Масклин

2.

Настъпваха се, вървяха, обърнали очи нагоре, със зяпнали уста. Нескопосано се тътреха. Ангало бе спрял до една дупка в стената и им махаше припряно да влизат.

— Айде вътре — рече той.

Баба Моркий подуши подозрително.

— Това е дупка на плъх! Караш ме да влизам в дупка на плъх, така ли? — рече тя и се обърна към Торит: — Тоя ме кара да влизам в дупка на плъх! Аз не влизам в дупки на плъхове!

— Защо не? — попита Ангало.

— Защото са дупки на плъхове!

— Само така изглежда — обясни Ангало. — Това е маскиран вход, нищо повече.

— Твоят плъх току-що се пъхна вътре — викна триумфално баба Моркий. — Да не съм сляпа! Значи е дупка на плъх.

Ангало метна умоляващ поглед на Грима и се шмугна в дупката. Тя мушна главата си след него.

— Не мисля, че е дупка на плъх, бабо — смутолеви тя.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ами вътре има стълба. О, и какви хубави лампички!

Изкачването беше дълго. На няколко пъти се наложи да спират и да изчакват старците да ги настигнат, а през по-голямата част от пътя старият Торит се нуждаеше от помощ. Най-горе стълбите завършваха с врата, през която беше къде-къде по-достойно да се минава, и накрая попаднаха в…

Дори като малък Масклин не беше виждал наведнъж повече от четирийсет номи накуп.

Тук явно бяха повече. И беше пълно с храна. Не приличаше на нищо познато, но трябваше да е храна. Ако не друго, хората го ядяха.

Пространство, на височина два пъти колкото неговия бой, се бе ширнало надалеч. Храната бе подредена в спретнати купчини с пътеки между тях, а тия пътеки гъмжаха от номи. Никой не обърна внимание на групичката, докато тя послушно ситнеше подир Ангало, който бе възвърнал донякъде наперения си вид.

Някои номи разхождаха добре загладили косъма плъхове на каишки. Някои номки водеха мишки, които послушно припкаха зад тях, и с крайчеца на ухото си Масклин дочуваше неодобрителното пфу-пфукане на баба Моркий.

Той чу и как старият Торит извика развълнувано:

— Аз знам това какво е! Сирене! Веднъж в кошчето намерихме сандвич със сирене, през лятото на 1984 година, помниш ли?

Баба Моркий го сръга здравата в хърбавите ребра.

— Млъквай бе, нещастник — изкомандва тя. — Нали не искаш да ни изложиш пред целия тоя народ? Бъди вожд. Дръж се гордо.

Гордото държание обаче не им се удаваше. Вървяха и мълчаха все по-смаяно. Плодовете и зеленчуците бяха струпани зад дървените маси и номите здравата работеха по тях. Имаше и други работи, които и през ум не им минаваше какво представляват. Масклин не искаше да показва колко е невеж, но любопитството му надви.

— Какво е онова там? — посочи той.

— Салам — отвърна Ангало. — Ял ли си го някога?

— Напоследък не — отвърна Масклин. Така си и беше.

— Ей това пък са фурми — заобяснява Ангало. — А пък онова — банан. Предполагам, че не си виждал банан преди, нали?

Масклин тъкмо си отвори устата, и баба Моркий се намеси.

— Тоя нещо дребничък ми се вижда — рече тя и подсмръкна. — Всъщност е истински дребосък, ако го сравним с тия, дето се въдят при нас.

— Ами! Така ли? — подозрително подхвърли Ангало.

— О, да — отвърна баба Моркий, която бе започнала да загрява нещо по въпроса. — Абсолютен недораслек. Нашите — тя млъкна и погледна към банана, подпрян на две дървени магарета като кану. Бърза мисъл просветна през ума й и устните й се размърдаха.

— Пък нашите — добави тя триумфално, — едвам успяваме да ги изкопаем от земята.

Тя изгледа победоносно Ангало, който се опита да издържи на погледа й, но се отказа.

— Е, както и да е — рече той с несигурен глас, вперил поглед встрани. — Заповядайте, яжте колкото искате. Кажете, ако обичате, на съответните номи, че всичко е за сметка на Галантериите. Но не споменавайте, че идвате от Навънка. Искам това да е изненада.

Бе осъществен стремителен набег в посока на храната. Дори и баба Моркий — тъкмо се бе помъкнала натам и тя, и изневиделица някаква торта й препречи пътя.

Само Масклин си остана на мястото, въпреки настоятелните вопли на стомаха си. Не беше сигурен дори че е започнал да разбира как стават нещата в Магазина, но имаше смътното чувство, че ако не ги срещаш с достойнство, току-виж накрая се наложило да вършиш разни работи, дето не са ти от най-любимите.

— Не си ли гладен? — попита го Ангало.

— Гладен съм — призна Масклин. — Но просто не ям. Откъде идва всичката тая храна?

— О, вземаме я от човеците — безгрижно отвърна Ангало, — знаеш ги какви са тъпи.

— И те нямат нищо против?

— Мислят си, че са плъховете — изкикоти се Ангало. — Мъкнем с нас ако от плъхове. Или поне фамилиите от „Хранителни стоки“ тъй действат — поправи се той. — Понякога те пускат и други да се качват нагоре с тях. И после човеците си мислят, че са били плъхове и туйто.

Масклин смръщи вежди.

— Ако ли? — попита той.

— Такова де — рече Ангало — Изпражнения.

Масклин кимна.

— И се хващат на тоя номер, а? — попита недоверчиво.

— Много са тъпи, нали ти казах. — Ангало заобиколи около Масклин. — Трябва да се запознаеш с баща ми — добави той. — Разбира се, да мислим, че ще се присъединиш към Галантериите, е доста прибързано.

Масклин погледна племето си. Бяха се пръснали между масите с храна. Торит мъкнеше буца сирене — колкото главата му, баба Моркий подробно изследваше един банан — все едно той щеше да експлодира; дори Грима не му обръщаше никакво внимание.

Масклин бе объркан. Онова, което го биваше да прави — знаеше го — бе да проследи плъх през няколко ниви, да го довърши само с един удар на копието си и да го замъкне вкъщи. Това определено му харесваше. После хората му казваха разни неща като „Браво“. Имаше чувството, че банана не се налага да го следиш.

— Към баща ти ли? — попита той.

— Херцог Галантерий — отвърна гордо Ангало. — Защитник на Мецанина и Самодържец на Столовата за Персонала.

— Трима бащи ли имаш? — озадачено попита Масклин.

— Това са титлите му. Само някои. Той е почти най-могъщия ном в Магазина. Вие от Навънка имате ли нещо като бащи?

Смешна работа, помисли си Масклин. Този тук е малък груб тъпанар, освен когато говори за Навънка — тогава прилича на любознателно момченце.

— И аз имах някога — рече той. Не му се щеше да се задълбочава по въпроса.

— Бас държа, че си преживял много приключения.

Масклин си помисли за някои неща, които му се бяха случили — или по-точно почти щяха да му се случат — напоследък.

— Да — отвърна той.

— Бас държа, че е било страхотен купон!

„Купон“ — помисли си Масклин. Тази дума не я знаеше. Сигурно означаваше тичане през кални канавки, докато току зад гърба ти щракат прегладнели челюсти.

— Ловувате ли? — попита той.

— Понякога преследваме плъхове из котелното. Разбира се, нали трябва да слушат — той почеса Бобо зад ухото.

— Ядете ли ги?

Ангало изглеждаше потресен.

— Дали ядем плъхове?

Масклин огледа камарите храна наоколо.

— Не, предполагам, че не — рече той. — Знаеш ли, никога не съм знаел, че на света има толкова номи. Колко живеят тук?

Ангало му каза.

— Две какво? — попита Масклин.

Ангало повтори.

— Май не си много впечатлен — добави той, щом забеляза, че Масклин въобще не реагира.

Масклин впери продължителен поглед в накрайника на копието си. Това беше парче кремък, което един ден бе намерил в полето; беше прекарал цяла вечност, докато издърпа малко връв от една бала сено, за да го върже на пръчката.

Точно сега то му изглеждаше единственото познато нещо в този объркан свят.

— Де да знам — рече той. — Какво е това „хиляди“?

Херцог Чидо де Галантерий, който притежаваше наред с другото и титлите Лорд-Протектор на Изкачващия Ескалатор, Защитник на Мецанина и Рицар на Тезгяха, въртеше Нещото бавно-бавно в ръцете си. После леко го бутна настрани.

— Много забавно — заключи той.

В двореца на херцога, понастоящем находящ се под пода на „Мека мебел“, номите се бяха скупчили в сконфузена групичка. Херцогът все още беше облечен в бойните си доспехи и май не му беше много забавно.

— И значи — обади се той, — вие идвате от Навънка, така ли? Ама наистина ли очаквате, че ще ви повярвам?

— Татко, аз… — започна Ангало.

— Млък! Знаеш думите на „Братя Арнолд“, основана през 1905! Всичко Под Един покрив. ВСИЧКО! Ето защо не може да съществува Навънка. Ето защо вие не сте оттам. Ето защо вие сте от някоя друга част на Магазина. От „Дамско бельо“. Или от „Младежка мода“, да речем. Тях никога не сме ги изследвали задълбочено.

— Не, ние сме… — започна Масклин.

Херцогът вдигна длани.

— Чуй ме — рече той, вторачен в Масклин. — Не обвинявам тебе. Синът ми е впечатлителен момък. Не се и съмнявам, че той ти е пуснал тая муха. Общо взето, много си пада да зяпа камионите, вслушва се в разни слабоумни истории и мозъкът му прегрява. Вижте, не че съм неразбран ном — добави той, предизвиквайки ги да не се съгласят, — а и в гвардията на Галантериите винаги има място за яко момче като тебе. Тъй че дай да забравим за тези глупости, а?

— Ама ние наистина идваме точно оттам — настоя Масклин.

— Няма Навънка — тросна се херцогът. — Освен, разбира се, когато някой добър ном умре, ако е живял, както е редно. Тогава има Навънка и те живеят там вечно, сред разкош. Ела сега — потупа той Масклин по рамото, — зарежи тия дрънканици и ни помогни в доблестната ни задача.

— Да, ама защо? — попита Масклин.

— Не би желал Железариите да превземат нашия отдел, нали? — отвърна херцогът.

Масклин хвърли бърз поглед към Ангало, който рязко заклати глава.

— Ами не, предполагам — рече той. — Ама вие всички сте номи, нали така? Има за всеки колкото щеш. Да си прекарвате всичкото време, като се дърлите един с друг, ми изглежда тъпичко.

С бялото на очите си видя как Ангало се хваща за главата.

Херцогът пламна.

— Тъпичко ли каза?

Масклин се дръпна назад, за да не му се пречка, само че го бяха възпитали да бъде честен. Усети, че не е достатъчно хитър, за да се измъкне с лъжи.

— Ами… — започна той.

— Да си чувал някога за чест? — изрева херцогът.

Масклин си помисли малко и поклати глава.

— Железариите искат да превземат целия Магазин — припряно се намеси Ангало. — Това би било ужасно. А Шапкиите са почти толкова лоши, колкото и те.

— Защо? — учуди се Масклин.

— Защо ли? — учуди се на свой ред херцогът. — Защото винаги са ни били врагове! А сега можеш да си вървиш — добави той.

— Къде? — рече Масклин.

— При Железариите или при Шапкиите. Или при Канцелариите, май точно те ти трябват. Или си ходи пак Навън, пука ми — саркастично се изкиска херцогът.

— Искаме си Нещото — заинати се Масклин.

Херцогът вдигна Нещото и го замери с него.

— Извинявай — каза Ангало, щом се измъкнаха. — Трябваше да ти кажа, че баща ми си е чешит.

— Що ти трябваше да го ядосваш? — раздразнено се намеси Грима. — Ако трябва да се присъединим към някого, защо пък да не е към него? И сега какво ще стане с нас?

— Беше много груб — каза натъртено баба Моркий.

— Никога не беше чувал за Нещото — рече Торит. — Ужасна работа, таквоз. Или пък за Навънка. Да, ама аз съм се родил и съм израсъл вън. Никакви умрели няма там. Поне няма такива, дето живеят в разкош, така де.

Започнаха да се дърпат, което си беше в реда на нещата.

Масклин ги погледна. После свали очи към нозете си. Последните вървяха по нещо като късо подстригана трева, за което Ангало бе споменал, че се нарича „килим“. И това го бяха свили от Магазина горе.

Щеше му се да каже: „Шантава работа. Когато за един ном има достатъчно ядене и пиене, защо той веднага почва да се дърли с другите номи?“ Да бъдеш ном сигурно означаваше и нещо повече от това.

И му се щеше да каже: ако човеците са толкоз тъпи, как така са построили този Магазин и всички тези камиони? Ако сме толкова умни, то тогава те трябва да крадат от нас, а не обратното. Може да са грамадни и бавни, ама всъщност доста им сече пипето.

И му се щеше да добави: не бих се изненадал, ако са също толкова интелигентни, колкото и плъховете, да речем.

Но не каза и дума, защото, докато мислеше, погледът му падна върху Нещото. Торит го стискаше здраво.

Усети, че трябва да си помисли нещо. Учтиво разчисти място в ума си за тази мисъл и търпеливо зачака да види каква е; и тъкмо тя да го споходи, Грима рече на Ангало:

— Какво става с номите, които не са към нито един отдел?

— Тъжен живот живеят — отвърна Ангало. — Просто им се налага да я карат, както смогнат.

Изглеждаше, все едно ще се разреве.

— Вярвам ви — рече той. — Баща ми казва, че не е редно да се гледат камионите. Те можели да те вкарат в грешни мисли, тъй вика. Е гледал съм ги месеци наред. Понякога идват мокри. Навънка не е само мечта, там става нещо. Вижте какво, я по-добре ми се мотайте подръка, сигурен съм, че ще си промени мнението.

Магазинът беше голям. Масклин си беше мислил, че камионът е голям. Но Магазинът беше още по-голям. Беше висок цяла вечност — лабиринт от подове, етажи и дълги уморителни стълбища. Номите бързаха или се размотаваха из тях по своите си задачи, а те комай нямаха край. Всъщност думата „голям“ бе прекалено малка. За Магазина беше нужна съвсем нова дума.

По странен начин той беше по-голям дори и от Навънка. Навънка беше толкова огромно пространство, че човек всъщност не го виждаше. Нямаше ни ъгли, ни таван, та не ти и хрумваше, че изобщо има някакви размери. Просто си беше там. Докато Магазинът си имаше и ъгли, и таван, и те бяха толкова далеч, че бяха… ами, бяха Големи.

Докато вървяха подир Ангало, Масклин взе едно решение и си науми да го съобщи първо на Грима.

— Връщам се — каза й той.

Тя се вторачи в него.

— Ама ние едва-що пристигнахме! Защо, откъде-накъде?

— Не знам. Тука нищо не е наред. Просто усещам, че не е наред. Все си мисля, че ако остана още малко, ще престана да вярвам, че Навънка има нещо — а аз съм роден там. Когато ви устроя всички тук, ще се върна Навънка. Ела с мен, ако искаш — добави той, — но не си длъжна.

— Но тук е топло, пък и всичката тая храна…

— Казах — не мога да ти обясня. Просто усещам, че ни… ъъ… наблюдават.

Тя инстинктивно погледна нагоре към тавана, няколко инча над тях. Вкъщи да те наблюдава някой обикновено значеше, че се е замислил какво ще обядва днес. После се усети и се засмя нервно.

— Стига глупости — каза тя.

— Просто не се чувствам в безопасност — отрони той отчаяно.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш ненужен — прошепна Грима.

— Какво?

— Е, не е ли вярно? Прекарваш си цялото време, като търчиш наляво-надясно подир всеки, а после изведнъж вече не ти се налага. Смешно чувство, нали?

И тя офейка.

Масклин стоеше и си играеше с връвта на копието. Странна работа, рече си той. Никога не ми е хрумвало, че и някой друг може да си помисли това. Имаше няколко смътни спомена от Грима в дупката — все переше или се опитваше да организира бабите да сготвят всичко онова, което беше успял да домъкне вкъщи. Ама че работа. Представете си — да ви липсва нещо такова.

Осъзна, че останалите са спрели. Пространството под пода се простираше пред тях. Малки лампички, прикрепени тук-там по дървенията, мъждукаха в полумрака. Железариите искали високи такси за осветление, довери им Ангало, и не допускали никого до тайната на властта над електричеството. Това било едно от нещата, които правели Железариите толкова силни.

— Това е границата на земите на Галантериите в момента — обясни. — Ей-там е земята на Шапкиите. В момента с тях малко нещо не се погаждаме. Ъъ… вие трябва да си намерите някой отдел, който да ви приеме… — Погледна Грима. — Ъъ — добави той.

— Ние ще се държим един за друг — рече баба Моркий, изгледа сурово Масклин, после властно се извърна и махна към Ангало.

— Върви си, младежо — рече тя. — Масклин, изправи се. — Сега… напред!

— Ти коя си, че да викаш „напред“? — рече Торит. — Аз съм вождът, нали така? Моя работа е да давам заповеди.

— Добре де — отвърна баба Моркий. — Давай ги тогава.

Устните на Торит беззвучно се раздвижиха.

— Да — успя да каже той. — Напред!

Ченето на Масклин увисна.

— Накъде? — попита, а старицата вече ги юркаше през мрачното пространство.

— Ще намерим къде да живеем. Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година — няма лъжа, няма измама! — наперено рече баба Моркий. — Тоя дърт глупак, херцога — ама че нахал! Още малко и щях да се обадя. Едва ли щеше да оцелее през Великата Зима, това ще ви кажа.

— Никое оръжие не може да ни повали, щом се подчиняваме на Нещото — рече Торит и го потупа внимателно.

Масклин спря. Писна му — реши той.

— И какво казва Нещото? — троснато попита той. — Точно сега какво казва да нравим? Хайде де, кажи ми, какво казва, че трябва да правим сега?

Торит изглеждаше леко отчаян.

— Амии — започна гой. — То, ъъ, ясно, че ако се държим един за друг и поддържаме необходимото…

— Това ей-сега си го измисли!

— Как се осмеляваш да му говориш по тоя начин! — започна Грима.

Масклин заби копието си в земята.

— Е, писна ми! — промърмори той. — Нещото казало туй, Нещото казало онуй, Нещото казало, каквото си щеш, освен да каже нещо, което да свърши работа!

— Нещото се е предавало от ном на ном стотици години наред — рече Грима. — То е много важно Нещо.

— И защо?

Грима погледна Торит, който облизваше устните си.

— То ни показва… — започна той пребледнял.

— Придвижете ме по-близо до електричеството.

— Нещото, изглежда, е по-важно от… Какво се облещихте така всичките? — рече Масклин.

— По-близо до електричеството.

Торит с разтреперани ръце погледна към Нещото.

Там, където преди имаше черна гладка повърхност, сега танцуваха ситни искрички. Стотици. Всъщност, помисли си Масклин, като се чувстваше малко горд, че знае думата, сигурно бяха хиляди.

— Кой каза това? — попита Масклин.

Нещото се измъкна от хватката на Торит и се приземи на пода. Светлинките му блестяха като хиляди магистрали нощем. Номите го съзерцаваха в ужас.

— Нещото наистина говори… — отрони Масклин. — А стига бе!

Торит трескаво размаха ръце.

— Не така! Не така! То не би трябвало да говори на глас! Преди не е правило така!

— По-близо до електричеството!

— Иска електричество — рече Масклин.

— Е, аз няма да го пипна!

Масклин сви рамене и после избута с треперещото си копие Нещото по пода, докато то се намери под жиците.

— Че как говори то? Нали няма уста — рече Грима.

Нещото жужеше. Шарени фигурки проблясваха по повърхността му по-бързо, отколкото можеха да ги проследят очите на Масклин. Повечето бяха червени.

Торит падна на колене.

— Ядосано е — изхленчи той. — Не трябваше да ядем плъхове, не трябваше да идваме тук, не трябваше…

Масклин също коленичи. Той докосна ярката повърхност, отначало нервно — но не пареше.

Отново го обзе онова странно усещане — сякаш умът му искаше да си мисли определени неща, без да разполага с точните думи, за да ги формулира.

— Когато Нещото ти говореше преди — бавно каза той, — нали знаеш, как било редно да живеем, и…

Физиономията на Торит агонизираше.

— Никога не ми е говорило — пророни той.

— Но ти казваше…

— Казвах, казвах — изхленчи Торит. — Когато старият Вузел ми го завеща, той каза, че някога е приказвало, но преди стотици години просто е престанало.

— Какво? — обади се баба Моркий. — Ти през всичките тези години, добри ми човече, ни казваше, че Нещото било рекло така, Нещото било рекло онака, Нещото било рекло не знам си кво!

Сега Торит заприлича на много уплашено животно, хванато в капан.

— Е? — подхвърли презрително старицата.

— Хъм — рече Торит. — Ъъ, старият Вузел ми рече: „Ами, мисли какво трябва да ти каже Нещото, пък после го кажи. Дръж хората в правия път. Помогни им да отидат на Небесата.“ Много било важно да се отиде на Небесата. Нещото можело да ни помогне да идем там, тъй ми каза. Това било най-важната му работа.

— Какво? — изкрещя баба Моркий.

— Ами това ми каза да правя. Вършеше работа, нали така?

Масклин ги загърби. Шарените линии се преплитаха в хипнотични фигури по Нещото. Усещаше, че би трябвало да знае какво значат. Беше сигурен, че значат нещо.

Понякога, в онези чудни дни, отдавна, когато не му се налагаше да ловува всеки ден, той се изкатерваше нагоре по насипа, докато можеше да види мястото, където паркираха камионите. Там имаше голямо синьо табло, а по него имаше разни фигурки и картинки. А по кутиите и хартии в кошчетата за боклук имаше други фигурки и картинки и той си спомняше дългия им спор за картинката върху кутиите от пилешки консерви — старец с големи бакенбарди. Няколко от номите настояваха, че на картинката е нарисувано пиле, но Масклин по-скоро мислеше, че човеците не ядат старци, ей тъй, както се разкарват наоколо. Тук имаше нещо друго. Сигурно старците ПРАВЕХА пилетата.

Нещото отново зажужа.

— Минали са петнайсет хиляди години — рече то.

Масклин погледна останалите.

— Ти говори с него — заповяда баба Моркий на Торит.

Старецът се дръпна назад.

— А, не! Аз не! Не знам кво да кажа!

— Е, няма аз да говоря с него, я! — изстреля бабата. — Това е работа на вожда, тъй де!

— Минали са петнайсет хиляди години — повтори Нещото.

Масклин сви рамене. Май работата пак бе опряла до него.

— Къде са минали? — рече той.

Нещото изглеждаше, сякаш мисли усилено. Накрая рече:

— Знаете ли значението на думите „Компютър за бордова навигация и запис?“

— Не — честно си призна Масклин. — На нито една.

Светлинките се раздвижиха.

— Знаете ли нещо за междузвездните полети?

— Не.

Кутийката внушаваше на Масклин ясното впечатление, че е много разочарована от него.

— Знаете ли, че сте дошли тук от много далечно място? — попита то.

— А, да. Това го знаем.

— По-далечно от Луната.

— Ъъ — поколеба се Масклин. Пътуваха много време. Съвсем възможно беше и да са подминали Луната. Беше я виждал често на хоризонта, а беше сигурен, че камионът е стигнал по-далече от там.

— Да — каза той. — Сигурно.

— Езикът се е променил през годините — умислено рече Нещото.

— Така ли? — учтиво отвърна Масклин.

— Как наричате тази планета?

— Ами аз не знам какво значи „планета“ — призна си Масклин.

— Астрономическо тяло.

Масклин премига.

— Как се казва това място?

— Ами… Магазин му викат.

— Магазинмувикат — светлинките се раздвижиха. Явно Нещото мислеше пак.

— Младежо, не смятам цял ден да стърча тук и да си приказвам глупости с Нещото — рече баба Моркий. — Онова, което трябва да сторим сега, е да решим къде ще ходим и какво ще правим.

— Точно така — храбро добави Торит.

— Помните ли поне, че сте катастрофирали с кораб?

— Аз съм Масклин — рече Масклин. — Не го знам кой е тоя Катастрофиралис Кораб. Не е от нашите.

Светлинките отново припламнаха. После, когато опозна Нещото по-добре, Масклин твърдо се убеди, че показването на една определена светлинна фигурка е начинът, по който Нещото въздъхва дълбоко.

— Целта ми е да ви служа и да ви водя — рече то.

— Видя ли? — обади се Торит, който се чувстваше малко изолиран от ставащото. — За това бяхме прави!

Масклин бодна кутийката.

— Ама напоследък нещо си мълчеше по тоя въпрос — рече той.

Нещото зажужа.

— Защото трябваше да поддържам вътрешната си енергия. Обаче сега мога да използвам наличното електричество.

— Това е много хубаво — каза Грима.

— Искаш да кажеш, че пиеш от лампите по някакъв начин? — рече Масклин.

— Това засега ще бъде достатъчно за обяснение.

— Ами преди защо не говореше? — попита Масклин.

— Слушах.

— О…

— А сега чакам инструкции.

— Кого чакаш? — попита Грима.

— Мисля, че иска да му казваме какво да прави — рече Масклин. Отново седна на пети и се взря в светлинките. — Какво можеш да правиш? — попита.

— Мога да трансформирам, да калкулирам, да триангулирам, да асимилирам, да корелирам и да екстраполирам.

— Не мисля, че искаме да ни правиш такива работи — рече Масклин. — Искаме ли? — попита той другите.

Баба Моркий явно мислеше по въпроса.

— Не — каза тя най-накрая. — Не мисля, че искаме таквиз работи. Ама още някой банан, да речеме, ще ни дойде добре.

— Мисля, че онова, което наистина искаме, е да се приберем вкъщи и да сме в безопасност — рече Масклин.

— Да се приберете в къщи.

— Точно така.

— И да сте в безопасност.

— Да.

По-късно тези девет думи станаха един от най-знаменитите цитати в номската история. Учеха ги в училище. Издялаха ги върху каменни плочи. И за тях се твърди, че тогава никой не си и помислил, че те са особено важни.

Нищо особено не станало. Просто Нещото рекло:

— Командата приета.

После всичките му светлини угаснали, освен една малка зелена светлинка, която започнала да мига.

— Слава Богу, че млъкна — рече Грима. — Какъв ужасен глас само! А сега какво ще правим?

— Според онзи момък Ангало — рече баба Моркий, — ще ни се стъжни животът.