Малки богове

Те прелитаха край него… лица, които му говореха, форми, видения на величия, мигове на възможности, които го вдигаха, издигаха го високо над света, всичко това беше негово, той можеше да направи всичко, единственото, което трябваше да прави, беше да вярва, в мен, в мен, в мен…

Един образ се оформи пред него. Там, на камък до него, стоеше печено прасе, заобиколено от плодове, и халба толкова студена бира, че беше хванала скреж отстрани.

— Мой!

Брута примига. Гласовете отслабнаха. Храната също.

Той отново примига.

Появиха се странни остатъчни образи, не видими, а осезаеми. Макар че паметта му беше съвършена, той не можа да си спомни какво бяха казали гласовете или какви бяха другите картини. Единственото, което остана, беше споменът за печеното прасе и студената бира.

— Това е защото те не знаят какво да ти предложат — каза гласът на Ом, тихо. — Така че, опитват се да ти предложат нещо. Обикновено започват с видения на храна и плътски удоволствия.

— Стигнаха само до храната — каза Брута.

— Добре, че ги преодолях — каза Ом. — Не си е за казване какво биха могли да постигнат с млад човек като теб.

Брута се повдигна на лакти.

Ворбис не беше помръднал.

— Опитваха ли се да проникнат и чрез него?

— Предполагам. Не би могло да стане. Нищо не влиза, нищо не излиза. Никога не съм виждал съзнание, толкова обърнато към себе си.

— Ще се върнат ли?

— О, да. Не че имат какво друго да правят.

— Когато го направят, — каза Брута, като се почувства лекомислено — би ли почакал, докато ми покажат виденията на плътските удоволствия?

— Много лошо ти се пише.

— Брат Намрод винаги ги осъждаше. Но аз мисля, че може би, ние трябва да познаваме враговете си, нали?

Гласът на Брута премина в грачене.

— Бих могъл да се справя с видението на пиенето — рече той, уморено.

Сенките бяха дълги. Той се огледа удивено наоколо.

— Колко време се опитваха?

— Цял ден. А и са настойчиви, дяволите. Досадни са като мухи.

Брута научи защо на залез слънце.

Той срещна Свети Унгулант, пустинникът — приятел на всички малки богове. Навсякъде.

— Хубаво, хубаво — каза Св. Унгулант. — Нямаме много посетители тук горе. Прав ли съм, Ангус?

Той се обърна към въздуха до себе си.

Брута се опитваше да пази равновесие, тъй като колелото на каруцата се заклащаше опасно всеки път, когато той мръднеше. Бяха оставили Ворбис седнал в пустинята на двайсет стъпки по-надолу, стиснал колене и забил поглед в нищото.

Колелото беше забито точно на върха на тънък прът. Беше широк точно, колкото един човек да легне неудобно. Но Св. Унгулант изглеждаше предназначен да лежи неудобно. Той беше толкова слаб, че даже скелетите биха казали: — Не е ли слаб? Носеше някакъв вид минималистична набедрена превръзка, доколкото беше възможно да се разбере под брадата и косата.

Беше се оказало доста трудно да пренебрегнеш Свети Унгулант, който рипаше нагоре-надолу по върха на пръта си с крясъци „Уу-а-а!“ и „Насам!“. На няколко крачки оттам имаше съвсем малко по-малък кол, със старомоден клозет с издълбан на вратата полумесец. Само защото си пустинник, казваше Свети Унгулант, не означава, че трябва да се откажеш от всичко.

Брута беше чувал за пустинниците, които бяха един вид еднопосочни пророци. Те отиваха в пустинята, но не се връщаха обратно, като предпочитаха отшелническия живот в мръсотия и лишения, мръсотия и свети размишления, и пак мръсотия. На мнозина от тях им харесваше да правят живота си даже още по-неудобен като се зазиждаха в килии или живееха, доста подходящо, на върха на някой прът. Омнианската Църква ги насърчаваше, водена от мисълта, че е най-добре да държи лудите колкото се може по-надалеч, където те няма да могат да създават никакви проблеми и където обществото ще се погрижи за тях, доколкото то се състои от лъвове, мишелови и мръсотия.

— Мислех си да добавя още едно колело — каза Свети Унгулант — точно ей-там. Да улавям утринното слънце, де.

Брута се огледа. От всички страни се простираше само гладка скала и пясък докъдето поглед стига.

— Не улавяш ли слънцето навсякъде и непрекъснато? — попита той.

— Но сутрин е много по-важно — каза Свети Унгулант. — Освен това, Ангус казва, че би трябвало да си имаме и вътрешен двор.

— Би могъл да прави барбекю на него — каза Ом, вътре в главата на Брута.

— Хм — каза Брута. — На каква… точно… религия… си светец?

Изражение на неудобство премина по много малкото количество лице между веждите и мустаците на Свети Унгулант.

— Ъ. На никоя, в действителност. Всичко това всъщност беше по-скоро грешка — каза той. — Родителите ми ме кръстили Севриан Ваддеус Унгулант, и тогава, един ден, разбира се, много забавно, някои обърна внимание на инициалите. След това, всичко вглеждаше неизбежно.

Колелото се люлееше леко. Кожата на Свети Унгулант беше почти черна от пустинното слънце.

— Трябваше да науча отшелничеството в движение, разбира се — каза той. — Учех се сам. Изцяло самоук съм. Не можеш да намериш отшелник, който да те научи на отшелничество, защото, разбира се, това разваля цялата работа.

— Ъ… но нали тук е… Ангус? — попита Брута, като се загледа в мястото, където си мислеше, че се намира Ангус, или поне където мислеше, че Свети Унгулант мисли, че е Ангус.

— Сега той е ей тук — остро каза светецът, като посочи друга една част от колелото. — Но той не се занимава с никакво отшелничество. Той не е, как да ви кажа, обучен. Просто ми е компания. Честна дума, щях съвсем да се побъркам, ако го нямаше Ангус да ме ободрява през цялото това време!

— Да… предполагам, че би се побъркал — каза Брута. Той се усмихна към празното пространство, за да покаже съгласие.

— Всъщност, това е доста хубав живот. Часовете са доста дълги, но храната и пиенето си струват.

Брута изпита ясното предчувствие, че знае какво ще последва.

— Бирата достатъчно студена ли е? — попита той.

— Заскрежена до краен предел — отвърна Свети Унгулант, грейнал.

— А печеното прасе?

Усмивката на Свети Унгулант беше вманиачена.

— Цялото кафевичко и хрупкаво по крайчетата, да — каза той.

— Но, предполагам… ядете и някой гущер или змия от време на време, нали?

— Смешно е, че казваш това. Да. Понякога. За малко разнообразие.

— А гъби? — попита Ом.

— Има ли някакви гъби по тия места? — невинно попита Брута.

Свети Унгулант кимна щастливо.

— Да, след годишните дъждове. Червени с жълти точици. Пустинята става наистина интересна след сезона на гъбите.

— Пълна е с гигантски лилави пеещи плужеци? Говорещи кули от пламък? Експлодиращи жирафи? Такива неща ли? — внимателно попита Брута.

— Божичко, ами да — отвърна светецът. — Не знам защо. Мисля, че ги привличат гъбите.

Брута кимна.

— Схващаш, момче — каза Ом.

— Предполагам и че пиеш нещо… вода? — попита Брута.

— Как да ти кажа, странно е, нали — каза Свети Унгулант. — Имам всичките тези чудесни неща за пиене, но толкова често изпитвам това, ъ-ъ, мога да го нарека само жадуване за няколко глътки вода. Можеш ли да обясниш това?

— Трябва да е… малко трудно да го постигнеш — каза Брута, като продължаваше да говори много внимателно, като някой, който чака да се измори уловената от него петдесетфунтова риба на въдица, която може да издържи петдесет и един.

— Наистина, странно — каза Свети Унгулант. — Когато имаш на разположение ледено-студена бира.

— Откъде, ъ, я взимаш? Водата? — попита Брута.

— Знаеш ли каменните растения?

— Онези, с големите цветове?

Ако срежеш месестата част на листата, там се намира до около четвърт кило вода — каза светецът. — Но има вкус на урина, да знаеш.

— Мисля, че ще успеем да понесем това — каза Брута с пресъхнали устни. Той заотстъпва към въжето-стълба, което представляваше връзката на светеца със земята.

— Сигурен ли си, че няма да останеш? — попита Свети Унгулант. — Днес е сряда. В средите ядем прасе-сукалче плюс окъпани в слънце, свежи зеленчуци по избор на главния готвач.

— Ние, ъ-ъ, имаме много работа — отговори Брута, вече наполовина спуснал се по люлеещата а стълба.

— Сладкиши по избор?

— Струва ми се, че може би…

Свети Унгулант погледна тъжно надолу към Брута, който подкрепяше Ворбис нататък в пустошта.

— А след това може би има сос от джоджен! — извика той, свил ръце на фуния. — Не?

Скоро фигурите представляваха само точки върху пясъка.

— Може да има видения на сексуални удово… не, говоря лъжи, това е в петъците… — промърмори Свети Унгулант.

Сега, когато посетителите си бяха отишли, въздухът отново се изпълни със свистенето и воя на малките богове. Бяха билиони.

Свети Унгулант се усмихна.

Той, разбира се, беше луд. От време на време подозираше това. Но той споделяше възгледа, че лудостта не бива да се прахосва. Той ежедневно вечеряше с храната на боговете, пиеше най-редките реколти вина, ядеше плодове, които не само че бяха извън сезона, но и извън реалността въобще. Това, че от време на време се налагаше да отпива глътка възсолена вода и да дъвче странен крак на гущер поради медицински показания, беше ниската цена, която плащаше.

Той се обърна отново към отрупаната маса, която трептеше във въздуха. Всичко това… а единственото, което искаха малките богове, беше някой да знае за тях, някои, който даже да вярва, че те съществуват.

Днес имаше и желе, и сладолед.

— Ще има повече за нас, нали, Ангус?

— Да — отговори Ангус.

В Ефеб битката беше свършила. Не продължи дълго, особено след като се включиха и робите. Имаше твърде много тесни улици, твърде много засади и, най-вече, твърде много ужасна решимост. Обикновено се твърди, че свободните хора винаги побеждават робите, но може би всичко зависи от гледната ти точка.

Освен това, началникът на Ефебианския гарнизон беше декларирал някак нервно, че отсега нататък робството ще бъде отменено, което вбеси робите. Какъв беше смисълът да пестиш, за да станеш свободен, ако няма да можеш да притежаваш роби след това? Освен това, как щяха да се хранят те?

Омнианците не можеха да разберат, а несигурните хора се сражават лошо. А и Ворбис беше заминал. Сигурните неща изглеждаха по-малко сигурни, когато тези очи бяха някъде другаде.

Тиранинът беше освободен от затвора. Той прекара първия ден на свободата да съставя внимателно послания до останалите малки държави по брега.

Време беше да се направи нещо по въпроса за Омниа.

Брута пееше.

Гласът му отекваше по скалите. Ята скалби се отърсваха от мързеливите си пешеходни навици и излитаха обезумели, като оставяха перушина след себе си в бързината да се махнат. Змии се гърчеха вдън пукнатините на скалите.

Човек би могъл да живее в пустинята. Или поне да оцелее…

Завръщането в Омниа беше само въпрос на време. Още един ден…

Ворбис се мъкнеше малко по-назад след него. Той не казваше нищо, а когато му говореха, не показваше с нищо, че е разбрал какво са му казали.

Ом, който се друсаше в кошницата на Брута, започна да изпитва силната депресия, която се прокрадва у всеки реалист в присъствието на оптимист.

Напрегнатите звуци на „Железните Клещи Ще Разкъсат Безбожниците“ замряха. Малко по-натам имаше малък скалист склон.

— Живи сме — каза Брута.

— Засега.

— И сме близо до вкъщи.

— Така ли?

— Видях една дива коза на скалите ей-там отзад.

— Има ги много наоколо.

— Кози?

— Богове.14 А онези, които останаха зад нас, бяха хилавите, имай го предвид.

— Какво искаш да кажеш?

Ом въздъхна.

— Има логика, нали? Помисли. По-силните са около ръба, където има молитви… искам да кажа, хора. Слабите ги избутват в песъчливите места, където хората не ходят почти никога…

— Силните богове — замислено каза Брута. — Богове, които знаят за това как да бъдат силни.

— Точно така.

— А не богове, които знаят какво е да си слаб…

— Какво? Те не биха просъществували и пет минути. Това е свят, в който бог за бога е звяр.

— Може би това обяснява нещо за характера на боговете. Силата е наследствена. Като греха.

Лицето му се помрачи.

— Само че… не е. Грехът, искам да кажа. Мисля, може би, като се върнем, ще поговоря с някои хора.

— О, и те ще те изслушат, така ли?

— Мъдростта идва от пустошта, казват те.

— Само онази мъдрост, която хората искат. И гъбите.

Когато слънцето започваше да се изкачва, Брута издои една коза. Тя стоеше търпеливо, докато Ом успокояваше съзнанието ѝ. А и Ом не предложи да я убият, забеляза Брута.

После те отново откриха сянка. Тук имаше храсти, ниско растящи, чепати, всяко миниатюрно листо — барикадирано зад короната си от тръни.

Ом погледа известно време, но малките богове на края на пустошта бяха по-хитри и по-малко припрени. Те ще са тук, вероятно по пладне, когато слънцето превръщаше пейзажа в адски блясък. Ще ги чуе. Междувременно, можеше да яде.

Той пропълзя през храстите, а бодлите им дращеха безобидни по черупката му. Той задмина друга една костенурка, която не беше обладана от бог и която го удостои с оня мътен поглед, който костенурките използват, когато се чудят дали нещо е там, за да бъде изядено или да правят любов с него, които са двете и единствени неща, занимаващи мозъка на нормалната костенурка. Той я избегна и намери няколко листа, които тя беше пропуснала.

Периодично той се измъквате назад през песъчливата почва, за да погледне спящите.

И тогава видя Ворбис, който се изправи в седнало положение, огледа се бавно и методично, взе един камък, разгледа го внимателно и го стовари силно, върху главата на Брута.

Брута не издаде даже стон.

Ворбис се изправи и закрачи направо към храстите, които прикриваха Ом. Той отмести клоните, без да обръща внимание на бодлите и измъкна костенурката, която Ом току-що беше срещнал.

За един миг тя беше високо във въздуха, краката ѝ се движеха бавно, преди дяконът да я хвърли назад в скалите.

После той вдигна Брута с известно усилие, метна го на рамо и се запъти към Омниа.

Стана за броени секунди.

Ом се забори отчаяно да спре главата и краката си да се приберат автоматично в черупката му — инстинктивната реакция на всяка една костенурка в паника.

Ворбис вече се скриваше зад някакви скали.

Той изчезна.

Ом започна да се движи напред и тогава се гмурна в черупката си, щом една сянка се плъзна над земята. Беше позната сянка и то изпълнена с костенурчи ужас.

Орелът се стрелна надолу към мястото, където се мъчеше ударената костенурка, и почти без да прекъсва спускането си, сграбчи влечугото и се зарея обратно в небето с бавни, мързеливи махове на крилата.

Ом го наблюдаваше, докато се превърна в точка, след което отмести поглед, когато една по-малка точка се откъсна и се запремята надолу към скалите под тях.

Орелът се спусна бавно, като се готвеше да яде.

Ветрец лашна бодливите храсти и раздвижи пясъка. Ом си помисли, че чува подигравателните, ехидни гласове на всички малки богове.

Свети Унгулант, клекнал върху кльощавите си колене, размаза твърдото набъбнало листо на каменното растение.

Хубаво момче, помисли си той. Доста си говореше само, но това можеше да се очаква. Пустинята изисква някои такива хора, нали така, Ангус?

— Да — каза Ангус.

Ангус не искаше от възсолената вода. Каза, че му дъхти.

— Както искаш — каза Свети Унгулант. Добре, добре! Тук има малка почерпка.

Човек не получаваше често Chilopoda aridius тук в голата пустиня, а тук бяха три, и то всичките под една скала!

Смешно как ти се приисква да си хапнеш малко дори и след като си се наял солидно с Petit porc roti avec pommes de terre nouvelles et legumes du jour et biere glacee avec figment de l’imagination.

Той вадеше краката на втората от зъба си, когато лъвът се дотътра до върха на най-близката дюна зад него.

Лъвът изпитваше странни чувства на благодарност. Той чувстваше, че трябва да настигне хубавата храна, която се беше погрижила за него и, ами, да се въздържи да я изяде по някакъв символичен начин. А сега тук го чакаше още храна, която не му обръщаше никакво внимание. Е, на тази нищо не ѝ дължеше…

Той се примъкна напред и тогава се засили в тежък бяг.

Без да подозира за съдбата си, Свети Унгулант започна третата стоножка.

Лъвът скочи…

И нещата щяха да се окажат много лоши за пустинника, ако Ангус не беше треснал лъва точно зад ушите с камък.

Брута стоеше в пустинята, само дето пясъкът беше черен, колкото небето и че нямаше слънце, макар че всичко беше ярко осветено.

А! — мислеше си той. Това било значи да сънуваш.

Хиляди хора преминаваха през пустинята. Те не му обръщаха никакво внимание. Вървяха така, сякаш въобще не си даваха сметка, че се намират насред тълпата.

Опита се да им махне с ръка, но беше прикован към мястото. Опита се да говори, но думите се изпариха в устата му.

И тогава се събуди.

Първото нещо, което видя, беше светлината, която се процеждаше през някакъв прозорец. Срещу светлината стояха две ръце, вдигнати в символа на свещените рога.

С известно усилие, докато главата му крещеше от болка, Брута проследи ръцете нагоре по лактите, чак до мястото, където те се свързваха, не много по-надолу от наведената глава на…

— Брат Намрод?

Началникът на послушниците вдигна очи.

— Брута?

— Да?

— Слава на Ом!

Брута проточи врат, за да се огледа.

— Той тук ли е?

— … тук ли е? Как се чувстваш?

— Аз…

Болеше го главата, гърбът му сякаш гореше, а в коленете си чувстваше тъпа болка.

— Беше изгорял много лошо от слънцето — каза Намрод. — А и ударът върху главата ти от падането беше много лош.

— Какво падане?

— … падане. От скалите. В пустинята. Ти си бил с Пророка — каза Намрод. — Ти си вървял с Пророка. Един от моите послушници.

— Спомням си… пустинята… — каза Брута, като внимателно се попипа по главата. — Но… Пророкът…?

— … Пророкът. Хората казват, че може да те направят епископ или даже Йам — рече Намрод. — Има прецедент даже. Най-Святият Свети Боби бе направен епископ, тъй като бе в пустинята с Пророк Оссори, а той бе магаре.

— Но аз не си… спомням… никакъв Пророк. Бяхме само аз и…

— Брута млъкна. Намрод сияеше.

— Ворбис?

— Той ми разказа най-великодушно всичко — каза Намрод. — Аз имах привилегията да бъда на Мястото на Риданията, когато той пристигна. Беше тъкмо след Сестинските молитви. Ценобиархът тъкмо тръгваше за… ами, знаеш, церемонията. И тогава се появи Ворбис. Покрит в прах и водеше магаре. Страхувам се, че ти беше метнат напреки на магарето.

— Не си спомням магаре — каза Брута.

— … магаре. Взел го е от някое стопанство. С него имаше доста голяма тълпа!

Намрод беше порозовял от вълнение.

— И той обяви месеца на Джхадра и двойно покаяние, а Съветът му даде Жезъла и Въжето, а Ценобиархът се оттегли в монашество в Скант!

— Ворбис е осмият Пророк — каза Брута.

— … Пророк. Разбира се.

— А… имаше ли една костенурка? Той спомена ли нещо за костенурка?

— … костенурка? Какво общо имат с това костенурките? — Изражението на Намрод се посмекчи. — Но, разбира се. Пророкът каза, че слънцето ти се е отразило зле. Той каза, че си бълнувал — извини ме — за всякакви странни неща.

— Така ли каза?

Той седя до леглото ти цели три дни. Беше… вдъхновяващо.

— Колко време мина… откакто се върнахме?

— … върнахме? Почти седмица.

— Седмица!

— Той каза, че пътуването много те е изтощило.

Брута се загледа в стената.

— И разпореди да бъдеш заведен при него веднага, щом дойдеш напълно в съзнание — каза Намрод. — Много категоричен беше за това. Интонацията му подсказа, че не е много сигурен за състоянието, в което е съзнанието на Брута дори и сега. — Как мислиш, ще можеш ли да вървиш? Мога да извикам няколко послушника да те носят, ако предпочиташ.

— Трябва да ида да го видя сега?

— … сега. Веднага. Предполагам, че ще искаш да му благодариш.