Медиите под контрол (Забележителните постижения на пропагандата)

Войната в залива

Това ви дава представа как функционира добре смазаната система за пропаганда. Хората могат да повярват, че когато ние използваме военна сила срещу Ирак и Кувейт, то е, защото наистина спазваме принципа, че на незаконната окупация и нарушаването на човешките права трябва да се отговаря със сила. Те не осъзнават какво би станало, ако този принцип се приложи спрямо поведението на самите САЩ. Това е зрелищен успех на пропагандата.

Нека се спрем на друг случай. Ако се вгледате внимателно в отразяването на войната от август насам, ще видите, че липсват няколко важни гледни точки. Например, съществува иракска демократична опозиция, която е смела и представлява съществен фактор. Тя, разбира се, работи в изгнание, защото не би могла да оцелее в Ирак. Живее главно в Европа. Това са банкери, инженери, архитекти — такъв тип хора. Образовани са, имат глас и могат да говорят. Според източници на иракската демократична опозиция, миналия февруари, когато Саддам Хюсеин все още беше любим приятел на Джордж Буш и негов важен търговски партньор, те идват във Вашингтон с молба за подкрепа на парламентарната демокрация в Ирак. Отказано им е категорично, тъй като САЩ нямат никакъв интерес от това. В средствата за масова информация няма реакция.

След август става малко по-трудно да не се забелязва тяхното съществуване. През август ние изведнъж се обръщаме срещу Саддам Хюсеин, след като сме го фаворизирали в продължение на много години. Иракската опозиция, която би трябвало да има сериозни съображения по въпроса, би била щастлива да види Саддам Хюсеин изтърбушен и разчекнат. Той е убивал братята им, измъчвал е сестрите им, изгонил ги е от страната. Те са се борили срещу тиранията му през цялото време, през което Роналд Рейгън и Джордж Буш са го потупвали по гърба. Къде са техните гласове? Вземете националните средства за масова информация за периода от август до март и да видим какво ще намерите за иракската демократична опозиция. Няма нито дума. Представителите й обаче имат изявления, предложения, призиви и искания. Ако се вгледате в тях, ще видите, че те съвпадат с тези на американското движение за мир — против Саддам Хюсеин и против войната срещу Ирак. Те не искат страната им да бъде разрушена. Това, което искат, е мирно решение и знаят много добре, че то е постижимо. За пропагандата това обаче е „погрешна“ гледна точка и следователно не трябва да й се обръща внимание. Не сме чули нито дума за иракската демократична опозиция. Ако искате да научите нещо за нея, вземете германската или британската преса. Не че те казват много, но не са толкова контролирани, колкото нашата, и все нещо се промъква.

Това е чудесно постижение на пропагандата. Първо, гласовете на иракските демократи са напълно игнорирани и, второ, никой не ги забелязва. Това също е интересно. Населението трябва да е дълбоко надъхано, за да не забележи, че ги няма гласовете на иракската опозиция, да не си зададе въпроса Защо? и да не открие очевидния отговор — защото иракските демократи мислят различно. Техните мисли са в унисон с международното движение за мир и затова са табу.

Нека разгледаме причините за войната. Пропагандата предложи няколко: агресорите не бива да остават ненаказани, а последствията от агресията трябва да бъдат ликвидирани чрез бърза силова реакция. Това са причините — други, практически, не са предложени. Възможно ли е това да са причини за война? Поддържат ли САЩ принципите, че агресорите не бива да остават ненаказани, а последствията от агресията трябва да бъдат ликвидирани чрез бърза силова реакция? Няма да оскърбявам интелигентността ви като разглеждам фактите, но истината е, че този довод може да бъде оборен за две минути от който и да е грамотен юноша. Въпреки това, никой не се опита да го опровергае. Погледнете медиите, свободомислещите коментатори и критици, хората, които свидетелстват в Конгреса, и проверете дали някой се е усъмнил в това, че САЩ отстояват тези принципи. Възпротивиха ли се САЩ на собствената си агресия срещу Панама и настояваха ли за бомбардирането на Вашингтон, за да ликвидират последствията й? Когато през 1969 г. южноафриканската окупация на Намибия беше обявена за незаконна, наложиха ли САЩ ембарго върху храните и лекарствата? Доведе ли това до война? Беше ли бомбардиран Кейптаун? Не, това доведе до двайсет години „тиха дипломация“. По време на управлението на Рейгън и Буш около един и половина милиона души са убити от Южна Африка само в заобикалящите я страни. Забравете какво се случи в Южна Африка и Намибия. Това никак не рани чувствителните ни души. Ние продължихме с „тихата дипломация“ и я увенчахме с щедра награда за агресорите. Предоставихме им главното пристанище на Намибия, дадохме им редица предимства с оглед на техните съображения за сигурност. Къде е принципът, който ние поддържаме? И отново — дори децата ще докажат, че това не може да са причините да тръгнем на война, тъй като ние не поддържаме такива принципи. Никой не го направи — това е важното. И никой не се погрижи да посочи извода, който следва, че няма причина да отиваме на война. Никаква. Не е изтъкната никаква причина, която да не може за две минути да бъде оборена от който и да е грамотен юноша. Това отново е запазена марка на тоталитарната култура. Би трябвало да ни плаши, че вътрешно сме дотам тоталитарни, да можем без причина да бъдем докарани до война, без някой да забележи или да се замисли, фактът е поразителен.

Точно преди да започнат бомбардировките, в средата на януари, допитване на Вашингтон Пост и ЕйБиСи разкрива нещо интересно. На хората е зададен въпросът: „Бихте ли се съгласили Ирак да се изтегли от Кувейт, като в замяна Съветът за сигурност разгледа арабско-израелския конфликт?“ Около две трети от населението би приветствало подобно решение. Това би сторил и целият свят, включително и демократичната иракска опозиция. И ето, официално е отбелязано, че две трети от американското население е „за“. Предполагам, че хората, които са били за такова решение, са мислили, че те са единствените в света с подобни идеи. Определено никой в пресата не каза, че тази идея е добра. Заповедите от Вашингтон са, че ние сме против всякакво обвързване на проблема с други проблеми, т.е. против дипломацията, и затова всички удариха крак по команда и се обявиха против дипломацията. Ако потърсите някакъв коментар в пресата, ще намерите само една колонка от Алекс Кокбърн в Лос Анжелес Таймс. В нея той твърди, че идеята е добра. Хората, които са отговаряли на анкетата, са смятали, че те са единствени, но все пак са казали това, което мислят. Да допуснем, че са знаели, че не са самотни в мислите си, подобно на иракската опозиция. Да допуснем, че са знаели за истинското иракско предложение със същото съдържание. За него е съобщено от високопоставени американски чиновници само осемдесет дни по-рано. На 2 януари тези чиновници съобщават за иракско предложение за пълно изтегляне от Кувейт в замяна на разглеждане в Съвета за сигурност на арабско-израелския конфликт и на проблема с оръжията за масово унищожение. САЩ отказват да разглеждат темата много преди нахлуването в Кувейт. Ако хората са знаели, че такова предложение действително е поставено на масата, че то има широка поддръжка и е разумно, аз допускам, че тези две трети от населението щяха да нараснат на 98%. Налице е още един голям успех на пропагандата. Вероятно никой от тези, които са отговаряли на допитването, не е знаел фактите. Ето защо е било възможно да се продължи с политиката на война без каквато и да била съпротива.

Имаше доста спорове дали санкциите ще имат ефект. Самият директор на ЦРУ участва в дискусията по този въпрос. Няма обаче дискусия по един далеч по-очевиден въпрос: „Дали санкциите вече са дали ефект?“ Отговорът е: да, очевидно са имали ефект още в края на август, но в края на декември — със сигурност. Трудно е да се измисли друга причина относно иракските предложения за изтегляне, които са потвърдени, а в определени случаи и съобщени от високопоставени американски чиновници. И така истинският въпрос е: „Дали санкциите вече са дали ефект? Има ли изход от ситуацията? Има ли незабавен изход при условия, които биха били приемливи за голяма част от населението, за света като цяло и за иракската демократична опозиция?“ Тези въпроси не са обсъждани и за една добре функционираща пропагандна система е много важно те изобщо да не бъдат поставяни за обсъждане. Това дава възможност на председателя на Националния комитет на Републиканската партия да каже, че освобождението на Кувейт днес не би било възможно, ако на власт беше някой демократ. И никой демократ не може да твърди, че ако той е бил президент, то Кувейт щеше да бъде освободен не днес, а преди шест месеца, без да става нужда да се убиват десетки хиляди хора и без екологична катастрофа. Нито един демократ не би могъл да твърди това, защото никой от тях не отстоява такава позиция. Единствените, които мислят така, са Хенри Гонзалес и Барбара Боксър. Броят на хората, които са на такава позиция, е толкова малък, че може да се приеме, че такива просто няма.

Когато ракетите „Скъд“ поразяваха Израел, никой не аплодира. Можем да попитаме защо? В края на краищата аргументите на Саддам Хюсеин са точно толкова „добри“, колкото тези на Джордж Буш. А какви са те? Нека вземем Ливан. Саддам Хюсеин казва, че „не може да приеме анексирането“. Противно на мълчаливото съгласие на Съвета за сигурност, той „не може да търпи“ Израел да анексира Голанските възвишения и Източен Ерусалим. Израел държи Южен Ливан повече от тринайсет години, нарушавайки резолюциите на Съвета за сигурност. През целия този период той атакува други райони в Ливан и все още бомбардира когато си иска по-голямата част от страната. Саддам „не може да търпи това“. Може би е чел доклада на Амнести Интернешънъл за израелските жестокости на Западния бряг. Сърцето му „се обливало в кръв“. За него „това е непоносимо“. Санкциите нямат ефект, защото САЩ налагат вето върху тях. От преговори също няма полза, тъй като САЩ ги блокират. Какво друго остава, освен силата? Той чака от години Тринайсет години в случая с Ливан, трийсет години в случая със Западния бряг. Като че ли тези аргументи са ви познати. Единствената разлика между горепосочените аргументи и тези, които сте чували, е, че Саддам Хюсеин наистина може да каже, че санкциите и преговорите нямат ефект, защото САЩ ги блокират Но Джордж Буш не може да каже такова нещо, защото санкциите очевидно дават ефект и са налице всички основания да вярваме, че и преговорите ще имат успех — като изключим това, че той самият яростно отказва да ги започне, заявявайки открито, че няма да има никакви преговори. Да сте срещнали някой, който да е отбелязал това? Не. А то е тривиално. И отново всеки един грамотен юноша би го забелязал веднага. Но никой не го посочва, нито един коментатор, нито един автор на редакционни статии. Това също е белег на много добре контролирана тоталитарна култура. То показва как се фабрикува съгласие.

И един последен коментар. Могат да бъдат приведени множество примери. Да вземем идеята, че Саддам Хюсеин е чудовище, което иска да завладее света — тя е широко разпространена в САЩ и съвсем не е лишена от основание. Набивана е многократно в главите на хората. „Той ще завладее всичко“. А как той стана толкова могъщ? Ирак е малка страна от Третия свят, без промишлена база. Осем години тя воюва с Иран. Това е Иран след революцията, който увеличи десетократно офицерския си състав и числеността на въоръжените си сили. Ирак има „дребна“ подкрепа в тази война. Поддържан е от Съветския съюз, САЩ, Европа, големите арабски страни и от арабските производители на нефт. И въпреки това не успява да победи Иран. И изведнъж — оказва се в състояние да завладее света. Факт е, че Ирак е страна от Третия свят със селска армия. Сега се признава, че е имало тонове дезинформация за неговите укрепления, химическите оръжия и т. н.

Забележете, че се навършва една година, откакто същото се случи и с Мануел Нориега. Мануел Нориега е дребен мошеник в сравнение с приятеля на Джордж Буш Саддам Хюсеин или с пекинските приятели на Джордж Буш, или в сравнение със самия Джордж Буш например. Пред тях Мануел Нориега наистина бледнее. Лош е, но не е мошеник от световна класа, каквито ние харесваме. Той беше превърнат в невероятно страшилище. Щял да ни съсипе, предвождайки наркотрафикантите. Трябва бързо да нападнем и да го смажем, убивайки няколкостотин или може би хиляда души, връщайки на власт тънката, възлизаща на не повече от осем процента, прослойка на бялата олигархия и поставяйки под контрола на американски офицери практически всеки слой на политическата система. Всичко това трябва да сторим, защото в края на краищата трябва да се спасим, иначе ще бъдем унищожени от това чудовище. Една година по-късно същото се повтаря и със Саддам Хюсеин. Някой да е отбелязал това? Някой да е забелязал какво се случи и защо? Трудно ще намерите такъв човек.

Забележете, че това не се различава много от стореното от комисията Крийл през 1916–1917 г., когато само за шест месеца тя превърна едно миролюбиво население в развилнели се истерици, копнеещи да унищожат всичко германско, за да се спасим от хуните, които късат ръчичките на белгийските бебета. Техниката е може би по-сложна — с телевизия и маса пари, влагани в нея, но все пак всичко е доста традиционно. И да се върна към първоначалния си коментар — аз мисля, че въпросът е не просто в дезинформацията и кризата в Залива. Въпросът е много по-съществен. Той е — дали искаме да живеем в свободно общество, или в нещо, което е форма на самоналожен тоталитаризъм с изолирано „объркано стадо“, насочвано нанякъде, уплашено, ревящо патриотични лозунги, боящо се за живота си и почитащо до благоговение лидера, който го „спасява от унищожение“. В същото време образованите маси маршируват по команда и повтарят лозунгите, които се очаква да повтарят. Нашето общество се руши и ние ще свършим като наемна въоръжена държава, надяваща се другите да ни платят за разгромяването на света. Това е изборът. Отговорът на тези въпроси зависи много от хора, които са точно като вас и мен.