Матрикант

40.

Не знаех колко далеч съм стигнал от мястото, където скочих от автомобила, но изгревът ме завари на билото на някакъв хълм. Калта, с която се борих при моето бягство, бе изчезнала и сега краката ми се движеха с лекота през ниските буренаци. Местността бе с доста разнообразна растителност — малки дръгливи храсти, ниски дървета и на места зелени тревни участъци. Ноздрите ми вдишваха чист свеж въздух. В небето се рееха малки пъстропери птички, гонеха се и играеха като въздушни акробати. Изпод краката ми литна малка жълта пеперуда и кацна на съседния цветен бурен. Цялата тази картина успокояваше ума и радваше очите ми — бе като рисувана детска книжка.

Седнах на земята и се опитах да отворя куфарчето, но то беше заключено. Огледах се наоколо, намерих един по-голям камък и с него силно ударих едната ключалка в опит да я счупя. Не успях. Ударих още няколко пъти — без резултат. Нямаше начин да успея без оригиналното ключе или поне от някакви инструменти. Оставих този проблем за по-късно.

Изправих се и се опитах да намеря някакъв ориентир, но безуспешно. Не знаех дори на какво разстояние приблизително съм от столицата.

Спуснах се по хълма, преминах поле, обрасло с трънаци, и отново се заизкачвах. На върха на новия хълм видях в подножието му неголяма стара, отдавна изоставена постройка. Покривът се бе срутил и само голите стени стърчаха като плочки от игра домино. Тръгнах надолу. Като приближих достатъчно, открих, че има нещо като двор, ограден с плетени клони. Влязох вътре и се озовах пред кладенец за вода. Издърпах въжето, за да вдигна кофата, но такава нямаше. Въжето висеше свободно. Жалко! После ми хрумна нещо. Завързах дръжката на куфарчето с въжето и го спуснах обратно в дупката. И без това не можех да го отворя, само ми пречеше. Може изобщо да не е важно за мен. Нека стои тук скрито. Засега.

Когато седнах да си почина, облегнал гръб на каменното тяло на кладенеца, до ушите ми достигна странен звук. Напрегнах слуха си, за да открия посоката откъдето идваше. След кратко колебание станах и се запътих натам. Можех вече по-ясно да определя шума — приличаше на звънче — такова, каквото помнех от моето детство. Да, моето детство, защото аз съм това, което мисля, чувствам и помня.

Денят бе ясен и можех да виждам далеч пред себе си, но все още не откривах източника, а той се засилваше все повече. „Тук някъде е“ — помислих и в този момент го видях. Рунтаво и едро животно — овца, обикаляше около висок храст и току вдигаше глава, за да пощипва от зелените му листа. Почти веднага забелязах и изпружени човешки крака, подаващи се изпод сянката на съседен храст. Вероятно беше стопанинът на животното. Нямаше какво да рискувам и реших да го заговоря, и да потърся информация за местонахождението си.

— Здравей! — подех високо, изминавайки последните няколко метра помежду ни.

Човекът рязко се изправи и поседна, търкайки очите си. Изглеждаше сънен и доста объркан. Съжалих, че вероятно съм го изплашил, но не знаех как да подходя по друг начин.

Той притеснено стегна връвчицата, служеща му за колан — панталоните му бяха големи и зейнаха на мястото на талията му. Изтърканата му риза беше разкопчана почти до пъпа и показваше побелели слаби гърди. На мястото, където бе лежала главата му до този момент, остана смачкана вълнена шапка. На косата му бе провиснала сламка и подразни челото му. С рязък замах човекът я отстрани, а после позаглади с ръка необръснатите си бузи в опит да придаде приличен вид на стърчащите на всички страни твърди косми.

— А, здрасти — отвърна, след като дойде на себе си. — Аз, таковата… Малко съм позадрямал. Седни, де! — тупна с ръка до себе си. — Почини си.

— Не, не съм уморен, но… добре — подвих крака и седнах до него.

— Ти, като гледам, не си тукашен май… — зададе нещо като въпрос. — Май си градски… С тия дрехи. Тц-тц.

Какво можех да крия? Не се и опитах да измислям истории. Не и пред него. Какво можеше да ми стори един овчар в полето.

— Така е. Не съм оттук. Изгубих се. Бяхме компания с кола и слязох през нощта за малко, за да пикая. Бяхме се почерпили и сигурно приятелите са ме забравили на пътя. После се обърках и не знам накъде съм вървял — махнах неопределено с ръка. — Ей, там — посочих към съборетината с кладенеца — намерих нещо — хижа ли, какво ли?

— А, онова там? Старият овчарник на Луко. Откак умря, няма вече кой да чува овце и гледай — съсипия. Е, обаче аз имам една и да ти кажа ли — струва колкото пет от другите — изрече с неприкрита гордост мъжът.

Поседяхме известно време мълчаливо, загледани в кроткото животно, а овчарят потупваше с дълга пръчка напуканите си, на места прокъсани обувки. Беше ги обул на бос крак и през тесните цепнатини прозираше жълтеникава кожа.

Беше любопитен — то се усещаше, а в момента се опитваше да формулира въпросите си към мен. Аз мълчах и дадох правото му на първи въпрос, защото също имах въпроси към него.

— Абе, човек, да знаеш, много си се отклонил от пътя, а и градът е далеч. Е, не чак толкова — като духне вятърът оттам да докара мръсотията, та чак засенчва слънцето. Чудя се как живеете в тази смрад, ама то си е ваша работа… Жаден ли си? — извади от торбичката си стъклена бутилка и понечи да ми я подаде, но се сети нещо. — А, да избърша гърлото — издърпа ризата си напред и отърка бутилката в нея, — че може да си гнуслив. Нали?

— А не, не съм — излъгах. — Само че не съм жаден.

— Хм, че както искаш тогава?

Овчарят сам отпи от бутилката, зави капачката с почернелите си сбръчкани като грайфер на автомобилна гума пръсти и я пусна обратно в торбата:

— Виж, ако си гладен — нямам какво да ти дам, ама ако дойдеш с мен, все ще се намери нещо у дома. Ти накъде отиваш?

— Към града отивам — отговорих, събувайки обувките си. Палците бяха пробили чорапите и сега жълтите нокти се облещиха насреща ми. — Столицата… нали знаеш — гражданите са си за града.

Заразтърквах подулите се стъпала на краката ми. „Трябва да пооправят малко краката, ако искат матрикантът да няма проблеми. А може би трябва да се усещам точно така? Може би искат да бъде максимално близко с усещането до реалното тяло? Да не се приема като чуждо.“

Човекът замълча, видимо мъчейки се да сдържа любопитството си, но не знаеше как да продължи.

Аз не го облекчих и също замълчах. Само ако знаеше как се нуждая от помощ! После си помислих, че не е честно от моя страна да се възползвам, човека не познаваше словесни игри.

Загледахме се в овцата. След като бе опоскала храста почти до шушка, реши да се скрие от обедното слънце точно под рехавите му клонки. „Също като действията на хората — първо унищожават, а после се опитват да вадят ползи“, помислих и ми стана криво.

— Все пак не разбрах много — ама откъде идваш? — престраши се накрая да попита направо.

— Избягах от едни хора — изтърсих.

Мъжът подсвирна и наведе глава. Настъпи неловко мълчание, поне за мен. Човекът продължаваше да тупа с пръчката по скъсаната си обувка известно време. Не даваше вид ни най-малко да е уплашен.

— Абе, разбрах аз, като те видях такъв един… — почуди се известно време с определението. — Абе, градски си — то се вижда. Няма как на излет да си тръгнал така… Неподготвен. Пък и кой ходи на излет днешно време?

Той изчака известно време да отговоря, но аз мълчах.

— И сега що ще правиш? — продължи овчарят по-смело. — Ще искаш подслон, храна… Така ли? Кажи де!

— В общи линии.

— Какво ще рече „в общи линии“? — обърса с ръка носа си. — Казвай направо.

— Виж — започнах, — само ми покажи пътя към столицата, ама ако може не главния, а по-така, нали разбираш?

Овчарят подсвирна втори път и енергично зачеса с ръка голите си гърди.

— Аха-а, ясно! Уж си загазил, уж ме питаш, пък то… Хайде, не ми казвай кой те гони — да не загазя и аз. Щом не искаш да говориш — добре. Може и да си прав — съгласи се мъжът.

Може би пък не съм прав — помислих. Може би хората трябва да знаят — и то сега. Не после, когато ще е късно. Но от друга страна, какво ли зависи от тях — от масите обикновени човеци. Хора, които имат един живот, прекаран в лишения, борба за оцеляване, без перспективи, без свобода на духа. Живот празен.

Все пак трябваше да знам.

— Какво би казал — започнах предпазливо, — ако в бъдеще богатите могат да продължат да живеят заедно с богатството си ей така — за много повече години от нас. Дори вечно, да речем. А? Какво ще кажеш?

Овчарят започна да се муси странно, повдигна вежди, а после облиза с език дебелите си устни:

— Е, та те само за това ламтят — пари, охолен и дълъг живот.

— Не, ти май не ме разбра — натъртих. — Подготвят го. Който има пари, да плаща — остава, който не — мре.

— Абе, то наш’то живот ли е? — въздъхна непознатият — Ей го, той, синът, от колко време е там — в града, и не се обажда — жив ли е, здрав ли е. Колко деца отидоха там и ни вест, ни кост. Като някаква озверяла ламя е този град. Потъват сякаш в бездната, ама тук — нали няма работа… Що вършат там, не знам. Хей, да ти дам снимката му — да го потърсиш, а? — оживи се овчарят.

— Много бих искал да ти помогна, но няма как. Самият аз се крия и нямам намерение да стоя там. Само да намеря един човек… Едно момиче… Една послушница… Свят човек — да знаеш, но преди това в града трябва да взема едно нещо. Един пакет. Оставил съм го на сигурно място, ама е в града. Хей, знаеш ли какво ми хрумна? — потупах човека по рамото. — Ще ти дам пари. Достатъчно, за да наемеш някого да свърши тази работа. Какво ще кажеш?

Овчарят заклати глава одобрително и макар малко трудно, но се изправи. Посегна с пръчката към овцата, подканяйки я да става и после се обърна към мен:

— Хайде, денят преваля, нямаме много време… Път е.

Въодушевих се и аз и скокнах на крака. Някакво животинче се подплаши и се шмугна в малка дупка, близо до мен. В бързината не успях да видя какво е. Вероятно полска мишка или нещо подобно. Ритнах без причина малко ръбесто камъче в тази посока, а то, за мое учудване, подскочи и попадна точно в тази дупка. Почувствах се гузен от това.

— Я, подай ми шишето да пийна малко — макар да можех да издържам на жажда, исках да породя допълнително доверие към мен. Психологически трик, от който едва ли имах нужда.

— Ето — подаде ми го, след като го извади от торбичката, — пий! А за това, което каза… Това за богатите и вечния живот…

— Да? — погледнах го в очите.

— Ами не е лошо, тъй мисля аз. Представи си, че се замогнем по някакъв начин — аз или синът ми. Не бихме ли могли и ние… да кажем, да се възползваме от това? Да живеем и ние толкова… Да живеем… Вечно.

Погледнах лицето му, а то сякаш се стече и размаза, и така загуби човешките си черти. Защо ли се учудвам, впрочем?

— Да — потвърдих, — бихте могли, разбира се.

Лицето на мъжа изгря.

41.

Калната овца бе тромава и това ни бавеше, но моят спътник за нищо на света не искаше да я върже със синджир, за да си я прибере на връщане. За капак на всичко няколко пъти спирахме принудително, за да почива изтощеното животно. Миришеше ужасно и аз се стремях да не бъда близо до него. Колкото и дълъг да бе денят — дойде вечерта, а ние все още не бяхме стигнали. „Близо е вече“, повтаряше за пореден път моят водач, сочейки неопределено напред, и ние продължавахме да вървим. Благодарение на луната все пак можехме да се движим дотолкова, че да не се пребием по някой песъчлив и хлъзгав склон. За светлина от звездите и дума не можеше да става — бяха скрити от облаците.

— А ти? Как загази, та…? — не издържа по някое време на любопитството водачът ми.

— Оф — не скрих досадата си, — заради един пиар… Е, и за пари де, но в началото идеята беше пиар.

— Какво?

— Пиар — не знаеш ли? — логично бе да не знае, но за мен бе странно. — Това са режисирани мероприятия, организирани за публични личности, имащи за цел пряка връзка с обществото. Целта, разбира се, е да се покаже и затвърди усещането, че те — публичните личности, са част от цялото общество. Произлизат и принадлежат на него.

Човекът едва ли щеше да разбере този изказ, затова махнах с ръка и продължих искрено.

— Когато искаш да излъжеш някого и се преструваш на нещо друго — опитах се да му го обясня най-просто. — Само за пред хората, обаче. Абе, прост трик, ползван от политици и няма да повярваш — но без него не може. Лъжеш, че си такъв един загрижен, че правиш нещата само и изключително в обществен интерес, но падне ли завесата, теглиш една майна на всички. Грабиш с две ръце. Колкото успееш, защото утре може да не си там. С една дума — лъжлив образ.

— Аха — мисля, че разбра елементарното ми обяснение. — Значи това, което виждам, не е това, което е? То е само за пред мен, така ли? Знаех си аз… Та и ти ли така?

— Може да се каже — съгласих се. — Всъщност, точно това е.

Някъде до нас нервно изкряска птица и после шумно отлетя напред. Скоро чухме бързите плясъци на крилата да приближават обратно. Известно време го чувахме да кръжи в писъци високо над нас, но после утихна.

Луната започна да разбутва скупчилите се облаци, видимостта се подобри и сега можехме да се движим по-бързо.

Повървяхме доста време, преди мъжът да заговори отново.

— Ето го пътя — видях силуета на вдигнатата му ръка напред, когато усетих твърда почва под краката си. — Продължаваш в тази посока и ще стигнеш. Внимавай да не те бутне някоя кола, че карат, без да гледат. Може да опиташ да стопираш, но шансът да ти спрат е нищожен. И все пак пробвай — опита се да ме насърчи.

— Добре — нямах нужда от повече обяснения и от помощта му. — Оттук поемам сам. А ти ми кажи как да те открия… Там, за парите, които ти обещах.

— Брех, момче, ти ме шашна — зарадва се мъжът. — Никой градски не изпълнява думата си, ти ще си първият. — потупа ме в тъмното по гърба. — Ако все пак имаш късмет и решиш да го направиш — търси бай Стоил-Въжето, от Кладница. Тук всички ме знаят така… В Кладница, де… Моето село, нали така. Гле’й да не забравиш, а?

Уверих го, че няма да забравя и поех по пътя, подритвайки парчета изронен асфалт и камъчета в указаната ми посока. Силно се надявах, че обувките ми ще издържат на тази екстремална употреба и ще останат здрави, поне докато стигна града.

Движение на автомобили нямаше, но дори и да имаше, колебаех се дали да се опитвам да ги спирам. След няколко крачки се обърнах и махнах с ръка за сбогом. Дори и да не бе видял в тъмното, смятах, че така е редно да се разделят хората.

Имах сили в тялото си и ускорих крачка. Надявах се преди изгрева да съм в столицата, да взема, каквото трябва и да се покрия дълбоко.

Малко по-късно обаче установих, че така няма да стане. За лош късмет луната отново изчезна зад облаците и по тази причина много препятствия срещах в тъмното — няколко удара в някаква растителност и няколко изкълчвания от внезапно пропадане на почвата под краката ми, бяха сред тях. Седнах, за да изчакам да стане по-светло, а малко след това се отпуснах на земята, свит в ембрионална поза и така прекарах по-голямата част от нощта. Щурците сякаш усилиха своята песен. Може би бе техният любовен период. За тях аз бях поредният натрапник, позволил си да си присвои тяхното естествено място. Извиних им се мислено — само за тази нощ. Затворих очи — и без това бе безполезно да се взирам в тъмнината. И утре е ден!

Земята бързо изстиваше, а този хлад безжалостно проникна дълбоко в тялото ми и се настани там. Неканен, но безалтернативен гост. Отпуснах се, забравяйки всичко — забравяйки и него.

Когато щурците вече се бяха умълчали, разбрах, че трябва да е настъпила някаква промяна и отворих очи.

Слънцето занаднича нетърпеливо иззад хоризонта и бързо започна да се развиделява. Изправих се, за да огледам пейзажа около мен. Той не се беше променил, откакто бях поел сам. Навред разхвърляни хълмове и ниска, вкоренена в тях растителност, и огромни бели камъни, довлечени незнайно от кого и незнайно откъде.

Щях да продължа в същата посока, но преди това бръкнах в джоба на ризата си и оттам извадих късия рус косъм от главата на Таня. Вдигнах го пред очите си и бавно го завъртях. Той се прекърши леко в средата и се килна на една страна. Поднесох го към носа си, помирисах го внимателно, но не усетих никакъв аромат. Мушнах го отново в джоба на ризата си и продължих по пътя, взирайки се в далечината пред мен, нетърпелив да достигна целта си.

Имах идея къде е отишла Таня и смятах да я посетя, преди до нея да се добере някой друг.

42.

Преди светлините на града да заблещукат в далечината, можех вече да подуша характерното му зловоние. Смес от разлагащ се боклук, дим от запалено твърдо гориво и автомобилни газове, задържащи разсейването на прах и изпарения.

Когато се доближих достатъчно, до ушите ми стигна обичайният звук, с който заспиваше и после събуждаше многолюдния град — воят на полицейски сирени.

Малко по-късно различих плясъка на няколко изстрела, без съмнение от огнестрелно оръжие. В близката към мен част на покрайнините избухна ярък пламък на голям стълб от огън и после също толкова внезапно изчезна. Недалеч пред мен залаяха кучета, а после като че ли се сдавиха едно друго, така че можех да различа и жално скимтене — това на победеното в битката животно. В повечето случаи битка на живот и смърт.

Ускореният ход стимулира мисълта ми, тя запрепуска напред, а аз не се опитах да я догонвам. Пуснах я на воля и тя не пропусна да се възползва от това. Въпросите заваляха един през друг, но някак си идваха заедно с готови решения. Защо трябва да се крия — и докога? Представих си как с парите, които бях скрил на сигурно място, мога да намеря някого да свърши един път завинаги с този скапан институт — да го унищожи, ако трябва… Чисто физически. Да попилее всичко там, така че да няма възможност да се възстанови. Да престане с това нещо и да се забрави, че някога е било. Да забравят и за мен. И защо, по дяволите, аз да не съм безсмъртен? Защо аз да не съм Антон — завинаги. Ако не мога да бъда правоприемник, тогава никой друг също не трябва да бъде. Такава програма никога не е съществувала.

Аз съм Антон… Аз съм Антон… Аз съм Антон.

Трябва да се спре дотук! Нямам алтернатива. Или те мен — или аз тях!

Спънах се, изгубих равновесие и падайки, напипах с дясната си ръка нещо твърдо. Сграбчих го и видях окастрен от някого дървен прът. В едната си част бе подострен като копие. Изправих тяло, подпирайки се на него, и установих, че е с идеална дължина, за да се използва за бастун. Нямах нужда от него като такъв, но можеше да ми послужи при среща с глутница озверели кучета например… а и не само. Помислих, че съдбата ми подава ръка. Това е предсказание.

Отивах на война.

43.

Парите стояха непокътнати на точното място, където ги бях скрил. Проверих и тайния знак, който бях поставил — никой не бе пипал или е бил изключително наблюдателен, за да го открие и положи отново по същия начин. Предпочетох да е вярно първото ми предположение.

Прибрах неголемия пакет под ризата си и го притиснах под лявата си мишница. Там е на сигурно място, поне засега. Нямаше смисъл да ги броя — има достатъчно, за да започна на чисто. И това ще се случи, но сега трябва да намеря къде да се подслоня, а затова ми трябват нови документи. Много разчитах на Таня да ме свърже с подходящите хора — бях сигурен, че познава такива.

След кратък пазарлък със случаен шофьор на очукано такси, той се съгласи да ме откара до женския манастир в полите на планината. Поиска парите предварително и си ги получи.

В колата миришеше на чесън и пот, а в ушите ми се набиваше еднообразен игрив ритъм на кючек. На предното стъкло имаше закрепена карта с името на шофьора и компанията, на която се водеше таксиметровата кола, но така и не успях да разчета нищо. Най-вероятно бе нелегална, но в моя случай това дори ме успокояваше. Шофьорът започна да си тананика в ритъма на музиката от радиото, чукайки с пръсти по волана. Личеше си, че бе доволен от сделката, която сключи с мен. Аз също бях доволен, но не го показвах. Прозорците на колата бяха отворени и ставаше течение, затова притворих моя. Той ме погледна странично, но си замълча. Под късите косми на небръснатото му лице, на дясната му буза имаше розов белег във формата на две пресечени къси линии почти под прав ъгъл, така че можеше да се приеме за кръст. Едва ли го беше направил нарочно — никой не искаше да бъде запомнян лесно. Носът му се разтече и той с ръкав обърса слузта, но въпреки това не затвори прозореца.

— Ти монах ли ще ставаш, брато — попита в опит да завърже разговор, — или монахиня, ха-ха — и ме сръчка свойски с лакът по ръката.

— Аз? Не — отвърнах лаконично. Не ми се говореше.

— Да знаеш к’ви монахини има там — не се отказваше индивидът. — Фиу — подсвирна — к’ви съм виждал кат’ слизат към града…

— Аха — кимнах и се загледах настрани.

— Пич, гле’й к’во става — завъртя копчето за усилване на музиката и забарабани с пръсти още по-силно върху волана. — Яко, а?

— Много — отвърнах все така лаконично.

Не след дълго бяхме вече в покрайнините на града и аз се загледах в сградите. Някога хората бяха правили опити за саниране, но твърде хаотично и по различно време, така че постройките приличаха на стара дреха, кърпена с различни по цвят и форма парчета плат.

Шофьорът се извърна към страничния си прозорец, наду бузи и се изплю силно навън. Направи го с такава лекота и замах, както добре трениран човек.

След няколко километра таксито напусна шосето и се заизкачва по стръмен и тесен път. Мъжът драстично намали скоростта и се обърна към мен:

— Гле’й к’ъв път, брато. Това ли било пътят за Рая, а? — отново ме сръчка с лакът и сам се засмя на неуместната шега. — К’во правят там тия женички — не знам. Слушай, мога да те чакам там, докато си свършиш работата, за да те закарам обратно, ама ще дадеш още пари. Ти оттам как ще се върнеш?

— Не ме мисли — бързо попарих надеждите му, — ще се оправя.

Той, разбира се, не бе прав, защото парите, които му дадох, покриваха и разхода му по пътя на връщане към града, но това го премълчах. Не исках да влизам в спор с него.

Притиснах с ръка сърцето си. Там, в джобчето, лежеше един рус косъм. Истинска част от истинската Таня. Червенокоската бе за другите. Почувствах учестения ритъм на сърцето си — или поне онова, което го заместваше. За мен си бе сърце. Мислех за момичето.

— Добре де, мога да те почакам половин час. Хайде, от мен да мине, безплатно, ’щото си пич — и побърза да се застрахова. — Ама само толкова. Ако искаш повече, дай някоя пара.

Този човек започна да ме дразни. За пари сигурно и в огъня би се съгласил да стъпи.

— Виж, има една работа — започнах колебливо, — може да изкараш пари, ама малко е опасна. Не трябва да се разчува…

— Абе, пич, та нали за това говорим? — зарадва се шофьорът и завъртя копчето на радиото, за да намали музиката. — Щом плащаш кинти — немаш грижа. Аз съм бетон.

Този можеше да ми свърши работа с института, но първо трябваше да си набавя документи чрез познатите на Таня.

— Малко е деликатно там, може да пострада някой — продължих да го изпитвам, за да разбера докъде би стигнал.

— Е, така е в живота: Едни печелят — други губят — изказа се философски таксиджията. — Казах ти — немаш грижа. Ти само намери кинти! Знаеш къде да ме намериш, нали — посочи с палеца на свитата си ръка към задното стъкло, — пак там, където ме видя. Аз съм си на пиацата на кръговото. Чу ли, бе? Там плащам за стоянка.

Беше се заинтересувал и бе готов на всичко. Това е моят човек!

— За какво ти е таз’ тояга на задната седалка? — полюбопитства, намигайки ми, извърнал глава към мен. — Някой май те дразни, а?

Наистина, какво бих направил с тоягата, освен да отблъсна зъбите на някое бездомно куче.

— Слушай, ти можеш ли да ми намериш оръжие… Да кажем, пистолет или нещо пò така? — отвърнах на въпроса с въпрос.

Таксиметровият шофьор усили барабаненето с пръсти върху волана:

— Да-а-а… Така значи. Искаш и ти да участваш… Много си бесен, брато. Много си бесен на някого, щом искаш да участваш лично. Така ли е?

Замълчах. Не е нужно да знае всичко — само толкова, колкото аз преценя. Колата намали скоростта и шофьорът отново зачука с пръст по таблото.

— Мама ти мръсна!

— Какво? — погледнах към таблото и аз, но не видях нищо.

— Абе, водата… Загрява пущината. Ще трябва да спрем.

Колата рязко спря, гъста пушилка обля купето отвън и продължи по пътя напред, докато не се разсея след няколко метра. Шофьорът отвори вратата откъм неговото място. Бе станало прекалено топло вътре и той опитваше да се разхлади. Аз също отворих моята врата. Веднага се почувства хлад. Бяхме се отбили от главния път доста отдавна и мястото, на което бяхме спрели, изглеждаше пусто. Проскубани храсти и ниски хилави дървета, лесно огъващи се на напъна дори на слабия вятър.

Без да каже дума, шофьорът слезе, отиде отзад и отвори багажника на колата. Извади нещо, завито в парцали, размота ги сръчно, като ги остави да паднат на земята, и видях, че в ръцете си държи пушка. Доближи се бързо до моята врата, така че дори нямах време да реагирам. Бях в ръцете му, както се казва. Проклех се наум за това, че вероятно го бях провокирал. Сигурно мислеше, че нося голяма сума пари. „Лесни пари!“

Извърнах очи назад към седалката, където бях оставил тоягата — никакъв шанс да я грабна и използвам, преди той да стреля. Оставаше обаче вероятността да не засегне важна част на тялото ми. Божил ме бе уверил, че не съм безсмъртен при удар в точното място. Не знаех къде е то, но със сигурност имаше такова.

Очите на шофьора проследиха погледа ми и веждите му се извиха като гръбнак на котка между носа му, а после се изравниха в дебела линия и човекът се разсмя гръмогласно:

— Абе, брато, насра ли се от страх, а? Гле’й само каква пушка имам — тикна я в ръцете ми.

Аз я поех и след като пръстите ми се опариха от студената цев, му я върнах обратно, за което веднага съжалих. Погледнах я отново в ръцете му — имаше странни резки по повърхността на цевта в предната част, сякаш бе стъргана с нещо остро. Оръжие с история.

— Не бой се, де! Нали искаш нещо такова? Казах ти — бетон съм. Ти се погрижи само за кинтите — извърна се и я насочи нагоре по посока на нещо, което плуваше в небето недалеч от нас. Загледах се и след известно време различих контурите на сивкав балон. Беше доста голям, но въпреки това се сливаше с общия фон. Странно, помислих, обикновено балоните са оцветени в ярки цветове.

Шофьорът се наведе, взе парцалите и започна старателно да увива оръжието. Пристегна, колкото можа и я положи обратно в багажника, като известно време дрънкаше нещо и изпсува ядно. Бе направил някакво преместване на вещите там. Не можех да видя от мястото си какво точно, но по ругатните му се разбираше, че не е доволен от резултата. Накрая затвори капака на багажника със замах, така че ушите ми гръмнаха, а колата се разтресе. Върна се на седалката до мен и завъртя ключа. Приближи лице до волана, за да погледне от по-близо уредите на таблото, като почука с пръст върху мястото:

— Още малко, брато. Нека се охлади още малко.

Не казах нищо. Щом се налага — ще чакаме.

— Ама ти какво? Кажи нещо, де! Вцепенил си се.

— Ще го направим — казах по-скоро на себе си, отколкото на него. — Ще изкараш добри пари, ако ми помогнеш. Опасно е, но си струва, да знаеш.

— А така — зарадва се шофьорът. — Ти си моя човек! Така те искам.

После завъртя ключа на стартера и колата се разтресе, преди двигателят да заработи. В страничното огледало мярнах огромна сива топка от изгорели газове, които бавно се размиха във въздуха. Таксито подскочи рязко и потеглихме в мълчание, а не след дълго се намерихме пред неособено високите, обрасли с тъмна зеленилка стени на манастира.

44.

Когато Таня най-после излезе, придружавана от друга млада жена — монахиня, сякаш второ слънце изгря на небето.

Бе облечена в дълги до земята тъмни дрехи — изглежда, канонът на църквата го изискваше, така че да не се отличава от всички други послушници. Главата й бе открита, а русата й коса бе прихваната прилежно с черна диадема и изтеглена назад. Сега, без грим, можех да оценя истинската красота на лицето й. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали и сега към мен грееха две зелени звездици. Тънкото й носле със съвсем малка гърбичка в средата можеше да мине за неестетично, ако бе на лицето на някой друг, но на нейното — то бе най-прекрасното нещо, което можех да си представя. Най-подходящото и най-естественото, което Творецът бе изваял. Под тези тъмни и свободно падащи дрехи малките й гърди леко се губеха, но можех да видя учестеното й дишане.

— За какво ти е тази тояга? — подхвана Таня, приглаждайки с ръце полите на дрехата си. Гласът й леко затрепери. Изглеждаше смутена.

— Да се пазя — погледнах окастрената тояга в ръката си. — Нали знаеш, кучета, плъхове, лисици… Лоши срещи.

— Хора? — подсказа ми тя.

— Хм, може би и хора — съгласих се.

Лицето й се изопна и зачерви, а очите мигом потъмняха:

— Какво ти става, Антоне?

Трепнах. За пръв път Таня ме нарече по име.

Предвидими ли бяха постъпките ми? Очакваше ли Таня да я потърся отново? В момента на нашата нова среща тя вече знаеше, че ще напусне манастира и ще тръгне с мен.

Ако това е вярно, значи съм нормален човек, не по-различен от който и да е друг.

45.

На връщане от манастира предложих да сменим маршрута. „Заобиколно е и удължава пътя с около двадесет километра“, небрежно отбеляза шофьорът, сякаш предупреждавайки ме, че ще иска още пари. Съгласих се за това. Не ми харесваше компанията на продълговатия балон, който висеше във въздуха някъде високо зад нас. Струваше ми се, че следва движението на таксито. Преди време случайно го забелязах и оттогава не ми излизаше от ума. Възможно бе да си въобразявам, но знае ли човек? А аз съм човек, нали?

Таня, настанила се на задната седалка на колата, мълчеше през цялото време. Беше изпънала крака настрани, с обувка върху скъсаната тапицерия и гледаше безцелно нейде в гърба на моята седалка. Шофьорът направи опит да завърже разговор, но и двамата с Таня не го окуражихме, така че той примирено се съсредоточи в разбития път пред себе си. Движехме се в пожълтяло поле, пълно с трънаци — пусто и тихо.

Не след дълго наближихме огромната площ с разпилени останки на бившия комбинат „Кремиковци“.

Някогашното величие на металургичната промишленост на страната, давал препитание на над двадесет хиляди души в годините на усилена експлоатация, сега бе стихнал и прималял. Сивите отломки на основите маркираха огромното забравено от хората пространство. Комините му, сякаш забучени в провисналото небе, висяха килнати на една страна, проядени долу от стотиците събирачи на метал, опустошаващи всичко по пътя си. Незнайно каква сила все още крепеше тези комини и имах чувството, че първият по-силен вятър би ги прекършил като стари изсъхнали клони. Приличаха на насочени в небето артилерийски дула на военна батарея от миналото столетие.

Батареи вече не съществуваха, разбира се. Армия отдавна нямаше и войни също. Беше настъпила епоха на мирно съвместно съществуване. Свободно движение на хора, капитали и стоки и всеобщото признание на една към друга полуразпаднали се слаби държави. Правителствата дотолкова бяха заети да воюват със собствените си граждани в стремежа си да запазят статуквото, че едва ли биха се отклонили дори и за миг от своята първостепенна задача. Единственото, което желаеха и към което се стремяха, е да се запази тази система и това изкуствено поддържане на равновесие в обществените отношения. По този начин Световният мир, мечта на милиони в продължение на столетия, щеше да бъде опазен.

Няколкото руини на сгради, приличащи на стъпкани термитници, препречваха пътя и шофьорът бавно започна да ги заобикаля, а после, без да се смущава, запсува на глас.

Сега дори през затворените прозорци в колата проникна зловонието на разлагащи се материали — това беше едно от сметищата, използвани от столичната управа, а всяко сметище бе съпътствано и от своите обитатели. Складираните там „временно“ бали с боклук отдавна бяха разкъсани и разпилени по и без това отровената почва. Бездомни кучета, врани, лисици, плъхове и най-вече човекоподобни създания, мутирани в биологията си, се хранеха с каквото им попадне, а то в повечето случаи не ставаше за ядене дори на освирепелите от глад животни.

Мярнах няколко дребни силуета, които бързо се скриха измежду развалините на сградите. Разръбени стени, отхапани врати с изкъртени каси, със зеещи дупки на мястото на прозорците и продънени покриви. Не смеех дори да помисля какво може да се крие там, вътре. Лекият вятър, вместо да разчиства въздуха, вдигаше допълнително сиви кълбета прах и ги набучваше в разбитите прозорци, които като изгладняла ламя ги поглъщаше лакомо.

Дали наистина не сгрешихме, че бяхме тръгнали по този път?

Протегнах глава напред и огледах, доколкото можех, небето. Стори ми се, че съм си въобразил, но не — наистина балонът ни съпътстваше. „Ах, защо не носех противопрахова маска в столицата, когато отидох за парите? Някоя камера все пак ме е засекла, няма какво друго да е. Павето, с което бях затиснал пликчето, бях завъртял по уникален начин, а според мен след това не бе местено. Как ли са ме открили?“ Лоша работа.

Бръкнах с ръка под ризата си и пръстите ми попаднаха върху привързания плик. Не напипах нищо по-различно от пачки пари и това ме успокои. После се сетих колко настояваше полицаят, когато вземем парите, да ги прехвърлим в друга торба. Помислих малко и после отново започнах да мачкам с пръсти дъното на плика. Да, със сигурност напипах нещо подобно на химикалка или молив. Тънко и дълго. Не бяха пари със сигурност. На дъното на плика имаше чуждо тяло. „По дяволите! Колко съм наивен!“. После ми хрумна, че дори Лила да не ме бе предала, те можеха да проследят движението ми.

— Можеш ли да спреш за малко? — помолих шофьора.

— Абе, брато, ти луд ли си? — обърна се той с блеснали от напрежение очи. — Не стига че се подведох по акъла ти да сменя маршрута, а сега и да спирам. Ако ти се пикае, ще стискаш. Гле’й само какви изроди има тук — махна неопределено ръка.

— Да, не спирай — примоли се Таня, раздвижвайки се на задната седалка. После постави ръка на рамото ми. — Какво ти става, Антоне?

Реших да съм директен.

— Слушайте и двамата, не оставя ли нещо тук някъде, спукана ни е работата. Виждате ли балона — някъде над нас е. Ще загазим — пропуснах да поясня, че ще загазя само аз, но шофьорът прие нещата така, както аз исках.

— Брей, брато! Какво си надиплил, бе? Кой те гони? — и заизвива дебелия си потен врат, за да погледне към небето. — Тук ли е още? Нищо не виждам.

Тъкмо да му кажа да внимава в пътя, колата се заби в дълбока кална яма, като почти цялата предница потъна. От рязкото спиране в препятствието главата на мъжа издрънча в предното стъкло, а аз едва успях инстинктивно да протегна ръце и да забия длани в таблото. Изглежда, Таня е нямала този късмет, защото чух как извика и когато извърнах глава назад, намерих я с наведена глава, хванала с ръце челото си.

Моторът на колата се форсира, а след миг изхърка, задави се и изгасна.

Със замах отворих вратата и пъргаво скочих навън. Краката ми попаднаха в изровена в стария асфалт дупка и почти изгубих равновесие, така че се подпрях на колонката на вратата. Огледах се, доколкото можех да видя, но не забелязах никого. Вдигнах очи нагоре и видях балона, надвесен точно над нас. Сянката му изцяло бе захлупила неподвижната кола. Сега можех да го огледам по-подробно. Имаше форма на малка продълговата тиква. Многобройни въжета, подобно паяжина, свързваха балона с неголям кош с метални перила, висящ под него. Можех да видя отчетливо силуетите на две човешки глави, надвесени над перилата, както и бавно въртящата се жълта перка отзад.

„Сигурно е от месинг — страхотно!“ — пробяга в главата ми. Що за глупост — да мисля в този момент от какъв метал може да е движещата се перка на балона. „Дали е пълен с хелий? Какво ли го вдига във въздуха?“ — поредната безсмислена за мен въпросителна.

Върнах се към автомобила и отворих рязко задната врата. Почти насила изведох хлипащата Таня и я оставих седнала в калта, с разпиляна около краката й дреха. Извадих тоягата от купето на колата и я размахах по посока на балона. Там нещо се размърда и главите тутакси изчезнаха.

— Абе, мама ви мръсна! — шофьорът на свой ред бе излязъл навън. Видях тънката струя кръв, стичаща се между веждите му и капеща от върха на носа му към земята. Като се подпираше на вратите на колата, стигна до багажника, отвори го и извади оттам увитата в парцали пушка.

— Дай на мен — приближих го и задърпах оръжието от ръцете му, веднага щом парцалите паднаха на земята, но той го бе стиснал здраво и не пускаше. Почти сблъскахме напрегнатите си лица. Той ръмжеше като звяр, но аз дърпах с всичка сила и сигурно щях да надвия, ако в този миг не усетих огромна тежест на гърба си. От това коленете ми се подгънаха и аз пуснах оръжието. Таня бе сключила ръце около врата ми и бе увиснала на рамената ми.

— Недей! — изписка в ухото ми. — Ще убиеш някого!

— Да мрат! — изпуснах яда си аз.

— Да мрат! — повтори и шофьора и насочи пушката към балона.

Таня направи гримаса и извърна глава назад. В този момент пушката гръмна оглушително. Видях силния откат на приклада и как рамото на мъжа се разтресе. Лицето му се изкриви грозно, но не разбрах дали от болката в удареното рамо, или от гняв.

— Следващият път, мама ви мръсна! — развика се той, но свали оръжието. — Няма да ви се размине, скапаняци-и-и.

Балонът продължи да виси във въздуха и по всичко личеше, че не бе засегнат.

Скочих обратно в колата, вдигнах ризата си и се опитах да сваля плика с парите, но не успях. „После ще извадя предавателчето оттам, ако наистина има такова“ — обещах си наум и задърпах Таня за ръка към най-близката срутена сграда. Извърнах отново глава нагоре, търсейки балона само за да видя опашката му. Перката се въртеше доста бързо и аз отбелязах, че балонът бе доста маневрен за размерите си. Не видях надписи по него, което ми се стори странно — винаги съм знаел, че рекламата е на първо място.

Когато стигнахме руината, можех да прочета протрития надпис на част от стената — „Коксохим“. Мушнахме се през дупката, зееща там, където някога е била вратата, и пред нас се откри огромно затворено пространство, сякаш бомбардирано от метеоритен дъжд — дупки зееха по стените и покрива му. Шофьорът куцаше след нас, ругаейки всеки и всичко, стиснал пушката, и щом влезе, се отпусна тежко на земята. Прикладът на оръжието издрънча на циментовия под. Мястото е било изоставено отдавна, така че сега бе ползвано за временен дом на някого. По земята бяха разпръснати части от мебели и домакински уреди, а до една от стените бе облегнато легло с провиснала пружина. Имаше и приспособено място за огнище. Това успях да видя поради слабата осветеност. Лъчите отвън трептяха, накъсани от мръсотията и праха, вдигнати от нас при нахлуването ни в помещението.

Таня запуши ноздрите си с пръсти и направи ужасна гримаса. Миришеше безобразно, направо вонеше. Не знам как миришат коксовите въглища, само съм чувал, че са най-калоричните и когато горят, вдигат температура над хиляда и петстотин градуса по Целзий. Предположих, че тук са се съхранявали и ползвали именно коксови въглища.

Непоносима смрад! Залютя ми на очите и инстинктивно избърсах с опакото на дланта си избилата сълза.

Шофьорът прекърши пушката на две и оттам изпадна метална гилза. Тя звънна на пода, превъртя се и се търколи, спирайки в краката на Таня. От нея излезе тънък бял пушек и бързо се сля с общия фон.

Мъжът бързо извади от малка кожена кесия нов патрон, пъхна го в магазина на пушката и със замах я затвори.

— Последният ми — поясни кратко, — но, кълна се в Бога, няма да отиде нахалос.

Обърнах се и се приближих до разбития вход на убежището ни. Чувах нещо, но не можех да определя какво. Някакво глухо боботене. Бавно и ритмично.

Извърнах се и видях Таня, приседнала до шофьора. Приличаше на малко изплашено животинче. Дори в сумрака можех да различа разширените зеници на красивите й очи.

— К’ви бяха тия, бе? — подвикна към мен мъжът.

— Гадове — отвърнах.

— По-точно? — настоя за отговор.

— Човеци, бе, гадове. Нали ти казах — какво друго може да са човеците.

— Антоне! — обади се Таня. Усетих укора в гласа й.

Нещо подразни слуха ми и извърнах глава по посока на източника.

Бум-бум-бум. Бавно и ритмично. Отново онова глухо боботене отпреди малко. Погледнах нагоре — шумът идваше от въртящата се задна перка на балона. Бе се смъкнал доста ниско над земята и изглеждаше още по-голям и внушителен. Двете глави отново се появиха, но този път бяха снабдени с черни метални шлемове, на които бяха закрепени очила с кръгли рамки. Две дълги цеви се показаха, бързо се насочиха надолу и после право към нас. Балонът бавно извъртя носа си към нашето укритие. Някъде отстрани видях да се полющва не много дълга въжена стълба, прикачена към балона. Жълтата му движеща перка се въртеше звучно, загребвайки мощно порции въздух — бум-бум-бум. Придвижи се и застана някъде над сградата руина.

Сега си спомних нещо: огромното тяло на балона приличаше на кит, досущ на онзи, който бях мярнал онази сутрин, когато започна всичко.

Прикрих се инстинктивно и обърнах поглед към тавана на помещението. Въпреки сумрака видях огромна метална кофа, висяща на прокъсани стоманени въжета. Опасявах се, че ако въжетата не издържат, от тежестта си може да падне върху нас всеки момент. Явно, търсачите на скрап не са успели да я достигнат и откачат. Там някъде над нея трябва да се е позиционирала и машината преследвач. Дали от вибрациите на перката, или от нещо друго, но от кофата се откъснаха малки парчета метал или ръжда и се пръснаха на пода до мен. Залепих се до стената, за да избегна зоната на падането на кофата, ако това все пак се случи.

Така прилепил се до стената, с предпазливи стъпки започнах да изследвам района, в който бяхме попаднали. Не бе добра идея да се застояваме тук — преследвачите ни ще станат повече. Нещо се размърда пред мен. Дали не бе някой скитник? Вдигнах тоягата си, готов да се отбранявам. Няма да се дам лесно. Проблесна бялото на нечии очи, но твърде ниско. Човекът бе легнал. Приближих се енергично и протегнах тоягата напред. Усетих допира на нещо меко. Очите примигаха и се поизправиха, но не много. Приближих се още малко — някакво животно се бе надигнало. Шофьорът се беше изравнил с мен, насочил пушката пред себе си.

— Куче, бе, брато. Куче е — потупа ме по гърба. — Не бой се, не виждаш ли, че него го е страх.

Спуснах тоягата.

— Аз също имам куче в двора — продължи той. — Винаги съм имал и познавам поведението им.

Отдъхнах си — макар да бях готов за бой, се зарадвах, че не бе човек. Извърнах се назад, но нещо ми хрумна. Нещо, което може би щеше да ни помогне.

— Можем ли да хванем кучето? — обърнах се към него.

— Да, защо?

Бе в правото си да пита, но самият аз все още осмислях детайлите на плана, с който се надявах да се измъкнем оттук.

— Трябва ми… Да свърши нещо полезно за нас. Чакай — наведох се, развързах лявата си обувка и извадих връзката от нея. Обърнах се с гръб към шофьора и бръкнах под дрехата си. С рязко подръпване разкъсах дъното на плика и го извадих заедно с предмета вътре. Не бях сигурен, но това наистина може да е някакъв предавател, който насочва преследвачите ни. Пуснах ризата да покрие тялото ми и се обърнах с лице към мъжа.

— Вържи това нещо на врата на кучето с връвта, моля те! — подадох ги на шофьора.

— Абе, ти! Гледай го! — взе нещата от ръката. Вдигна ги за момент пред очите си, сви устни и поклати глава. Изглеждаше учуден, но щеше да го направи. Каквито и подозрения да бе имал, остави ги за себе си.

Без да каже дума, доближи кучето, наведе се бързо и го хвана за врата. То се задърпа назад, но мъжът явно го стисна силно и то се примири, като подви предните си лапи. Муцуната му почти се долепи до земята и то заскимтя, но остана в желязната схватка на шофьора. Почудих се дали има нужда от помощ, но мъжът уверено се справяше.

След като изпълни задачата си, все още придържащ треперещото животно в ръцете си, се обърна към мен:

— Сега какво?

— Сега трябва да пропъдим кучето оттук — трябва да се движи из района.

— Аха — изглежда, мъжът схвана замисъла.

— А ние? — обади се Таня.

— Ние ще използваме тъмнината и ще се измъкнем — изложих накратко плана си.

Доближих се до вратата и погледнах навън — все още не бе достатъчно тъмно и поседнах до рамката.

— Ще чакаме — обявих на моите спътници.

— Ще чакаме — съгласиха се те. След което седнаха до мен. Усещах потрепващото тяло на Таня, облегнато на мен, и не след дълго приятна топлина се разля по страната ми. Тя също се успокои и леко стисна ръката ми. Главата й се отпусна на рамото ми и аз престанах да въртя главата си, за да не й попреча на почивката. Мълчахме и чакахме.

Малко по-късно, под закрилата на тъмнината прогонихме кучето, а ние се измъкнахме от укритието си и приведени почти до земята прибягахме до заседналата на пътя кола. Тя все още беше с отворени врати и явно никой не бе идвал при нея. Двамата с шофьора напънахме мишци и с много усилия леко я избутахме назад. Той седна зад волана, завъртя ключа и „О, чудо!“ — колата изкюфка няколко пъти, но запали.

— Хайде, няма да ви чакам! — подкани той и ние с Таня бързо се намърдахме в автомобила.

Надявах се китът да си бе отишъл, а когато се върне, поне известно време да се движи в посоката на обичайния маршрут на мършавото бездомно куче. Ако имаме късмет този план да проработи — това ни даваше добър аванс и шанс да избягаме.

— Я, вземи пушката и я покажи през прозореца — обърна се към мен мъжът. — Нищо че е тъмно, който се доближи достатъчно, ще я види… И махни тая тояга, за нищо не става. — Докато му отговоря, напъха оръжието в ръцете ми.

Отпуснах тоягата между краката си и поех хладния метал. Завъртях ръчката да отворя прозореца от моята страна и послушно извадих дулото навън. Вкарах показалеца си в дупката на спусъка и натиснах. Усетих лекото съпротивление на пружината и спусъка потъна надолу. Изплаших се пушката да не гръмне и извадих пръста си оттам. Наистина, сега се почувствах по-спокоен. Усещах тоягата да ме подпира по краката, но това никак не ми пречеше.

Колата запали фаровете и бавно потегли по разбития път — пропадахме в многобройните дупки, но успявахме да заобиколим по-големите препятствия.

Замислих се — кой ли е сложил предавателчето, ако това бе наистина такова, в плика. Ченгето бе настояло да се смени чантата с парите, но явно не е извадил плика. Или самият той го е поставил? Ако е така, защо го е направил? Ние бяхме в ръцете му, а той не ни предаде. Дори ни даде плика с парите. Не, няма логика да е той. Това бе загадка.

Шофьорът се оказа много опитен — в тази професия трябва да си твърд и безкомпромисен, за да оцелееш по столичните улици. Мислено му благодарих.

46.

Отблясъците на запалени светлини и неонови реклами в далечината подсказваха, че приближаваме столицата. Пътят не беше вече толкова разбит и неравен въпреки зеещите на места дълбоки дупки и колата сякаш успокои своя бяг. Шофьорът видимо се отпусна и започна да се разсейва, проявявайки любопитството си към Таня:

— Какво ви свързва вас, двамата, все пак? — подхвърли през рамо към нея.

Тя се беше загледала към някакъв мътен силует, не много далеч от пътя, по който пътувахме. Загледах се и аз. Не можех да определя какво е, но виждах слабите светлини, които го очертаваха.

— Хей, не ме ли чуваш, бе, момиче? — обърна се през рамо мъжът. Прозвуча грубо от негова страна, но предвид обстоятелствата Таня не обърна внимание.

— Спри колата! — нареди тя.

— Какво? — изкриви врата си той, за да я види в тъмното. — Къде?

— Спри! Това е параклисче — била съм там и преди. Ще сляза да запаля свещ за здраве и избавление.

Шофьорът намали и се заоглежда да намери подходящо място за спиране. През цялото време си мърмореше нещо. Не чух какво, но подозирах, че не бе доволен.

Колата рязко се наклони няколко пъти в различни посоки и след това спря. Мъжът изключи двигателя, угаси фаровете и отвори вратата:

— Излизам за малко да пусна една вода, а ти запали една свещ и за мен, моме!

— Къде? — подвикнах зад гърба му.

— Ей, човек не може да се изпикае от вас, брато… След малко се връщам — к’во толкова? — Бе провесил вече единия си крак навън, когато се сети нещо и се извърна. — И да знаете — ключовете от колата са в мен, така че… ще ме чакате колкото трябва. Нали така, брато? Ха-ха.

Погледнах към Таня. Не виждах очите й в тъмното, но знаех, че и тя ме гледа.

— Идваш ли? — прошепна.

— Не, не бих искал да влизам там.

— Защо — страх ли те е? От какво? — докосна рамото ми.

— Не.

— Лъжеш, Антоне! — натисна рамото ми по-силно. — Страх те е.

„Как, по дяволите, винаги познаваше?“

Това момиче се беше научило безпогрешно да отгатва състоянията ми.

„Самоук психолог, образовал се на улицата.“

— Е, добре — извърнах поглед от нея, въпреки че бе достатъчно мрачно, за да не виждам очите й, — да речем, че не искам да влизам в затворено помещение.

Това бе самата истина. Не исках да влизам — поне не толкова скоро. Преследвачите ми едва ли ще се откажат от търсенето.

— Добре де, разбирам. Помислих, че те е страх от Господ — отвори вратата на колата и плафонът на тавана светна достатъчно, за да видя угриженото й лице. — Няма да се бавя. Знам как да вляза, без да притеснявам никого.

— Чакай! — подвикнах след нея.

— Да? — спря се и се наведе към мен.

— Запали една свещ и за мен… — отвърнах поглед от нея. — Може, нали?

Тя се забави с отговора си.

— Антоне! — въпреки че не гледах към Таня, усетих изненадата й. — Ти? — не намери думи да продължи. — Разбира се. И за теб една.

Таня притвори внимателно вратата на таксито и силуетът й се стопи в тъмното.

Останах сам. Пушката бе в скута ми и допирът с нея бе най-доброто усещане за момента.

47.

Тъмнината бе по-гъста, отколкото ми се искаше, и силуетът на малката сграда изведнъж изчезна. Дали някой не бе загасил осветлението?

Приглушен животински вой издаде присъствието на звяр, спотаил се нейде наоколо. Дали беше куче, или вълк — трудно можех да определя. Заслушах се и стиснах хладния метал, като заобръщах глава, доколкото можех, стараейки се да отгатна посоката. Воят се повтори вече доста по-близо, но този път бързо се накъса и почти заглъхна. Мисля, че се ориентирах и вдигнах приклада на пушката, но не достатъчно, заради ограниченото пространство в автомобила. Приготвих се да отворя вратата, за да мога да насоча оръжието.

Следващите събития връхлетяха като буря в житно поле, разпиляваща стръкове навред.

Внезапно нещо просветна и бързо изгасна, но достатъчно близо, за да видя едър силует. Миг след това страничното стъкло се пръсна оглушително и рояк малки стъкла се сринаха в скута ми. Не ги видях, но прокарвайки ръка през краката си, усетих стърчащите им остри ръбчета. После се чу изстрел и някой извика в тъмното. В колата се удари нещо тежко и я разклати. Сграбчих дръжката на вратата, за да я отворя, но не успях. Бях в капан и се ядосах на себе си. Подложих рамо, напрегнах сили и се отблъснах с крака. Най-после успях да отворя вратата достатъчно, за да се измъкна, натъртвайки рамената си в твърдия метал на рамката.

Няколкото минути, откакто се разделихме с Таня, се бяха превърнали в часове. Потреперих. Стори ми се, че температурата на въздуха бе паднала с няколко градуса и е необичайно студено за сезона. Стъпих върху нещо голямо и меко, изгубих равновесие и приклекнах, за да не падна. Ръцете ми напипаха груба връхна дреха и тъй като вратата на автомобила беше все още открехната, на приглушената светлина от плафона успях да разпозная тялото на шофьора. Разтърсих го здраво: „Ставай!“ — дръпнах главата му към мен, но след като я пуснах, тя клюмна свободно. Той не издаде никакъв признак на живот.

„Мамка му!“

Зашарих с ръце по тялото и напипах джоба на панталоните му. Бръкнах с ръка, стиснах юмрук и го извадих навън заедно със съдържанието му. Усещах хладния метал, но в сумрака не го виждах. Изправих се и доближих ръката към очите си, доколкото можах — държах ключа и дузина монети. Пъхнах го в джоба на панталоните си, а парите захвърлих настрани. Ръката ми лепнеше с нещо и я обърсах в крачолите си. Изправих се и се надвесих обратно в колата. Плафонът все още светеше, така че бързо намерих пушката, паднала на предната седалка. Издърпах я навън и тогава видях тъмните следи от лепкавото нещо по ръката ми. „Кръв“ — бе първото, за което се сетих, но дали бе така — не можех да зная в този момент. Обърнах се с оръжието към тъмнината. Не виждах нищо, само чувах тихо цвърчене, вероятно на полски щурец. Слава Богу, защото в този момент някой отново пусна осветлението. Нямах много време за размисъл. Препъвайки се по чакълестия път, хукнах към параклиса. Сега вече видях и христовия символ на покрива. Огромен черен кръст.

Встрани от мен светна тесен жълт лъч и аз спрях, като инстинктивно обърнах глава в тази посока. Лъчът от фенерчето бързо намери лицето ми, а аз присвих очи, защото бях заслепен и не виждах. Вдигнах пушката, насочих я натам и без да мисля, бързо натиснах спусъка. Силният откат на изстрела разтресе ръцете ми, а дървеният приклад удари болезнено рамото. Отсреща снопчето светлина се пречупи, освети почти вертикално земята и после падна долу, като продължи да свети в друга посока. Отново насочих пушката и натиснах спусъка. Чух изчаткването на ударния механизъм, но не последва изстрел. „Празна е!“ — проклех късмета си и запокитих с две ръце пушката по посоката на светлинката. Чух как издрънча при удара в земята и този шум се провлачи за миг, но светлинката така и не угасна.

Обърнах се към малката сграда. Сега ми се стори съвсем близо и се затичах с всички сили натам. Не срещнах препятствия в тъмното, така че скоро стигнах до сградата.

Почти изкъртих вратата от пантите в устрема си да я отворя по-бързо и тя се удари в стената, като се върна обратно към мен. Успях инстинктивно да вдигна ръце и предпазих лицето си. Избутах я отново, но сега ми трябваха няколко секунди, за да привикна със светлината, така че за миг изгубих ориентация. Скоро обаче се задейства обонянието ми. Миришеше силно на стопен восък и още нещо, но не можех да определя какво. После до ушите ми достигна характерното припукване на горящ пламък.

Направих широка крачка да вляза и се сблъсках с някого, който от напора ми отстъпи назад. Вдигнах ръце в боксьорска позиция, а краката ми се втвърдиха, подобно навита пружина. „Няма да се дам!“

Когато прогледнах отново, виждах море от танцуващи тъмни сенки, а от тях пред мен изплува изопнатото от изненада лице на Таня.

Прегърнах крехкото й тяло и го притиснах силно до себе си. Таня трепереше като мръзнещо коте.

— Страх ме е! — прошепна тя и се сгуши в гърдите ми.

— И мен ме е страх, Таня — промълвих, — много ме е страх.

Не трябва да се срамувам от това чувство — та аз съм човек!

48.

По-късно през нощта изоставихме таксито в разхвърляно предградие на столицата и когато най-после се придвижихме до центъра с раздрънкан трамвай, се покрихме в човешкия поток.

Намерихме подходящ евтин хотел, където никой не задаваше въпроси, и далеч от района на ченгето. Таня отлично знаеше къде не трябва да ходим и това би трябвало да е добра гаранция, че няма да го срещнем. Излизахме на улицата само когато имаше нужда от това. Аз продължавах да нося маската против прах, а тя бе младо русоляво момиче с прости дрехи, почти хлапе, хванала ме под ръка, внимаваща къде стъпва. Бяхме обикновена двойка, която по нищо не биеше на очи — или поне така ни се искаше да изглеждаме. Обичайният поток от хора, кръстосващ центъра на столицата. В миналото всячески го избягвах, а сега се бе превърнал в наш закрилник.

След като Таня взе нещата в свои ръце и посетихме два-три адреса, няколко дни по-късно разполагахме с нови документи, в които бяхме женена двойка. Нищо не е невъзможно, стига да имате необходимите пари и да познавате точните хора. Таня без съмнение познаваше такива, а аз имах необходимите пари. Бяхме перфектната в такъв случай комбинация.

Докато излизах в тълпата за дребни продукти, на няколко пъти забелязвах очертанията на огромен кит, реещ се високо в газовите облаци над града. Никой не му обръщаше внимание. Мислено вдигах пушка, прицелвах се и стрелях по него. Представях си как стремглаво пада, обгърнат в пламъци и оставящ сива пушечна опашка след себе си, а от това ми ставаше по-леко.