Майка Австралия

1.

Песъчливата почва беше суха и изгарящо гореща при допир там, където слънцето я достигаше — между високите туфи трева и съсухрените, попарени от лъчите акациеви шубраци. Тя беше набраздена от вълнички от ветровете, успели да се промъкнат през листака, и осеяна с малки камъчета — пъстро платно от сивкави и кафяви тонове, които избледняваха до неясни петна под ослепителната светлина на слънцето и преминаваха в дълбоки тъмни силуети в полумрака на сенките. Но очите на Майра бяха приковани върху почти невидимата следа през нея. Тя беше застинала на един крак. Другият беше замръзнал на няколко инча от земята в движение, спряно веднага щом острият й поглед бе забелязал незначителните следи, оставени при преминаването на друго същество.

Дебелата кожа на грубите й ходила предпазваше голите й крака от огнената жар на земята. С изключение на мекия и настойчив глас на инстинкта, който се обаждаше от дъното на съзнанието й, за да напомни, че пряката слънчева светлина трябва да се отбягва, когато е възможно и особено през горещите часове на деня, тя беше напълно безразлична към лъчите на слънцето, които обливаха голото й тяло. Очите й опипаха земята. Следата беше от обуун, синеглавия гущер, и беше направена само преди секунди. Малките песъчинки още се свличаха по стените на плитката вдлъбнатинка. Тя свършваше в основата на гъста туфа сребриста, трънлива трева, чиито стръкове, подобно на остриета, се издигаха навсякъде около главата на Майра.

Бавно тя постави крак на земята и направи безшумна стъпка встрани. Дясната й ръка държеше дългия тежък прът готов за хвърляне. С лакътя на същата ръка притискаше, за да не се люлее, изплетената от трева торба, която висеше от рамото й. Вратът й беше изправен и балансираше уири — малкия съд за вода, направен от дървесна кора, който тя носеше на главата си. От другата страна на туфата нямаше следа. Обуунът беше все още вътре. Майра се приведе леко и присви очи, за да надзърне по-отблизо в сумрака под остриетата на тревните стръкове. Започна да дебне.

През тревата премина звук, подобен на шепот, който идваше отпред, от около един хвърлей на копие. Шумът едва се долавяше сред шушнещите стъбла, разлюлени от лекия горещ бриз, но тя реагира незабавно. Беше баща й. Приличаше на изсвирване, прекъснато на два пъти от отварянето и затварянето на устните му — предупреждението за опасност. Всички мисли за гущера напуснаха съзнанието й и тя се сви ниско, като повдигна торбата и пръта си, за да не се ударят в земята. Все още балансираше на главата си уирито със скъпоценните глътки вода в него. След това отново остана напълно неподвижна; изключение правеха очите й, които се стрелкаха в различни посоки, и ноздрите й, които душеха въздуха за източника на опасността. Някъде отдясно се чу леко цъкване. Беше майка й, която искаше да определи къде точно са децата й. Тя рискуваше да бъде наказана за това, защото предупреждението за опасност включваше и безусловна заповед за пълна тишина.

Разстоянието заглушаваше подвикванията на мъжа и тракането на дървените копия, които той поклащаше в ръката си, но Майра беше толкова напрегната, че едва не подскочи при звука им. Това беше знак за мирни намерения, шумно и демонстративно признание от страна на мъжа, нарушил границите на чуждата ловна територия. Майра наостри уши при подвикванията и потракването, с които баща й му отговаряше. Мъжът извика по-силно и се представи като Пунтару, Нгала от племето Арунта. Арунта беше племето на нейното семейство, но от начина, по който мъжът произнасяше думите, си личеше, че е от много далече. Баща й закрачи към мъжа и гласа му все по-трудно се чуваше, докато се представяше на свой ред.

Дълбоките им гласове бяха едва доловими, когато се спряха и започнаха разговор. Минутите бавно се влачеха. Мускулите на бедрата й я заболяха, а вратът й се схвана от балансирането на уирито в това неудобно положение, но тя остана неподвижна, защото не беше освободена от заповедта за пълна тишина. Животът беше изпълнен с опасности, предизвикателства и риск. От най-ранно детство майка й я беше приучавала, чрез предупреждения и примери, че сигурността се крие в незабавното и безусловно подчиняване на заповедите на баща й. Съществуваха отровни змии и насекоми, горски пожари и внезапни наводнения по време на дуурап — студените ветрове от севера, които докарваха тъмни облаци. Най-малкият звук можеше да изплаши дивеча, който баща й дебне, а това означаваше глад при и без това оскъдната храна или можеше да издаде присъствието им на врагове, които са наблизо. След като проходи, мъмренията на майка й се подсилиха от незабавните, болезнени и неизменни наказания от страна на баща й; така подчинението се беше превърнало в инстинкт и рефлекс. За нея съществуваше и отделна опасност, появила се в последните години. От време на време мъже от други племена се скитаха извън границите на своите територии и търсеха млади девойки, които отвличаха за жени. Така че майка й имаше известна свобода, брат й дори по-голяма, а тя — никаква. Баща й подсвирна. Викаше ги напред. Заповедта не беше изрична и мисълта й се върна към гущера. Тя се приближи дебнешком под заслона на твърдите и бодливи мечове на тревните стъбла. Приплъзна пръта в ръката си и улови единия му край. Пъхна го от ляво в основата на тревната туфа и го раздвижи. Гущерът изскочи и се втурна към друга туфа трева. Тя дръпна пръта обратно, закрепи го на върха на пръстите си и го хвърли като копие. Тежкото дърво профуча във въздуха, краят му улучи главата на гущера и я размаза. Два тлъсти червея паднаха от тревата там, където беше пъхнала пръта, и се гърчеха в опити да допълзят обратно до туфата. Тя ги взе, пъхна ги в устата си, докато се изправяше, и предъвквайки се приближи, вдигна пръта си и потрепващия гущер. Когато храната не достигаше, всичко се пазеше за общата трапеза, но през последните няколко дни тя беше сравнително изобилна, така че можеше да си позволи да изяде червеите. Сложи гущера в торбата, която висеше на рамото й, отново коленичи до туфата и прокара края на пръта през основата й. Измъкна още четири червея. Събра ги и ги сложи в устата си, изправи се на крака и тръгна към баща си. Вървеше между туфите трева и акациевите храсти, като по навик стъпваше леко и безшумно и избягваше стъблата и дребните камъчета, които могат да прошумолят или изтракат едно в друго. През тревата бризът довея миризмата на друг човек, която достигна до ноздрите й примесена с топлия апетитен аромат на скоро убито животно. Беше голямо животно. Издаваше острият мирис на мускус, характерен за кенгуру. Миризмите станаха по-силни, смесени с вездесъщите и почти незабелязвани от нея миризми на майка й, баща й и брат й. Тревите и гъсталаците оредяха във формата на глинено корито, където някога е текла вода. Дъждовете са били силни, а водата се е леела и е помитала стъблата, търсела е по-ниски места, утаявала се е и е изсъхвала, за да остане само твърдата и гладка земя. Майка й и брат й бяха коленичили и седяха на петите си в сянката на зеленината в единия край на долчинката, а баща й и другият мъж бяха коленичили заедно в другия й край и тихо разговаряха. На земята до другия мъж имаше малко кенгуру, изкормено, увито и вързано със стръкове трева, така че да се носи през рамо. Миризмата на кръвта и свежата плът изпълни устата й със слюнка. Тя остави пръта и свали торбата от рамото си. Свали уирито от главата си и седна до майка си. Баща й я погледна и с кратък жест й нареди да даде на мъжа да пие, след това се обърна отново към непознатия, който му говореше нещо.

Докато Майра прекосяваше долчинката, мъжът я погледна и отново върна погледа си върху баща й. Сега тя видя положението в различна светлина. Да срещнеш непознат не беше необикновено събитие, но изведнъж то придоби особен смисъл. Скоро след последния студен сезон имаше сбор и ритуал за посвещаване в мъжество, на който се бяха събрали мнозина от селото и за пръв път към нея се обръщаха не с ипи тунтумба — младо момиче с малки гърди, а с ипи лонгкара — момиче с хубави гърди. За нея четирите дни на събора бяха дни на ужас, последван от живително чувство на облекчение, след като потеглиха за своята територия, без баща й да спомене, че ще я даде някому. Ужасяваше се от мисълта, че ще напусне живота, който познава, и ще се отправи към неизвестното. Боеше се да напусне майка си, баща си и брат си и да изостави тяхната ловна територия и да отиде на друго място с някой непознат. Но мъжът, с който говореше баща й, беше казал, че е Нгала. Тя беше Кнурайр. И двамата бяха с необходимите качества за женитба. Сякаш някаква студена ръка я стисна за вътрешностите и устата й изведнъж пресъхна.

Но в същото време и съвсем несъзнателно походката й стана по-бавна, стъпките й по-грациозни, а бедрата й започнаха да се полюляват повече от обикновено. В отговор на ситуацията инстинктът й я накара да бъде по-привлекателна и желана, дори ако резултатът от това бъде противоположен на нейните желания. Вместо да се наведе и остави уирито пред мъжа, както би направила за баща си, тя бавно застана на едно коляно и постави съда на земята пред него. Очите й бяха сведени надолу. Мъжът вдигна уирито и отпи, след това го подаде на баща й, който също отпи, постави го обратно на земята и я отпрати с изщракване на пръстите. Майра отново покри съда с листа, вдигна го, изправяйки се и се оттегли към другия край на долчинката.

Брат й и майка й съсредоточено наблюдаваха мъжете и се опитваха да дочуят разговора им. Майра седна до майка си, остави уирито и се заслуша. Говореха с ниски гласове както винаги, когато бяха на открито и се налагаше да се ослушват и за шумове, които можеха да означават опасност, но Майра можа да улови няколко думи от това, за което говореха. Разговорът не беше за нея. Отношението на непознатия към нея се отличаваше от плахите усмивки и втренчени погледи, с които мъжете я бяха гледали по време на последния сбор. Очите му бяха по-скоро умислени, отколкото заинтригувани и тя явно не занимаваше ума му. Долови още една-две думи, казани от баща й. За момент реши, че говорят за маму — дяволи и усети смесеното чувство на страх и благоговение, което винаги изпитваше, когато пред нея се говореше за свръхестествени неща. След това дочу и прилагателното, с което определяха особен вид маму — бели хора.

Като дете ги бе смятала за една от по-малките опасности, които винаги ги грозяха. След това порасна и научи повече за тях. Откри, че някои от по-старите хора си спомняха кога за пръв път са се разнесли истории за маму. А истории имаше в изобилие. Те имали магически оръжия, впрегнали страховитата мощ на дулумай — гръмотевицата, с които убиваха отдалече със силен шум. Винаги ги придружавали големи, странни на вид животни, за които се твърдеше, че имали свръхестествени сили. Но те не бяха неуязвими. Имаше истории за бели хора и техните животни, намерени мъртви, а също и истории за успешни нападения над тях.

Веднъж ги беше видяла. Беше много отдавна и от голямо разстояние, но споменът за редицата отвратителни същества беше още ясен в съзнанието й. Семейството й беше побягнало. Майка й тичаше отпред и носеше брат й, тогава още малък. Другият й брат, който по онова време беше още жив, тичаше до нея, а баща й ги следваше най-отзад, готов да ги защитава, ако се наложи. Грохотът, който съпътстваше движението на белите хора, и острата им, груба миризма, издаваха тяхното присъствие надалече, но на семейството й те бяха убягнали, а и вероятно голямото разстояние беше погълнало шума и миризмата. Не бяха толкова странни, колкото й се бе сторило, когато ги бе зърнала — като слушаше какво си говорят майка й и баща й тя разбра, че те са по-скоро хора, които доста приличат на нейния баща и които яздят върху големи животни, а не едно цяло гротескно същество, както й се беше видяло. Но най-странно беше това, че баща й беше виждал между тях някои от Даен, нейния собствен народ.

Имаше и други истории за Даен, които живееха между белите хора, и явно Пунтару беше един от тях. Той отдели едно от копията си и показа върха му на бащата на Майра. Гласът му се повиши и в него зазвуча самодоволната нотка на хвалбата. В сравнение с върховете на другите копия и с копията на баща й, този връх изглеждаше крехък и слаб и беше много по-тъмен. Но Пунтару говореше за неговото превъзходство. Той придърпа кенгуруто по-близо до себе си и го обърна, за да покаже на баща й дупката от едната страна на трупа, докато говореше за разстоянието, от което беше хвърлял. Баща й не изглеждаше особено убеден. Пунтару се изправи, като се оглеждаше наоколо и нагласяваше копието в ръката си, след това го метна в основата на висок акациев храст от едната страна на долчинката. Върхът на копието разцепи стъблото на две и се заби в земята от другата му страна. Двамата мъже се отправиха към копието и баща й отново погледна върха му, този път с по-голям респект. Пунтару извади брадвата си от изплетения от кенгурова кожа колан и я показа на бащата на Майра. Бяха на доста голямо разстояние и тя не можеше да чуе за какво си говорят, но очевидно и брадвата беше направена от по-съвършения камък, който Пунтару беше взел от белите хора, защото той разби две скали в края на долчинката — нещо, което никой не би могъл да направи просто ей така, с кремъчна брадва, а след това без видими усилия разсече акациевия храст на няколко парчета.

За Майра това беше впечатляващо, но не много интересно. Копия, брадви, ножове и подобни неща бяха за мъже. По традиция й беше позволено да носи единствено гладкия, тежък, направен от твърдо дърво прът, шест фута дълъг и три инча в диаметър. Когато порасна, майка й и помогна да го направи, като избра дървото и го полира с парченца камък, а след това закали краищата му в огъня. Той се използваше за различни цели — от изследването на тъмни места и цепнатини за храна или опасни змии и насекоми, до защита — и тя, както и майка й бяха винаги готови да помогнат със своите прътове, ако баща й ги призовеше. С течение на годините той почти се беше превърнал в продължение на дясната й ръка — винаги в юмрука й, когато беше в движение, и до нея или под пръстите й, когато почиваше. Тя можеше да го хвърля със смъртоносна, безпогрешна точност на разстояние от няколко ярда и да си служи с него с ослепителна бързина и фатална сила в обсега на шестте фута на неговата дължина. Имаше още няколко години, за да достигне брат й ръста, силата и умението да владее копие, което беше по-опасно. Тя прекара върховете на пръстите си по пръта, прозина се широко и хвърли поглед към торбата на майка си. От нея се подаваха няколко опашки на гущери и две от тях още помръдваха. Беше гладна, повече или по-малко постоянно състояние, но видът на гущерите не беше толкова апетитен, колкото мириса на кръвта и месото на убитото кенгуру.

Баща й и Пунтару се върнаха на мястото, където бяха седели, като разглеждаха брадвата и копието и разговаряха за тях. При все че не показваше, че тя го интересува по обичайните и приети начини, Пунтару се държеше доста по-свойски от приетото, за случайно срещнат непознат. Това беше някаква загадка, но любопитството й по отношение на неговото държание беше незначително в сравнение с интереса й към кенгуруто. Изглежда, съществуваше вероятност Пунтару да го подели с тях. Мъжете започнаха да събират копията си и да затъкват брадвите и ножовете по коланите си. Пунтару взе кенгуруто и го вдигна на рамо. Погледът на баща й мина през нея, майка й и брат й, а брадичката му посочи към недалечно място за лагеруване на изток. Майра преметна изплетеното от трева въже на торбата през дясното си рамо, вдигна уирито и го закрепи на главата си. Докато се изправяше, взе и пръта си. Двамата мъже вървяха заедно и тихо си говореха. В края на долчинката те изчезнаха в тревата, последвани от брата и майката на Майра. Няколко минути Майра вървя бавно, като слушаше мъжете и се движеше няколко ярда вляво от тяхната следа, а след това, когато те се отдалечиха на разстояние, от което можеше от време на време да улавя по някой слаб шум или повей от миризмата им, тя ускори крачка и поднови лова си. Освен това започна да събира клонки и съчки по пътя, като ги трупаше на снопче под мишницата си. Това беше схема, която те винаги използваха, за да се придвижват през гъсталаците в постоянното търсене на храна: баща й отпред, за да дебне по-едър дивеч и да следи за опасност, а майка й и брат й от двете й страни. Преди известно време, когато другият, по-голям брат беше жив, той винаги вървеше отляво, а по-малкия — отзад. Братята й винаги бяха получавали по-хубавите парчета храна и свободата им винаги е била по-голяма, но Майра винаги пазеха най-добре, защото представляваше най-ценната собственост на баща си.

Мястото за лагеруване беше едно от няколкото, които посещаваха по време на ловуванията си. Представляваше плитка вдлъбнатина, разположена пред слоеста скала от червен пясъчник, в основата на нисък, песъчлив хълм. Майра и майка й натрупаха клонките и съчките, които бяха събрали, и се захванаха да палят огън под прикритието на пясъчника, а бащата на Майра изпрати брат й на върха му да наблюдава наоколо, докато се стъмни. Пунтару пусна кенгуруто на земята до Майра и майка й и отиде до мястото, където баща й се настаняваше. Той остави копията на земята и седна, като се нагласяваше по-удобно. Майра и майка й погледнаха кенгуруто и си размениха погледи, изпълнени с надежда. Майката на Майра извади нещата, с които се правеше огън от торбата си: вълмо мъх, събран от вътрешността на изсушени шушулки, и две чирепчета кремък и започна да удря. Искрите попадаха върху стиската прахан и тя подухваше леко, докато мъхът започна да тлее и блести. Сложи няколко парченца кора от една клонка върху праханта и продължи да я раздухва. Кората пламна и тя добави дървени подпалки, за да подсили пламъка. Огненият език се извиси и парчетата дърво запукаха, докато тя ги трупаше накуп. Майра издърпа кенгуруто по-наблизо, развърза краката му и го разви от листата. Заедно с майка й го хванаха от двете страни и започнаха да го движат напред-назад през пламъците, за да го опърлят.

Сенките им се издължиха и слънцето започна да се скрива в огненочервените облаци прах, които бурята беше вдигнала във въздуха още преди три дни. Майра и майка й опърлиха кенгуруто, изкопаха плитка яма до огъня и избутаха жаравата в нея, след това увиха кенгуруто, поставиха го върху въглените и пламтящите клони и ги затрупаха с още дърва. Огънят се изви и апетитна миризма на загаряща кожа и печено месо изпълни въздуха. Майра седна до огъня. Гледаше пламъците и начесто преглъщаше. Двамата мъже бяха седнали на другия край на ямата и тихо разговаряха, облегнати на скалната стена зад тях. Предишният им разговор беше изпълнен с предпазливостта, налагаща се, когато си на открито или в потенциално опасна ситуация, но и сега те все още говореха тихо и явно желаеха да запазят разговора между себе си. Потайността не беше необичайна за мъжете и Майра загуби всякакъв интерес. Цялото й внимание беше насочено към кенгуруто.

Стъмни се. Плитката яма се изпълни с червеникавокафявата светлина на огъня, който рисуваше по пясъчника с блещукащи и трептящи светлини. Небето стана дълбоко като черно кадифе, осеяно с блестящите, премигващи светлинки на звездите. Мъжете се размърдаха и се изправиха на крака, след което се отправиха към огъня. Бащата на Майра повика брат й с тихо подсвирване. С помощта на пръта си майка й изрови кенгуруто от огъня, а Пунтару го набучи на копието си и го отнесе към мястото, където бяха седели. Печеното съскаше, димеше и от него капеше мазнина. Братът на Майра се спусна по пясъчника и нетърпеливо забърза към мъжете. С брадвата си Пунтару разсече кенгуруто на две по дължината на гръбнака му, остави половинката без главата и опашката в един близък храст и заедно с баща й и брат й се захванаха с другата половина.

Майра и майка й извадиха храната от торбите си. Тя имаше пет гущера, а майка й седем плюс две змии и четири едри полски мишки. Това беше значително количество храна. Често цялото семейство се беше изхранвало с много по-малко, но за Майра делът й бе съвсем незадоволителен, защото умът й беше все още в кенгуруто. Двете с майка й хапнаха и тя отново седна, като потърси с върха на езика си останалите в устата й песъчинки и ги изплю, докато гледаше как мъжете и брат й ядат. Огънят угасна и няколко минути беше тъмно, след това луната изгря и в ямата стана светло, почти като на здрачаване. Мъжете и брат й се нахраниха и майка й се изправи и отиде да вземе каквото беше останало. Бяха изяли опашката, крехкото месо около гръбнака, двата крака, мозъка и езика, но по ребрата имаше късчета месо, а по ставите и кокалите — хрущяли. Майра и майка й оглозгаха месото и хрущялите от костите, разтрошиха ги и изядоха костния мозък, след това разделиха ребрата едно от друго и оглозгаха и жилавото месо, останало между тях.

Общото количество на храната, която Майра беше изяла, се равняваше на една изключително богата вечеря и тя се почувства натежала и ленива; едва си поемаше дъх, докато дъвчеше последното от ребрата. Тя хвърли костите в светещите въглени на огъня, пийна внимателно премерена глътка вода от уирито, взе пръта си и замушка края му в дупките и цепнатините на пясъчника зад огъня. Два малки скални гущера изскочиха и проблеснаха по скалата, преди да изчезнат в мрака, а един голям скорпион се измъкна от една от цепнатините, готов за битка. С края на пръта си тя смете скорпиона в огъня и се сви, опряла гръб о скалата и обгърнала тялото си с ръце, като се настаняваше за сън и наблюдаваше скорпиона.

Той беше паднал върху един голям кокал — неприятно, но не убийствено горещ. Щураше се напред-назад с извита опашка и насочено жило в търсене на враг и пътека, която да го изведе от горещината. Плъзна се по кокала и падна в мъждукащите червени въглени. Крачката му започнаха да тлеят и опашката му яростно зашиба наоколо в екстаза на агонията, като жилеше сляпо. Когато огънят плъзна по него, движенията му станаха по-вяли и той падна на една страна, като потрепваше и помръдваше конвулсивно в гърчовете на смъртта. Едно малко пламъче го облиза и се спусна по все така вдигнатата му за атака опашка и крачката и тялото му се съсухриха и се превърнаха в пепел. Пламъчето стихна. Братът на Майра легна от другата страна на огъня. Майка й се сви на кълбо и постави глава близо до краката й, а двамата мъже продължиха да разговарят тихо. Майра затвори очи, дишането й стана бавно и ритмично и тя потъна в дълбок сън. Не сънува нищо.

2.

Основната подбуда за заселването на Австралия беше вторичен продукт на американската революция. Броят на затворниците в Англия се поддържаше на приемливо ниво посредством транспортирането на престъпниците в американските колонии, където мъжете биваха продавани в робство за петнадесет до двадесет гвинеи, а жените — за осем до десет и осигуряваха както работната сила в колониите, така и значителна печалба в начинанията на заинтересованите корабовладелци. В резултат на американската революция, бързо увеличаващият се брой на престъпниците в английските затвори доведе до необходимостта в Темза да се закотвят бракувани кораби, които да се използват за затвори. Проблемът бързо прерасна в нещо повече от досадна неприятност, защото затворническите кораби бяха опасни огнища на зарази, а освободените от тях след изтичане на срока на присъдите затворници бяха толкова покварени, че представляваха заплаха за моралните устои на обществото.

Вниманието се насочи към Австралия. Съществуването на континента беше известно, но докладите на първите изследователи неизменно го описваха като безплодна и безполезна земя. Те бяха непълни и не предоставяха подробности, защото Австралия беше изолирана както от далечното разстояние, така и от преобладаващите в районите ветрове. Беше станало ясно, че условията са непредсказуеми и голямата вероятност за вилнеещи между ноември и март урагани и жестоки бури около Австралия не предполагаха към авантюри в района. От април до октомври времето се успокояваше и беше сравнително устойчиво, но постоянния вятър от югоизток духаше право в лицето на всеки кораб, приближаващ източните брегове на континента откъм открито море. А след изнурителния преход наградата за зърналите сушата откъм северната част на източното крайбрежие бяха неотбелязаните на никоя карта опасности, които криеше Големия бариерен риф.

По-оптимистични нотки прозвучаха в доклада на Сър Джоузеф Банкс — ботаник-любител, плавал до Австралия и акостирал в Ботаническия залив на кораба "Индевър" с прочутия капитан Кук. А през 1784 година Джеймс Марта внесе предложение до държавния секретар, Австралия да бъде разработена и с част от териториите й да се обезщетят загубите на лоялистите, на чиято страна той се беше сражавал в американската революция. Идеята беше подкрепена от Банкс, а Сър Джордж Янг представи пред Адмиралтейството предложение, в което изтъкваше преимуществата на една морска база в Южния Пасифик, чрез която да се противостои на испанското и френското влияние в района. Основната идея на предложението беше приета хладно, но освен нея планът изтъкна и предимствата на Австралия като наказателна колония. Това, заедно с вечната подозрителност, която се хранеше към френските намерения, възбуди интерес. През месец май 1787 година флота от единадесет кораба с осемстотин и петдесет затворници на борда, от тях шестстотин мъже и двеста и петдесет жени, под командването на капитан Артър Филипс, напусна Англия и се отправи към Австралия.

Първите години бяха трудни. Много от осъдените бяха привикнали към престъпен и порочен живот и упражняваха физически труд само по принуда. Командващият частта на Кралския военноморски флот, която придружаваше Първия флот, разрешаваше на хората си да се занимават само с това, което не излизаше от рамките на преките им задължения. С осъдените не пътуваха надзиратели, а назначените за надзиратели от средите на самите затворници бяха крайно неефективни. В колонията нямаше градинари или фермери, а почвата беше много по-различна от почвата в Англия. Повечето от донесените семена се бяха развалили, а част от овцете и добитъка се запиля или измря, отровен от непознатата растителност. На риболова не можеше да се разчита. Колонията преживяваше главно от донесените припаси осолено говеждо и свинско месо, сухари, брашно, ориз и сушен грах. Командващият докладва за проблемите си в Англия и в отговор корабът на Негово Величество "Гардиън" беше пригоден и зареден с провизии, включително живи животни, лекарства, семена, земеделски сечива и големи хранителни запаси. В окомплектоването на пасажерския състав бяха включени надзиратели за затворниците, фермери, занаятчии и подбрани според доброто им поведение затворници. "Гардиън" трябваше да пристигне през месец януари 1789 година, но в мъгла и при бурно море се сблъска с айсберг и потъна край нос Добра надежда. Известно време колонията преживя в оскъдица, но най-накрая през юли 1790 година пристигна транспортният кораб "Лейди Джулиана", натоварен с провизии, а не след дълго пристигна и Вторият флот с ново попълнение от осъдени на борда. С "Лейди Джулиана" пристигнаха и известен брой свободни заселници. Повече от тях пристигнаха през септември 1791 година на борда на кораба на Негово Величество "Гордън" и за колонията започна ера на сравнително благоденствие.

Земята беше прочистена, бяха пригодени земеделски методи и поселищата Сидней и Парамата процъфтяха. Присъдите на част от осъдените изтичаха, други бяха помилвани от губернатора, след което получаваха безвъзмездно земя. Войниците отслужваха срока на службата си и предпочитаха и те да вземат земя и да се установят в Австралия, вместо да се върнат в Англия. Пристигаха все повече свободни заселници. Отглеждането на овце се превърна в изгодно занятие и колонията бързо извоюва своята самостоятелност в производството на храни. Някои второстепенни колонии също процъфтяха. Китоловството и ловът на тюлени получиха известно развитие на Земята на Ван Даймен, а растящите стада овце и добитък изпълваха почистените области все по-навътре в континента. В Сидней започнаха да се отбиват кораби, които търгуваха и товареха храни. Някои от затворниците бягаха във вътрешността на континента и се превръщаха в разбойници, които ограбваха, убиваха и тероризираха малките селища и изолираните заселници. Престъпността се превърна в проблем.

Сините планини на запад от Сидней и Парамата бяха естествена преграда, която до 1813 година ограничаваше заселниците в една ивица от около четиридесет мили по крайбрежието. Бяха правени различни опити за проникване през планинската верига, но изследователите се връщаха, без да са успели заради непроходимия терен и настоятелността, с която следваха един и същ подход — търсеха проход през долини, докато всъщност се касаеше за плато, където всяка долина беше без изход. През 1813 година малка група тръгна по покритите с остри гранитни и кварцови камъни хребети. Трябваха им почти три седмици, за да изминат петдесетте мили до западния край на платото, но от другата му страна откриха ширнала се надалече земя, покрита с гъста, сочна трева, пресечена от реки и изпъстрена с многобройни групи дървета. Когато докладваха на губернатора, той организира бригада за строежа на път, който да осигури достъпа до вътрешността. Тя трябваше да изкорени и разчисти гъстата растителност, да пресуши блатата и да прокара чакълестия път по хребетите. Проектът беше изпълнен бързо и пътят към вътрешността беше открит както за овцете и добитъка, така и за по-нататъшното изследване на континента.

Осъдените жени представляваха постоянен проблем в живота на колонията още от първото заселване, когато затворниците бяха свалени на брега без окови и поставени при условия на лек режим, който те скоро превърнаха в оргия. Докато губернаторът се бореше с многобройните си проблеми и отделяше толкова внимание за отделянето на мъжете от жените, колкото беше по силите му, неколкостотин от тях посвещаваха по-голямата част от времето и енергията си в осуетяване на неговите цели, като по този начин осигуряваха постоянен вътрешен прираст на населението на колонията. Браковете се насърчаваха и ако осъдена жена намереше някой, за когото да се омъжи, й се позволяваше да живее със съпруга си и беше свободна, без да се смятат оковите на брачния съюз. На всеки мъж или семейство, които бяха в състояние да издържат някоя от жените като прислужница, им се позволяваше да изберат една от осъдените жени, а ако двама от осъдените искаха да се оженят, те можеха да го направят и се предаваха на собственик, при когото да отработят срока на присъдите си. Политиката се менеше при различните губернатори. Тя варираше от снизходителност при едни, до по-голяма строгост при други и след време всички осъдени жени, които не бяха уредили живота си по някакъв начин, бяха прехвърлени в Женската фабрика в Парамата.

Тя представляваше малка групичка сгради и съборетини — едно дълго помещение над затвора, който се използваше за някои от осъдените мъже, няколко близки бараки и малка дървена къщичка. В дългото помещение времето на жените се уплътняваше с предене. В него имаше и малко огнище, където те си готвеха. Някои от жените спяха в бараките, а останалите — на походни легла в дългото помещение или на камарите вълна, която се предеше в него. Санитарните удобства бяха представени от две кофи, поставени в двата края на помещението, което се проветряваше от два покрити с дървени решетки прозореца. В редките случаи, когато подът се миеше, широките цепнатини в него ставаха причина за "изкъпването" на мъжете в долното помещение. Понякога жените успяваха да намерят ром и тогава помещението се превръщаше в сцена за размирици и пиянски свади или в бойно поле за битките между жените и надзирателите, които жените обикновено печелеха.

Известно време Женската фабрика беше дом за Шийла Гарити, която пристигна в Австралия с Втория флот. Тя беше на двадесет години, дъщеря на Патрик Гарити — ирландец от Дъблин, имигрант в Лондон, осъден и починал по време на пътуването на Първия флот. Беше осъдена за съучастие в джебчийство и в резултат на връзката, която беше имала по време на плаването с гвардеец от Кралския Военноморски Флот, стъпи на австралийски бряг бременна в петия месец. Синът й се роди в Женската фабрика — третото дете, на което тя даваше живот и първото оцеляло през първите седмици на живот. Кръсти го Патрик, на баща си. Малко преди Патрик да навърши една годинка, тя получи предложение за работа като прислужница в семейството на свободен заселник, но предложението беше придружено от изискването да се откаже от детето. Трябваше да избира между детето и здравия разум и тя остави бебето в сиропиталището в Сидней и започна работа при заселника, който се казваше Албърт Къмингс.

Сиропиталището беше разположено на ъгъла на "Джордж стрийт" и "Бридж стрийт" и се издържаше от глоби, такси, конфискации. В него работеха възрастни жени, избрани измежду осъдените, както и две вдовици, и се ръководеше от пастор, назначен от губернатора, а животът в него се характеризираше с набожност, усърдно трудолюбие и дисциплина. Имаше и няколко деца на свободни заселници, осиротели след смъртта на родителите си.

Първите спомени на Гарити бяха за стриктната дисциплина и жестоките наказания, които незабавно следваха всяко неспазване на разписанието и нарушаване на правилата за вътрешния ред. След ставането сутрин децата, които бяха проходили, се обличаха и измиваха набързо, сгъваха одеялата си и се събираха за утринна молитва, след това в колона по един влизаха в столовата за закуска. След закуска групите се разделяха и по-малките деца отиваха в работилниците, където се чепкаше вълната за предене, по-големите — в работилницата за предене, а най-големите помагаха в грижите за онези, които бяха още твърде малки, за да се грижат за себе си сами. По пладне имаше още едно събиране за молитва, след това обяд. След обяд по-големите деца посещаваха уроци по елементарно четене, писане и смятане, след това отново се връщаха на работа. Привечер оставаше малко време за игри в големия двор зад сиропиталището. По-големите наблюдаваха игрите на по-малките, следваше вечерна молитва и вечеря. След вечеря някои от по-големите деца или жените четяха на глас откъси от някоя книга или от Библията, докато стане време за лягане. Рутинното разписание се нарушаваше в неделите, посветени на религиозни учения и литургия, задължителна за всички. На път за църквата за специалното богослужение за сираци, групата маршируваше по улиците на Сидней и към нея се присъединяваше групата на момичетата от девическото сиропиталище в Парамата. В продължение на няколко години Шийла посещаваше Гарити и от време на време му донасяше по някоя дреболия — бонбон или дреха, износена и захвърлена от децата на работодателя й или пък открадната от тях. След това посещенията станаха по-редки и накрая съвсем престанаха.

За малкия Патрик Гарити историите в книгите за Англия бяха точно толкова реални, колкото историите от Библията. И едните, и другите бяха основани на предварителни условия и предположения, които ги обезсмисляха от гледна точка на действителността. В Австралия нямаше дъб или хикория, а да подложиш и другата си буза означаваше да си изпросиш още един шамар. Той беше тих, затворен и прилежен в работата си и стриктно изпълняваше онова, което му биваше нареждано. Заедно със солидното телосложение на баща си беше наследил или характера, задържал баща му на войнишка служба в продължение на двадесет години, или нрава, изпратил дядо му в затвора за убийство. На петнадесет години Гарити беше с ръст на възрастен. Пасторът го беше кастрил безброй пъти за това, че налага останалите момчета без видима причина, защото той винаги запазваше твърдо мълчание по въпроса с какво и как са го предизвикали. Жените се отнасяха към него с мрачно недоверие и подозрителност заради ръста и мълчаливия му нрав и заедно с друго едно едро момче ги изпращаха на работа извън къщата — да цепят дърва и да носят вода. Другото момче беше кръшкач и предпочиташе кратката болка на наказанията пред часовете усилен труд. Когато дървата и водата бяха недостатъчни, наказваха и Гарити. Несправедливостта на това положение не тревожеше Гарити. Още преди години той беше разбрал, че в по-голямата си част животът е нещо несправедливо, но наказанията засягаха неговото достойнство. Той се сби с момчето и го нашиба с колана си, което му докара още едно наказание, но впоследствие то започна да върши своя дял от работата.

На седемнадесетгодишна възраст в живота му настъпи коренна промяна. Той и пет други момчета бяха извикани да се съберат в двора — обичайното строяване в редица, когато някой дърворезач, ковач или друг някакъв занаятчия си търсеше чирак. Откакто навърши петнадесет, Гарити се строяваше редовно всеки път, когато в сиропиталището дойдеше работодател, но репутацията на груб и опърничав човек, която му бяха прикачили, беше станала общоизвестна сред занаятчиите в Сидней и Парамата и никога не го бяха избирали дори за пробен срок.

Но този път мъжът не приличаше на занаятчия. Беше един-два инча по-нисък от Гарити, с мощни гърди, рамене и ръце, а в косата, която се подаваше от шапката му, в брадата и мустаците му се забелязваха бели косъмчета. Лицето над брадата и мустаците беше обветрено и загоряло от слънцето. Стоеше със скръстени ръце и разкрачени крака и някак си оставяше впечатлението, че дворът зад сиропиталището е твърде малък, за да го побере. Пронизващите му светлосини очи се движеха по редицата, докато пасторът произнасяше обичайната си реч, споменавайки, че мъжът се казва Уилямсън и е овцевъд. След това пасторът покани Уилямсън да се приближи и ако иска да поразпита момчетата, но той остана неподвижен и мълчалив. Погледът му, който се движеше напред-назад по редицата, се срещна с този на Гарити. Той го посочи и кимна с глава.

Гарити се качи по стълбите в дългото помещение с наредени в редици походни легла, където спяха по-големите момчета. Взе си одеялото, допълнителния чифт панталони, риза и една малка дървена кутия, която майка му му беше донесла при едно от посещенията си преди години. Сви нещата си във вързоп. Беше се надявал да бъде избран за чирак заради убеждението си, че това е перспектива, която си заслужава усилията и заради присмеха, на който беше подложен, задето не е бил избран досега, но почувства странна тъга и натрапчиво желание да остане. Взе вързопа под мишница и слезе по стълбите. Когато тръгна надолу по стъпалата, две от жените, които стояха във фоайето и си шепнеха нещо, се отместиха от стълбището и млъкнаха, като го гледаха бдително с обичайните си намръщени погледи.

Волската каруца на Уилямсън беше на улицата пред сиропиталището, накачулена с торби и бурета с провизии, а той стоеше до нея и разговаряше с пастора. Двамата се ръкуваха и Уилямсън се качи в колата. За пръв и последен път пасторът подаде ръка на Гарити и му каза да работи добре и да слуша Уилямсън. Гарити смотолеви някакъв отговор, а пасторът кимна, усмихна се и го потупа по рамото. Уилямсън махна с ръка към задната част на колата и Гарити сложи вътре вързопа си и се качи след него.

Няколко души погледнаха към каруцата, когато тя изтрополи по улицата. По нея вървяха, бутайки малка количка, направена от дъги за бъчви, две момчета от сиропиталището, които бяха взети за чираци преди време. Те погледнаха Гарити и тихо си казаха нещо през смях. Двама мъже махнаха на Уилямсън и извикаха нещо в поздрав. Къщите оредяха и улицата се превърна в черен път, който водеше на запад от Сидней. От двете му страни имаше храсталаци, дървета и тук-там къщи. Няколко минути по-късно Гарити беше по-далече от селището, отколкото през целия си живот досега и с интерес гледаше наоколо.

Уилямсън се обърна и го погледна.

— На ръст и години не си много за чиракуване, момче. Винаги ли правиш каквото ти се каже?

— Да, правя каквото ми кажат.

— Смяташ се за голям побойник, а?

— Не повече от някой друг.

— Приемам, че е така. Можем да спрем, да си премерим силите и да приключим с този въпрос.

— Не искам да имам неприятности с вас. Ще правя каквото ми се каже.

Уилямсън замислено погледна Гарити през рамо. Светлите му сини очи го пронизаха, а след това изведнъж премигнаха приятелски и с чувство за хумор.

— В такъв случай ще спрем дотук — няма да ми се налага да рискувам да ме пребият — подсмихна се той.

После порови под седалката си, извади една бутилка и посочи на Гарити да се премести отпред.

— Можеш да се пробваш с това, вместо с мене. Бас ловя, че то ще спечели боя.

Гарити се изкатери по торбите и буретата и седна до Уилямсън, който бъбреше весело и постоянно му подаваше бутилката ром през първата половина от пътуването. Гарити опитваше алкохол за първи път в живота си. Останалата част от пътуването той изкара пиян, като повръщаше с наведена отстрани на каруцата глава.

Когато пристигнаха в овцефермата, Уилямсън заедно с още двама мъже свалиха Гарити от каруцата и го пренесоха в бараката, където спяха овчарите.

Още от пътуването си до овцефермата Гарити предусети, че животът в нея е във всяко отношение по-различен от познатия му живот в сиропиталището. Уилямсън беше бивш затворник, отработил срока на присъдата си на земята на някакъв офицер от Гвардията на Южен Уелс и през годините беше успял да превърне първоначално малкото си стадо в овцеферма с хиляди овце. По отношение на работата и овцете той беше безкомпромисен, но заедно с това и щедър, внимателен и благосклонен.

За Гарити чистите, спретнати и подредени улички на Сидней останаха само като спомен. Овцефермата представляваше пустош от покрити с храсталаци полегати хълмове, групи евкалиптови дървета и трева. Уилямсън се беше оженил за една тридесетгодишна жена, бивша затворничка с няколко години по-млада от него. От нея имаше две деца, които беше акуширал сам. Живееха в построена от чимове, камъни и парчета кора хижа, но кошарите, които я заобикаляха, бяха чисти и в добро състояние, а навесът за стригане беше стабилно построен и солиден. Уилямсън имаше четирима овчари, и четирима осъдени, които отработваха при него срока на присъдите си. Всички бяха разпратени из вътрешността заедно със стадата. В овцефермата си Уилямсън държеше още и половин дузина аборигени, както и двама по-възрастни бели, които вършеха това-онова. На Гарити му се беше случвало да срещне скитащи се из улиците на Сидней аборигени, но на вид тези в овцефермата на Уилямсън бяха значително по-малко цивилизовани от всички, които беше виждал досега. Бяха облечени оскъдно или се мотаеха наоколо голи и живееха със семействата си в пущинаците недалече от къщата на Уилямсън. Условията им на живот бяха по-бедни от тези, при които живееше Уилямсън единствено с това, че колибите им бяха по-малки. Те намираха изгубени овце, проследяваха и убиваха кучета динго и вършеха други случайни неща срещу храна, някоя и друга дреха и парчета метал, от които си правеха брадви, ножове и върхове на копия. Бяха полезни, но човек трябваше да ги държи под око, защото крадяха всяко метално нещо, оставено без надзор.

Уилямсън научи Гарити да стреля с мускет и го въведе в някои от работите около кошарите, след това го изпрати за месец във вътрешността заедно с един от другите овчари. Последният беше груб, навъсен и затворен човек, язвителен и рязък всеки път, когато говореше на Гарити и на няколко пъти те едва не се сбиха. Но Гарити сдържаше яда си, наблюдаваше и се учеше. В края на месеца Уилямсън дойде и го взе обратно в овцефермата. Той даде на Гарити мускет, провизии, четири кучета и необходимите за лагеруване неща и му помогна да откара стадо от двеста глави до пасища навътре в пущинака. След това го остави сам.

В началото чувството за отговорност беше такова бреме за Гарити, че нощем не можеше да спи, а дните му бяха кошмар, в който се препъваше изтощен около стадото и често-често броеше овцете. Броеше ги отново и отново и под лъжичката го присвиваше всеки път, когато изпуснеше някоя. Освен малкото, което помнеше от майка си, Уилямсън беше първият, отнесъл се към него човешки и в душата си Гарити изпитваше потребност да сполучи в работата си. После, когато кучетата свикнаха с него и той разбра, че те знаят за овцете повече, отколкото той самият, Гарити започна да им се доверява в по-голяма степен. Но все още спеше с мускета до себе си и изръмжаването на някое от кучетата нощем го събуждаше веднага и той изскачаше от колибата с пушка в ръка.

Дните започнаха да се преливат един в друг, но в живота му нямаше монотонност. Мухите и комарите бяха досадни, а знойната жега му причиняваше постоянни неудобства, но изолацията малко го притесняваше. Предупрежденията на Уилямсън за отровни змии и насекоми добиха по-голям смисъл, след като го ужили скорпион и няколко дни лежа болен. Стана по-предпазлив. Уби четири кучета динго и няколко пъти стреля с мускета си, за да подплаши аборигените, които се навъртаха наоколо. Две от овцете бяха ухапани от змии и умряха. Още една умря без явна причина, освен възможността да е яла нещо отровно, но Уилямсън беше казал, че очаква някакви загуби.

В края на шестата седмица Уилямсън дойде да провери как вървят нещата и остана много доволен. Той се върна няколко дни след като си беше тръгнал, докара още триста глави и помогна на Гарити да прехвърли стадото на още по-добри пасища покрай бреговете на Нипеан — границата на овцефермата.

3.

В края на всеки ден, след като прибереше овцете в кошарата, Гарити сядаше пред колибата с кучетата около него, и приготвяйки храната си и варейки чая си, той се изпълваше с удовлетворение и задоволство от съдбата си, каквито не беше изпитвал в живота си досега. Когато му се отдаде възможност да размени по няколко думи с хора, които бяха работили за други овцевъди, той оцени още по-високо късмета, който беше имал, да започне работа при Уилямсън. Много овцевъди караха хората си да се грижат за огромни стада и въпреки това ги държаха отговорни за смъртта на всяка една овца. За умрелите животни те удържаха от възнаграждението на овчарите, които наемаха, а ако работниците им бяха от осъдените и не получаваха надници, те ги отвеждаха до най-близкия съдия по обществения ред — обикновено друг скотовъдец, и те биваха подлагани на наказание чрез бичуване. Гарити все още беше свързан със сиропиталището, което като компенсация за разходите по отглеждането му щеше да получава надниците му, докато не навършеше деветнадесет години. Но Уилямсън беше наложил твърди условия на сиропиталището и плащаше на Гарити два шилинга и шест пенса на седмица — нещо нечувано за другите овцевъди. Между двамата се зараждаше близко приятелство. Освен храната и другите неща от първа необходимост, Уилямсън го снабдяваше и с тютюн, а понякога му носеше и бутилка ром.

Със застудяването на времето се промениха и проблемите. Имаше по-малко мухи и комари, но и пашата беше по-оскъдна и стадото трябваше да бъде местено по-често, което пък налагаше и по-честото разглобяване и местене на кошарата. В по-студеното време змиите ставаха по-лениви, но заедно с това беше по-вероятно да потърсят топлината на огъня и колибата. Гарити откара за стригане овцете до овцефермата и Уилямсън го пусна до Сидней за два дни.

Градът се беше променил. Там, където преди имаше ливади, сега бяха издигнати сгради и той изглеждаше по-оживен и космополитен. Докато Сидней изглеждаше по-голям, сиропиталището сякаш се беше смалило. Гарити откри, че той също се е променил. Когато пиеше, изпадаше в мрачно, потиснато настроение. Арестуваха го за пиянство и сбиване на обществено място и сиропиталището беше известено. Пасторът дойде в затвора, прочете му конско и го остави там, след като съобщи на Уилямсън. Уилямсън пристигна в Сидней за провизии по-рано от обикновено и измъкна Гарити от затвора, но инцидентът по-скоро го развесели, отколкото ядоса.

През зимата избухна горски пожар и в бързането си да откара стадото на другия бряг на Нипеан Гарити загуби осемнадесет овце, едно куче, всичките си вещи и провизии. След това заваля като из ведро и той прекара няколко отвратителни нощи на открито. През дългите, нерадостни и мрачни дни се кахъреше за загубените животни и непрекъснато беше в движение, за да държи стадото накуп, защото в пожара беше загубил и кошарата. След няколко дни Уилямсън го откри и явно си отдъхна с облекчение. В пожара беше загубено едно цяло стадо и въобще във всички стада имаше много по-големи загуби от тези, които Гарити беше допуснал. Уилямсън му помогна да върне овцете през реката, остави му храната, която носеше със себе си, и се върна отново след два дни с дрехи, необходими за лагеруване неща, повече храна и колове, необходими за кошара. Когато настъпиха студовете, Уилямсън донесе дебели, зимни дрехи, а Гарити си направи дълъг, топъл кожух от няколко овчи кожи. До пролетта и дрехите, и кожуха му бяха станали малки.

Когато закара овцете в овцефермата за второ стригане, Гарити се беше развил напълно — беше висок доста над шест фута и тежеше около деветдесет килограма, ръст, който караше другите мъже да се отнасят към него с респект. Преди Гарити да замине за Сидней, Уилямсън на шега го предупреди да внимава с рома и да не се бие и той не забравяше това. През първия ден пи съвсем малко. През по-голямата част на деня обикаляше из улиците на Сидней и разглеждаше новите сгради, издигнати, откакто беше тук предишния път. Изпита някакво натрапчиво желание да види отново сиропиталището и го посети, но то някак си не можа да задоволи нуждата, която беше породила желанието. На втория ден той срещна едно от неголемите момчета от сиропиталището, което бяха взели за чирак преди няколко години — сега вече мъж. Шамарите, с които момчето го беше налагало някога, се бяха превърнали в мъглив спомен, а мъжът срещу него се беше развил до значително по-малък ръст, и изглеждаше искрено зарадван, че го вижда. Той имаше къща на "Парамата роуд" и Гарити отиде с него да се запознае с жена му и да види децата му. Седнаха на верандата зад къщата на мъжа, където под камара дърва той имаше скрита бутилка ром. След два часа мъжът спеше на земята. Гарити се чувстваше леко замаян. Жената на мъжа му хвърляше кръвнишки погледи всеки път, когато в шетнята си минаваше край задния прозорец и вратата към верандата, и той си тръгна.

Смрачаването го завари край публичните домове при доковете. В един от тях той се скара с някакъв свободен заселник, който се възмущаваше от свободата, която се даваше на бившите затворници. Все още беше достатъчно трезвен, за да разбере потенциалната опасност на ситуацията и си тръгна. Мъжът тръгна след него. Дърпаше го за ръката и му се зъбеше и Гарити кипна. Той се завъртя и замахна в тъмнината. Юмрукът му улучи мъжа отстрани по главата и той политна към сградата от едната страна на уличката, стовари се с трясък върху дебелите греди и тежко се отпусна на земята. Гарити понечи да си тръгне, след това се обърна и се наведе над мъжа. Беше мъртъв.

Смразяващата мисъл за това, което беше извършил, изплува над алкохола и внезапно той напълно изтрезня. Обмисляше опасното положение, в което беше изпаднал. Вероятно щяха да го обвинят в убийство и минималната присъда щеше да бъде изпращане в една от второстепенните наказателни колонии. Но никой не го беше видял. Гарити мина по тъмната и воняща от боклуците, които я задръстваха, алея и огледа пешеходците и колите, които се движеха по улицата в меката светлина на лампите пред магазините. Върна се до мъжа и го вдигна на рамо. Промъкна се през алеите към доковете и отнесе товара си до края на един опустял кей. Там пусна тялото във водата. Беше времето на отлива и Гарити гледаше неясните очертания, които се изгубваха в тъмнината, докато водата отнасяше трупа към залива. След това се обърна, прекоси града и се изгуби в тъмнината, легнала над пътя.

Гарити каза на Уилямсън какво се беше случило, след това взе стадото си и го отведе обратно във вътрешността. Уилямсън направи едно специално пътуване до Сидней под претекст, че отива за провизии и когато се върна, отиде при Гарити, за да поговорят. Мъжът беше обявен за безследно изчезнал и властите го търсеха, но тялото му не беше открито и изчезването му не се свързваше с Гарити. Под формата на шега Уилямсън поговори отново с Гарити за алкохола и сбиванията, макар че беше излишно и Гарити не отиде повече в Сидней. Пиеше само, когато беше сам в пущинака и на сутринта се събуждаше с тежък махмурлук и разранени в ствола на някое дърво юмруци.

Докато останалите скотовъдци се бяха преместили във вътрешността отвъд Сините планини, Уилямсън оставаше на земите, на които беше започнал, и непрекъснато търсеше съседни имоти, които закупуваше или предявяваше в губернаторската канцелария в Сидней претенции за близки пустеещи земи. Но той не беше достигнал успех в опитите си да придобие допълнителна собственост, а стадото му се увеличаваше всяка година с нормалния прираст от около една трета, което налагаше изколването на много от животните, за да се запази пашата в земята му. Официалната политика, изразена в Лондон и Сидней, забраняваше на скотовъдците да навлизат в кралските земи на запад от Сините планини, но срещу нарушителите не се предприемаха никакви мерки. Вътрешността беше изследвана и цялото течение от реката Мурамбиджи беше грубо картографирано, както и местностите на северозапад от река Дарлинг.

Когато и следващите опити на Уилямсън да придобие земя бяха осуетени, той обмисли положението си и започна предварителна подготовка за преместване на стадото към вътрешността. Гарити беше прекъснал и последните си връзки със сиропиталището и работеше на пълна надница. Уилямсън му предложи да отиде във вътрешността като негов съдружник. Уилямсън се задължаваше да осигурява животните, необходимата екипировка и продуктите, а Гарити получаваше две трети от доходите за своя труд. Гарити прие бързо, но останалите мъже не посмяха да рискуват при несигурностите, които криеше вътрешността. Уилямсън нае скотовъдци и управител, за да се грижат за земята и овцете, които оставяше, и започна закупуването на огромни количества провизии и волски каруци. Той изчака да свърши и следващото стригане и тръгна с Гарити, дванадесетина мъже, пет хиляди овце, двадесет кучета, семейството си и дълга върволица фургони, натоварени с провизии.

Годината беше дъждовна и пашата беше добра, но преходът им отне месеци. Цялата земя по западните склонове на Сините планини, чак до горните притоци на река Локлан беше заета със самонастанили се овцевъди и керванът продължаваше упорито напред покрай други кошари и стада, като спираше на всеки няколко дни, за да могат овцете и биволите да си починат и възстановят силите си. Теренът се променяше и земята беше вече по-безплодна, отколкото по течението на Нипеан, но обикновено пашата беше предостатъчна за животните с тях. Много собственици на овцеферми и пастири, които не бяха виждали други хора в продължение на месеци, ги пресрещаха, а някои ги придружаваха за малко и им показваха пътища около трудните за преминаване места. Преминаха няколко участъка, в които нямаше вода, и някои от овцете бяха сгазени в стремглавия устрем на стадата към водните басейни, до които стигаха след тях. Няколко от биволите умряха или окуцяха и трябваше да бъдат застреляни, а два от фургоните се разбиха до неизползваемост при преминаването им през хълмисти терени. Други овце умряха, отровени от бурени или ухапвания на змии, а кучетата динго убиха няколко излезли от кошарите си през нощта. Един от мъжете беше ухапан от отровна змия и умря, а друг се разболя и в продължение на месец трябваше да го возят в един от фургоните, докато се възстанови. Осем месеца след началото на прехода те прекосиха реката Дарлинг. Със себе си водеха четири хиляди овце. Продължиха напред още няколко дни, след като оставиха зад гърба си и последната овцеферма и спряха при една рекичка, която пресичаше област от полегати хълмове и сравнително добри за установяването на фермата тревни площи.

Уилямсън незабавно изпрати фургоните и четирима от мъжете обратно в Сидней, за да докарат още един товар провизии, а той и останалите мъже започнаха строежа на кошари, къщи и навеси. Гарити и другите пастири отделиха своите дажби и екипировка, подбраха си животни за стадата и кучета, и се разпръснаха, за да установят свои пасбища. Изминаха няколко седмици преди Гарити да привикне към непознатата територия. От първостепенно значение беше да си намери ориентири, за да не се загуби, защото в сравнение с територията, която бяха заемали покрай Нипеан, тук се бяха разпръснали на огромно разстояние един от друг и той беше на много мили от рекичката, край която вдигнаха фермата. На югозапад се извисяваше един чудат, назъбен хълм и Гарити го определи за западна и южна граница на пасищата си. Той откри и други ориентири, определи местонахождението на водоизточниците и сигурните места, през които да прекарва стадото от едно място на друго, и постепенно свикна с местността. За известно време дажбите им бяха намалени и той нямаше чай, захар и тютюн, но дните минаваха бързо един след друг. След поредното стригане, фургоните поеха към Сидней, натоварени с вълна, и Гарити не усети как мина времето, преди те да се върнат и лишенията да спрат.

Пашата беше много по-бедна от пашата по течението на Нипеан и Гарити трябваше да мести стадото по-често и на по-голямо разстояние. Но откакто беше започнал да работи срещу дял от печалбата, той се отнасяше към животните с чувство на собственик и работата му изглеждаше полека от преди. Овцете се обагниха и мисълта, че две трети от агънцата са негови, го караше да се отнася към тях с по-голямо внимание и да полага повече грижи. Още след първото стригане след пристигането им новите взаимоотношения с Уилямсън дадоха ефект и Гарити вече имаше двеста гвинеи в банката в Сидней, повече пари, отколкото беше сънувал, че някога ще притежава.

Но изолацията му тежеше все повече. Не изглеждаше логично, защото по време на работата му по Нипеан не се притесняваше, дори ако минаваха седмици, без да види друг човек. А с течение на годините беше свикнал с периодите на покой и тишина в пущинака, когато изглеждаше, че насекомите, птиците и малките животинки застиват неподвижни и тихи. Но докато работеше по течението на Нипеан, в дъното на съзнанието си той знаеше, че Сидней е сравнително близо. Сега на същото място се беше загнездил фактът, че от цивилизацията го делят месеци път.

Изглежда подобни грижи спохождаха и останалите мъже, защото още през първата година трима от пастирите си взеха надниците и си тръгнаха с фургоните, които отиваха в Сидней за провизии, а на тяхно място пристигнаха други. Гарити се противопоставяше на чувството си за изолация, защото добивът на вълна и прирастът на стадата бяха по-добри, отколкото по Нипеан и на следващото стригане неговият дял от печалбата увеличи спестяванията му до количество, което за него беше невероятно. Уилямсън забелязваше безпокойството на Гарити и намираше начин да се откъсне от другите си задължения, за да му докара провизиите лично, вместо да изпрати управителя или някой от общите работници, както правеше с останалите пастири. Прекарваше цялото време, което можеше да си позволи с Гарити и му говореше окуражително за печалбата от вълната и възможностите през следващите години.

Аборигените във вътрешността почти не бяха контактували с бели хора и рядко ги виждаха наоколо. Имаше отделни случаи, когато аборигени се бяха опитвали да откраднат някоя овца, а един от пастирите беше ранен с копие, но Гарити нямаше проблеми с тях и само няколко пъти му се беше налагало да стреля с мускета си, за да ги подплаши. Късно един следобед, докато Гарити прибираше овцете в кошарата, един от тях се приближи открито и внесе известно объркване, тъй като кучетата се обезпокоиха и разделиха вниманието си между него и стадото. Няколко от овцете се подплашиха от лая на кучетата по аборигена и Гарити им изръмжа, и ги отпрати след овцете. Кучетата се втурнаха и заобиколиха овцете, обърнаха ги и ги върнаха обратно, като ги хапеха по краката. Гарити затвори кошарата след овцете и се намръщи подозрително при вида на аборигена, който се приближаваше.

Когато Гарити затвори овцете в кошарата, кучетата съсредоточиха вниманието си върху аборигена и се спуснаха срещу него, като ръмжаха заплашително с оголени зъби. Той се спря и вдигна ръце над главата си, за да покаже мирните си намерения и се приближи още, след като Гарити викна кучетата. Беше повече или по-малко като всички аборигени — слаб, но без да е кокалест, възрастта му не можеше да се определи, а кожата му беше мръсна и тъмношоколадова на цвят от постоянното излагане на лъчите на слънцето. Косата му беше обичайната сплъстена, пъстрокафява купа, окастрена грубо покрай ушите; мустаците и брадата му покриваха долната част на лицето, а по челото, бузите, носа и гърдите му имаше следи от избледняла бяла и червена боя. Носеше колан, сплетен от някаква животинска кожа, в който бяха затъкнати нож и секира, и очевидно доста се беше навъртал покрай бели, защото говореше добре пиджин — английският, който минаваше за средство за общуване между аборигените и белите хора.

Името му беше Пунтару, държеше се приятелски, с подкупваща фамилиарност и беше първото човешко същество, което Гарити виждаше от няколко седмици. Гарити сподели вечерята си с него и докато се хранеха, го слушаше как бърбори. Част от това, което казваше, беше почти неразбираемо заради бързината, с която говореше, и заради склонността на аборигените да заменят "ч"-то с "п", когато говорят пиджин. Гарити го остави да прекара нощта край огъня и на следващия ден Пунтару отсече едно дърво в близката горичка и смени един кол от кошарата, който беше счупен, наряза ивици кора от каучукови дървета и пооправи покрива на колибата, а останалата част от деня прекара, мотаейки се около Гарити и бъбрейки за овцете и белите хора, които беше виждал другаде.

Вечерта, след като прибра овцете в кошарата, Гарити се огледа из колибата за някакви парченца метал. Когато копа дупки за коловете на колибата беше счупил една лопата в каменистата почва и откри парчетата, захвърлени в ъгъла на колибата. Брадвата на Пунтару беше метална и той се гордееше изключително много с нея. Пунтару остана доволен и веднага свали кремъчния връх от едно от копията си, за да го замени. Гарити се зае да приготви вечерята. Когато Пунтару стегна металния връх здраво за пръта на копието си, Гарити му показа как да го заостри, като го търка в камък. Показа му как да наточи и острието на брадвата си. Пунтару беше очарован и съсредоточено го наблюдаваше отблизо, а детинският му възторг от парченцето метал беше малко смешен и все пак трогателен.

Пунтару не хареса чая, но питката и овнешкото му се усладиха колкото и предишната вечер. Той се хранеше с явно удоволствие и огромен апетит и накрая оглозга кокала, облиза си пръстите и отново започна да бърбори, докато Гарити пушеше лулата си и сърбаше от канчето с чай.

— Него добра, хубава жена трябва — каза той и се оригна с удоволствие.

— Може вземе сега. — Той въздъхна доволно, хвърли едно-две дръвца в огъня и погледна към Гарити.

— Повек като теб него трябва женска.

Уилямсън беше тук с жена си. И скоро беше наел нов управител, който също беше довел жена си, а за година още един-двама от мъжете бяха довели жените си. Но повечето от мъжете не бяха женени, а болшинството от женените бяха оставили жените си в Сидней или другаде, било защото не искаха да ги подлагат на трудностите във вътрешността, било защото те отказваха да дойдат. Гарити беше мислил за женитба, но в мислите му бракът беше изключително далечна и най-вероятно неосъществима цел. А първата грижа на Гарити беше да увеличи банковата си сметка и да се сдобие със собствено стадо. Той подръпна от лулата си, погледна Пунтару и като повдигна вежди, с безразличие сви рамене.

— Повек като него трябва има жена — каза Пунтару и твърдо и категорично поклати глава. — Него повек трябва жена да готви, говори и да я пука. Не хубав повек него стой сам с овце и динго чрез цяло време.

Овцете шумяха спокойно, докато се настаняваха за през нощта и Пунтару посочи към стадото.

— Овце дяволски добре яде, но не също повек. — Той кимна към кучетата, които лежаха от другата страна на огъня. — Динго него като повек, но не говори, не готви, не се пука.

Гарити пийна чай от канчето и погледна Пунтару с умислена усмивка.

— Къде жена теб? — той дръпна от лулата си.

— Него намери — бързо отвърна Пунтару. — Нищо някой бяла жена повек стои с него голяма ферма Сидней. Аз намери тук. — Той потупа брадвата си с пръст. — Може даде мен два, три бял повек тамаха, тогава намери тук. — Той вдигна копието с металния връх и опита с пръст. — И може вземе два, три бял повек камък за киру.

Гарити кимна. Животът на Пунтару беше много по-различен от живота на белите, но в това отношение те си приличаха. Някои от женените скотовъдци оставяха жените си в Сидней или другаде, докато работят във вътрешността, за да изкарат достатъчно пари, за да уредят живота си и Пунтару правеше същото. С две или три метални брадви и две или три копия с метален връх той несъмнено щеше да бъде смятан за богаташ, когато се завърнеше при племето си.

— Арунта жена него работи голямо дяволски много и може него готви бял повек да яде голямо хубаво.

Причината, поради която Пунтару беше повдигнал въпроса, стана кристално ясна. Той си предлагаше услугите да му намери жена и без съмнение очакваше да получи за усилията си една или две брадви и метал, от който да направи върхове за копията си. Някои бели мъже живееха с жени аборигени, но Гарити не се блазнеше от тази идея. Аборигените бяха много по-различни от белите хора по своите обичаи, манталитет и начин на живот, а повечето от жените, които Гарити беше виждал, бяха изключително грозни. Той пресуши канчето си, напълни го отново от тенджерката на огъня и мълчаливо поклати глава. Остави тенджерката обратно на жарта и дръпна от лулата си.

— Жена не същата стара като на ферма — каза Пунтару. — Жена стара на ферма не добра за него да пука. Аз намери жена него няма бирали и него гледа хубава да пука. Ти пука и направи бирали ти.

Изглежда аборигените ценяха децата високо и вероятно Пунтару поставяше въпроса по този начин, за да привлече вниманието му върху възможността да има деца, но за Гарити това беше просто още една нежелана страна от положението, в което нямаше намерение да се забърква. Той отново поклати глава и Пунтару остави тази тема. Той отново заговори за металния връх и за начина, по който Гарити му беше показал да го подостри. Гарити потърси по земята наоколо, намери един камък с гладка повърхност и взе копието. Започна да се опитва да обясни на Пунтару как може да наточи края на острието с по-фин камък.

Пунтару отново остана да пренощува и на сутринта, когато Гарити изведе овцете от кошарата и ги закара да пасат, той го последва, а после отиде на лов на кенгуру. Върна се в средата на следобеда, без да е видял кенгуру и Гарити избра една овца и я отдели от стадото, за да я заколи. Пунтару беше ужасен от такова прахосничество и се разрови за храна в купчината тор. Той предъвкваше нещо, докато помагаше на Гарити да пренесат трупа на овцата и да го закачат на едно дърво близо до колибата. Гарити я одра и я покри с парче брезент заради мухите, след това се върна при стадото и бавно подкара овцете към кошарата, Пунтару си намираше някакви вкуснотии в купчината тор и продължи да прескача до нея и през късния следобед, но беше готов за своя дял от овнешкото и питката, които Гарити приготви вечерта. След като се наядоха, седнаха до огъня и опънаха овчата кожа на рамка от клони, за да я остържат, после я оставиха да се суши. Пунтару не повдигна въпроса за жена, но няколко пъти спомена, че готвенето и обработването на кожи са женска работа.

На следващия ден Гарити реши да премести стадото. Остави овцете на откритото пасбище под бдителните очи на кучетата и започна да разглобява кошарата. Смяташе да се премести на открития и затревен склон на един отдалечен на около две мили хълм. Пунтару му помагаше. Отне им по-голямата част от деня да преместят всичко. Когато колибата започна да се разпада, те я зарязаха и Пунтару отряза парчета кора, за да направи друга. Той работеше с желание и от време на време изчезваше при купчината тор и се ровеше в това, което беше останало след птиците и дребните животинки, но няколко пъти спомена, че пренасянето на вещи и правенето на колиба са за жените.

Забележките на Пунтару не бяха необходими. През по-голямата част от деня въпросът се въртеше из ума на Гарити. Повечето от жените аборигени, които беше виждал, бяха на възраст. След тежката работа и бременността, коремите им бяха подути и имаха провиснали, полюшващи се гърди. Но имаше и няколко по-млади, в които се беше заглеждал. А напорът на природата му беше проблем. Обезпокояващата и в някои отношения страшна страна на неговия характер, която се проявяваше, когато пие, също го притесняваше и той подозираше, че самотата би могла да е причина или поне предпоставка за нея. Освен всичко това съществуваше и самата самота, която ставаше все по-трудно поносима.

Също и работата. Приготвянето на парче месо отнемаше часове и много пъти той задрямваше пред огъня, изгубил апетит, докато чака вечерята си. Една жена би могла да му я приготвя и преди да прибере стадото в кошарата, а и за закуска и обяд можеше да има нещо по-апетитно от студена, останала от вечерта питка. И още много неща. Преди всичко, щеше да има някой, който да седи с него край огъня, докато пие чая си и пуши вечерната си лула.

Както и очакваше, Пунтару беше повече от ентусиазиран да обсъдят въпроса още веднъж. Територията на племето на Пунтару беше на северозапад и той беше убеден, че ще успее да намери и доведе жена, която да задоволява Гарити. Беше повече от нетърпелив да се заеме с това, за да може да се върне при собственото си семейство. За своите усилия искаше една брадва, нож и метал за изработването на още два върха и предположи, че приблизително същите неща и в същото количество ще удовлетворят бащата на жената като откуп. Гарити все още се колебаеше и помисли по въпроса и през нощта. На следващата сутрин Пунтару отново заговори за това, като изтъкваше колко полезна би могла да бъде една жена и колко много от нещата, които Гарити вършеше, можеха да бъдат свършени от нея. Той подчерта, че Гарити няма да има никакви задължения, ако реши, че жената не му харесва. Гарити все още не можеше да се реши. Виждаше всички плюсове, но не желаеше да се обвързва с решение. Беше му трудно да го вземе, а Пунтару продължаваше да бъбри за това. Следобед се съгласи и Пунтару незабавно събра нещата си и тръгна без дори да дочака вечерта.

С присъствието си Пунтару бе облекчавал самотата на Гарити и след като си тръгна тишината на пустошта отново се възцари. Уилямсън дойде с провизиите два дни след като Пунтару си беше тръгнал и Гарити го помоли да му изпрати две малки брадвички, два ножа и няколко парченца метал. Уилямсън се съгласи, без да проявява любопитство, и след три дни един от общите работници пристигна от фермата и донесе нещата.

Известно време настроението на Гарити се колебаеше между страха и очакването. Пунтару не беше казал колко време ще му е необходимо и докато обикаляше наоколо с кучетата из стадото, Гарити често оглеждаше околността. Измина една седмица и той започна да гледа на цялата работа с нещо средно между облекчение и разочарование. Измина още една седмица и после се занизаха цели дни, през които той изобщо не се сещаше за Пунтару.

4.

Малко преди обяд на следващия ден тъмното, крехко острие — до този момент обект на леко и мимолетно любопитство — стана център на внимание. Движеха се бавно и тихо през гъсталака, разположени по обичайния за лов начин. Изведнъж отпред избухна суматоха от движение и суетня, последвани от радостните крясъци и виковете на бащата на Майра и Пунтару. Майра, майка й и брат й се втурнаха към тях през храсталаците и ги завариха до огромно, червено кенгуру. От възбудения им разговор разбраха, че копието е било хвърлено от невероятно голямо разстояние. От такава далечина обикновено копие би могло най-много леко да рани кенгуру, но копието на Пунтару се беше забило в тялото му, пронизвайки ребрата в смъртоносен удар и животното беше изминало съвсем късо разстояние, преди да се строполи.

Майра и майка й приседнаха настрана, а мъжете изкормиха кенгуруто и започнаха да ядат черния дроб, белите дробове и сърцето. Братът на Майра се присламчи към тях и докосна рамото на баща си, за да му напомни за присъствието си. Баща му го погледна през рамо, премести се настрани и посочи с брада към кенгуруто. Двамата мъже и момчето коленичиха до изкорменото животно и ядяха шумно вътрешностите, които изтръгваха с пълни шепи. Слънцето напичаше и апетитната миризма на кръв и черва сякаш висеше в горещия, неподвижен въздух. Майра беше убила един плъх и два гущера, а майка й — няколко гущера. Разделиха си ги и ги изядоха. Бяха изяли останките от малкото кафяво кенгуру днес сутринта и Майра беше получила дела си от две ребра. През деня беше изяла много повече храна от обикновено, но видът и миризмата на храната дразнеха апетитът й и тя жадно гледаше как двамата мъже и момчето ядат. Пунтару се изправи и като се оригваше и пъшкаше се отдалечи на няколко крачки и седна под една сянка. Бащата на Майра стана и докато се отдалечаваше от кенгуруто погледна към нея и майка й, и посочи животното с брада. Майра и майка й скочиха и се спуснаха напред. Братът на Майра все още клечеше пред животното и ядеше и Майра го избута настрани с рамо, докато бъркаше в изкормения труп. Той издаде звук на протест и тя го погледна предупредително, леко оголила зъби. Той се премести настрани и й направи повече място.

Бяха останали парчета от черния и белия дроб. Двете жени късаха пълни шепи и тъпчеха в устите си. Когато те се отпуснаха на пети и започнаха да дъвчат, братът на Майра се приведе напред и посегна за още. От ъгълчетата на очите си Майра забеляза, че Пунтару я гледа. Двамата с баща й тихо разговаряха, докато натриваха сухата песъчлива почва по ръцете си, за да изтрият кръвта. Тя беше клекнала тромаво и непохватно, затова подви крака и седна, като грациозно изви бедрата си на една страна. Започна да яде по-малко лакомо и с израз на сдържано задоволство от ловната сполука на Пунтару. Когато Майра и майка й изядоха дробовете, двамата мъже отпиха по малко вода и поеха през гъсталака към друго място за лагеруване. Майра и майка й събраха нещата си, вдигнаха останките от кенгуруто и ги последваха. Кенгуруто беше тежко и неудобно за носене и докато заобикаляха голямата група гъсти храсти, уирито се плъзна от главата на Майра и водата се разля. Майка й я погледна с упрек и раздразнение, но не каза нищо. Майра мушна уирито под мишница и те продължиха след мъжете с кенгуруто на ръце.

Мястото за лагеруване представляваше дълго и тясно дере между две дюни. Братът на Майра седна на едната страна от тях, за да наблюдава наоколо, докато мъжете си почиваха и дремеха на сянка. Майра и майка й претършуваха околните храсти и събраха тежки наръчи дърва, след което запалиха огън, сложиха кенгуруто да се пече и се приготвиха да отидат за вода. Като тръгваха, бащата на Майра промърмори някаква заповед на майка й и посочи на юг към извор, където водата беше възсолена, но щяха да са на разстояние, от което да чуват.

Изворът представляваше дупка, разположена в основата на гранитно възвишение в центъра на един участък, покрит с морени, довлечени преди много епохи от праисторическа река. Морените бяха толкова горещи, че от допира с тях по кожата излизаха пришки. Възвишението показваше наличието на голямо находище от гранит, покрит с пласт глина, последвана от песъчливата почва и морените на повърхността. По време на редките дъждове водата се просмукваше през пясъка между морените в дълбоката глина, която корените на закърнялата растителност не достигаха, и оставаше там, задържана от разположения под глината гранит. Водата се събираше в малък резервоар в основата на гранитното възвишение и когато той се изпразваше, водата от заобикалящия го глинен пласт бавно го изпълваше отново по подземните канали. Майра и майка й коленичиха под клюмналите стръкове на високата трева, която растеше по края на покрития с морени участък. Докато внимателно изучаваха откритото пространство и храсталаците около него за някакъв знак за опасност, те си подаваха уирито, което носеше майка й, и пиеха от останалата в него вода. Когато изпиха водата, двете се изправиха и заподскачаха през морените към стърчащия над земята гранит. Майра остави своето уири на земята, коленичи в сянката на гранита с гръб към него и се наведе ниско. Очите й непрестанно шареха наоколо, а изострените й докрай сетива бяха нащрек. Тя здраво стисна пръта си с двете ръце, готова да го използва, ако се наложи. Майка й коленичи зад нея и започна да изравя меката, песъчлива почва в основата на гранита.

Тя изрови парче кора, което беше скрила тук преди време, и започна да копае с него, като го използваше вместо лопата, изривайки пръстта настрани. Когато дупката стана по-дълбока, тя легна по корем и продължи да рие, след това клекна в нея и започна да изхвърля пръстта. Почвата се промени, превърна се в глина, а в нея се появиха следи влага, която бързо изсъхваше в знойната горещина. От дупката започнаха да излизат влажни буци глина. Майката на Майра намали темпото. От дупката излетяха още няколко буци, след тях две шепи рядка глина и се чу цъкване с език. Майра се плъзна към дупката, като се движеше предпазливо и внимаваше да не свлече пръстта навътре върху майка си и протегна ръце надолу. Ръба на дебелото, грубо и влажно парче кора, което беше оставено, за да покрива извора, докосна ръката й. Тя вдигна кората и я остави настрани, след това подаде своето уири на майка си. Ръката й остана да виси в дупката, а тя обърна глава настрани и продължи да държи под око откритата местност. Стената на уирито побутна пръстите й и тя го извади от дупката. От него капеше студена вода. Майра подаде на майка си нейното уири.

Водата беше толкова студена, че възсоления й вкус не се усещаше. Тя коленичи с пръта между ходилата си, хвана уирито в двете си ръце и отпи дълга глътка. Поспря, после пи отново. От дупката се чуха тихи, почти недоловими звуци — майка й също пиеше. Майра изпи водата в своето уири, остави го и зачака. След секунди майка й цъкна с език. Майра се плъзна обратно до ръба на дупката и протегна ръце. Уирито докосна пръстите й. Тя вдигна преливащия съд, остави го настрана и подаде своя. Майка й го напълни, върна й го и Майра го постави до другия. След това подаде дебелото парче кора. Миг по-късно майка й отново цъкна с език и Майра се премести от другата страна на дупката. Предпазливо започна да избутва пръстта обратно, най-напред глината.

Краката на майка й издаваха меки, като от биене на тъпан звуци, докато набиваха пръстта и утъпкваха дупката. Тя отново цъкна с език и Майра започна да бута пръстта по-енергично. Главата на майка й се показа над повърхността, а след нея се показаха и раменете й. Тя излезе от дупката и започна да насипва пръстта вътре, а майка й се премести настрани и вдигна пръта си. Майка й засипа дупката и зарови парчето кора, което беше използвала вместо лопата, а след това започна да заглажда следите, които бяха оставили в основата на гранита. Майра покри своето уири с листа, закрепи го на главата си и се отдалечи на няколко стъпки от гранита, където се сви и продължи да наблюдава. Майка й заличи следите им, взе своето уири и те тихо притичаха през морените към заобикалящите ги храсти.

Братът на Майра дремеше в сянката на една туфа трева на склона на дерето и ги чу, когато се приближиха. Майката го срита по крака и изненадан той възкликна неясно и седна изправен като свещ. Докато минаваше покрай него, тя го погледна и се смръщи предупредително. Двамата мъже, които дремеха на сянка, отвориха очи, когато Майра и майка й се спуснаха по склона на дерето. Те бяха изровили кенгуруто от жарта и изяли опашката. Животното беше оставено до огнището и Пунтару махна с ръка към него в жест на разрешение да ядат каквото искат.

Това беше огромно количество храна — почти цяло кенгуру. Майра нетърпеливо очакваше майка й да откърши единия от предните крака. Тя го раздели и започнаха да ядат. Майка й отново запали огъня и докато дъвчеше една голяма хапка, бутна кенгуруто обратно в него, за да се изпече още малко. Логическият анализ на това, колко беше в състояние да изяде, не можеше да смути Майра, която имаше желание да погълне всичко, и тя понечи да възрази. Майка й погледна към мъжете и предупредително поклати глава, загрижена да не привлече прекалено вниманието върху себе си, докато се радваше на такъв щедър пай от месото.

Когато свършиха, Майра се чувстваше преяла. Беше средата на следобеда, най-горещата част на деня и тя се беше отдала на леност и апатия, докато лежеше на земята и чакаше сенките да я достигнат и покрият. Майка й й беше дала по-голямата част от крака, нещо обичайно за нея, когато храната и енергията й бяха в излишък. Тя се примъкна към Майра с парче от кожата на кенгуруто и започна да натрива лицето й с вътрешната му страна. Майра отвори очи и я погледна. Хвърли поглед към мъжете, след това отново погледна майка си и тихо я попита:

— Пунтару ще ме вземе ли за своя жена?

Майка й сви устни, замислено погледна Пунтару, след това Майра и направи отрицателен жест със свободната си ръка, като отново започна да трие парчето кожа по лицето й. Майра погледна Пунтару, след това престана да мисли за него. Затвори очи и заспа.

Събудиха я писъците на брат й. Беше късен следобед и деренцето тънеше в сянка. Мъжете ги нямаше, а майка й стоеше на другия край на дерето и разтревожена гледаше нагоре към ръба на дюната. Разнесе се острият звук на прът от копие, който изплющя в нечие тяло, а след него отново изпълнен с болка вой. Чу се гневното ръмжене на баща й. Беше хванал брат й да спи. Той го удари още няколко пъти с пръта на копието си. След това до Майра достигна разговорът между него и Пунтару, който стихваше, докато двамата се отдалечаваха. Майка й изчака малко и тихо повика брат й в дерето. Той се спусна по пясъчния склон, като стенеше и хленчеше от болка. Лицето му се кривеше, а сълзите течаха от очите му. Майката на Майра му се озъби ядно, хвана го за ръката, обърна го и погледна гърба му. След това го заведе до огъня. Прътът на копието беше оставил по гърба и задника му широки следи, които изглеждаха възпалени. Майка й взе парче от кожата на кенгуруто и започна да разтрива мазнината по белезите. Той изсъска, трепна от болка и се дръпна от нея, а тя му се озъби гневно и стисна ръката му, като продължи да го натрива с мазнина. Майра се прозя, протегна се, след това се сви на кълбо и като затвори очи, заспа отново.

През по-голямата част от следващите дни се излежаваха около мястото за лагеруване и лениво глозгаха кокали и предъвкваха парчета месо от кенгуруто. Майра и майка й събраха още дърва и продължиха да поддържат кенгуруто топло, за да не се развали, а баща й и Пунтару седяха в другия край на дерето и дълго разговаряха с тихи гласове. Следобед баща й каза на майка й да се приготви за пътуване и ако се съдеше по глагола, който използва, пътуването щеше да бъде дълго. Майра и майка й отидоха за още вода и на връщане събраха дълги здрави стръкове трева, за да заздравят въжетата на торбите си. Майра, както и майка й бяха любопитни къде отиват, но държанието и изражението на баща й не предразполагаха към въпроси. Пунтару изглеждаше крайно доволен от нещо.

Тръгнаха на следващата сутрин, веднага щом се развидели. Вървяха в индианска нишка начело с Пунтару, който ги водеше. Майра и майка й носеха това, което беше останало от кенгуруто, и следваха баща й в постоянен тръс. Брат й тичаше няколко ярда след тях. По обяд Майра започна да се изморява от неизменното бързо темпо, а брат й изглеждаше изтощен. Спряха за кратка почивка, след това потеглиха отново. По средата на следобеда спряха, отново пийнаха вода и отпочинаха няколко минути. Изминаха още няколко минути, преди брат й да ги настигне. От всички течеше пот. Брат й се олюляваше от умора и баща й го предупреди със заплашителен поглед. Майка й лежеше отпуснато на земята. Когато мъжете отново се раздвижиха, тя с мъка се изправи на крака и с мрачно изражение започна да събира нещата си.

Преди мръкване минаха близо до мястото, където се беше провел последния сбор на племето, но тогава пътуването дотук беше продължило два дни. За нощуване се прислониха в гъсто избуялата, висока трева и запалиха огън. Майра изяде парче от кенгуруто, пийна вода, сви се на кълбо и заспа. Дишаше тежко в съня си. Стори й се, че бяха изминали само няколко минути, преди майка й да я събуди. Туфите трева приличаха на тъмни сенки в сивкавата светлина на утринната дрезгавина. Майра изяде парчето месо, което майка й й подаде и събра нещата си. През първия час болката се отдръпна от бедрата и прасците й, и крачката й стана дълга и лека. В сравнение с предишния, денят не беше толкова горещ, бяха изяли част от кенгуруто и товарът им беше по-лек и въпреки че Пунтару и баща й наложиха по-бързо темпо, сега бягането й костваше по-малко усилия. За майка й обаче това не беше така и когато по пладне спряха, тя се задъхваше от изтощение. Майра преля водата от нейното в своето уири, взе товара и майка й успя да продължи в крак с групата и през останалата част от следобеда. В средата на следобеда спряха за почивка. Бяха почти готови за тръгване, когато брат й ги настигна. Баща й отново го предупреди, този път с два удара с пръта на копието си.

Когато се свечери, Майра беше уморена и гладна, но можеше да продължи и нататък, а това изглеждаше непосилно за Пунтару и баща й. Майка й и брат й се строполиха изтощени на земята. Болките в краката ги караха да стенат. Майра изяде своя дял от кенгуруто и пи вода, след това се сви и заспа. Събуди се посред бял ден. Всички останали още спяха. Тя се прозя и се сви отново, после седна и събуди майка си. Баща й и Пунтару се размърдаха. Мъжете започнаха да разпределят месото на кенгуруто на малки дажби и тя отново почувства глада. Дълбок, ненаситен и глождещ, той превръщаше миризмата на месото, което беше останало, в изтезание за нея. Майка й и брат й попривикнаха към силното темпо, с което продължиха да се движат. Бяха се отдалечили от ловната си територия много повече от когато и да е било преди и света около тях сякаш беше друг. Температурата беше почти умерена, а растителността се беше променила от жилави храсталаци и висока трева до групи от големи дървета, ниска крехка трева и храсти пардо, канджи и дукара — трънливите храсти с дълги шушулки, пълни със семена, които ставаха за ядене. Когато бяха достатъчно близко, за да ги улови, без да нарушава стъпката си, Майра ги откъсваше, както си тичаше, разчупваше ги и ядеше ядките. Баща й я забеляза и я накара да спре. Обясни й, че разчупените шушулки оставят зад тях ясна следа. За първи път, откакто Майра се помнеше, баща й я поправи с хладно безразличие, вместо с обичайното си гневно ръмжене.

Водата им свърши, но мирисът на открити водни пространства се носеше от всички посоки. Изглежда Пунтару го долавяше трудно, но Майра и семейството й свиха към най-близкото от тях без колебание, като предпазливо го приближаваха през гъсто избуялите около него храсталаци. Напълниха съдовете и пиха, след това продължиха напред. Храната им свърши и те се задоволяваха само със случайните гущери и змии, които виждаха, докато тичаха, с насекомите, червеите и растенията, които можеха да се ядат и които успяваха да намерят, докато почиваха или спираха, за да пренощуват. Гладът на Майра беше прекомерен, но още не беше онзи глад, който би могъл изцяло да изсмуче силите й. Дните на тежкия преход бяха свалили няколко унции мазнина от нея и ребрата й започваха да се броят, но тя се чувстваше чудесно и темпото вече не я притесняваше.

Състоянието й изглежда безпокоеше Пунтару. Един следобед, докато почиваха, той забеляза отслабването й и двамата с баща й я огледаха замислено, като си мърмореха нещо. Същата вечер спряха рано. Пунтару и баща й ги оставиха и тихо се промъкнаха през гъстата зеленина около тях към един близък извор, където останаха да чакат в засада. След два часа се върнаха с два едри пъдпъдъка — рядко и вкусно угощение. Майра и майка й запалиха малък огън и изпекоха единия, а за ужас на брат й, баща й даде на Майра много по-голямо парче от обикновено. На следващия ден продължиха с по-бавно темпо и редовно спираха по пътя, за да ловуват.

Местността около тях продължи да се променя. Растителността ставаше по-буйна, а дивечът и водата — по-изобилни. През високите дървета летяха птичи ята, а навсякъде, където спираха, имаше гущери, червеи и годни за ядене растения. Бяха излезли много извън територията на своето племе и действаха внимателно, винаги нащрек за други хора. Стигнаха до област от заоблени хълмове и широки, открити пространства, покрити с ниска трева, и често трябваше да изминават дълги разстояния, заобикаляйки встрани от пътя си, за да останат в прикритието на дърветата.

Два дни и една нощ валя постоянно. Далеч по-дълго, отколкото някога беше валяло в тяхната територия. Дъждовната вода отми тънкия слой мазнина, набита с прах и мръсотия от тялото на Майра и тя стана с няколко тона по-светла и кожата й се опъна, което я караше да се чувства неудобно. Мухите и комарите бяха повече, отколкото на тяхната територия и след дъжд въздухът сякаш беше изпълнен с тях. Те бяха напаст, която създаваше на Майра постоянни неприятности, защото бидейки мокра, кожата й беше и по-нежна.

Когато облаците се разнесоха, в далечината се показа хълм с много характерен профил. Майра дочу част от разговора между баща й и Пунтару. Пунтару явно познаваше ориентира добре. Той го посочи на баща й и го назова Уайамба.

5.

Малко след като тръгнаха, през една от следващите сутрини, минаха покрай северната страна на назъбения хълм. Катериха се през била, покрити с остри камъни, които нараняваха краката им. В късната утрин хълмът остана зад тях и те се спуснаха по стръмен, покрит с дървета склон. Бризът довяваше остра миризма до ноздрите на Майра и тя вдигна глава и я помириса, без да престава да тича. Никога до сега не беше помирисвала такова нещо, но инстинктивно я определи като миризма на животни, които бяха кука — с месо, което можеше да се яде. Долавяше се и далечен шум от блеене, който тя свърза с миризмата на животното кука. Като съдеше от разсейването на миризмата, сравнена с мириса на растителността и водата около нея и като прецени приблизително разстоянието, от което идваха звуците, Майра реши, че броят на непознатите животни е огромен. Гладът й се засили и тя се почуди дали целта на пътуването им не е била преместване в изобилстваща с богатствата си ловна територия. Докато си проправяха път през дърветата, заобикалящи няколко ниски полегати хълма, покрити с къса трева, звуците станаха по-високи, а миризмата се засили. Бяха почти до животните. От време на време майка й поглеждаше назад към нея с любопитство, а брат й скъси разстоянието помежду им, правейки опити да надзърне между дърветата и да види какво има пред тях. Пунтару спря и баща й им махна с ръка да спрат. Двамата мъже се отдалечиха, размениха няколко думи и Пунтару се обърна, затича се надолу по хълма и след миг се скри между дърветата. Баща й се върна при тях и каза на майка й да сложи на Майра гумила. Тя го погледна с любопитство, но изражението му и неговото държане не допускаха въпроси, и тя тихо потърси гумилата в торбата си. Това беше плътен лъскав колан, сплетен от необработени косми от козината на кенгуру с малко, четвъртито парче, изтъкано от косми на опосум, което висеше отпред и покриваше долната част на корема, слабините и част от вътрешната страна на бедрата — дреха, с която жените се разкрасяваха понякога, главно на сборовете и други подобни случаи. Майра изненадано погледна майка си, но майка й се смръщи предупредително и извади гумилата от торбата си.

Майра стъпи в гумилата, която майка й държеше. След това майка й я вдигна нагоре по бедрата й, като я нагласяваше на мястото й и придръпваше висящото отпред парче. После погледна косата на Майра и я пооправи. Изражението й наподобяваше нещо от рода на мрачно одобрение и внезапно Майра изпита тревога от чувството, че с нея се случва нещо важно, а тя не знае какво. Баща й изглеждаше нервен, напрегнат и разтревожен. Майра чуваше отдалечаващия се глас на Пунтару, който викаше силно от подножието на хълма. Шумът, който животните кука вдигаха, беше толкова силен, че заглушаваше останалите звуци и й беше трудно да чуе Пунтару ясно, но й се стори, че той крещи някакви неразбираеми безсмислици.

Майка й коленичи и приседна на петите си. Погледът й беше отправен някъде в далечината и избягваше очите на Майра, която седна до нея. Брат й седна под едно дърво и уморено се облегна на ствола му. Умората му превъзмогваше неговото любопитство. Баща й крачеше напред-назад и гледаше към дърветата, между които беше изчезнал Пунтару. Чу се далечен звук, подобен на този, който издават динго, после секна. Дългите минути се точеха бавно. Майка й седеше неподвижна, а баща й продължаваше да крачи нагоре-надолу. Майра нервно се прозя. Чу забързани стъпки, които се изкачваха по хълма и между дърветата се появи Пунтару, който тичаше към тях. Тя застана готова да реагира на заповед за бягство, след това видя доволното, възбудено изражение на лицето на Пунтару. Баща й изтича срещу него и го посрещна. Пунтару спря и останал без дъх пухтеше и жестикулираше с ръце, докато говореше. Те размениха няколко думи и баща й се обърна и им направи знак да ги последват. Майра и майка й започнаха да събират нещата си. Той им махна още веднъж и им викна нетърпеливо. Те взеха прътовете си, оставиха другите неща и изтичаха надолу по хълма сред мъжете, а братът на Майра изпъшка и се изправи на крака, за да ги последва.

Налице бяха всички признаци, че се намират в изключително опасно положение. Баща й беше напрегнат и нервен, а навсякъде около тях имаше непознати миризми и шумове. Пунтару сякаш беше по-малко загрижен, но начинът, по който се държеше, говореше най-малко за предпазливост. Близо до подножието на хълма, през почти непреодолимата миризма на кука, Майра долови някаква друга миризма на друго непознато животно. Приличаше на миризмата на динго и тя автоматично я свърза със звука, издаван от динго. След това долови още една груба миризма. Бял човек. Тя се поколеба и брат й едва не се блъсна в нея. Майка й я изгледа през рамо и предупредително се смръщи. Майра направи две бързи крачки, за да влезе в общия ритъм.

В подножието на хълма те напуснаха прикритието на дърветата и излязоха на широко, открито поле, покрито с ниска трева. Полето продължаваше в полегато нагорнище и вместо да се промъкнат по края му, под прикритието на дърветата, те тръгнаха направо през него нагоре по склона. Миризмата и звуците на животните станаха дори по-силни и отчетливи и когато превалиха билото на хълма и се спуснаха от другата му страна, тя ги видя. Бяха разпръснати из долината пред тях. Броят им беше зашеметяващ. Имаше и четири от другите животни. Те бяха подобни на динго, но по-големи, с по-дълга козина и различни на цвят и обикаляха около животните кука. Започнаха да издават лаещите си викове, а след това отново се успокоиха в отговор на дълбок, мощен глас, който прозвуча нагоре по склона. Тя погледна натам.

Мъжът беше огромен. Дори от разстояние, лицето му над мустаците и брадата беше по-скоро червено, отколкото бяло, а покривалата, които го обвиваха, го правеха да изглежда дори по-голям. Пунтару размаха ръце и завика, като ги водеше нагоре по склона срещу него. Той викаше с неразбираеми думи, които мъжът явно разбираше, защото му отговори с дълбок, звучен глас. Белият мъж държеше нещо, което изглежда беше късо, дебело и безформено копие. Когато го приближиха, тя разбра, че това сигурно е едно от ония магически оръжия, за които беше чувала. Сърцето й биеше тежко и тя потрепери от страх. Зачуди се какво ли беше прихванало баща й, за да ги въвлече в толкова голяма опасност. Те спряха и Пунтару продължи да разговаря с белия мъж. Майра опря пръта си о земята и се облегна на него. Очите на белия мъж сякаш дълбаеха в нейните и тя отвърна поглед.

Белият мъж се обърна и се отдалечи няколко ярда. Пунтару и баща й го последваха. Майка й й направи знак и те също ги последваха. На земята имаше голяма торба, направена от някаква тъкан, подобна на покривките на белия мъж. Той коленичи до торбата и започна да вади някакви неща от нея. В началото те нямаха смисъл за Майра, след това тя разпозна формата на едното от тях. Беше брадва, направена от камъка на белия човек, същата като онази, която Пунтару носеше в колана си. Разпозна и нож с острие от същия камък. След това още една брадва, и нож, и парчета от камъка. За момент предназначението на парчетата от камъка остана за нея загадка, след това значението им се изясни. Те можеха да бъдат превърнати в остриета на копия като острието, което имаше Пунтару. Целта на дългото им пътуване стана очевидна — да вземат оръжия, направени от белия човек. Пунтару ровеше из нещата и издаваше звуци на задоволство. Бащата на Майра коленичи и ги погледна. Двамата започнаха да ги поделят помежду си. Белият мъж се изправи и отстъпи крачка назад, като гледаше Майра и тя отвърна лице.

Една мисъл нахлу в съзнанието й и го скова със студа си. Едно добро копие с обикновен връх беше ценно, ценни бяха и добрата брадва и хубавия нож, направени от обикновен камък. Оръжията, направени от камъка на белия човек сигурно бяха изключително скъпи, а баща й притежаваше само едно нещо, достатъчно ценно, за да ги размени с тях. Нея. Тя погледна майка си ужасена и трепереща от страх. Лицето на майка й беше извърнато настрани. Пунтару и белия мъж размениха още няколко думи, след това Пунтару се обърна към баща й и го попита дали е доволен от размяната. Баща й направи утвърдителен жест с ръка. Те започнаха да се отдалечават от белия мъж с новите оръжия в ръце. Докато минаваше покрай нея, баща й я погледна.

— Ти си жена на този мъж. Остани тук и му бъди покорна.

Майра се вцепени, устата й пресъхна, а коленете й се разтрепериха. Тя погледна баща си и в паниката си неистово се опитваше да измисли нещо, което да го разубеди. Сред въртопа на несвързани мисли в съзнанието й изплува и се проясни една-единствена ясна мисъл. Беше оставила своето уири и торбата си на хълма. Освен пръта, те й бяха единствената собственост и бяха много ценни за нея, а за жена да бъде дадена без обикновените женски принадлежности в ръцете й, беше позор. Баща й я отмина. Майка й понечи да се обърне, за да го последва.

— Моето уири… Торбата ми…

Майка й се обърна към нея и я погледна.

— Получи заповед. Подчинявай се!

Понечи да й обърне гръб, след това се поколеба. Погледна Майра и протегна ръка. Докосна я неловко с пръстите си — бегла ласка за обич и знак за сбогом. След това отпусна ръка, обърна се и изтича след съпруга си. Брат й тръгна подире й. Пунтару мина покрай нея, без да я погледне. Разглеждаше с доволно изражение нещата, които носеше. Той се затича бързо, настигна майка й и брат й, подмина ги и продължи заедно с баща й. Достигнаха билото на хълма и изчезнаха. Никой от тях не погледна назад.

Бяха я дали за жена на бял мъж. Бе се страхувала от това, че ще бъде дадена на мъж, че ще трябва да напусне познатата и близка ловна територия, майка си, брат си и баща си. А се беше случило нещо много по-лошо. Беше дадена на непознато и чуждо същество, чиято миризма дразнеше ноздрите й. Беше заобиколена от безобразни животни, които излъчваха силна смрад и вдигаха постоянна врява, и за нея беше почти невъзможно да чуе друг звук или да долови друга миризма. И беше дадена като някой, който няма дори и семейство — с празни ръце. Дори без уирито, което беше изработила сама и то така, че да не се пропилява и капка, и което беше украсявала с любов. Или торбата й, с нещата за палене на огън и с племенния й талисман, който я определяше като Кнурайр от племето Арунта. Беше дадена като животно, без племе и без име, на някой, когото наричаха с името на дяволите. Беше сама. Облегна се на пръта си, захлупи очите си и избухна в плач.

Стъпките на белия мъж се приближиха към нея и почти разклатиха земята под краката й. Тя го погледна през сълзи. Дебелият му глас избоботи и той посегна към рамото й. Тя изпищя уплашено и отскочи встрани. Ръцете й потрепериха върху пръта й, когато импулсът да го удари се сблъска с условията на новия й живот. Заповедта на баща й беше поставила белия мъж в неговото собствено досегашно положение, и на нея й беше забранено да го напада. Беше й забранен дори жест, който би могъл да се изтълкува като заплаха за нападение. Бягството от него граничеше със съпротива, която също й беше забранена, и тя заби краката си в земята. Принуди се да стои неподвижно и да го погледне. Зъбите й тракаха от страх. Полазваха я тръпки. Той стоеше и я зяпаше. Очите му я измерваха от горе до долу.

Майра почувства, че инстинктът в нея се раздвижва в отговор на погледа му, който я накара да промени позата си. Понечи да премести тежестта си на единия крак и да извие бедрата си настрани, за да изглежда по-привлекателна и желана, но в съзнанието й той дори не беше мъж, а нещо безполово и най-вече чуждо. Объркването, страха и отчаянието закипяха в нея. Тя стоеше стъпила здраво на земята, отвръщайки на погледа му. Хлипаше ужасена и нещастна, а сълзите се стичаха по бузите й.

Той се обърна с лице към животните, които пасяха в долината в подножието на склона. Коленичи, облегна оръжието на рамото си и й посочи земята в краката й. Явно и даваше заповед да седне. Тя коленичи и приседна на пети. Краят на пръта беше между ходилата й. Тя го облегна на рамото си и по навик се сви, за да не бие на очи в откритата, незащитена местност. Мислеше си за допълнителния проблем, който беше достигнал до съзнанието й. Липсата на начин за общуване помежду им беше сериозно затруднение. Можеше да поиска от нея да следи за опасност, а тя нямаше как да разбере. Ако ги нападнеха и той искаше от нея да му помогне, вместо да бяга, нямаше как да й каже. Животните явно му принадлежаха и той вероятно очакваше от нея да му помогне в опазването им. Тя отпусна ръка върху коляното си и положи брадичката си върху нея. Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й.

Мъжът проговори с нисък и мек глас. Тонът му можеше да се тълкува като успокоителен и утешаващ. Тя го погледна и бързо отмести погледа си. Той се изправи, погледна надолу към животните, извика, направи знак с ръка и отново коленичи. Едно от животните, които приличаха на динго, се втурна нагоре по хълма. Когато ги приближи, то затича по-бавно, наведе уши и като поглеждаше мъжа подкупващо, размаха опашка. След това погледна към нея с инстинктивната враждебност на хищник, който среща друго опасно и хищно животно. Животното се приближи още. Носът му помръдваше, докато я душеше. Ноздрите й се разшириха и тя помириса животното, като определи собствената му миризма сред миризмата на другите животни от неговия вид. Очите на животното се преместиха върху пръта й и след това срещнаха нейните очи. В погледа му имаше разбиране. Тя беше по-голяма и по-силна, също толкова бърза, а може би и по-бърза от него, а прътът в ръцете й беше символ, който означаваше строшен череп и мигновена смърт. На толкова близко разстояние до нея, животното продължаваше да живее единствено благодарение на нейната снизходителност.

Съществото седна до мъжа. Дишаше тежко и езика му беше провиснал навън. Мъжът го поглади по главата. Той отново й проговори и й направи някакъв знак. Май я подканяше да докосне главата на животното. Това изглеждаше безсмислено и безполезно. Очите на животното срещнаха нейните и се плъзнаха встрани. Държанието му изразяваше съгласие с нея. Тя отмести поглед. Мъжът проговори на животното и махна с ръка. То се затича обратно надолу по склона.

Освен безпрекословната заповед, която я възпираше от бягство, тя нямаше и къде да избяга. Между нея и територията, която познаваше като своя, лежаха дълги мили изпълнена с опасности земя, която тя никога не би могла да прекоси сама. Беше изолирана и далече от своя народ — положение, което се доближаваше много до нейната представа за смъртта, но по-лошо и от смъртта беше това, че тя продължаваше да изживява и да страда от пълната безнадеждност на положението, в което се намираше. Утехата, че е сред близки и облекчението от мисълта, че е предпазена от опасност, си бяха отишли.

Щеше да й бъде по-лесно да възприеме различията във възприятията си и вида на територията, ако беше заобиколена от своето семейство, още повече, че наоколо гъмжеше от храна. Късата трева даваше обилно семе, което можеше да се събира и стрива и от него да се приготвят питки, имаше безброй растения, корени, които можеха да се ядат. Навсякъде тя виждаше следи от дивеч, а земята беше буквално жива от червеи и насекоми. Мъката й беше толкова голяма, че не се сещаше за глада си и с безразличие наблюдаваше в тревата движения, върху които алчно и ликуващо би се нахвърлила при други обстоятелства. Цялата голяма група от животните кука се движеше бавно и в една посока по склона. Животните пристъпваха инч по инч и ядяха тревата, а другите животни, които приличаха на динго, седяха на земята около тях и от време на време се придвижваха по малко, за да са близо до кука. На няколко пъти мъжът издаваше звуци, в които сякаш нямаше гласни — като че ли искаше да им каже нещо. Сълзите й спряха.

Един скакалец прехвръкна и кацна почти до крака й. Инстинктивно тя протегна ръка и го улови. В тяхната ловна територия скакалците бяха деликатес и се намираха в повече само през изключително дъждовни периоди, но макар и разсеяна, тя беше забелязала, че по склона има много от тях. Този беше голям и тлъст и тя по навик го предложи на мъжа. Скакалецът риташе и се въртеше в пръстите на протегнатата й ръка. Мъжът се усмихна, поклати главата си нагоре-надолу и промърмори нещо. Звукът и движението на главата му не означаваха нищо за нея, но изглежда не го искаше. Тя извърна поглед и пъхна скакалеца в устата си. Насекомото се блъскаше и риташе неистово и тя натъпка краката му в устата си с пръсти, след това затвори устните си и разтроши тялото му със зъби. Мъжът издаде някакъв звук и тя отново го погледна, дъвчейки. Той гледаше настрани. Тя изплю крилете и другите големи несмилаеми късчета, преглътна, опипа устата си с върха на езика си и изплю късчетата от разтрошените крачка и други парченца. Мъжът се изправи, извика и размаха ръце и животните, които приличаха на динго, започнаха да се движат целенасочено и да събират кука, като ги завръщаха нагоре по хълма. Той я погледна и махна натам. Тя се изправи и тръгна след него.

В ярката слънчева светлина на късния следобед гледката от върха на хълма разкриваше околните ниски хълмове, открити поля, линии на потоци и групи гъсто израсли дървета. Отдалечен на няколко мили, над всичко се издигаше назъбения, неправилен силует на високия хълм. За подслон мъжът беше направил уилтджа, но някои от парчетата кора бяха поставени неправилно и щяха да събират дъждовната вода и да я пропускат вътре. Освен това, вместо на някое заслонено място под стръмния склон на хълма, тя беше разположена на открито, където беше много по-уязвима от стихиите. Наоколо бяха пръснати безчет неща, чиято цел тя не разбираше. Близо до кръга от камъни около огнището беше натрупана голяма купчина дърва, а в групичката дървета от другата страна на уилтджа висеше скоро убито животно. То беше покрито с нещо подобно на покривките, които носеше мъжа, и Майра веднага свърза миризмата на месото с миризмата на животните кука.

В подножието на хълма, недалеч от уилтджа имаше широко, оградено от колове място, което вонеше на кука и беше замърсено с техни изпражнения. Животните, които приличаха на динго, подкарваха кука нагоре по склона, а мъжът изтегли някои от коловете и застана отстрани в очакване. Кука се зададоха, като подтичваха и издаваха блеещите си звуци и когато наближиха заграденото място, мъжът разтвори широко ръце и тръгна срещу тях. Животните се изляха в заграждението. Няколко от тях се поколебаха и се обърнаха настрани и животните, които приличаха на динго, се спуснаха, за да ги върнат обратно в стадото. Когато кука изпълниха заграденото място, над него се вдигна облак задушлив прах, а шумът им беше оглушителен. След като и последното от животните притича вътре, мъжът постави коловете на местата им, след това се обърна и тръгна срещу нея и уилтджа.

Тя се почувства неловко и не на мястото си. Не беше сигурна къде да застане и какво да прави. Имаше един голям съд с вода и мъжът напълни един по-малък съд и й го предложи. Единственото, с което можеше да свърже жеста му, бяха редките случаи, когато баща й й беше нареждал да пие много, защото знаеше, че през следващите дни водата ще е оскъдна. Но почти навсякъде около тях имаше вода в изобилие, а и сутринта вече беше пила. Тя изпи една глътка и това изглежда го задоволи. Той запали огъня и й направи знак да седне. Тя седна и погледна към животните, които приличаха на динго и които внимателно я наблюдаваха откъм другата страна на огъня. Мъжът отиде зад уилтджа, върна се с голямо парче месо и го сложи на една пръчка над огъня. Той се разшета наоколо. Сложи един съд с вода над огъня и голям плосък съд с нещо друго върху него, след това седна близо до нея.

За краткото време, което беше прекарала с него, тя вече беше видяла достатъчно, за да разказва с часове смайващи истории на някое от събиранията на нейното племе. Всичко беше различно и странно. Явно той се беше сдобил с достатъчно от животните кука, за да го хранят до края на живота му и се беше установил на хълма, за да живее в лукс и охолство, като убива и яде кука и използва животните, които приличаха на динго да му помагат да ги опазва и контролира. Съдовете, които беше сложил на огъня, не изгаряха. Изглеждаха като камъка, от който бяха направени оръжията му, но бяха много по-тънки и оформени по удобен за хващане начин. Пламъците облизваха пръчката, която той беше използвал, за да закрепи месото над огъня и Майра очакваше да изгори, но и тя беше някаква пръчка, която не изгаряше. Той направи нещо с оръжието си, остави го настрана и демонстрира магическите си способности, вдишвайки огън и издишвайки дим с нездрава миризма от една пръчка в устата му.

Изглежда целта му не беше да изпече месото, а по-скоро да го изгори. Слънцето се скри, а то си висеше на пръчката над огъня, пушеше, мазнината капеше в огъня и съскаше, а пламъците го лижеха. Стъмни се. Огънят проблясваше в очите на животните, приличащи на динго, които лежаха и я гледаха. Слухът им беше много слаб. Две кучета динго притичаха в подножието на хълма, за да проучат възможността за безопасен достъп до затворените в ограждението животни. Но само едно от животните, които приличаха на динго, изглежда заподозря присъствието им, а и то не беше съвсем сигурно, само от време на време наостряше уши и поглеждаше в тъмнината в посоката, където бяха динго. Мъжът напълни един малък съд от съда над огъня и го протегна към нея. Не изглеждаше да й заповяда да изпие съдържанието му, което миришеше противно. Тя направи отрицателен жест с ръка. По всяка вероятност жеста й му беше непознат, защото той продължаваше да държи съда в протегнатата си ръка, като се усмихваше и й говореше нещо. Тя отново проучи изражението му, за да види дали не й нарежда; реши, че то не изразява заповед и направи подчертан отрицателен жест с ръката си. Той погледна ръката й и тя се усъмни дали е разбрал, но мъжът остави съда настрана, свали другия съд от огъня и вдигна горната му половина.

Той искаше от нея да яде първа или поне с него — нещо непознато за нея, което породи мимолетното подозрение, че намерението му е да я използва, за да увери себе си, че храната не е отровна и може да се яде. Съдържанието на големия съд се оказа бингуи — вид голяма гъба, но не миришеше като нея. Гъбата нямаше стипчивия вкус и миризма, които издаваха отровните съставки, и тя изяде едно парче от нея, въпреки че беше лепкава и неприятно безвкусна. Месото беше изключително мазно и хранително, а продължителното печене го беше направило меко и кашесто. Гаденето я предупреди, че може да повърне, ако не яде умерено и не сдъвква месото добре, но явно мъжът не предвиждаше да изядат цялото парче. Той отряза изгорялото парче и го хвърли на животните, които приличаха на динго, след това сложи по-голямата част от него в съда с остатъците от гъбата и го остави настрани.

Запаленият на върха на хълма голям огън беше прахоснически и глупав и обявяваше присъствието им надалече, но явно той беше уверен в силата на оръжието си и смяташе, че то ще се справи с всяка опасност, която огънят би могъл да привлече. Надяваше се, че оръжието му ще реагира на опасността по-ефикасно, отколкото притъпените сетива на животните, които приличаха на динго я откриваха. Звуците от кучетата динго заглъхнаха по склона. Бяха твърде предпазливи, за да се доближат повече до животните кука. Мъжът изпи миризливата течност, която й беше предложил, и пак смукна пушек от пръчката в устата си, след това се изправи и посочи уилтджа. Тя стана и го последва в нея.

По-голямата част от вътрешността беше заета от дебела подложка от покривки, подобни на тези, които носеше мъжа. Миришеха отвратително. Той махна част от своите покривала и легна на подложката, а тя легна до него в очакване да я обладае. Майка й й беше описвала процеса с безброй детайли, като й сочеше онази част от тялото й, която вземаше участие в него и й обясняваше какво точно ще се случи. По-голямата част от времето и енергията на майка й по време на сборовете на племето и в другите случаи, когато около нея имаше мъже, се посвещаваха на това да се увери, че никой мъж няма да има възможността да предприеме тази дейност, преди тя да бъде дадена за жена на някого. Майка й й беше обяснила също, че за мъжете това е продължителна, от съдбоносна важност нужда и че това именно е нуждата, която изпълва мъжа с желание да осигури на една жена закрила и препитание.

Но дори и това не се осъществи. Тя чакаше, останала без дъх и отново трепереше от страх. След известно време той започна да диша тежко в съня си. Майра захлупи лицето си в шепи и се обърна настрани, ридаейки тихо.

През следващия ден тя се откъсна още повече от познатите неща в досегашния си живот и объркването й от това, какво се очаква от нея, се увеличи. Преди Майра беше изпитвала непрекъсната загриженост за това къде стои и какво прави, но не изглеждаше то да интересува белия мъж. А и нямаше какво да прави. Освен големия запас месо и другите неща в торбите в уилтджа, храна имаше навсякъде около тях и беше излишно да събира още. Накъдето и да погледнеше, имаше вода в изобилие и нямаше нужда тя да копае или да я складира за в бъдеще. Той се грижеше за огъня и готвеше храната. Майра се почувства напълно излишна.

Тя тръбна след него по склона, когато той изведе животните да пасат и да пият и седна, когато той седна. Все още дълбоко се тревожеше от това, че е без нещата си и след като бяха поседели за известно време, тя се изправи и прекоси хълма, слезе в следващата долина и се изкачи сред гъстите дървета, където беше оставила уирито и торбата си.

Уирито беше на около две крачки от мястото, където го беше оставила. То беше обърнато и с разцепено дъно. Някакво животно, което се храни с мърша, беше прегризало торбата и нещата й лежаха разхвърляни наоколо. Племенният й талисман беше изгризан, перата разнищени, а сухожилията от опосум, които придържаха частите на талисмана й една към друга, разкъсани. Тя хлипаше горчиво, докато събираше нещата си: скъсаната торба, такъмите за палене на огън, красивите камъчета, които си беше намерила и събирала, опустошените останки от талисмана й. Сложи ги в счупеното уири и бавно се спусна надолу по хълма.

Когато напусна заслона на дърветата и тръгна по нагорнището на склона, тя видя през сълзи очертанията на едрата фигура на мъжа. Беше дошъл да я търси. Тежко изтича към нея. В гласа му се долавяше загриженост. Тя му показваше нещата си като хлипаше на пресекулки и се опитваше да обясни. Но той не разбираше.

6.

Беше изминала доста повече от месец, откакто Пунтару си беше тръгнал. Гарити беше започнал да мисли, че той или не е успял с търсенето, забравил го е и е отишъл за нещо друго, или че е претърпял някаква злополука. Но явно времето имаше малко значение за Пунтару и сега той се държеше така, сякаш си е тръгнал вчера. Бръщолевеше нещо за прекрасните черти и качества на жената, която е намерил. Гарити го слушаше недоверчиво и неохотата му за цялата тази работа се възобнови напълно. Все пак той се съгласи да огледа жената и Пунтару отиде да я доведе заедно със семейството й. Гарити се отправи към върха на хълма да вземе торбата с брадвите, ножовете и късчетата метал от колибата си.

От пръв поглед той разбра, че това са аборигени, каквито никога не беше виждал. Външно те повече или по-малко приличаха на Пунтару и останалите аборигени, които беше виждал досега, но приликата спираше дотук. Пунтару и останалите живееха в или поне бяха привикнали към покрайнините на цивилизацията, но мъжът, който вървеше след Пунтару не беше привикнал към нищо друго, освен към шубраците. Чертите бяла боя по челото, носа му и надолу по гърдите и ръцете му допълваха общото впечатление. Но външният вид беше само малка част от него. Изражението на очите му, начинът, по който се движеше и се оглеждаше наоколо, му придаваха вида на свирепо и опасно животно. Приличаше на Пунтару точно толкова, колкото Пунтару приличаше на бял. Причината за дългото отсъствие на Пунтару намери своето задоволително обяснение. Очевидно в търсенето си той беше отишъл далече навътре в континента.

След мъжа вървеше ниска, слаба жена горе-долу на неговата възраст, след нея по-млада жена и момче — цяло семейство. Докато се приближаваха, очите на Гарити се преместиха върху по-младата жена и останаха приковани в нея. Тя беше по-висока от жената, която явно й беше майка, и имаше дълги, стройни крайници и високи, твърди гърди. Около талията й имаше колан и отпред висеше парче от някаква груба материя, което покриваше слабините й. Но мизерната одежда не беше в състояние да скрие нищо от прелестите на младата жена. Беше красива. Тънката й талия плавно се преливаше в стройни крака. Бедрата и ръцете й бяха тънки, но добре оформени. Тя се движеше с естествена, котешка грация и в чертите на брадичката и устата й, както в начина, по който държеше главата си, се отразяваха гордост и увереност в собствената й красота. Дивашката й голота, нащърбената линия отстрани на главата й, където твърдата й коса е била отрязана, и другите неща у нея, които биха могли да я загрозят, някак си не успяваха да намалят красотата й. Чертите на лицето й бяха дребни, почти деликатни. Високи, широки скули, големи очи и пълни, плътни устни. Около нея витаеше атмосферата на далечната пустош, нещо свободно, нещо неукротимо и диво. Беше женствена до съвършенство и много привлекателна. Пунтару и мъжът след него се задъхваха от бързия ход, а слабата жена и момчето явно изнемогваха, но тя дишаше леко и спокойно. Малките й, твърди гърди се движеха с отмерени, дълбоки вдишвания. Тя опря края на дългата, тежка сопа, която носеше в земята и застана в непринудена, гъвкава стойка, която оставяше впечатлението, че всеки момент жената ще се плъзне отново в движение. Очите й срещнаха неговите. Тя се намръщи и погледна встрани. Прозя се отегчено. Показаха се върховете на равни, бисерно бели зъби.

Когато спряха пред Гарити, Пунтару отново заговори, като ги сочеше и изброяваше имената им, а след това попита Гарити какво мисли за младата жена. Гарити неохотно откъсна очи от нея, мълчаливо кимна и отиде до торбата си. Изведнъж се запита дали съдържанието й ще е достатъчно. Имаше две брадви, два ножа и метал, достатъчен за върховете на шест копия — количество, което беше предложил Пунтару, но което сега му се стори нищо. Мъжете го последваха и Пунтару възкликна със задоволство, когато Гарити опразни торбата си. Докато ровеха из нещата, Пунтару говореше на другия мъж, който сумтеше някакви кратки забележки и Гарити се обезпокои още повече дали нещата ще стигнат. Двамата продължиха да си говорят. Явно се готвеха да тръгват. Гарити беше очаквал, че ще останат, за да си починат или може би да хапнат, но мъжът очевидно беше притеснен и бързаше да си тръгне, а Пунтару явно искаше да го придружи. Другият мъж си тръгна, спря и изсумтя нещо на младата жена, след това се отдалечи. Пунтару възторжено благодари на Гарити и също си тръгна, като се усмихваше широко. По-старата жена измърмори нещо на младата и докосна ръката й, след това се обърна.

Всичко беше станало със зашеметяваща бързина. Бяха се появили само преди секунди, подтичвайки бързо по стръмния склон на хълма и сега се отдалечаваха със същата скорост. Пунтару бързаше да настигне мъжа. Младата жена беше останала сама. Те изчезнаха. Младата жена държеше дългата, тежка, загладена сопа и стоеше леко облегната на нея. Лицето й беше обърнато в посоката, в която те си бяха отишли. Беше обърната в профил към него и стоеше с изправен гръб и рамене, а слънцето проблясваше по тъмната й, златиста кожа. Извивките на стройното й тяло бяха като изваяни от велик скулптор.

Изведнъж започна да плаче. Гарити се смръщи обезпокоен. Не му беше минавало през ума дори да се замисли за това, какво тя смята за оставането си с него. От първата й реакция личеше, че страда. Той се приближи и я заговори. Протегна ръка към рамото й, за да я успокои. Тя изпищя и отскочи от него. Движенията й бяха резки, с ослепителната скорост на нападаща змия. Слисан, той притеснено отпусна ръката си и я погледна. Тежката сопа изглеждаше опасна. Възможно бе да си е помислила, че смята да я повали на земята и да се нахвърли върху нея. Тя също го погледна. Хълцаше и лицето й трепереше, а по бузите й се стичаха сълзи. Той размисли за момент, като се опитваше да се сети какво би могъл да направи, след това остави мускета си на земята и коленичи. Направи й знак да седне. Тя коленичи, отпусна се на петите си и облегна дългата сопа на рамото си. Продължаваше да хленчи.

Липсата за начин за общуване беше проблем. Нямаше как да спечели доверието й с думи. Помисли да я поразвлече с някое от кучетата и извика едно от тях. То се отдели от стадото и се втурна нагоре по хълма. Когато кучето се приближи, нейното държане и държането на кучето бяха почти същите както при среща на диви зверове. И тя, и кучето бяха нащрек. Животното помръдна нос, а нейните ноздри се разшириха. Кучето се уплаши от нея. Беше смело куче. Беше се опитвало да ухапе Уилямсън и другите мъже, които идваха с провизии и не се страхуваше от Пунтару. Но куражът му се стопи, още щом я погледна. Гарити потупа главата на кучето и я окуражи да го погали, но тя не прояви никакъв интерес. Той отпрати кучето обратно при стадото.

Преди идеята да има жена беше просто идея и нищо повече. Една неясна и обобщена абстракция за някого, който да е наоколо. Беше мислил по този въпрос доста, когато Пунтару беше при него, преди той да си тръгне и после, след като си тръгна. Най-същественото, за което не се сети да помисли, беше мнението на въпросната жена за нейното собствено положение. Без съмнение, реакцията й беше подчертано отрицателна. Седеше с отчаяно изражение на малкото си лице и зяпаше в празното пространство. Няколко минути изхълцваше от време на време, после изтри сълзите си и отново впери поглед в нищото.

Един скакалец прелетя във въздуха и се приземи почти до крака й. После отново полетя, но малката й ръка се стрелна мълниеносно и го сграбчи във въздуха. Тя погледна към него и му показа скакалеца. Не беше ясно какво има предвид, но изглеждаше, сякаш му демонстрира колко бързо може да се движи. Беше поразително. Той се усмихна и кимна облекчен, че се е случило нещо, което да разсее неловката тишина между тях и развеселен от това, че тя така безцеремонно е хванала в ръката си нещо, което повечето жени биха счели за крайно отвратително.

Тогава тя го изяде.

Долната му челюст увисна в изумление и той извърна поглед. Беше виждал аборигени да ловят гущери и змии, за да ги ядат и беше чувал, че ядели някакъв вид едри червеи, но никога не беше чувал някой да яде насекоми. Но тя беше толкова слаба, че изглеждаше недохранена. Беше малко рано да прибира овцете, но той реши да ги затвори в кошарата и да приготви нещо за ядене. Стана, извика кучетата и им нареди да завърнат стадото по нагорнището на хълма.

Когато прибра овцете, я завари да стои и зяпа с отчуждено изражение. Той гребна чаша вода от ведрото и й предложи, в случай, че е жадна. Преди да сръбне глътка, тя озадачено погледна първо него, а после и чашата. В чашата имаше малко мъх и той предположи, че колебанието й да пие може да се дължи на погнусата от мръсния съд, но аборигените, които беше виждал досега, не изглеждаха претенциозни. Той пийна, направи й знак да седне до огъня и се зае да приготви вечерята. Преди смяташе незабавно да започне да учи жената как да му готви, но сега това намерение се изгуби в нуждата да установи някаква връзка между тях и да й помогне да преодолее носталгията, самотата, страха или каквото там я мъчеше. Той изчисти мускета и запуши лулата си, а тя седеше неподвижно. Слънцето се скри и падна мрак.

Тя не искаше чая и изглежда не хареса питката, но изяде едно парченце. Освен това яде много малко и от овнешкото. Много по-малко, отколкото беше очаквал, като се имаше предвид колко гладна трябва да е. Той нахрани кучетата, сложи остатъците от вечерята в тигана и го остави настрани, запуши лулата си и изпи останалия в канчето чай. Тя седеше и все така гледаше огъня.

Тя го последва в колибата с готовност веднага, щом той й я посочи, но помъкна със себе си и тежката сопа, която носеше навсякъде и я сложи до сламеника, когато си легна. Нищо в държанието й не подсказваше, че сопата трябва да се разбира като предупреждение срещу внезапна интимност или дори за нежелание, за каквато и да е степен интимност, но да се отгатнат мислите й беше невъзможно. Освен това беше реагирала с уплаха, когато по-рано посегна да я докосне. Той беше убеден, че ако я пожелае, ще може да я надвие, но нейното собствено желание беше важно за него. Тя излъчваше свеж и съблазнителен аромат на мускус, а споменът за тялото й, което грееше в слънчевата светлина, измъчваше съзнанието му, докато лежеше на няколко инча от нея, но той почти я чуваше как трепери. Дълго време не можа да заспи.

На следващия ден не изглеждаше в по-добро разположение на духа. Изяде няколко хапки от храната, която беше останала от предишната вечер, а след това, когато той тръгна след кучетата и овцете, тя апатично го последва надолу по склона. Гарити си блъскаше главата какво да направи, за да я успокои, но не се сещаше за нищо. Уилямсън държеше в овцефермата си няколко дрънкулки, които раздаваше на аборигените, и Гарити се възмути от себе си, че не се е сетил да вземе някои от тях, за да са му под ръка. Овцете бавно следваха пашата надолу по склона и през широката поляна близо до нагорнището на другия хълм, където започваха дърветата, и той седна на ската над тях. Тя седна на няколко фута от него и се зазяпа в далечината с празен поглед и безутешно изражение.

След това изведнъж изчезна. Той скочи на крака и се заоглежда наоколо. Не се виждаше никъде. Той беше забелязал, че тя се движи тихо, явно без да прави някакво усилие за това. Просто вдигаше не повече шум от сянката си, без никога да закачи с крак туфа трева или да преобърне камъче. Нещо близко до паника се надигна в него и той задъвка устната си. Очевидно беше, че е изключително нещастна и не беше невъзможно да си е тръгнала, за да се присъедини отново към своите. Той вдигна мускета си и изтича през ливадата в посоката, от която бяха дошли. От билото на хълма огледа линията на зеленината в подножието му. Нямаше и помен от нея. Затича надолу по склона срещу дърветата.

Когато приближи подножието на склона, тя излезе от заслона на дърветата. Той спря и изпусна въздишка на облекчение. Тя носеше нещо и хлипаше на пресекулки. Гарити спря до нея и сложи ръка на рамото й, като я гледаше и питаше какво не е наред. Тя избухна в ридания. Сочеше нещата в ръцете си и ги вдигаше пред очите му, за да му ги покаже, като сподавено си мърмореше нещо на нейния език. Държеше малък, продълговат съд, направен от кора, загладен и украсен със заплетени шарки, издълбани в стените му, торба, изплетена от трева, няколко камъка, парченца пера и кости и други неща, които не изглеждаха особено ценни. Дъното на съда беше разцепено, а в торбата зееше голяма дупка. Перата и костите изглеждаха като че ли дъвкани от някакво животно. Явно беше оставила нещата сред дърветата, когато е минавала оттам със семейството си и животните са ги повредили в търсене на храна. Колкото и безполезни и с неясно предназначение да му изглеждаха те, това очевидно бяха нейните съкровища и тя беше трогателна като малко дете, като бърникаше из тях, показваше му ги и хлипаше. Той я прегърна и я поведе нагоре, като й говореше и се опитваше да я утеши.

Те отново седнаха на мястото, където бяха седели. Тя подсмръкна, обърса очи с опакото на ръката си и се замъчи да заплете отново нишките трева в торбата си. Тревата, от която беше направена торбата, беше от дългия, груб вид, различна от тревата, която покриваше поляната около тях. Тя откъсна няколко стръка от тревата около нея и се опита да ги усуче, като въздишаше и издаваше звуци на женско разочарование, когато те продължаваха да се късат и разнищват. По края на поляната имаше няколко туфи висока трева и той отиде до тях, отряза няколко от по-дългите стръкове с джобното си ножче и й ги занесе.

Резултатът беше по-голям, отколкото си струваше усилието. Когато той остави тревата до нея и седна, тя я погледна, след това погледна него и отново тревата. Челото й се сбърчи леко, докато тя размишляваше, очевидно озадачена, че той е отишъл за трева, за да й помогне да поправи торбата си. След това отново вдигна очи към него. Изражението й се беше променило. В атмосферата помежду им също имаше някаква неуловима разлика. Тя го погледна топло и с благодарност. Той засия и я потупа по рамото. Тя се усмихна леко и отново погледна торбата, взе един от дългите стръкове и започна да ги усуква.

Все още седяха в тишина, но тя не беше повече неловка и напрегната. Несъмнено тя беше по-доволна и с удовлетворение чевръсто движеше малките си пръсти, които отделяха скъсаните стръкове трева от торбата, разхлабваха ги и ги заменяха със стръкове от купчето до нея. Страните на торбата бяха заплетени в дебел ръб на дъното и той извади джобния си нож и отряза някои от скъсаните стръкове, когато видя, че й е трудно да ги разхлаби. Джобният нож и лекотата, с която той отряза твърдата трева, я удивиха и Гарити й даде ножа, за да го разгледа и с жестове я предупреди да бъде внимателна с острието. Тя въртеше ножа в ръце и го разглеждаше със свити устни. Той я погледна, силно обезпокоен от близостта си до нея. Беше мъничка и деликатна както седеше, подвила крака до него, а сянката му я покриваше. Кичури от гъстата й, твърда коса падаха напред и покриваха лицето й отстрани, докато тя разглеждаше ножа с наведена глава. Кожата й изглеждаше гладка и мека, а на раменете и ръцете й имаше малки и почти невидими следи от зараснали одрасквания и леки рани. Очите му се плъзнаха надолу по талията и бедрата й и отново се върнаха на гърдите й. Главата й помръдна леко и той вдигна очи. Тя го гледаше през косата си от ъгълчетата на очите си. Сви устните си свенливо и дяволито, след това се извъртя, подви крака под тялото си, седна върху тях с извити на една страна бедра и му върна ножа. Той го взе и й се усмихна. Тя се усмихна леко, взе друг стрък трева и започна да го вплита в торбата си.

Тя стоеше в сянката му, но когато слънцето се изкачи към зенита си, сянката му се смали и на него му мина през ум, че може би ще й е по-добре, ако се преместят под дърветата. Той докосна рамото й, изправи се и й посочи подножието на склона. Тя събра нещата си, сложи ги в съда и го закрепи на главата си. Последва го надолу по склона с дългите стръкове трева, които той беше отрязал, в едната си ръка и сопата си в другата. Минаха покрай стадото и стигнаха до дърветата. Гарити седна в сянката на едно дърво и й посочи да седне до него. Тя седна, въздъхна облекчено и повя на лицето си с ръка. Гарити се усмихна доволно, защото беше виждал и други жени да коментират жегата по същия начин. Това беше първото разбираемо послание, което те си размениха.

Гарити беше взел остатъците от овнешкото и питката в джоба си, когато тръгнаха от колибата и те си ги разделиха. Тя яде с много по-голям апетит, отколкото предишната вечер и сутринта и дори изяде цялото си парче от питката. След като се нахраниха, Гарити ожадня. Предположи, че тя също е жадна. Той й направи знак да си събере нещата и излезе от сянката. Извика кучетата и им помаха да скупчат стадото. Кучетата бяха свикнали с рутината на ежедневната си работа по превеждане на овцете през гората до малкото поточе, което течеше през долината, и започнаха да събират стадото и да го обръщат към гората. Гарити се огледа през рамо за жената. Тя стоеше зад него със съда на главата си и сопата и дългата трева в ръце. Той й се усмихна, обърна се към овцете, като викаше и махаше с ръка на кучетата да ги вкарват в гората.

Овцете се стекоха между дърветата. Кучетата тичаха около стадото и държаха животните събрани накуп. Гарити вървеше след стадото и внимаваше някоя овца да не се отдалечи от групата и да щукне между дърветата. Животните усетиха мириса на водата и се спуснаха напред, като блееха възбудено. Те се изляха през една малка просека между дърветата и се втурнаха към поточето. Разплискаха водата и се пръснаха из потока. Започнаха да пият и движението им рязко замря. Кучетата се суетяха около стадото и след като върнаха в него няколко изостанали овце, легнаха в края на студената вода и залочиха и те. Гарити отново се огледа за жената. Тя все още го следваше отблизо. Той я отведе на няколко ярда нагоре по течението до плитък вир, посочи й водата, коленичи на брега, гребна с шепи и пи. Тя последва молбата му, след това извади нещата от продълговатия си съд и загреба вода с него. Гледаше със съжаление как водата изтича от цепнатината в дъното. Най-после той разбра предназначението на съда.

Седнаха на сянка и тя продължи да кърпи торбата си, докато овцете пасяха. Около час преди залез-слънце той ги подкара нагоре по склона към колибата. Когато се прибраха там, атмосферата беше много по-различна от предишната вечер. Той се засуети около приготвянето на храната. Тя остави нещата си настрана и запали огън, след това тръгна след него. Наблюдаваше го внимателно как реже парче месо от трупа на овцата зад колибата, как замесва питката и слага вода за чай. Изражението й беше решително и съсредоточено, като че ли държеше да знае какво да прави.

Слънцето се скри и тъмнината се спусна бързо. Те чакаха вечерята седнали до огъня. Тя беше поправила торбата си и сега държеше съда в скута си и се опитваше да запуши цепнатината в дъното му с тресчици кора, които беше събрала в гората. Той я наблюдаваше и леко се усмихваше, слушайки я да цъка с език и да си мърмори нещо над тресчиците и счупения съд. Трептящата светлина играеше по чертите на лицето й, а меката й кожа светеше с матов блясък. Огънят започна да догаря и той добави още дърва. Около месото отново се извисиха пламъци, които изцеждаха от него тежки капки мазнина. Жената вдигна глава и се загледа в тъмнината над огъня, като обърна главата си на една страна и се заслуша. През деня той беше забелязал, че тя често вдига носа си срещу бриза, по начина, по който животните душат нещо, и често като че ли се заслушваше и заглеждаше в неща, които убягваха на неговите възприятия и сега й се усмихна, когато тя го погледна. Тя се усмихна неопределено. Усмивката й избледня, когато погледна отново в тъмнината. От другата страна на огъня едно от кучетата вдигна глава и се загледа в мрака с наострени уши. Тя отново погледна Гарити и посочи кошарата с брадичката си.

— Динго муренай нахуанди.

В същия момент овцете неспокойно се раздвижиха в кошарата, а една-две от тях изблеяха уплашено. Звукът подчерта значението на единствената дума, която той разбра от спокойната й забележка. Гарити скочи на крака и грабна мускета си. После прескочи през огъня в средата на кучетата, като ги риташе и крещеше.

— Мръсни помияри! Лежите си на дебелите задници, докато динго избиват овцете ми, а!? Ставайте веднага!

Кучетата простенаха от болка и обезпокоени се изправиха на крака и се спуснаха в мрака към кошарата, а Гарити изтрополи след тях. Въпреки че луната и звездите светеха ярко, очите му бяха заслепени от огъня и той различаваше само смътни и безформени силуети: тъмните очертания на кошарата и овцете, щуращи се из нея, едно близко дърво и сенките на кучетата, които бяха наоколо. Внезапно от другата страна на кошарата се чу яростното ръмжене на едно от кучетата, а след него и звуци от борба. Той вдигна мускета си и затича, за да заобиколи кошарата, а две от кучетата се стрелнаха край него. Те се включиха в боя и шумът се усили. Ожесточено ръмжене, тракане на зъби и вой на болка придружаваха тъмното, вихрещо се кълбо от кучетата и още едно животно, което се изтърколи по склона покрай ъгъла на кошарата. Динго се изкопчи и се спусна да бяга, а кучетата го последваха ожесточено. Гарити спусна петлето на мускета, изсвири на кучетата да се връщат и едва не се блъсна в жената, когато се затича обратно към огъня. Тя бързо отстъпи встрани, а той мушна мускета под мишница, прегърна я и й се усмихна, докато вървяха към огъня.

— За бога, добре е да имаш момиче като теб около себе си. А и слухът ти си го бива! Половината ми овце щеше да избие, преди да го чуя. Смея да кажа, че нямаше да са много по-малко, преди тези помияри да го чуят.

Зъбите й и очите й проблеснаха на лунната светлина, когато тя се усмихна в отговор на тона му. Допирът до копринената й кожа и стройните й рамене под ръката му беше истинска утеха. Кучетата притичаха обратно по склона и се настаниха по края на петното светлина около огъня. Дишаха тежко, с провиснали езици, а две от тях започнаха да лягат около огъня. Гарити скочи срещу тях, разрита ги и се развика:

— Дяволите да ви вземат, мръсни помияри! Сега ще мръзнете докато друго динго не нападне овцете ми. Смъквайте си задниците при стадото и стойте там тази нощ. Хайде!

Кучетата се изнизаха в тъмнината към кошарата, а той продължи да си мърмори недоволно под носа. Заобиколи огъня и седна. Намръщеното му изражение се промени в усмивка, когато погледна жената. Тя излъчваше задоволство от това, че той одобрява извършеното от нея. Той я потупа по рамото и й се усмихна топло. Взе две клечки, за да свали тигана и питката от огъня.

Те вечеряха. Кучетата, които се бяха промъкнали обратно, се навъртаха прегладнели около петното светлина. Гарити отряза изгорялото месо и им го хвърли заедно с няколко шепи от остатъците от тяхната вечеря, а след това ги отпрати обратно към кошарата. Те погълнаха лакомо парчетата месо и отново изчезнаха в тъмнината, а той сложи останалата храна в тигана, похлупи го, наля си канче чай и запуши лулата си. Жената подбираше тресчици трева и разглеждаше съда си. От време на време поглеждаше с широко отворени очи дима, който той издишаше. Той се подсмихна развеселен, премести се по-близо до нея и й протегна лулата си да си дръпне. Тя го погледна боязливо, усмихна се леко и опита. Лицето й се изкриви в кисела гримаса от вкуса на лулата и тютюна и тя бързо разтърси глава и издиша, пръскайки слюнки. Димът, който беше издишала, се носеше из въздуха и се разсейваше. Тя го погледна и се усмихна широко. Той отново се подсмихна и я потупа по гърба.

Усмивката му се стопи, когато тя го погледна. Очите й търсеха неговите. Тя се приближи до него, подви крака под тялото си и седна на тях. Обърна глава и остави съда настрани. Желанието се събуди в него. Той остави лулата си и я прегърна. Ръката му милваше лицето й и той чувстваше допира на нейната топла и мека кожа. Тя постави лакътя си на бедрото му и се облегна на тялото му. Леко обърна глава. Гледаше го от ъгълчетата на очите си през неравния край на твърдата си коса. Устните й се разтегнаха в бавна, съблазняваща усмивка, която прескочи езиковата бариера с един-единствен гигантски скок.

Той я обърна и я вдигна в скута си. Зарови устни в сатененото й гърло, а ръцете му трескаво се движеха по тялото й в опит да задоволят пулсиращата нужда, която се надигаше в него. Тя издаде гърлен звук на задоволство и плъзна ръцете си около врата му. Притисна се силно в него и заби нокти в тила му. Тялото й се извиваше в скута му. Движението на ръцете му стана по-настойчиво и той обърна гръб на огъня и я положи на земята. Тя се изплъзна от прегръдките му, скочи на крака и отиде до колибата. Усмихваше се широко. Той тежко се изправи и побърза след нея.

Гарити нямаше почти никакъв опит. Когато беше в сиропиталището, понякога го изпращаха да изпълнява поръчки и един ден беше попаднал на отегчена домакиня, която явно видя в негово лице начин да си отмъсти на съпруга си грубиян. И един друг път, когато работеше по Нипеан се беше сблъскал с пияна проститутка. Майра пък въобще нямаше никакъв опит. Но той изгаряше от пламъка на страстното си желание, а враждебната среда, в която Майра беше израснала, и нуждата за оцеляване на рода бяха изострили нейните инстинкти до краен предел. Той се туткаше непохватно, неуверен в себе си и смутен от деликатността на това, което в негово присъствие беше чувал да описват по-скоро с метафорични изрази, отколкото като полезни, практически съвети. Но изконната потребност, която дремеше в него, беше възбудена до полуда от страстните й движения и стенания и той бе пришпорен от конвулсиите на нейната страст. Липсата на изящество бе компенсирана от мощ и ако дефлорацията беше по-скоро енергична, отколкото деликатна, то и Гарити си имаше работа по-скоро с тигрица, а не с трепереща девственица.

В случая с домакинята той беше действал с луда припряност и смъкнати около коленете панталони, тъй като съпругът всеки момент можеше да се прибере. С проститутката това беше механично съвкупление, по време на което тя просто си лежеше с вдигната около кръста пола, здраво стискайки двата шилинга в ръката си. Но сега той се оказа в ситуация, изискваща много по-голямо внимание от преди — когато реши, че са свършили, Майра смяташе, че тепърва едва сега започват. Тя се притискаше в него, хапеше раменете му, драскаше гърба му и го обгръщаше с крака. Възхитен и изумен, той й отвърна със сила и твърдост, които тя подкрепи с дива, възбуждаща страст. Инстинктите на Майра бяха разпалени, а неговото дълго въздържание го правеше добър любовник. Но в крайна сметка Гарити се умори.

Той излезе от колибата със залитаща походка, подсили огъня и сложи чая да се стопли. Запали лулата си и запуши. Потреперваше от непривичното докосване на студения нощен въздух до голата му кожа. Тя излезе от колибата, като се прозяваше и оправяше косата си. Приближи се до него. Бедрото й докосна рамото му. Той се усмихна и го погали по дължината му. Тя застана пред него, коленичи и седна между краката му, облегната на неговите гърди. Гарити я прегърна, усмихна й се и й даде да си дръпне от лулата. Тя смукна и се изкикоти. Ръката й се плъзна надолу по стомаха му. Усмивката му застина. Той остави лулата настрани и я придърпа към себе си. Тя се движеше неспокойно в ръцете му и стенеше тихо от ласките и целувките му. Той свали тенджерката от огъня, подаде й ръка да се изправи и я заведе обратно в колибата.

7.

Различията между тях бяха големи. Образованието на Гарити беше елементарно, а културата му се характеризираше с обичайната за пионерите заселници рудиментарност, но начинът му на мислене беше формиран от възпитание, основаващо се на традиции, датиращи от векове. Майра се ръководеше основно от инстинктите си, които диктуваха неща, както от съвсем делничен, така и от жизненорешаващ характер — от това къде да търсиш вода и червеи, до това да решиш дали наличността на храна е в количество, достатъчно за поддържане на живота, та да накърмиш, а не да се видиш принуден да изядеш новороденото. Дедите на Гарити бяха открили как да изработват оръжията си от метал преди хилядолетия, а оръжията на баща й бяха от камък. Езиковата бариера беше нищо в сравнение с бездната, която разделяше наследника на цивилизацията с корени в Древна Гърция и детето на каменния век, но между тях имаше и допирни точки. Той беше мъж, а тя — жена. Тя беше напълно готова и искрено желаеше да посвети цялото си време на това да му достави удоволствие. Неговата самота беше станала непоносима. В средата, в която живееше, той беше чужденец и се бореше да се адаптира към нея. Тя беше едно цяло със земята си и желаеше да му помогне.

Гарити успя да й каже името си и откри нейното след доста опити и грешки, защото тя мислеше, че я пита за нейното племе и положението й в него, които за нея бяха неща далеч от по-голяма важност.

Случайно Гарити откри, че тя може да надбяга всички негови кучета, освен едно. Понякога той се развличаше, като хвърляше пръчка на някое от кучетата и го караше да я носи обратно. Когато се зае да прави това за пореден път, тя наблюдава няколко хвърляния и изведнъж скочи и се втурна след пръчката. Донесе му я почти по същия начин като някое от кучетата му — в очакване на похвала. Той отново хвърли пръчката и кучето се спусна, усетило духа на надпреварата, но не се оказа достоен противник на Майра. Тя се засмя от удоволствие, когато той избухна в смях от огорчението на кучето. Той извикваше кучетата едно по едно и тя ги надбяга всичките. Едно от тях й беше равностойно и дори понякога я изпреварваше надолу по хълма, но даже и то не можеше да се мери с нея по нагорнището.

Той откри, че не беше чула динго по щастлива случайност. Сетивата й бяха невероятно остри. Един ден на минаване през гората, докато караха овцете на водопой, тя го заведе до една дупка, където женско динго беше подслонило кучилото си. Когато Майра разбра, че той е силно заинтересован от улавянето и избиването на динго, тя определи точното местонахождение на още три кучила в близката околност и му ги показа. Когато разбра, че всички близки водоизточници също го интересуват, тя го заведе до няколко, които досега му бяха непознати. А освен това, докато избиваха кучетата динго, Гарити откри, че тежката сопа, която тя постоянно носеше със себе си, е далеч по-опасно оръжие, отколкото мислеше.

Вечер, през голямата част от времето си край огъня, тя съсредоточено разглеждаше нещата си. Ровеше из късчетата скала и камъчетата, които беше събирала по едно или друго време, подбираше си някое и си го разглеждаше, а когато се скъсаше някой стрък трева в торбата й, тя незабавно го подменяше. Изпочупените кости и разпокъсаните пера все още я наскърбяваха и тя често ги вадеше и ги разглеждаше опечалена. Той разпозна перата, зареди мускета със сачми за птици, отиде в гората и уби един от малките папагали, от които бяха те. Тя обаче не направи връзка между птицата и сдъвканите пера и бързо го изяде. Цепнатината на дъното на съда продължаваше да я тревожи и той й помогна, като заглаждаше с джобния си нож трески кора и ги набиваше в цепнатината. След внимателна и усърдна работа с острия нож, Гарити успя да оформи тресчиците така, че да паснат, но съдът не беше толкова непропусклив, както преди да бъде счупен. И на други места кората в дъното и стените на съда беше изсъхнала през дните, докато тя беше с Гарити, и пропускаха и съдът беше станал неизползваем, именно защото не се използваше. Но Майра още си го пазеше. Намери сигурно място за него и другите си неща в колибата и явно продължаваше да ги цени високо.

Когато свикнаха един с друг и им стана по-леко да разгадават жестовете си, общуването помежду им бързо се подобри. Тя имаше пъргав и буден ум и бързо заучаваше ключови думи от пиджин — разваления английски, който използваха аборигените и на който Гарити по инерция се обръщаше към нея. След няколко дни почти не се затрудняваха да се разбират за основните неща. Едва ли някога щяха да са в състояние да нюансират разговорите си, средствата им за общуване не обещаваха да се развият дотам, но както личностите им, така и задълженията им и положението, в което се намираха, бяха от по-изначално естество от тези на повечето хора.

Дружбата на Гарити с Уилямсън беше най-дълбоката личностна връзка в живота му, преди да срещне Майра. Освен другите неща, в сиропиталището ги учеха на правилно отношение към родителите и в спомените си той съвестно се отнасяше към майка си по начина, по който беше научен, но тези спомени бяха смътни и откъслечни — по-скоро за силует, отколкото за реален човек. От останалите хора в живота му го разделяше стена от общо отчуждение, а и повечето от тях бяха користни и зли. Опитът му от връзката с Майра беше нещо напълно различно и го беше погълнал изцяло. Той се изпълваше с вцепеняващо изумление, когато се опитваше да го анализира, и не намираше думи, за да го определи, както и минал опит, с който да го сравнява. Отношението му към аборигените не се отличаваше от отношението му изобщо към останалите хора, но той вече не отнасяше Майра към другите аборигени повече, отколкото към другите хора. Тя беше нещо уникално и мястото й не беше сред останалите.

Дълбоката и интимна връзка с друг човек откри нови перспективи в живота на Гарити, перспективи, за чието съществуване никога не беше подозирал. Преди да се появи Майра, животът му го беше задоволявал, защото винаги го сравняваше с живота си в сиропиталището, но след като я срещна, предишният му живот започна да му изглежда скучен и сив. Сега всеки ден беше едно ново преживяване, което изпълваше живота му със смисъл. Когато след кратко проучване Майра от своя страна откри, че в сравнение с това, което познаваше от предишния си живот, свободата й е неограничена, тя се разви като личност и стана по-самостоятелна, с някои изблици на гняв и инат. В сиропиталището на Гарити чистотата се свързваше с вярата в Бога и разписанието предвиждаше къпане и пране веднъж в седмицата, тъй че той беше продължил да се къпе и пере дрехите си един път в седмицата, когато за това имаше вода. Реакцията на Майра на предложението му да се изкъпе в потока беше неразбиране в началото, последвано от отказ да повярва, че подобно нещо въобще й се предлага, та чак до силен уплах от идеята. Според собствения й житейски опит потапянето във вода беше естествено само за рибите и някои жаби и змии.

За нея първото къпане беше травматизиращо, а за него — уморителна борба с нейните писъци на ужас и вършеене с ръце, докато той безмилостно я търкаше и миеше косата й. После тя седна на брега на потока и докато трепереше от студ и му хвърляше сърдити, изпълнени с негодувание погледи, той самият се изкъпа и изпра дрехите си. Случаят подчерта липсата на облекло за Майра и той помисли върху това, докато седеше с нея на брега и чакаше дрехите му да изсъхнат достатъчно, за да ги облече. Да я наблюдава как се движи наоколо в естественото си състояние за него беше извор на наслада, но изпитваше огромно нежелание друг да я види гола, а наближаваше времето Уилямсън или някой от другите мъже да му донесат припаси.

В колибата си имаше други дрехи и като се поразрови из тях, откри чифт панталони с пробити колене и лека муселинена риза. Тя с готовност прие идеята да носи облекло, тъй като го смяташе за украшение, а и искаше да прилича повече на него и бързо се научи да си служи с игла и конец. Свиха панталона в талията, отрязаха крачолите до коленете и ги раздраха по шевовете. След като зашиха парчетата, от панталона стана дълга, широка пола, не много по-различна от полите, които носеха другите жени. Не беше по силите им да преправят ризата и Гарити отряза широките ръкави между китките и лактите й. Майра я носеше закопчана догоре, а полите на ризата висяха до коленете й, малко над ръба на полата. С дрехите й беше горещо и неудобно, но възторгът й от нововъведението не стихна с времето, а освен това тя намери джобовете за много удобни. Постепенно свикна с дрехите, но облеклото й я забавяше, когато се надбягваше с кучетата.

Уилямсън пристигна след няколко дни. Беше късен следобед. Гарити седеше на склона и наглеждаше овцете, а Майра беше отишла да приготви вечерята. Той се обърна, когато чу полуизсъскването — полуизсвирване, което тя използваше, когато искаше да привлече вниманието му. Тя тичаше надолу по склона към него с омотани около тялото й дрехи, с възбудено и напрегнато лице. Размахваше ръка по начина, който използваше, когато искаше да го повика. Той се изправи, взе мускета си и побърза срещу нея.

— Какво има? Динго?!

Тя спря, като махаше с ръка в жеста, с който заместваше поклащането на главата, поколеба се и се замисли, след това го посочи и обърна лице към хълма зад кошарата.

Той реши, че тя има предвид приближаващ се мъж и кимна, после се обърна и извика на кучетата. Те се разтичаха напред-назад, събраха стадото и го подкараха нагоре по склона. Гарити сложи мускета си на рамо и тръгна по нагорнището. Майра го последва. При колибата нямаше никой, наоколо също не се виждаше човек, но тя посочи към дърветата под билото на хълма, по посока на овцефермата. Той кимна, погледна назад към овцете, които се изкачваха по склона, след това застана в очакване, като наблюдаваше линията, откъдето започваше растителността. След малко от дърветата излезе мъж на кон. Следваше го друг натоварен кон, който мъжът водеше с въже. Беше Уилямсън. Той махна с ръка и Гарити помаха в отговор, след което се върна към кошарата. Овцете приближаваха върха на хълма.

Животните вдигнаха облак прах, когато се струпаха на утъпканата земя до кошарата — маса от блеещи, поклащащи се глави и тела, покрити с вълна. Гарити тръгна срещу стадото с разперени ръце и овцете се обърнаха към кошарата. И последната от тях влезе вътре и се скри между останалите. Кучетата спряха да хапят краката на овцете и започнаха да лаят по Уилямсън. Гарити ги извика и плъзна коловете по местата им. Уилямсън се усмихна и кимна, когато приближи кошарата. Изразът на лицето му се промени, когато видя Майра, която стоеше до огъня. Той отново погледна Гарити, дръпна юздите на коня и се усмихна още по-широко.

— Добре ли си, Пат?

— Добре съм. А ти Франк?

Изведнъж Гарити почувства нужда да се защити и прочисти гърлото си. Той погледна Майра. Тя надничаше към Уилямсън през кичурите коса, които висяха над очите й. Лицето й изразяваше любопитство, но и бдителност. Ризата и полата й бяха прашни и зацапани, яката й беше изкривена, а ръцете й, които стърчаха от широките ръкави на ризата, изглеждаха тънички и висяха отпуснати покрай тялото й. Пръстите на босия й крак разсеяно почесваха горната част на другото й ходило, навик, който издаваше кога е озадачена или умислена.

— Е, коя е тя?

Гарити отново прочисти гърлото си, погледна нагоре към Уилямсън и се опита да се усмихне, след това смутено сви рамене и погледна встрани.

— Казва се Майра.

— Майра? Е, това е хубаво име и тя е хубаво момиче.

Гарити отново вдигна поглед към Уилямсън и кимна, след това се усмихна в отговор на неговата широка усмивка. Изведнъж му стана по-леко. Уилямсън се засмя, слезе от коня и потупа Гарити по рамото, после отидоха до натоварения кон. На самара му имаше две големи брезентови торби. Те ги вдигнаха и ги занесоха пред колибата. Гарити и Уилямсън разседлаха конете и ги спънаха, а седлата отнесоха до колибата.

— Овцете изглеждат добре, Пат.

— Пашата е добра.

— Да, изглежда, но и ти си дяволски добър пастир, Пат.

Оставиха седлата пред колибата до чантите с продукти. Уилямсън свали шапката си, изтри челото си с ръка и погледна Гарити.

— Насам май не са се мяркали разбойници.

Гарити поклати глава и посочи огъня.

— Да седнем. Не, не съм виждал. Някой друг виждал ли е?

— Да. — Уилямсън въздъхна тежко, докато се настаняваше край огъня. — Стреляли са по Кроули и са изчезнали на север с част от стадото му. Успя да се добере до овцефермата, но докато изпратя някой от хората си до неговото място, по-голямата част от стадото се е пръснала или била избита от динго.

— Как е Кроули?

— Ще се оправи.

Гарити кимна, погледна огъня и отново вдигна очи към Уилямсън.

— За какво са им на разбойниците овце?

— Откарват ги на изток и ги продават на някои от скотовъдците там. Няма съмнение. Последните две години сушата на изток от Дарлинг беше лоша и много от стоката е измряла.

Гарити отново кимна и се загледа в огъня.

— Трябва да се пазиш, докато обикаляш, Франк.

— Няма нищо страшно. Държа пистолета под ръка, а и никога не нося много пари в себе си. — Той се усмихна кисело. — Годинките ме притесняват повече, Пат. На тези стари кокали милите им изглеждат все по-дълги и повече тежат.

Гарити го погледна и сведе поглед. Беше много различен от мъжа, който си търсеше чирак в сиропиталището. Трудностите и грижите бяха взели своя данък, а плътта сякаш висеше на някога набитото му тяло. Само очите му си бяха останали същите.

— Трябваше да изпратиш провизиите по някой друг, Франк.

— Не — каза бързо Уилямсън и поклати твърдо глава. — За мене ти си повече син, отколкото овчар, Пат, и искам да знам, че си добре.

Гарити се почеса по брадата и се усмихна смутен. Гледаше в ботуша си и риеше с него земята.

— Радвам се, че мислиш така, Франк.

— Да, мисля — спокойно каза Уилямсън. Той погледна Майра, която се появи иззад колибата с още едно парче месо, и върна погледа си върху Гарити.

— Смяташ ли да я задържиш?

Гарити кимна.

— Да. Мисля да я задържа. Нямам никаква причина да не го правя, нали?

— Не, а и това е само твоя работа. Но ако знаех, щях да докарам повече продукти. Два от фургоните се разбиха при последното пътуване от Сидней и брашното ми е малко, затова съм ти донесъл намалена дажба, но има повече осолено свинско плюс бутилка меласа.

— Това ще ни дойде добре. Ще се оправим с една дажба. Тя не яде много, а и трябва да ти кажа, изобщо не би хапнала продуктите, ако не я накарам. Цялото ми време отива да я пазя да не яде щурци, змии и тям подобни, по дяволите!

— Да, това е або, човече. — Уилямсън се засмя и поклати глава. Той я изучаваше, докато тя пълнеше очернената от сажди тенджерка с вода, а после се наведе над огъня, за да я сложи на жарта. Умислено се усмихна. — И въпреки това може да се яви на ревю за бели жени, само да имаше повече коса и кожата й да беше с една отсянка по-светла. Особено с дрехите на нея. Чия беше идеята?

— Моя. Не искам някой мръсник да й зяпа задника.

— Не те обвинявам. И аз съм същият. Къде я намери?

— Размених я. Затова ми трябваха брадвите и ножовете миналия път.

— Това ли било? Е, направил си добра сделка, ако това е всичко, което си дал за нея.

Гарити я погледна. Полите на широката й риза метяха земята, а широката пола се издуваше около нея. Очите им се срещнаха. Тя се усмихна леко и хвърли нервен поглед към Уилямсън. След това вдигна тигана и го отнесе към колибата. Гарити отново погледна огъня и каза спокойно:

— Да. Добра сделка беше.

Уилямсън въздъхна тежко, протегна крака, разтри коленете си, прозя се и започна да рови из джобове си за лулата.

— Този път съм ти донесъл повече тютюн, Пат. Но нямах ром.

— Ще мина и без ром, но тютюна ми е на свършване — отвърна Гарити и извади своята лула.

— Радвам се, че съм донесъл повече, щом е така. Сега запали от този.

Уилямсън извади джобния си нож и пръчка тютюн, отряза едно парче и го раздели с Гарити. Те го стриха между ръцете си и напълниха лулите. Майра излезе от колибата с брашно в тигана, коленичи до огъня и гребна вода от ведрото. Остави тигана на земята и замеси питка с ръка. Те запалиха лулите си със съчки от огъня и запушиха. И двамата мълчаливо я наблюдаваха. Погледите им я смущаваха и тя тръсна глава и остави косата й да падне пред лицето й. После постави капака на тигана и го сложи на огъня, след което стана и се отправи обратно към колибата, като изтръскваше ръцете си от тестото и вървеше с извърнато настрани лице.

— Няма нищо общо с другите або, които съм виждал — каза Уилямсън като извади лулата от устата си и изпусна дим. — Откъде е?

— Не знам, но мисля, че е от доста далеч. Близките й се държаха сякаш не бяха виждали бели хора, а тя вижда, чува и усеща миризмите по-добре от всичките ми кучета. Знаеше, че идваш, когато беше на повече от миля.

— Не думай! Струва си да я задържиш. Изглежда добра готвачка.

— По-добра е от мен.

Уилямсън се засмя и дръпна от лулата си.

Майра се върна при огъня с торбичката чай, вдигна дръжката на тенджерката с една клечка и я свали от огъня, сипа вътре чай и отново я върна на огъня, след това се изправи и тръгна обратно към колибата, като завързваше вървите около отвора на торбичката. Върна се от колибата и седна до Гарити, като го гледаше разтревожено и подвиваше полата под себе си. Той й се усмихна и й подаде лулата си. Тя смукна няколко пъти силно и издиша дима, след това му я върна с широка усмивка на лицето и крадешком погледна към Уилямсън.

— Сега разбирам защо тютюна ти е на свършване — засмя се Уилямсън.

Гарити се усмихна и кимна като сложи лулата в устата си.

— Обича да си дръпва.

— Ще ти оставя и моя тютюн, а следващия път ще донеса двойна дажба — каза Уилямсън и подви крака под себе си. После стискайки лулата със зъби, с охкане се изправи на крака и отиде до седлото си.

— Да видя дали имам нещо за нея. Обикновено нося няколко дрънкулки със себе си в случай, че срещна або и ми се наложи да ги спечеля на своя страна. — Той клекна до седлото си, отвърза навитото на руло одеяло, което беше върху чантите, и го избута настрани, като отвори капаците им. — Да, това без съмнение ще я зарадва — каза той, като бъркаше в чантата и извади нещо от нея. Изправи се с ново пъшкане и се върна до огъня.

— Ето, дай й това.

Той подаде на Гарити малко огледалце, завито във вълмо сурова вълна, за да не се счупи, и наниз стъклени мъниста. Гарити се усмихна и му благодари с кимване. Обърна се към Майра, сложи наниза около врата й, извади огледалцето от вълната и й го подаде. В изражението й липсваше каквото и да е разбиране. Очите й се сведоха към мънистата, след това тя вдигна поглед към огледалцето и безпомощно започна да мести очи ту към Гарити, ту към Уилямсън. Гарити вдигна огледалцето пред лицето й. Очите й се преместиха обратно върху него и на лицето й се изписа изражение на зашеметяващ шок. Уилямсън се засмя и седна, като я гледаше иззад гърба на Гарити и си пушеше лулата, а Гарити й се усмихна. Тя обърна огледалото в ръцете си и го погледна отзад, след това го обърна отново и погледна лицето си, отразено в повърхността му. То засия в широка, доволна усмивка и тя сведе поглед към мънистата и ги вдигна, за да ги разгледа, като издаваше гърлени звуци на възхищение. Гарити се обърна към Уилямсън.

— Много съм ти задължен, Франк.

— За нищо. Щастлив съм, че тя е доволна.

Гарити се усмихна и кимна, погледна Майра, отмести очи към огъня и си дръпна от лулата. Няколко минути Майра разглеждаше огледалцето и мънистата и издаваше тихи звуци на удоволствие, после се изправи и влезе в колибата, за да ги остави при другите си скъпоценности. Тя се върна, обърна месото над огъня, вдигна дръжката на тенджерката с една клечка и я свали от огъня, сетне наля чай в канчето, което беше сред приборите на гладката скала. Подаде го на Гарити, след което погледна с несигурно изражение към канчето, а после към Уилямсън. Уилямсън се изправи, отиде до седлото си и взе своето канче, метална чиния и вилица, върна се до огъня и й ги подаде. Тя остави вилицата и чинията на гладката скала, напълни канчето с чай и му го върна. Той се усмихна и й кимна с благодарност, когато го взе, а тя извърна поглед и се усмихна срамежливо.

— Обича ли да си пийва чай?

Гарити сръбна от чая си и поклати глава, като остави канчето на земята и сложи лулата в устата си.

— Не си пада по него.

— Ще му свикне.

Гарити се усмихна и кимна отново. Отпи и дръпна от лулата си.

Уилямсън се поизкашля, захапа лулата си и погледна Гарити.

— Ще докарам още овце.

Гарити вдигна вежди.

— Още? Сега отглеждаш повече от двадесет хиляди, нали?

— Повече. А мога да отглеждам петдесет. Единственото, което ме спира, е намирането на пастири и увеличаването на стадата. Много овчари идват от овцефермите на изток, тъй че наех няколко и бих могъл да ги пробвам. Имам достатъчно хора да поемат още пет или шест хиляди и смятам да докарам още толкова.

— От стадата на Нипеан?

— Не. Смятам да ги купя. Искаш ли да участваш?

— С колко?

— Сега в банката на Сидней имаш почти петстотин гвинеи. Това прави между две и три хиляди, зависи каква ще е цената, когато купуваме. Веднага след стригането цената пада с една трета до половината, а аз смятам да ги купя точно тогава. Ако искаш, можем да вземем стадото заедно и да разделим загубата и печалбата. Или, ако искаш, можеш да наемеш един от моите хора да ти помага и да купиш собствено стадо, с което да се оправяш сам. Имаш и най-добрите ми пожелания, заедно с работа по всяко време, ако загубиш стадото си.

— Колко ще ми струва да наема човек?

— Около двадесет и пет или тридесет гвинеи на година, зависи от цената на продуктите. Моят главен пастир ми струва четиридесет или повече, а другите, които вършат това-онова из овцефермата, най-много двадесет. Або излизат от пет до дванадесет на година, зависи от работата, която вършат. Освен това ще трябва да наема и миячи и стригачи през сезона. Ако искаш да създадеш собствена овцеферма, ще се включа във всичко заедно с теб.

Гарити се усмихна леко и го погледна.

— Май се опитваш да се отървеш от мен, Франк!

Уилямсън се усмихна и поклати глава. След това усмивката му угасна и той сви рамене.

— Бих искал да те видя със собствена овцеферма, Пат, а тук има предостатъчно място и за двама ни. Но не считам да те насилвам. Във всеки случай, не точно сега. Ако искаш да купим стадото заедно — добре, и край. Или можем да продължим както досега. Но рано или късно искам да те видя със собствена овцеферма.

Дълго време Гарити остана мълчалив. Гледаше огъня и подръпваше от лулата си, след това сви рамене.

— Ще трябва да помисля нощес, Франк.

— Използвай времето си, Пат.

Слънцето залязваше и светлината беше мека. Очертанията на гъстите гори и откритите пасбища се смесваха в далечината. Лекият, горещ бриз караше пламъците да танцуват, а жаравата да блести в яркочервено и жълто. Той довея и парливата миризма на прах от утъпканата площ около кошарата и силната миризма на овцете от стадото. Гарити погледна кучетата, които лежаха от другата страна на огъня, щракна с пръсти и махна с ръка към стадото. Те се изправиха и затичаха натам. Майра стана, свали месото от огъня, сложи го на гладката скала до огнището и започна да изрязва изгорялата част с ножа.

Стъмни се и тя хвърли повече дърва в огъня. В светлината се показаха муцуните на кучетата, които бяха се върнали и гладно чакаха за своята част от вечерята. Майра събра изгорялото месо и купче остатъци, изправи се и заобиколи огъня, за да ги нахрани. Тя раздели парченцата месо между тях и ги отпрати обратно към стадото. Върна се до огъня, взе една клечка и измъкна тигана от жарта. Разчупи питката, сложи парчетата заедно с късове месо в чиниите и ги подаде на мъжете, след това отново напълни канчетата с чай. Чаят в тенджерката свърши и тя погледна Гарити с вдигнати вежди и посочи ведрото. Той кимна и тя отново напълни тенджерката с вода, сложи я на огъня и влезе в колибата за торбичката с чая. След като сипа чай в тенджерката, тя внесе торбичката обратно в колибата, върна се до огъня, коленичи до Гарити и го подръпна за ръкава. Той я погледна. Тя посочи торбите пред колибата и въпросително вдигна вежди. Гарити кимна и посочи колибата. Тя отиде до торбите и ги отвори. Извади плочите пресовано говеждо и свинско, торбите брашно, сол и захар и останалите неща, като ги въртеше едно по едно в ръцете си и ги изучаваше отблизо. Гарити я наблюдаваше през рамо и когато тя извади буркана с меласа, той щракна с пръсти и посочи една счупена бутилка край колибата. Тя предпазливо остави буркана и направи знак с глава, че е разбрала.

— Защо беше това? — попита Уилямсън с пълна уста.

— Мисли, че всичко е направено от желязо. Преди време счупи бутилката и я държа там, за да й я показвам, когато нещо може пак да се счупи.

Уилямсън се засмя и кимна. Майра извади продуктите от торбата и кимна. Празните торби остави на самара. После се върна до огъня, свали тенджерката и напълни канчетата на мъжете, след което седна до Гарити и се зае с овнешкото и парчето питка.

Когато се нахраниха, Уилямсън и Гарити напълниха лулите си и ги запалиха. Майра събра съдовете и ги изми, като гребваше вода с шепи и ги плакнеше. След това ги изсуши на огъня и внимателно ги подреди, като похлупваше вилиците с чиниите в педантично права редица на гладката скала. Влезе в колибата и се върна със своя съд за вода и торбата си, остави ги на земята и след като напълни канчетата на мъжете от тенджерката, седна до Гарити и започна да разглежда нещата си. Нанизът мъниста и огледалцето бяха сред тях и тя се любуваше на мънистата и ги прокарваше между пръстите си с доволна усмивка. После взе огледалцето и почна отблизо да изучава зъбите и очите си, като го обръщаше, за да улови светлината на огъня. Гарити докосна ръката й, посочи счупената бутилка, а след това огледалото. Очите й се разшириха. Гарити взе вълмото вълна, в което беше огледалцето, и й го подаде. Майра го уви и затършува в торбата си, за да му намери място.

— Не знаеше, че огледалото може да се счупи? — попита Уилямсън.

— Не. Изглежда не знае нищо, докато не й покажа. Но трябва да й показвам само веднъж, а това не се случва с повечето хора.

— Да. Не споря — отговори Уилямсън. — За теб тя е една истинска малка жена. За това също никой на би могъл да спори. — Той изтръска пепелта от лулата в тока на ботуша си, след това се изправи и се протегна с прозявка.

— Мисля да си постеля одеялото край огъня, Пат.

Гарити кимна, изтръска лулата си и погледна Майра. Посочи й колибата и се изправи.

— Утре сутринта ще ти кажа за овцете, Франк.

Уилямсън кимна и отново се прозя. Отиде до седлото си и вдигна навитото одеяло.

— Добре, Пат. Мога да изчакам няколко дни, за да имаш повече време да си помислиш.

— Не бих искал да те задържам, Франк.

— Добре. Ще поговорим утре сутринта и ще видим дали имаш нужда от повече време за размисъл.

Гарити кимна и тръгна към колибата след Майра.

— Добре. Лека нощ, Франк.

— Лека нощ, Пат.

Майра изчезна в тъмнината и прошумоли тихо в ъгъла на колибата, докато си скатаваше нещата. Гарити стигна опипом до сламеника, седна, събу си ботушите и започна да се съблича. Майра го прекрачи, седна от другата страна на сламеника и свали дрехите си. Той струпа дрехите си накуп, опъна се по гръб и се загледа в тъмнината. Мислеше си за думите на Уилямсън за овцете. Майра се приближи до него, сложи глава на рамото му и леко докосна слабините му с пръсти. Той поклати глава. Тя издаде тих, гърлен звук, притисна се в тялото му и го прегърна през кръста, като качи единия си крак върху него. След това удобно намести главата си в трапчинката на рамото му. Гарити я прегърна, потупа я по рамото и се отпусна.

Въпросът опираше до това, дали да рискува всичко, което беше спечелил и което на свой ред беше спечелено при висока степен на риск. Другите мъже работеха на надници, които бяха много по-малки от неговата печалба от дяловете му, но бяха осигурени. Досега бе имал късмет и овцете не бяха загинали в пожар или суша, нито пък той се беше наранил или пострадал, та да не успее да ги опази. Фургоните, които прекарваха вълната до Сидней, бяха пристигнали там невредими и за нея получиха добра цена. Рискът му се беше отплатил добре и след две стригания той беше натрупал повече пари, отколкото много хора успяваха да спечелят през целия си живот. Всичко щеше да бъде загубено, ако се решеше да закупи овце заедно с Уилямсън. Уилямсън нямаше да отиде до Сидней, така че животните щяха да бъдат поверени на грижите на някой от хората, които наемеше. И всичко можеше да бъде загубено дори преди овцете да пристигнат от Сидней. Можеше да ги застигне пожар или някое друго от многобройните бедствия, възможни по пътя. Без съмнение по време на прехода от Сидней щеше да има някакви загуби, макар че стигнеха ли веднъж овцефермата, много от опасностите щяха да са зад гърба им, но и тогава опасностите бяха много и животните все още можеха да бъдат изгубени. Решението да поеме риска и да участва в покупката заедно с Уилямсън не беше единственото възможно. Трябваше да помисли дали да продължи с Уилямсън, или да вземе своята част от овцете и да започне сам. Никога досега не беше анализирал живота си от гледна точка на някакви далечни перспективи.

Всеки ден беше просто повторение на предишния и това го задоволяваше, защото харесваше работата си. С появяването на Майра животът му се беше променил само колкото и тя да се включи в ежедневието му. Парите в банката в Сидней оправдаваха този начин на живот, защото парите бяха цел, към която всеки се стреми, но възможността да притежава собствена овцеферма променяше всичко. Изведнъж в живота му се появи цел, и то цел, към която се беше стремил и която желаеше пламенно и с дълбока непоколебимост. Той искаше собствена овцеферма. И сега възможността да я притежава беше реална. За овцете знаеше всичко, което му беше необходимо, а и Уилямсън щеше да му помага. За седмица-две щеше да научи подробностите, които щяха да му бъдат необходими, за да ръководи овцефермата. Но въпреки че за няколко години две-три хиляди овце можеха да се превърнат в голямо стадо, бройката беше толкова малка, че едва щеше да има печалба от тях. Нямаше да е в състояние да купи фургони или да наеме повече от един-двама мъже и щеше да е зависим от Уилямсън за доставките и превоза на вълната до Сидней. Един-единствен горски пожар или сушава година щяха да го пометат. Много от малките овцеферми на изток бяха без съмнение подобни начинания и повечето фалираха, без да успеят да просъществуват дори през умерено трудни времена.

Опитът да започне собствена овцеферма с такъв малък брой овце прекосяваше чертата, отвъд която рискът ставаше неприемлив. Не му се искаше някой друг да се грижи за овцете, които той притежава, докато той гледа стоката на Уилямсън, но Уилямсън щеше да се погрижи овцете да се отглеждат така добре, както и другите му животни. Печалбата от неговия дял щеше да се увеличава бързо, защото и половината от агнетата щяха да са негови. Ако всичко потръгнеше добре, след няколко години можеше да има хиляди вместо стотици гвинеи.

Уилямсън прохърка в съня си и Майра се събуди с конвулсивно сепване, вдигна глава и се огледа наоколо. Уилямсън отново изхърка и Майра се отдели от Гарити, стана от сламеника и отиде до вратата на колибата. Луната беше изгряла и силуета на стройното й голо тяло се очерта в рамката на вратата на бледата лунна светлина. Тя остана за момент до вратата, заслушана в хъркането на Уилямсън, след това се обърна, тихичко прекоси колибата и се върна до сламеника. Наведе се над Гарити, за да види дали е заспал и като видя, че е буден, посочи към Уилямсън, подражавайки му през тих смях в хъркането му. Гарити кимна и се усмихна, после я придърпа при себе си на сламеника. Тя въздъхна леко и се повъртя, докато се настани отново. Споменът за тялото й, откроило се на лунната светлина, беше жив в съзнанието му. Той потърси начин да избяга от мъчителните размисли около овцете и реагира, когато ръката й премина през слабините му. Тя замря за миг, опипващата й ръка се плъзна обратно, а движенията й станаха целенасочени. Гарити се обърна към нея и я прегърна. Тя издаде тихи звуци на задоволство, когато той разтвори бедрата й, пъхна ръката й под кръста си и се долепи до нея.

Когато свършиха, той отново легна по гръб и се взря в тъмнината. Не можеше да заспи. Майра лежеше до него, преметнала крак през тялото му и обгърнала гърдите му с ръка и дишаше в дълбок бавен ритъм, който се долавяше единствено по движението на гърдите й, които се опираха в тялото му. Той обмисли цялото предложение няколко пъти и всеки път му се струваше все по-глупаво да рискува всичко, за което беше работил. Но стоящите в банката пари бяха напълно безполезни за него. А и не беше чак такава рядкост банка да загуби всички депозирани в нея пари и да обяви фалит. Онова, което го спираше, освен риска, беше да повери овцете си на някого другиго. Никога не беше виждал стадо, за което се грижи друг човек, което да му е харесало. За другите това беше работа. За него беше самият живот. Но тази пречка беше лесно и логично преодоляна. Освен факта, че щеше да спечели много повече, като продължи с Уилямсън и в същото време взима дялове от другите овце, той постоянно щеше да поверява овцете си на грижите на други овчари, ако някога притежава собствена овцеферма.

А Гарити възнамеряваше да притежава собствена овцеферма. Като продължи с Уилямсън и същевременно участва с дялове в другите овце, до няколко години би могъл да основе напълно печеливша овцеферма, ако всичко потръгнеше добре. Реши да го направи и когато взе решението, закипя от нетърпение да уреди подробностите и да свърши с това. Той се отдели от Майра, седна и пипнешком потърси панталона си. Тя го погледна в тъмното и издаде въпросителен звук. Той обу панталона си и тръгна бос към вратата.

Увит здраво в одеялото си, Уилямсън представляваше тъмна сянка близо до загасналия огън. Гарити коленичи до огъня, разрови въглените с една пръчка и хвърли подпалки върху червената жарава под пепелта, след това се наведе и я раздуха. Подпалките пламнаха и Гарити струпа няколко парчета дърво над пламъка.

— Франк?

Уилямсън трепна, седна, огледа се замаяно с разтревожен израз и посегна към пистолета, оставен на земята до него.

— Какво има?

— За овцете. Бих искал да участвам с половината заедно с тебе.

Уилямсън го погледна на трептящата светлина на огъня, като премигваше сънено и объркано с очи, после кимна, след което се прозя и погледна нагоре към звездите. Остави пистолета на земята и се поизправи, като разтриваше лице с двете си ръце.

— Добре, Пат.

— Как мога да ти прехвърля парите в банката?

— Можеш да ми напишеш платежно нареждане. Донесох хартия и мастило в случай, че пожелаеш да го направиш.

— Хайде да го напишем сега.

Уилямсън отново вдигна глава към звездите, след това погледна Гарити.

— Точно сега ли, Пат?

— Иска ми се да приключа с тази работа! Ще подклада огъня, та да можем да виждаме.

Уилямсън се почеса по главата и кимна. Отметна одеялото и напрегна сили, за да се изправи.

— Добре, Пат.

Гарити начупи още клонки от купчината дърва и ги хвърли в огъня, а Уилямсън се запрепъва към седлото си. Майра беше излязла от колибата и гледаше любопитно ту единия, ту другия, докато закопчаваше ризата си. Тя отиде до огъня, избута Гарити настрани и коленичи, за да събере още съчки. Гарити седна до широката гладка скала до огнището и премести съдовете в единия й край. Уилямсън потършува в едната от чантите на седлото си и се върна при огъня с импрегниран пакет хартия, малка стъкленица мастило и притъпено, изпоцапано перо.

Уилямсън остави стъкленицата и пакета на скалата, извади джобния си нож и като държеше края на перото нагоре срещу светлината на огъня, внимателно го подостри. Майра напълни тенджерката с вода от ведрото, като се прозяваше и почесваше и заобиколи мъжете, за да я сложи на огъня. Уилямсън прибра ножа си, извади лист хартия от пакета и го приглади на скалата. Докато вадеше корковата тапа на стъкленицата, погледна Гарити.

— Искаш ли ти да го напишеш, Пат?

— Правил си го и преди, нали?

— О, повече от веднъж.

— Тогава го напиши ти.

Уилямсън кимна, постави стъкленицата на скалата и приглади листа. Прочисти гърлото си и взе перото. Две от кучетата дойдоха до края на петното светлина и легнаха с муцуни между лапите си, като наблюдаваха мъжете. Уилямсън топна края на перото, заглади хартията още веднъж и започна старателно да пише. Майра се приближи към мъжете и се наведе над тях, надничайки през раменете им, докато Уилямсън пишеше върху хартията в здрача на трептящата светлина на огъня.

8.

Гарити беше напоил овцете и ги връщаше през гората. Вървеше след тях и кучетата, и замръзна изненадан, когато едно от кучетата се отдели от стадото и ръмжейки с оголени зъби се спусна към гъстата група акации на няколко ярда от тях. Изведнъж отекна изстрел от мускет, облаче дим се показа над акациите, кучето изквича от болка и падна на земята. През стадото премина тръпка и овцете стремглаво се втурнаха към поляната. За момент Гарити се вцепени. Вдигна мускета и изтегли петлето, като насочи дулото на пушката към тъмната зеленина на акациевите листа. Докато се прицелваше в акациите, разцъфна още едно облаче дим. Мощна сила го удари в дясното бедро и го повали. Докато падаше, мускетът му изгърмя в земята пред него.

Той погледна тъпо в двамата мъже на коне, които излязоха от акациевия гъсталак. Всичко се беше развило с такава бързина, че съзнанието му още не можеше да го осмисли. Допреди секунди, погълнат от ежедневните си задължения, връщаше овцете от потока, без дори да предполага, че на мили наоколо има някой друг, а сега той и кучето лежаха простреляни. Пронизителното скимтене на раненото животно беше оглушително и го объркваше още повече. В първия момент стъписването и изненадата притъпиха болката в крака, след това тя се спусна върху него на огнени, кипящи вълни, които тръгваха от бедрото му и го заливаха целия. Веднага щом погледна мъжете, дойде и разбирането — празно, кухо чувство, мъчително, колкото и болката. Бяха разбойници.

Първата му мисъл беше за Майра и той повдигна глава и погледна през дърветата нагоре по склона. Преди няколко дни брашното им беше свършило и всеки ден тя прекарваше по няколко часа в събиране на мъничките, почти невидими семенца на тревата. Стриваше ги в каменен хаван до нещо подобно на брашно, от което правеше малки питки. Когато той бе последвал овцете в гората, за да ги закара на водопой, тя беше коленичила в тревата по средата на склона и събираше семенца. Сега не се виждаше.

След това помисли за овцете и в дъното на съзнанието му премина кратка изненада, че се беше сетил за нея, преди да помисли за стадото. Животните бяха избягали на поляната. Паниката им беше далеч от страха, който ги беше подгонил в див и стремителен бяг. Останалите три кучета бяха последвали обучението си и собствените си инстинкти и бяха отишли със стадото. Те обръщаха животните в широк кръг, като гонеха водачите към края на стадото, за да го накарат да се завърти. Това не беше гладкият контрол, който кучетата обикновено упражняваха без всякакво усилие, защото вниманието им беше раздвоено между това, което вършеха, и квиченето на раненото куче. То се търкаляше по земята и хапеше задните си крака в безпаметна агония.

Гарити отново погледна мъжете. Те му напомниха за окованите колони от рецидивисти, които понякога беше виждал да развеждат по улиците на Сидней. Бяха груби, хищни, жестоки и с напълно покварен вид. Единият изглеждаше уродлив. Главата му беше прекалено голяма за тялото му и едната страна на лицето му беше покрита от червеникавокафяво родилно петно. Другият беше висок и слаб. Бяха облечени в мръсни дрипи, а конете им бяха мършави и изтощени, покрити с набраздена от ручейчета пот прах. Високият слезе от коня си до кучето и го удари с приклада на мускета си. Скимтенето на кучето се превърна в дълбок, хриплив звук, когато тежкото оръжие се стовари върху главата му с тъп звук. Мъжът вдигна мускета си и отново го стовари и звуците затихнаха до слабо гъргорене. Мъжът с родилния белег подкара коня си към Гарити, когото огледа с равнодушно безразличие и слезе от седлото. Той вдигна мускета на Гарити и го разби в едно близко дърво. Високият стовари приклада на мускета си в главата на кучето още няколко пъти и се приближи до Гарити, като водеше коня си.

— Само си го ранил, Къмингс — каза той като го погледна.

— Все пак е нещо, нали? И ти не се справи по-добре с онова куче.

Името беше познато на Гарити. В спомените си го свързваше с много излъгани надежди и знаеше, че винаги би го разпознал. Отне му само секунда, преди споменът да изплува през объркването и болката. Майка му беше работила за човек на име Къмингс. Той погледна нагоре към мъжа. Чертата на родилното петно минаваше през средата на челото, носа и устните му и подчертаваше големия размер на главата му. Придаваше на физиономията му странен вид, като че ли две лица са били смачкани едно в друго, за да стане от тях едно.

Мъжът погледна Гарити с язвителна, подигравателна усмивка и вдигна вежди.

— Познаваш ли ме?

Гарити отново погледна в земята и мълчаливо поклати глава. Онзи поде, хилейки се:

— Е, сега вече ме познаваш. А малко хора са ме забравяли, след като са ме видели веднъж. Как се казваш?

— Гарити.

— Гарити? Да не си роднина на Шийла Гарити? Оная, дето работеше като чистачка в Сидней?

— Тя ми е майка.

— Аха. Тогава ти си оня от сиропиталището. — Къмингс се изсмя иронично. — Баща ми я хвана, че краде, за да ти носи разни неща. Ама дяволски добре я подреди за това. Стара курва си беше тя.

Той забрави за Гарити и погледна назад към високия.

— Защо не погледнеш колко от овцете ще можем да вземем?

— Няма за къде да бързаме. Добре ще е да похапнем сега, защото тръгнем ли веднъж, няма да спираме, докато не стигнем кошарата. Какво смяташ да правим с него?

— Остави го. С този крак няма да ни създава главоболия. Ще му отнеме сума ти време да се добере обратно до овцефермата. Върви и избери някоя по-хубава овца, а аз ще запаля огън.

Високият мъж кимна и подаде поводите на Къмингс. Той тръгна към края на ливадата и зареди мускета си. Къмингс отведе конете настрани, върза ги за едно дърво и започна да събира съчки от земята. Объркани и уплашени, кучетата бяха оставили овцете да се разпилеят из равната ливада в подножието на склона. Стадото се въртеше, също притеснено и неспокойно. Някои от овцете пасяха, а други се щураха напред-назад и разбутваха скупчените тела, като търсеха инстинктивно сигурност в средата на стадото.

Гарити лежеше проснат на земята. Той заби лакти в пръстта и се надигна, за да погледне през рамо крака си. Болката се усили; той трепна, немощно си пое дъх, стегна лактите си и се повдигна по-високо. Широките, дебели панталони бяха залепнали за крака му, пропити с кръв. Той стегна мускулите на десния си крак, за да раздвижи ходилото си. Болката стана мъчителна, но ходилото помръдна. Ръцете му изведнъж омекнаха и той с мъка ги задържа изправени и обърна глава, за да огледа още веднъж склона за Майра. Не се виждаше. Той се отпусна на земята, останал без дъх.

Мисълта, че стадото е загубено, беше мъчителна и посвоему толкова болезнена, колкото и раната в крака му. Вероятно щяха да убият останалите кучета и да вземат толкова овце, колкото можеха да откарат, яздейки конете си. Останалите щяха да се разпилеят и да бъдат издавени от динго. В него се надигна яростно негодувание към двамата мъже и горчив яд, че резултатите от труда му ще бъдат отмъкнати от хора, които живееха и се препитаваха на гърба на другите. Ядосваше се и на себе си за своята непредпазливост.

Но освен яда си изпитваше и страх. Те предполагаха, че е сам, защото пастирите винаги бяха сами. Стадото се беше пръснало почти до половината на нагорнището по склона и ако наближаха билото, докато избираха овцете, които щяха да отведат, можеха да видят Майра при колибата. Разумът се намеси, дори когато студените пръсти на страха полазиха съзнанието му. Майра сигурно бе чула изстрелите от мускета и воя на раненото куче от върха на хълма. Беше предупредена. Ударът от загубата на стадото беше зашеметяващ, но не всичко беше загубено. Изглежда куршумът не беше засегнал костта и след време кракът му щеше да заздравее. Докато Майра беше в безопасност, животът можеше да продължи.

Къмингс запали огън и извади тенджерка, тиган и други неща от вързопите зад седлата на конете. На пасбището проехтя изстрел от мускет и овцете се разбягаха наоколо и се разпръснаха още повече. Кучетата несигурно се спуснаха напред-назад, като събираха някои от овцете и се оглеждаха за Гарити и чакаха заповедите му. Високият мъж завлече една млада овца в края на гората, подпря мускета си на едно дърво, извади ножа си и се наведе да одере животното. Гарити беше убивал много овце, за да се храни и не изпитваше угризения, защото те бяха плод на труда му и бяха необходими за неговото оцеляване, но винаги в него оставаше съзнанието, че отнема живот. В държанието на мъжа не се долавяха подобни чувства. В коравосърдечното му безразличие съществуваше единствено намерението да задоволи моментната си нужда. Разхищението не го притесняваше и той отдели единия преден крак и тръгна към огъня. От крака капеше кръв. Останалата част от овцата остана забравена на земята. Тежката миризма на кръвта висеше в неподвижния въздух между дърветата.

Мъжете сложиха месото над огъня, говорейки си тихо. В тигана им имаше студена питка, както и тенджера ориз, оставена на жаравата да се стопли, които показваха, че са ограбили храната от някого или че за беззаконието си получаваха възнаграждения по-големи, отколкото можеше да се предположи от дрипавия им вид. От разговора им стана ясно, че имат кошара на няколко мили оттук и възнамеряват да откарат там толкова от овцете, с колкото можеха да се справят без помощта на кучета, а след това да намерят купувач. Отнасяха се към животните със същото нехайство и разхищение, както и към овцата, оставена на земята да се развали или да бъде изядена от дивите животни. Без кучетата щяха да са в състояние да откарат само малка част от стадото, а и от тях много щяха да бъдат изгубени по пътя. Други щяха да измрат в кошарата им, докато намерят хора, които нуждата от стока и жаждата за печалба да накарат да купят животни, за които са наясно, че са крадени. Основната част от стадото щеше да се разпилее, за да измре от жажда или бъде избита от динго. А и четири добри и верни кучета щяха да са мъртви.

В ноздрите си Гарити усещаше силната миризма на богатата, плодородна почва, а земята под бузата му беше мека и студена. Той почувства, че силите го напускат и глождещото нетърпение онези да свършват и да си тръгват замени яда и унинието. Кракът му кървеше лошо и когато бандитите си тръгнеха, Майра щеше да дойде и да му помогне. Може би едно-две кучета щяха да избягат наплашени, вместо да бъдат убити и дори можеше да успее да събере някои от разпилените овце. Ако си тръгнеха, преди силите му да го напуснат напълно. Болката като че ли беше станала по-малко жестока, гласовете на мъжете сякаш се повишаваха и стихваха и му се стори, че около него пада мъгла.

Три червеногърди папагала проблеснаха във въздуха и заподскачаха из близките храсти зад него, после бързо размахаха криле и перата им припламнаха, докато се отдалечаваха от храсталака. Гарити лежеше с глава, отпусната на земята, и се взираше невиждащо в шубрака. Нещо в него не беше наред. Гарити изведнъж се вцепени, а очите му се разшириха. Гледаше в Майра. Тя беше гола, а дребното й тяло стоеше опънато над земята под най-ниските клончета на шубрака, опряно на лявата й ръка и коленете й. Дългата тежка сопа, която винаги носеше, беше в дясната й ръка, успоредна на тялото й на инч от земята. Беше напълно неподвижна и невидима на фона на пъстрата растителност и почвата, и в същото време очертанията на тялото й бяха различими, ако човек се вгледаше внимателно. Последва плавно движение и две листенца от по-ниските клонки на храстите помръднаха леко, сякаш докоснати от полъх на вятъра, и тя изчезна зад едно дърво.

Очите му бяха приковани в дървото и въпреки това почти изпусна движението. Една тъмна сянка трепна между дървото и другото съседно дърво за времето, което му беше необходимо, за да премигне. Той не беше сигурен, че я е видял и отново премести поглед на първото дърво. На земята до другото дърво той долови змиеподобно движение — Майра изчезна в един близък храст. Тогава той разбра какво правеше тя. Дебнеше. Страхът експлодира в него и той едва се овладя да не извика, за да я предупреди. Нямаше смисъл да вика, защото тя едва ли щеше да го разбере, а ония щяха да бъдат предупредени. Но тя беше само една мъничка, слаба жена срещу двама въоръжени мъже. Всичко щеше да бъде загубено, ако загубеше нея.

Между храста и друго, съседно дърво премина сянка. Между дървото и огъня, където двамата мъже седяха и разговаряха, докато чакаха месото да се изпече, имаше открито пространство от около тридесет-четиридесет ярда — мястото, откъдето винаги превеждаше овцете до потока и обратно. Дърветата бяха редки, за да могат той и кучетата да следят да не би някоя овца да се отдели от стадото. Храстите бяха утъпкани от животните или окастрени от него за по-добра видимост. Нямаше абсолютно никакво прикритие между прозрачно бледия, сив ствол на големия бял каучук, зад който Майра се криеше, и огъня.

Мина му през ум, че е дошла, само за да провери какво може да направи и като види двамата добре въоръжени мъже до огъня ще изчака да си тръгнат и ще дойде да му помогне. Той събра сили и вдигна глава, за да й покаже, че е само ранен.

И тогава Майра се затича през откритото пространство. Още с първата си голяма крачка тя се понесе със стремителен устрем към мъжете. Преди това, което Гарити виждаше да достигне до съзнанието му, тя беше преполовила откритото пространство. Бягаше изправена. Краката й се сливаха в кафяво петно, а стройното й тяло беше изпънато назад. Мускулите на дясната й ръка и гърба й изпъкваха, държеше пръта като копие, което се кани да хвърли. Твърдата й коса се развяваше зад главата й, очите й бяха широко отворени и блестяха освирепяло, а устните й бяха оголили зъбите в изражение на дива ярост. Той се приготви да й се притече на помощ.

Сопата профуча във въздуха срещу Къмингс. Високият мъж я зърна в последния момент и сграбчи мускета си от земята до него. Краят на пръта се стовари отстрани на главата на Къмингс и го просна на земята, а Майра се хвърли във въздуха в дълъг плонж. Пръстите на протегнатите й ръце бяха свити като хищни лапи, а оголените й зъби лъщяха. Непоносима, изгаряща болка прониза Гарити, когато се надигна от земята. Опитваше се да изкуцука напред, но десният му крак го теглеше надолу. Земята сякаш се надигна и се блъсна в него в момента, в който Майра се вкопчи в мъжа. Пръстите й се стремяха да докопат очите му, докато тя се опитваше да го захапе за гърлото. Той вдигна мускета си и замахна с приклада. Стовари го върху главата й. Тя отхвръкна от него. От челото й течеше кръв, но тя отново се надигна срещу му. Паниката избухна в Гарити и освободи запасите сила, която му беше останала. Той закуцука на левия си крак. Десният влачеше след себе си. Майра драскаше и хапеше мъжа и той отново вдигна мускета, за да го стовари върху главата й. Гарити се хвърли към оръжието.

Разтърсващият удар от падането го остави без дъх и сивите облаци на безсъзнанието се струпаха над него. Той слепешком сграбчи мускета и ръката на мъжа. Усети студеният метал на мускета под ръцете си заедно със силните движения на ръката на мъжа, който го вдигаше, и се опитваше да задържи оръжието с тежестта си. Последните остатъци от силите му бързо се изчерпваха, но той неумолимо висеше на ръката на мъжа и се надяваше Майра да успее да го ослепи. Мъжът го повдигна и Гарити се отпусна и заби лице в земята, за да свали ръката му. Усети мускулите на тази ръка да се втвърдяват и изпъкват, потрепвайки конвулсивно, но без да противостоят на тежестта му. От гърлото на мъжа се разнесе хриплив и остър писък.

Гарити вдигна глава и я разклати, за да проясни погледа си. Тялото на мъжа беше извито нагоре и почти не докосваше земята, устата му зееше широко отворена, с оголени жълти зъби. Езикът му изскочи от устата и той отново изпищя. Майра още ровеше и дълбаеше с нокти в очите му, но вече беше постигнала целта си. Очните му кухини представляваха кървави, кашести дупки, заобиколени от дълбоки драскотини. Тя беше заровила лице в брадата му и ръмжеше приглушено. Клатеше главата си бързо, подобно на куче, което е хванало някакво малко животинче между зъбите си. Другата ръка на мъжа потрепваше конвулсивно, стиснала косата й.

Когато Гарити посегна да издърпа ръката на мъжа от косата на Майра, тя вдигна глава и той замръзна уплашен и ужасен. Изглеждаше така, сякаш мъжът беше откъснал половината й лице с удара на приклада си. От носа до брадичката й се виждаше само голо месо, а от челото й течеше кръв и покриваше очите и бузите й. След това той видя кръвта да шурти от гърлото на мъжа и Майра изплю парцаливо парче месо. Беше изтръгнала гръкляна му със зъби. Мъжът издаде задавен, клокочещ звук и ръцете и краката му започнаха да потрепват в пулсиращ ритъм, а от гърлото му бликна силен поток кръв.

Майра изтри кръвта от очите и челото си, обърна се и погледна Къмингс. Гарити припълзя по земята и вдигна главата си по-високо, за да го погледне. Краят на пръта беше направил в слепоочието му от страната на белега, вдлъбнатина от един-два инча. Беше мъртъв, но за Майра това не беше достатъчно. Тя се довлече до тялото и се надвеси над него, стиснала главата между краката си. Държеше пръта в двете си ръце. Би и блъска главата му, докато не я превърна в мека каша. По лицето й продължаваше да се стича кръв. Тя капеше от брадата й и изчезваше в пестила от кръв, коса и мозък. Накрая Майра изпусна пръта и падна настрани. Триеше изнемощяла очите си с ръка.

Крайниците на високия мъж продължиха да потрепват и помръдват още малко, след това замряха. Дървата в огъня пращяха, а месото над него съскаше и пукаше, отделяйки капеща мазнина. Водата в тенджерката на жарта вреше и бълбукаше, а конете неспокойно движеха крака. Птиците се обаждаха в дърветата и прелитаха напред-назад. Изведнъж всичко потъна в спокойствие. Майра вдигна глава и премигна, за да премахне кръвта от очите си. Усмихна се немощно на Гарити и припълзя към него. Той се изправи на един лакът и треперещ протегна ръка през тялото на високия, но вече мъртъв бандит към нея. Тя сложи малката си ръка в неговата и се плъзна към него.

Над лявото й око ръбът на металната пластина на приклада беше направил триинчов разрез, дълбок почти до костта. Раната все още кървеше обилно. Майра беше изтощена от усилието и загубата на кръв. Изглеждаше невероятно, че е останала в съзнание след такъв удар. Тя продължаваше да се опитва да се изплъзне от ръцете му, за да види крака на Гарити, но той й се сопна и я накара да стои неподвижна. Извади джобния си нож, отряза лента от панталона на високия мъртвец и я върза около главата й. Направи й знак да му помогне да седне, разряза крачола си и погледна крака. Куршумът беше преминал през целия мускул на бедрото му, без да засегне костта, и раната все още кървеше силно. Той отряза ивици от панталона на трупа и я превърза стегнато, след това използва мускета му като патерица и се опита да се изправи. Майра го теглеше и се опитваше да го повдигне. Главата му се завъртя шеметно, ръцете му омекнаха и той падна обратно на земята. Около него витаеше някакво далечно и смътно чувство на нереалност, а болката в бедрото му прииждаше на вълни и ту се увеличаваше до непоносимост, ту отново стихваше. Чувстваше се слаб и безжизнен. Пресъхналата му уста лепнеше. Къмингс беше взел от конете две покрити с кожа бутилки с вода, за да напълни тенджерката и Гарити посочи към тях. Майра му донесе едната и той издърпа тапата и пи. Водата беше горчива, миришеше на плесен и имаше тинест вкус и не утоли жаждата му. Подаде й бутилката, за да пие и тя, след това я запуши и се огледа замислено наоколо. Овцете отново бяха придобили първостепенно значение. Той остави бутилката, погледна Майра и й посочи към конете.

Конете на Уилямсън бяха единствените, които Майра беше виждала досега, и тя се боеше от тях. И те се плашеха от нея, но не им достигаше енергия от недоброто гледане, преумората и оскъдната храна. Разшириха ноздри и наостриха уши, като риеха с копита земята, но бяха достатъчно кротки, когато тя ги приближи. Отне й малко време, за да разбере как да отвърже възела на поводите, но се справи и отвърза единия кон. Заведе го при Гарити. Той се вдигна на лакът и й направи знак да доведе коня по-близо. Животното извръщаше очи към мъртвите мъже на земята и към него и се въртеше плашливо. Майра го избута да застане странично, докато Гарити достигна едно от стремената и го улови здраво. Започна да се издърпва от земята. Конят мръдна встрани и го повлече няколко инча. Огнената болка в крака сякаш обви Гарити и застрашителните облаци на безсъзнанието пак надвиснаха над него. Сграбчи стремето и се вкопчи в него с цялата си сила, събра всичката си енергия, която му беше останала, и се издърпа по-високо, с протегната към седлото ръка. По лицето му изби студена пот. Седлото се изкриви на една страна, когато той го сграбчи и се издърпа нагоре. Бавно се изтегли върху коня. Животното мръдна и той едва не падна с главата надолу от другата му страна, след това се улови и балансира теглото си, легнал напряко на седлото.

Беше му невъзможно да възседне коня, затова бавно се обърна и се повдигна, докато седна с двата крака от едната страна на тялото му. Седеше с клюмнала глава и дишаше хрипливо, а по лицето му течеше пот. Бореше се със замайването и безсъзнанието, което не спираше опитите си да го погълне. Преглътна сухо и вдигна глава. Посочи на Майра да му подаде поводите. Тя му подаде и двата ремъка от едната страна и той се затрудни, докато й обясни какво не е направила както трябва, накрая тя разбра и прехвърли ремъка през главата на коня. Отпуснат на седлото, той обърна коня срещу ливадата.

Овцете се бяха пръснали по целия склон, а кучетата се мотаеха безцелно наоколо. Устата на Гарити беше толкова суха, че му беше трудно да изсвири, но веднага щом привлече вниманието на едно от тях, всички се спуснаха към него, нетърпеливи да чуят успокояващите му заповеди. Държеше се за седлото с дясната ръка и с усилие вдигна лявата и ги отпрати на лявата страна на склона, за да съберат и върнат овцете назад. След това отпусна глава на гърдите си. Тревата изглеждаше толкова мека, че го изкушаваше да се плъзне от седлото и да легне на нея. Въздъхна тежко и вдигна глава. Кучетата бяха помели лявата страна на склона и всички овце се движеха надясно към края на гората. Той си пое дълбоко въздух и още веднъж се опита да свирне. Успя, но донякъде. Едно от кучетата се поколеба и го погледна. Той вдигна ръка и го извика. И трите се спуснаха по склона срещу него. Брадата му отново се отпусна върху гърдите му и той затвори очи. Тъмнината на неведението, която се пластеше в дъното на съзнанието му, не изглеждаше страшна, а съблазнителна и подканяща, обещаваща топлина и покой. Той събра сили и отново вдигна глава. Кучетата стояха пред коня и го гледаха. Той се стегна, вдигна ръка и ги отпрати по склона.

Кучетата усетиха желанието му да събере овцете накуп по средата на склона. Те се разтичаха целеустремено и подгониха овцете по-надалече от гората. Спуснаха се между дърветата и изкараха оттам няколкото заскитали се между тях овце. Няколко животни от лявата страна се отделиха от групата и едно от кучетата прекоси стадото по гърбовете на овцете и ги върна. Някакво движение отдясно привлече вниманието на Гарити и той обърна глава. От дърветата в подножието на склона изтичаха три овце. Майра бавно се препъваше след тях и размахваше пръта си. Овцете видяха стадото и се втурнаха напред, за да се присъединят към останалите. Майра опря края на пръта в земята и се облегна на него, като се държеше за главата. След малко бавно я вдигна пак и се запрепъва обратно между дърветата. Гарити отново оброни брада на гърдите си.

Разсъдъкът му се носеше като сън в някакво състояние между съзнанието и мрака. Неотложните грижи го глождеха настойчиво, но те му изглеждаха далечни и той се отнасяше към тях със спокойно равнодушие. След това действителността се върна и сетивата му доловиха движение и шум. Той отново отвори очи. Майра стоеше до коня и го дърпаше за левия крачол. Отново и отново повтаряше името му. Парцалът на челото й беше пропит с кръв. Кръвта на бузите й беше засъхнала и напукана и малкото й лице беше бледо и изпито от болка. Една от покритите с кожа бутилки висеше на рамото й и тя я свали, изтегли тапата и му я подаде. Той я вдигна с усилие и отпи, после и я върна. Тя я запуши, посочи към склона и каза нещо на нейния език. Гарити погледна към склона. Виждаше овцете пред себе си като голямо петно. Мина много време, докато мисълта й достигне до съзнанието му. Предлагаше да приберат овцете в кошарата. Той вдигна поводите и помръдна в седлото. Конят тръгна напред. Майра вървеше през тревата пред коня, свиреше пронизително през зъби и махаше с ръка. Пред очите му кучетата бяха далечни, безформени петна, които започнаха да се движат около стадото.

Сякаш мина цяла вечност, докато изкачат склона. Когато наближи билото, му мина през ума, че би трябвало да е отпред, за да завърне стадото в кошарата. Той преведе коня покрай лявата страна на стадото и през гъстия облак прах видя Майра, която стоеше с разперени встрани ръце и размахваше пръта си, да прибира овцете в кошарата. Две от животните се отделиха и тя махна с ръка и изсвири остро. Едно от кучетата се спусна и ги върна в стадото.

Конят спря близо до колибата. Вдлъбнатата кора, която Майра използваше, за да събира тревните семенца, и недодялания хаван и чукалото, с които ги стриваше, бяха до голямата гладка скала до огнището. Полата й беше захвърлена близо до скалата, а ризата й на няколко крачки от нея. Явно беше изтълкувала изстрелите правилно и докато е тичала към дърветата е свалила дрехите си да не й пречат. Кучетата седяха между колибата и стадото и го гледаха. Дишаха тежко с провиснали навън езици. Майра отиде до огъня, остави покритата с кожа бутилка и пръта си, след това се върна до коня и вдигна ръце, за да помогне на Гарити да слезе. Той я погледна. Тя премигна, усмихна се и помръдна пръсти в подканващ жест. Той се обърна улови седлото и леко започна да се спуска. Когато десният му крак докосна земята, последва миг на непоносима болка. След болката дойде безсъзнанието.

Възприятията му регистрираха объркани и бегли впечатления. Имаше усещане за движение, за студ и горещина. И винаги болка — несвършващо изтезание, което сякаш беше скелета на съществуването му и от което не можеше да избяга. Понякога около него преминаваха изкривени образи, друг път имаше само студена и самотна тишина. След нея идваха и си отиваха моменти на съзнание, кратки периоди, когато мислеше, че е в сиропиталището и страхът го сграбчваше, защото се беше изпуснал в леглото, след това последваха по-дългите периоди на треската и борбата на тялото му да се възстанови от голямата загуба на кръв, които помитаха паметта му, и той нямаше с какво да сравни онова, което виждаше около себе си. Времето се изкривяваше. Секундата се разтягаше до безкрайност, а едно-единствено прещракване на болката отекваше в мозъка му цяла вечност.

Впечатленията се сливаха в бърза поредица и периодите на светлина и мрак премигваха в шеметна вихрушка.

Идваха и моменти на просветление. Понякога беше сам и ярката слънчева светлина се лееше в колибата през вратата, а вътре беше горещо. Беше гол, потта избиваше и се стичаше по лицето и по тялото му и той лежеше на одеяла, които никога не беше виждал. За известно време двата мускета и пистолета на земята до вратата на колибата го озадачаваха, както одеялата и купчинката дрехи в ъгъла, после си спомни за мъртвите мъже. Майра беше прибрала всичките им вещи, включително и дрехите, които бяха носили. Той се чудеше къде ли е тя и какво е станало с овцете.

Моментите на просветление бързо избледняваха в тъмнината и идваха други; светлината в колибата беше по-мека, беше по-студено и Майра беше там. Тя изглеждаше променена. Носеше едната от шапките на мъжете — смачкана и пропита с пот филцова шапка с широка периферия и смачкано дъно, която почти скриваше малката й глава. Понякога тя подкрепяше главата му и му даваше да пие или го хранеше като слагаше в устата му потопени в меласа залъчета от питките, които приготвяше от тревните семенца, или сдъвкваше парченца месо и плюеше в устата му, за да ги гълта. Друг път тя го преместваше от одеялото, което беше нацапал, миеше го и му застилаше чисто одеяло, а болката беше ужасна. А друг път в колибата беше тъмно и Майра спеше до него.

Пълното съзнание и нормалността на възприятията му се възстановиха късно един следобед. Няколко минути той остана легнал, като си мислеше за това, което се беше случило, и се чудеше колко ли време е лежал в колибата. Мисълта за овцете не преставаше да го гложди. Той се надигна, седна, подпря се на една ръка и отметна одеялото. Една широка и стегната превръзка от сплетени треви беше увита здраво около крака му, а раната му беше наложена с някаква лапа, която приличаше на омесена с парченца трева пръст. Беше много слаб. Ръката му трепереше от усилието да го поддържа седнал и от него се лееше пот, но главата му беше бистра. Чувстваше вълчи глад. Направи един неуспешен опит да се изправи, след това се обърна и изпълзя към вратата на колибата.

Болката беше утихнала и притъпена. Движенията му предизвикваха болезнени вълни, които отново пронизаха бедрото му, но те бяха нищо в сравнение с това, което беше изтърпял — дребна досада, за разлика от слабостта, която изпитваше. На два пъти му се наложи да спира, за да си почива. Дишаше тежко от изнемога, легнал на пръстения под на колибата, след това продължаваше да пълзи напред.

Слънцето пареше върху голата му кожа. Малките камъчета по земята пред колибата бяха груби и остри, а лекият бриз носеше откъм хълма мириса на свежест и чистота. Кошарата беше празна. Коловете бяха махнати от отвора, който служеше за порта, и изрядно подредени отстрани. От пепелта в огнището се вдигаха тънки, сиви струйки дим. Около огъня цареше педантичен ред и чистота и имаше изобилие от тигани, чинии и съдове, принадлежали на мъжете. Одеялата, които Майра беше изпрала, се сушаха и проветряваха от едната страна на колибата. Гарити изпълзя по-близо до огнището и погледна в похлупения тиган на гладката скала. Имаше студено парче печено месо и почти цяла питка. Откъсна малко от месото и задъвка. Отчупи си от питката и разсеяно се почуди откъде ли Майра е взела брашното. После си спомни вързопите на мъжете.

Ребрата му се брояха, а ръцете и краката му бяха много отслабнали. Усети студ, въпреки че слънцето грееше топло в късния следобед. Той яде и пи вода от покритата с кожа бутилка, оставена до огнището. Пресегна се до купчината дърва и взе една пръчка. Разрови жарта в огнището и хвърли върху въглените тресчици и парченца кора. Те лумнаха и Гарити добави дърва и се премести по-близо до огъня. Чу конете и овцете да се приближават нагоре по хълма.

Първо се показаха подскачащите глави на конете. Майра вървеше между тях и ги водеше за поводите. Голямата шапка, ризата и полата й бяха покрити с прах. Лицето й също беше прашно, набраздено от вадички пот и белязано от умора. Очите й се разшириха от изненада, когато го видя да седи край огъня. По лицето й се разля бисерна усмивка и зъбите й заблестяха в сянката, която широката периферия на шапката хвърляше. Тя се затича заедно с конете, които дърпаше след себе си. Върза ги за един от коловете на кошарата и изтича към него с протегнати ръце. Полата и ризата й се развяваха след нея. Той я прегърна и я целуна. Топлият, познат аромат на тялото й изпълни ноздрите му. Ръцете й се движеха бързо по тялото му и го докосваха с нежни ласки. Тя също беше отслабнала и изглеждаше изтощена. Върху раната през челото й имаше дебела, широка коричка. Над билото на хълма се вдигна прах. Звукът на приближаващото стадо се усили. Тя го потупа по рамото и се изплъзна от обятията му, след това се изправи и отиде да вкара овцете в кошарата.

След два дни Гарити беше в състояние да се движи около колибата с помощта на дълга тояга, а след няколко дни силите му се възстановиха дотолкова, че той дори си позволяваше да се отдалечи. Имаше доста работа. Майра не знаеше, че седлата и поводите на конете трябва да се свалят и те страдаха от възпаление на кожата. Заради оскъдната паша, която бяха успели да откъснат с металните си мундщуци в устните си, животните бяха измършавели дори повече от преди. Гарити ги спъна, намаза възпалените места с овча лой и те пасяха и ходеха на водопой със стадото, а нощем спяха в кошарата заедно с овцете. Когато живнаха дотам, та да започнат да ритат овцете през нощта, Гарити се беше възстановил достатъчно, за да отиде до началото на гората от близката страна на хълма. Той насече колове и загради отделно — място за конете.

Овцете бяха намалели само с тридесет и две глави — незначителна загуба, като се има предвид всичко, което се беше случило. Във вързопите на мъжете Майра беше намерила голямо количество продукти — брашно, ориз, захар, сушен грах и боб, беше събрала и всичките им вещи, оръжията им, съдините и облеклото и ботушите, които бяха на тях. Освен това в джобовете им Майра беше открила три златни монети от по десет гвинеи и един испански дублон, които беше конфискувала и прибрала при камъните и другите съкровища в торбата си.

Веднага щом успя да яхне единия от конете, Гарити слезе до потока, за да се изкъпе и преоблече с чисти дрехи. Започна да изкарва овцете на паша и оставяше Майра при колибата, за да се възстанови от изнурителния труд и грижите около него и стадото. Носеше единия от мускетите и пистолета и беше предпазлив и внимателен в гората или близо до нея. Когато откарваше овцете до потока и на връщане от него, той често се оглеждаше наоколо за някакви останки от мъжете, които ги бяха нападнали. Най-накрая, след няколко огледа, откри една кост, оглозгана от малки животинки, която можеше да е на единия от тях. А можеше и да е от овцата, която бяха убили.

Уилямсън дойде след три седмици и се намръщи, поклащайки глава, докато Гарити разказваше какво се беше случило. Той погледна Майра с респект и се усмихна, когато Гарити му каза какво беше направила. Гарити не искаше между него и убийците да има и най-малка връзка и не каза на Уилямсън, че единият от тях се е казвал Къмингс.

Те се нахраниха и Уилямсън и Гарити седнаха и запалиха лулите си. Пушеха и пиеха чай, докато Майра се ровеше из нещата си по време на поредния, задължителен вечерен преглед. Уилямсън беше изпратил хора в Сидней за овцете, които купуваха заедно с Гарити, и те поговориха за тях и за местата, на които Уилямсън възнамеряваше да ги пасе. Когато Гарити подаде на Майра лулата си, за да си дръпне, Уилямсън се изправи и отиде до чантите на седлото си. Той потършува из тях и се върна с нова лула за Майра.

9.

Фермерските постройки и кошарите се намираха в центъра на обширно поле, разпростряно на няколко мили във всички посоки. Единствената отличителна черта на това място бе една разклонена малка река, която го пресичаше. Гарити зърна за пръв път къщите от височината на неголям хълм на шест-седем мили напред. Купчината от груби колиби, бараки и набързо сковани кошари сред недораслите дървета и храсти преди време, се бяха превърнали в добре подредени и стопанисвани къщи и постройки, и просторни здрави кошари, явно благодарение на големите приходи на Уилямсън от отглеждането на овце. Малките дървета ги нямаше, а храстите бяха разчистени. Равнината представляваше море от гъста и сочна трева, разпростряна, докъдето ти стига погледа, пресечено единствено от реката и утъпканите пътища около постройките и кошарите.

Всички къщи бяха построени на колове. Това ги предпазваше от термити, змии и отровни насекоми и ги осигуряваше срещу наводняване след проливните дъждове. Всички бяха от боядисано дърво, разположени в една линия около реката. Къщата на Уилямсън беше най-голяма, с шест или седем стаи и просторна веранда отпред. Около нея имаше няколко високи дървета, които хвърляха сянка отгоре й. В четири огромни дървени басейна край реката се събираше и пазеше вода. Имаше една къща с три или четири стаи за управителя на фермата и още няколко по-малки за женените работници. Колибите, бараките и навесите бяха разпръснати на петдесет ярда около къщите, зад тях бяха разположени кошарите — площ, оформяща голям квадрат, която се простираше нашироко, а след нея започваше огромната равнина с трева за паша.

Няколко стада с овце вече бяха прибрани, защото част от кошарите бяха вече пълни. Двама мъже започнаха да обикалят стадата си и да махат на кучетата да се движат по-близо. Гарити подсвирна на своите и ги изпрати напред сред огромния поток бягащи овце. Те трябваше да застанат между двете стада и да ги раздалечат. Ако случайно се срещнат и съберат две стада, дори най-опитния фермер заедно с най-добрите кучета не би могъл да ги раздели. Овцете в челото на едното стадо се отклониха вляво и хукнаха напред, а другото стадо спря. Гарити въздъхна с облекчение и се отпусна в седлото си.

На друг кон до него яздеше Майра. Беше седнала обърната с краката на една страна, а стремената, провесени се люлееха свободни. Държеше другия мускет и дългата си тояга в скута. В големите вързопи отзад на седлата носеха всичкото си имущество и принадлежности. До предишната нощ бяха носили със себе си и няколко пръта, които бяха изоставили, за да ги вземат на връщане.

Вече беше март и времето захладняваше. Есента настъпваше. Гарити беше облечен в дълъг кожух от овчи кожи, който си беше ушил сам. Майра носеше дреха, която бяха намерили сред вещите на разбойниците — едно вехто, дрипаво мъжко палто с провесени джобове, което стигаше почти до коленете й. Ръкавите му бяха отрязани така, че да покриват само лактите й. Шапката й беше нахлупена плътно около главата и периферията почти скриваше лицето й. Когато Гарити я погледна, тя се усмихна уморено. Кимаше, докато той сочеше напред към постройките и обясняваше коя за какво служи. При други обстоятелства тя би била много по-любопитна, въпреки че много бе слушала за стригането на овцете. Безпокоеше я постоянното гадене и неразположение, откакто беше бременна.

Няколко мъже се движеха покрай колибите, а друг на кон тръгна срещу стадото. Други двама побягнаха към крайната кошара. Гарити дръпна юздите на коня. Направи знак на Майра да остане отзад при стадото и пришпори напред. Яздеше няколко ярда встрани от тях, за да не ги отклони. После подкара коня си в бърз тръс към другия ездач. Това беше Айвърсън, управителят на фермата. Снажен мъж, малко по-възрастен от Гарити, който винаги се отнасяше сърдечно и внимателно с него. Познаваха се добре, а и на Айвърсън му беше известно, че на няколко пъти бяха предлагали на Гарити да стане управител на фермата. Махнаха си и приятелски се поздравиха, когато се срещнаха.

— Добре ли си, Пат?

— Да, а ти, Джим?

— Ами… — отговори той и застана с коня си до Гарити. — Франк ми каза, че си имал големи неприятности с разбойниците.

— Да, имах, но в замяна на това пък се сдобих с тези коне.

— Всички ти благодарим, че ги застреля и ни спаси от тях — каза Айвърсън, изправи се на стремената и погледна любопитно към края на стадото. — Франк ми каза, че вече имаш жена. Предполагам, че това е тя, нали?

— Да, ето я.

— Франк каза, че е аборигенка. Предполагам, че ще свикне.

— Да.

— Сигурен съм. Добре ли е сега?

— Нещо изгуби апетит, защото е бременна.

— Носи дете? — тихо се засмя Айвърсън. — Господи! Не си си губил времето напразно, нали? Е, добре, предполагам, че ще се почувства по-добре, когато се установите. Има една свободна къща и можете да я заемете, докато сте тук, така каза Франк. Утре ще отделя овце и на следващия ден може да тръгнеш, ако това ти изнася.

— Изнася ми. А как е Франк?

— Личи си, че навлиза в годинки, но е добре. Отивам да помогна на момчетата. По-късно ще се видим и ще си поговорим пак.

— Добре, Джим.

Айвърсън заби шпори в хълбоците на коня си и в лек галоп се отправи към съседната кошара, където няколко от мъжете отваряха широко портите. Гарити препусна, за да огледа идващото стадо. Няколко овце в края се опитваха да се отскубнат, но Майра се оправяше доста добре — не им позволи да се разпилеят и ги подкара към кошарата. Айвърсън стигна до входа и слезе от коня си. Две от момчетата влачеха едното крило на портата, а той хвана другото. Стотици овце преминаваха вътре. Гарити тръгна покрай стадото, като викаше и махаше на кучетата, раздавайки им заповеди откъде да заобикалят.

В съседна кошара имаше широко корито с вода. Ожаднелите овце я подушиха и започнаха да се опитват да се отклонят натам. Айвърсън седеше на коня си встрани от портата, двама мъже се бяха покачили на оградата, а други бяха наизлезли от своите кошари и наблюдаваха огромното стадо и прибирането му. Лесно можеше да се загуби контрола над овцете, особено когато не са пили вода цял ден и са жадни. Беше въпрос на гордост човек да съумее да води стадото и плавно да го прибере в кошарата без помощта на наблюдаващите, които не биха я отказали, ако им бъдеше поискана.

Единственият начин овцете да бъдат възпрепятствани да не хукнат към водата и да се разпилеят, бе да бъдат подгонени колкото се може по-бързо към кошарата. Така че Гарити пришпори коня си в галоп покрай стадото, подсвирквайки и подвиквайки на кучетата, които започнаха да лаят и да тичат напред-назад, за да принудят овцете да тичат по-бързо. Гарити галопираше по цялата дължина на стадото, като погваше овцете, докато стигна портата. Върна се пак обратно към края, като викаше към овцете и внимаваше да не се струпват или спират.

Майра яздеше в галоп покрай стадото накрая, подсвиркваше и удряше с тоягата си изоставащите овце, за да тичат напред. Облаци фин прах се вдигнаха от тревата при лудешкия бяг на овцете. Неочаквано към края на стадото се образува струпване — някои се бяха отклонили към водата. Гарити пришпори коня си нататък и през пушилката видя как и Майра препуска, за да ги заобиколи и вкара в стадото. Гъст и плътен поток от безброй овце в стремглав бяг преминаваше през портите навътре в кошарата. Прибирането беше към края си, кучетата в началото на стадото започнаха да се отдалечават встрани и да тичат покрай него, пазейки овцете да не се разпиляват и да тичат към портата. Майра пришпори пак коня си и се върна назад, прибирайки разпилените и лутащи се овце. Прахта се вдигаше все по-нагоре, докато и последните овце се прибраха в кошарата.

— Свършихте добра работа, Пат! — каза Айвърсън, докато яздеше до Гарити през облака прах. — Вчера преследвахме и гонихме овцете по цялата ферма, защото всяко стадо, което прибирахме, се разпиляваше.

Гарити се усмихна и сви рамене, поглеждайки Майра, която идваше към тях сред облаци прах.

— Имам си моите коне и моята жена, които винаги ми помагат.

— Направи го много добре, Пат, по-добре, от който и да е друг — ухили се Айвърсън и избърса прахта от лицето си с ръкава. — Последната там къща е свободна; можеш да прибереш конете си в обора в другия край — там има предостатъчно фураж и вода за тях. А Франк е в кошарата, където стрижат овцете. Обади му се, ако имаш нещо да му кажеш.

— Ще се оправя и после ще го видя.

— Можеш да спреш и в кръчмата — каза Айвърсън и се усмихна широко, — много от работниците са вече там, а Франк отпусна и малко ром да не скучаят.

— Ще се отбия за една глътка.

— Пийни една и за мен — засмя се Айвърсън и обърна обратно коня си. — Добре е, че пак си тук, Пат.

— Радвам се и аз, Джим.

Айвърсън пришпори обратно коня си към кошарите, викайки на двама от работниците да отворят вътрешните порти и да започват да разпределят овцете по оборите. Гарити пък яхна коня покрай кошарите към къщите, а Майра и кучетата го последваха. В някои от кошарите се виждаха овце, които вече бяха изкъпани и готови за стригането. Други пък, вече остригани, изглеждаха слабички и розови, покрити с червени белези от наранявания с ножиците. След пътя, който бяха изминали сред спокойствието на пустошта, на Гарити и Майра им се струваше, че тук е направо гъмжило от хора, обзети от трескава дейност. Мъжете, с които се разминаваха, поздравяваха Гарити и с любопитство оглеждаха Майра.

Кошарата, където ставаше стригането беше дълга постройка, отворена отвсякъде. С ножиците работеха четирима мъже. Те стрижеха с голяма бързина, други поемаха вълната и я предаваха за сортиране. После водеха нови овце, а остриганите отвеждаха навън. На няколко маси работеха мъже, които подреждаха вълната на купчини, а други ги носеха до пресата в другия край на кошарата. Машината дрънкаше и тракаше, като на нея се оформяха големи бали пресована вълна. Балите се връзваха с конопени въжета и се изкарваха отзад. Овцете бяха уплашени, а мъжете ругаеха по тях, когато някоя се отскубнеше и побегнеше. Уилямсън седеше на един висок стол в средата на кошарата, откъдето можеше да наблюдава всичко. Караше се, когато някоя овца биваше наранявана по невнимание от стригачите, подвикваше, ако вълната твърде прибързано се подреждаше или пресата се препълваше.

Гарити слезе от коня и го завърза за оградата в края на кошарата. Кучетата му се струпаха около него, нервни и объркани от необичайния шум и оживление около тях. Щракна им с пръсти да легнат долу и да чакат. Кучетата послушно се покориха. Майра застана с коня си до неговия и се отпусна на седлото. Гарити се обърна и влезе в кошарата. Уилямсън широко се усмихна и слезе от стола си да го поздрави и потупа по рамото. Разговорът им беше кратък. Тук цареше бъркотия, а Уилямсън постоянно се безпокоеше и поглеждаше към блеещите под ножиците овце. Не спираше да наблюдава мъжете, които сортираха и подреждаха вълната. Овцете, които бяха купили заедно, щяха да пристигнат след няколко месеца. Гарити повтори онова, което му беше казал Айвърсън — за къщата, в която да се настани, и за отбиването в кръчмата. Отново си стиснаха ръцете и Уилямсън каза, че ще мине да го види края на работния ден.

Кръчмата представляваше дълга и тясна барака, скована от груби и криви дъски. Беше се килнала на една страна върху късите си опори. Стените бяха пропукани, с няколко зеещи дупки, оставени за прозорци. Отпред верандата беше хлътнала и разклатена, а неприятната миризма на клозета се носеше от единия край. Вратата висеше разнебитена на една счупена панта и беше леко открехната. Гарити успя да види, че вътре седяха неколцина мъже. Спря коня си и слезе от седлото. Кучетата налягаха около коня, като дишаха тежко и любопитно душеха наоколо, докато той го връзваше. Майра застана със своя кон до неговия и уморено се отпусна, докато наблюдаваше как Гарити се изкачва по изтърканите прашни стъпала и влиза вътре.

В кръчмата се бяха събрали около половин дузина работници, насядали около масите на грубо сковани пейки. Сред тях имаше и двама новодошли, търсещи работа. Бяха дошли да говорят по този въпрос с Уилямсън. Там беше и един готвач, когото работниците водеха със себе си от ферма на ферма. Гарити познаваше всички мъже, защото заедно бяха работили в Нипеан. Той се ръкува с тях и се запозна с новодошлите и готвача, които се представиха един след друг. Наля си ром от една бутилка и седна в края на пейката до тях. Някой го попита за срещата му с разбойниците и той сбито и накратко разказа какво се беше случило. После разговорът се прехвърли на други общи теми. Докато слушаше, Гарити си наля ново питие. По кожата на повечето от работниците можеха да се видят петна от скорбут, тъй като се хранеха само с питки и печено овче, свинско или говеждо месо. Започнаха да говорят за усилията на Уилямсън да осигури лимонов сок, за да се лекуват. И Гарити бе страдал от това, но се бе излекувал, така че един от работниците го попита как го е постигнал. В отговор Гарити само поклати глава и сви рамене, без да отговори. Подозираше, че това се дължи на лекарството, което Майра му беше приготвила от някакъв корен с вкус на сладък тропически картоф и други плодове и зърна. Но не искаше да им разказва всичко това, защото се боеше да не стане за смях.

Действителността винаги поднася изненади. Предната вечер бе помолил Майра да му подстриже мустаците, брадата и косата. Той пък отряза нейната коса в права линия около цялата глава и двамата си изпраха дрехите. Имаше някои неща, които бе свикнал да прави много преди да започне работа при Уилямсън. Те бяха в отговор на желанието му да бъде винаги чист и да изглежда добре — това го вълнуваше още от времето, когато живееше в приюта за сираци. Там другите не обръщаха внимание на външността си. Повечето ходеха рошави, с невчесани бради и мустаци. Дрехите им не бяха прани месеци наред и воняха на пот и мръсотия. И сега пристигането във фермата го бе стимулирало да прояви жест на внимание към себе си. Но всяко пристигане винаги предлага нещо, което разочарова.

В кръчмата цареше бъркотия и безредие. Въздухът вътре беше тежък и застоял, с мирис на пот и непрани дрехи. Работниците бяха облечени в мръсни кожуси от овчи кожи. Беше задушно и горещо. Гарити се чувстваше уморен и му се искаше да отиде при Майра, но мисълта да си тръгне малко след като беше дошъл, без да са свършили рома, изпратен от Уилямсън, го притесняваше. Беше съвсем нормално и обичайно всички да останат и да се напият, без значение дали са женени или не. Това го отблъскваше, но всички работници във фермата го правеха. Един от новодошлите през цялото време гледаше навън през вратата към Майра и това започваше да дразни Гарити, който забеляза, че в погледа на този човек има нещо много повече от обикновен интерес. Един от работниците стана, отиде до прозореца и повърна навън, а друг легна и заспа на пейката до него. Две бутилки бяха вече празни, а имаше още няколко отворени.

Готвачът стана и като се поклащаше на краката си, се насочи към вратата, фъфлейки пиянски нещо в смисъл, че е време за вечеря. Мъжете започнаха да се смеят на пияния готвач до вратата, а после подновиха разговорите си. Гарити си сипа ром в чашата, изпи го наведнъж и се надигна от пейката. Огледа се наоколо и се запъти и той към вратата.

— Тръгвам си вече. Ще се видим отново, преди да заминем.

— Има още достатъчно ром, Пат! — обади се един от работниците.

— Оставям ви моя дял. Трябва да оправя кучетата и конете. Франк ми даде за ползване една от къщите и трябва да й хвърля едно око.

Новодошлият, който неприлично оглеждаше Майра преди малко, го погледна и подигравателно се изсмя:

— Ако питаш мен, можеш да си отидеш в бараката, но добре ще направиш, ако преди това доведеш онази жена тук?

Пиянската усмивка изчезна от лицето му, когато видя, че от изражението на Гарити струи силна ярост. Той се опита да се измъкне, но Гарити го хвана за ризата и го удари с юмрук, влагайки в това всичката си сила. Носът и устата на мъжа бяха напълно размазани и от тях пръсна кръв, изцапвайки ризата и палтото му. От удара той се понесе през помещението и се блъсна в стената, при което дървената барака се разтресе цялата. Гарити направи три бързи крачки към него и го удари отново, този път в стомаха. Мъжът се преви о две и получи нов удар, този път по тила. Кръв изпръска дъските по стената, докато мъжът се олюляваше. После той се свлече безпомощен на земята.

Настъпи гробно мълчание. Гарити стоеше със стиснати юмруци и гледаше поваления, който размърда леко устни и простена с дрезгав глас. Струя кръв потече от носа му върху грубите и мръсни дъски на пода. Гарити пристъпи и се приготви да го изрита в корема, но Кемпбъл, един висок и як работник с дълги бели мустаци и брада се изправи срещу му. Наведе се и повдигна бития, като го подхвана през краката и ръцете, а после го изхвърли през прозореца.

— Това му стига, Пат! Той си получи заслуженото! Не продължавай, защото ще си имаш неприятности с Франк, ако го убиеш! Да пийнем още по едно. Донесете една бутилка тук!

Другият от двамата новодошли се изправи на крака. Държеше юмруците си свити, лицето му беше пребледняло, а гласът му гневно трепереше.

— Но, за бога, приятелят ми само се пошегува. Не беше нужно да го…

— Ти не се обаждай! — каза Кемпбъл и застана между Гарити и него, като го изгледа свирепо. Протегна ръка към гърдите му и го избута настрани. — Аз не знам как се държите в проклетия Сидней и не ме е грижа, но тук закачки от такъв род за жената на някой от работниците може да донесе голяма беля! Да пийнем по едно и да привършваме! Урокът беше даден и научен и сега край на всичко това!

— Господи, но аз няма да седя настрана, когато приятелят ми…

— Казах, стоп! — изрева Кемпбъл, бутна мъжа върху пейката, надвеси се над него и го изгледа предупредително. — Още една проклета дума и ще излетиш след приятеля си! Аз ще се погрижа за това! — Изправи се и се огледа наоколо. Посегна с ръка към бутилката, която държеше един от работниците. — Ела тук! Дай ни тази бутилка. Искаш ли една глътка, Пат?

Гарити я взе, отпи една глътка и се насочи към вратата.

— Ще се видим отново, нали, Пат? — рече Кемпбъл.

— Да — кратко отвърна Гарити, вече излизайки навън.

Майра беше слязла от седлото и стоеше, вперила мрачен поглед във вратата. Като го видя да излиза, се качи отново на седлото и го изгледа въпросително. Гарити й кимна с глава, мъчейки се да се усмихне. После отвърза коня си от стълба и го яхна, поемайки по пътя, водещ към къщите. Кучетата го съпровождаха от двете му страни, а конят на Майра трополеше отзад. Той се обърна и погледна назад към кръчмата. Другият новодошъл и един от работниците бяха вдигнали пребития и го внасяха по стълбите вътре.

Пътят минаваше пред къщите за работниците, а колибите на аборигените бяха построени на няколко ярда от тях по дължината на пътя. Две малки дечица стояха край пътя и любопитно ги оглеждаха, докато те приближаваха. И двете бяха голи — едното аборигенче, а другото бяло. Къщата, която беше предоставена на Гарити и Майра, се състоеше от две малки стаи. В предната стая имаше голямо каменно огнище и голяма, тежка, грубо изкована маса с два стола. Леглото беше сложено в задната стая, точно срещу стената, и беше покрито с конопен дюшек, пълен с груба вълна. На полицата имаше поставени няколко свещи. Отвън имаше нацепени дърва, които бяха подредени под верандата. Къщичката беше спретната и чиста. Вероятно не бе обитавана от много време, защото беше поникнала трева по пътеката към клозета. Той представляваше малка барачка, която стърчеше над ямата на клатещите си се опори.

Майра обходи стаите с напрегнато любопитство, докато Гарити внасяше вързопите с багажа и седлата. Остави ги в предната стая, а тя започна да изважда нещата и да ги подрежда. Гарити заведе конете до обора, прибра ги вътре, а после взе една кофа и отиде да я напълни с вода. Като се върна, Майра беше наклала огън и режеше парчета свинско месо в едно канче. Гарити остави съда с вода на масата, взе лулата си и я запали с един въглен от огнището, като поглеждаше към Майра. Тя изглеждаше бледа и изморена. Понякога дори мирисът на храна я караше да се чувства зле. Кимна мълчаливо, когато той я попита как е. Гарити излезе навън и седна на стъпалата отпред пред къщата. Чу как тя премина в задната стая и повърна през прозореца.

Майра не можа да хапне нищо. Гарити се хранеше, докато тя седеше на леглото. Когато той свърши, тя стана да прибере останалата храна и да измие чинията. Гарити взе канчето си с чай и излезе на верандата.

Храната и горещият чай разкараха възбудата му от изпития ром. Но тъпа болка пулсираше в слепоочията му и той чувстваше някакво неясно тъпо неприятно неудовлетворение. Всичко околовръст сякаш кипеше от живот — шумът и виковете на обикалящите покрай къщите мъже и жени не секваха. Това непрестанно движение бе около него, но без да го прави съпричастен, по какъвто и да е начин. Гневът спрямо мъжа в кръчмата оставаше в него и постепенно се превръщаше в гняв и към другите хора. Безпокоеше се за Майра.

В този момент тя излезе навън. Носеше тенджерка с чай и лулата си. Доля чай в чашата му и седна на стъпалата до него. Запуши и тя. Беше свалила шапката си. Нейното малко, изпито личице още беше бледо и широкият белег на челото й се очертаваше ясно.

— Сега добре ли си?

Тя изпусна облак дим от устата си, изплю се и кимна с глава, докато лапаше отново лулата си.

— Аз добре.

— Да пукна, ако разбирам как може някой, който не хапва и трошица, да бъде добре!

— Бирали голямо и силно като тебе. То мене изморява.

— Така е. Ще потърся някой да се грижи за теб.

Майра извади лулата от устата си, пак пусна дим, изплю се, след това му хвърли неопределен поглед и се загледа встрани, слагайки обратно лулата в устата си. Още когато тя забременя, той започна да се тревожи за това, че няма да има кой да помогне за раждането на бебето. Но за аборигените многоженството не беше непозната практика, затова Майра проявяваше такава мрачна подозрителност спрямо предложението му да намери жена, за да й помага. Той въздъхна тежко и дръпна от лулата си. През месеците, прекарани заедно, тя бе започнала да проявява постепенно нарастваща склонност към независимо мислене, което правеше компанията й по-скоро приятна. Но заедно с това бе започнала и да му противоречи, което понякога го дразнеше.

Мъжете започваха да се прибират от работа по залез-слънце. Стригачите и техните помощници напускаха на групи, други се скитаха около къщите. Минавайки, някои от аборигените, живеещи в колибите покрай пътя, махаха за поздрав на Гарити. Над рекичката се вдигна облак от пушеците на запалените за вечеря огньове. Колкото повече наближаваше здрач, толкова повече ставаха мухите и комарите. После бризът задуха и разпръсна пушека заедно с насекомите. Огньовете ярко горяха покрай колибите на аборигените, свещи и фенери грееха по прозорците на къщите. И така, докато всичко потъна в тъмнина. Тогава жуженето на мухите и комарите се усили, а жабите в реката започнаха да крякат по-високо. Няколко фенера продължаваха да светят в кошарата на стригачите, където мъжете продължаваха до късно да работят.

Гарити забеляза малката светлина на фенер, която се движеше от крайната къща право към него. Фенерът се люлееше и хвърляше сноп жълта светлина върху прашната земя, като правеше неясни илюминации върху размъкнатите панталони на мъжа, който го носеше. Гарити позна Уилямсън по особената му походка. В другата ръка мъжът държеше една кофа. Кучетата започнаха да ръмжат, когато той пресече пътя и се доближи до къщата. Гарити им викна и те замлъкнаха. Тогава Уилямсън извика:

— Пат?

— Тук съм, Франк.

Уилямсън се приближи към стъпалата, държейки фенера високо, и се усмихна на Майра.

— Добре ли си, Майра?

— Добре.

— Заклахме един вол и си помислих, че ще е добре да ви донеса нещичко от него.

Дъното на кофата беше покрито с прясно месо. Кръвта по него блестеше на мъждивата светлина на фенера. Мухите кръжаха и кацаха на купчинки отгоре му. Миризмата от кръвта и месото беше тежка и силна.

— Благодаря — каза Гарити. — Вземи го и върни кофата, Майра. Защо не поседнеш, Франк?

— Дошъл съм за минута, Пат — отговори Уилямсън, подавайки кофата на Майра. Остави фенера на последното стъпало и като въздъхна, седна. Майра влезе в къщата.

— Днес беше тежък ден, Пат.

— Предполагам, че и аз съм направил нещо, което да увеличи неприятностите ти. Пребих един мъж, докато бях в кръчмата.

— А, това ли? — каза Уилямсън. — Чух за станалото, но не ти придирям, Пат. Този негодник ще се изнесе от фермата, още щом бъде в състояние да ходи. Имам нужда от хора, но не чак толкова, че да държа и такива.

Гарити го погледна и кимна замислено.

— Това не е причина да не го наемеш, ако се нуждаеш от работници, Франк. Той би могъл да върши добра работа, ако си държи проклетата уста затворена.

— Е, тогава може и да размисля — ухили се Уилямсън. — Поне няма да ме подяжда. Казаха ми, че си му избил половината зъби.

Гарити се засмя и поклати глава, докато почукваше лулата си о парапета на стълбището, за да я почисти. Извади едно ножче, отряза си парче тютюн и попита:

— Добре ли е твоята жена?

— Доколкото знам — да. Тя е в Сидней.

— Сидней? — възкликна изненадано Пат.

— Да — изрече унило Уилямсън. — Каза, че й дошло до гуша от пустинята и си тръгна с момчетата. Замина с кервана, дето докара провизиите тук последния път. Джим отиде с нея, за да й помогне да се установи в Сидней и да провери пазара в Нипеан. Каза, че добре се е настанила и това е всичко.

Гарити раздели тютюна си с Уилямсън. Стриха го между дланите си и напълниха лулите. Уилямсън изглеждаше отпаднал духом и Гарити не знаеше как да продължи.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Остана предостатъчно, защото Майра не вечеря.

Уилямсън поклати глава, докато вдигаше стъклото на фенера. После запали лулата си и подаде фенера на Гарити.

— Не, благодаря. Готвачът се погрижи за мен. Джим ми каза, че си му се оплакал, че Майра не се храни добре.

Гарити запали лулата си, затвори стъклото и остави фенера обратно на стъпалото. Изпусна през устата си гъст облак лютив дим.

— Не иска да яде, но каза, че ще се оправи. Друго ме притеснява повече. Много съм неспокоен, като си мисля какво ще се случи, когато дойде време за бебето. Смятам, че трябва да намеря жена, която да й помага.

— Това може би е разумно, защото ти си доста едър. Бебето може да се окаже твърде голямо за нейната дребна фигура. Тук има няколко възрастни жени. Още утре мога да уговоря да наемеш някоя от тях.

— Колкото по-стара и грозна е, толкова по-добре. Не искам Майра да ми отреже…

Уилямсън се изсмя шумно, потропвайки с крак по стъпалото и потупвайки Гарити по рамото. Гарити се ухили и продължи да пуши лулата си. Майра се върна с кофата. Носеше тенджерка с чай и едно канче, което подаде на Уилямсън. Наля на всекиго от чая и седна в края на верандата. Гарити и Уилямсън пушеха лулите си и разговаряха. Уилямсън стана сериозен, когато заговориха за овцете, които бяха купили. Разказа за трудностите около докарването на стадото от Сидней дотук и обсъди възможностите за печалба. Сушата по земите на изток продължаваше, а на пазара за вълна цените варираха много бързо. Той въздъхна тежко и уморено. Проблемите с фермата ставаха твърде много за него. Те го обременяваха още повече, защото объркваха представите и очакванията му.

След като Уилямсън си тръгна, Майра прибра тенджерката с чая и канчетата. Настъпи тишина. Гарити продължаваше да седи на стъпалата като дъвчеше мундщука на лулата си и мислеше за това, което му бе казал Уилямсън. Светлините по другите къщи започнаха да гаснат една след друга. Огньовете сред колибите отсреща тлееха. Наоколо беше спокойно, но се усещаше присъствието на някаква скрита енергия, готова всеки миг да се приведе в действие. Гарити изчисти лулата, прибра я в джоба си и се надигна, за да се прибере.

Бурната и неутолима страстност на Майра, проявила се през първите седмици на съвместния им живот, бе придобила изключително постоянство, ни най-малко накърнено от нейната бременност. Дори стана още по-настоятелна в това отношение. Създаваше впечатлението, че търси един вид успокоение, осигурено от сливането на техните тела. Когато коремът й стана неудобно голям, това му се видя символична бариера пред лакомията й, защото целта на удоволствието беше постигната. Но тя показа изобретателност в измислянето на пози, с които да надхитри възникналото неудобство. Това му се видя доста декадентско. Слабата светлина, преминаваща през прозореца, правеше нейното иначе мургаво тяло да изглежда светло като неговото. Пръстите на дланите й го милваха неуморно, нежно и настойчиво, като не му позволяваха да заспи, предизвиквайки неговите инстинкти пряко волята му. Тя се обърна с гръб към него и отвори широко бедрата си, за да проникне той в нея. Той беше колеблив и внимателен, страхувайки се да не увреди живота в нея. Изминаха дълги минути, през които той се движеше бавно в нея. Ясната светлина на луната, преминаваща през дърветата отвън, се плъзгаше през прозореца върху тях, смекчавайки разликата в цвета на телата им. Сплетени един в друг, те бяха едно цяло. Всеки един свърши по свой собствен начин. Тя се обърна към него, обгърна шията му и положи глава на гърдите му. Дъхът й беше вкиснат от повръщането. Това не му беше неприятно и той се наведе да я целуне, преди да заспи.

Беше станала доста преди изгрев и шеташе покрай огнището, като се прозяваше и закопчаваше блузата си. Напълни тенджерката и я сложи на огъня, затопли свинското, ориза и питките, останали от предната вечер. Зъбите й блеснаха на светлината на огъня, когато му се усмихна и го докосна леко с върха на пръстите си, загатвайки по този начин за щастливите нощни мигове. Докато той закусваше, навън започна да се усеща раздвижване. Отивайки на работа, живеещите в съседните къщи мъже започнаха да си подвикват един на друг. Чуваха се дрезгавите гласове и ругатните на работниците, които водеха да къпят овцете преди стригането в голям басейн от другата страна на колибите на аборигените. Около кошарите за стригане цареше суматоха. Гарити облече палтото си и излезе навън в хладната есенна утрин.

Кучетата се показаха изпод къщата, като се прозяваха и изтягаха в хладината. Тръгнаха след него, но той им нареди да се върнат и се отправи към конюшнята да провери конете си. Те доволно хрупаха фураж над една ясла в края на кошарата с останалите коне от фермата и двойка волове. Тогава Гарити се върна вкъщи, за да вземе седлата и юздите. Трябваше да ги занесе до една от бараките, за да ги намаже с мазнина и да смени износените и негодни парчета кожа по тях. Докато ги оправяше, двама аборигени, които работеха при Уилямсън като носачи, дойдоха да говорят с него. Той им беше казал, че Гарити търси да наеме някоя възрастна жена. И двамата аборигени бяха достатъчно състоятелни, за да имат по две или три съпруги, някои от които относително стари. Единият от тях разполагаше в добавка и с една роднина, чиито специфични родствени отношения с него не можа да обясни, тъй като това се оказа извън ограничените възможности на неговия пиджин инглиш.

Гарити тръгна надолу по рекичката покрай струпаните сред дървета и храсти колиби на аборигените. Двамата мъже извикаха съпругите си. Оживлението привлече и други жени, тълпа от деца на различна възраст, старите мъже и двамина други, които не бяха на работа. Всички те се струпаха наоколо.

Когато другите двама разбраха какво става, започнаха на свой ред да изкарват напред жени и да ги подреждат по възраст от деца до баби, което ядоса мъжете, с които Гарити беше дошъл, и увеличи суматохата. Той се вбеси и започна да ругае и да крещи да го оставят, чувствайки се неловко от многозначителните им коментари и кикот. Мъжете все пак подредиха жените, които до една му се видяха непривлекателни, но не беше сигурен как биха изглеждали на Майра. Тогава старата роднина на единия от аборигените се присъедини към редицата жени. Тя беше на трудно определима, но все пак напреднала възраст. Беше с кокалести ръце и крака, коремът й беше така увиснал, че почти прикриваше окосмеността под него, а дългите й плоски гърди висяха от мършавите й ребра, очертани под съсухрената кожа. Някаква инфекция или болест бе причината повечето от косата й да липсва. Тази, която беше останала, беше пръсната тук-там на хилави снопчета. Виждаше се, че е изцяло беззъба, а лицето й представляваше плетеница от бръчки и дълбоки бразди по кожата. Имаше само едно гледащо свирепо зачервено око. Не изглеждаше много яка и здрава, но видът й недвусмислено би елиминирал всяко съмнение у Майра за наличност на либидонозни подбуди в избора на Гарити. Аборигенът искаше десет шилинга за нея, но Гарити успя да го убеди да свали до пет, после му каза да предаде на старата жена да си събере нещата, за да я заведе в къщата си.

Върна се обратно в бараката да дооправи седлата и юздите. След като приключи, ги занесе обратно към къщата. Старата аборигенка вървеше по пътя към него и носеше в ръка тоягата си, а на главата си балансираше един дървен съд с вода. Вързоп от дрипав конопен парцал, в който си беше сложила нещата, висеше окачен на гърба й.

На главата й, през челото беше завързано плоско въженце от изплетена трева. Тя втренчи в Гарити единственото си око. Гарити внесе седлата и юздите в предната стая и каза на Майра за жената.

Тя го изгледа мрачно и безмълвно, грабна тоягата си и излезе навън. Гарити я последва. Гневът й се изпари, когато видя старата аборигенка. Погледна я със смекчено изражение, викна на кучетата, които се бяха показали изпод къщата, да се прибират и я покани вътре. Гарити беше малко учуден, когато разбра, че Майра и старата жена очевидно говорят езици, които са доста различни, и че срещат известни затруднения във взаимното си разбиране. Но и това беше достатъчно, за да се получи някакво общуване. Старата жена стоеше покорно, докато Майра с властнически тон й обясняваше подробно какви ще бъдат задълженията й, при което подчертаваше някои от разясненията си, почуквайки я с тоягата по челото.

Следобеда Гарити заведе конете си в ковачницата за подковаване. После ги върна в конюшнята и се отправи към склада, за да получи полагащите му се продукти. Ходи няколко пъти от къщи дотам, за да пренесе всичко. Натрупа провизиите до стената в стаята, а Майра ги подреждаше с помощта на старата жена. От разговора между двете схвана, че аборигенката носи прозвището Дуулиба, което означаваше "плешивка".

Майра, която се беше сериозно обезпокоила от намерението на Гарити да потърси друга жена, сега беше облекчена и доволна от това разрешение на въпроса. Беше в необикновено добро настроение. Изглежда се почувства много по-добре в сравнение с последните дни, защото вечеря заедно с него. Говеждото беше сварено, докато стана крехко и меко, след което седнаха на масата и го изядоха с грах и питки. През това време старата жена се беше свила край топлината на огнището. След като се нахраниха, Майра стана и даде по нещо за ядене на аборигенката и на кучетата. После напълни лулата си, седна на стъпалата пред къщата и запуши, докато Гарити пиеше чая си.

Дойде Уилямсън и седна отвън да поговори с Гарити. Стригането беше почти приключило и производството на вълна беше изключително високо. Сподели, че е по-оптимистично настроен от предната вечер. Заговориха отново за овцете, като Уилямсън чертаеше плановете си за идните години. Политиката по отношение на земята се определяше от Сидней и Лондон. Досега тя беше доста объркана и противоречива, но Уилямсън каза, че се появили признаци на изясняване на ситуацията, която можела да еволюира към създаване на условия за легалното признаване на собствеността върху земята, на която тъй или иначе се бяха установили. Последната информация на Уилямсън за това идваше от капитан Чарлз Стюарт, изследовател и земемер, който минал оттук преди няколко месеца. Той бил останал във фермата за няколко дни, докато починат конете му. Използвал времето, за да довърши някои детайли по картата, която правел за местата в тази част. Капитанът явно бил минал покрай пасищата на Гарити, защото бил обозначил местността върху картата по едно име, взето от топографските особености, твърде добре познати на Гарити. Той бил видял планината, наричана от аборигените Уайамба, и я нарекъл Броукън Хил1.

10.

Видът на Дуулиба заблуждаваше — тя се оказа всъщност много жилава и здрава. Всеки ден тичаше с часове наред, докато вършеше ежедневните си задължения, и то без видима умора. Вечер се грижеше за Майра, мълчаливо вечеряше, после се свиваше тихо до огъня и бързо заспиваше. Сънят й обаче бе лек, и при най-малкия шум около лагера единственото й кървясало око дълго и подозрително се взираше в мрака.

Пасището, което Гарити беше използвал, преди да отведе овцете си за стригане, беше изчерпано и когато се завърнаха с Майра, той откри едно място в близост до Скосения хълм, където да се установят. То бе голо и пашата на него бе по-оскъдна, но хълмът осигуряваше защита срещу студените зимни ветрове, така че той реши да премести там овцете за през зимата, а през пролетта да ги откара към по-добрата паша на североизток. Цялата местност беше богата на минерали и разноцветни глини и по нея личаха следи от временни лагери на аборигени. Последното притесни Гарити. Майра обясни, че малки групи от тях предприемат пътувания по тези места обикновено само рано напролет, с цел да си набавят необходимите им за украса глини.

Един ден Майра и Дуулиба намериха в подножието на хълма малка пирамидка от натрупани камъни, която за тях се оказа, че има огромно, даже свръхестествено значение. Макар и трудно, те му обясниха, че пирамидката е сигурен знак за това колко подходящо е мястото за раждането на детето.

Майра се мъчи цели тридесет и шест часа, преди бебето да се появи на бял свят в един сив и мразовит ден. Пат трошеше леда в няколко локви, за да напои овцете, когато забеляза над колибата да се издига гъст пушек — сигнал, че бебето се е родило. Той прибра овцете в заграждението и се запъти към колибата, като се препъваше в храсталаците. Беше недоспал, измръзнал и гладен.

На вратата го посрещна Дуулиба, опушена, с по-кървясало от всякога око и безкрайно уморена. Току-що хвърлената в огнището плацента още тлееше. Бледа и изтощена, Майра спеше прегърнала малко кафявичко момченце. Гарити ги зави хубаво с одеялото и без да промълви, излезе и се загледа в бягащите мрачни облаци. Той се загърна в палтото си от овчи кожи и си помисли, че сигурно е трябвало да каже или да направи нещо, но не можеше да се сети какво. Докато се връщаше към заграждението, той реши да нарече детето Колин.

Тъй като раждането беше трудно, мина цял месец, преди Майра да укрепне достатъчно и възстанови предишната си енергия. Бебето определено приличаше на Пат, имаше неговите сини очи, а косицата му беше кестенява и по всичко личеше, че ще израсне висок и силен като баща си. Майра и Дуулиба го украсяваха, изписвайки с глина непонятни знаци върху му, чието значение им беше трудно да обяснят, но които явно имаха някакво свръхестествено значение. Пат ги намери безвкусни и ненужни, и забрани на Майра тази практика. За да я запази от изкушението на глината, той реши, че е време да потеглят на североизток. В продължение на няколко дни пътят им минаваше покрай ниски хълмове, покрити с камънаци и шубраци. По-голяма част от времето за детето се грижеше Дуулиба, само от време на време спираха, за да го накърми Майра. Когато Гарити разбра, че жените са започнали да го захранват с овче месо и хляб, които му дъвчеха, изрично им забрани да му дават залъци от змии, гущери и насекоми.

Скоро времето омекна, а се промениха и околностите, през които минаваха. Тук-там се забелязваха ливади и горички. След още няколко дни той се установи на лагер в един район с добри пасища и изобилие от вода, на няколко мили от лобното място на нападналите ги преди време мародери. Майра се оправи напълно от раждането, възвърна сластолюбието си и много скоро забременя пак.

Тогава и Уилямсън направи първото си посещение за новата година. Той беше очарован от детето и с удоволствие играеше с него, което доста изненада Гарити. Уилямсън остана няколко дни и с малкия в ръце дълго беседваше с Гарити край огъня вечер. Овцете, които бяха купили, бяха докарани и двама новонаети овчари се грижеха за тях. По всичко личеше, че бъдещото парцелиране и документите за притежание на земя щяха да се определят от завареното положение на ползване и стопанисване на същата. Това беше накарало Уилямсън да наеме нови хора и да огради колкото се може по-обширни участъци. Желанието му беше да огради земите на юг чак до Скосения хълм.

Втората бременност на Майра вървеше трудно, защото лятото беше извънредно сухо и горещо. Стана ясно, че бебето ще се роди по времето, когато овцете трябва да бъдат откарани за стригане. Загрижен, Уилямсън предложи да изпрати помощници, за да не се налага и Майра да прави прехода, но тя отказа категорично по причини, които трудно можеше да обясни. Ала няколко седмици преди времето за тръгване, бебето се роди мъртво и Майра с мъка понесе дългото пътуване.

Далеч, преди да стигнат фермата, Гарити забеляза, че хората на Уилямсън не стояха със скръстени ръце — промените се забелязваха във всичко. На много места храсталаците и дърветата бяха изкоренени, ливадите бяха старателно оградени в продължение на километри. Постройките в самата ферма бяха повече и изглеждаха стегнати и здрави, а край реката селището на аборигените се беше разраснало.

Майра отдаваше несполучливото раждане на неподходящото място далеч от Скосения хълм, но на Пат все повече му се струваше, че гневи Бог, като живее с нея без венчавка и, за да не си докара още беди, реши да използва случая, докато са във фермата и да узакони брака си.

Един пътуващ мисионер ги венча след седмица, като техни свидетели бяха Уилямсън, Айвърсън и неговата жена. Церемонията беше кратка. Свещеникът ги благослови и подари на Майра една малка Библия, като инструктира Пат да й чете от нея.

След като се върна в своите пасища заедно със стадото си, Гарити с нетърпение зачака първото идване на Уилямсън, за да разбере колко вълна е получена от неговото и общите им стада и как е преминала продажбата. За негова голяма радост всичко беше преминало добре и неговия дял в общото начинание възлизаше на хиляда и петстотин гвинеи. На Пат бъдещето му изглеждаше доста розово. Далеч не така го виждаше Уилямсън обаче. Пазарът на вълна като цяло беше в рецесия и продажбите ставаха все по-трудни. Икономически затруднения бяха предизвикали банкрута на две банки в Сидней, тъй като бяха провеждали твърде оптимистична кредитна политика. Надниците растяха, а на всичко отгоре и здравето му беше разклатено.

Когато същата есен Гарити отново откара овцете за стригане, искаше на всяка цена да остане във фермата, докато разбере колко вълна се бе получила, но Майра отново очакваше дете и настояваше то да бъде родено на същото място, където беше роден Колин. Той дълго я уговаря да останат, но тя остана непреклонна. Най-накрая той отстъпи и поведе стадото си към района около Скосения хълм. С помощта на двете жени Гарити построи стабилна барака в непосредствена близост до каменната пирамидка. Той познаваше околността добре и затова не му беше трудно да открие следи от чужди стада и хора. Това обстоятелство го стресна и раздразни, защото беше свикнал с мисълта, че пасищата в района са негова територия.

Не беше минал и месец, откакто се бяха установили в новия лагер, когато една сутрин Майра и Дуулиба започнаха припряно да се приготвят и шетат. Пат бързо схвана, че е дошло времето да се роди новото дете и без много приказки взе Колин със себе си и отиде да наглежда стадото си, въпреки че навън вятърът духаше свирепо. Късно следобед той забеляза сигналния огън и без да се бави се запъти към бараката. Този път Майра бе родила момиче. Пат стоя дълго загледан в малката, усмихвайки се на нещо свое, реши да я кръсти Шийла — на майка си.

Приликата между Колин и баща му се засилваше все повече с израстването на момчето. От майка си той беше наследил тъмната кожа и аборигенските черти, а от Пат — чистите сини очи и чупливата кестенява коса. При Шийла обаче смесването на кръвта беше взело друга насока. Очите й бяха блестящи и черни, а кожата й тъмна, но чертите на лицето й бяха много красиви и определено англосаксонски. Тя също беше едро бебе, не като Колин, но все пак по-едро от обичайното.

След раждането на Шийла Пат започна да отделя по-голямо внимание на Колин, защото забеляза, че момчето проговаря на езика на майка си, а това определено не му харесваше. Веднага щом тръгнаха обратно на север, той започна да задържа Колин почти по цял ден покрай себе си. Даваше му да си играе с кучетата, а когато се измореше, го качваше на коня или го носеше на ръце и надълго и нашироко му разказваше куп неща. Малкият слушаше в захлас с ококорени очи баща си, сякаш разбираше всяка негова дума.

При следващото си посещение Уилямсън донесе захаросани плодове и сладки за Колин и остана очарован от Шийла за радост и гордост на Майра. Донесе им и една торба с картофи — голяма рядкост във вътрешността. Всъщност, това бяха първите картофи, които Пат виждаше от години наред. Но в сравнение със сладките корени, които Майра и Дуулиба печаха направо в жарта, те му се видяха доста безвкусни.

Стадата, от които Пат имаше дял, се бяха възпроизвели добре предишната година, а количеството произведена вълна също беше значително. Уилямсън не беше получил все още известие как бе минала продажбата. Освен това изглеждаше някак странно незаинтересован и разсеян. Гарити го беше виждал във всякакви настроения, но този път явно имаше нещо недоизказано и доста обезпокоително.

На другата сутрин всички станаха рано, както винаги. Жените приготвиха закуската и се захванаха с ежедневното си домакинство, а Пат и Уилямсън взеха със себе си Колин и изкараха овцете на паша. Към обяд седнаха на сянка под едно дърво. Уилямсън запали лулата си и като се усмихваше към припкащото дете, каза:

— Ще се гордееш с него някой ден, Пат.

— Да, ако излезе толкова свестен мъж, колкото свястна жена е майка му. Колебаех се доста, преди да се реша да създам деца с местна жена, но сега не съжалявам.

— Имаш право. Тя е по-малко дивак от много бели жени, които познавам. Аборигените могат да ни научат на много неща, стига да си отваряме добре очите и ушите.

— Е, че това е така, за мен вече няма две мнения. Твоето семейство също е добре, нали?

Уилямсън замълча за дълго. Погледът му беше безизразен и зареян надалеч в равнината. Пат усети, че е задал неудобен въпрос и смутено погледна встрани. Но Уилямсън заговори:

— По-голямото ми момче прекара миналото лято в Сидней.

— В Сидней?

— Да, работи за зет ми, който е дребен бизнесмен. Изглежда тази работа ще е по-подходяща за него. Комарите и мухите много го тормозят тук. Сега пак го пратих там.

Уилямсън поклати глава, плю настрана, после пак сложи лулата в устата си и продължи провлечено:

— Майка му ми пише, че градът е по-подходящо място за него. Така ми писа преди и за малкия — той въздъхна тежко, усмихна се тъжно и продължи: — Знаеш ли, Пат, тебе те чувствам повече като син, отколкото моите собствени.

Това изказване доста смути Гарити и той притеснен замълча за дълго, преди да каже:

— Не зная какво щеше да стане с мен, ако ти не ме беше взел от сиропиталището, Франк.

— Ти си направил точно толкова за мен, ако не и повече, Пат, приятелю.

Гарити кимна в отговор, след което двамата мъже дълго пушиха, загледани мълчаливо в далечината.

През целия следващ ден Уилямсън беше разсеян и затворен. Само от време на време се засмиваше на всевъзможните детински игри, които Колин измисляше с разни пръчки и камъни.

Късно следобед всички седнаха да хапнат край огъня. Докато Майра и Дуулиба вдигаха остатъците от вечерята и ги хвърляха на кучетата, Пат и Уилямсън спокойно пиеха чай и пушеха. Изпускайки облачета дим и замечтано загледан в огъня, Уилямсън каза:

— Решил съм да зарежа всичко, Пат.

Гарити чу добре, но сякаш не искаше да повярва. Овцете, които притежаваше, не бяха достатъчни за създаването на самостоятелна ферма. След няколко години може би да, но не и сега. Нямаше и пари да купи необходимия брой. Освен това Уилямсън се беше държал толкова справедливо и бащински с него, че дори мисълта, че ще работи за някого другиго, бе мъчителна. Споменът за сиропиталището беше твърде замъглен в съзнанието му и му се струваше, че през целия си живот не е вършил нищо друго.

— Един мъж трябва да прави това, което чувства, че трябва да прави, Франк — тихо каза той.

— Да, или това, което просто трябва да прави. Здравето ми е влошено, не мога вече да се справям сам, а и от известно време си мисля, че ще бъде пълна глупост да разширявам работата и да се трепя, както досега, за да създам нещо за синовете си. Ще гледам да се погрижа вече за старините си, защото те явно са избрали вече своя път.

— А какво ще стане с твоята ферма?

— Предполагам ще можеш да се грижиш за нея вместо мен, нали, Пат?

— О, да, с най-голяма радост! Но ако трябва да съм съвсем честен, ще трябва да ти кажа, че мечтая да имам своя, собствена ферма някой ден.

— Прекрасно те разбирам. Защо тогава не я купиш вместо само да я стопанисваш?

— Но… ти знаеш, че нямам достатъчно пари, за да купя фермата ти, Франк!

— Успокой се, сега няма да искам от теб цялата сума. Стоката, постройките и подобренията, които направих, струват над десет хиляди гвинеи. След тазгодишната разпродажба на вълна твоите пари ще станат над четири хиляди гвинеи. Значи разбираме се така: ще ми дадеш две хиляди на ръка сега, а останалите осем хиляди ще ми изплащаш по хиляда на година.

Пат се огледа възбудено наоколо с блеснали очи, а после се засмя и каза:

— Добре, съгласен съм!

— Съгласен си, но внимавай, Пат. Идват трудни времена и мнозина ще фалират и без да им тежат дългове като твоя. И запомни — аз не ти продавам земята, защото този въпрос още не е решен и кой ги знае ония копелета в Сидней и Лондон какво ще измислят. За наводненията, пожарите, кучетата динго и крадливите овчари изобщо няма да ти споменавам, а един господ знае още какви премеждия ще ти дойдат до главата.

— Ще се боря — тихо, но решително промълви Гарити, — и да пукна, ако не се справя с всичко!

Уилямсън се покашля, за да прочисти гърлото си, потупа приятеля си по рамото и с горчив тон промълви:

— Ех, Пат, ако само беше мое момче, щяхме да покрием целия Ню Саут Уейлз с овце, та да изядат ушите на хората наоколо! Но нищо, хайде, както и да е. Желая ти успех и вярвам, че няма да ме подведеш.

— Няма. Ще видиш. Аз дори вече реших как ще нарека фермата, която един ден ще бъде моя. "Уайамба" ще я нарека, Франк.