МеждуСвят

Глава девета

Бях се вкопчил с всички сили в стръмната скала. Почти се сливах с нея със сивия си гащеризон и обувките за катерене. Към колана ми беше прикрепено въже, което ме свързваше с катерачката на около три метра над мен. Тя ме мразеше от все сърце. Това донякъде усложняваше положението, защото свободата, топлината, добрата храна и пътят към базата бяха на трийсетина метра над нея.

В моето сегашно положение, трийсетте метра си бяха равни на трийсет километра. Бях гладен, беше ми студено, пръстите на ръцете ме боляха, боляха ме и пръстите на краката. Да не споменаваме и всичко останало между тях.

Около главата ми бе увита невро-мрежа, кодирана да ми пречи да Бродя извън района, ако случайно ми се отвори такава възможност. Със сигурност щях да го направя, ако я нямаше мрежата. Повярвайте ми, беше изкусително, особено след като запръска суграшица — мокра, леденостудена смесица от дъжд и сняг, от която подгизнах, а после замръзнах. Перфектно! Започнах да треперя толкова силно, че едва се държах за скалата.

Зад мен някой се изкашля. Обърнах се много внимателно.

Беше Джай. Той е от онези, които изглеждат точно като мен, само че кожата му е орехово кафява. Беше навлякъл бяла роба и седеше с кръстосани крака. Всъщност се носеше с кръстосани крака на около петдесет метра над земята.

— Дойдох да видя как се справяте — каза той с лек акцент. — Дъждът прави катеренето по-проблематично. Ако при тези обстоятелства решите да приключите изкачването, няма да го възприемем като провал.

Зъбите ми тракаха като зарчета в чаша и почти не чувах какво казва Джай.

— Какво?

— Искате ли да прекратите изкачването?

Както споменах по-рано, тази идея беше много изкусителна. Но проблемите ми бяха повече от достатъчно и без да ми лепнат клеймото страхливец.

— Ще продължа! — казах аз. — Дори изкачването да ме убие.

— Това — отвърна неодобрително той — не е вариант.

Джай си падаше кретен, но поне признаваше съществуването ми. Той се понесе леко нагоре към лагера на върха на хълма.

Продължих да се катеря. Стигнах до дълбока пукнатина в скалата. Изкачих я като комин, като ожулих здраво ръцете и гърба си. След почти цяла вечност стигнах издатина на около десет метра от мястото, от което тръгнах, и видях момичето, с което се катерех. Тя се бе сгушила до едната страна на ръба, далеч от шибащата суграшица. Май не й беше много удобно — факт, от който се опитах да не изпитвам твърде голяма наслада. Тя едва-едва ме погледна, като стигнах при нея. Беше вперила очи в небето.

— Имаш ли идея как да стигнем върха? — попитах аз, оглеждайки с тревога скалата над нас.

— Списъкът с хора, с които не говоря, е доста кратък — отговори ми тя. — Всъщност включва само теб.

После се извърна, за да погледне застигналата ни буря.

Ами добре тогава… отворих термопакета на колана си и си сипах една чаша вряща разтворима бизонска супа. Не й предложих — първо, защото тя си имаше свои пакети на колана, точно както и аз, и второ, защо да го правя? Да върви по дяволите!

Отпивах бавно от супата, за да не си изгоря езика — това нещо се сгорещяваше много бързо — и гледах Джо. По-скоро двете неща, които я правеха толкова различна от мен.

— Стига си зяпал!

— Извинявай! — казах. — Просто там, откъдето идвам, никой няма криле.

Тя погледна така, сякаш бях дъвка, залепнала за подметката й. Джо е от един от вълшебните светове. Крилете — огромни, бели и покрити с пера, като ангелските от картините — не я задържат във въздуха, когато лети, въпреки че може да ги използва, за да планира и да сменя посоката. Това, което я държи във въздуха, както каза веднъж Старецът, е убеждението, че може да лети. Разбира се и фактът, че в нейния свят наистина има магия във въздуха. Често ми се е искало да я попитам дали нейният народ произхожда от крилати маймуни, както например народът на Джакон произхожда от вълчи свят. А може просто някога, много отдавна, някакъв вълшебник да е присадил лебедови криле на гърба на някое бебе и оттам нататък всички да са започнали да се раждат с крила. Но тъй като тя бе привързана към мен точно толкова, колкото би се привързала към вируса на ебола, нямаше голяма вероятност някога да получа отговор.

Бях в лагера едва от десет дни, а имах чувството, че е минал цял живот. И то не от щастливите. Беше от онези животи, които със сигурност ти доказват, че в предишното си прераждане си бил най-малко Чингис хан и все още имаш да изплащаш кармичен дълг.

Преди десет дни се събудих в някакво брезентово походно легло в бяла стая, която миришеше на дезинфектант, а в далечината се дочуваше оркестър. Музиката беше вълнуваща, ала тъжна.

Свиреха погребалния марш.

Музиката спря. Станах от леглото и олюлявайки се леко приближих до прозореца.

На широк плац се бяха събрали около петстотин души — много различни хора. Бяха строени в редици, около някаква кутия, в която имаше ковчег с тяло, покрито с черно знаме.

Знаех чие е тялото.

И знаех чий живот спаси той със смъртта си.

На някакъв подиум стоеше мъж, който изглеждаше така, както вероятно бих изглеждал аз на средна възраст. Той тъкмо приключваше речта си, в която изреждаше все хубави неща за Джей — знаех това, въпреки че почти не чувах думите му.

После от гърлата на хората се изтръгна вик — вик без думи, вик ридание за загубата, но и вик на триумф.

В този момент кутията с ковчега заблещука, засия и затрептя. После припламна и изчезна.

Оркестърът отново засвири траурния марш, но този път музиката звучеше различно, сякаш казваше „Животът продължава!“

Седнах обратно на брезентовото легло. Явно бях в някаква болница. Намирах се в базата с куполи като балони. И видях погребението на Джей.

В този момент на вратата се почука.

— Влез! — викнах аз.

На вратата стоеше мъжът, който произнесе речта.

— Здравей, Джоуи — каза той. Униформата му беше изпъната и чиста. — Добре дошъл в Базовия град. — Едно от очите му беше кафяво, точно като моите. Другото беше изкуствено: сякаш на мястото му имаше грозд цветни светодиоди.

— И ти също си аз — отбелязах аз.

Той сведе глава. А може и да беше кимване в знак на съгласие.

— Аз съм Джо Харкър. Тук всички ми викат Стареца, най-вече зад гърба ми. Аз съм главният.

— Съжалявам за Джей! — казах. — Върнах тялото му.

— Добре свършена работа — отвърна той. — Освен това донесе костюма му, което е дори още по-важно. Имаме едва дузина такива. Вече не се произвеждат. Светът, който ги правеше… вече го няма.

Той млъкна.

Реших, че трябва да кажа нещо, затова попитах:

— Няма го? Цял един свят?

— Световете са евтини, Джоуи. Звучи ужасно, но дори в най-ужасните неща има зрънце истина. Бинарните и МАГ смятат, че световете наистина са много евтини, а животът е още по-евтин… Но да се върнем на теб. Добре направи, че върна тялото на Джей. Така успяхме да се сбогуваме с него. А в костюма бяха последните му съобщения. — Старецът замлъкна. — Помниш ли, когато те докарахме тук? Изглежда бълнуваше. Не спираше да ме викаш.

— Така ли?

— Да. Каза, че Джей е умрял заради теб, за да те спаси. Говореше за морфожа и за тиранозавърската змия и че си постъпил глупаво и си го забъркал в тази беда…

Сведох поглед.

— Да.

Той отвори един бележник и прочете:

— „Джей каза да кажа на Стареца, че съжалява, да му кажа, че съжалява, задето го е лишил от един оперативен работник. Каза, че заместникът му получава най-високите му препоръки…“

— Аз ли казах това?

— Да — той пак погледна в бележника. После попита озадачено: — Какво е МразоНощ?

— МразоНощ ли? Не знам. Джей каза, че трябва да ви кажа, че не бива да губите нито един оперативен… МразоНощ идва.

— И не каза нищо друго?

Поклатих отрицателно глава.

Старецът ме плашеше. Да, наистина той бях аз, но той беше едно аз, което бе видяло страшно много. Чудех се как ли е загубил окото си. После се запитах дали наистина искам да знам.

— Можете ли да ме върнете у дома? — попитах.

Той кимна безмълвно. После добави:

— Да, можем, но няма да е лесно, а и ще означава, че сме се провалили. Ще трябва да заличим спомените ти, да премахнем от паметта ти цялата информация за това място, ще трябва да унищожим способностите ти да Бродиш из световете… Но ако искаш, можем да го направим. Може да се чудят къде си бил, но пък времето не тече като постоянен поток между световете, така че е възможно да си отсъствал не повече от пет минути… — По лицето ми сигурно се беше изписала надежда. — Но така ли ще ни напуснеш?

— Господине, не се обиждайте, но аз дори не ви познавам. Какво ви кара да мислите, че бих се присъединил към организацията ви?

— Ами ти идваш с най-високи препоръки. Джей е казал така. Както е споменал, не можем да си позволим да изгубим и един оперативен работник.

— Аз… аз ли съм заместникът, за който говореше той?

— Страхувам се, че да.

— Но той бе убит заради мен.

— Още една причина да останеш. Загубата на Джей беше трагедия. Загубата на двама ви ще е катастрофа.

— Разбирам… — Сетих се за дома — истинския ми дом, не за безбройните различни негови сенки. — Значи можете да ме върнете обратно?

— Да, щом искаш да изклинчиш, можем да те върнем.

Затворех ли очи, виждах Джей да ме гледа от червената земя преди да умре. Въздъхнах.

— Ще участвам — казах. — Но не заради вас, а заради Джей.

Той протегна ръка. И аз протегнах своята, за да ги стиснем като възрастни хора, но вместо това той хвана дланта ми в своята огромна и твърда длан, и се втренчи в очите ми.

— Повтаряй след мен! — нареди ми той. — Аз, Джоузеф Харкър…

— А… Аз, Джоузеф Харкър…

— Като разбирам, че във всичко трябва да има баланс, заявявам, че ще направя всичко по силите си, за да защитавам и пазя Алти-лената от тези, които биха й навредили или използвали според волята си. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да поддържам и подкрепям МеждуСвят и неговите ценности.

Повторих го колкото можах по-добре. Той ми помагаше, когато се запъвах.

— Добре — каза Старецът накрая. — Надявам се, че вярата на Джей в теб ще се оправдае. Иди да вземеш екипировката си от дежурния интендант. Хранилищата се намират в квадратната сграда от другата страна на плаца. В момента е единайсет нула нула — имаш достатъчно време да се настаниш в твоята казарма и да разопаковаш багажа си до единайсет и четирийсет и пет. Обядът е в дванайсет нула нула. В дванайсет и четирийсет започваш основното обучение.

Той стана и тръгна. Исках да му задам още един въпрос.

— Сър? Вие обвинявате ли ме за смъртта на Джей?

Светодиодното му око заблещука в студено синьо.

— Хм? Да, разбира се. Както и още петстотин души в базата. Имаш да се реваншираш за ужасно много неща, момче.

И излезе.

Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш. Дори още по-лошо. Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш, и което за капак се ръководи от армия садистични директори, и където учениците идват от различни страни и имат само едно-единствено общо нещо помежду си.

Всички те мразят.

Не можеше да е по-зле. Никой не плюеше в храната ми, никой не ме завличаше зад казармите, за да ме пребива от бой, никой не ми пъхаше главата в тоалетната и не пускаше водата, но и никой не говореше с мен, освен ако не се налага. Никой не ми помагаше. Ако вървях до класната стая по грешен път, никой не ми казваше, а когато ме видеха да тичам през плаца, плувнал в пот и останал без дъх, защото съм закъснял с пет минути… е, единствено тогава ги виждах да се усмихват, гледайки към мен.

Случайно ме събаряха, докато се катерехме по въже, получавах най-слабия гравитационен отблъскващ диск при състезание с дискове и най-старата, очукана и слаба пръчка по Магия 101, ядях сам на маса, насред претъпкана с хора зала… да, това се случваше, даже често.

Но нямах нищо против.

Дори обратно — радвах се. Не ме наказваха повече от това, което смятах, че заслужавам. Джей ми спаси живота, измъкна ме от онзи кораб насред Абсолютното нищо, спаси ме от собствената ми глупост, а аз му се отплатих, като оставих да го убият.

Ясно бе защо всички се редят на опашка да ме мразят. Самият аз всъщност оглавявах редицата.

Повей суграшица ме блъсна в лицето, закачих чашата на колана си и се обърнах към скалната стена.

— Добре! — казах. — Време е да тръгваме нагоре.

Джо мълчеше. Плесна с криле, за да отърси ледената вода и се обърна към скалата. Започна да се катери и след няколко минути аз я последвах.

Треперех. Сега обаче беше по-лесно — изглежда Джо имаше инстинкт за места, където да си пъхнеш ръката или крака, затова я следвах. Всичко беше чудесно, докато дъждът не се усили.

Погледнах нагоре. Скалата, на която бе стъпила Джо, се ронеше под краката й.

— Хей! — изкрещях и замахах яростно, за да я накарам да се дръпне.

Но тя не ми обърна внимание. После скалата поддаде и Джо се подхлъзна сред дъжд от камъчета. Падна право върху мен и събори и двама ни от скалната стена.

Полетът надолу беше дълъг, макар че двамата заедно падахме доста бързо.

Сграбчих я през кръста и се отблъснах с крака от скалата. Тя веднага схвана идеята и яростно запляска с криле. Може би не можеше да ни задържи дълго във въздуха, но на нас не ни трябваше много време.

Кацна пак на ръба, където бях изял супата си.

— Опитах се да те предупредя — казах аз.

— Да — отвърна тя. — Разбрах, че се опитваш да ми привлечеш вниманието. Само че просто не исках да те погледна.

Стоях под дъжда и треперех.

— Как се запозна с Джей? — попитах.

— Като всички. Един ден сме започнали да Бродим, той е дошъл и ни е довел тук. Най-вече ни е спасявал от бедите по пътя.

— Така откри и мен. По пътя спаси живота ми, три или четири пъти. Жертва и собствения си живот, за да ме докара тук… Но не мисля, че би се отнасял така с мен и съм сигурен, че не би допуснал да се оставя да се държат с мен по този начин.

Настана мълчание. После тя ме погледна с кафявите си очи, които сякаш виждах в огледало.

— Прав си. И аз не мисля, че би го направил. Ще кажа на другите.

После се изкачихме мълчаливо до върха на скалата, но това мълчание беше изпълнено със спокойствие.

След това нещата се промениха. Е, не много и не постоянно, но определено имаше подобрение.

Глава десета

А аз си мислех, че тестовете на господин Димас са трудни.

Изпитите в МеждуСвят биха накарали някой от Менса да закърши ръце. От ушите на най-добрите ни мозъчни тръстове би заизлизал пушек. Как се отговаря на въпрос като: „Невероятностният фактор на свят с обърнато време е солипсистичен или феноменологичен?“ Или: „Опишете шест приложения на анти-елемента пандемониум.“ А какво ще кажете за това: „Обяснете наличния гносис от Клипотичните същества от Седми ред.“

Опитайте да се борите с такива неща, когато едва сте изкарали тройка по Домашен бит и икономика.

Намирах се в тренировъчния лагер на МеждуСвят вече двайсет седмици. Двайсет седмици непрекъснати упражнения, уроци по бойни изкуства, за които никога не бях чувал (един от инструкторите беше от свят, където Япония се беше обединила с Индокитай, за да създаде, освен всичко останало, бойни стилове, пред които таекуондото изглеждаше като бални танци), умения за оцеляване, дипломация, приложна магия, приложна наука и един куп други неща, които едва ли ще намерите в програмата на повечето гимназии — а също и на техникумите, като стана дума.

След двадесет седмици МеждуСветска храна, интензивни тренировки, интензивно обучение — да му се не види, интензивно всичко — бях останал без мазнини като парче телешка пастърма, и се приближавах към такива мускулатура и рефлекси, каквито бях виждал да рекламират на гърба на старите книжки с комикси и за каквито винаги си бях мечтал. Освен това главата ми беше пълна с факти, обичаи и друга езотерика, която би ми позволила (теоретично) да мина за местен на голям брой Земи, където човечеството изглеждаше като мен.

Разбира се, новооткритите ми умения по хитруване и сливане с околността не биха ми помогнали много на някоя от другите Земи, за които знаехме, например тази, от която беше Джакон Хаарканен. Джакон беше пример за това какво би станало, ако в родословното дърво е имало вълк, може би преди трийсет хиляди години. Тя беше яка и дива, тежеше около 35 килограма, повечето — чисти, жилести мускули, покрити с къса тъмна козина. Имаше талант за груби шеги — обичаше да се свива на някоя от гредите в горната зала в спалното помещение и да те изненада, минеш ли отдолу, като се спусне и те събори на пода. Имаше остри зъби и яркозелени очи и все пак приличаше до известна степен на мен.

Както може би сте разбрали от описанието, Джакон беше една от по-далечните ми братовчедки.

В момента аз и тя, заедно с Джоузеф Хокун и Джерзи Хархкар стояхме на един от най-високите балкони в Базовия град, възползвайки се от рядката възможност за почивка от уроците. Наблюдавахме стадо антилопоподобни същества да профучават по протежението на тясната речна долина под нас. Беше по пладне и предпазните полета бяха достатъчно отслабени, че да позволят на охлаждащия ветрец от планетата да мине през тях. Стоях до едно дърво лигири, натежало от гроздове оранжево-червени плодове. Пред нас имаше цветни лехи с кралски лилии, циклопия, карамфили и син лотус. Имаше цикади, иглолистни растения и цветя, които не съществуваха на повечето Земи от милиони години. Комбинираните им ухания бяха достатъчни да ме замаят, особено след сухия филтриран въздух в учебните зали.

Базовият град, като други три-четири обречени плаващи градове, сред които бяха пръснати силите на МеждуСвят, нямаше фиксирано местоположение — вместо това се носеше, благодарение на съчетание от магия и наука, през свят, в който човеците все още си намираха един на друг вкусни бълхи. Все едно да живееш в постоянна обиколка на национален парк с размерите на планета, изглед след изглед от зрелищна природна красота. Плъзгахме се над върховете на гори, които се простираха на половин континент, висяхме над водопад, който никога нямаше да бъде наречен Ниагара, седяхме си в безопасност и наблюдавахме вулканични изригвания, торнадо, наводнения…

Има и по-лоши места да ходиш на училище.

Движехме се на изток заради поредната смяна във фазата. Случваше се по график. Докато гледахме, светът пред нас затрептя, после сякаш се разтопи, протече в моментни сцени от налудничавия пейзаж на Промеждутъка, и отново се завърнахме към реалността. Този път се носехме над обрулена тундра, а слънцето бе високо над главите ни. Виждах стадо зубри да препускат, а шепа мрачни мастодонти методично ошмулваха голяма върба. Въздухът беше по-студен, а в далечината видях блещукащите скали на планински ледници, докато пълзяха към нас и лъщяха като айсберг на слънцето.

Същата долина. Но различен свят.

Изненадваме местните, когато влизаме, затова се придържаме към праисторическите времеви потоци. Така има по-малък шанс да ни открият. Всичко е част от необходимите мерки, които предприема МеждуСвят, за да попречи на Бинарните и на МЕГ да го открият. Плаващите куполни градове се местят на случаен принцип сред няколко хиляди Земи на около половината разстояние от центъра на Арката. Ето защо, дори с моите умения за Бродене в Промеждутъка, имах нужда от помощ да открия точния свят, на който се намира Базовия град.

Помощта дойде под формата на странно малко уравнение, което Джей нарисува в кървавия пясък. Както повечето неща в МеждуСвят, то работеше чрез комбинация от магия и наука.

{MC}: = Ω/∞ нито беше само математически аргумент, нито изцяло вълшебно заклинание. То беше парадоксално уравнение, като например корен квадратен от минус едно — комбинаторно понятие, научно твърдение, създадено с магически средства.

{MC}: = Ω/∞ беше меметичен талисман, който всеки от нас носеше в главата си — само там и никъде другаде, и който ни позволяваше да „се завръщаме у дома“ през слоевете реалност, за да стигнем до Базовия град, където и да е той. Това беше ключ и трябваше да си Бродещ, за да прещрака в ключалката. Летящите кораби, захранвани от енергията на немъртви Бродещи, не можеха да го сторят; нито космическите кораби, кръстосващи през Статика на подпространството, задвижвани от дълбоко замразени Бродещи, мъртви на 99 процента. Трябва да си истински жив Бродещ, с ключ в главата, за да се получи. Ето защо беше буквално невъзможно някоя от империите да открие МеждуСвят.

Поне такава беше теорията.

Всичко това обясняваше усета за сигурност, който ни позволяваше да се чувстваме удобно на открито, докато четиримата се препитвахме един друг за утрешните изпити: Основни теории на мултифазната асиметрия в поляризираните равнини на реалността и Законът за неопределения трапецоид, наблюдаван в церемонията на деветте ъгъла.

Дори след пет месеца повечето от новите попълнения все още се държаха доста студено с мен. Вече не оставах сам на масата в голямата зала, но пък и не се избиваха да седнат до мен. А докато говореха с мен, все още се усещаше известна резервираност, която не можех да не забележа. Аз бях един от тях — аз бях тях, а човек не може да мрази себе си. Но пък не е и нужно непрекъснато да се обича. Така че след като никога нямаше да се превърна в господин Популярния, трябваше да се науча как да го понасям. Трите алтернативни версии на самия мен — терминът, използван от лектора ни в Нива на реалността 101, беше „паравъплъщения“ — които седяха с мен на терасата, бяха най-близко до това, което мога да нарека приятели — което ги поставяше в категорията на „не врагове“.

— Добре — казах аз, — избройте атрибутите, които остават константни от една равнина в друга.

— Ами… — измънка Джозеф и почеса носа си. — Всички ли?

— Те са само четири, Джозеф.

Джозеф беше от Земя, по-плътна от моята, което означава по-силно гравитационно поле. Той бе с фигурата на двукрак танк и вероятно бе по-силен, отколкото има право да бъде което и да е човешко същество. Веднъж ми го обясни — ставаше дума за някакви по-дълги и по-широки сухожилни връзки, увеличено съотношение между напречно набраздени и гладки мускули и по-голяма костна плътност. Аз знам само, че той е два пъти по-висок от мен и почти толкова силен.

— Симетрия, хиралност, съответствие и… ъм…

Изглеждаше така, сякаш може да победи голѐм на шах, ако първо някой завърже очите на голѐма. Но всъщност си беше доста умен — налагаше се, за да не изостава от всички други Джоевци.

— Предаваш ли се?

— Не е латералност, нали? — попита без особен ентусиазъм той.

— Да — отвърнах аз. — Това е.

— Мой ред е — намеси се Джерзи. — Какво са подпраговите изоритми и как се прилагат към Бродещите?

— Това го знам — отговорих аз. — Чакай, не ми казвай…

Джерзи се ухили.

— Не се тревожи — няма.

Джерзи изглеждаше много по-близък до мен в еволюционно отношение. Главната разлика между човечеството в света на Джерзи и в моя бе, че неговите хора имаха пера вместо косми. О — и жените снасяха яйца, вместо да раждат бебета. Което вероятно е свързано. Винаги се стрясках, когато Джерзи се появеше иззад ъгъла — в лице изглеждаше почти като мен, с може би малко по-остри черти около носа и скулите, но веждите му бяха светлосиви, а „косата“ му се състоеше от цветни израстъци, подобни на пера, дълги около двадесет сантиметра. Върховете им бяха яркочервени. Джерзи беше много умен, пъргав и саркастичен. Вероятно бе най-близкото до истински приятел, с което разполагах на няколко милиона Земи.

— Изоритъмът има нещо общо с това колко са високи нещата, а подпраговите изоритми са това, което позволява на Бродещите да минават от свят в свят, без да се озоват на десет метра над земята. Те ни държат на земното ниво, където и да отидем.

Той направи физиономия.

— Така е. Донякъде. Но ще трябва да подбереш по-подходящи думи. Хей, видяхте ли това, ей-там горе?

— Къде? — аз нищо не бях видял.

— Там горе. Високо в небето. Приличаше на… не знам, приличаше на балонче или нещо такова. Не, вече го няма.

Взрях се в синьото небе, но не видях абсолютно нищо.

Последната седмица беше пълна с изпити, което означаваше преговаряне до среднощ в допълнение към физическите тренировки през деня. Програмирането с делта вълни, на което ни подлагаха през средно трите или четирите (ако имахме късмет) часа сън, помагаше, но трябва да се допълва със старомодното четене на учебници, ако искаш да си блестящ. Никога не бях учил толкова много — имах чувството, че мозъкът ми се е подпалил. Будех се посред нощ и мърморех „непрекъснатото движение и философския камък“ и „това е хтонична цялост“ или „подпространството — наричано още Статик — и Абсолютното нищо са просто страни на възприемане, разположени под ъгъл от деветдесет градуса“. Учех усилено. И на другите не им беше по-лесно.

След това, сякаш за да стане още по-зле, се появиха проблеми с Дж/О Хр/Кр. Той е горе-долу аз — искам да кажа, че изглежда като мен, но е с една глава по-нисък — на неговата възраст и аз бях толкова висок. Има същия нос. Дори същите лунички. Изглежда на около единайсет и е по-млад от мен — всъщност от повечето от нас. И май това го дразни — или поне част от него. Все пак той е наполовина компютър. Или, както сам се нарича, „бионанотични единици“. Там, откъдето идваше, всички бяха такива.

— Има логика — каза ми един ден, докато се занимавахме в Рисковата Зона. — Все пак, ти нали носиш ръчен часовник, защо аз да не разполагам със същата информация като падащо меню в ретината?

Залегнах, претърколих се и се преметнах, за да избегна сноп гърчещи се кабели, изригнали внезапно от пода точно там, където стоях. Кабелите се метнаха към Дж/О и се пръснаха, за да го обгърнат. Дж/О вдигна дясната си ръка, покрита със слой ситна мрежа. Блесна ослепителна рубинена светлина, дочу се звук като цвърчене на бекон в тиган и когато зрението ми се проясни, от кабелите бяха останали само почернели угарки и миризма на озон.

— Може да носиш и слънчев часовник на главата, ако питаш мен — казах, докато се премятах назад, за да избегна пламъка, изстрелян от стената. — Но не мисля, че е честно да снимаш учебниците на микрофилм и да ги съхраняваш в оперативната си памет, докато на нас ни се налага да ги запомняме.

— Ти губиш, лице от плът! — отвърна той. — Аз разполагам с най-добрата система — силикон и молекулярно инженерство, вместо протеини, нуклеотиди и нервни връзки. Полъх от бъдещето, скъпи!

Кретен! Държеше се така, сякаш той ги беше измислил тия работи, докато всъщност само произлизаше от култура, където ти инжектират компютри и машинки с размера на водни молекули още при раждането. Земята на Дж/О не беше Бинарен сателит — все още — но бе много по-развита от Земята, от която бях аз.

След като изпитите приключиха — така и не научаваме резултатите, което и до ден-днешен ме побърква — ни повикаха в залата за брифинг, всичките сто и десет нови попълнения, и там видях Стареца за пръв път, откакто положих клетва в лечебницата.

Изглеждаше състарен.

— Добре дошли, дами и господа — обърна се той към нас. — Сега вече всички сте готови да участвате във великата битка. Непрекъснато се създават нови светове. В някои науката процъфтява — видях как Дж/О вдига гордо глава — в други магията е движещата сила. Повечето са смесица от двете. Ние от МеждуСвят нямаме проблем с нито една от двете идеологии. Нашият проблем са МАГ и Бинарните, които искат да наложат своята система от вярвания и методи на реалност над другите светове — понякога чрез война, понякога по-недоловимо. МеждуСвят съществува, за да поддържа баланса. Ние сме партизанска група. Никога не бихме могли да се сблъскаме директно с някоя от страните, защото никога не бихме могли да победим — те ни превъзхождат и с хора, и с оръжия. Ние и не искаме да побеждаваме, но можем да сме захарта в резервоара с бензин, дъвката на стола или камъчето, което преобръща колата. Ние защитаваме Алти-лената. Ние поддържаме баланса. Това е задачата ни — да преграждаме приливите-близнаци на магия и наука, да осигуряваме смес от двете навсякъде. Вие, новобранци, завършихте първата стъпка от базовото обучение и всички получавате моите поздравления. Браво! Утре ще се разделите на малки отбори, които ще бъдат пратени на тренировъчни мисии. Във всяко едно отношение това ще е истинска полева операция, освен че, няма да сте в никаква реална опасност. Ще посетите приятелски или неутрални Земи и ще имате цел, която е в рамките на постижимото, дори доста лесна за постигане, за зададения период. Ще разполагате с двадесет и четири часа да завършите мисията си и да се върнете в базата. Всеки отбор ще се състои от четирима новобранци и един по-опитен оперативен, в случай, че нещо се обърка. Което, бързам да кажа, няма да стане…

По-късно в столовата седнах до Джерзи.

— Някога домъчнява ли ти за дома? — попитах го аз.

— Че защо да ми домъчнява? — озадачи се той. — Ако не бях тук, нямаше да съм в семейното гнездо, а щях да съм мъртъв. Дължа живота си на МеждуСвят.

— Схванах — казах с чувство на завист. Аз изпитвах носталгия непрекъснато, понякога до степен на истинска болка в стомаха, което блокираше биосензорите ми и шашкаше лекарите. Ала не си признавах, разбира се. Смених темата. — Чудя се дали ще сме в един отбор при тази тренировка.

— Защо да мислиш и премисляш толкова безплодно — чу се приятен глас зад нас, — когато, ако просто се отправите към таблото с бюлетина в коридора, на ваше разположение ще се открият пълните и окончателни факти.

Джай сведе глава, усмихна се и отмина.

— Той да не каза, че отборните задачи вече са обявени? — попита ме Джерзи.

— Така мисля — отвърнах аз и двамата се втурнахме да се надбягваме по коридора към таблото, където вече се тълпяха новобранци, които преписваха съответната информация в тетрадките си и си подвикваха неща като: „Уха! Аз съм с Джолиет! Отивам да си взема чесън!“ и „Хей, Джиджу. Утре сме в един екип!“

Джерзи отметна глава назад и изкукурига.

— Аз съм в отбора на Стареца! — изкрещя той. Стареца лично водеше група от четирима новобранци. Завиждах, но донякъде чувствах облекчение, че не съм избран — понякога Стареца все още ме плашеше. Дж/О също беше в екипа на Стареца. Както и Дж’р’охохо. Той е кентавър и миналата седмица недвусмислено ни даде да разберем, че ако още веднъж чуе „яде като кон“ в столовата, всички ще получим отпечатъци от конски подкови по лицата си. Реших, че Стареца е избрал най-обещаващите кандидати за собствения си отбор. Не се изненадах, че не е взел мен и не можех да го виня.

Опитният оперативен на моя отбор беше Джай, загадъчен и, както веднъж сам се описа, многосричен.

— Това означава, че използва много дълги думи — каза Дж/О, който имаше достъп до няколко речника в главата си.

Ето ме и мен. Ето го и Джозеф, едър като бик. Ето я крилатата Джо, която не ми бе проговорила след онзи ден на скалите, но която вече не ме игнорираше. Ето я и Джакон, момичето-вълк. Можеха да ме сложат и в много по-лоша група.

После звънецът иззвъня и вкупом тръгнахме към лабораторните упражнения по практична тавматургия3.

Будилникът зазвъня половин час преди изгрев и прекъсна тревожния сън, в който аз и семейството ми, поради някаква причина, си бяхме събрали багажа и се бяхме преместили в Промеждутъка. Мятах се между опита да изкача стълбите в коридора, превърнали се в картина на Ешер, и това да слушам как мама ме поучава, че заради лошите оценки ще ме изядат демони. Мама бе станала като картина на Пикасо, двете й очи бяха от едната страна на носа, Джени се бе превърнала в момиче-вълк, а хлапето — в калмар, който живее в пещера в морето. Всъщност се зарадвах, че се измъквам от леглото.

Наредихме се за каша за закуска, като изключим месоядните мои версии, които разкъсваха месо от зубър — сготвено или, в случая на Джакон, сурово. После си взехме припасите и се събрахме на плаца в групи по петима.

На някои отряди бе дадена зелена светлина да потеглят, те пристъпиха в Промеждутъка и изчезнаха.

После асистентката на Стареца изтича от кабинета му и го повика. Стояха доста близо до нас. Чух: „Не могат! Сега ли? Е, нищо не може да се направи. Все пак се обаждат отгоре. Кажи им, че ще дойда.“

Той се обърна към Джай.

— Можеш да вземеш още един човек, нали?

Джай кимна. Държеше запечатаните заповеди, които щяха да ни отведат на тренировъчната мисия.

Стареца се върна при групата си и им съобщи новото развитие. После посочи различни места на плаца.

Духът ми се повдигна — надявах се, че Джерзи ще бъде разпределен в нашата група.

Вместо това към нас бавно приближи Дж/О.

— Здрасти, новият отбор! — каза той. — Е, аз съм готов да тръгвам. Ние, осъдените на смърт и така нататък.

— Не говори така дори на шега — скастри го Джай. Потупа ме по рамото — аз щях да съм Бродещият в екипа. — Наченете нашата междупространствена екскурзия.

— Какво? — попита Джо.

Джай се усмихна.

— Изведи ни оттук — каза той.

Поех си дълбоко дъх, със съзнанието си отворих вратата към лудостта и в индийска нишка навлязохме вътре.

Промеждутъкът беше студен и докато Бродех имаше вкус на ванилия и пушек от дърва.

Глава единадесета

След онова първо зашеметяващо посещение няколко пъти се бях връщал в Промеждутъка. Беше част от основното ни обучение за изостряне на способностите ни да намираме различни входове и изходи, да се учим по кои повърхности да не стъпваме (големият морав диск, който плаваше като фризби с размера на кола, изглеждаше примамлив транспорт, но ако стъпиш отгоре му, те засмуква като изгладнели подвижни пясъци) и как да разпознаваме морфожите и други опасности. Все още не харесвах мястото. Беше твърде странно, твърде нестабилно. В един от многото уроци по оцеляване инструкторката описа пътуването през Промеждутъка като „интуитивно налагане на указващ посоката ред в зародишна фрактална хипергънка“. Казах, че на мен ми прилича по-скоро на опит да намериш път навън от огромна плазмена лампа. Тя отговори, че било същото.

Но, вярвате ли ми или не, има начини да минеш през Промеждутъка и да излезеш точно там, където искаш. Нито един от тези начини не е лесен — особено за такъв като мен, на когото му е трудно да стигне дори до магазина в двуизмерна равнина като земната повърхност. Никой не бе съвсем сигурен колко измерения има в Промеждутъка. Най-добрите учени на МеждуСвят смятаха, че съществуват поне дванайсет, а е възможно още пет или шест да са скрити в различни субатомни кътчета и пукнатинки. Промеждутъка беше пълен с хиперболоиди, ленти на Мьобиус, бутилки на Клайн… всичко, което наричат неевклидови форми. Чувстваш се като в плен на най-лошите кошмари на Айнщайн. Ако на това място искаш да се ориентираш, не можеш просто да погледнеш компаса и да кажеш: „Насам!“. Там посоките не са само четири, нито осем, нито дори шестнайсет. Човек може да тръгне по безброй много пътища, нужно е съсредоточаване и концентрация, като да откриваш скритите индианци в рисунка на гора. А най-вече е нужно въображение.

Минахме през портала (този път приличаше на въртяща се врата в универсален магазин, само че с мокри панели от цветно стъкло), застанахме върху едната страна на огромен додекахедрон и Джай отвори запечатаните заповеди. Той извади листа и пусна плика (на когото веднага израснаха криле и отлетя, в Промеждутъка е трудно да замърсяваш). После разгърна листа с инструкциите, мълчаливо го прегледа и каза:

— Трябва да достигнем следните координати — и ги прочете. — Светът е от неутралните в конфедерация Лоримаре. Там ще вземем три маяка, поставени на един квадратен километър от изходната ни точка.

Взех листа и го погледнах. Можеш да разбереш някои неща за дестинацията дори само като погледнеш координатите. Ако си представите Арката — както наричаме Алти-лената — като лък, дебел в средата и изтъняващ към краищата, тази Земя беше почти в средата на извивката на Арката, в най-дебелата част. Световете в крайните части на роговете са или изцяло магични или изцяло технологични, но с приближаването към центъра разграничаването започва да намалява и почти напълно да изчезва. Бинарните и МАГ имат пълна власт над милиони Земи в роговете, но с приближаването към средата на Арката желязната им хватка леко се разхлабва. Има Земи, където МАГ или Бинарните дърпат конците зад кулисите, използвайки хора като илюминатите или технократите. А има светове, чиито цивилизации се основават на науката или на вълшебството, но все още не са подчинени от нито една от враждуващите страни. Моята Земя е от тях. Тя е малко по-напреднала в науката, отколкото в магията. А светът, в който отивахме, бе още по-близо до центъра на Арката — везните на цивилизацията му рано се бяха наклонили в полза на науката, но също толкова лесно можеха да са се наклонили и в другата посока, към магията.

Джай ме посочи и каза:

— Моля, ескортирай ни до правдивата ни дестинация, Бродещ!

Кимнах, запечатах координатите в главата си и ги оставих да ме придърпват насам-натам също като лескова пръчка за търсене на вода. Занулих в точния изходен възел, който исках — пулсираща карирана леха на далечната страна на нещо, което приличаше на поле от разлюлени ивици тофу. Скочихме един по един от додекахедрона върху огромно кипарисово парче, носещо се с мек златист блясък. Бях готов да ги отведа от там до лехата, когато изведнъж нещо профуча край главата ми и остави след себе си цветна ивица.

— Морфож! — извика Джакон. — Скрийте се!

Тъй като си беше Джакон, тя игнорира собствената си заповед, зае вълча поза и заръмжа заплашително, оглеждайки изпод вежди заобикалящия ни хаос.

Джо, Джай и Джозеф също се заоглеждаха внимателно. Дж/О приклекна, вдигна лазерната си ръка и започна да следи координатната система в електрическото си око в опит да хване на мушка заплахата. Той за малко не падна от изненада, когато скочих пред него и закрих с гърди дулото на лазера му.

— Задръж! — изкрещях. — Не стреляй! Той ми е приятел!

Другите ме погледнаха изумено.

— Това е морфож! — каза Джай, без да изпада в многословие, предвид спешния случай. — Те всички са опасни!

Дж/О се опита да ме заобиколи, за да се прицели отново в Ню. Аз отново застанах пред лазера, а Ню тревожно надзърташе иззад рамото ми.

— Той е съществото от Промеждутъка, за което ви разказах. Онова, което… — спрях, като осъзнах, че не бе много мъдро от моя страна да споменавам случилото се с Джей. — Което… ми спаси живота — завърших доста неубедително. — Вярвайте ми, няма да ви нарани!

Спътниците ми изобщо не изглеждаха убедени, но бавно излязоха от скривалищата си. Ню предвидливо остана зад мен. Заговорих му успокоително, надявах се малко да го окуража.

— Хей, Ню, как си? Радвам се да те видя отново. Излез да видиш бандата.

Ей такива неща му приказвах.

Той се престраши малко, но все пак си остана на крачка зад мен. Тялото му пулсираше в тревожни цветове — най-вече пурпурно с тюркоазени вълнички.

— Вижте — казах им аз, — почти стигнахме портала. Ню няма да излезе от Промеждутъка.

Не споменах, че с Джей го срещнахме в граничен свят, който притежаваше някои характеристики на Промеждутъка, но като цяло бе по-близък до нормалната реалност. Надявах се Ню да не напусне — или да не може да напусне изцяло Промеждутъка. Все пак той си беше морфож, многоизмерна форма на живот, което означава, че вероятно не може лесно да се свие до четирите измерения на земните равнини. Все едно да опитваш да напъхаш огромен октопод в кутия за обувки. Поне така се надявах.

— Много добре — отвърна неохотно Джай.

Всички се събраха около мен, въпреки че никой не искаше да се доближава особено до Ню.

— Оттук накъде? — попита Джозеф.

— Ще минем оттам — посочих карираната поничка. Джай скочи напред и се гмурна в нея с краката напред. Другите го последваха един по един, докато в Промеждутъка останах само аз.

Обърнах се към Ню. Балончестото създание висеше до мен, а по повърхността му пробягваха зелени и сини оттенъци на надежда.

— Съжалявам, малкия, но имам работа в реалния свят. Може да се видим, като се връщам. — Въпреки че се съмнявах, честно казано. Все пак какви са шансовете да се натъкна отново на него в непознаваемата, некартографируема огромност на Промеждутъка? Буквално нулеви…

Което означава, че той някак ме е проследил!

При тази мисъл се почувствах едновременно трогнат и притеснен. Никога не бях чел нещо, което да навежда на мисълта, че морфожите могат да засичат хората и да ги намират, още по-малко да се привързват към тях — но тъй като всичко, което знаехме за тях, бе горе-долу с размера на вируса на грипа, това не беше изненадващо.

Но аз все пак изпитвах топли чувства към мъничето. Хванах се, че се надявам да остане и да ни изчака.

— Довиждане, Ню! — викнах аз, мушнах се през поничката…

… и се плъзнах през портал, който се сви неимоверно много и изчезна зад мен. Но точно преди да го направи, едно малко, плътно сапунено мехурче се промъкна през него. То бързо се разшири до размера на Ню и ме последва.

Отначало не го забелязах, защото, както все още се случва понякога, стомахът ми поведе на бунт останалите ми органи и имах нужда от около минута, за да потуша размириците. После вътрешното ми ухо реши да се върне към функциите си и вече можех поне да стоя прав, въпреки че все още бях леко разтреперан, и да се огледам.

Забелязах израженията по лицата на съотборниците ми миг преди да видя Ню.

— Каза, че няма да излезе от Промеждутъка! — обвини ме Джо.

Свих рамене, а Ню застана отново зад лявото ми рамо. Май това място му харесваше.

— Какво да ви кажа? Не знам как да се отърва от него. Ако някой има предложения, готов съм да ги чуя.

Никой нямаше предложения. Джай реши, че е по-добре да се съсредоточим върху задачата ни и да открием първия маяк. Понечих да кажа на Ню да внимава какво прави, но думите ми останаха на върха на езика ми, когато се огледах наоколо.

Гледката беше впечатляваща. Стояхме на покрив с гледка към градски пейзаж, сравним само с корицата на научнофантастично списание. Високи тънки кули, грациозни като джамии, се издигаха с манхатъновско величие, свързани с полюшващи се пътеки и стъклени тръби. Въздушни автомобили — лъскави коли за двама във формата на сълза — излитаха от платформи в ясния въздух.

Но никой от нас не продължи да съзерцава гледката — светът не изглеждаше особено опасен, ала така изглежда и кораловата змия, нашарена с ярки цветове, докато не те ухапе. Кръгла будка от бляскав метал, украсена с ветропоказатели в стил арт деко, се извисяваше на метър от нас. Табелата й казваше, че е „асансьор“ — слава богу, тази Земя използваше разпознаваема форма на английски. Плъзгащата се врата беше заключена, въпреки че нямаше и следа от заключващ механизъм.

— Дайте на мен — каза Дж/О и насочи лазерната си ръка към вратата. — Вижте как ще го взривя това бебче!

— Ти да не си терминално асоциален? — попита го Джай. — На това място ние сме гости. Безпричинното разрушаване на лична собственост не е нищо повече от необоснован вандализъм.

Той затвори очи, докосна вратата и тя се плъзна встрани. Нямаше и следа от асансьор. Но имаше метални стъпенки и ние започнахме да се спускаме надолу, един по един, етаж след етаж, след етаж, а Дж/О мърмореше, че никога не му позволяват да използва лазерната си ръка. Ню остана с нас и се рееше над главите ни. Веднъж доплува твърде близо до Джакон и предупредителният й вълчи вой го накара да се втурне назад по шахтата на около 6–7 метра. Започнах да се чудя как толкова беззащитно нещо е оцеляло в Промеждутъка.

Докато слизахме, Джай извади устройство с размера и формата на напръстник. След миг то започна да се носи из въздуха. Замига малък светодиод и след това по повърхността му се появиха светлинки, които изписаха стрелка, сочеща направо.

— Локаторът е активиран — каза той. — Обектът, подлежащ на придобиване, се намира на третия етаж от горе на долу в тази сграда.

— Толкова ли е невъзможно да се задоволиш с няколко срички всеки път, когато казваш нещо? — попита го Джо, а перата на крилете й настръхнаха от раздразнение.

— Да — подкрепи я и Дж/О. — Имам най-новия чип на „Мериам-Уебстър“ — всички излезли през последните двайсет години речници, енциклопедии, списъци… каквото се сетиш, кръстосано индексирани в над шейсет реалностни равнини, но някои от редовете все още излизат като „не са в продажба“.

Джай се усмихна леко.

— Каква е ползата от добрия речник, ако не се използва?

Вратата се отвори и един по един пристъпихме в някаква лаборатория — толкова чиста, лъскава и високотехнологична, че дори доктор Франкенщайн би заплакал от завист. Точно както и самият град, това място изглеждаше като създадено през 50-те години на 20-и век, а след това прескочило няколко десетилетия, за да се приземи направо в края на 21-и век. Редици от лампи, монтирани на високия таван, осветяваха всичко с хладна светлина. Проблясваха екрани на компютри, подредени покрай едната стена, в предните им панели имаше огромни бобини с магнитна лента. Имаше кондензатори, електродни клеми, през които от време на време изпращяваше ток, масивни хладилни камери и друго оборудване, което не разпознавах.

Странното беше, че въпреки че повечето уреди си работеха нормално, нямаше никакви хора. Джакон ни обърна внимание на това, но Джай само сви рамене.

— Толкова по-добре за нас. — Той заоглежда залата, следвайки мигащата шарка на светлинките. — Там горе! — посочи накрая той.

„Там горе“ имаше редица лавици, може би на седем метра височина, на около две трети от тавана.

— Аз ще го взема — каза Джо. Тя пристъпи напред, разпери криле — избягвайки внимателно пращящия ток в генератора на Ван дер Грааф — и полетя. Издигна се внимателно с ангелските си двуметрови бели криле и, докато я гледах, осъзнах, че мисля как Земята, от която е тя, сигурно най-много прилича на рая в цялата Алти-лена.

Джо спря, увисна във въздуха край лавицата и бръкна зад предметите. Ню изглеждаше омаян от способността й да лети, но любопитството му бе туширано от предпазливост, затова той просто се рееше на метър от нея и гледаше. Джо измъкна малка джаджа, която сякаш мигаше, въпреки че не можех да съм сигурен — проблясъците изглеждаха бяха почти в ултравиолетовия спектър, точно на горната граница на видимата светлина. Беше притеснително по някакъв уталожен начин, затова извърнах поглед и го плъзнах покрай една контролна конзола и екран на монитор, за да погледна през прозореца.

Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера какво…

Лабораторията беше три етажа под върха на кулата и през прозореца се виждаше голяма част от града. Чух как крилете на Джо изшумоляха, когато тя кацна зад мен, и онова слабо притеснително чувство, което се въртеше отзад в главата ми, започна да се движи малко по-енергично, когато тя подаде маяка на Джай.

— Единият е готов, остават два — каза Джакон или по-скоро наполовина го каза и наполовина го изръмжа.

— Тестът не може да е толкова лесен — измърмори разочаровано Джозеф.

Исках да кажа: „Това е, това е… Не сваляйте гарда…“, но не бях сигурен защо искам да го кажа. Тогава видях един от онези лъскави въздушни кораби да пикира край прозореца и разбрах.

Но вече беше твърде късно.

Завъртях се към другите, успях да кажа: „Това е капан!“ Но нищо повече, защото в този момент всичко — се промени.

Беше като да гледаш вълничка, която тръгна от маяка в ръката на Джо — вълна, която се разпространяваше навън във всички посоки и заливаше всичко по пътя си, включително и нас. Не усетих нищо освен мигновен хлад и дезориентация. Никой от спътниците ми също не изглеждаше засегнат.

Но всичко друго беше засегнато. Несекващата вълничка се превърна в прозрачна вълна, която премина през оборудването и научните джунджурии, преобразявайки всичко по пътя си. Суровият флуоресцентен блясък се превърна в трептяща жълтеникава светлина от свещи. Дългата редица контролни монитори примигна и се превърна в кристална топка. Рамката с химикали и разтвори в стъклени реторти и епруветки се превърна в дъбов шкаф, пълен с глинени гърненца и стъкленици, пълни с различни прахове, соли и еликсири. Камерата за радиоактивни и токсични материали се превърна в кръг от златни тухли, вдълбани в пода и покрити със защитни кабалистични символи. Вълната — всъщност разширяващият се мехур, в чийто център се намирахме ние — се ускоряваше с разрастването си и след секунди футуристичната лаборатория бе изцяло превърната в бърлога на магьосник.

Но нещата не спряха дотук. Като погледнах през прозореца, видях вълната да се разпространява във всички посоки на града, като при взрив на атомна бомба. Небостъргачите и кулите в стил арт деко се набръчкаха, размазаха се и станаха готически кули от зидан камък. Изчезнаха въздушните рампи и тръби, а прелитащите въздушни кораби се превърнаха в крилати драконоподобни същества, които носеха човеци на гърбовете си.

За по-малко от минута лъскавият научнофантастичен град се превърна в средновековно градче със замък в центъра, а ние се намирахме в най-високата му кула. Дори прозореца, през който гледах, сега бе неостъклен отвор, запречен с железни пръчки. Всичко се бе променило.

Не — помислих си тогава — не се бе променило. Не можеш да промениш нещо, което винаги си е било, а това открай време си е бил свят, управляван с магия, не с наука. Подсъзнанието ми го беше разбрало, когато Джо полетя, за да вземе маяка. Крилете й бяха твърде малки, за да я издържат само чрез подемна сила и въздушно налягане. Народът на Джо беше еволюирал в свят, където магията бе в самия въздух, в който летяха, така че тя можеше да се издигне единствено когато бе налична такава необикновена мощ.

Както тук.

— Обратно на покрива! — изкрещях и се обърнах към асансьора, но вместо него видях тясно стълбище, претъпкано със стражи с копия, мечове и арбалети, насочени към нас.

Нарекох се идиот по шест различни начина. Нищо чудно, че наоколо нямаше хора с изключение на далечните образи във въздушните кораби. Нищо чудно, че целият град изглеждаше толкова чист и спретнат. Всичко бе покрито с блясък само в наша чест — магия за виждане, която хипнотизира очите и мозъка да възприемат фалшива картина. Когато взехме първия маяк — който вероятно беше талисман, маскиран като маяк — сме задействали развалянето на магията и сме сигнализирали МАГ, че сме попаднали в мрежата им.

Нищо чудно, че всичко беше толкова лесно!

Ню кръжеше тревожно над мен и спътниците ми. В този момент въоръжените стражи отстъпиха встрани и направиха път на двама души, които си мислех, че никога повече няма да видя — Скарабус, Илюстрираният човек, и Невил, онази ходеща, говореща, лепкава версия в реален размер на Видимия човек, комплект за игра, който веднъж получих за Коледа. Те слязоха по стълбите и застанаха от двете страни на входа. Изглежда чакаха някого и никак не ми беше трудно да се досетя кого.

Чу се шумолене на копринени поли и от мрака на стълбите се появи фигура с наметало. Тя пристъпи под трепкащата светлина на свещниците, отметна качулката си и ни огледа. Погледът й се спря на мен и тя се усмихна.

— Добра среща отново, Джоуи Харкър — каза лейди Индиго. — Каква приятна изненада. И я виж ти! Този път си довел и приятели.

Глава дванадесета

— Застанете зад мен! — извика Джай, като отново доказа, че може да каже точно каквото мисли, когато се налага.

Той се рееше на около петнайсет сантиметра от пода. Вдигна и двете си ръце и пред нас се оформи нещо като огромен прозрачен чадър. Психокинетичните способности на Джай не зависеха нито от магия, нито от наука, ми каза той веднъж, въпреки че са по-силни в магически светове. Те, каза ми той, са духовни. В този момент това ми беше все едно. Просто се надявах, че способностите му, каквито и да са те, могат да държат лейди Индиго настрана.

Дъжд от арбалетни стрели се блъсна в щита и се разпиля по пода.

Лейди Индиго направи знак и огърлица от яркочервени пламъци увисна над дланта й. Тя я приближи до устните си и духна. Пламъците изфучаха към чадъра-щит на Джай и щом го достигнаха, избухнаха в нещо като сиропен пурпурен пламък. Джай стисна зъби. Започна да се поти, а после и да трепери. Усилието да удържа щита на място му струваше доста.

После се чу „пук!“ и щитът изчезна в ярката светлина на пурпурния огън. Джай се срина на пода.

Чух ръмжене. Джозеф бе вдигнал Джакон, момичето-вълк, и я хвърли, почти като при игра на боулинг, към стълбището. Все едно играехме в База Прим, само че този път беше наистина. Тя събори дузина стрелци и се претърколи като гимнастик. После скочи от стълбите върху Невил. Мисля, че очакваше да го събори на пода, но докосна желираната му плът и замръзна, като човек, парализиран от опарване на медуза. Той я вдигна като детска играчка, разтърси я силно и я хвърли. Джакон повече не помръдна.

Джозеф изръмжа и замахна към Невил. Сигурно би било като да те удари танк, но желираният човек всъщност изобщо не се трогна. Джозеф заби юмрука си дълбоко в огромния корем на Невил, който просто се разтегли като на забавен кадър, без явно изобщо да смути Невил.

Желираният човек се засмя с гръмък, кален, бълбукащ смях.

— Изпращат деца насреща ни! — каза той. После протегна ръце — желираната плът се изстреля напред и покри лицето на Джозеф. Виждах как той се бори да диша, очите му се разшириха. После и той се строполи в безсъзнание.

Джо запърха нагоре, докато стигна гредите на тавана. Застана в най-горния ъгъл, далеч от обсега на стрелите.

Лейди Индиго щракна с пръсти и Скарабус коленичи в краката й. С един пръст тя докосна татуировката, която се гънеше по гръбнака му — рисунка на дракон.

И тогава Скарабус изчезна, а на негово място се появи огромен съскащ дракон, създание с криле и дълги нокти в комплект с кошмарно питоноподобно тяло. Той полетя със светкавична скорост към Джо. Тя ужасено запърха с криле в стената.

Той се уви около нея почти мързеливо, после я блъсна в стената и се спусна към пода, понесъл отпуснатото й тяло. Когато се сви на земята и се отърси, пак си беше Скарабус. Джо лежеше на пода до него.

Възцари се тишина.

Исках да направя нещо, но какво? Нямах специални умения или сили, като другите, и не носех оръжия — никой не носеше, с изключение на Дж/О, чиито оръжия бяха вградени. Това все пак беше само тренировъчна мисия.

— Имаш много сладки приятели — каза лейди Индиго. — И всички те също са Бродещи, в известен смисъл. Никой не е толкова силен или способен като теб, но като ги сварим и бутилираме, всеки ще захрани по един-два кораба. Нали?

Отнема известно време да ви го разкажа, но всичко се случи за няколко секунди. Бяхме останали само аз и Дж/О. Може и да си бях имал проблеми с малкото келеме — предполагам, че и аз съм бил същия на неговата възраст, но точно сега бяхме само двамата — и Ню, който се бе свил до размера на топка за боулинг с ужасен нюанс на полупрозрачно сиво.

— Не смятам така! — отвърна Дж/О на въпроса на лейди Индиго и насочи лазерната си ръка към нея. На връхчето й се появи нежен рубинен блясък, но нищо друго. Реших, че не му е сега времето да изтъквам, че отвъд определен предел технологията не работи в изцяло магичен свят.

Дж/О каза дума, която сигурно бе взел от някой от речниковите си програми, защото не я беше научил от мен.

После лейди Индиго също каза дума, която няма да намерите в нито един речник, махна с ръка и Дж/О застина. По лицето му се появи глуповато изражение.

— Откарайте ги в тъмницата! — нареди тя на войниците. — Всеки да бъде затворен в отделна килия. И ги оковете. — Тя пристъпи към Дж/О. — Иди с тези добри мъже до килията, която са ти приготвили и им помогни да те оковат. Ще дойда да те видя, след като всички се настаните.

Той погледна към нея като шпаньол, който гледа Господ. Догади ми се, защото знаех, че сигурно и аз съм изглеждал така, когато Джей ме спаси от пиратския кораб.

Но знаете ли от какво ми се догади още повече? Ще ви кажа. Ето от какво — оставиха ме последен, защото не се бояха от мен. Всеки друг бе проблем, който трябваше да бъде решен, или неприятност, която да се отстрани. Аз бях тривиалност. Не бях важен.

— Ами аз? — попитах.

— А, да! Малкият Джоуи Харкър! — лейди Индиго приближи до мен, застана дори прекалено близо. Усещах парфюма й, който бе нещо като смесица от рози и гнилоч. — Какво съвършено подходящо време. Надявах се да хвана първокласен Бродещ в малкия ни капан, но ти си повече, отколкото смеех да се надявам. Имат нужда от теб на МАГ. Много е спешно. Всеки момент ще започне голямо нападение. А ти можеш да захраниш флота от бойни кораби. След час тръгва куриерска шхуна и ти ще бъдеш на борда й. Разбира се, ще бъдеш парализиран. Скарабус!

Татуираният мъж кимна.

— Всичко е готово, милейди!

— Добре — каза тя и ми прати някаква магия.

Предполагам, че трябваше да е парализиращата магия, но не можах да разбера със сигурност, защото, преди да ме докосне, Ню се спусна надолу и прихвана магията. Заклинанието го удари, пръсна се в рой златни искри и се изпари.

Ню придоби точно същия цвят като пухкавите розови хавлии в банята на лейди Индиго. Зачудих се дали това не е някаква морфожска шега.

На лейди Индиго обаче не й беше забавно. Тя погледна към главорезите си.

— Какво е това създание? Невил?

— Не съм виждал такова преди — каза желираният мъж и метна голям зелен каноп по Ню. Канопът поспря, когато докосна повърхността на морфожа, застина за момент във времето и пространството, а после изчезна напълно. Зелено, златно и розово се завихриха по прозрачната кожа на Ню, подобно на сапунен мехур, а после той стана съвсем бял.

За известно време съществото просто си висеше във въздуха. Явно гледаше хората в стаята и се опитваше да реши какво да прави.

И после се спусна право към мен.

За миг докосвах повърхността на Ню, студена и хлъзгава, но — много странно, не беше противна — а после светът експлодира.

Видях много неща наведнъж, сякаш бяха наложени едно върху друго — видях лейди Индиго и килията, видях научнофантастичния бляскав свят, видях пленените ми спътници. Виждах всички от всички възможни ъгли, отгоре и отдолу, отстрани и отвътре навън, виждах ги и през времето — всички стечения на обстоятелствата, които ги бяха докарали дотук.

После се плъзнах в свят, който бе точно както трябва. Беше си на фокус, съвсем разумен и напълно логичен. На някакво ниво на съзнанието си знаех, че сега съм в Промеждутъка. Но Промеждутъка от гледна точка на многоизмерна форма на живот. Точно както го виждаше Ню.

Съзнанията ни се докосваха. И започнах да придобивам малка, но разрастваща се представа какво всъщност е Ню…

… и…

Паднах върху това, което минава за земя в Промеждутъка. В този случай беше тънък филм от медни пръски, които явно се задържаха заедно от повърхностното напрежение. Ято от противоположно въртящи се вихрушки премина през небето.

Мястото отново не беше логично, което за мен бе страхотно облекчение. Ню се рееше загрижено във въздуха край мен. Или може би Ню с размера на Върмонт бе на хиляди километри от мен, светещ в топъл и успокояващ нюанс на синьото. Той протегна един псевдопод и внимателно го разпери във ветрило от пръстоподобни форми, раздвижи ги в разкаяна дъга и ги погълна обратно в мехурестото си тяло.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казах аз. — Но ще трябва да се върна и да ги освободя. Те са моят отбор.

Ако безформено цветно мехурче може да свие рамене, то Ню безразлично сви рамене.

Аз се съсредоточих върху координатите на света-портал… и нищо не се случи. Сякаш светът вече не съществуваше. Сякаш координатите бяха безсмислени.

Концентрирах се по-силно. Нищо не се случи.

— Ню, къде бяхме? Какво се случи там?

Ню изглежда беше загубил интерес към мен. Завъртя се, избоботи нещо като неясна мелодия на тръбни камбанки и изчезна.

— Ню! Ню! — извиках аз, но нямаше полза. Морфожът го нямаше.

Опитах за последно да достигна света, в който отведох съотборниците си, но безрезултатно.

Тогава, с натежало сърце, помислих: {MC}: = Ω/∞ и поех към базата, за да се опитам да взема подкрепления, да се опитам да измъкна моя отбор от ноктите на лейди Индиго.

Базата беше претъпкана със завръщащи се от рутинната мисия отбори, понесли триумфално маяците си. Видях кентавъра Дж’р’охохо да препуска покрай мен, а на гърба му имаше момче, което можеше да съм аз.

Изтичах при първия офицер, когото видях, и й разказах моята история. Тя пребледня, повика някого и започнаха да се съвещават.

После ме заведе в стаята зад складовете, което бе най-близкото подобие на затворническа килия в Базата. Извади нещо, много приличащо на стандартен земен пистолет, каза ми да седна на пластмасовия градински стол, единствената мебел в стаята, а тя самата застана на вратата с насочено към мен оръжие.

— Опитай се да Бродиш и ще ти пръсна главата! — каза ми тя, а интонацията й не подсказваше да се шегува.

По-лошото беше, че някъде в безкрайността на възможните светове, в каменно подземие под рова на някакъв замък, моят отбор страдаше окован, ранен и изоставен.

Глава тринадесета

Дойдоха и ми задаваха въпроси, а аз им отговарях колкото успявах. Приличаше малко на доклад, но много повече — на разпит.

Бяха трима — двама мъже и една жена. И тримата бяха мен, но по-възрастни.

Задаваха ми едни и същи въпроси отново и отново. „Къде ги отведе?“ „Как се измъкна?“ и пак и пак — „Къде са те?“

И аз им казвах отново и отново как мислех, че водя екипа на правилното място, как Ню, малкият морфож, ме измъкна оттам, как се опитах да се върна и да ги открия, но не можех да стигна…

— Виж, ние вече пратихме спасителен отряд в този свят. Това си е просто обикновен техно свят, подобен на сто хиляди други. Казват, че отборът ви изобщо не е пристигал там. Не са ви виждали.

— Може би не сме отишли там. Знам, че изглеждаше като мястото, чиито координати получих. Приличаше на техно свят, но после се промени и те ни хванаха. Но аз не го направих нарочно. Кълна се!

Разпитваха ме в продължение на часове, а после си тръгнаха, като заключиха вратата след себе си.

Не можах да разбера защо заключиха вратата. Можех да Бродя навън — планетите от МеждуСвят имат потенциални портали навсякъде. Може би беше символично. Но и в двата случая аз просто нямаше къде да отида.

На другата сутрин вратата се отвори и ме изведоха навън. Запримигвах на светлината, която влизаше през купола.

Отведоха ме в кабинета на Стареца. Бях ходил там само веднъж. Бюрото му заема по-голямата част от стаята и е покрито с купчини листове и папки. Не се виждаха никакви компютри или гадателни топки, но това не означаваше, че ги няма.

Старецът изглежда на около петдесет години, но всъщност е много по-стар, дори в линейно време. Преживял е доста неща и въпреки клетъчната реконструкция е доста очукан. Лявото му око е техноконструкт. Вътре в него примигват светлинки — зелени, виолетови и сини. Носят се какви ли не легенди за това какво може да прави — да излъчва лазерни снопове или трансфигуриращи магии, да чете и най-съкровените ти мисли, да вижда през стени — каквото се сетиш. Може и да може да прави всички тези неща, а може да не прави нито едно. Аз знам само, че когато те погледне, искаш да си признаеш всяка грешка, която си извършил, и да добавиш още няколко, които не си, просто за всеки случай.

— Здравей, Джоуи — каза Старецът.

— Не го направих нарочно! Не исках да се изгубим, сър! Наистина, не исках! И се опитах да се върна там.

— Надявам се да не си го направил нарочно — отвърна тихо той. После замълча. — Знаеш ли… някои хора тук имаха съмнения относно приемането ти за чирак Бродещ след смъртта на Джей. Казах им, че си млад, неизпитан и действаш прибързано, но имаш потенциал да станеш един от най-добрите. А и в известен смисъл, точно както той пожела, заместваш Джей. Един за един. Но се оказа, че си един за шест… а това е твърде висока цена. Отведе ги на грешното място, изгуби ги и изглежда си избягал, за да спасиш кожата си.

— Знам как изглежда отстрани, но не стана така. Вижте, мога да ги намеря — само ми позволете да опитам!

— Не! — той поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти позволя. Приключваме с това. Няма да завършиш, ще ти отнемем спомените за това място. Ще ти отнемем спомените за всичко, което ти се е случило, след като напусна своята Земя. И ще отстраним способността ти да Бродиш.

— Завинаги ли? — не би могло да прозвучи по-зле, дори да бяха казали, че ще ми отнемат очите.

— Страхувам се, че да. Виж, не искаме да се нараниш. Ако започнеш да Бродиш, ще станеш истински маяк. Ще ги доведеш право в твоя свят — или в МеждуСвят. Затова те връщаме обратно на твоята Земя. Дори няма да настройваме темпоралния диференциал. Той ще работи в твоя полза — няма да си отсъствал твърде дълго.

Опитах да измисля какво да кажа в своя защита, но се сещах само за: „Но аз наистина ги заведох на координатите, които ми бяха дадени. Знам, че е така. И не избягах от тях.“ Но вече го бях казвал предишния ден на твърде много хора твърде много пъти.

Вместо това попитах:

— Кога ще ми отнемете спомените?

Той ме погледна с огромно съжаление.

— Вече е сторено — рече ми.

Аз озадачено вдигнах поглед към странния човек с различните очи.

— Кой…? — казах.

— Съжалявам! — отвърна той.

И после всичко потъна в мрак.

— Амнезията е много странно нещо — каза лекарят. Той беше нашият семеен лекар доктор Уидърспуун. Беше изродил хлапето, лекува Джени, когато хвана шарка, и ми заши крака миналата година, след като бях толкова тъп, че да се спусна по водопадите на Гранд Ривър във варел. — Искам да кажа, че в твоя случай си загубил около трийсет и шест часа… Ако не се преструваш…

— Не се преструвам! — уверих го аз.

— И аз смятам така. Да ти кажа, целият град полудя да те търси. Не мисля, че дори Димас ще може да си запази работата след такава глупост. Да ви праща вас, децата, в града и да ви каже да си намерите пътя обратно… ами така де. — Той се взря в очите ми, светна с фенерче в тях. — Не виждам никакви следи от сътресение. Не си ли спомняш нещо от времето, преди да влезеш в полицейското управление?

— Последното, което си спомням — му казах аз, — е, че се загубих с Роуина. А после всичко е много шантаво, като да се опитваш да си спомниш някой сън.

Той погледна папката пред себе си и стисна устни. Телефонът до леглото изписука и той го вдигна.

— Да — каза в слушалката. — Изглежда добре… Скъпа госпожо, той е тийнейджър. Те са практически неунищожими. Не се притеснявайте. Разбира се, елате да го вземете след около час. — Лекарят затвори телефона. — Беше майка ти — каза той и отбеляза нещо в картона ми.

— Е — продължи след малко, — може би паметта ти ще се върне. А може би трийсет и шест часа от живота ти ще са изгубени завинаги. Няма как да се каже отсега.

— Изглеждаш по-слаб, отколкото си те спомням — додаде след малко. — Тревожи ли те нещо? Искаш ли да поговорим?

— Имам чувството, че съм загубил нещо — казах аз, — но не знам какво.

Някои мислеха, че се преструвам. В училище чух една история как съм пътувал на стоп до Чикаго, което си беше доста притеснително — все пак, откъде да знам, може и да съм пътувал на стоп до Чикаго или да съм отишъл още по-далече.

В местните новини в единайсет развиха темата, направиха интервюта с кмета Хенкъл, с началника на полицията и с един старец, който демонстрира с макет как съм бил отвлечен от летяща чиния.

Димас не си загуби работата. Оказа се, че всяко от картончетата, които ни беше дал, преди да потеглим, е с вграден чип. Така че знаел къде е всеки от нас във всеки един момент.

С изключение на мен, разбира се. Моята малка мигаща червена светлинка изчезнала от екрана на лаптопа му (той обикалял из улиците със своя джип, за да е сигурен, че никой от нас не се качва на автобус, нито се обажда у дома да го вземат) и повече не се появила. Това бе едно от нещата, които човекът с летящата чиния изтъкна като доказателство, че съм бил отвлечен в космоса.

Тед Ръсел реши, че е невероятно смешно. Започна непрекъснато да ме нарича „момчето от летящата чиния“ и „космически капитан“, също и „Оби Уан Харкър“ и други подобни. Стараех се, колкото можех, да не му обръщам внимание.

Станах доста популярен, но по начин, по който става популярна мечка в клетка. Някои деца искаха да са новите ми най-добри приятели, а други ме запяха и ме сочеха с пръст от другия край на столовата.

Роуина Денвърс дойде при мен след часа по математика, няколко дни по-късно.

— Е, къде отиде онзи ден? — попита ме тя. — Летяща чиния ли беше? Или отиде до Чикаго?

— Не знам — казах й аз.

— На мен можеш да кажеш. Все пак аз те чаках половин час на онзи тъп уличен ъгъл. Няма да кажа на никого.

— Не знам — отвърнах. — Ще ми се да знаех.

Очите й проблеснаха гневно.

— Добре, щом така искаш! Мислех, че сме приятели! Не е нужно да ми се доверяваш, ако не искаш. И без друго не ми пука за теб!

И тя си тръгна, но аз си мислех само едно: „Знам как би изглеждала, ако косата ти е подстригана много, много късо.“. После се зачудих защо си помислих това.

Един ден — беше няколко дни, след като излъчиха онова предаване в местните новини — Тед Ръсел отиде твърде далеч. Мисля, че не му харесваше колко много внимание получавам. Или може би си беше гаден като скункс със зъбобол, а и наскоро не беше правил нищо гаднярско.

Както и да е, в едно междучасие се приближи към мен изотзад и ме изненада, като ме удари силно с юмрук в бъбрека.

И тогава всичко стана много бързо.

Свалих центъра на тежестта си с леко присвиване на колене, направих крачка назад и плъзнах другия си крак в модифицирана котешка позиция (не ме питайте откъде знам, че се казва така). Сграбчих китката му, извих я по един от малкото начини, по които китките не са направени да се извиват, дръпнах го към мен и стоварих ръба на другата ми длан върху тила му. За не повече от секунда Тед се превърна от човек, който ми причинява болка, в човек, който се гърчи в агония на земята в краката ми. Изключих автопилота, поел управлението, точно навреме, за да не извърша последното движение от поредицата, което знаех (пак не питайте как), че ще доведе до един много мъртъв Тед.

Той скочи на крака и ме зяпна, сякаш ми бяха пораснали зелени пипала. После изтича от стаята, което беше добре, защото аз пък бях съвсем вцепенен. Не знаех какво съм направил. Не знаех как съм го направил. Сякаш мускулите ми знаеха какво да правят и нямаха нужда от мен.

Просто се радвах, че никой друг не видя.

Нещата продължиха така около две седмици.

— Трябва по-често да те отвличат извънземни — каза баща ми една вечер на масата.

— Защо?

— Пълни шестици, за пръв път в човешката история. Впечатлен съм!

— О!

Някак си това не изглеждаше толкова готино. Сега училището беше много просто: сякаш знаех колко трудно може да е и какво съм способен да постигна. Чувствах се като порше, което е научило, че вече не е велосипед, но все още участва в състезания за велосипеди.

— Какво означава „о“? — мама веднага се хвана за това.

— Ами… — направих неопределен жест със стъблото на едно броколи. Ако го размахваш достатъчно, понякога не забелязват, че не го ядеш. — Това са просто математика, английски, испански и такива неща. Не е като хипердименсионна геометрия или нещо такова.

— Не е като какво?

Замислих се за това, което казах.

— Не знам… Съжалявам…

През повечето време забравях за трийсет и шестчасовата ми загуба. Но когато нощем заспивах и, понякога, когато се будех сутрин, усещах нещо отзад в главата ми. То сърбеше. То гъделичкаше. То пробождаше и смъдеше. Сякаш ми липсваше един крайник, сякаш око, което е било отворено, бе затворено завинаги.

Бях си добре, освен ако не лежах на тъмно. Защото тогава наистина болеше. Бях загубил нещо огромно и важно. Просто не знаех какво.

— Джоуи? — повика ме мама. После додаде: — Ставаш твърде голям, за да си Джоуи. Скоро ще ти викаме Джо.

По горната част на ръката ми пробягаха тръпки. Ето го пак. Каквото и да беше то.

— Да, мамо?

— Можеш ли да гледаш брат си за няколко часа? С баща ти отиваме при доставчика на бижутерски камъни. Имало някакъв полускъпоценен камък от Финландия, за който никога не съм чувала, той казва, че е идеален за мен.

Споменах ли, че майка ми прави бижута? Първо беше хоби, което обаче излезе извън контрол и от него дойдоха парите за разширението на къщата.

— Разбира се — отвърнах аз.

Хлапето е готино малко дете. Всъщност е доста забавен за осемнайсетмесечен. Не мрънка (много) и не плаче, освен ако не е изморен, а и не върви след мен твърде много. Пък и винаги изглежда доволен, когато си играя с него.

Качих се в стаята му в пристройката. Всеки път, когато тръгнех по тези стълби, започвах да се чудя дали детската стая все още ще си е там този път.

Беше като онези странни параноични мисли, които ти минават през главата, когато не се случва кой знае какво, когато си в автобуса на връщане от училище и се чудиш дали родителите ти случайно не са се преместили, без да ти кажат. И на вас също ви се е случвало. Едва ли само аз си мисля такива неща.

— Хей, хлапетийо — казах аз, — ще те гледам няколко часа. Искаш ли да правиш нещо?

— Балончета — каза той, само че го произнесе по-скоро като „бал-чета“.

— Хлапе, в началото на декември сме. Никой не прави сапунени мехури в такова време.

— Бал-чета — повтори тъжно хлапето.

Истинското му име е Кевин. Изглеждаше толкова нещастен.

— Ще си облечеш ли палтото? — попитах аз. — И ръкавиците?

— Добре — съгласи се той.

Аз слязох в кухнята и направих в една кофичка сместа за балончета, като използвах веро, капка глицерин и малко мазнина за готвене. След това си облякохме палтата и излязохме на двора.

Хлапето имаше две огромни пластмасови пръчици за правене на мехурчета, които не беше използвал от септември насам, което означаваше, че трябва да ги намеря, а след това да ги измия, защото бяха покрити със засъхнала кал. Докато се приготвим да издухваме мехурчетата, започна да вали сняг на едри парцали.

— Хи-и! — изписука хлапето. — Бал-чета! Хо!

Така че потопих пръчицата в кофичката и я размахах. Огромен цветен сапунен мехур се отдели от пластмасовото кръгче и полетя във въздуха. Хлапето надаваше щастливи звуци, които не бяха съвсем думи и не бяха съвсем не-думи. Снежинките докосваха мехурите и пукаха малките, понякога падаха върху по-големите и се плъзваха надолу по тях. Всеки сапунен мехур, докато се отдалечаваше във въздуха от мен, ме караше да мисля за…

… нещо…

Подлудяваше ме, че не можех да кажа за какво.

После хлапето се засмя, посочи едно подскачащо мехурче и каза:

— Ню-о!

— Прав си — казах. — Наистина прилича на Ню.

Така си и беше. Бяха взели всичко от главата ми, но не можеха да ми отнемат Ню. Този балон изглеждаше точно като…

… точно като морфожа, който беше…

„… Това е многоизмерна форма на живот…“

Чувах гласа, който произнасяше тези думи, под плуващото, изрисувано с пръсти небе…

Джей!

Спомних си го, как лежи окървавен на червената земя след като чудовището го нападна…

И тогава всичко се върна.

Всичко се върна, рязко и бързо, докато стоях на снега с малкия си брат и правех сапунени мехури.

Спомних си! Спомних си всичко!