Маска

Първа глава

През смрачените сиви облаци като пукнатина в порцеланова чиния премина зигзагът на светкавица. В открития двор пред офиса на Алфред О’Брайън паркираните коли проблеснаха за момент от рязкото отражение на гръмотевичната светлина. Поривите на вятъра огънаха дърветата. Дъждовните капки забиха с внезапна ярост по трите високи прозореца на офиса, а после се стекоха на струйки по стъклото и замъглиха гледката.

О’Брайън седеше с гръб към прозорците. Докато гърмът отекваше в снишеното небе и сякаш удряше с чук по покрива на сградата, той четеше молбата, която Пол и Керъл Трейси току-що му бяха дали.

„Той е толкова изискано дребно човече“, помисли си Керъл, гледайки О’Брайън. „Когато седи неподвижно като сега, човек може да го помисли за манекен.“

Той наистина обръщаше сериозно внимание на външния си вид и като че ли някой добър бръснар се бе погрижил само преди час за добре сресаната му коса. Мустаците му бяха тъй изкусно подстригани, че двете половинки изглеждаха съвършено симетрични. Носеше сив костюм, чийто панталон имаше прави и остри като бръснач ръбове, а черните му обувки лъщяха. Ноктите на пръстите му бяха минали през маникюрист и неговите розови и чисти ръце изглеждаха стерилни.

Когато я запознаха с О’Брайън преди по-малко от седмица, тя видя в него нещо фалшиво, помисли го за превзет и вътре в себе си беше готова да не го хареса. Но бързо я покори неговата усмивка, изящните му маниери и искреното желание да помогне на нея и Пол.

Тя, погледна Пол, който седеше на стола до нея и сгънатата поза на иначе слабото му и грациозно тяло издаваше неговото вътрешно напрежение. Той наблюдаваше съсредоточено О’Брайън, но когато усети, че Керъл гледа към него, се обърна и се усмихна. Усмивката му беше по-приятна дори от тази на О’Брайън и, както винаги, изражението му успя да подобри настроението на Керъл. Той, човекът когото тя обичаше, не беше нито красив, нито грозен; можеше да се каже дори, че лицето му е съвсем обикновено, и въпреки това то беше невероятно привлекателно, защото приятното му и открито излъчване представляваше неоспоримо доказателство за вътрешна деликатност и чувствителност. Кестенявите му очи притежаваха способността да предават с учудваща точност и най-трудно доловимите чувства. Преди шест години, на университетския симпозиум „Психологията на абнормалното в съвременната американска проза“, където Керъл се запозна с Пол, първото нещо, което я привлече в него, бяха тези топли, изразителни очи — и в последвалите години те все така я вълнуваха. Сега той й намигна и с това сякаш каза: „Не се тревожи; О’Брайън е на наша страна; молбата ни ще бъде приета; нещата ще се подредят чудесно; обичам те.“

Тя също му намигна и се престори, че вярва в това, въпреки че беше убедена в неговата способност да прониква зад външната й жизнерадост.

Тя мечтаеше да е сигурна, че ще спечелят одобрението на господин О’Брайън. Знаеше, че трябва да прелива от увереност, защото наистина нямаше причина О’Брайън да им откаже. Бяха здрави и млади. Пол беше на трийсет и пет, а тя — на трийсет и една, а това беше отлична възраст да се отдадат на приключението, което замисляха. И двамата имаха успех в службата си. С парите също бяха добре, дори заможни. Колегите им ги уважаваха. В брака си също нямаха неприятности, даже връзката им сега, четири години след сватбата, беше по-здрава и щастлива отвсякога. Изобщо имаха съвършено безупречни препоръки за осиновяване на дете, но тя все пак се притесняваше.

Тя обичаше децата и очакваше с нетърпение възможността да отгледа едно или две собствени. През последните четиринайсет години, в които успя да спечели три титли в три различни университета и се утвърди в своята професия, тя все отлагаше многобройни прости удоволствия, дори изобщо не си позволи да преживее някои от тях. Получаването на образование и напредването в кариерата винаги бяха на първо място. Тя не отиде на твърде много приятни празненства, пропусна неизброими ваканции, отпуски и почивни дни, които можеше да прекара някъде по-далеч. Осиновяването на дете беше едно удоволствие, което не искаше да отлага повече.

У нея имаше силна психологическа, почти физическа нужда да бъде майка, да отглежда и напътства деца, да ги дарява с любов и разбиране. Тя беше достатъчно интелигентна и познаваше себе си твърде добре за да разбере, че тази дълбока вътрешна потребност иде, поне отчасти, от нейната неспособност да зачене дете от собствената си плът и кръв.

„Това, което желаем най-силно, помисли тя, е винаги това, което не можем да притежаваме.“

За състоянието си трябваше да обвинява самата себе си, защото преди много време тя сама извърши тази непростима глупост и, разбира се, беше много по-трудно да се примири със собствената си вина, със собствената си неразумна постъпка, отколкото с безплодието, ако то беше само проклятие на сляпата природа. Като дете тя израсна в много тежки условия — родителите й бяха алкохолици, които непрекъснато я биеха и я подлагаха на тежък психологически тормоз. На петнайсет тя вече беше изнервено дете, изпълнено с яростна омраза към своите родители и целия свят. По онова време мразеше всички, особено себе си. И в най-черните дни на своето объркано и измъчено юношество тя забременя. Ужасена и изплашена, без да има към кого да се обърне, тя се опитваше да го прикрие със стегнати пояси, увиваше се с ластици, ленти и се хранеше колкото може по-оскъдно за да задържи теглото си. Но от тези опити за скриване на бременността се появиха неизбежните усложнения, които без малко да я убият. Бебето се роди по-рано от термина, но беше здраво. Остави го за осиновяване и то не тревожеше мислите й цели две години, но напоследък често я измъчваха въпросите за него и тя съжаляваше, че не е могла да го задържи някак. На времето не я потискаше особено фактът, че от това премеждие е останала безплодна, защото тогава не мислеше, че отново ще пожелае да е бременна. Но с огромната помощ и любов на Грейс Митовски — детска психоложка, която се занимаваше с благотворителна дейност, помагайки на непълнолетни под съдебна опека — животът на Керъл се промени изцяло. Тя се научи да цени себе си и след години вече съжаляваше за своите безразсъдни действия, които я оставиха бездетна.

За щастие тя смяташе, че осиновяването е повече от приемливо разрешение на проблема й. Тя беше способна да дари осиновеното дете с толкова любов, сякаш то е нейно собствено. Знаеше, че ще бъде добра и грижовна майка и мечтаеше да го докаже по-скоро — не на външния свят, а на себе си; никога не доказваше нещо другиму, а само пред себе си, защото тя самата винаги беше най-жестокият си критик.

Господин О’Брайън вдигна поглед от молбата и се усмихна. Зъбите му бяха невероятно бели.

— Това наистина звучи добре — каза той, сочейки бланката, която току-що бе прочел. — Всъщност, дори е чудесно. Не всички, кандидатстващи при нас, имат подобни препоръки.

— Много любезно от ваша страна, че го казвате — отвърна Пол.

О’Брайън поклати глава.

— Ни най-малко. То е самата истина. Твърде впечатляващо.

Керъл каза:

— Благодаря ви.

Като се отпусна върху облегалката на своя стол и постави ръце върху корема си, О’Брайън продължи:

— Но все пак имам два въпроса. Сигурен съм, че и Комитетът по препоръките ще зададе същите въпроси на мене, затова мисля, че е възможно сега да чуя вашите отговори и да спестя доста време за формалности след това.

Напрежението отново обзе Керъл.

О’Брайън очевидно забеляза нейната реакция, затова побърза да я успокои:

— О, няма нищо толкова сериозно. Наистина няма. Повярвайте ми — няма да ви задам и половината въпроси, които задавам на повечето двойки, обърнали се към нас.

Въпреки уверенията на О’Брайън, Керъл стискаше палци.

А отвън мрачното следобедно небе бързо потъмняваше и буреносните облаци преминаваха от сиво към синьо-черно, сгъстяваха се и притискаха земята.

О’Брайън се завъртя на стола си и погледна Пол.

— Доктор Трейси, можете ли да кажете за себе си, че се престаравате в своята работа?

Пол изглеждаше изненадан от въпроса. Премигна и отговори:

— Не съм сигурен, че ви разбрах добре.

— Вие сте ръководител на катедрата по англоезична литература в колежа, нали?

— Да. Този семестър съм свободен от лекции и за повечето неща се грижи моят заместник. А аз съм ръководител на катедрата от година и половина.

— Не сте ли твърде млад за този пост?

— Донякъде, да — призна Пол. — Но той не е кой знае какво предимство за мене. Разбирате ли, това е неблагодарна работа — много усилия и никакви лаври. Моите по-възрастни колеги от катедрата ловко ме поставиха там, защото никой от тях не искаше да се заеме с всичко.

— Скромен сте.

— Не, в действителност не съм — каза Пол. — Не е нещо особено.

Керъл знаеше, че той наистина го казва от скромност. Ръководенето на катедра бе високо ценен пост, чест. Но тя разбираше защо Пол се опитва да не му придава такова значение; той беше обезпокоен от думата, която О’Брайън употреби: престараване. Керъл също беше обезпокоена от това. Досега не й беше минало през ума, че необичайно дългият списък от постижения може да се използува против тях.

Някъде отвън, по небето зад високите прозорци премина зигзагът на друга светкавица. Само за секунда-две денят просветна, отново се смрачи, и електрическото осветление в офиса на О’Брайън премигна.

Все още обърнат към Пол, О’Брайън продължи:

— Вие сте и писател.

— Да.

— Написали сте много добър учебник, който се използва в курсовете по литература на американските университети. Издали сте десетина монографии с разнообразна тематика, съставили сте и история на окръга. И две детски книги, и един роман…

— Романът имаше същия успех, който би имал кон, който се опитва да ходи по опънато въже — отвърна Пол. — Критикът на „Ню Йорк Таймс“ го нарече „крещящ пример за академично позьорство, претъпкан с излишни теми и символи, абсолютно лишен от жив разказ и съдържание, пропит от детинска наивност като пясъчен дворец.“

О’Брайън се усмихна.

— Всички писатели ли помнят най-лошите си рецензии?

— Не, предполагам. Но точно тази се е впила в мозъчните ми гънки, защото в нея има твърде много неприятна истина.

— Нов роман ли пишете? Затова ли сте взели академичен отпуск?

Въпросът не учуди Пол. Явно той вече разбираше накъде бие О’Брайън.

— Да, наистина пиша нов роман. Този обаче има сюжет — той се засмя с лека самоирония.

— Занимавате се и с благотворителна дейност.

— Не толкова много.

— Доста — възрази О’Брайън. — Детския болничен фонд, Обществената фондация, аспирантските програми в университета — и всичко това освен преподавателските задължения и писането. И все пак не мислите, че в това има престараване?

— Не, наистина не мисля, че се престаравам. Благотворителната работа не отнема много време — само две събрания на месец. Това е най-малкото, което мога да сторя при собственото си добро състояние — Пол се наведе силно напред в стола си. — Вероятно се тревожите, че няма да ми стига време за детето, но ако това са вашите опасения, то бъдете спокоен. Ще освободя нужното време. Това осиновяване е изключително важно за нас, господин О’Брайън. И двамата силно искаме дете, и ако имаме щастието да се сдобием с него, никога не бихме си позволили да го пренебрегнем заради нещо друго.

— О, сигурен съм, че е така — рече бързо О’Брайън, правейки успокоителен жест с ръка. — Изобщо не исках да загатна подобно нещо. Разбира се, че не. Тук съм изцяло на ваша страна. Казвам го съвсем искрено.

Той се обърна към Керъл:

— Доктор Трейси — вторият доктор Трейси — какво ще кажете за себе си? Вие смятате ли себе си за човек, който се престарава?

По бронята на облаците блесна следващата светкавица, този път по-близо отпреди; като че ли падна не по-далеч от две пресечки. От трясъка на гръмотевицата веднага след нея високите прозорци затракаха.

Керъл използва прекъсването, което й предостави гърмът, за да обмисли думите си и реши, че О’Брайън ще оцени един прям отговор по-високо от скромността.

— Да. Мога да кажа, че се старая прекомерно. Аз участвам в две от трите благотворителни начинания на Пол. И съм доста млада за натрупания си психиатричен опит, и то толкова успешен. Освен това твърде често, почти редовно, изнасям лекции в колежа. Провеждам и изследване след доктората си върху детския аутизъм5. През лятото успявам да се справя с неголяма зеленчукова градина, а през зимните месеци шия дантела и даже мия зъбите си три пъти на ден, всеки ден, без пропуск.

О’Брайън се засмя.

— Три пъти на ден, а? Е, вие определено се престаравате.

Топлината в неговия смях успокои Керъл и с възвърната увереност тя продължи:

— Сигурна съм, че разбирам причината на вашето безпокойство. Чудите се дали Пол и аз няма да очакваме твърде много от нашето дете.

— Точно така — потвърди О’Брайън. Той забеляза нишка от марля върху ръкава на сакото си и я махна. — Родители, чиито собствени амбиции са прекалени, имат склонност да искат от децата си твърде упорита работа, твърде бързи и големи постижения.

Намеси се Пол:

— Този проблем съществува, само ако родителите не осъзнават опасността. Дори Керъл и аз да сме от хората, които се престарават — аз обаче сега не съм готов да го призная за себе си — ние няма да настояваме децата ни да постигат повече от това, на което са способни. Всеки от нас трябва да отмери своята собствена крачка в живота. Керъл и аз разбираме добре, че децата трябва да бъдат умело насърчавани, а не натикани насила в калъп.

— Разбира се — съгласи се Керъл.

О’Брайън изглеждаше доволен.

— Знаех си, че ще кажете това — или нещо подобно.

Отново блесна светкавица. Като че ли този път тя падна още по-близо, през една улица. Гръмотевицата изтрещя веднъж, после още един път. Лампите на тавана засветиха по-слабо, премигнаха и сякаш с нежелание отново върнаха предишната си мощност.

— В психиатричната си практика се сблъсквам с най-различни пациенти с какви ли не проблеми — обясни Керъл на О’Брайън, — но специалността ми е умствени и емоционални разстройства при деца и юноши. Около шейсет-седемдесет процента от моите пациенти са на седемнайсет години и по-млади. Лекувала съм и няколко деца, пострадали в ръцете на твърде взискателни родители, които държаха твърде много на успеха им в училище и на всичко, свързано с личното и интелектуалното им развитие. Аз съм виждала жертвите, господин О’Брайън, лекувала съм ги по възможно най-добрия начин и поради този свой опит никога не бих сторила на своите деца това, което съм виждала да правят други родители с техните. Не искам да кажа, че няма да правя грешки. Сигурна съм, че ще правя. И то не малко. Но тази, за която споменахте, няма да е между тях.

— Вярвам ви — кимна О’Брайън. — Добре казана истина. Сигурен съм, че когато предам на Комитета по препоръките думите, изречени току-що от вас, те ще останат съвсем доволни по този въпрос — той забеляза друг малък конец върху ръкава си и го махна с такава гримаса, като че ли не беше марля, а някакъв вонящ отпадък. — И още един въпрос, който не може да не зададат: да предположим, че детето, което осиновите, се окаже не само недостатъчно старателно, но… е, да кажем… с доста по-слаб интелект, отколкото всеки от вас. Като родители, ориентирани към интелектуалния живот, а вие сте такива, няма ли да останете малко разочаровани от дете със средна — или даже малко под средната — интелигентност?

— Вижте, дори ако можехме да имаме собствено дете — отвърна Пол, — не съществува никаква гаранция, че би се родило дете-чудо или нещо подобно. Но дори и да се окажеше… Със забавено развитие… ние пак щяхме да го обичаме. Разбира се. Така ще бъде и с всяко дете, което бихме осиновили.

Керъл се обърна към О’Брайън:

— Мисля, че имате твърде високо мнение за нас. За Бога, никой от двама ни не е гений! Постигнали сме всичко това предимно с упорита работа и постоянство, а не защото сме изключително умни. Как искам всичко да бе станало тъй лесно, но, уви, не е възможно.

— Освен това — добави Пол, — човек не обича някого просто заради интелигентността му. Има значение цялостната личност, всичките й черти, а те се изграждат от много фактори, страшно много неща, не само от ума.

— Добре — каза О’Брайън. — Радвам се да чуя, че го разбирате така. Комитетът ще се отнесе положително и към този отговор.

През последните няколко секунди Керъл долавяше смътно далечния вой на сирени. Пожарни коли. Вече се чуваха по-близо от преди; приближаваха се бързо, звукът се усилваше.

— Струва ми се, че едната от последните две светкавици е причинила сериозни разрушения с падането си — забеляза Пол.

О’Брайън завъртя стола си към средния прозорец, който беше точно зад бюрото му.

— Наистина прозвуча съвсем близо.

Керъл погледна и през трите прозореца, но не забеляза никакъв пушек над съседните покриви. След това отново стъклата се замъглиха и видимостта намаля от струите вода и плътната завеса непрозрачен, сив дъжд, който сменяше посоката си и шибаше на пристъпи всичко отвъд прозорците.

Сирените усилиха воя си.

— Повече от една кола — каза О’Брайън.

За момент пожарните машини се появиха точно пред офиса — поне два камиона, може би три — и после отминаха към следващата пресечка.

О’Брайън се надигна от стола си и пристъпи към прозорците.

Когато писъкът на първите сирени отслабна съвсем малко, откъм улицата зад тях завиха нови.

— Трябва да е сериозно — обади се Пол. — Като че ли са се отзовали поне две противопожарни компании.

— Виждам дим — рече О’Брайън.

Пол също стана от своя стол и тръгна към прозорците за да вижда по-добре.

Тук нещо не е наред.

Тази мисъл премина през ума на Керъл тъй изненадващо, сякаш пред лицето й изплющя камшик. Заля я някаква мощна вълна от необяснима паника, тя настръхна. Толкова силно стисна облегалките за ръце на стола си, че един от ноктите й се счупи.

Нещо… не е наред… съвсем не е наред.

Изведнъж въздухът стана потискащ и задушен — горещ и гъст, като че ли изобщо не беше въздух, а някакъв отровен газ с горчив привкус. Нещо невидимо, но ужасно тежко притисна гърдите й.

Дръпнете се от прозорците!

Тя се опита да извика на глас това предупреждение, но паниката беше завързала здраво нейното гърло. Пол и О’Брайън стояха пред различни прозорци, и двамата — с гръб към нея, затова не можеха да видят, че тя е обладана от внезапен, вцепеняващ страх.

„Страх от какво?“ — искаше да си отговори сама. „Какво, за Бога, ме изплаши толкова?“

Опита се да надвие безсмисления ужас, обездвижил нейните мускули и стави. Точно се надигаше от стола си, когато се случи страшното.

Една убийствена канонада от светкавици разтърси всичко като изстрел на мощно оръдие, седем или осем, дори повече огромни искри — тя не ги преброи, не можеше да ги преброи — една след друга, само с миг пауза помежду си и всеки свиреп гръм заглушаваше гърма преди и след себе си, но въпреки това явно беше по-силен от предния, толкова силен, че зъбите и костите й вибрираха, но можеше да долови как следващият се разбива все по-близо и по-близо до сградата, доближава високите седем фута6 прозорци — просветващите, блестящи, клатещи се, ту черни, ту млечнобели, ту блестящи, ту замъглени, ту позлатени прозорци…

От резките изригвания на мораво-бялата светлина образите в стаята проблясваха и подскачаха като от мигането на стробоскопична лампа и се врязаха завинаги в паметта на Керъл: изправените срещу й силуети на Пол и О’Брайън пред фона на природните фойерверки, дребни и уязвими; дъждът отвън, който се излива на тласъци, създавайки илюзия за колебание; брулените от вятъра дървета, побеснели и клатещи се застрашително; светкавица, която се забива в едно от тези дървета, голям клен, и след това надигането на една зловеща тъмна сянка от центъра на експлозията, нещо като торпедо, въртящо се точно към средния прозорец (всичко това се видя само за секунда-две, но изглеждаше необичайно бавно от проблясъците на светкавицата и, само след миг, от електрическото осветление, което също започна да премигва); О’Брайън, вдигащ ръка пред лицето си с няколко илюзорно прекъснати движения; Пол, който се обръща и протяга ръце към него, двамата мъже като фигури върху екран, когато филмът приплъзва и заяжда в киномашината; О’Брайън, залитащ встрани; Пол, който го хваща за единия ръкав и го дърпа назад и надолу към безопасно място (само частица от секундата след удара на светкавицата върху клена); огромно стебло, трошащо средния прозорец още докато Пол издърпва О’Брайън настрана; покрит с листа клон, който лети над главата на О’Брайън, помита очилата му и ги хвърля високо във въздуха — „лицето му, помисли Керъл, очите му!“ — и после Пол и О’Брайън, падащи на пода, където тя вече не ги вижда; огромното стебло на пречупения клен, което се стоварва върху бюрото на О’Брайън сред пръски вода, стъкла, счупени рамки на прозорци и димяща дървесина; краката на бюрото, които се пукат и чупят от жестокия удар на поваленото дърво.

Керъл разбра, че също е на пода, до своя прекатурен стол. Не помнеше да е падала.

Луминесцентните тръби премигнаха и загаснаха окончателно.

Тя лежеше по корем, с буза, притисната върху пода, и гледаше ужасена стъклените отломки и разпилените върху килима кленови листа. Светкавиците продължаваха да пронизват бурното небе, вятърът засвистя през строшения прозорец, пое във вихъра си някои от откъснатите листа и ги завъртя в лудешки танц на дервиши; придружена от какофоничната музика на бурята, тази вихрушка се понесе из стаята към редицата от зелени картотечни шкафове. Някакъв календар размаха януари и декември като криле, отлетя от стената и започна да пикира из офиса, спускаше се надолу и подхвърчаше нагоре, сякаш беше прилеп. Две картини също опитаха да се освободят от телените си окачалки и затракаха върху стената. Въздухът се изпълни с хартийки — бланки, формуляри, малки листи от бележник, бюлетини, един вестник — всички те шумоляха и подскачаха насам-натам, извисяваха се, политаха надолу, събираха се на купчинки и се плъзгаха по пода със змийско съскане.

Керъл имаше особеното чувство, че не всички движения в стаята са резултат на вятъра, че някои от тях са причинени от нечие… присъствие. Нещо заплашително. Зъл полтъргайст. Като че ли в офиса вилнееха демонични сили, напрягаха окултните си мускули, събаряха всичко от стените и за миг приемаха веществена форма в тяло, изградено само от листа и смачкана вестникарска хартия.

Това беше налудничава идея, в обикновени условия такава мисъл изобщо не можеше да й мине през ума. Тя беше изненадана и объркана от тръпката на някакъв суеверен страх, завладял нейното тяло.

Отново блесна светкавица. И още един път.

Като трепна от болезнено силния звук и се запита дали светкавиците могат да влизат в стая през отворен прозорец, тя покри глава с дланите си — може би щяха да я защитят поне малко.

Сърцето й биеше силно, а устата й бе пресъхнала.

Помисли за Пол и сърцето й затуптя още по-лудо. Той беше оттатък, до прозорците, зад другия край на бюрото, под клоните на кленовото дърво и тя не можеше да го види. Не мислеше, че е загинал. Той не попадна в траекторията на падащото дърво. Но можеше да е умрял О’Брайън, да, зависи как точно по-малкият клон го е ударил по главата и дали е имал късмет или не, защото някое малко, заострено клонче можеше да се забие в окото и оттам — в мозъка му, след като неговите очила излетяха, но Пол сигурно беше жив. Сигурно. И все пак можеше да е сериозно ранен, да кърви…

Керъл започна да се изправя на ръце и крака, бързаше да намери Пол и да му окаже първата помощ, от която той сигурно имаше нужда. Но точно пред сградата проехтя още една ослепителна гръмотевица, раздиращ ушите гръм, и отново страхът превърна мускулите й в мокри парцали. Дори нямаше сили да пълзи, беше вбесена от слабостта си, защото винаги се бе гордяла със своята сила, упоритост и несъкрушима сила на волята. Стовари се пак на пода, проклинайки себе си.

Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

Тази невероятна мисъл проблесна в ума й със същата студена, груба сила, както предишното предупреждение за опасността от прозореца, което тя почувства само миг преди невъзможната поредица от гръмотевици да взриви двора.

Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

Не. Това е смешно. И бурята, и светкавиците — та те не са нищо повече от природни явления. Не е възможно да са били насочени срещу господин О’Брайън само защото той се опитва да им помогне за осиновяването на дете. Абсурд.

„А, така ли?“, помисли си тя, когато оглушителният гръм и сатанинската светлина на бурята изпълниха стаята. „Природни явления, а? Виждала ли си друг път гръмотевица като тази!“

Тя простря ръце върху пода, трепереща, студена — не бе изпитвала по-силен страх от времето, когато беше малко момиче. Опитваше се да си внуши, че се страхува просто от светкавиците, защото това е нормален, смислен страх, но знаеше, че лъже себе си. Не само светкавиците я ужасяваха. Всъщност, най-малко те. В стаята имаше и нещо друго, нещо неопределимо, безформено и без име, и самото му присъствие, каквото и пъклено изчадие да бе то, натискаше някъде вътре в нея, в примитивното и подсъзнателното, копчето за паника; този страх беше атавистичен, инстинктивен.

Въртящият се дервиш от литнали листа и хартии се понесе по пода право към нея. Беше голям вихър: колона, широка около два и висока пет-шест фута, съставена от стотина или повече най-различни неща. Спря съвсем близо и започна да се огъва, надига, свисти, да променя формата си, блестейки с тъмно-сребърен оттенък в бляскащата светлина на бурята, и тя се почувства застрашена от него. Когато вдигна поглед към вихрушката, й мина налудничавата мисъл, че вижда как и вихрушката я наблюдава отгоре. След секунда тя се премести няколко стъпки вляво, върна се пак, спря отново отпред, поколеба се, после се втурна бързо надясно, но се върна още един път и се надвеси над нея, като че ли не можеше да реши дали да се нахвърли върху й за да я разкъса на парченца и да я всмуче заедно с листите, страниците от вестник, пликовете за писма и останалите отпадъци, чрез които добиваше плът.

„Това не е нищо друго освен вихрушка от безжизнени боклуци!“, каза си тя ядосано.

Оформеният от вятър фантом се отдалечи от нея.

„Виждаш ли?“ — помисли тя самопрезрително. „Само безжизнени боклуци. Какво ми става? Разсъдъка си ли губя?“

Припомни си старата аксиома, която трябваше да успокоява в подобни моменти: ако мислиш, че полудяваш, значи си съвсем нормален, защото лунатикът никога не се съмнява в нормалността си. Като психиатър тя знаеше, че тази стара мъдрост представя съвсем опростено сложни психологически принципи, но в същността си е вярна. Следователно, тя беше с всичкия си.

И все пак онази ужасяваща, безумна мисъл я споходи отново неканена, нежелана: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете. Ако бъркотията около нея не бе дело на природата, то какво тогава? Трябваше ли да повярва, че светкавицата е пратена от някого със съзнателното намерение да превърне господин О’Брайън в пушеща купчина овъглено месо? Със сигурност това беше пълна глупост. Кой беше този, който може да използва светкавиците, като че ли са пистолети? Бог? Не бе възможно Бог да седи на небето и да се прицелва в господин О’Брайън, сипейки към него огън и жупел просто за да провали процедурата за осиновяване на дете от Керъл и Пол Трейси. Дяволът? Низвергващ пламъци по горкия господин О’Брайън от дълбините на Ада? Това пък е съвсем откачено. Господи!

Тя дори не беше убедена, че вярва в Бог, но определено знаеше, че не вярва в Дявола.

Пръсна се още едно стъкло и я посипа със стъклен дъжд.

Тогава светкавиците спряха.

Гръмотевичният шум намаля до тих пукот, заглъхвайки като звука на отминаващ товарен влак.

Вонеше на озон. Вятърът още свистеше в строшените прозорци, на явно не със силата само отпреди момент, защото вихрушките от листа и хартии се спуснаха върху пода, останаха там на купчинки и само леко се поклащаха и пърхаха, като че ли бяха изморени.

Нещо…

Нещо…

Нещо се опитва да ни попречи за…

Тя отстрани, тази нежелана мисъл, сякаш спираше кръвта от шуртяща артерия. По дяволите, все пак беше образована жена. Гордееше се със своята уравновесеност и здрав разум. Тя не можеше да си позволи някакви разстройващи, ненормални и напълно суеверни страхове.

Отвратително време — това беше обяснението за светкавиците. Просто отвратителното време. Човек може да прочете подобни неща във вестниците твърде често. Половининчов сняг в Бевърли Хилс. Двайсет и осем градусова горещина по средата на иначе студената зима в Минесота. Кратък дъжд от явно безоблачното и синьо небе. Въпреки че гръмотевични удари с такава сила и честота несъмнено са рядко явление, сигурно това се е случвало и друг път — някъде и някога — и то неведнъж. Разбира се, че се е случвало. Всъщност, достатъчно е да отвориш една от онези популярни книжки, в които авторите събират всевъзможни световни рекорди, да намериш главата за природни явления и ако потърсиш в раздела „Гръмотевични удари“, е много вероятно да откриеш впечатляващ списък от множество други верижни светкавици, пред които тази ще бледнее. Отвратително време. И нищо друго. Това е всичко. Нищо по-особено, нищо по-лошо.

Поне временно Керъл успя да пропъди всякакви мисли за демони, призраци, злонамерени полтъргайсти и тем подобни малоумия.

В относителната тишина, последвала бързо отслабващите гръмотевици, тя почувства, че силите й се връщат. Надигна се върху пода и застана на колене. С лекия звън на едва докоснати малки камбанки, от сивата пола и зелената и блуза се посипаха дребни стъкълца; нямаше рани, дори не бе одраскана. Но беше леко замаяна и за секунда й се стори, че подът се поклаща наляво-надясно като каюта на кораб, а от това й се повдигна.

Някъде в съседния офис се чу истеричен женски глас. Имаше уплашени писъци и някой започна да вика господин О’Брайън. Но още никой не бе нахлул в кабинета за да види какво става, което означаваше, че от спирането на светкавиците са изминали едва секунда-две, въпреки че за Керъл това време беше повече от минута.

Някой започна да стене тихо близо до прозорците.

— Пол? — промълви тя.

Дори да й бе отговорил, гласът му се заглуши от внезапен пристъп на вятъра, който, макар и за малко, отново развя хартиите и листата по пода.

Спомни си как оня клон прелетя до главата на О’Брайън и потрепери. Но той не докосна Пол. Клонът не го улучи. Не го беше улучил, нали?

— Пол!

Тя отново се уплаши, стана на крака и тръгна бързо покрай бюрото, стъпвайки върху изпочупени кленови клони и прекатурено кошче за смет.

Втора глава

Същата сряда следобед, след като обядва със зеленчукова супа „Кембълс“ и препечен сандвич със сирене, Грейс Митовски влезе в своя кабинет и се сви на канапето за да поспи около час. През деня тя никога не лягаше в спалнята, защото така всичко изглеждаше някак много сериозно, и въпреки че през последната година си дремваше три-четири пъти в седмица, още не можеше да се примири с факта, че се нуждае от следобедна почивка. Според нея сънят през деня беше само за деца, и стари хора с изтощени и изчерпани от живота сили. Тя вече не беше в детството си — нито първото, нито второто, благодаря — и макар наистина да бе възрастна, изобщо нямаше чувството, че е изтощена или с изчерпани сили. От излежаването посред бял ден се усещаше мързелива, а тя не можеше да прости ничий мързел, особено своя. Затова подремваше на канапето в кабинета, лежеше с гръб към прозорците с щори, а монотонното тиктакане на часовника върху огнището я унасяше.

На седемдесет умът на Грейс продължаваше да е все тъй активен и подвижен както и преди. Качествата на нейното сиво вещество изобщо не бяха започнали да се влошават; само тялото й изневеряваше, причинявайки мъка и безсилие. В ръцете й вече се обаждаше артритът, а когато влажността бе висока — като днес — страдаше и от тъпа, но непрестанна болка в ставите на раменете. Въпреки че правеше всички упражнения от лекарските препоръки и всяка сутрин изминаваше две мили7 пеша, усещаше все по-големи трудности при поддържането на мускулния си тонус. През целия си живот, още от малко момиче, тя прекарваше най-много време с книгите, обичаше ги, способна беше да чете през цялата сутрин, целия следобед и по-голямата част от вечерта без да се уморят очите й; но напоследък само след два часа четене те започваха да смъдят и парят. Всички тези недъзи на старостта я изпълваха с изключително негодувание и тя се бореше с тях, макар и да знаеше, че е обречена да загуби тази война.

В сряда следобед тя отново се оттегли от бойното поле за да потъне за малко в царството на Морфея. Заспа само две минути след като се опъна върху канапето.

Грейс не сънуваше често, а още по-рядко я спохождаха лоши сънища. Но в сряда следобед, между покритите с книги стени на кабинета, в съня й непрекъснато я преследваха кошмари. Няколко пъти се обръща в леглото, полубудна, и чуваше собственото си тежко и уплашено дишане. Единия път, изплувайки от някакво страшно и ужасяващо видение, се чу как вика без думи от уплаха и разбра, че подскача върху канапето, гърчи се и измъчва болните си рамене. Опита да се събуди съвсем, но не можа; нещо в съня й, нещо тъмно и застрашително, протегна ледените си лепкави ръце и я дръпна надолу, обратно към съня, надолу, надолу, чак до някакво мрачно място, където безименно създание бърбореше нещо на непознат език, ломотеше и се хилеше със задавян от лиги глас.

След един час, когато се събуди окончателно и успя да се отскубне от лапите на съня, разбра, че стои права в средата на сумрачната стая, на няколко стъпки от канапето, но изобщо не помнеше да е ставала. Цялата трепереше, потънала в пот.

— Трябва да кажа на Керъл Трейси.

— Да й кажеш — какво?

— Да я предупредя.

— Да я предупредиш — за какво?

— То идва. О, Господи…

— Какво идва?

— Същото като в съня.

— Кой сън?

Споменът за кошмара вече почваше да се размива в паметта й; спомняше си само откъслечни моменти и всички несвързани образи се изпаряваха бързо като парченца сух лед. Спомняше си единствено, че Керъл участваше в събитията и бе в ужасна опасност. И някак разбираше, че този сън е нещо повече от обикновен сън…

След като споменът за кошмара отслабна, Грейс осъзна с неприятно чувство колко тъмен е кабинетът. Преди да задреме, беше изключила всички лампи. Щорите бяха спуснати до една и единствено през тесните цепнатини между летвите влизаха тънките остриета на оскъдна светлина. Тя имаше абсурдното, но упорито усещане, че нещо от съня й е останало в стаята, нещо лошо, зло, преродено по магически начин от творение на въображението в създание от плът, нещо, което сега клечеше в ъгъла, чакаше, дебнеше.

— Престани!

— Но сънят беше…

— Просто сън.

Опънатите по ръбовете на щорите нишки светлина рязко заблестяха, отново потъмняха, после пак засветиха ярко от светкавиците навън. Веднага последва разтърсващ покрива гръмотевичен удар, отново светкавици, неимоверно много синьо-бели експлозии една след друга, и от това поне половин минута цепнатините в щорите приличаха на прегарящи електрически проводници, нажежени до бяло и искрящи от късото съединение.

Все още като пияна след съня и малко объркана, Грейс стоеше по средата на затъмнената стая, поклащаше се напред-назад, слушаше гръмотевиците и вятъра и гледаше непрестанния пулс на светкавиците. Жестокостта и силата на тази буря й се сториха нереални, затова тя реши, че все още се намира под въздействието на съня и очите й не възприемат точно видяното. Не можеше навън времето да е тъй свирепо, както изглеждаше.

— Грейс…

Тя помисли, че дочува как някой я вика по име иззад най-високата част на рафтовете с книги, точно зад гърба й. Съдейки по неразчлененото, изкривено произношение, устата му трябваше да е силно деформирана, нечовешка.

„Няма нищо зад мене. Нищо!“

Но все пак не посмя да се обърне.

Когато най-накрая светкавиците спряха и безкрайното кресчендо на гръмотевиците отслабна, въздухът изглеждаше още по-гъст от преди минута. Едва смогваше да поеме въздух. Стаята също беше станала по-тъмна.

— Грейс…

Обгърна я смазваща клаустрофобия. Потъналите в мрак стени сякаш се огънаха и запълзяха бавно към нея, стаята искаше да я смачка, докато се превърне в ковчег точно по мярка.

— Грейс…

Тя тръгна към най-близкия прозорец, спъна се, удари крака си в бюрото и почти падна връз проводника на настолната лампа. Със схванати и непокорни пръсти направи няколко неловки опита да отвори щорите с лоста. Накрая летвите се завъртяха докрай и в кабинета нахлу сивата, но дългоочаквана светлина; Грейс присви очи, но усети облекчение. Наведе се към щорите и се загледа в покритото с облаци небе, мъчеше се да овладее безумното желание да извърне глава зад рамото си, да погледне и види дали в действителност там има нещо чудовищно с лице, изкривено в гладна гримаса. Поглъщаше въздуха с дълбоки, шумни въздишки, като че ли поглъщаше самата дневна светлина, а не тежкия въздух.

Къщата на Грейс се намираше върху малка могила, в края на тиха уличка, под сенките на няколко големи бора и една огромна плачеща върба; от прозореца на кабинета си тя виждаше придошлата от дъжда река Сускехана, отдалечена на две мили. Харисбърг, столицата на щата, се простираше уморено и някак тържествено по двата й бряга. Облаците бяха натежали ниско над града и развяваха рошавите си бради от мъгла, която скриваше горните етажи на най-високите сгради.

Когато вече престана да премигва от сънливост и пропъди замайването от главата си, а нервите й престанаха да звънят като струни, тя се извърна и огледа стаята. През тялото й премина тръпка на облекчение и разплете завързаните възли в нейните мускули.

Беше сама.

Бурята временно бе отслабнала и тя чуваше цъкането на часовника върху камината. Единственият звук в стаята.

„Да, по дяволите, сама си“, каза си тя презрително. „Какво очакваше да видиш? Зелен таласъм с три очи и паст, пълна с остри зъби? Грижи се по-добре за себе си, Грейс Луиз Митовски, или ще свършиш в някой приют, клатушкайки по цял ден люлеещ се стол, говорейки в унес с познати призраци, а в това време усмихнати милосърдни сестри ще бършат лигите от увисналата ти брадичка.“

Беше прекарала толкова години в активна умствена работа, че мисълта за пълзящото старческо слабоумие я плашеше повече от всичко останало. Знаеше, че също както преди, още може да реагира бързо и уместно. Но утре, вдругиден? Тъй като имаше медицинско образование и не бе престанала да чете специализирана литература дори и след като приключи с психиатричната си практика, тя знаеше всички най-нови постижения в борбата с това заболяване и също, че само петнайсет процента от възрастните хора страдат от него. Освен това повече от половината случаи можеха да се лекуват с правилно хранене и упражнения. Знаеше добре, че възможността да пострадат нейните умствени възможности е съвсем малка, около едно към осемдесет. И все пак, въпреки че съзнаваше свръхчувствителността си към тази тема, продължаваше да се тревожи. И точно затова беше съвсем разбираемо защо я разстрои толкова несвойственото за нея усещане, че в стаята й преди миг е имало нещо, нещо враждебно и… свръхестествено. Като вечен скептик, който едва ли имаше търпение да изслушва съветите на астролози, екстрасенси и други от тая пасмина, тя не можеше да оправдае дори една мимолетна вяра в подобни суеверни глупости; според нея подобни вярвания бяха… е, да кажем… малоумни.

Добре, но мили Боже, какъв кошмар беше това!

Никога преди не бе преживявала сън дори с една десета от ужаса на този. Въпреки че жестоките подробности съвсем излетяха от ума й, все още си си спомняше ясно настроението — страха, свиващия сърцето ужас, който изпълваше всеки противен образ, всеки съскащ звук.

Тя потрепери.

Започваше да усеща потта, която сънят беше изцедил от нея, като тънък слой лед върху кожата си.

Другото, което можеше да си припомни от съня, беше Керъл. Пищяща. Викаща за помощ.

В редките сънища на Грейс досега не се бе появявала Керъл и сега тя се изкушаваше да възприеме нейното присъствие там като предупреждение за опасност, като лоша поличба. Но разбира се, нямаше нищо чудно в това, че Керъл може да участва в един от сънищата на Грейс, защото темата за близкия човек в опасност се срещаше често в кошмарите. Всеки психолог можеше да го потвърди, а Грейс беше психоложка, и то — добра, въпреки че вече трета година не работеше активно. Тя бе силно привързана към Керъл. Ако имаше собствено дете, не би го обичала повече, отколкото обичаше Керъл.

За първи път тя срещна това момиче преди шестнайсет години, когато Керъл беше една сърдита, непокорна, твърдоглава непълнолетна закононарушителка, родила неотдавна бебе, като едва не бе починала при раждането, и след този травматизиращ епизод — изпратена в заведение за младежи-престъпници, защото притежавала марихуана и по куп други обвинения. По онова време, освен частната си психиатрична практика, Грейс отдаваше осем часа в седмица за безплатна помощ на претовареното ръководство в изправителното училище, където бе задържана Керъл. Тя изглеждаше непоправима, решена да срита в зъбите всеки, който й се усмихне, но дори тогава личаха нейната интелигентност и вродена доброта — който и да погледнеше достатъчно отблизо, би ги видял под грубата външност. А Грейс наистина се вгледа добре и остана развълнувана и силно впечатлена. Пресилено грубият език, злият нрав и аморалното позьорство на момичето се оказаха само защитни механизми, щитове, зад които криеше себе си от физическото и психическо насилие, упражнявано от нейните родители.

Изравяйки постепенно чудовищните подробности от ужасния семеен живот на Керъл, Грейс все повече се убеждаваше, че изправителното училище съвсем не е подходящото място за това момиче. Тя използва своето влияние в съда за да освободи Керъл безсрочно от опеката на родителите й. По-късно уреди да осинови Керъл. Виждаше, че момичето отговаря на любовта и насърчението, наблюдаваше как тя израства и от затворен, егоцентричен, саморазрушителен тийнейджър се превръща в приятна, сигурна в себе си и достойна за възхищение млада жена със своите надежди и мечти, жена чувствителна и с характер. От своята роля в тази вълнуваща промяна Грейс бе изпитала най-дълбокото удовлетворение през целия си живот.

Единственото нещо във връзката й с Керъл, за което наистина съжаляваше, беше нейното съдействие да се даде бебето за осиновяване. Но нямаше друга разумна алтернатива. Просто Керъл още нямаше финансовите възможности, емоционалните и умствени качества да се грижи за детето. Под тежестта на тази отговорност тя никога нямаше да получи възможност за израстване и промяна. Щеше да е нещастна цял живот и би направила и детето си нещастно. За съжаление дори сега, след шестнайсет години, Керъл чувстваше вина, че е изоставила своето дете. Това чувство я завладяваше на всяка годишнина от неговото раждане. На този черен ден Керъл потъваше в дълбока депресия и ставаше необичайно необщителна. Изключителната болка, която изпитваше единствено тогава, доказваше дълбочината и неотслабващата сила на вината, която тя, макар и в по-малка степен, носеше у себе си през цялата година. Грейс съжаляваше, че не бе предвидила тази реакция, желаеше да е сторила нещо повече за разсейването на това чувство за вина у Керъл.

„В края на краищата аз съм психолог“, мислеше тя. „Трябваше да очаквам това.“

Може би след като Керъл и Пол осиновяха нечие дете, Керъл щеше да почувства, че тежестта върху везните е поне изравнена. Осиновяването можеше да облекчи малко чувството за вина, макар и след време.

Грейс се надяваше да стане така. Тя обичаше Керъл като собствена дъщеря и желаеше само най-доброто за нея.

И разбира се, не можеше да понесе мисълта, че е възможно да загуби Керъл. Следователно нейната поява в кошмара изобщо не криеше никакви тайни. И със сигурност не беше лоша поличба.

С дрехи, полепнали от изсъхващата пот, Грейс се обърна отново към прозореца на кабинета, търсейки топлина и светлина, но денят беше студен, пепелявосив и неприятен. Вятърът притискаше стъклото и виеше тихо под стрехите на горния етаж.

Някъде в града, близо до реката, в дъжда и мъглата се издигаше мътна колона от дим. Не я забеляза преди минута, но не бе възможно да се е издигнала току-що; толкова дим не можеше да се появи само за няколко секунди. Даже и от това разстояние тя виждаше езиците на пламъка в основата на тъмната колона.

Чудеше се дали светкавиците са свършили тази работа. Припомни си техните блясъци и страшния рев на бурята в първите секунди след като се събуди. Тогава, замаяна и с блуждаещ поглед, тя помисли, че нейните притъпени от съня сетива я подвеждат и изключителната жестокост на тези гръмотевици е донякъде илюзорна, дори въображаема. Възможно ли бе все пак тези невероятни, разрушителни, непрекъснати светкавици да са истински?

Тя погледна ръчния си часовник.

Любимата й радиостанция трябваше да излъчи ежечасните си новини след по-малко от десет минути. Може би щяха да кажат нещо за пожара и гръмотевиците.

След като изправи подвижните облегалки на канапето, тя излезе от кабинета и забеляза Аристофан в другия край на коридора, близо до външната врата. Седеше с изправени предни лапи и вдигната глава, увил опашка около себе си, като че ли искаше да каже; „Сиамската котка е най-хубавото нещо на земята, а аз съм един изключително красив екземпляр от този вид, не смейте да забравяте това.“

Грейс протегна ръка към него, потривайки бързо палец и показалец:

— Пис-пис-пис.

Аристофан не помръдна.

— Пис-пис-пис. Ела тука, Ари. Хайде, скъпи.

Аристофан се изправи и през вратата от лявата си страна влезе в тъмната всекидневна.

— Проклет упорит котарак — в гласа й имаше обич.

Тя влезе в банята на долния етаж, изми лицето и среса косата си. Обичайната грижа за външния вид отвлече нейните мисли от кошмара. Постепенно започна да се отпуска. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Изплакна ги с няколко капки от препарата „Мюрин“.

Когато излезе от банята, Аристофан отново стоеше в коридора и я наблюдаваше.

— Пис-пис-пис — опита се да го примами тя.

Той я гледаше без да мига.

— Пис-пис-пис.

Аристофан се изправи, вдигна глава и се втренчи в нея с любопитни, блеснали очи. Когато пристъпи към него, той й обърна гръб и бързо се изплъзна, като хвърли само един поглед назад, а после отново изчезна във всекидневната.

— Добре — каза Грейс. — Добре, проклетнико. Прави каквото щеш. Презирай ме, щом така ти харесва. Но няма да е зле да погледнеш довечера дали има храна „Мяу Микс“ в купичката ти.

В кухнята тя включи осветлението, а после — радиото. Станцията се чуваше доста добре, въпреки непрекъснатото прашене от атмосферното електричество на бурята.

Докато подаваше ухо на историите за икономически кризи, ужасяващите разкази за отвличания на самолети и слуховете за нова война, Грейс постави нов хартиен филтър в машинката за кафе, напълни съдчето вътре с едро смляно колумбийско и добави половин лъжичка цикория. За пожара съобщиха едва в края на новините, и то — съвсем кратко. Репортерът не знаеше нищо друго, освен че светкавиците са ударили две сгради в центъра на града и едната от тях, някаква черква, в момента гори. Но обеща повече подробности след половин час.

Когато кафето беше готово, Грейс си наля малко. Постави каничката си върху малката маса до единствения прозорец в кухнята, издърпа отдолу един стол и седна.

Безбройните рози в задния двор — червени, розови, оранжеви, бели, жълти — изглеждаха свръхестествено ярки, почти светещи, върху пепелявия фон на дъждовното небе.

С утринната поща бяха пристигнали две списания по психология. Грейс разлисти първото с приятно очакване.

По средата на една статия за новостите в криминалната психология, когато привършваше първата си каничка кафе, а радиото замлъкна между две песни, в тези няколко кратки секунди мъртва тишина, тя дочу шум от потайно движение зад гърба си. Обърна се, както седеше на стола, и видя Аристофан.

— Да се извиниш ли си дошъл? — попита го тя.

После разбра, че той изглежда я е дебнел изотзад и сега, когато го изненада, стоеше вцепенен; всяко мускулче на малкото му тяло бе като свита пружина, а козината му — настръхнала по неговия извит гръб.

— Ари? Какво ти става, глупаво коте?

Той се завъртя бясно и хукна вън от кухнята.

Трета глава

Керъл седеше в хромиран стол с лъскави черни възглавници от винил и бавно отпиваше от уискито в хартиена чаша.

Пол се беше отпуснал в стола до нея. Той не отпиваше от уискито; поглъщаше го. Беше отличен бърбън, „Джак Даниъл“ с черен етикет, находчиво доставен от адвоката Марвин Куикър, чиято кантора беше през няколко, врати от офиса на Алфред О’Брайън — той беше разбрал, че те спешно се нуждаят от нещо за възстановяване на силите. Сипвайки бърбъна на Керъл, Марвин каза:

— Марвин с питие, никак не е зле — което вероятно и преди бе повтарял хиляди пъти, но все още се наслаждаваше на шегата си.

— Марвин с питие, никак не е зле — повтори той, докато сипваше двойната доза на Пол.

Въпреки че Пол не беше голям пияч, сега изпитваше нужда от всяка капка, налята в чашата му от адвоката. Ръцете му още трепереха.

Коридорът с кабинети, обслужващи офиса на О’Брайън не беше голям, но сега повечето от служителите се бяха събрали там за да обсъждат гръмотевиците, разтърсили сградата, да изразяват учудването си, че нищо не се е подпалило, изненадата си, че електроснабдяването било възстановено толкова бързо, и да чакат ред за да надникнат в руините и бъркотията в светая светих на О’Брайън. Шумотевицата от гръмогласните разговори изобщо не успокояваше нервите на Пол.

През около трийсет секунди една светлоруса дама с пищящ глас повтаряше като учудена латерна думите:

— Не мога да повярвам, че в цялата тази бъркотия никой не бе убит! Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — всеки път, когато кажеше това, независимо от кой ъгъл на стаята говореше, гласът й се извисяваше над глъчката и караше Пол да трепне. — Не мога да повярвам, че никой не бе убит! — казваше го, като че ли беше малко разочарована.

Алфред О’Брайън седеше върху бюрото в приемната. Неговата секретарка, спретната жена, чиято коса бе събрана в стегнат кок, се опитваше да намаже с някакво лекарство няколкото рани върху лицето на шефа си, но той изглеждаше по-загрижен за своя костюм, отколкото за собственото си състояние. Непрекъснато изтупваше с ръка и махаше от плата на сакото си полепналата кал, марля и малки парченца дървесна кора.

Пол изпи уискито си и погледна към Керъл. Тя още беше много уплашена. На фона на нейната лъскава черна коса лицето й изглеждаше съвсем бледо.

Явно тя забеляза загрижеността в неговия поглед, защото взе ръката му, стисна я, и се усмихна успокояващо. Но все пак усмивката не стоеше добре върху устните й, те още трепереха.

Той се наведе към нея, тъй че тя да го чуе в неуморимата глъчка на другите:

— Готова ли си да се махаме оттук?

Тя кимна. Някъде до прозореца един младеж с делови вид нададе вик:

— Хей! Хей, чуйте ме всички! Оглеждайте се добре. Колата на телевизията току-що спря до входа.

— Ако ни хванат репортерите — рече Керъл, — ще трябва да останем тука час и дори повече.

Тръгнаха си без да кажат довиждане на О’Брайън. В коридора, докато вървяха към страничния вход, успяха да навлекат дъждобраните си. Вече отвън, Пол отвори своя чадър и сложи ръка върху кръста на Керъл. Забързаха по хлъзгавия макадам на паркинга, като заобикаляха по-големите локви със закачливи подскоци. Поривистият вятър беше доста хладен за началото на септември и непрекъснато сменяше своята посока, докато най-накрая успя да влезе под чадъра и го огъна навън. Леденият, шибащ дъжд валеше с такава сила, че капките се забиваха като жила в лицето на Пол. Когато стигнаха до колата, косите им вече бяха мокри, прилепнали и доста вода бе проникнала във вратовете им под яките на техните палта.

Пол почти очакваше да види, че и понтиакът е повреден от светкавиците, но го намериха така, както го бяха оставили. Двигателят запали без засечки.

На излизане от паркинга той реши да завие наляво, но натисна спирачката, когато видя, че улицата е запречена от полицейски коли и пожарни цистерни само на половината път до следващата пресечка. Черквата още беше в пламъци, въпреки леещия се дъжд и упоритото заливане от пожарникарите с огромни потоци вода. Черният дим покриваше сивото небе, а огнените езици зад изпочупените прозорци се виеха и бучаха. Очевидно черквата бе окончателно загубена.

Зави надясно и подкара към къщи през залетите с вода улици, където каналите преливаха и всяка вдлъбнатина в настилката се бе превърнала в опасно езеро, към което човек трябваше да се отнася с особено внимание и дипломатичност за да не задави двигателя на колата си и да остане в прегръдките му.

Керъл се отпусна в седалката си, подпря се на вратата и уви ръце около себе си. Очевидно усещаше студ, въпреки че отоплението беше пуснато.

Пол усети, че зъбите му потракват.

Пътуваха до дома си десет минути и през това време никой от тях не промълви дума. Единствените звуци бяха съскащият шепот на гумите по мокрия асфалт и ритмичното тупкане на чистачките. В това мълчание нямаше никакво неудобство или напрежение, но в него имаше особена наситеност, ореол от огромна, натрупана енергия. Пол имаше чувството, че ако проговори, от изненада Керъл ще изхвърчи през покрива на колата.

Те старателно бяха подновили и ремонтирали своята къща в стил „Тюдор“ и както винаги самият й вид — каменната алея, големите дъбови врати с фенери от каляска, прозорците с витражи, покривът с триъгълни фронтони — успокояваха Пол и му вдъхваха приятното чувство, че тук е неговият дом. Автоматичната врата на гаража се вдигна, и той вкара понтиака вътре, до червения Фолксваген „бръмбар“ на Керъл.

И в къщи останаха мълчаливи.

Косата на Пол бе мокра, влажните панталони лепнеха по него, а гърбът на ризата му беше все още подгизнал. Беше му ясно, че ако не се преоблече веднага в топли дрехи, няма да му се размине някоя отвратителна настинка. Очевидно и Керъл мислеше същото, защото тръгнаха едновременно право към голямата спалня на втория етаж. Тя отвори вратите на гардероба, а той включи нощната лампа. Треперейки, двамата сваляха от себе си мокрите дрехи.

Когато вече бяха почти голи, се погледнаха един — друг. Очите им не можеха да помръднат.

Продължаваха да мълчат. Нямаше защо да говорят.

Той я прегърна и отначало се целунаха леко и нежно. Устата й беше топла, мека и едва ухаеше на уиски.

Тя го сграбчи здраво, дръпна го до себе си, а върховете на пръстите й се забиха дълбоко в мускулите на гърба му. Притисна силно своята уста в неговата, отърка зъбите си в устните му, пъхна езика си дълбоко и изведнъж целувките им станаха горещи, възбуждащи.

Като че ли и в него, и в нея щракна някакво невидимо копче, защото в страстта им внезапно се събуди някаква животинска ярост. Докосванията им станаха жадни, почти луди, те бързо захвърлиха последните си дрехи, ръцете им стискаха като лапи на зверове и между милувките почти се впиваха един в друг. Нейните зъби се забиха в рамото му. Той хвана хълбоците й и ги замачка с невероятна грубост, но тя не трепна, нито опита да се отскубне; всъщност го притисна още по-настойчиво, търкайки и триейки гърдите и бедрата си в неговите. Тихият й хленч не беше предизвикан от болка; той явно изразяваше нейното нетърпение и страст. В леглото неговата сила беше нечовешка и дори се учуди от дължината на акта. Той беше незадоволим, същата бе и тя. Те се люшкаха, повдигаха, гънеха и триеха в съвършена хармония, сякаш бяха не просто физически съединени, а разтворени един в друг, сякаш представляваха един-единствен организъм, разтърсван само от един, а не два различни стимула. От телата им се свлякоха всички прилични одеяния на цивилизацията и дълго време от устите им излизаха само животински звуци: пъшкане; стенания; гърлено сумтене от удоволствие; кратки и резки викове от възбуда. Най-накрая Керъл произнесе първата дума, разменена помежду им, откакто напуснаха офиса на О’Брайън, „да“. И после отново, извивайки своето изящно тяло, мятайки глава наляво-надясно върху възглавницата:

— Да, да!

С това „да“ тя не просто приветстваше оргазма, защото те вече станаха два и тя ги посрещна само с накъсано дишане и тихи стонове. Тя казваше „да“ на живота, „да“ на факта, че още е жива и не се е превърнала в обгорен и димящ къс безжизнено месо, „да“ на чудото, че и двамата оцеляха след светкавиците и смъртоносните начупени клони на падащото кленово дърво. Техният невъздържан, свирепо страстен любовен акт представляваше шамар в лицето на Смъртта, едно не съвсем съзнателно, но все пак достойно отричане на самото съществуване на този зловещ призрак. Пол повтори същата дума, като че ли пееше заклинание — „да, да, да!“ — докато се изпразваше в нея втори път и му се стори, че страхът от смъртта го напуска заедно с неговото семе.

Изтощени, те се протегнаха по гръб, един до друг върху разхвърляните завивки на леглото. Дълго време слушаха барабаненето на дъжда по покрива и непреставащите гръмотевици, които вече нямаха сила да разтърсват прозорците.

Керъл лежеше със затворени очи, а лицето й беше напълно отпуснато. Пол я изучаваше с поглед и, както безброй пъти през последните четири години, се чудеше защо тя все пак се съгласи да го вземе за мъж. Тя беше красива. Той — не. Всеки съставител на илюстрован речник би постъпил добре, ако поставеше неговата снимка като единствено обяснение на думата „грозен“. Той веднъж изрази на шега подобно мнение за външния си вид и Керъл му се разсърди, че говори така за себе си. Но това беше самата истина и на него изобщо не му пукаше, че не е Бърт Рейнолдс, след като тя не забелязваше разликата. Керъл изглежда не можеше да схване не само неговата грозота; тя не възприемаше и себе си като красавица и твърдеше, че всъщност тя е съвсем обикновена или може би „само малко красива, не, даже не и красива, просто хубавичка, но някак смешно хубавичка.“ Нейната тъмна коса — дори и сега, сплъстена и заплетена от дъжда и потта — беше гъста, лъскава, чудесна. Кожата й бе безупречна, а скулите — така изваяни, че човек трудно би повярвал грубата ръка на природата да е способна на подобно майсторство. Керъл беше от жените, които всеки очаква да види в ръцете на някой едър Адонис с бронзов загар, а не с мъж като Пол Трейси. И все пак тя лежеше до него и той беше благодарен за това. Цял живот щеше да се чуди как е възможно да са в такава хармония — умствена, емоционална и физическа.

Когато дъждът отново започна да бие по покрива и прозорците с предишната сила, Керъл усети, че той я гледа и също отвори очи. Бяха толкова тъмнокафяви, че от разстояние над няколко инча изглеждаха черни. Тя се усмихна.

— Обичам те.

— Обичам те — каза и той.

— Помислих, че се умрял.

— Не бях.

— Когато светкавиците спряха, извиках името ти, но ти не ми отговори страшно дълго.

— Бях зает с телефонен разговор до Чикаго — усмихна се той.

— Ама наистина.

— Е, добре. Сан Франциско.

— Уплаших се.

— Не можех да ти отговоря веднага — каза той успокоително. — Случайно може да си забравила, но О’Брайън падна отгоре ми. Изкара ми въздуха. Не изглежда много едър, но е твърд като камък. Струва ми се, че е направил страшни мускули от чистенето на конци по своите костюми и лъскането на обувките си девет часа в денонощие.

— Това, което направи ти, беше много смело.

— А, нищо особено. И друг път съм те любил.

Тя му удари лек игрив шамар.

— Знаеш какво имам предвид. Ти спаси живота на О’Брайън.

— Ами.

— Точно това направи. И той мисли така.

— За Бога, аз не застанах пред него и не го защитих от падащото дърво със собственото си скъпоценно тяло! Просто го дръпнах настрани. Всеки би направил същото.

Тя поклати глава.

— Грешка. Не всеки има такава светкавична мисъл.

— Светкавична мисъл, а? Да-а. С това, виж, ще се съглася. Наистина мисля бързо, но това не означава, че съм герой. Няма да ти позволя да ми окачиш точно този етикет, защото след това ще трябва непрекъснато да го доказвам. Представи си само в какъв ад би се превърнал живота на Супермен, ако се беше оженил за Лоис Лейн! Тя би очаквала толкова много от него!

— Както и да е — продължи Керъл, — дори и да не го признаваш, О’Брайън знае, че ти си спасил неговия живот, а в случая това е важното.

— Така ли?

— Е, и преди бях сигурна, че агенцията по осиновяване ще ни одобри. Но вече няма ни най-малко съмнение в това.

— Понякога не всичко…

— Не — прекъсна го тя. — О’Брайън ще направи всичко за тебе, след като ти му спаси живота. Няма друга възможност. Той ще завърти Комитета по препоръките около малкия си пръст.

Пол премигна, след това на лицето му бавно грейна усмивка.

— Проклет да съм. Изобщо не помислих за това.

— Ти си герой, татко.

Ами… може и да съм, мамо.

— Струва ми се, че предпочитам „мам“.

— А аз предпочитам „тате“.

— Какво ще кажеш за „пап“?

— „Пап“ не е обръщение. То е звукът, когато излита тапата на шампанското.

— Да не би да намекваш за празнуване? — попита тя.

— Мислех си, дали да не облечем по някой халат, да се замъкнем долу в кухнята и да му направим една ранна вечеря. Ако си гладна, само това е изходът.

— Прегладняла съм.

— Ти може да направиш салатата от гъби — обясни той. — А аз ще забъркам любимата си каша „Алфредо“. Имаме и бутилка-две от хубавото сухо на мама, което пазим за специални случаи. Ще ги отворим, ще натъпчем чиниите си догоре с каша „Алфредо“ и гъби, ще се върнем тука и ще вечеряме в леглото.

— И ще гледаме новините по телевизията, докато хапваме.

— А после цялата вечер ще четем трилъри и ще пием шампанско, докато очите ни почнат да се затварят сами.

— Звучи чудесно, греховно и мързеливо — каза тя.

Повечето вечери той прекарваше поне два часа в препрочитане и редактиране на романа си. А и вечерите, когато Керъл не трябваше да наваксва нещо в своята работа, също бяха редки.

Докато обличаха халатите и обуваха домашните чехли, Пол каза:

— Вече трябва да свикваме да не работим винаги вечер. Ще се наложа да прекарваме доста време с детето. Дължим му го.

— Или на него, или на нея.

— Или — на тях — добави той.

Очите й заблестяха.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да осиновим повече от едно?

— Разбира се — след като веднъж докажем, че се справяме с първото. В края на краищата — каза той с лека самоирония, — не съм ли аз героят, който спаси живота на добрия, стар О’Брайън?

Докато слизаха към кухнята, по средата на стълбите, тя спря, обърна се и го прегърна.

— Ще имаме истинско семейство.

— Така изглежда.

— О, Пол, изобщо не си спомням да съм била толкова щастлива някога. Кажи ми, ме винаги ще се чувствам така.

Той също я прегърна и беше чудесно, че я държи до себе си. Ако се замисли човек, обичта беше дори по-хубава от секса; да усещаш, че някой има нужда от тебе и те обича беше нещо повече от правенето на любов.

— Кажи ми, че всичко ще е наред — продължи тя.

— Нищо няма да ни попречи, ти винаги ще се чувстваш така и аз се радвам, че си толкова щастлива. Тъй. Как беше?

Тя целуна брадичката и ъглите на устата му, а той я целуна по носа.

— А сега — каза Пол, — извинете моля, ще ми позволите ли да хапна малко от кашата преди да съм задъвкал собствения си език?

— Толкова си романтичен.

— Дори и романтичните огладняват.

Когато стигнаха края на стълбите, ги изненада внезапен, силен звук като от удари на чук. Ударите следваха един след друг, но неритмично: Дум, дум, дум — дум — дум — дум, дум — дум…

Керъл каза:

— По дяволите, това пък какво е?

— Иде някъде отвън… и над нас.

Стояха на последното стъпало и гледаха нагоре и назад към втория етаж.

Дум, дум — дум, дум, дум…

— Проклятие — рече Пол. — Бас държа, че някой от кепенците се е разхлабил от вятъра.

Ослушаха се за миг, после той въздъхна:

— Ще трябва да изляза навън и да го оправя.

— Сега? В дъжда?

— Ако не направя нищо, вятърът може да го откъсне от рамката. Или, което е по-лошо, цяла вечер ще виси и потраква. Нито ние ще спим, нито половината от съседите.

Тя се намръщи.

— А светкавиците… Пол, след всичко, което се случи, не мисля, че е нужно да рискуваш върху някоя клатеща се стълба посред бурята.

И на него не му се нравеше тази мисъл. Само като си представи, че е стъпил високо на дървената стълба сред гръмотевиците, косата му се изправи.

Тя продължи да настоява:

— Не искам да излизаш навън, щом…

Ударите замлъкнаха.

Те почакаха.

Вятър. Шум от дъждовни капки. Клоните на дърво, които тихо поскърцват от допира с някоя стена.

Накрая Пол каза:

— Твърде късно. Ако е било капак на прозорец, вече е отлетял. — Не го чух да пада.

— Не може да вдигне много шум, ако падне в тревата или храсталаците.

— Значи не е нужно да излизаш навън в дъжда — рече тя, пресичайки фоайето пред малкия коридор, водещ към кухнята.

Той я последва.

— Да, но сега ще се наложи по-голям ремонт.

Влязоха в кухнята и стъпките им отекнаха кухо по пода от керамични плочки, когато тя каза:

— Не се грижи за това до утре или даже до вдругиден. Точно сега трябва да се погрижиш за друго — разбъркването на кашата. Не я оставяй да се пресече.

Докато сваляше един меден тиган, окачен заедно с много други блестящи прибори и съдове над шкафовете и кухненските уреди, той се престори на обиден от нейната забележка.

— Допускал ли съм някога сосът за кашата да се пресече?

— Струва ми се, че последния път, когато го прави, той беше…

— Никога не е бил!

— Да — продължи тя с дразнеща интонация. — Да, последния път определено не беше на висота — тя извади пластмасова торбичка с гъби от големия лъскав хладилник. — Въпреки че като ти казвам това, ме боли сърцето, сосът на твоята последна каша „Алфредо“ беше на бучки като дюшек в мотел, където се нощува за десет долара.

— Какво долно обвинение! Прочее, откога си такава специалистка по мотелите с десетдоларова нощувка? Да не би да имаш таен живот, за който е крайно време да ми кажеш?

Докато приготвяха вечерята, бъбреха за това-онова, подкачаха се доста и от време на време опитваха да се разсмиват. На Пол му се стори, че светът се свива, докато накрая в него останаха само те двамата. Вселената се смали и стана не по-голяма от уютната, добре позната кухня.

Тогава проблесна светкавица и някак развали приятното настроение. Не беше голяма, изобщо не приличаше на ослепителните и разрушителни светкавици, които паднаха пред офиса на О’Брайън преди няколко часа. И все пак тя прекъсна Пол по средата на изречението, блясъкът отвлече неговото внимание и погледът му се спря върху издължения прозорец с много стъкла зад мивката. В задния двор дърветата сякаш се гърчеха, блестяха и трепереха в премигващата светлина на бурята и му се стори, че вижда не самите дървета, а техните отражения в повърхността на някое езеро.

Изведнъж долови с крайчеца на окото си друго движение, въпреки че не беше сигурен какво точно е видял. Освен че следобедът беше сив и мрачен, сега постепенно го изместваше ранната вечерна тъмнина и всичко бе забулено в лека мъгла. Дворът беше пълен със сенки. Малкото дневна светлина беше измамна, съвсем бледа; вместо да осветява, тя изопачаваше предметите, до които се докосваше. В пейзажа на тези полусенки нещо изведнъж изскочи зад големия дънер на стар дъб, прекоси бързо откритото затревено пространство и се скри зад един люляков храст.

Керъл попита:

— Пол? Какво става?

— Има някой в двора.

— В този дъжд? Кой?

— Не знам.

Тя се приближи до него и също погледна през прозореца.

— Не виждам никого.

— Някой притича от дъба до люляковия храст. Беше приведен и се движеше доста бързо.

— Как изглеждаше?

— Не мога да ти кажа. Дори не съм сигурен, че беше мъж. Може да е била и жена.

— А може би само някое куче.

— Твърде голямо.

— Може да е бил Джаспър.

Джаспър беше голямото куче датска порода на семейство Ханрахан, които живееха през три къщи на същата улица. Той беше едро и добродушно животно с умни очи, проявяваше учудваща поносимост към малки деца и влечение към бисквитите „Орео“.

— Не могат да пуснат Джаспър навън в такова време — каза Пол. — Те го глезят тоя пес.

Отново проблесна слаба светкавица, един свиреп порив на вятъра заклати дърветата напред-назад, дъждът заваля по-силно от преди — и в средата на тоя порой нещо изтича иззад люляковия храст.

— Ето го! — викна Пол.

Натрапникът се наведе ниско, прикрит от дъжда и мъглата, сянка сред многото сенки. Светкавицата го освети съвсем кратко и така изкриви неговите черти, че истинският му лик остана мъчително близо до реалното възприятие, но не се разкри до края пред Пол. После хукна на подскоци към тухлената ограда на имота, изчезна за миг в облак от особено гъста мъгла, показа се отново като черен силует с неясни очертания, след това смени посоката и тръгна успоредно на оградата към входа в северозападния ъгъл на задния двор. Докато през тъмното небе преминаваха следващите светкавици, неканеният гост тичаше на електрично-синия им фон, после премина през отворената врата, оттам излезе на улицата и изчезна.

— Кучето е — каза Керъл.

Пол сви вежди.

— Помислих, че виждам…

— Какво?

— Лице. Жена, която погледна назад… само за секунда, докато минаваше през вратата.

— Не — рече Керъл. — Това беше Джаспър.

— Ти видя ли го?

— Да.

— Ясно?

— Е, не, не съвсем ясно. Но достатъчно за да разбера, че беше куче с размери на малко пони, а Джаспър е единственият звяр наоколо, който отговаря на това описание.

— В такъв случай Джаспър трябва да е доста поумнял.

Керъл премигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че е трябвало да вдигне резето на вратата за да се вмъкне в двора. Никога не е умеел да прави този номер.

— О, разбира се, че не е. Сигурно ние сме я оставили отворена.

Пол поклати глава.

— Сигурен съм, че беше затворена, когато влязохме с колата преди малко.

— Затворена, може би — но не и заключена. Отворила се е от вятъра и Джаспър е влязъл да огледа вътре.

Пол се вгледа в разкъсваната от дъжда мъгла, която блестеше слабо от последните бледи лъчи на дневната светлина.

— Сигурно си права — каза той, въпреки че не беше съвсем убеден. — По-добре да изляза и да пусна резето.

— Не, недей — възпротиви се веднага Керъл. — Не и докато продължава бурята.

— Виж сега, захарче, не е нужно да скачам в леглото и да крия главата си под завивките всеки път, когато навън има малко гръмотевици — само заради станалото този следобед.

— Не искам от тебе подобно нещо — отвърна тя. — Но преди да се разтанцуваш под дъжда като Джийн Кели, си длъжен да изчакаш, докато мине моята уплаха от днешната случка. Спомените ми още са съвсем ясни и не искам да стоя тука и да те гледам как подскачаш между светкавиците по поляната.

— Всичко ще стане само за секунда и…

— Слушай, ти май опитваш да се измъкнеш от приготвянето на твоя специалитет? — попита тя, като вдигна въпросително глава и го изгледа подозрително.

— Естествено, че не се опитвам. Ще го довърша веднага след като изляза и залостя вратата.

— Знам накъде биеш, господине — каза тя самоуверено. — Надяваш се да те удари гръм, защото знаеш, че кашата ти ще бъде на бучки и просто не можеш да понесеш това унижение.

— Това е долна измама — отговори той, като неусетно продължи предишната игра. — Аз правя най-фината каша „Алфредо“ от тази страна на Рим. По-фина и нежна дори от бедрата на София Лорен.

— Аз знам само това, че последния път, когато я прави, тя беше на бучки като купешка овесена каша.

— Доколкото си спомням, преди малко обяви, че е била на буци като дюшек в долен мотел с десетдоларова нощувка.

Тя вдигна гордо глава.

— Знаеш, че аз съм жена, чийто речник не се изчерпва само с едно сравнение.

— Чудесно знам.

— И тъй, ще готвиш ли — или ще се измъкнеш навън като страхливец за да те тресне гръм?

— Ще те накарам да си изядеш обратно думите — отговори той.

Тя продължи усмихната:

— Това ще е по-лесно, отколкото да ям твоята каша на бучки.

Той също се засмя:

— Е добре, добре. Печелиш. Мога да залостя вратата и утре сутринта.

Пол застана отново до печката, а тя се върна при дъската за рязане и се зае с дребните глави лук и магданоза за салатата.

Той знаеше, че Керъл вероятно има право за натрапника. Сигурно е бил Джаспър, увлечен от преследването на някоя котка или търсещ минувачи с по-меко сърце, които ще му дадат бисквитки. А това, което помисли, че е видял — леко изкривеното, лунно-бледо лице на жена, в чиито очи се отразяват светкавици, с уста, като че ръмжаща от омраза или ярост — сигурно е било просто игра на светлините и сенките. И въпреки това, след видяното в него остана някакво неясно напрежение. Не можа да си върне съвсем усещането за топлина и уют, което изпитваше точно преди да погледне през прозореца.

Грейс Митовски напълни жълтата пластмасова купичка с котешка храна „Мяу Микс“ и я постави в ъгъла до кухненската врата.

— Пис-пис-пис.

Аристофан не отговори.

Кухнята не беше любимата стая на Ари, защото само там не му бе разрешено да се катери където пожелае. Но и така катеренето не му се удаваше много. Липсваше му авантюристичния дух на много други котки и затова обикновено се излежаваше на пода. Но въпреки че не изгаряше от желание да подскача по кухненските рафтове, той не желаеше някой да му забранява. Като повечето котки и той се противеше на всякаква дисциплина и презираше правилата. Обаче, колкото и да не обичаше кухнята, никога не пропускаше да се появи точно навреме за обяд. Обикновено вече се навърташе нетърпеливо около купичката си, когато Грейс се канеше да я напълни.

Тя повиши глас:

— Пис-пис-пис.

Отникъде не се чу „мяу“. Аристофан не притича, както обичайно, с леко извита нагоре опашка, нетърпеливо чакаш обяда си.

— Ари — Ари — Ари! Супата ти е сложена, глупав котарако.

Тя остави кутийката с котешка храна и започна да мие ръцете си на мивката.

Дум, дум — дум!

Звукът като от чук — един мощен удар, последван от още два почти без пауза, също толкова мощни — дойде тъй внезапно и беше толкова силен, че Грейс подскочи от изненада и почти изтърва малката кърпа, с която бършеше ръцете си. Звукът се чу от предната част на къщата. Тя се ослуша за момент — чуваше само виенето на вятъра и потракването на дъжда и изведнъж…

Дум! Дум!

Тя окачи кърпата и излезе в коридора на долния етаж.

Дум — дум — дум!

Тръгна колебливо по коридора към външната врата и включи лампата на верандата. На вратата имаше шпионка, чиито лещи осигуряваха широка панорама. Не видя никого; изглежда посетителят си беше тръгнал.

ДУМ!

Този удар беше нанесен с такава сила, че Грейс се зачуди дали вратата няма да излети от пантите си. Чу се звук като от чупене на дърво и отскачайки назад, тя очакваше да види как вратата пада на трески върху пода на коридора. Но вратата си стоеше здраво на мястото, въпреки че шумно се блъскаше в касата; езикът на бравата се удряше силно в отворите на металната пластина.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

— Престани! — изкрещя тя. — Кой си ти? Кой е там?

Ударите спряха и тя помисли, че чува самодоволен смях.

Чудеше се да вика полицията или да вземе пистолета, който държеше в нощното си шкафче, но когато чу смеха, промени своето решение. И без чужда помощ щеше да се справи с няколко хлапета. Още не беше толкова стара, безсилна и крехка, че заради някаква банда досадни гаменчета да й помагат ченгетата.

Дръпна внимателно завесата на дългия, тесен прозорец до вратата. Напрегната, готова да отстъпи веднага, ако някой направи застрашително движение към стъклото, тя погледна навън. На верандата нямаше никого.

Отново чу смеха. Беше висок, звучен, момичешки глас.

Като пусна отново завесата върху прозореца, тя се обърна към вратата, отключи я и стъпи на прага.

Нощният вятър беше режещ и влажен. От извитите стрехи на верандата валеше дъжд.

Точно пред къщата потайните нападатели можеха да си намерят поне стотина скривалища. Точно зад парапета шумяха от вятъра гъсто израсналите клони на храстите, а жълтеникавата светлина на крушката срещу насекоми от тавана едва осветяваше средата на верандата. Пътеката, водеща от края на стъпалата към улицата, минаваше между две редици жив плет, който изглеждаше синьо-черен в тъмното. Сред множеството нощни сенки тя не можеше да види нито едно от гаменчетата.

Грейс остана на място и се заслуша.

Някъде далеч отекваше гръм, но в тъмнината не се чуваше смях и кикотене.

— Може и да не са били хлапета.

— А кой тогава?

— Всяка вечер ги гледаш по телевизионните новини. Ония с железните погледи, които разстрелват, колят и душат хора за удоволствие. Те изглежда вече са навсякъде — безделници, психопати.

— Това не беше смях на възрастен човек. Правят го деца.

— И все пак не е ли по-добре да вляза вътре и да затворя вратата.

— Престани да разсъждаваш като уплашена стара дама, по дяволите!

Не беше в реда на нещата да я тормозят някои от съседските деца, защото беше в отлични отношения с всичките. Разбира се, тези деца може би не живееха наблизо. Само на няколко пресечки оттук тя вече не познаваше никого.

Обърна се и огледа външната страна на вратата. Нямаше никакви следи от непрекъснатите яки удари само преди секунди. В дървото нямаше нарези, не беше пропукано; дори не бе надраскано.

Остана много учудена, защото бе сигурна, че чува как дървото се чупи. Нима децата можеха да използват някакъв инструмент, който да вдигне целия този шум без да остави ни най-малка следа по вратата? Торбички с бобени зърна или нещо подобно? Не. С тази торбичка не може да се нанасят такива ужасяващи удари; всъщност звукът от биенето на торбичката по вратата можеше да бъде твърде силен, да, наистина силен, ако я размахва някой доста як човек, но не можеше да е тъй рязък и отчетлив.

Тя отново огледа бавно и внимателно двора. Не се движеше нищо, освен развените от вятъра листа.

Гледа и се ослушва почти минута. Би стояла и още, дори и само за да докаже на някои палави беляджии, че не е някоя страхлива стара дама, която може лесно да бъде уплашена; но въздухът беше много влажен и студен и тя започна да се притеснява от възможната настинка.

Влезе вътре и затвори вратата.

Постоя малко с ръка върху дръжката на бравата, очаквайки хлапетата да се върнат веднага. Още при първия удар щеше да отвори рязко и да ги хване на място, преди да са успели да хукнат към някое скривалище.

Изминаха две минути. Три минути. Пет.

Никой не започна да удря по вратата, а това определено беше доста странно. За малките хулигани удоволствието не беше толкова в първото, колкото във второто, третото и четвъртото нападение; намерението им не беше да изненадат някого, а да го измъчват.

Очевидно предизвикателната й поза и държание пред вратата ги бяха стреснали. Най-вероятно вече търсеха по-податлива жертва в някоя друга къща.

Тя щракна със заключалката.

Що за родители бяха тези, които оставяха децата си да играят навън в тази гръмотевична, изпълнена с електричество буря?

Клатейки неодобрително глава, учудена от безотговорността на някои родители, Грейс тръгна обратно по коридора и при всяка стъпка очакваше отново да чуе ударите. Но удари нямаше.

Беше решила да хапне лека и калорична вечеря от варени зеленчуци, поръсени със сирене „Чедар“, гарнирани с една-две филии домашно печен царевичен хляб, но още не бе гладна. Реши да гледа вечерните новини по Ей-Би-Си преди да приготви вечерята — макар и да знаеше, че при това състояние на съвременния свят репортажите могат съвсем да я откажат от храната.

Още преди да е успяла да включи телевизора в кабинета за да чуе последните жестокости, видя, че върху седалката на голямото й кресло цари невероятна бъркотия. Секунда-две не можа да направи нищо — просто гледаше с неверие опустошенията: стотици перца; разкъсан плат; отскубнати цветни нишки, които преди представляваха пъстра бродерия, а сега вместо шарки имаше ярко оцветена безсмислена мешавица сред разхвърляната перушина. Преди две години Керъл Трейси й подари комплект от три малки, невероятно красиви, ръчно бродирани възглавнички. Единият от тези дарове лежеше върху креслото, разкъсан на парченца.

Аристофан.

Ари не беше правил такива бели откакто бе малко коте. Подобно разрушително поведение изобщо не беше характерно за него, но не можеше да е виновен друг. Единствено той оставаше сериозно заподозрян.

— Ари! Къде се криеш, подъл сиамецо?

Тя тръгна към кухнята.

Аристофан стоеше до своята жълта купичка и хапваше „Мяу Микс“. Погледна я, когато тя влезе в стаята.

— Кажи ми, четирикрако космато страшилище — започна тя, — какво, по дяволите, ти става днес?

Аристофан премигна, изсумтя, отри муцуна с едната си лапа и отново се залови за вечерята с високомерно котешко безразличие към нейното вълнение и недоволство.

По-късно същата вечер, в тъмната спалня, Керъл Трейси гледаше към невидимия таван и слушаше тихото и равномерно дишане на мъжа си. Той беше заспал само преди няколко минути.

Нощта беше тиха. Дъждът спря, а светкавиците вече не разтърсваха небето. Само вятърът от време на време свистеше по керемидения покрив и въздишаше уморено от прозорците, но не с предишната ярост.

Керъл изпитваше приятното чувство, че едва се държи пред границите на съня. Главата й беше леко замаяна от шампанското, което отпиваше на бавни глътки цяла вечер, и усещаше, че плава в топла вода, а по нея се плискат малки вълнички.

Мислеше в просъница за детето, което щяха да осиновят, опитваше се да си представи как ще изглежда. В нейното въображение имаше цяла галерия сладки детски личица. Ако беше още бебе, а не три — или четиригодишно, щяха да го кръстят сами: за момче — Джейсън, а за момиче — Джулия. Керъл се люшкаше върху тънката линия, разделяща бодърстването от сънищата, повтаряйки отново и отново тези имена наум: Джейсън, Джулия, Джейсън, Джулия, Джейсън…

Пропадайки отвъд линията, в дълбокия кладенец на съня, отново я споходи противната, натрапчива мисъл, срещу която тъй упорито се съпротивляваше цял ден: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете.

После попадна в някакво странно място без много светлина, където някакво създание съскаше и мърмореше монотонно точно до нея, но оставаше невидимо; а мораво-кехлибарените сенки наоколо придобиха плът и започнаха да се трупат около нея заплашително. В това непознато място кошмарът изплуваше с бесния, разтърсващ нервите ритъм в музиката на самоук пианист.

Отначало тя тичаше в непрогледна тъмнина, а после изведнъж започна да преминава бързо през стаите на голяма къща, заобикаляйки лабиринт от мебели, прекатури една нощна лампа, удари крака си в острия ръб на някакъв бюфет, препъна се и почти падна в края на персийски килим. Втурна се през сводеста врата в дълъг коридор, после погледна назад към стаята, откъдето беше дошла, но тя вече не бе там. Къщата съществуваше само пред нея, отзад имаше само абсолютна, пълна чернота. Чернота… и в нея — някакъв блясък. Отражение. Кратко просветване. Сребрист, движещ се предмет. Той се поклащаше напред-назад, изчезваше в мрака, след това проблясваше отново, наляво-надясно, ту — видим, ту — невидим, нещо като махало, но никога достатъчно близо, за да каже със сигурност. Въпреки че не виждаше добре сребристия предмет, беше й ясно, че той се движи към нея и знаеше, че трябва да се отдръпне от него или ще умре. Втурна се по коридора към долния край на някаква стълба и се качи бързо на втория етаж. Погледна назад и надолу, но стълбите вече ги нямаше. Само една мастиленочерна бездна. И после — краткият блясък на нещо, люлеещо се напред-назад в тая чернота… отново… и отново… като включен метроном. Тя се втурна в спалнята, тръшна вратата, грабна един стол с намерение да го постави под дръжката на бравата и откри, че докато беше с гръб към нея, вратата бе изчезнала, а също и стената, в която се намираше. Мястото на стената сега бе заето от пъклен мрак. И един сребрист блясък. Близо. Още по-близо. Тя изпищя, но от гърлото й не излезе никакъв звук, тайнствено светещият предмет премина над нейната глава и…

(Дум!)

„Това е нещо повече от сън“, помисли тя отчаяно. Много повече. Това е спомен, предсказание, предупреждение. Това е…

(Дум!)

… тя тичаше вече в друга къща, съвсем различна от първата. Беше по-малка, с по-непретенциозна мебелировка. Не знаеше точно къде е, но знаеше, че и преди е била там. Къщата й беше позната, както и първата. Влезе бързо през една врата в кухнята. Върху масата стояха две обезобразени, кървави глави. Едната беше мъжка, а другата — женска. Тя ги позна, чувстваше, че са нейни близки, но не можеше да се сети за имената им. Четирите мъртви очи бяха широко отворени, но безжизнени; устите — зейнали, а подутите езици стърчаха над моравите устни. Керъл стоеше хипнотизирана пред тази жестока гледка, когато мъртвите очи се завъртяха в кухините си и се втренчиха в нея. Студените устни се извиха в ледени усмивки. Керъл се обърна с намерение да побегне, но зад нея имаше само пустота и блясък, отразен в твърдата повърхност на нещо сребристо, и тогава…

(Дум!)

… сега тя тичаше по планинска ливада в червеникавата светлина на късен следобед. Тревата беше висока до коленете, а пред нея се изправяха дървета. Когато погледна през рамо, поляната отзад вече я нямаше. Само чернота, като преди. И онова ритмично махащо, блещукащо и упорито приближаващо се нещо, чието име тя не можеше да определи точно. Дишайки тежко и с разтуптяно сърце, тя затича по-силно, стигна до дърветата, погледна още един път назад, видя, че не е бягала достатъчно бързо за да се изплъзне, извика, и…

(Дум!)

Доста дълго в кошмара се редуваха трите места — от първата къща — на поляната, оттам — във втората къща, после отново поляната и първата къща — докато най-накрая тя се събуди със заседнал в гърлото вик. Изправи се в леглото, трепереше. Чувстваше студ, макар и да лепнеше от пот; спеше само по фланелка и бикини, които бяха залепени за кожата й от неприятната влага. Страшният звук от кошмара продължаваше да ехти в нейното съзнание — дум, дум, дум — дум, дум — и тя разбра, че нейното подсъзнание е заело този звук от действителността, от хлопането на разхлабения от вятъра капак, изненадало нея и Пол по-рано, през деня. Постепенно звукът като от чук отслабна и се сля с туптенето на сърцето й.

Тя дръпна завивките и пусна босите си нозе на пода. Седна в края на дюшека и обгърна тялото си с ръце.

Вече бе утро. Зад краищата на завесите прозираше сива светлина; беше твърде слаба за да се видят орнаментите по мебелите, но достатъчно ярка да направи сенките по-дълбоки и да изопачи всички форми — от това стаята изглеждаше съвсем непозната.

Дъждът спря два часа преди тя да легне, но бурята отново бе възвърнала предишната си сила по време на съня й. Дъждът барабанеше по покрива и бълбукаше в улуците и водосточните тръби. Слаби гръмотевици ехтяха като далечна оръдейна стрелба.

Пол още спеше, похърквайки тихо.

Керъл знаеше, че не е възможно отново да заспи. Независимо дали й харесваше или не, дали си бе починала или не, денят за нея вече започваше.

Без да включва лампата в стаята, тя влезе в голямата баня. В бледата утринна светлина смъкна от себе си мократа фланелка и бикините. Докато се сапунисваше под душа, се замисли за кошмара, който беше значително по-ярък от всичките й предишни сънища.

Този странен, късащ нервите звук — дум, дум — беше най-страшното в съня и споменът за него още я преследваше. Това не бяха обикновени удари на чук или секира, те кънтяха по необикновен начин, бяха твърде резки, в тях имаше някаква твърдост, чийто произход тя не можеше да определи точно. Затова реши, че подсъзнанието й не е заело просто шума от разхлабените кепенци. Ужасяващият звук в нейния сън бе причинен от нещо доста по-страшно отколкото хлопането на увиснала дъска. Освен това тя беше сигурна, че и друг път е чувала абсолютно същия звук. Но не в кошмар. В действителност. На друго място… преди много време…

Остави горещата вода да я залива, отмивайки сапуна, и опита да си припомни къде и кога е чувала точно същите изнервящи удари, защото изведнъж реши, че за нея е много важно да знае това. Без да разбира защо, усещаше смътно, че нещо я заплашва, докато не успее да се досети за източника на този звук. Но тези опити само я измъчваха, защото не можеше да прескочи отвъд границите на своите спомени — като досадното усещане, когато не можем да се досетим за заглавието на често слушана музикална пиеса.

Четвърта глава

В девет без четвърт, след закуска, Керъл тръгна на работа, а Пол се качи в малката спалня на горния етаж, превърната от него в кабинет. Бе създал спартанска атмосфера за да не се разсейва като пише. Белите стени бяха голи, по тях нямаше никакви украшения, нито една картина. В стаята се намираха само едно евтино бюро, машинописен стол, електрическа пишеща машина, чаша натъпкана с моливи и писалки, дълбоко сандъче, което в момента съдържаше почти двеста страници от започнатия през тази ваканция роман, телефон, етажерка с три рафта справочна литература, малко резервоарче за чиста вода в единия ъгъл и неголяма маса, върху която стоеше машинка за кафе „Мистър Кофи“.

Както винаги и тази сутрин първата му работа беше да си приготви каничка кафе. Точно когато натисна копчето „ВАРЕНЕ“ и сипа вода в горната част на машинката, телефонът звънна. Той се подпря върху ръба на бюрото и вдигна слушалката.

— Ало.

— Пол ли е? Обажда се Грейс Митовски.

— Добро утро, драга. Как си днес?

— Е, старите кокали не понасят много-много дъждовното време, но иначе се справям.

Пол се усмихна.

— Слушай, сигурен съм, че още разполагаш с много повече младежки сили от мене.

— Глупости. Ти сам си налагаш да работиш твърде много, защото имаш комплекс за вина, че си мързелив. В тебе има повече енергия, отколкото в ядрен реактор.

Той се засмя с глас.

— Не ми прави психоанализи, Грейс. Стигат ми и тези на жена ми.

— Като споменахме за нея…

— Съжалявам, изтърва я преди минутка. Сигурно ще я хванеш в офиса след половин час.

Грейс се поколеба.

Горещото кафе започна да бълбука в каничката от термоустойчиво стъкло и ароматът му бързо изпълни стаята.

Пол усети, че в нерешителността на Грейс има някакво напрежение и я попита:

— Нещо не е наред ли?

— Ами… — тя се покашля нервно. — Пол, как е тя? Да не е болна или да има някакви проблеми?

— Керъл? О, не. Разбира се, че не.

— Сигурен ли си? Знаеш, това момиче ми е като собствена дъщеря. Искам да знам, ако нещо не е съвсем в ред.

— Съвсем добре е. Наистина. Всъщност миналата седмица беше на физически преглед за одобрение. Агенцията по осиновяване го изисква. И двамата спечелихме овации.

Грейс пак замълча.

Пол се понамръщи.

— Защо така изведнъж се разтревожи?

— Е… ти ще си помислиш, че на старата Грейси вече й похлопва дъската, но сънувах два обезпокоителни кошмара, първия — докато дремех вчера, втория — снощи, и Керъл присъстваше и в двата. Сънувам рядко, затова ако ми се случи два пъти един след друг и все се събуждам с чувството, че трябва да предупредя Керъл…

— Да я предупредиш за какво?

— Не знам. Всичко, което си спомням за сънищата е това, че Керъл беше в тях. Събудих се с мисълта: То иде. Трябва да предупредя Керъл, че се приближава. Зная, че звучи глупаво. И не ме питай какво може да е „то“. Не си спомням. Но чувствам, че Керъл е в опасност. Бог ми е свидетел, аз не вярвам в пророчески сънища и тем подобни щуротии. Поне мисля, че не вярвам — и все пак, ето че ти се обаждам точно за това.

Кафето беше готово. Пол се наведе и изключи нагревателя.

— Странното е, че вчера Керъл и аз едва не бяхме ранени в един смешен инцидент — и той й разказа за катастрофата в офиса на О’Брайън.

— Мили Боже — рече тя, — видях тези светкавици, когато се събудих вчера следобед, но изобщо не ми мина през ума, че ти и Керъл… че светкавиците са точно това, което аз… онова, от моя сън — о, по дяволите! Страх ме е да го кажа на глас, защото ще ме помислиш за суеверна бабичка, но ето, казвам го: Наистина ли имаше нещо пророческо в тоя сън? Дали не съм предвидила удара на светкавицата само минути преди да се случи всичко?

— Ако не друго — каза Пол с неприятно чувство, — това поне е забележително съвпадение.

Замълчаха за миг, замислиха се, и тогава тя продължи:

— Чуй, Пол, не се спомням някога да сме обсъждали нашироко тази тема, но все пак ми кажи — вярващ ли в пророчески сънища, ясновидство или други подобни неща?

— Нито вярвам, нито не вярвам. Всъщност изобщо не съм успял да си съставя мнение.

— А аз винаги съм се отнасяла толкова предубедено към тези работи. Винаги съм считала, че са само лъжи, заблуди или просто обикновени безсмислици. Но след това…

— Преосмисляш.

— Нека кажем, че се е появило съвсем мъничко съмнение. И сега се тревожа за Керъл повече, отколкото преди малко, когато ти се обадих.

— Защо? Нали ти казах, че по нея няма дори драскотина.

— Тя се е изплъзнала веднъж, но аз сънувах два кошмара и единия от тях — часове след светкавиците. И може би „то“ е нещо друго. Искам да кажа, че щом в първия е имало малко истина, то вероятно ще има и във втория. Боже, и това ако не е лудост! Достатъчно е да повярваш само в нещо мъничко и цялата безсмислица те повлича след себе си адски бързо. Но съм безсилна да спра това. Все още се тревожа за нея.

— Дори и първият ти сън да е бил пророчески — каза Пол, — вторият, изглежда, просто е повторение, някакво ехо, а не съвсем друг нов сън.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Щом не ти се е случвало преди, защо трябва да ти се случва отново? Най-вероятно става дума за някакво абсурдно съвпадение… като вчерашните светкавици.

— Да. Изглежда си прав — каза тя, като че ли малко по-спокойна. — Може би се случва само веднъж. Това все някак мога да приема. Но аз не съм Едгар Кейс или Нострадамус. И мога да ти гарантирам, че никога няма да пропиша в седмичната колонка за предсказания на „Нешънъл Инкуайърър“.

Пол се разсмя.

— Но въпреки това — продължи тя, — щеше да е добре, ако можех да си спомня точно какво се случи и в двата кошмара.

Поговориха още малко и след като Пол остави слушалката, продължи секунда-две да я гледа намръщено. Макар и да беше почти убеден в това, че сънуваните от Грейс кошмари точно сега са просто необичайно съвпадение, те все пак го вълнуваха, и то по-дълбоко, отколкото му изглеждаше уместно.

То иде.

Още в момента, когато Грейс произнесе тези две думи, Пол усети хладина, пронизваща цялото му тяло.

То иде.

„Съвпадение“, повтори си той. „Чисто съвпадение, пълна глупост. Не му обръщай внимание.“

Постепенно започна да усеща отново силния аромат на горещо кафе. Надигна се от ръба на бюрото и напълни малка каничка с димящата течност.

Една-две минути стоя до прозореца зад работното си място, отпиваше от кафето и гледаше мръсносивите, препускащи облаци и непрестанния дъжд. После погледна по-надолу, към задния двор, и веднага си спомни за неканения посетител, когото видя снощи, докато двамата с Керъл приготвяха вечерята: това осветено за момент, бледо, изкривено, синьо от светкавицата лице; лице на жена; блестящи очи; уста, извита като че ръмжи от омраза и ярост. Или пък просто бе нахлул Джаспър, онова куче голяма датска порода, преобразено от измамната светлина.

ДУМ!

Звукът беше толкова силен и неочакван, че Пол подскочи от изненада. Ако каничката му не беше полупразна, щеше да залее целия килим.

ДУМ! ДУМ!

Не бе възможно да е същият капак, чието потракване чуха снощи, защото то щеше да ги тормози цяла вечер. А това вече означаваше двойно по-голям ремонт.

„Господи, помисли той, старото имение се разпада пред собствените ми уши.“

ДУМ!

Източникът на звука се намираше някъде наблизо, всъщност толкова близо, като че ударите бяха в самата стая.

Пол долепи чело до хладното стъкло на прозореца, огледа се вляво, после вдясно — опитваше се да разбере дали двата капака са на място. Доколкото виждаше, бяха здраво закрепени.

Дум, дум — дум, дум, дум…

Звукът стана по-тих, но придоби постоянен, накъсан ритъм, по-дразнещ дори от силните удари. И сега сякаш идеше от друга част на къщата.

Въпреки че нямаше никакво желание да се катери по стълба и да поправя кепенци в дъжда, трябваше да стори точно това, защото не би написал нито ред, ако това постоянно тракане го разсейваше непрекъснато. Тази сутрин поне нямаше светкавици.

Остави каничката върху работната маса й се запъти навън. Още преди да стигне вратата, телефонът звънна.

„Значи пак започва един от ония дни“, помисли той е досада.

После разбра, че капакът е престанал да трака веднага след като телефонът звънна. Може би вятърът го бе изкъртил от стената, а в такъв случай ремонтът можеше да почака, докато времето се оправи.

Върна се до бюрото и вдигна телефона. Беше Алфред О’Брайън, обаждаше се от агенцията за осиновяване. Отначало думите им звучаха доста неловко и Пол почувства притеснение. О’Брайън настояваше да изрази своята благодарност:

— Вие ми спасихте живота, наистина!

Също толкова настойчиво повтаряше и ненужното извинение, че не е успял да изрази тази благодарност вчера, веднага след инцидента в офиса:

— Но бях толкова развълнуван, бях онемял, просто не можех да мисля достатъчно ясно за да ви благодаря, а това е непростимо от моя страна.

Всеки път, когато Пол възразяваше при споменаването на думи като „героичен“ и „храбър“, О’Брайън ставаше още по-красноречив. Затова Пол започна да премълчава своите възражения и го остави да излива душата си; О’Брайън беше решен да пречисти съвестта си почти по същия начин, по който премахваше миниатюрните бели нишки от своето сако. Накрая изглежда реши, че е изкупил вината за безразсъдната си (както си бе въобразил) постъпка и Пол почувства облекчение, когато разговорът промени своята тема.

За обаждането на О’Брайън имаше още една причина и сега той премина направо към нея, като че ли изведнъж също беше почувствал притеснение. Не бе могъл (той го обясни с повече извинения) да открие молбата, която семейство Трейси оставиха в неговия офис вчера.

— Разбира се, когато онова дърво се стовари през прозореца, по целия под се разхвърчаха много документи. Ужасна бъркотия. Когато ги събрахме, някои се оказаха накъсани и кални, а други — съвсем мокри от дъжда. Въпреки това Марги, моята секретарка, успя да ги подреди — освен, разбира се, вашата молба. Не можем да я намерим никъде. Предполагам, че е излетяла през някой от счупените прозорци. Не зная защо трябваше да изгубим точно вашите документи, а в реда на нещата е да имаме попълнена и подписана молба преди да предоставим вашите имена на Комитета по препоръките. Изключително съжалявам за това неудобство, господин Трейси, наистина съжалявам.

— Вината не е ваша — отговори Пол. — Ще се отбия по-късно днес за да взема нова бланка. Керъл и аз ще я попълним и подпишем довечера.

— Добре — каза О’Брайън. — Радвам се да го чуя. Трябва да ми я предадете още рано сутринта, ако желаем да не изтървем следващото заседание на Комитета. Марги се нуждае от три пълни работни дни за да получи необходимите потвърждения на информацията във вашата молба, а кажи-речи точно толкова време ни остава и до срещата на Комитета следващата сряда. Пропуснем ли това заседание, ще трябва да чакаме другото чак след две седмици.

— Ще дойда за бланката още преди обяд — увери го Пол. — А първата ми работа в петък сутринта ще бъде да ви я донеса.

Размениха си дежурните пожелания и Пол остави слушалката.

ДУМ!

Когато чу този звук, Пол се стресна и остана озадачен. Все пак трябваше да поправя кепенци. След това да отиде с колата до града за новия формуляр. После — обратно в къщи. А свършеше ли веднъж всичко това, половин ден щеше да бъде загубен напразно — без да е написал и едничка дума.

ДУМ! ДУМ!

— Проклятие — изруга той.

Дум, дум — дум, дум — дум…

Определено предстоеше един от ония дни.

Слезе до гардероба в коридора на първия етаж, където държеше дъждобрана и галошите си.

Чистачките на предното стъкло се мятаха напред-назад, напред-назад с кратко и рязко поскърцване, което караше Керъл да стиска зъби. Понаведе се малко напред към волана за да вижда по-добре през проливния дъжд.

Повърхността на улиците лъщеше; настилката беше хлъзгава, приличаше на слуз. По канавките се стичаше кална вода и образуваше мръсни локви около затлачените отводнителни решетки.

В девет и десет утринният час пик току-що бе преминал. Въпреки че по улиците имаше още доста движение, колите се движеха плавно и бързо. Всъщност, според Керъл, всички караха с твърде голяма скорост, затова тя се отпусна малко назад, но остана напрегната и предпазлива.

На две пресечки от нейния офис се оказа, че вниманието й е оправдано, но все пак не съвсем достатъчно за да предотврати неизбежното произшествие. Една млада жена влетя на улицата между два спрели пикапа без да си направи труда да се огледа, точно пред фолксвагена-бръмбар.

— Господи! — възкликна Керъл, блъскайки с крак спирачния педал толкова силно, че подскочи върху седалката.

Блондинката погледна към нея и замръзна на място, с широко отворени очи.

Въпреки че бръмбарът се движеше само с двайсет мили в час, нямаше надежда да спре навреме. Спирачките изпищяха. Отначало гумите успяха да намалят малко скоростта, но после се плъзнаха по мократа настилка.

„За Бога, не“, помисли Керъл, стомахът й се сви и тя изтръпна.

Колата удари русото момиче, то излетя нагоре и падна върху капака, после задната част на фолксвагена се плъзна вляво, точно срещу приближаващия Кадилак, той сви със свистене на спирачки и неговият шофьор наду клаксона, сякаш мислеше, че един достатъчно силен звук може по вълшебен начин да изхвърли Керъл на безопасно разстояние от пътя му, и за миг беше сигурно, че ще се сблъскат, но кадилакът прелетя покрай нея без да я одраска, може би само на един-два инча — всичко това стана за две, три или четири секунди — а в същото време блондинката се изтърколи от капака, падна вдясно — към бордюра, и едва тогава бръмбарът спря окончателно напряко на улицата, люлеейки се върху пружините си като детско конче-играчка.

От прозорците не липсваше нито един капак. Нито един. Нямаше също разхлабени и тракащи от вятъра кепенци, както бе помислил Пол.

По галоши и дъждобран с качулка той обиколи цялата къща и разгледа капаците върху всички прозорци на първия и втория етаж, но не забеляза нищо нередно. Изглежда нямаше никакви поражения от бурята.

Объркан, той отново обиколи къщата и при всяка стъпка чуваше шляпане и плясък на вода от потъващата като напоена гъба под краката му почва на двора. При втората обиколка реши да види дали някой счупен клон на дърво не се трие в стените от пристъпите на вятъра. Всички дървета се оказаха здрави.

Треперейки от необичайно студения есенен въздух, той просто постоя на двора минута-две, като въртеше глава надясно и наляво, ослушваше се за чукането, разтърсило къщата преди малко. Сега не го чуваше. Единствените звуци бяха свистенето на вятъра, виещ в дървесните клони и тихото, непрестанно шумолене на дъждовните капки, падащи върху тревата.

Накрая, с лице настръхнало от студения вятър и изсмукващия всяка топлина дъжд, той реши да прекрати търсенето, докато ударите не се повторят така, че да разбере посоката и мястото, откъдето идат. Междувременно можеше да отиде с колата в града и да вземе онези формуляри от Агенцията за осиновяване. Постави ръка върху лицето си, почувства как покълналата му брада боде, припомни си педантичната спретнатост на О’Брайън и реши, че преди да тръгне, трябва да се обръсне.

Върна се в къщата през остъклената задна веранда, като остави подгизналата си горна дреха на облицованата с винил закачалка и захвърли галошите преди да влезе в кухнята. След като затвори вратата отвътре, реши за момент да се наслади на топлия въздух.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

Къщата потрепери като че ли някакъв великан я удари с огромния си юмрук изключително силно и рязко три пъти. Над готварската печка и мивката в кухнята, където от тавана висеше окачалка за прибори и съдове, медните тенджери и тигани се заклатиха на дръжките си и зазвъняха, удряйки се един в друг.

ДУМ!

Стенният часовник затрака на своята закрепваща скоба; ако беше малко по-зле закрепен, щеше да отлети от стената и да се разбие в пода.

Пол тръгна към средата на стаята, опитвайки се да открие точната посока, от която идеха ударите.

ДУМ! ДУМ!

Вратичката на фурната се отвори рязко.

Двайсетината малки бурканчета, сбутани върху рафта за подправки започнаха да звънят едно в друго.

„По дяволите, какво става тука?“, запита се той тревожно.

ДУМ!

Обърна се бавно, слушаше, дебнеше.

Тенджерите и тиганите отново затракаха и един голям черпак се откачи и падна със звън върху плота за рязане на месо отдолу.

Пол погледна към тавана, следейки звука.

ДУМ!

Очакваше да види как мазилката се пропуква, но тя остана здрава. Но беше ясно, че звукът иде някъде отгоре.

Дум, дум — дум, дум…

Силата на ударите изведнъж намаля, те станаха по-тихи, но не замряха съвсем. Поне къщата престана да се тресе и кухненските прибори и съдове вече не звънтяха един в друг.

Пол тръгна към стълбите, решен да проследи и открие причината за това безпокойство.

Блондинката лежеше в канавката, просната по гръб, едната й ръка отпуснато простряна настрани с отворена нагоре китка, а другата — увита около корема й. По нейната златиста коса имаше кал. Под нея шуртеше три инча дълбок поток вода, носещ листа, песъчинки и парченца хартия към най-близката отточна решетка, а дългата й коса, усукана около главата, се поклащаше леко в това мътно течение.

Керъл коленичи до нея и остана потресена, когато видя, че жертвата всъщност не е жена. Беше момиче, на не повече от четиринайсет или петнайсет години. Беше изключително красива, с изящни черти и точно сега изглеждаше страшно бледа.

Освен това беше неподходящо облечена за суровото време. Носеше само бели спортни обувки, дънки и блуза на сини и бели карета. Нямаше нито дъждобран, нито чадър.

С треперещи ръце Керъл повдигна дясната ръка на момичето й докосна китката за да усети пулса й. Почувства го веднага; беше силен и равномерен.

— Слава Богу — изрече Керъл с треперещ глас. — Слава Богу, слава Богу.

Започна да оглежда момичето за кървящи рани. Изглежда нямаше сериозни външни наранявания, нито голяма загуба на кръв, само няколко малки ранички и ожулени места. Освен ако, разбира се, кръвоизливът не беше вътрешен.

Шофьорът на кадилака, висок мъж с козя брадичка, се показа иззад бръмбара и погледна раненото момиче.

— Мъртва ли е?

— Не — отвърна Керъл. Тя нежно дръпна нагоре единия клепач на момичето, после и другия. — Просто в безсъзнание. Вероятно има само леко сътресение. Някой вика ли линейка?

— Не знам — каза мъжът.

— Тогава повикайте вие. Бързо.

Той се втурна и цопна в локва, по-дълбока от горната част на обувките му.

Керъл натисна надолу брадичката на момичето; челюстта беше отпусната и устата се отвори лесно. Нямаше видими наранявания, кръв или нещо, което би могло да я задуши, езикът й беше на безопасно място.

От дъжда изникна жена със сива коса, облечена в прозрачен найлонов дъждобран и носеща чадър на червени и оранжеви ивици.

— Вината не беше ваша — каза тя на Керъл. — Видях как стана. Видях всичко. Детето се втурна пред вас без да гледа. Нищичко не можехте да направите за да го предотвратите.

— И аз също видях — намеси се снажен мъж, който не се побираше съвсем под своя черен чадър. — Видях как детето ходи по улицата, като че ли е в транс или нещо такова. Без горна дреха, без чадър. Очите й сякаш не виждаха нищо. Слезе от бордюра между тези два пикапа, остана така само няколко секунди, сякаш просто чакаше някоя кола да мине отпред, за да се хвърли под нея и да умре. За Бога, точно така беше.

— Тя не е мъртва — каза Керъл, като не можеше да спре треперенето на гласа си. — На задната седалка в колата ми има аптечка за първа помощ. Ще ми я донесе ли някой от вас?

— Разбира се — отвърна едрият мъж и тръгна към фолксвагена.

В аптечката, освен всичко друго, имаше пакет със средства срещу гълтане на езика и Керъл искаше те да са й подръка. Въпреки че състоянието на припадналото момиче не предвещаваше близка поява на конвулсии, Керъл имаше намерение да е подготвена и за най-лошото.

Започваше да се събира тълпа.

През две улици се чу приближаваща с голяма скорост сирена. Вероятно беше полицията; линейката не можеше да пристигне тъй бързо.

— Толкова красиво дете — рече жената със сива коса, гледайки към падналото момиче.

И други зяпачи измърмориха нещо в знак на съгласие.

Керъл се изправи и съблече своя шлифер. Нямаше смисъл да покрива момичето — то вече беше достатъчно мокро. Вместо това Керъл сгъна дрехата, наведе се отново и внимателно, постави импровизираната възглавница под главата на жертвата, като я повдигна малко над потока от мръсна вода.

Момичето не отвори очи, дори и не помръдна. Върху лицето й беше паднал заплетен кичур руса коса и Керъл внимателно го отмести встрани. Кожата на момичето излъчваше топлина като от треска въпреки ледения дъжд, който се изливаше върху й.

Изведнъж, докато ръцете й още докосваха бузата на момичето, Керъл почувства завиване на свят и не можеше да си поеме дъх. За момент помисли, че ще припадне в безсъзнание върху неподвижната девойка. Някъде зад очите й се надигна мерна вълна и в този мрак за миг проблесна нещо сребърно, светлина, отразена от движещ се предмет, онова тайнствено нещо от нейния кошмар.

Тя стисна зъби, разтърси глава и отказа да бъде пометена от тъмната вълна. Дръпна ръка от бузата на момичето и я постави върху своето лице; главозамайването премина тъй бързо, както бе дошло. Докато пристигне линейката, за раненото момиче отговаряше тя — и беше решена да се справи с това задължение.

Сумтейки леко от недоволство, едрият мъж се появи с аптечката за първа помощ. Керъл извади една от лепенките срещу гълтане на език и свали прозрачната целофанова обвивка — за всеки случай.

От ъгъла излетя полицейската кола и спря зад фолксвагена. Отражението от въртящите се сигнални светлини проблясваше в червено по мократа настилка и дъждовната вода на локвите сякаш се превърна в кръв.

Докато сирената на патрулната кола заглъхваше с отслабващо ръмжене, отнякъде се чу друга, по-далечна сирена. За Керъл този насечен, силен вой беше по-сладък от чуруликането на пойна птичка.

„Ужасът почти свърши“, каза си тя.

Но после погледна тебеширенобялото лице на момичето и облекчението й се засенчи от съмнения. В края на краищата ужасът може би още не бе свършил; може би едва сега започваше.

Пол обикаляше бавно стаите на горния етаж и се опитваше да определи посоката, от която идеха ударите.

Дум… дум…

Източникът им беше още по-нагоре. Някъде из тавана. Или на покрива.

Стълбите към тавана бяха зад дървена врата в края на горния коридор. Бяха тесни, небоядисани и скърцаха, докато Пол се качваше по тях.

Въпреки че целият под на тавана беше покрит с дъски, не можеше да се каже, че той е обитаема стая. Можеше да се разгледа вътрешният строеж на стените — изолацията от розова стъклена вата, която малко напомняше сурово месо и разположените през равни разстояния като ребра на скелет опорни греди — всичко това се виждаше. Две голи стоватови крушки пръскаха светлина, но навсякъде се таяха сенки, особено под ъглите на стрехите. Пол можеше да ходи без да се привежда по цялата дължина и половината широчина на тавана.

Тук горе трополенето на дъжда по покрива беше нещо повече от трополене. Приличаше на постоянно съскане, на тихо, всепоглъщащо ръмжене.

Независимо от това другият звук се чуваше по-силно от барабанящия дъжд: Дум… дум — дум…

Пол вървеше бавно покрай струпаните на купчини кашони и други предмети, оставени тук на съхранение: два големи куфара; стара закачалка за палта с шест куки; нощна лампа от потъмнял бронз; два продънени стола с плетени седалки, които той възнамеряваше да поправи някой ден. Тънък слой сиво-бял прах покриваше като плащ всичко в помещението.

Дум… дум…

Той мина по цялата дължина на тавана, после се върна в центъра и спря там. Като че ли източникът на звука беше точно пред неговото лице, само на няколко инча. Но там нямаше нищо, способно да причини вибрациите; нищо не се движеше.

Дум… дум… дум… дум…

Въпреки че сега биенето утихна малко, то все още беше твърдо и мощно като преди няколко минути; от него вибрираха стените на къщата. Освен това ударите вече имаха монотонен и прост ритъм; всеки от тях гонеше предния след еднаква пауза и от това се получаваше нещо не много различно от туптенето на сърце.

Пол се изправи сред прашния въздух на тавана, усещайки миризмата на плесен, характерна за всички неизползвани помещения; опитваше се да усети точното място на звука, да разбере как е възможно той да излиза от празното пространство отпред; и постепенно неговото отношение към тази неприятност започна да се променя. Отначало мислеше, че тя не е нищо друго, освен слухово доказателство за повреди по къщата, причинени от бурята, нищо повече от досадни и може би скъпи ремонти, които трябва да се направят, прекъсване на писателската му програма, неудобство — нищо друго. Но докато се оглеждаше наляво-надясно и надзърташе към сенките във всички ъгли, чувайки непрестанното биене, изведнъж усети в този звук нещо злокобно.

Дум… дум… дум…

По причини, които умът му сега не можеше да разбере, шумът му се стори заплашителен, таящ злоба.

Тук, под покрива на таванската стая, му стана по-студено, отколкото навън — във вятъра и дъжда.

Керъл искаше да пътува в линейката с раненото момиче до болницата, но знаеше, че може само да попречи. Освен това главният от полицаите, пристигнали за произшествието — къдрокос млад мъж на име Том Уедърби — трябваше да я разпита.

Седнаха на предната седалка в патрулния автомобил, ухаещ отвътре на ментовите бонбончета, които Уедърби смучеше. Прозорците бяха съвсем непрозрачни от блестящите струйки дъжд. Полицейската радиостанция пукаше и пращеше.

Уедърби се намръщи.

— Мокра сте до кости. В багажника има одеяло. Ще ви го донеса.

— Не, не — каза тя. — Ще се оправя.

Нейният зелен плетен костюм беше подгизнал. Напоената й от дъжда коса лепнеше по главата и висеше отпуснато върху раменете й. Но точно сега изобщо не можеше да мисли за външния си вид или настръхналата от студ кожа. Обърна се към полицая:

— Нека приключим по-бързо с това.

— Разбира се… щом мислите, че сте добре.

— Добре съм.

Докато буташе лостчето за отоплението на колата, Уедърби попита:

— Между другото, случайно да познавате детето, което изскочи пред вашата кола?

— Да я познавам? Не. Разбира се, че не.

— У нея нямаше никакви документи за самоличност. Забелязахте ли да носи чантичка, когато се показа на улицата?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Опитайте да си спомните.

— Мисля, че нямаше.

— Вероятно е така — каза той. — Щом е способна да се разхожда в такава буря даже без горна дреха и чадър, защо ще носи чанта? Но все пак ще претърсим улицата. Може някъде да е изтървала нещо.

— Какво ще правите, ако не успеете да разберете коя е? Как ще се свържете с нейните родители? Искам да кажа, че тя не може и не бива да остава сама точно сега.

— Никакви проблеми — отвърна Уедърби. — Тя ще ни каже името си, когато дойде в съзнание.

— Ако изобщо се съвземе.

— Е, няма съмнение. Не е нужно да се тревожите за това. Не изглеждаше сериозно наранена.

Въпреки всичко Керъл се тревожеше.

Следващите десет минути Уедърби питаше, а тя отговаряше на неговите въпроси. Когато той попълни формуляра за произшествие, тя набързо го прочете и се подписа в долната му част.

— Вие нямате никаква вина — успокои я Уедърби. — Движили сте се със скорост, по-ниска от ограничението, а и трима души свидетелстват, че момичето е изскочило точно пред вас от място, където сте нямали никаква видимост, без изобщо да си направи труда и погледне дали не идват автомобили. Вие сте на чисто.

— Трябваше да бъда по-внимателна.

— Не виждам какво повече сте могли да направите.

— Все нещо. Сигурно е било възможно да направя нещо — каза тя нещастно.

Той поклати глава.

— Не. Чуйте ме, доктор Трейси. Много пъти съм ставал свидетел на подобни неща. Има катастрофа, има ранен човек, но никой не може да бъде обвинен — и все пак един от участниците в произшествието има съвсем неуместното усещане, че е отговорен и държи да се чувства виновен. А и в този случай — щом никой друг не го е причинил — виновно е самото дете, а не вие. Според очевидците нейното поведение е било странно още преди вие да завиете зад ъгъла, като че ли тя почти е имала намерение сама да се хвърли под някоя кола.

— Но защо толкова хубаво момиче ще иска да се хвърли под колелетата?

Уедърби сви рамене.

— Казахте ми, че сте психиатър. Вашата специалност са децата и юношите, прав ли съм?

— Да.

— Следователно вие трябва да знаете отговорите на тези въпроси по-добре от мене. Защо ще иска да се убие? Може да са домашни проблеми — баща, който пие много и тормози силно своята собствена малка дъщеря и майка, която изобщо не се интересува от това. А може би момичето просто е било изоставено от своя приятел и е решило, че това е краят на света. Или пък е разбрала за нежеланата си бременност и е решила, че няма сили да съобщи това на своите родители. Сигурно съществуват стотици причини, и аз съм сигурен, че вие ги знаете добре от практиката си.

В думите му имаше истина, но от това Керъл не се почувства по-добре.

„Ех, само да бях карала по-бавно“, помисли си тя. „Може би една по-бърза реакция щеше да е достатъчна, и горкото момиче сега нямаше да е в болница.“

— Може да е била и в наркотично опиянение — продължи Уедърби. — За проклятие твърде много младежи напоследък се забавляват по този начин. Кълна се, някои от тях могат да погълнат всеки попаднал им хап. А ако им дадат нещо, което не може да се погълне, те ще започнат да го дишат или да го инжектират във вените си. Момичето, което блъснахте, може да е летяло толкова високо в облаците, че изобщо да не е осъзнавало къде се намира, когато е изскочило пред вашата кола. И ако действително е така, пак ли ще ми кажете, че в известна степен вината си остава ваша?

Керъл се отпусна в седалката, затвори очи и въздъхна, треперейки.

— Боже мой, не знам какво да ви кажа. Всичко, което знам е… че се чувствам изтощена докрай.

— Това е съвсем естествено, след всичко, което току-що преживяхте. Но не е нормално да се чувствате виновна за станалото. Вината не беше ваша, затова се успокойте. Преодолейте я и се върнете към своя нормален живот.

Тя отвори очи, погледна го и се усмихна.

— Знаете ли, полицай Уедърби, имам чувството, че от вас може да стане доста добър психотерапевт.

Той се усмихна.

— Или пък барман, който умее да баламосва клиентите си.

Керъл се засмя.

— Сега по-добре ли сте? — попита я той.

— Малко.

— Обещайте ми, че няма да си изгубите съня заради това.

— Ще се опитам — отвърна тя. — Но все още се тревожа за това момиче. Знаете ли в коя болница са я откарали?

— Мога да разбера — каза той.

— Ще ми направите ли тази услуга? Искам да отида при лекаря, който я лекува, и да поговоря с него. Ако той ми каже, че тя ще се оправи, ще ми бъде много по-лесно да последвам вашия съвет за връщане към нормалния си живот.

Уедърби вдигна микрофона и помоли полицейския диспечер да открие къде е откарано раненото момиче.

Телевизионната антена!

Застанал прав насред таванското помещение, вперил поглед в покрива над главата си, Пол се изсмя с висок глас, когато разбра причината за шумните удари. Звукът не идеше от празното пространство пред лицето му, както си помисли в оня момент, когато сякаш се бе поуплашил. Той се чуваше от покрива, върху който беше закрепена телевизионната антена. Още преди година се абонираха за кабелните програми, но не свалиха старата антена. Тя беше голяма, насочвана с дистанционно управление и се държеше върху тежка опорна плоча, закрепена с болтове през керемидите точно върху една носеща греда на покрива. Явно някоя гайка или друг крепежен елемент се бяха разхлабили малко и от натиска на вятъра върху антената опорната плоча се поклащаше нагоре-надолу върху някой от своите болтове, удряйки непрекъснато покрива. Разрешението на голямата тайна се оказа смешно и прозаично.

Но дали наистина бе така?

Дум… дум… дум…

Сега звукът беше по-тих от преди и силният шум от дъжда върху покрива почти го заглушаваше, затова беше съвсем лесно да се повярва, че вероятно го причинява антената. Но постепенно, разсъждавайки върху отговора на тази загадка, Пол започна да се съмнява, че това е правилният отговор. Припомни си каква жестока сила имаха ударите само преди няколко минути, когато той беше в кухнята — треперенето на цялата къща, отворената вратичка на фурната, звъна на стъклени съдове върху рафта за подправки. Можеше ли една разхлабена антена да предизвика толкова шум и вибрации?

Дум… дум…

Втренчен в тавана, той се опита да изхвърли от главата си всяко съмнение в своята антенна теория. Ако антената удряше носеща греда по точно определен начин, под много специфичен ъгъл, тъй че импулсът да се предаде по цялата рамка на къщата, вероятно няколко разхлабени гайки там горе можеха да предизвикат звън на тенджери и тигани долу в кухнята, дори да създадат впечатление, че таваните след малко ще се пропукат. В края на краищата при създаването на точно определени вибрации във висящ стоманен мост, той може да се превърне в развалини за по-малко от минута, независимо от броя на болтовете, заварките и въжетата, които го крепят. И въпреки че Пол не вярваше да има дори и нищожна опасност една разхлабена антена да причини подобни апокалиптични разрушения в къща с як дървен скелет, той знаеше, че даже една умерена, но добре изчислена сила, приложена с абсолютна точност, може да има доста по-голям ефект, отколкото предполага изразходваната енергия. Освен това телевизионната антена трябваше да е причината за тези неприятности, защото тя остана единственото разумно обяснение.

Ударите станаха още по-слаби и после замряха съвсем. Той почака една-две минути, но единственият звук беше барабаненето на дъжда по керемидите.

Сигурно вятърът бе променил своята посока. Но скоро пак щеше да се обърне, а антената — отново да се разклати върху своята опорна плоча и тогава чукането би започнало отново.

Веднага след края на бурята той трябваше да извади сгъваемата стълба от гаража, да се качи на покрива и разглоби антената. Трябваше да свърши тази дребна работа веднага след като се абонираха в службата за кабелна телевизия. А сега, тъй като беше закъснял, щеше да изгуби безценно време за писане — и то в една от най-трудните и решаващи части на ръкописа. Тази мрачна перспектива го вбеси и изнерви.

Реши да се обръсне, да слезе с колата до града и да вземе новия комплект формуляри от агенцията по осиновяване. Докато се върне в къщи, бурята можеше да отмине. Станеше ли така и качеше ли се на покрива до единайсет и половина, трябваше да се справи със смъкването на антената, да хапне малко и целия следобед да работи върху своята книга, и то — без никакви прекъсвания. Но подозираше, че ще се появят и други пречки. Вече се бе примирил с факта, че днес е един от ония дни.

Когато излезе от таванското помещение и изключи осветлението, къщата потрепери от следващия удар.

ДУМ!

Този път — само един.

И всичко притихна отново.