8

Тед Лонг се скиташе по грапавата повърхност на облия отломък и беше толкова унил и безжизнен, колкото повърхността, по която ходеше. Всичко изглеждаше напълно логично когато беше на Марс, но само там. Той беше обмислил всичко внимателно и го бе разделил на перфектни логични етапи. Все още можеше да си спомни как стана това.

Не бе нужен един тон вода, за да задвижи един тон от тежестта на кораба. Не беше маса равна на маса, а маса, регулираща скорост равна на маса, регулираща скорост. С други думи беше без значение дали ще изхарчиш един тон вода за един километър в секунда или петдесет килограма вода за тридесет километра в секунда. Получаваш еднаква крайна скорост на кораба.

Това означава, че дюзите на двигателите трябва да бъдат направени по-тесни и парата по-гореща. Но тогава изникват спънки. При по-тясна дюза ще се губи повече енергия при триенето и турболентността. При по-гореща пара дюзата трябва да бъде по-огнеупорна, но животът й би бил по-кратък. Максимумът в тази насока беше достигнат бързо.

Тогава, след като дадено количество вода може да задвижи маса, значително по-голямо от собственото й тегло при тясна дюза, то това количество трябва да бъде огромно. Колкото по-голямо е пространството за складиране на вода, толкова по-голям трябва да е размерът на евентуалното пътническо отделение, дори да е пропорционално. Така че те започнаха да правят корабите по-тежки и по-големи. Но колкото по-голям е контейнерът, по-тежки свръзките, толкова по-трудно е спояването, по-строги са техническите изисквания. В момента максимумът в тази насока също беше достигнат.

Тогава той се насочи към онова, което изглежда беше основният недостатък — самата непоколебима концепция, че горивото трябва да бъде поставено във вътрешността на кораба. Металът трябва да бъде построен така, че да обгражда милиони тонове вода.

Защо? Водата не е задължително да бъде вода. Може да бъде лед, а на леда можеш да придаваш различни форми. В него могат да бъдат издълбани дупки. Към него могат да се прикрепят корабни корпуси и двигатели. Въжета могат да придържат корпусите и двигателите един към друг под влияние на силата на магнитното поле.

Лонг чувстваше трептенето на повърхността, по която вървеше. Той беше в началото на отломъка. Дузина кораби профучаваха навън и навътре в кухините, издълбани в материята му и отломъкът потръпваше от непрекъснатите удари.

Не беше нужно ледът да се изкопава. Той съществуваше като огромни парчета в пръстените на Сатурн. Точно това бяха пръстените — парчета почти чист лед, обикалящи около Сатурн. Това твърдяха спектроскопите и се оказаха прави. Той стоеше сега на едно от тези парчета, дълго над три километра и дебело около километър и половина. Почти половин милиард тона вода, всички събрани в един отломък и той стоеше върху него.

Но сега Лонг се беше изправил лице в лице с трудностите на живота. Той никога не бе казвал на мъжете колко време ще отнеме превръщането на отломъка в кораб, но в себе си той се надяваше, че това ще стане за два дни. Вече измина седмица, а той не смееше да определи още колко време остава, докато приключат. Той вече не вярваше, че задачата е изпълнима. В състояние ли ще са да контролират двигателите достатъчно внимателно през улеите, закачили напряко близо пет километра лед, за да се откъснат от притеглящото ги гравитационно поле на Сатурн?

Питейната вода беше малко, въпреки че винаги можеха да извлекат още от леда. Но и хранителните запаси намаляваха.

Той се спря и погледна към небето, напрягайки очи. Ставаше ли обектът по-голям? Трябваше да измери разстоянието. Всъщност нямаше желание да прибави и тази грижа на останалите. Мислите му се върнаха на по-близките и неотложни проблеми.

Всички имаха висок дух. Мъжете изглежда се радваха, че са на Сатурн. Те бяха първите човешки същества, които проникваха толкова надалеч, първите, които преминаваха астероидите, първите, които виждаха Юпитер като бляскаво камъче с невъоръжено око, първите, които виждаха Сатурн — просто ей-така.

Той не мислеше, че петдесет практични, закалени, ловящи контейнери боклукчии ще могат да изпитат подобни чувства. Но те можеха. И се гордееха с това.

Двама човека и наполовина заровен кораб се появиха на движещия се пред него хоризонт, докато вървеше. Лонг извика оживено:

— Здравейте!

— Ти ли си, Тед? — попита Риос.

— Същият. Дик ли е с теб?

— Разбира се. Ела, седни. Точно трябваше да заледяваме и си търсим причина да го отложим.

— Не и аз — каза бързо Свенсън. — Кога ще си тръгваме, Тед?

— Веднага след като свършим. Това не е отговор, нали?

— Предполагам, че друг отговор няма — отвърна унило Свенсън.

Лонг погледна нагоре, взирайки се в светлото неправилно петно върху небето. Риос проследи погледа му.

— Какво става?

Лонг не отговори веднага. Небето иначе беше черно, само отломъците от пръстените се отразяваха върху него с оранжевата си светлина. Сатурн беше повече от три четвърти под хоризонта и пръстените го следваха. Половин километър по-нататък кораб, отскочил над ледения ръб на астероида в небето, се оцвети в оранжево от блясъка на Сатурн и отново потъна.

Повърхността леко потрепери.

— Има ли нещо, което те притеснява относно Сянката? — попита Риос.

Така го наричаха. Беше най-близкият отломък, доста близо, имайки предвид, че се намираха от външната страна на пръстените, където отделните парчета бяха относително отдалечени. Намираше се на разстояние от може би шестдесет километра назъбена планина, чиято форма ясно се очертаваше.

— Как ти се струва? — попита Лонг.

Риос повдигна рамене.

— Всичко е наред, предполагам. Нищо лошо не виждам.

— Не ти ли се струва, че става по-голям?

— А трябва ли?

— Кажи, изглежда ли ти по-голям? — настоя Лонг.

Риос и Свенсън се загледаха в отломъка замислено.

— Наистина изглежда по-голям — каза Свенсън.

— Само си внушавате — възрази Риос. — Ако ставаше по-голям, би означавало, че се приближава.

— Това невъзможно ли ти се струва?

— Тези неща имат непроменливи орбити.

— Имаха, когато пристигнахме. Ето, почувствахте ли това? — попита Лонг.

Повърхността отново се разтресе.

— Проникваме в това нещо от седмица. Първо, върху него се приземиха двадесет и пет кораба, което веднага променя инерцията му. Не много, разбира се. След това топяхме части от него и корабите ни навлизаха и отново излизаха — и всичко това накуп. За една седмица може и да сме променили малко орбитата му. Двата отломъка, този и Сянката, може да се срещнат в една точка.

— Има достатъчно място, за да се разминем — Риос наблюдаваше замислено. — А пък и дори да сме сигурни, че става по-голям, колко бързо може да се движи? Спрямо нас, искам да кажа.

— Не е задължително да се движи бързо. Инерцията му е като нашата, така че колкото и леко да ни удари, ще бъдем напълно избутани от орбита, може би към Сатурн, където не бихме искали да отидем. Всъщност ледът има малка якост, така че и двата астероида могат да се превърнат в прах.

Свенсън скочи на крака.

— По дяволите, щом като мога да определя как се движи контейнер на хиляда и петстотин километра разстояние, ще мога да кажа какво прави една планина на шестдесет километра от мен. — И той тръгна към кораба.

Лонг не го спря.

— Много е нервен — каза Риос.

Съседният астероид се издигна до най-високата си точка, премина я и започна да потъва. Двадесет минути по-късно, отвъд хоризонта, зад който Сатурн бе изчезнал, горящ в оранжев пламък, неговата огромна маса започна да се издига отново. Риос извика в радиото:

— Хей, Дик, какво правиш?

— Проверявам — дойде глух отговор.

— Движи ли се? — попита Лонг.

— Да.

— Към нас?

Последва пауза. Гласът на Свенсън звучеше като на болен.

— Съвсем точно, Тед. Пресичането на орбитите ще стане след три дни.

— Ти си луд! — изкрещя Риос.

— Проверих четири пъти — отговори Свенсън.

„Какво да правим сега?“, помисли си Лонг, гледайки безучастно пред себе си.

Загрузка...