Масклин

8.

— Да, можем — рече им Масклин. — Можем да откраднем камион.

Последва мъртва тишина.

Граф Железарий вдигна вежда.

— Големите вонящи работи с колела на всеки ъгъл? — попита той.

— Да — отвърна Масклин.

Всички погледи бяха вперени в него. Усещаше, че започва да се изчервява.

— Този ном е глупак! — изръмжа херцог Галантерий. — Дори и Магазинът да бе в опасност, а аз не виждам причини, не ги виждам тези причини, ви казвам, да му вярваме, идеята е доста нелепа.

— Разбирате ли — започна да се изчервява Масклин. — Вътре има много място, всички ще се поберем, можем да свием книги, които да ни научат как да правим разни работи…

— Устните се движат, езикът подскача, но мисъл не излиза — рече херцогът. Някои номи около него се захилиха нервно. С ъгълчето на окото си Масклин забеляза Ангало, който стоеше до баща си. Лицето му грееше.

— Не че искам да оскърбя паметта на покойния абат — обади се колебливо един от по-дребните благородници, — но съм чувал, че там Навънка има други магазини. Искам да кажа, преди Магазина все сме живели някъде. — Той преглътна. — Та искам да кажа, ако Магазинът е бил построен през 1905 година, къде сме живели през 1904 година? Не че искам да оскърбя…

— Не ви казвам, че ще отидем в друг Магазин — намеси се Масклин. — Говоря за свободен живот.

— А на мен ми писна да слушам тия глупости. Старият абат си беше човек на място, но накрая мозъкът му се бе поразбълникал нещо — тросна се херцогът. После се фръцна и се втурна шумно навън.

Повечето от останалите лордове го последваха. Някои от тях — доста неохотно, забеляза Масклин, всъщност едни се мотаеха на опашката, тъй че, ако ги попитат, да могат да кажат, че тъкмо си тръгват.

Онези, които останаха, бяха Графът, една дребничка дебеланка, която Гърдър представи като баронеса Дел Икатеси, и шепа по-дребни благородници от подотделите.

Графът се огледа театрално.

— Ах — каза той. — Най-после човек да си поеме дъх на спокойствие. Давай нататък, младежо.

— Ами това е — призна си Масклин. — Не мога да правя никакви други планове, докато не открия още някои неща. Например, можете ли да правите ток? Не да го крадете от Магазина, а да го правите?

Графът се почеса по брадичката:

— Искате да ви издам тайни на отдела?

— Милорд — остро се намеси Гърдър, — ако ще предприемаме тази отчаяна стъпка, жизненоважно е да се разкрием един пред друг и да споделим знанията си.

— Вярно е — подкрепи го Масклин.

— Тъй, тъй — сухо добави Гърдър. — До един трябва да действаме за доброто на всички номи.

— Добре казано — рече Масклин. — И точно затова Канцелариите на свой ред ще научат всички номи, които помолят за това… да четат.

Последва тишина. Прекъсна я немощното хъхрене на Гърдър, който се опитваше да не се задави.

— Четенето… — започна той.

Масклин се разколеба. Е, вече бе стигнал дотук. Можеше да се справи и с това. Видя, че Грима се е втренчила в него.

— Жените също — каза той.

Този път Графът изглеждаше изненадан. От друга страна, Баронесата се усмихваше. Гърдър все още сегиз-тогиз изскимтяваше.

— По рафтовете в Книжарницата има всякакви книги — подхвана храбро той щафетата. — Каквото и да поискаме да правим, има книга, в която пише как се прави. Но тук ще ни трябват много хора, за да ги прочетат, тъй че да намерим онова, което ни трябва.

— Мисля, че нашият приятел от Канцелариите би желал чаша вода — заключи Графът. Май го бе обзел новият дух на общност и сътрудничество.

— Младежо — обади се Баронесата, — онова, което казваш, може и да е вярно, но дали тия ценни книги могат да ни научат как да управляваме тия камиони?

Масклин кимна. Точно за това беше готов. Грима приближи отзад. Влачеше тънка книга, голяма почти колкото нея. Масклин й помогна да я изправи, тъй че всички да я виждат.

— Гледайте, на нея са написани думи — гордо каза той. — Вече съм ги научил. Тук пише… — докато изговаряше всяка дума, я посочваше с копието си. — Правилник… за… движение… по пътищата. ПРАВИЛНИК ЗА ДВИЖЕНИЕ ПО ПЪТИЩАТА. Вътре има картинки. Щом научиш правилника за движение по пътищата, можеш да караш. Поне така пише. Правилник за движение по пътищата — несигурно добави той.

— А аз се опитах да схвана какво значат някои думи — каза Грима.

— Да, тя прочете това-онова — подкрепи я Масклин. Не можеше да не забележи, че този факт заинтересува Баронесата.

— И туй ли е всичко? — попита Графът.

— Ъъ — отвърна Масклин. Самият той се бе тревожил за това. Имаше смътното чувство, че няма да е толкова лесно, но сега не беше време да се шашка за подробности, които могат да се доуточнят по-нататък. Какво беше казал абатът? Важното нещо, когато си водач, не е толкова дали си прав или крив, а дали си уверен. Да си прав помагаше, естествено.

— Ами, аз отидох и хвърлих едно око в гнездото на камионите, искам да кажа гаража, тази сутрин — заразказва той. — Ако се изкатериш, можеш да видиш какво има вътре. Пълно е с лостове, колела и разни там всякакви работи, но май можем да разберем кое за какво е. — Той пое дълбоко дъх. — Не ще да е много мъчно, иначе как така човеците ще го могат.

Номите трябваше да го признаят.

— Колко интригуващо! — рече Графът. — Мога ли да попитам, какво бихте поискали от нас сега?

— Хора — просто отвърна Масклин. — Колкото можете да прежалите. Особено онези, които не можете да прежалите. Пък ще трябва и да ги храним.

Баронесата хвърли поглед на Графа. Графът кимна. Кимна и тя.

— Бих искала само да попитам туй младо момиче — рече тя, — добре ли е? Искам да кажа, туй четене…

— Аз схващам само някои думи — бързо отвърна Грима, — като Ляво, Дясно, Велосипед…

— И не сте изпитали никакво усещане за повишено налягане вътре в главата? — внимателно попита Баронесата.

— Всъщност хич не, мадам.

— Хммм. Това е извънредно интересно — изкоментира баронесата, неподвижно втренчена в Гърдър.

Новият абат беше седнал.

— Аз… ъъ… аз… — започна той.

Масклин изстена вътрешно. Беше си мислил, че ще е мъчно да се научиш да караш, да научиш как работи камионът, да се научиш да четеш, но това бяха, ами, просто задачи. Още преди да си започнал, можеше да видиш къде е мъчното. Ако работиш по тях достатъчно дълго, задължително все някога успяваш. Излезе прав. Мъчното нещо щяха да са всичките тия хора.

Излязоха двайсет и осем.

— Не стигат — каза Грима.

— Все е начало — възрази Масклин. — Лека-полека ще станат и повече. И всички трябва да се научат да четат. Не добре, но поне горе-долу да се справят. После трябва да научим петима от най-добрите как да учат другите да четат.

— Това как го измисли?

— Нещото ми го каза. На това му викат анализ на критичния път. Това ще рече, че все има нещо, което трябва да се направи първо. Например, ако искаш да строиш къща, ще ти е необходимо да знаеш как се пекат тухли, а преди да се научиш, трябва да знаеш коя глина да използваш. И тъй нататък.

— Какво е глина?

— Знам ли.

— Ами тухли?

— Абе не съм много сигурен, ама…

— Добре де, къща какво е? — настоя тя.

— Абе още не съм го схванал както трябва — призна си Масклин. — Ама както и да е, всичкото това е много важно. Анализ на критичния път. Пък има и нещо друго, дето му викат преследване на прогреса.

— Това пък какво е?

— Мисля, че значи да крещиш по хората „Ти защо не си си свършил работата?“ — Масклин погледна върховете на обувките си. — Мисля, че за това можем да хванем баба Моркий. Не смея да твърдя, че ще й е интересно да се учи да чете, ама да крещи, това го може.

— Ами аз?

— Искам ти да се научиш да четеш още по-добре.

— Защо?

— Трябва да се научим как да мислим — рече Масклин.

— Аз знам как да мисля!

— Абе, не съм сигурен — отвърна Масклин. — Искам да кажа, много ясно, че знаеш, ама има някои работи, дето не се сещаш как да ги мислиш, защото не разбираме думите. Същото е, както с номите от Магазина. Те хабер си нямат какво всъщност представляват вятърът и дъждът!

— Знам, опитах се да разкажа на Баронесата за снега и…

Масклин кимна.

— А така. Не само че не знаят, ами и не знаят, че не знаят.

— Ами ние какво не знаем? Трябва да прочетем всичко, каквото можем. Ама на Гърдър тази идея нещо не му харесва. Разправя, че само Канцелариите трябва да могат да четат. Само че проблемът е, че те въобще не се опитват да разбират нещата.

Гърдър бе побеснял.

— Да четат! — вилнееше той. — Всеки тъпак да ми идва тука и да ми хаби буквите, като ги гледа по цял ден! Ти що не си раздаваш уменията наляво-надясно? Що не ги научиш да пишат, а?

— По-късно можеш и това да направиш — каза меко Масклин.

— Какво!

— Нали разбираш, това не е чак толкова важно.

Гърдър тупна по стената.

— Защо, в името на Арнолд Брос (създаден в 1905), не поиска първо разрешение от мен?

— А ти щеше ли да го дадеш?

— Не!

— Ами тъкмо затова, нали разбираш.

— Като ти казах, че ще ти помогна, не съм очаквал такова нещо! — изкрещя Гърдър.

— Нито пък аз! — озъби му се Масклин.

Новият абат се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че ще ми помогнеш — просто рече Масклин.

Гърдър оклюма.

— Хубаво, де. Знаеш, че сега не мога да го забраня, не и пред всички. Прави каквото трябва. Вземай когото ти трябва.

— Добре — рече Масклин. — Кога започваш?

— Аз ли?! Ама…

— Сам каза, че четеш най-добре.

— Ама да, разбира се, точно такъв е случаят, само че…

— Добре.

Напоследък бяха свикнали да използват тази дума. Масклин си бе изработил начин да я използва, който показваше, че всичко е обмислено и няма смисъл да се казва каквото и да било повече.

Гърдър бясно размаха ръце.

— И какво искаш да правя?

— Тука колко книги има?

— Стотици! Хиляди!

— И знаеш ли за какво се разказва във всичките?

Гърдър го изгледа тъпо.

— Ти знаеш ли какво приказваш?

— Не. Но искам да разбера това.

— Ами в тях се разправя за всичко! Никога не би повярвал! Пълни са с думи, дето дори и аз не ги разбирам!

— Не можеш ли да намериш някоя книга, в която пише как да разбираш думи, дето не ги разбираш? — попита Масклин. Ей това е анализ на критичния път, помисли си той. Я, че аз го правя дори без да се замисля!

Гърдър се почуди.

— Интригуваща мисъл — рече той.

— Искам да науча всичко и за камионите, и за тока, и за яденето — заобяснява Масклин. — А после искам да ми намериш книга за… за…

— За кво?

Масклин изглеждаше отчаян.

— Има ли книга, в която пише как номите могат да карат камион, направен за човеци? — престраши се той.

— Ти не можеш ли?

— Не… съвсем. Надявах се, че можем да се научим, като разберем останалото.

— Ама ти каза, че всичко, което ни е нужно, е да научим Правилника за движение по пътищата!

— Мдааа — несигурно проточи Масклин. — И в него пише, че преди да започнеш да караш, трябва да го научиш. Само че имам едно такова усещане, че май няма да е толкоз просто.

— Изобилен Пазарлък да ни опази!

— Надявам се — рече Масклин. — Ама наистина.

А после дойде време всичко да се подложи на изпитание.

В гнездото на камионите беше студено, и вонеше на бъзин. Пък и ако паднеха от гредата, беше доста високо. Масклин се опита да не поглежда надолу.

Под тях имаше камион. Тук вътре изглеждаше много по-голям. Огромен, червен и ужасен сред мрака.

— Тук май е достатъчно високо — рече той. — Ние сме точно над онова стърчащото, дето сяда шофьорът.

— Кабината — обади се Ангало.

— Точно така. Кабината.

Ангало беше голямата изненада. Беше цъфнал в отдел „Книжарски стоки“ запъхтян, зачервен и настоятелен — искаше да го научат да чете.

И започна да изучава камионите.

Те го омагьосаха.

— Но нали баща ти е против цялата идея — учуди се Масклин.

— Няма значение — кротко каза Ангало. — Ти си добре, бил си там! Аз искам да видя всичко онова, искам да изляза Навънка, искам да разбера дали наистина съществува!

Не го биваше много в четенето, но упорстваше, докато му кипнеше мозъкът, щом Канцелариите му намереха някоя книга с камион на корицата. Сега сигурно знаеше за камионите повече от всеки ном. Което не беше кой знае колко, трябваше да признае Масклин.

Чуваше как Ангало си мърмори нещо, докато се бори с вървите.

— Скорости — нареждаше си той. — Лост. Кормило. Чистачки. Автотрансмисия. Спирачка — най-добрият приятел на шофьора. Пътно ченге. Две яйца с боб и картофки. Крайпътно капанче. Шофьорите, те са ято — той погледна нагоре и се усмихна свенливо на Масклин. — Готов съм — добави той.

— Запомни сега — каза Масклин. — Те не винаги оставят прозорците отворени, тъй че, ако са затворени, някой ще дръпне въжето и ще те изтегли пак горе разбра ли?

— Опаа.

— Какво?

— Така е „да“ на шофьорски — обясни Ангало.

— О, чудесно. Сега, като влезеш вътре, намери къде да се скриеш, та да можеш да гледаш шофьора…

— Да бе, да. И преди си ми го обяснявал — нетърпеливо изпухтя Ангало.

— Да. Добре де. Взе ли си сандвичите?

Ангало потупа торбата на кръста си.

— И тефтера си взех — ухили се гой. — Давай газ!

— Какво да ти дам?

— Ще рече „тръгвам“ на шофьорски.

Масклин явно бе озадачен.

— Трябва ли да знаем всичкото това, за да караме?

— Тцъ — каза гордо Ангало.

— О, така ли? Е, щом ти сам си се разбираш, това е важното.

Доркас, който отговаряше за работата с въжето, потупа Ангало по рамото.

— Сигурен ли си, че няма да облечеш костюма за Навънка? — попита той с надежда.

Въпросният костюм беше островърх; бе направен от плътен плат, опънат върху нещо като скелет на чадър, стъкмен от кибритени клечки, тъй че се сгъваше, а отпред имаше прозорче, през което да се гледа. Доркас бе настоял да го конструира, за да предпазва Излизащите Навънка.

— В края на краищата — бе казал той на Масклин, — вие може и да сте свикнали с Дъжда, и с Вятъра, може пък главите ви да са станали особено твърди. Та за това не внимавате много-много.

— Не мисля да го обличам, благодаря — каза учтиво Ангало. — Тежък е, а по време на това пътуване не очаквам да изляза извън камиона.

— Добре — каза Масклин. — Айде стига сме се връзвали. Освен теб, Ангало. Ха-ха, хайде, мятай въжето. Готови ли сте да поемете напрежението, момчета? Давай, Ангало — каза той и после — тъй като бе доказано безопасно, пък и, кой знае, може и да помогне — добави: — Да те пази Арнолд Брос (създаден в 1905).

Ангало се плъзна през ръба и бавно се превърна в малка въртяща се фигурка в мрака, докато отборът юнаци внимателно размотаваше връвта. Масклин се молеше да са донесли достатъчно — нямаше време да отиде и да я премери.

Нишката заигра отчаяно. Масклин надникна долу. Ангало се виждаше — малка фигурка, горе-долу на метър под него.

— Ако нещо стане с мен, никой да не изяжда Бобо — извика той.

— Не се безпокой — отвърна Масклин. — Всичко ще е наред.

— Знам. Само че ако не е, нека Бобо отиде в добър дом — помоли Ангало.

— Прав си. В добър дом. Хубаво.

— Някъде, където не ядат плъхове. Обещаваш ли?

— Без плъхоядство. Добре — съгласи се Масклин.

Ангало кимна. Тайфата отново заразмотава връвта.

После Ангало стъпи долу и забърза през полегатия покрив към страничното стъкло. Докато го гледаше, на Масклин му се зави свят.

Фигурката изчезна. Последваха две подръпвания, което значеше „Пуснете още връв“. Внимателно го спуснаха. Последваха три подръпвания — е, да, слаби, но три. След няколко секунди отново се повториха.

Масклин изпухтя.

— Ангало се е приземил — каза той. — Издърпайте въжето обратно. Ще го оставим тук, в случай че… искам да кажа, за тогава, когато се върне.

Рискува да погледне отново към забранената грамада на камиона. Камионите излизаха, връщаха се, и номите като Доркас поддържаха твърдото мнение, че това са все едни и същи камиони. Излизаха, натоварени със стока, връщаха се, натоварени със стока, а защо му е на Арнолд Брос (създаден в 1905) да разкарва някъде стоките през деня, никой не проумяваше. Онова, което се знаеше що-годе сигурно, беше, че винаги се връщат, след ден-два Навънка.

Масклин погледна надолу към камиона, в който сега бе изследователят. Къде ли ще отиде, какво ли ще стане с него? Какво ще види Ангало, преди да се върне? Ако не се върне, какво да каже Масклин на родителите му? Че някой е трябвало да отиде, че той се е молил да отиде, че е трябвало да видят как се кара камион, че всичко е зависело от него? Някак си, усещаше той, в подобни обстоятелства това няма да звучи особено убедително. Доркас се наведе до него.

— Ще падне работа и половина, ако сваляме долу всеки по този начин — обади се той.

— Знам. Трябва да измислим по-добър.

Изобретателят посочи един от останалите камиони, които не издаваха и звук.

— Там има едно стъпалце — каза той. — Виж, точно до вратата на шофьора. Ако можеш да се изкатериш горе и да метнем едно въже на дръжката…

Масклин поклати глава.

— Много е високо — рече той. — За човек това е една дребна крачка, но за номечеството е гигантски скок.