Медиите под контрол (Забележителните постижения на пропагандата)

Парад на враговете

Вместо да говорим за последната война, нека поговорим за следващата война, защото понякога е по-добре да си предварително подготвен, вместо само да реагираш. В момента в САЩ има една много интересна тенденция. Те не са първата държава в света, която минава по този път. Налице са растящи местни социални и икономически проблеми, бих казал дори катастрофи. Никой, който има власт, не възнамерява да направи нещо, за да ги спре. Ако погледнете вътрешнополитическите програми на правителствата през последните десет години — тук включвам и демократите от опозицията, — в тях няма нито едно сериозно предложение какво да правим с тежките проблеми на здравеопазването, образованието, бездомните, безработицата, престъпността, стремителното нарастване на броя на престъпниците, затворите, разрухата в бедните квартали — с целия спектър от проблеми. Положението става все по-лошо. Само през двете години, през които на власт е Джордж Буш, три милиона, повечето от които деца, са минали под границата на бедността, дългът ни се увеличава, образователният ценз пада, за по-голямата част от населението реалната заплата се е смъкнала някъде на равнището от края на 50-те години и никой нищо не прави. В такава ситуация ще трябва да отвлечете вниманието на „обърканото стадо“, защото, ако то започне да забелязва какво става, може и да не го хареса. Възможно е да се окаже, че гледането на Суперкупата и комедийните сериали не е достатъчно. Налага се да го стреснете с врагове. През 30-те години Хитлер го наплаши с евреите и циганите. Ние също имаме своите начини. През последното десетилетие на всеки една-две години се измисля по едно чудовище, срещу което трябва да се браним. Има едно, което всякога е под ръка — руснаците. Винаги може да се защитавате от руснаците. Но те започват да губят привлекателността си като врагове и става все по-трудно да бъдат използвани за тази цел, така че трябва да бъдат измислени нови. Всъщност хората доста несправедливо обвиняват Джордж Буш в неспособност да изрази каква е нашата движеща сила в момента. Не е справедливо. Някъде до средата на 80-те години само ако се унесете — веднага се пускаше старата песен: „Руснаците идват“. Но Буш изгуби тази възможност и трябваше да измисли нещо ново. Точно както стори това рейгъновият апарат за пъблик рилейшънз през 80-те години. Сега това са международните терористи, наркотрафикантите, пощурелите араби и новият Хитлер Саддам Хюсеин, които заедно са тръгнали да завладяват света. Един след друг, непрекъснато трябва да се появяват все нови и нови врагове. Вие стряскате населението, изпълвате го с ужас, изплашвате го до такава степен, че да трепери и да се бои да пътува. След това спечелвате една „великолепна“ победа срещу Гренада, Панама или някоя друга беззащитна армия от Третия свят, която може да бъде разбита с поглед — и точно така стана в действителност. Това носи облекчение — „Ние сме спасени в последната минута“. Ето един от начините, чрез които можете да отвлечете вниманието на „обърканото стадо“, да го държите под контрол и да му попречите да се огледа и да види какво наистина става около него. Много е вероятно следващият враг да е Куба. Това ще наложи продължаването на незаконната икономическа блокада, а вероятно и изключителния международен тероризъм спрямо нея. Най-голямата международна терористична акция досега, с всички последвали я действия, е операцията „Монгуста“, организирана от правителството на Кенеди срещу Куба. Нищо не е в състояние дори приблизително да се сравни с нея, даже войната в Никарагуа, ако тя може да бъде наречена тероризъм. Световният съд я класифицира повече като агресия. Идеологическата офанзива първо създава някое химерично чудовище, а след това и общественото мнение, което е призовано да го разгроми. Разбира се, „чудовището“ не трябва да е в състояние реално да се бие. Това би било прекалено опасно. Ако обаче сте убедени, че то ще бъде лесно разгромено, тогава го катурвате и отново всички въздъхват с облекчение.

Това продължава от доста време. През май 1986 г. бяха публикувани мемоарите на освободения кубински затворник Армандо Валадарес. Те бързо се превърнаха в сензация за медиите. Ще ви цитирам няколко отзива. Медиите описват неговите разкрития като „подробен разказ за огромната система от мъчения и затвори, с помощта на която Кастро наказва и унищожава политическата опозиция. Това е вдъхновяващо и незабравимо описание на скотски затвори, нечовешки мъчения, [и] свидетелство за държавно насилие под ръководството на още един от масовите убийци на нашия век, който е създал нов деспотизъм, институционализирал е мъченията като механизъм за социално управление в ада на Валадарес, наречен Куба“. Това са Вашингтон Пост и Ню Йорк Таймс в повтарящи се рецензии. Кастро е описан като „диктатор-убиец. Неговите жестокости са разкрити толкова категорично в тази книга, че само най-лекомислените и хладнокръвни западни интелектуалци ще застанат в защита на тирана.“ — Вашингтон Пост. Не забравяйте — това е разказ за случилото се на един човек. Нека допуснем, че всичко написано е истина. По време на церемонията в Белия дом, отбелязваща Деня за защита на човешките права, авторът е поздравен от Роналд Рейгън за куража си да изтърпи ужаса и садизма на кървавия кубински тиранин. Този човек е назначен за представител на САЩ в Комисията за човешки права към ООН, където му е дадена възможността да върне услугата, като защитава салвадорското и гватемалското правителства от обвинения в жестокости, които са с такъв мащаб, че правят всичко, което той е преживял, да изглежда доста незначително. Ето така стоят нещата