Марсианският начин

1

От входа на малкия коридор между единствените две стаи в предната част на космическия кораб Марио Естебан Риос наблюдаваше кисело как Тед Лонг старателно наглася копчетата на телевизора. Лонг завъртя малко по посока на часовниковата стрелка, после обратно. Картината беше отвратителна.

Риос знаеше, че ще си остане такава. Бяха прекалено далече от Земята и в лоша позиция спрямо Слънцето. Но се предполагаше, че Лонг знае това. Риос постоя до вратата още малко с наклонена глава, за да не опира в горната греда и тяло, полуобърнато настрани, за да се промуши през тесния отвор. След това влетя в кухнята на кораба, като изхвърчаща от бутилка тапа.

— Какво търсиш? — попита той.

— Мислех, че ще хвана Хилдър — отговори Лонг.

Риос се подпря на ъгъла на масата. Взе конусообразната кана с мляко от помощната лавица точно над главата си. Капакът й пукаше под натиска. Той го завъртя внимателно, докато чакаше да се стопли.

— За какво? — попита той, обърна конуса и засмука шумно. — Според мен, това е напразно губене на енергия.

Лонг погледна нагоре, мръщейки се.

— Прието е да се позволява свободното ползване на лични телевизионни апарати.

— Ако има причина — обади се Риос.

Очите им се срещнаха предизвикателно. Риос имаше тънкото и високо тяло, и изпитото, с хлътнали бузи лице, което почти беше отличителна черта на марсианските боклукчии, тези деца на Космоса, които търпеливо следват космическите маршрути между Земята и Марс. Бледосините очи бяха ниско разположени на кафявото, набръчкано лице, което от своя страна изпъкваше ясно на фона на бялата, обкръжаваща материя, очертаваща вдигнатата яка на неговото космическо кожено яке.

Лонг беше общо взето по-блед и по-нежен. Той имаше някои от чертите на земляните, въпреки че никой второ поколение марсианец не може да бъде землянин в смисъла на земен човек. Собствената му яка беше прехвърлена назад и тъмнокестенявата му коса свободно се откриваше.

— Какво наричаш причина? — попита Лонг.

Тънките устни на Риос станаха още по-тънки. Той каза:

— Имайки предвид, че както изглежда няма да имаме приходи от това пътуване, ми се струва, че всяко изразходване на енергия е без причина.

— Щом като губим пари, не е ли по-добре да се връщаш на поста си? Ти си на смяна.

Риос изсумтя и прекара палец и показалец по наболите по брадата му косми. Той стана и запристъпва тежко към вратата, а неговите меки, тежки обувки заглушаваха шума на стъпките му. Спря, за да погледне терморегулатора, след което се обърна в изблик на гняв.

— Знаех си, че е топло. Къде мислиш, че се намираш?

Лонг отговори:

— Четиридесет градуса не е много.

— За теб може би не е. Но това е Космос, а не затоплен офис в железните мини.

Риос завъртя лоста на терморегулатора надолу до минимум с бързо движение на палеца.

— Слънцето топли достатъчно.

— Кухнята не е от страната на Слънцето.

— Топлината ще проникне и тук, по дяволите.

Риос премина през вратата и Лонг гледа след него в продължение на един дълъг момент, след което се обърна отново към телевизора. Той не включи терморегулатора.

Картината все още трептеше лошо, но това беше нормално. Лонг разгъна един стол от стената. Той се наведе, изчаквайки формалните съобщения, кратката пауза преди бавното вдигане на завесите, светлината на прожектора, обхващаща добре познатата брадата фигура, която се приближавате и уголемявате, докато накрая запълни екрана.

Гласът, внушителен дори през граченето и свиренето, причинени от електронните бури на тридесет милиона километра, започна:

— Приятели! Мои съграждани от Земята!…