Майка Австралия

21.

Резкият пронизителен звук на парната свирка се извиси до писък в горещия въздух, разпростря се и удави гълчавата на блъскащата се по перона тълпа, превръщайки се в пулсация, която така всмука в себе си човешките гласове, че устните на зачервените брадати лица продължиха да се отварят и затварят сякаш безсмислено. След това воят на свирката бавно се понижи, сведе се до вибриращо чуруликане, пак се извиси в три къси изсвирвания като сирена и най-после секна. За момент кънтящите вибрации продължиха да се носят из въздуха, като че ли го бяха изпълнили с обемна субстанция, на която й трябваше време да се разсее, и чак след това шумът на тълпата отново изплува отгоре — протяжни викове, кратки провиквания и глъч от високи и ниски гласове, които се сливаха и размазваха отделните разговори в една обща неразбираема врява. Хората подскачаха, махаха с ръце, шапки, бутилки и забрадки, бутаха се едни в други, при което отделните лица губеха очертанията си.

— Ето това се казва изпращане!

Дълбокият глас на Уилямсън прогърмя в ухото му, надвивайки рева на тълпата; Джеймс леко кимна, повъртя между пръстите си пурата с отворени краища и отхапа малко от крайчеца й, за да може силният топъл вкус на тютюна да изпълни устата му. Двамата стояха в дъното на оградената с желязна решетка платформа пред входната врата на служебния вагон в края на композицията. Крилата на вратичката на платформата се разтресоха от опитите на някакъв мъж да я преодолее. Уилямсън се отдалечи от вратата на вагона и тръгна към вратичката на платформата, крещейки и жестикулирайки заканително. Той имаше малко неуместен вид: беше облечен в костюм от груб вълнен плат, който му седеше като торба, яките му широки рамене смешно издуваха сакото му, ръкавите и съответно крачолите му бяха прекалено къси за ръцете и раменете му, отгоре на всичко беше обут във все същите тежки износени ботуши. Но си бе останал същия Уилямсън. Дебелият му бумтящ глас изригна още едно предупреждение, юмрукът му се размаха към стреснатото и уплашено усмихващо се червендалесто лице, след което се стрелна напред; кръвта шурна от носа на нахалника и лицето му се изпари. Уилямсън се обърна и се върна към прозореца, триейки юмрук в сакото си и тръскайки глава с язвителна усмивка. Чертите на лицето над брадата му бяха едновременно грозни, честни, решителни и груби — резултат от силния примес на аборигенска кръв.

— Няма да се научат тия копелета, брей!

Джеймс се усмихна, кимна и извади още една пура от горния вътрешен джоб на сакото си. Уилямсън я пое, кимайки с благодарност, Джеймс извади кибритена клечка от един страничен джоб на сакото си, драсна я по фенера до вратата на вагона и обви с длани оживелия пламък. Протегна я към Уилямсън, който се наклони да запали пурата си, като я държеше внимателно с две ръце, сякаш да демонстрира колко много оценява жеста на приятеля си. Кимайки и пафкайки, Уилямсън се изправи, Джеймс запали своята пура, захапа я със зъби и отривисто тръсна ръка, за да изгаси клечката. Свирката отново пропищя.

— Тоя, дето кара влака, май нещо се е влюбил в шибаната си свирка — провикна се Уилямсън над силния звук.

Джеймс кимна, извади пурата от устата си, изпусна дим и погледна Уилямсън.

— Като остане без пара, ще трябва отново да зарежда котела и така сам ще си го вкара.

Дълбок смях разтърси гърдите на Уилямсън, големите му квадратни зъби блеснаха сред тъмния гъсталак на брадата и мустаците му.

— Стана ли време да тръгваме?

Джеймс отново захапа пурата и извади часовника си от джоба на жилетката. Кимна и го сложи обратно.

— Ако франтовете са се качили… — отговори той, облегна се на оградата, дръпна няколко пъти от пурата и се загледа в тълпата. Беше си отпочинал; предишната нощ бе спал дълго и бе станал в необичайно късен час, след което, без да бърза, бе тръгнал да си върши работата. Но все още чувстваше дълбоко в себе си умората, натрупана през дългите месеци на изтощителни усилия. Някакъв мъж понечи да се покатери по желязната ограда, но ръцете му се плъзнаха по решетките и той падна. Друг се опита да се прехвърли през вратичката, но Уилямсън се завтече към него, предупредително клатейки дебелия си пръст и онзи се отпусна на земята. Влакът се разтресе, платформата се разклати встрани като при силен вятър и колелетата изпищяха, триейки се по релсите.

— Май потегляме!

Джеймс кимна и намръщено каза:

— Тоя копелдак като че ли иска да изтърка релсите. Както го подкара, ще счупи някоя ос. Той знае, че двигателят е нает от фирмата "Саут Рейлуей".

Вагоните се разклатиха и сцепленията им затракаха. Коминът на локомотива учестено запухтя, колелата още по-бързо се завъртяха, нещо в двигателя звучно и дълбоко задумка, отеквайки сред бараките на гарата, и влакът се понесе напред. Тълпата завика колкото й глас държи, някои тръгнаха по релсите подире му. Ритъмът на двигателя постепенно се усили, хората край влаковата композиция се затичаха, ръкомахайки и викайки. Един мъж скочи на вратичката на платформата и се вкопчи в нея, опитвайки се да я прехвърли. Зачервеното му от възбуда лице се подаваше през решетките.

— Разкарай го оттук, преди да сме набрали скорост, иначе ще падне и ще се убие, да му се не види на тъпанаря му с тъпанар!

Уилямсън кимна, дръпна от пурата си и с широко разкрачени крака, за да не се люлее от клатенето на вагоните, се доближи до вратичката и ритна с тежкия си ботуш вкопчените пръсти на мъжа. Пръстите изчезнаха и мъжът моментално се намери проснат с удивена физиономия между релсите. Тичащата и подвикваща зад влака тълпа го достигна и го закри. Появиха се крайните сгради на предградието Кокбърн. Сред тях имаше жени и деца, които махаха на влака. Надвесени през прозорците на вагоните, пътниците нещо викаха, но думите им се губеха в думкането на двигателя и тракането на колелата. Разстоянието между влака и тълпата все повече се увеличаваше, но хората продължаваха да бягат по релсите, да викат и ръкомахат. Уилямсън се подаде над вратичката на платформата и махна с ръка. Тълпата му отвърна с ръкомахания и рев. С отдалечаването на влака устите на хората от нея се превърнаха в разляти червеникави петна. Сетне композицията стигна до един завой и тези превъзбудени изпращачи изчезнаха от погледите на пътниците. Уилямсън отпусна ръката си, но преди да се обърне и да се отдалечи от вратичката, по насипа се появи мъж, който теглеше впряг волове. Той също махна с ръка и Уилямсън отвърна на поздрава му. Влакът пое по друг завой и човекът се скри зад него. Уилямсън се върна към дъното на платформата, пуфкайки с пурата.

— Махам им с ръка, за да им се отплатя за сеира, който правят!

Джеймс кимна, стисна пурата със зъби и се упъти към вратата на служебния вагон. Отвори я и влезе вътре, последван от Уилямсън. Вътре във вагона бе задушаващо горещо и непоносимо шумно от тракането на колелата. Уилямсън затръшна вратата и тръгна да разтваря прозорците. Джеймс седна на една закована към стената пейка, прекара пръст отвътре по яката си и направи лека гримаса.

— Да, бе, тая шибания мен също ме мъчи, ще ме удуши — провикна се Уилямсън над шума и издърпа яката си. — Май няма да я сложа до края на пътуването.

Джеймс се усмихна и кимна, извади пурата от устата си и тръсна пепелта. Уилямсън свали яката и връзката си, сложи ги в джоба на сакото, обиколи вагона разтваряйки останалите прозорци, върна се и седна на пейката до Джеймс.

— Ще отидете ли към пътническите вагони?

Джеймс поклати отрицателно глава.

Уилямсън се ухили, пафкайки с пурата.

— Хайде тогава да пийнем глътка-две заедно.

Джеймс се поколеба, гледайки Уилямсън, после кимна в знак на съгласие.

Уилямсън се ухили до уши, стана, отиде до другия край на вагона и отвори един голям закрепен за стената шкаф. Оттам той извади една голяма торба, затършува в нея, измъкна бутилка и две канчета, затвори шкафа и се върна при пейката. Джеймс взе едното от канчетата, задържа го пред Уилямсън, докато последният внимателно му наливаше кехлибарена течност, и изчака и той да си сипе. Вдигнаха канчетата, кимнаха си и отпиха. Ромът не беше разреден и изгори гърлото на Джеймс. Той преглътна, задържа дишането си, след това дръпна от пурата и бавно заизпуска дим. Уилямсън сипа още малко и на двамата, сложи обратно корковата тапа и положи бутилката до себе си, като внимаваше клатенето на вагона да не я събори.

— Кой е в локомотива с водача? — попита Джеймс.

— Франклин е там — отвърна Уилямсън. — Показах му кои манометри да следи и какво означават те. Ако надвишим 25 мили в час, той ще халоса водача с някоя цепеница по главата.

— Трезвен ли е?

Уилямсън го погледна, поколеба се и кимна.

— Да, трезвен е.

Видът му, колебанието и тонът му показваха, че нещо леко се е докачил от тези признаци на съмнение у Джеймс. С течение на времето те бяха станали твърде близки, та Джеймс да се страхува, че Уилямсън ще му се разсърди, но не дотам близки все пак, че да може винаги да отгатва от какво може да се докачи. Беше излишно да му се извинява.

— Какво смяташ да правиш сега?

Уилямсън погледна замислено настрани, вдигна рамене, дърпайки от пурата и усмихнато се обърна към Джеймс.

— Мисля първо да се върна в Брисбейн, да поседя известно време при фамилията, после да си взема една сонда да видим дали като дупча земята, ще стана богат. Или пък ще опитам късмета си като златотърсач. За вас чух, че ви предлагали някаква голяма служба в Порт Пири, така ли е?

Джеймс кимна.

— Има нещо такова, но не ме влече натам. Мисля, че ще остана за известно време в Уайамба.

Уилямсън отпи от канчето, все бутилката и извади корка. Джеймс също отпи и си подаде чашата Уилямсън да му долее, след което се отпусна на пейката и подпря глава на стената на вагона. От нея идваха резки и твърди вибрации, които се предаваха на черепната му кутия и караха очите и ушите му да бучат. Не след дълго му стана неприятно и той се изправи като отегчено въздъхна.

Изминалите месеци бяха изнурителни. След ядовете в Порт Пири най-после му се отдаде шанс да построи железопътната линия между Кокбърн и Скосения хълм, а това означаваше, че ще е независим и няма да му се намесват в работата, че ще има на разположение обилни инвестиции, с които да оперира по свое усмотрение, както и че ще се заеме с истински голямо начинание, с което да докаже себе си. Особено удоволствие му достави, когато на последното съвещание с правителствените чиновници в Порт Пири той ги сащиса, като им каза направо в лицето да си търсят друг инженер, който да им построи вълнолома по исканите от тях критерии.

Но удоволствието му бе краткотрайно. Преди започването на строежа той само бе подочул нещо и още нещичко бе успял да прочете за историята по проекта за железницата, който предвещаваше доста главоболия. След като пое ръководството в свои ръце и проучи всички подробности, се оказа, че това наистина е така. Идеята за прокарване на железница се бе зародила с масовите стачки в сребърните мини в Силвъртън и Скосения хълм. Сребърната руда се пренасяше с волски каруци през цялата територия на Нови Южен Уелс до жп пункта в Питърбъроу в Южна Австралия. Но те бяха прекалено бавни и не можеха повече ефективно да обслужват все по-нарастващия добив. Поради това фирмата "Южни австралийски железници" бе започнала да изгражда линия за транспортирането на рудата от мините до леярните на южноавстралийското крайбрежие. Но правителството на Нови Южен Уелс отказа да даде разрешение на правителството на Южна Австралия жп линията да навлезе в негова територия, чийто строеж бе стигнал до град Кокбърн, т.е. до границата между двата австралийски щата. Тогава влиятелни делови кръгове с интереси в Скосен хълм и Силвъртън помолиха правителството на Нови Южен Уелс да построи останалите 35 мили. Но молбата им бе отказана, поради което същите образуваха частна компания с капитал 50 хиляди гвинеи в акции и поискаха от правителството на Нови Южен Уелс да разреши да се построи частна жп линия между Скосения хълм и Кокбърн. Този път искането им бе удовлетворено, но при условие, че проектът ще се нарече "полагане на трамвайна линия", тъй като щатското законодателство на Нови Южен Уелс предвиждало, че само правителствени ведомства можели да прокарват и управляват железопътни линии.

Спречкванията между заинтересованите администрации бяха дали тона и бяха създали една трудна за работа атмосфера, която му тежеше до края. Строителният график, който предприемачите искаха той да следва, бе нереален, като се имаше предвид истинския обем на работата. Не стигаше това, ами се оказа, че нещата с инвестициите не стояха тъй както го бяха уверявали, преди да поеме ръководството. Той трябваше да се пребори със Съвета на директорите нереалната ставка от хиляда гвинеи на миля да се увеличи на 1200 фунта. Разрешената ширина на жп линията бе три и половина стъпки, което правеше платформата на вагоните да бъде по-нестабилна от тази при стандартната ширина от 4 стъпки и 8 инча на Нови Южен Уелс и доста по-нестабилна от ширината в южната част на страната от пет стъпки и три инча, възприета от "Южни австралийски железници". Гонитбата за срокове бе довела до непълни проучвания, скъпоструващи грешки и до човешки жертви. Всичко това бе съпътствано от по-малки или по-големи пререкания с този или онзи правителствен чиновник.

Вместо радост чувстваше огорчение, както и при някои други предишни проекти: мостът при Мелбърн, шосето между Аделаида и връх Гамбиер, каменният пристан в Нюкасъл и сухият док в Хобарт. Горчивината идваше от въвлечените в строежите отговорни лица. Но имаше я и Уайамба. За него тя бе убежище, в просторите й времето течеше бавно, а самотата там лекуваше и подхранваше духа.

Жп линията бе завършена докрай, въпреки че на моменти намесата на някои хора поставяше пречки, които изглеждаха непреодолими. Начинанието получи известност, надхвърляща конкретните му измерения, и той вече получи предложения за други проекти, включително в Порт Пири. Джеймс се чувстваше и морално възнаграден от отличните отношения, които бе успял да създаде със своите помощници и работници. Уилямсън тъкмо възнамеряваше да напусне жп разпределителната станция в Питърбъроу, където работеше като надзирател по трасетата, когато, по настояване на Джеймс, той се оказа назначен за главен надзирател на трасето на проекта Кокбърн — Скосен хълм. Джеймс, от своя страна, бе много доволен от избора си, поради един вид семейната връзка с Уилямсън, защото той бе правнук на притежателя на онова имение, което е било сърцевината на бъдещата огромна ферма Уайамба. Но дори и в този случай горчилката на живота не го подмина. Постът главен надзирател на трасето бе овакантен, когато Чарли Хауи, с когото бяха работили заедно на редица строежи, бе затрупан от товар камъни.

Вратата на другия край на служебния вагон се отвори и един пълен, спретнат мъж в хубав костюм влезе, придържайки цилиндъра си с ръка, без да го свали, даже когато минаваше по сцепленията от съседния вагон.

— А, ето къде сте били, господин Гарити. Чудехме се къде може да сте, човече!

Джеймс тънко се усмихна, стана и стисна протегнатата ръка.

— Поседнахме тук малко с моя приятел, господин Кокбърн. Мисля, че не се познавате с моя главен надзирател — господин Уилямсън. Уилямсън, това е господин Кокбърн, член на борда на директорите.

С малко по-умерена усмивка Кокбърн се обърна към Уилямсън, който също стана и неловко прехвърли канчето в лявата си ръка, за да се здрависа.

— Приятно ми е да се запознаем, Уилямсън. Радвам се, че ви виждам, да, наистина! — задърдори Кокбърн, ръкувайки се с него и като се обърна към Джеймс добави: — Да, търсехме ви навсякъде, господин Гарити. Днес е ваш празник, нали?

Джеймс поклати глава.

— Не, моят празник бе миналата неделя, когато бе положен последния траверс.

Кокбърн сърдечно се засмя.

— Да, наистина, да, така е, господин Гарити. Няма съмнение, без съмнение, така е. Е, добре, нали знаете, всички сме ви толкова благодарни за това, което направихте. Можете да бъдете уверен в нашата подкрепа за бъдещите ви начинания. Чудесна работа свършихте, господин Гарити. Ще дойдете ли да обядвате с нас?

— Не, благодаря ви, смятам да остана тук. Но мисля, че можем да намерим още едно канче и да се чукнем заедно.

— О, не, благодаря ви — разтегли пак усмивката си Кокбърн и бързо заклати глава, като видя, че Уилямсън се готви да тръгне към другия край на вагона. — Не, наистина. Вече стигнах границата си. Още веднъж благодаря, но имахме толкова много речи и какво ли не при Скосения хълм! Ами малко ли бяха тостовете после! Благодаря ви все пак. Ще присъствате ли там на празненството, господин Гарити?

— Не, трябва да потеглям направо за фермата Уайамба, още щом пристигнем.

— А, да, наистина, точно така. Семейното имение, нали? Как е фамилията?

— Отдавна не съм си ходил у дома, но доколкото знам, всички са добре. Разбира се, майка ми почина преди няколко години, така че сега единствените ми живи родственици са леля ми и нейните деца.

— Ах, да, знам, възхитителна жена. И много способна, така чувам. Да, наистина, така е. Е, добре, ако не можете да останете за празненствата, то поне ще можете да се върнете за официалното откриване през януари. Негова Светлост Манчестърският херцог ще пристигне тук, за да пререже лентата, нали знаете. Ще ми бъде особено приятно лично да ви представя на Негова Светлост.

— Много мило от ваша страна, господин Кокбърн. Да, ще се постарая да се върна за официалното откриване, ако не възникне някаква непредвидена пречка.

— Тогава ще ви очаквам — каза Кокбърн, усмихна се широко и протегна наново ръка. — Да, наистина, да, наистина. — Той стисна дланта на Джеймс, кимна на Уилямсън, обърна се към вратата, поколеба се и запита: — А, между другото, говорехме нещо преди малко в нашия вагон и стана дума… С четиридесет мили в час ли се движим или се лъжем?

Джеймс се усмихна и поклати глава.

— Ако има нещо такова, най-добре да скачаме от влака. Движим се с около двадесет и пет. Обяснил съм на ръководителя на движението, че всякаква скорост над тридесетте мили в час е рискована работа. Линията е широка едва три и половина фута, нали знаете?

Усмивката на Кокбърн повехна, той за миг погледна надолу, сякаш светът му е крив, после вдигна глава, възвърна си усмивката и изрече:

— Да, наистина, да, наистина. Три и половина фута, какво да се прави. Да, добре, пак ще се видим, господа!

Те си кимнаха и той бутна с тяло вратата на вагона, придържайки цилиндъра си с ръка, стъпи на междинната платформа и премина в другия вагон. Вратата се тръшна след него и Джеймс и Уилямсън седнаха на пейката. Уилямсън се пресегна за бутилката и Джеймс си подаде канчето.

— Говори като поми — отбеляза Уилямсън.

— Ами, опитва се.

Уилямсън сипна повечко в канчето на Джеймс, напълни своето, вдигна го за наздравица, отпи и попита, мляскайки с уста:

— За какво ли пък ще идва дотук Манчестърският херцог?

Джеймс отпи една глътка, сложи угасналия фас на пурата в устата си и дръпна няколко пъти, но напразно. Хвърли го на пода, сложи канчето до себе си и извади две нови пури от джоба си.

— Идва да пикае по релсите през Симпсоновата равнина, за да ги отмива от пясъка.

Уилямсън така се разсмя, че целия се разтресе, после взе едната пура от Джеймс. Наведе се да я запали от поднесената му клечка, облегна се на стената на вагона и запуши.

— Значи отивате в Уайамба, а? Но пак ще се върнете, нали? Човек с образование като вас не би могъл да кисне дълго време в някаква си ферма, така поне си мисля.

Джеймс отпи глътка ром, дръпна от пурата си и отвърна:

— Колкото по-образован е човек, толкова по-малко знае; дяволска работа е това, Уилямсън.

Уилямсън го погледна озадачено.

— Колкото… какво искате да кажете?

Загледан някъде встрани, Джеймс отпи от канчето си, усмихна се многозначително и сви рамене.

— И аз самият не знам какво искам да кажа. А ти към Брисбейн, нали?

— Е, да, но ще се върна веднага, щом поемете някой от тия проекти, които ви ги предлагат, и ако имате нужда от мене, разбира се. Този вид работа ми допада.

— Ти си първият, към когото ще се обърна, ако се заема с нещо. За мен бе рядко удоволствие да работим заедно.

— За мен също, господин Гарити. С удоволствие ще поработя отново с вас, кълна се в Господа. И то не само заради добрата надница, която ми плащате.

Джеймс се усмихна, отпи още веднъж и дръпна от пурата си. Топлината на рома се разливаше по тялото му и приятно го отпускаше. Той издигаше комфортна бариера срещу ядове и разстройства, но беше опасен поради вероятността бутилката да му стане постоянен спътник. Горещината в служебния вагон и ритмичното тракане на колелата по релсите вече го приспиваха. Изписвайки едно "Б", влакът силно се люшна наляво, после надясно и веднага след това хлътна надолу. Бяха стигнали до река Мърей. Трудно беше при прехвърлянето на моста. Това беше струвало два човешки живота.

Свирката запищя; той остави канчето и отиде до отсрещния прозорец. Виждаше се вече Скосения хълм с неговите струпвания от покрити с ламарина покриви, разточилите се като паяжина конвейри за пренасяне на рудата и купищата шлака, наподобяващи ракови тумори. Миньорският град бе изял кътче от Уайамба, предизвиквайки яростта на леля му Елизабет. Когато започнаха да дълбаят шахти на нейна територия, тя изпрати голяма група мъже да търсят някаква каменна грамада, която за нея била от голямо значение. Но не можаха да я намерят, вероятно защото вече бе затрупана или даже разрушена при изкопните работи.

Загубите на фермата при минните операции бяха минимални — някакви си неколкостотин квадратни ярда от стотиците хиляди акри, но съществуваше опасност старата дама да въоръжи скотовъдите си да защищават границите на фермата с куршуми. Веднага изпратиха натам голямо полицейско подразделение, а от Сидней пратиха правителствен чиновник, който сключи с нея обвързващо споразумение. За компенсация фирмите, навлезли в нейна територия, изплатиха процент от печалбата и го вложиха в банковата сметка на фермата. Сумата хилядократно надвишаваше общата стойност на земята и щетите. Но старата дама твърдо отказа да пипне парите, дръпна с няколко ярда навътре граничната линия на имението си и отцепи въпросното кътче с висока ограда.

Елизабет Гарити бе станала легенда в Големите простори. Разказите за нея можеха да се мерят само с тези за Патрик Гарити — основателя на фермата Уайамба. Още като колежанин в Сидней Джеймс бе слушал в една кръчма разказите на един стар посивял миньор. Той очевидно всеки път ги разкрасяваше, но слушателите му явно искаха да му вярват. Повечето от тези разкази се отнасяха за периода, когато тя за пръв път пристигнала в Голямата пустош, за самата нея, за първия й съпруг и за това как тя била сложила ръка на обширната ферма Уайамба. Старикът описваше и нея, и първия й съпруг като титани на Голямата пустош — нея като богиня на красотата и добродетелността, а него като изчадие на злото, и двамата надхвърлящи измеренията на обикновените хора. Те карали земята да трепери от битките, които водели един против друг. Един от разказите беше за бебето, което тя имала от красивия Колин, докато била още женена за първия си съпруг, и как тя побягнала из Голямата пустош, за да спаси бебето от неговата отмъстителност, как преплувала цели реки, придошли от поройни дъждове, и как прекосила пеш пустинята Гиберс. Но съпругът й си послужил с коварство и чрез зли хитрини успял да убие бебето и я заставил да го предизвика на смъртоносен дуел с камшици. Разказът за самия дуел пък караше косите на слушателите да се изправят — цели кошари били разрушени, цели стада овце и говеда били затрити в битките, които те водили из северната част на фермата Уайамба. Накрая тя победила, а трупът на съпруга бил толкова обезобразен, че в полицейското управление направили заключение, че това е дело на глиган.

Тия разкази, както и други подобни, които той бе чувал, бяха абсолютно неверни и изцяло измислени. Но за странстващите миньори и златотърсачи те бяха като опиум за душата и всеки, който дръзнеше да оспори макар и зрънце от приказките им, неминуемо щеше да провокира сбиване. Да, в гробището при главните кошари на фермата Уайамба имаше детско гробче с името Къмингс. Официално се знаеше, че смъртта на първия съпруг е била причинена от глиган. Имаше и други по-големи или по-малки зрънца от факти, от които като върху плодородна почва израстваха невероятните съчинения. Но старата му леля упорито отказваше да сподели нещо за първите години от пристигането си в Уайамба. А и той не можеше да събере смелост да настоява да узнае истината, щом застанеше пред хвърлящите искри сини очи и източеното й и решително лице.

Сега той гледаше през прозореца, мислеше си за нея и се усмихваше. После въздъхна и сви рамене. Една от най-невероятните истории за нея бе, че била дъщеря на свещеник. Лесно беше да я обичаш, а и всички автоматически я уважаваха, защото тя приживе се бе превърнала в легенда. На моменти обаче тя бе непоносима — със спокоен глас искаше невъзможното, а после от устата й изригваше врящ бълвоч от сквернословия, ако не постигнеше своето. Но тя можеше да бъде и нежна и любяща. В далечните си неясни спомени от детството Джеймс я виждаше като красива жена, която го целуваше и милваше и искаше от него редиците от цифри да са в строго подредени колонки и да изписва буквите точно както на картинката в учебника.

Свирката нададе вой на бързи пресекулки и тълпата се показа след последния дълъг завой. Влакът бавно се насочи по правата отсечка към сградата от ламаринени листа, набързо издигната да служи като гара. Земята около гарата бе равна, виждаха се изсушени шубраци. Множеството бе по-голямо даже и от това в Кокбърн. Пространството около гарата и релсите бе натъпкано с хора, други се стичаха и от пътя покрай близкия шлаков хълм, който едва се виждаше от накатерилите се по него посрещачи. Влакът намали хода си, пуфтейки и тресейки се, вагоните се заблъскаха един в друг в сцепленията и с радостни викове тълпата се понесе насреща.

Джеймс се отдалечи от прозореца, вдигна канчето, допи и го подаде на Уилямсън.

— Да се надяваме, че още сме достатъчно бодри, за да можем да се проврем през тълпата.

Смеейки се, Уилямсън взе бутилката и канчетата, отиде при шкафа, извади брезентовата торба и ги пусна вътре. След това затвори прозорците, а Джеймс заключи предната врата на служебния вагон, вдигна куфара си и тръгна към задната врата. Пронизително скърцайки със спирачки, влакът закова пред гарата и тълпата зарева от възторг. Джеймс отвори вратата и излезе, последван от Уилямсън, който веднага я заключи с катинар. Множеството се бе насъбрало около локомотива и предните вагони, така че назад бе по-свободно. Уилямсън прекоси платформата, разтвори вратичката и скочи на земята с брезентовата си торба на рамо, обърна се и протегна ръка за куфара на Джеймс. Джеймс му го подаде и на свой ред скочи върху чакъла и сгурията между релсите. Уилямсън му подаде куфара, затвори вратичката и двамата тръгнаха покрай гарата.

— А сега ти накъде? — попита Джеймс.

— Мисля да прекарам някой друг ден с нашите момчета, които дойдоха дотук с влака. А вие какво ще правите, господин Гарити?

— Смятам да намеря кон и да продължа до… — Гласът му се пресече, когато чу името си високо над рева на тълпата. Той се обърна и се вгледа натам. Един висок снажен млад мъж си пробиваше път сред хората и викаше името му.

— Колин, ти ли си това?

Колин се отскубна от тълпата и застана пред него. Имаше телосложението на баща си и чертите на майка си. Беше красив осемнадесетгодишен младеж, облечен в дебела риза, панталони и широка плоска шапка, както се носят скотовъдите.

— Добре ли си, Джеймс?

— Да, добре съм, така да се каже — широко усмихнат отвърна Джеймс, стискайки ръцете на младежа. — А ти добре ли си, Колин?

— Бива. — Усмивката на Колин стана още по-широка, после той се засмя шумно. — Аз пък те търсех сред тузовете, Джеймс — весело го подразни младежът.

— Е, това идва да покаже колко си глупав, ако смяташ, че ме познаваш, не е ли така? — парира Джеймс и се обърна към своя спътник. — Уилямсън, това е моя братовчед Колин Гарити. Колин, това е Едуард Уилямсън, главен надзирател на цялата работа.

— Радвам се да се запознаем — каза Колин с широка приятелска усмивка, поемайки дланта на Уилямсън.

— О, и аз също, тъй де — каза Уилямсън. — Дошъл си да видиш влака, тъй ли?

— Ами, нищо подобно — разсмя се гръмко Колин и поклати глава. — Майка ми жив ще ме зашие в овча кожа, ако й спомена, че съм имал нещо общо с шибания му Скосен хълм. Не, тя ме изпрати тук за Джеймс.

— А, така значи, тя те изпрати! — каза Джеймс. — Е, Господ да я благослови, че се е сетила за мен. Това ще ми спести труда да се чудя как да се добера до главните кошари.

— Недей бърза да я благославяш, преди да си говорил с нея — разсмя се Колин. — Тя сигурно иска нещо от теб или не я познавам.

— Ааа, аман с тези нейни сонди — изпъшка Джеймс.

— Аха, тъкмо това мисля, че й е влязло в главата — весело каза Колин.

— Е, по дяволите — въздъхна Джеймс, клатейки глава.

— С какво пък толкоз може един сондаж да ви затрудни, господин Гарити — каза Уилямсън. — Некадърници като мен могат и да се изложат, но мисля, че за вас няма да е трудно да забиете сондата чисто и точно както трябва. Не че ми влиза в работата, разбира се.

— Не познаваш леля ми — кисело каза Джеймс. — Тя ти разчертава кръгче от десетина фута в края на някаква кошара и там иска да й намериш вода. Но да не е много топла и да не съдържа много минерали, за да могат овцете и говедата да я пият.

— Ей, ама че опасна била! — засмя се Уилямсън. — Трябва да си на не по-малко на миля от водата, за да считаш, че можеш да я откриеш и да имаш представа на каква дълбочина да я търсиш. Но никак не можеш да кажеш предварително какви минерали ще съдържа тя.

— Иди кажи това на леля ми — отвърна Джеймс, смеейки се. — Когато се завърнах след оная работа в Хобарт, тя вече бе прокарала дървени улеи до мястото на сондажа там, където го искаше, но така ги бе разположила, че едвам намерих свободно местенце да закрепя сондата отгоре. Имах късмет и стигнах до вода. Но после тя страшно се разсърди, понеже водата била гореща.

Тримата дълго се смяха.

— Ще дойдете ли и вие с нас? — допита Колин.

— Не, ще остана тук известно време — отвърна Уилямсън.

Колин усмихнато кимна с глава, погледна Уилямсън, после Джеймс.

Време беше да се тръгва. Месеците съвместна работа и усилия оставаха зад тях. Бяха станали близки, но сега пътищата им се разделяха. На Джеймс му се прииска да каже някаква дълбока мисъл или да изрече някоя много силна фраза, която да омекоти раздялата. Но не можа да намери точните думи и само протегна ръка.

— Благодаря ти за всичко, Уилямсън.

— Аз трябва да ви благодаря, господин Гарити. И ако имате нужда от мен, просто ми пишете в Ипсуич, който е до Брисбейн. Там всички ме знаят и писмото ви ще стигне до мен, където и да съм.

— Непременно ще ти пиша. Е, довиждане.

— Довиждане, господин Гарити.

Уилямсън и Колин си кимнаха и Джеймс тръгна след братовчед си, който го поведе по една пътека, виеща се между купчини чакъл и шлака.

— Оставих конете по-надалеч от всичките тия щури… чакай, дай да нося тая работа, Джеймс.

— Виж какво, мога сам да си нося шибания му куфар — изсумтя Джеймс.

— Знам, знам — сърдечно отвърна Колин, измъкна куфара от ръката на Джеймс и с лекота го вдигна на рамото си. — Ти си го носил сам чак дотук, нали?

В отговор Джеймс весело изръмжа. Минаха покрай тълпата и Джеймс видя Кокбърн и няколко други мъже, качени на специално издигната дъсчена трибуна пред влака, явно готвещи се да произнасят речи. След малко тълпата ги скри от поглед. Колин с лекота подскачаше по пътеката, която ги изведе извън територията на гарата. Минаха покрай срутени колиби, използвани за жилища. По опънати въжета висяха парцаливи дрехи, от вратите надничаха слаби, изтощени жени и деца. Вътре в колибите беше тъмно, мрачно и горещо, носеха се неприятни миризми. След колибите се появи малко поточе, до което имаше няколко изсъхнали каучукови дървета. На едно от тях бяха завързани два коня.

— Биха могли да ти отмъкнат конете, както си ги оставил тук сами — изкоментира Джеймс. Колин вдигна куфара и го завърза зад седлото на единия от конете.

— Е, да, но после ще трябва да бягат чак до Китай, нали така?

Отговорът беше направен с мек тон и фактически без следа от младежко самохвалство. Изведнъж на Джеймс му се стори, че Колин няма да остарее, че ще си остане нещо средно между младеж и възрастен, неподвластен на времето. Познаваше го добре като личност и му се струваше смешно, че такъв като него би могъл да излиза направо от приказките. Но имаше моменти, когато очарованието на старата дама и децата й бе толкова силно, че той почти бе готов да повярва в легендите. Магията, която те излъчваха, нямаше нищо общо с човешкото им ежедневие. Струваше му се, че тя идва от това, което те представляваха, не толкова от това, кои точно бяха. Колин отново бе станал любезен и възпитан юноша, отнасящ се с уважение към по-възрастен роднина, когото обичаха и считаха за най-близък. Качвайки се на коня, Колин с лекота прехвърли крак през завързания за седлото му куфар на Джеймс.

— Би трябвало аз да се кача на този кон! Така ти го претоварваш със себе си и с куфара, бивол такъв!

Колин се засмя и тръсна глава.

— Добро си е кончето. Е, ще побие малко по-силно с копитата, но не мога да те закарам вкъщи с посинен задник, не е ли така? — Той дръпна юздите и насочи коня към един път, извеждащ зад хълма. — Ти нали разбра за Ърл?

Джеймс кимна и смушка коня си с пети, изравнявайки се с този на Колин. Ърл бе средният брат — по-стар от Колин, но по-млад от Денис. Преди няколко месеца го бяха убили в златните мини край Мелбърн.

— О, да, с мъка научих за това, Колин. Страшно ми домъчня, дявол да го вземе. Майка ти как го прие?

— Вари я, печи я, тя си остана вярна на себе си. Заплаши, че ще ни зашие в прясно одрана овча кожа, ако с Денис направим дори крачка към Мелбърн.

— Сигурно е била напълно права. Щеше да бъде цяло безразсъдство от ваша страна да се втурнете към Мелбърн да си търсите белята. Като поразсъдих, си казах, че точно така би могла да реагира.

— Ти пък! Не мисля, че щеше да бъде толкова неправилно. Това го направиха едни мръсни копелета, а знаеш ги полицаите — няма да си мръднат шкембетата! А и не виждам как си могъл да очакваш такова нещо от мама, като я знаеш какъв звяр е, и каква дандания вдигна заради парчето земя за Скосения хълм, че и за много други работи.

— Не майка ти изпрати там Ърл, бас ловя!

— Печелиш. Те даже се скараха.

— Ето значи. Ако той бе отишъл в Мелбърн по работа на фермата, тогава и тухла нямаше да остане от това място.

Колин присви устни и се замисли, без да каже нищо. Подкара коня по пътя, но пак спря и изчака Джеймс, който, ухилен до уши, каза:

— При главните кошари има нещо, което ще те заинтересува, бас ловя.

— И какво е то?

— Едно момиче. Цяла англичанка преселничка, и то истинска поми, а не от Сидней или нещо подобно. Има още доста пясък в нея да изтече, преди да остарее, тъй да знаеш!

Джеймс се разсмя.

— Е, добре де, нима ти или Денис не сте проявили интерес към нея?

Колин изсумтя и разтърси глава.

— Ние нямаме време за такива шибани неща. А и нещо е старичка за нас, но пък е точно за теб. Освен това е много хубаво момиче.

— Хм, аз също нямам време за такива неща.

— За нея ще намериш време, ще видиш — ухили се Колин.

Джеймс се усмихна и сви рамене.

— А какво търси тя там?

— Пада се роднина на мама. Беше пристигнала в Сидней и се нуждаеше от помощ или нещо такова, и мама я докара във фермата. Името й е Алис Уилоуби.

Джеймс разсеяно кимна, тръсна юздите и конят му се понесе след този на Колин. Двамата излязоха на широко, открито до хоризонта пространство от голи скали и песъчлива почва. После препуснаха към Уайамба.

22.

Тънките гласчета се носеха монотонно из стаята, думите се сливаха и се превръщаха в един равен звук, така че последната сричка от една дума се сливаше с първата от друга и по този начин се образуваха думи, които не съществуваха никъде, освен в класното псалмопение, където младите умове се възпитаваха да следват сигурните пътечки на веруюто, водещо ги към зрелия живот на подчинение, усърдна работа и спазване на Божиите закони. Псалмите винаги бяха сигурен начин за запълване на последните пет минути от деня, а за Алис беше напълно невъзможно да се съсредоточи върху каквото и да е, поради ужаса, с който тя гледаше тънката струйка, процеждаща се от носа на момчето, което седеше на един чин вляво от нея. Като че ли някаква сила я караше да обръща непрекъснато очи към него и смаяно да следи какво ще се случи. Струйката потичаше надолу, след което едно силно подсмъркване я връщаше обратно в носа, а върхът на езика му се стрелваше към горната устна. И така още веднъж и още веднъж и само за един кратък миг изглеждаше като че ли пътищата на езика и белезникавата течност ще се пресекат. Но досега все още не бяха и през цялото това време устата на момчето се отваряше и затваряше и то леко се полюшваше заедно с останалите в ритъма на рецитацията.

Всички те бяха деца на работници, облечени как да е и излъчващи най-различни миризми. Повечето бяха момчета, а тя нямаше много опит в общуването с тях. Но те бяха послушни и почтителни деца и тя изпитваше към тях едно чувство на привързаност, каквото не беше изпитвала в досегашната си практика с ученици. За младите дами в дневното училище в Уексфорд, където тя бе преподавала, един поглед или само докосване на пръста й до ноздрите, би било възприето като унищожително неодобрение и тутакси би сложило край на проблема. Но младите момичета бяха прекалено заети със себе си, пристигаха и си отиваха с каретите си и нямаха много нужда от нея. Тук тя можеше да гледа гневно към някое от момчетата пред нея и да търка носа си с ръка, докато почервенее, а момчето просто щеше да реши, че носът я сърби. Но пък само една усмивка от нейна страна или една окуражителна дума и те засияваха, което я изпълваше с едно топло чувство и тя едва се сдържаше да не ги прегърне всичките.

Сега малката ръчичка се вдигна към носа и петната по ръкава на муселинената риза на момчето се увеличиха с още едно, а Алис си отдъхна.

Децата продължаваха да пеят, ритъмът следваше поклащането на показалката в ръката й и някои дребни грешки издаваха слабото познаване на текста. Но беше вече края на деня, тя беше изморена, а предстояха още много репетиции, които биха дали така необходимото за житейския им опит задълбочено познаване на Псалмите. Пеенето спря.

— Много добре. А сега Псалм двадесет и трети. Иска ли някой да започне? "Бог е…" — погледът й се разходи по редицата от момчета. Всички го знаеха много добре, но в стаята цареше абсолютна тишина. Тя бе разбрала, че ако посочи който и да е от тях да започне Псалма, той ще се изчерви, ще се обърка, ще започне да заеква от притеснение, че е отделен от останалите, които в същото време щяха да изпитват всеобщо облекчение, че са се отървали и щяха да го гледат със садистично злорадство, подобно на това, с което биха гледали пеперуда, набучена на карфица, как пърха с крилца и бавно умира. Отново точно обратното на младите девойки, които изпитваха скромна, сдържана гордост, когато знаеха подходящия отговор или най-спокойно ставаха и се извиняваха, ако не го знаеха.

— "Бог е моят…" — опита отново тя, добавяйки с надежда още една дума, след което кимна с глава и започна да движи показалката в ритъма на Псалм двадесет и трети. — Е, добре, тогава, хайде всички заедно. — "Бог е моят пастир…".

Всички едновременно започнаха първата дума. Всеки път тя се опитваше да вдигне поне един желаещ, който да започне някое добре познато упражнение, за да развие някакви скрити качества на водач у един или друг у тях и всеки път я посрещаше стена от мълчание. Единственото разрешение беше да започнат всички едновременно, а това ставаше само когато тя дадеше тон.

Шум от тътрещи се стъпки долетя от съседната стая, но песента не наруши ритъма си и единственият знак, че тропотът на заминаващия си клас е дочут, бяха двойките очи, насочени с надежда към вратата. С крайчеца на окото си Алис забеляза как тя тихо се отваря и обемистата фигура на директорката застава в рамката на вратата, но се направи, че не е забелязала и продължи да репетира с децата, като движеше ритмично показалката си. Нито един поглед не се насочи към вратата, въпреки че всички отлично знаеха, че тя е там. Това личеше по лицата им — едва доловима промяна по мъничките, ясни личица, които се бяха свили от страх. Атмосферата в стаята се промени. Пеенето спря. Те стояха сковано и гледаха пред себе си. Алис погледна към вратата.

— Можете да ги пускате вече.

— Добре, госпожице Коупъли. — Тя се обърна към момчетата и махна с показалката. — Станете и се стройте.

Те станаха, подредиха столовете си и се строиха в редица. Рамката на вратата отново беше празна, вратата зееше отворена, но натегнатата атмосфера в стаята остана и лицата им все още стояха напрегнати. Те бяха изпитвали на гърба си жестокостта на петдесетгодишната стара мома. Алис се разходи по редицата и не можа да се въздържи да не докосне пълничките розови бузки на едно деветгодишно дете, очарователно като ангелче. Тя застана в началото на редицата и тръгна към вратата; те я последваха с тихи стъпчици в еднакъв ритъм. След това й се усмихнаха и колоната тутакси се превърна в рояк деца, блъскащи се през вратата, после се разпиля и се спусна надолу по стълбите вече като отделни деца, които се пръснаха по улицата. Тя се обърна и влезе обратно вътре. Дневното училище се помещаваше в една стара сграда, която беше предоставена на жителите, за да се научат да си броят заплатите и да четат Библията. По всяка вероятност преддверието някога бе имало огледала, маса с табличка за оставяне на визитни картички и други допълнения, тъй като сградата беше доста голяма и добре обзаведена, но сега то представляваше едно голо помещение, в което от време на време се събираха всички ученици, строяваха се в редици и слушаха наставленията на директорката. Алис прекоси преддверието и се върна обратно в класната стая, събра парченцата тебешир по масата и подреди купчинката книги, след което взе чантата си и се обърна към вратата.

Госпожица Коупъли отново стоеше там. Между тях беше възникнала една инстинктивна неприязън още от първия ден, когато Алис пристигна заедно с негово преподобие Пристън. Малките, тъмни очила върху отпуснатото лице я бяха огледали от глава до пети с нескрита злоба и завист. Кринолините на Алис, хубавите й дрехи и цветните панделки веднага бяха оценени като твърде "свободни" и нарочно й беше даден труден клас. Но тя се беше въздържала и беше потиснала гнева си, като се надяваше, че положението й скоро ще се подобри.

— Учениците ви са много зле с Псалмите, госпожице Уилоуби. Госпожа Кънингам се справяше далеч по-добре от вас.

— Тогава ще внеса някои промени и ще отделим повече време за репетиране на Псалмите.

— Мисля, че също така трябва да използвате показалката си и за някои други цели, а не само да я размахвате нагоре-надолу. Ако я усетят по гърбовете си, ще повишат интереса си към това, което правят. — Тя огледа косата на Алис, след това отново я погледна в очите. — И трябва да направите нещо с косата си.

— С косата си?

— Да, именно. Не се и съмнявам, че привлича всички мъжки погледи в залата за танци, но е прекалено неподходяща за класната стая.

Кринолините бяха захвърлени, ярките, хубави платове бяха заменени с тежки, безцветни муселини, които тя бе възнамерявала да използва само за къщна работа, а красивите панделки бяха заменени с гребенчета. Тя беше отминала с мълчание всичките забележки на човек, чието образование и възпитание бяха крайно недостатъчни дори за малкото дневно училище в Сидней. Това беше една закъсняваща тактика и Алис се беше чудила кога ли ще настъпи сблъсъкът, като се надяваше, че ще може да го избегне, докато нещата се разрешат. Но хората, които изпитват удоволствие от това да бъдат жестоки с другите, нямат мярка. Всяка малка победа възбужда апетитите им и те не мирясват, докато не извадят душата на жертвите си. Това беше до болка познато на Алис; тя беше виждала да постъпват така с баща й — мил, но слабохарактерен човек, който работеше като чиновник и беше жестоко експлоатиран от началниците си и подлаган на случайната злоба на месари, шивачи и на практика почти всички, с които влизаше в контакт. Майка й, смазана от беднотия и болести, не беше очаквала нищо повече от живота. Но откакто Алис навърши петнадесет години, много хора бяха оставали изненадани от факта, че в една среда, белязана от безхарактерността, може да се развие кураж у едно дете. По навик тя беше винаги учтива и сдържана, докато не я предизвикаха и дори в настоящото странно, непознато обкръжение и при тези неблагоприятни условия продължаваше да вярва в доброто у другите и беше дори още по-отстъпчива от преди.

Но сега вече времето беше дошло. На някои хора, които се наслаждаваха на собствената си жестокост, удоволствието щеше да им бъде отнето. Гъстите и тежки червеникавокестеняви къдрици никога нямаше да усетят докосването на ножици само заради завистта на една старомодна жена с тънка, прошарена, пръчковидна коса.

— Няма да отрежа косата си, госпожице Коупъли.

Увисналите бузи на директорката пламнаха, ноздрите й се разшириха и брадичката й потрепери. Тя се изпъна.

— Няма да отрежете косата си? Казах ви, че е прекалено свободна!

— В такъв случай, страхувам се, че ще трябва да обезпокоя преподобния Пристън да се погрижи да ми потърси работа на друго място.

— О, да, не се и съмнявам, че можете да намерите начин, за да му се отблагодарите за проявеното към вас внимание.

Алис едвам сдържа победоносната си усмивка. Сега тя имаше оръжие. Преподобния Пристън беше представителен, влиятелен мъж под четиридесетте, с прекрасно семейство и две деца, помощник-пастор с установен авторитет пред по-висшето духовенство, включително и епископа. Усърдието, с което се беше захванал да й помага, вниманието и симпатията, които проявяваше към нея и нейното положение, несъмнено бяха породени от същите причини, които предизвикваха и нескритото възхищение в очите му, но той беше достатъчно благоразумен и винаги се държеше с нея официално, предразполагаше я към контакт със съпругата си и се срещаше с нея винаги в присъствието на други хора. Недопустим беше дори и намек за някакъв скандал. Но яростта на госпожица Коупъли беше надминала нейните пълномощия и езикът й беше отишъл твърде далеч. Училището, както и другите подобни институции в града, се управляваха от църквата. А това значеше, че госпожица Коупъли беше косвено подчинена на преподобния Пристън. Тя явно осъзна, че е отишла прекалено далеч и се опита да смотолеви нещо, за да замаже нещата, но Алис я отряза.

— Аз мога да остана при всички положения, госпожице Коупъли, дори и това да е преценката ви за моя характер. Но по този начин вие поставяте под съмнение мотивите и намеренията на негово преподобие Пристън. Той и съпругата му винаги са били изключително любезни към мен, а като изключим това, той е и един уважаван църковен служител. И ако каквито и да е приказки се разпространят за него, аз не мога да направя нищо друго, освен да се свържа с него и да му споделя, че…

— Какво говориш, глупаво момиче! — госпожица Коупъли се обърка съвсем и неусетно в образованата й реч се промъкна провинциален диалект. — Нищо такова не съм казала.

— Бих могла да поставя това под съмнение, госпожице Коупъли. Аз пределно ясно чух какво казахте. Може да е било неволно изпускане на езика, но дори и така да е, това издава едно отношение, което аз не мога да отмина току-така.

— Вие просто не сте ме разбрали правилно — госпожица Коупъли се опита да се усмихне и да си възвърне спокойствието. — Вие въобще не сте ме разбрали. Кой ви говори за друго място? Вие си имате работа тук, нали така? Аз не съм казала нищо, което може да се тълкува като заплаха в тази насока. Аз просто се опитах да направя забележка относно косата ви.

Най-жестоките са и най-страхливи, когато срещнат съпротива. По пепелявите бузи избиха тъмночервени петна, устните й трепереха и тя дишаше тежко. Беше се заблудила в скромното държане на Алис. Не беше очаквала съпротива и обратният удар се оказа направо смазващ.

— Госпожице Коупъли, да разбирам ли или не, че косата ми е неподходяща за работа тук?

— Носете я така, както желаете — отвърна тя мрачно. — Аз просто направих една забележка и нека с това да приключим.

Алис стисна устни и кимна леко. Тя имаше пълен контрол над положението. Но имаше и още нещо. Госпожица Коупъли често привикваше едно или две момчета в залата и под един или друг предлог ги налагаше жестоко с показалката, като насаждаше постоянен страх у всички ученици и удовлетворяваше собствената си извратена необходимост от малтретиране. Много често това бяха ученици на Алис. Те страдаха заради това, че бяха нейни.

— Има и още нещо, което бих искала да обсъдя с вас, госпожице Коупъли. Както знаете, моята предишна практика като учителка беше в девическото училище в Уексфорд.

— Да? — изрече директорката, гледайки я неприязнено.

— Процедурата, с която съм свикнала, е учителката да наказва собствените си ученици и да отговаря пред директорката за тяхното поведение и подчинение. Бих искала и тук да има същия ред.

Директорката почервеня още повече и се приближи към Алис.

— А какво ви кара да мислите, че можете да идвате тук и да променяте нещата? Всяко от тези мързеливи, невъзпитани деца ще си изяжда боя, ако го заслужи, без значение дали това ви харесва на вас или не.

— Нямам желание да променям подобни неща, госпожице Коупъли. Аз просто поставям условията за моята по-нататъшна работа тук. И ако вие ги намирате за неприемливи, аз просто ще приема, че нещата са във ваши ръце и ще си потърся работа другаде без повече коментари. Негово преподобие Пристън ми спомена за още няколко възможности. И аз вярвам, той ще се съгласи с мен, че има и други места, където биха ме приели на работа с куп предимства във всяко отношение, разбира се, ако намеря за необходимо да се свържа с него.

Директорката я изгледа кръвнишки, устните й се свиха в тънка линия и в очите й проблесна страх и омраза; тя кимна с глава и неохотно проръмжа.

— Е, добре…

— Много ви благодаря, госпожице Коупъли — каза Алис любезно, излезе бързо от стаята и тръгна към външната врата. — Приятен следобед.

Госпожица Коупъли измънка някакъв отговор, а Алис се усмихна доволно на себе си и излезе.

Училището беше близо до центъра на града, точно до Кингс Крос и недалеч от квартирата й, която се намираше зад църквата "Св. Георги". Улицата беше оживена — файтони, каруци, товарни коли се движеха нагоре-надолу, а отстрани се блъскаха пешеходци. Въпреки цялото това движение, на Алис всичко й се струваше някак провинциално. Повечето от хората бяха облечени в груби селски дрехи, а голямата част от превозните средства бяха натоварени със стока; от време на време се мяркаха животни, карани по улицата, а сградите бяха малки и повечето едноетажни. Но определени неща се разминаваха основно с провинциалните райони в Англия. В много отношения тук имаше една специфична атмосфера, съвсем различна от другите места, които тя беше виждала. Не беше Англия. И тя все още усещаше остри пристъпи на носталгия, въпреки че положението й беше далеч по-добро, отколкото изглеждаше първоначално.

Роджър Уорфийлд беше интересен мъж, който се отличаваше от останалите както със своята обезоръжаваща мъжественост и обаятелна нетърпимост към обществените условности, така и с чаровните си приказки. Той моментално ставаше център на внимание, където и да влезеше. Беше си избрал Алис. Тя го бе отрязала, като не искаше да се приобщава към празноглавите жени, които се въртяха около него, но той беше започнал да я преследва с такава целенасочена упоритост, която представляваше върха на всяко ласкателство и беше най-актуалната тема на всички разговори. За неин ужас той дори се беше появил един ден в училището, където работеше тя преди, и беше успял донякъде да превърне неуспеха си в успех по начин, който само той владееше, очаровайки директорката и останалите учителки така, че те пърхаха около него и се кикотеха, като че ли и грам мозък не им беше останал в главите. Но през цялото време очите му бяха приковани в нея.

Бяха налице и някои тревожни признаци. Носеха се приказки, че няколко млади, самонадеяни мъже били достатъчно неблагоразумни да го предизвикат на юмручен бой — занимание доста тежко за джентълмени и той ги бил смазал от бой с ожесточена усърдност, издаваща някои доста заплашителни черти в характера му. Чичото, който беше поел родителската опека в живота й още от ранна възраст — Лорънс Уилоуби, беше много мнителен по отношение на него и не вярваше на приказките му за благосъстояние в Австралия, тъй като имаше информация от друг роднина, адвокат в Лондон. Той също така се беше логично запитал защо човек, който има такава богата земя, трябва да пътува като обикновен моряк.

Но този път тя беше отишла против волята на чичо си, защото за първи път в живота си се беше почувствала наистина раздвижена от нещо.

Уексфорд беше станал мрачен и потискащ, след като той си беше заминал, а дните — ужасно дълги и скучни.

След това пристигна писмото му и чичо й отново се бръкна в джоба за нея, след което тя замина за Австралия, за да намери само горчиво разочарование и срам. Той не я посрещна и докато тя го търсеше, разбра, че е заминал за Тасмания.

Семейството му живееше в една порутена къща в малка ферма — иронично доказателство за правилната преценка на чичо й за прословутото му богатство. Роднините му се държаха враждебно и подозрително към нея. По-голямата му сестра беше също така дръпната, но малко по-разговорлива и в увъртанията й се долавяше някакво злорадство; тя беше тази, която й каза, че брат й е заминал за Тасмания. Също така й каза, че той е оставил с надежди още няколко жени в Нюкасъл и Мелбърн, имал и още една подобна история близо до тях в Сидней и вероятно това била основната причина за заминаването му, особено след като бащите и братята бяха разбрали какво е положението.

Сама, самотна, с разбити надежди и ограничени средства, в странна и недружелюбна страна, Алис беше потърсила подкрепата на църквата. Нейното първо посещение при викария на "Св. Георги" беше започнало с безразлично отношение и пълно неразбиране от негова страна. След това, в процеса на развръзка на историята й, тя му даде името на една нейна роднина, което чичо й й беше дал. Неговото отношение моментално се промени и тя веднага беше препратена към епископа. Оказа се, че братовчедка й е жена със значително състояние и голямо влияние, дъщеря на покоен член на местното духовенство, човек изключително уважаван и почитан.

Дадоха й квартира на територията на църквата, а епископът натовари преподобния Пристън да се погрижи незабавно за делата й и съответно той й осигури работа в дневното училище и я заведе при търговския пълномощник на братовчедка й, който ръководеше бизнеса и се занимаваше с превоза на стоките. Това беше една стабилна фирма с традиции. Мъжът, на когото тя беше представена, я разпита подробно за семейството и положението й и от думите му тя разбра, че братовчедка й Елизабет живее много далече.

От там нататък дните си минаваха и никакъв отговор не идваше. Пощенската система беше подвластна на резките промени във времето и настроенията на хората, които работеха в нея, но преподобния Пристън беше убеден, че отговор трябва да дойде. Обаче основната тревога на Алис беше, че тя всъщност не беше сигурна какво всъщност ще бъде добре за нея. Несигурността на сегашното й положение беше за предпочитане пред присмеха, с който щяха да я посрещнат, ако се върнеше в Уексфорд, неомъжена и отхвърлена, след всичките изпращания и завистта на другите. Тя не искаше да безпокои повече чичо си за пари, така че викарият беше приел молбата й да изчака с писмото до баща й и чичо й, докато се получи някакъв отговор от братовчедка й. От друга страна пък, беше безсмислено да се надява, че братовчедка й може да й заеме пари, за да я подпомогне. Единствената друга възможност беше, ако отговорът е сърдечен, да я помоли да я посети, но имайки предвид нещата, които беше слушала за вътрешността на континента, можеше да се окаже, че това е най-лошата алтернатива.

Докато минаваше по улицата пред "Св. Георги", Алис се размина с жената на преподобния Пристън и една друга жена на свещеник, при което ги поздрави, а те отговориха с хладни кимвания. Тя беше канена на чай у всяка една от жените на свещеници — задължение, наложено по всяка вероятност от епископа, след което не последваха повече покани, нито опити за сближаване. Причините бяха различни, като се започне от завистта заради образованието и възпитанието й и се стигне до мнението, че идването й в Австралия, без да е омъжена, е най-малкото неуместно. Но въпреки всичко, положението й не беше чак толкова непоносимо и отчасти тя се боеше от отговора на братовчедка си, поради това, че можеше да я ангажира по един или друг начин. С течение на времето тя малко или много се беше приспособила, но най-лошото от всичко беше, че нямаше приятели. Не беше трудно да бъде въведена в обществените кръгове на града, защото няколко семейства, които я бяха канили на гости след църква, бяха доста приятни, а освен това й предстояха и още визити. Мъжете я заглеждаха по улицата, имаше и някои опити за запознанства в църквата в съботите, но както изглеждаше, повечето от поканите бяха с цел, да се запознае тя със синовете в семействата или с други роднини от мъжки пол. Но тя не искаше да става повод за приказки или пък да дава подробни обяснения за ситуацията си, а и разочарованието й беше толкова дълбоко и скорошно, че нямаше желание дори за приятелство с мъж.

Алис тръгна по улицата, която минаваше покрай църквата и водеше към парка — обширна тревна площ със зелени поляни, цветни лехи и сенчести дървета, след което зави по пътеката към квартирата — една стая в малка къща, която някога е била жилище на помощник енорийски свещеник. В къщата живееха още петима души — три възрастни жени инвалиди, една вдовица, която се грижеше за тях и поддържаше къщата, и едно умствено недоразвито момиче, и всички те бяха роднини или вдовици на починали свещеници. Мястото беше спокойно и приятно, вдовицата беше много мила, майчински настроена жена, най-близка до приятелите, които Алис имаше, а къщата беше педантично чиста. Храната беше хубава и предостатъчна, а цените бяха достатъчно скромни, за да може да спестява по няколко шилинга от заплатата си. Алис живееше в една стая с бавноразвиващо се седемнадесетгодишно момиче, чийто странности в поведението бяха доста смущаващи. Понякога тя се заключваше и стоеше в клозета с часове, като поставяше вдовицата в неудобно положение и необходимост да седи отвън на пейката и да й вика да излезе. Тя имаше и един комплект обръчи, които някой й беше дал, и често играеше с тях до късно през нощта.

Вдовицата стоеше на вратата и като видя Алис, слезе по стъпалата и тръгна по пътеката към нея. Алис се поколеба, като видя къс хартия в ръката й и сърцето й изведнъж се сви и подскочи; тя се опита да се усмихне и забърза към нея.

— Добър ден, госпожо Хоукинс.

— Ела, ела, скъпа. Едно момче донесе това за теб преди не повече от час. Каза, че идва от името на търговския посредник Къмингс.

Лицето й изразяваше любопитство и Алис я заподозря, че не може да чете и пише. Тя се усмихна и кимна, взе листа и го погледна. Беше просто молба да се обади на господин Джеремая Къмингс в канцеларията му във фирмата. Тя беше очаквала поне лична кореспонденция от братовчедка си. И докато предишния път трябваше да разговаря с един от служителите от канцеларията, сега явно щеше да се срещне с някой от началниците, ако се съдеше по името.

— Да, трябва да отида там веднага — каза тя замислено, като отново погледна кратката бележка. След това я прибра в чантата и се усмихна на вдовицата. — Както изглежда, имат новини от братовчедка ми.

— Ами да, сигурно. Добре, аз ще приготвя чая да е готов като се върнеш, скъпа. И имам от хубавите кифлички днес, онези, дето ги обичаш.

— Чудесно — каза Алис, като се усмихна лъчезарно и се запъти обратно по пътеката. — Благодаря ви, госпожо Хоукинс.

— Няма защо, скъпа. Надявам се новините да са добри.

Алис хвърли един поглед през рамо, усмихна се отново и кимна, след което забърза по пътеката и усмивката й изчезна веднага, щом се обърна. По един или друг начин въпросът с братовчедка й трябваше да бъде уреден. Кратката и сбита бележка от фирмата й се струваше някак злокобна. Напълно възможно беше братовчедка й да е отговорила, че не се чувства задължена към някаква далечна роднина от Англия. А при това положение Алис едва ли щеше да бъде желан гост.

Улиците бяха оживени и пълни с народ, беше почти края на деня — жените пазаруваха, търговци, хамали и работници се прибираха от работа, а амбулантните търговци бяха наизлезли по улиците и предлагаха стоката си. Тя зави по "Бридж стрийт" към доковете, като се промъкваше между хората и следваше маршрута, по който я беше превел първия път преподобния Пристън, тъй като знаеше, че някои от улиците не са много подходящи за млади дами.

След като мина последната пресечка, тя видя табелата пред себе си и забави ход, за да успокои дишането си. Поколеба се за миг отвън пред вратата, хвърли един поглед върху роклята си и я поизпъна, след което бутна резето и влезе.

Външната канцелария беше малка, мрачна и разхвърляна, една дървена преграда заграждаше малко пространство пред вратата, а началникът на канцеларията седеше на един стол точно срещу входа. Той беше възрастен мъж, с рядка, бяла коса и изпито, силно набръчкано, намусено лице, на което бледите му сини очи гледаха някак отвисоко. Твърдата яка, която стърчеше около тънкия му съсухрен врат, беше доста широка, вратовръзката му беше замазана и с лекета, а вълнените маншети на ръкавите му правеха ръцете му да изглеждат огромни, в странен контраст с целия му мършав вид и с тънката му, с изпъкнали вени ръка, която държеше едно перо. Двамата по-млади мъже и едно момче, които седяха на бюра покрай стената, хвърлиха по един поглед към нея, след което бързо наведоха очи и продължиха да пишат отново. Те бяха същите, които беше видяла предишния път. Атмосферата беше скована и официална, както и преди и дълбокият глас на преподобния Пристън беше звучал тогава някак неестествено високо. Алис тихо затвори вратата, мина плавно по дървения под и се повдигна на пръсти, за да се представи на началника на канцеларията.

— Аз съм Алис Уилоуби и имам покана да се обадя на господин Джеремая Къмингс.

Той държеше ръка на ухото си, докато тя му говореше и Алис със закъснение се сети да му подаде бележката. Но той вече беше оставил перото и бавно и внимателно се смъкваше от високия си стол. Двамата мъже и момчето я гледаха крадешком, докато мъжът се запъти към една от вратите, които водеха към други стаи; една от обувките му силно поскърцваше в тишината. След като мина покрай тях, един от младите мъже погледна право към Алис и й се усмихна. Тя обърна глава. Обувката скърцаше на равни интервали; мъжът отвори вратата и влезе в стаята. След секунда се върна. Изражението му беше строго и официално. "Може би е отказала да ми помогне", помисли си Алис. Той задържа вратата на дървената преграда отворена, Алис любезно кимна с глава, събра полите си и влезе вътре. Той тръгна пред нея, обувката му скърцаше още по-високо и по-бързо, след което й отвори другата врата. Алис отново кимна, той леко се поклони, а тя влезе в стаята, след което той затвори вратата след нея.

Канцеларията беше горе-долу същата като онази, в която бяха приети с преподобния Пристън — малка, мръсна и разхвърляна, с голямо бюро, по което цареше безпорядък, няколко неудобни стола, лавици с книги по стените и малка камина в ъгъла. Въздухът беше застоял и тежък. Мъжът стоеше с гръб към нея и си обличаше сакото. Той се обърна, подръпна сакото си надолу и отново леко се поклони. Тя запази любезната усмивка на лицето си, като се правеше, че не забелязва голямото тъмно петно, което покриваше половината от лицето му.

— Госпожица Уилоуби? Аз съм Джеремая Къмингс и за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Тя направи реверанс.

— Удоволствието е мое, господин Къмингс.

— Заповядайте, седнете.

— Благодаря.

Тонът и маниерите му бяха изключително учтиви; той дръпна стола, за да й помогне да седне, след което заобиколи бюрото и седна на стола зад него. Взе от масата едно сгънато писмо от няколко листа и прочисти гърлото си. Предчувствието й относно отговора на братовчедка й отново се върна и се засили, особено след като той се поколеба, обърна една от страниците и отново прочисти гърлото си. Тя погледна към бюрото, като се стараеше да не гледа лицето му. Там имаше купчинка златни монети измежду някакви хартии, най-малко петдесет гвинеи, а може и повече. Той се облегна на стола си и обърна още една страница. В един момент тя осъзна, че нервно отваря и затваря чантата си и се помъчи да държи ръцете си спокойно.

— Госпожице Уилоуби, госпожа Гарити ви кани да посетите фермата Уайамба. Колите, които превозват стоката, тръгват след четири дни и аз лично ще говоря с мъжа, който отговаря за това, да подсигури пътуването ви при възможно най-добри условия. Госпожа Гарити ми нареди да ви дам сумата от шестдесет гвинеи от нейната сметка във фирмата, за да поемете необходимите си разноски и да си подсигурите някои неща, от които имате нужда.

Той остави писмото на масата, взе купчинката монети и се наведе, за да ги сложи на бюрото пред нея, след това постави лист хартия, перо и мастилница до тях.

— Бихте ли подписали тази разписка, че сте получила парите, ако обичате?

Всичко се разви с шеметна бързина. Тя нямаше време да обмисля други възможности. Щедростта на братовчедка й беше просто поразителна. Шестдесет гвинеи бяха цяло състояние! Но нямаше време за размишления. Алис се поколеба малко, след това кимна, взе перото, потопи го в мастилницата и подписа.

23.

Косата на мъжа изглеждаше като че ли цялата се е смъкнала от двете страни на главата му. А горната част на тази глава беше лъскава, яркочервена, като и челото, бузите и носът му имаха същия червен цвят. Косата му се спускаше надолу твърда и гъста, закривайки долната част на лицето му и падайки върху раменете му несресана, заплетена и мръсна. Ръкавите на потната му, прашна риза бяха навити нагоре и той седеше с лакти, подпрени на масата, държеше с двете си ръце овнешка плешка и гризеше от нея, след това я прехвърляше в едната си ръка и с другата напъхваше в устата си с една голяма лъжица големи хапки ориз, грах, боб и картофи и отпиваше големи глътки бира от едно обемисто канче. И през цялото време разговаряше с Ръсел, главният колар, който седеше на масата срещу Алис.

Въпреки всичко те бяха мили и гостоприемни хора. Бяха грубовати, недодялани и често избухваха в псувни, но по целия изровен, неравен път, където и да се отбиеха, обитателите на кошари и поселища ги настаняваха и хранеха с наличното, и това беше нещо съвсем естествено.

Но лошите маниери на масата и простотията не бяха присъщи на всички — някои от собствениците на ферми по пътя живееха и се хранеха културно, с хубави вина и отлична кухня, сервирана от прислужници. Начинът, по който хората живееха, беше по-скоро въпрос на произход и среда, отколкото на заможност. Седмица по-рано на тях им бе сервирано вкусно ястие от кокошка с хубаво вино, в сребърен сервиз и на ленена покривка, а фермата и броят на овцете в нея бяха доста по-малки от тези на мъжа, който гризеше овнешката плешка.

По лицето на Алис се стичаше пот и от време на време тя размахваше ръка в напразен опит да пропъди мухите от храната си. Но никой не смееше да направи забележка, че къщата на домакините е задушна, дори по лицето му да се стичаше пот и дрехите му да бяха подгизнали от нея. И дори някой да усетеше под краката си хрупкащия звук от хлебарки или други гадини или да размахваше ръцете си наоколо като вятърна мелница, за да отпъди мухите, беше ужасно неучтиво да отбележи наличието на муха. Тук също така имаше и една изострена чувствителност по отношение на произхода и хиляди от каторжниците, които бяха транспортирани, бяха умрели бездетни или потънали в земята и заместени от ранни имигранти с безупречно потекло.

Нейният произход и акцент привличаха вниманието на всички и те я изучаваха внимателно дали ще започне да критикува или да се оплаква. И тъй като тя не го правеше, те я приемаха.

С новите правила на живот се свикваше. Алис знаеше, че никой не отива в чужда къща така направо, без да е поканен, но по пътя беше нещо естествено да се отбиеш в някоя къща или постройка и да спреш за малко. Алис беше възприела тази практика с удоволствие, тъй като нощите в каруцата не бяха особено приятни. Жената в края на масата срещу брадатия мъж, беше много по-приветлива и гостоприемна от останалите. Беше около четиридесетте, горе-долу колкото и мъжа, доста пълна, с кръгло румено лице, по което личаха бръчици от чести пристъпи на смях. Сините й очи непрекъснато примигваха весело, докато разправяше на Алис за някаква далечна роднина в Англия, просто за да подхване тема на разговор. Масата беше голяма, с места за още няколко човека и тя говореше за синовете си, които бяха отвъд по кошарите. След това тя спомена за някаква свободна стая, която Алис може да използва за през нощта и отхвърли благодарностите й. Винаги се намираше легло за нея, дори и собственикът на къщата да трябваше да спи във всекидневната, а също така и за Ръсел, ако имаше стая в къщата. Ако нямаше, винаги го настаняваха заедно с мъжете в една от бараките за работниците от фермата.

— Значи отиваш до Уайамба? — попита мъжът с уста, пълна с храна, като насочи вниманието към нея. — И си роднина на Елизабет Гарити, така ли?

Подобно директно безцеремонно намесване в личните работи на някого също беше типично, това нескрито любопитство беше резултат от самотата и изолацията на хората и те проявяваха интерес към нея, тъй като малко млади неомъжени момичета минаваха по този път.

— Да, братовчедки сме.

Мъжът започна отново да говори, избута парче хрущял измежду два зъба в показалеца си, хвърли го в чинията си и започна да дъвче отново.

— Ти не я познаваш, така ли?

— Не, никога не съм я виждала.

— М-да, ще я видиш, щом трябва. Тя има повече акри земя и повече овце, с които един мъж на десет милиона може да се оправи. Дявол жена. Хич не си поплюва тя и това е. Чувала ли си какво е направила тя с Том Стейпълтън?

Тя беше чувала какви ли не истории за братовчедка си по време на целия път и ако на някаква част от тях можеше да се вярва, то братовчедка й беше една доста противоречива личност. Едни разправяха за добрини и услуги, други за отмъщения, трети дори за убийства. Братовчедка й й беше пратила значителната сума от 60 гвинеи за непредвидени разходи, което показваше щедрост, но, от друга страна, когато мъжете разтоварваха каруците, затънали в калта, Ръсел ги ругаеше непрекъснато да внимават със сандъците и буретата, защото той щял да отговаря, ако нещо се загуби или разлее, а това донякъде показваше пресметливост. А тя беше свещеническа дъщеря, която изглежда опровергаваше доста от приписваните й характеристики.

— Не, мисля, че не съм чувала това име.

Мъжът се ухили широко, отпи от бирата си и погледна Ръсел.

— А ти?

— Ами чух, че го била застреляла.

— Застреляла го? — мъжът се изхили. — Застреляла го, казваш? Това е по-малко от половината от тази мръсна история, синко! Аз я знам от Клайд Айрис, който е бил там, когато това се е случило. Не, Стейпълтън е щял да умре щастлив, ако го беше застреляла, честна дума! Това е станало преди около двайсет години, но хората още говорят. Още си говорят и това е. А Клайд Айрис ми каза със собствената си уста какво точно се е случило.

— Айрис? — попита Ръсел. — Този Айрис дето беше убит някъде около Силвъртън?

— Не, този дето беше убит в Силвъртън, беше Чарли, брат на Клайд. Не, Чарли беше златотърсач, а Клайд никъде не можеше да се застои повече от три дни, дори да си запалеше огън на "рудника" на майка си. Клайд винаги си е бил скитник. Той е бил във фермата Уайамба, когато Елизабет е видяла сметката на Том Стейпълтън.

— Е, какво е направила с него?

Мъжът отхапа голямо парче месо от плешката, като поглеждаше към Ръсел и Алис, сдъвка го набързо и посочи с плешката, за да наблегне на думите си.

— Ами, накарала го да налапа един тампон, напоен с отрова за стръв за динго. Направо му го е набутала в гърлото! След това го окачила в бараката за стригане на овце, преди още отровата да го е убила. Вързала му едно въже около врата и го окачила на гредата на покрива. И докато той още ритал, борил се със смъртта и умирал от отровата, тя вдигнала пушката си и го застреляла.

Това далеч не беше най-невероятната история, която тя беше чувала за братовчедка си. За щастие, Алис сдържаше смеха си в първите няколко минути, след като чуеше подобна история, тъй като очевидно хората, които ги разправяха, им вярваха безпрекословно. След известно време обаче, започваше да се тревожи дали пък нямаше и нещо вярно. Ръсел слушаше съсредоточено, с отворена уста, след това започна да дъвче отново.

— Убила го е хубавичко, а?

— Дали го е убила? — извика мъжът, като удари по масата. — Тя го е убила три пъти, преди той да има възможността да умре от първите два! И след това е изпратила да извикат полицай от Минайнди, докато Стейпълтън още е висял там. Клайд ми каза, че е спрял да види какво ще стане, защото не е искал да изпусне това. Както и да е, полицаят пристигнал и започнал да разговаря с Елизабет, сещаш се по какъв начин. А тя му казала, че й останал още един тампон, още едно въже и още една цев на пушката. Така че полицаят просто взел това, което е останало от Стейпълтън и се върнал обратно в Минайнди. Не че искам да кажа нещо за полицая, още повече това беше когато Шийла и старият Пат Гарити бяха още живи. А Шийла беше като див, необязден кон, каквато е и Елизабет, и стария Пат Гарити беше единственият човек, който се оправяше с тях. Така че, не искам да кажа, че полицаят е бил страхливец или не си е свършил работата. Но той просто не е бил глупав. — Той отхапа още едно парче месо и отново погледна към Алис и Ръсел. — Ето, така е станала цялата работа. А той е бил погребан в църковното гробище, ей там, в Минайнди. На мен поне петдесет човека са ми казвали, че са виждали гроба.

— Да, там е — каза Ръсел. — Аз лично съм го виждал.

— Ето, виждаш ли! — заключи мъжът, като кимаше енергично с глава. — Сега знаеш как се е случило.

— Джеф, наистина прекаляваш! — смъмри го жената. — Това момиче тук не е пътувало толкова време, за да слуша историите ти за убийства. Елизабет Гарити е добра жена, Бог е свидетел. А какво ще кажеш за тогава, когато Клейморови изгоряха до основи? Тя не им ли изпрати цяло стадо за разплод, веднага щом започна да вали? Ами провизиите, дето им прати, за да им помогне да преживеят? Ами като беше избухнала онази епидемия във Фроум, дето беше толкова жестока, че нямаше доктор на петдесет мили околовръст, който да дойде да помогне? Не отиде ли тя веднага там с екип от нейни хора и с храна и лекарства?

— Е, да, така беше, Мей — промърмори мъжът, като бързо тъпчеше храна в устата си.

— Ами, говори тогава за такива неща, Джеф! Всеки може да убива, но само малцина могат да направят някои от добрите неща, които тя е направила. Или биха въобще пожелали във всеки случай.

— Добре, добре — измънка мъжът, като дъвчеше бързо и погледна отново към Алис. — А ти как се реши да тръгнеш за Уайамба?

Отговорът беше подготвен още в Сидней като такъв, който обяснява малко, не е неверен и не предизвиква въпроси.

— Докато бях в Сидней, се свързах с братовчедка си чрез нейния пълномощник в града и тя ме покани да дойда да видя фермата. А господин Ръсел беше така любезен да се съгласи да ме закара дотам.

Мъжът погледна Ръсел изненадано.

— Ти си поискал?

— Е, така казва тя — подсмихна се Ръсел. — В нея има твърде много смелост за едно поми, така като я гледаш. Ако тя остане и прекара няколко години в Голямата пустош, ще можеш да кажеш, че е роднина на Елизабет Гарити, без да я питаш.

Алис се изчерви от комплимента, погледна надолу към чинията си и си взе едно парче, тъй като всички гледаха към нея.

Трудностите бяха изтощителни и беше чудно как Ръсел и хората му издържаха при подобни условия. Тук имаше мухи, комари, пясъчни бури, поройни дъждове, места, където пътят се превръщаше в море от кал, сухи, пясъчни пространства, където нямаше никаква вода и постоянна опасност от прериен пожар. Но Ръсел беше направил всичко възможно, за да се чувства тя удобно и да бъде възможно най-малко обременявана.

— Басирам се, че сигурно непрекъснато ти се налага да държиш биковете си под око, за да я опазиш, каквато е хубавица! — подсмихна се жената.

— Тя е роднина на Елизабет Гарити и не го демонстрира — отговори Ръсел, като поклати глава.

— Тя няма нужда да го демонстрира — каза жената, като се усмихна сърдечно на Алис. — Толкова е хубавичка! А това пътуване сигурно е мъчително изпитание за такова нежно момиче. Можеш да останеш известно време тук, ако искаш, момичето ми.

— А може ли да ме хване за яката Елизабет Гарити, като стигнем в Уайамба? — попита Ръсел.

— А пък аз повече никога няма да мога да пратя момчетата си по кошарите! — засмя се мъжът.

— Ами! — промърмори жената. — По-бавните никога не се дореждат, ако някой не ги пришпори. — Тя погледна към Алис, а очите й примигнаха. — Необходими бяха баща ми и трима от братята ми, за да го вкарат в църквата с мен. Много от мъжете тук дори и не помислят за женитба. От момента, в който се родят, до момента, в който умрат, единственото нещо, за което мислят, са скапаните им овце.

— Да, така си е — кимна мъжът, като натъпка отново храна в устата си, след това погледна към Алис, дъвчейки. — Да не би Елизабет да те има предвид за жена на някой от синовете си?

Алис заклати категорично глава, след това се поколеба и се замисли. За нея пътуването до Уайамба беше просто търсене на подкрепа от роднина, но братовчедка й можеше и да има някакъв скрит мотив. Някои бяха споменали, че има трима неженени сина. А от коментарите на други беше ясно, че от учителка във фермата Уайамба няма нужда. Тя прочисти гърлото си и измънка несигурно:

— Ами, аз действително нямам намерение да…

— О, по дяволите, Джеф — въздъхна жената, — не виждаш ли, че я тормозиш? Ако ти нямаш роднина, който да ти даде дори сол за саламура, това не значи, че всички са като теб. Не ти ли каза тя току-що, че няма работа в Сидней? А ти мислиш ли, че Елизабет Гарити ще остави собствената си братовчедка да умира от глад и да ходи без покрив над главата си? Още повече, Елизабет Гарити няма нужда да ходи на лов за жени на синовете си, защото всеки заселник на сто мили наоколо, който има дъщеря, само това чака.

— Е, аз просто попитах — промърмори мъжът, като загриза отново плешката.

— А аз пък ти казвам, че си един празен дърдорко! — сопна му се жената. — Най-малкият й син е прекалено млад за женене въобще. Следващият не може да е на повече от двадесет и една години, а най-големият е на не повече от двадесет и две или двадесет и три. Така че, дори и да не са толкова заспали като нашите и да им минава мисълта за женитба, няма още за какво да бързат. — Тя погледна към Алис с усмивка и хвърли поглед към чинията й. — Ето, вземи си още грах и ориз, скъпа.

Алис се усмихна и кимна за благодарност, като взе купата и си сложи по една лъжица от всичко в чинията. След това я подаде през масата на Ръсел. Забележките на жената за възрастта на тримата неженени синове я навеждаха на някои мисли относно мотивите на братовчедка й. Тя беше на двадесет и три години и беше доста необичайно за жена да бъде по-възрастна от мъжа си, дори и с една година.

Храната беше хубава, овнешкото — крехко и добре подправено с пипер и къри, а и двете ястия бяха вкусни и пикантни. За съжаление обаче, мухите се лепяха по храната и тя незабелязано ги вадеше с вилицата от яденето си, и ги подреждаше на спретната купчинка на ръба на чинията. Беше много гнуслива и никак не й беше приятно да яде храна пълна с мухи. Но гладът побеждаваше и тя беше доволна, когато й се удадеше да глътне по-малко мухи.

Жената стана от масата и отиде в кухнята за десерта. Алис й помогна да го донесе. Десертът се състоеше от голям плодов пудинг и чаши силен чай, като всичко беше поднесено както обикновено в изобилие, а Алис беше ужасно преяла. Бирата беше силна, домашна и от нея, от жегата и от тежката храна й се приспа; тя бутна настрана пудинга си и отпи от чая, като се заслуша в разговора.

Слънцето залезе, докато привършваха с вечерята. Двамата мъже отидоха във всекидневната с лулите си и с чаши горещ чай, а Алис помогна на жената да почисти масата и да измие чиниите. Бърза смяна от жега към внезапен хлад започна веднага, след като слънцето залезе и приятната топлина от кухненската печка беше добре дошла, когато хладният нощен бриз нахлу пред прозореца. Лампата привличаше мухи и комари, но хвърляше една жълтеникава, весела светлина, която придаваше на стаята домашна и уютна атмосфера.

Алис взе нощницата и останалите си принадлежности и жената я придружи с лампата до задната веранда, като проверяваше дали няма змии или опосуми, скрити някъде наоколо, след това върна лампата обратно. Алис се съблече в тъмнината на верандата, сипа си вода в едно голямо ведро и я изля върху себе си, като трепереше в хладния въздух, а водата течеше през пролуките на пода и се плискаше по земята отдолу. Избърса се набързо, облече си нощницата, събра дрехите си и се върна обратно вътре. Жената я чакаше в кухнята, след което я заведе до спалнята, като се суетеше майчински около нея, докато Алис си легне в леглото.

Денят започна рано. Алис чу раздвижване из къщата и жълтата светлина на лампата проникна през процепа на вратата доста преди зазоряване. Мъжете шумоляха в кухнята и си мърмореха сънено, сърбаха топъл чай и дъвчеха остатъците от снощната вечеря. Усмихнатото лице на жената беше подпухнало от сън, а въздухът беше още хладен и свеж с постоянния шум от насекомите и нощните птици отвън. Алис опари устата си с горещ чай и с усилие преглътна няколко студени картофа и малко овнешко, след това бързо събра нещата си. Пътят пред къщата полека-лека се оживяваше в тъмното от подрънкването на сбруи, тропането на коне и сънените, сърдити псувни на мъжете. Ръсел и собственикът на фермата изчезнаха в тъмното, а жената тръгна покрай каруците заедно с Алис, като я държеше за ръка и разменяше последни думи с нея. Те заобикаляха впрегнатите коли и търсеха каруцата, в която пътуваше Алис. След като я откриха, жената бутна в ръцете на Алис една мазна, платнена торба с остатъци от пудинг, прегърна я и я целуна с всичките признаци на внезапна привързаност и Алис изведнъж усети горчива, пробождаща болка, каквато никога не беше изпитвала в Уексфорд и от която сълзи опариха очите й. Тя прегърна и целуна жената и се прекачи през колелото на каруцата, за да седне на седалката. Жената стоеше отстрани на каруцата като една плътна сянка в тъмното. Движението по пътя ту замираше, ту отново се оживяваше по различен начин, дрезгави подвиквания прозвучаваха от време на време, камшици плющяха, колела скърцаха и трополяха. Жената махна с ръка и извика за сбогом. Гласът й прозвуча плътно. Алис също й махна и потъна в мрака, преди да отговори, за да не се усети как трепери гласа й. Коларят скочи от другата страна на седалката, като пляскаше с камшика си и подвикваше, след това каруцата внезапно дръпна и потегли напред. Жената вървя известно време отстрани, докато се изгуби в мрака и гласът й постепенно беше заглушен от дрънкането и тропота на каруцата.

Червено зарево докосна хоризонта на изток и розова светлина обагри оградите на последните постройки, покрай които минаваха, след което колата затрополи в темпо, с което щяха да се движат през целия ден. Развидели се и Алис спря да трепери, като се наслаждаваше на хладния въздух преди жегата на деня.

Това, което се беше случило с нея в Сидней, може би щеше да предизвика иронични подигравки в Уексфорд, но последвалите й приключения несъмнено биха предизвикали възхищение. Всеки ден си имаше своите неудобства, но и своето очарование. Тя се намираше в един различен свят, безкрайно обширен, състоящ се от движеща се панорама от гъсти гори, безводни пустини и просторни равнини, където цялата растителност беше някак по-различна от всяка, която беше виждала преди това. Дърветата гъмжаха от ярко оцветени, кресливи птици, подскачащи кенгура и тичащи ему изникваха от храстите, а пустините бяха безжизнени в изгарящата жега. Внезапните пясъчни бури струпваха облаци изведнъж и закриваха конете пред каруцата, а дъждовете се изливаха като порои, които те намокряха до кости за секунди. Алис се беше пригодила към условията и беше намалила долните си дрехи до необходимия минимум за приличие, а косата й беше прибрана отзад така, че да не й пречи, а също така и да не се праши и измърсява бързо. Дните бяха дълги и горещи и тя чакаше с нетърпение освежителния хлад на вечерите, почесваше ухапванията от насекомите и се озърташе наоколо за змии. И всичко това й беше интересно.

Фермите по пътя ставаха все по-големи и бяха необходими много дни, за да ги прекосят, а огромното несъответствие в начина на живот на хората си оставаше. Повечето от хората бяха със смесена кръв и някои от фермите бяха снабдени с персонал по-скоро от управителите, отколкото от собствениците. Жените от отделните ферми бяха коренно различни; едни от тях бяха облечени по последна английска конна мода и яздеха великолепни коне, само за да се забавляват, докато мъжката половина от семействата им тренираха за състезания, които се провеждаха в някои от фермите, а други работеха във фермите наравно с мъжете и бяха облечени в същите дрехи като тях. Интересите им бяха подобни на жените от Уексфорд и те често държаха Алис до късно вечер, за да обсъдят модата, да я разпитват за обществения живот в Англия или да говорят за забавите и панаирите, провеждани от време на време в някои от фермите и селищата. Но техните виждания бяха по-различни от тези на останалите жени, които Алис познаваше; много от тях имаха сантиментално или пренебрежително отношение към женитбата въобще и казваха, че ще се омъжат само тогава, когато намерят мъжа, когото обичат истински. Те искаха да имат независимо мнение, което затрудняваше контрола върху тях, и бащите им понякога прибягваха до необичайни мерки, за да упражнят властта си. В една от фермите, където имаше четири дъщери и един син, бащата беше заключил една от дъщерите си в една барака, за да я убеди да се омъжи за един мъж, който беше съгласен да установи домакинството си и да работи във фермата, ако тя се омъжи за него. Забележително беше, че в цялата тази ситуация нямаше и капка ненавист или озлобление. Бащата упражняваше натиск върху дъщеря си не от лошо чувство, а просто защото искаше да я омъжи. Дъщерята не изпитваше неприязън към баща си, но нямаше никакво намерение да се омъжва. Алис седеше с майката и останалите три дъщери на една пейка пред бараката и разговаряше едновременно с тях и с младата жена, заключена вътре. Жената участваше в разговора и гласът й отвътре звучеше кухо и приглушено. Алис прояви интерес колко дълго ще продължи затвора, а те стигнаха до заключението, че тъй като тя ще бъде необходима за стригането на овцете, вероятно баща й тогава ще я пусне. А жената в бараката изглеждаше твърдо убедена, че ще издържи до тогава.

Сезонът бавно си отиваше и изгарящата жега постепенно отстъпваше пред меката топлина на есента. След това няколко дни валя и те пристигнаха при река Дарлинг. Тя беше придошла, но един предприемчив мъж беше построил голям сал, който превозваше животни и каруци. Ръсел прекара по-голямата част от следобеда и вечерта в пазарлък със собственика на сала и на следващата сутрин започнаха преминаването на реката, като салът превозваше товара на животните и след това се връщаше с по една каруца при всяко преминаване.

Почти целият ден си отиде, докато превозят всички животни и каруци, след което пътуваха известно време и отново спряха да пренощуват.

Прекосяването на границите на фермата Уайамба не бе съпроводено с нищо забележително. Викове се понесоха от всички страни и камшиците заплющяха. Колите се придвижиха през един голям портал в оградата и след това бавно потеглиха нататък. Дните се нижеха един след друг както преди. Някои от тях бяха доста хладни и Алис седеше увита в одеяло, докато каруцата трополеше по пътя. След това преминаха през още един портал и още една кошара и на втория ден, откакто бяха навлезли във фермата, Алис видя стадо овце, няколко пъти по-голямо от всички други, които беше виждала досега — море от рунтави животни, които се носеха по грапавата земя и ромоляха около каруците, докато те прекосяваха разровените буци. Двама мъже, които следваха стадото на коне, махнаха с ръце на коларите и отминаха.

Нощта прекараха край една голяма дупка, пробита в земята за кладенец и предназначена за черпене на вода от подземни източници.

След това преминаваха през още врати и още огради и разговорите между мъжете започнаха да се въртят около това, кога ще пристигнат. Някои от тях спореха, други се хващаха на бас и постепенно стигнаха до единодушното мнение, че им остава още около седмица път. Дните като че ли се точеха още по-бавно и Алис започваше да изпитва някакво смътно съжаление, че краят на пътуването наближава, че може и да остане разочарована; някак не й се искаше да завърши най-голямата авантюра в живота й. Но дните си минаваха и единственото нещо, за което мъжете говореха, беше фермата. След това дойде последният ден; каруците изкачиха едно възвишение и започнаха да се спускат надолу. Коларят посочи надолу с ръка и тя се загледа в далечината, където се различаваше тънката, тъмна линия на друга ограда и неясните очертания на постройки зад нея.

Колите преминаха през последната врата и дори конете като че ли усетиха, че са пристигнали на местоназначението. Мъжете заплющяха с камшиците и започнаха да подвикват и конете тръгнаха в тромав тръс. Трима мъже на коне излязоха откъм постройките, като размахваха ръце и викаха, след това тръгнаха в галоп към тях. Като минаваха покрай каруцата, в която седеше Алис, те я разгледаха с любопитство. Каруците тръгнаха по широк коридор между кошарите и вдигнаха облак прах, който се издигна на талази и се сгъсти, докато се придвижваха към средата на постройките. Кучета тичаха наоколо и лаеха, като допълваха бъркотията и няколко аборигени подтичваха покрай каруците, като махаха с ръце и крещяха. Мъже се мотаеха наоколо, ръкомахаха и се надвикваха. Алис сграбчи ръба на седалката, тъй като колата се наклони на една страна и се опита да погледне през прахоляка. След това колите завиха, започнаха да намаляват и спряха пред една дълга, ниска постройка.

Коларите скачаха от каруците, като се смееха, викаха и поздравяваха мъжете, които се насъбираха около тях, разтърсваха ръце и се тупаха по рамената. Алис слезе от каруцата, като колебливо се оглеждаше наоколо. От всички страни се виждаха кошари и те бяха много повече, в сравнение с другите ферми, но само броя и големината им като че ли бяха единствената разлика. Наоколо се виждаше гола, прашна земя, тъмно, небоядисано дърво и ръждясали листове метал. Тя се обърна на другата страна и видя голям куп дълги зелени дървета върху една каруца. Алис заобиколи каруцата, като си тупаше дрехите и приглаждаше косата си, след което изведнъж спря и ахна от възхищение. От другата страна на пътя, на края на голата, изпотъпкана земя, се виждаше прелестна гледка, наподобяваща пасторална картина.

Към небето се извисяваха главозамайващо високи дървета, а под тях се бяха скупчили по-ниски дръвчета. Имаше една голяма къща с широка веранда и три по-малки и около тях растяха дървета с широки площадки от зеленина помежду им. По верандите пълзяха гъсто сплетени лози, като ги увиваха от всички страни и почти напълно закриваха редицата от големи метални резервоари за вода. Прогнилите останки от по-малки дървени резервоари също бяха целите оплетени от лози и между голямата къща и съседната имаше лехи с цветя и градински храсти, които ограждаха малко гробище. Беше красиво, тихо и спокойно и дивата, буйно растяща зеленина придаваше на всичко някакъв неповторим чар.

След това Алис я видя. Идваше по пътечката от голямата къща към пътя — стара жена, облечена в старомодна дреха от сив памучен плат; посивялата й коса беше прибрана отзад в стегнат кок и като вървеше, тежко се подпираше на бастуна си. Походката й бе изпълнена с достойнство; тя вървеше с вдигната брадичка и устата й бе свита в твърда, права линия.

Мъжете замълчаха, когато Алис тръгна към нея. Лицето на жената беше силно набръчкано, загрубяло от слънцето и вятъра и в чертите й имаше някаква надменност. Стоманеносините й очи се насочиха към Алис, а втренченият й поглед сякаш имаше някаква магнетична сила. Алис изведнъж изпита страхопочитание пред нея. Тя приличаше на владетел сред поданиците си и тази роля й подхождаше напълно. Тя спря на пътя, облегна се на бастуна и зачака. Алис се приближи на няколко крачки от нея и направи реверанс.

— Мадам, аз съм Алис Уилоуби и искам да изразя благодарността си, че бяхте така любезна да ме поканите и да ми окажете гостоприемство в труден за мен момент.

Очите на Елизабет обходиха Алис за една дълга секунда, като я изучаваха, след това тя леко се усмихна и погледът й се смекчи. Придвижи се напред и сложи ръка на рамото на Алис.

— Да-а, хубави думи от хубаво момиче. А ти си много хубава, наистина. Добре дошла във фермата Уайамба, скъпа. Аз ще те наричам Алис, а ти можеш да ме наричаш Елизабет. — Тя потупа Алис по рамото, усмивката й стана по-широка, след това отново изчезна, като погледна към каруците.

— Денис! Ела тук и се запознай с братовчедка си! Ръсел, окраде ли ме този път, а?

Ръсел се засмя сърдечно и тръгна заедно с другия мъж към тях.

— Няма да крада от вас чак до деня на свети Джофри, госпожо. Добре ли сте?

— Поне съм още тук, а далеч не всичките ми връстници могат да се похвалят с това. А ти как си?

— Ами, добре съм.

Те се приближиха и Алис забеляза, че другият мъж, братовчедът, когото Елизабет беше нарекла Денис, беше едър и здрав мъж и изглеждаше по-млад от годините си и до известна степен по-млад от нея. Той имаше навъсен и мрачен вид, като че ли беше ядосан за нещо и Алис остана с впечатлението, че той и старата жена имат някакъв конфликт за нещо. Елизабет го погледна с нескрито раздразнение, когато той отвърна на поздрава с хладна, формална учтивост. После тя хвана Алис за ръката и я поведе към къщите.

— Е, Алис, заповядай! Ръсел, внеси нещата й вътре. Ще вечеряш с нас, нали?

— Да, мисис Гарити, благодаря ви.

— Ако се измиеш, преди да седнеш на масата, ще ти бъда благодарна. Денис вземи това копие, а аз ще напиша чека на терасата. Придружи хората му до бараките и се погрижи да нахранят и напоят животните.

Мъжът кимна и тръгна към каруците, а Алис и братовчедка й пресякоха пътя и тръгнаха по пътечката към къщата.

— Имате много хубава къща тук, Елизабет.

— Да, така е. Не обръщай внимание на този простак Денис. Той обикновено не е толкова мрачен, но беше ядосан за нещо.

— Сигурна съм, че не е искал да бъде неучтив и аз не…

— Тъй като и без това много скоро сама ще го научиш, ще ти кажа как точно стоят нещата. Синът ми Ърл беше убит долу, в Мелбърн преди по-малко от месец. От него не излезе животновъд и вечно обикаляше нагоре-надолу като някакъв скитник, после отиде там, заплете се с някаква мръсна банда и беше убит. А Денис и брат му Колин искаха да отидат там и да разберат какво точно се е случило, веднага щом чуха за това, но според мен и те си търсеха същото. Така че аз им казах или да стоят тук, или ще умрат от собствената ми ръка. И те останаха, но са много озлобени оттогава.

— Съжалявам, че така се е случило със сина ви и…

— Това е една мръсна, гадна работа. Но нищо не може да се промени.

Тонът й подсказа, че разговорът на тази тема е приключен. Те повървяха по пътеката в мълчание и стигнаха до стъпалата. Алис погледна към Елизабет, като забави темпото си, за да върви редом със старата жена, която изкачваше стъпалата едно по едно и се облягаше тежко на бастуна си.

Лицето на Елизабет беше леко обърнато настрани, вниманието й бе насочено към стъпалата, а мисълта й беше някъде далеч. Чертите на лицето й изразяваха скръб. Нова мъка беше прибавена към старата, за която говореха паметниците в малкото гробище и само споменаването за нея извикваше спомени и изпълваше сърцето й с мъката на майка, която е загубила детето си, с болката да води битка и да е в конфликт с останалите си деца, за да ги защити. Това беше едно остро, мъчително и несподелено бреме. Те стигнаха до края на стъпалата и Алис сложи ръката си на рамото на старата жена, спря я и те застанаха насред верандата.

— Бих искала по някакъв начин да помогна. Искрено го желая, наистина.

Изражението на Елизабет беше непроницаемо, сините й очи искряха като лед. След това по лицето й настъпи една едва доловима промяна, чертите й се смекчиха, студените й сини очи изведнъж се замъглиха и устните й леко трепнаха. Тя обърна лицето си настрани и погледна към постройките, като въздъхна и бързо премигна с очи, след това отново погледна към Алис.

— Хубаво лице и добро сърце — промърмори тя, като леко се усмихваше. — Това е рядко срещана комбинация. А ако имаш и смелост, то това е още по-рядко. А най-рядко от всичко би било, ако има и ум зад тези хубави очи. — Тя погледна встрани и въздъхна отново, след това сви устните си и бавно кимна. — Да, боли ме за него много. Опитах се да го изтръгна от сърцето си и там остана голяма, празна дупка на негово място. Ако болката се изразява в сълзи, да съм напълнила всички канали във фермата наистина.

— Знам, сигурно е ужасно мъчително за вас. Никога не съм изпадала в подобна ситуация, но може би ще бъде по-добре, ако мислите за хубавите неща, свързани с него.

Старата жена поклати глава.

— Той беше просто един негодник. Обичах го, защото беше мой син, но той беше непоправим. Ако баща му го беше разбрал какъв е, преди да умре, би го убил. Но все пак, от трима сина имам двама свестни, така че съм постигнала много повече от някои. — Тя погледна Алис и започна да изучава лицето й със замислено изражение, след това леко се усмихна, вдигна ръка и докосна с върха на пръстите си бузата на Алис. — Навремето аз бях хубаво момиче, знаеш ли? И със сърце; обичах хората около себе си. И земята. Имах и ум, и си изградих и смелост. Сърце, ум и смелост. И трите са нужни. Миналата година имахме огромен пожар при кошарите Уиндора, който стигна до Ландерс Крийс. Тогава аз казах на Денис само да отреже пожара по границите на Уиндора, а моите шестнадесет хиляди овце бяха там. Знаеш ли какво ми струваше това? Нито една банка не може да изчисли цената. Аз също изгорях с тях, ето това ми струваше. Но ако вятърът беше се усилил, Уайамба щеше да изгори до шушка. Така че, аз изгубих шестнадесет хиляди овце, но може би спасих фермата. Трябва ум, за да каже какво да се прави, смелост, за да се доведат нещата докрай и сърце да ги прежали, когато всичко отиде по дяволите.

Тя погледна спокойно към Алис и й се усмихна лъчезарно.

— Бърборенето на една стара жена значи ли нещо за теб? Е, ще видим дали значи, с течение на времето. Колкото до помагането, ти вече помогна, Алис. Хайде, ела да ти покажа новия ти дом.

24.

Алис разучаваше счетоводните книги на фермата, разговаряйки в същото време с Елизабет; тя дни наред се взира в пожълтелите страници, изпълнени с плетеници от знаци, отразяващи хода на нещата през отминали вече години, за да вникне в начина, по който се правят сметките, докато накрая успя да овладее механизма им. Счетоводството отнемаше само част от времето й, така че тя имаше и възможността да се разхожда край реката, да оглежда постройките, научавайки предназначението на всяка една от тях, да подрязва лозите около къщите, да плеви около цветята в гробището, та да улесни разцъфтяването им с идването на пролетта. Прояви любопитство и към надгробните камъни. Имената, издълбани по тях, си бяха цяла история на фермата; те принадлежаха на членове на семейство Гарити, на аборигени, на работници или на скитници, умрели на територията на фермата. Патрик и Майра Гарити бяха погребани в съседни гробове. Шийла Гарити лежеше до тях; имаше и празно място до Колин Гарити. Гробът на Ърл Гарити бе пресен и се намираше до отколешния гроб на Франк Гарити. Франк Къмингс беше погребан в края на гробището. Между тях се виждаше и гробчето на отрочето Къмингс. Аборигените бяха отбелязани само с по едно име — Дулиба, Бахал, Нарин и други.

През цялото време старата жена беше вездесъща — ту влизаше, ту излизаше от постройките, разговаряше с мъжете, оглеждаше животните. Тя и Алис бяха заедно през голяма част от времето и между тях се установи сърдечно приятелство; сегиз-тогиз Алис се сещаше за историите, които бе чула, и се питаше дали да не й зададе някой и друг въпрос за това. Но Елизабет беше и с раздразнителен и избухлив характер и винаги запазваше известна дистанцираност, която изключваше прекомерното интимничене. Затова Алис реши, че не й и трябва да знае много. Тя започна да гледа на живота си във фермата като на нещо окончателно установено и писа на баща си, майка си и чичо си, разказвайки им за обстоятелствата, довели я до фермата, и описвайки им същата с възторжени слова.

Трима от женените животновъди живееха със съпругите си в трите по-малки къщи, а една от тези съпруги готвеше и чистеше в дома на Гаритови. И трите бяха дружелюбно настроени към Алис и се поспираха да поговорят с нея, но иначе предпочитаха да общуват помежду си и в държанието им към Алис имаше нещо от респекта, който показваха спрямо братовчедка й. Приятелствата й във фермата представляваха почти изолация в сравнение с броя на познанствата, които бе имала в Уексфорд, но въпреки това тя бе доволна.

През първите седмици от пребиваването на Алис във фермата старата жена се бе ограничила само да наблюдава с интерес заниманията й и бе много доволна, когато младата й роднина сама изяви желанието да се научи да язди.

— Това е много по-смислено, отколкото да се мотаеш между гробовете, където някоя змия може да се увие по крака ти и да те ухапе по рунтавелата.

— Елизабет! Как можеш да говориш такива неща?

— Нещата в живота са такива, каквито са. Едно ухапване на змия по сливата може да разплаче всеки. А иначе, бас държа, няма да липсват доктори, които с готовност биха се заели да оправят последствията от подобно произшествие.

Старата жена се разрови из неизползваните за живеене стаи в задната част на къщата и й намери подходящи за езда дрехи включително и широкопола шапка и чифт потъмнели от времето ботуши. Почиствайки ботушите с някаква смесица от любов и почтителност в изражението на лицето й, тя обясни на Алис, че те са принадлежали на Шийла Гарити. Зарадва се, когато установи, че са точно по мярка на Алис.

Времето застудя и тя я снабди и с палто от овча кожа. Язденето като самоцел загуби привкуса си на нещо ново, след като тя постепенно свикна да се оправя с коня. Започна да помага на мъжете в работата им по овцете, научи се и да командва кучетата. Дори откри в себе си естествени наклонности във всички тези дейности. Елизабет често минаваше наблизо и я наблюдаваше с изпълнен с топлота поглед.

Едно стадо овце трябваше да бъде откарано към по-далечно кошарно ограждение на изток, а друго трябваше да бъде доведено за почистване от червеи и Елизабет изпрати Алис да придружи Колин. Това вече не бяха подобните на игра обиколки около кошарите, а бе едно сериозно начинание; студеният вятър, духащ над туфите трева и храсталаци, я брулеше върху гърба на коня през деня, а през нощта тя зъзнеше увита в одеяло, дори и до разпален огън. Но и всичко това някак си и допадна. Колин беше почти момче, но се намираше в собствената си стихия и Алис се учеше от него. Обтегнатата атмосфера между него и брат му, от една страна, и майка им от друга, си беше останала такава, макар и момчетата да се отнасяха с нея привидно внимателно. При един нощен разговор край огъня Алис деликатно подпита Колин по въпроса и разбра, че инициаторът на конфликта е Денис, а Колин автоматично следва авторитета му на по-голям брат.

Времето, когато външността й бе първата й грижа, изглеждаше вече останало в далечното минало и когато малкото поселище с главните кошари отново изплува пред погледа им, тя беше цялата опушена от лагерните огньове, покрита с прах, потна, мръсна, с разпуснати коси. Но беше и преизпълнена с щастие и пропита от благодатното чувство на добре извършена тежка работа.

Денис бе навън из огражденията; Алис, Елизабет и Колин вечеряха заедно, като двете жени през цялото време разговаряха весело. Но радостта на Алис бе помрачена от мъката, която съзря в очите на старата жена, когато Колин, след като се нахрани, стана от масата и излезе без да каже нито дума. На следващия ден Алис и Колин отделиха друго стадо овце и отведоха и него.

Когато се завърнаха пак, Денис се намираше в главните кошари. След като разседла коня си и прибра екипировката си, Алис свърна зад кошарите, зад които Денис работеше заедно с други мъже. Като я видя да приближава, Денис й кимна с усмивка.

— Добре ли си, Алис? Май навлизаш в работата.

— Надявам се да е така. Бих искала да поговоря с теб, ако разполагаш с малко време.

Той утвърдително кимна, остави мъжете и я последва край кошарата.

— Да не би Колин да е бил нещо закачлив?

Тя се разсмя и поклати глава.

— О, не, това още не му влиза в навиците.

После се спря и се обърна към него, вече със сериозно изражение на лицето.

— Става въпрос за майка ти, Денис. Това не може да продължава повече.

Усмивката му внезапно изчезна и чертите на младото му лице се изопнаха и заизлъчваха хлад.

— Гледай си своето стадо, Алис. И не защото не те считам за член на семейството; същото бих казал и на Колин, ако ми даде повод. Или на Ърл, ако беше жив, но не е.

Алис въздъхна. Беше уморена и изведнъж се почувства като възрастен, имащ работа с малко, вироглаво дете.

— Денис, ти не можеш…

— Не, няма да слушам — каза той рязко и се приготви да си тръгне. — Ако това е, за което искаше да си говорим, то нямаме какво да си казваме един на друг.

— Стой! — извика тя, чувствайки, че внезапно я обзема гняв. — Имаме много неща да си казваме! — После млъкна, като вдигна ръка и поклати глава. След малко продължи: — Не, така не може. Ако започна да викам, въобще няма да искаш да слушаш.

— Не можеш да кажеш или да направиш нещо, което би ме накарало да променя намеренията си — каза той, вече отдалечавайки се. — И никой не е в състояние да го направи.

— Тогава чуй — изрече тя, догонвайки го с бърза крачка. Като се изравни с него, посочи към гробището. — Скоро там, до гроба на баща ти ще има още един надгробен камък. И това, което аз или който и да е друг човек в тази ферма би могъл да направи, не е нищо в сравнение с онова, което ти сам ще си направиш. Помисли си върху това. Денис, ти си с мъжки външен вид и работиш мъжка работа, но има дълъг път да извървиш, за да се сдобиеш с мъжки ум. И ако някога постигнеш това, ще бъдеш благодарен на майка си. И ще отидеш да й благодариш пред самия й гроб. Размисли върху това, Денис!

Тя се обърна и изпълнена с ярост се насочи към къщата. Той направи движение като да я спре, после бавно закрачи към останалите мъже.

В гостната Алис завари старата жена, надвесена над счетоводните книги и взираща се в тях през дебелите стъкла на очилата си. Тя остави перото си и последва Алис в кухнята, където, докато си приготвяха чай, си говореха за нейната обиколка по кошарите.

После Елизабет се върна в гостната, а Алис, след като подомакинства известно време, се присъедини към нея, за да й помага в сметките.

Дойде време за вечеря. Двете седнаха край масата; почти веднага след това в трапезарията влязоха Денис и Колин. Алис се опита да срещне погледа на Денис, но той още с влизането си го беше насочил към майка си; заобикаляйки масата, отиде до нея, наведе се и я целуна с думите:

— Извинявай, мамо.

Усмивка озари лицето й, тя му върна целувката и каза:

— Ако нещо съм сбъркала от моя страна, то извинявай и ти, Денис.

Колин се приближи от другата страна на стола й и същата церемония със същите думи се повториха и с него.

Алис ги гледаше с усмивка. Притеснено свели глави, двамата заеха местата си край масата. Изведнъж старата жена прихлупи с длани лицето си и се разплака. Стреснати, двамата й синове отново се надигнаха и я прегърнаха от двете й страни. Тя се опитваше да овладее сълзите си и клатеше глава, опитвайки се да каже нещо, но не успя и вместо това се разплака още по-силно. И Колин, и Денис бяха видимо развълнувани и личеше усилието, което полагат да не се разплачат и те. Колкото до Алис, при тази гледка тя на свой ред даде воля на сълзите си.

По време на вечерята столовата се изпълни с топла атмосфера на разбирателство и обич. Всички си говореха, шегуваха се и се смееха като в добрите стари времена. После Денис спомена за изграждащата се железопътна линия от крайбрежието към Скосения хълм, за която му бе разправял един скитник, и Алис настръхна. Работейки по счетоводните сметки на фермата, тя беше попаднала на упоменавания на банкова сметка, идваща от мините при Скосения хълм, и въпросите, които бе задала по този въпрос, бяха предизвикали буря от гневни изблици и проклятия от страна на старата жена. От това, което все пак Алис успя да подразбере, бе, че правителството бе дало на минните компании големи парцели земя от южните части на фермата.

Но сега старата жена не се афектира от това, за което Денис разказваше. Той спомена и за Джеймс Гарити — племенник на Елизабет, който ръководел полагането на железопътната линия. Тя щяла да бъде завършена през пролетта.

След като Денис и Колин напуснаха масата, за да отидат да си легнат, Елизабет и Алис поостанаха известно време, пиейки чай. Първо си поговориха малко за овцете, после млъкнаха. Подир малко старата жена, усмихвайки се замислено, погледна Алис.

— Ти си говорила с Денис, не е ли така?

Алис вдигна рамене и утвърдително кимна.

— То така или иначе се въртеше в главата му. Аз само му помогнах да го признае пред самия себе си.

Старата жена се засмя и поклати глава.

— Твоите хитри приказки не вървят пред мен, малка лисице, защото аз не съм Денис. Но това ми харесва. Наистина ми харесва, дори да е било приложено спрямо синовете ми.

— Кое ти харесва?

Старата жена се протегна за бастуна си, отмести стола си назад, стана и се доближи до Алис. После, навеждайки се да я целуне по бузата, отговори:

— Това, че си малка коварна кучка. И в това няма нищо лошо, защото по света има толкова дебелоглави мъже, че е нужно известно количество хитри кучки, които да ги въртят на пръста си от време на време.

Отдалечавайки се към вратата тя добави:

— Но използвай това разумно, Алис. Винаги с мярка…

Редяха се последователно ту топли дни, ту периоди на продължително застудяване. Елизабет даде на Алис една тежка едноцевна пушка и й показа как да борави с нея. Алис ходеше край реката да се упражнява в стрелба, докато не постигна задоволително умение. Един ден тя съвсем сама заведе едно стадо овце до недалечна кошара на север и върна друго.

Получи писма от къщи — родителите й изразяваха учудването си от развоя на нещата, както и надеждите си, че всичко това е за добро, а чичо й предлагаше да й изпрати пари за завръщане. Тези писма й припомниха за един вече далечен начин на живот и мислене. Тя им отговори, описвайки им фермата, работата си, както и Елизабет и синовете й. Старата жена я беше приканвала много пъти да ползва банковата сметка на фермата, когато има някаква нужда, така че с готовност се отзова на молбата й да тегли известна сума, за да върне парите, които чичо й й бе дал за пътя до Австралия.

Дойде пролетта и рязането на опашките, почистването от червеи и скопяването се видяха на Алис отвратителни, но и с тях криво-ляво свикна. После старата жена се разболя и тя остана с нея вкъщи. Облече си пак обичайните дрехи, зае се със счетоводството и прекарваше част от времето в разговори с братовчедка си. Когато стана дума за възрастта на последната, Алис с изненада узна, че тя е малко над петдесетте, но тежката работа и грижите я бяха състарили преждевременно.

Скитници и златотърсачи, идващи от юг носеха новини за напредващата железопътна линия, към които старата жена показваше траен интерес. Разбра се, че линията щяла да бъде окончателно прокарана до края на ноември и старата жена започна да се готви да посрещне племенника си.

Някои от овчарите на север се нуждаеха от провизии и по предварително споразумение Алис беше тази, която трябваше да им ги закара, но снабдителните фургони пристигнаха през третата седмица на ноември — много по-късно от очакваното и Елизабет каза на Алис, че желанието й е тя да бъде на място, когато племенникът й пристигне. Това беше малко озадачаващо, но Алис не възрази. Най-после краят на ноември дойде и Колин тръгна с два коня да доведе роднината. Когато говореше за него, старата жена не криеше вълнението си, което издаваше силна привързаност. Явно го обичаше не по-малко от синовете си.

Денят, в който се очакваше той да пристигне, Елизабет събуди Алис още призори и я помоли да облече една от по-ефектните си рокли. Алис бе обзета от съмнения относно замислите на старата жена и й зададе някои въпроси в тази насока, на което, вдигайки рамене, Елизабет й отговори, че би й било приятно, ако Алис и Джеймс Гарити си допаднат. Алис не беше доволна от това подобие на предопределение, но реши да не разваля удоволствието на старата жена и се натъкми колкото се може по-добре.

Тя се намираше в гостната и проверяваше списъка за последната доставка на провизии, когато чу конете да се приближават по пътя и да спират пред къщата. Чуха се мъжки гласове — единият бе този на Колин, другият бе непознат и по-дълбок. Алис остави списъка и отиде в кухнята, където предполагаше, че е Елизабет. Оказа се, че старата жена не е там и тя тръгна обратно през хола, за да я потърси в стаята й. В този момент по верандата се чуха тежки стъпки. Алис се поколеба, после се обърна към входната врата, която вече се отваряше.

Джеймс се оказа много красив мъж — не толкова висок, колкото Денис и Колин, но по-строен. В чертите му имаше следи от аборигенен примес, а очите му бяха големи, сини и с дълги мигли. Беше облечен в хубав вълнен костюм и носеше вратовръзка. Имаше вид на независим човек, надарен с неприсъща за възрастта си зрялост. Изглеждаше малко над тридесетгодишен, ако и тук-там тъмнокестенявата му коса да бе започнала да посивява.

На лицето му бе изписана широка приветствена усмивка, която се стопи, за да бъде заместена от изражение на удивление, когато видя Алис. Но той тутакси се овладя, усмихна се вежливо и направи лек поклон.

— Мис Уилоуби? Аз съм Джеймс Гарити — ваш покорен слуга.

Възхищение и неприкрит интерес струяха от очите му. На свой ред Алис направи реверанс с думите:

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Гарити. И се надявам, че не съм ви стреснала.

— Ако съм стреснат, мис Уилоуби, то е само заради Колин. Той ми беше казал, че сте привлекателна, което е все едно да кажеш, че слънцето свети. Комай по му се удава да оценява овцете.

— Е, е, мистър Гарити, толкова красиви думи… От това, което леля ви ми е казвала за вас, а и от това, което чувам, излиза, че наистина сте човек с разностранни способности.

С широка и естествена усмивка той поклати глава.

— Нямам склонност към красивите думи, мис Уилоуби. Но вие бихте внушили поетични настроения и на стълб.

Нейните страни бяха започнали да червенеят и тя изпита облекчение, когато Елизабет нахълта в стаята.

— Джеймс, Джеймс! Ела ме целуни, млад негоднико! Къде се запиля толкова време?

Той я прегърна и я целуна, после, още държейки я, се вгледа в нея.

— Не си се променила, Елизабет. Същата си, каквато беше по времето, когато ми се караше, че не смогвам да реша задачите си.

— И ти не си се променил — засмя се Елизабет. — Все си си същият лъжец. Запознахте се с Алис, нали?

— Да, ние с мис Уилоуби тъкмо…

— Мис Уилоуби ли каза? Няма такива работи тук. Нейното име е Алис, твоето е Джеймс и това е. Нека поседнем сега. Седни с нас, Алис.

— Ще отида да приготвя чай, ако не възразяваш, Елизабет.

— Добре. Но се връщай бързо, защото иначе Джеймс ще пробие дупки в стените с пламтящия си поглед.

Замятайки дълги поли, Алис тръгна към кухнята. Докато излизаше от хола, тя просто чувстваше с гърба си горящите му очи, които я изпиваха, а когато се озова в кухнята, сложи длани върху страните си, сякаш за да попие покриващата ги червенина.

Вече се бе овладяла, когато се върна в хола и сложи подноса с чая върху масата. На топлата му усмивка тя отвърна с учтива такава, със сигурна ръка разля чая по чашите, седна и се заслуша в разговора им. Влезе Колин; той зяпна при вида на роклята на Алис, ухили се на Джеймс и седна при тях. Алис стана, донесе чаша и за него, а после и за Денис, който се втурна вътре с протегната към Джеймс десница, приветствайки го с добре дошъл. След като каза няколко думи за железницата, Джеймс заразпитва Елизабет за Уексфорд.

Той беше по-скоро мисловен и чувствителен мъж, отколкото агресивен, но в поведението му към нея се долавяше някаква решителност. Заухажва я, предлагайки й да я заведе на премиерата на някакво шоу в Минайнди. Тя се показа уклончива към поканата му, защото просто не й се ходеше там, но по принцип не отблъсна домогванията му. Нито пък ги насърчи. Намираше го за привлекателен, между тях се бяха породили елементи на емоционално привличане, но положението се усложняваше от факта, че тя вече беше влюбена във фермата Уайамба.

Елизабет искаше още кладенци за вода да бъдат изкопани при някои от кошарните ограждения и Джеймс отиде в Аделаида, за да търси нужния за това инструментариум. Алис замина, за да помага при превеждането на няколко хиляди овце от една кошара в друга, а когато се завърна, той също вече си бе дошъл. Когато я видя прашна, разчорлена и в мъжки дрехи, усмивката му не беше по-малко лъчезарна от тази при първата им среща, при която Алис бе натъкмена и с хубава прическа.

Най-сетне инструментариумът за кладенците пристигна, натоварен на волски коли, и той се зае с него. По-голямата част от времето си тя прекарваше по централните кошари, но и често си бе вкъщи, заета със счетоводна работа. Така че често се виждаха през деня, а и след това вечеряха заедно. Той говореше за онова, което беше извършил в професията си досега, както и за проектите си. Ако и да разбираше от работата с овце, беше като гост във фермата, а не част от нея.

Наближаваше Коледа и започнаха приготовления за отпразнуването й. Един ден сондата оттатък кошарите спря пуфтенето си и масивните греди, издигащи се над кладенеца, изчезнаха сред внезапно избликнал стълб вода. Всички се завтекоха да гледат, а гейзерът постепенно се снижи и се превърна в извиращ от земята поток. По-младите мъже се заплискаха във водата, после се заеха да прекопават канал към реката, за да се оттече в нея насъбралата се вода.

На вечеря Джеймс и Денис заговориха за отиване в Аделаида. После разговорът се насочи към коледните подаръци и Алис помоли Джеймс да направи в големия град някои покупки по списък, който тя ще му даде. Той тутакси я покани да я заведе в Аделаида и вдигна рамене с крива усмивка, когато тя му отказа.

Джеймс и Денис се завърнаха от Аделаида и Алис зави подаръците си, за да ги положи заедно с другите под малкото дръвче в гостната. Тя участваше в приготовленията, но за нея това бе една много странна Коледа — един след друг се нижеха топли пролетни дни. Отвсякъде започнаха да се стичат златотърсачи и скитници, струпвайки се по бараките и празните кошари и обори; някои спяха и по земята между постройките.

На коледния ден готвачът и помощниците му започнаха да пекат един вол и едно агне и да приготвят големи котли с ориз, грах и картофи. Други мъже сложиха дървени плоскости върху поставки като импровизирани маси до готварницата и там магазинерът през целия ден раздаваше чашки с ром. Въпреки липсата на сняг и скреж, Алис се почувства в празнично настроение и след като си направи прическа и облече най-хубавата си рокля, седна на верандата заедно с другите.

Към залез-слънце бяха запалени огньове и се започна подготовка за трапезата, а магазинерът заизважда сега вече цели бутилки ром. Алис, Джеймс, Денис, Колин и старата жена отидоха сред хората при софрите и похапвайки си едно-друго, се заговориха с тях. Нощният мрак постепенно се спусна, а огньовете пръскаха сред постройките трепкаща жълта светлина, в която се движеха човешки силуети и се чуваха смях и гълчава.

По едно време старата жена направи знак на Алис и те тръгнаха обратно към къщата, следвани от тримата мъже. Всички седнаха в гостната, за да си разменят приготвените подаръци. Алис беше купила ножове за Денис и Колин, принадлежности за бръснене за Джеймс и брошка за Елизабет. На свой ред Денис и Колин й връчиха тоалетни принадлежности, а Джеймс — златен медальон. Подаръкът за нея от Елизабет пък се оказа голям, тежък и завит в дебела кафява хартия. Когато го разви, тя ахна. Оказа се, че това е дълъг, изящно направен камшик, потъмнял от времето.

Алис си даде сметка за настъпилата в стаята тишина. Колин и Денис гледаха изненадано камшика, а Джеймс гледаше Елизабет със замислено изражение на лицето си. Алис вдигна поглед към братовчедка си. Тя й се усмихна и каза спокойно:

— Бога мой.

— Онзи, който винаги е бил в ръката ви? Но, Елизабет, как бих могла…?

— Няма никаква полза, ако го оставя да виси, окачен на стената, а камшиците, употребявани от мъжете, са твърде големи и тежки за теб. Мажи го редовно с мас и ще ти служи не по-малко години, отколкото служи на мен.

— Елизабет, просто не зная какво да кажа!

— Лицето ти изразява достатъчно добре онова, което би искала да кажеш — засмя се старата жена и стана. — Тръгвам към леглото си. Късните часове са за младите.

И останалите се раздвижиха. Алис събра подаръците си и тръгна да ги остави в стаята си. Денис и Колин също се насочиха към своите стаи. Когато малко по-късно тя се върна в хола, там беше останал само Джеймс. Той я попита:

— Би ли изпила една чашка заедно с мен?

Тя се усмихна и кимна:

— Една — да.

Тя подхвана предложената й ръка и излязоха навън. След като пресякоха верандата и слязоха от нея, той се спря и я погледна:

— Ще получа ли коледна целувка от теб?

Тя се взря в лицето му, по което играеха слабите отблясъци на далечните огньове.

— Да, но само една.

Ръцете му я обгърнаха, устните му се допряха до нейните и в нея сякаш пламна огън. Тя се усети плътно притисната до него, връщайки му целувката без никакво насилие над себе си. Уханието на косата и тялото му беше свежо, а прегръдката му я изпълни с усещане на комфорт и сигурност. Тя разтвори устните си и разпалената в нея жар се пръсна, превръщайки се в тръпка, която се разпростря по цялото й тяло. Обръчът на ръцете му стана още по-стегнат и той я целуна страстно.

Чувствайки, че губи контрол над себе си, тя рязко се отблъсна от него, при което залитна. Силните му ръце я подхванаха. Тя си пое дълбоко дъх и сложи длани на горящите си бузи. Той я придърпа обратно към себе си и тя се притисна в гърдите му. Дишането му бе учестено и Алис чуваше как сърцето му бие.

— Алис, обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Противоречиви чувства я раздраха. Да, тя искаше да се омъжи за него. Искаше все така ръцете му да я прегръщат и устните му да целуват нейните. Но искаше и да остане тук, в тази ферма.

Със стегнато гърло тя прошепна:

— Джеймс, тук се чувствам в свой дом повече, отколкото където и да било. Тук съм наистина като… Сложно ми е да го обясня, Джеймс, но не мога да напусна Уайамба…

— Тогава и аз ще остана.

Сърцето й подскочи. После, след миг мълчание тя поклати глава и каза:

— Не съм сигурна, че ще е добре за теб, Джеймс. Твоята работа и…

— Аз пък съм сигурен. Уайамба ме устройва, ако съм с теб.

Тя въздъхна, гледайки някъде встрани, след което пак обърна лице към неговото и отрони:

— Мога ли да помисля върху това?

— Разбира се — тихо отвърна той, усмихвайки й се. — Мисли колкото време искаш и не ми се сърди, ако междувременно продължавам да ти говоря в този дух.

Тя кимна с усмивка.

— А сега мога ли да загърбя идеята за чашката? И така се чувствам достатъчно пияна.

— И аз — каза той, целувайки я по бузата. — Но все пак ще се присъединя за малко към момчетата.

Все така усмихната, Алис се обърна и се запъти към стълбите.

— Лека нощ, Джеймс.

— Лека нощ, Алис.

Със сведен поглед и прехапала долната си устна, тя влезе в къщата, пресече хола и се насочи към стаята си. Но виждайки, че под вратата на старата жена се процежда светлина, се спря и след кратко колебание тихо почука по нея.

— Кой е?

— Аз съм.

— Влез, Алис.

Елизабет седеше в леглото си; светлината от фенера върху нощната масичка подчертаваше бръчките и вдлъбнатините на лицето й. В скута си държеше туземен съд за вода, направен от дървена кора. Алис затвори вратата и се облегна на нея.

— Джеймс ми предложи да се омъжа за него, Елизабет.

— Това можеше да се предвиди. И ти какво му отговори?

— Че ще си помисля.

Старата жена кимна с глава.

— Тогава мисли, а аз ще ти помагам, доколкото мога. А сега вземи един стол и седни.

Заемайки място до леглото, Алис се загледа в дървената съдина.

— Аборигените ги употребяват, нали? Но не мисля, че съм виждала точно такава.

— Тази е много стара. Би ли я поставила на лавицата?

Алис пое съдината; в нея имаше камъчета, кокалчета, парче кожа, малка Библия, парченце огледало, няколко стъклени мъниста и четири златни монети.

— Спомени от миналото?

— Може и така да се каже. Както и онази тояга там.

Алис кимна, положи съдината върху лавицата и след като хвърли бегъл поглед на тоягата в ъгъла, седна пак на стола, оправяйки полите си и усмихвайки се на старата жена.

— Обичаш ли го? — я попита тя.

— Мисля, че… да, обичам го.

— Тогава какво те тревожи?

— Ами, това е, че… не ми се ще да напускам това място, Елизабет.

Лицето на старата жена побледня, тя затвори очи и стисна устни. Алис се наведе към нея и взе дланта й.

— Добре ли си, Елизабет?

Елизабет се усмихна и кимна; очите й бяха все още затворени.

— Да, добре съм — прошепна тя. — По-добре съм от всякога.

После отвори очи и погледна Алис.

— Той може да остане тук, ако наистина иска да се ожени за теб.

Алис поклати глава.

— Той самият каза, че би останал, но не съм сигурна, че това ще е добре за него, Елизабет. И след година-две… — Тя вдигна рамене, без да се доизкаже.

— Ами, нямало да е добре за него! По този начин той ще получи онова, което иска, ти ще получиш онова, което искаш, а и аз — също.

— Какво имаш предвид? Какво искаш ти?

Старата жена се загледа встрани със замислен вид, после пак се обърна към Алис, вземайки дланта й между своите.

— Алис, бъдещето на тази ферма ми е непрекъсната грижа. Старият Пат Гарити вложи сърце и душа в изграждането й, а аз — душа и сърце в запазването на нейната цялост. Но се страхувам, че ще пропадне, когато умра. Ти вече добре познаваш и Денис, и Колин. И двамата разбират от животновъдство. И двамата са мои синове и ги обичам. Но нито един от тях няма качествата на стопанин на ферма.

— Но така или иначе тази собственост ще бъде тяхна, Елизабет, и това е…

— Не, тя ще принадлежи на тях и на Джеймс. Слушай ме сега какво ще кажа. По принцип не е необходимо този, който ръководи фермата, да е непременно мъж. Аз съм живо доказателство за това. Познавам и всяка жена от съседните ферми на подходяща възраст да се омъжи за Денис. Рядко Господ е пращал на земята по-смотани повлекани. Повече от това да опекат парче овнешко и да родят бебе не могат да направят. — Тя се усмихна и потупа Алис по ръката. — Обаче дойде ти.

— Но, Елизабет, аз не…

— Сега продължавай да ме слушаш. Джеймс ти е казал, че е готов да остане, така че нека остане. Денис и Колин ще го слушат, защото е по-възрастен. Ти имаш още неща да научиш и път да извървиш, но те ще слушат и теб. Аз още не съм умряла и ще ти помагам. Не съм сигурна, че като стопанин на ферма Джеймс би бил по-добър от Денис или Колин, но съм сигурна, че ти притежаваш необходимите за това способности. Да не мислиш, че като коледен подарък ти дадох само един камшик? Дадох ти Уайамба. И мисля, че имаш достатъчно сърце и ум, за да се справиш. Но всичко трябва да започне тук и веднага. Кажи му, че ще се омъжиш за него и го насърчи да остане тук. А сега искам да чуя и твоята дума.

Като стисна още по-силно дланта й, Елизабет се взря изпитателно в лицето й. Алис се бе загледала замислено в сенките по отсрещната стена. След няколко мига мълчание тя прекара език по изпръхналите си устни и каза:

— Да, ще се справя.