Маргина, Бойко и другите

Глава 14

С Маджо имахме уговорка, като се виждахме, да си вадя картата от телефона и да сваля батерията. Притесняваше се да не засекат клетката. Съвсем се бе вманиачил, дори се страхуваше от собствената си сянка. След като приключихме в ресторанта на Славчо, се качих в колата. Тупана предвидливо ми подаде разглобения апарат. Отново по инструкции на Маджо изчаках да изминем два километра, преди да сложа картата, за да го ползвам. Още с включването в мрежата се изписа името на Пехливанов.

— Да пием по кафе — бодро прозвуча гласът му.

Бях прекалено уморен от глупостите на Маджо, а и се чудех как да реша дилемата с гранатомета. Никак не ми се искаше да слушам проблемите на Пехливанов точно сега, но пък ми беше любопитно, защо бе нарушил изолацията си. Още повече че ми предложи среща в кафене „Лаваца“ срещу хотел „Плиска“, което значеше, че е напуснал убежището си на Щъркелово гнездо. Въпреки че бях съвсем наблизо, закъснях малко. По стар навик изпратих Тупана да огледа обстановката. Винаги при такива срещи се притеснявах, че може да е капан.

— Защо се забави толкова? — скарах му се аз.

— Жорко, знаеш, че обикалях един час преди срещата с Маджо. Две такива срещи вече ми идват в повече, все пак не съм от желязо. Чудя ти се, ти как издържаш? — погледна ме с фалшиво съчувствие, сякаш се надяваше да смекчи недоволството ми.

Пехливанов вече ни чакаше на втория етаж в заведението, изпънал се на стола и небрежно облегнал крака. Пистолетът му „Смит&Уесън“ лежеше на масата до чашата с кафе. Поведението му отново беше грандоманско. Беше като гущера, на който отсекат ли му опашката, след време регенерира. Бързо забравяше старите си проблеми и се опияняваше от временните си успехи.

— Май поведох в класацията? — започна без увод той. Говореше с поемане на въздух, още един признак, че се бе самозабравил.

— Не те разбрах — направих се на луд аз.

— Имах предвид, че допреди взрива на Бай Миле ми водеха.

— Значи сега сте наравно — приземих го леко.

— Сигурно искаш да сравниш палежа в коридора на дискотеката, изгорелия джип на Турука и неуспешната стрелба с гранатомета с това, с което се случи на Милчо ли? — наду се съвсем.

— И атентата срещу Милчо беше неуспешен.

— Но го компрометирах. А и кой друг освен мен досега си е позволявал да им скочи. Не разбираш ли, че сега вече не ги смятат за безсмъртни. Ще видиш колко много от техните хора ще искат да преминат към мен — опитваше се да ме убеждава толкова пламенно, сякаш сам си вярваше.

Умората ме налегна силно. Срещата с Маджо си оказваше влияние, затова кимнах в знак на съгласие.

— Трябва ми гранатомета, Жорка! Онзи, за който Поли ти е дал пари да го купиш.

В този миг все още не осъзнавах, че дилемата се превръщаше в трилема. Но в мен се надигаше ярост към Пехливанов заради манията му, която го бе довела до момент, в който се вземаше толкова насериозно, че се смяташе за наследник на всичко, което бе купил Поли.

В нашия свят гневът беше лош съветник, а подлостта добър съюзник.

— Нямаш проблем! — прикрих злобата си.

— Трябва да се уговорим, къде да ми го оставиш — замисли се той.

— Имам само едно условие, да дойдеш да си го вземеш лично. Нямам доверие на никого.

— Да, разбира се. И аз това щях да ти предложа — неуверено ми отговори той, но определено не бе очаквал такова предложение. — Чакай само да помислим как да го направим — и започна да се чеше нервно по стар навик по рядката си брада, оформена в катинар. По принцип беше голобрад и си я пускаше повече за самочувствие.

— Ще го мислим и ще се чуем — изненадващо подскочи той и с пистолет в ръка слезе по стълбището, съпроводен от охраната. Определено успях да разваля настроението му. Изобщо не бе мислил лично той да вземе гранатомета, а и не можа да реагира с готов отговор. Пехливанов обичаше да използва чужд труд, избягваше преките рискове.

Изчаках го да напусне заведението и потърсих Крейзи. Колкото и да не ми се искаше, трябваше отново да се видя с Маджо.

— Още сме тук, в ресторанта, но ще го питам дали ще ти отдели време — отговори ми Крейзи, но сниши гласа си. — Предполагам, че няма да има проблем, въпреки че вечерният час му е девет часа… а сега, като гледам, е осем и половина. Струва ми се, че се понапиха и е в добро настроение.

Този вечерен час беше като практика на Маджо. Смяташе, че след него всички убийци шетат по улиците и той си бе изградил табиет: мине ли девет, да се прибира.

— Какво стана, бе — изфъфли Маджо, изправен в средата на стаичката.

Не бе изминал и час, откакто се бяхме разделили, но вече изглеждаше порядъчно пиян. Без вратовръзка, ризата му разкопчана почти до гърдите, а сакото и панталонът бяха измачкани.

Не ми стана смешно, знаех, че рано или късно това ще се случи и с мен. След разговори от типа на този с Чорни, той хвърляше уиски на големи глътки и бързо се матираше. Играта, в която се бяхме вкарали, бе достатъчно напрегната и всеки намираше своя начин за разтоварване. При все това Маджо беше дисциплиниран и наблягаше на алкохола за разлика от останалите, които тушираха напрежението с кокаин.

— Като излязох от срещата с теб, ми се обади Пехливанов и се видяхме — обясних му набързо.

— Е, и какво иска?

— Гранатомета — очаквах да се учуди или да ме обвини, защото не е възможно в един и същи ден да го поискат и двамата.

— Виждаш ли, че бях прав — изломоти уплашено той. Стовари се на дивана и обхвана с ръце главата си. — Наистина са решили вече да стрелят по мен — сякаш на себе си говореше той. — Ти какво му каза?

— Че искам да го вземе лично. Нямам доверие да го предам на друг.

— Умно момче — тази реплика на Младен най-много ме дразнеше, но усетих, че отговорът ми го разведри, и този път я пропуснах. — Имам план — погледна ме с надежда той.

Този път замълчах, разперих ръце в негов стил и зачаках сам да продължи.

— Занасяш му го… и го убиваш — процеди злобно той. Не сваляше поглед от мен, искаше да види реакциите ми.

— Мислим в една посока — използвах една от репликите на Пехливанов, — именно затова му предложих да дойде сам да го вземе. Има само един проблем. Ще се чуем по официалните си телефони… с него нямам друга връзка.

— К’во от т’ва? Като го гръмнеш, ще му вземеш телефона.

— Ти за луд ли ме мислиш бе, Младене? — ядосах се аз. За пръв път му говорех с този тон. Очаквах да реагира остро, но улових погледа му, отправен с интерес към мен. За пореден път се убеждавах, че му харесваше да се държат грубо с него. По същия начин, както обичаше да слуша мръсотиите по свой адрес.

— К’во толкова те обидих? — усмихна се почти нежно той.

— С това, че ме правиш на идиот! Нали последният отчетен разговор ще е с мен, това е най-лесно да се провери в „МТел“.

— Тогава после го закарай с неговия джип някъде и го запали — направи поредното идиотско предложение.

— Пак ще ме търсят.

— Да, но няма в какво да те обвинят. Просто е изчезнал.

— Рисковано е. Не знам къде ще е срещата.

— Ти май забравяш, че аз съм ти дал капаро — озлоби се Маджо.

— Няма как, ти постоянно ми го натякваш. Случаят е много специфичен и ще трябва да ми дадеш още, за да съм спокоен.

— Не разбирам с какво ще те успокои това? А и аз плащам на свършена работа.

— Нали после няма да може да се виждаме дълго време, защото ще ме разработват куките — хвърлих най-силния си коз аз.

— Колко искаш?

— 100 хиляди сега и още 100, като свърша.

— Ок — провлачи Маджо. — Имаш ги утре на обяд — прозвуча сериозно. Имаше способността при важни разговори да изтрезнява моментално.

Исках да направя уточнения за подробностите, но той ме пресече на мига:

— Нали направихме сделка? Аз ти нося утре на обяд 100 хиляди и знаеш какво искам в замяна. Искаш ли да видиш Бай Миле? Той е тук — нарочно смени темата.

Нямах никакво намерение да виждам стария алкохолик, но от куртоазия се съгласих. Трябваше да проявя някаква загриженост. За последно се видяхме, когато лежеше обинтован в стаята за гости в дома на Маджо.

— Как ти изглеждам? — завъртя се като манекенка Бай Миле, щом ме видя. Като изключим, че беше достатъчно пиян, наистина беше в добра форма. Дори ми се стори малко поотслабнал, вероятно вследствие на стреса от взрива. Сега определено си наваксваше, защото с двете ръце пъхаше храна в устата си.

— Що не каза да ти донесат тука чинията бе, Милчо — скастри го Маджо.

— Не бе, нали за тази тайна стаичка се минава през кухнята. Гепих бяла риба пане, готвачът измрънка, че била за Славчо… ама той ще почака, докато му направят друга. Искаш ли?

— Не — гнусливо се отдръпна Младен.

Бай Миле се разположи тежко в отсрещния фотьойл, предъвквайки рибата със задоволство.

— Разкажи му какви проблеми имам, Жоро - погледна ме Маджо.

— Пехливанов иска гранатомета. Онзи… който навремето купих за Поли.

— К’во правят твоите приятели Женята и Пехливанов, бе? — провикна се той. Едва сега разбрах, че от разстояние не чува. Явно още не бе възстановил слуха си от взрива. — Ебем му майку кръвава! — запали се съвсем той. — Да им кажеш, че ше ги изтепам до крак!

Маджо се изправи и се подпря на рамото му. Притесни се, че охраната до вратата слуша, и за няколко минути се превърна в нещо като преводач между мен и Бай Миле. Аз разказвах за гранатомета, а Младен му разясняваше.

— И к’во от т’ва — нагло завърши дебелакът.

— Как какво бе, Милчо? — побесня накрая Маджо. — Докато ти се тъпчеш като животно, мен искат да ме убият!

— Е, па мен почти ме убиха и к’во, да не се оплаквам? — продължи да упорства Бай Миле.

Маджо се усети, че присъствам на поредната им „семейна сцена“, и набързо ме отпрати.

— Утре Сашко ще ти се обади, щом подготвя нещата, да се видим — понечи да опипа рамото ми по навик, но се сети за реакцията ми следобед, побърза да отдръпне и само ми стисна дланта.

Този път бях доволен от себе си. За няколко часа успях да обърна нещата в моя полза. Засега отклоних вниманието на Маджо от гранатомета, бях убеден, че Пехливанов няма да посмее да дойде сам, а на всичко отгоре бях успял да изкарам и пари.