Матрикант

49.

Страх бе обзел същността ми. Онзи страх за живота, който кара хората да вярват в необяснимото и да се обръщат с надежда към него. Да се уповават на неговото име и да действат според неговите неписани закони.

Невидима, но могъща сила сякаш бдеше над мен. Спомних си блестящото острие на ножа в ръката на Жорж, изстрела и счупеното стъкло на таксито, както и отпуснатия труп на шофьора. Невероятно бе, че притежавам такъв късмет. Имах мисия и тя бе да остана жив и свободен. За какво — все още не знам.

Каква бе тази сила, която не позволи да бъда в плен, продаден, измъчван, убит или дезинтегриран — не знаех. Не зная и досега. Не познавах лицето й, не познавах името й, но подозирах, че има някаква всевишна сила — там някъде далеч, наблюдаваща и отмерваща делата на всички ни. Някаква добродетелна същност, която бди и пази своите смирени чеда. А аз бях точно такъв. Бях смирено чедо — творение, макар не на природата, но нечие творение. Имах правото и ще го пазя!

„Сблъсък на интелигентносттa и страхa?“

— Теб, който не познавам, но познавам силата, с която пазиш всички твои чеда, равни и смирени пред Теб.

Обещавам и сключвам този обет за вярност. Ще почитам същността ти, ще славя същността ти и няма да имам друг идол, освен Теб и твоята единствена и всемогъща същност.

Закриляй твоето творение и твоя раб смирен! Закриляй стъпките, действията, помислите ми! Не позволявай без причина да съгрешавам пред теб!

Обричам се да пазя тялото си, същността си и всеки мой артефакт, жив и неопетнен — докато имам сили.

Твой смирен раб — демон.

50.

Шлях се без посока известно време из зле проектирания и още по-зле изпълнен квартал в покрайнините на София. Никога не бях идвал тук и в началото дори ми бе интересно да го разгледам. Сградите сякаш са се надпреварвали коя да изникне първа, без да търсят общия ред и хармония. Можеше да се види шестетажна сграда без нито един прозорец на лицевата страна, а до нея — лепната недовършена четириетажна жилищна кооперация с широк, но нисък вход за автомобили, сякаш е зинала паст към улицата. До тях — ниско ламаринено помещение с идеята да бъде ресторант, но сега през изпочупените му прозорци можеха да се видят нахвърляни върху празните маси столове със стърчащи към тавана крака. Сплетени в общ кичур, многобройни кабели опасваха като корабни въжета постройки, дървета, та дори стълбовете за улично осветление. Никоя от сградите не бе поддържана с години, а асфалтът на улицата, по която се движех, макар и все още цял, бе разпукан на безброй места, наподобявайки корубата на огромна костенурка. Това, че го имаше, не означаваше, че тук автомобилите са предпочитаното средство за предвижване. Имаше, разбира се, и такива, шумно преминаващи около мен, но повечето, които видях, бяха тук на последната си спирка. Разкрачени и без гуми — грохнали на земята метални останки. Макар с разбити стъкла и изтърбушени вътрешности, все пак изпълняваха някаква социална функция — бяха се превърнали в дом на клошари.

Жителите, които обитаваха комплекса, бяха в синхрон с общата картина. Изглеждаха отпуснати и твърде бавно преминаващи по обсипаните с боклуци улици, в сравнение с тези в центъра на града, където постоянно движещата се тълпа бе обичайна гледка. При срещите ни минувачите гледаха лошо към мен, което ме подсети да навеждам главата си. Оказа се, че това има и предимство, тъй като на някои места в земята виждах да стърчат срязани метални тръби с неизвестно предназначение.

Никъде не забелязах така характерните малки затъмнени глобуси на обществените камери, така че си направих извод — кварталът наистина бе „чист“, както го бе описала Таня. Помислих си, че тези отрязани тръби по улицата, за които вече споменах, вероятно са били предназначени именно за стойките за монтиране на камери.

Нямаше и електронни табла, предупреждаващи високите нива на прахова замърсеност. Хората дишаха спокойно и не видях никой с противопрахова маска. Какво дишат — по-добре да не знаят. Аз не носех моята, за което съжалявах — чудесно прикриваше лицето ми, но Таня бе настояла, за да не привличам излишно внимание.

След като се уверих, че никой не ме следва, се насочих към моята крайна цел. Лесно открих ориентирите, които ми даде Таня, и намерих нужния ми адрес на това опасно за външни хора място. Надявах се в крайна сметка да се срещна с човека, с когото исках да разговарям.

Вдигнах глава към фасадата. Мазилката беше олющена на огромни парчета, под които прозираха петна от тъмни тухли. Видях и балкона на втория етаж над входа. Таня го беше описала много точно — някогашната цветна градина се бе превърнала сякаш в бойно поле. През тънките метални пръчки можех да видя множество кафяви саксии, някои от тях — обърнати и с разсипана почва. Сред тях — стърчаща част от опоскан храст или декоративно дърво, но всичко в безпорядък — сигурен белег, че ръката, поддържала балкона, отдавна се е отказала от това или нещо я е принудило да спре.

Докато изкачвах изронените на места стълби, прескочих тялото на дрипав тип, изпружен на цимента, с гръб, облегнат на стената. Панталоните му се бяха свлекли почти до колене и макар прозорците да бяха покрити с дебел слой мръсотия, светлината бе достатъчно добра, за да видя пожълтелите му космати бутове в средата на тъмно влажно петно. Две-три мухи се разхождаха необезпокоявано по тях, заобикаляйки умело щръкналите дебели косми. В ноздрите ми полепна острият мирис на изпаряваща се урина.

Човекът рязко, но някак некоординирано протегна ръка към краката ми и се опита да ме задържи за глезена, фъфлейки неразбираемо. Усетих през плата на крачола си да стиска с пръсти, но те нямаха сила и с лекота успях да се изплъзна. За миг задържа крачола ми, но и него изпусна и той като навита пружина се върна и залепи за кожата ми. Очите му се облещиха към мен, но сякаш не виждаха, погледът му се приплъзна и се отклони някъде встрани. Очевидно беше пиян, затова не го приех като реална заплаха. Отритнах назад протегнатата му ръка, а той леко повиши глас — но не разбрах какво, след което се укроти и главата отново клюмна на плоските му гърди. Мухите, които за кратко се бяха разлетели, се върнаха и накацаха по тялото на непознатия. На мига забравих за него и продължих към моята цел.

Подпрях ръка на напуканата като паяжина повърхност на стената и усетих влажна студенина. Погледнах дланта си и забелязах отблясъка на дребни размити капчици. Избърсах ръката си в панталоните и набързо прекрачих последните стъпала до тясната площадка на етажа. Краката ми настъпиха нещо твърдо и то изхрущя. Наведох се само за да видя разпилените парчета стъкло от счупена бутилка.

Металната врата, пред която се изправих, бе осеяна с дълбоки белези, предимно около бравата. Замислих се дали е удържала на натиска от удари и вероятната причина, поради която това се е случило. Едва ли щях да разбера какво е станало, но каквото и да е то, нямаше да ми хареса, че съм тук. Реших, че в крайна сметка вратата е удържала зловещия напън. Надявах се силно това да е така.

Извадих монета и почуках колкото се може по-силно на вратата. Зад гърба си чух шум и помислих, че вероятно проснатият на стълбите пиян се опитва да се изправи. Тъкмо да се обърна, когато някаква сила ме прилепи към студения метал на вратата. Лицето ми се сплеска странично и устните ми се изкривиха. Исках, но не можех да се извъртя, за да погледна назад. С облекчение отбелязах наум, че не усещам болка в сплесканото ми към твърдата повърхност ухо. Не можах да определя колко хора има зад гърба ми, но бяха поне двама, съдейки по това, че и двете ми ръце бяха стиснати отзад, а вратът ми бе заключен в здрава хватка.

— Сам ли си? — просъска грубо в ухото ми нечий глас.

— Сам съм — изговорих трудно заради сплесканата ми уста, но достатъчно разбираемо.

— Ченге ли си? — продължи да разпитва мъжът.

— Не.

— Оръжие имаш ли?

— Не.

— Ако те пусна, ще кротуваш ли?

— Да.

Вратът ми бе отхлабен от желязната хватка и с радост отлепих лице от вратата. Проявих разум и не се извърнах да погледна назад.

Видях ръката на неизвестния да се протяга през рамото ми — започна да почуква с монета по метала. Почукваше в равни интервали, неразбираема за мен поредица къси и дълги удари. „Морзов код?“ Отдавна не се използваше и се удивих, че някой все още разбира значението му.

Не мина много време и чух превъртането на резето отвътре. Ръцете дръпнаха тялото ми назад и след миг вратата се отвори. Докато очите ми привикнат на слабата светлина, неочаквано грубо бях избутан напред и потънахме в тъмния коридор. Някой прибързано хлопна вратата след нас и тя изкънтя със силен метален звук.

Побутван от силните ръце, бях въведен в малка и почти гола откъм мебели стая.

Тялото ми бе претърсено набързо, но доста прецизно. След като не откриха нищо, за което да се притеснят, ръцете ме натиснаха да седна на стол с висока метална облегалка.

Усетих неприятна миризма — като че бях близо до кофа за боклук.

Сега, когато се появиха пред мен, можех да видя напрегнатите им лица. Бяха наистина двама мъже. Спомних си, че единия от тях бях видял по време на обиколката ми из квартала. Запомних го, защото имаше голяма яркочервена пъпка на челото и друга на едната буза.

— Чист е, маман — заключи той, кимайки на някого зад мен.

Най-накрая човекът, отворил вратата, с когото се бяхме сбутали за момент в коридора, но не го видях, застана пред мен. Беше жена в зряла възраст, но въпреки годините лицето й бе запазило красивите черти на младостта. На мястото на веждите бяха оформени с молив тънки дъги. Тъмната й коса беше привързана в кок с тънка бяла лента. Помислих: „Странно място за такава жена.“

Повдигнах поглед и зачаках.

— Кой си ти? — гласът й бе точно в съответствие на външността — тих, спокоен, излъчващ скрито благородство.

— Името ми е Антон, но това няма значение. Има значение само това, което ще ви кажа и повече няма да се видим. Обещавам.

— Сигурен ли си, че си почукал на вратата, която търсиш? — продължи тя.

— Търся „маман“ — задържах поглед в очите й.

Тя отвърна продължително на погледа ми, без да трепне. Ако това бе невидим дуел между нас — тя го спечели. Проклех се наум за слабостта ми да отвърна пръв очите си. Доверието й към мен бе всичко, което ми беше нужно точно сега.

— Кой те праща?

— Не мога да ви кажа и това наистина няма значение.

Тя присви устни и очите й засвяткаха. Под нослето й забелязах бляскави капчици роса. В миг изгуби благородното си излъчване.

— Няма значение ли? Идваш тук и ми казваш, че няма значение кой ми праща непознати? — повиши глас и можех да усетя властните нотки.

Двамата мъже се пресегнаха и ме стегнаха за ръцете толкова здраво, че се оказах грубо прикован на стола.

— Разкарайте го оттук! — обърна се към мъжа с пъпките. — После му избийте от главата къде е бил и какво е видял. Уверете се, че е така. Ясно?

— Ясно, маман — отговори стегнато той.

— А ти, боклук такъв, ако някой път отново дойдеш при мен, няма да съм толкова благосклонна. Разбра ли?

Мъжете ме повдигнаха от стола и се приготвиха да ме извлачат, когато се възпротивих с ръце и извиках:

— Чакайте!

Жената мълчаливо даде знак с ръка на мъжете. Те отново ме стовариха на стола, като останаха опасно близо от двете ми страни. Здравите им тела като две непоклатими стени ограничаваха светлината и сериозно ме притесняваха с присъствието си.

— Таня — хвърлих името бързо.

— Таня? — сбърчи нарисуваните си вежди жената, мъчейки се да си спомни човека зад името. — Таня — повтори на глас. — Аха, Таня — заключи накрая, от което разбрах, че се сеща за момичето, но не можех да отгатна какви са техните отношения. — Защо праща теб? Можеше сама да дойде.

Не отговорих. Измерих с очи единия от мъжете около себе си, после завъртях глава към другия — той изпускаше миризмата, която от няколко минути ме дразнеше с неприятното си присъствие. Накрая погледнах жената пред мен.

Тя направи жест с ръка и мъжете се дръпнаха крачка назад. Усетих простор около себе си, а и неприятната миризма изчезна. Олекна ми и изпуснах шумно въздуха от устата си. Наместих се удобно на стола.

— Най-после й е увряла главата, така ли? — пусна усмивка към мен маман. Лицето й постепенно върна предишната си външна благородност. Но дали бе и вътрешна?

Загледах се за момент върху дрехата на жената. Бе от хубава материя, с модерна кройка и й стоеше великолепно. Никак не се връзваше присъствието й в този апартамент и в този квартал. „Срязаните метални тръби по улиците! Това са свалените стойки за обществените камери. В този квартал властта нямаше очи.“

Върнах погледа си към лицето на маман. Зениците на очите й се бяха разширили прекалено дори за слабата светлина, на която бяхме изложени. Дали не бе приела някакви медикаменти?

— Е? — подкани ме тя. Изглежда, губеше търпение.

— Дойдох само да ви кажа, че бизнесът ви приключва до една година — изчаках малко за по-голям ефект и после продължих:

— Приемете го като безплатен подарък. Ако искате, ще продължа натам, а ако искате — не. Просто ме пускате и аз веднага забравям, че съм идвал при вас.

Жената се взря в мен:

— Защо трябва да ти вярвам? — погледна към мъжете и присви очи. Това вероятно бе знак и те направиха крачка към мен. Отново се появи онова неприятно чувство на реална заплаха. Лошият мирис се завърна и подразни ноздрите ми.

„Защото това е единственият ти бизнес и защото няма да го рискуваш“, пробяга в главата ми, но към нея се обърнах с думите:

— Няма начин да го докажа. Мога още сега да си тръгна.

— Продължи, моля! — това би трябвало да е молба, но не прозвуча така.

Мъжете оставаха все така безмълвни, но можех да усетя колко са напрегнати.

— Проституцията предстои да бъде легализирана — продължих, — но ти не се радвай. Няма да бъдеш допусната на пазара и ще бъдеш унищожена. В момента в един институт, който знам къде се намира, се подготват биомеханични андроиди. Това са копия на женски човешки индивиди, създадени с цел да поемат ролята на интимен партньор за хората, които плащат. Човешката проституция ще остане в историята и това ще е обществено оправдано. Легализацията на проституцията ще обхване само тези биохимични андроиди, които ще бъдат под държавен контрол с отчисления на съответните суми, заработени от тях към производителя им.

— Защо ми казваш това?

— Приеми тази информация като малък подарък от Таня. Това ще се случи най-много до една година и после ти няма да имаш никакъв шанс. Ще те изхвърлят от играта, ако трябва — с цялата мощ на държавата. Зад тях ще бъде и общественото мнение, доколкото могат да го манипулират. Ламаринените кукли, в крайна сметка, ще те сринат.

Можех да чуя тежкото учестено дишане на единия от мъжете до мен.

— Можеш да преориентираш парите си в друг бизнес, но се съмнявам да бъдеш допусната до нечии други интереси. Единственото, което мога да направя за теб, е да ти дам адреса на института и да опиша някои от хората, които работят там. Другото оставям на теб.

— Лъжеш, нали? — жената се приближи прекалено близо до мен. Кожата й пламтеше, а под очите й видях да тъмнеят кръгове, които досега не бях забелязал. — Потиш ли се? — започна да се взира внимателно в кожата на лицето ми.

— Не — отговорих спокойно и така беше.

Сега се сетих на какво миришеше единият от мъжете — човешка пот в стари дрехи.

„Имам обет, жено! Обет!“. Хората, които имат знанието за това, как да бъде открадното тялото ми и да бъде преотстъпено на друга личностна идентичност, са там — в този институт, и това трябва да се неутрализира. Не знаех дали планът ми ще проработи и дали от това ще излезе нещо, но трябваше да го направя. Трябваше да опитвам.

— Какво е това на бузата ти? — запита тя все още твърде близо до мен.

— Това ли? — опипах с ръка пресния белег от удара със счупените стъкла на колата. — Пътен инцидент.

— И тази лепенка на гърлото ти, и тя ли е оттам?

— Да. Оттам — отвърнах.

— Това не е подарък от Таня — отдръпна се най-после жената от мен. — Тя иска чрез мен да спаси и своя бизнес — заключи маман, доволна, че е разгадала повода за посещението ми.

Не отговорих, а и тя не се интересуваше вече от мен.

— Аз да съм оръжието в ръката й, така ли? Много прозрачно — доближи се до прозореца и застана с гръб към нас. Загледа се в нещо на улицата.

За момент си помислих, че този път може би нямах шанс. Знаех, че ако не беше повярвала на думите ми, бях загазил, но предварително поех този риск. Не бях измислил нищо друго освен този план, а трябваше да действам, за да имам шанс. Някаква голяма муха кръжеше около провисналата на гола жица мръсна крушка. Заех се да броя кръговете, които въртеше в бърз и насечен полет. Чувах монотонното жужене от крилата й.

Няколко мига по-късно жената се обърна към мен:

— Тръгваш си и не се връщаш повече. Ако това, което казваш, е вярно, Таня може да работи в моите участъци без проблем — доближи се дотолкова, че трябваше да вдигна високо глава, за да я погледна в очите. — Ако обаче това не е вярно… Няма да намери покой в този град. Нито пък ти ще намериш.

Тонът, с който жената произнесе думите си, предположиха сериозността на намерението й. Не се усъмних ни най-малко в това.

Извадих от джоба на панталона си сгънато на осем листче и й го подадох. Тя го взе и го прибра в дрехата си, без да го разгъва — знаеше какво има написано на него.

Не беше трудно да го направя — не изпитах угризения или дори колебания. Нямаше място за слабости — в противен случай знаех какво ме очаква. Беше ми обявена война и това бе моят ответен и вероятно единствен удар, от който зависеше всичко.

Жената кимна на мъжете. Единият от тях ме потупа по ръката, подканяйки ме да се изправя и аз побързах да го изпълня.

Макар да можех да се ориентирам с пътя обратно, мъжете ме придружиха няколко преки, след което внезапно изчезнаха и аз се озовах сам в непознатия квартал. За разлика от времето, когато идвах насам, сега бе пълно с хора и беше лесно да намеря някого да ме упъти. Не се обърнах назад. Надявах се кракът ми повече да не стъпи в този квартал и никога да не срещам маман и тези мъже.