Майка Австралия

11.

Дълбоко някъде, под булото на отчаянието от всичко преживяно, изникваше накъсаният и мъгляв спомен за първите овце, които беше видяла. Това бяха детски спомени, запечатили се в съзнанието й, картина от отколешна сцена от едно пътуване в покрайнините на Сидней, вероятно когато е придружавала баща си някъде. Тя беше като бляскав диамант от времето, когато умът й не беше омърсен и беше изградил високи кристални дворци от камъните покрай пътя на живота. Това беше една картина на свежи зелени пасища, над които грееше засмяно слънце от ясните сини небеса и осветяваше вълнестите овце, боричкащи се просто от радост от живота.

Действителността обаче се присмиваше на спомените. Вместо свежите зелени пасища сега се беше разпростряла безкрайна кафява степ, осеяна с ниска растителност и малки хълмчета с изсъхнала трева, където понякога се изправяха дървета. Пустош — празна, самотна и изоставена земя. Слънцето печеше, но не от ясни сини небеса. Изгарящите му лъчи идваха от бледо месингово небе с такава мощ, която изпиваше силата на човек, а нагорещеният въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Овцете бяха келяви, не вълнести. И вместо да припкат от радост от живота, те се мъчеха да оцелеят както всяка друга животинка.

Освен това те воняха. Всичките бяха болни от гъбични инфекции, които често бяха толкова тежки, че животните буквално се разпадаха, придвижвайки се. Други бяха така изгорели от слънцето след остригване, че целият им гръб от врата до задницата се бе превърнал в един огромен мехур, който понякога се пукаше и обливаше хълбоците и плешките с течност, която изсъхваше, хващаше кафява кора, белеше се и се тътреше по земята, докато някоя друга овца не я настъпеше и по този начин се отпаряха цели парчета, лъсваше живо месо и открити мускулни влакна. Някои имаха разкъсвания, торбести издутини по хълбоците, плешките и стомаха, а други страдаха от червеи, които правеха вратовете им да изглеждат гротескно подути, и едва вървяха. Почти на всички кожата около ануса и ампутираната опашка беше одрана, за да не може там да се насъбира тор. По някои обаче торта се беше задържала, рояци мухи се виеха и задниците им бяха покрити от щъкащи червеи. Имаше и такива овце, където тази процедура беше направена набързо и те бяха така осакатени, че просто не беше за вярване, че още са живи. Някои бяха ослепели с едното око, на други им липсваха ушите или тътреха крак, осакатен при прибързаното стригане.

Имаше и други болести и осакатявания сред овцете. Някои от животните предизвикваха направо душевна агония у наблюдателя с мрачната си борба да изкарат деня, за да може през нощта да съберат малко енергия за подновената битка за живот на следващия ден и по-нататъшната безсмислена въртележка от безкрайни изтезания. Но нямаше случай овце да бъдат убивани от състрадание. Животът понякога продължаваше при почти невероятни обстоятелства и овцете трябваше да живеят, да издържат цикъла до времето за новото стригане. Заради жаждата на човека за вълна, овцете бяха обречени по рождение и осъдени да живеят.

През облака от фин прах, който вдигаха копитцата им, погледът й се плъзна по подскачащите тела; беше дошъл моментът за поредната почивка в дългата нощ на живота. Водещият стадото Ричардсън, който беше начело на колоната и едва се виждаше сред прахта, се изправи на стремената, махна с ръка и овчарите започнаха да викат на кучетата, обръщайки конете си. Овцете тръгнаха на една страна, направиха кръг в едно широко поле с къса сребристокафява трева, докато кучетата се втурваха помежду им, тракайки с челюсти. Предният фургон спря. Съпругът й задърпа юздите, завика на конете и дръпна лоста за спиране на колелетата. Фургонът се тръсна напред и спря. Той постави пръчката на камшика в отвора до седалката, нави юздите около нея и я погледна, слизайки.

— Слез и ти, и виж да свършиш някаква работа.

Елизабет кимна мълчаливо, повдигна краищата на полата си, прекрачи перилата на фургона, внимателно сложи крак на една спица, след това прехвърли другия си крак и стъпи на земята. Тя бе нежелана тук. Овчарите се отнасяха враждебно към идеята жени да ги придружават, защото присъствието им ограничаваше приказките и държането им и защото жените по-малко можеха да издържат на несгодите. Преди да започне пътуването това й беше обяснено в най-болезнени подробности от съпруга й, който подчерта колко много тя щеше да му бъде в тежест. Тя си мислеше, че приказките и държането на мъжете трябва да са безкрайно груби, щом като присъствието й ги притесняваше. Мислеше си също, че вероятно на нея и съпругът й им бяха позволили да се присъединят към овчарите през това пътуване, защото него го бяха назначили за главен овцевъд на имението, където откарваха овцете. А това негово положение в бъдеще може би щеше да бъде от полза за водещия. Имаше и други отстъпки. Част от споразумението беше, че тя ще помага на готвача, а съпругът й ще помага при овцете. И все пак като че ли съпругът й не я беше представил както трябва пред водещия. Между двамата беше избухнал остър спор, когато се разбра, че тя не разбира нищо от лагерно готвене. А когато я изплаши една змия във фургона и тя се разпищя, отново между двамата избухна скандал и мъжът й беше толкова побеснял, че я нахока. Имаше и други неща, които се случиха, но водачът сърдито мълчеше, приемаше положението такова, каквото бе, и не искаше повече да влошава нещата заради нея. Беше суров, груб мъж като повечето овчари, но не беше жесток като мнозина от тях.

Когато движението се преустанови, прахът се слегна. Тогава се събраха мухите и комарите. Мухите кацаха по очите и устата, влизаха в ноздрите, търсейки влага, не хапеха, но създаваха вбесяващо чувство на отвращение. Човек не можеше да си отвори устата, без вътре да му влязат няколко мухи. А комарите се струпваха на жужукащи облаци, нападаха откритите места на кожата и хапеха даже и през дрехите. Подутите от ухапванията места почваха незабавно да сърбят. Тя ги разгонваше от лицето си, докато отиваше към фургона на готвача. Чувстваше напиращата нужда да се облекчи. Но на стотина метра от фургоните имаше само една малка рядка горичка. Трябваше да чака да се смрачи, както обикновено правеше. Мъжете се вторачваха в нея и се подхилкваха, докато те самите въобще не се криеха от нея, когато пускаха вода. А когато все пак тя успяваше да се отдалечи, трябваше да ги брои, че всички са около огъня, защото в противен случай рискуваше да чуе ехидно кискане в тъмнината. В най-добрия случай у нея оставаше смразяващия страх, че може да настъпи някоя змия или да преживее отвращението да настъпи нещо, което някой от мъжете е оставил преди нея.

Потта струеше от всяка пора по тялото й. Не се беше къпала от седмици. Сама усещаше миризмата си. Косата й беше сплъстена на пръчки от потта и праха, главата я сърбеше. Стоеше напълно омаломощена и отпъждаше мухите и комарите, докато готвачът и мъжът, който се грижеше за конете, ги откачаха от фургона. Мъжът изведе конете, а готвачът отиде към задния край на фургона. Беше нисък, слаб, около четиридесетте, с тъжни очи и горчива гримаса на устата. Също като водещия той изглеждаше по-скоро груб, отколкото жесток. Но странно, като при много мъже грубостта му бе насочена и срещу самия него. По ръцете му имаше пресни петна от скорбут и той непрекъснато се чешеше, а известно беше, че тази болест се появява при непълноценно хранене. Екстракт от дървесна кора от един аптекар в Сидней или дори кошничка плодове за няколко гроша можеше да излекува болестта, но на него му беше безразлично. Като болна или заразена овца той продължаваше да се тътри по пътеката на живота си.

Той спусна задния капак на фургона, измъкна чувал с брашно, откачи две големи тенджери от куката на една от гредите, поддържащи брезентовото покривало, и се отдалечи. Тези неща тя не можеше нито да повдигне, нито да стигне. Тя извади торбата със солта, взе кофата и отиде да я напълни с вода от бъчвата, окачена от другата страна на фургона. Един от мъжете беше отделил една овца от стадото; замъкна я до бъчвата, за да я огледа готвачът. Тя имаше някаква инфекция на вулвата, която беше просто разцъфнала, задните й крака бяха като парализирани и широко разкрачени, главата й висеше надолу. Дъвчеше тревата, която беше успяла да захапе, когато овчарят я издърпа от стадото. Готвачът кимна с глава към другата страна на фургона и тръгна след Елизабет, която носеше кофата с вода. Извади един голям нож от купчината кухненски прибори и отиде от другата страна на фургона, където овчарят беше довлякъл овцата. Тя издаде едно-единствено приглушено блеене — повече звук на облекчение, отколкото на болка и уплаха.

Задачата на Елизабет беше да приготви хляба — жилаво и сплескано тесто, направено от брашно, сол и вода. До нея стояха двете огромни тенджери: едната за хляба за вечерята, за сутринта и за обяда на следващия ден, а другата — за сместа от чай и голямо количество кафява захар, която наричаха пудинг и щяха да я ядат като десерт към главното ядене. Хлябът, печеното овнешко, пудингът и големите чайници с чай, приготвен на място, заедно с лещата и ориза, бяха редовното им ядене поне веднъж в седмицата. Тя изсипа брашното в тенджерата, сложи няколко лъжици сол, наля вода и започна да меси с ръце. Ята от мухи и комари кръжаха около лицето й и тя се опитваше да ги отпъди с рамото си. Но не беше възможно да ги изгони от лепкавата каша и скоро тестото се покри с черни петна.

Готвачът и овчарят, който му помагаше, отнесоха трупа на овцата от другата страна на фургона и го окачиха на една кука. Вонята от кръв и смърт насити горещия неподвижен въздух. Рояк мухи ги последва и скоро суровото, топло и червенеещо месо бе покрито от тях. Готвачът отряза предните крака, занесе ги обратно отзад на фургона и ги положи на капака. Затършува нещо в купчината парцали и дрехи в ъгъла на фургона и извади една умирисана платнена торба, която се беше вдървила от засъхнала кръв. Изтръска я, отиде при трупа на овцата, пъхна я в торбата, прихвана я здраво около малкото копито, по което все още имаше засъхнали парченца кал и тор от последните стъпки на съществото, преди то от нещо живо да се бе превърнало в нещо, което поддържа живота. След това завърза торбата и по този начин стотиците мухи останаха хванати в топлия тъмен затвор, който примамваше със стръвното и оргийно пиршество с големи парчета топла кръв и плът, все още влажна от живот, преди да изиска пиршеството да се заплати с неминуемата им смърт. В известна степен по този начин бяха принизени величествените предначертания на самото сътворение на Живота, като неговите гигантски измерения биваха сведени до обикновени мухи, измърсена торба и прибързано и нетърпеливо връзване на възли с мръсна връв.

Трупът щеше да издържи три дни. Парчетата, които щяха да изпекат на огъня на втория ден, щяха да бъдат наръсени с къри, а тези за третия ден щяха вече обилно да бъдат овъргаляни пак в къри. Елизабет имаше един и същи начин на хранене: първия ден тя щеше да изяде сравнително голяма порция месо; през втория ден щеше да яде само когато огладнееше, а през третия щеше да гладува. Готвачът извади вързоп дърва, които бяха събрали от последната гориста местност, през която бяха минали. Запали огън, хвърли няколко съчки и зелени клончета, когато той се беше вече подхванал. Гъсти облаци пушек се извиха около фургона, предизвикани от горещите зелени клонки, и повече или по-малко изпълни предназначението си да изгони мухите и комарите; той беше по-малко зло от насекомите, ако и Елизабет да дишаше трудно и от очите й да потекоха сълзи.

Готвачът намуши плешките на железен прът и ги окачи над огъня. Елизабет беше свършила с месенето на хляба и той постави тенджерите на огъня. С вода от бъчвата тя напълни кофата, в която правеха чай, и я постави отгоре. Ричардсън пристигна, слезе от коня, свали шапката си и докато се оглеждаше наоколо, разгони с нея мухите от лицето си.

— Добре ли сте, мисис?

Този риторичен и безсмислен въпрос бе проява на грубовата любезност, която той беше започнал да проявява след първите няколко дни; тя се насили леко да се усмихне, притвори очи и кимна.

Той изсумтя и се обърна към готвача.

— Гледай този път месото да е изпечено от всички страни и отвътре.

— Ако печеното не отърва на проклетия ти вкус, от другата страна на вагона висят още димящите черва на овцата.

— Дръж си проклетия език, копеле. Искаш ли да ти стоваря един по главата?

— А ти искаш ли да натъпча чая ти със селитра?

Ричардсън изръмжа, нахлузи шапката си, гневно придърпа краищата й и изгледа яростно готвача. Качи се на коня си и се отдалечи. Готвачът ядно погледна след него, изръмжа нещо, приклекна край огъня и започна да добавя съчки и клонки. Неразбираеми оставаха за нея някои от отношенията между мъжете. Откакто се омъжи, винаги беше сред хора, които решаваха въпросите на предимството и кое е право и кое криво на основата на това кой е по-опитен с юмруците си, което беше още по-валидно при отношенията между овчарите. Готвачът обаче, който вероятно бе най-дребният мъж от цялата група, се различаваше от тях. Той беше обект на груби шеги; например, когато се счупи едно от колелата на фургона, един от овчарите предложи той да изпечал кръглия хляб и да го сложел на мястото на колелото. Но той и беше единственият, който се опълчваше срещу водача. А когато грубите им шеги предизвикваха гнева му, мъжете се умълчаваха при изблика на неговите жлъчни отговори. Тя не разбра защо той спомена за селитрата; знаеше само, че това е една от съставките на барута, но заплахата на готвача, че ще я сложи в чая изглеждаше като ефикасно оръжие срещу мъжете и ако съдеше от приказките и смеха им около огъня, това навяваше подозрения за някакви смътни мръснишки последствия.

Нуждата да се облекчи се превърна в агония за Елизабет. Овцете полегнаха да спят и мъжете започнаха да прииждат към фургона. Кучетата от другата му страна се сбиха за червата, изядоха ги и се прибраха при овцете. Тя застана при задния капак на фургона на готвача, където най-малко можеха да я забележат и където част от пушека я обгръщаше и прогонваше мухите и комарите. Готвачът беше приклекнал от тази част на огъня, от която идваше най-много пушек, разместваше тенджерите с хляба, слагаше чай в кофите с вода и обръщаше месото. Мъжете бяха от другата страна на огъня, говореха, смееха се и биеха мухите и комарите. Съпругът й отиде при техния фургон, огледа го, след това я погледна студено, отиде при огъня и седна сред мъжете. През първите няколко дни на пътуването и тя седеше край огъня, но след това съпругът й й нареди да стои настрана от мъжете. Той се беше сбил на два пъти с някои от тях, защото те бяха казали нещо по неин адрес, което той беше изтълкувал като обида към него. Беше спечелил единия път, а вторият път боят бе спрян от водача, защото бе започнало да става опасно.

Слънцето залязваше и започна да става сумрачно. Източната част на небосклона се обагри в тъмноалено, което бързо се разпростираше и на запад. Полята около фургоните бяха като потопени в кръв, мъжете, кучетата, конете, фургоните и овцете бяха като боядисани с различни оттенъци на червеното. Тъмнината окончателно се спусна. Елизабет преброи хората около огъня и се отправи през полето към горичката. Когато се върна, видя, че готвачът реже парчета месо и ги дава на мъжете с късове хляб. Тя взе порцията си, изяде месото, разкъса парчето хляб, извади от него мухите и го изяде. След това се прибра във фургона.

С настъпването на мрака температурата падна бързо, което се почувства като приятна отмора от задушаващата горещина. Елизабет свали роклята си и се разположи на дъските покрай едната страна на фургона. Тя беше както винаги с фусти и дълги гащи и се мъчеше да не чувства лепнещата по тялото й тъкан и миризмата на потта си. Дървените перила бяха високи два фута и тя повдигна брезента малко над тях, за да може да влезе светлина от огъня, на която да прочете молитва от Библията. Очите й все още смъдяха от пушека и се напълниха със сълзи, които й пречеха да различава думите, така че едвам можа да прочете няколко реда. Една жестока съдба като че ли направляваше пръстите й и тя отвори Библията на частта за Йов, чийто оплаквания и негодувания срещу несправедливостта не й донесоха почти никакво успокоение. Трудно й беше да чете повече във все по-сгъстяващата се тъмнина. Затова тя бе принудена да прекрати това си занимание и започна да се моли господ да й даде сила, търпение и издръжливост.

Гласовете на мъжете се чуваха ясно; те седяха около огъня, пушеха с лули и пиеха чай, смееха се и говореха. Приказките им често я караха да си запушва ушите с ръце или да се вглъбява в спомените си или пък да се впуска в нови молитви. Но у нея имаше едно парещо и същевременно плашещо любопитство да разбере за кого бяха тези приказки. Около земята, която съпругът й притежаваше по реката Джордж извън Сидней, тя бе срещала жени, които бяха прости и необразовани даже по най-непретенциозните стандарти. Тези жени проявяваха спрямо нея известна неприязън, а това представляваше доста сериозна преграда, за да може да я превъзмогне с мъдростта си и разбирането си. Независимо от това, самото им присъствие намаляваше самотата, разочарованието и трудностите й, а често техните съвети, макар изказвани с нежелание, бяха ценни. Но тя бе чувала, че в австралийската пустош имало много малко жени.

Полуграмотната бележка, която съпругът й получи в отговор на запитването си да заеме поста главен животновъд, не споменаваше нищо за тези толкова важни за нея неща. Тя се надяваше, че ще има други жени, че ще има удобна къща. Надяваше се на много други неща. Беше помолила съпруга си да се заинтересува, но отговорът му беше един мълчалив, обиждащ яростен поглед, с който той като че ли искаше да й каже да не се опитва да го въвлича в такива тривиалности и да го прави на глупак. Но понякога разговорите между мъжете се отнасяха за крайната цел, към която пътуваха. Много от тях въобще не бяха ходили там и това ги караше да задават въпроси на водача, готвача и малкото мъже, които бяха видели това място. Споменаваше се за някаква жена, дъщеря на собственика. И въпросите, и отговорите фокусираха върху едно нещо — че тя била привлекателна, но някои твърдяха, че работела като животновъд. А имаше и коментари, които я изпълваха със съмнение, дали въобще би могла да й стане приятелка. Други неща, които чу по отношение на въпросното място, бяха доста разочароващи. В настоящия разговор един от мъжете спомена със саркастичен тон, че някой там бил посадил цветя и останалите около огъня се изсмяха. Всичко това беше оскъдна информация за нея, но й позволяваше да издържа през мъчителните часове, като си представяше градини с цветя, а също и някаква къща, която според някои вметнати приказки, била близко до долина с рекичка.

Тя затвори Библията и молитвеника си, отново легна на дъските и замаха с ръка срещу един комар, който жужеше в тъмнината около лицето й. Мъжете отново говореха за това място. Тя се заслуша, като се надяваше да чуе нещо, което да подхрани нейните срамежливи и трескави очаквания. Готвачът говореше за собственика на мястото с тон, който издаваше фамилиарност и същевременно възхищение.

— … стар пръч е той, но ще надживее и най-младия от вас. Сляп като къртица и стар като греха, но не се е родило копелето, което да го прецака. Той е като огромна дяволска планина и зъл като разгонен овен за разплод.

— Ама той все пак трябва да е на години — каза един от мъжете. — Вече бях чувал за него, още когато майка ми ми бършеше задника, и даже по онова време Уайамба не беше по-малка от другите станции и ферми западно от…

— Разликата е в начина, по който тя стана толкоз голяма — прекъсна го ухилен готвача. — Старият Пат Гарити вземаше всичко, което искаше, а копелетата — каквото беше останало. Имаше трима проклети фермери клечачи, които се бяха установили на земята на юг от него. Някой ми каза, че тогава той изпратил Колин да им каже да си преместят задниците на юг зад някакъв хълм, който си беше намислил да му бъде граница. Копелетата, разбира се, не го направили. И тогава избухна огромен пожар и пушекът се разпростря от пустинята Гиберс до гарата при Дарлинг и Мъръмбиджи. Когато пушекът се вдигна, на земята лежаха четиридесет хиляди изпечени овце. Някои казваха, че в огъня били умрели и шест човека. След тази история, ако някой от тия проклети клечачи искаше да се засели на запад от Дарлинг и между Тибубура и Милдура, първо ходеше при стария Пат Гарити. А стана и оная работа със землемерите. Когато от Сидней почнаха да ги изпращат, за да определят границите на земята на клечалите, за трима от землемерите не се чу нищо повече. Четвъртият се върна и на картата му бяха нанесени границите на фермата Уайамба, точно както стария Пат Гарити ги искаше.

Около огъня избухна силен смях и когато той секна, се обади един мъж:

— Колко деца има този Гарити?

— Имаше четири — отвърна готвачът. — Но синът му Франк беше убит преди време в…

— Три бяха — прекъсна го водачът. — Колин, Шийла и Франк. Но Франк е мъртъв, както ти…

— Четири бяха — извика готвачът разпалено. — Бога ми, виждал съм ги и мога да броя до толкова.

— Ти не си знаел какво си гледал, копеле такова — му извика водачът. — Не знаеш ли, че жената на Гарити е твърде стара, за да има дете като най-младото? Това е дете на Шийла!

— На Шийла ли? — отвърна изненадан готвачът. — Не знам Шийла да се е омъжвала въобще.

— А това въобще пречило ли е някога на жена да ражда? — троснато отвърна водача. — Ако не знаеш, да ти обясня, че една жена не забременява от приказките на попа.

Отново избухна смях и развеселеният глас на готвача едва се чу:

— Мили боже, не съм знаел това. Този, който я е оправил, трябва наистина да е бил някой породист мъж, защото тя е толкова трудна за понасяне, колкото онзи, който я е създал.

— Шийла е свястна, стига да знаеш как да подхождаш към нея — каза водачът. — Колин и Шийла са полуаборигени и това не следва да го забравяш.

— Тя добре го дава, това го признавам — каза готвачът. — Само някое смотано поми2 може да не я поогледа, като си клати ханшовете.

— Някои бяха утъпкали земята около нея, но това не им помогна — изкикоти се водачът. — Тя не е по-лош овчар, от който и да е мъж, и това й е само в акъла.

— И друго нещо трябва да е имало в акъла й по някое време — отбеляза друг мъж.

Мъжете пак се разсмяха и водачът отвърна развеселено:

— Няма да споря.

— Интересно кой ли ще е бил? — попита друг мъж.

— Старият Хари Робинсън, който работеше в Уайамба, ми каза, че това бил стригачът Джим Кемпбъл — отвърна водача.

— Дъртият Хари Робинсън, дето почина във фермата Купър преди четири-пет години, той ли?

— Той. По това време той работеше там и ми каза, че това се случило два-три месеца след стригането на овцете. Когато старият Пат разбрал, че Шийла е бременна, я набил пред конюшнята с бич, за да узнае кой го е направил, но тя не му казала. Тогава той я вързал, отбрал най-големия овен от стадото, убил го, одрал го и зашил Шийла в кожата с вълната отвътре, след туй я оставил на слънцето в продължение на три дни. Когато червеите прояли овнешката кожа и стигнали до нея, тя проговорила. Старият Пат я развързал, оседлал коня си и изчезнал нанякъде. Говореха, че по това време Кемпбъл отишъл с група стригачи към Минайнди, и натам се отправил и старият Пат. Оттогава никой не чу нищо повече за Кемпбъл.

— Стария Пат го очисти, а? — попита някой сред кикота около огъня.

— Не съм казал това — твърдо отвърна водача. — Старият Пат Гарити е вече ослепял и си стои вкъщи, но не бих се заяждал с него за нещо, което е негово, или за нещо, което е направил. Казах само, че за Кемпбъл се е говорило, че е отишъл към Минайнди, че старият Пат също отишъл в тази посока и че никой повече не е видял Кемпбъл. По това време Кемпбъл работеше на фермата Локстън. Старият Кубър Кокбърн беше още жив и тя беше негова. Кубър повика полицай, защото в една от конюшните намерили дрехите на Кемпбъл, покрити от горе до долу с кръв и тръгнаха всякакви приказки за онова, дето може да се е случило. Но полицаят не откри нищо, а и някак си не му се искаше да бие целия път до Уайамба, за да разговаря със стария Пат. Искам да кажа, че хич не му се е щяло, щото той изобщо не отиде и нищо не направи.

— Старият Пат Гарити трябва да е бил голям пръч на времето си — изкоментира един от мъжете и другите се изсмяха.

— Да бе, човек трябваше да е такъв, за да оживее в онези трудни времена — отговори водачът. — Докато други клечачи си прибираха чуковете и се връщаха в Сидней, фермата Уайамба я караше добре.

— Е, все пак, как така се справи той?

— Тоя тлъст вол! — триумфално извика готвачът, като заглуши гласа на водача. — Всички други клечачи се опитваха да продадат проклетата вълна на разни копелета, които не я искаха, а старият Пат на поразия колеше овцете и продаваше месото. По това време овцете се продаваха по дузина за шилинг, фабриките в Сидней плащаха на стария Пат 15 шилинга за лойта от всяка тъпа заклана овца. И той основа първата шибана фабрика за овча лой в Дарлинг.

— Така беше, а и караше овце при копачите на злато и им ги продаваше — каза водачът. — И направи адски много пари. Но той имаше достатъчно големи стада, за да прави такива неща, докато другите нямаха. Имаше си и мангизи, за да се справи с всеки проблем, който изникваше пред него. Когато започна да кара месо на златокопачите, една групичка търговци от Сидней и Парамата се разяриха, защото дотогава те вършеха печеливш бизнес, а старият Пат дойде със стадата си и мамата им разгони на тия мошеници и използвачи. Някой ми каза, че трима от тях се наговорили и казали на стария Пат, че трябва да продава месото на тях, а не на копачите. Представям си какво им е отговорил. Тогава търговците наели някакви мъже да откраднат следващото стадо, което старият Пат щял да докара. После тия наемни бандити изчезнали, а след няколко дни тримата търговци ги намерили в магазините им в Пинару да висят на куки, прекарани през вратовете им. И оттогава никой от търговците не изпита нужда да разговаря повече със стария Пат Гарити.

Гръмогласен смях избухна, сетне бавно позаглъхна и разговорът продължи в същата насока. Бе имало и други подобни разговори през изминалите нощи, в които водачът и готвачът разправяха за легендарния Пат Гарити и имението Уайамба — една пръсната на шир и надлъж империя с овце, по-голяма от земите, върху които много короновани глави господстваха в Европа. Бяха говорили и за остарялата му съпруга аборигенка и за това, как синът им Франк е бил убит в Аделаида и как той отишъл там да отмъсти на убийците. Предишните им разговори за Шийла Гарити се състояха от похотливи забележки за нейната красота, както и от изрази на възхищение от умението й да размахва камшик и да язди кон, при което в гласовете им се прокрадваше известно страхопочитание — нещо необичайно за тях, когато говореха за жени. Иначе приказките им се въртяха все около едни и същи истории за насилия и жестокости, извършвани от тези, които бяха герои за обикновените хора, защото те наистина бяха груби и жестоки, тъй както жестока беше огромната пустош, върху която господстваха. Елизабет въздъхна тежко и погледна нагоре към платнището, което покриваше фургона. Това, което беше чула, я разочарова, точно както и предишните разговори, от които беше получила само оскъдни данни за мястото, където отиваха.

Разговорът около огъня започна да затихва и мъжете затърсиха одеялата си. Тук дните започваха много рано. Водачът изпрати четирима от мъжете да наблюдават овцете. След няколко минути сменените овчари дойдоха при огъня и потърсиха храна. Готвачът мърмореше срещу тях, че му пречат; беше започнал да гаси огъня. Наоколо се въртяха и други мъже, които си вземаха одеялата от фургона на готвача. Тя чу мъжа си да разменя няколко тихи приказки с двама души.

И тогава дойде моментът на ужаса. Той тежко се качи във фургона и седна на края на дъските до нея. Тя мълчаливо сви ръката си и легна на една страна, без да мърда. Той миришеше силно на пот, овце, имаше лош дъх, пъшкаше и мърмореше, докато сваляше ботушите и дрехите си, пускайки ги на купчина до себе си. След това полегна, издаде тежка въздишка и прочисти гърлото си. Тя се насили да не трепери и да диша бавно и равномерно. Той отново си прочисти гърлото, облиза устните си и шумно преглътна. Секундите се движеха бавно, всяка изглеждаше като вечност. Тя чуваше мъжете, които се движеха около фургона само на няколко сантиметра около нея и лягаха да спят. Той се обърна към нея и постави тежката си ръка на една от гърдите й. В тъмнината лицето й се изкриви от мъка, устните й се разтвориха в безгласен вопъл на безпомощно отчаяние. Ръката му стисна гърдата й и той я разтърси нетърпеливо.

— Моля те — пое дъх тя. — Моля, недей…

— Не мож ми отказа — изръмжа той. — Щом съм се нагърбил с теб, ще те употребявам.

Тя понечи да протестира отново, но се възпря. В гласа му имаше заплаха, че може да говори по-силно, а и изглежда изпитваше перверзно удоволствие да кара другите мъже да знаят какво прави с нея. Ръката му стискаше гърдата й до болка. Тя бавно повдигна полите на фустата и развърза долните си гащи. После се изправи, за да ги свали, изхлузвайки ги, и той пусна гърдата й. След това тя легна по гръб и той се примъкна към нея.

Чувстваше допирът на мазната му и мръсна кожа, а миризмата на тялото му я омаломощаваше, докато, надвесен върху й, той я опипваше. Той влезе в нея с болезнен тласък и остана да лежи отгоре й, като пъхтеше и дишаше тежко. Тя протегна ръка да намери в тъмнината Библията си. Той натисна необуздано бедрата й, разтвори ги още повече и почна да се движи между тях, издавайки животински звуци. Пръстите й напипаха Библията и тя я сграбчи. Някъде отвън близо до фургона се чу груб смях и тя вътрешно се сви от срам и унижение. Ръцете му се мушнаха под нея и пръстите му се впиха грубо в бутовете й, повдигна я и движенията му станаха по-бързи. Вътре във фургона нещо издаваше металически звук в такт с движенията му. Отвън долитаха звуците от продължаващите груби забавления на мъжете. Тя стисна с пръсти Библията толкоз силно, че я заболяха. Той я повдигна по-високо и движенията му станаха бесни. Изведнъж изохка, пусна я да легне и се отпусна върху нея, задушавайки я с тялото си. След това се отмести, легна до нея и пое дълбоко дъх.

Ръката й беше изтръпнала, когато пусна Библията. Тя дръпна надолу фустата си, тръпнейки, дълбоко си пое дъх и преглътна сухо. Сълзите започнаха да напират. Тя се опита да ги задържи, но те неудържимо потекоха. Обърна главата си на една страна и тихо заплака.

— Дявол да те вземе, ревеш за нещо, на което други жени се радват! Ама че разглезена англичанка! Мен не ме е еня. Колкото повече ревеш, толкова по-малко ще пикаеш.

12.

Майката на Елизабет винаги беше с огромно самочувствие и гордост, че се е омъжила в много по-високо стояща среда от нейната. Този факт ставаше веднага ясен за всеки, който срещнеше пълната, червендалеста дъщеря на търговец и мъдрия, затворен в себе си аскетичен църковник, завършил Оксфорд с отличие.

И двамата бяха от Уексфорд, но с това свършваха приликите, понеже той беше много по-възрастен от нея и предопределен още от ранното си детство да стане духовник. Вече пишеше учени трактати по дребни религиозни теми, когато тя все още беше дете и работеше в магазина на баща си, предопределена да бъде съпруга на някой дребен търговец или механик. Когато той стана капелан в университета Итън, лекарите го посъветваха да се пресели в Австралия по здравословни причини. Тогава той се върна в Уексфорд да приключи с малкото останали му работи и там, на прием от градските власти в негова чест срещна бузестата осемнадесетгодишна Милдред Хейли и по някаква неясна причина поиска ръката й от баща й.

Раждането на детето им бе още по-голяма загадка. Някак си трудно беше да си представи човек, че достопочтеният Ендрю Уилоуби може да бъде асоцииран в зрялата си възраст с някакви плътски импулси, но и никой не можеше да си представи, че трудолюбивата му и привързана съпруга би могла да посрами брачното ложе. След години бездетен брак в благоприятната утроба бе посято семе, майката Природа пое нещата и след нормалния срок се роди Елизабет Уилоуби.

Тя се чувстваше като някакво подобие на мост между баща си и майка си, смесица на елементи от двете натури. Баща й винаги бе гледал на нея със силна почуда, като че ли изненадата му, че тя съществува нямаше край. Той като че ли мислеше, че тя е нещо повече от църковна утвара за грях и благочестие, отколкото другите. Той й се радваше и даже в себе си беше постигнал пълна толерантност към нея, а тя от своя страна се отнасяше към него с обич и уважение, без да стига обаче до благоговението, което му засвидетелстваше майка й, която от своя страна се отнасяше към Елизабет с любов, в която имаше нетърпение, породено от факта, че дъщеря й отвлича вниманието й от главната цел в живота й — а именно да се грижи за нуждите на съпруга си. Така че майка й със сърдита педантичност се занимаваше с нея, докато тя успя да постигне минималната способност сама да се грижи за физическите си нужди, а тази й възраст съвпадна точно с възрастта, когато баща й се нагърби с нейното образование, понеже той считаше, че това е въпрос твърде деликатен, за да бъде поверен на държавното училище.

Те бяха бедни, баща й получаваше от университета Итън малка годишна рента, както и една сума, равна на подаяние от църквата на "Джордж стрийт", където той бе получил поста почетен свещеник. От време на време се получаваше по някой подарък от Уилоубивци и Хейлевци в Англия. На Коледа един предан енориаш често даваше угоена гъска или друго хубаво месо за тях, но баща й веднага ги даваше на бедните, както това правеше с всичките подаръци, изпратени на семейството. А те ядяха риба. Майка й понасяше това негово особнячество безкритично и като неизбежен факт на съществуванието, с който трябваше да се справят. Тя много икономично се разпореждаше с това, което имаха, не протестираше за оскъдните пари, които биваха оставяни на нейно разположение, и се пазареше с търговците. А те от своя странна разбираха и помагаха с чувство на самозадоволство, особено ако това им костваше малко или почти нищо. Имаше едно момче при търговеца на риба, което носеше остатъка от останалото след продажбата на рибата за деня с бележката, че това било за котката на Елизабет. Между донесената риба винаги имаше хубав лефер или костур за масата им. Когато Милдред отиваше при продавача на зеленчуци да купи картофи, той винаги безмълвно напълваше кошницата й със съвсем леко поувехнали зеленчуци. Търговците на платове запазваха парчета плат, подходящи за якички на свещеника и за панделки и престилки на Елизабет.

Имаха малко приятели, понеже положението на баща й и професията му ги поставяха в ограничен кръг от хора, а и той самият имаше неуместния навик да посочва греховете на социално издигналите се със същата непринуденост, с каквато го правеше сред обикновените хора. Той също така вследствие своите ексцентрични и егалитаристки разбирания не се смущаваше да поставя себе си и дъщеря си в положения, изглеждащи необичайни в очите на другите. Още от времето, когато започна самостоятелно да ходи, Елизабет винаги ходеше с него, припкаше с колосаните си полички, подскачаше от паве на паве, панделката на престилката й красиво вързана отзад, периферията на шапчицата й срещу слънце красиво извита, със симетрично и точно вързани под брадичката й връзки, сграбчила малката си чантичка, докато баща й с лъснатите си черни ботуши вървеше с бавна сигурна стъпка, така както преследваше греха в живота, с подшит, изгладен и изчеткан с любов черен костюм, с трептяща от белота якичка, а бледото му лице — опънато и набраздено от годините, лошото здраве и грижата за човечеството; бледосините му очи замрежено гледаха наоколо и виждаха това, което бе невидимо за другите.

Понякога те отиваха в Правителствения дом да поставят въпрос за някои от мизерстващите в града, а измъченият чиновник мигаше и въздишаше, обяснявайки колко трудно било да се заобиколят правителствените разпоредби, за да се удовлетвори желанието Господне, докато баща й говореше с мекия си отчетлив и точен оксфордски акцент. Те ходеха и в сиропиталището и докато баща й четеше молитвата, момчетата я гледаха изпод вежди. Посещаваха и домовете на болни. Много често това беше малка, сбутана мръсна къща, пренебрегвана от другите свещеници, но в която баща й коленичеше до леглото и се молеше мълчаливо и настоятелно, докато семейството стоеше наоколо, а Елизабет стърчеше пред леглото с наведена глава и хванати под брадичката ръце. Понякога те отиваха и в по-богати къщи и много по-рядко в най-хубавите такива в града. При тези случаи майка й категорично и практично я беше инструктирала, че ако някак си някой мушнеше в джобчето или в чантичката й паричка, тя непременно трябваше да съобщи това на баща си, както и ако й дадяха грижливо увита пастичка, да я вземе внимателно, да я пази да не се натроши и обезателно да я донесе вкъщи за вечеря.

Когато вървяха по улиците, хората ги поздравяваха — мъжете докосваха шапките си, а жените леко се покланяха. Често се спираха, защото баща й започваше да говори по някакъв въпрос с тях. Понякога това касаеше болен, понякога се налагаше кратка и на момента съчинена молитва за благодарност, която спираше нормалното движение по улицата, защото баща й си затваряше очите и се молеше с придобити от дълга практика апломб и абсолютно откъсване от света, докато обектът на молитвата, почервенял от притеснение, пристъпваше от крак на крак, мяташе притеснени погледи изпод вежди, а минаващите търговци, механици и тръгнали на пазар хора нагласяваха и стъпките си, и държанието си към малката церемония, покрай която те минаваха. Друг път баща й спираше някой успял да се изплъзне от него по някакъв въпрос правителствен чиновник, който в дадения момент биваше принуден да направи кисела усмивка и да кимне в съгласие, обещавайки, че ще направи нещо по въпроса. Тя и баща й влизаха в магазини, където търговците внимателно, но твърдо бяха заставени да изпратят храна или друго нещо на някое бедно семейство. Разходките им из града включваха всичките улици, включително и тези, в които якичката на свещеника и присъствието на малкото безупречно облечено момиченце предизвикваха шокова вълна, която ги предшестваше. Баща й спираше пред обществените сгради и разговаряше с групички моряци, хамали и калфи, които почтително накланяха чела и поглеждаха наоколо в алкохолна конфузия. Понякога те попадаха в район, в който след избухнал ръкопашен бой или намушкване с нож, баща й влизаше в слабо осветен вонящ дом и се молеше над мъж, който кървеше и стенеше на мръсния под или проснат по гръб на една от очуканите маси, молеше се божествена намеса да спре естествения ход на случилото се, докато пристигне бръснарят, а наоколо оглупели пияници вторачено гледаха с отворена уста, докато собственикът на кръчмата се тюхкаше между тях и им хвърляше святкащи предупредителни погледи.

Имаше и други места, в които те влизаха, когато на баща й му казваха, че вътре има болна жена. Тези места бяха лошо осветени, във въздуха се носеше тежката миризма на тамян, която прикриваше по-тежки миризми; разтегнатата зъбеста усмивка на някое женско лице изстиваше и се сменяше с израз на напрегнатост, когато видеше кой бе дошъл. Жената излизаше и те изчакваха, докато в коридорите се чуваше бясно търчане, врати се затръшваха, мъже прескачаха през прозорците. След това се появяваше друга, по-възрастна жена, която ги въвеждаше в стаята. Елизабет стоеше пред леглото с наведена глава и стиснати ръце под брадичката си, а баща й се молеше горещо за здравето на тялото и за изгонването на седемте дявола; благите му сини очи не правеха особена разлика между заболялата или ранена проститутка и най-добрите граждани на града.

Други части от образованието на Елизабет се провеждаха в кабинета на баща й в скромната им къща в края на „Харогейт стрийт“. Там свещеникът се преобразяваше в учител и преподаваше с тежест, а Елизабет седеше на един твърд стол край малка масичка до прозореца и се мъчеше да възприеме лавината от история, география и философия. Малките й пръсти усвояваха трудната задача на краснописа. Тя научи изкуството да подостря възможно най-тънко пачето перо и лекичко да пише с него, без то да се износва ненужно. Пръстите й бяха изцапани с мастило от упражненията по краснопис и тя изпълваше листата от двете страни.

А тя наистина се учеше. От ехо на неговите проповеди, тя стана писача, който сложи на книга мислите му, за да бъдат запазени за бъдеща употреба, и с изминаването на годините тя все по-малко оставаше ученичката и се превръщаше все повече в последовател и спътник на баща си, предизвиквайки безкрайното му удоволствие със своите критични оценки и предложения.

Тя имаше широки познанства. В черковните си дейности влизаше в контакт със свои връстници от двата пола; канеха я на журове и приеми и други подобни, и така тя прекоси младежките си години. В нея бяха смесени чертите на майка й и на баща й: блестящите сини очи и розовият тен дължеше на майка си, а високата тънка фигура и деликатните благороднически черти — на баща си. Тя беше по-привлекателна от повечето момичета, но нейното възпитание й беше втълпило едно ранно за възрастта й достойнство, което видимо не беше популярно сред връстниците й. Общо взето, в Австралия имаше недостиг на жени, но не и в Сидней и Парамата. Поддържаха се тесни семейни връзки с Англия, по правило синовете биваха изпращани да получат образованието си там, а младите момичета с положение в Сидней и Парамата се съревноваваха с тези в Англия. По отношение на перспективите за женитба Елизабет беше в по-неизгодно положение от другите момичета. Семейството й беше бедно и тя беше без зестра. И докато социалният контакт със семейството й беше въпрос на политика, по-тесни връзки не бяха желателни поради ексцентричното пренебрежение, което баща й проявяваше по отношение на класовите различия. Младите мъже се увличаха по Елизабет, но бащите и майките им се противопоставяха. Елизабет приближаваше двадесетте и гледаше на това положение с пълна невъзмутимост, уверена и щастлива в живота си.

Достопочтеният Уилоуби имаше за свое хоби градинарството. Липсата на пари за семена и растения често принуждаваше и него, и Елизабет да се ровичкат в общинската мера в квартал Батери или в ливадите около Форт Макуайри да търсят растения и да ги присаждат в градината си. Веднъж, когато бяха излезли на мерата, те намериха малко пиперково дърво и решиха да го изкопаят и пренесат вкъщи. На баща й му прилоша от усилията при копаенето и възрастта му. Помогна им един мъж, който пресичаше мерата между пазара за животни и входа откъм "Джордж стрийт". Той беше тих, добре сложен, на четиридесет и нещо години, облечен в обикновени, но здрави, макар и не съвсем чисти работни дрехи. Не говореше много, но беше с уверени маниери. Имаше нещо безлично във външното му поведение, но той беше умел и ефикасен и бързо овладя положението — завърза корените на дървото, постави го на рамо и подложи другото си на баща й да се облегне. Елизабет ги последва.

Късно следобед на следващия ден той дойде в къщата им, носеше провиснал вълнен костюм и чиста, но измачкана риза. Брадата и мустаците му бяха подстригани, а ботушите му — лъснати. Беше метнал на рамото си овчи бут, увит в платнище. Остави бута в кухнята при майката на Елизабет, която беше поразена от вида на прясното месо, съблече палтото си, нави ръкавите си и излезе в задната градина да засади дървото. Докато вечерята се приготви, дървото беше засадено и той се върна с баща й, изми си ръцете, облече сакото си, вечеря с тях и си отиде.

Франк Къмингс се занимаваше с овцевъдство. Притежаваше малка ферма с няколкостотин овце на няколко мили от Сидней. Беше син на свободен заселник, единия от трима братя. Един от тях беше Джордж Къмингс, фактор в градската търговия и също ерген — положение, което изглежда задоволяваше много мъже от работническата и дребната търговска класа. По-големият му брат Каин преди години беше съден за убийство и пратен в наказателната колония на Земята Ван Даймен. Оттам той успял да избяга, след което веднъж се мярнал в околностите на залива Филип, изчезнал и вече никой нищо не чул за него. Франк Къмингс бе известно време наемен работник, преди да успее да прогресира до такава степен, че да притежава известен брой овце. През по-голямата част от живота си обаче биваше сполетяван от дребни неудачи и напредъкът му беше бавен и колеблив.

От отношението на майка й към Къмингс Елизабет разбра, че самата тя е причината, поради която той идваше в къщата. Разликата в годините им беше по-голяма от обикновената за техния кръг, въпреки че това често се срещаше в работническата и търговската класа. Франк се държеше почти с безразличие към нея и насочваше вниманието си към баща й. Последният прие присъствието на Франк благосклонно, както би приел губернатора или притежателя на публичен дом. Той намираше Къмингс за интересен. Те разговаряха за овце, за фермерство и други подобни неща, но той нито прие, нито го отхвърли като ухажор на Елизабет, а по-скоро го прие с готовност като гост. Никой не попита Елизабет, но тя така и нямаше никакво намерение да се омъжва за него. Гледаше на брака общо взето с резерви и считаше, че Къмингс е много стар за нея, и че освен това притежава някои неприемливи за нея черти. Беше необразован, без маниери, безразличието му към нея се сблъскваше с гордостта й и малката доза суета, която други мъже бяха създали у нея. Освен това той пиеше и тя подозираше, че тихите му маниери криеха някакви тъмни, скрити дълбини на личността му. Майката на Елизабет го приемаше, защото съпругът й го приемаше, а Франк често носеше много практични подаръци: пушен бекон, торба брашно или захар, овчи бут или голяма връзка агнешки котлети, и ги поднасяше тъй рязко открито, че всякаква пресметливост губеше смисъла си, а това правеше тези му дарове по-малко смущаващи и неприемливи, отколкото подарък, оставен пред вратата.

В разстояние на няколко седмици той често идваше, като че ли да огледа положението, както направи, когато на баща й му стана лошо на мерата. Някои млади мъже, които посещаваха Елизабет, внезапно спряха да идват, а Къмингс започна да идва два пъти в седмицата. Пристигаше в неделя и ги придружаваше за църковната служба, след това се появяваше отново в сряда и вечеряше с тях. За случайния наблюдател това изглеждаше като че ли Франк посещава баща й и е приятел на семейството; Елизабет свикна с присъствието му както баща й и майка й. След като тази практика се възприе и стана рутинна, това задоволи Къмингс и той като че ли влезе в ролята на овчаря, наблюдаващ стадото в очакване на приплода за сезона, или на котката, наблюдаваща мишата дупка.

Слабите дробове на баща й го бяха довели в Австралия и обикновено горещите и сухи лета и меки зими му действаха благотворно. Той беше достигнал възраст, която се считаше за значителна за повечето здрави хора, и жена му, въпреки че беше сравнително по-млада и от здраво потекло, беше започнала да чувства възрастта си. Всъщност, болестта на баща й не беше изчезнала, тя само беше притихнала и се проявяваше чрез розовите петна по бузите му, временни пристъпи на задух, спазми при кашлица и податливост към заболявания на дихателните органи през зимата. Елизабет и майка й познаваха тези симптоми и следяха за първия признак на появата им. Бяха си изработили ефикасен начин да го лекуват с вендузи и разтривки; слагаха го веднага на легло и се заемаха с него, още преди заболяването да се е развило напълно.

Нямаше нищо неочаквано и необичайно, когато една вечер той започна да кашля и се появи лека пресипналост в гласа му, защото с Елизабет бяха прекарали повечето време от деня на мерата и времето изведнъж беше застудяло. Когато свършиха с вечерята, Елизабет му приготви вендузите и гореща вода за инхалации, докато майка й изми чиниите и прибра масата. След това за него се погрижи майка й, а Елизабет счука билки, от които да се приготви лекарството за следващата сутрин. Но на сутринта той почина.

Елизабет беше изтръпнала от шока. Главният център на живота й изведнъж беше изчезнал и главата й се завъртя, когато тя се опита да си даде сметка за загубата. Майка й беше разбита, защото беше лишена от смисъла на своето съществуване. Елизабет отиде при ректора на църквата на "Джордж стрийт", който се върна с нея да разговаря с майка й и осигури един помощник-пастор да им помогне. Баща й бе починал във вторник, а в сряда дойде Къмингс. Той отиде обратно до фермата си, уреди някой да се грижи за овцете, после отново се върна и остана при тях.

На погребението дойдоха много от гражданите на Сидней, представители на различните вероизповедания, губернатора и старшите му служители и стотици познати. При опелото и погребението Къмингс стоеше назад и когато приятели откараха вкъщи Елизабет и майка й с файтон, той ги последва пеш. Майка й отиде в стаята си, а Елизабет седна в гостната със зачервени от плач очи и объркано от натрупаните чувства съзнание. Къмингс нацепи дърва и запали огъня в кухнята да направи чай. Сетне поговори с приятелите, които бяха останали, и ги изпрати, когато те си тръгнаха. Дойдоха други приятели и донесоха храна; и тях Къмингс посрещна на вратата, прие даровете и им благодари. Когато настъпи нощта Елизабет се прибра в стаята си, а Къмингс угаси свещите, заключи вратите и заспа на пода в гостната.

На следващия ден Къмингс стъкми огъня в печката, стопли вода за чая и без да обръща внимание на Елизабет тихо вършеше нещата, които трябваше да бъдат направени. Дойде помощник-пасторът и Къмингс поговори с него на стълбите. След това дойдоха и хората, които бяха донесли храната, за да си вземат посудата и Къмингс им я даде. Елизабет сготви супа за майка си, но тя остана недокосната на нощното шкафче. Елизабет обаче хапна малко от нея и изпи чаша чай. След това седна в стаята си, гледайки, без да вижда в книгата на скута си, а сълзите й непрекъснато напираха в очите й. На долния етаж Къмингс ходеше безшумно.

До съботата майка й, унесена в мълчалива скръб, започна да се движи из къщата, като хапваше по малко от това, което Елизабет приготвяше. Къмингс все още беше там; вършеше различни къщни работи, по някой път изчезваше из улиците за час-два, за да купи нещо необходимо, или за да си свърши някоя своя работа. В неделя той ги заведе на църква и се върна вкъщи заедно с тях. Следобеда отиде да провери овцете си и се завърна преди здрач.

В понеделник Къмингс заговори с Елизабет за сватба. Това беше един от редките случаи, когато я бе заговарял и това някак си я изненада. Подходът му по въпроса беше като към нещо, което е било предварително решено. За момент тя остана като вцепенена, но след това се осъзна и твърдо му каза, че няма никакво намерение да се омъжи за него. Тогава той отиде в стаята на майка й и я доведе долу. Елизабет разбра, че вече беше разисквал въпроса с нея и майка й е съгласна. Тя даже беше писала на семейството си в Англия какво се бе случило и имаше изгледи през следващите няколко месеца да получат финансова помощ, но положението им в момента беше критично. Нямаха никакви спестявания, никакъв доход и Къмингс се беше съгласил да ги подпомага, ако Елизабет се омъжи за него. Къмингс не бе отхвърлен като кандидат от баща й, а това в ума на майка й беше най-важното. Атмосферата на скръб в къщата отчасти изчезна в конфликта, при който Елизабет бурно се опълчи срещу майка си и Къмингс в продължение на два дни. Тогава именно Елизабет видя за първи път острието в характера на Къмингс. Майка й отиде при епископа и го доведе вкъщи, за да разговаря с Елизабет, и той й каза, че баща й щял да бъде разочарован от нейното неподчинение. Последваха още разправии и най-накрая Елизабет отстъпи. В църквата, съгласно канона, трикратно обявиха имената им за предстоящия брак.

Траурният период не позволи да се прави пищна сватба, а и Елизабет не искаше такава. Присъстваха минимален брой свидетели, заедно с майка й и братът на Къмингс — Джордж. След сватбата те се върнаха у дома за кратка и неловка закуска. Къмингс беше оставил волската си кола пред къщата и натовари на нея нещата, които Елизабет беше опаковала. Елизабет се качи на колата и те потеглиха в мълчание.

Късно следобед пристигнаха в имението на Къмингс — двеста акра изпасана от овцете хълмиста местност, в долния край на която се виеше реката Джордж. Една пътека, утъпкана от каруцата му, свързваше коларския път с къщата, която представляваше малка сбутана постройка с небоядисани тарби, по които се виждаха парчета от кора от дърво, заменили местата, където тарбите бяха изгнили или изпадали. Към нея имаше няколко дървени навеси, а зад нея — малък клозет. В града имаше мухи и комари, но полъхът, който идваше от океанския залив, не им даваше да бъдат кой знае каква напаст през зимата, затова сега за Елизабет ятата от мухи и комари, които се събраха около нея, докато волската кола се тръскаше насам-натам по неравния път, бяха неприятна изненада. Прилоша й от глад, почувства, че й се повръща от непрекъснатото клатене на колата, а студеният вятър, който духаше над хълмистата местност и разклащаше щръкналата кафява трева, я караше да трепери неудържимо. Къмингс слезе от каруцата, отвори портала и вкара воловете и каруцата, след това затвори портала, качи се обратно на седалката и те тръгнаха по пътеката през полето към къщата. Откакто си размениха венчалния обет в църквата, той не я беше погледнал, нито й беше проговорил.

До вратата на къщата водеха две поддаващи се стъпала, вратата заяждаше в пода, когато той я избута с рамо и внесе вътре част от нещата й. Къщата имаше две стаи. В предната имаше огнище пълно с пепел, маса за игра на карти и два стола до стената, груба дървена полица над масата, на която стояха чиниите и кухненските прибори. Подът беше покрит със спечена кал и овчи тор, мръсни дрехи висяха от куки по стените, по чиниите на масата имаше отдавна засъхнали остатъци от храна. В задната стая до едната стена имаше грубо сковано легло, покрито с мръсни чували вместо одеяла, и единственото друго нещо в помещението беше полицата до отсрещната стена с натрупани отгоре й мръсни дрехи.

Той внесе всичките й неща от колата, нареди ги покрай стената в предната стая, след това излезе и откачи воловете и ги пусна на свобода. Тя бавно и замаяно мина от едната стая в другата. Не й изглеждаше това да е жилище за хора. Свали палтото си и се огледа къде да го закачи. Когато той се върна, взе палтото от ръцете й, окачи го на една кука, след което я поведе в другата стая. Отначало, когато той започна да разкопчава роклята й, тя не разбра за какво става въпрос, а после я обзе паника. Опита се да се освободи от него, но той я държеше без усилие и спокойно продължи да я разкопчава. Тя започна да пищи и да се мята като луда, но той невъзмутимо я прихвана още по-здраво. Разсъблече я, вдигна я, обърна я и, като я държеше първо с едната, а след това с другата си ръка, изхлузи бельото й, след което я натисна върху мръсните чували на леглото, качи се и той на него, разкопча панталоните си и ги свлече надолу.

Тя имаше съвсем мъглява представа как тия неща се правят и обезумя от страх, когато той разтвори бедрата й, клекна между тях и започна да се натиска в нея. Натискът се превърна в болка и тя се сви при допира с него. Той започна да я псува да стои мирно и защипа нежната й кожа от вътрешната страна на бедрата й. Това щипене се превърна за нея в мъчение, по-силно от страданието от проникващия я натиск. Тя се опита да лежи спокойно. В един момент изпита прорязваща болка, той с все сила сграбчи бедрата й, падна върху нея и започна бързо да се движи. Това продължи само един миг, след което той шумно изохка и така силно впи пръстите си в бедрата й, че тя изплака. След това той слезе от нея и стана от леглото.

Тръгна към вратата, водеща към другата стая, издърпа нагоре панталоните си, натика в тях ризата си и се закопча. Тя беше зашеметена от случилото се, но най-важното за нея беше голотата й и тя се опита да се прикрие, като се присегна за дрехите си и се изправи на леглото. От вратата той се обърна.

— Слушай, ще стоиш както си и няма да мърдаш! Отивам при стадото и като се върна ще го повторим; тъй че искам да те заваря в същото това положение. В Сидней ти беше копелдашка пасторска щерка и си виреше английския нос пред мен, но сега си ми жена и вече няма да можеш да го правиш, проклето поми.

13.

Рязката промяна в живота й бе травмирала Елизабет и дни наред тя се движеше напълно объркана, мъчеше се да му угоди, докато той я псуваше, завличаше я в задната стая два-три пъти на ден и я поваляше на леглото. Тя си изгори ръцете с тиганите и пламъците на огнището, опитвайки се да готви, гърбът я болеше ужасно от носенето на вода от реката, миенето на пода и прането на дрехи, кожата на ръцете й се смъкна от силния содакаустиков сапун. Мухите и комарите непрекъснато я измъчваха, от полето в къщата се промъкваха змии и мишки, стените гъмжаха от насекоми. Сърбеше я от ухапванията им, бедрата й от вътрешната страна бяха посинели, защото той я щипеше, когато в леглото тя несъзнателно се дърпаше от него, прилошаваше й от лошата храна. Той я нагрубяваше, понякога я караше да ходи гола за наказание, и когато се връщаше от седмичните си пътувания до Сидней, винаги беше пиян.

След това някак си нещата се понаредиха. Липсваше й църквата, но намираше успокоение в молитвеника си, Библията и ежедневните молитви, които я издигаха над заобикалящата я среда и периодично й позволяваха да си отдъхва. Тя свикна с мухите и комарите до такава степен, че ги разпъждаше с ръка, без даже да го осъзнава. Започна да не обръща внимание и на мръсотията. Ръцете и мускулите й заякнаха и трудът вече не я изморяваше толкова много. Неговите желания се състояха в това да яде три пъти на ден, тя да му се подчинява и да бъде незабавно готова за секс в момента, в който му се приискаше. Започна да приема факта, че тя физически е по-слаба от него и че издръжливостта й не може да се сравнява с неговата, и когато донякъде свикнаха един с друг, той по-малко я нагрубяваше, а и по-малко й обръщаше внимание.

Шест седмици след като я бе довел в имението си, при едно от ежеседмичните си посещения в Сидней, той я взе със себе си да види майка си, докато той се занимаваше със своите работи. Елизабет откровено разказа на майка си за условията, при които живееше и които бяха резултат от нейното настояване, но майка й не показа някакво съчувствие. Къмингс беше изнесъл няколко от мебелите от къщата й и ги беше продал, той се грижеше за нея по свой начин и тя не искаше да има никакви неприятности с него. Майката бе случила извънредно много с брака си, а положението, в което Елизабет бе попаднала, не бе по-различно от онова, за което семейството й я бе възпитало да очаква. Тя обясни на Елизабет, че закъснелите ергени обикновено били трудни съпрузи в началото и я посъветва да бъде търпелива и послушна. Елизабет едва сдържа подтика си да й отвърне с някоя от думите, които беше научила от Къмингс, но се почувства засрамена от тази мисъл. Къмингс се върна с каруцата; очите му бяха помътнели и лъхаше силно на ром. Под седалката си имаше шише, от което непрекъснато пиеше. Когато каруцата пое по една от главните улици, те се разминаха с един файтон, натъпкан с половин дузина млади мъже и жени, които Елизабет познаваше от журовете и църковните събирания. Те изглеждаха много чисти, свежи, щастливи и безгрижни. Тя извърна лицето си, за да не я видят, но те изглежда, че въобще не забелязаха каруцата.

Имението беше заградено с плет, подрязан и укрепен с колци. Понякога някоя крава или вол, откъснали се от чуждо стадо, пробиваха дупка в плета, а понякога силните ветрове го разпръскваха настрани, но той все пак изпълняваше предназначението си да не дава на овцете да се пръскат навън. Въпреки това овцете трябваше да бъдат наблюдавани да не се измъкнат през дупките или да не се втурнат и да се изпотъпчат, ако нещо ги уплашеше. Къмингс обичаше да ги групира за няколко дни в една част от имението, за да позволи на изпасаните пасища да се възстановят, доколкото е възможно. В миналото, когато му се налагаше да отсъства, откарваше стадото в едно съседно имение, чийто собственик имаше голямо момче, което наглеждаше овцете срещу няколко гроша. Няколко месеца след сватбата им той започна да показва на Елизабет как да направлява кучетата и стадото, за да може да ги наглежда, когато той самият отиваше в Сидней. Това щеше да му спестява пари.

Кучетата бяха три. Нито едно от тях не знаеше що е човешка ласка, и когато Елизабет се опитваше да ги погали, те отвръщаха с подозрително ръмжене. Едно от тях беше кучка, която щеше да ражда. Започна да я храни допълнително, за да може да я подсили. Постепенно спечели доверието на кучката и от време на време, когато я потупваше, тя й отвръщаше също с нежност. Когато се окучи, Елизабет й направи постелка от слама и вълна под един от ъглите на къщата и кучката й позволяваше да гали паленцата. Къмингс не им обръщаше никакво внимание, освен да ги ритне, ако му пречеха при влизане и излизане от къщата. Но една сутрин, когато се канеше да отива в Сидней, той прояви за първи път интерес към тях. Петте кученца бяха почти по на три месеца, силни и здрави от добрата храна на Елизабет. Той ги огледа, събра ги и ги закара при стадото в подножието на хълма. Елизабет гледаше от вратата, озадачена, но разбра, че той искаше да провери как те реагират на овцете. Той се върна с две от кученцата и ги постави в каруцата. Останалите три не бяха издържали изпита. Той хвана всяко от тях за задните крака и им разби главите в ъгъла на къщата, сетне захвърли телцата им надолу по хълма. След това се качи в каруцата и замина. Елизабет излезе да наблюдава стадото, докато каруцата се отдалечаваше. Когато се опита да погали кучката, тя я ухапа по ръката.

Част от мястото зад къщата от едната страна на клозета беше превърната в зеленчукова градина и когато пролетта приближи, Къмингс извади от навеса ръждясали, очукани градински сечива, донесе и тези от къщата в Сидней и каза на Елизабет да прекопае земята и да я подготви за садене. Той помагаше по малко, но повечето време тя работеше сама. Теренът беше много каменист и до този момент не беше прекопаван както трябва. Работата беше много тежка и отегчителна. Имаше нещо иронично в това, че някои от сечивата, с които тя работеше, беше използвала още като дете да окопава цветята в къщата си в Сидней. Когато свърши да прекопава, трябваше да мъкне вода от реката в подножието на хълма, за да напоява семената.

Собствениците на две съседни имения бяха женени и една от жените дойде да посети Елизабет, докато тя копаеше в градината. Жената изглеждаше около четиридесет или малко повече, рано състарена от трудностите, тежката физическа работа, лошата храна и грубите обноски на мъжа й. Тя беше неука, износена и повехнала. Носеше в ръце шестмесечно бебе и малко момченце на година и половина. Двете деца ревяха жално без сълзи и хълцаха монотонно. Самотата тежеше на Елизабет, но чувството на удоволствие и благодарност, което изпита при посещението на тази жена, бе туширано от факта, че тя се оказа много любопитна и голяма клюкарка. А и жената изглеждаше изненадана от Елизабет и с подозрение се отнесе към маниерите и говора й. Но и двете имаха нещо общо. Автоматически и без думи и на двете стана ясно, че посещението и работата не би трябвало да си противоречат. Затова жената остави децата до прекопаната земя, взе мотика и направи няколко приятелски копки, докато си говореха. После каза, че не можела да остане повече от няколко минути, затова си прибра децата и си тръгна, поканвайки Елизабет да я посети при удобен случай, когато може.

Няколко дни по-късно дойде и другата жена. Тя изглеждаше почти както първата и посещението мина по същия начин. Няколко седмици след това, когато Къмингс беше отишъл в Сидней и Елизабет гледаше овцете, двете жени дойдоха заедно. Тези посещения нарушиха монотонността на битуването й, но в същото време бяха тягостни. Съпрузите и на двете жени не се различаваха много от Къмингс и затова в посещенията им имаше някаква нотка на потайност за тях, като че ли те очакваха да бъдат наказани, ако ги правеха често, или ако това им пречеше на работата. И двете бяха възприели мрачно положението си, и двете си имаха тайни начини да си го връщат на мъжете си. В съседство на техните имения имаше други, притежания на ергени, които те посещаваха, когато мъжете им бяха в Сидней.

Те така се различаваха от Елизабет, че между тях не можеше да има други контакти, освен по най-повърхностни неща, но те представляваха звук и движение в един мрачен и безнадежден свят, в чиято необятна пустош имаше много малко човешки същества. Тя не ги разбираше и те не й се доверяваха, но продължаваха да я посещават от време на време. Едната научи Елизабет как да накисва дрехите в силния сапун, преди да ги пере, за да пази ръцете си, а другата й показа как да си направи дървена кобилица, за да носи водата от реката по-безболезнено. А от своя страна Елизабет се молеше за тях.

Шест месеца след сватбата на Елизабет и Къмингс, майка и получи от баща си пари за билети за нея и за Елизабет да се върнат в Англия. Майка й купи билет само за себе си, а част от остатъка от парите даде на Къмингс като закъсняла зестра. Тя също му даде къщата и остатъка от покъщнината. Изглежда, че Къмингс очакваше нещо подобно, защото това му създаде изключително добро настроение и даже го накара да каже на Елизабет, че ще я закара в Сидней да изпрати майка си.

Елизабет никога не беше имала много дрехи, а малкото, с които се ожени, бързо се бяха износили от тежката работа в имението. Тя изпра и позакърпи най-хубавата си рокля, но даже и след това не можа да я докара на нивото, което баща й изискваше за поява пред хора. Роклята беше от тъмносиньо хасе, но силното търкане във вряла вода, за да излезе мръсотията и мазните петна, я бяха превърнали в калносива. На лактите й имаше кръпки и отпред на гърдите на няколко места трябваше да бъде пришита, което не можеше да се прикрие, докато яката, маншетите и краищата на полата бяха се разнищили. Тя се опита да пришие най-пострадалите места, свърши й се конеца, отказа се от това и я окачи на една от куките.

Момчето, което се грижеше за овцете, се беше разболяло и като че ли Елизабет нямаше да може да отиде в Сидней да изпрати майка си. Но в последния момент Къмингс намери заместник. Това му струваше повече и забави отпътуването им. Къмингс стана раздразнителен и неспокоен, започна да й крещи да се качва в каруцата, свирепо започна да бие с камшик воловете и да ги псува през целия път до Сидней. Когато стигнаха до къщата, майка й беше вече тръгнала. Къмингс остана в къщата, а Елизабет забърза по улицата, след това по широкия булевард, който водеше към пристанището.

Лекият вятър донесе силният познат мирис на море и смола по булеварда. Гора от мачти стърчеше нагоре с безброй напречни греди и окачени на тях въжета и свити платна, което им придаваше страховит вид. Отдалече изглеждаха като грамадна заплетена маса, която с приближаването й се оформи в отделни кораби. По кейовете се движеха хора, но на един от тях, между балите, сандъците и варелите, се беше събрала цяла тълпа. На акостиралия до кея кораб имаше голямо оживление на палубата. Елизабет притича нагоре по надлеза и се озова на кея. Започна да си пробива път сред викащите и махащи хора, търсейки майка си сред притисналите се в перилата на кораба пасажери. Корабната стълба беше прибрана, по мачтите се катереха моряци, над хорската глъч се разнасяха команди от кораба и тя със свито сърце разбра, че е много закъсняла и няма да може да говори с майка си. Отново плъзна поглед по протежение на перилата на кораба. Пасажерите се сбутваха един в друг, махаха, жестикулираха и се движеха като побъркани, но майка й не беше сред тях. Елизабет се намръщи, изправи се на пръсти и протегна врат, за да огледа дали някой от другите кораби не тръгва. Около тях обаче не се виждаше някаква особена дейност и затова тя отново насочи вниманието си към кораба пред нея.

И тогава я видя. Беше погледнала на няколко пъти към нея, без да я разпознае. За първи път виждаше майка си с червило на устните, руж по бузите и с оризова пудра по лицето. Дрехите й бяха крещящо ярки, скъпи, съвсем различни по стил от това, което носеше преди. Беше облечена в късо светлосиво ленено сако, обшито по края в розово, розова сатенена рокля с бели дантели от двете страни на корсета и широкопола розова шапка с огромно розово перо, което се развяваше назад. От седмици не бе виждала майка си, но промяната от онова, което беше майка й в жената, която сега виждаше, нямаше нищо общо с времето, освен ако вечността можеше да бъде измерена с календар. Майка й като че ли я видя в същия момент, усмихна се и й махна. Даже позата и жестовете й изглеждаха различни. Елизабет вдигна ръка и махна в отговор. Майка й каза нещо на стоящия до нея мъж, посочи към Елизабет и мъжът погледна Елизабет, усмихна се и махна заедно с майка й. Изтръпнала, Елизабет също продължи да размахва длан.

Гларуси кръжаха над главите, елегантно се спускаха надолу и надаваха писъци. Корабът се отдели от кея, въжетата затракаха по макарите и виковете и махането на ръце между хората на кея и пасажерите на кораба се засилиха. От една от мачтите се плъзна надолу едно корабно платно, вятърът го изду с плясък, който отекна по доковете. Корабът ускори хода си, клатушкайки се по вълните в залива, още едно платно се развя и той започна да се отдалечава. Елизабет почувства, че шевът на роклята под дясната й мишница започва да се пука, свали ръката си и продължи да маха с лявата. На кораба се развяха още платна и моряците, които се движеха по мачтите, се превърнаха в малки фигурки с отдалечаването на кораба. Той започна да пори големите вълни, взе ляв курс за излизане от залива, а струпалите се по перилата пасажери се изгубиха зад кърмата.

Гларусите следваха кораба. Те се виждаха като бели точки, кръжащи във въздуха и един след друг в лупинги се спускаха към мачтите и платната. Докът изведнъж утихна след виковете и възбудата, хората тихо заговориха помежду си и започнаха да се изтеглят през надлеза покрай пристанището. Лекият вятър се усили, разбърка косата на Елизабет, тя вдигна ръце да я прибере и да стегна панделката си, като придържаше ниско десния си лакът, за да не се види разпрания под мишницата й шев. Огледа се и видя две жени, с които малко се познаваше, и двете на нейна възраст и дъщери на правителствени служители. Те бяха придружени от двама добре облечени мъже, които тя не си спомняше да е виждала преди. Жените бяха привлекателни с ярките си рокли и широкополи шапки. Елизабет изведнъж се почувства уязвима в овехтялата си рокля, без шапка и ръкавици. Една от тях я гледаше и Елизабет се усмихна и й махна. Жената се обърна с гръб, каза нещо на другата и четиримата тръгнаха към надлеза. Другата жена през рамо хвърли поглед върху Елизабет, после отвърна очи.

Елизабет пак погледна към кораба. Беше се придвижил надясно, навлязъл бе в изхода на залива, развял бе всичките си платна, оставяйки зад себе си бяла пяна, докато пореше вълните, идващи от открито море. В далечината пасажерите на палубата изглеждаха като малки цветни точки. Тя не успя да различи розова точка сред тях, но вдигна ръка и махна за последно сбогом.

Пред къщата на баща й една каруца потегляше натоварена догоре с дюшеци, юргани, одеяла, чаршафи и други спални принадлежности, привързани с въжета. Обемистите дюшеци изглеждаха като безформени животни, опитващи се да се освободят от въжетата при подскачането на каруцата по паветата. В друга каруца Къмингс и някакъв мъж товареха кухненската посуда. Когато Елизабет пристигна, двамата прибираха последните неща от кухнята. Тя мина през отворената външна врата, огледа гостната и влезе в кабинета на баща си. Къщата изглеждаше като нещо, което тя никога не бе виждала — напълно чужда и непозната. Кабинетът беше в безпорядък и празен. Полиците, по които по-рано имаше книги, сега бяха също празни. Мебелите бяха разместени и на пода имаше струпани книги. Чекмеджетата бяха издърпани и зееха; нямаше и следа от бащините й писания. Университетът в Итън ги беше поискал и най-вероятно епископът ги беше пакетирал и изпратил. Тя започна да рови из книгите, за да си отбере тези, които щеше да вземе.

Къмингс се спря на вратата на кабинета, погледна я начумерено и подозрително, и отмина. В ъгъла имаше обкован с желязо скрин, в който държаха книжа. Сега той бе празен и тя го извлече навън и го качи на каруцата. След това донесе книгите и ги сложи вътре. Единственото друго нещо, което искаше, беше китайският сервиз "Уеджууд", подарен на родителите й като сватбен подарък от някакъв роднина на баща й. Тя потърси в къщата сандък, в който да прибере сервиза. Намери два сандъка от тежко дърво и слама. Сандъците щяха да станат прекалено тежки, ако в тях поставеше порцелановия сервиз. Затова тя събра малко слама в единия, дотътри го до каруцата и го натовари на нея. Пренесе сервиза и го опакова със сламата в сандъка. Къмингс и другият мъж бяха свършили с кухненската посуда и стояха до каруцата, говореха и пиеха от едно шише. Къмингс я погледна няколко пъти, докато тя изнасяше сервиза от къщата. Той като че ли не бе доволен от това, което тя правеше, но не каза нищо.

По улицата се появи друга каруца и спря пред къщата. Къмингс и новодошлият с нея влязоха вътре, а каруцата с кухненските принадлежности потегли. Къмингс и новодошлият започнаха да товарят маси, столове и друга мебел в каруцата. Елизабет сложи останалата част от сервиза в другия сандък, покри го с дебел пласт слама, постави капака, след това седна на седалката и зачака мъжете да свършат с товаренето на мебелите. Мъжът даде на Къмингс някакви пари и си тръгна, а Къмингс заключи къщата и се качи на каруцата.

Късно следобед пристигнаха в имението. Къмингс остави каруцата пред къщата и отиде да търси овцете. Елизабет извади книгите от скрина и сервиза от сандъка, придърпа ги в къщата, след това донесе книгите и сервиза, отново ги положи вътре и натика скрина и сандъка под леглото, където нямаше да се виждат. Къмингс се върна от овцете, качи се на каруцата и замина нанякъде. Върна се след два дни, след като беше продал къщата и останалото в нея имущество.

Той купи още овце, но Елизабет не видя нищо друго от парите. Дребните суми, с които той купуваше чай, брашно, сол и захар, не се увеличиха. И двамата продължиха да живеят с овнешко и месения хляб, от време на време малко свинско или говеждо и със зеленчуците, отглеждани в лехата зад къщата. Дрехите на Елизабет продължиха да се износват, ставаха на парцали и обувките й почти се разкапваха на краката й, но когато тя споменаваше за това на Къмингс, той или я изглеждаше свирепо и с мълчаливо предупреждение, или отправяше някаква жлъчна приказка за нуждата тя да свикнела с промененото си положение в живота.

Едно писмо до нея от братовчед на баща й се бе премятало от чиновник на чиновник и бе залежало дълго време сред непотърсените в канцеларията на губернатора писма. След това един служител беше разпознал името и го беше изпратил в канцеларията на епископа. Там един помощник на епископа направил съответните разпитвания, установил местонахождението на Елизабет и така един млад свещеник, който бе изпратен по някаква работа извън Сидней, бе натоварен да й го предаде. Той беше млад мъж от добро семейство, наскоро завършил богословския факултет в Кингс Коледж и току-що пристигнал от Англия. Той не беше много добре запознат с условията на живот на работническата класа в Англия или в колониите. Но трактатите и проповедите на бащата на Елизабет, писани и произнасяни по различно време на кариерата му, бяха включвани в учебния процес в Кингс Коледж и така младият свещеник знаеше името Уилоуби. Писмото, което той носеше, беше от добър район в Лондон, от един адвокат на име Уилоуби. Когато младият свещеник дойде, Къмингс беше в Сидней и Елизабет разпределяше времето си между гледане на овцете и носене на вода от реката, за да полива градинката зад къщата. А когато най-сетне тя успя да убеди свещеника, че той наистина е намерил адресанта на писмото, последният не намираше думи от ужас.

Епископът погледна с известна снизходителност на младежкия идеализъм и липса на опит спрямо суровостите на живота на младия свещеник, но въпреки това имаше достатъчно основание за загриженост. На следващия ден той изпрати помощника си в имението на Къмингс, който свари Елизабет да носи вода за пране, докато Къмингс седеше и наблюдаваше овцете. Помощникът беше нетърпелив и амбициозен човек, но стигнал до задънена улица в колониалната канцелария под юрисдикцията на назадничав и немощен епископ, който сега го бе изпратил напразно, както той си мислеше, само защото някакъв млад истерик се беше разбеснял. На всичко отгоре той лично познаваше добре бащата на Елизабет и се беше отнасял към него със смесица от забавление и презрение. Но той почувства силно възхищение от мълчаливата издръжливост на Елизабет, още повече че знаеше, че епископът й бе повлиял и дори я бе насилил за този брак. Затова у него се появи задоволство от очакваната конфронтация с епископа, когато щеше да му разправи в каква посока са се развили нещата. Той намери отдушник за неуспехите си в лицето на Къмингс, на когото тегли едно жестоко конско и го остави да трепери пред заплахата, че ще бъде призован в съда.

Така Къмингс рязко бе изправен пред факта, че се е оженил в съсловие, където съществуват минимални стандарти за сносно отношение, издръжка и грижи. Той беше вбесен, но същевременно и безпомощен. Целият му арсенал от оръжия срещу Елизабет беше употребен в обикновена безсмислена жестокост, а тя толкова беше свикнала на псувните и крясъците му, че те не й правеха впечатление. Въздържаше се да я бие, защото се страхуваше от помощника на епископа. На следващото си отиване в Сидней той я взе със себе си да й купи обувки, плат за рокли и други необходими неща, като през цялото време псуваше и се караше на висок глас с търговците и часове наред я остави да седи в каруцата, докато той се забавляваше в един публичен дом.

Писмото от въпросния Стивън Уилоуби споменаваше, че майка й се била омъжила отново. Един чичо бил умрял и завещал петдесет гвинеи на баща й. Поради повторното си омъжване майка й била изгубила правото да получи парите и наследник останала Елизабет. В писмото имаше закъснели съболезнования за смъртта на баща й, която причинила такава голяма загуба на духовенството и на човечеството като цяло. Елизабет също така се умоляваше да потвърди получаването на писмото, както и да съобщи името на банката, в която би желала да й преведат сумата. Авторът на писмото й предлагаше да му пише по въпроси, по които той би могъл да й помогне, а също така да му съобщи за всякакви необходими й неща, които тя не би могла да си достави в Австралия, а той би могъл да й изпрати.

За нея това бе светъл лъч от един свят извън тъмната и ужасна дупка на отчаяние, в която тя живееше, връзка с живота зад задушаващите я стени на дрипавата мизерия, която я обграждаше. Тонът на приятелска сърдечност болезнено й напомни, че имаше хора, които бяха движени не от себелюбие, жестокост и животински страсти и че въпросът, повдигнат в писмото, беше доказателство за това, че съществуваха неща, надхвърлящи мрачната и убийствена рутина на ежедневното съществувание, в което тя бе изпаднала. Писмото задоволи у нея една нужда, по-необходима от обувките и дрехите, и я остави с такова удовлетворение, че я правеше безчувствена към жестокостите на Къмингс.

Обещаните петдесет гвинеи определено накараха Къмингс да се съгласи да се купят мастило, хартия и други принадлежности за писане. Тя седна на грубо скованата маса с половин дузина бели листа, фино подострено паче перо, а той кръжеше около нея и я гледаше подозрително със своята неграмотност, вторачваше се в буквите и редовете, като че ли се опитваше да намери в тях някакъв универсален ключ, който да му разгадае значението им. Ръцете й бяха покрити с мазоли, пръстите й бяха вдървени от физическия труд, а месеците, които бяха изминали от времето, когато тя прецизно и без никакви усилия нижеше буквите, сега изглеждаха като години. Тя започна бавно и внимателно да съставя изреченията, първо на ум, и след това да изписва буквите с онзи фин, паяжино-мрежест краснопис, на който я беше научил баща й. След няколко изречения всичко й се върна в съзнанието и тя започна да пише с придобитата си лекота, като че ли седеше в кабинета на баща си. На писмото отговори в същия тон, благодари му за усилията и за предложението да й помогне, но поради все още съществуващи у нея остатъци от чувство на гордост, се въздържа даже да намекне за условията, в които беше изпаднала. Използва канцеларията на епископа за свой адрес, като обясни, че земите на съпруга й са доста отдалечени от Сидней, че пощенската служба е бавна и на нея не може да се разчита. Приключи писмото, като повтори благодарностите и сърдечните пожелания.

С приближаването на есента започна да захладява, и през март Къмингс закара овцете за стригане. Дни наред беше в лошо настроение, защото пазарът с овчата вълна беше изпаднал в една от честите си кризи и за вълната си той бе получил много малка цена, по-малко от необходимото, за да изкарат зимата заедно с Елизабет. Той се сърдеше и я псуваше, защото бил пръснал много пари по нея, и стана още по-голям скъперник по отношение на храната. Но Елизабет имаше нови зимни обувки.

В началото на зимата тя получи ново писмо от Стивън Уилоуби, в което имаше банков чек за 52 гвинеи, 12 шилинга и 6 пенса — сумата от наследството й плюс седем процента лихва за периода, в който адвокатът бе държал парите в банката до деня, в който й ги бе прехвърлил. Писмото беше също толкова дълго, колкото и първото и засягаше много повече теми, отколкото е нормално за писмо на адвокат при случай като този. Той коментираше по въпросите на Австралия и вълнената индустрия и предаваше новини за други членове на семейството, за които тя бе чувала от баща си. Писмото му изискваше учтив отговор. Къмингс се опъна да похарчи седемнадесет шилинга и шест пенса за писмо до Англия, докато Елизабет не подхвърли, че в бъдеще би могло да се очакват и други такива наследства; и едва тогава той сърдито се съгласи.

До пролетта петдесет и двете гвинеи отдавна се бяха стопили и те вече живееха с парите, които Къмингс бе докарал от продажбата на къщата в Сидней и мебелите. Трябваше да се направи задължителна вноска по рентата върху земята. Един от воловете умря и Къмингс трябваше да купи друг. Той ограничи пътуванията си до Сидней веднъж на две или три седмици и в продължение на много дни те ядяха само овнешко, преди да узреят зеленчуците в градината. Допълнителните овце, които Къмингс беше закупил, също намалиха парите от продажбата на къщата. А и сезонът беше необичайно сух и смали пашата до такава степен, че стана трудно да се изхранят всичките му овце. Поради тази причина му се наложи да плати, за да могат част от овцете му да пасат на друго място през лятото. Междувременно Елизабет с мъка се справяше с оскъдните количества храна и се надяваше, че през есента цената на овчата вълна ще бъде добра.

Но цената на вълната остана ниска и приплодът от овцете беше по-малък от предишната есен. Все още имаха малко пари от продажбата на къщата, но едва ли щяха да им стигнат за още една лоша година. Няколко от съседните овцегледачи с малки земи и стада и със съвсем ниски печалби започнаха да ги продават, като се надяваха да имат повече щастие в златотърсачеството или като се присъединят към групите от пътуващи овчари и миньори, които кръстосваха между различните ферми в Големите простори. Даже Къмингс обмисляше такъв вариант за самия себе си. Елизабет обмисли положението си в случай, че Къмингс я напуснеше, и реши, че ще помоли епископът да й помогне да стане учителка или гувернантка, или прислужничка, ако се наложеше.

Един ден Къмингс се зададе забързан от Сидней и докато налагаше с камшик потните и изтощени волове, й викна да остави овцете и да отиде в къщата. Той беше отишъл на пазара да продаде половин дузина овце за няколко шилинга и се бе отбил в една кръчма. Там бе срещнал един човек, който предвождал голям конвой от фургони, каращи вълна от една крупна ферма в Големите простори. Главният овцевъд на фермата бил напуснал преди известно време и собственикът търсел заместник.

Фермата беше добре известна — една от най-големите в Нови Южен Уелс. Къмингс слабо се познаваше със собственика. Той беше значително по-стар от Къмингс, син на една жена, която в миналото бе работила за бащата на Къмингс и той смяташе, че има някаква възможност тази връзка да му бъде от полза. Парите сигурно щяха да бъдат добри, а веднъж установил се в Големите простори, той би могъл да получи възможност да купи или да се установи на друго място със собствени стада.

Елизабет му написа писмото, в което наблегна на опита му като собственик на малка ферма със стада, и вплете деликатни намеци въз основа на спомените на Къмингс за жената, която бе работила за баща му. Къмингс се върна веднага в Сидней с писмото и го даде на водача на конвоя фургони да го занесе на собственика, когато се завърнат с провизии във фермата.

През следващите няколко дни Къмингс беше весел, разговорлив и непрекъснато говореше за възможността да получи новата служба. Но минаха седмици и нещата си се върнаха постарому. Зимата беше много сурова и когато му се наложи да купи нов чифт обувки за Елизабет, той жестоко изпсува и й напомни, че ако отидат в Големите простори, ще бъдат далеч от надзираващото око на заместника на епископа. Мрачните зимни дни се редяха един след друг и някои от овцете започнаха да се разболяват и умират. Къмингс още повече се озлоби, започна да псува собственика на фермата, да прави обидни намеци за майка му, и обвиняваше Елизабет, че е написала нещо повече в писмото, отколкото той й бе казал.

Но в един студен сив ден, когато беше отишъл в Сидней, той неочаквано рано се прибра и се затича към реката, където Елизабет чупеше леда, за да вади вода. В ръката си държеше писмо и нетърпеливо изчака, докато тя го отвори с безчувствените си посинели пръсти и му го прочете. Писмото беше кратко, с разкривен лош почерк и без граматически препинателни знаци и главни букви. Съдържанието му касаеше единствено главния въпрос. Къмингс го викаха да отиде колкото се може по-бързо и да говори със собственика за заемане длъжността главен овцевъд във фермата Уайамба.

14.

Те продадоха овцете и имението, купиха фургон и чифт коне и даже им останаха немалко пари, а новият собственик им позволи да останат в къщата, докато приключат с всичките си работи. Къмингс купи в Сидней нещата, които им бяха нужни и които нямаше да може да се намерят в Големите простори. При едно от пътуванията си в Сидней той се опита да продаде скрина с книгите и сандъка с порцелановия сервиз на Елизабет. Но това не бяха стоки, които се продаваха добре на пазара, а и ниските цени на вълната караха хората да се въздържат от покупки, така че никой не пожела да ги купи. Той ги върна, като мърмореше и псуваше, че щели да му заемат много място във фургона.

Много несемейни мъже пътуваха сами в Големите простори, но се смяташе за изключително опасно да пътуваш с жена, без да си в група. Забавиха се, докато той намери такава група и през цялото време натякваше на Елизабет, че му е в тежест. След това той намери водача, който трябваше да закара пет хиляди овце във фермата Уайамба. Уточниха подробностите и една сутрин рано тръгнаха и се засякоха с водача и неговите хора в Камден, едно сравнително голямо селище в района на Нипеан.

Преходът между живота в имението и пътуването във фургона беше почти толкова голям, колкото преходът, когато се омъжи за Къмингс. В имението поне имаше дни, когато Къмингс отсъстваше и това й даваше периоди на отдих. Но във фургона Къмингс беше постоянно с нея и почти през цялото време тя беше заобиколена от неуки и недодялани мъже.

Животът й се превърна в непрекъснат кошмар, който тя изтърпяваше ден за ден. Душните дни се редуваха с мразовити нощи и тя от време на време се разболяваше. Но търпеше.

Пътят представляваше серия от отсечки, направени от хората, които пътуваха между съседните ферми. През първите седмици посоката непрекъснато се менеше, защото групата пътуваше от едно имение до друго. Понякога спираха да пренощуват и собственикът на имението или някой от овцевъдите му идваха при огъня и разговаряха с водача и хората му, зажаднели за нови лица и новини от външния свят. На няколко места, където спряха, имаше и жена и собственикът я довеждаше, когато чуеше, че Елизабет е в групата. Жените бяха почти жалки в самотата си. Те и все по-рядко се срещаха с изминаването на всяка миля.

Първите ферми бяха добре уредени и явно бе, че съществуваха от много години. Много от тях имаха големи, удобни къщи, с вид като че ли няколко поколения са минали през тях. Широки градини бяха заградени със здрави огради. Наоколо се виждаха пилета и котки. Това бяха домове, а не подслони, с лехи с цветя и летни столове и маси под широките корони на дърветата. Оградите за овцете бяха потъмнели и добре улегнали с времето, като на места дървото беше по-светло, там, където са били извършвани поправки. Оградената земя беше изчистена от храстите. Първите ферми изглеждаха огромни площи в сравнение с имението на река Джордж, но след това те станаха още по-големи и пътят се превърна в права линия, водеща на запад. Колкото по-големи ставаха фермите, толкова повече местността изглеждаше отдалечена и ненаселена, виждаха се широки тревни площи, ниски скални хълмове и дълбоки гори. На някои места кората на дърветата беше обелена, за да изсъхнат и станат годни за сеч. Мъртвите вече дървета стърчаха като бели призраци скелети с разперени пръсти към небето, и по клоните им се събираха ята вторачени гарги.

Около някои от фермите имаше малки селища на аборигени — колиби, скупчени около брега на някоя река или сред дърветата близо до къщите и кошарите. Съотношението между аборигените и хората със смесена кръв, от една страна, и белите хора, от друга, изглеждаше на пръв поглед същото, както в Сидней. Аборигените приличаха много на тези, които Елизабет бе виждала в Сидней. Постепенно обаче започнаха да се появяват все повече и повече аборигени; много от тях явно живееха, независимо от фермите и отглежданите в тях стада. Числото на хората със смесена кръв се увеличаваше, повечето от тях бяха или овцевъди, или вършеха друга работа по фермите. А видът на аборигените говореше, че влиянието на цивилизацията над тях е нищожно — те ходеха насам-натам едва облечени в някакви парцали или дори напълно голи.

После пасбищата станаха по-обширни и прекосяването на всяко от тях отнемаше няколко дни. Много от къщите бяха по-малки, направени от небоядисано дърво; имаха вид на незавършени, но нахални в своето право да съществуват в тази враждебна среда. Теренът стана по-безводен, горещината — по-плътна, мухите и комарите — по-кръвожадни. С течение на седмиците Елизабет, изтръпнала, вършеше нещата, които се изискваха от нея, като в унес. Като че ли беше попаднала в клопката на затворен кръг, какъвто бе животът около нея, в който тя участваше, без съзнателно да иска това, като осъдена до безкрайност да продължава в рамките на тази мъчителна рутина. От друга страна, на нея не й се искаше това да свърши. След всичко изтърпяно едно евентуално по-голямо разочарование в края на пътуването, щеше да се окаже непосилно за нея.

И затова с потрес осъзна, че са вече в пределите на владението Уайамба. Една нощ, докато тя лежеше на дъските във фургона, намирайки се в онова вцепенение, което й служеше като щит, пазещ разсъдъка й от застрашаващата го околна среда, един от мъжете отвън каза нещо, което рязко я върна към действителността. Те вече бяха пристигнали в земите на фермата, и то най-малко преди два дни. Това беше окончателният срив. След усилията и трудностите на пътуването може би тяхното пристигане трябваше да стане по някакъв друг начин, а не с продължаване на ежедневната рутина. Бяха пристигнали, а тя даже не бе и разбрала това. Опита се да отдели онова, което видя през последния ден, от спомените за видяното през предишните дни. Но в ума й всичко беше едно и също. На следващия ден тя се огледа наоколо с повече интерес, но видя само обикновена гъста трева, по която на туфи растяха ниски храсти, простиращи се във всички посоки до хоризонта. Ако имаше нещо в тази огромна шир, което я отличаваше от земята, която бяха прекосили, то не беше видно.

На следващата нощ мъжете говориха за това, че скоро ще стигнат до ново заграждение. И наистина, на следващия ден около обяд стигнаха до нова ограда от три водоравно поставени пръти, която се губеше в далечината от двете страни и изглеждаше като нещо, което разсичаше земята на две. На едно място прътите бяха свалени и оттам те влязоха, спряха за обед и след това продължиха. Оградата изчезна в маранята на горещината зад тях, а отпред им се опъна отново безкрайна шир. Бездушните горещи часове на следобеда отминаха и парещото слънце започна да се спуска на запад. Дългата колона овце най-накрая се сви на кръг и фургоните спряха.

Предния ден бяха заклали една овца и сега готвачът измъкна вмирисаната, кървава, напластена с мухи торба с трупа на овцата, окачи го на едната страна на фургона и започна да кладе огън. Елизабет започна да меси хляба. Барабанящ грохот на копита проникна през унеса й и тя погледна през рамо. Водачът препускаше на кон от стадото към фургоните, а съпругът й подтичваше насам, след като бе изкарал конете им да пасат заедно с другите. Готвачът се обърна към задния край на фургона, поколеба се за миг, прикри очите си с ръка и погледна в далечината пред фургона. След това извади отнякъде един нож, върна се към задната част и се загледа напред с любопитство. Елизабет изтръска брашното от ръцете си, пристъпи към ъгъла на фургона и се вгледа. Приближаваше се конник в тръс; ездач и кон се движеха като едно цяло и с такова темпо, с което бързо се изминаваха мили. Всички, с които се бяха разминали по пътя си, бяха без коне и в по-малко изолирани райони, така че това вероятно беше някой, който работеше във фермата. У Елизабет се събуди любопитството, но обикновено странниците погрешно тълкуваха това. Ричардсън и съпругът й се приближаваха към фургоните. Съпругът й неколкократно я беше предупреждавал да не привлича вниманието към себе си. Тя се дръпна зад фургона и започна да разбърква брашното с една ръка, докато с другата наливаше вода.

Шумът от конските копита откъм предницата на фургона стана по-силен, и с приближаването си намали темпото. В същото време пристигна и водачът. Когато конят му мина покрай задната част на фургона, тя видя на лицето му широка усмивка за поздрав.

— Добре ли си, Ричардсън?

Елизабет замръзна от изненада, когато водачът отговори с весел и игрив тон. Гласът, който тя бе чула, беше звънтящ контраалт, глас на жена.

— Да, сега вече съм добре. А ти добре ли си, Шийла?

— Бива ме. Колко овце изгуби?

— Не повече от двайсет. Искаш ли да хвърлиш един поглед?

— Достатъчно добре виждам оттук, точно колкото ми трябва. Виждам каква окаяна сбирщина са!

— Сбирщина? — възкликна водача и в гласа му прозвуча отбранителна нотка. — Знаеш какъв дяволски дълъг път са били!

— Да не би да ги водиш от Китай? Всъщност, това е без значение. Дойдох да ти кажа да не отиваш на юг от пътя. На три мили южно оттук има голямо стадо овце, пазено само от двама новаци. Ако стадата се смесят, ще стане лошо.

— Ясно, ще държим курс на север. Ще бъдеш ли вкъщи, когато пристигнем?

— Не, трябва да дам някои напътствия на двамата новаци и това ще отнеме известно време. Колин ще ви посрещне, ще преброи овцете и ще ви даде парите.

— Добре, чакам да си пипна паричките… — Гласът на водача заглъхна, когато откъм задната част на фургона, дишайки тежко, дотърча Къмингс.

— Това е Къмингс, новият ви човек.

— О, така ли? Бяхме ви отписали вече, Къмингс.

— Трудно намерих пътуващи насам — отвърна той, като продължаваше да диша тежко.

— Да, така е. По това време на годината няма много пътуващи насам. Виж се с Колин, той ще говори с тебе и ще те срещне с баща ми.

— Значи ме наемате, така ли?

— Не мен трябва да питаш. В Уайамба аз се занимавам само с овцете и толкоз. Колин и баща ми се занимават с наемането на хора. На мен и хич не ми се занимава с това. Те все още не са турили никого на тази длъжност или поне не бяха още го сторили преди три дни, когато тръгнах.

Къмингс изсумтя недоволно и на Елизабет изведнъж й прималя от страх. Писмото от фермата не беше изрично обещало длъжността, но съдържаше силен намек, че Къмингс ще бъде нает заради квалификацията си, която тя беше собственоръчно описала. Той беше останал повече от доволен от това, което се казваше в писмото от фермата, а и Елизабет бе приела, че неговото тълкуване е правилно. Но какво щеше да се случи, ако те не бяха изтълкували нещата както трябва? Ако той не бъде нает, щяха да се окажат в невъзможно положение. Гласът на жената беше резервиран и рязък, когато отговори на Къмингс, даже повече, отколкото при разговора с водача. Това беше глас надменен, нетърпелив, със силния акцент на хората от Големите простори. Това не можеше да се нарече дружелюбно приветствие за добре дошли. Водачът попита нещо друго за овцете и Шийла отговори със същия хладен тон, в който се долавяше подкана за слагане край на разговора; отпрати го към брат си Колин. Елизабет почувства внезапна вълна на безпомощен яд, изстърга тестото от ръцете си в края на тенджерата и се приближи към ъгъла на фургона.

Жената и Ричардсън бяха на конете един срещу друг оттатък огъня, готвачът беше до огъня и ги гледаше, а Къмингс стоеше до конете. Ричардсън я покани да остане да хапне с тях, но тя тръсна главата си в категоричен отказ, дръпна юздите и започна да обръща коня си. Погледна наоколо и изведнъж се спря, когато видя Елизабет; дръпна юздите на коня си, той вирна глава и удари о земята с предните си крака.

Отдалече Елизабет лесно можеше да я сбърка с мъж, понеже тя носеше прашна широкопола овчарска шапка, избелели и смачкани блуза и панталон и тежки ботуши. А и поради ръста й; беше висока почти колкото Ричардсън и изглеждаше като мъж над среден ръст. Но от близко не можеше да има никаква грешка: тя беше изключително висока жена, но все пак определено жена, прекалено стройна и фина в тялото, за да бъде сгрешена с мъж. Раменете й гърбът й бяха прави, обаче криеха загатващата женска мекота и в тях липсваше напълно даже и намек за мъжка мускулатура. Ризата и панталонът й бяха широки и безформени, но отпред блузата й издаваше пълнотата на женската гръд. А кръстът й и стройният ханш показваха, че панталонът не беше скроен по нейната мярка. Голямата изгоряла от слънцето ръка държеше навития камшик с лекотата на дългата практика, но пръстите бяха дълги и грациозни, ако и малко загрубели.

Аборигенската кръв не се бе отразила на ръста й — огромен за абориген, нито на чертите на лицето й. Носът беше класически британски, дълъг и тънък, тя имаше и характерната за англичаните къса горна устна. Но аборигенското у нея ясно личеше в тена й. Периферията на шапката закриваше лицето й, тя явно прекарваше повечето време на слънце, но това лице имаше гладка кожа с цвят на орех, прекалено тъмна за бял човек, и устните й бяха със същия цвят. Косата й беше твърда и черна, прихваната свободно на плитка отзад, която висеше изпод шапката, оставяйки няколко неприбрани косъма да висят над ушите й. Очите й бяха искрящи и плътно черни. Беше поразяващо красива!

Гласът й звучеше неприятно, но след като човек я видеше, разбираше, че той е всъщност в някаква хармония с останалата част от нея. Елизабет си спомни пристигането на съпругата на новия губернатор, една изключително налагаща се жена, за което тя бе споменала на баща си, а той й бе отговорил, че ако не се била оказала такава, всички щели да бъдат разочаровани. И ако и тази му забележка да беше присъща на неговия сдържан и понякога изненадващо сух хумор, в случая тя беше точна. Отличителни черти, които взети поотделно, са неприятни, стават по-приемливи и даже очаквани, когато са съставна част от едно цяло, съответстващо на дадени обстоятелства. У Шийла Гарити имаше нещо царствено с правилната тънка линия на устата й и почти войнствено издадената напред брадичка, което показваше премного гордост и самочувствие. Изненадващо щеше да бъде, ако не беше така. Огромните земи на семейството й се простираха във всички посоки и на такива огромни разстояния, че на човек му спираше дъхът, а стадата им не можеха да се преброят. Смесеният брак, който й бе дал тъмния тен, от една страна, и деликатно изваяните черти, от друга беше смесил също във вените й земята и овцете. Тя беше принцеса в това земевладение на семейството й, където нещата се правеха така, както то кажеше.

Докато изражението й беше затворено, големите й черни очи бяха открити и търсещи, в тях прозираше любопитството. Те блестяха с проникваща светлина, в която беше трудно да се гледа, но която едновременно с това беше извънредно приятна. Елизабет изведнъж почувства настъпилата пълна тишина, тримата мъже се споглеждаха. Тя почувства как по страните й започна да избива руменина. Къмингс се държеше с характерната си непохватност, вторачил тъпо поглед напред, вместо да наруши тишината и да я представи. Елизабет кимна и каза учтиво:

— Добър ден, аз съм Елизабет Къмингс.

Шийла леко повдигна глава и очите й се разшириха. Строгият й и високомерен израз не се промени, освен че отразяваше нещо между изненада и обида. След това тънките й устни се отпуснаха, по лицето й бавно се разля усмивка, докато блестящите й бели зъби блеснаха на фона на тъмния тен на лицето и устните й.

— Гръм да ме удари! Поми!

Тонът й беше по-скоро дружелюбно-шеговит, отколкото топъл и сърдечен. Елизабет почувства, че бузите й пламват и тя широко се усмихна в отговор на бляскавата усмивка на Шийла.

— Не, от Сидней съм.

— О, така ли? — засмя се Шийла. — Не ми придиряй. За мен и такива като мен, щом идваш от изток на източните ми кошари, си английски новоимигрант. Добре ли се чувстваш?

— Да, много добре, благодаря ви. А вие как сте?

— Справям се.

Усмивката й се задържа още за секунда. След това тя като че ли се сети за присъствието на мъжете и лицето й, по стряскащо рязък начин отново доби сериозно изражение. Погледна ги, кимна им и дръпна юздите на коня си и се заотдалечава.

— Довиждане — каза Елизабет.

Шийла отново възпря коня си, обърна глава и погледна Елизабет. После кимна и леко вдигна камшика. Пришпори коня и той хукна в галоп, отнасяйки я в далечината. Елизабет я погледа как язди без никакви усилия, след това погледна мъжете. Позакашля се, за да прочисти гърлото си, и се върна при тенджерите.

— Чухте ли какво каза тази проклета черна курва? — изръмжа ядосано Къмингс. — Не съм бил целия тоз шибан път за оня дето духа, добре да знаете.

— Тя не каза такова нещо — каза Ричардсън. — Тя просто не се бърка в неща, които не я засягат. Това именно каза тя.

— Проклетата обаче знаеше повече, отколкото ми каза и ние двамата го знаем. Но тая черна курва, да я вземат дяволите, не искаше да ми окаже внимание. Ето това е работата. А шибаното й сърце е толкова черно, колкото и шибаната й кожа.

— Може би е така, но само да не те чуе, че го казваш. От десетгодишна държи камшика и може да извади окото на човек от двайсет стъпки разстояние, без да му докосне миглите.

Къмингс изръмжа, без да каже дума и Елизабет чу тежките му стъпки от другата страна на фургона. Той се спря на ъгъла и я погледна вбесен.

— А на всичко отгоре ти ще ми продаваш проклетия си английски фасон, който тука няма да ми свърши никаква работа. Писна ми от тебе и ще скъсам английския ти задник с колана си и ще те зарежа тук, ако по твоя вина не получа тая работа.

Елизабет почувства как лицето й пламна от негодувание и срам, но продължи да гледа в тенджерата и да меси тестото.

— Чу ли ме, кучко такава? — изрева той.

— Да — отговори тя с тих, сдържан тон, като продължаваше да гледа в тенджерата и да меси тестото.

Той пак изръмжа нечленоразделно, извъртя се и ядосано тръгна към конете. Елизабет захапа горната си устна и бързо запремига с очи да сдържи сълзите си. Вече от доста време неговото беснеене и псуване не я бяха изваждали от равновесие и сега тя се зачуди кое така изведнъж я бе направило уязвима.

— Не ми е ясно за какво, по дяволите, той дига пара — измърмори готвачът. — Лично аз бих останал доволен от това, което Шийла каза. Няма никакво основание да я обвинява.

— Но ти не си той, а пък това, което става между него и жена му, си е между тях, освен ако не искаш да се биеш с него заради нея — изкоментира Ричардсън.

— Бих се бил за ром, но не и за жена. Все пак щеше да бъде по-добре за него, ако Шийла го беше харесала, както хареса жена му, все едно дали последната е поми или не.

— А ти бе, за тебе ще бъде по-добре да си гледаш собствената работа.

— Тогава стига си се ебавал и се махай от главата ми! — извика внезапно побеснял готвачът. — Как мога да готвя, като ми се моташ в краката?

— Внимавай как говориш с мен, мръсно копеле! — му изкрещя Ричардсън. — Или ще ти ударя един по шибаната ти глава.

Елизабет се опита да заличи от съзнанието си техните просташки викове и се загледа в лепкавото тесто с нацвъканите по него мухи. Но препирнята им продължи. Най-накрая, след като готвачът избълва страшната си закана да сложи селитра в чая, Ричардсън се махна и тръгна към овцете. Мислите на Елизабет се върнаха към Шийла.

Потънала в унес от душната горещина, тя мислеше за нея и на следващия ден, когато фургонът се клатушкаше по пътя. Мислеше си, че може би Шийла би могла да запълни нуждата й от приятел. Липсата на такъв тя преживяваше като душевна агония, защото тази празнота никога не бе истински запълнена, освен само до известна степен от баща й, докато беше жив. А и Шийла изглежда чувстваше подобна нужда, защото между тях се установи някаква връзка, докато се гледаха една друга. Това бе взаимен отклик на някакво дълбоко и сложно равнище, нещо, което тя никога не бе изпитала преди, една мъждукаща жива искрица на контакт, който беше колкото деликатен, толкова и скъпоценен. А предпазливото търсене на приятелство от страна на Шийла беше колкото патетично, толкова и разбираемо, защото тя, без съмнение, е била поставена в най-груби условия през целия си живот — сурова и жестока среда, която беше изсушила по-фините й импулси, както парещото слънце изсушава соковете в тялото. През целия си живот е била заобиколена от мъже като Ричардсън, Къмингс и останалите, непрекъснато е била обект на техните похотливи желания, защото от красотата й на човек му секваше дъха. А още в младежката си възраст е била подлъгана и върху нея се е стоварил срама да роди извънбрачно дете, ако разбира се е вярно това, което бе казал Ричардсън. Бе я командвал един тираничен баща, който й бе наложил да работи като овцевъд. При всичките тези трудности тя бе запазила едно плахо желание да си има приятелка — импулс, разкриващ чистотата на характера й.

Когато се озоваха при главните кошари, Шийла беше вече там. Наоколо се чувстваше оживление, хората бяха възбудени, че най-сетне са пристигнали, мъже на коне галопираха да посрещнат стадото и през облаците прах, които овцете вдигнаха, юрвайки се напред, Елизабет съзря една обща панорама на имението. Кучета лаеха, скотовъди викаха, камшиците плющяха като гърмежи… Къмингс шибна конете да не изостават от огромната сянка, която фургонът на готвача хвърляше през гъстата мараня от прах. Втурнаха се напред, наоколо се носеха ревове, суматохата достигна връхната си точка и през прахта, през която се носеше фургонът, Елизабет видя очертанията на кошари, сгради, подслони и дървета в далечината. Пред тях фургонът на готвача забави хода си и спря. Къмингс просъска серия псувни, рязко удари с крак спирачката и задърпа юздите да спре конете.

Те бяха близо до портала, през който бяха преминали овцете, и когато полъхът започна да отвява облаците прах, Елизабет можа да се огледа наоколо. Мъжете се движеха около фургоните, конете им пръхтяха и бяха потънали в пяна, а те се смееха и викаха. Шийла стоеше малко по-навътре, изправена на стремената и леко се наведе към един мъж, като размаха камшика си и му изкрещя нещо гневно. Той беше един от по-младите работници на фермата; гледаше я с невинно изражение, докато тя беснееше. Врявата и бъркотията бяха толкова големи, че Елизабет не можа да чуе какво казва Шийла, но кънтящият й глас се извиси над шума и прозвуча тирада от груби изрази за някакво провинение на мъжа. Тя му обърна гръб, дръпна юздите, изгледа го още веднъж яростно през рамо и подкара коня си към фургоните. И тя, и конят й бяха покрити с дебел слой прах, а ручейчетата пот по страните на лицето й бяха оставили тъмни линии, през които се виждаше кожата й.

Ричардсън придърпа коня си отстрани на фургона, приближи се към Шийла, която идваше насам.

— Мислех, че ще останеш за известно време в крайните кошари, Шийла.

— Трябваше да говоря с Колин, пък и защо изобщо трябва да обяснявам на такива тъпанари като тебе — троснато отвърна тя. — Прекарай хората си от другата страна, за да може да вкараме тия оскорбутени кози през брояча, а след това ще даваш обяснение къде са останалите.

Тя понечи да тръгне, поколеба се и погледна към Къмингс.

— Отидете в къщата, която е отредена за вас. Ей там край рекичката, в съседство с голямата къща. Когато се настаните, отидете в ограждението на овцете и говорете с Колин.

Тя пришпори коня си, плесна го по плешката с камшика и се понесе покрай кошарите към друг портал. Ричардсън се огледа намръщено и я последва. Фургонът на готвача се отдели от кошарите и тръгна към едно дълго тясно здание на отсрещната страна. Къмингс пусна спирачката, тръсна юздите и техният фургон затрополя към струпаните дървета и къщи от другата страна на широкото празно място утъпкана земя зад кошарите.

— Ако получа тази шибана длъжност, няма да играя по гайдата на тая мръсна черна курва, това да знаеш!

Тези думи бяха произнесени с ниско ръмжене, по-скоро като отдушник на киселото му негодувание, — отколкото като нещо, предназначено към Елизабет. Тя избърса прахта от очите си, погледна го и благоволи да направи една от редките си забележки към него, като погледна встрани.

— Тя едва ли щеше да ни каже да се нанесем в къщата, ако длъжността не е вече твоя, нали?

Това просто и логично заключение не му бе влязло в главата. Той я погледна замислено и намръщено, след това кимна и отмести погледа си, вече със смекчено изражение на лицето си. Устните й се свиха в отвращение, когато го погледна отново с крайчеца на окото си. След това се замисли над поведението на Шийла. Тя даваше вид на много студена и индиферентна — нито за секунда не я беше погледнала и явно беше ядосана от нещо. Но пък явно се беше върнала да говори с брат си и когато те пристигнаха, изведнъж се оказа, че Къмингс е получил длъжността главен овцевъд и вече нямаше да има нужда да говори с двамата Гарити относно наемането му.

15.

Едно критично око щеше да установи, че къщите на фермата Уайамба бяха разположени по-близо до овцете, отколкото бе необходимо — кошарите отстояха на по-малко от двеста ярда, направо пред верандите, но дори и най-взискателният вкус не можеше да намери нещо друго да придиря. Фермата беше като оазис. Трите къщи стояха покрай реката с широки тревни площи помежду тях и пътя. Над тях бяха надвиснали масивни стари евкалипти и гъсти бледозелени пиперкови дървета, които правеха дълбока хладна сянка, освежавана от влажността на реката и мириса на растителността. Птици прехвърчаха между дърветата — миниатюрни сипки и врабчета, разкошни дългоопашати и дългоклюнести папагали, във въздуха имаше непрекъснато движение и се чуваха техните бодри звуци.

Къщите бяха повдигнати на колове и под тях на хладина щъкаха пилета. Ниско окосени площи, широки почти петдесет стъпки, отделяха къщите и това бе достатъчно да им осигури уединение, без да ги изолира една от друга. Осем големи дървени резервоара за вода бяха наредени покрай главната къща. Между тях и къщата имаше малко гробище, излъчващо спокойствие и сериозност в дълбоката сянка. Лехи от пълзящи цветя, невенчета и гергини около него бяха изоставени и цветята бяха прорасли като диви. Рози, пълзяща глициния и местни видове асма бяха израснали около резервоарите и къщите и ги правеха да изглеждат хладни, удобни и приканващи.

Къмингс спря фургона пред централната къща, слезе и прекоси откритото пространство към кошарите. Елизабет също слезе, бързо премина по пътеката, водеща до къщата, и хлътна в нея. Тя беше луксозна. Имаше голяма гостна, трапезария, кухня и две обширни спални. Мебелите бяха направени от дърводелец, който познаваше местните ценни дървета. На верандата имаше столове и канапе, в гостната също, но канапето бе покрито с възглавнички от овча кожа, в добавка имаше и ъглови маси с лампи по тях, полици и камина. Трапезарията пък бе обзаведена с маса и четири стола, продълговат шкаф и една допълнителна маса в ъгъла. Двете спални бяха мебелирани с легла, нощни масички и столове. В една от спалните имаше огледало. В кухнята имаше готварска печка, голяма работна маса, стенен шкаф и долап за храна. Задната врата водеше към малък чардак, в който бяха складирани вана, кофи, дъска за търкане на пране. От него по стъпала се слизаше към пътеката, водеща до клозета, поставен на малък баир над реката. Елизабет се разходи из къщата, гледаше нещата и ги пипаше, за да се увери, че това не е сън. Къщата беше прашна, понеже бе необитавана, но спретната, подът беше шлифован с пемза до мътен блясък. Мебелите имаха сатенен блясък. Хладен полъх преминаваше през помещенията. Това надхвърляше най-оптимистичните й очаквания, прекалено бе хубаво за вярване.

Една яка и обикновена на вид жена на около четиридесет и пет, прекоси мястото пред по-малката къща, докато Елизабет се връщаше по пътечката към фургона. Жената беше сдържано дружелюбна, каза, че името й е Беси Маршал и с любопитство изгледа Елизабет, докато тя отговаряше на пожеланията й за добре дошла.

— Елизабет ли? Не те ли наричат Бес или Беси? Заплюла съм си това име тук.

— Не, обикновено ме наричат Елизабет.

— Да, подхожда ти. Така ли те нарича мъжа ти?

— Не си спомням въобще той да се е обърнал към мен с името ми.

— Също като моя — весело се изкиска Беси. — Интересува го само манджата и оная работа в леглото, но би могъл да дели залъка си с надничарите и да ляга с овца — ще му е все едно. Да умра, няма да се сети да ме погребе, докато не се вмириша. Дай да ти помогна да разтовариш фургона.

— Много мило от ваша страна, но не бих желала да ви отвличам от нещата, които имате да вършите.

— Работа колкото щеш, свършване няма. Даже ще има предостатъчно и за други, когато умра. Дай да ти помогна да разтовариш фургона си, да не счупиш нежния си гръбнак. Не че си слабичка, но съм виждала по-якички от теб.

Елизабет се усмихна, кимна и двете тръгнаха към фургона.

— Благодаря ви много, Беси.

— Голяма работа. Между другото, хвърлих поглед на твоя човек, когато той минаваше по двора, и трудно ми беше да позная дали това е баща ти или съпруга ти.

— Той е няколко години по-стар от мен.

— Да, да, ама май доста повечко от няколко. Ще трябва да се поозори, за да те пази от мъжете, да не ми е името Беси, ако не бъде така. Ти си поми, нали?

— Не, от Сидней съм.

— Сидней ли? Изглеждаш ми доста изискана, не че искам да кажа, че не знаеш откъде си. Жената, която последна живя в тази къща, беше от Сидней, но тя даже и на малкия пръст не може да се мери с теб. Казваха се Хобартови. Тук тя напълно откачи. Мъжът й трябваше да я върне обратно, а и той накрая не беше с всичкия си, ако съдя по това, което видях. Него работата го затри, а нея — Големите простори. Надявам се с тебе да не се случи така.

— Свикнах повече или по-малко да живея изолирано, а и това място ми изглежда много приятно за живеене. Сигурна съм, че двете с теб ще станем големи приятелки и ще си ходим на гости. А и Шийла е тук, така че съм сигурна, че времето ще мине приятно.

— О, да, бих искала да сме приятелки. Шийла е хубав човек, но не бих казала, че се държи приятелски. Досега не съм имала много вземане-даване с нея. Ако Голямата степ ти понася, ще си добре. Но и ако мъжът ти се справи с работата. Да бяхте още малко позакъснели, щяха май да предложат службата на мъжа ми. Той обаче ми каза, че щял да откаже, ако му я предложат.

— Сигурна съм, че това е много тежка длъжност.

— На мен не ми се струва тъй, но мъжът ми го е срам да нарежда на другите какво да правят. А и това, което му плащат допълнително, за да им готвя в голямата къща, ни носи достатъчно. На него му е все едно, даже така му е по-лесно. Чакай да видим какво си донесла…

Тя беше извънредно силна жена; без никакво усилие награби в едната си ръка скрина с книгите, а в другата — сандъка със сервиза, бъбрейки, докато Елизабет се мъчеше с друг сандък. Когато свършиха да разтоварват фургона и внесоха нещата в къщата, Елизабет поведе конете, а Беси тръгна да й покаже къде да ги закара с фургона. По време на пътуването Елизабет само бегло бе видяла различните ферми, но Уайамба без съмнение бе най-голямата и най-многообразната. От едната страна на откритото пространство доминираше огромният лабиринт от кошари, а на обратната страна бяха разположени по-малки кошари и навесът за стригане на овцете. Дворът за събиране на овцете беше на известно разстояние отвъд навеса за стригане и представляваше едно огромно заграждение, в което по-голямата част от тревата беше стъпкана, а редом с него имаше друго също така голямо заграждение за едрия рогат добитък и конете. Повечето от сградите бяха разположени между главните кошари и навеса за стригане; това бяха сградите, изпълняващи функции на казарми за овчари, за скотовъди, за приходящи стригачи и миячи, ковачница, складове с различна големина, и къща за готвач, в която се беше настанил готвачът, съпровождащ новодошлите. От едната страна на главните кошари имаше свинарник и отделен запор за едрия добитък, където бяха вкарали две говеда. В съседство с него беше мястото за кланица и навеса за разфасоване и солене на месото. Широкото пространство между два от складовете бе заето от кучкарници. Имаше също и голям двор за кокошки, откъде вероятно бяха се изплъзнали пилетата под къщите.

От къщите тръгваше голяма градина чак до реката и оттам още се разпростираше покрай брега. В нея отглеждаха картофи, домати, зеле, гулия, лук, моркови и други зеленчуци. От другата страна на градината се намираше аборигенско селище. Двама аборигени копаеха в градината, други се движеха около подслоните си, имаше и такива, които прекосяваха празното пространство между подслоните им и къщите и отиваха някъде по задачи или изпълняваха нечии поръчки. Мъже се движеха между зданията и кошарите и от другата страна на главните кошари, където вкарваха овцете, се вдигна голям облак от прах. Мъж на кон прекарваше стадо от петдесетина глави едър добитък през двора за събиране на стадата към оборите, други мъже прихващаха коне в оградения за едрия добитък двор. Наоколо имаше повече хора, отколкото в голямо село, и значително повече движение. Сградите бяха разпръснати върху площ, която беше много по-голяма, отколкото едно село можеше да има. Това беше видим символ на факта, че тук земята беше евтина и собствеността се изчисляваше в стотици хиляди акра.

Покрай ковачницата бяха спрели няколко фургона. Елизабет и новата й приятелка наместиха техния фургон между другите, освободиха конете и ги поведоха към ограждението за едрия добитък. Няколко мъже, които вървяха между сградите се спряха и ги изгледаха любопитно. Един се обърна и тръгна към тях, когато те се връщаха от ограждението. Беше висок и едър, малко над двадесетте, с гъста черна брада и мустаци, на лицето му имаше широка нахална усмивка. Елизабет го погледна, отвърна погледа си, приближи се до Беси и я побутна, за да сменят малко посоката си. Беси сочеше към градината и говореше за трудностите с поровете и зайците, които изяждали зеленчуците. Тя погледна Елизабет, хвърли поглед към приближаващия мъж и въздъхвайки, каза:

— Проклетия му Том Стейпълтън! От тоя копелдак — само неприятности.

— Правете се, че не го виждате — тихо каза Елизабет. Лицето й бе обърнато в обратната посока на идващия мъж и тя подбутваше Беси да завие косо от него. — Та какво казваше?

— Какво казвах ли? За какво говорех? Ах, да…

— Ей вие! — Мъжът се изсмя подигравателно като ги доближи с големи крачки и се спря пред тях. — Накъде сте хукнали, бе? Я да видя тая поми. — Той отново се изсмя, пристъпи на една страна и препречи пътя на Елизабет, която се опита да го заобиколи. — Ей, наистина си заслужавало да я видя! Казаха, че си я бива, и не е лъжа.

— Махай се, мръсна гадино! — сопна се Беси. — Нямаме никакво време за такива като тебе.

— И аз нямам никакво време за тебе, дебела свиньо! — тръснато отвърна Стейпълтън и хвана ръката на Елизабет, която отново се опита да го заобиколи. — Почакай да те видя, англичанке. Това ще ми е достатъчно засега, не се бой.

Елизабет вдигна очи и яростно го погледна, треперейки от гняв.

— Пуснете ръката ми — изсъска тя с негодувание.

Той пусна ръката й, отстъпи назад с израз на престорено учудване, свали шапката си и насмешливо се поклони.

— О, вижте тая грандама! — изграчи той. — Моите извинения, госпожо.

— Тя стои къде по-високо от тебе, кучи сине — изръмжа Беси. — И съвсем не ми и хрумва да я поставям редом с тебе.

С кисела усмивка той погледна Беси, след това Елизабет, нахлупи отново шапката си и си тръгна.

— Ще разбера колко струва, когато аз реша — язвително каза той. — Така да знаете.

Беси тежко въздъхна, поклати глава и погледна след него.

— Ех, съпругът ти много труд ще трябва да хвърли да държи мъжете на разстояние от тебе, Елизабет. А тоя копелдак е най-лошия от тях, само бели прави.

Елизабет прехапа долната си устна и се опита да се овладее. Бе изпълнена с възмущение, от очите й напираха да бликнат сълзи на яд, сърцето й учестено биеше. После почувства, че изведнъж я облива спокойствие, защото мъжът си беше отишъл и тази враждебна, заплашителна сила, с която бе влязла в допир, се бе изпарила; но това спокойствие бе все пак примесено с нещо тягостно, останало да витае във въздуха от заплахата му. Чувстваше ръката си омърсена, като че ли още усещаше допира на неговата тежка и корава длан. Пое си дъх дълбоко и на пресекулки, после изпусна въздуха, кимна с глава, разтри ръката си и двете продължиха пътя си.

— Можем да отидем в склада да си вземеш седмичните дажби; ще ти помогна да ги занесеш вкъщи.

Елизабет се изкашля, за да овладее гласа си и леко поклати глава.

— Не, Беси, благодаря ти. Мисля, че по-добре е да се върна веднага вкъщи и…

— Не, трябва да си вземеш дажбите — прекъсна я твърдо Беси. — Няма да спреш да живееш, понеже има такива мръсници като него, Елизабет. И ако някой друг пак те закачи, ще му навра оназ му работа в задника. Мъжът ти скоро ще ги постави на място.

Елизабет усети, че я облива чувство на благодарност, докато гледаше добродушното, засмяно лице на Беси. Насили се да се усмихне, кимна с глава и двете завиха към продълговатото ниско здание, което Беси беше посочила. Тя отново започна да говори за градината, но Елизабет я слушаше разсеяно и си мислеше какво да каже на съпруга си. Съдейки по минали подобни случаи, реакцията му щеше да бъде съвършено различна от безрезервната подкрепа и помощ, която Беси мислеше, че той ще окаже.

Този инцидент помрачи деня й. Ако не беше той, щедрите дажби, които старият сакат склададжия отмери и преброи, щяха да я хвърлят във възторг, но сега те само леко облекчиха лошото й настроение. Дажбите се състояха от зеленчуци от градината, обилни количества брашно, сол, захар, ориз, сух грах, чай, пипер, къри, солено свинско и говеждо, прясно овнешко, свещи, газ за лампите, сапун и даже яйца, които по принцип бяха рядък деликатес. Беси й помогна да занесе яйцата, после отскочи до вкъщи и й донесе лопата горещи въглища, за да запали огън в печката; чак след това отиде да приготвя вечерята за семейството си и за Гаритови.

Елизабет мечтаеше за баня и чисти дрехи, но страхът, че трябва да разкаже на Къмингс за случката със Стейпълтън, както и неотминалият гняв и недоволство от случилото се бяха убили у нея предчувстваното удоволствие. Сега това се беше превърнало просто в едно от нещата, които й предстояха. Започна да готви вечерята, донесе вода и изпра мръсните дрехи, след това се разсъблече в кухнята и стъпи във ваната да се изкъпе и да си измие косата. Когато свърши с косата си, част от дрехите й вече бяха достатъчно изсъхнали и тя си облече чисто бельо, рокля и довърши готвенето. Докато вечерята стане готова, златистата светлина на късния следобед проникна между листака на дърветата и изпълни къщата. Тя захлупи тенджерите с готовото ядене и започна да чисти къщата.

Когато Къмингс си дойде, веднага стана ясно, че нямаше нужда да му казва каквото и да било. Тя обираше праха в гостната и го погледна с парцал в ръка. Той стоеше на вратата и очите му искряха от ярост. Лявото му око беше подуто, кокалчетата на пръстите му бяха ожулени.

— Още не сме се нанесли и ти почна да ми създаваш ядове — изръмжа гневно той. — Първото шибано нещо, което си направила, е да се покажеш пред мъжете и да ги предизвикваш. Единственото, от което наистина не се нуждая, е да ми създаваш такива шибани бели. Така че, гледай си само работата и стой далеч от мъжете. Разбра ли ме, курво с курво?

— Ако имаш предвид този човек — Стейпълтън, мога да те уверя, че…

— Мани ми се с тези твои англичански приказки! Прави каквото ти казвам, иначе много лошо ти се пише.

— Не зная какво той ти е казал, но не по моя вина се случи това. Опитах се да го избегна, но той ме преследваше.

— Това, което той ми каза, беше достатъчно да го тръшна по гъз, копелето му с копеле. А ти, ако си беше гледала работата вместо като фльорца да се въртиш наоколо, той нямаше да има възможност да те преследва и нямаше да се наложи да се млатя с него.

Предпазливостта я съветваше да си мълчи, но огромната несправедливост разпали гнева й.

— Оправях конете и фургона, което ми се струва, че е повече твоя работа, отколкото моя. Но независимо от това, ако си решил да се биеш с него, вместо да го уволниш за непочтително отношение към съпругата ти, тогава сам себе си трябва да…

— Млък! — изрева той и тръгна към нея със свити юмруци. — Няма да слушам повече твойте глупости! — После, надвесен над нея със свиреп поглед и изкривено от ярост лице, добави: — Ще правиш каквото ти се казва! Аз съм този, който решава какво ще работиш ти и какво аз! И няма да навираш шибания си англичански нос навсякъде. А аз… — Той се поспря, тонът му се промени към подигравателна имитация на произношението й — … не го уволних, — тук се озъби саркастично, наведе се още повече над нея и изкрещя в лицето й, — защото като поемам нова работа, не почвам да изхвърлям хора! А и не ми е работата да казвам кой ще работи тука и кой няма! А сега размърдай си шибания английски задник, донеси ми яденето и ми се разкарай от главата с твойте каши!

Тя настръхна и го погледна в очите за няколко секунди, без да мигне. Ноздрите му се разшириха, лицето му стана кървавочервено, като видя, че тя мълчаливо му се опълчва. От гърлото му излезе приглушен звук, стисна още по-силно юмруци и започна да трепери. Тя бавно се обърна, прекоси трапезарията и влезе в кухнята. Той остана задълго неподвижен и мълчалив, след това изръмжа, втурна се в трапезарията, с рязко движение издърпа един стол от масата и се тръшна на него.

Седеше, подпрял брада на юмрука си, гледаше масата с каменно изражение, докато тя внесе газена лампа, чинии и сребърни прибори. Той започна да гълта като звяр и заговори с басов, ръмжащ глас и пълна уста, когато и тя седна край масата:

— Викат ни в къщата на господин Гарити тази вечер. Защо иска да те види тебе там, не знам, освен ако вече не е чул за това, което си направила и може би иска да ти каже да спреш да се показваш насам-натам, за да не предизвикваш бели. И ако отново покажеш проклетите си англичански маниери, та да ме изложиш, докато сме там, ше те пречукам, когато се върнем.

Тя кимна мълчаливо, гледайки в чинията си и дъвчейки бавно.

— Отговори ми!

Тя преглътна, вдигна очи, впери ги в неговите и каза тихо:

— Много добре. Има чисти дрехи на парапета на чардака. Може би ще ни позволят да влезем в къщата, ако се преоблечеш.

Лицето му отново потъмня от гняв и той стисна ножа и вилицата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, а ръцете му потръпнаха. Тя вторачи поглед в чинията си, сложи хапка в устата си и бавно задъвка. Той изсумтя, изръмжа гърлено и отново се нахвърли с настървение върху храната.

Вече беше се свечерило и влажният въздух от реката беше захладял, когато те тръгнаха по пътеката и после завиха по пътя за къщата на Гаритови. Жуженето на насекомите в тревата се носеше на вълни, жаби крякаха в хор покрай реката и от време на време се чуваше траурният повик на нощна птица. Жълтата светлина на свещите и лампите се виждаше през прозорците на къщите и на няколко от сградите, които бяха пръснати наоколо между кошарите и навеса за стригане. Фермата бе обгърната от атмосфера на спокойствие и топлота.

В меката светлина от предните прозорци и отворената външна врата на къщата на Гаритови се очерта фигурата на мъж, който стоеше на най-горното стъпало в края на верандата. Когато те поеха по пътеката към къщата, той се изправи; силуетът му изглеждаше огромен и висок на фона на светлината зад него.

— Това вие ли сте, Колин?

— Да, настанихте ли се?

— Доста добре. Малко на въздух, така ли?

— Нещо такова. — Той се дръпна встрани, когато те изкачиха стълбите, и погледна Елизабет. — Това трябва да е съпругата ви?

— Да, името й е Елизабет.

Колкото небрежен и повърхностен бе тонът на съпруга й, толкова този на Колин бе учтив, навеждащ пряко на мисълта, че в такива случаи е нужно да има представяне. Той бе изключително висок, изглеждаше спретнат и чист, брадата и мустаците му бяха подрязани късо, косата сресана изцяло назад. В слабата светлина, идваща от вратата, тя успя да види, че чертите на лицето му много наподобяваха тези на Шийла. Това бе един впечатляващо красив мъж.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Къмингс. Как се чувствате, добре ли сте?

— Удоволствието е мое, господин Гарити. Аз съм добре. А вие как сте?

— Благодаря, добре. Моля заповядайте. — Тонът и маниерите му не бяха изгладени, но пък бяха искрени и й напомниха за минали години, когато красиви млади мъже й се усмихваха с възхищение и бързаха да й подават ръка по стълби и да отварят вратите пред нея. Но тя копнееше за такова време и място, където учтивостта е по-скоро начин на живот вместо показ на желание за ухажване, за време и място, където дебелашките подходи на груби мъже са немислими и общественият ред се основава върху спазването на обичаи и традиции вместо върху силата на юмрука. Колин отстъпи назад да даде път на Елизабет да мине пред него и това разколеба готвещият се да влезе пръв Къмингс; така тя първа прекоси верандата, следвана от двамата мъже.

Шийла беше там; изглеждаше доволна и спокойна, крачолите на избелелите й панталони бяха мушнати в ботушите, яката на ризата й бе откопчана, а ръкавите — навити нагоре. Отблизо тя изглеждаше още по-висока, отколкото на кон, почти колкото брат си. Елизабет така много се зарадва, че изгуби контрол върху заученото си учтиво изражение и се усмихна широко и сърдечно; в отговор Шийла засия, тъмните й очи станаха меки и топли, зъбите й заблестяха на светлината на лампите. После тя внезапно отвърна поглед, усмивката й стана по-умерена и под светлината на лампите Елизабет забеляза, че сред черната й и гъста коса тук-там има и леко посивели кичури.

Сбръчканата кожа на майка й беше някак си по-светла, въпреки че в нея ясно личеше чистата аборигенка. Майката имаше тънко телосложение и среден ръст, гръбнакът и раменете й не се бяха превили от тежестта на годините. Носеше прекалено голяма за стройното й тяло и висяща до бедрата мъжка риза, широка безформена дреха, изрязана от някакъв мъжки панталон и наподобяваща пола, и беше боса. Освен това пушеше с голяма лула. Но тези нейни дрехи и лулата някак си не я правеха да изглежда смешна или даже ексцентрична; тя излъчваше увереност, спокойствие и хармонично се вписваше в заобикалящата я среда, а това я поставяше в независимо положение спрямо преценките за благоприличие на друг тип хора. Косата й бе почти изцяло бяла, но много гъста и от същия тип като на Шийла, подстригана късо по мъжки. От средата на набразденото с бръчки чело до някъде над лявото й око минаваше дълбок дълъг белег — изпъкнала по-светла ивица на фона на тъмната й кожа, която ясно говореше за някакво сериозно нараняване преди много години. Но най-впечатляващото у нея бяха очите. Това бяха млади очи, ясни, умни и търсещи, това бяха прозорците на един извънредно буден ум.

Ръста си Шийла и Колин бяха наследили от баща си. Той беше натежал от годините, лицето му бе станало на петна и бе потънало в сложна плетеница от бръчки, устните му пропадаха навътре върху беззъбите венци, кожата на главата му бе придобила лилав оттенък, който лесно се забелязваше изпод редките тънки бели коси. Но си личеше, че в разцвета на силите той е бил огромен мъжага, тъй както огромни бяха земите му. Очите му се бяха превърнали в невиждаща маса от катаракти и той държеше главата си наклонена встрани, за да чува какво става около него, ала възлестата му и прорязана от бръчки ръка, с която държеше лулата, не трепереше; целият му вид излъчваше властен авторитет.

Последва представяне, при което старецът и старицата отговаряха с кимвания и тихо шепнене, а Къмингс с непохватна и преиграна сърдечност. Шийла седна на стола си, Елизабет и Къмингс седнаха на едно канапе, Колин отиде до един от шкафовете и наля разреден с вода ром за баща си, за Къмингс и за себе си, и разредено с вода вино "сангаре" за Шийла и Елизабет. Старата жена не пиеше нищо. Докато поемаше чашата си от Колин, Елизабет го погледна с учтива усмивка и забеляза, че очите му са тъмносини. Беше още по-красив, отколкото й се бе видял отначало.

В началото атмосферата бе натегната, защото Къмингс изглеждаше до болка не на мястото си. След това старецът прояви интерес към семейството на Къмингс, който се разприказва надълго и нашироко за въпросната майка на стареца, приписвайки й ангелски качества и свръхчовешки добродетели, което в никакъв случай не можеше да бъде вярно. Когато суперлативите му се изчерпиха, старецът отново с тих глас и подръпвайки с лулата, втренчил в него невиждащите си очи, попита за семейството на Къмингс. Къмингс разказа за баща си и братята си, единият от които бил избягал от каторга, а другият бил станал важен корабен бизнесмен в Сидней. Старецът слушаше мълчаливо и безизразно и след като Къмингс свърши, се възцари кратка тишина. Колин и Шийла почтително мълчаха. Старецът попита Къмингс за имението му на река Джордж. Това насочи разговора към овце и свързани с тях неща, след което тримата мъже започнаха да разискват въпроси на фермата.

Елизабет слушаше разсеяно и оглеждаше стаята. Беше също толкова голяма колкото гостната в къщата за главния скотовъд, а и мебелировката беше повече или по-малко същата. Цялата къща имаше пуритански вид, по-голяма беше от тази на главния скотовъд, но не и по-луксозна; самите Гаритови се обличаха в прости и здрави дрехи, каквито обикновено ползваха скотовъдите.

В Сидней живееха немалко собственици на овцевъдни ферми, оставени на грижите на надзиратели. Въпреки че не знаеше точно колко са големи именията им, Елизабет беше уверена, че те бяха по-малки от Уайамба. Живеещите в Сидней собственици бяха измежду най-богатите хора там и в Парамата. Техните деца се учеха в Англия, самите те живееха в най-хубавите къщи, движеха се из най-изисканите места и винаги в скъпи модни дрехи и във файтони, теглени от четворка едноцветно подбрани коне.

Но Гаритови бяха различни, като различията между тях и другите бяха много дълбоки. Елизабет неведнъж бе чувала ехидни подмятания, че далеч в Големите простори имало управители на ферми, които били деца със смесена кръв, направени от бял баща собственик, който след това отивал да води благоприличен живот в Сидней или Парамата с бялата си съпруга и децата им. Но този старец бе направил аборигенката своя съпруга и този свой акт той явно никога не бе престъпил. Цялото семейство бе отхвърлило удобствата на големия град, обричайки се на трудния живот върху земите си и това бе техен съзнателен избор. Но това бе и мъдър избор, защото старицата с необичайните си дрехи, босите крака и лулата нямаше да бъде възприета в градската среда на онова ниво, до което богатството им ги издигаше. А и Колин и Шийла нямаше да бъдат възприети. Измежду изтъкнатите фамилии имаше и такива, чието потекло почваше от периода, когато Австралия беше още само бунище, на което се изхвърляха престъпници, и този факт караше хората да си измислят най-различни родословия, но тъй или иначе на видимите признаци на расово смесване се реагираше с особена чувствителност. Така че тях нямаше да ги приемат поради смесената им кръв, липсата на образование и възпитани маниери. Със силните си красиви черти, сини очи и къса брада Колин щеше да изглежда прекалено жив и даже екстравагантен за загрижените за добродетелите на дъщерите си бащи. А Шийла с нейната дива и изпепеляваща красота щеше силно да привлича мъжете, но не и от този тип, какъвто й трябваше.

Но най-вече старецът нямаше да пасва в големия град. Причините за това не биеха толкова на очи, колкото при другите, но наблюдавайки го, Елизабет я обзе твърдо и непоколебимо чувство, че в неговия случай те бяха даже още по-категорични и непреодолими. Това бе свързано с начина, по който той седеше, с грамадните му ботуши, проснати пред невероятно големия стол, построен специално, за да може да побере туловището му, с начина, по който държеше наклонена главата си, със силата на гласа му — мек, а всъщност изпълващ стаята, когато говореше. Сляп, трудно чуващ, с изпопадали зъби, набръчкан от годините, за него не можеше да има друго място, където да се чувства удобно, освен в просторите на земите си.

Да, те бяха различни и с положителност биха били присърце на баща й, ако и техните мотивации да изглеждаха мъгляви за другите. Когато Къмингс се беше кандидатирал за тази длъжност, тя не беше размишлявала дълго доколко той е способен за такава работа, защото й се струваше, че човек, притежавал собствено стадо и имение, би бил напълно годен да упражнява подобна дейност на друго място. Но след като частично беше видяла какво представлява Уайамба, у нея възникнаха силни съмнения. Къмингс не бе интелигентен човек, слабо разбираше хората, а точно такива способности бяха от решаващо значение за един главен скотовъд, предвид големия брой работници и многото разнообразни дейности, извършващи се на територията на Уайамба. Елизабет все още недоумяваше как стана така, че той получи назначението. Когато Шийла ги пресрещна малко преди да пристигнат, тя подчертано не се бе заангажирала относно възможностите за получаване на длъжността. Също така бе заявила, че възнамерява да остане при външните кошари за известно време. Но вместо това се бе върнала във фермата и на водача бе казала, че е дошла, за да говори с Колин. Заключението се налагаше само по себе си, а именно че срещата по пътя към външните кошари и необичайното удовлетворяващо чувство за близък афинитет между тях двете я беше мотивирало да препусне назад и да поиска от Колин, вероятно и от баща си, да наемат Къмингс.

Елизабет се усети, че разсеяно бе гледала Шийла, докато размишляваше, която от своя страна също я бе наблюдавала. Нейният стол бе срещу ъгъла на канапето, където седеше Елизабет; майката и тримата мъже седяха наляво от нея и вдясно от Елизабет. Двете жени се бяха изолирали от другите в стаята с мълчаливите си погледи една в друга. Шийла се бе разположила на стола си удобно, но небрежно, почти като мъж, който слабо се съобразява с порядките в обществото. Коленете й бяха разтворени, краката изпънати напред, чашата с вино бе поставена на бедрото. В отпуснато състояние тя като че ли ставаше навъсена и затворена в себе си, черните й очи — нито топли, нито студени, погледът й придобиваше някаква втренченост. Като че ли потъваше в размисъл.

Изведнъж очите й се раздвижиха. Вдигна чаша и отпи глътка вино.

— Как намираш къщата, добра ли е? — с тих тон попита тя на фона на разговора на висок тон на мъжете.

Елизабет, която бе очарована от къщата, се усмихна широко и цъкна с език.

— Дали е добра? О, Шийла, та тя е нещо изключително, много повече от това, което очаквах.

Шийла усмихнато кимна, погледът й се плъзна встрани, докато отпиваше глътка от сангарето, после се насочи към коридора, водещ към спалните.

— Ела малко тук — тихо каза тя с подканващ жест.

Момченце на шест-седем годинки, което стоеше на прага на гостната извън полезрението на Елизабет, влезе вътре и нерешително се огледа. Носеше панталони и къси ботушки, но от кръста нагоре бе голо; светлината на лампите се отразяваше в гладките му и загорели от слънцето гърди и рамена. То прекоси стаята със срамежлива усмивка към Елизабет. Явно имаше нещо вярно в приказките за извънбрачно дете на Шийла, които тя бе чула от водача на фургоните. Детето беше по-голямо, отколкото Елизабет очакваше; личеше си, че бащата е светъл мъж. То имаше англосаксонски черти, очите му бяха големи и бледосини, в светлокафеникавата коса личаха руси кичури, почти избелели от слънцето. То застана пред Шийла, която премести чашата в другата си ръка, прегърна го, при което чертите й поомекнаха и му заговори:

— Къде ти е ризата, а? — рязко изсъска тя, като го прекъсна, когато то понечи да отговори, сочейки с пръст към коридора: — Говори ми на английски, хайванче такова! Знаеш много добре, че на дядо ти му се дига кръвното, когато говориш на даенски3. Старият човек пак ще ме накара да ти обеля кожата от задника с каиша, ако те чуе. Къде значи била тази твоя проклета риза?

Детето прошепна някакъв отговор и отново посочи с ръка към коридора.

— Там ли трябва да бъде тя, недоносче такова? Така ли трябва да оставяш мръсната си риза в стаята и да се разхождаш като някое отвързано аборигенско псе, и то баш, когато имаме гости? Карай да върви, вече се изложихме. Дай тук по една целувка. Е, това се казва добро момче. А това е госпожа Къмингс; иди при нея и й се представи.

Изпъстреният с ругатни език очевидно бе част от нормалния речник, с който тя си служеше, защото тонът й бе гальовен. Още една нейна особеност се разкри, когато с изпълнени с обич майчински очи тя погали с грациозните си дълги пръсти ръката и рамото на детето. С горда усмивка Шийла го гледаше докато то пристъпваше към Елизабет.

— Казвам се Джеймс Гарити и ми е приятно се запозная с вас, гуспожо — срамежливо прошепна то, издекламирайки със силен диалектен изговор научените наизуст думи.

— На мен също ми е много приятно да се запозная с теб, Джеймс. Очарована съм, че срещам такъв красив момък.

На фона на загорялата кожа сините детски очи изглеждаха огромни, малките деликатни черти на личицето му бяха много привлекателни. Тя взе ръцете му, придърпа го към себе си и докосна с устни бузата му. Стори й се топла и като от коприна, напоена с дъха на слънцето и на онзи лек вятър, подухващ край реката. Отново го погледна, разнежи се и й се поиска силно да го прегърне, но успя да се овладее, осъзнавайки колко неуместно би било веднага да направи такъв показен жест на обич. Детето от своя страна й се усмихваше най-сърдечно, очевидно усетило ласката в погледа й, предназначена за него.

— На колко години си, Джеймс?

От смущение то забави отговора си.

— През декември стана на седем — каза Шийла, остави чашата си и щракна с пръсти към момчето, давайки му знак да дойде при нея.

— Я да вземем малко въздух, Елизабет, този проклет тютюнев дим ще трябва с трион да го изрязваш от стаята, за да се почисти.

Момчето изприпка към Шийла. Елизабет се обърна към другите да се извини, че излиза, остави чашата си и стана. Къмингс, който напрегнато говореше нещо на стареца, я изгледа разсеяно за миг. Колин учтиво й се усмихна и кимна с глава. Старецът за момент насочи вниманието си към нея и Шийла, после пак се извърна към Къмингс. Старицата фиксираше Елизабет с поглед и тя изведнъж си даде сметка, че вниманието на тази жена през цялото време досега е било приковано в нея. Без ни най-малко да се промени изразът на лицето й, старата изгледа първо Шийла, после Елизабет, захапа леко лулата и дръпна от нея. Очите й любопитстваха, сондираха. Елизабет й се усмихна и се обърна към Шийла, която с една ръка с лекота вдигна нагоре малчугана и те излязоха навън.

Тръгнаха по пътеката, излязоха от сянката на дърветата и тръгнаха по пътя, осветен от ярката луна. Въздухът беше свеж и хладен и над звуците на насекоми и жаби се извисяваше мекото аборигенско пеене, идващо от недалечните колиби. Гласовете ритмично се издигаха и падаха, сливаха се естествено с другите звуци в кадифената нощ. Малчуганът потрепери в ръцете на майка си и тя го прегърна и с другата си ръка, притисна го до себе си и го целуна по челото.

— И да знаеш, дрипльо такъв, че трябва да си обличаш ризката!

Елизабет ги гледаше; самата тя се беше обвила с ръце поради силния хлад. Детето се сгуши в Шийла, търсейки топлина; тя здраво го притисна към себе си с гладките си кафеникави ръце, които в ярката лунна светлина хармонираха по цвят и форма с голото му гръбче.

— Това е едно чудесно дете, Шийла!

— Да, сладуран си ми е той. Доста се е метнал на баща си. Предполагам, знаеш, че е незаконородено?

Елизабет се смути от прямотата, с която Шийла зададе въпроса.

— О, искаш да кажеш, че… ами не, нямах никаква представа… Не, не ти казах истината. Но наистина ти казвам, че нито аз, нито кой да е друг, можем да ти се месим в работата и да съдим. А той е едно чудно момченце и голяма радост за теб, не съм ли права?

— Но ти знаеше в резултат на какво е, нали?

Гледайки настрани, Елизабет неловко си прочисти гърлото. Не беше невъзможно Шийла да счита, че Беси е проговорила, но това далеч не беше вярно. Тя кимна.

— Да. Но виж, аз не подавам ухо на злобни приказки за когото и да било, особено за теб, след като вече се познаваме. Считам те за прекрасен човек. Преди да пристигна, стана така, че понеже много се интересувах какво представлява това място, към което пътувахме, понякога слушах какво мъжете говорят помежду си на вечеря. Някои от тях споменаха и за този случай.

— Аха, бас ловя, че си чула нещо дваж по-страшно от истинското положение.

— Сигурна съм в това. Хора, които не си мерят приказките, са склонни да преувеличават.

Шийла се замисли и усмихната кимна.

— Не съм мислила от тая гледна точка, но няма да споря. — Тя погледна встрани, изпусна лека въздишка и сви рамене. — Е, случи се, колкото и нежелателно и да е сега вече не мога без детето си. Онова копеле беше стригач, казваше се Джеймс Кембъл. По-готин мъж не си виждала, а пък колко сладкодумен беше… Със сладките си приказки ме накара да си сваля панталоните, въпреки че татко ме беше заплашил, че ще ги закове с пирони за дирника ми, ако ги изуя за някой мъж. И аз наистина си помислих, че старият пръч ще го направи, когато разбра, че не ми идва мензисът. Изпуснах се и казах на мама, а ми беше ясно какво ще стане подир. Тя винаги само него счита за меродавен, и когато говориш с нея, все едно че говориш с него. Тя естествено веднага му каза и цялата ферма нададе проклетото си ухо, когато той се нахвърли върху мен да открие кой е направил това. Мъжете от обоза май доста приказки са изръсили по този въпрос?

Разговорът притесняваше Елизабет, но същевременно и я удовлетворяваше. Без съмнение Шийла не беше човек, склонен да разисква себе си или личните си работи с първия срещнат, но и явно между тях двете бързо и спонтанно се бе появило чувство на взаимно доверие.

— Виж какво, Шийла, те постоянно приказваха за неща, които не им влизаха в работата, а неща от такъв род не излизат от акъла на хора като тях.

— Аха, точно така. И какви ги разправяха?

— Само глупости. Момчето ти сигурно ще стане отличен скотовъд! Нали произходът му и средата, в която…

— Не, няма такова нещо. А и за него е по-добре, че е още хлапе, защото ако беше куче и показваше същите способности за овчарлък, щеше да яде бой право по главата. Та, какви казваш, глупости дрънкаха?

— Шийла, не си спомням точно… — Гласът на Елизабет се пресече, когато разбра, че не може да я лъже повече. Тя отклони за малко погледа си и отвърна колебливо: — О, нещо такова… че си била наказана с бой с камшик и… такова, овързали те в кожата на овен, но сигурна съм, че тия хора…

— Ой, това е мръсна лъжа!

— Ама разбира се, че е така, Шийла. Нали казах, че такива хора са склонни да бръщолевят какво ли не…

— Кожата беше от овца.

— Извинявай, какво каза?

— Казах: кожа на овца. Беше побеснял като глиган с набодена от тръни паламарка, но той никога не би убил овен, който си върши добре работата. Окачи ме на кол в сборния двор за овце, напъха ме в кожа на овца, и два дни след това не можех да говоря. Оттогава не хапвам овче месо. Сложа ли късче в устата ми, веднага ми засяда на гърлото. — Тя леко се засмя и разтърси глава, при което зъбите й блеснаха на лунната светлина. — Май съм била най-простата овца в стадото, щом съм си въобразявала, че мога да скрия такова нещо от него. Стар хитър пръч, просмукан с ром, е моят баща. Като си намисли нещо, нищо не може го спря. Сляп е, едва чува, като прощъпулниче ходи, но господ да ме прокълне, ако тръгна срещу него.

Ясно личеше нотката на възторг в гласа й, когато говореше за баща си и за онова, което той бе направил с нея, а това разкри друга нейна черта. Шийла бе едновременно и жестока, и сурова, защото бе израснала сред насилие, което неизбежно я бе направило да бъде и коравосърдечна, най-малкото при самозащита. Но имаше и друга страна на природата й, която караше нейните дълги тънки пръсти да се плъзгат по косата на момченцето с такава обич, че строгите линии на лицето се бяха разтворили в топла усмивка; ала в същото време тъмните й очи си оставаха някак си матово непроницаеми. Това бе една твърде противоречива личност. Но странно, като че ли те двете добре се познаваха, нищо че наскоро се бяха срещнали. От друга страна, изглеждаше малко вероятно да могат напълно да се опознаят. Елизабет се чувстваше объркана.

Малчуганът се размърда в ръцете на Шийла и прошепна нещо. Тя го сложи на земята, разроши косата му и го отпрати да си ляга. Той заприпка по пътеката към къщата. Шийла скръсти ръце и се загледа в небето, като се прозяваше.

— Тук е много приятно, Шийла.

— Е, да, става тихо, когато сбирщината се налочи, преди да заспи.

— Не това исках да кажа, а че фермата като цяло е едно много красиво място, пък и какво приятно име — Уайамба. Кой го измисли?

— Баща ми. Преди много години той купил малко земя от един човек на име Уилямсън. Около 100 акра. Татко тогава е работил за този Уилямсън. Въпросното парче земя е доста по на юг от тук, близо до едно място наречено Скосения хълм, което аборигените наричали Уайамба. Колин и аз сме родени там. Татко много обичаше това място и после той даде името му на цялото земевладение. Но ако аз трябваше да решавам, щях да издърпам граничната линия на фермата откъм север насам. Там е пълно с руда по повърхността и златотърсачите се стичат, събарят загражденията. Не си заслужава белята да го поддържаме. А и повече от дванайсет хиляди овце не можеш изхрани, и то ако годината се случи добра. Но не ме слушат, дяволите да ги вземат.

— Ти навярно преувеличаваш, Шийла. Сигурна съм, че баща ти и брат ти имат пълно доверие в теб.

Шийла навири глава назад и леко се разсмя.

— Добре ти идват думите, Елизабет, нищо че понякога така ме объркваш, че те разбирам едва наполовина. Ти в Сидней на колеж ли ходеше?

— Не, но баща ми беше пастор и той лично ме изучи.

— Пастор ли? Ами тогава как стана така, че си се омъжила за… е, това не ми влиза в стадото. Искаш ли да учиш мойто гаменче? Колин и аз четем и пишем колкото да пишем писмата на фермата и да се оправяме с тефтерите, но далеч не ставаме за даскали. Може пък на хлапето ученето да му хареса. Засега то не показва, че го бива за нещо друго, а като порасне все ще трябва да прави нещо, за да заслужи яденето си. Бих ти давала по пет шилинга седмично да го учиш да смята, да чете и пише.

— Може би избързваш в оценката си за него, Шийла. Та той е още толкова малък! Но безспорно ще трябва да се изучи, да знае да чете, да пише и да прави сметки, като при това за мен ще е голямо удоволствие да го правя без нищо.

— А, не — каза Шийла рязко и тръсна глава, — ще ти плащам по пет шилинга седмично.

— Добре тогава, това е много щедро от твоя страна, а не искам да изглеждам неблагодарна. От Беси разбрах, че тя готви за вашето домакинство и върши други неща. Да работя ли заедно с нея?

— Готвенето и шетането бе издействано от мъжа й, а ти няма да имаш време за други работи, освен да гледаш твоето си домакинство и да учиш детето, защото искам то да се учи както трябва.

Ясно бе, че тя силно желаеше синът й да получи добро образование и възпитание, но така бе намерила и начин да задоволи Къмингс с допълнителен доход, което пък й даваше възможност да възрази, ако той се захванеше да търси други начини за докарване на пари. Ако Шийла наистина бе замислила нещата по този начин, то тя явно имаше много пресметлив ум. Явно беше също така, че тя много държи на Елизабет. Тук Елизабет си спомни как Шийла се бе върнала в главните кошари, при все че бе казала, че ще остане при периферните южни кошари и как изведнъж съмненията, дали Къмингс ще бъде назначен или не, бяха изчезнали.

— Шийла, чух да казваш на водача на фургонния конвой, че ще отидеш в другите кошари за известно време. Защо вместо това се върна вкъщи?

Шийла присви устни и я погледна резервирано.

— За да говоря с Колин — спокойно отвърна тя. — Защо питаш?

— Не беше ли, за да помолиш Колин да наеме съпруга ми?

Шийла се намръщи, сключи вежди и издаде брадичката си напред.

— От къде на къде ще седна да се занимавам с такава шибана работа? — троснато каза тя.

Елизабет остана слисана от внезапната промяна в нея. Сърдечната атмосфера между тях изведнъж изчезна.

— Помислих си, че си го направила като жест на доброжелателство към мен. Попитах те, за да мога да ти благодаря, ако наистина е така.

Намръщеното лице на Шийла застина, тя погледна настрани и тихо каза:

— Е, да, тъй беше.

— В такъв случай не намирам думи да ти изкажа благодарността си. Но не разбирам защо трябваше така да реагираш. Нима подобна проява на добрина и загриженост може да бъде срамна?

— Може и да е тъй както казваш — промърмори Шийла, присвивайки леко рамене. — Но аз винаги мисля първо за Уайамба. Слагам интересите на фермата над всичко друго и за никого не правя изключение, какъвто и да е той. Нямаше да си отворя устата за него, ако не считах, че става за тази работа. За мен Уайамба е първото нещо на света, последното и всичко друго. — Тя отново изгледа Елизабет, усмихна се леко, гласът й поомекна. — Недей да забравяш това, малка англичанке.

— Няма — отвърна Елизабет с топла усмивка и взе дланта на Шийла в своите. — Нито пък ще забравя това, което направи за мен. Много съм благодарна, Шийла. Благодарна съм, защото това място е прекрасно и защото съм сигурна, че животът ми в него ще е много хубав, благодарна съм, че имам възможността да съм близо до теб. Много се надявам да станем близки приятелки.

Шийла помълча известно време, на лицето й се появи лека разсеяна усмивка, след което кимна и се разсмя.

— Е, добре, така да бъде. — Тя извади дланта си от дланите на Елизабет, сложи я на рамото й и я побутна в обратна посока по пътеката. — Хайде да се прибираме, преди да сме се вкочанясали.

Елизабет се усмихна и също кимна, доволна, че хармонията между тях бе възстановена. Двете се върнаха към къщата, изкачиха стъпалата, преминаха през верандата и Шийла леко я подбутна пред себе си на прага на вратата, като свали ръка от рамото й, преди да влязат в гостната. Колин и Къмингс ги погледнаха, старецът леко обърна глава, после разговорът между тримата мъже продължи. Старицата предъвкваше мундщука на лулата си и гледаше Елизабет, която прекоси стаята и седна. Елизабет й се усмихна учтиво, старицата леко кимна и продължи да придърпва дим от лулата.

16.

Животът във фермата Уайамба беше като златист радостен изгрев след дълга ужасна нощ. Утрините започваха с живото чирикане на птичките по дърветата, съпровождани от кукуригането на петлите. Хладният свеж вятър от реката преминаваше из къщата; около сгради, дворове и кошари закипяваше разнородна дейност.

Времето преди обяд минаваше в приятна леност, защото Къмингс често изчезваше в продължение на дни към едни или други кошари. Къщата непрекъснато радваше Елизабет със своите удобства и комфорт; истинско удоволствие бе за нея да поддържа чистотата й. Разнообразието и изобилието на храна надминаваше всичко, което досега бе имала в това отношение; тя обмисляше и подготвяше ястията като за празник. Джеймс се оказа будно и схватливо дете; не само се учеше добре, но даже й правеше компания. Простодушната Беси с нейната пряма мъдрост й доставяше приятни мигове на отмора. Особено й харесваше да подрязва и аранжира асмата и лехите с цветя, да почиства гробовете в малкото гробище — така у нея се събуждаха мили спомени от детството.

Имаше предостатъчно време за уединение, както и достатъчно хора за общуване. Беси се отбиваше от време на време на приказки, Джеймс идваше следобед, а и Том — деветгодишният син на Беси, който беше нещо като помощник на готвача, минаваше за по два часа. Дори в моменти на самота до нея достигаха сигналите, които аборигените си подаваха едни на други покрай реката, както и подвикванията на мъжете около постройките, даже от по-отдалечените. Когато излизаше навън да поработи сред асмите и цветята, тя забелязваше стареца и старицата. Понякога те седяха умълчани на верандата и пушеха с лулите си. Слепите очи на стареца втренчено гледаха в далечината — наблюдаваше гледки, които само той можеше да вижда. Старицата седеше до него и държеше в ръце дългата масивна и излъскана тояга, с която тя никога не се разделяше на излизане от вкъщи. Старецът пък никога не излизаше от къщи без старицата.

Друг път Елизабет ги виждаше заедно по пътеката към клозета зад къщата им: ръката на стареца — облегната на рамото й, а тя, вървяща пред него с бавни отмерени крачки, с неизменната тояга в ръка. Те като че ли не си говореха, но Елизабет все повече вярваше, че се разбираха помежду си по начин, далеч по-сложен от обикновения човешки говор. Тя им се усмихваше и им махаше с ръка и старицата й отговаряше с кимване, изпълнено с достойнство.

Но най-вече я интересуваше Шийла. Понякога тя ходеше до отдалечените кошари за два-три дни, а и за по-дълго, но повечето време прекарваше край главните кошари и надзираваше многостранната дейност във фермата — следеше за ремонта на сградите, фургоните и другия инвентар, контролираше сметките, претеглянето и разпределението на храните и стоките по складовете, подбираше за колене овце, говеда и свине, неуморно и до най-малки подробности дебнеше какво става навсякъде.

Резултатът от първия опит на Елизабет да въвлече Шийла в цивилизования ритуал на следобедния чай бе много показателен за естеството на бъдещите им отношения. Тя бе непреклонна в желанието си да пие чай от металическо канче вместо в чашка от порцелановия китайски сервиз „Уеджууд“, разговорът на учтиви теми се оказа затруднен от дългото й мълчание, и по едно време тя рязко стана и си тръгна, без да каже довиждане. Шийла бе напълно различна от всички хора, които Елизабет дотогава бе познавала, поведението й не се вместваше в никакви познати рамки, настроението й често се менеше — кога ведра и спокойна, кога любвеобилна и приятелски настроена, кога затворена в себе си и намръщена. Елизабет се притесняваше от всичко това, но се мъчеше да я приеме такава, каквато беше, да вникне в средата и хората, под чието влияние тя бе израснала, защото даже най-мрачното настроение на Шийла беше за предпочитане пред отсъствията й. От своя страна Шийла винаги се интересуваше от Елизабет и проявяваше загриженост към нея, даже когато биваше най-далеч телом или духом.

Поради различния им произход и образование те имаха малко общи неща помежду си, а освен това Шийла говореше главно за фермата. Отначало Елизабет проявяваше интерес към тази тема единствено от куртоазия и от желание да поддържа разговор с Шийла при посещенията й, но по-късно сама се усети, че започва да изпитва любопитство и загриженост относно това как вървят работите из земевладението. Всяка от кошарите си имаше име — Булу, Виндора и Олдеа на север, Пенонг и Вилканиа на изток, Танами, Уайамба и Бароу на юг, и Маралинга и Тамбо на запад. Споменаването на дадена кошара започваше да придобива за нея все по-конкретен смисъл, а и тя се стремеше да научава все повече неща за тях и тяхното месторазположение.

Но далеч не й беше лесно да се оправи в плетеницата от кошари. Всички те се деляха на сектори и в зависимост от разговора можеше да става дума за даден сектор или за цялата кошара. Имената на секторите можеха да имат връзка с географското им положение, с някое уникално дърво или друга особеност на терена, или пък с някое тамошно историческо събитие. Като капак на всичко някои сектори можеха да имат две, та и повече имена, или пък едно английско и едно аборигенско. Под Булу Север и Булу Вилга Шийла разбираше един и същ сектор. Олдеа Запад, Олдеа Мура и Олдеа Глиган също бяха различни наименования за един и същ сектор, а имената на секторите в ограждението Маралинга бяха също тъй объркващи, защото нея самата я наричаха още кошара Виджи. Разделянето по сектори бе направено в зависимост от наличието на вода или възможностите за паша, като обикновено една кошара биваше разделяна на четири сектора. Не беше рядко явление загражденията на кошарите да се преместват в зависимост от условията през годината.

Елизабет бързо успя да вникне в разнообразната дейност в кошари и ограждения, както и в специфичните задачи на различните видове работници. Относително големия брой работна ръка в Уайамба бе пример за отсъствието на традиционната фермерска пестеливост, нещо, което много рядко се срещаше из другите ферми, където по-малко на брой хора бяха карани да работят много повече. В Уайамба имаше даже и синекурни длъжности. Така например склададжията беше бивш дългогодишен скотовъд, получил нараняване преди известно време, а общо за работниците се грижеше специално нает готвач, вместо те сами да си готвят, редувайки се. Друг бивш скотовъд се бе разболял, силно бе отслабнал и не можеше да си намери работа другаде. Той продължаваше да получава заплата, като переше дрехите на мъжете. Други хора пък вършеха каквото дойде. Аборигенското селище във фермата бе огромно в сравнение с тези в другите станции. Имаше аборигени, които работеха като скотовъди, други по зеленчуковите градини и цветята, трети поправяха загражденията, имаше и такива, които само живееха в селището на фермата, без да работят за нея. Във фермата имаше доста младежи, изучаващи фермерския занаят, имаше и няколко момчета — синове на работещите, които придружаваха бащите си по задачите им. Мъжете прекарваха повечето време из кошарите, но се местеха от една в друга в зависимост от нуждите или по собствено желание. От време на време имаха и свободни дни.

Елизабет с интерес опознаваше живота във фермата; започна да изпитва чувство на съпричастност към заобикалящата я среда и хора, животът придобиваше нов смисъл за нея. Сивата мизерия, която толкова я бе измъчвала, преди да дойде в Уайамба, сега се стопяваше като отминал неприятен сън, всеки нов ден за нея бе богат на преживявания и пълноценен. Заниманията с Джеймс бяха едно непрекъснато удоволствие. В характера му имаше някои неща, напомнящи за Шийла, и тя на моменти имаше усещането, че пред нея стои една по-разбрана и по-послушна Шийла, но все пак детето си имаше своя собствена индивидуалност, която тя намираше за много приятна. Елизабет никога преди това не беше преподавала, но интелигентността и любознателността на детето достатъчно компенсираха липсата й на опит; то жадно попиваше знанията. Школуването на Том — синът на Беси — вървеше много по-трудно.

Когато опозна по-добре Джеймс, тя започна да се съгласява с Шийла, че той не може да стане добър скотовъд. Беше дребен за възрастта си, слаб като вретено и често боледуваше. Но освен физически, него и като личност не го биваше за живота на скотовъда. По някакъв неведом за нея начин и при тези най-невероятни обстоятелства, това дете бе станало сериозно, самовглъбено, мислещо и с много чувствителна душа. Умът му беше като бръснач. Кръстосвайки навред по реката за удоволствие, Джеймс бе натрупал в ума си от личните си наблюдения голямо количество знания, систематизирани при това, за живота на местните влечуги и други животни, което бе нещо съвсем изключително за възрастта му. Без да се насилва, той бе научил езика на аборигените и спокойно го говореше еднакво добре с английския, за голям ужас на дядо си. Още при първите уроци с Елизабет той за няколко часа научи английската азбука, за броени дни овладя числителната система, след това бързо напредна с четенето и писането на прости изречения, запозна се с действията събиране и изваждане и навлезе в по-сложните неща на умножението и деленето. Бързият му напредък накара Елизабет по-обстойно да се занимава с него и даже да планира заниманията, като постепенно тя разбра, че той за седмици научаваше това, което тя бе учила с по-големи усилия за месеци и на сравнително по-голяма възраст от него.

Имаше и някои малки проблеми. Донякъде нетърпелив като майка си, той нерядко предпочиташе да смята на ум, вместо да изписва цифри в тетрадката, което не изключваше възможността от грешки, не се вдълбочаваше в упражненията по краснопис, тъй като не разбираше, че начинът на изписване на буквите и писане на изреченията показва образованието на автора и издава още и друга информация за него. Но той бе послушен ученик — веднага се разкайваше, ако тя му направеше забележка и го заставеше отново да напише дадено упражнение или да пресметне колонките с цифри, като точно и отчетливо положи препинателните и математическите символи. Шийла гледаше на напредъка на сина си с майчинско тщеславие, но когато след време на Елизабет й стана ясно, че момчето има заложби на бъдещ учен и се опита да я уговори да го прати в пансион в Сидней, Шийла навъсено отказа, излагайки някакви неясни съмнения по въпроса.

Животът в Уайамба надхвърли и най-оптимистичните й очаквания, но той си имаше и своите недостатъци и даже неприятни моменти. Така например най-близката църква бе в градчето Минайнди, което отстоеше на немалко мили на юг и фактически твърде далеч, за да може да взема участие в църковния живот. От друга страна, тъй както на времето в имението им на река Джордж, самотните молитви и четенето на Библията и молитвеника сами по себе си не можеха да заместят обновлението на вярата и религиозното вдъхновение, получаващо се при черковното богослужение пред цяла енория.

Къмингс си идваше вкъщи по за ден-два на около всеки две седмици. Но за Елизабет това бяха страшно неприятни дни, които все пак бяха поносими, защото тогава Гаритови неизменно ги канеха на гости у тях и тя се радваше, че ще може повечко да си поприказва с Шийла, освен ако нея я нямаше поради застояване в някоя от далечните кошари, или пък с красавеца Колин, който се отнасяше към нея почтително и с голямо внимание.

Тя вече не бе толкова безпомощна пред Къмингс, както някога. Мъките й по време на пътуването през Нови Южен Уелс бе нещо като каляване с огън и я бе направило по-силна. Сега тя беше по-уверена в себе си, а познанството с Шийла й бе вдъхнало смелост. От своя страна Къмингс знаеше за близкото й приятелство с Шийла и вече не бе така самоуверен. Изненадващо дори за самата нея, тя намери в себе си стаена ярост, с която да се противопостави на кавгите му, и той започна да става по-предпазлив.

Някой от мъжете бе подхвърлил нещо за това, че нямали деца и той, засегнат, че вероятно правят намеци за мъжката му сила, я принуждаваше често да ляга с него, пухтеше в лицето й и ръмжеше час по-скоро да забременява, ръгайки в нея колкото се може по-злобно. Това тя понасяше стоически, тъй както бе понасяла много по-големите му жестокости в миналото. Отвращаваше се от него, но продължаваше да изпълнява библейските предписания за женското послушание дословно, тъй както я бяха учили.

Другият проблем бе Стейпълтън. Не липсваха мъже, които безочливо да я оглеждат и да й се хилят, когато тя отиваше до някоя от сградите да вземе или свърши нещо, но единствено Стейпълтън й посягаше с ръка. Тя се опита да опише ситуацията на Къмингс, но той рязко я прекъсна и изцяло хвърли вината върху нея. Известно време тя успяваше да се справи с положението. Внимателно наблюдаваше кой кога влиза и излиза от бараките на скотовъдите, за да разбере дали Стейпълтън е из кошарите или се е прибрал и така да нагласява нещата си, че да не се отдалечава от нейната къща, когато той е наблизо.

Но тази нейна тактика не можа да предотврати това, което стана след малко повече от три месеца, откак бе пристигнала в Уайамба. Беше отишла до склада да си вземе седмичната дажба продукти, считайки, че Стейпълтън е заминал някъде. Тъкмо щеше да си тръгва, когато го видя застанал на вратата, препречил пътя й с ехидна гримаса на лицето. Гневът й, който можеше да й помогне храбро да се изправи срещу него, се оказа прекалено много разводнен със страх и той, възползвайки се от предимството си за момента, започна да я задява, като не я пускаше да си отиде. Старият сакат склададжия взе нейната страна, но той също се страхуваше от Стейпълтън и можа да й окаже само морална подкрепа. От къщата си Беси видя какво става и се завтече да помага, но Стейпълтън грубо я изблъска настрани, сграбчи Елизабет, насила я целуна няколко пъти и грубо я опипа. След което си тръгна надсмивайки се, като се заканваше, че следващия път щял да направи нещо повече.

Тя се почувства като преживяла груби издевателства и унижения, близки по своята същност с терзанията през началния период на живота й с Къмингс, когато биваше непрекъснато насилвана. Роклята й беше скъсана, една от гърдите я болеше от злобното стискане. Плачеше от гняв и срам; Беси и склададжията я утешаваха и й помагаха да събере нещата си. Беси също плачеше от негодувание, склададжията й съчувстваше, но те не бяха в състояние да й помогнат повече от това. Ако Стейпълтън я беше ударил или упражнил някакво друго физическо насилие, мнението на хората щеше да бъде против него. Но това, което фактически бе направил, можеше нашироко да се изтълкува като грубо ухажване, щеше да стане повод за забавление на мъжете и в края на краищата беше работа за уреждане между него и Къмингс. Но дори Къмингс да би желал да стори нещо, той отсъстваше някъде из външните кошари.

Шийла също беше някъде из кошарите. Елизабет се върна вкъщи и отпрати хълцащата от възмущение Беси, след което се опита да събере мислите си и да махне дрехите си. Чувстваше се омърсена и омазнена, вонята на потните му мръсни дрехи и на тялото му сякаш бе залепнала за нея, кожата й като че гореше там, където грубите му тежки ръце я бяха мачкали. Донесе вода, изкъпа се и се преоблече в чисти дрехи, след което продължи да се занимава със задачите си за деня.

Джеймс пристигна за урока си, но тя бе толкова възбудена и разсеяна, че му се сопна за нищо, от което очичките на детето се насълзиха. Наложи се да го милва, докато то се успокои, целуна го няколко пъти, след което го отпрати да си поиграе по реката, а тя седна в гостната и зачака Шийла.

Тъкмо вече й се струваше, че Шийла няма да се прибере и че ще изкара една безсънна нощ в гневни терзания от безпомощността си, които щяха да я измъчват и на следващия ден, когато късно следобед съзря Шийла, която с навит в ръка камшик, вървеше покрай сградите в посока към кланицата, с потънали в прах и пот дрехи, с бавна и уморена крачка. Елизабет изчака нетърпеливо Шийла да стигне към средата на откритото пространство, след което излезе от къщи, прекоси верандата и тръгна по пътеката, извеждаща на главния път, с намерението да я пресрещне. Шийла я забеляза и промени посоката си, отправяйки се към нея.

Когато Шийла наближи, Елизабет видя, че прашното й лице бе придобило остри очертания, което при нея беше признак за лошо настроение. Тя се спря пред Елизабет, изгледа я с неразгадаем израз на лицето си, като потупваше крака си с камшика.

— Аха, още отдалеч долових във въздуха, че има нещо — спокойно каза тя. — Е, какво е то?

Изведнъж Елизабет се почувства объркана и разтревожена; страшно й се прииска Шийла да е в по-добро настроение. Тя плахо се усмихна и кимайки с глава, попита на свой ред:

— Как си Шийла, Как мина…

— Остави тия работи — прекъсна я Шийла нетърпеливо. — Какво не е в ред?

Елизабет се поколеба, разтвори ръце в жест на безпомощност и с усмивка, молеща за извинение, каза:

— Шийла, колкото и да не желаех да предприема такава стъпка, стигнах до заключението, че се налага да се обърна към теб за съдействие. Дълго и задълбочено разгледах въпроса, но не намерих друго разрешение, освен да те помоля да ми помогнеш. Ето защо, за голямо мое съжаление, аз…

— Виж какво Елизабет, не мисля, че си излязла навън, само за да подишаш шибания въздух — отново нетърпеливо я прекъсна Шийла, като свали шапката си с лявата ръка и изтри лице с ръкава си. — А сега кажи каква бъркотия е станала?

Част от косата й се беше измъкнала от лентичката, с която я връзваше назад, и висеше на разрошени кичури около ушите й. Прахта се беше спекла по линиите и вдлъбнатините на лицето й, само горната половина на челото — там, докъдето шапката я беше предпазила — беше чиста и се виждаше нейната гладка кафява кожа. Черните й очи бяха студени и сурови. С едната ръка държеше шапката, в другата — камшика си и гледаше в Елизабет с устни, присвити в тънка гримаса на нетърпение. Елизабет прочисти гърлото си и скръсти ръце пред себе си, за да се успокои.

— Може би е по-добре да изчакам за друг път, Шийла; виждам, че си уморена и че…

— Вбесена съм и то ужасно — кресна й Шийла. — Идвам от едно място, където един жалък мръсен червей, уж скотовъд остави динговците да убият трийсет шибани овце, и ще съм вбесена чак до празника на свети Джофри. Дай да престанем с увъртанията и ми кажи какво искаш от мен!

Шийла си оставяше вярна на себе си. Можеше да бъде болезнено груба и рязка, но също така винаги проявяваше интерес и беше загрижена за приятелката си. Елизабет нервно прехапа устни, след това въздъхна и кимна.

— Така да бъде, Шийла. Става дума за онзи Стейпълтън. Днес той се нахвърли върху мен, докато бях в склада, и просто нямам друга възможност, освен да те помоля да поговориш с него и да…

— Аха, очаквах това — въздъхна Шийла мрачно, нахлузи с рязък жест шапката си и се обърна да тръгне към бараките на скотовъдите. — Сега ще му кажа да си обира партушините и да го няма.

— Искаш да го уволниш? Ох, недей, не бих искала да те поставям в положение, в което ти би надвишила властта си, а и нямам особено желание той да…

— Да надвиша какво? — Шийла излая като раздразнено псе, извъртя се и мрачно свъси вежди. — Когато реша да изгоня от фермата някой шибан педераст, той ще посинее от страх, хич не се съмнявай!

— Добре, но не разбирам… — гласът на Елизабет замря в гърлото й при вида на разфучалата се Шийла, чийто черни очи като че ли щяха да я захапят, после насъбра малко сили за съпротива и тръскайки глава, каза: — Извинявай, аз си мислех, че наемането и уволняването на служители е работа на баща ти и брат ти, затова не бих искала да те поставя в положение, при което ти да…

— Всеки да си гледа своето стадо! — изрева Шийла, чието лице, макар тъмно и цялото в прах, бе пламнало от нахлулата от гняв кръв. — Можеш да ми разправяш какво не е в ред, но хич не си мисли, дяволите да те вземат, че можеш да ми казваш как да оправям нещата, най-вече в тая шибана Уайамба, нито ти, нито Колин, нито Господ Бог. Само оня стар сляп пръч, който ме направи, само той в Уайамба може да ми каже "майната ти". Щом съм казала, че някое говно ще си обира дърмите оттук, значи така ще е. Не че в случая това ми се ще кой знай колко, защото тоя копелдак е добър скотовъд! А сега край на историята!

С треперещи устни и напиращи в очите сълзи, Елизабет закърши ръце.

— Шийла, никак не ми се искаше да споменавам пред теб тази работа, но съпругът ми, с когото първоначално се опитах да разисквам нещата, не желае да се намесва. Какво друго можех да направя, освен да се обърна за помощ към теб. Сега обаче ми се ще изобщо да не бях те занима…

— Какво друго можеше да направиш ли? — просъска побеснялата Шийла, пристъпвайки бавно към нея. — Да не би да си мислиш, че си единствената шибана шунда тук в тази шибана ферма, а? Знаеш, че не си, дявол да те вземе! Замисляла ли си се на мен какво ми е? Тия разгонени кочове ще ме шибат и в ушите, ако можеха, но те много добре знаят какво ще им се случи, ако се опитат. — Спирайки на сантиметри от Елизабет, с побелели от стискане устни и с присвити и искрящи очи, тя я побутна по гърдите с тежкия камшик. — Много можеше да направиш, да ти се не види. Можеше да му издереш очите или тъй яко да му ритнеш паламарката, че на два пъти да преглъща, докато си я намери обратно между краката. И ако беше го направила, щеше да те остави на мира, защото нямаше да посмее да те бие и Уайамба нямаше да има защо да го уволнява, копелето му с копеле, защото, както казах, иначе е добър скотовъд! Така че вземи да се настроиш както трябва, твойта кожа, защото иначе бързо ще се уморя да изгонвам мъжете оттук заради теб. Тъй да знаеш, и за това, и за всичко друго.

Шийла рязко се извъртя и тежките й ботуши вдигнаха облаци прах, докато тя с дълги и бързи крачки се отдалечи в посока на постройките, пляскайки с камшик по крака си. За момент Елизабет остана прикована на място с отворена уста, после сълзите й рукнаха и тя се втурна към къщи обратно по пътеката. На най-горното стъпало един от пръстите й се оплете в края на роклята й и тя с цяла тежест се просна на верандата, изправи се бавно на крака и слепешком влезе вътре, тресейки се в ридания.

Това бе една тягостно дълга нощ. Жуженето на насекомите, крякането на жабите и жалните проточени викове на нощните птици изпълваха като ехо тъмната къща; Елизабет лежеше на леглото си и плачеше, докато остана без сълзи, след което продължи със сухи стенания. Ясно съзнаваше, че в живота правдата не е гарантирана, но крещящата несправедливост на възникналата ситуация за нея бе като изтезание с нагорещено желязо. От ума й не слизаше изкривеното от бяс лице на Шийла, бълваща презрителната си тирада. Зазори се, но тя едвам виждаше през подпухналите си очи. Малко по-късно дневната светлина изпълни къщата, осветявайки всички тъмни и скрити ъгълчета и тогава тя с мъка се измъкна от леглото и с мрачна решителност навлезе в новия ден. Пийна малко чай, но веднага го повърна, след което се зае с прането. Пристигна Беси, чула от мъжа си за буйното скарване между Шийла и Стейпълтън, при което тя му заповядала да напусне фермата още същата вечер, ала триумфалното й изражение на лицето се смени с пълна обърканост като видя Елизабет. Колебаейки се какво да предприеме във връзка със състоянието на Елизабет, тя се опита да я заговори, но срещна само студено мълчание и стиснати устни, отказа се и излезе.

Елизабет стоеше наведена над коритото и переше дрехите от предишния ден, когато из къщата се разнесе гръмко потропване на тежки ботуши в ситен ритъм — женска крачка с нещо мъжко в нея. Това бе характерната за Шийла походка. От доста време ушите на Елизабет разпознаваха вече специфичното й отекване и сърцето й радостно подскачаше, щом я доловеше, но сега тя предизвика само болка по тази изгубена радост и наново подхрани разяждащото я негодувание. Елизабет се опита да се концентрира върху мократа рокля, като усилено затърка яката и ръкавите, за да изплакне силния содакаустиков сапун. Стъпките преминаха през кухнята. Тя още веднъж накисна дрехата в мътната вода, извади я на дъската за търкане и затърси яката и ръкавите. Шийла премина през задната врата и стъпи на чардака. С крайчеца на окото си Елизабет забеляза, че тя не носеше шапката си, а ръкавите й не бяха навити, което бе необичайно за този час в работен ден. Елизабет наново потопи яката и ръкавите и ги затърка между юмруците си.

— Никога, по дяволите, не съм се извинявала на жив човек, за каквото и да е, Елизабет. Но дойдох да ти кажа, че съжалявам. Срам ме е от думите ми, и съжалявам, че ги казах. Работата е в това, че аз бях толкова… е, както и да е, мама му стара. Срамувам се и съжалявам, Елизабет.

Не беше трудно да й се повярва, че никога досега не се бе извинявала. Думите излизаха от устата й по скован и нескопосан начин, звучаха странно напрегнато и приглушено, чувстваше се голямото напрежение в тях. Но най не й прилягаше да се разкайва за нещо. Много по-естествено за нея беше да изритва встрани всичко, изпречило се на пътя й, без да се замисля много, пренебрежително поглеждайки с блестящите си черни очи над дългия високомерен нос. В гърдите на Елизабет се надигна вълна от благодарност за поисканото извинение, примесена със сладникаво желание да прости, самата тя на свой ред да се извини и да се помирят. Но раните от дълбокото нараняване все още бяха отворени и боляха, пораждаха ядовита и злобна нужда и тя да нанесе болка. Накисна дрехата и след като пак я извади на дъската за търкане, изправи се, погледна Шийла с крайчеца на очите си и със стиснати устни напушено каза:

— Няма нужда да се извиняваш, Шийла. Ти беше повече от права, като ми каза онези неща. Аз съм тази, която трябва да се извини и да ти благодари, че ми даде такъв ценен урок, а именно че трябва да се осланям само на себе си. В бъдеще така и ще постъпвам. Няма повече да ти досаждам с проблемите си.

Шийла се сви като ударена, тъмното й лице се вкамени и придоби пепеляв оттенък от това жегване. После цветът й се възвърна и ноздрите й се разшириха от гняв. Тя се доближи до Елизабет, хвана я за ръка и я извъртя към себе си, дръпна я от коритото, хвана я силно за раменете и я разтърси.

— Каквото и друго да има, което да те касае, аз пак ще го науча и ще се занимая с него и все така ще бъде, да те вземат мътните! А сега ти казвам, че съжалявам за станалото и ще направя каквото е нужно, за да се поправя. Но ако за това се наложи да насиня задника ти с каиша, то и това ще направя. Чуваш ли ме и ако ме чуваш, разбираш ли?

Елизабет започна да губи самообладание; напъна се да държи устните си свити, гледаше Шийла с ядосани и обвиняващи очи и се мъчеше да каже нещо, без да избухне в плач.

Шийла впи дълбоко пръстите си в раменете на Елизабет и я разтърси отново.

— Чуваш ли ме, малка кучко?

По бузите на Елизабет потекоха сълзи, чертите й се изкривиха.

— Заболя ме Шийла — занарежда тя хълцайки. — Причиняваш ми болка.

Шийла издаде звук, като че от задавяне, обви я с ръце, притисна я до себе си и тежко въздъхна.

— Да, знам, Елизабет — прошепна тя. — Толкова много съжалявам, истина е, кълна се в Господа.

Елизабет зарови лицето си в рамото й и я прегърна през кръста. Болката бе отминала и на нейното място се беше появило мъчителното успокоение, че конфликтът беше привършил, че инцидентът, породил такава скръб, бе същевременно доказал твърдата и непоколебима привързаност на тази необикновена жена към нея. Тя се овладя, изтръгна се от обятията на Шийла и изтри очите си с ръце.

— Ама и аз колко глупаво постъпих…

— Не, не мисля така. Но ако ти така мислиш, ще дойде и твоят ред, защото на мен ми дойде много нанагорно. Дай по-добре да пийнем чай.

Елизабет кимна и се обърна към коритото.

— Нека първо да окача прането на въжето.

— Момент, нека аз…

Шийла пристъпи към Елизабет до коритото, извади роклята и с бързи и ловки движения почна да я изцежда. Елизабет подсмърчаше и триеше очите си с ръце, дишаше учестено на пресекулки след плача. Доизстисквайки прането, Шийла погледна Елизабет и се усмихна, която в отговор също се усмихна. Облегната на тоягата си, старицата стоеше права пред клозета зад къщата на Гаритови и ги гледаше.

— Виж ей там — майка ти.

Шийла погледна в указаната посока, кимна, после отново се зае с изстискването на роклята.

— Да, извела е татко. Тя нещо те е харесала, знаеш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто, че те харесва. Никога не се бе интересувала от другите, които идваха и си отиваха, но сега непрекъснато ме пита как си, какво правиш…

Кимвайки, Елизабет се усмихна и потърка очите си.

— Щом е така, приятно ми е да го чуя, но тя… искам да кажа, досега тя не ми е казала нищо и аз нямах никаква представа, че…

— Тя си е дяволска аборигенка — изсмя се Шийла, разпери роклята и се приготви да я окачи на въжето за съхнене. — Харесва те, но не очаквай да ти дойде на гости на следобеден чай. Да, майка ми е, но си остава все същата проклета аборигенка, каквато си беше. Откак я помня, все така се държи — непрекъснато оглежда всичко наоколо с тъмния си дяволски поглед. Те всичките са такива. — Тя простря роклята на въжето до чердака и весело се обърна към Елизабет. — Е, хайде, да пийнем чай, а?

Елизабет усмихнато кимна и отново се вгледа в старицата. Тя не помръдваше от вратата на клозета, ръцете й бяха вкопчени в дългата тежка тояга, с която се опираше на земята. Странните й дрехи свободно висяха на тънкото й тяло, късата сиво-бяла коса на главата й образуваше светло петно на фона на яркозелената растителност зад нея, която пък контрастираше с тъмната кожа на лицето й. Шийла сложи ръка на рамото на Елизабет, повеждайки я към вратата, и двете жени влязоха усмихнати в къщата.

През следващите дни отношенията им постепенно се изгладиха, подобно вълните по повърхността на морето след буря. Беси не криеше задоволството си от сдобряването; след това се заредиха други неща и проблеми, които погълнаха вниманието й. Освободеното от Стейпълтън място бе заето от човек, който пътуваше из фермите в търсене на работа. При завръщането си вкъщи Къмингс вече знаеше за инцидента и се ограничи само с няколко изръмжавания относно загубата на такъв добър скотовъд. Същата вечер те отново бяха поканени на гости у Гаритови, но никой не повдигна дума за случилото се.

Но под повърхността на нещата, инцидентът и начинът, по който той бе решен, доведоха до нови по-дълбоки и по-трайни последствия. Съотношението на силите между Елизабет и Къмингс претърпя известни промени. Станало бе нещо сериозно от голямо значение за нея, при това без той да може да се намеси или да решава; връзките й с Гаритови видимо станаха по-близки, в резултат на което тя постигна по-голяма самостоятелност и намали зависимостта си от него. Още по-видими бяха промените в отношенията й с Шийла. Последната явно бе осъзнала опасността от нов сериозен разрив между тях и вече полагаше повече усилия да поддържа приятна атмосфера. Пак изпадаше в мрачно или меланхолично настроение, но се стремеше да се държи любезно, а когато силно се ядосаше за нещо, гледаше да е далеч от Елизабет. Приятелството им се задълбочи, но Елизабет си даваше сметка, че Шийла е непредсказуема и че е успяла да я опознае само смътно и откъслечно.

Работниците във фермата също промениха отношението си към нея. Нямаше ги вече нахалните и подигравателни заглеждания и кикотене. Някои от тях скришом я наблюдаваха от разстояние, но когато тя минаваше наблизо, обикновено извръщаха поглед или предпазливо й кимваха с глава. По-младите мъже й се усмихваха и я заговаряха с учтиви маниери, примесени с възхищение, стигащи до деликатно флиртуване, а склададжията и по-старите мъже се държаха с нея приятелски, даже бащински.

Няколко седмици след инцидента със Стейпълтън дойде Коледа и всички работници и странстващи миньори, които можеха да дойдат, се стекоха при главните кошари за традиционното празненство. На самата Коледа готвачът и повечето от младежите се засуетиха около големи огньове, разположени в кръг близо до района на стригането. Набучиха на шиш да пекат един грамаден шопар, сложиха в котлите да се варят картофи, грах и ябълкови изрезки. Привечер масите бяха подредени и обсипани с храна, бутилките с ром бяха тържествено извадени от склада. Елизабет не обръщаше внимание на намусените погледи и киселото ръмжене на Къмингс и се присъедини към празнуващите хора, нещо, което бе немислимо само допреди няколко седмици.

Пиршеството започна след смрачаване, когато дневната жега отстъпи пред вечерната хладина. Старецът седеше в широк стол с висока облегалка близо до един от огньовете; дрехите му бяха изпрани и изгладени, ботушите — лъснати, бялата му тънка коса бе изкъпана и сресана изцяло назад. Той присъстваше на празника по-скоро като символ на гостоприемството, тъй като не хапваше нищо, само по малко отпиваше ром с вода от чайник. Старицата стоеше права до него с ръка на рамото му, в другата държеше забитата в земята тояга; ризата й и наподобяващата й рокля дреха бяха чисто изпрани и изгладени, но както винаги бе боса и с прашни нозе. Хората идваха при стареца да изразят почитанията си, пътуващите миньори и странници се въртяха наоколо и разправяха спомени, а той в отговор прошепваше едносричкови думи през беззъбите си устни.

Колин се движеше между хората, рязко откроявайки се над тях с високата си стройна снага, разговаряше с тях, смееше се; пламъчетата на огньовете подскачаха по тъмните му красиви черти. Шийла напълно се бе отдала на празненството около нея — ядеше и бършеше пръстите си в ризата, смръщваше се, несъгласна с нещо, или се заливаше в смях при някоя шега. В селището си аборигените празнуваха посвоему — тракаха с ритъм пръчки, провлачено пееха, въртейки се около огньовете си, тъпаните им хипнотизиращо думтяха.

Мъжете около Елизабет викаха, смееха се или спореха, лапаха месо и пиеха ром с вода. Колко много всичко това се различаваше от Коледите, откакто се бе оженила за Къмингс, прекарани като всеки друг ден в пот и мизерия! И колко много те на свой ред се отличаваха от Коледите в бащината къща! В сравнение с кроткото набожно празнуване на Коледа, преди да почине баща й, сегашното празненство й изглеждаше по-скоро като езическа вакханалия. Но тя се радваше, бърбореше с Беси, Шийла и Колин и пи ром с вода до късно през нощта.

През януари Елизабет почна да подозира, че е бременна, а през февруари това вече бе напълно потвърдено. Къмингс ликуваше и без да губи време разнесе новината. Беси бе страшно щастлива и почна да спори с Елизабет от позицията на жена с опит. Шийла изцяло бе погълната от стригането на овцете. За пръв път старицата прояви интерес, за който дъщеря й бе споменала. Тя поднесе на Елизабет гердан за носене около врата, направен от някаква мазна животинска козина. Видът на подаръка бе ужасен, миришеше отвратително, но Елизабет го носеше, за да не обиди старицата.

С наближаването на периода за стригането, във фермата все повече се работеше под пара. Кулминацията дойде с пристигането на стригачите и миячите, когато бараките се изпълниха с глъч и врява. Готвачите си разпределиха работното пространство между две сгради, накладоха огньове и се заеха с манджите. Тълпите от пътуващи миньори и странници също довтасаха, при което широките пространства между отделните постройки изведнъж се оказаха твърде тесни за целия този кипеж, който започваше призори и привършваше с настъпването на нощта. Душни облаци прах се понесоха във въздуха, най-вече над главните кошари, когато десетки хиляди овце от периферните кошари заприиждаха, за да бъдат прегледани, сортирани, измити, остригани и подкарани обратно. До късно през нощта лампите горяха в двора за стригането. Шийла лично надзираваше смените, които обработваха балите с остриганата през деня вълна, а Колин и Къмингс ръководеха смените, които трябваше да вкарват и изкарват овцете от дворовете за стригане.

Покритите с брезент бали с вълна бързо нарастваха и от хълмове се превърнаха в планини. Пристигнаха и първите товарни коли — ниски, яки, направени от дебели греди и теглени от четворка биволи. Пространството около кошарите и дворовете за стригане съвсем се препълни и бъркотията стана още по-голяма. Натовариха каруците с тежките вълнени бали и те започнаха да се изтеглят, но на тяхно място пристигнаха други. Къмингс постоянно беше навъсен и раздразнителен, прибираше се късно вечер и ставаше преди съмване, но на Елизабет й беше неприятно от всекидневния му престой в къщата, защото бе свикнала изцяло сама да се разполага в нея повечето от времето. От време на време по пътеката между тяхната къща и двора за стригане виждаше Шийла — прашна, потна, отмаляла от изтощение и липса на достатъчно сън; но на поздравите на Елизабет тя не пропускаше да отвърне с ръка, колкото и уморено да се усмихваше.

От време на време Елизабет зърваше и стареца и старицата. Рано сутрин, докато стригачите още ставаха, те излизаха от къщата си, като той неизменно се подпираше с ръка на рамото й, и отиваха до ограждението, отредено за стригане на овцете. През целия ден старецът седеше безмълвен и неподвижен на висок стол в центъра на ограждението, докато околовръст вреше и кипеше, а старицата стоеше до него изправена, подпирайки се на тоягата си. При свечеряване те се завръщаха вкъщи.

Стригането приключи, шумотевицата отмина и главните кошари сякаш опустяха с напускането на сезонните работници. Времето се задържа необичайно горещо и небето се изпълни до хоризонта с огромни черни гръмотевични облаци. Те закриха слънцето, при което дневната светлина потъмня неестествено в тъмносиньо, но температурите не паднаха, зноят не си отиваше и хората заговориха с безпокойство за слабите дъждове през последните две години. На въпросите на Елизабет дали ще вали Шийла мрачно клатеше глава. Облаците се сгъстяваха и спускаха надолу, въздухът ставаше все по-тежък и душен, Елизабет имаше чувството, че страховита адска мощ е заела позиция в готовност да избухне.

Изведнъж, без никакво предупреждение се разнесоха оглушителни гърмежи, подхванати и от ехото, пламтящи стрели се понесоха от облаците към земята. Около главните кошари наново закипя, спешно се сформираха групи и бригади за потушаване на причинените от светкавиците пожари. Впуснаха се да правят просеки в храстите и тревата, да палят предпазни огньове. Спешно запристигаха миньори и странници, хвърляха торбите си в бараките, мигновено се въоръжаваха с коси, тесли, брадви и други сечива и хукваха към заревото на пожара да помагат. От по двама-трима групите нараснаха на по десетина души. Неподвижният задушлив дим започна да мори хората и животните, но, от друга страна, липсата на вятър бе като дар божи. Бригадите се връщаха изтощени, целите в сажди, почиваха и хапваха набързо, колкото да възстановят силите си, и наново тръгваха да спасяват стадата и да гасят пожарите. След известно време облаците се раздвижиха и почнаха да се отдалечават, огнищата на пожар бяха обградени и накрая угасени.

Зимата дойде късно, но бе студена. Роклите на Елизабет бяха износени и тънки. Тя напълня и се наложи да ги отпуска и да им пришива нови парчета по бедрата, стомаха и гърдите. Домакинската работа и другите задължения вече вършеше облечена с палтото си. Един ден Шийла й донесе голям безформен овчи кожух, подобен на своя, след това й даде цял топ дебел вълнен плат. Елизабет предложи да си плати, но Шийла само вдигна рамене в недоумение. От плата Елизабет си уши рокли и ръкавици и, плътно загърната в дебелия кожух, вече с удоволствие вдишваше свежия хладен въздух, когато й се налагаше да излиза навън.

С напредването на бременността старицата обръщаше все по-голямо внимание на Елизабет, която от своя страна се ласкаеше, но на шестия месец някои прояви на тази загриженост почнаха да я тревожат. Елизабет и Къмингс бяха отишли на гости у Гаритови и старицата изведе Елизабет за ръка в друга стая, като извика и Шийла да превежда, тъй като нейният английски бе силно завален и едвам се разбираше. Старицата я разпита какво яде, как ходи по нужда и други неща от съвсем лично естество. Елизабет бе сконфузена, докато на приятелката й това видимо бе забавно. Пристигайки за урока си, Джеймс първо я разпитваше как е спала, дали се чувства добре и за други неща, които явно му бяха поръчани от баба му. Веднъж Елизабет се опита да се изплъзне от опеката на старицата, оставайки сама вкъщи, без да придружи Къмингс на гости у Гаритови, но не минаха и няколко минути и кикотещата се Шийла цъфна на вратата, хвана я под ръка и я поведе у тях, за да можела майка й да я поразпита.

На седмия месец от бременността старицата определено започна да проявява интимност в грижите си. Тя вкара Елизабет в спалнята, заклещи я в един от ъглите, вдигна й нагоре роклята и вмъкна набръчканите си ръце в кюлотите й, за да опипа корема й. Старицата бе невероятно силна. Със зачервено от притеснение лице Елизабет чувстваше как дългите пръсти, наподобяващи ноктите на хищна птица, опипват корема й отвсякъде, докато Шийла, застанала с ръце на кръста до вратата, се превиваше от смях.

Смехът на Шийла изведнъж секна, когато старицата извади ръцете си от дрехите на Елизабет и се обърна настрани, тихо шепнейки на своя език. С нервни и прибързани жестове Елизабет почна да се оправя, смътно осъзнавайки, че Шийла бе спряла да се смее. С тихо мърморене старицата излезе от стаята, а Шийла, стресната и замислена, дълго гледа след нея. С умислен и намусен вид тя затвори вратата, и едва когато срещна погледа на Елизабет се усмихна.

— Какво каза тя?

Шийла повдигна рамене и направи кисела физиономия.

— Не разбирам добре проклетото й бръщолевене, Джеймс по-добре се оправя, но ми се струва, че тя мисли, че раждането ще мине леко. Де да можеше същото да се каже и за мен, моята работа съвсем не беше такава, нали знаеш!

— Шийла, наблюдавала съм те и съм те слушала много пъти как говориш на аборигенски, и въпреки че не го разбирам, ми е ясно, че ти явно го знаеш не по-зле от Джеймс, даже и от майка ти. Стори ми се, че тя мисли, че нещо не е в ред или че…

— Проклета аборигенка е тая жена, нищо че ми е майка — нетърпеливо я прекъсна Шийла. — Тия пусти аборигени постоянно дрънкат глупости, от които кръвта ти да се смръзне във вените, ако ги слушаш. Няма нищо лошо, така че спри да се тормозиш.

— Шийла, по изражението на лицето й разпознах, че тя мисли, че нещо не е както трябва.

— Тогава ти си дяволска вещица, защото само вещица може по лицето да каже какво мисли някой абориген. Каза, че раждането ти ще бъде лесно и толкоз. Отрочето ще се роди, когато му дойде времето и няма какво повече да дъвчем този въпрос, по дяволите. Ако можехме да кажем същото за проклетия му дъжд кога ще вали, щях да съм дяволски щастлива. Ако не завали скоро, ще трябва да одираме овце, за да поразредим стадата, та да не изгризят съвсем пашата.

Елизабет спусна надолу роклята си и завърза коланчето.

— Дотам ли е лошо положението?

— Да, че и още повече — каза Шийла, и като сложи ръка на рамото на Елизабет, отвори вратата и я изведе извън стаята.

— Имахме последователно четири добри години и стадата набъбнаха, освен това купувахме и овце отвън, не колехме агнетата, и така до краен предел на пашата във всички части на земите на фермата. Но сега вече мислим как да намалим стадата, за да не изтощим напълно пашата, ако не дойде дъжд. — Тя се разсмя и потупа Елизабет по рамото. — Но това не засяга твоето стадо. Ти трябва да мислиш само как да се грижиш за себе си. Ако пък желаеш да се притесняваш за нещо, мисли си какво ще поиска мама да направи с теб следващия път, когато реши да те преглежда. Още нищо не си видяла, ха, ха, ха!

Елизабет замря на прага, цялата почервеняла, и устата й увисна надолу. Смеейки се гръмогласно, Шийла я избута напред и затвори вратата на стаята след нея.

17.

Най-после заваля. Не дъжд, а потоп. Като че ли небесата се бяха продънили и океани вода се изливаха, за да измият до блясък повърхността на земята. Покривът на къщата отекваше като гигантски барабан от стоварващите се върху него водни стълбове. Нехармоничното монотонно пеене на аборигените, тракането на ритъм пръчките, стенанието на тъпаните и глухите песнопения се вмъкваха в къщата сякаш идваха изпод земята, смесваха се с биещия по покрива дъжд и всичко това се превръщаше в общ тътен, който физически обвиваше Елизабет, мачкаше я и я задушаваше. Този оглушителен шум като че се ръководеше от някакъв космически ритъм, който по-скоро се долавяше, отколкото се разбираше, обвиваше сетивата й и караше всичките нишки на тялото й да вибрират, ритъм, по който се настройват циклите на живота, природата, звездите, който управлява приливите и отливите и с който сърцето й сега биеше в такт, полагайки усилия да тласка кръвта във вените й. Цялото й тяло и всичко наоколо пулсираше с него, набъбваше и спадаше със звука на собствения й глас, който достигаше до ушите й сякаш идваше от далечни разстояния. Вълни на агония я обляха, погълнаха я, надуха я със страшна сила и се оттеглиха, оставяйки я вцепенена и унесена.

Мъглива светлина изпълваше стаята в сиви, плоски и безжизнено безцветни тонове, всичко се губеше в различни по плътност сенки. Хладен влажен въздух лепнеше по кожата на голото й тяло, изложено на погледите на жените в стаята, но съприкосновението с въздуха и пръстите им стигаше смътно до нейното съзнание, а скромността, стеснителността и чувствителността й бяха избягали някъде по най-затънтените ъгълчета на мозъка й, за да се спасят от изтезанията. Пред леглото й две аборигенки поклащаха глави в такт с тъпаните и ритъм пръчките, устните им леко се движеха, следвайки идващото отвън провлачено пеене. Полумракът разкривяваше и уголемяваше формите и движенията им, измъчените й сетива се напрягаха да разгадаят стигащите до съзнанието й образи. Тя ги виждаше като жрици на езическа секта, чиято първобитна красота е едвам прикрита с оскъдни парчета плат, а телата им се извиват и клатят в някакъв обред, в който обект на жертвоприношение бе самата тя. Пръстите й се бяха впили в тези на старицата, здраво стискайки изсушената ръка. Старицата седеше надвесена над нея, странно младите й очи бяха като два черни въглена забити в лабиринт от кожни линии и бръчки, като от тях лъхаше мъдрост и дълбоко познание за живота. Беси говореше високо и силно, единствено нейният глас проникваше ясно през обвиващата я мъгла, откликвайки на бушуващото в нея инстинктивно желание да се напъва, да избутва, да изхвърли и да се освободи от разкъсващата я агония.

Времето престана да тече, съзнанието й се бе сгушило някъде и едвам даваше признаци на живот, но то също така се бе разпростряло в някакво друго измерение, където бе избягало, за да се предпази. Усещането й за живот се измерваше по усилията, които правеше, не по отминаващите минути и часове. Силите й гаснеха, но вътрешни и външни гласове я призоваваха да продължава напъните и тя упорстваше, присъединявайки се към бушуващата в тялото й буря, направлявайки я до изнемогване. Финалът наближаваше — нужно беше да се преодолее още един гигантски връх с придвижване на етапи, след което идваше обещаната долина на успокоението от другата му страна. Всеки нов етап ставаше по-труден от предшестващия, тя не смогваше да си поеме дъх и да събере нови сили, нещо непрестанно я тикаше нагоре през цялото време. Стигна до върха и чу триумфалния глас на Беси, подканващ я да не спира. И тя се устреми нагоре с всички останали сили, изразходвайки последните си резерви от енергия. Най-сетне се добра до заветната висина и се строполи. Това бе финалът.

Способността й да мисли бавно се възвръщаше. Ревът на дъжда по покрива биеше по тъпанчетата. Извиращата изпод къщата мрачна песен на аборигените бе спряла. Болката бе отминала и бе настъпило благоуспокоение, животът се възвръщаше. Чувстваше се като отпочинала и освежена след дълъг сън, но стаята все още беше осветена в сиво, което значеше, че бяха изминали само минути. Нещо неспокойно се раздвижи в загърнатото одеяло, поставено на леглото до нея. Тя чу някакво слабо мяучене и радост и задоволство я обляха. Шийла бе застанала пред долния край на кревата; от лъскавата й мушама по пода се стичаше вода, в ръцете си стискаше мократа си шапка. Косата й бе разрошена и навлажнена, сивите кичури по слепоочията й рязко контрастираха с тъмно черната коса, кафеникавото й лице бе чисто, полепналите по него дъждовни капки проблясваха. Тя се усмихваше, очите й бяха странно меки и светли. Двете аборигенки си бяха отишли. Старицата си беше сложила мушамата и шапката и се готвеше да тръгва, но изчакваше нещо, застанала до Шийла и облегната на тоягата си. Беси стоеше от другата й страна. Тя не се усмихваше; лицето й бе бледо и удължено. Мрачно предчувствие обзе Елизабет. Тя впери поглед в трите жени пред нея, после надигна глава и отви крайчеца на одеялото.

В първия миг тя като че ли не можа да проумее, помисли си даже, че е станала някаква грешка, която би могла да се поправи, веднага щом обърне вниманието им към нея. После постепенно започна да разбира, докато раздиращото я разочарование я обзе напълно. Главата бе ненормално голяма, издаденото напред чело почти скриваше малките очи. Очите и мъничкият носов възел бяха компактно сбутани едни до други, устата бе като грозен прорез с обърнати надолу краища, стигащи до брадичката — като на шаран. Кожата бе сбръчкана и червена като на новородено, но едната страна имаше по-тъмен цвят — нещо като огромен, противен добре очертан лилав белег, минаващ по средата на лицето и обхващащ почти половината глава.

Елизабет отново погледна към обкръжаващите я жени. Устните на Беси потрепваха и тя едвам удържаше сълзите си. Старицата с нищо не показваше вълнението си, само Шийла леко се усмихваше и я гледаше в очите с топлота. Старицата се обърна и си тръгна; мушамата й зашумоля, но от босите й крака не се чу никакъв звук по пода. Беси прохълца, стисна още повече устни и една сълза се отърколи по бузата й. Шийла заобиколи леглото, придвижи се напред до главата на Елизабет и се надвеси. От нея лъхаше на различните миризми, донесени отвън и примесени със свежата дъждовна вода; тя се наведе и целуна приятелката си по челото с влажни и студени устни.

— Мама казва, че добре си се справила с премеждието.

— Но, Шийла, то е, то е…

Шийла леко се намръщи, доближи още повече лицето си до нейното и като тръсна глава, нетърпеливо каза:

— Всичко друго да върви по дяволите. Ти се справи добре и туйто. — Тя се усмихна и отново целуна Елизабет, изправи се, отдръпна се от леглото и погледна към Беси. — Дай да й вкараме малко каша в гърлото, а и малко ром да се посвести.

Беси кимна и следвана от Шийла тръгна към вратата, бършейки очите си с ръце. Надвивайки шумът на падащия върху покрива дъжд, откъм верандата се разнесоха тежки забързани стъпки. Двете жени се спряха и се спогледаха. Шийла се върна в стаята и се облегна на стената, нахлупи шапката, скръсти ръце и с ядно стиснати устни зачака, готова за всякакви премеждия. Беси засмърка, отново взе да трие очите си и се отдръпна от вратата. Стъпките преминаха през гостната. Къмингс колебливо застана на входа на стаята, огледа леглото и тръгна към него.

— Ах, Господи, само да хвърля едно око на малкото и…

Елизабет гледаше към тавана. С крайчеца на очите си тя видя как той се навежда над леглото, отметва одеялото с ръка и се вцепенява. След това от гърлото му изригна хъркащ звук на погнуса. Заотстъпва, върна се, пак се наведе напред, вгледа се и накрая се отдалечи от леглото. Елизабет го погледна вцепенена. Лицето му бе изкривено от отвращение. Тръскайки глава и поемайки бавно към вратата, той заръмжа:

— Знаех си, мама ти мръсна! За нищо не ставаш, даже мръсната ти кръв се е предала на кучешкото ти копеле!

— Я виж ти какво породисто животно сме имали тук — язвително се обади Шийла. — Същия тоя, дето е направен от стар пръч педераст, от тия, дето все си навират паламарката по какви ли не мръсни тинести дупки.

С гневно ръмжене той се извъртя и вдигна пръст към нея, излайвайки:

— Това не е твоя работа, дръж си мръсната уста затворена, за нещо, което не те касае. Или ще поговоря с брат ти за теб!

— Говори си с брат ми, докато не ти остане въздух в дробовете и трябва да го вкарваш през педерасткия си задник, да видим каква полза ще имаш — гневно, но спокойно отвърна Шийла. — И е моя работа, ако в Уайамба овците почнат да раждат агнета с четина, вместо с вълна. Мама каза, че това няма нищо общо с поколението на Елизабет, и недей забравя това, когато говориш за лоша кръв.

— Какво по дяволите разбира тя от бели хора? — яростно изрева той. — Или пък ти, например? И кой роди това проклето същество? Не съм аз, мама му мръсна!

— А от чие семе стана това, бе — озъби се Шийла, тласна се напред с ръка от стената и тръгна заплашително към него. — На теб открай време отпред върху ботушите ти все овчи пети са стъпвали, докато си забравил как точно се прави дете на жена. И не отваряй много мръсната си като кенеф уста по адрес на майка ми или ще ти отрежа езика, преди баща ми и брат ми да те докопат. Черният й дроб е много по-бял от твоя, и това е самата Божа истина!

Със свити юмруци той гледаше Шийла и лицето му се кривеше от злоба, после се обърна и тръгна с ръмжене към вратата. Спря се на прага, обърна се и впери поглед в леглото.

— Няма да приема за свое това нещо, а и ми се ще да се отърва от окучилото го проклето поми дет’ не става за нищо. И освен това, няма да стъпвам в къщата, докато то е тук. Ще се преместя в бараките, докато реша какво да правя с копелето.

— Върви, върви, ще кажа на овчарчетата да спят по задник — подигра го Шийла.

От ярост очите му щяха да се пръснат, лицето му стана лилаво, той вдигна юмрук и го размаха към нея.

— Ти, мръсна черна курво — задавено каза той, — ще си получиш своето и отгоре!

Тя пак тръгна към него; устните й бяха бледи и опънати, присвитите й очи хвърляха искри.

— Хайде, покажи какво можеш — просъска тя, — чакам; с още десет такива като теб мога да се справя наведнъж, педераст такъв. Хайде, удари ме!

Той почти щеше да скочи върху нея, наклони се напред треперейки, след това се обърна и излезе от стаята, блъскайки се в касата на вратата, изтрополи през гостната и излезе от къщата, бясно тръшвайки външната врата. От уплаха Беси бе пожълтяла, държеше ръцете си стиснати пред себе си, очите й гледаха ту прага на стаята, ту Шийла. Шийла лукаво се усмихна, свали шапката си, хвърли я настрани, разкопча катарамите на мушамата си и отново се приближи до леглото.

— Много му здраве на тоя копелдак; добре че се отърва най-после от него! Я направи малко чорбица, Беси. Аз ще хапна заедно с нея и ще остана известно време да й правя компания.

Беси мълчаливо кимна и тихо излезе от стаята. Шийла свали мушамата си, пусна я на пода и тръгна към долния край на леглото. Докато кръстосваше крака, един от ботушите й застърга по пода, след което тя се умълча. Трясъкът на стоварващия се върху покрива дъжд отново изпълни стаята, поглъщайки случайните шумове и изолирайки я от външния свят. Елизабет впери поглед в тавана и беззвучно заплака. Тя чувстваше, че Шийлините очи не я наблюдават; приятелката й седеше и гледаше в далечината, утешавайки я с присъствието си. Елизабет протегна лявата си ръка над завивките и слепешком затърси Шийла. С леко поскърцване Шийла приближи стола, на който седеше, до леглото, пое протегнатата ръка на Елизабет и обви пръстите си около нейните. След това отново застана неподвижна, без лицето й да издава някаква емоция и с безизразно втренчени в далечината очи.

Степента на уродливост на новороденото не личеше изцяло при пръв бегъл поглед. Но при по-внимателно вглеждане тутакси се забелязваше, че краката в долната си част завършваха като безформена месеста маса. Ръцете над лактите бяха прикрепени към гръдния кош с тънки мрежи от кожа, наподобяващи крила на прилеп, между пръстите имаше тънки ципи. То цялото бе хилаво и болнаво, издаваше звуци по-скоро като на новородено животинче, отколкото като плач на бебе, малката шаранова уста едвам се движеше при опитите му да суче. Плачейки от мъка, Елизабет изстискваше гърдите си, за да го улесни, и въпреки душевната й болка, кърмата изтичаше леко, тъй като тя напрягаше всички сили да поддържа живота му. Яростна любов и желание да го защити напираха в нея, смесваха се с удоволствието да чувства как малките уста сучат от зърната й; тя нежно го притискаше с ръце до себе си, допираше устни до гладкото издадено напред челце и вдишваше мириса на плътта му.

Повечето от млякото просто се изливаше от устата му или пък биваше повърнато, после то се укроти и задиша с хриптене. Елизабет заспа, изгубила усета си за време. Когато отново отвори очите си, стаята бе изпълнена с жълтата светлина на газената лампа. Бебето се раздвижи и нададе някакви звуци; тя го притегли към себе си, сложи зърното в устата му и погледна към Шийла. Приятелката й все така седеше на стола, лицето й не издаваше нищо, само очите й се усмихваха.

Нощта премина в бдение, хранене и полудрямка, после отново настана сив безжизнен ден с изсипващ се като при потоп дъжд. Старицата пристигна с подгизнала от водата шапка и блестяща от дъждовните капки мушама. Повдигайки леко одеялото със сбръчканите си пръсти, тя разгледа бебето, отстъпи към края на леглото и шепнешком заговори с Шийла, чието лице придоби угрижен вид, а челото й се смръщи от напрежение. Тя се отдръпна от майка си, погледна Елизабет и широко се усмихна.

— Аха, ето че се събуди! Ако знаеше само какво проклето време е навън! Мама казва, че е време да си размърдаш дупето; в кухнята има някаква супа. Хайде, ставай, дръж се за ръката ми.

— Какво мисли тя за моето бебе, как е то?

— Е, не знам, нищо че ми е майка. Аз едвам малко повече от теб разбирам дяволското й бърборене. Давай да ставаме. Дръж бебето, аз ще ти помагам.

Някак си странно се усещаше отново изправена на крака; подът бе влажен и студен за босите й крака. Поддържана през кръста от Шийла и плътно притискайки бебето до гърдите си, тя вмъкна краката си в чехлите. Физическите и душевни болки бяха намалели и зад мъглата на депресията усещаше прилив на успокоителни сили. Тръгна напред слабо, но без чужда помощ, Шийла я следваше с леко поставена на рамото й ръка, а след тях идваше старицата. Кухнята бе затоплена и подсушена, атмосферата стана приятна, в печката гореше весел огън, който със съскане превръщаше в пара попадналите през кюнците дъждовни капки. Имаше нещо познато във всичко това, но сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто го беше изпитвала за последен път.

Тя изяде купичка супа, пийна малко чай и изпи една лъжица от някакъв горчив сироп, донесен от старицата, след което се върна в спалнята. Този път леглото й се стори топло и удобно и тя с удоволствие се настани в него, държейки бебето в сгъвката на ръката си. Старата жена прошепна нещо на Шийла, после напусна стаята. Шийла седна с кръстосани крака на един стол.

— Шийла, толкова съм благодарна, че си тук. Знам обаче колко много означава за теб работата ти и не бих искала да те откъсвам от нея — каза Елизабет.

— Овцете вече са изведени от ниските места на по-високо, а и какво повече да направя, щом всички канавки и ровове преливат от вода — с кораб да се разхождаш, мама му стара. Е, всяко зло за добро, сега поне вода ще има.

— Сигурна ли си в това, което казваш? Аз мога и сама да се оправя…

— Сигурна съм.

— Но ти никак не си спала.

— Ами, спах.

— Искам да кажа, не си спала както трябва.

— Мога да си спя и да се наспя колкото ми трябва и седнала на стол, и легнала на земята, и яздейки на кон, даже изправена на тъпата си глава, ако трябва.

Елизабет кимна, хвърли поглед надолу към бебето, което със слаб писък се бе размърдало, извади едната си гърда от нощницата и сложи зърното й в устата му.

— Много съм ти благодарна, Шийла.

— Виж какво, ни най-малко не съжалявам, че ти помагам. Ще стоя тук, докато имаш нужда от мен, малка англичанке.

Бебето явно нещо слабееше; сучеше, но задържаше млякото в стомахчето си, от чревцата му не излизаше нищо. Беше като болните или ранени овце, които в унес инстинктивно се мъчеха да оживеят. Като тях малкото телце се бе вкопчило в живота с остатъка от силите си. Тя все пак успя да го нахрани, след което го положи на леглото. То се успокои и бавно задиша, издавайки хриптящи звуци от гърлото си. Лекото усилие от разходката до кухнята и обратно я беше уморило, барабаненето на дъжда по покрива й действаше като приспивателно и тя заспа. После се събуди, нахрани бебето и изпадна в нова дрямка. Някакво движение в стаята я събуди. Беше се свечерило и Шийла донесе лампа. Помогна на Елизабет да стане от леглото и двете отидоха в кухнята. Беси, която се въртеше около печката със зачервено от топлината лице, ги посрещна усмихната, но очите й помрачняха, когато погледът й спря върху завитото в одеялото нещо и тя не пожела да го види. Все се въртеше около Елизабет; сложи я да седне, донесе й купичка супа от тенджерата на печката, не спря да говори. Елизабет изяде супата си, изпи чая и се върна в спалнята, придружена от Шийла. Отново полегна, придърпа бебето към себе си и сложи зърното на гърдата си в устата му, докато Шийла удобно се настаняваше на стола си.

Съзнанието й рязко се възвърна. Миг преди това беше дълбоко заспала, а сега бе напълно събудена. Очите й огледаха стаята, търсейки онова, което я бе извадило от съня й. Шийла бе дълбоко заспала, отпусната на стола с изпънати напред крака и скръстени ръце, главата й бе клюмнала леко встрани. Дъждът продължаваше да се сипе върху покрива. От нощното шкафче лампата пръскаше мека жълтеникава светлина, но прозорците бяха черни. Като че ли всичко бе както преди, но нещо се бе случило. Тя се отпусна на възглавницата озадачена, сви леко рамене в недоумение и се обърна към бебето. Слабото хриптене бе спряло. Вкопчена в завитото одеяло, тя изрева неистово.

Шийла скочи на крака, надвеси се над леглото и натисна Елизабет по гръб. Погледна към одеялото, мигайки учестено, за да прогони дрямката, след това здраво притисна раменете на Елизабет и силно извика на Беси да идва. Със заспало лице Беси връхлетя от кухнята в стаята, завъртя се и излезе. Шийла говореше нещо тихо и нежно, опитваше се да я успокои, но Елизабет продължаваше да крещи, протягайки ръце към одеялото. Беси се втурна с чайник в ръка. Шийла се наведе, сложи лактите си на раменете на Елизабет, хвана лицето й със силните си пръсти, разтвори устата й, притисна ноздрите й и ревна нещо на Беси, която се надвеси от другата страна на леглото и изпразни чайника в устата на Елизабет. Беше пак някаква горчива течност. Елизабет се опита да я изплюе, но Шийла здраво я прихвана за главата и не й позволи да поеме въздух през ноздрите. Изгълта колкото една цяла чаша, догади й се от неприятния вкус и задиша тежко през уста. Шийла пусна главата й и отново я хвана за раменете. Слизайки надолу през тялото й, течността я стопли, като в същото време предизвика спазъм на повдигане в стомаха й. Тя понечи да закрещи отново, но устата и езика й престанаха да я слушат. Очите й се замъглиха, някаква огромна умора я повали на леглото и тя потъна в тъмнина.

Силно пулсиращо в слепоочията главоболие я събуди. Контактът й със заобикалящата я среда бе крехък и лесно се губеше и тя с мъка успяваше да вникне в това, което виждаше или чуваше. Беси спеше на стола до леглото, навън бе ден. Дъждът се лееше като из ведро. Но нещо жизненоважно липсваше. Тя се намръщи, замисли се, след това трескаво се огледа за бебето. Нямаше го. С усилие надигна глава, махна завивките и седна на леглото. До вратата стоеше малък, току-що направен дървен сандък; дървото беше навлажнено от дъжда. Тя слезе от леглото и отиде до него. На някои места имаше прилепнали от дъжда стърготини, до стената беше изправен тежък чук. Капакът не беше затворен и тя го повдигна. Загънатото одеяло беше вътре. Тя го извади от сандъка и леко го разпови. Кожата на личицето бе потъмняла, лилавата половина бе станала черна, малките уста бяха неподвижно отворени.

Цялото й същество се възпротиви, обзе я непреодолимо желание да побегне, да се скрие от безвъзвратността в сандъка. Тя се доближи до леглото и погледна тихо похъркващата Беси. Сложи повитото одеяло на края на леглото, обу обувките си, вдигна отново лекия товар и тихо излезе от стаята. Като наближаваше външната врата, до ушите й достигна караницата между Шийла и Къмингс, които така силно спореха на верандата, че гласовете им надвиваха гърмящия по покрива дъжд. Елизабет тихо прекоси гостната, влезе в кухнята, стигна до задната врата, отвори я, излезе навън и я затвори след себе си.

От внезапно облелият я дъжд й се зави свят и тя се олюля. Спря се на място, изчака, докато се овладее, после бавно и внимателно тръгна напред. Тънката нощница изобщо не беше преграда за силния дъжд. Косата й прилепна по главата и от нея водата на струйки потече по лицето й, пречейки й да вижда и да диша. Студът започна да я пронизва и след малко тя вече трепереше. Земята бе изчезнала под сантиметри дебел калноводен слой, изпод който избиваха безброй въздушни мехури, чийто живот свършваше мигом, щом някоя по-едра капка ги удареше. Сивата дъждовна пелена я обгръщаше отвсякъде, срастваше се с калната вода над земята. Едвам ориентирайки се в заслепяващия я дъжд, тя пое зигзагообразно по пътеката, водеща към реката.

Стремеше се да стигне до едно неизползвано място покрай реката зад аборигенското селище, покрито с храсталаци и трева, където смяташе да се скрие. Опасяваше се пътьом да не я забележат от някоя къща. Ниският клон на едно пиперово дърво, натежало от просмуканите с вода листа и от силата на дъжда, се изпречи изведнъж пред нея в дъждовната пелена и я удари по лицето. Тя залитна встрани и едвам не се блъсна в огромно мъртво каучуково дърво, чийто ствол се губеше в дъжда и слабата светлина. Познаваше всеки храст, всяко дърво, но сега бе изгубила всякакви ориентири, като че ли всичко наоколо бе сменило местата си. Водата се изкачи над глезените й, на места стигаше почти до коленете й, калта сякаш се мъчеше при всяка крачка да смъкне обувките й.

Тя все пак продължи да се мъкне напред, а нощницата й лепкаво се увиваше около краката й, спъвайки я. По едно време, извисявайки се над шума на дъжда, до нея достигна заглушен буботещ звук, чийто вибрации тя усети навсякъде около нея и по които разбра, че реката бе излязла от коритото си и прииждаше. Свърна надясно, опитвайки се да се отдалечи от брега, но нямаше как да се ориентира — около нея се виждаше само вода, чиято повърхност като че ли вреше под ударите на дъждовните капки. Внезапно водата се изкачи над коленете й и тя усети теглещата сила на някакво течение. Направи още една крачка вдясно и изведнъж течението рязко я събори; тя изгуби почвата под себе си и писъкът й потъна сред рева на дъжда и буботенето на придошлата река.

Водата влезе в устата и носа й, течението я завъртя и я понесе. В паниката си тя стискаше завитото одеяло с една ръка, немощно махайки с другата. Успя да подаде глава над водата, но едвам поела дъх, устата и носът й отново се напълниха и течението пак я преобърна. Последва силен удар и тя се запъна в куп храсти, в които течението я бе занесло. С невероятни усилия подаде глава над водата, пое дълбоко въздух, залови се за близките клонки и задърпа в усилие да се измъкне от водата. След това забеляза наблизо някаква голяма буца, довлече се до нея и я обгърна с ръка. Оказа се, че е труп на удавена овца. Овцата започна да се плъзга, но един от крайниците й се оказа здраво вплетен в храстите и това й помогна да се измъкне малко по-високо, кашляйки и повръщайки погълнатата вода.

Течението и водовъртежите бяха довлекли камара от клони, листа и трева и ги бяха струпали около три широки дънера на каучукови дървета. Камарата се поклащаше, готова всеки момент да се разпадне под напора на прииждащата стихия. Елизабет се влачеше към дънерите, храчеше и плюеше, спираше, поемаше си въздух и продължаваше. Нощницата й се заплиташе в разкривените клони, тя я дърпаше да се откачи, при което я разкъса на дълги ивици. Пред нея се появи труп на крава, здраво захванат в клоните на едно отскубнато и заклещило се между дънерите дърво, чийто корени се виеха като пипала на животно в течащата вода. Тя се изкачи по косматото тяло, стигна до каучуковите дървета, направи нова крачка и усети дъно под краката си. След малко излезе на плитко.

Около нея като призраци се въргаляха изтръгнати храсти, мократа трева полепваше по краката и тя залиташе, подхлъзваше се. Тя падна на колене и почна да люлее на ръце вързопчето. След известно време с усилие се изправи и тръгна напосоки напред. Подчиняваше се на подтика си да продължи да се движи, запътена неизвестно накъде. Нощницата й съвсем се разпокъса и тя започна неудържимо да трепери от студ. Отново застана на колене да си почине, изправи се и пак продължи да върви. Водата достигна до колене и тя едва-едва си пробиваше път през водата и хлъзгавата кал: Сетне пак стана плитко, нивото спадна почти до върха на обувките й. Ниски дебели форми се раздвижиха пред нея и като наближи, тя видя, че това са няколко овци. Едната от тях си беше счупила крака. Овците скубеха мократа трева и забързано я дъвчеха. Стигна до тях и те се отстраниха от пътя й.

Дъждът забарабани отзад по главата й, когато тя отново се отпусна на колене, сгушила в ръце навитото одеяло. Властният подтик да върви напред не я беше напуснал, но усилието да се изправи на крака й се струваше непреодолимо. Внезапно зад нея се разнесе оглушителен вик, който я накара да се обърне. На няколко метра от нея бе застанал един абориген; лицето му бе леко обърнато настрани, ала очните му ябълки гледаха право в нея. Той дълбоко пое въздух, гърдите му се издуха, присви устни и започна да изпуска въздух, надавайки писклив дюдюкащ звук. Вместо облекло носеше само колан, на който висяха нож и брадва, а в лявата си ръка стискаше няколко копия. Тя се уплаши от него и неуверено се изправи на крака. Последва нов крясък и тя бавно, останала без сили, се затътри напред, следвана на метри от аборигена и от протяжните му крясъци. Наново падна на колене и той се спря зад нея. Дъждът биеше по голото му тяло, докато той ритмично поемаше въздух и пронизително кряскаше. Елизабет успя някак си отново да се изправи и да направи няколко крачки, следвана от новия си спътник. Но когато пак се свлече, не й достигнаха сили да се изправи и тя залази на колене, като се подпираше само на лявата ръка, притискайки одеялото до гърдите си с дясната. Той я следваше, издавайки крясъци на редовни интервали. Когато силите й съвсем я напуснаха, тя падна на земята, сви се и застина, продължавайки да притиска вързопа до гърдите си. Вече се страхуваше по-малко от аборигена и крясъците му.

Способността й да възприема околния свят почти изчезваше, когато тя леко повдигна глава. Продължаващото усещане за смътна заплаха я накара да се запита дали отново да не се изправи на крака. Умът й се проясни още малко; тя се огледа и осъзна, че крясъците бяха спрели. През дъждовната пелена към нея се приближаваше една голяма безформена сянка, която се превърна в конник. Конят спря пред нея. Тя погледна нагоре и дъждът я зашиба по лицето. Смътно виждаше ездача, но чертите му бяха познати, мили. Това бе Шийла. Приятелката й слезе от коня, наведе се над нея, хвана я нежно за ръце и я повдигна, после погледна към аборигена и му викна нещо на неговия език, надвивайки шума на дъжда. Той се обърна и изчезна в дъждовната пелена.

От подгизналите краища на широкополата шапка на Шийла обилно се лееше вода. Тя хвана Елизабет с едната си ръка, а с другата махна сплъстената мокра коса от лицето й.

— Я се погледни! Мязаш на мокър парцал, да ти се не види! — Лицето й се отпусна, тя хвана Елизабет с две ръце, нежно я притисна до себе си и я целуна. — Защо изобщо трябваше да идваш дотук, малка глупачко? — прошепна тя с нестроен глас. — Не можа ли да си останеш в проклетия му Сидней? — Отново я целуна и тежко въздъхна. — Но сега си тук и аз се радвам на това. Хайде да тръгваме, малка поми!

Вдигна Елизабет и я положи на седлото с двата крака от едната му страна; тя самата се намести зад нея, сложи крака в стремената, разкопча мушамата си и я загърна с нея. Конят свърна и заджапа с копита през дъжда. Елизабет придържаше вързопа, Шийла придържаше Елизабет. Топлината на приятелката й се предаде и на нея, тя спря да трепери и задряма, отпусната на рамото й.

Събуди я Шийла, която я свали от коня. Отново почна да трепери под ударите на дъжда и от студа. Бяха стигнали до реката и боботенето на прииждащата вода изпълваше цялото околно пространство. Шийла обви Елизабет през кръста с ръка, хвана се с другата за седлото, подвикна на коня и я повлече със себе си. Нагазиха в дълбока вода и течението ги понесе. Шийла нито за миг не изпусна седлото или пък Елизабет. Изплашеният кон цвилеше, мяташе главата си над водата и неистово риташе с крака, плувайки към отсрещния бряг, чийто неясни петнисти очертания бързо отминаваха пред тях. Тъмните очертания на дърветата изведнъж изчезнаха и те навлязоха в широка водна повърхност, от която на групи се подаваха храсталаци и млади дървета. Стъпвайки на твърда земя, Шийла се препъна и залитна, едвам се удържа да не падне, но без да иска ръката й до болка притисна Елизабет през кръста. Нагазиха в плиткото; Шийла спря коня и вдигна Елизабет на седлото.

Звукът на Шийлиния глас отново я разбуди. Той вибрираше в прилепналото о гърдите й ухо:

— … иди до южния разклон и докарай обратно закараните там овце. Ти иди на север и върни стадото. А ти отиваш право в аборигенското село и им кажи веднага да си приберат съгледвачите, след което продължаваш до западния ръб на Вилканиа и проверяваш докъде е стигнала там водата.

Тримата ездачи и конете им изглеждаха като смътни разкривени сенки в сипещия се дъжд, с ниско нахлупени шапки и високо вдигнати яки на мушамите.

— Абе, какво я прихвана, по дяволите?

— Гледай си стадото, дръвник, такъв, и не се занимавай с нищо друго. И тримата вземете отпочинали коне, ако намерите такива, а ти Джон, внимавай по южния разклон, иначе, преди да се усетиш току-виж си се озовал по средата на реката и си отишъл мърцина.

Тримата ездачи обърнаха конете си и изчезнаха зад дъждовната завеса. Конят продължи бавно да върви във водата. Шийла притегна мушамата около Елизабет, която се сгуши в гърдите й и отново заспа. Стори й се, че само секунди бяха изминали, когато наново обляна от студения дъжд и разтърсена от движенията на Шийла, с които приятелката й я сваляше от коня, тя се събуди. Стигнали бяха пред нейната къща. Шийла се клатушкаше от умора, а Елизабет напрягаше всички сили да не се строполи. Придържана и теглена от приятелката си, тя се изкачи по стъпалата и дъждът спря да я бие, когато минаха под навеса на верандата. Стори й се странно, че вече чуваше само звука на дъжда около себе си, без студената вода да я облива. Старицата, която стоеше на прага на външната врата, се отмести и направи път на Шийла и Елизабет. Влязоха в кухнята, която приветливо я посрещна, затоплена от огъня в печката. Шийла сложи Елизабет да седне.

— Ще пиеш ли сега този буламач, дето ти го давам или ще трябва да ти го излея насила в гърлото, а, малка поми?

Старицата държеше чайник. Шийла се наведе над Елизабет, погледна я право в очите и протегна ръка към майка си. Умората бе удължила лицето й, но очите й гледаха с топлота. Държейки повитото одеяло с една ръка, Елизабет пое чашата със сиропа в другата и на един дъх го изпи. Силно горчивият вкус я разтърси, почна да й се гади и за малко не повърна. Шийла взе чашата. Елизабет притегли повитото одеяло към себе си и погледна надолу към разкъсаната си нощница. Температурата в кухнята като че ли се покачваше, главата й се замая и ръцете й започнаха да се отпускат. Като през мъгла усети, че старицата взема повитото одеяло и че Шийла я вдига от стола.

Настана тишина, като че ли нещо голямо бе спряло да се движи. Отвори очи, огледа се и разбра. Ураганният дъжд си бе отишъл и сега само тихо валеше. Чуха се и звукове; птичките по дърветата и насекомите се обадиха, от верандата се разнесоха гласове. Тя се обърна настрана и пак се отпусна в леглото, премигвайки от болката, която цепеше главата й и пулсираше в слепоочията й. Задъха се, всички мускули я боляха, раните по краката и ръцете я сърбяха. Гласовете се усилиха и тя се напрегна да слуша. Шийла и Къмингс спореха за нещо.

— … ще се отърва от тая проклетница, казвам ти го направо. Не стига, че ми пропиля нахалост толкова дажби и пари, ето че сега и напълно откачи. Няма да се оставя да…

— Добре де, това си е твоя работа и не ме засяга. Но съм загрижена за овцете в Булу Юг. Франклин е там сам, и дори ние двамата с теб няма да можем напълно да му помогнем да изведе оттам овцете, преди да са се удавили.

— Булу Юг ли? По дяволите, какви ги разправяш? Та на петдесет мили околовръст няма по-висока местност…

— Е да, но по река Бурунди вече кораби ще заплуват, нивото й непрекъснато се покачва, а ние стоим тук и си чешем езиците. Давай да яхваме конете и да откараме тия проклети овце оттам към…

— Ама единствено аз ли съм останал в тази ферма, бе, дявол да го вземе? Аз все пак съм главният скотовъд, тъй де, не мога да играя по гайдата на сульо и пульо. Освен това трябва да ти кажа, че току-що се връщам от кошарите на Пенонг.

— Да, така е, но Колин потегли оттук преди два часа с всички работници, които можа да намери, та даже взе и оня проклетник готвача. Овците във Виджи Юг ще заплуват преди залез-слънце, ако не ги откарат на друго място. Ето защо той не можа да ми отдели нито един човек. Но добре че ти дойде, нужна ми е и твоята помощ, господи боже. Така че, идвай с мен да помагаш.

Гласът на Шийла звучеше неестествено примирително за нея, почти го избиваше на приятелство. Къмингс сърдито ръмжеше, съгласи се най-после да тръгне. Външната врата се затвори, ботушите им изтрополиха по верандата и стъпалата, и гласовете им заглъхнаха. През прозореца вече проникваше по-ярка светлина, птичките се оживиха, като че ли светът се събуждаше след дълъг сън. Ръцете и краката на Елизабет я боляха и тя все още се чувстваше много отпаднала. Внимателно се раздвижи, зае по-удобно положение в леглото и отново се отпусна. Изпитваше дълбока скръб, но терзаещата я агония бе отминала, все едно че години я бяха притъпили. Затвори очи и заспа.

Когато се събуди и стана, следобедното слънце тържествено нахлуваше в стаята. Навсякъде по къщата имаше кал, довлечена от обувки и ботуши, а навън бе цяло море от кал. В малкото гробище до резервоарите с вода имаше прясно изкопано гробче и тя дълго гледа в него от прозореца. Усети вълчи глад, запали печката, сложи да се варят картофи в тенджерата, нареди няколко свински пържоли в тигана да се пържат и се зае да мие пода с вода от коритото на чардака. Когато храната стана готова, тя се наяде, след което продължи с миенето. Изчисти кухнята, след това трапезарията и накрая хола.

Застанала на колене, тя миеше пода на хола с голяма тежка четка, когато някой се заизкачва по стъпалата, мина през верандата и спря на прага. Беше Беси. Беси я изгледа втрещено, после постепенно усмивка се разля по пълното й лице и то засия.

— Ама защо… как си, Елизабет, добре ли си?

Елизабет приседна на пети, отмести косата от лицето си, усмихна се и кимна.

— Да, вече съм добре, Беси.

— Ах, да й се не види на тая кал! Вкъщи всичко е изкаляно от мъжа ми и хлапетата, а да не ти разправям за калта в голямата къща! Ще ми трябва цял ден с лопата да я изхвърлям.

Елизабет се усмихна и кимна. Настъпи неловко мълчание и тя наново се зае да търка пода с четката.

— Ще трябва да намеря надгробен камък.

— А, да, няма проблеми. Много от аборигените умеят да правят това и за един-два шилинга ще ти свършат работа. Същите тия направиха и надгробните камъни, които виждаш. Що се отнася до мястото, не се безпокой, няма да се заличи. Забих там едно колче, за да се вижда по-ясно, защото тук тревата бързо расте и очертанията се губят.

— Да, разбирам.

— Е, добре. Отивам в голямата къща да се заема с готвенето. Рекох преди това да намина покрай теб, за да…

— Благодаря ти, Беси. Благодаря ти за всичко.

Беси се усмихна и кимна, направи няколко крачки назад по верандата, обърна се и слезе надолу по стъпалата. Елизабет избута с лакът косата от очите си, натопи четката в дървеното ведро, плисна вода по пода и затърка.

С първото минаване на четката тя успя да измие голямата кал, но по дъските останаха тъмни петна, които ясно се виждаха дори и на слабата светлина на лампата. Тя вечеря и си легна. На другата сутрин стана рано, приготви закуска и отново се зае с пода. По едно време, тъкмо изхвърляше поредното ведро с мръсна вода през външната врата, тя забеляза Шийла и Колин, които се изкачваха по стълбите на тяхната къща. Понечи да извика Шийла, но те вече бяха влезли в къщата. Елизабет се върна, премина през кухнята и излезе на чардака да напълни ведрото с чиста вода от коритото, върна се в хола, изля част от водата на пода, застана на колене и затърка.

С крайчеца на окото си тя долови някакво движение, вдигна глава и погледна през вратата. Старицата вървеше по пътя, старецът я следваше с ръка на рамото й, а Шийла и Колин вървяха след него. Четиримата завиха по пътечката към нейната къща. Елизабет пусна четката, изтри ръцете си в престилката и отиде да отвори вратата. Видът на Колин бе сериозен и вглъбен, старицата изглеждаше както винаги. Лицето на Шийла бе като замръзнало, силно наклонената периферия на шапката прикриваше очите й. Стомахът на Елизабет се сви в предчувствие за нещо лошо. Нещо се бе случило! Старицата заизкачва стъпалата едно по едно, очите й следяха всяко движение на Елизабет, старецът я следваше с предпазливата походка на сляп човек. Колин и Шийла изчакаха, след това се изкачиха по стъпалата след тях. Преминаха през верандата и се спряха на прага на хола.

— Тук ли сте? — прошепна старецът с дълбок глас. Устните му лежаха отпуснато върху беззъбите венци, невиждащите очи гледаха някъде надалеч зад нея.

— Да, тук съм, господин Гарити.

— Вашият мъж е мъртъв. Един глиган го уби.

Елизабет сложи ръка на дръжката на вратата, за да не падне. Още като се зададоха, някакво ужасно подозрение се прокрадна в нея, защото какво друго би могло да ги доведе всичките така вкупом при нея? Шокът напълно я демобилизира. За нея това бе цяло нещастие. Къмингс беше жесток човек, отнасяше се безмилостно с нея, бе лош съпруг, често я унижаваше. Но той също така я издържаше. Тя погледна към сградите. Слънцето изсушаваше влажната земя и тънки стълбове пара се виеха около тях. Тук тя бе познала и тъгата, и радостта, но най-вече тук тя бе намерила дом. Сега бе на път да изгуби всичко.

Старецът отново проговори.

— Ще останете тук както сте си. И се считайте като член на семейството. Ще си поговорим след време, а сега почивайте.

Тя не можа веднага да проумее думите му. А и не беше лесно да пази поведение, подобаващо на съпруга, на която току-що са й съобщили, че мъжът й е мъртъв. Прочисти гърлото си, кимна и тихо каза:

— Благодаря ви, господин Гарити.

В отговор той също кимна и полека се заобръща. Старицата застана пред него, взе ръката му, сложи я на рамото си и бавно го поведе към стъпалата, потропвайки по пода с тоягата. Колин погледна Елизабет, като че ли искаше да й каже нещо, след това хвърли поглед към Шийла, обърна се и последва майка си и баща си. Изправена със скръстени ръце, Шийла гледаше след тях, докато поемат нагоре по пътеката към пътя, след това бавно се приближи към Елизабет.

— Бях там, когато това се случи, Елизабет, но не можах да стрелям навреме в глигана. И двете цеви на мускета му направиха засечка, което ще рече, че не можеше да направи нищо срещу разбеснелия се глиган. Високите места стават опасни при наводнение, защото глиганите, както всичко друго, се струпват там.

Тонът й бе безизразен, фактически в него липсваше всякакъв намек на симпатия или съжаление, защото знаеше, че вестта ще дойде повече като облекчение, вместо да причини скръб. Елизабет кимна и погледна встрани. Тя само откъслечно бе доловила нещо от разговора на Шийла с Къмингс, но ясно си спомняше тона, с който тя го уговаряше да тръгне с нея. Не беше невъзможно Шийла да е била решила, че той трябва да умре и да се беше погрижила за това. Не беше извън нейните възможности да направи нещо с мускета му и да го подмами близо до глигана, защото интелигентността на Шийла и нейната хитрост бяха на съвсем друго ниво от тези на Къмингс. Да, тя беше способна на такова нещо. Елизабет не започна да осъжда едно такова деяние, както може би щеше да направи това в миналото. Разстоянието между Сидней и Уайамба беше огромно, но то не се измерваше само в мили. Правилата тук бяха други.

Не можеше обаче директно да подходи към въпроса. Ако поставиш някого в положение, при което той вероятно ще трябва да лъже, то ти ставаш по-виновен, отколкото лъжещия. Но можеше да се опита да научи нещо по заобиколен начин. Елизабет излезе на верандата и взе ръцете на Шийла в своите.

— Благодарна съм, че поне ти не си била ранена, Шийла. Не знам какво щях да правя, ако нещо се беше случило с теб.

Шийла я погледна и нежно се усмихна, стискайки ръцете на Елизабет.

— И аз съм доволна като виждам, че си по-добре.

— Нямаше да съм по-добре, ако не беше ти. Къде е онова нещо сега?

— Кое, онова?

— Ами онова, което е останало от него.

— О, това ли имаш предвид? Ами, той, глиганът, изтърбуши и коня му и аз не можах сама да се оправя с тялото. Пратих двама души да го докарат, те ще бъдат тук привечер. Готвачът и тайфата му правят ковчега, пратих един друг да отиде до Минайнди да доведе пристава и свещеника. Вероятно утре ще пристигнат, тъй че можем да го държим тук през нощта и утре да го погребем, става ли?

— Напълно. Ясно ми е, че благодарение на теб баща ти ми разреши да остана, за което съм ти много благодарна, Шийла.

Шийла насмешливо тръсна глава, стисна ръцете на Елизабет и ги пусна, обърна се настрани, вдигна шапката си и прибра косата си под нея.

— Недей да мислиш, че стадата на баща ми се броят по овцете, които виждаш.

— Това пък какво значи?

Шийла се обърна, изгледа я със замислена усмивка на уста, погледна пак встрани и сви рамене.

— Не му е времето да говорим за това, но няма нищо лошо да споделя с теб нещо, върху което можем да си поговорим. Колин, татко и мама са огледали фермите наоколо да търсят жена за Колин, но никъде не са намерили някоя, която да ги задоволи. Но те са доволни от теб, имай предвид това!

Елизабет отново изпита шок, макар и по-лек този път, осъзнавайки, че вече е свободна отново да се омъжи. Позамисли се върху казаното от Шийла и усети как нещо отвътре я стопля. Усмихна се, повдигна вежди и малко горчиво се изсмя.

— Поласкана съм, но и страшно учудена, като се имат предвид събитията през последните два дни.

— Ще поспя малко, та да можем да поседим довечера — каза Шийла, вървейки бавно към стълбите. — А когато мине известно време, ще си поговорим по въпроса, за да могат Колин, баща ми и майка ми да са сигурни, че си готова за това, та и те на свой ред да говорят с теб.

— Добре Шийла, ще го обсъдим вдругиден.

Шийла, която вече беше стигнала до стълбите, се обърна с усмивка.

— Така де, защо да губим време?

— Благодаря ти за всичко, Шийла!

Шийла кимна с глава и заслиза от верандата.

18.

Елизабет и Колин се ожениха в църквата на Минайнди, една от дузината порутени сгради в малкото селище, разположено край река Дарлинг. Колин притежаваше всички онези качества, които у Къмингс липсваха. Отношението на Колин към Елизабет силно се влияеше от взаимния респект между него и Шийла и той бе благороден и внимателен към нея. Колин беше тих; имаше добро чувство за хумор и изглежда не се уморяваше да слуша за Сидней и за детството й. Беше изключително хубав мъж и събуждаше такива импулси в нея, каквито тя никога не предполагаше, че притежава. Понякога, когато се колебаеше да прави любов с нея, тя ставаше агресивна. На сутринта тя беше свенлива и се изчервяваше, когато той й се усмихваше по време на закуската.

Старецът протакаше наемането на друг управител на фермата и затова те живееха в неговата къща. Елизабет реши да купува каквото си пожелае и след като поръча няколко броя мебели, платове, сребърни прибори, порцелан и някои дреболии, се намери в странното положение да е с много пари, без да има за какво да ги похарчи.

Тя беше изключително щастлива. Работата в къщата бе по-малко и тя се наслаждаваше на спокойствието, докато переше и мислеше какво да сготви, когато Колин се върне. Вземаше тор от обора и наторяваше цветята, понякога береше цветя и ги слагаше на гроба на бебето. Подкастряше лозите около верандите, докато израснаха като дебел сенчест параван. Елизабет получи друго писмо от Стивън Уилоуби, нейния роднина от Англия, и му отговори подробно за смъртта на Къмингс, за повторната си женитба и живота във фермата.

Шийла и баща й стигнаха до решението да изпратят Джеймс в един интернат в Сидней. Елизабет писа до директора на училището и до епископа, молейки го да намери спонсор за Джеймс. Писмото от директора пристигна още с връщането на кервана с провизиите. Отговорът бе, че очакват Джеймс за ученик. А писмото от епископа дойде също бързо. То бе дълго, топло и емоционално; изразяваше задоволство от промяната на името и положението й. В него епископът й засвидетелстваше своята почит и уважение, предаваше най-добрите си пожелания и я уверяваше, че Джеймс ще получи нужното внимание от негова страна.

Елизабет отделяше значително време и усилия за подготовката на Джеймс. През всичките следобеди цялото й внимание беше насочено към него и уроците му. Това й основно занимание отпадна, когато той замина, и я обхвана натрапчивото чувство, че е безполезна. Колин търсеше начин да я ободри. Хвалеше я за добре подредените лехи с цветя, за всичко, което вършеше, но тя беше твърдо убедена, че това всъщност не го интересува и единствено иска да я успокои. Той не беше взискателен, а пък и грижата за дома не изискваше много време от нейна страна. Започнаха да ходят за вечеря в къщата на Гарити, след като Колин се завръщаше от работа. Така той можеше да разговаря с баща си и Шийла.

Когато си беше вкъщи, а тя прекарваше по-голяма част от времето си при овцете, Шийла настоятелно канеше Елизабет да вечерят заедно. Старците през всичките вечери упорито и равнодушно мълчаха. Караха я да остане у дома им, но се отнасяха към нея с безразличие, така както се държаха и с Колин и Шийла. Липсваше каквото и да било внимание от тяхна страна, освен моментите, когато старата жена втренчено ги гледаше или когато старецът им задаваше някакви въпроси, за да узнае нещо, което го интересуваше. Старицата сдъвкваше месото и го подаваше на стареца — тема за комичен коментар и пантомима, която Шийла изиграваше по-късно, скришом от тях. А и начинът, по който те внезапно напускаха масата, не отговаряше на добрите обноски. Когато приключеха с храненето, незабавно ставаха от масата и се запътваха към всекидневната или верандата, за да пушат лулите си.

Елизабет беше запалила камината вкъщи и приготвила вечеря, но се случи, че вече за трети път вечеряше у тях. Шийла и Колин бяха при кошарите, а старецът си мислеше за овцете. До тази вечер между тях не се беше получил никакъв разговор, но сега той я попита дали не е бременна. Тя сепнато и заеквайки му отговори, че не е, а той промърмори нещо, изразявайки неудовлетворението си.

Елизабет беше извадила всичките си книги в процеса на обучението на Джеймс; тя откри, че интересът й към тях беше страшно намалял. Съдържанието им бе свързано с различни академични въпроси, докато около нея във фермата течеше един витален и действен живот. Напоследък Шийла и Колин я включваха в разговорите си с мъчително усилие, защото в тях винаги ставаше въпрос за овцете или говедата и разни други грижи по стопанството. Тя откри, че е научила повече за живота и работата във фермата и интересът й все повече се засилваше заедно с познанията й за тези неща. В същото време стана небрежна към останалата си работа. Времето започна да й тежи, беше й досадно, защото чувстваше, че не го използва пълноценно.

Когато се обърна към Шийла с молба да я научи да язди, си мислеше, че в отговор ще чуе от нея някоя от добродушните й подигравки, но с изненада разбра, че Шийла само е чакала да я помоли за това.

В един стар скрин тя откри дрехите, които й бяха необходими. Старецът винаги бе държал децата му да са добре облечени и обути още от малки. Намери няколко чифта обувки, които бяха умалели на Шийла, внимателно ги намаза с лой, за да се запазят за удобен случай. Доста вехти ризи и панталони, омекнали и избелели от много пране, грижливо сгънати, се пазеха в скрина от кедър.

Елизабет се чувстваше почти гола в панталоните, тъй като беше свикнала с широки дрехи и сега се безпокоеше, че формите на бедрата й са неприлично подчертани. Усещаше обувките върху краката си тежки и неудобни, а косата си — обемисто бухнала под шапката. Но реакцията на мъжете се състоеше по-скоро в изненада от вида й, отколкото се дължеше на някакъв специален интерес. След първия ден болезнената тежест в бедрата и гърба й отвлече вниманието й от загрижеността относно външния й вид.

Агнетата бяха навързани по групи. Бяха им сложени стегнати примки в основата на опашките, за да се спре движението на кръвта и така да изсъхнат и окапят. Елизабет работеше заедно с Шийла, като се учеше да се оправя с кучетата и водеше агнетата в кошарите, за да им стегнат опашките. След това работи малко в една от кошарите. Вдишвайки задушаващия прах от мръсотия и овчи тор, стискаше здраво между коленете си мятащите се агнета и ги връзваше. Имаше и стотици агнета, които трябваше да бъдат кастрирани. Тя работи отново при Шийла, а после в една кошара сред шумното меле от блеещи агнета и лаещи по тях кучета. Двама от мъжете работеха с невероятна бързина, като грабваха агнетата и отхапваха тестисите им. Хилеха й се с оцапани от кръв устни. За момент душата й замря, като си помисли, че и от нея може да се поиска да прави същото. Шийла приятелски й се усмихна и поклащайки глава, извади джобното си ножче. После й даде знак да заварди едно от агнетата, докато го хванат, и й показа, че може да се действа и по друг начин.

Елизабет работеше неуморно от зазоряване до здрач. След втория ден се премести да спи в свободната стая в къщата на Гарити, за да си спести няколкото ярда ходене до вкъщи след вечеря. Така сутрин Шийла можеше да я буди. Беше изгоряла на слънцето, ръцете й се бяха изприщили; чувстваше се маса от мускули, които непрестанно я боляха. Струваше й се, че нощите преминават за миг. Когато Шийла нетърпеливо я викаше сутрин, тя имаше чувството, че току-що си е легнала. Две утрини подред й беше почти невъзможно да се вдигне от леглото, после изведнъж това й вцепенение я напусна и тя започна да става по едно и също време с Шийла. Имаше някаква топла задушевност рано сутрин в кухнята — тъмните прозорци и лампата, изпълваща стаята с жълта светлина, огънят, бумтящ в печката и Беси, която се суетеше около нея. Шийла потупваше с крака, докато си обуе обувките и като дъвчеше питка с пържено месо, си оправяше ризата и панталоните. Елизабет беше обземана от задоволство, когато разбирайки, че някои от овцете са се отвързали, изпращаше кучетата да ги догонят и спрат, а след това Шийла одобрително кимаше с глава и й се усмихваше.

Когато Колин се завръщаше от пасищата, оставаше доволен от това, което виждаше. Елизабет се чувстваше като важна, неразделна част от живота около нея и растеше доверието й в собствените й способности, да се учи и да върши всичко все по-добре. Чувството за сплотеност се усилваше още повече, когато Колин се намираше вкъщи и след като тримата закусваха набързо на зазоряване, тръгваха заедно към обора, за да хванат и оседлаят кон за него. Тя се почувства окончателно приета в семейството няколко вечери по-късно. Това стана след вечеря, когато заговориха за наемането на управител на фермата. Старецът заяви, че такъв не е необходим, след като трима от членовете на фамилията се грижат за фермата.

На доста от по-големите агнета им бяха опадали опашките. Трябваше да се остриже степаната и изцапана вълна около ануса и опашката на всяко едно от тях, защото там се събираха нечистотии и мухи. Това беше деликатна и трудна работа. Само едно изпускане на ножицата и агнето можеше да се нарани отново по непоправим начин. Елизабет продължаваше да се гнуси от всичко това, но все пак полагаше усилия да помага, доколкото може.

Колин замина към по-отдалечените кошари, а като се завърна те още се занимаваха с почистването на опашките. Вечерта се отвори дума за това, че агнетата трябва да бъдат отведени до Вилканиа Изток, най-източния край на земевладението. Старецът одобрително кимна, когато Шийла обеща да ги закара, като вземе и Елизабет със себе си.

Те тръгнаха по хлад, рано преди изгрев. Конете бяха оседлани и носеха на гърбовете си провизиите и екипировката. Изкараха агнетата от кошарите и потеглиха на изток с викове и подсвирквания по кучетата. Стадото потегли, като се оформи дълга и широка колона. Елизабет яздеше напред в бърз тръс, за да стигне първа до оградата и да отвори път на стадото. Малко по-късно колоната от агнета се появи зад нея. Сред бледия светлик на зората се чуваше блеене и забързан тропот на копита, докато стадото излизаше през вдигнатата ограда. Слънцето занаднича иззад хоризонта. Пътят ясно се очертаваше на изток — права и утъпкана полоса, по която копитата на много животни и колела на каруци бяха изпомачкали тревата и дребните храсти. Това беше същият път, по който Къмингс преди време бе докарал Елизабет с фургон до тук.

Тя се наслаждаваше на изпълващото я чувство на свобода, което я обземаше от гледката на пъстротата на местностите, през които минаваха. Агнетата трябваше да се водят бавно, защото бяха малки и още се възстановяваха от кастрирането и рязането на опашките им. Елизабет и Шийла яздеха свободно между тях, подсвирквайки на кучетата, когато някое агне се отделеше и тръгваше да пасе встрани от пътя. Прах се вдигаше нагоре, а мухите ги нападаха отвсякъде. Това беше дребно неудобство в сравнение с топлината, която ставаше непоносима по обед. Понякога някое кенгуру или ему изскачаха в уплах от храстите пред стадото и се затичваха нанякъде. От хълма се виждаха фермата и кошарите, трептящи и изкривени от надигащата се мараня. След като отминаха възвишението, фермата се загуби от погледите им и остана назад.

Яздейки, те хапнаха питки и солено говеждо. Следобеда овцете започнаха да се изморяват и все повече да изостават назад. Привечер Шийла пришпори коня си пред колоната и ги отклони към устието на реката, виеща се в подножието на хълма. Овцете се втурнаха да пият вода и да пасат. Шийла ги следеше да не се пръснат. През това време Елизабет приготвяше подслон за през нощта и разседлаваше конете, след което се зае с вечерята.

По залез-слънце овцете спряха да пасат и налягаха да почиват, преживяйки. Шийла изпрати кучетата да пазят по краищата на стадото. След като се убеди, че всичко е наред и могат да нощуват спокойно, се върна при огъня. Елизабет печеше голямо парче овче месо за кучетата. А за себе си и за Шийла приготвяше свинско, ориз и питки. След като нахраниха кучетата и ги изпратиха да пазят стадото, приседнаха до огъня и вечеряха, докато всичко наоколо потъна в мрак. Прибраха останалата храна за другия ден, разделиха си остатъка от чая и като се увиха в одеялата си, легнаха до огъня.

Появи се бриз, който разлюля дърветата и тревата, прогонвайки мухите и комарите. Въздухът се освежи и стана по-студен, докато дневната горещина се обърна в хлад. Елизабет се сгуши в одеялото и дълго си мисли за топлото легло вкъщи. Земята беше твърда и студена под тялото й, одеялото и дрехите й се струваха тънки от вятъра, който духаше в гърба й. Чу се тих шум от ронещата се в огъня пепел. Нажеженото червено в него премина в жълто, докато бриза постепенно го изгаси. Тя се измъкна изпод завивката и хвърли малко дърва в огъня. След това пъхна ръцете си под одеялото и се зави през глава, като зъзнеше и въздишаше.

Овцете се размърдаха. Шийла надигна глава и се ослуша. След като се успокои, се отпусна и придърпа одеялото към себе си, наблюдавайки лежащата от другата страна на огъня Елизабет.

— Май нещо позамръзнах — промърмори Елизабет.

Шийла тихо се засмя, увивайки се по-удобно в одеялото.

— Смей се колкото щеш! Засега ветрецът откарва топлината на огъня към теб, но той ще угасне и тогава ще спреш да се смееш!

— Няма да стане! А теб не те ли сгрява хапливото ти езиче? Студено ли ти е наистина?

— А, не, треперя си за упражнение, та да знам какво да правя, когато ми стане студено.

Шийла се подиря на лакът и през огъня погледна Елизабет.

— Искаш ли да те стопля?

— Може, освен ако не ти е приятно да си лежиш там и да наблюдаваш как бавно умирам.

Шийла пак се усмихна, отви се, стана, заобиколи огъня и с крак побутна Елизабет.

— Направи ми място, малко, глупаво агънце! Ще легна при теб и ще те сгрея.

Елизабет отмести завивката си. Шийла легна до нея и хвърли върху тях и своето одеяло. Разположи се удобно, като я прегърна с ръце. Топлината й обгърна Елизабет. Скоро напрегнатостта й от студа премина и тялото й се отпусна, стоплено от допира с тялото на Шийла. Тя пъхна студения си нос под брадичката й и я хвана за ръцете.

— Колко си добра, Шийла! Добра и топла като… голяма крава.

— А ти, ако не престанеш да ме буташ в огъня, ще видиш наистина колко съм голяма!

Елизабет се разсмя, сгуши се в Шийла и веднага задряма.

Шийла дръпна крайчеца на одеялото, за да я завие по-добре и тихичко въздъхна.

— Разбираш ли, че никога не съм спала така с някого! — прошепна тя. — Даже и с онзи кучи син, който ме остави сама с Джеймс. След всяка среща той си тръгваше, а в повечето случаи това ставаше през деня. Така че никога не съм спала до някого.

Елизабет шеговито й отговори:

— От утре няма да можеш да твърдиш това.

Шийла се засмя, оценявайки шегата, придърпа още одеялото върху Елизабет и я потупа по главата.

— Е, вярно е! Няма да казваме на никого, защото ще ни разберат погрешно. Лека нощ, Елизабет!

Елизабет въздъхна и сънливо промърмори:

— По-рано винаги ме наричаше "Поми", напоследък не го правиш.

— Това е защото вече не си такава. А сега, лека нощ!

Елизабет се замисли върху думите на Шийла, след това се усмихна и се притисна по-плътно до нея.

Седем дни по-късно те достигнаха до Вилканиа Изток, след като бавно преведоха стадото през фермата Пенонг и Вилканиа Запад. Там имаше не по-малко от дванадесет хиляди овце и агнета, наглеждани от самотен овчар. Старият мъж познаваше Шийла още от времето, когато беше малка, а Елизабет беше срещал няколко пъти в главната ферма. Шийла се отнасяше към него с непринудена фамилиарност, тъй като се познаваха отдавна, но неговото държане спрямо Елизабет беше несигурно и предпазливо, като на човек, който повечето време живее в самота.

Нощта прекараха до неговата кошара, вечеряха заедно и си поговориха около огъня, преди да се мушнат под одеялата. На следващата сутрин потеглиха на път, за да проверят една част от оградата по северната граница на фермата.

Без стадото те изминаваха неусетно миля след миля, като се движеха в бърз тръс. Така на следващия ден стигнаха до оградата на северната граница и тръгнаха покрай нея на запад. Тя беше направена от колове и заковани напречно дървени пръти. Коловете бяха хлътнали на места, а прътите — изпопадали. Вървейки покрай оградата, те поправиха някои дребни повреди, после свърнаха обратно към Пенонг.

Пасейки овцете, винаги се движеха вкупом, водени единствено от стадното си чувство. Иначе, ако се отделяха, дивите кучета ги нападаха. Но сега Шийла и Елизабет срещнаха много такива разпилени овце, особено като се приближиха към Пенонг. Яздиха покрай оградата още около час. Шийла сериозно се замисли, като гледаше лутащите се животни, които изскачаха от храстите покрай тях.

Кучетата направиха няколко обиколки във всички посоки и посъбраха доста от залуталите се овце, а Елизабет и Шийла ги подбраха в бърз ход, като им подвикваха и плющяха с камшиците си. Тази малка групичка овце имаше някаква притегателна сила — тя беше като магнит, около който през целия път се прилепяха още и още заблудени овце. Така двете жени подбраха пред себе си неколкостотин овце, разпръснати преди това на площ от доста мили. Шийла подсвиркваше на кучетата, а те размахвайки опашки тичаха след тях.

Колибата на овчаря беше неголяма дървена постройка на върха на малък хълм. Кучето му стоеше отпред, а конят с пранги на краката пасеше на ливадата. Остра миризма на урина се носеше във въздуха, усещаше се тежко зловоние и смрад. Най-съкрушителното бе мрачната картина вътре. Мъжът лежеше немощен на сламеник срещу стената. Шийла коленичи и се наведе над него. Елизабет остана до вратата, защото вътре се задушаваше и й се гадеше.

— Донеси ми малко вода, Елизабет.

Тя се върна при конете, поемайки големи глътки свеж въздух, взе манерката от седлото и я занесе вътре. Шийла я грабна, а Елизабет побягна навън с ръка на устата си. Мъжът, стенейки, се надигна и отпи глътка вода, като Шийла подпираше главата му.

— Закъсал си, Били, нали?

— Да, бил съм и по-добре — промълви с усилие болният.

— От колко време стоиш така?

Тя го изчака да си помисли. Той въздъхна тежко и тихо й отговори:

— Струва ми се от една седмица. Виж как ми се е подул коремът.

— Да, виждам. По-добре е да те заведа у нас, при главните кошари.

— Но кой, по дяволите, ще се грижи за овцете ми.

— Тя.

— Коя, да му се не види, е тя?

— Ти познаваш Елизабет. Беше омъжена за Къмингс, а сега наскоро се омъжи за Колин.

— А, тази значи беше завеяното поми?

— Не е много по-завеяна от някои други — засмя се беззвучно Шийла.

— Но тя ще ми разпилее овцете, по дяволите!

— Няма да ги разпилее повече, отколкото са разпилени сега, а ти няма да си въобще в състояние да ги наглеждаш. Сега ще те поизчистя и после ще те отведа в главната ферма.

— Няма да позволя, ако тя е тук!

— Не се безпокой! Тя дори не иска да те гледа. Я се виж на какво приличаш! — каза Шийла, запуши манерката и тръгна към вратата, като даде знак на Елизабет да я последва навън. Усмивката й бе изчезнала.

Елизабет дишаше дълбоко, опитвайки се да прочисти гърлото и ноздрите си от отвратителната воня.

— Какво се е случило с него?

Шийла поклати замислено глава, сви рамене и й подаде манерката.

— Не мога да разбера какво е станало, по дяволите! Но нещата тук не вървят добре. Трябва да го заведа обратно вкъщи. Колин и готвачът ще могат да му помогнат.

Елизабет кимна, като хапеше долната си устна и се огледа наоколо.

— Ако бяхме минали вчера по прекия път, щяхме да разберем по-отрано, че е зле.

— Е, да, и щяхме да сме в още по-неприятно положение. Стадото ни щеше да се разбърка с тези овце тук и да търсим помощ, за да ги разделим. И все пак, бих предпочела това, отколкото да гледам Били в състоянието, в което е сега. — Тя се обърна, въздишайки тежко и добави: — Добре, иди хвани коня му и го оседлай.

Елизабет кимна и вдигна падналата до изстиналия огън юзда. Сложи я на коня си, завърза манерката за седлото и тръгна надолу по склона.

Конят на Били се беше развързал, затова й бе трудно да го хване. Подгони го и го притисна в ъгъла на стара разпадаща се кошара, останала от годините, когато наоколо не е имало нищо друго. Елизабет зърна Шийла, която влачеше кофи с вода от извора при хълма. Вече водейки коня, забеляза, че е изпрала и панталоните му и сега ги носи към кошарата.

Елизабет оседла коня и го върза в храстите до колибата. Шийла се появи навън, влачейки сламения дюшек с мъжа отгоре. Беше го обула с влажните още панталони, прилепнали около краката му и разхлабени около гротескно подутия му корем. Като че ли зловонието от колибата излезе заедно с него навън. Елизабет пое дълбоко въздух и се спусна да помогне на Шийла да го издърпа и сложи на земята. Конят започна нервно да тъпче на едно място и да клати глава, щом положиха овчаря близо до него. Шийла кимна на Елизабет да хване юздата, а тя се наведе над Били. Лицето му беше мъртвешки бледо. Тя нагласи ръцете на гърдите му и го повдигна. Той изстена от болка, докато се опитваше да стъпи на земята. Шийла го изправи странично на коня, след това пъхна раменете си под краката му и го повдигна към седлото. Той едвам успя да се хване и отново изстена от силната болка, когато коремът му се притисна о коня. Шийла преметна крака му през седлото и го донамести. Болният се отпусна тежко върху гърба на коня и продължи да стене, дишайки тежко. От задната част на панталоните се чу нещо като картечен звук и неприятното зловоние се усили, обгръщайки Елизабет.

— По дяволите, Шийла! Аз пак го направих!

— Е, добре, но ще трябва да поседиш известно време в него, Били. Ще стигнем потока Мюлнуа чак като падне нощта и тогава пак ще се погрижа за теб.

— Това е повече, отколкото аз бих направил за някого… — отрони той и лицето му се изкриви от болка. След това внезапно се разплака и хлипайки, добави с хрипкав глас: — Много свястна жена си, Шийла…

— Други биха оспорили това — усмихна се тя кисело, потупа го приятелски по крака и се отправи към своя кон с думите: — Но аз ще си я карам, както си знам.

— Убеден съм в това — промърмори той, като подсмърчаше и търкаше очите си с опакото на дланта си. После, хващайки юздите с две ръце, се обърна към Елизабет и добави: — Дяволски съм сигурен, че винаги ще си я кара както си знае.

Елизабет се усмихна и му кимна вяло, като държеше длан на устата си в усилие да не повърне. Тя отдели поглед от подутия му корем и изпоцапаните панталони и се постара да гледа встрани.

Дойде унинието на раздялата. Конете потропваха с копита. Кучетата, които бяха довели със себе си и тези на овчаря се бяха събрали вкупом и дишаха тежко с изплезени езици. Задуха вятър, тревата и листата на дърветата зашумоляха. Елизабет се огледа наоколо, пъхна ръцете си в джобовете и погледна към Шийла, която въздъхвайки, каза:

— Не трябваше толкова рано да те забърквам в такова нещо, Елизабет, но просто няма друг изход.

— Ще се оправя, не се безпокой.

Шийла пак въздъхна, свали шапката й и държейки юздите с една ръка, я погали по косите.

— На запад и на юг фермата е обградена от храсти. Ако някои овце се измъкнат оттам, по-късно ще се погрижим за тях. Онези от тях, които успеят да се измъкнат от зъбите на кучетата динго, може и да стигнат до кошарите в Уайамба. Ти пообиколи наоколо и посъбери каквото можеш, но не ги подкарвай прекалено накуп, за да могат и да пасат. Видя Фред как води стадото на паша, когато бяхме при кошарите във Вилканиа Изток. Опитай се и ти да направиш същото. Тук мястото е по-добро за паша. Не се притеснявай да ги водиш и по-далеч. Веднъж събрани в стадо, те не се разделят. Ще трябва да издържиш няколко дена, а като се върна, ще доведа някого за помощ.

— Много добре.

Шийла сложи шапката й обратно и се приготви да възседне коня. Вече върху гърба му, се наведе към Елизабет, усмихна й се, сложи длан на бузата й и я целуна, добавяйки с топла загриженост в гласа си:

— По тези места се срещат глигани, случват се какви ли не неща, затова бъди внимателна и носи винаги със себе си мускета. Прави само онова, което можеш, по дяволите останалото. Грижи се за себе си и се пази. Имам много овце, докато ти си една-единствена.

Елизабет кимна с усмивка.

— Ще се оправя. Всичко ще бъде наред.

Шийла кимна с глава и я целуна отново. После усмивката й угасна и тя въздъхна, обръщайки коня си.

— Е, умната тогава!

— Добре, но и ти внимавай!

— Довиждане!

Шийла се изправи на седлото и пришпори коня. Потеглиха надолу по склона в бавен ход. Старецът я следваше отпуснат върху своя кон. Обронил глава, той тежко се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Кучетата се разлаяха, поглеждайки ту към Елизабет, ту след конете. Тя щракна с пръсти и ги привика при себе си. Те дотичаха и насядаха край нея. Елизабет пъхна ръце в джобовете си, загледана в отдалечаващите се коне. Шийла се обърна на седлото си и й махна, точно когато бе на върха на хълма. Елизабет размаха длан на свой ред. След малко конете изчезнаха зад хълма.

Кучетата на стареца бяха изтощени и измършавели от глад. Ребрата им се брояха, а хълбоците им бяха хлътнали. Очите им я гледаха с жални просяшки очи.

Елизабет свали мускета от седлото и поведе коня си към подножието на хълма към най-близката групичка овце. Застреля в главата една от тях, върза краката й с въже за седлото на коня и я повлече нагоре към колибата.

След като я закла, разпори корема й и изсипа вътрешностите й на земята. Кучетата с настървение се нахвърлиха и лакомо залапаха, повръщаха и отново поглъщаха сдъвканите парчета. Да се заколи овца изглеждаше проста и лесна работа. Веднъж бе зърнала в кланицата как действат мъжете там — ножовете им се плъзгаха по кожата и я отделяха от месото, след това нарязваха бързо трупа на парчета. Но захванала се сега с тази работа установи, че е трудна и неприятна. Мухите кръжаха около нея, а парчета кожа бяха останали върху месото. Неприятният мирис на кръв и лой от още топлото тяло се смесваше със зловонието, идещо от колибата.

Мисълта, че е отговорна за овцете постоянно тревожеше съзнанието й. С мъка сдържаше порива си да яхне коня си и незабавно да тръгне да събира стадото. Но беше вече следобед и тя се сети за онова, за което многократно я бе предупреждавала Шийла, а именно, да не позволява да я свари нощта на непознато място, далеч от кошарата. Участъкът тук беше заобиколен от всички страни с плет от храсти, но дори и при това загубата на ориентация и ненужната паника можеха да бъдат опасни. Районът беше доста голям и Елизабет пак можеше лесно да се загуби, ако конят й се наранеше; щеше да остане без крака, скитайки се да търси убежище, премаляла от глад и жажда. Тя взе няколко камъка и оформи огнище по-далеч от колибата, за да не усеща неприятната смрад. След това запали огън, извади си една питка и сложи парче овнешко да се изпече. Огънят и топлината, разпръснала се около него, й вдъхнаха чувство на сигурност срещу самотния повей на бриза и полюшващата се трева. Тя разседла коня си, сложи му прангите, поразхлаби ги малко, след това подреди нещата си около огъня.

Всичко наоколо потъна в тъмнина. Тя се нахрани, прибра останалата храна, и увита в одеялото си, се излегна удобно край огъня. Трепереше от студ и си мислеше за Шийла. Тя беше вече на доста мили от тук, през хълмове и покрити с храсталаци и треви простори, спряла някъде да пренощува със смъртно болния мъж. Смрад и зловоние отново полъхнаха от колибата и я обгърнаха. Прилоша й. Тя отметна одеялото, изправи се на крака, отдалечи се от огъня и повърна.

Кучетата, които лежаха около огъня и я гледаха, се засуетиха. Две от тях станаха и отидоха да изядат изхвърлената от нея храна. Тя се върна при постелята си и въздишайки тежко, отново си легна.

Сега за пръв път оставаше без непосредственото присъствие на друг човек, самотата я гнетеше. Спа на пресекулки; всеки шум през нощта я будеше. Стана на развиделяване, запали огън, за да си свари чай, после слезе надолу, за да доведе коня. Когато се върна, водата вече вреше; сложи чая и отхапа от питката и студеното овнешко, докато нагласяше седлото върху коня си.

Започна обиколката си от северната част, където границата се срещаше с тази на съседната ферма. Някои от забегналите овце може и да се бяха смесили в нечии чужди стада. Заведе кучетата до плета и ги накара да се придвижват в полукръг към кошарата. Седемте кучета доста бързо се справиха със задачата си и изкараха от храстите голяма част от стадото, като започнаха да обикалят във все по-широк периметър, разбирайки добре какво се иска от тях. Още заблудени овце наизскачаха и се затичаха през храсталаците, като се присъединяваха към стадото, което Елизабет бавно водеше, викайки и размахвайки камшик. Кучетата тичаха все по-надалеч и нашироко, събирайки останалите овце покрай близките хълмчета и дерета. Някъде по средата на пътя си Елизабет беше вече събрала няколко стотици овце пред себе си. Извика кучетата и ги върна пак назад в още по-широк обхват откъм запад, а тя самата подкарваше подгонените от тях овце и ги насочваше към оформилото се стадо. Късно следобед вече бе обходила една голяма част от северната част и бе събрала стотици овце, които подкара към кошарите. Голям облак прах се вдигаше след тях. Точно преди залез минаха покрай последния хълм и като вливащ се поток нахлуха в долината.

На следващия ден Елизабет откри труповете на осемнайсет от тях, разкъсани от дивите кучета динго. Злобата на тези кучета, за които й бяха разказвали, се оказа едно от нещата, за които не си бе давала ясно сметка досега. Но тя се докосна до нея, виждайки подутите и гниещи овчи тела. Те очевидно са били малка групичка, нападната от няколко кучета, защото бяха разпилени на няколко ярда една от друга. Само две от тях бяха разкъсани и наядени. Силен гняв се надигна в душата на Елизабет, гледайки онова, което беше останало от тях. От малките жълтички животни, приличащи на кучета, които беше виждала неведнъж, те се превърнаха за нея във въплъщение на злото.

По-късно сутринта тя срещна две кучета динго и подкара внимателно коня си към тях, докато не хукнаха да бягат. Тогава препусна в галоп след тях, като държеше в ръка мускета, готов за стрелба. Кучетата се втурнаха през равнината, а тя пришпори още по-напористо коня и изпразни и двете цеви на мускета в тяхна посока. Ритането на двуцевния мускет насмалко да я свали от седлото, а двете кучета динго се преметнаха квичейки и отново затичаха. Разстоянието беше твърде голямо, за да ги улучи смъртоносно. Елизабет подсвирна на своите кучета. Две от тях веднага дотичаха и се впуснаха напред след кървавите следи през храсталаците и тревата. И други се присъединиха към тях, привлечени от силния им лай. Накрая притиснаха ранените динго в един ров. Седейки на коня си, Елизабет наблюдаваше разкъсването на динго от освирепелите й кучета.

Колин й бе създал чувство на съпричастност, обратно на Къмингс, който непрекъснато й бе повтарял, че е бреме за него. Усещането за участие в общите дела се разви у нея от времето, когато започна да работи с Шийла. Но досега не се бе чувствала в някаква степен собственичка на земите и имотите, защото досегашните й функции и липса на опит бяха такива, че тя се виждаше във второстепенната роля на помощница. А сега една неуловима, но съществена промяна се появи у нея, докато всяка сутрин яхваше коня, за да търси запилелите се овце. Елизабет бе останала сама, бе поела отговорността за овцете, а и беше член на семейството, на което принадлежаха и овцете, и земите. Чувство за собственост започна да се оформя постепенно в съзнанието й. Всяка една от овцете стана за нея обект с особена стойност и тя започна още по-старателно да претърсва храстите, за да се убеди, че не е пропуснала нито една от тях, оставяйки я на кучетата динго.

Шетането из северната част на участъка й отне четири дни, след което претърси и южната страна. На югоизток повечето хълмчета бяха каменисти и тя започна оттам. Някъде там намери разпръснати труповете на около тридесет-четиридесет овце, убити от дивите кучета. Повечето бяха изцяло оглозгани. Елизабет зърна едно динго, пришпори коня си в галоп и яростно го подгони. Кучето изчезна между камъните край хълма. Тя скочи от коня и с мускет в ръка хукна след него. Забеляза дупка в земята под един камък. Предпазливо погледна вътре, като не изпускаше юздите на коня си. Беше бърлогата на динго. Елизабет възседна пак коня и свирна, за да извика кучетата си.

Кучетата наобиколиха бърлогата с яростен лай, като две от тях се втурнаха нагоре по хълма, през грамадата камъни, за да търсят други дупки. Елизабет завърза коня, взе огнивото и кремъка от чантата на седлото, събра една купчинка от сухи пръчки и трева и запали огън пред бърлогата. Когато огънят се разгоря, взе голям сноп суха трева и зелени клони и ги хвърли отгоре. Тревата буйно пламна. Нагоре се издигна пушек от свистящите и пукащи в огъня зелени клонки.

Елизабет взе една дълга пръчка и тикна огън и в дупката. Пушек заизлиза през още няколко пролуки между камъните и се извиси нагоре в плътен облак. Отвътре се чуваше някакъв шум и скимтене. Елизабет взе мускета в ръка и зачака, като наблюдаваше ту дупката, ту кучетата, които джавкаха и тичаха напред-назад.

Едно динго изскочи от дупката, паникьосано и полузадушено от пушека, а кучетата го погнаха и повалиха на земята. След него се показа още едно. Елизабет вдигна мускета и гръмна по него. Улучи го в гръбнака. То заскимтя и се загърчи в агония. Изстрелът стресна кучетата и изостри вниманието им. Още едно динго показа муцуна навън. Кучетата се нахвърлиха освирепели към него. От друга дупка, малко по-нагоре се заизмъкваха още три. Част от кучетата се спуснаха към тях и започна ожесточена борба. Във вътрешността на бърлогата се усети някакво раздвижване. Две от дивите животни, почти задушени, скимтейки се опитаха през огъня да се измъкнат навън. Елизабет натъпка мускета с барут, вдигна го и стреля. Вдигна се прах и се смеси с пушека, излизащ от бърлогата. Скимтенето се превърна в дрезгав вой, след което утихна. Елизабет внимателно се приближи до една от дупките и се ослуша. Вътре явно бяха останали малките кученца динго. Те се задушаваха, виеха и скимтяха. Тя се върна при коня, взе от чантите барут и напълни цевта на мускета. След това събра още суха трева и клонаци и ги хвърли върху огъня в бърлогата.

Случваше се някое динго да се отскубне от кучетата и да се върне обратно в дупката, но бързо изтичваше обратно навън, ослепено и задушено от лютивия дим. Тогава кучетата го нападаха и доубиваха. Огънят в бърлогата отново се разгоря и скимтенето в нея секна. Елизабет повика кучетата при себе си и ги огледа. Почти всички бяха получили по някоя рана при схватките, а едно от тях бе сериозно наранено — счупена лапа и няколко дълбоки рани от ухапване. Тя го положи внимателно на седлото и подкара коня обратно към кошарите. По пътя срещаше загубени овце, събираше ги и ги подкарваше напред. Кучетата продължаваха да обикалят храстите, търсейки още разпилени овце. Когато пристигна в лагера, зловонието от колибата я удари в лицето. Тя погледна наоколо и намери едно гърне с катран. Сложи го на огъня, за да се разтопи катрана, после отряза големи парчета месо от закланата предния ден овца и ги хвърли да се опекат в огъня. След това намаза раните на кучетата с катрана и ги нахрани обилно с печеното месо.

При пристигането й на това място хиляди овце бяха разпръснати в обширен периметър. След като ги прибра, се оформи огромен поток животни, който запълни долината и се разпростря до съседните хълмове.

Елизабет отново обиколи района, откри още двадесетина овце и уби поединично още няколко диви кучета. Намери и още няколко техни бърлоги и ги прочисти по познатия вече начин.

Целият й ден бе зает да търси загубени овце и да ги събира от всички посоки. Поразтърси се в колибата за чай и намери малко, но той се оказа пропит от вонята вътре, така че тя го хвърли и мина без него.

Самотата започна да й тежи и с нетърпение зачака завръщането на Шийла. Когато изчисли дните, откакто тя беше заминала, откри, че доста дълго е била сама.

Един предобед Елизабет бродеше около хълма източно от долината, когато забеляза, че овцете на отсрещния склон се раздвижват. Отначало си помисли, че е куче динго. В това време се появи Шийла с един мъж. Конете им тичаха сред групичка овце, разбутвайки ги встрани от пътя си. Шийла вдигна ръка и махна за поздрав. Елизабет обърна коня си към колибата и радостно препусна.

Пристигна при колибата първа, дръпна юздите и ги зачака. Шийла се бе широко усмихнала, белите й като бисери зъби блестяха и се открояваха на фона на мургавото й лице под сянката на шапката. Хвърли юздите и скочи от коня. Мъжът в това време заведе коня си до нейния и ги завърза. Шийла и Елизабет се усмихваха и дълго време мълчаливо се гледаха. След малко Шийла попита:

— Добре ли си?

— Да — отвърна Елизабет. — А ти?

— Сега наистина, да. Познаваш Клайд, нали?

Той беше нисък, набит мъж с гъста сплъстена брада и живи, любопитни очи. Елизабет си спомни, че го е виждала около кошарите у дома. Гледаше винаги втренчено и стоеше настрана. Стори й се, че прилича на Къмингс и че е див като него. Усмивката й угасна, щом го погледна. Кимнаха си за поздрав. Елизабет се обърна към Шийла и лицето й отново грейна.

— Да не би да си чопвала и от чужди кошари? — закачливо я попита Шийла, сочейки овцете. — Та тук има около тринадесет хиляди, а предполагахме, че ще са не повече от десетина хиляди.

— Мисля, че намерих почти всичките.

— Има си хас! Та човек не може да срещне нито една овца, като идва насам. Това е самата истина! Такава добра работа не би свършил и най-добрият овчар във фермата!

Елизабет се изчерви от удоволствие, а после си сложи шапката на главата.

— Как е овчарят?

— Старият Били ли? — Лицето й помръкна, погледна я и въздъхна. — Ами, той умря по пътя. Беше много болен и изтощен. Не можа да се пребори с проклетата зараза. Можеше да умре и тук. Освен това едва принудих проклетия му кон да го носи. После трябваше да чакам викария и полицая да дойдат от Минайнди. Всичко това ме задържа доста време.

— Какво се бе случило с него?

Шийла поклати глава.

— Дебелото му черво беше излязло навън или нещо такова. Бог знае какво. Тъпият полицай си беше въобразил, че е прострелян с пищов в червата. Ровеше като глист навсякъде и само създаваше проблеми. Забърка такава каша, че накрая сам се оплете в нея и си я изгълта. Има дълго да я помни. Като приключи не знаеше нищо повече от това, което му бяхме казали в началото. На тръгване му се изсмях в тъпанарската физиономия. Кучи син! — Шийла се ухили доволна и се обърна към Елизабет: — А сега събери си партакешите и ела.

Елизабет кимна и слезе от коня. Завърза го о един храст и започна да си прибира нещата, които беше оставила край огъня.

През това време мъжът разседла коня си, завърза го и започна да разтоварва провизиите и екипировката от седлото. Усетил лошата миризма, идеща от колибата, се обърна към Елизабет:

— Проклетата колиба вони отвратително. Не можа ли да направиш друга?

— По дяволите, ако знаех, че пристигате, щях да вдигна цял палат, ваша милост! Но в своето тъпо невежество мислех повече за овцете, отколкото за това да ви създам удобства. Така, че чувствайте се задължен да се оправите сам, за да не замръзне шибания ви задник!

Ядосана, Шийла се беше приготвила да му отвърне, но Елизабет я изпревари с ироничната си тирада. Изненадано, а после и развеселено, я гледаше как, изпаднала в ярост, се нахвърли върху мъжа. А Елизабет приключи, гледайки го заканително със стиснати юмруци и трепереща брадичка.

Клайд погледна спокойно Елизабет, после Шийла, тръгна към коня си, обърна се и неочаквано се изсмя.

— Не е трудно да се разбере, по дяволите, от кого се е научила така здраво да ругае. Още един месец с теб, Шийла, и никой няма да посмее да разговаря с нея от страх тревата около него да не пламне от огненото й езиче.

Шийла се изсмя гръмогласно, като пляскаше с ръце по бедрата си. Конят й заклати глава и заудря с копита. Тя го хвана здраво за юздите. Елизабет се поотпусна, усмихна се и тя, поклащайки глава. После коленичи до огъня и събра останалите си неща.

Елизабет привърза багажа си за седлото и яхна коня. Шийла поведе своя надолу по склона. Мъжът им махна с ръка, подсмихвайки се. Те му отвърнаха, докато се отдалечаваха, минавайки през стадото овце. Елизабет погледна през рамо назад към долината. Беше свикнала с обстановката тук през последните дни. Заминаването сега предизвика у нея чувство на носталгична меланхолия. Обърна се напред и пришпори коня си, за да се изравни с Шийла. Двете продължиха в бърз тръс.

— Радвам се да видя, че си добре, Елизабет. Свърши чудесна работа, да му се не види!

— Щастлива съм да видя, че си доволна от мен. Но по дяволите, знаеш ли, намръзнах се през всичките тези нощи сама.

— Така ли? Ще оправим това.

Елизабет се усмихна, погледна щастливото лице на Шийла и й намигна.

19.

Най-трудният момент от раждането настъпи веднага, след като то приключи. Това беше очакването, докато в другия край на стаята всички си шепнеха около бебето, оглеждайки го и миейки го. Монотонните звуци от песните навън и ритмичните удари от дайгеридос преминаваха през прозорците и изпълваха стаята. Отекваха в съзнанието й, извиквайки в него откъслечни спомени на радост и тъга, преживени тук в къщата. Беше ясен и студен зимен ден. В друг момент би го възприела по-различно. Отначало бе близо до решението да се завърне в голямата къща на Гарити, за да роди бебето. Но старецът беше болен и тя предпочете да остане в дома, далеч от нездравата атмосфера на старческо креене.

Бебето изплака. Това беше писъкът на човешкия протест срещу положението, в което неумолимият ход на времето и неизменните закони на природата го тласкаха. Един здрав и нормален детски плач. Напрегнатото очакване на Елизабет беше почти непоносимо. Опасение, надежда и съмнение се бореха в умореното й и вцепенено съзнание. Чу се плясък на вода и двете аборигенки си размениха някакви коментари на собствения си език. Беси тропаше с обувките си по пода, а старицата, мърморейки й каза нещо на пиджин-инглиш. Приближиха се до леглото. Елизабет леко обърна глава и ги погледна. Беси носеше бебето, увито в одеяло, и цялата сияеше, докато говореше:

— Това е най-хубавото момченце, което някога съм виждала! Какво ли не би дал мъжът ми някои от нашите да се бяха родили толкова едри и здрави!

Елизабет беше изморена и отпусната, но гордостта й и нуждата да покаже доверие към тях я накараха да не ги пита нищо. Същите импулси контролираха чувствата и изражението й и тя си позволи само една лека и уморена усмивка. Тя трудно се сдържа да не развие бебето и да го разгледа, докато Беси го поставяше върху сгъвката на ръката й. Мъничкото лице, което се подаваше от завивките, беше зачервено и набръчкано. То цялото се разкривяваше, когато мъничката уста се отваряше и затваряше. Плачът му почти болезнено отекваше в ушите й и заглушаваше звуците на дайгеридос и ритмичните, съпровождащи песните отвън. Старицата се усмихваше широко; лицето й се сбръчка още повече, зъбите й блеснаха, а очите й искряха. Тя се наведе над леглото на Елизабет, долепи буза до нейната и погали ръката й. После се изправи, хвърли бърз поглед на аборигенките и кимайки с глава, ги повика навън. Стъпвайки безшумно с босите си нозе, те излязоха през входната врата, а старицата ги последва, почуквайки тихо с бастуна си по пода.

Елизабет отново впери поглед в тавана, отпускайки се в доволната си умора. Беси се суетеше напред-назад. Плисна през прозореца една кофа вода, после започна да подрежда съдовете на масата, бърборейки:

— Никога не съм виждала старата по-доволна. Забеляза ли ухиленото й лице? Никога не е била такава.

Спря да говори за момент, докато шумът и песнопенията навън не стихнаха. Въздъхна тежко, докато събираше купчината парцали, за да ги сложи в легена и продължи:

— Спряха, слава богу. Която и да е родилка може да се смахне при подобна врява. Ще видя кои са навън, та да влязат и да погледнат бебето.

Елизабет тихо попита, като преглъщаше с пресъхнали устни:

— Тук ли е Колин?

— Не, защото тази сутрин приличаше на разярен глиган, и няколко мъже, за да отвлекат вниманието му, го заведоха до оборите, за да види новите крави там и да си отклони вниманието. Спрямо теб може и да се държи добре, но не е така, що се отнася до другите. Но ще изпратя някой да го извика, ако майка му не е сторила това. Ще отида да доведа и Шийла — тя е някъде по пътя.

Елизабет се усмихна и кимна на Беси, а тя се приближи до леглото и подгъна крайчетата на завивките под бебето. После Беси излезе и стъпките й заглъхнаха докато се отдалечаваше. Елизабет се обърна и разпови бебето. Нейните опасения и съмнения се бяха трупали месеци наред и дори се бяха увеличавали от това, че Шийла и Колин я обгръщаха с все по-голямо внимание. Последните седмици бе чувствала обида и негодувание от ограничението на движенията й, наложено й от опасението, че крайният резултат отново ще бъде скръбен. Но мъничките ръчички, телцето и главата на бебето бяха идеално оформени, а и плачът, излизащ от отворената му уста, бе жизнен и изразяващ глад. Тя отново го зави, приближи го до гърдите си и му даде да суче.

Бебето спря да плаче и започна лакомо да премлясква, като махаше с ръчички. Елизабет се усмихна щастливо, подгъна завивките около него и го притисна още по-близо до себе си. После спокойна затвори очи и се отпусна.

Усещането от бебешките устни върху гърдите й беше особено чувство. Храната от топлата майчина гръд бе всичко, от което бебето сега се нуждаеше. Сънят вече я унасяше, когато от него я изтръгнаха отчетливи стъпки през верандата. Тя отвори очи. Сияеща, Шийла тъкмо влизаше през входната врата и вече прекосяваше стаята с големи, бързи крачки. Наведе се над леглото и я целуна, като отмести косата й назад. Повдигна крайчеца на одеялото и погледна бебето, като въздишаше от радост и възхищение.

— Я го виж ти! И колко лакомо суче! Добре, че имаш две гърди, иначе тебе щеше да изяде! Как смяташ да го наречеш?

— Денис — прошепна Елизабет, усмихвайки се уморено.

— Денис? Скъпа, това е чудесно име за него.

Елизабет леко кимна, а Шийла отново се наведе над бебето, като му се усмихваше и го галеше нежно с върха на пръстите си по тъмната косичка. Чуха се викове на пътя пред къщата и се усети мирис на пушек във въздуха. Елизабет внимателно надигна глава и погледна през прозореца. Шийла зави бебето с одеялото и се усмихна на Елизабет, като й пооправи косите.

— Не обръщай внимание на тълпата отпред. Майка ми, заедно с аборигенките накладоха адски голям огън навън по средата на пътя. Почти всички от селото са тук. Това е техен обичай при раждане на дете. За първи път го правят за член от нашето семейство. Джеймс нямаше свестен баща и се страхуваха да не ядосат стария. Беси роди две деца тук, но не я възприеха като своя.

Тя се облегна на леглото и отново целуна Елизабет.

— Ще изляза да видя къде се спотайва Колин.

Елизабет се обърна към Шийла и стисна приятелски ръката й. Шийла я погали, топло й се усмихна и се отдалечи. След като излезе от стаята, Елизабет отново погледна бебето. То беше изпуснало гърдата и сладко спеше. Тя подпъхна под него одеялото, после уморено затвори очи и се отпусна.

Колин я събуди с целувка. Очите му бяха зачервени от безсъние и се усещаше мириса на ром в дъха му — нещо крайно необичайно за него през този час на деня. Той я гледаше загрижено, докато сядаше на леглото. Очите му питаха как се чувства и широко й се усмихна, когато тя хвана ръката му и го погледна сънено. Шийла стоеше зад него и поглеждаше към бебето, когато той повдигна завивките и гордо се засмя.

Усети се раздвижване по верандата. Някой премина с тежки, колебливи стъпки през стаята. Шийла се обърна и погледна към входната врата. Отмести се от леглото и дръпна Колин за ръкава. Той погледна през рамо и стана. Старецът беше напуснал леглото си, за да почете събитието. Беше отслабнал и изглеждаше много болен. Лицето му беше измъчено, бледо и измършавяло. Ходеше с бавни стъпки и влачеше краката си след старицата, като се държеше с ръка за рамото й. Беше наметнат с дълъг и тежък овчи кожух, който изглеждаше твърде голям за него. Отпред беше разкопчан и отдолу се подаваше разпасаната му риза. Дишаше тежко, а в погледа му се долавяше силното желание да види бебето. Старицата се усмихна на Елизабет, потупа я с едната ръка, докато с другата се подпираше на тенекиения бастун. Застанала до леглото, отмести ръката на стареца от рамото си и я поднесе към новороденото. Той се облегна на леглото, уморените му очи се вторачиха в бебето и пръстите му го заопипваха. Бебето започна да плаче. Широка усмивка се появи на лицето на стареца. Бръчките около очите му, както и около отпуснатата му беззъба уста, още повече се очертаха, загрубелите му пръсти предпазливо и внимателно загалиха малкото същество, сякаш той искаше сетивно да възприеме мисълта за неговото съществуване. После дланта на стареца се отдръпна от бебето и с грубовата нежност потупа рамото на Елизабет.

Всички те се бяха събрали покрай леглото — старицата се усмихваше на плачещото бебе, Шийла държеше ръката на Елизабет, а старецът мърмореше нещо на Колин. След това старецът тежко се облегна на рамото на старата жена. Шийла и Колин не изглеждаха притеснени от болестта му, твърдейки, че и преди е изпадал в подобни състояния поради стомашни неразположения. Но Елизабет го виждаше за пръв път, откакто се беше разболял преди няколко дни и лошият му вид я обезпокои. Трогателно беше видимото задоволство, което изпитваше старият от раждането на внука си. Това беше удовлетворение, че оставя след себе си собствените си гени — нещо, осигуряващо му едно, макар и условно безсмъртие.

Елизабет прегърна нежно бебето и пак му подаде гръдта си. То започна лакомо да суче.

Старецът говореше с Колин, а старата жена шепнеше нещо на Шийла на своя си език, сочейки и пипайки косицата на бебето. Постепенно тихите им разговори започнаха да заглъхват в ушите на Елизабет и тя отново потъна в дрямка. Суетнята при излизането им от спалнята я поразбуди и тя се усмихна сънено на Колин, когато той я целуна. После затвори очи и заспа. Навън аборигените продължаваха да пеят…

Шийла доведе една дойка от селото на аборигените още на следващия ден. Жената си подреди нещата в ъгъла на стаята и започна да се грижи за бебето под зорките и бдителни очи на Беси. Скоро Елизабет можеше свободно сама да се движи около къщата, като, разбира се, внимаваше. Всички ограничения в действията й през бременността сега изчезнаха и тя гледаше напред, обмисляйки работата си във фермата. Имаше доста неща, които я ангажираха. През последните дни на бременността беше започнала да се занимава със счетоводството на фермата — доста неблагодарна и объркана работа. Колин и Шийла с охота я оставиха да се оправя сама и тя продължи да работи с още по-голямо желание. Имаше и няколко писма от Джеймс, на които трябваше да отговори. Джеймс се чувстваше добре в пансиона, бележеше изключителен напредък и възнамеряваше да постъпи в колеж, след като завърши. Шийла наблюдаваше развитието му с нескривана майчина гордост от това, че желае да продължи да се учи.

Елизабет продължаваше кореспонденцията си със своя роднина — адвокат в Англия. Получаваше писма от него през интервали от по няколко месеца. След известно време писмата му станаха по-искрени и започна да й пише повече за себе си. Винаги получаваше поздрави от съпругата му, а в едно от писмата имаше и пожелания, написани от самата нея. Той беше по-възрастен от Елизабет и имаше вече няколко деца. В едно от писмата си разказваше за свой клиент, който възнамерявал да позволи на сина си да емигрира в Австралия, за да намери своето достойно място в този свят. Елизабет откровено му отговори, описвайки Сидней като обикновен град, такива, каквито са много градове в Англия. Наблегна на трудностите в Голямата пустош и спомена за бебето си.

Имаше още писма, които трябваше да прочете и да им отговори. Едно от тях беше от Джордж Къмингс, търговския агент от Сидней. Няколко месеца по-рано посредника, с който обикновено търгуваше семейство Гарити, беше увеличил цените на някои от стоките, които поръчваха. Това се случи по времето, когато Елизабет внимателно проучваше всички сметки на фермата. Така че тя писа и на други търговски агенти. Интересуваше се от цените на някои стоки, които им бяха необходими. Един от тях беше Къмингс — брат на бившия й мъж. Той продаваше на по-ниски цени от останалите, а стоките пристигаха навреме с конския впряг в много добро състояние. Още оттогава търговията осъществяваха с помощта на неговите услуги. Не обръщаше внимание на писмата на предишния посредник, който вече предлагаше намаление в цените.

Това бяха само част от нещата, които вдъхнаха съмнение у Елизабет, че не се отделя достатъчно внимание на някои неща, от което се възползват външни хора. Старецът, а Колин и Шийла също знаеха добре да се грижат за овцете, но някои важни подробности им убягваха. Бяха доста интелигентни, можеха да четат и пишат, справяха се с обикновените аритметични действия, въпреки ограниченото образование, което бяха получили. Всичките им пресмятания по продажбите на вълната, надраскани и нахвърляни по зацапаните листа, оформяха един неразгадаем възел от изчисления, които не можеха да се разгадаят посредством обикновените математически процедури. Писмата от търговския агент, който им даваше известна сума банков кредит, бяха единствената документация, резултат от посредничеството му. Твърде голямо доверие беше получил този, който може би не го заслужаваше. Затова Елизабет му плати с лека ръка онова, което му се полагаше за работата, която беше свършил за фермата. Показа и нежеланието си да работи с него занапред.

Имаше и още едно писмо от посредник, който се занимаваше с пратките от вълна — отговор на писмото й, което беше написала преди няколко седмици, в което учтиво го молеше да изпрати обратно сметките и копията от сертификатите за продажбите на новите пратки вълна. Писмото му беше в сдържан тон, отнасящо се до необичайния характер на молбата й и включваше разходите от нотариалната заверка на документите. Учтиво я уведомяваше, че официалният му отговор ще бъде изпратен по един от работниците на Гарити. Тонът му беше язвителен и това усили съмненията й, че той крие нещо. Елизабет започна да обмисля възможностите да продава вълната директно на търговец в Лондон, като пренебрегне тукашните посредници. За едно малко предприятие този подход би бил неподходящ, но беше практичен при голямото количество вълна, което произвеждаше фермата Уайамба. Щеше да мине време, докато се види резултатът от продажбата, но печалбата щеше да бъде много по-голяма. Елизабет написа отговор от името на Колин, потвърждавайки още веднъж молбата си и уверявайки го, че разходите от нотариата ще бъдат поети от фермата. След това писа на Къмингс и го помоли да определи разходите по превозването на тон вълна до Лондон, като включи и своите собствени, като неин посредник в Сидней. Към писмото добави още една страница до своя роднина в Англия, като го молеше да я свърже с някой търговски агент в Лондон.

Счетоводството на фермата й отнемаше само една малка част от времето и тя започна да излиза на разходка. Почисти и оправи лехите, поля цветята. Занимаваше се с дребна домакинска работа и се стараеше да свали част от натрупаните килограми. Бебето се чувстваше добре с дойката, а старата жена започна да й помага, когато я виждаше да шета по стаите. Даже старецът искаше да държи бебето, когато се чувстваше по-добре след боледуването и започваше да вечеря заедно със семейството. Елизабет остави бебето на техните грижи, когато то стана на три седмици, и се захвана с обичайната си работа. Беше й неудобно да язди, защото панталоните й бяха отеснели. Агнетата бяха разпределени по групи за рязането на опашките им. Елизабет се включи да помага в кошарите.

Когато бебето стана на шест седмици, положението по-малко или повече се нормализира. Някои вечери оставаше сама със стареца и старицата; ту Шийла, ту Колин отсъстваха, а понякога ги нямаше и двамата. Един нехаен златотърсач беше предизвикал пожар в границите на земевладението и това наложи цяла седмица работниците от кошарите заедно с дузина иманяри да водят отчаяна борба за погасяването му. Елизабет се беше възстановила от раждането, но още нямаше физическата сила и издръжливост, които Шийла притежаваше. Прекарваше повече от времето като караше каруцата между Уайамба и къщата на Гарити. Превозваше храна, бурета с ром и екипировка за мъжете, които се бореха с огъня. Връщаше обратно ранените и изморени мъже. Когато всичко завърши, резултатът беше десет хиляди акра изгорена и почерняла земя и повече от две хиляди умрели при пожара овце.

Това беше голям пожар — бедствие с много ранени и жертви. Двама от работниците и четиринадесет от иманярите имаха счупвания на кости и изгаряния. Настаниха ги върху сламеници в няколко колиби. Елизабет и Шийла се грижеха с внимание за тях. Миеха ги, хранеха ги и мажеха с гъша мас раните от изгарянето. Един от иманярите почина. Свещеникът и приставът от Минайнди бяха доведени, за да присъстват на погребението. Останалите постепенно се възстановяваха докато започнаха да се грижат помежду си един за друг. След като оздравяха, двамата работници се завърнаха в кошарите. Иманярите получиха храна за път и си тръгнаха.

Елизабет поведе едно стадо от две хиляди агнета към Уиндора. Това бяха млади агнета, на които скоро им бяха отрязали опашките. Водеше ги по пътя с бавен умерен ход, като спираше навсякъде, където имаше вода, и ги оставяше да пият спокойно. Всеки ден изминаваше относително малко разстояние, като още рано следобед спираше за нощуване, за да имат агнетата достатъчно време да пасат и да си починат. Пътят представляваше една права линия на север през западната част на фермата. Когато пресметна, че е изминала половината път на северозапад, тя свърна със стадото на изток. Отне й още два дни, докато стигне до скалите на Уиндора. Намери подслона на овчаря и кошарите, остави там агнетата, даде му и провизиите, които носеше за него. После тръгна на север, за да провери част от оградата по границата на фермата, преди да се прибере обратно.

Елизабет се движеше бързо, тъй като вече не водеше агнета със себе си. Пренощува край северната ограда и пое обратно по пътя чак следващия следобед. И тук той представляваше една права линия от утъпкани треви и храсти, не толкова използван, колкото източния, но все пак ясно очертан. Водеше на юг към главните кошари, оформяше се като път пред къщите край реката, за да достигне южната граница на фермата при Уайамба. Там се събираха пътищата, идващи от другите ферми, за да се получи главния път към Минайнди. Една от гредите на оградата беше паднала там, където пътят продължаваше за съседната ферма. Елизабет я сложи на мястото й, яхна коня си и продължи на юг.

Един мъж се движеше по пътя. Елизабет ясно го забеляза от разстояние, докато минаваше по едно възвишение. Беше висок и едър иманяр. Навитото му одеяло висеше преметнато през рамото му, а от колана му висеше малка туристическа тенджерка и още някакви дреболии. Малки парченца корк бяха окачени по периферията на шапката му и се полюшваха, за да прогонват мухите и комарите. В ръката си той носеше тояга. Нещо подсказа на Елизабет да бъде нащрек. Шийла имаше навика винаги да внимава с мъжете. Дори във фермата създаваше респект със сдържаното си поведение, като си позволяваше да се отпуска само пред онези работници, които познаваше отдавна. Многократно беше предупреждавала Елизабет да внимава със скитниците наоколо. В първия момент Елизабет реши да заобиколи отстрани, но после се презря за глупавата си мисъл. Тя напълно беше в състояние да контролира положението.

Мъжът я погледна през рамо, когато чу тропота на коня и продължи да крачи, подпирайки се на тоягата си. Тя го разпозна. Това беше Стейпълтън. Сега тя отново изпита ужаса от него, както когато той я бе сграбчил в работилницата с грубите си мръснишки ръце. Но тутакси се успокои. Тя вече не беше уплашената жена от онези дни. След малко при поредното си обръщане назад и той я позна. Спря по средата на пътя и я загледа с нагла усмивка на лицето си. Тя позабави хода на коня си, после спря на няколко ярда от него.

— Гръм да ме убие! Та това е проклетото поми, заради което загубих работата си! И то качена на кон и с камшик отгоре на всичко!

Елизабет усети, че при вида му дланите й овлажняват, а устата й пресъхва. Преглътна колкото се може по-незабележимо и съсредоточи вниманието си върху това да овладее треперенето на гласа си.

— Сбъркал си пътя, Стейпълтън. Обърни си задника и тръгни в друга посока.

Подигравателната му усмивка угасна и той отвърна:

— Мога да ходя, където си искам, поми!

— Не и в Уайамба, кучи сине! Вън от тази ферма!

— Скъпа, чух, че си променила много живота си и си се омъжила за Колин. Потайна мръсница си ти! Но нито ти, нито Колин не можете да ме накарате да се махна от тук!

— Стейпълтън, запомни! Няма място за теб в тази ферма! Казвам ти: още сега се измитай от тук!

Той свали одеялото от раменете си, захвърли го настрани и грабна с две ръце тоягата, при което лицето му се изкриви от злоба.

— Нали ти казах веднъж, че все ще разбера колко струваш, поми! — изрече той, като се приближи към нея, размахвайки тоягата. — Шийла я няма тук, та да се изпречи на пътя ми!

Елизабет рязко дръпна юздите и се отдръпна от него. Можеше лесно да избяга с коня, но той щеше да разправя навсякъде случилото се и то щеше да се разчуе, накърнявайки престижа на фермата. Тя беше една от ръководните фигури на Уайамба и сега усети отговорността си на това положение. Главните овцевъди си имаха свой авторитет, но и те, и фермата стават обект на присмех, ако този авторитет не се отстояваше. Една жена можеше да заеме такова положение, но в същото време не можеше да използва като предлог женската си слабост, за да оправдае каквото й да е несправяне със задълженията си.

Така че Елизабет разгъна камшика си и го развъртя. Стейпълтън се поколеба, след това подигравателно се изсмя, зае разкрачена стойка и замахна с тоягата.

Да си служиш с камшик бе цяло изкуство. В боравенето с него някои от мъжете използваха груба сила и резултатът бе липса на прецизност. А женската акуратност, вродена грация и отмереност на движенията в случая представляваха предимство. Елизабет не беше толкова ловка, колкото Шийла, но все пак притежаваше не малко умение, защото беше се упражнявала с камшика часове наред, до пълно отмаляване на ръцете.

Сега ситуацията беше опасна. Ако камшикът й се увиеше около тоягата му, Стейпълтън можеше със силно дръпване да го изтръгне от ръката й. По този начин дори можеше да я свали и от коня. Изразът на лицето му показваше, че възнамерява да стори точно това. Дори да успееше да избяга от него, щеше да я дебне голяма опасност. Той щеше да я преследва, да се крие около местата, където тя спира да нощува и да чака удобен момент да я нападне. Така че тя нямаше голям избор; не биваше да го оставя постоянно да я застрашава.

Елизабет леко размаха камшика във въздуха, описвайки плавно с китката си кръгообразно движение. Хвана по-здраво юздата с лявата си ръка, пришпори коня в слабините и леко се наведе надолу. Презрителната усмивка застина на лицето на Стейпълтън, когато видя с какво умение Елизабет движеше камшика. Чертите му се изопнаха и той прихвана още по-здраво тоягата си. Елизабет нагласи удобно камшика в дланта си и отривисто замахна над главата му. Той вдигна тоягата да се предпази, мислейки, че тя се цели в лицето му. Но кожената лента се разгъна по необичаен начин, и след като изплющя на един фут над главата му, мина на не повече от инч от стомаха му, докато той пазеше главата си и се опитваше да я улови с тоягата си, така че да се увие около нея. Тази неочакваност го вбеси, лицето му се изкриви от страх и той свали тоягата надолу, за да защити тялото си. Елизабет се съсредоточи, напрегна силите си и отново замахна. Върхът на камшика изплющя силно и бързо три пъти последователно на един инч от носа и брадичката на Стейпълтън. Той инстинктивно залитна назад, като насмалко не изпусна тоягата.

После той се окопити, сгуши глава между раменете си и надавайки див рев, се спусна с вдигната тояга към Елизабет. Тя придърпа юздите на коня си и отново размаха камшика, целейки се в коленете му. Концентрираната в кожения край на камшика енергия откъсна парче плат от панталоните му и се впи в плътта му. Стейпълтън изрева от болка, кракът му се препъна и той падна на земята. Елизабет закръжи с коня си около него, продължавайки да размахва камшика. Той се надигна, като се опита да хване с ръка този път края на камшика. Тя обаче го уцели по протегнатата ръка и той пак нададе пронизителен вик на болка. Елизабет отклони коня си встрани. Стейпълтън бе изтървал тоягата си и пълзешком протягаше ръка към нея. Сега камшикът го удари по другата ръка. Той изрева за пореден път и се опита да се скрие зад един храсталак. Камшикът го парна по китката, после продължи да сипе бързи и неспирни удари навсякъде по плътта му.

Споменът за нейната безпомощност и унижението в работилницата, заедно с други мигове на преживени жестокости, се събуди в съзнанието й. Припомни си грубите ръце, които я опипваха, докато тя плачеше и се молеше. И полузабравеното ехо от грубиянския и садистичен смях отново отекна в съзнанието й. А ето че сега стоеше здраво на седлото и неумолимо размахваше камшика с отривист плясък. Конят неспокойно пристъпяше от крак на крак, пяна излизаше от устата му, докато тя опъваше юздите и го пришпорваше, продължавайки да налага с камшика.

После се спря. Ръцете я боляха, дишането й бе учестено. Стейпълтън лежеше на пътя и държеше с ръце главата си. Ризата и панталоните му бяха на парцали, между които прозираше окървавена плът. Елизабет отпусна юздите и с треперещи ръце започна да навива камшика си, като дишаше тежко и сухо преглъщаше от напрежение.

— А сега се махай от фермата, червей такъв!

Той се повдигна, облегна се на лакътя си и през гняв и болка и одрезгавял глас отвърна:

— Сега ще се махна, мръснице! Но ще се върна, бъди сигурна! И ще изпепеля това проклето място! И Господ няма да ви помогне! Ще направя на пепел всяко кътче в тази проклета ферма!

Спомените за пожара в Уайамба отпреди няколко седмици изплуваха в съзнанието й. Ужас постоянно тревожеше сънищата й оттогава, големите огнени пламъци и жълтеникавият лютив дим във въздуха бяха оставили трайни усещания в душата й. Не можеше да забрави мириса на изгоряла вълна и обгорелите трупове на умрели овце, разпръснати на хиляди акра изпепелена земя. Стенанията на ранените мъже все още отекваха в ушите й и мъчеха душата й.

А Стейпълтън явно не говореше напразно. Това не бяха празни заплахи. Тя се извърна на седлото и взе мускета. Стейпълтън зяпна и се изправи на крака. Елизабет огледа мускета, освободи предпазителя, прицели се в Стейпълтън и натисна спусъка. Чу се остър метален звук, оръжието засече, а Стейпълтън използва това, за да се шмугне в храстите.

Елизабет запъна ударника на другата цев и пришпори коня си. Стейпълтън подскачаше от храст на храст, като от време на време хвърляше назад ужасени погледи. Изведнъж излезе на едно открито място. Без да се бави, Елизабет вдигна мускета и стреля. От цевта блъвна пушек, а Стейпълтън падна на земята, като че ли някаква невидима сила го повали. Елизабет опря приклада на мускета о седлото и сръга коня в негова посока. Беше го улучила отзад в главата и врата, по който блестеше прясно избликнала кръв.

Чак сега Елизабет осмисли какво беше направила. Беше убила човек. Беше слушала много истории за убийства, но убиец не беше срещала. Приставът трябваше да установи причината за смъртта преди всяко погребение. Полицията беше досадна и много упорито разследваше обстоятелствата при всяка подозрителна смърт или изчезване на човек. Много пъти се бе случвало пристав да дойде във фермата, събирайки информация за някой изчезнал скитник или иманяр, който е обикалял наоколо.

Елизабет събра разпръснатите вещи на убития и ги хвърли отгоре му. После пришпори коня си и пое в южна посока.

Продължи в бърз тръс и язди така до свечеряване. Спря да пренощува. Повърна храната, която изяде, и остана да лежи завита с одеялото си около огъня, като наблюдаваше тлеещите въглени. Гледаше звездите и си мислеше за неприятната ситуация, в която се бе озовала. После умората я повали. Сънят й бе лек и укрепителен. Събуди се преди изгрев и запали огъня, за да си свари чай. След това оседла коня си и тръгна на път, още преди да се покаже слънцето.

Шийла беше при кошарите, когато Елизабет пристигна. Виждайки я, тя махна с ръка и пришпори коня си към нея. Усмивката й се стопи, когато забеляза бледнината, покриваща лицето на Елизабет.

— Какво се е случило?

Елизабет слезе от коня си и след като се огледа наоколо, набързо й разказа за произшествието.

— Гаден мръсник! — рече тихо Шийла, поклащайки ядосано глава. — Никой няма да узнае. Тялото му е останало встрани от пътя, казваш…

— Да.

— Тогава забрави го! Дивите кучета динго и гаргите ще се погрижат за него. Кому е притрябвал? Направила си това, което и аз бих сторила без страх и угризения. Долна отрепка! Не се отпускай, Елизабет, и недей да се вълнуваш!

Елизабет поклати глава в знак на съмнение и започна да сваля екипировката си от седлото. Усмихвайки се, Шийла я потупа по рамото и се зае да й помага.

Този инцидент започна да заема все по-второстепенно място в съзнанието й, тъй като отново я притиснаха всекидневните проблеми. С изминаването на всяка седмица тя се сещаше за него все по-рядко и по-рядко.

Междувременно във фермата избухнаха няколко пожара, след това паднаха проливни дъждове. Настъпи суша след горещото лято и малко след като приключиха със стригането на овцете, в съседната ферма стана пожар. Той засегна и северозападната част на Уиндора. Мнозина от работниците се отправиха натам, за да се борят със стихията. Докато гасяха малките пожари наоколо, един от работниците откри скелета на Стейпълтън. Шийла беше наблизо заедно с Колин и другите мъже, които караха стадата овце към кошарите на изток след стригането. Елизабет си бе останала вкъщи, защото беше отново бременна. Един от работниците замина за Минайнди да съобщи на пристава за намерените останки.

Той пристигна и внимателно огледа всичко. Сред вещите намери удостоверение за самоличност. Откри, че в задната част на черепа и по прешлените на врата на трупа има дупки от сачми. Сред вещите намери разпилени и няколко малки късчета злато. Приставът започна едно дълго и изтощително разследване, което отне няколко седмици. През цялото това време непрестанно пътуваше до Минайнди и Уайамба и обратно, като разпитваше работниците от фермата. Разпростря разследването си и по съседните ферми. Елизабет за пръв път разбра характера и нрава на Колин, когато двете с Шийла най-накрая му разказаха какво се бе случило. Той не подкрепяше крайното мнение на Шийла, че имаш право да убиваш хора, когато са подлеци като Стейпълтън. Вбеси се, че не му бяха казали по-рано, та да изгори трупа, преди да го е намерил някой друг или поне само да прибере парченцата злато. Така щеше да изглежда, че мотивът за убийството е бил грабеж. Седмицата беше тежка. Колин и Шийла постоянно си разменяха гневни погледи, после постепенно отношенията им се стабилизираха. Работниците от фермата някак си се сплотиха около желанието си да опазят един от своите. Всички знаеха за неприятностите, които Елизабет бе имала със Стейпълтън и всеки подозираше, че тя го е убила.

Разследването на пристава се проточи доста дълго време. Отделяше много часове да разпитва всеки, като пътуваше и по другите ферми на север. Шийла продължаваше да успокоява Елизабет, че е извън всякаква опасност, което Колин потвърждаваше, така че безпокойството й започна да изчезва.

Приставът се появи отново през зимата, след като отсъства повече от една седмица. Пристигна късно, след вечеря, завърза коня си отпред пред къщата и влезе във всекидневната, където всички се бяха събрали. Колин беше по работа по кошарите, а старците пушеха лулите си. Шийла се беше изтегнала на един стол и гледаше пристава с разсеяни и сънливи очи, докато той разговаряше със стареца. Елизабет, наедряла от бременността, седеше и преглеждаше сметки по счетоводството на фермата. Ръцете й започнаха да треперят, но тя запази спокойния израз на лицето си, слушайки пристава и стареца.

Разговорът им затихна. Тогава приставът извади няколко сгънати листа от джоба си и ги разлисти. Прочисти гърлото и гласа си, обърна документите към светлината на лампата и смутено изрече:

— Мисис Гарити, има нещо, което бих искал да ви попитам.

Елизабет се съсредоточи, вдигна очи, погледна го, изкриви устни в учтива усмивка и примигвайки, се отзова:

— Слушам ви, господин пристав!

— В процеса на моето разследване на смъртта на умрелия Стейпълтън, бях информиран, че вие… мм, сте имали известни неприятности с него.

— Кой ви каза това? — скочи Шийла.

Приставът я погледна и присви устни, клатейки глава.

— Нямам право да разгласявам това.

— Никой от нашата ферма не би казал такова нещо.

— Не — отговори той и пак поклати глава. — Не мога да ви кажа името на човека, но той е от фермата Тибубура и…

— О, ясно! Напразно сте си загубили времето да разговаряте с онези отрепки — изръмжа Шийла. — Те имат само няколко жалки овце, пълен боклук, приличат на недохранени кучета. А нашите животни редовно изчезват, когато се доближат до Болу Север и шибаната им земя. Щом сте били и в Тибубура, значи имате предостатъчно време за губене.

Приставът с притеснен вид се изкашля.

— Е, ако искате да предявите някакво обвинение за…

— Ние не искаме нищо за изчезналите овце — тихо изрече старецът, обръщайки невиждащите си очи към пристава. После бавно извъртя глава към Елизабет. — Отговори му, Елизабет!

Елизабет се напрегна. Странно се усмихна и кимна с глава.

— Действително имах малка неприятност със Стейпълтън, господин пристав. Това се случи, защото… — тя започна да се колебае, трудно й беше да отговори. — Е, добре! Всъщност, той искаше да ме целуне.

За момент настъпи смразяваща тишина. Старецът тихо се засмя, дърпайки от лулата си. Шийла го погледна, после седна на мястото си и прихна. Старицата се захили, като стисна лулата между зъбите си. Приставът се огледа наоколо, приседна на стола си и като кимаше се засмя и той.

— Колко има още такива като него… — изкоментира през смях Шийла. — Това не беше причината да го изгоним оттук. Той предизвика големия пожар в Уиндора с лагерния си огън, а веднъж изпусна цяло стадо овце, които бяха разкъсани от кучетата динго. Не беше свестен човек.

Приставът я погледна сериозно, след това отново погледна към Елизабет.

— Добре, нека видим тогава…

Погледна надолу към листата, които държеше, след това пак вдигна очи към нея.

— Мисис Гарити, както знам, през октомври сте откарали стадо агнета до кошарите на север и сте минали по същия път, край който бяха открити костите на умрелия.

Пак настъпи гробно мълчание.

— Аз заведох тогава това стадо на север — неочаквано наруши тишината Шийла.

Приставът прехапа устни, поклати глава и сведе погледа си в книжата пред него.

— Не, мис Гарити, тогава сте били… мм, в една от кошарите на юг, когато мисис Гарити е тръгнала за…

— Да, мисля, че бях там през октомври, господин пристав — обади се Елизабет. — Но не мога да съм сигурна, защото когато съм в състояние постоянно яздя из фермата.

Той я погледна отново и кимна.

— Предполагам, че е практика при вас при такива пътувания да проверявате оградите по границата на фермата. Това обяснява защо сте преминали от северозападната към североизточната част на фермата. Не сте ли забелязали нещо необичайно, което бихте искали да ми разкажете?

Елизабет напрегна цялото си същество, за да бъде спокойна, остави сметките настрана и отвърна с равномерен и учтив глас:

— Господин пристав, нима намеквате, че аз бих могла да имам нещо общо със смъртта на този човек? Аз?

За пореден път се възцари тишина.

Старецът започна да се смее; глухо хриптене излизаше от гърдите му, докато се люлееше на стола си. Шийла го погледна, после се потупа по краката и избухна и тя в смях. Старата жена извади лулата от устата си и оголи белите си зъби, като се хилеше и люлееше в стола си. Приставът се огледа наоколо, лицето му почервеня, а после неуверено се присъедини към общия смях.

Старецът дрезгаво се изкашля, извади лулата от устата си и каза:

— Налей му ром, Шийла!

Приставът го погледна засрамено.

— Не, благодаря ви, мистър Гарити. Не мога да пия, докато съм…

— Вашата неприятна задача завърши. Налей му малко ром, Шийла!

Приставът отвори уста да каже нещо, после пак я затвори, изкашля се и седна обратно на стола, прибирайки книжата в джоба си. Старецът продължаваше да дърпа от лулата си и да се усмихва. Шийла прекоси стаята, отиде до бюфета, смеси ром и вода в едно канче и с широка усмивка го подаде на пристава. Той го взе, кимна на свой ред и плахо й се усмихна. Шийла пак се разположи на стола си, като продължаваше да гледа ведро. Елизабет продължи да преглежда сметките, като се опитваше да овладее треперенето на ръцете си. Отпивайки глътки от разредения ром, приставът се впусна в коментари за времето и състоянието на пасищата във фермата. Старецът му отвръщаше, като от време на време продължаваше да се подсмихва. Приставът изпи рома, остави канчето на края на масата, после стана и се сбогува. Старецът широко и беззъбо му се усмихна. Устните на старицата също бяха разтегнати в усмивка около лулата й. Шийла също го погледна засмяно, а Елизабет учтиво му кимна.

Той напусна стаята и малко подир това навън отекна чаткането на копитата на коня му, докато пресичаше пътя към бараките, където щеше да прекара нощта. Шийла погледна Елизабет и й се усмихна. Елизабет й кимна с въздишка на облекчение.

Старият се надигна от стола. Старата стана, взе тоягата си, пое дланта му и я положи на рамото. Запристъпяха през стаята с бавни, къси стъпки, насочвайки се към хола. На прага се спряха и старецът се обърна назад.

— Следващия път запали полето! Можем да жертваме овцете и пасищата, но не можем да жертваме теб!

— Разбрах, мистър Гарити.

20.

Вторият син на Елизабет и Колин се роди в един студен августовски ден и тя го нарече Ърл. Беше здраво бебе. Раждането мина леко и от октомври тя го даде на дойката и старицата и се захвана отново с рутинната си работа. По време на последната бременност и възстановяването от нея, тя бе уточнявала подробностите как първата пратка вълна да бъде продадена в Лондон със съдействието на изпълняващия длъжността търговски агент в Сидней и пълномощника, чакащ вълната в Лондон, с който я беше свързал нейния роднина от Англия.

Елизабет очакваше следващото стригане с вълнение и известен трепет. Лятото започна с умерено хладни температури, като обещаваше богат добив на вълна, а необичайно хубавото време продължаваше.

Старецът се разболя отново и прекарваше повечето от времето в спалнята си със старата, която се грижеше за него. Обикновено той се възстановяваше достатъчно, за да се храни в столовата за една или две вечери, след което пак отпадаше. Шийла и Колин възприемаха това за нормално и не се безпокояха прекалено, но то тревожеше Елизабет. А това, че бе необичайно паднал духом я безпокоеше повече, отколкото физическото му състояние. Вечерите, когато вечеряше в столовата, той винаги си играеше с Денис и дълго се занимаваше с Ърл, а когато Елизабет беше там, й говореше подробно за възпитанието на децата, за образованието, което трябваше да им осигури, и необходимостта от ранна възраст да са добре облечени и обути.

Стадо едър добитък трябваше да се откара до южната граница, за да се предаде на човек, който да ги отведе на пазара в Аделаида. Елизабет и Шийла се заеха с това. Говедата бяха много по-трудни за водене от овцете. Пръскаха се в тъмнината и бяха по-склонни да се бият с кучетата, отколкото да се подчинят.

Бе тежко, мъчително пътуване. Всяка една от тях поред стоеше будна цяла нощ, за да запазят стадото цяло. Достигнаха южната граница, без да са загубили нито едно животно, предадоха ги на търговеца и неговите помощници и си тръгнаха доволни. Спряха само за два дни да починат, преди да си тръгнат обратно близо до хълма, наричан от аборигените Уайамба. Шийла заведе Елизабет, за да й покаже каменната пирамида, близо до която се бяха родили тя и Колин.

Те изминаха голямо разстояние през последния ден, за да наваксат изгубеното време, като си пристигнаха вкъщи доста след свечеряване. Старецът отново беше болен.

Шийла и Елизабет приготвиха в кухнята за вечеря питки и солено говеждо, през което време разговаряха уморено и наглеждаха децата.

После аборигенката изведе децата, за да ги сложи да спят. Шийла ги последва с прозявка. Елизабет седна за малко на масата, като дъвчеше разсеяно парче месо, много уморена и малко депресирана. След малко излезе в тъмното на задната веранда, съблече се и извади вода с ведрото, за да се изкъпе. След като се освежи, облече отново панталоните и блузата си и мина през къщата до стаята си, като носеше обувките и останалите си дрехи в ръце. Пусна ги до леглото, съблече се и се мушна уморено под завивките. Дълго се въртя, докато се отпусне. Глуха и неопределена депресия витаеше в подсъзнанието й и не й даваше мира. Най-накрая сънят все пак я обори.

Пронизителен писък я стресна и я накара да подскочи в леглото. Утринната светлина се прокрадваше през прозореца. Писъкът все още кънтеше в ушите й. Изведнъж той пак отекна в къщата и Елизабет различи гласа на Шийла — това беше протяжен, оплакващ вик на истинско отчаяние, идваш откъм хола. Тя скочи бързо от леглото, трескаво се облече и изтича към вратата. Блъсна я и се спусна към хола, като си закопчаваше панталоните и колана.

Боса, с разкопчана блуза и разпиляна върху лицето си коса, Шийла беше коленичила до стената, близо до вратата на стаята на родителите си. Тя изпищя отново по животински пронизителен начин. Елизабет изтича към нея. Шийла се помести към вратата зад нея, отпусна се на пода и издаде давещ се хриптящ звук. Елизабет погледна към леко открехнатата врата. После пристъпи, отвори я и замръзна на място.

Старецът лежеше скован и безжизнен. Мухи кръжаха наоколо, влизаха и излизаха от беззъбата му уста. Очевидно беше починал през нощта. Старицата беше просната отчасти върху него, с глава на гърдите му и ръка около врата му. Ножът беше все още в ръката й. Кръвта беше изтекла през широка, зейнала на гърлото й рана и бе обагрила цялото легло. Навред около нея пълзяха мухи. Въздухът беше натежал от зловонието на смъртта. Изведнъж стомахът на Елизабет се сви. Като се бореше с гаденето, преглъщайки горчивия му привкус, тя излезе от стаята. Затвори вратата и се облегна на нея. Коленете й трепереха силно, а тялото й беше обляно в студена пот. Шийла беше повърнала на пода и се опитваше да изпищи отново.

Двете аборигенки, които се грижеха за децата, дотичаха в хола от дневната и се огледаха ужасено наоколо. Беси ги следваше запъхтяно.

Елизабет се отдръпна от вратата и се развика към тях, като махаше с ръце, за да ги прогони.

— Вън! Вън! Отведете децата в друга къща!

Вцепенените им лица изразяваха неразбиране, докато гледаха ту Шийла, ту нея. Елизабет сграбчи едната от тях за ръката и я ритна по задните части.

— Вън оттук, нещастнице! Да ви няма!

Те изхвърчаха навън през всекидневната към входната врата. Елизабет се върна при Шийла, наведе се към нея и я прегърна.

— Ела!

— Мама и татко, Елизабет…

— Знам кои са! — ядосано извика Елизабет, като я придържаше и се опитваше да я вдигне. — Ела, хайде!

Шийла погледна Елизабет стреснато, с коса разпиляна по лицето й. Облегна се с ръка на стената и се опита да стане. Елизабет я хвана по-здраво и я поведе през хола. Шийла заплака отново. Преминаха във всекидневната и Елизабет се отпусна на дивана.

Чу се шум от стъпки по верандата, след което входната врата изведнъж се отвори. Нахълта Беси, пребледняла и разтревожена.

— Какво има? Какво става тук? Чух писъци…

— Бащата и майката на Шийла… — въздишайки тежко, отговори Елизабет. — Той е издъхнал през нощта, а тя сама си е видяла сметката. Беси, иди да намериш двама… не, трима мъже и им кажи…

— Сама си е какво?

— Прерязала си е проклетото гърло! Ето какво! — викна й Елизабет с неочаквана ярост. — Той е умрял, а тя е пожелала да си отиде с него! Сега затвори си устата и ме слушай! Иди намери трима мъже и…

— Умрели?! — Беси захлипа и се обля в сълзи. — И двамата… — зарида тя като захлупи лицето си с ръце. — Господи… Господи…

Елизабет гневно се озъби, грубо я сграбчи за ръцете и я плесна през лицето.

— Слушай ме, проклетнице! Ще имаш време да хленчиш, но сега аз имам нужда от помощта ти!

— Ти нямаш право да ме биеш, Елизабет! — ридаеше Беси, като се отдръпваше от нея. — Ти нямаш право да правиш това. Те са умрели… и двамата…

Стиснала зъби Елизабет хвана раменете на Беси и я разтърси здравата.

— За бога, така ще те ударя, че никога да не забравиш, ако не ме слушаш и не правиш това, което ти казвам — скръцна със зъби Елизабет. — Имаме достатъчно работа за вършене и никакво време за рев точно сега!

— Добре — изломоти Беси, като подсмърчаше, бършеше си очите и кимаше. — Добре, какво тогава? Какво да направя?

— Иди до бараката, до кошарата или където и да е и кажи на трима мъже да дойдат веднага. След това донеси чисти чаршафи, по един кат дрехи за двамата, парцали и няколко кофи с вода. Донеси всичко това в хола, за да почистя. Можеш да намериш смяната, в която са моите момчета, и вземи едното да ти помогне. Кажи на другото да задържи останалите в склада. Опитай се да ги накараш да те разберат.

Беси кимна отривисто и като продължаваше да ридае, излезе през верандата на стълбите.

Шийла се беше отпуснала на дивана, плачейки неудържимо. Елизабет мина през стаята и застана до прозореца. Отмести косата си от лицето и погледна навън. Широките дъски на пода бяха студени и груби под босите й крака. Навън слънцето огряваше прашната земя, постройките и кошарите. Грубите дървени столове, на които старците седяха на верандата, бяха на обичайното си място — един до друг близо до парапета. Птичи хор изпълваше въздуха. Светът изглеждаше някак странно далечен. Дори и да възприемаше сетивно всичко, Елизабет усети, че в същото време е загубила някак си допир с действителността.

Тя си спомни чувството на необяснима тревога, обхванало я предната нощ. Убедена беше, че старицата е била жива по това време — тиха в агонията си от скръб в стаята с умрелия си съпруг, чакаща момента, в който ще си легнат всички, за да може да вземе ножа от кухнята. Ако Елизабет се беше изкъпала малко по-рано или по-късно, или ако бе имало някаква друга незначителна промяна в действията й предишната нощ, тя щеше да види старицата и да схване какво прави. Можеше да накара по някакъв начин старата жена да се щади, да сподели сълзите и скръбта си с другите, и да чака изгрева на слънцето, който винаги носи кураж. Устните й потрепериха, очите й се наляха с горещи сълзи. Тя оправи отново косите си, като се опитваше да надмогне слабостта си.

— Тя не трябваше да го прави… — пророни, хлипайки, Шийла. — Не трябваше да си прерязва гърлото.

Елизабет избърса очите си и въздъхна дълбоко, като стискаше устни и гледаше Беси, която тичаше между къщите, при което полата й се люлееше между глезените, а големите й гърди подскачаха.

— Да вземе да си пререже гърлото… тази тъпа туземка — продължаваше да нарежда Шийла. — Никой никога не може да каже какво им е в главата на тия аборигени. Да си пререже гърлото… — И тя отново се разрида.

— А аз я обичах — продължи след малко тя. — Боже, колко я обичах! Тя ми беше майка и аз я обичах! Не биваше да прави това, само защото той е умрял. Ние щяхме да се грижим за нея. Нима не знаеше това? Не знаеше ли, че я обичаме?

Елизабет леко кимна, докато в същото време още гледаше Беси. Тя обясняваше нещо през сълзи на двама мъже, кършеше ръце и пристъпваше от крак на крак. Те я гледаха учудено и с удивен вид се споглеждаха. Елизабет въздъхна и тихо каза:

— Да, разбира се, че знаеше.

— Тогава защо, за бога, е трябвало да го прави? Защо е трябвало да си прерязва гърлото с този ужасен нож?

Мъжете тичаха към къщата, като ръкомахаха и викаха още един, а Беси стоеше, закрила с длани лицето си. Елизабет се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата, докато закопчаваше ризата си.

— Защото е рухнала духом. Той си е отишъл и тя е рухнала…

Шийла вдигна глава, оправи косата си и погледна през сълзи Елизабет.

— Върви по дяволите с твоите обяснения!

— Добре — спокойно прошепна Елизабет, като си пъхаше ризата в панталоните, — всичко това е от шибано по-шибано.

Тя излезе на верандата. Двамата мъже тичаха към къщата, другият след тях бързаше да ги настигне. Пресякоха пътя и тежко дишайки стигнаха до верандата, като гледаха Елизабет. Единият от тях си свали шапката, останалите двама последваха примера му. Те спряха, застинали в редица, с шапки в ръце и задъхани я загледаха в очакване.

Елизабет изправи рамене, сви устни и със сдържано-тържествен тон изрече:

— Стопанинът почина, неговата съпруга си замина с него, а ние ще трябва да се погрижим за тях, както подобава. По начина, по който собственикът на Уайамба и съпругата му заслужават. Фрийдман, ти ще отидеш до Минайнди за пристава и за свещеника. Смени коня си с този на Маршал от конюшнята на Уайамба, а след това вземи друг кон от фермата Нипеан. Препускай колкото се може по-бързо, а ако конят ти падне, продължавай пеша. Кажи им какво се е случило и нека пратят ездачи до фермите Пауъл и Мисия. Погребението ще бъде след един ден и това дава предостатъчно време на всички да пристигнат навреме. Фред, ти ще отидеш до Булу Уилга за Колин, а след това продължи към фермата Блейър. Кажи им какво е станало и кога ще бъде погребението. Вземи кончето на Абърли от Булу Уилга, ако е в по-добра форма от твоето, но нека е сигурно, че за Колин има добър кон. Във фермата Блейър помоли да изпратят ездачи до Тибубура и Станторп. — Тя спря да говори, а погледът й се движеше от единия мъж към другия. След това даде знак с глава: — Хайде, тръгвайте!

Мъжете се обърнаха, положиха шапките на главите си и се отдалечиха тичешком.

Малко по-нататък Беси продължаваше да ходи напред-назад, като бършеше очи и се олюляваше. Елизабет се обърна към останалия трети мъж:

— Ти ще следиш за нещата тук. Всичко трябва да се направи както трябва. Фермата не трябва да се излага пред всички ония хора, които ще дойдат тук. Кажи на готвача да заколи едно от телетата и едно прасе, след което да нареди масите и пейките пред къщата, а магазинерът да потърси ром. Хората ще започнат да пристигат довечера и ние трябва да сме подготвени. Тази вечер някои от мъжете да сковат ковчези и да изкопаят трапове и намери някой да набере цветя. Къщата на главния животновъд ще бъде предоставена на фермерите, бараките на подстригвачите ще се използват от жените, а всички останали могат да преспят, където намерят. Кажи това и на останалите.

— Елизабет! — извика Шийла откъм дневната.

— Какво има? — отговори Елизабет и се обърна.

— Трябва някой да каже на аборигените.

— Та какво общо имат те с това, по дяволите?

— Трябва да знаят — настоя Шийла.

— Е, добре — каза Елизабет и пак се обърна към мъжа: — Тогава иди долу при колибите и съобщи на аборигените. Кажи им, че всеки трябва да носи чиста риза и да си лъсне обувките. Погрижи се и за останалото. Ако някой глупак реши да спори с теб за това, какво трябва да направи или нещо се обърка, ела тук и ми кажи.

Мъжът кимна мълчаливо и изчезна да изпълнява заръките. Елизабет влезе в къщата и видя Шийла да ридае без сълзи, отпусната на дивана. Прекоси дневната и премина през хола до стаята си. Обу си чорапите и обувките, среса косата си и я върза отзад с панделка и се върна в дневната.

Дочу се тропот на копита от отдалечаващите се ездачи, после всичко заглъхна.

— Имаш ли рокля?

Шийла я изгледа сковано, отмести поглед встрани, замисляйки се за момент, разтърсвана от сухи сърцераздирателни хлипания, след което кимна утвърдително.

— Това е добре. Ако желаеш, можеш да я облечеш довечера, когато ще започнат да пристигат хората!

Шийла кимна отново.

Чуха се стъпки по стъпалата и по верандата. Влезе Беси с преметнати на ръката й дрехи и бельо, последвана от една аборигенка, която носеше две кофи с вода. Лицето на Беси беше изпоцапано, очите зачервени, а и аборигенката изглеждаше ужасно. Те отидоха в коридора да почистят изпоцапания под, след това се върнаха и тихо преминаха през дневната към входната врата. Елизабет се обърна и тръгна да се измие. През това време Беси и аборигенката донесоха още четири кофи с вода. Малко по-късно Елизабет ги последва в коридора и ги изчака, докато си отидат, след това отвори вратата и започна да пренася кофите с вода, дрехите и бельото в стаята.

Тя едва не припадна, след като затвори вратата зад себе си. Миризмата сякаш навлизаше в дробовете й, проникваше в нея и ставаше част от нейната плът и кръв. Издърпа завивките на леглото изпод тялото на старицата, събра ги накуп и ги изхвърли през прозореца. Тялото на стареца беше голо. Тя взе парче вехт плат, натопи го във водата и започна да го мие, като обърна неговото изненадващо тежко тяло върху леглото. След това скъса парче от плата и с него завърза стегнато челюстта към главата, за да затвори устата му, а после затвори и очите му. Клепачите му останаха леко открехнати и една ивица от изцъклените му безжизнени очи прозираше изпод тях…

Дрехите на старицата бяха залепнали за тялото й от засъхналата кръв. Елизабет ги разкъса и ги изхвърли през прозореца. Нейното тяло беше много по-малко и дребно в сравнение с това на стареца. Трудно беше да се изчисти полепналата кръв. Водата в кофите се оцветяваше в червено-кафяво, докато Елизабет миеше зацапаното измършавяло тяло и плакнеше парцалите. Затвори очите й и завърза челюстта й. Взе дълго парче, с което прикри раната на шията й. Накрая разстла чаршаф на пода до леглото, за да ги положи върху него. Тялото на стареца издаде тежък, рязък звук, когато го издърпа от леглото, а тялото на старицата беше толкова леко, че тя лесно го сложи на чаршафа.

Беси беше донесла бельо за стареца и Елизабет го избута в ъгъла на стаята, за да му облече риза и панталони. Кракът му беше подут и се наложи да използва ножа, с който старата жена си бе прерязала гърлото, за да разреже обувките му и да му ги обуе. Облеклото за старицата беше риза и пола — като дрехите, които винаги носеше. Най-после свърши, размаха ръка, за да прогони мухите от тях и разстла друг чаршаф върху им. След това изсипа кофите през прозореца. Дюшекът също беше напоен с кръв, затова го издърпа и изхвърли и него навън.

Ножът стоеше на пода, където го беше изпуснала. Миг след това и той изтрополя в прахта на двора. След като се посъвзе и мислеше да си тръгне, тя се спря за момент и огледа голата спартанска стая. Бастунът на старицата самотно стърчеше в ъгъла, където го беше оставила последния път, когато беше влязла през вратата, може би след като беше взела ножа от кухнята. Кокален гребен с няколко липсващи зъба лежеше върху груба, ръчно изработена маса в ъгъла. Един празен съд, от тези, които аборигените използваха да носят вода, беше върху рафта. Изглеждаше много стар и беше старателно гравиран. Елизабет го вдигна и погледна вътре. Имаше пукнатина на дъното, запълнена със заклинени тресчици. Докато го държеше, те изпаднаха и тя се наведе да ги събере и сложи обратно в съда. В него имаше и други неща — малка Библия, няколко камъчета, парчета кост, няколко загнили пера, шепа стъклени мъниста и мъничко замъглено огледало, увито в стар вълнен парцал. Имаше четири монети — три златни по четири гвинеи и един испански дублон. Тя извади монетите и остави дървения съд обратно на рафта. Отиде от другата страна на леглото и коленичи, като издърпа горния чаршаф. Постави по една монета на склопените им очи, след това ги покри отново и излезе от стаята.

Шийла я погледна, докато влизаше отново в дневната. Лицето й изглеждаше по-младежко в скръбта. Твърдата горда осанка и чертите на мургавото й лице бяха по-меки. Очите й бяха зачервени, а устните все още трепереха при тежкото дишане.

Елизабет отиде до дивана, седна и протегна ръка към нея. Шийла приседна и сложи ръка на рамото й. Елизабет прегърна Шийла, погали я по бузата и я целуна по челото.

От жилищата на аборигените се носеше тъжна монотонна мелодия, която ту се усилваше, ту отслабваше.

— Аз чух какво каза на мъжа — прошепна Шийла с треперещ глас. — За тях е направено всичко, каквото трябва, нали?

— Да, ние ще се погрижим за тях както подобава, Шийла.

— Добре, че ти се зае с тях. Аз нямаше да мога.

Елизабет се усмихна, потупвайки Шийла по бузите.

— Е, не се тревожи, ще направя същото и за теб, когато му дойде времето.

Шийла повдигна леко глава, върху лицето й се изписа сърдито изражение, след това се отпусна отново и едва-едва се усмихна.

— Кучка такава!

Усмивката на Елизабет изчезна. Тя погледна през прозореца със замислени очи, поклати глава и погали с върха на пръстите си бузата на Шийла.

— Да, ще го направя, така да знаеш — прошепна тихо.