Марсианският начин

7

Работата на смени върху отломъка от пръстена показа другата страна на монетата. Безтегловността, спокойствието и уединението при носенето в космоса отстъпиха място на нещо, в което липсваше и спокойствие, и уединение. Дори безтегловността, която все пак съществуваше, се превърна по-скоро в чистилище, отколкото в рай при новите условия.

Опитайте се да придвижите обикновен стационарен топлинен прожектор. Той може да бъде повдигнат въпреки факта, че е висок и широк почти два метра, почти само от твърд, солиден метал, но тежи само около килограм. Но инерцията му е точно такава, каквато винаги си е била, което означава, че ако не се постави на място много бавно, ще продължи да се движи, повличайки те със себе си. Тогава ще трябва да увеличиш псевдогравитационното поле на костюма си и да слезеш рязко.

Кералски бе увеличил полето малко повече и слезе малко по-грубо, а прожекторът го следваше под опасен ъгъл. Счупеният му глезен беше първото произшествие на експедицията.

Риос ругаеше почти непрекъснато. Той все още се подчиняваше на импулса да прокарва ръка по челото си, за да избърше насъбралата се пот. Няколкото пъти, когато се поддаде на импулса, металът се удари шумно в силикона и този удар прокънтя силно в костюма му, без да даде желания резултат. Вентилаторите в костюма работеха на максимум и, разбира се, възстановяваха водата и йонообменящата течност, съдържаща определена пропорция сол, в съответните контейнери.

— По дяволите, Дик, изчакай докато дам знак — изкрещя Риос.

А гласът на Свенсън прокънтя в ушите му.

— Колко време трябва да седя тук?

— Докато аз кажа — отговори му Риос.

Той увеличи псевдогравитационното поле и повдигна малко прожектора. След това намали полето, убеждавайки се, че прожекторът ще остане на място няколко минути, дори и като махне опората. Той отстрани кабела от пътя. (Кабелът се разпъна отвъд близкия „хоризонт“ към енергийния източник, който не се виждаше) и натисна спусъка.

Материалът, от който беше съставен отломъкът, започна да бълбука и изчезна при допира му. Част от ръба на огромната дупка, която вече беше издълбал в материята, се стопи и грапавините по контурите й изчезнаха.

— Опитай сега — извика Риос.

Свенсън беше в кораба, който се носеше почти над главата на Риос.

— Всичко ли е наред? — попита Свенсън.

— Казах ти да тръгваш.

От една от предните дюзи на корабния двигател се появи слаба струйка дим. Корабът се насочи към отломъка. Друга струйка показваше тенденция към накланяне. Но той пристигна изправен.

Трета струйка откъм задната част забави скоростта му. Риос гледаше напрегнато.

— Продължавай да го движиш. Ще се справиш. Ще се справиш.

Задната част на кораба влезе в дупката, като почти я запълни. Изпъкналите стени се приближаваха все повече и повече до ръбовете на дупката. Появиха се силни вибрации, когато корабът спря. Беше ред на Свенсън да ругае.

— Не става — каза той.

Риос захвърли ядосано прожектора към повърхността и се стрелна в пространството. Прожекторът вдигна бял кристален прах около себе си и когато Риос го последва с помощта на псевдогравитационното поле, направи същото.

— Отклонил си се, тъп землянино — извика той.

— Съвсем правилно съм я улучил, скапаняк такъв.

Задните двигатели на кораба работеха по-активно от преди и Риос отскочи, за да се махне от пътя им.

Корабът се измъкна от дупката, изминавайки половин километър в Космоса, преди предните двигатели отново да го отведат при нея. Свенсън каза напрегнато:

— Ще спукаме полови дузина плочи, ако направим това още веднъж. Постарай се да стане както трябва.

— Ще се постарая. Не се притеснявай за това. Само че ти се опитай да влезеш както трябва.

Риос скочи нагоре и се издигна триста метра, за да погледне отгоре цялата дупка. Оставените от кораба белези бяха достатъчно ясно очертани. Те бяха концентрирани около една точка в средата на дупката. Той щеше да се погрижи за това.

Всичко започна да се топи под огнения език на прожектора.

Половин час по-късно корабът се беше настанил плътно в дупката и Свенсън се появи, облечен в скафандър, за да се присъедини към Риос.

— Ако искаш, можеш да се прибереш и да свалиш този костюм, аз ще се погрижа за заледяването.

— Всичко е наред — каза Риос. — Аз мога да поседна тук и да погледам Сатурн.

Той седна на ръба на дупката. Между ръба и кораба имаше два метра разстояние. На някои места от кръга то беше един метър, а на други — едва няколко сантиметра. Не можеше и да се очаква друго, след като е правено на ръка. Последното коригиране щеше да бъде направено от ледената пяна, която щеше да запълни разстоянието между кораба и ръба на дупката и след това да замръзне.

Сатурн видимо се бе придвижил по небето, а огромното му тяло се промъкваше под хоризонта. Риос каза:

— Още колко кораба трябва да се поставят на място?

— По последни сведения бяха единадесет. Ние сме готови, чака че остават само десет. Седем от тези, които са поставени, вече са замразени. Два или три са оголени.

— Добре се справяме.

— Все още има много работа. Не забравяй главните двигатели в края. И кабелите, и енергийните връзки. Понякога се чудя дали ще се справим. Когато започнахме, това не ме притесняваше толкова, но сега седях пред апаратурата и си казвах: „Няма да успеем. Ще си седим тук, ще си гладуваме и ще си умрем само със Сатурн над главите“. Почувствах се…

Той не обясни как се е почувствал. Просто си седеше.

— Прекалено много мислиш — обади се Риос.

— При теб е различно — каза Свенсън. — Аз продължавам да мисля за Пит и… за Дора.

— Защо тя ти каза, че можеш да отидеш, за това мислиш, нали? Специалният пратеник й наговори онези неща за патриотизма и как ще бъдеш герой и повече няма да пътуваш, щом веднъж се върнеш, и тя ти каза, че можеш да отидеш. Не си се изнизал като Адамс.

— Адамс е по-различен. Неговата жена е трябвало да я гръмнат още когато се е раждала. Някои жени могат да ти направят живота ад, нали? Тя не искаше той да заминава — сигурно би предпочела изобщо да не се връща само ако можеше да грабне заплатата му.

— Какъв ти е проблемът тогава? Дора иска да се върнеш, нали?

— Никога не съм се грижил за нея както трябва — въздъхна Свенсън.

— Прехвърляш й заплатата си, както ми се струва. Аз не бих направил това за никоя жена. Бих й давал толкова, колкото е прието и нито стотинка повече.

— Не става въпрос за парите. Тук, навън, започнах да си мисля. Жената обича да има компания. Детето се нуждае от своя баща. Какво правя аз тук?

— Приготвяш се да си ходиш у дома.

— Ох, ти не разбираш.