ГЛАВА ВТОРА


Кал не можеше да спре да гледа към оковите. Сърцето му се беше свило и отчаяно се опитваше да раздвижи кръвта във вените му. Оковите бяха изработени от желязо и инкрустирани с алхимически символи. Личеше си, че са дело на маг. Бяха заковани дълбоко в стената. Щракнеха ли около някого, нямаше да има измъкване.

Зад гърба му Пакостник изскимтя. Кал се почувства принуден да отклони поглед и да се съсредоточи върху освобождаването на вълка. Лесно свали намордника, но веднага щом го направи, Пакостник започна да лае бясно, сякаш се опитваше да разкаже на Кал как се е озовал вързан в мазето.

- Шшшт! - каза Кал, хвана паникьосан носа на Пакостник и се опита да го накара да млъкне. - Не буди татко!

Пакостник пак изскимтя и Кал се помъчи да събере мислите си.

Подът на склада бе от бетон и Кал посегна към него, за да строши веригите със залп земна магия.

Но когато земната магия дойде, оказа се слаба. Кал не можеше да се съсредоточи и знаеше това. Просто недоумяваше как така баща му се бе престорил, че съжалява за Пакостник, и как го бе возил насам-натам, когато през цялото време е знаел къде е. Понеже лично го бе оковал там.

Само че не можеше да го е направил сам. Бе с Кал през цялото време. Някой друг бе свършил това. Приятел на баща му? Умът на Кал заработи с бесни обороти.

Алистър нямаше никакви приятели.

Сърцето му прескочи един удар при тази мисъл. Комбинацията от страх и магия се оказа достатъчно мощна, та да разбие оковите на Пакостник. Вълкът бе свободен.

Кал се стрелна към бюрото на Алистър в другия край на стаята и взе намиращите се там документи. Те бяха изписани с паяшкия почерк на баща му: списъци с бележки и рисунки. Имаше скица на портите на Магистериума, на куполна сграда, която Кал не познаваше, а също и на хангара на летището, където се бе състоял Железният изпит. Повечето от рисунките обаче бяха на странен метален предмет, който приличаше на рицарска метална ръкавица, обсипана със странни символи. Щеше да е готина, ако нещо в нея не предизвикваше тръпки по гърба на Кал.

Рисунките в книгата обясняваха странен, зловещ ритуал. Томът бе подвързан с черна кожа, а съдържанието му бе ужасяващо. Описваше се как магията на Хаоса може да се събере от някого, който не е макар, като се изтръгне сърцето на обсебено от Хаоса същество. С ръкавица и с такова сърце можеше да избиеш магията дори от макар, като го унищожиш напълно.

Но ако жертвата не бе маг на Хаоса, ако не бе макар, щеше да оцелее.

Като погледна оковите на койката, Кал се сети върху кого ще се проведе експериментът. Алистър щеше да използва Хаоса, за да приложи черен хирургически ритуал върху Кал, такъв, който би го убил, ако наистина бе Врагът на Смъртта и притежаваше уменията му на макар.

Кал се бе питал дали Алистър не подозира истината за него, но изглеждаше, че вече не става дума за голи подозрения. Дори Кал да оцелееше след операцията, знаеше, че това е изпитание, на което трябваше да се провали. Душата на Константин Мадън бе в него и собственият му баща искаше да го убие заради това.

До книгата имаше бележка, написана с паяшкия почерк на Алистър.

„Това трябва да подейства. Трябва“.

Думата „трябва“ бе подчертана няколко пъти, а след това имаше дата: септември. Тогава Кал трябваше да се върне в Магистериума. Хората от града знаеха, че си е у дома за през лятото, и подозираха, че ще поеме към училището за балет, когато свърши ваканцията и на техните деца. Ако изчезнеше през септември, никой нямаше да се усъмни в нищо.

Кал се обърна и погледна отново към оковите. Догади му се. До септември оставаха две седмици.

- Кал.

Кал се завъртя. Баща му стоеше на прага. Облечен, като че изобщо не си е лягал. Очилата му бяха качени на носа. Изглеждаше нормално, леко тъжен. Кал погледна невярващо как баща му протяга ръка към него.

- Кал, не е каквото си мислиш...

- Кажи ми, че не ти си заключил Пакостник тук - рече приглушено Кал, - че тези неща не са твои.

- Не съм го затворил аз.

За пръв път в гласа на Алистър нямаше злоба.

- Но планът ми е жизненонеобходим, Кал. За теб, за твое собствено добро. На света има ужасни хора, които биха ти сторили зло. Биха те използвали. Не мога да го допусна.

- И затова първи ще ми сториш зло?

- За твое добро е!

- Лъжеш! - извика Кал и пусна Пакостник, който изръмжа. Ушите му се бяха свили до главата. Гледаше към Алистър с пъстрите си, въртящи се очи.

- Всичко, което си ми разказвал, е лъжа. Излъга за Магистериума...

- Не съм излъгал за Магистериума - сопна се Алистър. - Това беше най-лошото място за теб! И още е!

- Понеже ме мислиш за Константин Мадън! - извика Кал. - Смяташ, че аз съм Врагът на Смъртта!

Все едно спря торнадо. Внезапно всичко замръзна в ужасна тишина. Дори Пакостник не издаде звук. Лицето на Алистър се изкриви и той се отпусна на рамката на вратата. Когато отговори, гласът му бе нежен. Но това някак бе по-лошо от предишната ярост.

- Но ти си Константин Мадън - отвърна той. - Нали?

- Не знам - рече Кал и се почувства празен, изтощен. -Не помня никого другиго освен себе си. Но ако аз съм той, трябваше да ми помогнеш да разбера какво да правя. Вместо това заключваш кучето ми и...

Кал погледна към оковите, предназначени за момче, и преглътна останалото.

- Когато видях вълка, разбрах - обясни Алистър все така тихо. - Преди само подозирах, но можех да се излъжа, че не си като него. Но на твоята възраст Константин имаше вълк като Пакостник. Вълкът винаги вървеше подире му. Както прави Пакостник с теб.

Кал усети да го полазват тръпки.

- Каза, че си бил приятел с Константин.

- Бяхме чираци в една и съща група. Под ръководството на майстор Руфъс.

Алистър никога не му бе разказвал толкова много за Магистериума.

- Руфъс избра петима студенти от Железния изпит. Майка ти, брат и Деклън. Константин Мадън. Брат му Джерико. И мен самия. - Болеше го да разказва това. Кал и сам го виждаше. - В края на Сребърната година само четирима от нас бяха останали живи. Пет години по-късно всички бяха мъртви. Освен Константин и мен. След Леденото клане почти никой не го видя, а когато това се случеше, винаги носеше маска.

Майката на Кал бе загинала в Леденото клане. Там бяха унищожили крака му. Там Константин Мадън бе извадил душата на детето, наречено Калъм Хънт, и бе поставил своята в тялото му. Но това не бе най-лошото, което Кал знаеше. Най-лошото бе онова, което майстор Джоузеф бе казал, че е направила майка му.

- Знам какво е написала в снега - отвърна Кал: - Убий детето. Имала е предвид мен.

Баща му не отрече.

- И защо не ме уби?

- Кал, аз никога не бих те наранил...

- Ама наистина? - Кал грабна една от рисунките на ръкавицата. - А това какво е? За какво смяташ да го използваш? Градинарство?

Лицето на Алистър потъмня.

- Кал, ела тук.

- За да ме оковеш и да не ти преча, когато изтръгваш сърцето на Пакостник?

Кал посочи към оковите:

- Или когато използваш тези върху мен?

- Не бъди глупав!

Алистър направи крачка напред. Тогава Пакостник скочи към него с вой. Кал извика и Пакостник опита да спре, извивайки се във въздуха. Блъсна Алистър странично и мъжът падна върху една малка масичка, която се счупи под него. Двамата с вълка се удариха в пода.

- Пакостник! - извика Кал. Вълкът се претърколи от Алистър и зае мястото си до Кал, като не спираше да ръмжи. Алистър се вдигна на колене и бавно се изправи. Стоеше несигурно на краката си.

По навик Кал се стрелна да му помогне. Алистър го погледна и в лицето му Кал прочете нещо, което никога не бе очаквал да види.

Страх.

Кал побесня.

- Махам се - каза той. - С Пакостник се махаме. Никога няма да се върнем. Изпусна шанса си да ни убиеш.

- Кал - рече Алистър и вдигна предупредително ръка, - не мога да ти позволя да направиш това.

Кал се запита да не би Алистър да вижда нещо нередно в него всеки път, когато го погледнеше. Винаги бе възприемал Алистър за свой баща - дори след казаното от майстор Джоузеф, но бе възможно Алистър вече да не възприема Кал като свой син.

Кал погледна към ножа в ръката си. Спомни си деня на Изпита и се зачуди дали Алистър е хвърлил Мири към или срещу него.

Убий детето.

Спомни си и писмото на Алистър, в което той умоляваше майстор Руфъс да запечата магията му.

Внезапно всичко, което Алистър бе направил, доби ужасна логика.

- Хайде - каза Кал на Пакостник и кимна с глава към вратата, водеща към другата част на мазето, - махаме се оттук.

Пакостник тръгна нататък, а Кал внимателно заотстъпва подир вълка си.

- Не! Не можеш да си тръгнеш!

Алистър скочи към Кал и го хвана за ръката. Той не бе едър човек, а слаб, но висок и жилав. Кал се хлъзна и падна на бетона, приземявайки се накриво върху крака си. Болката прониза тялото му и размъти погледа му. Въпреки лая на Пакостник Кал чу гласа на баща си:

- Не можеш да се върнеш в Магистериума. Трябва да поправя това. Обещах да го поправя...

Смята да ме убие, помисли си Кал. Ще бъде поправено, когато умра.

Гневът го заслепи. Гняв, породил се заради всичките лъжи, които Алистър бе изрекъл и продължаваше да изрича; заради ужаса, който носеше в душата си, откакто майстор Джоузеф му бе разкрил истината за това кой е всъщност; заради мисълта, че всички, които обича, може да го намразят, ако разберат истината.

Гневът изригна от него. Стената зад Алистър внезапно се напука и огромна цепнатина плъзна по цялата и дължина. Стаята се разтърси. Бюрото на Алистър полетя към стената. Креватът се разхвърча на части към тавана. Алистър се огледа смаян около себе си точно когато Кал запрати магията си срещу него.

Алистър полетя във въздуха и се удари в напуканата стена. От главата му се чу ужасен пращящ звук, преди цялото му тяло да се свлече на земята.

Кал се изправи треперещ. Баща му бе неподвижен, в безсъзнание и със затворени очи. Приближи се още малко и го загледа. Гърдите му продължаваха да се надигат и да спадат. Все още дишаше.

Да се ядосаш дотолкова, че да нокаутираш баща си с магия, определено бе точка за черния лорд.

Кал трябваше да излезе от къщата, преди Алистър да се събуди. С олюляване напусна стаята и затвори вратата зад гърба си. Пакостник бе в краката му.

В главното помещение на мазето имаше дървено ковчеже, пълно с пъзели и стари бордови игри, от които липсваха фигури. То бе поставено пред странно насъбрани потрошени столове, но Кал го премести пред вратата на склада. Това щеше да забави Алистър, помисли си той, след което се изкачи нагоре по стълбите.

Влезе в спалнята и наметна яке върху пижамата си, после обу гуменки. Пакостник тичаше насам-натам и лаеше тихо, докато той напъха в сака си още дрехи. Отиде в кухнята и си взе чипс и сладки. Изпразни тенекиената кутия върху хладилника, в която Алистър държеше парите за бакалницата - четиресет долара на банкноти от по един и пет - и ги напъха в сака. После прибра Мири, като постави меча над останалите си принадлежлости. Вдигна ципа нагоре и метна сака през рамо. Кракът го болеше и целият трепереше след падането, а и от ехото на магията, което все още отекваше в тялото му. Лунната светлина, която влизаше през прозорците, озаряваше всичко в стаята с бяло сияние. Кал се огледа, запита се дали отново ще види кухнята, къщата или баща си.

Пакостник изскимтя и наостри ухо. Кал не можеше да чуе нищо, но това не означаваше, че Алистър не се е събудил. Кал прогони тревожните мисли, хвана Пакостник за каишката и излезе тихо от къщи.

Улиците на града бяха почти притихнали в мрака преди настъпването на зората, но Кал продължи да се движи в сенките, ако случайно Алистър решеше да го потърси с колата. Слънцето скоро щеше да изгрее.

След около двайсет минути телефонът му иззвъня. Той едва не подскочи, преди да успее да изключи звука. Екранът показваше, че повикването е от къщата. Алистър бе буден и вече извън мазето. Облекчението на Кал се превърна в ужас. Алистър позвъня отново. И отново.

Кал изключи телефона и го изхвърли - в случай, че баща му можеше да го проследи, както правеха детективите по телевизията.

Трябваше да реши накъде да се запъти, и то бързо. Занятията в Магистериума започваха чак след две седмици, но там винаги имаше някого. Бе сигурен, че майстор Руфъс ще го пусне в старата му стая, докато Тамара и Аарън се покажеха, и че ще го защити от баща му, ако се стигнеше дотам.

После Кал си представи как остава сам с Пакостник и майстор Руфъс, обикалящ празните пещери на училището. Стори му се депресиращо. Но и бездруго не бе сигурен как може сам да стигне до далечната мрежа от пещери във Вирджиния.

Пътуването със стария автомобил на Алистър до дома, Северна Каролина, в началото на лятото бе много дълго и прашно, а и той нямаше идея как да го направи повторно.

Бе пращал съобщения на приятелите си, но не знаеше къде е Аарън, когато не ходи на училище. Аарън не споделяше къде живее. Семейството на Тамара живееше близо до столицата, а и Кал бе сигурен, че до там има повече автобуси, отколкото да Магистериума.

Вече съжали, че е изхвърлил телефона си.

Тамара му бе изпратила подарък за рождения ден - кожен кучешки нашийник и повод за Пакостник, - който бе дошъл с адреса на подателя. Бе го запомнил, тъй като къщата и си имаше име - „Гейбълс“, поради което Алистър се бе засмял и бе казал, че истински богатите хора кръщават къщите си.

Кал можеше да иде там.

По-сигурен, отколкото се бе чувствал седмици наред, той се отправи към автобусната спирка. Това бе малка сграда с две пейки отвън и затворено гише с климатик, където възрастна жена продаваше билети. На една от пейките бе седнал старец, спуснал шапката си ниско над лицето, като че си подремва.

Във въздуха зажужаха комари, когато Кал приближи възрастната жена.

- Ъъъ - поколеба се той, - един билет за Арлингтън.

Тя го изгледа подозрително и сви покритите си с червило устни.

- На колко години си? - попита.

- Осемнайсет - излъга той с надеждата, че звучи уверен. Вероятно бе тя да не му повярва, но понякога възрастните хора не пресмятаха добре възрастта. Опита се да застане така, че да изглежда по-висок.

- Хм - каза накрая тя, - четиресет долара за един възрастен, билетът не се връща. Имаш късмет, автобусът идва след половин час. Но не пускат кучета, освен ако не са водачи.

- Ами - поясни Кал и погледна бързо към Пакостник, -той е куче водач, служил е в морската пехота.

Жената повдигна вежди.

- Спаси един човек - добави Кал, оплитайки се в историята си, докато подаваше парите през отвора. - От удавяне. И акули. Е, една акула, но голяма. Има медал.

Тя го загледа внимателно, след което спря очи на позата, която бе заел.

- Кучето ти е необходимо заради крака ти, нали? - попита тя. - Така тябваше да кажеш.

След това му подаде билета.

Унизен, Кал го взе и се обърна, без да отговори. Този билет му струваше почти всичките му пари. Сега имаше долар и няколко цента. С тях си купи две пастички от автомата и седна да чака автобуса. Пакостник застана в краката му.

Щом стигнеше къщата на Тамара, обеща си той, нещата щяха да се оправят.

Ама наистина.

Загрузка...