МеждуСвят

Глава първа

Изгубих се в собствената си къща.

Предполагам, че не е чак толкова лошо, колкото звучи. Наскоро направихме нова пристройка — коридор и стая за хлапето, наричано още Кевин, моя малък брат. Вече мина месец откак дърводелците си тръгнаха и прахолякът след тях се уталожи.

Мама ни повика за вечеря и аз тръгнах надолу по стълбите. На втория етаж свърнах в грешна посока и се озовах в стая с тапети на облаци и зайчета. Осъзнах, че съм завил надясно, вместо наляво, затова чевръсто повторих грешката и се намърдах в килера.

Докато сляза, Джени и татко вече бяха седнали на масата, а мама ме гледаше с Онзи поглед. Знаех, че ще прозвучи тъпо, ако тръгна да обяснявам, така че просто млъкнах и се залових за макароните със сирене.

Проблемът е там, че ми липсва това, което леля Моди нарича „нюх за посока“. Нюхът ми явно е с постоянна тежка хрема. Забравете такива неща като това да отличиш север от юг и изток от запад — на мен ми е трудно да отлича дори ляво от дясно. В което се крие много ирония, като се има предвид как се развиха нещата…

Но аз избързвам.

Добре! Ще пиша така, както ни учеше господин Димас. Той казва, че няма значение откъде започваш, стига да започнеш отнякъде. Затова ще започна с него.

В края на октомврийския семестър на втората ми година всичко си беше почти нормално, като изключим обществените науки, което не беше голяма изненада. Преподавателят господин Димас бе известен с нетрадиционните си методи на обучение. За контролното в средата на срока например ни завърза очите и ни накара да забием кабарчета в картата на света и да напишем есе за мястото, където е попаднало кабарчето. На мен ми се падна Декатур, Илинойс. Някои се оплакваха, защото попаднаха на места като Улан Батор или Зимбабве. Но те бяха късметлии. Вие опитайте да напишете десет хиляди думи за Декатур, Илинойс.

Но господин Димас винаги прави такива неща. Миналата година например, когато водеше първата страница на местния вестник, за малко да го уволнят от училището. Цялата дандания стана заради това, че два класа получиха ролите на воюващи феодални царства, които трябваше да преговарят за мир през целия срок. Мирните преговори обаче се провалиха и двата класа влязоха в истинска война на двора по време на един свободен час. Нещата поизлязоха от контрол, в резултат на което имаше няколко разкървавени носове. В местните новини господин Димас бе цитиран с думите: „Понякога войната е нужна, за да ни научи да ценим мира и да разберем истинската стойност на дипломацията в предотвратяването на война. И предпочитам учениците ми да научат тези уроци на площадката за игра, вместо на бойното поле.“

В училище се говореше, че заради това ще го изгонят. Дори кметът Хенкъл бе ядосан, тъй като носът на сина му бе един от разкървавените. Мама, аз и Джени — по-малката ми сестра — стояхме до късно в деня на събранието на градския съвет, пиехме топъл шоколад и чакахме татко да се върне. Хлапето бързо заспа в скута на мама — по това време тя още го кърмеше. Татко влезе през задната врата едва след полунощ, метна шапката си на масата и каза:

— Гласовете бяха седем на шест в негова полза. Димас си запази работата. Гърлото ме боли.

Мама стана да му направи чай, а Джени го попита защо е подкрепял господин Димас.

— Моят учител казва, че той създава неприятности — добави Джени.

— Така е — отвърна татко. — Благодаря, скъпа. — Отпи от чая, после продължи: — Но той е един от малкото учители, които наистина се интересуват от това, което вършат и който има повече от една лъжичка мозък. — Той посочи Джени с лулата си и допълни: — Вечерният час мина, феичке. Бързо в леглото!

Такъв си беше татко. Въпреки че е просто градски съветник, той има повече влияние сред хората от кмета. Преди е бил брокер на Уол Стрийт и все още се занимава с акциите на някои от най-видните жители на Грийнвил, включително на неколцина от училищното настоятелство. Работата на градски съветник му отнема едва няколко дни месечно през по-голямата част от годината, затова татко кара такси. Веднъж го попитах защо го прави, след като инвестициите му носят достатъчно пари у дома, дори без маминия бизнес с ръчно изработени бижута. Той каза, че обича да се среща с нови хора.

Човек би си помислил, че след като на косъм се размина с уволнението, господин Димас ще се стресне и ще укроти малко топката, но де такъв късмет. Идеята му за тазгодишния изпит по обществени науки бе доста откачена дори за човек като него. Той раздели класа на десет отбора от по трима души, отново ни завърза очите — падаше си по тая работа май — и училищният автобус ни остави на различни места из града. Трябваше да намерим пътя до няколко контролни пункта за определено време и без карта. Един от учителите попита това какво общо има с обществените науки и господин Димас каза, че всичко е обществени науки. Конфискува мобилните телефони, телефонните карти, кредитните карти и парите в брой, за да не можем да се обадим да ни вземат, нито да хванем автобус или такси. Разчитахме само на себе си.

Тогава започна всичко.

Не бяхме в истинска опасност — центърът на Грийнвил не е като центъра на Лос Анджелис или Ню Йорк, нито дори като центъра на Декатур, Илинойс. Най-много някоя стара дама да ни цапардоса с чантичката си, ако някой от нас е достатъчно глупав да се опита да й помогне да пресече Четирийсет и второ авеню. Аз бях в екип с Роуина Денвърс и Тед Ръсел, което означаваше, че ще бъде интересно.

Училищният автобус потегли с ръмжене и ние свалихме превръзките. Бяхме в центъра — това поне бе очевидно. Беше посред бял ден, през един хладен октомврийски следобед. Нямаше много пешеходци и автомобили. Веднага погледнах табелките на улиците — намирахме се на ъгъла на булевард „Шекли“ и улица „Саймък“.

Знаех къде сме!

Което бе толкова голяма изненада, че за момент си глътнах езика. Аз бях детето, което може да се изгуби, докато отива до пощенската кутия на ъгъла, но сега знаех къде сме! Стояхме точно на отсрещния тротоар и една пресечка по-надолу от кабинета на зъболекаря, където само преди няколко дни ходихме с Джени да ни почистят зъбите.

Преди да кажа каквото и да е, Тед извади картончето, което ни даде господин Димас и на което бе записано мястото, от което щяха да ни вземат.

— Трябва да стигнем до ъгъла на „Мейпъл“ и „Уейл“ — каза той. — Хей, може би баща ти ще ни качи, а, Харкър?

Не ви трябва да знаете друго за Тед Ръсел, освен че той не би могъл да напише „коефициент за интелигентност“. Не защото е тъп — какъвто очевидно е, — а понеже изобщо не му пука. Беше с една година по-голям от мен, защото повтаряше класа. Знаех, че от него ще чувам само шеги, при които дори първокласниците биха завъртели очи с досада. Но бях склонен да изтърпя Ръсел, колкото и противен кретен да е, за да съм тук — за да съм където и да е — с Роуина Денвърс.

Предполагам, че може би има по-красиви, по-умни и като цяло по-добри момичета в гимназия Грийнвил, но никога не съм си правил труда да ги търся. Ако ме питате, Роуина бе единственото момиче за мен. Но след две години опити не успях да я убедя, че не съм нищо повече от дребна сцена във филма на нейния живот. Не че ме мразеше, дори не може да се каже, че не ме харесваше — аз не бях толкова значим, че да има основание за това. Съмнявам се, че сме разменили повече от пет изречения през последната година и вероятно четири от тях са били нещо от типа на: „Извинявай, изпусна си това“ или „Извинявай, ти ли седеше тук?“. Великите любовни отношения не се градят с такива неща, въпреки че аз ценях всяко едно от тях.

Но сега можех да променя това. Можех да стана нещо повече от анонимно пиукване на екрана на нейния радар. На практика бях на петнайсет години и тя бе моята истинска първа любов. Сериозно го казвам. Или поне така си мислех навремето. Не беше просто залитане. Не бях просто влюбен в Роуина Денвърс — бях лудо, дълбоко, страстно влюбен! Дори казах на родителите ми как се чувствам, а за това е нужна голяма смелост. Ако тя някога ме забележи, казах им аз, това ще е една от най-големите любовни истории на столетието. Те разбраха, че говоря сериозно и дори не се пошегуваха с мен. Схванаха ситуацията. Пожелаха ми късмет — аз щях да съм Тристан, а тя щеше да е Изолда (които и да са те, татко го каза това), аз щях да съм Сид, а тя щеше да е Нанси (които и да са те, това го каза мама). Исках да впечатля Роуина Денвърс и какво от това, че знанието как се пресича улица в правилната посока не е романтично като в шекспирова пиеса? Използвам това, с което разполагам.

— Знам къде сме — казах аз.

Тед и Роуина ме погледнаха със съмнение.

— Да бе! По-скоро пак бих си сложил превръзката. Хайде, Роуина! — каза Тед и я хвана за ръката. — Всички знаят, че Харкър не може да си намери задника дори и двете му ръце да са вързани на гърба.

Тя измъкна ръката си и ме погледна. Виждах, че не е очарована от перспективата да върви пет-шест пресечки с Тед Ръсел, но също така не иска да се лута из центъра през остатъка от деня.

— Сигурен ли си, че знаеш къде сме, Джоуи? — попита ме тя.

Жената, която обичах, ме молеше за помощ! Почувствах, че мога да намеря пътя до вкъщи, дори да е от тъмната страна на луната.

— Няма проблеми! — казах с цялата увереност на леминг, който мисли, че се отправя на приятен ден край брега. — След мен, хайде! — и поех надолу по улицата.

Роуина се поколеба за миг, после обърна гръб на Тед и тръгна след мен. Той за момент я зяпаше шокиран, после махна с ръка, сякаш да каже „вървете тогава“.

— Сама се загробваш! Ще кажа на Димас да прати спасителни отряди! — извика той на гърбовете ни, после се засмя и отпраши.

Сигурно е приятно сам да си си слушател.

Роуина ме настигна и известно време вървяхме мълчаливо. Пресякохме Аркрайт Парк и тръгнахме на север — поне така мисля — по „Коринт“.

След шест пресечки осъзнах нещо много важно — добре е да знаеш къде си, но още по-добре е да знаеш къде отиваш. Което аз определено не знаех — само след минути се загубих повече от когато и да било. И което бе по-лошо, Роуина го разбра. Личеше си от начина, по който ме гледа.

Започнах да се паникьосвам. Не исках да разочаровам Роуина, но и не исках да ме види как се провалям. Затова казах: „Изчакай малко!“ и затичах напред, преди тя да успее да каже нещо.

Отчаяно се надявах да намеря друга улица или знак, които да разпозная. Завих зад ъгъла и видях една сграда в края на следващата пресечка, която ми изглеждаше позната, затова тръгнах надолу по булевард „Аркрайт“, край парка, за да се уверя.

Дори в най-добрия случай времето в Грийнвил е странно. Това се дължи на близостта до река Гранд ривър, която ни осигурява пивоварната промишленост и туристите, които идват, за да се разхождат по еко пътеките и да видят водопадите. Но тя ни осигурява и мъглите, затискащи града, щом се захлади.

Една от тези мъгли се спусна на ъгъла на „Аркрайт“ и „Коринт“. Аз навлязох право в нея и усетих как мокри лицето ми. Повечето мъгли изтъняват, когато си в тях. Но не и тази. Все едно вървях сред гъст, заслепяващ, сив дим.

Навлязох в нея, без да й обръщам прекалено много внимание — все пак мислех за по-важни неща. След като се озовах насред мъглата, видях блестящи разноцветни светлини. Странно как изглежда един град, когато от него се виждат само светлините.

Завих на следващия ъгъл по „Фолбрук“, излязох от мъглата и спрях. Бях в част на града, която изобщо не познавах. Отсреща на улицата имаше „Макдоналдс“, който никога не бях виждал, с огромна зелена карирана арка над него. Предполагам, че имаше някаква шотландска промоция. Странно! Видях го, но всъщност не го отбелязах. Бях твърде зает с мисли за Роуина, чудех се дали има някакъв начин да обясня случилото се, без тя да ме помисли за пълен идиот. Нямаше такъв начин. Щеше да се наложи да се върна при нея и да призная, че съм се загубил. Чувството беше същото, като да отидеш на профилактичен преглед при зъболекар.

Поне мъглата почти се беше вдигнала, когато се върнах назад и прекосих улицата, останал почти без дъх. Роуина още чакаше, където я бях оставил. Гледаше витрината на магазин за домашни любимци, с гръб към мен. Пресякох улицата на бегом, потупах Роуина по рамото и казах:

— Съжалявам! Май трябваше да послушаме Тед. Не е нещо, което се чува много често, нали?

Тя се обърна.

Когато бях малък — имам предвид съвсем малък, още в Ню Йорк, още преди да се преместим в Грийнвил, дори още преди Джени да се роди — си спомням, че вървях след мама в магазин „Мейсис“. Тя пазаруваше за Коледа и можех да се закълна, че не откъсвах очи от нея. Беше със синьо палто. Следвах я из целия магазин, докато натискът на хората ме уплаши и сграбчих ръката й. Тогава тя погледна към мен…

И това изобщо не беше майка ми! Беше някаква жена, която никога не бях виждал, с подобно синьо палто и със същата прическа. Разплаках се и ме заведоха в един кабинет, където ми дадоха кока-кола, намериха майка ми и всичко свърши щастливо. Но така и не забравих този миг на объркване, в който очакваш един човек, а виждаш съвсем друг.

Точно така се почувствах и сега. Защото пред мен не стоеше Роуина. Приличаше на нея, колкото могат да си приличат сестри, а и дрехите й бяха същите. Дори носеше черна бейзболна шапка, точно като Роуина.

Но Роуина много се гордееше с дългата си руса коса. Неведнъж беше казвала, че иска да я пусне възможно най-дълга и никога да не я реже.

Това момиче беше с къса прическа — наистина къса. И дори не приличаше на Роуина, не съвсем. Не и отблизо. Очите на Роуина са сини. Това момиче беше с кафяви очи. Тя беше просто момиче с кафяво палто и черна бейзболна шапка, което гледаше кученцата на витрината на магазин за домашни животни. Съвсем се обърках и отстъпих назад.

— Извинете! — казах. — Помислих ви за друг човек.

Тя ме гледаше така, сякаш бях изпълзял от канала с хокейна маска и електрически трион в ръка. Не продума и дума.

— Наистина съжалявам! — казах аз. — Грешката е моя!

Тя кимна безмълвно и се отдалечи по тротоара до първата пресечка, като непрекъснато се обръщаше назад. После побягна, сякаш я преследваха всички хрътки от ада.

Исках да се извиня, задето я уплаших, но си имах други проблеми.

Бях се изгубил в центъра на Грийнвил.

Бях разделен от другите двама членове на моя отбор.

Бях предал всичките си дребни монети.

Бях скъсан по обществени науки.

Оставаше ми само едно, затова го направих.

Събух си обувката.

Под вътрешната подметка имах сгъната петдоларова банкнота. Мама ме кара да я държа там за спешни случаи. Извадих парите, обух си обувката, развалих банкнотата на дребни и се качих на автобуса за вкъщи, репетирайки всички неща, които щях да кажа на господин Димас, на Роуина, дори на Тед, чудейки се дали ще извадя късмет през следващите дванайсет часа да хвана толкова заразна болест, че да не ме пуснат на училище до края на срока…

Знаех, че бедите няма да свършат, като се прибера. Но поне вече нямаше да съм изгубен.

Оказа се, че дори не знам какво значи тази дума.

Глава втора

Седях в автобуса зашеметен. Няколко пресечки след като се качих, престанах да гледам през прозореца и се загледах в гърба на седалката пред мен, защото улиците не изглеждаха както трябва. Не можех да посоча нищо конкретно, което ме притеснява, но всичко изглеждаше малко… не на място. Като зелената карирана арка на Макдоналдс. Поне да бях разбрал каква е промоцията им.

И колите… Татко казва, че когато бил малък с приятелите му лесно различавали форд и шевролет от буик. Сега всички коли изглеждаха еднакви, независимо от производителя. Но сякаш някой бе решил, че трябва да са боядисани в ярки цветове — оранжево, тревисто зелено и веселяшко жълто. Не видях нито една черна или сребриста кола през целия път.

Подмина ни полицейска кола с пуснати сирени и включени светлини — жълти и зелени, не червени и сини.

След всичко това приковах поглед в сивата напукана кожа пред мен. На половината път по моята улица ме обсеби идеята, че къщата ми няма да е на мястото си, че там ще има само празен парцел или — а това бе дори още по-притеснително — ще има различна къща. Или че ако в нея има хора, те няма да са моите родители, сестра ми и малкият ми брат, а ще са непознати. Моето място вече няма да е там.

Слязох от автобуса и взех на бегом трите преки до вкъщи. Къщата изглеждаше същата отвън — същия цвят, същите лехи с цветя и саксии по прозорците, същите тръбни камбанки, закачени на предната веранда. За малко да се разплача от облекчение. Реалността може и да се разпада край мен, но домът ми все още бе спокоен пристан.

Бутнах входната врата и влязох.

Миришеше като моята къща, не като нечия друга. Най-накрая можех да си отдъхна.

Освен това и изглеждаше същата — но изведнъж, както стоях в коридора, започнах да забелязвам разни неща. Малки неща, едва доловими. Такива, които ще решиш, че ти се привиждат. Помислих си, че може би килимът в коридора е с по-различна шарка, но кой, да му се не види, помни каква е шарката на килима? На стената в хола, където някога висеше моя снимка от детската градина, сега имаше снимка на момиче на моята възраст. Тя приличаше на мен, но все пак родителите ми бяха споменали, че ще снимат Джени…

И тогава прозрях. Беше като онзи път миналата година, когато се спуснах по водопада, бурето се удари в скалите и се разби и изведнъж светът се оказа твърде ярък и с главата надолу и ме заболя…

Имаше разлика, която не се виждаше от входа. Пристройката, която бяхме направили през пролетта — новата стая за Кевин, малкия ми брат — я нямаше.

Погледнах нагоре към стълбите. Ако застанех на пръсти, извил врат почти болезнено, виждах къде започва новият коридор. Опитах се да го сторя. Дори изкачих няколко стъпала, за да виждам по-добре.

Няма смисъл. Разширението все така го нямаше.

„Ако това е шега, помислих си аз, е измислена от някой милионер с много извратено чувство за хумор.“

Чух шум зад себе си. Обърнах се и видях мама. Само че не беше тя.

Точно както с Роуина, и тя изглеждаше различно. Носеше дънки и тениска, които не бях виждал. Прическата й беше същата, но очилата й бяха различни. Както казах, дребни неща. С изключение на изкуствената ръка. Това не беше дребно.

Беше от пластмаса и метал и започваше точно под ръкава на тениската й. Тя забеляза, че я зяпам, и изненаданото й изражение — тя не ме позна, не повече от Роуина — се превърна в подозрение.

— Кой си ти? Какво правиш в тази къща?

Вече не знаех да се смея ли, да плача ли или да започна да крещя.

— Мамо — отчаяно казах аз, — не ме ли познаваш? Аз съм Джоуи!

— Джоуи? Аз не съм майка ти, дете! Не познавам никого на име Джоуи.

Нищо не можех да отвърна на това. Просто я гледах. Преди да измисля какво да кажа или да направя, чух друг глас зад себе си. Момичешки глас.

— Мамо? Наред ли е всичко?

Обърнах се. Мисля, че подсъзнателно вече знаех какво ще видя. Нещо в гласа ми подсказа кой стои на върха на стълбите.

Момичето от снимката.

Не беше Джени. Това момиче беше с червеникавокестенява коса, лунички, глуповато изражение, сякаш прекарва твърде дълго време вътре в главата си.

Беше на моята възраст, така че не можеше да е сестра ми. Тя изглеждаше — и тогава си признах това, което вече знаех — тя изглеждаше точно така, както бих изглеждал аз, ако бях момиче.

Двамата се гледахме в шок. Много слабо, сякаш от много далеч, долетя гласът на майка й:

— Качи се горе, Джозефин. Побързай!

Джозефин!

Тогава някак си разбрах. Не знам как, но прозрението се стовари връз мен и разбрах, че това е истината.

Аз вече не съществувах. Някак си бях изтрит от собствения си живот. Не беше се получило напълно обаче, след като мен все още ме имаше. Но явно единствено аз мислех, че имам правото да съществувам. Някак си реалността се беше променила и сега най-голямото дете на господин и госпожа Харкър бе момиче, а не момче, Джозефин, а не Джоузеф.

Госпожа Харкър — странно бе да мисля за нея по този начин — госпожа Харкър ме оглеждаше внимателно. Беше нащрек, но изглеждаше и любопитна. Ами разбира се — виждаше семейната прилика в лицето ми.

— Аз… познавам ли те? — тя се намръщи в опит да се сети. След още минута щеше да разбере защо й изглеждам толкова познат — щеше да си спомни, че я нарекох „мамо“ — и, точно както при мен, светът й щеше да се разпадне.

Тя не ми беше майка. Без значение колко ми се искаше да бъде, без значение колко имах нужда да бъде, тази жена ми беше майка не повече отколкото онази със синьото палто в „Мейсис“.

Побягнах.

И до ден-днешен не знам дали побягнах, защото ми дойде твърде много, или защото исках да й спестя това, което аз вече знаех — че реалността може да се натроши като разбито огледало. Че това може да се случи на всеки, защото току-що й се беше случило и на нея, а и на мен.

Побягнах навън, надолу по улицата и продължих да бягам. Може би се надявах, че ако бягам достатъчно бързо и достатъчно надалеч, някак си ще се върна назад във времето, преди цялата тази лудост да ме бе връхлетяла. Не знам дали можеше да стане. Така и не ми се отдаде възможност да разбера.

Изведнъж въздухът пред мен се набразди. Заблестя като посребрени топлинни вълни и се разкъса. Сякаш самата реалност се разцепи. Мерна ми се вътрешността на странен психеделичен фон, целият изтъкан от плаващи геометрични фигури и пулсиращи цветове.

После от него прекрачи… нещо.

Може би беше човек — не знаех. Носеше тренчкот и шапка. Видях лицето изпод периферията на шапката, когато то вдигна глава, за да ме погледне.

Това бе моето лице.

Глава трета

Лицето на непознатия бе покрито с някаква маска — повърхността й беше огледална, сякаш от живак. Беше изключително странно. Гледах това безизразно, сребристо лице и виждах оттам да ме гледа собственият ми образ, изкривен и изопачен.

Лицето ми изглеждаше глуповато и тъпо. Течна карта с лунички, разрошена гъста червеникавокестенява коса, големи кафяви очи и устата ми, изкривена в смесица от изненада и — съвсем откровено — страх, подобно на герой от анимационен филм.

Първото, което си помислих, е, че непознатият е робот, от онези по филмите, роботи от течен метал. После реших, че е извънземно. А после започнах да подозирам, че е някой, нахлузил високотехнологична маска — тази мисъл се превърна в убеденост, защото когато той заговори, гласът му ми беше познат. Заглушен от маската дотолкова, че не можех да се сетя откъде го познавам, но все пак определено го знаех.

— Джоуи?

Опитах се да отвърна „Да?“, но единственото, което успях да направя е да издам някакъв неясен звук.

Той пристъпи към мен.

— Виж, предполагам, че всичко се случва доста бързо за теб, но трябва да ми се довериш.

„Случва се доста бързо!? Това е омаловажаването на столетието, мой човек!“, искаше ми се да му кажа. Къщата ми не е моята къща, семейството ми не е моето семейство, приятелката ми не е моята приятелка — е, тя не беше още от самото начало, но не му е сега времето да придиряме. Въпросът е там, че всичко стабилно и постоянно в живота ми се превърна в желе и аз бях на ей-толкова от това напълно да откача.

Тогава ненормалният с маската постави ръка на рамото ми и това преля чашата. Рязко изнесох коляно нагоре, много силно, точно както господин Димас ни беше учил — и момчета, и момичета — ако сметнем, че някой възрастен мъж ни застрашава физически. („Не се целете в тестисите — каза господин Димас в онзи ден, сякаш обсъждахме прогнозата за времето. — Целете се в центъра на стомаха, сякаш смятате да стигнете там през тестисите. После не спирайте да видите дали е добре или не. Просто бягайте!“)

На практика си счупих капачката на коляното. Той имаше някаква броня под палтото.

Изскимтях от болка и стиснах коляното си. По-лошото беше, че знаех — зад огледалната маска мръсникът се усмихва.

— Добре ли си? — попита той с онзи полупознат глас. Звучеше повече развеселен, отколкото загрижен.

— Дали съм добре, въпреки че не знам какво става, че изгубих семейството си и че си счупих коляното? — щях да побягна, но за да тичаш, са нужни два крака в добро състояние. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се стегна.

— Две от тези неща са твоя собствена глупава грешка. Надявах се да стигна до теб преди да започнеш да Бродиш, но не бях достатъчно бърз. Успя да задействаш всички сигнални системи в района, прескачайки от равнина в равнина.

Нямах представа за какво говори, не бях излизал в равнината, откакто семейството ни ходи до леля Агата за Великден. Потърках крака си.

— Кой си ти? — казах. — Свали си маската!

Той не го направи.

— Можеш да ме наричаш Джей — каза той и отново протегна ръка, сякаш трябваше да я стисна.

Чудя се дали щях да го направя или не — така и не разбрах. Изведнъж ме ослепи зелена светкавица, замигах объркано и след кратък миг оглушителен гръм приведе и ушите ми в неизправност.

— Бягай! — изкрещя Джей. — Не, не натам! Върни се, откъдето дойде. Ще опитам да ги задържа.

Не побягнах — просто стоях и зяпах.

Появиха се три летящи диска — сребристи и блещукащи, и закръжиха на около три метра над нас. Върху всеки диск, пазейки равновесие като сърфист, яхнал вълна, стоеше по един мъж в сива дреха. Тримата мъже държаха нещо, което приличаше на мрежа с тежести — нещо подобно сигурно имаха рибарите, мина ми през ума, или гладиаторите.

— Джоузеф Харкър! — извика един от гладиаторите с равен, почти безизразен глас. — Съпротивата е непродуктивна! Моля, останете на мястото си! — и размаха мрежата, за да подчертае думите си.

Мрежата изпука и там, където примките се докоснаха, пробягаха сини искри. Щом видях мрежите, разбрах две неща — че са приготвени за мен и че ще ме боли, ако ме хванат.

Джей ме изблъска.

— Бягай!

Този път схванах. Обърнах се и побягнах.

Един от мъжете върху дисковете извика от болка. За миг погледнах назад — мъжът летеше към земята, а дискът се рееше във въздуха над него. Подозирах, че Джей е причината за това.

Другите двама гладиатори висяха във въздуха точно над мен, без да изостават, докато аз тичах. Нямаше нужда да поглеждам нагоре. Виждах сенките им.

Чувствах се като диво животно в документален филм — може би лъв или тигър — преследван от мъже със стрелички с приспивателно. Ясно е, че преследвачите ще свалят животното, ако то продължи да бяга направо. Затова не продължих. Шмугнах се наляво точно когато мрежата се приземи там, където бях. Мрежата перна ръката ми и тя изтръпна. Не си усещах пръстите.

И аз се преместих.

Не бях сигурен нито как, нито какво направих. Изпитах мигновеното усещане за още мъгли и блещукащи светлини, за звън на тръбни камбанки и след това се оказах сам. Мъжете в небето бяха изчезнали — дори тайнственият господин Джей с огледалното лице не се виждаше никъде. Бе спокоен октомврийски следобед, по тротоарите бяха нападали мокри листа и в сънливия Грийнвил не се случваше нищо. Всичко си бе, както обикновено.

Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.

Тръгнах по „Мейпъл роуд“, опитах да овладея дишането си, разтривах изтръпналата си дясна ръка и се опитвах да обмисля случилото се току-що.

Къщата ми вече не беше моята къща. Хората, които живееха там, не бяха моето семейство. Преследваха ме лошите на летящи капаци от шахти, имаше и мъж с брониран чатал и огледално лице.

Какво можех да направя? Да ида в полицията? Да-а бе, помислих си. Разказват им такива истории непрекъснато. Пращат хората, които им ги разказват, в лудницата.

Оставаше само един човек, с когото можех да говоря. Извивката на улицата свърши и пред себе си видях гимназия Грийнвил.

Щях да говоря с господин Димас.

Глава четвърта

Гимназия Грийнвил бе построена преди почти петдесет години. Когато съм бил малък, градът я затворил за няколко месеца, за да махне азбеста. Отзад има няколко временни фургона, които приютяват кабинетите по рисуване и научните лаборатории. Ще си стоят там, докато не се разберат за построяването на ново крило. Сякаш всичко се разпада. Мирише на влага, на пица и на потна спортна екипировка — и ако ви се струва, че не обичам училището си, то предполагам това е, защото наистина не го обичам. Но трябва да призная, че сега, като влязох вътре, се чувствах доста добре.

Изкачих стъпалата, като хвърлях напрегнати погледи към небето за гладиатори върху летящи дискове. Нищо.

Влязох. Никой не ме и погледна.

Беше по време на петия час и по коридорите нямаше много хора. Тръгнах към кабинета на господин Димас възможно най-бързо, но без да тичам. Той никога не е бил любимият ми учител — странните тестове, които измисляше, бяха трудни — но винаги оставяше впечатлението на човек, който не би се паникьосал в извънредна ситуация.

А ако това не беше извънредна ситуация, то не знам кое би било. Пък и вината беше негова, нали?

Успях да се сдържа да не тичам по коридора, докато стигна до кабинета му. Погледнах през стъклената врата. Той седеше на бюрото си и проверяваше купчина домашни. Почуках на вратата. Той не вдигна поглед, само каза: „Влез!“ и продължи да пише оценки.

Отворих вратата и пристъпих към бюрото му. Той продължи да гледа домашните.

— Господин Димас? — опитах да овладея треперенето в гласа си. — Може ли за момент?

Той вдигна очи, срещна погледа ми и изпусна писалката си. Просто я изпусна, ей така. Наведох се, вдигнах я и я върнах на бюрото му.

— Има някакъв проблем ли? — попитах аз.

Той изглеждаше пребледнял и — всъщност ми бяха нужни няколко мига, за да го установя — наистина уплашен. Ченето му падна. Поклати глава, по онзи начин, който баща ми нарича „да прочистиш паяжините“ и пак ме погледна. Протегна дясната си ръка. После каза:

— Стисни ми ръката.

— Ама, господин Димас…? — изведнъж ме обзе страх, който също бе част от тази лудост, и мисълта толкова ме уплаши, че едва стоях на краката си. Точно в момента имах нужда от някой, който да се държи като възрастен.

Той все така протягаше ръка. Забелязах, че пръстите му треперят.

— Сякаш сте видели призрак — казах аз.

Той ме изгледа строго.

— Не е смешно, Джоуи! Ако ти си Джоуи, стисни ми ръката!

Пъхнах длан в неговата. Той я стисна почти болезнено, за да почувства плътта и костите й, после я пусна и ме погледна.

— Истински си — каза. — Не си халюцинация. Какво означава това? Ти ли си Джоуи Харкър? Определено приличаш на него.

— Разбира се, че съм Джоуи! — казах аз.

Признавам си — бях готов да се разцивря като бебе. Тази лудост, каквато и да беше тя, не можеше да е засегнала и него. Господин Димас винаги бе толкова здравомислещ. Поне до известна степен. Когато кметът Хенкъл го описа в колонката си във вестник „Грийнвил куриър“ като „щура снежна вихрушка през юни“, доста добре си представих какво има предвид.

Но трябваше да кажа някому какво става и господин Димас все още ми изглеждаше като най-подходящия.

— Вижте — започнах внимателно, — днес всичко е… много странно. Вие сте единственият човек, който мисля, че би могъл да го понесе.

Той все още бе блед като тебешир, но кимна. После на вратата се почука и той извика: „Влез!“. В гласа му прозвуча облекчение.

Влезе Тед Ръсел, който дори и не ме погледна.

— Господин Димас — започна той, — имам проблем. Ако получа двойка по обществени науки, няма да получа кола. А мисля, че вие ще ми пишете двойка.

Явно дори алтернативните реалности не могат да променят някои неща — Тед очевидно все още имаше трудности с оценките. Господин Димас изглеждаше разочарован, когато момчето влезе, а сега изглеждаше ядосан.

— И защо това да е мой проблем, Едуард?

Точно такъв си спомнях господин Димас. Почувствах облекчение и преди да се замисля, вече бях отворил уста.

— Прав е, Тед. Но пък като не те допуснат на пътя, правят услуга на обществото. Ти си сигурна катастрофа за поне пет коли.

Той се обърна към мен и аз се надявах, че няма да ме удари пред учителя. Тед Ръсел обича да удря по-дребни от него хора, а това е една голяма част от училищното население. Вдигна ръка — и тогава ме видя.

Спря със замръзнала във въздуха ръка и пророни, блед като призрак:

— Божичко, не ме наказвай! — и се разплака. После изтича от стаята. И аз тичах така преди малко. „На това му се вика да тичаш с всички сили, за да спасиш живота си“, помислих аз.

Погледнах господин Димас. Той отвърна на погледа ми, после закачи с крак един близък стол и го придърпа към мен.

— Сядай! Наведи глава и дишай бавно!

Направих го и слава богу, защото светът — или поне кабинетът му — беше започнал да се люлее. След минутка всичко се успокои и аз вдигнах глава. Господин Димас ме гледаше.

Излезе от стаята и се върна след секунди с чаша.

— Пий!

Изпих водата. Помогна ми. Малко.

— Доскоро мислех, че имам странен ден. Сега вече е някъде отвъд шантавото. Можете ли да ми обясните поне нещо?

Той кимна.

— Да, мога да обясня една малка част. Поне реакцията на Едуард. И моята. Джоуи Харкър се удави миналата година при водопадите на Гранд ривър.

Сграбчих разумното си съзнание и се вкопчих в него с две ръце.

— Не се удавих — обясних на учителя. — Бях сериозно пораздрусан, направиха ми пет шева на крака и татко каза, че това ще ми даде урок, който никога няма да забравя и че да се спусна по водопадите в бъчва е най, ама най-глупавото нещо, което съм правил, а аз му казах, че нямаше да го направя, ако Тед не беше казал, че съм пъзльо…

— Удави се — каза равно господин Димас. — Аз помогнах да извадят тялото ти от реката. Държах реч при погребението ти.

— О…

Тогава и двамата замълчахме за момент, докато мълчанието натежа твърде много и трябваше да кажа нещо. Затова попитах:

— Какво казахте?

На мое място вие не бихте ли попитали същото?

— Хубави неща — отвърна той. — Разказах им, че си бил добросърдечно дете, разказах и как непрекъснато се губеше през първия си срок тук. Как трябваше да пращаме спасителни отряди, за да те ескортират до салона по физическо или до фургоните с научните лаборатории.

Страните ми горяха.

— Супер! — пророних с целия сарказъм, който успях да събера. — Точно така бих искал да ме запомнят.

— Джоуи — попита тихо той, — какво правиш тук?

— Имам щур ден, казах ви.

Щях да му обясня всичко — и съм сигурен, че той се беше досетил за една част — но преди да кажа каквото и да било, в стаята започна да се смрачава. Не така, както когато слънцето се скрива зад облак, а като при много страшна гръмотевична буря или както, сигурен съм, изглежда слънчево затъмнение. Този мрак бе нещо, което може да се докосне, нещо плътно, осезаемо и студено.

И сред мрака се появиха очи.

Тъмнината се оформи в силует на жена. Косата й беше дълга и черна. Устните й бяха големи, както бе модерно при кинозвездите от времето, когато бях малък. Беше дребна и доста слаба, а очите й бяха толкова зелени, че нямаше как да не носи контактни лещи, макар че всъщност не носеше.

Очите й приличаха на котешки. Нямам предвид, че формата им беше такава. Искам да кажа, че ме гледаха така, както котка гледа врабче.

— Джоузеф Харкър! — каза тя.

— Да — отвърнах аз. Което вероятно не беше най-умното нещо, което можех да направя, защото тогава тя ме омагьоса.

Това е най-добрият начин, по който мога да го обясня. Размърда пръста си във въздуха, за да опише фигура — символ, който приличаше малко на китайски и малко на египетски — който остана да свети във въздуха, след като пръстът й престана да се движи, а в същото време тя произнесе нещо. Думата, която каза, увисна, завибрира и заплува из стаята. И думата, и жеста изпълниха главата ми и разбрах, че трябва да я следвам цял живот, където и да отиде. Щях да я следвам или да умра.

Вратата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият носеше само една дрипа, подобна на превръзка, около кръста си. Беше плешив — всъщност, доколкото можах да видя, нямаше никакви косми и това, заедно с превръзката, го правеха да прилича на кошмар дори и без татуировките. Те само влошаваха нещата — покриваха всеки сантиметър от кожата му, от главата до петите. Целият беше в бледосиньо и зелено, в червено и черно, рисунка след рисунка1. Не можех да различа какво представляват, въпреки че той стоеше на по-малко от два метра от мен.

Другият мъж носеше тениска и джинси. Тениската му беше с един размер по-малка, което никак не беше добре, защото голяма част от корема му се показваше. А коремът му… ами, той лъщеше и приличаше на медуза. Виждах вътрешностите и нервите и други такива неща през желираната кожа. Погледнах лицето му, то беше същото. Кожата му беше като мазно петно върху костите, мускулите и сухожилията — те се виждаха под нея, накъдрени и изопачени.

Жената ги погледна така, сякаш ги очакваше. Махна небрежно към мен.

— Хванах го. Все едно да вземеш амброзия от природен дух. Лесна работа. Сега ще ни последва навсякъде.

Господин Димас се изправи и каза:

— Слушайте, млада госпожице! Не можете… — в този миг тя направи някакъв жест и той застина. Или нещо такова. Виждах, че мускулите му трептят, сякаш се опитва да се движи, опитва се с всяка своя клетка, но все пак не успява.

— Къде е сборният пункт? — попита тя.

Имаше тембър на разглезено момиче, който ме дразнеше, особено след като знаех, че ще прекарам остатъка от живота си като я следвам по петите.

— Навън. Има един повален дъб — каза човекът-медуза с глас, сякаш бълваше кал. — Ще ни вземат оттам.

— Добре — отвърна тя, после ме погледна. — Ела с мен — каза го с глас, с който се обръщаш към куче, което не харесваш особено. Обърна се и излезе.

Аз я последвах, сляпо и покорно, мразейки се с всяка своя стъпка.

Глава пета

Вървях след вещицата, а зад мен бяха господин Медуза и Илюстрираният човек.

Все едно в главата ми живееха двама души. Единият бях АЗ — голямо, огромно „аз“, което някак си бе решило, че най-важното нещо сега и завинаги е тази вещица, която следва. Другата личност в главата ми също бях аз, но съвсем малко „аз“, което крещеше мълчаливо, което беше ужасено от вещицата, от татуирания мъж и от господин Медуза, което искаше да избяга и да се спаси.

Проблемът беше, че малкото „аз“ нямаше никакво влияние. Прекосихме футболното игрище в двора на гимназията в посока към стария дъб, който бе ударен от светкавица преди няколко години и сега стърчеше в небето като изгнил зъб. Слънцето бе залязло, но небето бе все още светло. Треперех. Вещицата се обърна към татуирания.

— Скарабус, свържи се с транспорта!

Той наклони глава. Видях как кожата му е настръхнала под едно от тези не много ясни изображения. Вдигна пръст и докосна една от татуировките на врата си — изведнъж я видях ясно. Кораб с издути платна. Той затвори очи. Когато ги отвори, зениците му излъчваха мека светлина.

— Кораб „Лакрима Мунди“ на вашите заповеди, милейди — каза той с далечен глас, сякаш през радиовръзка.

— Доведох плячката. Докарайте кораба, капитане!

— Както желаете — каза Илюстрираният човек с далечен глас. После затвори очи и дръпна ръката си от татуировката, а когато отвори очи, те отново бяха нормални.

— Какво казаха? — попита той с нормалния си глас.

— Карат кораба насам — отвърна човекът медуза. — Виж!

Вдигнах глава.

От нищото се материализира кораб — голям като физкултурната зала. Приличаше на пиратските кораби, които бях гледал в старите филми — мръсни греди, огромни платна и фигура на носа, изобразяваща човек с глава на акула. Плаваше към нас на около два метра от земята, зелената трева на футболното игрище се развълнува като морска повърхност.

Голямото ми „аз“ изобщо не се интересуваше от призрачния кораб, който плаваше във въздуха, стига да сме заедно с вещицата. Малкото „аз“, което бе в капан някъде отзад в глава ми, се надяваше, че всичко това е просто реакция на някакво ново лекарство, което лекарите изпробват върху мен в която и лудница да са ме затворили.

През борда на кораба се преметна въжена стълба.

— Качвай се! — каза вещицата и аз се закатерих.

Когато стигнах до ръба, огромни ръце ме сграбчиха и ме пуснаха на палубата като чувал картофи. Погледнах нагоре и видях мъже с тела на борци, облечени като моряци от пиратски филм. На главите си имаха кърпи и носеха стари пуловери и изпокъсани дънки, освен това бяха боси. Към вещицата се отнесоха по-внимателно, докато я прехвърляха през борда. После всички се отдръпнаха. Предполагам, че не искаха да докосват мъжа медуза или Скарабус, татуирания, за което не можех да ги виня.

Един от моряците сведе поглед към мен.

— За това ли е цялата врява? — попита той. — За тази скарида?

— Да — отвърна студено вещицата. — Цялата врява е за тази скарида!

— Тъй ли? — каза морякът. — Тогава ще го хвърлим ли зад борда? След като потеглим?

— Нараните ли го, преди да се върнем на МАГ, всеки магьосник в Тарн ще иска парченце от вас — каза му тя. — Той ще умре по нашия начин. Какво си мислите, че захранва тоя ваш кораб? Свалете го долу в покоите ми!

Тя се обърна към мен.

— Джоузеф, тръгни с този човек! Стой там, където ти каже. Иначе много ще ме натъжиш!

От представата, че мога да я нараня, ме заболя сърцето. Буквално — прониза ме болка. Знаех, че никога няма да направя нещо, което да я натъжи по какъвто и да е начин. Щях да я чакам до края на света, ако се наложи.

Морякът ме поведе по стъпалата надолу, после по тесен коридор, който миришеше на политура за под и на риба. В края на коридора имаше врата, която отворихме.

— Стигнахме, малка скаридке — рече морякът. — Каютата на лейди Индиго за пътуването до МАГ. Стой тук и я чакай! Ако имаш нужда да се облекчиш, отзад има тоалетна. Използвай я, не се цапай. Тя ще слезе, когато е готова. Отиде да начертае курса ни, заедно с капитана.

Говореше ми така, както се говори на домашно животно — просто за да чуеш звука на собствения си глас.

После излезе.

Тогава се наклонихме и през кръглия прозорец на каютата видях как вечерното небе се разтваря в звезди, хиляди звезди, плуващи във виолетова чернота. Движехме се.

Сигурно съм стоял там с часове — край вратата и без да мръдна. В един момент осъзнах, че трябва да пишкам и влязох през вратата, която ми посочи морякът. Мисля, че очаквах нещо неудобно и старовремско, но зад вратата се криеше малка, но луксозна баня с голяма розова вана и малка тоалетна от розов мрамор. Използвах я и пуснах водата. Измих си ръцете с розовия сапун, който миришеше на рози и ги изсуших с пухкавата розова кърпа. После погледнах през страничния прозорец на банята.

Над кораба имаше звезди. Под кораба звездите продължаваха, блещукащи точици светлина. Имаше повече звезди, отколкото някога съм си представял, че съществуват. И бяха различни. Не познах нито едно съзвездие от тези, които ми показваше татко, когато бях малък. Някои бяха невъзможно близко — толкова, че дисковете им бяха големи колкото слънцето, само че някак си все си оставаше нощ.

Чудех се кога ще стигнем там, където отиваме.

Чудех се защо ще трябва да ме убиват, когато стигнем там (и някъде вътре в мен малкият Джоуи Харкър крещеше и викаше, хлипаше и се опитваше да привлече вниманието на тялото ми).

Надявах се, че лейди Индиго не се е върнала и не е открила, че не я чакам. Идеята да я разочаровам ме сряза като нож в сърцето, затичах се обратно към вратата и застанах пред нея, целият нащрек, с надеждата тя да се върне скоро. Ако не се върне, аз със сигурност щях да умра.

Чаках още около двадесет минути, после вратата се отвори и — щастие, чисто и неподправено щастие изпълни душата ми. Моята лейди Индиго стоеше там заедно със Скарабус.

Тя дори не ме удостои с поглед. Седна на малкото розово легло, а Илюстрираният застана пред нея.

— Не знам — каза му тя, явно отговаряйки на въпрос, който й беше задал в коридора. — Не мога да си представя някой да ни открие тук. А стигнем ли МАГ, имаме пазачи и стражи, каквито няма никъде другаде в Алти-лената.

— Но все пак — намръщено каза той, — Невил каза, че е доловил смущение в континуума2. Каза, че нещо идва насам.

— Невил — сладко отвърна тя, — е желе, което постоянно се тревожи. „Лакрима Мунди“ се връща към МАГ през Абсолютното нищо. На практика сме непроследими.

— На практика — промърмори Илюстрираният човек.

Тя се изправи и се приближи до мен.

— Как си, Джоузеф Харкър?

— Много се радвам, че се върнахте, милейди — отвърнах аз.

— Случи ли се нещо необичайно, докато ме чакаше тук?

— Необичайно? Не мисля.

— Благодаря, Джоузеф. Няма нужда да говориш, докато не ти кажа — тя стисна плътните си устни и отново седна на леглото. — Скарабус, свържи се с МАГ!

— Да, милейди!

Той докосна една татуировка на корема си, която приличаше малко на нещо, излязло от Хиляда и една нощ, малко на замъка на Дракула и малко на света, гледан от космоса. Той затвори очи. Когато пак ги отвори, зениците му проблясваха — не светеха равномерно, както когато призова кораба на футболното игрище.

После заговори с плътен глас, какъвто ще чуете, ако потопите Дарт Вейдър в огромен съд с кленов сироп.

— Индиго? Какво има?

— Хванахме момчето Харкър, милорд Сатър. Първокласен Бродещ — ще захрани много кораби.

— Добре — каза сиропираното хриптене. Дори и под влияние на каквато там магия бях, от този глас ме побиха тръпки. — Готови сме да започнем нападението на световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. След като имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите.

— Притежаваме Каузата, лорд Сатър!

— Притежаваме Волята, лейди Индиго! След колко време ще акостирате?

— Не по-малко от дванайсет часа.

— Много добре. Ще приготвя казан за Харкър.

Тя ме погледна и се усмихна, а сърцето ми подскочи и запя като червеношийка през пролетта.

— Бих искала да си запазя спомен от този Харкър — каза тя. — Кичур от косата му или кокалче от пръста му.

— Ще се разпоредя за това. А сега, приятен ден — и Илюстрираният човек затвори очи. Когато ги отвори, каза със собствения си глас. — Ау! От това получих убийствено главоболие. Как беше Сатър?

— Отлично — отвърна тя. — Планира нападението ни над световете Лоримаре.

— По-добре той, отколкото аз — каза Скарабус и потърка слепоочието си. — Ох! Ще се разходя по палубата… Да подишам малко чист въздух.

Тя кимна.

— Добра идея. Последните няколко часа прекарах в залата с картите и дишах капитанската вечеря от суров лук и козе сирене. — Тя ме погледна. — Но не искам да оставям Харкър тук.

Скарабус сви своите бледи синьо-червени рамене.

— Вземи и него.

Тя кимна.

— Много добре — отвърна. — Един момент.

Влезе в малката розова баня и затвори вратата след себе си.

Илюстрираният човек ме погледна.

— Ти, тъжно малко създание. Като агне на заколение си.

Лейди Индиго не ми беше казала да говоря, затова си мълчах.

На вратата на каютата се почука. Скарабус отвори. Не видях какво стана след това, защото вратата ми пречеше да виждам. Но се чу тупване, ахване и Скарабус се строполи на пода. Мъжът, който влезе, бе с шапка и палто, а лицето му беше сребърно.

Той вдигна ръка да ме поздрави. После съблече шлифера и шапката си. От глава до пети бе покрит с някакъв сребърен костюм, все едно бе облечен в огледало. Изтърколи изпадналия в безсъзнание Скарабус зад леглото и го покри с палтото.

Чувах как чешмата тече. Знаех, че лейди Индиго си мие ръцете с розовия сапун, който мирише на рози. Трябваше да я предупредя, че онзи Джей е тук и че той ще й навреди. Опитах се да проговоря, но тя не ми беше дала позволение, затова думите не излизаха.

Джей — ако това бе човекът в огледалния костюм вдигна ръка към бронята си и настрои нещо над сърцето.

Костюмът потече, промени се и…

Скарабус стоеше пред мен. Ако не виждах крака на истинския Илюстриран човек да се подава изпод палтото от другата страна на леглото, щях наистина да помисля, че Джей е Скарабус. Толкова добра беше имитацията.

Моята лейди Индиго излезе от банята.

„Кажи ми да говоря! — умолявах я аз. — Кажи ми да говоря и ще ти кажа, че си в опасност. Това не е приятелят ти! Аз съм единственият, който наистина се грижи за теб, а не мога да те предупредя!“

— Така — каза тя. — Да се качваме на палубата. Как ти е главоболието?

Мъжът, който изглеждаше като Скарабус, сви рамене. Предполагам, че костюмът не променяше гласовете. Лейди Индиго не настоя, обърна се и излезе от стаята.

— Последвай ме, робе Харкър, и стой близо до мен! — извика тя.

Последвах я до палубата. Дори не можех и да си представя да не го направя. (Онзи Джоуи, скрит дълбоко в мен, можеше — той продължаваше да вика, че трябва да се съпротивлявам, да бягам — каквото и да е. Аз продължих да вървя. Думите му не значеха нищо.)

Над нас звездните поля се въртяха, трептяха и се вихреха. Невил, човекът от желе, се втурна към нас, щом ни видя.

— Проверих всички инструменти и поличби — каза той надуто, със своя глас, с който сякаш засмукваше кал, — проверих и с астролаба и всички са сигурни. Имаме пътник без билет. Някой се е качил на „Лакрима Мунди“ преди час. Точно когато усетих нещо в стомаха.

— Могъщ стомах е този, да — каза огледалният мъж, който се преструваше на Скарабус, с гласа на Скарабус. Значи грешах — костюмът можеше да имитира и гласове.

— Ще пренебрегна тази забележка — отвърна му желираният мъж.

— Какъв пътник без билет, Невил? — попита лейди Индиго.

— Може някой от хората на Изящната Зелда да опитва да се докопа до Харкър, за да си припишат всички заслуги — каза Скарабус. — Знаеш колко много те мрази. Ако тя заведе твоя Харкър на МАГ, ще изглежда много добре.

— Зелда! — лейди Индиго направи физиономия, сякаш бе захапала нещо, пълно с червеи.

Невил се обгърна с ръцете си на медуза и придоби нещастно изражение.

— Тя иска кожата ми! — изхленчи той. — От години я иска! Иска палто, тази Зелда, палто, с което да може да се показва, но все пак да й е топло…

Преди господин Медуза да успее да продължи, Скарабус, всъщност Джей, преструващ се на Скарабус, ме погледна и ми смигна.

— Милейди — каза той, — откъде да сме сигурни, че това все още е вашият Харкър? Ами ако е подменен? Може вече да са откраднали момчето и да са оставили на негово място някой, който само прилича на него. Може би някакво омагьосано създание. Дори тук е лесно да се направи.

Лейди Индиго се намръщи и ме погледна. После с една ръка направи няколко движения във въздуха и изпя три чисти ноти.

— Така — каза тя, — всяка магия над теб или около теб е премахната. Да видим какво си всъщност.

Осъзнах, че пак мога да говоря, ако искам.

Можех да правя каквото си искам.

Отново бях поел контрола и, Боже, колко хубаво беше да се завърнеш при себе си.

— Хайде, Джоуи — каза фалшивият Скарабус, чиито лице и тяло отново преляха в сребърно.

— Джей? Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Хайде!

Той ме метна през рамо и се затича.

Стигнахме почти до бордовата ограда, където нещо малко избухна в зелено, все едно гръмна фойерверк, и Джей изохка. Аз отместих глава и погледнах другото му рамо. Огледалната материя, която го покриваше, бе обгорена и разкъсна, изложила на показ захранваща мрежа и кожа, която кървеше. Виждах странните, изкривени образи на лейди Индиго и Невил, отразени в гърба му.

Джей ме изпусна.

Бяхме пристиснати до борда. От другата му страна беше… нищото. Само звезди, луни и галактики, и така до безкрай.

Лейди Индиго вдигна ръка. Малка топка зелен пламък се появи в дланта й.

В ръката си Невил държеше огромен, страховит меч. Не знам откъде го извади, но той светеше и блещукаше като кожата му. Невил тръгна към нас.

Чух шум над главите ни и погледнах нагоре. Такелажът бе натежал от моряци и всички имаха ножове.

Нещата определено не изглеждаха добре.

Чух изтрещяване на палубата.

— Не стреляй по тях, милейди! Задръж огъня! — истинският Скарабус се показа от трюма.

Не приличаше на наш спасител.

— Моля ви! — каза той. — Оставете на мен. Това изисква нещо специално.

Той протегна напред едната си ръка, покрита с татуировки, а другата сложи на бицепса си. Там имаше мътно изображение на огромна змия, увита около предмишницата му. Бях сигурен, че ако докосне татуировката, змията ще стане истинска, голяма — и несъмнено гладна.

Можехме да сторим само едно и го сторихме.

Скочихме.

Глава шеста

Добре де, ако трябва да съм честен, „ние“ не скочихме. Скочи Джей и тъй като ме държеше здраво за анорака, аз нямах голям избор. Оттеглих се от сцената по-скоро в духа на тримата глупаци, отколкото на Ерол Флин. Вероятно щях да си счупя врата, като се приземим.

Само че не се приземихме.

Нямаше място за приземяване. Просто продължихме да падаме. Погледнах надолу и видях как звездите блестят през редките мъглици под нас. Вляво избухнаха зелени фойерверки, които ни изтласкаха настрани и ни преобърнаха, но бяха твърде далеч, за да ни наранят. Над нас корабът бързо се смали до размера на капачка от бутилка и после изчезна в мрака отгоре. А аз и Джей фучахме през мрака надолу.

Нали се сещате как парашутистите се превъзнасят, че свободното падане било като летене? Лъжат. Усеща си се като падане. Вятърът свири покрай ушите ти, нахлува в устата и носа ти и нямаш ни най-малкото съмнение, че падаш към смъртта си. Има си причина да се казва „терминална скорост“.

Това не беше скок с парашут, не се намирахме близо до Земята или до някоя друга планета, доколкото виждах, но определено падахме надолу, надолу, надолу… Падахме от поне пет минути, когато Джей най-накрая ме сграбчи за раменете и ме извъртя така, че ухото ми да се озове до устата му. Изкрещя нещо, ала въпреки че устните му бяха на два-три сантиметра от ухото ми, не можах да го разбера.

— Какво? — отвърнах му с крясък.

Той ме притегли още по-близо и извика:

— Под нас има портал! Броди!

За пръв и последен път се опитах да ходя във въздуха, когато бях на пет години — щастливо прекрачих ръба на двуметрова стена и усилията ми бяха възнаградени със счупена ключица. Казват, че парен каша духа — и сигурно в това има известна истина, защото оттогава определено никога вече не се опитах да разперя крила.

Досега. Сега всъщност нямах избор.

Джей явно разбра какво си мисля.

— Броди, братле, иначе ще падаме през Абсолютното нищо, докато вятърът не обели плътта от костите ни! Броди! Не с краката, с ума си!

Знаех как да го направя почти толкова, колкото краставата жаба знае как да изквака „Лешникотрошачката“. Но Джей определено бе прав за едно — изглежда наистина нямаше никакъв друг начин да се измъкнем от това положение. Така че си поех дълбоко дъх и се опитах да се съсредоточа.

Не ми помагаше и фактът, че нямах представа върху какво се опитвам да се съсредоточа. Джей ми нареди „Броди!“, но за да го направя, имах нужда от нещо твърдо, по което да вървя. Така че се съсредоточих върху това — краката ми да стъпят на твърда земя.

Отначало нищо не се промени. После забелязах, че пищящият вятър, който ни шибаше, отслабна. В същото време мъглата се сгъсти. Вече не виждах звездите под нас. Появи се и странно сияние, което сякаш идваше от мъглата, която ни заобикаляше.

Сега по-скоро се носехме, отколкото да падаме. Все едно падаш насън, така че и двамата не се изненадахме, когато накрая докоснахме нещо, подобно на облак.

Предполагам, че Джей беше правил и по-странни неща, и затова го яхна съвсем спокойно. Що се отнася до мен, аз просто достигнах точка на насищане, нищо повече. Като се има предвид какво преживях през деня, накрая стигнах до заключението, че всичко това се случва само в главата ми, че някак си съм изпържил компютъра на мозъка си и че вероятно в момента съм увит в ленена риза с катинари, вместо с копчета. Най-вероятно са ме прибрали в санаториума в Руукс Бей, седя си в обезопасена стая и ям обезопасена храна. Доста потискаща перспектива, но имаше и положителна страна — вече нищо не можеше да ме изненада.

Тази мисъл ме успокои за около две минути — после мъглите окончателно се разсеяха и видях къде се намираме.

Бях мярнал това — място? условие на живот? състояние на духа? — когато Джей премина през цепнатината във въздуха, за да се срещне с мен. Сега беше същото, само че този път двамата се намирахме насред него.

— Браво, Джоуи! — каза Джей. — Докара ни тук. Справи се!

Аз зяпах и се оглеждах бавно. Имаше много за гледане.

Вече не бяхме на облак. Стоях на пурпурна пътека, която се извиваше, без никаква очевидна основа, към… безкрайността. Нямаше хоризонт — където и да се намирахме, това място явно нямаше ограничения нямаше никаква линия на хоризонта. Разстоянието просто се губеше в още разстояние. Джей застана до мен върху магентовата лента, която се развиваше в същата обща посока — понякога минаваше под, а понякога — над моята пътека. Цветовете бяха ярки, а и двете пътеки лъщяха като боядисан полиуретан.

Но това не беше всичко. Беше далеч от „всичкото“ с няколко десетични запетаи.

На нивото на очите ми и на около метър разстояние от мен имаше по-голяма от главата ми геометрична форма, която пулсираше и туптеше, като показваше ту пет страни, ту девет, ту шестнайсет. Не бих могъл да ви кажа от какво е направена, също както не бих могъл да ви кажа защо прави това, което прави. Предполагам, че беше направена от жълто, защото бе наситена с този цвят. Докоснах я предпазливо с един пръст. Беше с текстурата на балатум.

Погледнах в друга посока — и едва успях да се наведа, когато някакво въртящо се нещо изсвистя край мен, фучейки хаотично в отдръпвания и лъкатушения из заобикалящия го хаос. Миг по-късно цопна в езерце от нещо, което изглеждаше като живак — само че на цвят бе канелено и висеше под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо лентата, на която стоях аз. Вълничките и капчиците забавиха ход, докато се пръскаха, и накрая замръзнаха на височината на плясъка.

Подобни неща се случваха навсякъде около нас, безспир. Нещо подобно на стилизирана уста се отвори изневиделица недалеч от Джей, прозявайки се все по-широко, докато устните най-накрая се огънаха назад и я погълнаха. Погледнах надолу — хаосът продължаваше под краката ми. Геометрични фигури се търкаляха и падаха, превръщаха се в различни форми или се сливаха една с друга, пулсираха цветове, из въздуха се носеше аромат на мед, терпентин, рози… беше като 3-D смесица между Салвадор Дали, Пикасо и Джексън Полок. С изобилно количество Йеронимус Бош и най-хубавите стари анимационни филмчета на „Уорнър Брадърс“, добавени за вкус.

Осъзнах, че не мога повече да се мисля за луд. Не лежах в болнично легло, потънал във филма, разиграващ се в собственото ми съзнание, докато чаках доктора да пъхне в устата ми омекотена пръчка и да пусне през мозъка ми достатъчно волтове, че да съживи чудовището на Франкенщайн. Не. Това беше истинско! Трябваше да е истинско! Никой — луд или не — не би могъл да си го въобрази.

Не само очите ми бяха претрупани с образи. Наоколо се вихреше неспирна какофония — разни неща крякаха, звъняха камбани, прозяваха се бездни, мляскаха ями… спрях да се опитвам да различа всички звуци, точно както спрях да се опитвам да видя всичко, което се случваше. Щяха да ми трябват очи не само на гърба, но и отгоре на главата и отдолу на подметките.

Ами ароматите! Бях зашеметен от обгарящо наситен полъх на мента, последван от мирис на гореща мед. Повечето изобщо не можех да ги различа. Доста голяма част от гледките, звуците и миризмите бяха синестетични — чувах цветове, виждах вкусове. Старият господин Телфим от нашата улица твърдеше, че е синестетик и непрекъснато разправяше на всеки, който се сбъркаше да го слуша, колко остро мирише небето или как вкусът на пастата е тюркоазен и звучи в до мажор. Сега, най-накрая, разбрах какво е имал предвид.

Осъзнах, че Джей е хванал ръката ми със своята здрава ръка и я разтърсва.

— Джоуи! Слушай, трябва да се движим. Нямаш защитни устройства и без тях няма да издържиш дълго в Промеждутъка.

— В какво?

С неохота откъснах очите си от нещо, което приличаше на много хубаво графично изображение — огромни кули се оформяха и издигаха, само за да се стопят след това в живачни езера и всичко да започне отначало. Джей ме сграбчи и впи металния си поглед в мен.

— Трябва да тръгваме! Не мога да ни върна в МеждуСвят Прим с тази ранена ръка. Болката ме разсейва твърде много, а ако взема някакво лекарство, ще ми е трудно да се концентрирам. Ще трябва ти да откриеш пътя.

Погледнах го с безкрайно удивление. На около трийсетина метра от нас един трапецоид подгони и приклещи по-малък ромбоид, после го „изяде“, като бавно летеше край него и над него. Точно над главата ми изневиделица се появи обикновен прозорец с каса. Завесите му се люшнаха назад и прозорецът се разтвори и разкри небивалата тъмнина зад него, от която долитаха сърцераздирателни викове, стонове и плач. Това беше или отворен прозорец към ада, реших аз, или поглед към собственото ми съзнание в този момент.

Не знаех кое е по-лошо.

— Как да намеря път през това… това… как го нарече?

— Промеждутъка — каза Джей със заглушен от металната маска глас. Сега придържаше ранената си ръка с другата. Раната не кървеше силно, но определено й трябваше нещо повече от няколко лейкопласта. — Това са междинните гънки между различните равнини на реалността. Ако искаш, наричай го „хиперпространство“ или „червеева дупка“, или тъмното пространство между гънките на мозъка ти, или мястото, където фокусникът държи заека, преди да го извади от шапката. Ясно? Няма никакво значение как го наричаш — важното е да минем през него до МеждуСвят Прим. Това трябва да направиш, Джоуи!

— Попаднал си на неправилния човек — опитах се да му кажа. — Не бих могъл да намеря опакото на ръката си, ако напишеш указанията на дланта ми.

— Защото талантът ти не се крие в това да се движиш из равнините — той е в това да се движиш между тях. А ние сега сме точно там. Внимавай! — продължи той, заглушавайки опита ми да го прекъсна. — Промеждутъка е опасно място. Има… създания, които живеят тук, или поне частично са тук. Викаме им „морфожи“. Идва от съкращението МИФЖ, което означава мултиизмерна форма на живот. Знам, много безсмислено определение — нали всички сме многоизмерни форми на живот. Само че ти и аз можем да се движим свободно в три измерения и линейно в четвърто, докато те имат пълна свобода в кой знае колко измерения. Включително, в доста случаи, и в четвъртото.

Голяма част от нещата, които той ми каза, толкова надхвърляха възможностите ми за възприемане, че отскачаха от главата ми като топки за пинг-понг. Но псе пак бях гледал повторенията на „Зоната на здрача“ и знаех какво е четвърто измерение.

— Искаш да кажеш, че пътуват във времето?

— Смятаме, че някои го могат. Трудно е да се каже, защото между отделните равнини има темпорална податливост, която засяга всички ни. Когато Бродиш, се научаваш да я компенсираш — иначе може да прекараш цял месец в един свят и да откриеш, че те няма само от ден-два в друг. Много бързо става доста объркващо, затова гледаме да се възползваме от това само когато е абсолютно необходимо. Но това сега не е важно. Говорех за морфожите — стой настрана от тях. Не са интелигентни, но могат да са опасни. Обикновено стоят в Промеждутъка, но някои знаят как да се промъкнат към различните светове, подобно на полиизмерна паста за зъби.

Всичко това ми дойде твърде много и започнах да се чудя каква част от думите на Джей са истина, и каква — шега.

— Аха… И сега ще ми кажеш, че те са в основата на легендите за феи, зли духове и други подобни — промърморих аз.

Очаквах Джей да се засмее, но той поклати глава.

— Не, за това са виновни съгледвачите на МАГ. Бинарните съгледвачи биват възприемани по-скоро като „мъже в сиво“ и разните му там глупости от Розуел. Но мисля, че някои от приказките за демони вероятно са възникнали от морфожи. Само че това ще го научиш в основния курс за Алти-лената. Сега важното е да се постараем да не се натъкнем на тях и да им се изплъзнем, ако вземе та ни се случи — той ме сграбчи, завъртя ме и ме побутна. — Какво чакаш? Шокът почти ме отпусна и изгорялото започва да боли. Искам гореща вана и една цяла банка болкоуспокояващи в системата. Така че стегни се, Бродещ! Знаеш пътя! Хващай го!

Започнах пак да му обяснявам, че е сгрешил човека, но се спрях. Погледнах пред нас, в тази вихреща се каша на Манделброт, наречена Промеждутъка, и някак си разбрах, че той е прав.

Аз наистина знаех пътя.

Не знам как го разбрах — не знам дори как разбрах, че го разбрах. Но пътят си беше там, ясен и блестящ в съзнанието ми. И този път не беше самозаблуждение. Беше истина.

Едновременно с това разбрах и нещо друго — че Джей беше прав за морфожите. Съществуваха твари, които биха ни глътнали на две хапки, а от костите ни биха си направили клечки за зъби. Не исках да се натъкна на никое от тях, а колкото по-дълго стояхме в Промеждутъка, толкова повече рискувахме това да се случи. Можеха да ни проследят със сетива, за които дори нямахме имена.

Започнах да се движа и Джей ме последва. Той скочи на моята пурпурна пътека и известно време я следвахме, гмуркайки се под гърчещи се ленти на Мьобиус и пулсиращи бутилки на Клайн. Гравитацията — или която и сила да ни задържаше на пътеката — изглежда се включваше и изключваше. Когато разбрах, че е дошло времето да напусна пурпурната платформа, единственият начин беше да скочим от нея. Нужна беше известна смелост, да си призная — изглеждаше все едно да скочиш в такава бездна, в сравнение с която скокът от кораба изглеждаше нищо работа. Но пътят светеше ясно и ярко в главата ми, така че затаих дъх и скочих.

Стомахът ми се опита да се изкатери нагоре по гърлото и да избяга, целият Промеждутък се завъртя на деветдесет градуса в няколко посоки едновременно — и тогава „долу“ вече не беше долу. Понесох се сред мързеливо плаващи геометрични форми, покрай нещо, което приличаше на частично отворен гардероб, през който се мярваше вътрешна врата към чудна, огряна от слънцето страна, и продължих да следвам картата в главата ми към нещо, което наподобяваше водовъртеж.

Джей ме следваше плътно. Това явно не беше истинско състояние на безтегловност — голяма изненада, предвид всичко, което ни заобикаляше — защото някъде бях чел, че ако се пробваш да плуваш при нулева гравитация няма да стигнеш далече — всички движения отпадат. Трябва да се изтегляш напред с ръце и крака, или най-добре, да имаш някакъв тласък.

Ние не разполагахме с нито едно от двете, но все мак си плавахме много добре, като ни тласкаше единствено инстинктивно чувство за порядък. Но започнах да се тревожа, когато си дадох сметка, че пътят ни води право към онзи лениво вихрещ се водовъртеж или маелстрьом, или торнадо, или както там се нарича — доста бързо ти свършват думите в Промеждутъка.

Джей бе плътно зад мен и когато спрях — не бе нужно нищо повече от умствено натискане на спирачките — той леко се блъсна в гърба ми.

— Какво има, Джоуи?

— Ето това има — посочих въртящата се фуния и в мига, в който го направих, усетих, че нямам ни най-малка идея от какво е направена. Което не беше никаква изненада. Нямах представа от какво са направени девет десети от нещата в Промеждутъка. Вероятно от тъмна материя — това би обяснило много неща. Нали?

Но не ми пукаше, дори да е направена от ванилов пудинг. Нямах никакво желание да се гмурна през глава във фунията. Трябваше да има и по-лесен начин да се измъкнем от тук.

Джей погледна „надолу“ във фунията. Тя изглежда се простираше навътре до безкрай и сред шеметните конвулсии от време на време проблясваше нещо, подобно на светкавици.

— Това ли е изходът?

— Аз… да. Това е.

Нямаше смисъл да се опитвам да увъртам. Със същия успех можеше да има огромен ярък неонов надпис „ИЗХОД“.

Джей каза с глас, който бе все още влудяващо познат:

— Някои неща не се променят, независимо в кой свят си, малкия. Едно от тях е това — най-бързият начин да избягаш от нещо, обикновено е да минеш право през него.

При тези думи той прелетя край мен и се гмурна във вихъра.

Или падна, или беше засмукан… във всеки случай стана много бързо. Тялото му се смаляваше много по-скоростно, отколкото би трябвало — изобщо не ми харесваше странно изкривената перспектива. Ами ако това беше някаква сингулярност? Може би от Джей — и от мен, ако го последвам — ще остане само следа от субатомни частици, прострели се като безкрайно дълга броеница.

Но изглежда единственият ми избор беше да остана в страната на смахнатите, което не изглеждаше много добра алтернатива. Джей ми спаси живота — и трябва поне да се опитам да му върна жеста.

Поех си дълбоко от това, което в Промеждутъка минаваше за въздух, и се гмурнах.

Глава седма

Изпаднах от блещукащо парче небе на около два метра над земята. Джей предвидливо се беше изтърколил от мястото, на което се приземих, така че се ударих в земята толкова силно, че си изкарах целия въздух.

Джей ме преобърна по гръб, провери трахеята ми да не е запушена, после седна с кръстосани крака до мен и зачака. След няколко минути дробовете ми си спомниха каква им е работата и се върнаха към нея, па макар и нацупено.

Джей изчака отново да започна да дишам нормално, после ми подаде малка стъкленица. Не знам къде я беше държал — костюмът му, който бе плътно по тялото, не оставяше място дори за кутия кибрит. Погледнах шишенцето доста колебливо, после му го върнах.

— Благодаря, не пия.

Той не го взе.

— Може би сега е моментът да започнеш. Трябва да научиш много неща, част от които няма да ти е лесно да чуеш — тъй като аз продължавах да не го приемем, той настоя: — Говоря сериозно, Джоуи! Все още не си имал време да бъдеш обхванат от шока, но той приближава като бързия влак, а ти си вързан за релсите.

Явно тогава го осени някаква мисъл, той се наведе напред и ме изгледа иззад безизразния сребърен овал на маската.

— Чакай малко, да не мислиш, че вътре има алкохол? — Когато аз кимнах, той избухна в смях. — В името на Арката, много забавно! Джоуи, довери ми се, в сравнение с алкохола това нещо е като пеницилина в сравнение със змийско масло. Защо, в името на здравия разум, ще пием някаква тератогенна отрова, като има толкова много други начини да се създадат етилови молекули, без такива опустошителни странични ефекти?

Той отвори шишенцето, вдигна наздравица и отпи една глътка. Бях изумен, че не свали безизразната маска — златистата течност протече през нея. Сякаш се завихри точно под прозрачната мембрана в долната част — златистата напитка се смеси със сребърното нещо и образува петно на Роршах — а после избледня. След това Джей пак ми подаде стъкленицата и този път и аз отпих.

Когато се пенсионирам, не се морете да ми давате пенсия — просто ме оставете да си отворя таверна в някой свят от средата на Арката и ми дайте разрешение да продавам това нещо. То се плъзна по гърлото ми и се сви уютно в стомаха ми, така нежно, сякаш цял живот е живяло там, а оттам излъчи чувство на отпускане, сила и увереност, които накараха всяка моя част, от пръстите на ръцете до пръстите на краката, да се чувства като последния син на Криптон. Можех да прескоча висока сграда само с един скок, да жонглирам с фолксвагени и да измисля единна теория на полето — а после да премина към някое истинско предизвикателство. Вместо това подадох стъкленицата на Джей.

— Уха!

— Добре влиза — съгласи се той. — Близо до вътрешния ръб на Хегемонията на МАГ има един свят. В него има езеро, в езерото — остров, а на острова има дърво. На всеки седем години дървото дава плодове и се смята за изключителна чест някой екип да получи задачата да Броди до там и да се върне с пълна кошница от тези ябълки. Те са тайната съставка на тази малка освежаваща течност. — Джей се изправи. — Ей-сега се връщам, само да свърша нещо набързо.

Отдалечи се на трийсетина метра и се обърна с гръб към мен.

Зачудих се защо не се скри зад някоя скала — после се огледах за пръв път, откакто изпаднах от Промеждутъка, и осъзнах, че няма достатъчно голяма скала. Стояхме насред прашна равнина, която се простираше до хоризонта във всички посоки. Пръстен от далечни планини обгръщаше равнината. Напомняше на купа за пунш на боговете. Чудех се колко ли горещо става тук и хвърлих поглед към небето, търсейки слънцето.

Слънце нямаше.

Всъщност нямаше и небе. Вместо това цветовете се вихреха и се носеха като олио по вода, психеделично светлинно шоу, простиращо се от хоризонт до хоризонт. Нямаше ни един източник на светлина, но въпреки това всичко бе осветено от някакво меко, неясно откъде идващо сияние.

Погледнах към Джей, сега май говореше на нещо в ръката си. Вероятно записващо устройство. От време на време до мен долитаха откъслечни думи, но не разбирах никоя от тях. Почувствах се леко неловко — дали не записваше постъпките ми като показания пред някакъв измислен съд? Наистина ли ми беше приятел? Вярно е, че ми спаси живота, но дали не го направи просто, за да ме притежава неговата страна, вместо тази на лейди Индиго? Изглежда бях доста ценна собственост — въпреки че, убийте ме, не можех да разбера защо. В училище винаги последен ме избираха в отборите, дори побойници като Тед Ръсел ме избираха само в краен случай, след като бяха пребили всички останали.

Отхвърлих моментната параноя. Вярвах на Джей. Не бях съвсем сигурен защо. Просто в него имаше нещо.

Той се върна след няколко минути.

— Добре, седни на някой камък, защото това ще отнеме известно време — каза той и последва собствения си съвет. — Да започнем с главните неща и после ще продължим с някои подробности.

— Защо не започнем от началото? — предложих аз.

— Поради две причини. Първо — тази малка приказка няма истинско начало и вероятно няма и край. Второ — историята е моя и ще започна откъдето си искам.

Нямаше какво да отговоря на това, така че се облегнах и зачаках.

— Можеш ли да си свалиш маската?

— Не. Все още не. Така… цялостната картинка наричаме Алти-лена. Не я бъркай с Мулти-лената, което означава цялата безкрайност от паралелни вселени и всички светове в тях. Алти-лената е този отрязък от Мулти-лената, който съдържа всички неизброими Земи. А те са много! — Той млъкна и ми се стори, че се намръщи. — Разбираш ли от квантова диференциация? От принципа на неопределеността на Хайделберг? Линии на множествените светове?

— Ъъъ… — Бяхме споменали някои в часа на господин Лернър и помня, че бях чел статия в уебсайта на „Дискавъри“. Освен това бях гледал онзи епизод на класическия „Стар Трек“ където Спок е с брада, а „Ентърпрайз“ е пълен с космически пирати. Но всичко това, взето заедно ме прави експерт точно толкова, колкото и домашната ни котка.

Казах го и Джей махна с ръка.

— Няма значение. Без да искаш, ще научиш каквото ти е нужно — културна осмоза. Важно е да запомниш, че някои решения — важните решения, тези, които могат да създадат големи вълни във времевия поток — карат алтернативните светове да се разцепват на дивергентни пространствено-времеви континууми. Запомни това или ще се вцепеняваш всеки път, когато трябва да направиш избор: Алти-лената няма да създаде чисто нов свят въз основа на решението ти днес да обуеш зелени вместо червени чорапи. Или ако го направи, той ще просъществува само няколко фемтосекунди, преди да бъде рециклиран в реалността, от която е бил отцепен. Но ако президентът ви се опита да реши дали да бомбардира някой подстрекател от Близкия Изток или не, ще получи и двете — защото там, където преди е имало един свят, се създават два. Разбира се, Промеждутъка ги разделя, така че той никога няма да разбере.

— Чакай малко — опитваш се да кажеш, че създаването на нови алтернативни светове е съзнателно решение.

— Не се опитвам да го кажа — току-що го казах. Или не внимаваш?

— Но от чие съзнание? Божественото ли?

Джей сви рамене и цветовете на небето като разтопен метал заплуваха и потекоха по раменете му.

— Това е физика, не теология. Наричай го както ти харесва — Бог, Буда, Летящото спагетено чудовище, Първопричината-крайна цел, сумата на всички неща… Не ми пука! Съзнанието е фактор във всеки аспект на Мулти-лената. Квантовата математика има нужда от гледна точка, иначе не работи. Само се опитай да запомниш да не бъркаш съзнанието с егото. Това са две напълно различни неща — и от тях заменимо е именно егото.

Исках да му задам още въпроси, но той мина на друга тема.

— Мисли за този отрязък от Мулти-лената като за арка — разбира се, с няколко допълнителни измерения. — Той направи движения сякаш усукваше змия.

— В двата края на арката са родните светове на две независими империи, всяка от които контролира малък процент от индивидуалните Земи в тази дъга. Едната наричаме Бинарни. Те използват напреднала технология — под „напреднала“ имам предвид в сравнение с наличната в повечето от другите Земи — за да се разрастват из арката, покорявайки всичко по пътя си. Ти за малко да се сблъскаш с двама техни представители на Земята, по която Бродеше — момчетата от онези летящи дискове, които разправяха „съпротивата е непродуктивна“. Те обожават да говорят такива неща. Другата империя се нарича МАГ. Артилерията им разчита на магия — заклинания, талисмани, жертвоприношения…

— Чакай, задръж! — сключих длани във формата на буквата „Т“ — жестът за таймаут. — Магия? Нещо като „абракадабра“? „Фокус-мокус“?

Езикът на тялото на Джей подсказваше, че се нервира, но тонът му остана спокоен.

— Ами ние всъщност никога не сме ги чували да казват „фокус-мокус“, но да, това е общата идея.

Сякаш мозъкът ми изтичаше през ушите.

— Но това не е…

— Възможно? Изглеждаше ми като убеден вярващ, когато те измъкнах от „Лакрима Мунди“.

Зинах, после реших да затворя уста, след като от нея не излезе нищо. Джей се облегна назад с облекчение.

— Добре. За миг помислих, че ще опиташ да приказваш разумно. Никога не забравяй — в безкрайността от светове всичко не само е възможно, то е задължително. Продължавам: Бинарните и МАГ са вкопчени в битка, скрита и явна, за пълен контрол на Алти-лената. Тя продължава от векове, но напредват много бавно заради непосилните размери на задачата. Мисля, че последното преброяване, което прихванахме, показваше около няколко милиона милиарда трилиона Земи — повечето от тях се появяват от вакуума по-бързо от мехурчета в шампанско. МАГ се управлява от Съвета на тринайсетимата, а Бинарните ги владее изкуствен интелект, който се нарича 01101. И едните, и другите искат само едно — да властват над цялата работа и отказват да приемат, че Алти-лената работи най-добре, когато силите на магията и на науката са в равновесие. И тук се намесва МеждуСветът.

— Ти го спомена — него или тях — преди време.

— Да. За тях работя аз — и ти ни водиш натам.

Той спря, за да си поеме дъх. Въпросите ми бяха повече от Земите, но преди да ги задам и преди той да продължи да говори, нещо заръмжа.

Звукът беше далечен и никога преди не бях чувал такова нещо — но определено бе рев на звяр, тръгнал на лов, вероятно достатъчно едър, че двамата с Джей да му изглеждаме като обедно меню. Джей скочи на крака.

— Хайде! — дори маската не можеше да скрие нервността му. — Този свят се намира на върха на Промеждутъка, което е прекалено близо за мен.

Закрачихме пъргаво през изпечената и напукана пръст на долината. Чудех се какво ли я е изпекло така. Температурата беше приятна, дори леко хладна — предположих, че е около петнайсетина градуса. Погледнах към пълзящото небе и то вече не изглеждаше впечатляващо. Изглеждаше така, сякаш цветовете можеха да се изсипят отгоре ни във всеки един момент, като врящо олово от бойниците на военно укрепление. Потреперих и забързах крачка.

Хубавото на мястото беше, че нищо не можеше да се промъкне до нас. Ала все пак не ми харесваше. Бяхме изложени на показ като две полски мишки на хокейно игрище.

Вървяхме ли, вървяхме, а планините изобщо не се приближаваха.

Тогава с крайчеца на окото си забелязах цветно проблясване.

Погледнах настрани и видях нещо, което ме накара да спра. На пръв поглед изглеждаше като огромен сапунен мехур — голям, колкото баскетболна топка — който изплува от широка цепнатина в земята. Издигна се леко, после спря и започна да се полюшва като балон, който се опитва да се откъсне от връвчицата си.

— Какво е това? — попитах аз.

Джей обърна покритата си със сребро глава към мехура. Стоях достатъчно далеч и виждах как цялото ми тяло се отразява в извивката между бузата и челюстта му.

— Нямам представа. Никога не съм виждал подобно нещо. Сигурно е някакъв морфож, което означава, че го приемаме за опасен и подминаваме.

Той отново пое напред, а след като хвърлих последен поглед на балона — почти изглежда живо, помислих си — се обърнах да го последвам.

Някъде от далечината долетя трещящ звук. Подсети ме за гърмящи змии или за някой, който влачи много дълга верига по скалите.

Обърнах се да погледна. Не видях нищо, способно да произведе подобен трясък. Но видях, че малкото балонче се дърпа яростно напред-назад, сякаш се опитва да избяга от нещо. Сферичната му повърхност пулсираше бързо в разнообразни цветове — предимно тъмночервени и оранжеви, преливащи до пурпурно.

Уплаших се. Не съм сигурен как разбрах, но ми стана ясно, че дребосъчето е в опасност.

Обърнах се и тръгнах към дълбоката пукнатина.

Чух как Джей извика зад мен:

— Джоуи! Не! Върни се!

— Мисля, че е в беда! — отвърнах му аз. — Не е опасно. — И продължих.

Спрях до пукнатината, която се оказа по-близка и по-голяма, отколкото смятах. Сега видях, че мехурестото същество е завързано към скалите на бездната с тънка нишка от протоплазма, ектоплазма или нещо такова.

— Джоуи! Това нещо е от Промеждутъка! Морфож! Веднага се върни тук!

Престорих се, че не го чувам.

Връзчицата беше ярка и тънка, като нишка слюнка. Струваше ми се, че може да се развърже само с поглед и да освободи малкото балонче.

— Завързано е! — извиках на Джей. — Мисля, че мога да го освободя.

Той идваше към мен. Ако исках да го направя, трябваше да действам бързо. Протегнах се и дръпнах нишката. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

— Хей! — повиках Джей. — Да имаш нож? Сигурно можем да го срежем.

Той не отговори. Дори през сребърния костюм си личеше, че е бесен.

Малкото балонче над нас изглеждаше развълнувано. Пуснах нишката. Тя бе леко лепкава. Приличаше на паяжина.

— Сигурен съм, че е безобиден — казах на Джей. — Погледни го.

Джей въздъхна. Беше на около два метра от мен.

— Може да си прав — отвърна. — Но тук нещо не е наред. Как мислиш, че това мъниче е заседнало тук? И защо?

Паяжиновата нишка започна да вибрира. После се разнесе толкова силен рев, че едва не ми спука тъпанчетата. Осъзнах, че съм повикал нещо, като съм дръпнал паяжината. Мислех, че се опитвам да освободя малкия морфож, а всъщност съм ударил гонга за вечеря.

От бездната чудовището изрева.

„Чудовище“ е твърде употребявана дума, но не разполагах с по-подходяща в момента. Главата му приличаше малко на акула и малко на тиранозавър, закрепена на стоножкоподобно тяло, дебело като камион за доставки. Не знам колко дълго беше, ала стигаше да се изправи от бездънната пукнатина. Когато всеки сегмент изпълзяваше от скалата, трещеше и отекваше из клисурата като ужасно дълга верига. За много по-малко време, отколкото го разказвам, то се издигна на десетина метра над ръба. Зяпаше ме с огромните си фасетъчни очи, всяко голямо колкото дланта ми.

После нападна.

Главата му беше като таксито на баща ми, устата му — широко разтворена, разкрила челюст, украсена с множество редове зъби, всеки дълъг като месарски нож. Заради размера си се спусна към мен като скоростен асансьор. Бях на път да стана ордьовър, когато усетих как нещо се блъсва в мен отзад, тласва ме напред и ме просва на ръба.

Извърнах се по гръб и зяпнах — видях как Джей стои на мястото, където бях аз допреди миг. После огромната паст на звяра го обгърна и започна да се затваря…

Тогава малкото сапунено мехурче се изстреля иззад рамото ми. Изглежда, като съм падал, съм скъсал нишката, която го държеше. То уцели муцуната на чудовището и се плисна по нея като полупрозрачно лепило.

Чудовището отстъпи назад с гневен рев и изпусна Джей. Устата му бе все още отворена — смъртоносните челюсти не бяха имали време да се затворят, а сега трябваше да ги държи отворени, за да диша — морфожът бе покрил носа му с лепнещата полупрозрачна субстанция на тялото си. Чудовището вилнееше, ревеше гневно и се опитваше да изтръска амфибиеподобния морфож. Успяваше да тръсне на няколко метра мехурчета, протегнали се на еластични пипалца, но те веднага се връщаха и отново залепваха около носа му. Колкото и да бе невероятно, балончето прозрачно желе всъщност наистина пречеше на змията Мидгард да ни сдъвче с Джей!

Чудовището се смъкна под нивото на земята и от звуците и от това как пръстта непрекъснато потреперваше, се досетих, че се опитва да изстърже съществото от Промеждутъка, като се удря в скалите. Не изчаках да разбера кой е победил. Вместо това се втурнах към Джей, сграбчих го за ръка и го издърпах, далеч от бойните действия. Реших, че твърде порасналото балонче няма да издържи дълго.

Спрях на 150 метра от пукнатината. Джей се строполи на пясъка. Ревът и разтърсванията от невидимото чудовище продължаваха. Виждах облаците прах и случайни парчета скала, изхвърлени нагоре. Можеше да е забавно, ако изключим нещо, което едва сега забелязах — кървава следа, гъста като боя и широка колкото дланта ми, проточила се без прекъсване от ръба на пропастта до тялото на Джей.

Ахнах и коленичих до него. Сребърният костюм бе пробит от двете страни на тялото — две огромни пробойни отляво, три отдясно, точно над хълбока. Зъбите на чудовището бяха оставили дупки с диаметър над два сантиметра и кръвта на Джей изтичаше на тласъци през тях. Нямаше начин да я спра, а и не знам дали от това щеше да има полза — той вече бе изгубил твърде много кръв.

Джей немощно протегна ръка, която аз веднага сграбчих.

— Ще те върна в МеждуСвят — промълвих, защото не знаех какво друго да кажа. — Ще минем през Промеждутъка, няма да отнеме много време… аз… толкова съжалявам…

— Млъкни! — прошепна Джей. — Няма да стане. Кървя… като три… прасета едновременно. А и мисля, че онова е отровно. Нямаш представа… колко боли… — гласът му беше глух и слаб.

— Какво мога да направя? — попитах безпомощно.

— Сложи ръката ми… на пясъка — отвърна той. — Ще ти покажа… как да стигнеш… крайната точка…

Поставих ръката му на земята. Той нарисува нещо със спазматични, резки движения по пясъка.

После спря, сякаш си почиваше. Почувствах се крайно безполезен.

— Джей? — опитах аз. — Ще се оправиш. Наистина!

Не лъжех. Изричах го, като се надявах, че това някак си ще се сбъдне.

Той ме изненада, като се надигна на лакът — другата му ръка сграбчи предницата на тениската ми и ме дръпна с изненадваща сила, докато лицето ми не спря на сантиметри от маската му. Отново погледнах трепкащото отражение на собствените си черти, гротескно отразени от повърхността на костюма.

— Кажи… на Стареца… че съжалявам… че го оставям… без… един оперативен агент. Кажи му… че заместникът ми… получава най-високите ми… препоръки.

— Ще му предам, който и да е той — обещах аз. — Но ще ми направиш ли една услуга в замяна?

Той немощно наклони глава под въпросителен ъгъл.

— Свали си маската — казах. — Нека видя кой си.

Той се поколеба, после вдигна ръка към лицето си и дръпна материала на костюма точно под брадичката. Тъканта от лицето му се превърна от отразително сребро в мътно бронзово-сиво и някак си се сви в пръстен около врата му.

Погледнах го. Нямаше никаква разлика. Маската си беше все още на мястото. Поне така помислих в началото, след шока при вида на лицето на Джей.

Разбира се, това бе собственото ми лице. Но не съвсем. Джей изглеждаше пет години по-възрастен от мен. През дясната му буза преминаваше белег, а долната част на ухото му завършваше с келоиден израстък. Но нямаше толкова белези, които да скрият кой е той всъщност.

Той бях аз. Ето защо гласът ми бе толкова познат. Той беше собственият ми глас. Или по-скоро беше гласът ми, както би звучал след пет години.

Зачудих се защо не го разбрах веднага и осъзнах, че всъщност го бях разбрал на някакво ниво. Разбира се, че той беше аз. По-готин и по-смел, и по-мъдър от мен и беше жертвал живота си, за да ме спаси.

Погледна ме с помътняващи очи.

— Движи… се…

Шепотът му почти не се чуваше.

— Сега не бива… да се губи нито един оперативен… твърде е опасно. Кажи му… МразоНощ… идва…

— Добре, обещавам.

Но очите му бяха затворени. Беше в безсъзнание.

Нямаше значение. Обещанието ме обвързваше, независимо дали Джей ме беше чул или не. Аз се чух да го давам и не исках да изживея живота си в опит да се оправдая защо не съм постъпил правилно.

Отпуснах тялото му и седнах на пети, в гърлото ми внезапно се появи буца. Не съм сигурен колко дълго стоях там и просто дишах.

После сведох поглед към фигурите, които беше начертал в пясъка.

Сигурно беше важно. Но когато разгледах символите по-добре, не видях никакъв смисъл. Приличаха на някакво математическо уравнение:

Не разбирах какво значат, само че символите някак си пуснаха корени в мозъка ми, заблестяха в окото на съзнанието ми.

Над скалите бе настъпила тишина — чувах как Джей си поема дъх, свистенето на вдигнатия от вятъра пясък и нищо друго. Не знаех откога е така, но знаех, че неравната битка между чудовището и малкия морфож е завършила. Стана ми жал за малкото сапунено мехурче — първо примамка в капана, после убито при опита да спаси мен и Джей от чудовището.

Изправих се, обърнах се и се огледах. Нямаше следа от създанията. Пристъпих напред, за да огледам по-добре.

Нищо. Само прах, който постепенно се слягаше…

Джей променяше цвета си, кожата му ставаше по-бяла. Сигурно по зъбите на съществото е имало отрова, както каза той. И ако го бях послушал и не бях постъпил толкова глупаво, той никога нямаше да се напъха сам в челюстите на смъртта, за да ме измъкне оттам. Бях се втурнал там, където ангелите вероятно наистина се страхуват да стъпват — и Джей умираше заради това. Заради мен! Аз бях виновен! Никой друг!

Погледнах към небето и дадох още едно обещание към каквото и да имаше там, към които и да слушаше, че ако Джей оживее, ако се измъкне, ако му намеря лекар и той се оправи, тогава ще бъда най-добрият, най-усърдният, най-милият, най-готиният човек на света. Ще съм свети Франциск от Асизи или Гаутама Буда и всички от този род.

Но очите му бяха затворени и той не дишаше, не се движеше, сега, в този момент, и нямаше значение какво обещавам или колко добър ще съм в бъдеще.

Нищо нямаше значение.

Той беше мъртъв.

Глава осма

Не можех да го оставя.

Сигурно ще ми се смеете, ала не можех. Разумът ми казваше да го оставя. Ако можех да изкопая гроб, вероятно щях да оставя Джей в пустинята на границата край ръба на Промеждутъка. Но наоколо се виждаше само изпечена, твърда червена пръст, покрита с тънък слой пясък.

Затова се опитах да го тегля. Той не помръдна. Знам, че беше по-тежък от мен, но въпреки това успях да му помогна да се измъкне от ръба на пропастта преди десетина минути — в този миг осъзнах, че вероятно така съм изразходвал и последните грамове адреналин в тялото си. Сега, след като опасността бе преминала, шансът да го поместя бе все едно да изтегля „Титаник“ със зъби.

Чудех се дали тежи толкова заради металния костюм. Разгледах го, търсейки закопчалка или цип.

Нищо не открих.

Зад мен се разнесе приглушен звук и щом се обърнах, видях малкото същество от Промеждутъка. Морфожът се носеше във въздуха, плаваше в пространството като амеба с размера на котка и блестеше във всички цветове на дъгата.

— Здрасти! — казах аз. — Поне ти си добре… Но Джей е мъртъв. Май трябваше да те оставя там с онзи тиранозавър.

Цветът на сапуненото мехурче се промени към доста нещастен оттенък на лилавото.

— Не говоря сериозно — успокоих го аз. — Но той ми беше… приятел. Той беше аз, в известен смисъл. Ала сега е мъртъв и аз дори не мога да го върна у дома. Твърде е тежък.

Лилавият цвят се затопли, докато накрая съществото засия в нежен нюанс на златното. Протегна нещо, което не беше крайник, но не беше и пипало — предполагам, че се нарича псевдопод, ако думата означава това, което си мисля — и докосна металния костюм точно над сърцето.

— Да — казах аз. — Мъртъв е.

Съществото запулсира в златно — в раздразнено златно — и потупа точно същото място от костюма.

— Искаш да го докосна там ли?

То отново промени цвета си — в ясно синьо, в доволно ясно синьо. Пипнах с пръст там, където докосна псевдоподът, и костюмът се отвори като цвете на слънце. Джей беше облечен в сиви боксерки и зелена тениска. Тялото му изглеждаше много бледо. Измъкнах костюма. Тежеше цял тон. Добре де, може би трийсетина килограма. Амебата все още се мотаеше наоколо, сякаш се опитваше да ми каже нещо. Протегна псевдопод с ален връх към сребърната маса на костюма, който лежеше на купчина върху червената земя. После посочи към мен и по балонестото му тяло се появиха трептящи сребърни вени.

— Какво? — попитах ядосано аз. — Де да можеше да говориш…

То посочи сребърния костюм, който вече беше избледнял до сивия цвят на боен кораб, после пак посочи към мен.

— Мислиш, че трябва да го облека ли?

То засия в синьо, в същия нюанс, в който изпадна преди малко. Да, трябва да го облека.

— Чувал съм за говорене с език — каза аз. — Никога не съм чувал за говорене с цвят.

После вдигнах костюма — който сега приличаше на наметка с формата на морска звезда — и го увих около мен. Той провисна тежко и от това ме заболя гърбът. Сякаш бях наметнал оловно одеяло. Беше студен и мъртъв. Не бих могъл да извървя и десетина крачки с това на гърба си.

— Сега какво? — попитах амебата.

Тя се оцвети в озадачен оттенък на зеленото, а жълти и пурпурни линии пробягваха по повърхността й в бърза последователност. После колебливо посочи точка в средата на костюма, на гърдите ми. Докоснах я.

Нищо не се случи.

Докоснах я пак. Ударих я. Потърках я. Стиснах между палеца и показалеца колкото можах по-силно — и изведнъж оловното одеяло, което ме покриваше, оживя. Започна да тече и да се процежда, спусна се по тялото ми и ме покри от глава до пети. Зрението ми се затъмни, когато премина през лицето ми. За миг почувствах чиста, задушаваща паника — а после отново виждах и то по-добре отпреди, можех и да дишам.

Погледнах тялото си — виждах сребърната покривка, но също така виждах и вътре. Беше нещо като дисплеите, които военните пилоти използват в самолетните кабини. Виждах златната бутилчица и нещо, което приличаше на оръжие, както и предмети, които не познавах. Явно бяха в някакви джобове. Освен това виждах собственото си тяло.

Вече ми беше топло, освен на лявото рамо, където костюмът бе повреден от магията на лейди Индиго, и на местата, където беше пробит.

Наблюдавана през огледалната маска, амебата изглеждаше дори още по-странно. Сякаш гледах нещо огромно през бинокъл, обърнат наобратно. Знаех, че не е по-голямо от котка. Но някак си не можех да се отърся от мисълта, че всъщност е с размерите на небостъргач, само че отдалечен на петнайсет километра. Имаше ли някаква логика в това?

— Имаш ли си име? — попитах аз.

То засия в стотици цветове. Приех го за „да“. Проблемът е, че не говорех с цветове.

— Ще те наричам Ню, от „нюанс“ — казах му аз. — Това е шега. Не от забавните, а от другия вид.

То просветна в златно, което приех като знак, че няма нищо против.

Наведох се, вдигнах Джей и го метнах на рамо. Все още усещах тежестта му, но сякаш костюмът бе поел по-голямата част от нея. Все едно тежеше едва десетина килограма.

После си помислих: {MC}: = Ω/∞ и тръгнах за базата, понесъл тялото на Джей на раменете си, подобно на сиукски ловец, понесъл елен към лагера.

Ню известно време пулсираше във въздуха край мен, докато не стигнах до пътеката, която чувствах, че ще ме отведе до Земята, където се намираше базата на МеждуСвят.

Ще ми се да можех да го обясня по-добре. Усещах, че е там, както усещаш с езика си мястото в зъба, откъдето е изпаднала пломба. Можех да го почувствам.

Време беше да Бродя.

Което и сторих.

Последното, което видях от онова място, бе Ню, пулсиращ може би леко тъжно във въздуха зад мен. После тази сцена бе заменена от…

Нищо…

Речен бряг…

Част от град…

Хиляди очи, всяко от които се отваряше и затваряше самостоятелно, и всички гледаха в мен…

Тревиста равнина, а в далечината — лилавеещи планини.

И изведнъж се озовах там, където и да беше това „там“. Знаех го. Чувствах го в съзнанието си.

{MC}: = Ω/∞ нямаше да ме отведе по-далече.

Но наоколо нямаше нищо. Бях насред пустеещи пампаси, съвсем сам. Положих тялото на Джей върху тревистата земя. Реших, че или хората от базата му — от МеждуСвят, каквото и да беше това — ще дойдат и ще ме открият, или няма да го направят, но съвсем откровено, не ми пукаше.

Натиснах с пръст мекото място под брадичката, усетих как костюмът се отдръпва от лицето ми и топлият въздух погали бузите ми. После, съвсем сам, на милион милиони километри от навсякъде, се разплаках — за Джей, за родителите ми, за Джени и за хлапето, за Роуина и за Тед Ръсел, за господин Димас и за всички нас.

Но най-вече плачех за себе си.

Плаках и подсмърчах, докато не остана вече нищо, с което да плача, и тогава продължих да седя там, по лицето ми сълзите изсъхваха, а аз се чувствах празен и изцеден, докато слънцето не залезе, а градът в тревата се появи над пампасите, левитирайки тихо на около два метра над земята. Спря на двайсет метра от нас с Джей и група хора, които доста приличаха на мен, дойдоха, взеха ни и ни отведоха.