Малките детективи и гълтачът на мечове

Шеста глава

Пазара на въшките от триста години е бил мястото, където се е провеждал панаирът във Вестанвик, и е видял много побои, като се започне от дивите цигански кланета с ножове или обичайните тупаници между пияни селски юнаци, които са идвали на панаира само за да се забавляват по този непринуден начин. Това обаче, което се случваше сега тук, в тази петъчна утрин на месец май при изгрев-слънце, това Пазара на въшките никога досега не беше преживявал. Побеснели негодници и сатанински жени, деца и кучета в свиреп ръкопашен бой под люляковите храсти — подобно нещо бе възможно да се зърне само веднъж на триста години и повече не можеше да се повтори.

— Бягай, Понтус, бягай! — пронизително крещеше Размус.

И Понтус бягаше между люляковите храсти, та пушек се вдигаше. Но Ернст беше по петите му.

Размус от своя страна не можеше да бяга. Коравата Алфредова ръка здраво го беше стиснала за врата и той стоеше като в менгеме.

— Затваряй си устата! — изсъска гълтачът на мечове. — Или искаш да ти извия врата?

Изглеждаше като че ли наистина има намерението да го стори.

Размус простена, обзет от безграничен ужас.

Тогава се намеси Токер. Никой нямаше право да се отнася така с неговия малък повелител. Разбира се, повелителят му скоро щеше да напердаши тоя голям хаймана, който здраво го бе хванал, но за по-сигурно Токер искаше да му помогне. Той подскачаше наоколо и лаеше като побеснял, защото хайманата трябваше да си помисли, че иска да го ухапе. Точно това си и мислеше хайманата; откъде можеше да знае, че Токер никога досега не е ухапал никого, с изключение на едно малко, безобидно патенце, което един ден му се беше изпречило на пътя. Алфредо му тегли един страшен шут и виещ от болка, Токер се мушна в храстите.

Тогава Размус обезумя. Когато някой посегнеше на кучето му, той губеше свяст и не знаеше какво върши. Светкавично заби зъби в голата Алфредова ръка и го ухапа с все сила. Навярно на дъното на огорчената му душа лежеше нещо, което го караше да разсъждава по следния начин: Ти риташ кучето ми, а моето куче не може да те ухапе, но насреща си имаш един, който може да го стори! Той, точно като Токер, нямаше навика да хапе, но инстинктът му подсказваше, че когато ставаше дума за крадци на сребро, не беше длъжен да подбира много-много средствата.

Алфредо избълва едно проклятие и за секунда пусна врата на Размус. Повече и не беше нужно. С един скок Размус се освободи от Алфредовата хватка и препусна като вятър между люляковите храсти, накъде, и самият той не знаеше. Пръхтящ като разярен носорог, Алфредо плътно го следваше, но Размусовите тънки, пъргави момчешки крака бяха по-бързи от Алфредовите стари и затлъстели, и навярно щеше да му се изплъзне, ако не се беше спънал в един стар леген за пране, оставен зад някакъв храст, същият стар леген, който завчера вечерта ги беше спасил от Алфредо. Та сега изглежда той се беше превъплътил в негов враг и съучастник на Алфредо. Размус се просна в цял ръст на земята. Веднага почувства колко нечовешки боли, когато си фраснеш крака на ръба на легена и така заореш с длани меката пръст, че тя се разхвърчи. В следващия миг Алфредо го настигна. Размус разбра, че е хванат и в безсилния си гняв хвърли шепа пръст в лицето на Алфредо.

— Бърррр — загъргори той, почти задавен.

Той плюеше, фучеше и изглеждаше като че ли всеки миг ще се разбеснее, но не искаше да разбутва утринния покой повече, отколкото бе нужно. Пазара на въшките още спеше и навсякъде в караваните бе тихо. Размус напразно се озърташе за някой човек, който би могъл да му помогне в бедата. Една свадлива госпожица от стрелбището наистина се беше събудила от данданията. Тя провря глава през открехнатата врата на караваната си и изкрещя:

— Що за адски шум вдигате посред нощ? Не може ли човек да поспи спокойно?

Размус не можеше и гък да каже. С едната си ръка Алфредо държеше врата му в желязна хватка, а с другата беше му запушил устата.

— Точно така — дейно се намеси Алфредо. — Но мислите ли, че тоя хъшлак тук разбира, как ние, които работим до един посред нощ, въобще не искаме да бъдем събудени в три заранта от проклетото му куче? Но сега той ще се разкара оттук, а също и проклетото му куче.

Госпожицата от стрелбището хлопна вратата си и Размус остана напълно отчаян в ръцете на своя мъчител. Той пръхтеше и пуфтеше, влачеше го и го дърпаше безпощадно към синята каравана под люляците.

— Така, виж какво, сега искаме да си поприказваме малко — каза Алфредо и с едно последно отчаяно блъскане на главата успя да го натика вътре.

Там вече седеше Понтус, мъртвешки блед около носа. Когато видя Размус, опита се да скочи от походното легло, към което здраво го бе приклещил Ернст, и се разкрещя неистово:

— Виж, Размус, какво правят тези с кучето ти! Берта беше увила бедния Токер в една покривка и с все сила стискаше муцуната му, така че да не може да отрони и най-жалостивото и тихо скимтене.

— Оставете кучето ми! — разкрещя се Размус, извън себе си от яд.

Той се спусна към Берта, но Алфредо му подложи крак, така че той попадна точно в ръцете на Понтус.

— Ако не си държите устата затворени, тогава скоро децата на тоя свят ще станат с две по-малко — заплашително рече Алфредо и се строполи на походното легло отсреща.

— Какво ви казах аз, Алфредо? — нареждаше Берта. — Какво ви казах? Не ви ли казах, че момчетата са ви видели! Боже мили, ама че нещастие! Какво ще правим сега?

— Преди всичко ти трябва да млъкнеш сега — тихо каза Ернст. — Другото ще го уредя аз.

Къде беше милата картинка, когато пиеха кафе и бърбореха? Изчезна… Сега тук беше толкова нагнетено от ярост и страх, че направо пушеше. Като страхливи и побеснели плъхове в капан седяха те, Алфредо, Ернст и Берта, вторачени с омраза в двете момчета, които бяха провалили най-големия удар в живота им.

— Пуснете Токер — изкрещя Размус, — иначе не знам какво ще направя, не отговарям за себе си!

Ернст се засмя подигравателно. Той бе уплашен, но още по-нагъл и разярен, и сега това проблесна в очите му. Той се приведе към Размус, толкова близо, че Размус почувства дъха му, който миришеше на кафето, което преди малко бе пил.

— Ей, ти — рече, — това е твоят пес тук… не се ли казва Токер?

— Да — отговори Размус гневно. — Веднага го пуснете!

— Тоя Токер много ти е скъп, така ли?

Размус го изгледа презрително.

— Това не ви влиза в работата. Пуснете го, казах!

Ернст замълча и заразмишлява. Нервно гризеше ноктите си и неспокойните му очи шареха наоколо. Погледна момчетата, които седяха прилепени едно о друго на леглото, погледна Берта, която здраво стискаше Токер, и Алфредо, който, все още запъхтян от напрежението, седеше и бършеше потта от челото си.

— Момко — обърна се той към Размус, — ще ти направя едно предложение. Вие, естествено, можете да отидете в полицията и да ни натопите…

— Добре измислено — каза Размус. — Можем да ти дадем и писмено уверение, че точно това ще направим.

Това беше великолепна мисъл и Понтус събра кураж.

— Да, бъдете сигурни, че това и ще направим. Този тук си има свой полицай у дома — заяви той и посочи Размус.

— Да, баща ми е полицай — потвърди Размус. — Полицай е! — О, би било чудесно, ако татко му можеше да залови тези тримата!

Алфредовите очи изразиха почти съчувствие.

— Бедно дете, някой ще яде такъв пердах, че на човек направо му се доплаква при тая мисъл — каза той. — Но щом имаш и баща, който е някакъв си синьокапец, то тогава от теб може да излезе нещо порядъчно… поне отчасти.

Ернст отново се обърна към Размус.

— Чуй ме добре. Решил съм да пречукам твоето куче. Имаш ли нещо против?

Плачът така мощно разтърси Размус, че той не можеше да се овладее. Задуши го в гърлото, когато чу какво казва този бандит, и сълзите му рукнаха.

— Само ако го направиш… — каза, но не можеше да продължи да говори. Хълцаше тихо и горчиво. Очите на Понтус също се навлажниха и той утешително простря ръка през рамото на Размус.

— Да, щом и без това веднага ще отидеш в полицията и ще ни накиснеш, тогава защо да не пречукам по-напред кучето ти — обясни Ернст. — Така и така ще погния няколко години в пандиза, разбираш ли, и то само защото си напъхахте тъпите носове тук. А това няма да ви се размине току-така.

Алфредо ядосано кимна.

— Ще ми се да пречукаме и момчетата, няма да е зле.

— Искате ли да чуете моето предложение? — попита Ернст и подритна сака със сребърните предмети, който лежеше на пода. — Искате ли да разменим Токер срещу тия сребърни джунджурии?

Размус го погледна със зачервените си от плач очи.

— Ние също трябва да преживяваме някак — продължи Ернст. — И какво ви засяга, в края на краищата, дали един стар барон ще се прости с част от богатството си? Той надали ще гладува дълго по тая причина. Схващаш ли какво мисля?

Размус кимна с глава.

— Изглежда малко бавно загряваш — рече Ернст. — Разбираш ли, че нещата стоят приблизително така: Ако ни накиснете, пречуквам на място кучето ти, и ми е все едно какво ще последва. Но ако обещаете да си държите езика зад зъбите, то тогава ще получиш песа си обратно… разбрано?

Размус плачеше. Чуваше как Токер скимти, докато той самият седеше там, безсилен да направи каквото и да било.

— Това е отлична идея — намеси се Алфредо, — наистина отлична идея. Ако ни накиснете, пречукваме кутрето, ако нищо не кажете, не пречукваме кутрето. Отлично!

— Е, какво решаваш? — запита Ернст.

Размус хълцаше. Беше позорно да се съгласи с подобна сделка, но Токер виеше от смъртен страх, а той го обичаше много горещо. И също мислеше, че едно куче е много по-ценно от среброто на барон Фон Ренкен.

— Добре, пуснете тогава Токер — промърмори Размус.

Алфредо енергично се надвеси над него.

— И вие обещавате? Вие обещавате да си държите ченетата затворени, каквото и да се случи?

Размус мълчаливо кимна, но Алфредо продължаваше да се съмнява. Той предупредително вдигна показалеца си.

— Обещавате ли? И ще бъдете така добри да удържите на обещанието си! Помислете само: честността е най-ценното нещо! Маминка винаги ми го повтаряше!

Размус изобщо не го чуваше, беше се обърнал към Берта.

— Пуснете Токер!

— Момент, моля — намеси се Ернст. — Разбери, малкия, до утре вечер не можеш да получиш кучето си.

Размус се втренчи в него, онемял от толкова подлост и вероломство.

— Не можем да изчезнем по-рано оттук — обясни Ернст. — По причини, които не те засягат. А докато ние не сме се омели оттук, не можеш да получиш кучето си.

— Но нали ние обещахме, че няма да ви издадем — отвърна му разгневен Размус.

Ернст отново пристъпи към него, толкова близко, че Размус пак почувства миризмата на кафе в дъха му, и рече заканително:

— Нямам намерение да се излагам на каквато и да е опасност. Ще заключа песа някъде, където никой няма да го намери и чуе. И ако все пак се случи така, че ни издадете, и ние изчезнем, тогава адио куче, остава си там, докато пукне от глад.

Алфредо кимна в знак на съгласие.

— Тъй, тъй. Никаква храна… никаква вода… просто си умира.

Размус отново се разплака. Нямаше носна кърпа у себе си и отчаяно подсмърчаше:

— Ако причините някакво страдание на Токер, тогава… тогава…

Ернст го прекъсна.

— Вече чу, утре вечер! Ако дотогава удържите на обещанието си, на кучето няма да му се случи нищо лошо. А сега се разкарайте, защото нямам вече нужда от вас. — И той грубо ги забута към вратата.

— Довиждане, Токер — изхълца Размус, — довиждане…

— Всъщност — рече Ернст, когато вече бяха излезли, — днес следобед минете оттук, за да съм сигурен, че уговорката ни е в сила. Разбрано?

— Омитай се при джунджуриите си — изсумтя Размус.

И те тръгнаха обратно към къщи, отмъстителите в сини ленени панталони и маратонки. Бавно изпълзяха между люляковите храсти, толкова уморени, толкова мръсни, раздърпани и изподраскани, че на човек му се доплакваше. „Спасителният отряд за жертвите на любовта“ се завръщаше в окаяно състояние и едната му половина подсмърчаше толкова горчиво, че другата му половина бе напълно безпомощна. Понтус боязливо и плахо преметна ръка през рамото на Размус и утешително промълви:

— Не плачи, Размус, не плачи! Утре вечер ще си получиш Токер отново.

Но Размус не искаше да бъде утешаван.

— Утре вечер, да. Но помисли само, дотогава… бедният Токер!

На Понтус също му се струваше ужасно, че Токер трябва да остане сам и заключен толкова дълго.

— Наистина искам да знам какво ще правят с него — замислено рече той.

После хвърли бърз поглед към бунгалото на Алфредо. Вратата бе затворена, но от прозореца ги следяха ядните очи на Берта. Той продължаваше да размишлява.

— Размус — тихичко прошепна той, — не можем ли да залегнем някъде тук между храстите и да се опитаме да установим къде ще отидат те с Токер?

Размус се спря като закован. Погледна Понтус, пълен с благодарност. Това беше приятелят, от който се нуждаеше в часове на изпитания!

— Наистина ли искаш да го направим?

Самият той би направил всичко за Токер, би се подложил на всякаква опасност, но че Понтус иска да го стори заради куче, което дори не беше негово — о, Размус забеляза, че направо му прималява от доблестната постъпка на Понтус.

— Продължавай да вървиш — каза Понтус и го побутна с юмрук. — Берта стои на прозореца и гледа подире ни.

Без да се обръщат, те затрамбоваха по тясната пътека, която водеше към изхода. Мястото, на което стояха караваните, както и самия празничен площад, бе оградено, и тук имаше малка порта, която не бе отворена за всички, а само за притежателите на павилиони. Когато увеселителният парк работеше, тук стоеше пазач, който спираше гратисчиите, но по това време на денонощието портичката си стоеше отключена и нямаше никой наоколо. През тази порта се бяха промъкнали и преди това. Тук беше единственото място, откъдето можеха да излязат.

— Тук — прошепна Понтус и посочи един избуял люляков храст, близо до портичката. — Ако пропълзим и се скрием вътре, те няма да ни видят. Но те не могат да преминат оттук, без ние да ги видим.

И те коленичиха между два гъсто обраснали клона, откъдето през процепите между листата можеха да държат под око портичката. Бяха вдървени от студ с мокрите си дрехи. Размус почувства как коленете на панталона му стават още по влажни и омазани, отколкото бяха, и той трябваше да помисли и за това какви врели-некипели ще разтяга утре заран пред майка си по повод състоянието на панталона си. Утре заран всъщност си беше сега. Той погледна часовника си. Беше три и половина и той започваше да се тревожи, че няма да успее да се прибере навреме в къщи, преди всички да са се събудили. Но на крадливите негодници също им се налагаше бързо да отнесат Токер в скривалището. Долепяше молитвено длани, само като си помислеше за това.

И още не бе довършил мисълта си, когато чу някой вече да идва по пътеката насам. Понтус също го чу. Те многозначително се побутнаха един друг, без да посмеят да гъкнат дори. Вцепенени от напрежение се взираха между листата, додето видяха как Алфредо и Берта излизат през портичката. Алфредо мъкнеше сака на гръб, а Берта носеше голям вързоп под мишница, един съвсем ням вързоп. О, той не излая дори веднъж, горкият Токер! А ако въпреки всичко те са го убили? Размус простена.

— Опитай се да направиш такава физиономия, все едно че носиш сак с картофи на сестра ми — посъветва Берта Алфредо, тъкмо когато минаваха покрай люляковия храст.

Но това не му се отдаде. Той по нищо не напомняше на порядъчен търговец на картофи, който е хукнал към клиентите си в три и половина посред нощ, за да узнае не биха ли искали да се сдобият с малко картофи. В главата напомняше на авантюрист, какъвто си и беше, авантюрист, вече не особено ядосан и уплашен, а напротив, обладан от мисълта, че е направил най-големия удар в живота си. Безгрижно мина през портата, с една мърмореща Берта подире си, която едва успяваше да го догони.

Двамата зад люляковия храст сега действително трябваше да побързат. Не биваше да изпускат от очи вързопа, който Берта носеше под мишница, каквото и да им струваше това! Трябваше да се осведомят накъде са се отправили сега бандитите и дали носят със себе си живо или мъртво куче. В настоящия миг най-угнетителната им мисъл бе, че Токер може и вече да е убит. Бандитите постъпват точно така: вземат заложници, но когато земята се запали под краката им и стане твърде опасно, те тайно се отървават от пленниците си, а отгоре на това чрез заплахи и натиск могат да изкопчат всичко, което поискат, като поддържат надеждите у бедните и напълно невинни хора. Навярно по такъв начин си е направил сметките и този кошмарен Ернст. Иска да накара Размус да вярва, че Токер е още жив, и утре вечер веднъж завинаги ще изчезнат заедно със среброто. И някъде, в някакъв храст ще захвърлят едно малко, студено, мъртво телце. Лъжеха се обаче, ако така си представяха нещата. Ако само посмееха да сторят нещо на Токер, отмъщението щеше да бъде страшно. Размус решително изпълзя от люляка.

— Да вървим, Понтус — прошепна той.

И Понтус тръгна. Той бе подготвен по-добре от всеки друг за задачата да преследва крадци на Пазара на въшките. Тук бе прекарал целия си досегашен живот и познаваше всяка къща, всеки засводен вход, всяка ограда, всеки двор. Из тези каменисти, стръмни улици той си бе у дома. Тук бе се промъквал дебнешком, според случая, като индианец, трапер, каубой или мускетар — защо да не попреследва сега по изключение и двама крадци на сребро.

— Започвам наистина да вярвам, че те искат да отидат у дома — смаяно прошепна той, след като известно време вървяха по петите на Алфредо. — Съвсем съм сащисан — тръгват нагоре по улица „Дърводелска“!

Околността покрай Пазара на въшките бе това, което е останало от стария Вестанвик, тъй като градът е бил опожаряван някъде към средата на осемнайсети век. Тези ниски къщички с цъфнали люляци наоколо си бяха най-старите в града, затова и всички във Вестанвик се гордееха с тях, но никой не искаше да ги обитава. Тук най-често живееха стари, самотни люде, които щъкаха из малките кухнички, бяха заети с цветята, които отглеждаха в саксии и разказваха на котките си как е било в по-стари времена, преди и във Вестанвик да нахлуят налудничавите съвременни моди. Но най-накрая, на върха на хълма, улица „Дърводелска“ завършваше с редица от стари, отвратителни триетажни къщи, в които гъмжеше от деца… и това със сигурност не бяха благи ангелчета. Деца, които непрекъснато нарушаваха покоя на възрастните, преследваха техните котки, катереха се по оградите им, а есенно време крадяха от ябълките им, ужасни деца, каквито старците не си спомняха да е имало по-рано във Вестанвик.

Едно от тези деца беше Понтус. Той живееше на „Дърводелска“, в най-ужасната от всички къщи на Пазара на въшките, „Дърводелска“ номер четиринайсет, с дървен навес и клозет на двора, и с висока ограда, която отделяше къщата от съседната, не по-малко грозна къща. За да се стигне до „Дърводелска“, трябваше да се изкачи тясната, стръмна „Обущарска“, и точно това направиха Алфредо и Берта. В действителност улица „Обущарска“ бе перлата на Вестанвик, но двамата съвсем не бяха идилично настроени. Със сигурност искаха да стигнат до „Дърводелска“.

Понтус се почеса по главата.

— Що за сестра може да има Берта на нашата улица?

И изведнъж му просветна.

— Госпожа Андерсон от нашата къща, тая, на която ти вчера толкова приличаше с изкривената си уста… как не се сетих по-рано за това! Тя лежи в болницата със счупен крак!

— Ако скрият Токер в нейното мазе, той ще вдигне цялата къща на главата си, само това мога да ти обещая — уверен беше Размус. — Стига да е жив, разбира се — допълни горчиво той.

Понтус размишляваше. Горката леля Андерсон… Как е стигнала дотам да има сестра като Берта? При все че навярно Берта вече е била кривнала по лошия път, когато се е оженила за Алфредо — ако въобще е женена за него.

Но сега не му беше времето да се разсъждава по този въпрос. Алфредо и Берта бяха на път към улица „Дърводелска“, в това нямаше грешка. Берта бе видимо неспокойна. Тя бързо се озърна наоколо си. Нямаше обаче нужда да се плаши. Цялата улица все още тънеше в утринна дрямка. Косите слънчеви лъчи блестяха в малките прозорчета, но зад тях не стоеше нито един ранобудник, проврял глава през открехнатите пердета, за да зърне как се разпуква новият ден. Берта наистина можеше да бъде съвсем спокойна. Щорите зад мушкатата и обичките бяха спуснати плътно и никой не я виждаше с цялата й глупост и низост. Никой, освен двамата отмъстители в сини ленени панталони и маратонки, които стояха притулени в един вход на разстояние двайсет и пет крачки след нея, и предпазливо продължиха преследването, едва когато тя и Алфредо бяха се скрили зад върха на хълма.

В последните часове Понтус нито веднъж не бе имал повод да се разкикоти, но сега, като видя как Алфредо и Берта се промъкват към външната врата на номер четиринайсети на улица „Дърводелска“, където той бе прекарал всичките единайсет години от живота си, все пак се разкикоти.

— Това е напълно откачена работа — каза той, — тези наистина отиват в мазето на госпожа Андерсон.

После се изкикоти още веднъж от все сърце.

— Размус, ти знаеш ли какво ме помоли госпожа Андерсон миналата седмица, когато си счупи крака?

Когато Понтус си помисли за това, какво го е помолила госпожа Андерсон, той се разкикоти толкова гръмко, че Размус се обезпокои и се опита да го принуди да млъкне. Само че Понтус не се даде.

— Тя ме попита дали не искам да й разтребя мазето. Тя ми… — тук той се задави от смях, — тя ми даде втория ключ от мазето си и ме попита дали не искам да извадя вехториите оттам.

Размус изкриви устни в нажалена гримаса.

— Смятам, че трябва да го направиш. Можеш да започнеш с това да извадиш Токер оттам.

Размус кимна.

— Да… и сака със среброто! Почакай само докато те си тръгнат. Ела, дотогава ще се спотаим под дървения навес.

В дивите кавги и битки, които избухваха между децата на улица „Дърводелска“, той често трябваше да стои на пост и да пази външната врата на номер четиринайсети, и знаеше от опит, че най-подходящото място за това бе дървеният навес. Тук имаше достатъчно широки пролуки в стената, през които можеше да се наблюдава.

— Къде е този твой ключ? — попита Размус, когато вече бяха се притаили в мрака на дървения навес.

— Виси на един пирон долу, в нашия склад за старо желязо — отвърна Понтус. — Голям късмет, че не съм го качил горе у дома.

После се прозя.

— Оха, как се уморява човек от такъв нощен живот — констатира той. — Само се надявам, че те не смятат да се заселят за постоянно долу в мазето.

Размус въздъхна.

— Не, не, защото не издържам повече. Не мога да чакам и минута повече.

Той се опитваше да остане спокоен, но му беше трудно. Очите му горяха от преумора и плач, а стоеше тук и се взираше през една пролука в стената във външната врата на номер четиринайсети. Боята бе олющена и личаха следите от много ритници. Беше врата, която се отваряше просто. Навярно той самият бе оставил десетки следи от обувките си, когато беше идвал тук с празните шишета или с торбите старо желязо. Никога преди тази врата ни най-малко не го бе дразнила, но сега седеше тук и тя го нервираше. Цяла вечност ли ще си остане затворена?

Не, разбира се, че не. Някой се приближи, вратата се открехна, и Берта предпазливо подаде нос. След нея идваше Алфредо, но той прекрачи без дълго суетене в деня, огрян от утринното слънце. Вече не носеше сак, а Берта не държеше вързоп под мишница.

— Почакайте, докато само започна да разчиствам — прошепна Понтус.

Но после замълча, защото Алфредо и Берта минаха съвсем близо до навеса, толкова близо, че можеха да ги бутнат, и Берта рече:

— Тя достатъчно дълго ми опяваше за тези гумени ботуши. Сега хленчът поне за малко ще спре.

Кой е опявал за гумени ботуши те не узнаха, пък и не попитаха за това, защото само като изчезнеха Алфредо и Берта надолу по стръмното и те най-накрая щяха да узнаят какво е станало с Токер. Най-накрая!

Размус пръв се спусна по стълбата към мазето.

„Обединено старо желязо АД, Съдружие на Понтус Магнусон и Размус Персон“ бе написано на една от вратите долу. Беше любима и позната табела, но съдружникът Размус Персон в момента нямаше никакво отношение към своя склад за старо желязо. Стоеше съвсем пребледнял и чакаше Понтус да откачи ключа от някакъв пирон вътре, а душата му бе толкова свита, както никога през целия му живот.

Срещу входа, на около три крачки от техния склад за старо желязо, беше мазето на госпожа Андерсон, Понтус вече стоеше пред вратата му и опипваше катинара.

— Бързам, бързам колкото мога — каза той, когато видя, че Размус вече се олюлява. После отвори вратата и Размус се втурна вътре.

— Токер, жив ли си? — попита с глас, на който се опитваше да придаде твърдост. После се разплака, защото съзря вързопа, който не издаваше звук и не трепваше, положен редом с разните му там вехтории на земята. В това мазе нямаше живо куче, това бе ясно на Размус, и ръцете му трепереха, когато се наведе и заразвързва вързопа.

В него имаше чифт гумени ботуши. Едно старо палто и чифт гумени ботуши — нищо повече. Той ги гледаше втренчено и тъпо. Беше му нужно доста време, докато схване, че в този вързоп никога не е имало никакъв Токер, нито жив, нито мъртъв.

Съкрушен, той погледна Понтус.

— Къде са оставили Токер?

И тогава изведнъж им стана ясно, че те няма да разгадаят тайната. Бяха вървели по погрешна следа, а през това време Ернст, разбира се, бе отнесъл Токер в скривалището, където никой не можеше да го намери и никой не можеше да го чуе. А те седяха тук, в мазето на госпожа Андерсон!

— Най-малкото обаче сакът със среброто трябва да е тук — заключи Понтус. Той взе джобното фенерче на Размус и заблещука из вехториите.

Но Размус седеше на пода до гумените ботуши. Какво го засягаше вече дали мазето е пълно със сребро, щом Токер не беше тук?

— Всъщност по-добре е, че той не е тук — каза. — Ако беше тук, тогава щеше да е мъртъв.

Сега поне имаше мъничко надежда, че утре вечер отново ще си върне живия Токер.

Понтус беше преровил всичко. Беше дръпнал покривката от щайгата с картофи на госпожа Андерсон. Сега стоеше там и доволно почукваше по сака, който бе вътре.

— Познай какво има вътре! И познай кой сега ще вземе сака и ще се втурне с него в полицията!

Размус уморено поклати глава.

— Във всеки случай няма да сме ние. Защото ти не искаш Токер да бъде убит, нали?

Понтус тихо метна покривката обратно върху щайгата.

— Не, естествено. Не помислих за това!

Самият Размус хвърли един поглед на сака и разбра колко е претъпкан със сребро.

— Вярваш ли, че има друг, освен нас, на който да му се е случило нещо толкова забележително? — каза той. — Стоим тук с един претъпкан със сребро сак и не можем да предприемем и най-малката стъпка. И най-малката стъпка дори!

Понтус трябваше да признае, че това е наистина забележително. Започна толкова добре и свърши толкова лошо. Навярно би било по-добре, ако се бяха прибрали да си легнат. Понтус се прозя. Току-що прозря колко хубаво място е леглото. Потупа Размус по рамото.

— Дали да не се приберем и да не поспим?

— Да, точно това и ще направим — тихичко отвърна Размус.

Беше страшно да се наблюдава мъката му отстрани. Понтус с радост би го утешил, пък било и поне мъничко. И изведнъж му дойде в главата: снимката на Прик! Нещо хубаво и важно все пак бяха свършили през тая нощ.

— Познай кой ще даде обратно снимката на Прик само след някой и друг час — бодро рече той.

Но Размус поклати глава в знак на отрицание.

— Във всеки случай няма да сме ние. Не разбираш ли? Не бива да отронваме и думица, че през тази нощ сме били в къщата на Йоахим. Защото тогава ще си помислят, че ние сме откраднали среброто. Не разбираш ли?

Понтус стоеше обезкуражен. Това наистина си беше една безславна спасителна акция. Той кимна горчиво.

— Имаш право. С вързани ръце сме. Само, както казва Алфредо, да си държим ченетата затворени.