Малките детективи и гълтачът на мечове

Девета глава

Прогнозата за времето през този особен съботен ден на месец май предвиждаше превалявалия, които щяха да спрат привечер, когато се очакваше изясняване, и по изключение стана точно така. В седем вечерта се появи слънцето и по небето бе невъзможно да се види какъвто и да било облак. Облаците се поразсеяха и у семейство Персон. Във всеки случай валежите спряха, никой вече не плачеше. Навечеряха се хубаво, татко се върна да дежури в участъка и да продължи да се занимава със случая „Ренкен“, мама и Прик седяха във всекидневната, Размус стоеше в кухнята, приготвяше си сандвичи и си вареше какао за своя нощен излет.

— Понтус и аз имаме намерение да излезем с палатката — подметна той съвсем между другото на майка си, за да й стане ясно, че нещата вече са решени и няма смисъл да се говори повече по въпроса.

Мама не повдигна никакви възражения.

— Но надявам се, че не си забравил за утрешния празник на пролетта? — каза тя. — Ще дойдеш преди това вкъщи и ще излезем заедно… в случай че въобще излизаме сега, когато Токер не е тук — завърши тя с въздишка.

— Повече от ясно е, че ще отидем на празника. Дълго преди това ще си бъда у дома… и Токер също, залагам си главата.

Сянка пробягна по лицето на Прик, когато се заговори за празника, и тя тъжно извърна глава. На Размус му стана много мъчно. На този неземен празник, за който беше говорила дълго време и му се беше радвала толкова много, групата „Плинг Плонг Плайерс“ трябваше да покаже изкуството си пред цял Вестанвик — и бедната Прик щеше да седи там, на подиума, точно до Йоахим. Бедничката!

Размус изръмжа наум заради глупавия Йоахим, докато стоеше в кухнята и приготвяше раницата си, и слушаше с половин ухо какво се говореше оттатък във всекидневната.

— Какво ще правиш тази вечер, Прик? — чу той гласа на мама.

— Нищо… ще си остана вкъщи — отговори Прик.

А беше събота вечер, беше пролет и всичко останало. Ама че бедствие! Доколкото беше схванал, пролетта беше точно за такива хора, потънали до гуша в любовта. Колкото и да се връщаше назад в спомените си, не се сети Прик да си е оставала у дома в някоя съботна вечер, с изключение на един-единствен път, когато бе болна от заушка и в лицето приличаше на малко прасенце.

Той промуши глава през открехнатата врата на всекидневната и каза:

— Довиждане!

— Довиждане! Ще се видим тогава утре.

На велосипеда бяха здраво пристегнати палатка, раница и спален чувал, и така той трамбоваше нагоре по улица „Дърводелска“, за да вземе Понтус, и точно в осем двамата вече стояха пред караваната на Алфредо.

Панаирът отново се бе оживил след дъжда. Беше събота вечер и музиката на въртележките ехтеше над Пазара на въшките. Можеше да се чуе отдалеч, примамваше и подканяше: Елате, всички вие, които искате да изпитате удоволствие в събота вечер, всички вие, които искате да покръжите с въртележките и за последен път да опитате своето щастие! Елате, утре ще бъде твърде късно!

Да, утре ще бъде твърде късно. Защото тази нощ, когато въртележките направят последния си кръг, хората от панаира ще се застягат за път към следващия градец. Всички мамещи павилиони и стрелбища ще бъдат разглобени, караваните с мъка ще излязат от калта и ще потеглят, и под люляковите храсти ще останат само тук-таме разхвърляни бутилки, хартии и откъртени люлякови клонки.

Панаирджиите ще си заминат оттук. Утре е големият пролетен празник на училището във Вестанвик и нищо не би могло да се мери с него. Но, слава богу, има други места, където хората биха желали да се качат на въртележките и да опитат своето щастие. Там обаче нямаше да могат да се насладят на изкуството на световноизвестния гълтач на мечове Алфредо. Той беше прекратил договора си — по здравословни причини, както твърдеше. „Страдам от тежка анемия — каза той. — Тези проклети мечове не съдържат толкова желязо, колкото би трябвало“ — беше уверил той вбесения организатор на панаира, който с цялата възможна бързина бе успял да го замени с една опитомителка на змии.

Алфредо даваше своето последно представление тази вечер във Вестанвик. Повече от справедливо бе точно хората от Вестанвик да преживеят неговото благодарствено и прощално представление. Световноизвестният гълтач на мечове обичаше този малък градец. Тук делата му вървяха по-добре, отколкото в повечето столици на Европа, твърдеше той.

— Голямо благодарствено и прощално представление в девет часа. Купете си билети още сега… — Облечената в червено асистентка на Алфредо стоеше пред палатката и извисяваше глас: — Не се блъскайте, не се блъскайте, има място за всички!

Но самият гълтач на мечове не можеше да бъде видян наоколо.

Не беше и в караваната си, когато Размус и Понтус пристигнаха там. Там беше само Ернст.

— А, вие сте — рече Ернст. После замълча за известно време, а Размус и Понтус стояха притихнали на вратата и чакаха. Размус усещаше как отвътре ври и кипи. Ако не узнаеше съвсем скоро къде е Токер, сигурно щеше да се пръсне.

Ернст също беше на ръба на експлозията, виждаше се. Само дето не бе ясно дали е в лошо, или в добро настроение. Изглеждаше някак си превъртял. Беше си недружелюбен, така или иначе, но под повърхността бликаше и някакво тайно блаженство, което просветваше в наглите му, цинични очи. Навярно се радваше на сака със среброто и на този, когото наричаше Сребърната акула, и който щеше да дойде тази вечер, за да купи цялата стока. „Олеле, боже, как само ще се зарадва Сребърната акула, когато види що за сребро има в сака“, мислеше си Размус. Но каза:

— Е, ще разберем ли най-после къде е оставен Токер?

Ернст седеше на едно походно легло и си чоплеше носа. Нямаше бърза работа.

— Има още някои неща, които трябва да си изясня — рече той.

— Какви по-точно? — поинтересува се Размус.

Ернст остро го погледна.

— Казали ли сте със сигурност на майките и бащите си, че няма да се прибирате тая нощ? — попита той.

— Да, взел съм и палатката със себе си — отвърна навъсено Размус.

Лицето на Ернст просветна.

— Така, така, бедните ви родители не бива да се тревожат за вас, мисля аз. Но всъщност палатката е излишна, вие още сега можете да си получите песа. После можете да си вървите и да се шляете, където си поискате… удавете се в реката, ако щете!

Той замълча за момент, после се обърна към Размус.

— Да, ти ще получиш отново кучето си, макар да си заслужил и един здрав пердах… и ти също — извърна погледа си към Понтус. — Но запомнете едно! Ако по-късно сте посмели да пророните и думица, след известно време, да речем, и ние си имаме неприятности по тая причина, така ще наглася всичко, че рано или късно ще се върна и ще претрепя кутрето. Разбрано?

— Разбрано — извика несдържано Размус. — Пречуквам и претрепвам, дойде ми до гуша от глупавите ти брътвежи!

— Я недей да си толкова устат — предупреди го Ернст. — Още не си си взел песа.

Размус мълчеше, а Ернст го гледаше втренчено.

— Знаете ли оная местност, която се казва „Визенхоф“? — попита най-накрая той. — Берта мисли, че е невъзможно да не я знаете.

— Не е ли това запустелият двор по пътя към Берка? — живо попита Понтус.

Ернст кимна.

— Точно това е. На излизане от града се тръгва на север и се върви около два километра, значи знаете за какво говоря.

Очите на Размус се навлажниха.

— Там ли е Токер? Там ли е стоял през цялото време — сам?

Ернст кимна още веднъж.

— Да… За какво си пъхахте носовете където не ви е работа? Но песът няма нужда от нищо. Отидете и си го вземете. Горе в таванската стаичка, там ще го намерите.

Размус сви юмруци и ги приближи под носа на Ернст.

— Да, ще си го вземем. Но ако му се е случило и най-малкото нещо, тогава ще се върна тук и ще ти отхапя носа!

Лицето на Ернст се изкриви.

— Омитайте се — рече той.

Това и направиха.

Откакто бяха участвали в младежкото колоездачно състезателно бягане „Обиколката на Вестанвик“, не бяха въртели педалите толкова бързо. Пътят към Берка бе стръмен и целият в завои, които те вземаха с такава скорост, че изпод колелетата се вдигаха вихрушки от прах. Не срещнаха жив човек по пътя си. Оттук най-много да минеше някоя каруца, но едва ли и по това време в събота вечер.

— Слушай — задъхано извика Понтус. — Госпожа Андерсон е живяла във „Визенхоф“, когато е била малка, това тя ми го е разказвала. Значи и Берта е живяла там.

— О, да, Берта, тя знае чудесни скривалища — язвително рече Размус. Той преви гръб под тежестта на раницата и натисна още по-здраво педалите. Скоро щяха да стигнат там, скоро щеше да бъде при Токер!

Последната отсечка от пътя трябваше да изминат пешком. Тясна, съвсем обрасла пътека водеше през гората към старото, изоставено място, но беше толкова камениста и прорасла с коренища, че нямаше никакъв смисъл да пътуват с велосипедите. Скриха ги набързо зад някакви хвойнови храсти и препуснаха нататък. Скоро гората съвсем оредя и в пролетния сумрак пред погледа им се възправи „Визенхоф“, сиво и запуснато място, и тихо под старите и покрити с мъх ябълкови дървета, които стояха самотни и цъфтяха, макар вече никой да не се интересуваше дали раждат плодове. От много години тук не живееха хора. Отдавна ще да е било, когато в малкия посивял обор е мучала крава, и когато децата са се катерили по потъналите в мъх стени, за да духат глухарчетата, нагъсто избуяли тук. Но някога тук и наоколо е щъкала Берта. Кой знае, може да е била прекрасно дете, което заедно с госпожа Андерсон да е подреждало в мазето къщички за куклите си — додето е пораснала и се е превърнала в глупавата, дебела и навъсена Алфредова Берта.

Таванската стаичка, беше казал Ернст! Те се шмугнаха през дупката в каменния зид, там където преди години е била портата. С два скока достигнаха полуразрушената външна стълба. Открехнаха старата, тежка врата, която изскърца и мъчно помръдна. Вече стояха в мрачния и зловещ коридор. Точно насреща една стръмна стълба водеше към тавана. Някъде там горе беше Токер! Размус бе пребледнял от вълнение.

— Та той въобще не лае — каза той уплашено. — Миличък, миличък Токер, излай поне веднъж, за да чуя, че си жив — помоли се той и заизкачва стълбата с подкосени крака.

На тавана бе тъмно, но през едно малко прозорче се процеждаше оскъдна светлинка, която му подсказа накъде да върви. Ах, Токер, защо не лаеш? Той отвори вратата към таванската стаичка.

В следващия миг той нададе жалостив вой, и Понтус се втурна веднага след него, щом чу колко страшно звучи гласът му.

— Понтус, той не е тук!

— Не е ли тук?

— Не, но Алфредо е тук, и това е почти също толкова забавно — чуха те да казва един много познат глас и от най-тъмния ъгъл на тавана изплува едно много познато лице. А те се надяваха да не го видят никога повече.

Размус не беше на себе си. Той се нахвърли върху Алфредо като дива котка.

— Къде е Токер? — разбесня се той. — Трябва да си го получа, злодей такъв, иначе веднага отивам в полицията!

— Спокойно — каза Алфредо, — спокойствие, винаги и само спокойствие! Как иначе ще ти върви в живота на теб, своенравно детенце, щом не можеш никога да си спокоен?

Но Понтус също беше ядосан. Той отстрани Размус и се възправи срещу Алфредо.

— Той трябва да си получи кучето — отсече и твърдо загледа гълтача на мечове в очите. — Иначе тук ще се случи някакво нещастие.

— Естествено — каза Алфредо. — Той трябва да си получи кучето, по този въпрос сме на едно и също мнение. Ще поговорим само за времето, в което това трябва да стане.

Той ги подкани да влязат в стаичката.

— Елате, трябва да обсъдим някои подробности.

Толкова негодуваха, че дори не ги беше страх. Дори и когато Алфредо грижливо заключи вратата и пусна ключа в джоба си, не им мина през ума, че може да е опасно да са заключени заедно с тип като Алфредо на едно толкова отдалечено място.

— И защо заключваш вратата? — попита Размус.

Алфредо източи шия и огледа стаичката.

— Не е ли това едно уютно малко местенце? — попита той.

— Не, не смятам — отвърна Размус.

Празно помещение с избелели мръсни тапети и мръсен под — наистина беше доста трудничко да ти се стори уютно.

Имаше също и огнище, още осаждено от огъня, който някога, преди много години, е горял тук и е бил угасен. Но в почернялата му паст стоеше нещо, което трябваше да се е появило съвсем наскоро, фина бяла кутия от картон от сладкарницата на Елинг Густавсон, улица „Централна“ №13, Вестанвик.

— Такива разглезени малки хъшлаци — рече Алфредо. — Срамота е, дето не харесвате стаичката. Но така или иначе ще трябва да останете да пренощувате в нея.

— Да, да, така си мислиш ти! — изкрещя Размус.

Алфредо кимна.

— Много добре съм го измислил. Във всеки случай Ернст пръв се сети. Тоя Ернст има превъзходни идеи, да му се не види макар.

— Дойде ми до гуша — развика се Размус. — Лъжете и мамите както ви падне, ти и Ернст.

Алфредо развеселен се усмихна.

— Да, ние лъжем и мамим — призна си той. — Но не бива да се ядосваш, дето го правим. Няма да си играем на шикалки, разбираш ли, и трябва да сме напълно сигурни, че… хм… че няма да се натъкнем на някого.

— На кого трябва… на кого да се натъкнете? — попита Понтус. — Какво си мислиш ти, негодяй такъв?

— Да не се натъкнем на някакъв си полицай, преди да сме изчезнали оттук. Затова и ще си получите малкото проклето куче чак утре заранта. И тогава няма да си спомняш, че си ме наричал „негодяй“ — упрекна той Понтус.

Размус беше толкова вбесен, че трепереше.

— Но вие обещахте! — крещеше той. — Ние също обещахме и хич и не искахме да ви издаваме. Вие сами не се чувате какво говорите!

— Не е така, не е така — каза Алфредо и размаха успокоително големите си лапи. — Обещанието е сигурно нещо, но изрядно заключената врата си е по-сигурна, така винаги твърдеше маминка.

Размус не беше на себе си.

— Да, при тези обстоятелства си вземам обратно всяка дума, която съм дал! Чу ли, злодей такъв? Вземам си назад всяка дума!

Алфредо само се смееше.

— Да, седи си спокойно тук цяла нощ и си вземай обратно каквото си щеш, защото аз ще ви заключа, разбирате ли?

Размус почти се разплака от яд. Беше непоносимо да си толкова безсилен.

— Но утре съвсем рано ще дойде Берта и ще ви отвори — продължаваше Алфредо и се подсмихваше. — О, тя ще бъде толкова развълнувана да види отново старата къща на родителите си, милата ми Бертичка.

Погледът му за миг се отнесе, после преглътна с удоволствие и снижи гласа си, така че зазвуча съвсем тайнствено.

— А в това време ние ще сме се чупили далеч оттук, Ернст и аз. Берта обаче ще си мисли, че се спотайваме в някакви храсталаци и я чакаме, глупавата Бертичка. А вместо това ние си духваме под опашките. Вече не искам да бъда облагородяван, не искам да гълтам мечове, само искам да си седя сам-самичък и да си пия бирата. Далече, в някой град, чието име тя не е чувала през целия си живот, малки хъшлаци, далече в някоя друга страна, там ще седи старият Алфредо и ще си кърка бирата, и ще бъде доволен и свободен.

Той усмихнат потри ръцете си.

— Да, но Токер? — извика Размус.

— Той също ще е свободен — каза Алфредо, — и може да си пие бирата, ако иска. Ела тук, малки Размус, и ще ти покажа къде е твоето куче.

Той заведе Размус до прозореца.

— Виждаш ли, малък хъшлако, мазето там? И кой, мислиш, е там, кой се е разположил до кълцаното месо? Съвсем правилно, това е Токер.

Той открехна прозореца.

И Размус чу, че Токер лае. Звучеше тихо и приглушено, но бе гласът на Токер, в това не можеше да се излъже и направо му идеше да скочи от прозореца. Почти две денонощия бедният Токер беше заключен в тая стара дупка, и сега Алфредо искаше да остане още една нощ там, при положение, че Размус бе толкова наблизо. О, това беше непоносимо!

Размус прониза с поглед врага си и Алфредо разпозна надигащия се гняв в очите на момчето.

— Недей да се гневиш чак толкова на стария Алфредо — подкупващо подхвана той. — Алфредо, който е толкова голям приятел на децата, че вече съвсем се е побъркал. Погледнете само какво съм ви донесъл тук, за да не загинете от глад, малки хъшлаци!

Той посегна към огнището и започна да развързва и разопакова картонената кутия.

— Не съм ли донесъл тук със собствените си ръце сметанова торта за вас, не съм ли, а? Да, уверявам ви, че усърдно опитвах да намеря в цял Вестанвик сандвичи вместо торта, но такъв ви бил късметът. Навсякъде бяха свършили.

Той взе кутията, за да им покаже какво съдържа.

— Погледнете само тук! Най-добрата торта на Елинг Густавсон, която може да си пожелае всеки малък хъшлак.

Наистина тортата беше великолепна, без съмнение от най-добрите на Елинг Густавсон, с голям слой прясно разбита сметана, украсена с червено желе.

Но Размус бе втренчил побеснелия си поглед в тортата. Беше дошъл тук, за да си вземе Токер, а този дебелак си мислеше, че Размус ще се остави да бъде залъгван с някаква си сметанова торта!

Алфредо се приближи. Поднесе кутията под носа на Размус, дръпна настрана главата си и гальовно се засмя.

— Обичаш ли сметанова торта, малки Размуус?

— А ти обичаш ли? — попита Размус и без много да му мисли, грабна кутията с двете си ръце и запрати тортата право в лицето на Алфредо.

— Бррр — извика Алфредо.

Понтус се заливаше от смях. Но Алфредо успя да го надвика. Той ревеше като ранен лъв и опипом се опитваше да свали тортата от лицето си. Ръцете му се напълниха и той се въртеше като сляп насам-натам. Сметаната хвърчеше навсякъде. Понтус се беше облегнал на стената, изпълнен със страх. Въпреки това не можеше да не се смее.

Размус не се смееше и не се боеше. Беше само ядосан.

— Не искам никаква сметанова торта, искам си само Токер! — крещеше той.

Алфредо запримигва с омазани в сметана очи.

— От детската педагогическа стая щяха да пристигнат на минутата, ако знаеха какви ги вършиш — рече той.

Намери някаква кърпа и обърса остатъците от сметана по лицето си. Само в корените на косата му остана един бял слой, и в едното му ухо проблясваше парченце от червеното желе.

— И отгоре на това трябва да изнеса голямо благодарствено и прощално представление, проклети хъшлаци — рече той, печално втренчен в Размус. Страшният му гняв бе отминал. Навярно проумяваше дълбоко в себе си, че в подобна война всички оръжия са позволени, дори и замерянето с торти.

Понтус се кискаше тихо, неспирно и неовладяемо, и Алфредо го измери със състрадателен поглед.

— Хубаво е, че винаги има такива, които са в добро настроение — констатира той. — Хъшлаци такива, твърде малко бой сте яли вие, в това е цялата грешка. Много здраве на бедните ви родители, това можете да им предадете от мен. — Той възмутено закима с глава. — О, трябвало е да ви се падне майка като моята маминка, тя умееше да налага децата. Малки, железни ръчички имаше тя, и шамарите й още звънят в ушите на осемнайсетте й деца.

— При теб изглежда това не е дало големи резултати — обади се Понтус. — Но се надявам, че поне здравата ти е налагала гърбината.

Алфредо кимна, за да потвърди.

— Здравата ме налагаше по гърбината, дявол да го вземе! Но беше и много ловка в пръстите. Шампион на Швеция по джебчийство, това беше тя на пазара в Кивик през 1912 година.

Размус не го слушаше. Стоеше до прозореца и тайно пресмяташе разстоянието до долу. Но Алфредо прозря намеренията му и го предупреди:

— Само това не се опитвай да правиш — каза той и размаха показалец. — Защото току-виж си си строшил врата… точно като моята маминка.

— Твоята маминка да ми яде ушите — отвърна Размус.

Лицето на Алфредо се изкриви.

— Ах, ти, своенравно детенце…

— Така значи, майка ти си е счупила врата, когато е прескачала през прозореца — своевременно се намеси Понтус. Навярно на Размус отново му беше хрумнала някоя добра идея. И най-доброто в случая бе някак си да се отклони вниманието на Алфредо.

— Не, макар че… много често през живота си е влизала и излизала през прозорци. Ах, тя беше ловка като малка маймуна. Не, това беше, когато пътувахме към големия панаир на коне в Шефле, тогава беше, тогава си счупи врата. Ах, доплаква ми се всеки път, само като си помисля за това.

Той се облегна на перваза на огнището и впери тъжен поглед в пода.

— Знаеш ли, малки ми Понтуус… в една тъмна ноемврийска вечер влязохме с каруцата в Шефле, и мама изведнъж започна да пее „Крясъците на дивите гъски“. Сто пъти по-добре щеше да е да не го беше правила!

Той тежко въздъхна.

— Не, по-добре щеше да е да не го беше правила! После, какво мислиш, се случи? Конете ни се втурнаха като луди! Пееше с такъв глас, че конете винаги пощръкляваха от уплаха, моята маминка… И тогава — ама че нещастие! — каруцата ни хлътна в някаква яма, моята мамичка падна и си счупи врата… както ще се случи и с теб, Размуус, ако си намислил да изскочиш през този прозорец.

— Това не те засяга — отговори Размус.

— Не, спокойно си счупи врата — насърчи го Алфредо. — Така или иначе има достатъчно деца.

После се обърна към Понтус, който го слушаше, изпълнен с разбиране.

— Ах, тя беше удивителна жена, моята маминка. Коленичих до нея в есенната вечер, дъждът валеше, вятърът свиреше, а маминка си беше строшила врата. — Много ли те боли, мила мамичко? — попитах я и се разплаках. — Не, Алфредчо — успокои ме тя, — боли ме само когато трябва да се засмея — рече. И това бяха последните й думи.

Той тържествено се изсекна в носната си кърпа.

— Да, това беше майка, с която човек можеше да е горд — продължи Алфредо. — Подобна майка като моята маминка се ражда веднъж на сто години. Дори не и толкова често.

После замига просълзен срещу Понтус и извади един ключ от джоба на панталона си.

— Скъпи малки хъшлаци, трябва да тръгвам. Ще дойде един мил мъж и ще ме вземе с колата си. Трябва да отида на панаира и да изгълтам последните си мечове. Но това няма да отнеме много време и после…

Той подскочи във въздуха от радост. После се обърна към Размус.

— Това е ключът от мазето — рече му той. — Утре заран твоят малък Токер отново ще е при тебе, а аз ще съм се отървал от Берта. Помисли само колко прекрасен може да бъде животът!

Той се опита да разроши косата на Размус, но Размус бързо се дръпна. Не желаеше да бъде гален.

— Малки хъшлаци, няма да се видим повече с вас, надявам се — каза Алфредо. — Но когато пия бирата си далеч оттук в онзи град, за който вие няма и да сте чували, понякога ще си мисля и за Размуус и Понтуус, които искаха да гледат представлението ми с по едно око.

— Злодей — отвърна му Размус, — искаше ми се да не бях те срещал никога.

Алфредо щеше да се пръсне от смях.

— Аз също го искам — каза накрая той.

После се обърна и тръгна, а те останаха там и чуха как завъртя ключа в ключалката, чуха как слезе по стълбата, как доволно си отдъхна и се разбръмча:

После външната врата хлопна зад гърба му и повече не чуха нищо. Но те се втурнаха към прозореца и го видяха как върви под ябълковите дървета в сумрака. Поспря се за миг до старото мазе. Обърна се и им помаха. После изчезна през отвора в каменната стена и никакъв не се видя повече.

Настъпи чудовищна тишина. Те все още стояха до прозореца и се вслушваха във всеки шум, който би им дал да разберат, че на земята все още съществуват хора. Но беше съвсем тихо, дори Токер не излая нито веднъж. Беше прекрасна, тиха вечер. Слънцето току-що бе залязло и беше оставило подире си само няколко огнени отблясъци по небето, ухаеше на свежест и ябълкови цветове подир дъжда, мракът пропълзяваше и обгръщаше изоставения двор. Промъкваше се меко между старите сиви постройки и полягаше като памук върху глухарчетата по каменната стена.

— Да, значи лека нощ — каза Понтус. — Всъщност жалко за сметановата торта. Някъде около три не би ни дошла зле.

Размус кимна с глава.

— Надявам се не мислиш да прекараме нощта тук?

— А какво друго да направим? — попита Понтус. — Със сигурност никой няма да дойде тук и да ни помогне да излезем.

Размус съчувствено го погледна, но той така и не забеляза.

— Е, тук можем да преспим не по-зле, отколкото на палатка — констатира Понтус. — Само че не би било зле спалните чували да са при нас, а не на багажниците на велосипедите отвън.

— Остави спалните чували да стоят където са си — каза Размус. — Когато Ернст и Алфредо се върнат, за известно време няма да имаш нужда от спален чувал.

Понтус удивено ококори очи.

— Да се върнат ли?

Размус кимна със спотаен яд.

— Да, а как мислиш, какво ще направят? Ще се примирят и ще продадат старото желязо ли?

Тогава чак Понтус започна да се кикоти.

— Ах ти, умна главо, за това съвсем и не бях помислял!

— Да мисля за това е единственото, което все още ми доставя малко радост — призна си Размус. И го напуши смях. — Представям си ги как отварят сака. Чувам думите на Алфредо: Пломбирането си е винаги най-доброто нещо, повтаряше всеки път маминка.

— И тогава Ернст отклещва оловната пломба — продължи Понтус.

Размус доволно кимна.

— И този палячо, дето иска да купи всичко, стои до тях и се оцъкля така, че чак очите му ще изпаднат.

— Правилно — отбеляза Размус. — Съвсем правилно. И тогава Алфредо пъха лапата си в сака и грабва каната…

Размус се задави от смях.

— И вместо нея ръката му стиска старото мамино хаванче. Иде му да се пръсне от радост, когато го вижда!

— А после прочитат какво сме им написали върху табелата си. Ама че виц — въодушевено изкрещя Понтус.

Но Размус вече беше станал сериозен.

— Да, ако не стане виц и това, че ние ще сме заключени, когато те запъхтени се върнат тук. Сега ясно ли ти е, че трябва да се измъкваме на всяка цена?

На Понтус му беше ясно.

И Токер отново излая. Чу се само едно-едничко, кратко, тъжно излайване, сякаш той знаеше, че дори и то няма да му помогне.

Размус се залепи на прозореца.

— Идвам, Токер! — провикна се с все сила.

Размишляваше.

— Идвам, пък ако ще да си счупя и врата.

Поразмишлява още няколко минути. После погледна Понтус, изпълнен с увереност.

— Знаеш ли, Понтус, ако си усучем панталоните като въже…

— Давай — съгласи се Понтус. — Не съм сигурен, че моите ще издържат кой знае каква тежест, но трябва на всяка цена да опитаме.

Той мигновено събу панталона си. Можеше да пожертва едни стари панталони заради Токер, макар и да не бе кой знае колко изискано да прекоси цял Вестанвик само по долни гащета.

— Голям късмет е, че и двамата имаме толкова дълги крака — отбеляза Размус.

— Да, ако от панталоните трябва да се направи спасително въже, то тогава… — рече Понтус.

Той мълчаливо загледа Размус, който връзваше на здрав възел двата панталона и усукваше ловко това необичайно спасително въже около дръжката на прозореца. То стигаше само наполовина от разстоянието до земята.

— Това ще рече, че трябва да се приземим от около два метра; е, няма да умрем, я — констатира Размус.

Понтус се присъедини към тая констатация. Размус яхна перваза.

— Малкият Размуус тръгва — рече той и без никакви колебания увисна на овързаните панталони, които издържаха на тежестта му, и той се спусна до края им. После затвори очи и се опита да падне колкото се може по-леко. Краката му леко се набиха при приземяването и го позаболя, но не ги счупи, дори не ги нарани.

— Ловък си като малка маймуна — извика Понтус, — досущ като Алфредовата маминка.

Той вече седеше на перваза.

— Малкият Понтуус тръгва — провикна се отново той.

Размус вдигна глава към него.

— Недей да се спускаш, ако не искаш — рече му той. — Сега мога да те отключа. Алфредо е оставил ключа, пъхнат отвън. Но първо ще извадя Токер от мазето.

— Не, аз искам също да се позабавлявам малко — отвърна Понтус и се спусна.

Но Размус вече беше се затичал към мазето.

— Токер — викаше той, — идвам, Токер!

Едва когато зърна проблясващия нов катинар на вратата на мазето, се сети за ключа, който Алфредо му беше дал. Беше го пъхнал в джоба на панталона си, а панталонът му сега висеше от прозореца и нощният вятър го развяваше.

Страшно се ядоса на самия себе си. Горкият Токер — за него всяка секунда бе истинско мъчение!

— Разсеян съм като стара коза — промърмори ядосано и хукна обратно в галоп. — Горкият Токер!

Изкачи стълбата на един дъх и отключи вратата, която само преди малко Алфредо бе заключил толкова грижливо и която утре заран Берта трябваше да отвори… да!

Размус провря глава през прозореца и там го съзря Понтус. Очите му се ококориха от удивление.

— Да не мислиш, че сме в час по физическо? — развика се той. — Бъди по-внимателен с панталона ми! Достатъчно е, дето веднъж се спусна по него.

Но Размус вече беше се вкопчил в панталоните и трескаво ровеше в джобовете на собствения си панталон, а после с известно колебание претърси и джобовете на Понтусовия. Никакъв ключ, а вече се тресеше от нетърпение. Освен да е в якето!

— Понтус, погледни дали в тревата долу не е паднал някакъв ключ — изкрещя той, вече извън себе си.

— Сега ще проверя — отзова се Понтус и запълзя из тревата, изследвайки всеки сантиметър, додето Размус чакаше и гризеше показалеца си.

— Какво ще ми дадеш за това тук? — триумфиращо се провикна Понтус и вдигна високо ключа. Размус въздъхна дълбоко от облекчение.

— Ще ти дам панталона, нали от това се нуждаеш — засмя се той и метна панталона отгоре право върху главата на Понтус.

После повторно застана пред вратата на мазето и чу Токер да лае, а той самият започна да плаче, пъхнал вече ключа в катинара. Едва отмести тежката врата и се втурна в непрогледната тъмница долу. Не виждаше нищо. Но чуваше отчаяно скимтене и една малка, топла топка се втурна насреща му. Той се разрева още повече, тихо и настойчиво, и притисна топчицата до себе си.

— Токер, наистина ли си съвсем жив? — попита с треперещ глас. — Горкичкият Токер, толкова ми липсваше. Наистина ли си жив?

— Естествено, че е жив — отрезвяващо подхвърли Понтус.

Размус притискаше Токер до себе си и го преглъщаше като обезумял. Нормално бе да плаче, когато кучето му беше изгубено, но да го прави, когато Токер отново е в прегръдките му, това си беше пълна лудост, и той хич не искаше Понтус да бъде свидетел на тая сцена.

— Бедният Токер — мърмореше той и заравяше глава в козината му. Но Токер се мяташе отчаяно. Искаше да напусне това проклето място, и тъй като вратата вече беше отворена, той се шмугна навън. Едва когато се бе отдалечил на известно разстояние от затвора си, той се спря и залая като подивял. Сега искаше веднъж завинаги да огласи своето мнение по въпроса колко противно му е това място.

Но после забрави всичко. Не беше от тези, които седят и безкрайно се давят в мъката си. Сега отново беше свободно и радостно куче, и беше нетърпелив да узнае какво още е намислил неговият любим стопанин.

Неговият стопанин обърса засрамено сълзите си и си обу панталона.

— Сега вече е време да отворим малко работа на полицията във Вестанвик — рече злорадо той. — Хайде, Понтус, да вървим!

Той подсвирна на Токер.

— Хайде, Токер! Да побързаме, трябва да изчезваме оттук!