе в кухнята и да си налее вода.

Дълго стоя, загледана в прозрачната течност в чашата, наслаждаваше се на слънчевите отражения по повърхността и шарения спектър по покривката на масата, щом наклонеше чашата и светлината се пречупеше. После приближи чашата към устните си.

През тялото ѝ пробяга тръпка, когато водата се плъзна в гърлото ѝ. Беше нежна и хладка и сякаш милваше езика и небцето ѝ. А твърдят, че водата нямала вкус! Имаше вкус на пръст и желязо, и трева. Тънки пластове солено и сладко, вкус на дълбочина и вечност. Глътката беше като богат дар, сякаш вкусваш сладостта. А оставаха още много глътки.

Отне ѝ пет минути да изпие цялата вода, а после излезе на двора и я връхлетя такова щастие, че се принуди да поседне за малко на стъпалата, да затвори очи и уши и да се съсредоточи единствено върху ароматите, ароматите на ранното лято.

Как може човек да обикаля по Земята, а да не усеща какво има около него. Какво прахосване! Същата работа щеше да е, ако бяхме роботи, бездушни машини, които цъкат между службата, банката, магазина и телевизора, докато батерията се изтощи.

И Тереса някога беше такава, но онази Тереса сега лежеше свита в гроба. Тя беше богиня и чувстваше чрез божествените сетива. Тя беше Урд, изначалната.

Така мина денят ѝ. Обикаляше из горичката, галеше листа и скали и се разхождаше като Ева из райската градина, знаейки, че всичко е нейно и всичко е добро.

И във вторник се събуди щастлива и още един ден отмина в радост, която можеше да разцепи гърдите ѝ, ако не я беше разпределила на малки порции, по няколко усещания наведнъж. Вечерта чувството започна бавно да ѝ се изплъзва.

Отново чуваше гласовете на родителите и братята си. Естествено, те вече не бяха нейни родители и братя — нейното семейство се състоеше от тринайсет души, които не бяха тук. Но тя нямаше как иначе да ги нарича — хората, които седяха около нея на масата за вечеря.

Бърборенето им за дреболии внасяше дисонанс и храната нямаше същия вкус като предния ден. Тогава беше яла изключително малко и се беше принудила да скрие как се наслаждава на всеки залък картоф, понеже липсата на апетит доказваше болестта, която тя твърдеше, че я мъчи. Болест — лош апетит.

Във вторник вечер не беше същото. Престори на слаба и сита, затвори очи и се опита да призове обратно вчерашното усещане. То съществуваше, но бе отслабнало. Тя се извини и се качи в стаята си.

В сряда сутрин, като се събуди, още една част бе изчезнала, а в четвъртък вече честно можеше да заяви, че не се чувства добре. Сетивата ѝ все още бяха изострени, така поне се мъчеше сама да се убеди, но общо взето започна да се чувства като обикновен човек; сравнено с началото на седмицата, наистина беше като болест.

В петък и събота обстоятелствата станаха съвсем противоположни на тези от понеделник и вторник. Чувстваше се ужасно и вътрешно изпитваше постоянно треперене, но пред семейството се видя принудена да се представя за възстановена, за да ѝ позволят да замине за Стокхолм в неделя. Беше мъчително и досадно и вечер се просваше в леглото и потъваше в неспокоен сън, изпълнен с мрачни кошмари.

О, трябваше да ѝ вържат ръцете и краката, за да я спрат да замине. Щеше да избяга, да пътува на стоп, да се качи на влака без билет, ако се наложеше; но ако другите мислеха, че се чувства добре, щеше да е по-лесно.

И така, нощем се мяташе из леглото, а денем се разхождаше със скръстени ръце или със свити в джобовете юмруци, за да скрие как треперят, и се усмихваше, усмихваше, усмихваше и говореше весело.

Едва след като в неделя се настани във влака, най-сетне можеше да свали маската. Строполи се на седалката и се разля като желе по грубия плат. Една възрастна жена се наведе към нея и попита да не ѝ е лошо, тя стана и се заключи в тоалетната.

Погледна се в огледалото и установи, че изглежда точно толкова болна, на колкото се бе престорила в понеделник. По челото ѝ беше избила студена пот, беше бледа, а косата ѝ се беше сплъстила. Тя си наплиска лицето със студена вода и задиша дълбоко, докато нещичко от тежестта в гърдите изчезна.

Вторачи се в ръцете си и ги накара да спрат да треперят. Скоро щеше да ѝ стане по-добре. Скоро щеше да се срещне с глутницата си.

Самото присъствие на Терез в метрото и автобуса поуспокои Тереса и след като разстлаха одеялата пред заграждението на вълците, тялото ѝ вече можеше да поеме слънчевата топлина. Треската, измъчвала я през последните дни, се уталожи и тя можеше да говори, без да се налага да контролира гласа си, за да не трепери. Получи се. Щом Терез беше до нея, всичко се получаваше.

Тя легна по корем и се загледа към ограждението, но не забеляза нито един вълк; извади парчето вълча кожа от джоба си, повъртя го из ръцете си и го погали като талисман.

— Какво правиш? — попита Терез.

— Искам да дойдат. Вълците.

— Защо?

— Искам да ги видя.

Известно време мълчаха, а после Терез промълви:

— Ето ги, идват.

Тереса присви очи и затърси между стволовете на дърветата и скалните блокове, но никъде не се мяркаха сиви фигури. Обърна се към Терез, за да я помоли да ѝ ги посочи, но очите на Терез бяха насочени към края на оградата, към другите момичета, които приближаваха в група.

— Помислих, че говориш за вълците — въздъхна Тереса.

— Ние сме вълците. Ти го каза.

Да. Беше го казала. Но членовете на глутницата, които се прокрадваха по тясната уличка, в този момент приличаха на вълци не повече от нея самата. Дойдоха и насядаха, примъкнаха се по-близо една до друга, а Терез седеше в центъра. Във въздуха се носеше недостъпен за слуха хленч, примесен с мирис, който Тереса не можеше да различи от своя собствен. Мирис на поражение и тъпа болка.

Оказа се, че седмицата на другите много е приличала на нейната. Започнала с ликуване и кипящ живот, който сякаш бе непобедим и щеше да трае вечно, а после, с отслабването на чувството, бавно преминала в треска и отчаяние.

Също като Тереса, и другите намираха утеха в групата, изцеление просто от близостта до останалите; но помежду им ехтяха слаби и призрачно изпразнени гласове.

„… мислех, че сега, най-после… когато изчезна, видях себе си… сякаш съм едно нищо… нищо не съм направила, нищо няма да направя… все едно съм невидима… никой няма да ме помни… всичко ще изчезне… сякаш съм прекалено малка, за да ме чуят… когато изчезна, останах с празни ръце…“

Продължиха в този дух около пет минути — тихичко скимтене и хленчене, облечено в думи. Накрая Терез изкрещя:

— Тихо!

Гласовете замлъкнаха рязко. Терез бе вдигнала двете си ръце пред гърдите с дланите напред, все едно се мъчеше да спре връхлитащ я влак и изкрещя отново:

— Тишина! Тихо!

Всички наостриха уши. Скупчиха се около Терез, която се протегна и ги изгледа една след друга. Те не сваляха очи от устните ѝ, чакаха думите, които щяха да ги освободят. Предложение, заповед, укор. Каквото и да е.

Когато Терез отвори уста, те бяха така подготвени да чуят някоя кратка, жизненоважна истина, че им отне няколко секунди да осъзнаят, че тя пее.

Дотогава повечето бяха разпознали мелодията и дори да не знаеха целия текст, помнеха поне припева. Ясният глас на Терез взимаше тоновете с такава точност, че те вибрираха в телата им като в огромен резонатор и това им помогна да намерят правилния тон, когато се присъединиха.

Терез изпя песента докрай, другите помагаха с припева и музиката им действаше като морфин. Телесните болки се притъпиха при изливането им в музика; докато песента траеше, нямаше от какво да се боят. В последвалата тишина се чуха далечни аплодисменти.

Няколко души, разхождащи кучета, се бяха спрели на разни места и един се провикна:

— Направо сте за „Алсонг“! — след което продължи по пътя си.

Терез посочи „Скансен“:

— Това ще пея. Там. Вдругиден. Вие ще дойдете. И после край. Ще бъде добре.

Тя се изправи и отиде до оградата, облегна се на мрежата и тихо изръмжа, опита се да повика вълците, но без успех.

— Как така край? — попита Каролине. — Какво искаш да кажеш, край на кое?

Тереса погледна към „Скансен“, представи си сцената на Солиден някъде зад дърветата, както я беше виждала по телевизията. Тълпата, певците, камерите и „Стокхолм в сърцето ми“. Плътната стена от млади момичета, приличащи или много различни от тях самите, които напираха срещу бариерите отпред и припяваха. А Терез щеше да излезе на тази сцена. Те щяха да бъдат в публиката. Сред всички тези хора.

— Роня? — продума Тереса. — Помниш ли как веднъж попита накъде сме тръгнали, какво ще правим?

Роня кимна и сви рамене:

— Ами, направихме някои неща.

— Не — възрази Тереса. — Нищо не сме направили. Само се подготвяхме.

Тя хвърли един поглед към табелата пред заграждението на вълците: Не хранете животните, и после размаха ръка натам, към „Скансен“:

— Но сега ще направим нещо. И ще се чувстваме добре завинаги. И никой никога няма да ни забрави.

„Хитачи“ DS14DFL.

Тегло: 1,6 кг. Обща дължина: 210 мм. Ергономична ръкохватка с гумено покритие. Диапазон на пробиване: 13 мм. 1200 оборота/минута.

Тереса търси повече от час, докато намери точния инструмент. Трябваше да е на батерии и да има тясна ръкохватка, подходяща за малки ръце. Не биваше да е твърде голям или тежък, но все пак трябваше да е достатъчно мощен да върти широка бургия. Трябваше да може да се купи отвсякъде. И трябваше да е красив.

Зад неговорещото ѝ нищо име „Хитачи“ DS14DFL откри отговора. Нежен инструмент, който обаче носеше мощна и страховита сила в литиевойонните си батерии. Дръжката изглеждаше удобна и тя копнееше да я хване, да удължи ръката си с въртящото се, заплашително острие.

Разпрати мейли на всички момичета от групата и приложи информацията за продукта, както и различни магазини, откъдето можеше да се купи. С останалите инструменти и оръжия можеха и да импровизират, но ноктите на лапите им трябваше да бъдат еднакви.

Неделята бе преминала в понеделник, докато тя седеше пред компютъра и търсеше уреда, който щяха да използват, за да могат най-сетне да се измъкнат от онзи живот, в който бяха приклещени, без да са го искали. Луната пред прозореца ѝ светеше високо в небето и скоро щеше да изчезне.

Сърбежът по цялото тяло не ѝ даваше мира. Тя крачеше напред-назад през лъча лунна светлина на пода и мислеше за майка си и баща си, които спяха в леглото си, мислеше за бормашината, мислеше за брадвата в избата. Спираше я единствено опасността да предизвика верижна реакция, която би ѝ попречила да се включи във вторник.

Пръстите я пробождаха, ходилата ѝ изгаряха и тя дишаше учестено като прегладняло животно, докато се мъчеше да престане да обикаля — ами ако разбудеше цялата къща със стъпките си? Едно почукване на вратата, един човек да влезеше и нощта щеше да приключи катастрофално.

Тя седна на леглото и направи нещо, което не беше правила от месеци — взе си лекарството. Глътна три таблетки без вода. След това седна кротко с ръце на коленете и задиша спокойно в очакване нещо да се случи.

След половин час все още не усещаше никаква промяна, все така болката я раздираше отвътре, затова седна пред компютъра и написа писмо. Употребяваше езика на Терез, понеже ѝ помагаше да си събере и опрости мислите. След това разпечата писмото в четири екземпляра, сложи ги в пликове и ги надписа с адреси, намерени в интернет.

Накрая застана до прозореца, загледана в луната, обгърна се с ръце и се опита да преживее нощта.

В понеделник хвана автобуса до Римста и с остатъка от спестяванията си купи от „Йерниа“ избраната бормашина. В автобуса към къщи седеше, прегърнала кутията като спасителен пояс, а щом се прибра, я разопакова и я сложи да се зарежда.

Планираше и визуализираше, помъчи се да си представи ситуацията. Гледа клипове от „Алсонг“ в интернет, за да провери как е организирана публиката, голямото дърво в средата, където бяха поставени камерите.

Боеше се в момента на истината да не изгуби кураж, боеше се да не пропусне шанса си заради малодушието и човешките чувства, които все още дремеха някъде дълбоко в нея.

Вечерта се обади Йоханес.

Гласовете на родителите и братята ѝ бяха редуцирани до безсмислен фонов шум, независимо дали разговаряха помежду си или с нея. Тя нямаше нищо общо с тях. Как така обаче гласът на Йоханес все още се чуваше?

— Здравей, Тереса.

Тереса. Онова име. Да, тя го помнеше, знаеше, че по някакъв начин е свързано с нея. Да. Когато Йоханес го произнасяше, тя можеше да си спомни онова, другото момиче. Преди Терез, преди „Лети“, преди Макс Хансен и преди Урд. Жалката малка Тереса с жалките си стихотворенийца и жалкия си животец.

Отговори с тересиния глас. Той поне още съществуваше. Беше някак приятно да говори с този глас. Тереса не се измъчваше от острия глад, Тереса не я чакаше кърваво деяние. Тереса беше приятелка на Йоханес и винаги щеше да остане такава.

— Здравей, Йоханес.

Тя легна на кревата и затвори очи със слушалката на ухото; проведе съвсем нормален разговор с Йоханес. Приказваха си за Агнес, за съучениците си, за преустройството на библиотеката. Тереса се престори, че това са важните неща. Беше хубаво.

След малко потънаха в спомени. Тереса не се съпротивляваше и се остави да я отведе при овцете, в пещерата, на разходките им с велосипедите и къпането в езерото. Разговаряха над два часа и след като се сбогуваха, Тереса взе бормашината и докато я претегляше в ръка, цялата работа ѝ се струваше невъзможна.

Включи уреда, моторът забръмча; тя си представи съпротива, размахани крайници; извика:

— Урд!

Урд.

Тази нощ успя да поспи няколко часа, след като взе бормашината при себе си в леглото и стисна прекрасната мека ръкохватка, която пасваше на ръката ѝ — сякаш е била създадена за нея.

Човек може да има убийствени мисли и да ги крие зад усмивка, може да си фантазира за шуртяща кръв и разпилени мозъци, докато си яде зърнената закуска. Но дори и външно да не си личи нищо конкретно и доказуемо, обкръжението му рано или късно го усеща. Изтича от него като радиация или осмоза, процежда се от самото му същество.

Родителите на Тереса бяха започнали да се страхуват от нея. Макар да не можеха да посочат нещо определено, което е казала или сторила, около нея сякаш имаше някакво сияние, тъмна аура, която ги караше да се чувстват неудобно още при влизането ѝ в стаята.

В четвъртък сутринта Тереса помоли да я закарат до Йостерюд повече от час преди тръгването на влака. Никой не я заразпитва. Знаеха, че ще ходи в Стокхолм при онази приятелка, но нищо повече. Щом искаше да ходи предварително в Йостерюд, така да бъде.

Раницата на Тереса изглеждаше тежка, но когато Йоран предложи да я носи вместо нея, тя само го погледна по начин, който го накара да дръпне ръцете си. Качиха се безмълвно в колата и пътуваха, без да продумат, до Йостерюд. Тереса му каза на кой адрес да я остави и Йоран попита:

— Там май живее Йоханес?

— Да.

— Ще се видите ли?

— Да.

— Чудесно! Може би ще се… поразвеселиш.

— Надявам се.

Тереса слезе от колата, взе си раницата и се спря с клюмнала глава, без да затвори вратата. Погледна Йоран и през очите ѝ пробяга болка. Йоран се надвеси над съседната седалка и протегна ръка:

— Миличка…

Тереса се отдръпна по-далеч от него и каза:

— Ще видя дали ще ходя до Стокхолм. Зависи. Ако не, ще ти се обадя.

След това затръшна вратата, обърна се и тръгна към входа.

Йоран остана като закован с ръце на волана. След като Тереса изчезна, заплака сподавено и наведе глава. Челото му се удари в клаксона и той се сепна от звука и се огледа. Един мъж на неговата възраст с две пазарски чанти в ръцете се беше спрял и го наблюдаваше. Йоран му махна, запали двигателя и си отиде.

Тереса се поколеба дали да натисне звънеца. Това можеше да се окаже ужасно, ужасно мъчително. Дори не се беше обърнала, след като остави баща си, но с Йоханес беше длъжна да се сбогува, преди да се заеме със задачата си. А после да става каквото ще.

Докато палецът ѝ приближаваше бялото пластмасово копче, тя сякаш решаваше дали да пусне или не крилатите ракети, които биха могли да дадат началото на световна война. Най-лошото беше, че тя не знаеше кое действие ще отприщи потопа: да натисне или не.

Натисна. Никакъв рев на мотори, горящи дванайсет литра ракетно гориво в секунда, никакви ужасени писъци откъм населението на Земята. Единствено тихичко дзън-дзън и след това стъпки по коридора.

Йоханес отвори вратата. Изглеждаше точно както Тереса си го беше представяла, откакто се беше преобразил. Розова тениска и кафяви къси панталони, вече загорял от слънцето, макар лятото едва да започваше. Очите му проблеснаха и още преди Тереса да е успяла да го поздрави, я беше прегърнал.

— Ей! Колко се радвам да те видя!

— И аз — промърмори тя на рамото му.

Той направи една крачка назад, все така стиснал я за раменете, и я огледа отгоре до долу.

— Какво ти е? Честно казано, не изглеждаш много добре.

— Мерси.

— Е, знаеш какво имам предвид. Влизай.

Тереса си взе раницата в хола и седна на едно кресло. Подредбата в апартамента приличаше на смесица от няколко жилища, всичките мебелирани с лош вкус. Нищо не си отиваше; един лампион, който като че ли имаше антикварна стойност, седеше до голямо пластмасово цвете върху шкаф от плексиглас. Йоханес беше обяснил, че майка му била много заета в последно време и нямала възможност да домакинства.

Тереса се огледа и попита:

— Майката на Агнес идвала ли е тук?

Йоханес се изсмя и заразправя дълга история как Клара, майката на Агнес, реагирала, като дошла за първи път на вечеря, как се спряла пред картината с едно плачещо дете и накрая отбелязала:

— Да, знам я, тя е на… един от класиците.

Тереса дори не се усмихна на шегата му и той въздъхна и седна на дивана, стисна ръце между коленете си и зачака. Тереса се примъкна до ръба на креслото, колкото можеше по-близо до него. После прошепна:

— Убивала съм хора.

Йоханес се ухили.

— Какви ги дрънкаш?

— Убих двама души. Единия сама, втория с помощта на други.

Усмивката му замръзна и изчезна, докато се взираше в очите ѝ.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. А днес смятам да убия още няколко души.

Йоханес сключи вежди, все едно му е разказала виц, чийто смисъл той не е схванал, след което се засмя.

— Защо приказваш такива работи? Ясно, е че няма. Нито че си го правила и преди. Какво ти става?

Тереса отвори раницата си. На тъмнокафявата масичка нареди бормашината, чука, сатъра и малка арматурна ножица.

— Тези инструменти ще използваме. Другите имат горе-долу същите.

— Кои други?

— Другите, които ще участват. Моята глутница.

Йоханес стана от дивана и обиколи стаята, като си чешеше косата. После седна до Тереса. Погледна инструментите, след това нея.

— Какви ги приказваш? Престани. Какво ти става?

— Не мога да престана. Но се страхувам.

— Да, това го вярвам. Само че от какво?

— Че няма да се справя. Аз ще съм първа.

Йоханес я погали по косата, докато клатеше глава. После коленичи пред нея и я подкани:

— Хайде, стига.

И пак я прегърна, стисна я здраво и зашепна:

— Тереса, чуй ме. Никого не си убивала, няма и да убиеш. И престани да го повтаряш. Защо ти е да убиваш?

Тереса го отблъсна с думите:

— Защото мога. Защото искам. Защото това ме прави жива.

— Искаш да убиваш хора?

— Да. Много искам. Копнея. Но не знам дали смея. Не знам дали съм… готова.

Йоханес въздъхна и повдигна вежди, после се поинтересува с леко закачлив тон:

— И как ще разбереш дали си готова?

— Като убия теб.

— Мен ли ще убиваш?

— Да?

— И кога това?

— Сега.

На лицето на Йоханес падна сянка; играта започваше да му омръзва. С бързо движение вдигна чука и го подаде на Тереса, все така коленичил пред нея.

— Ами, хайде, давай. Убий ме.

— Не ми ли вярваш?

— Не.

Тереса надигна чука:

— Ще посмееш ли да си затвориш очите?

Той задържа погледа ѝ. За дълго. После затвори очи. Клепачите му бяха тънки, нежни и напълно отпуснати. Ни най-малко не ги стискаше, дишаше спокойно и по устните му пробягваше намек за усмивка. Бузите му бяха покрити с мек мъх и той беше най-добрият приятел и единственото момче, което някога бе обичала. Тя промълви:

— Сбогом.

И удари слепоочието му с чука.

Продължи да удря, докато остана само искрица живот. След това взе бормашината и го отвори. Батерията беше напълно заредена и ѝ отне само няколко секунди да пробие черепа. Краката на Йоханес потрепериха конвулсивно няколко пъти и изритаха пластмасовото цвете. После тя се надвеси над него и погълна това, което някога бе той.

Когато се изправи, пътят ѝ вече беше ясен и тя знаеше, че ще има силата да го извърви. Не ѝ оставаше нищо друго. Никакви чувства, нищо, към което да се върне. Беше напълно щастлива, докато затваряше вратата зад гърба си и слизаше надолу по стълбите сред мириса на пържено, почистващи препарати и затоплен от слънцето прахоляк, който гъделичкаше ноздрите ѝ.

В пощенската кутия пред гарата пусна писмата, адресирани до вестниците „Дагенс Нюхетер“, „Свенска Дагбладет“, „Експресен“ и „Афтонбладет“. Всички писма бяха еднакви и тя ги беше написала, просто защото можеше.

В действителност нямаше какво да каже. Беше изфабрикувала целия този скрит замисъл, понеже ѝ се стори подходящо. Ако ще правиш нещо грандиозно, защо да не измислиш и някаква грандиозна причина, та да изглежда по-спретнато? Беше седяла пред компютъра и сама се постави на свое място. Ако група момичета възнамерява да стори това, което те смятаха да правят, как би изглеждало едно запленяващо прощално писмо?

След това го беше написала. Стига всичко да минеше по план, щяха да правят дисекции на писмото до втръсване, всяка една дума щеше да се анализира. Но тя не мислеше сериозно нищо от написаното. Представяше си се отстрани и си измисляше. След като го препречете, установи, че всичко е истина. Просто не се отнасяше до нея. Нищо никога не се беше отнасяло до нея.

Може би това беше причината.