Медната ръкавица

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

След това нещата се случиха доста бързо. Алистър бе изпроводен от майстор Руфъс да спи в една свободна стая на майстор. Децата бяха отпратени в общите помещения да се изкъпят и да си починат, което означаваше, че Кал е

(а) отделен от Джаспър и

(б) е заедно с Пакостник.

И двете бяха приятни неща.

Почти веднага след като Кал, Тамара и Аарън се бяха проснали на диваните и столовете изтощени, пристигна Алекс Страйк, който носеше храна от трапезарията: дървени чинии и купи, пълни с различни видове гъби, лишеи и пудинг от грудки. Някои от тях имаха вкус на начоси[⁷], но имаше и от лилавата храна, която според Тамара напомняше солен карамел, а също и от гъбата с вкус на панирани пилешки хапки.

След като се засити, Кал закуцука до леглото си и се просна изтощен. Не сънуваше или поне не запомни сънищата си.

Когато се събуди на следващия ден, осъзна, че чаршафите му са изцапани с пушек и прах. Не можеше да си спомни последния път, когато се е къпал наистина, затова реши бързо да го стори, преди майстор Руфъс да го огледа като хората и да го бухне в някой от солените басейни на Магистериума.

Той погледна надолу към Пакостник и осъзна, че вълкът е в дори по-лоша форма. Козината на Пакостник бе станала съвсем различна на цвят заради мръсотията.

Банята бе пещера в главния коридор и се споделяше от две различни групи чираци. Имаше три големи зали, една с тоалетни, една с умивалници и огледала и една с топли басейни, които бълбукаха нежно, а също и с потоци вода, които те заливаха като топъл дъжд, ако застанеш на правилното място. Скални стени хитро разделяха отделните бани, така че много хора можеха да се къпят едновременно, без да се виждат голи.

Кал отиде до единия басейн, окачи хавлията си на закачалка, свали обикновените си мръсни дрехи, с които бе заспал, и се качи горе. Водата бе толкова гореща, че в началото му бе неудобно, но после мускулите му се отпуснаха. Беше невероятно.

Дори кракът му бе добре.

- Ела - каза той на Пакостник.

Вълкът се поколеба и подуши въздуха. После предпазливо близна водата. Някога

Кал щеше да се подразни от това, но сега се радваше, че Пакостник не прави автоматично каквото си поиска.

- Кал? - чу някой да казва. Беше глас, който идваше от другата страна на каменната стена на банята му. Познат момичешки глас.

- Тамара? - почти изписука той. - Къпя се!

- Знам - каза тя, - но няма никого другиго тук, а ние трябва да поговорим.

- Не знам дали знаеш, но повечето хора се къпят без дрехи - отвърна той.

- Но аз съм от другата страна на стената! - възкликна тя подразнена. - Освен това тук е много влажно и прическата ми се разваля. Не може ли просто да поговорим?

Кал приглади собствената си мокра черна коса, отмятайки кичурите от лицето си.

- Ами добре, говори.

- Ти ме нарече лъжкиня - каза тя и болката в гласа и не можеше да се сбърка.

Кал потръпна и Пакостник го погледна строго.

- Знам - рече той.

- После се оказа, че ти си още по-голям лъжец - продължи тя. - Излъга за всичко.

- За да защитя татко!

- За да защитиш себе си - сопна се тя. - Можеше да ни кажеш, че си Врагът.

- Млъкни, Тамара.

- Кал, не искам да го казвам, но в банята няма други хора, които да ни подслушват. Само аз и ти сме.

- Аз не съм Врагът на Смъртта - отсече Кал и погледна към отражението във водата. Черна коса, сиви очи. Беше си Калъм Хънт.

Но все пак...

- Можеше да споделиш с нас истината за това, което ти е казал майстор Джоузеф, а не го направи.

- Не исках да ме намразиш - обясни Кал. - Ти си най-добрата ми приятелка.

- Пак излъга - изсумтя Тамара. - Аарън е най-добрият ти приятел.

- Но ти си най-добрата ми приятелка - настоя Кал. - Не исках да ме мразите. Имах нужда и от двама ви.

Когато Тамара проговори отново, звучеше по-малко ядосана.

- Държах само да ти кажа, че не желая да се лъжем отново.

- А може ли да лъжем други хора? - попита Кал и погледна към Пакостник, който размърда уши.

- Ако е важно - рече Тамара, - но не и един другиго. Трябва да си казваме истината. Става ли?

- Става - съгласи се Кал и Пакостник излая.

- Кал - каза Тамара, - има ли някой друг в банята с теб?

Кал въздъхна. Не очакваше да му се наложи да прави откровения толкова скоро.

- Пакостник - призна той.

- Кал! - възмути се Тамара. - Това е отвратително.

След това се разсмя. След секунда Кал също се разсмя.

След като Тамара и Кал се изкъпаха, той се отправи към стаята си по хавлия и сложи униформата си. След като се появи отново, Аарън вече бе там, чист, измит, облечен и похапващ нещо, напомнящо много на бледа круша.

- Какво е това? - попита Кал.

- Вълшебен плод - сви рамене Аарън. - Един от сребърните ученици го отглежда. Има вкус на сирене, но и на ябълка. Искаш ли един?

Кал направи гримаса. Видя, че зад Аарън има купчина от странни плодове, напитки и сладки от галерията, а също и нещо, което изглеждаше като саморъчно направени карти. В стъклен аквариум плуваше безока риба.

Аарън проследи погледа му.

- Да, някои хора се притесняваха за нас. Това са подаръци, задето сме се върнали, предполагам.

- Подаръци, които изискват да се върнем - отговори Кал.

Аарън се ухили. Няколко минути по-късно Тамара излезе от стаята си. Прическата и не се беше развалила. Косата и бе сплетена на тъмни гладки плитки, които носеше на главата си като корона. Златни обеци висяха от ушите и, като се разлюляваха при всяко нейно движение.

Тя се усмихна на Кал и той усети как стомахът му се свива. Извърна поглед, без да е сигурен защо.

- Готови ли сте за трапезарията? - попита тя.

Аарън отхапа за последно от вълшебния пещерен плод, като сви центъра му на две и го изяде. Погледна към Пакостник, чиято козина бе бухнала от банята. Ухаеше на сапун от зелен чай и изглеждаше нещастен заради това.

- Хей, пухчо - каза той.

Обсебеният вълк, всяващ ужас в сърцата на железните ученици, го погледна с въртящите си, тъжни очи. Кал се наведе да го потупа по главата.

- Ще ти донесем наденички от трапезарията - обеща той. - И ти заслужаваш да празнуваш.

Излязоха в коридора и завариха Джаспър да ги чака.

- Здравейте - рече той, сетне добави: - Канех се да похлопам на вратата. Всички в групата ми се държат странно и ме зяпат. Имам предвид, че съм герой, което е странно за тях.

- Какъв герой... - отвърна Аарън.

- И бездруго не исках да вървя до трапезарията сам - сви рамене Джаспър.

Тръгна след тях, докато крачеха към залата, и се разприказва с Тамара.

Започваше да изглежда така, сякаш мястото на Джаспър е при тях. Това бе лош знак за Кал. От друга страна, не можеше да е груб с него, тъй като Джаспър, противно на всякаква логика, пазеше тайната му.

Понякога обаче Джаспър поглеждаше към него и Кал се питаше дали тайната не е твърде изкусителна. Ако Кал го ядосаше, а той бе сигурен, че рано или късно ще го ядоса, както и обратното, дали Джаспър щеше да продължи да мълчи? А ако искаше да впечатли друг ученик, дали можеше да удържи на изкушението?

Кал преглътна студената буца в гърлото си.

- Няма да кажеш на никого, нали?

- Кое - попита Джаспър с полуусмивка.

Нямаше начин Кал да изрече нещото на глас.

- Онова!

- Докато ми е изгодно, няма - повдигна вежда Джаспър.

- Трябва да се съгласим - каза твърдо Тамара. - Никой не бива да казва нищо за Кал. Не знаем на кого можем да имаме доверие тук.

Джаспър не и отговори. Нямаше начин да го накарат да обещае, а дори и да успееха, нямаше причина да вярват, че ще спази дадената дума.

Когато пристигнаха в трапезарията, Кал бе паникьосан. Бяха закъснели и тя бе пълна. Миризма на скара изпълваше въздуха, макар децата да носеха чинии със сив пудинг, лишеи и гъби. Устата на Кал се изпълни със слюнка, въпреки че току-що беше ял.

След като няколко чираци ги забелязаха, се разнесе мърморене и всички вдигнаха глави. Цялата трапезария притихна. Кал, Тамара, Аарън и Джаспър застанаха неловко на прага, усетили тежестта на стотици погледи. Хора, които познаваха, такива, които им бяха непознати. Всички зяпаха.

После стаята избухна в аплодисменти. Ученици, които Кал не познаваше, свирукаха, ръкопляскаха, изправени върху столовете си, викаха и крещяха, че войната е свършила.

Майстор Руфъс се покатери върху масата на майсторите и надвисна над тях. Плесна с ръце и веднага настъпи тишина, макар учениците още да движеха усти и да ръкопляскаха. Чуваше се обаче само майстор Руфъс:

- Днес приемаме обратно в Магистериума четирима ученици, постигнали най-безпрецедентната победа в историята на Съвета - обяви той: - Джаспър де Уинтър, Тамара Раджави, нашия макар Аарън Стюарт и най-новия ни магьосник на Хаоса Калъм Хънт. Моля, приемете ги радушно.

Заклинанието за тишина са разсея дотолкова, че оглушителни аплодисменти да изпълнят стаята.

- Врагът на Смъртта, който искаше да направи себе си и последователите си безсмъртни, който се бе заканил да победи смъртта, най-сетне я срещна. В нашето поколение имаме не един, а двама макари. Всички ученици тук допринесоха за това. Имаме истински късмет.

Хората започнаха да подсвиркват и да ръкопляскат. От другата страна на стаята Алекс Страйк намигна на Кал изпод рошавата си кестенява коса.

- Не трябва да забравяме, че макар войната да е свършила, още нямаме мир. Врагът може и да го няма, но последователите му все още са тук. Предстоят много битки и като магове от Магистериума ваша работа е да ги водите.

Този път аплодисментите бяха далеч по-приглушени. И правилно, помисли си Кал, майстор Руфъс бе прав. Дори повече, отколкото подозираше.

- Сега, Кал, Тамара, Аарън и Джаспър - каза Руфъс и се обърна към четиримата, -вдигнете гривни. В тях ще намерите нов камък - танзанит, представящ най-великите победи, спечелени за каузата на Магистериума.

Кал вдигна гривната си и я загледа. Беше вярно. На китката му блестеше синьо-лилав камък, а до него имаше друг - черен, символизиращ статута му на макар, маг, употребяващ магията на Хаоса.

Джаспър вдигна гривната си и подскочи. Внезапно стаята се изпълни с хора, които крещяха:

- Врагът е мъртъв! Врагът е мъртъв!

Само Тамара и Аарън не се присъединиха към тях. Погледнаха към Кал: Тамара с тревога, Аарън с безпокойство. Те, Джаспър и Алистър бяха единствените, които знаеха, помисли си Кал. Врагът на Смъртта бе точно толкова мъртъв, колкото и преди. Не можеш да убиеш чудовището, когато самият ти си такова.

Руфъс сведе ръце, знак, който изглежда освободи учениците от местата им. Всички хукнаха към Кал и приятелите му, започнаха да ги тупат по гърба и да питат за Врага и битката. Кал се завъртя сред морето от тела в опит да запази равновесие.

Кимия прегръщаше Тамара и плачеше. Алекс бе стиснал ръката на Аарън. А после Селия изникна пред Кал със зачервени очи, търсейки ръката му. Облекчен, той се извърна към нея. Смяташе, че поне тя ще се държи нормално.

Миг преди тя да го целуне право по устата.

Очите на Кал се ококориха. Нейните бяха затворени, докато се привеждаше към него. Останаха така за секунда. На Кал му стана ясно, че хората ги зяпат. Тамара изглеждаше смаяна, а застаналият до нея Аарън избухна в смях. Кал бе сигурен, че Аарън се смее, защото нямаше идея къде да дене ръцете си, поради което ги размахваше като пипалата на октопод.

Накрая Селия се отдръпна назад.

- Ти си герой - каза тя и очите и засияха. - Винаги съм го знаела.

- Ъъъ - отвърна Кал. Значи това бе първата му целувка. Беше... мека?

Бузите и пламнаха.

- Трябва да вървя - рече тя и се скри в тълпата.

- Виж, Джаспър - извика Аарън, който се появи зад Кал и го потупа по рамото. -Какъв фукльо!

В този момент Джаспър мина покрай тях, носен на рамо от Раф, докато хората викаха и пееха песни за него. Беше се ухилил до ушите.

За миг Кал също се усмихна и се почувства много по-добре. Нямаше начин Джаспър скоро да проговори, ако това означаваше, че ще трябва да се откаже от всичко, на което в момента се радваше. Тайната на Кал бе в безопасност.

- Извинявай - обърна се майстор Руфъс към Кал, - трябваш ми за един миг, освен ако не си прекалено зает.

Кал преглътна стон на унижение. Дали майстор Руфъс бе видял как Селия го целува? Дали щеше да каже нещо закачливо относно това? Кал отчаяно се надяваше да не го направи.

Майстор Руфъс го отведе до една маса в ъгъла, скрита зад камък, който я отделяше от погледите на останалите в трапезарията. На масата висок, мършав и гладко избръснат мъж ядеше от чинията си с гъби така, все едно животът му зависеше от това. Алистър.

Кал не помнеше друг родител да е бил пускан в Магистериума, при това два пъти, но обстоятелствата около баща му бяха доста необикновени.

- Много време мина, откакто за последно седях в тази трапезария - рече Алистър и отпи от зеления сок, който Кал никога не се бе осмелил да опита. - Това е лишеят на младостта ми.

- Ами добре - отвърна Кал и се запита дали веществото не е наркотично, като се има предвид начинът, по който баща му го пиеше. - Не е толкова зле след време.

- Ммм - каза Алистър, след което преглътна една последна хапка и се изправи. -Кал, няма как да остана, но майстор Руфъс се съгласи, че и двамата можем да излезем.

- Добре - отговори Кал, - но трябва ли да е веднага? Точно сега?

- Опасявам се, че да. Имам още работа с Асамблеята, въпроси, на които трябва да отговоря. Освен това съм изоставил делата си. Ще те видя обаче през зимната ваканция. Ще има за какво да поговорим.

Кал въздъхна, но след ужасните неща, които баща му бе наговорил за Магистериума, не бе изненадан, че трябва да си тръгва толкова скоро. Кал се запита дали е посетил Коридора на Завършилите, за да види отпечатъка на съпругата си. Кал не бе сигурен, че може да мисли за нея като за своя майка и не можеше да си позволи да попита.

Излязоха заедно от трапезарията и продължиха мълчаливо по дългите коридори, които водеха до предните порти на Магистериума. Алистър бе поставил ръка върху рамото на Кал, а майстор Руфъс бе на няколко крачки зад тях.

Алистър се обърна на прага и прегърна силно Кал. Кал замръзна за кратко, когато усети ръката на баща си да приглажда косата му. Алистър не бе сантиментален, но Кал го чу как преглъща, когато се отдалечи от него и погледна към гривната на китката му. После вдигна ръката на Кал.

- Константин Мадън носеше същия черен камък на ръката си - каза той и Кал потръпна вътрешно, - но не и този.

Палецът му погали синьо-лилавия камък, танзанита.

- Този камък указва съвършената храброст. Единственият друг човек, когото съм виждал да носи танзанит, бе Верити Торес.

- Аз не съм герой - рече Кал, - но няма да стана като Константин. Обещавам.

Алистър пусна китката на Кал и се усмихна с една от редките си, криви усмивки.

- Изложи се на голям риск, като остана в гробницата - продължи той, - но докато съм жив, няма да забравя изражението на маг Грейвс.

Кал не можа да сподави усмивката си. Алистър го докосна за последно по рамото и започна да си проправя път към дългата черна кола, която го чакаше на разчистения път пред портите.

- Пази се - обади се майстор Руфъс.

Алистър се спря и се обърна първо към Руфъс, а после към Кал.

- Ти пази сина ми.

Майстор Руфъс кимна. После, като махна и на двамата, Алистър се прибра в колата и се отдалечи. Гумите заскърцаха по чакъла.

Кал се обърна и се отправи обратно към трапезарията, но майстор Руфъс го спря с бързо движение на ръката.

- Кал - рече той, - трябва да поговорим.

Кал се извърна, изпълнен с леден ужас. Запита се какво ли му е казал Алистър.

- Ами добре. За какво?

- Има нещо, което не исках да ти кажа пред останалите ученици.

Кал се напрегна. Това не можеше да свърши добре.

- Кал, в Магистериума има шпионин. Може да е някой на страната на врага, който вероятно работи за майстор Джоузеф. Може и да е някой, който мрази маговете на Хаоса.

- Какво имаш предвид?

- Може би помниш лекциите от Желязната година за произхода на магията, за това, че не навсякъде приемат макарите добре. Някои магове смятат, че никой никога не трябва да използва магията на Хаоса и че тези, които го правят, трябва да бъдат спрени или убити.

Кал си спомни нещо за това, че в Европа не обичат макарите.

- Но защо мислите, че има шпионин?

- Аутомотонес - изплю името Руфъс. - Маговете никога не биха изпратили смъртоносен елементал по петите ви. Той е прекалено могъщ и жесток. И да го бяхме пратили, никога не бихме го сторили със заповед да нарани някого от вас, дори Алистър. Някой го е изпратил с нареждане да убие макар. Смятахме, че става дума за Аарън, но сега се оказа, че и ти си макар, и не се съмняваме, че този човек иска и твоята смърт.

Ледена тръпка премина през Кал. Който и да бе пратил елементала подире им, не се бе тревожил за безопасността му. Това означаваше, че не е бил никой от слугите на майстор Джоузеф, тъй като той се бе метнал пред Кал, за да го спаси. А това означаваше, че майстор Руфъс е прав.

- Връщай се в трапезарията - каза майстор Руфъс. - Приятелите ти те очакват. Имаме време да обсъдим бъдещето, когато започне училище. Утре. Върна се точно навреме, за да се присъединиш към останалите медни магове за втората мисия.

- Втора мисия? - попита Кал смаян.

- Да - кимна майстор Руфъс. - Трябва да намерите няколко жаби на петна в околната гора.

- Шегувате се! - възкликна Кал. - Та ние убихме Врага на Смъртта? Това не се ли брои за нещо?

- Брои се, разбира се - рече майстор Руфъс с една от редките си усмивки, - за първа мисия. Няма да правите грим. А сега върви! До утре!

- До утре - повтори Кал и тръгна обратно по коридорите на Магистериума, като мина покрай бляскавите кристали и скалните формации. Неспокойни мисли се въртяха в ума му.

- Калъм Хънт - обади се познат глас.

Прекалено познат. Кал се закова на място и вдигна очи, докато не спря погледа си върху светещия гущер на стената, който го гледаше през притворените си клепачи. Дългият език на Уорън шибна въздуха.

- Краят е по-близо, отколкото си мислиш, макарю - каза елементалът.

После се отдалечи и остави Кал, загледан в празното пространство.