Маргина, Бойко и другите

Глава 11

Стуканьов ме събуди рано сутринта.

— Имаме проблем — гласът му трепереше. — Снощи са взривили Бай Миле!

Подскочих като ужилен.

— Жив ли е? — попитах го с надеждата, че ще ми отговори отрицателно.

— А-а, нищо му няма! Даже той ме накара да ти се обадя, иска да те види. Лежи в дома на Младен.

— Защо тогава започна с това, че имаме проблем? — стана ми криво, че дебелакът е оцелял.

— Ами то си е проблем… Следващия път може да се случи с шефа, или пък, надай си, боже, с Маджо! Въпреки че се страхувам повече да не стане при Славчо, че и аз може да го отнеса — разсмя се някак си пресилено Крейзи.

— Къде точно трябва да дойда?

— Ще те чакам пред ресторантчето „При Цано“. Нали го знаеш? Отпред пред булеварда, преди тяхната улица.

— Там може да ме засекат хората на Маргина и Димата.

— Добре тогава, ще те взема пред Зоологическата градина. Ще съм с мерцедес с тъмни стъкла и ще влезем директно в къщата на Маджо.

Пред къщата на Младен ни чакаха двама охранители, които размениха няколко приказки набързо с Крейзи и вдигнаха външната врата на гаража. Спуснахме се по лек наклон, който водеше към широка вътрешна улица, където обикновено паркираха колите на гостите, и стигнахме пред къщата. Посрещна ни късо подстриган леко пухкав охранител с глуповата физиономия.

— Чакат ви горе — погледна той към Стуканьов.

Направи ми впечатление, че фамилиарният тон, с който обикновено Крейзи общуваше, сега липсваше. Този тип определено се държеше тежко.

— Какъв е този? — попитах го тихо, докато другият ни отваряше вратите.

— Казва се Вальо и е новият шеф на охраната — отвърна ми също така шепнешком и се подсмихна: — Бивш военен е, затова се натяга толкова.

— Какво стана със Свилен Бабаса?

— Още е тук, но го понижиха. Маджо му обяснил, че е добра душа и не става за шеф.

В една от стаите за гости лежеше Бай Миле с обинтовани ръце до раменете. Краката му също бяха в бинтове почти до края на бедрата, а лицето му — цялото в ужасни нарези.

— Какво ти е бе, Милчо! — загрижен го погледнах, въпреки че едва сдържах смеха си от комичната му физиономия. Като двама херувими, от едната му страна стоеше Маджо, а от другата — едър и грубоват тип със зъл поглед, целият окичен по врата и ръцете със злато — Любо от Видин, известен сред нас като Лупи. От години се говореше, че той е физическият убиец на Васил Илиев. Сега бе поел ресора за туризма на Бай Миле. Управляваше финландското селище на Боровец и няколко дискотеки на Слънчев бряг и Златни пясъци. Самият той определено не страдаше от липса на пари, за разлика от шефа си Бай Миле.

— Ше им еба майката аз на твоите хора! - подскочи той. — Виж какво причиниха на шефа! - прозвуча угоднически Любо.

— Стой мирен, бе! — възпря го Маджо.

— Жоро… — провикна се Бай Миле, сякаш бях на двора. — Трябваше да те послушам, като ме предупреди да се пазя!

Хвърлих бегъл поглед към Маджо, очаквах да ми е сърдит, че насаме предупредих Бай Миле. Но по изражението му разбрах, че Бай Миле му е предал последните ми думи. Явно нямаха тайни помежду си.

— Важното е, че си жив, Милчо! — отново излицемерничих.

— И при близо килограм тротил нищо му няма! — намеси се Маджо.

— За късмет, не са го сложили като хората — обади се Любо. — Бил е заровен в градинката пред входа, но взривната вълна е била насочена към Земята.

— Аджамии, за наш късмет — обобщи Маджо.

— Ще ги изтрепем до девето коляно — извика отново Бай Миле.

— Дълбоки ли са ти раните, Милчо? — опитах се да проявя съчувствие.

— …Жив човек няма да оставим! — продължи да крещи той.

— Пооглушал е от взрива — деликатно обясни Маджо, виждайки, че Бай Миле си знаеше неговата, — ако искаш да те чуе, трябва да седнеш при нас.

— Да се оправяш бързо, Милчо! — опитах се да го успокоя, приближавайки към него и положих ръка върху възглавницата му.

— Ще ми помогнеш ли да им отмъстя?

— Имаш думата ми! Ти само да оздравееш… — неволно погледите ни с Маджо се срещнаха и видях одобрението в очите му.

— Айде да оставим шефа да си почива — изправи се Любо.

До този момент Стуканьов се въртеше около вратата, без да знае къде да се дене. Никой не го забеляза до мига, в който тримата с Любо и Маджо не се отправихме към вратата. Те останаха като втрещени, като видяха как Крейзи, от няма и какво, изпрати въздушна целувка по посока на Бай Миле. Мен това не ме впечатли, и без това знаех, че мога да очаквам всичко от него.

Любо остана на двора при охранителите. С Маджо заобиколихме гипсовите отливки на Санчо Панса и Дон Кихот, които доста умело бяха изкопирани от тези на площада в Мадрид, и влязохме в зимната градина. Изглеждаше доста кичозна, но пък странното бе, че бе успял да намери различни видове растения и ги бе подредил. Направи ми впечатление, че имаше и палми.

— Искаш ли нещо? — попита Маджо, като приседна отстрани на масичката, отпускайки се на люлеещия се стол. Наля във водна чаша от любимото си уиски „Royal Salute“.

Кимнах отрицателно.

— Няма да те отровя… все пак си ми на гости — вторачи се в мен с ехидна усмивка и извади химикалка и тефтерче от вътрешния си джоб. — Вече ще го караме така… ще записвам всичко, което ми казваш. Признавам, че съм виновен. Подцених информацията, която ми даваш, и замалко щеше да загине най-добрият ми приятел.

— Доколкото си спомням — погледнах го присмехулно аз, без капчица съжаление, — последния път натърти на това, че Пехливанов и Женята няма да направят нищо.

— Само Господ не греши! — отговори примирено той.

Около половин час записва всички имена на познати на Женята и Пехливанов, които евентуално можеха да бъдат използвани за атентатори. Интересуваше се от най-дребните подробности. Дори искаше да провери и за стари съученици, с които контактуват. Това за съучениците малко ме разсмя, а Маджо се разсърди много.

— Не виждам какво му е смешното? Аз лично, ако закъсам, ще се обърна точно към старите си съученици. Това са хората, на които може да се разчита… тези, с които сме си делили хляба и са ми се доказали като приятели, когато съм нямал и една стотинка. А виж тия — махна неопределено по посока на охраната, — на които им плащам луди пари, са си просто обикновени наемници. Ако утре не мога да им платя, на секундата ще се разбягат.

— На съседната на Бай Миле кооперация има камери — прекъснах тирадата му аз.

— Знам, Жорко! Веднага щом разбрах за взрива, пратих мои хора да свалят записите. По-странно ми е ти откъде знаеш?

— Все пак ми е в квартала.

— А на мен ми прозвуча, като че си го разработвал и ти. Няма лошо — засмя се Маджо, като успя да улови едва забележимата ми усмивка. — Общо взето, Милчо е доста мразен мъж. Ще разбера, ако за твоя застраховка си го проверявал. Ако, не дай си, боже, възникне напрежение между нас, съвсем нормално е да искаш да го отстраниш, това бих го разбрал като самозащита и няма да се разсърдя. Все пак е част от играта, в която побеждава по-добрият. Но ако си се полакомил за парите, които предлага Пехливанов, никога няма да ти го простя — просъска злобно последните думи.

Не счетох за нужно да му отговарям, въпреки че ме раздразни с опита си да ме заплашва. Видях обаче настоятелния му поглед. Чакаше да му отговоря по някакъв начин. — Просто за застраховка, както предположи първоначално.

— Сега вече съм спокоен — кимна и със задоволство и продължи: — Нали виждаш, че знам всичко? Аз съм я измислил тая организация, приятелю! С нищо не можете да ме изненадате! — съвсем се възвелича, сякаш за момент напълно забрави, че започнахме разговора с грешката му, че е подценил ситуацията.

Бях изненадан от тона му. Не беше в стила му да говори врели-некипели току-така. Но видях, че вече пресушаваше втора водна чаша с уиски, и ми стана ясно защо е толкова смел в изказванията си. Улови погледа ми, изправи се несигурно в опита си да прикрие бутилката и чашата сякаш се срамуваше от слабостта си към алкохола и, предъвквайки думите, каза:

— Много съм уморен… Време е да те изпратя. Искам да се видите там… с Любо! Може да е тъп, но е наш човек… Никога не би ни предал. А аз ще ти се обадя през следващата седмица… за да потърся един отговор — за миг се стегна и натърти дума по дума: — Кой даде адреса на Бай Миле? Оставям ти го за домашно… да помислиш!

Сложи ръка на рамото ми и за секунди започна да го масажира по стар навик. Измъкнах се от ласките му и се отправих към изхода. Крейзи оживено разговаряше с Любо. Това ме изненада, защото Любо имаше вид на практичен и сериозен човек и не си губеше времето в празни приказки, но от това, което подочух, разбрах, че се опитва да измъкне някаква информация за Славчо. Което си беше нормално, предвид, че Славчо бе забогатял за две години. И след оттеглянето на покровителя си Костов доста хора се бяха наредили на опашката, опитваха се да го щавят, а той беше мек и страхлив. И ако не беше протекцията на Маджо, скоро щеше да загуби всичко.

Подозирах, че Любо търсеше информация по поръчка на Бай Миле или Маджо. Едва ли вярваше, че Крейзи няма да разкаже всичко на шефа си. Това беше част от стратегията на силовите босове — да карат някои от хората си за черна работа от време на време да плашат бизнесмените, които покровителстват, и след това да им предлагат закрила. В случая Славчо вече имаше протекциите на Маджо, но профилактично трябваше да му се набива страх.

Този път номерът на Любо едва ли щеше да мине, тъй като Крейзи работи доста време при мен и тези трикове му бяха познати.

— Хайде, бягай! — напъди го изненадващо Любо, като ме видя да се приближавам. — Милчо и Младен ми казаха да разчитам на теб! — Напуши ме на смях от високопарните му думи.

— И Маджо ми каза същото за теб!

— Значи, можем да си разчитаме взаимно… — опита се да се измъкне от ситуацията Любо, но усетих, че му стана неприятно.

— Сметам, че, ако отстраним тоя… Женята… ще подрежем крилата на Пехливанов. Или има некакъв резервен вариант?

Стана ми досадно, че всичко това допреди малко го обяснявах на Маджо, и го скастрих:

— Младен знае всичко. Питай него! Но не ми е ясно с какво можеш да ми помогнеш ти? — в гласа ми прозвуча нотка на презрение.

— С оръжие, брат! — угоднически снижи тона той. Явно му бе навик да го мачкат. — Имам всичко, гранатомети, автомати, снайпери… каквото си пожелаеш!

Разменихме си телефоните. Тръгнах си с положителната нагласа, че вече имах информация кой снабдява Бай Миле и Маджо с оръжие. Въпреки че ситуацията не се бе развила според плановете ми, Бай Миле бе останал жив и сега всички щяха да се пазят повече. А това значеше и по-голямо напрежение. А и бях забравил съвсем за Любо, когото незнайно как извадиха „от нафталина“.

Дори ако Женята отстранеше Бай Миле, Любо щеше да го замести.

За миг през главата ми мина идеята да се удари директно Маджо, за да се пресече цялата история, но пък оставаше Пехливанов, който със сигурност щеше да се самозабрави. Сетих се за Женята и за желанието му да учи английски и да емигрира, но не бях забравил какво му отговорих: че там може да бъде бачкатор. Същото се отнасяше и за мен.

Макар и млади, тук поне щяхме да умрем като горди хора.