Мегре при министъра

Седма глава Такситата на комисаря

Много често влизаше по следния начин. Не толкова като началник, колкото като един от тях. Отваряше вратата на канцеларията на инспекторите и като бутваше шапката на тила си, отиваше да седне на крайчеца на някое от бюрата. После изпразваше лулата си на пода, като я удряше в тока на обувката си, преди да напълни следващата. Наблюдаваше ги, един след друг, заети със своите задачи. Тогава на лицето му се появяваше изразът на баща на голямо семейство, който се връща вечер у дома, доволен, че вижда близките си хора, и все едно че ги брои, за да види колко са.

Измина известно време, преди да промърмори:

— Ловя се на бас, че снимката ти ще се появи във вестниците, скъпи ми Лапоент.

Онзи вдигна глава, стараейки се да не се изчервява, и го погледна с известно недоверие. Всъщност всички бяха винаги тайно очаровани, когато вестниците публикуваха техните снимки, с изключение на Мегре, който беше свикнал с това. Но всеки път се правеха, че се възмущават:

— При тази реклама върви, че мини незабелязан, когато следиш някого на улицата!

Всички останали също слушаха разговора им. Щом като Мегре беше дошъл да говори с Лапоент в общата канцелария, значи онова, което имаше да му казва, се отнася за всички.

— Ще вземеш един стенографски тефтер и ще отидеш в Камарата. Сигурен съм, че няма да е никак трудно да откриеш депутата Маскулен и няма да се учудя, ако го намериш в доста внушителна компания. Ще ти даде показания, които ще трябва старателно да запишеш. След това ще дойдеш тук да ги напишеш на машина и ще ги оставиш на бюрото ми.

Следобедните вестници стърчаха от джоба му. На първата страница бе отпечатана снимката на Огюст Поен заедно с неговата. Все още им беше хвърлил само по един поглед. Знаеше приблизително точно какво можеше да прочете под големите заглавия.

— Това ли е всичко? — попита Лапоент и отиде да вземе палтото и шапката си от шкафа.

— Да, засега.

Мегре продължи да стои и да пуши замислено.

— Знаете ли какво, момчета…

Инспекторите вдигнаха глави.

— Опитайте се да си спомните кои от хората от улица „Де Сосе“ са били уволнени или са били принудени да си подадат оставката.

— Наскоро ли? — попита Люка.

— Няма значение кога. Да кажем, през последните десет години.

Торанс подхвърли:

— Списъкът трябва да е доста дълъг!

— Кажи ми някакви имена.

— Бодлен например. Онзи, който сега се занимава с проучвания за една осигурителна компания.

Мегре се опита да си спомни Бодлен, високо бледо момче, което трябваше да напусне Сигурността не поради нечестност или неучтивост, а защото влагаше повече енергия и хитрост в това да се преструва на болен, отколкото да си гледа работата.

— Друг някой?

— Фалконе.

Този пък беше прехвърлил петдесетте и го бяха помолили да се пенсионира преждевременно. Беше започнал да пие и беше станало невъзможно да се разчита на него.

— Друг?

— Малкият Валанкур.

— Прекалено е нисък.

Противно на онова, което си бяха помислили в началото, откриваха само няколко имена. И всеки път, след като си беше представил как изглежда въпросният мъж, Мегре поклащаше глава.

— Пак не става. Имам нужда от едър човек, почти колкото мен.

— Фишер.

Всички избухнаха в смях, понеже този пък тежеше най-малко сто и двайсет килограма.

— Благодаря! — промърмори Мегре.

Остана още известно време с тях и най-сетне стана с въздишка.

— Люка! Обади се, ако обичаш, на улица „Де Сосе“ и повикай Катру на телефона!

Понеже сега го интересуваха само инспекторите, напуснали Сигурността, той вече нямаше чувството, че ще поиска от своя приятел да извърши предателство спрямо службата си. Катру, който работеше от двайсет години на улица „Де Сосе“, имаше по-голяма възможност да отговори на неговия въпрос, отколкото хората от Съдебната полиция.

Те чувстваха, че комисарят има някаква все още смътна и вероятно несвързана идея. Обаче по преднамерено мрачния му вид, по начина, по който гледаше хората, без да ги вижда, все пак разбираха, че сега вече знае в каква посока трябва да търси.

Мегре продължаваше да се опитва да си спомни онова име, което преди малко беше на върха на езика му. Люка се обади по телефона и разговаряше дружески със своя събеседник, сигурно негов приятел.

— Катру го няма, шефе.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е отишъл по задачи някъде на другия край на Франция?

— Не, болен е.

— Какво, в болница ли е?

— Не, вкъщи си е.

— Попита ли за адреса му?

— Ами не, помислих, че го знаете.

Наистина те бяха добри приятели с Катру. Обаче никога не си бяха ходили на гости. Мегре си спомняше само, че веднъж беше оставил колегата си пред входа на жилището му, на булевард „Де Батиньол“ — в горната му част, отляво. Спомняше си освен това, че имаше ресторант отдясно на входа.

— Публикували ли са снимката на Пикмал?

— Да, на втора страница.

— Някакви обаждания по негов адрес?

— Не, още няма.

Мина през кабинета си, без да сяда, отвори няколко писма, занесе на Торанс някои документи, които се отнасяха до него, и най-сетне слезе на двора. Поколеба се за малко дали да използва една от колите на Съдебната полиция, но най-накрая предпочете да спре такси. Макар посещението му у Катру да беше напълно невинно, той сметна, че е по-благоразумно пред входа му да не паркира кола от „Ке дез’ Орфевр“.

Най-напред сбърка сградата по простата причина, че сега вече имаше два ресторанта на петдесет метра разстояние един от друг. Накрая попита портиерката:

— Къде живее господин Катру?

— На втория етаж, вдясно. Асансьорът е повреден.

Той позвъни на вратата. Не си спомняше за госпожа Катру, която му отвори, но тя веднага го разпозна.

— Влезте, господин Мегре.

— Мъжът ви още ли е в леглото?

— Не, в креслото си е. Просто има грип. Обикновено изкарва по един грип в началото на зимата. Обаче този път го хвана накрая.

По стените висяха снимките на две деца, момче и момиче, във всички възрасти. Не само че сега и двамата вече бяха женени, но колекцията се увеличаваше и със снимките на внуците.

— Мегре ли е? — дочу се радостният глас на Катру още преди комисарят да е стигнал до вратата на стаята, в която той седеше.

Не беше точно салон, а просто просторно помещение, където очевидно протичаше по-голямата част от живота на семейството. Катру, увит в дебел домашен халат, седеше близо до прозореца. Върху коленете му бяха пръснати вестници, имаше и други на стола до него, а чаша билков чай димеше на малка масичка. Държеше цигара в ръка.

— Какво, как ти разрешават да пушиш?

— Тихо! Не заставай на страната на жена ми. Дръпвам си само от време на време, колкото да си оправя вкуса.

Гласът му още беше прегракнал, а очите — трескави.

— Свали си палтото. Тук сигурно е много топло. Жена ми държи да се изпотявам. Седни, де!

— Ще пиете ли нещо, господин Мегре? — попита го тя.

Беше почти възрастна жена и това учуди комисаря. Те двамата с Катру бяха горе-долу на една възраст. Струваше му се, че неговата жена изглежда много по-млада.

— Ами че, разбира се, Изабел. Не чакай да ти отговори, ами извади шишето с отлежал калвадос.

После между двамата мъже настъпи неловко мълчание. Разбира се, Катру знаеше, че неговият колега от Съдебната полиция не се е качил тук, в апартамента му, за да го попита как е със здравето. Може би очакваше, че той ще му зададе дори още по-неудобни въпроси от онези, които Мегре си беше намислил.

— Не се бой, старче. Изобщо нямам желание да те забърквам в тази каша.

Тогава другият хвърли поглед на заглавната страница на вестника пред себе си, като че искаше да каже: „По този въпрос е, нали?“

Мегре чакаше да му донесат чашата калвадос.

— Ами на мен? — взе да протестира приятелят му.

— Ти нямаш право засега.

— Докторът не е споменал за такова нещо.

— Няма нужда да ми казва, за да знам.

— Добре де, само една капчица, само колкото да си мисля, че пия.

Тя му сипа на дъното и както госпожа Мегре щеше да направи, изчезна дискретно.

— Имам една идея — призна си Мегре. — Преди малко се опитахме заедно с моите инспектори да направим списък на хората, които са работили при вас и които са били уволнявани.

Катру продължаваше да гледа вестника и се опитваше да свърже онова, което Мегре му говореше, с онова, което току-що беше прочел.

— Но за какво са били уволнявани?

— За каквото и да било. Знаеш за какво говоря. При нас също се случва, но не толкова често, понеже не сме толкова много.

Катру се усмихна лукаво.

— Мислиш ли?

— А може би и защото ние не се занимаваме с толкова различни неща. Така че изкушението не е толкова силно. Преди малко всички си блъскахме главите, но открихме само няколко имена.

— Кажи ми кои?

— Бодлен, Фалконе, Валанкур, Фишер…

— Това ли са всички?

— Да, горе-долу. Затова предпочетох да дойда да говоря с теб. Не търся точно в тази категория хора, а сред онези, които са тръгнали по лошия път.

— От рода на Лаба ли?

Не беше ли странно, че Катру произнесе именно това име? Можеше ли да сметне, че го прави нарочно, за да осведоми, уж случайно, Мегре?

— Да, помислих си за него. Може би и той е замесен. Обаче не търся точно него.

— Имаш ли предвид някакво име?

— Имам предвид и име, и лице. Дадоха ми описанието му. Още от началото това ми напомняше някого. Още откакто…

— Дай ми описанието! Ще стане по-бързо, отколкото, ако ти дам цял списък от имена. Още повече че и аз не помня имената на всички.

— Преди всичко хората са го взели за полицай. Пълен като мен, но не чак дотам.

Катру като че преценяваше пълнотата на своя събеседник.

— Или много силно се лъжа, или той сигурно продължава да прави разследвания за своя сметка, или пък за сметка на определени хора.

— Нещо като частна полицейска агенция, а?

— Може би да. Не е задължително да е написано името му на вратата на някоя канцелария, нито пък да пуска обяви за това във вестниците.

— Има много такива агенции, включително на твърде почтени бивши шефове. След като стигнат до определената възраст за пенсия, те си отварят агенция. Луи Канонж например. Както и Каде, който ми беше шеф навремето.

— Да, от тоя тип ги имаме и при нас. Говоря за една друга категория.

— Твоето описание по-пълно ли е?

— Той пуши пури.

Мегре веднага забеляза, че неговият събеседник си мисли за определен човек. Той смръщи чело. По лицето му се бе изписало известно притеснение.

— Това напомня ли ти някого?

— Да.

— Кого?

— Един подлец.

— Всъщност аз търся точно един подлец.

— Той е много голям подлец, но е и опасен.

— Защо?

— Защото този род подлеци са винаги опасни. Освен това се смята, че той върши мръсната работа на някои политици.

— Да, описанието продължава да подхожда на човека, за когото си мисля.

— Мислиш, че е замесен в твоята история?

— Ако отговаря на описанието, което ти дадох, ако пуши пури, ако се набърква в политиката, има много голяма вероятност да е моят човек. Нали не искаш да кажеш…

Внезапно в съзнанието на Мегре се появи едно доста едро лице, с подути очи и дебели устни, разкривени от пурата, която беше в устата му.

— Почакай! Сега ще си спомня. Това е…

Обаче името продължаваше да му се изплъзва.

— Беноа! — прошепна Катру. — Йожен Беноа! Той си отвори частно полицейско бюро на булевард „Сен Мартен“, в приземен етаж над магазин за часовници. Името му е написано на прозореца. Струва ми се, че вратата на това бюро е по-често затворена, отколкото отворена, понеже е единственият човек, който работи в тази агенция.

Наистина това бе човекът, когото комисарят опитваше да си спомни от двайсет и четири часа.

— Предполагам, че не е лесно човек да се снабди със снимката му?

Катру се замисли за миг:

— Зависи от точната дата, на която е напуснал работата си. Това беше на…

Той взе да прави някакви сметки шепнешком, а после повика:

— Изабел!

Тя беше наблизо и веднага притича.

— Потърси на долната полица на библиотеката годишника на Националната сигурност. Има само един и той е отпреди няколко години. В него има двеста-триста снимки.

Жена му го подаде и той започна да го прелиства, а после посочи с пръст собствената си фотография. Намери онова, което търсеше, чак на последните страници.

— Ето го, виж! Сега трябва да има няколко години в повече, но не се е променил чак толкова. Колкото до пълнотата, винаги е бил дебел.

Мегре също го позна, понеже му се бе случвало да го среща.

— Нали може да изрежа снимката?

— Ама моля те. Изабел, донеси ножиците.

Мегре пъхна парчето гланцова хартия в портфейла си и стана.

— Бързате ли?

— Да, доста бързам. Струва ми се, че всъщност предпочиташ да не ти говоря много-много за тази история.

Другият го разбра. Докато Мегре не знаеше точно каква роля играе Националната сигурност, за Катру беше по-добре колегата му да разказва колкото се може по-малко подробности.

— Не те ли е страх?

— Не особено.

— Мислиш ли, че Поен…?

— Убеден съм, че някой се опитва да го постави в ролята на жертвен козел.

— Още една чашка?

— Не, благодаря. Всичко хубаво.

Госпожа Катру го изпрати отново до вратата и когато стигна на улицата, Мегре пак взе такси, за да го откара на улица „Вано“. Нямаше конкретна причина да отива там. Почука на вратата на портиерната. Портиерката го позна.

— Извинете, че ви безпокоя отново. Бих искал да разгледате внимателно една снимка и да ми кажете дали това е човекът, който се е качвал в апартамента на госпожица Бланш. Не бързайте.

Но не беше необходимо да й го казва. Тя поклати глава, без да се колебае.

— Не, не е той.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Дори ако снимката е правена преди няколко години и човекът се е променил?

— Дори да си беше сложил фалшива брада, пак щях да ви кажа, че не е той.

Той я погледна накриво, понеже за момент му дойде наум, че този отговор може да й е бил внушен от някого. Обаче не беше така! Чувстваше, че е искрена.

— Благодаря ви — въздъхна той и прибра портфейла в джоба си.

Това беше тежък удар за Мегре. Беше почти съвсем сигурен, че е на прав път, а още при първия опит всичко рухваше.

Таксито му го чакаше. Понеже улица „Жакоб“ беше най-наблизо, каза на шофьора да го закара там и влезе в бистрото, където Пикмал беше свикнал да закусва сутрин. По това време на деня нямаше почти никого.

— Може ли да хвърлите един поглед на тази снимка, шефе?

Толкова се боеше от отговора, че не смееше да го погледне по-настойчиво.

— Да, това е той. Само дето ми се стори малко по-възрастен.

— Значи това е човекът, който е заговорил господин Пикмал и е излязъл оттук заедно с него, така ли?

— Да, това е той.

— Въобще не се съмнявате, така ли?

— Не, изобщо не се съмнявам.

— Благодаря.

— Няма ли да пийнете нещо?

— Не сега, благодаря. Ще дойда пак.

Това свидетелство променяше всичко. Досега Мегре бе предполагал, че един и същи човек се беше появявал на различните места: у госпожица Бланш, в малкото барче на Пикмал, в „Отел дьо Бери“, при вдовицата на професора и на булевард „Пастьор“.

А сега внезапно откриваше, че те са били най-малко двама.

Следващото посещение беше в дома на госпожа Калам, потънала в четене на вестници.

— Надявам се, че ще откриете доклада на моя съпруг. Сега разбирам защо беше толкова притеснен през последните години. Тази мръсна политика винаги ме е отвращавала!

Тя го гледаше с недоверие. Сякаш си казваше, че може би Мегре идва при нея тъкмо заради тази „мръсна политика“.

— Какво искате от мен този път?

Той й подаде снимката.

Тя я разгледа внимателно, после вдигна глава и го погледна учудено.

— А трябва ли да го разпозная?

— Не, не непременно. Чудех се дали това не е човекът, който ви е посетил два-три дни след идването на Пикмал.

— Не, никога не съм го виждала.

— Не може ли да грешите все пак?

— Не. Сигурна съм, че не е онзи, който идва тук.

— Благодаря ви.

— Какво се е случило на Пикмал? Смятате ли, че те са го убили?

— Защо?

— Не зная. Но нали, ако не искат в никакъв случай докладът на моя съпруг да излезе повече на бял свят, ще трябва да унищожат онези, които го познават.

— Те не са убили вашия мъж.

Отговорът му я смути. Стори й се, че трябва да защити паметта на съпруга си.

— Мъжът ми не разбираше нищо от политика. Той беше просто учен. Като е написал този доклад и го е предал на когото трябва, той просто е изпълнявал своя дълг.

— Аз съм сигурен, че го е изпълнил.

Предпочете да си тръгне, преди тя да го е накарала да започнат да обсъждат по-задълбочено този въпрос. Шофьорът на таксито го погледна въпросително.

— А сега накъде?

— Към „Отел дьо Бери“.

Завари там двама журналисти, които се опитваха да получат сведения за Пикмал. Втурнаха се към Мегре, обаче той поклати глава.

— Нямам какво да ви кажа, момчета. Просто рутинна проверка. Обещавам ви, че…

— Надявате ли се, че ще откриете Пикмал жив?

Ето, и те!

Остави ги в коридора и отиде да покаже снимката на собственика.

— Какво искате да правя с тази снимка?

— Да ми кажете дали това е човекът, който е идвал да говори с вас за Пикмал.

— Кой от двамата?

— Не моят инспектор, който е наел стая, а другият.

— Не, не е той.

Беше категоричен. Засега Мегре смяташе, че Беноа е човекът, излязъл от малкото барче заедно с Пикмал. Обаче той не се беше появявал никъде другаде.

— Благодаря ви.

Той се метна отново в колата.

— Карайте…

Чак след като таксито тръгна и оставиха далече зад себе си журналистите, Мегре даде адреса на булевард „Пастьор“. Не се спря при портиерката, а се качи направо на третия етаж. Никой не отвори на звъненето, така че му се наложи да слезе обратно долу.

— Госпожа Годри не си ли е вкъщи?

— Излезе преди около половин час със сина си.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Не си беше сложила шапката. Вероятно е отишла на пазар из квартала. Сигурно няма да се бави.

Вместо да почака на тротоара, Мегре се запъти към бара, в който беше влизал сутринта, и за всеки случай звънна в Съдебната полиция. Обади му се Люка от канцеларията на инспекторите.

— Има ли нещо ново?

— Две обаждания по повод Пикмал. Първото — от шофьор на такси, който твърдеше, че го закарал вчера на Северната гара. А другото — от касиерка в кино, която твърди, че му продала билет вчера вечерта. Сега ще проверя.

— Лапоент върна ли се?

— Да, преди няколко минути. Още не е започнал да пише рапорта си на машината.

— Може ли да ми го дадеш?

После попита Лапоент:

— Е, какво става с фотографите?

— Бяха там, шефе, и докато Маскулен говореше, не престанаха да ни снимат.

— Той къде те прие?

— В Колонната зала. Все едно да кажа в чакалнята на гарата „Сен Лазар“! Разсилните трябваше да отблъскват любопитните, за да можем поне да дишаме.

— Секретарят му беше ли с него?

— Не знам. Не го познавам. Не са ми го представяли.

— Дълго ли е изявлението?

— Ами ще стане около три машинописни страници. Журналистите си водеха стенографски бележки едновременно с мен.

Това означаваше, че изявлението на Маскулен щеше да излезе същата вечер, в последното издание на вестниците.

— Изрично ми каза да му го занеса, за да го подпише.

— А ти какво му отговори?

— Казах му, че това не ме интересува и чакам вашите нареждания.

— Знаеш ли дали има вечерно заседание в Камарата?

— Не вярвам. Чух, че ще свършат към пет часа.

— Напиши си документа и изчакай да се върна.

Дребната госпожа Годри още не се беше върнала. Тръгна да се разхожда по тротоара и видя, че се задава с чанта провизии в ръка. Синът й припкаше редом с нея. Тя го позна.

— Мен ли търсите?

— Само за минутка.

— Качете се с нас. Бях излязла да напазарувам.

— Може би няма смисъл да се качвам.

Хлапето я дърпаше за ръката и питаше:

— Кой е този? Защо иска да говори с теб?

— Стой мирен. Иска само да ме попита нещо.

— Какво иска да те пита?

Мегре вече беше извадил снимката от джоба си.

— Разпознавате ли този човек?

Тя успя да се освободи от хлапето. Наведе се над малкото парче гланцова хартия и отговори веднага:

— Да, това е той.

Значи Йожен Беноа, човекът с пурата, се бе появявал на две места: на булевард „Пастьор“, откъдето вероятно беше взел доклада „Калам“, и в барчето на улица „Жакоб“, където беше заговорил Пикмал, а после го бяха видели как се отдалечава заедно с него в обратна посока на тази, където се намираше Висшата строителна школа.

— Открихте ли го? — попита госпожа Годри.

— Не още. Но сигурно скоро ще стане.

Той викна друго такси, за да го откара на булевард „Сен Мартен“. Съжали, че не е взел някоя от колите на Съдебната полиция, защото пак щеше да му се наложи да обсъжда фактурите за сметките си със счетоводителя.

Сградата беше стара. Долната част на стъклата на прозорците на първия етаж бяха матови. Върху тях с черни букви бяха изписани думите:

Табелките от двете страни на входа известяваха за съществуването на зъболекар, търговец на изкуствени цветя, шведска масажистка и на други някакви професии, някои от които доста необичайни. Стълбището вляво беше мрачно и прашно. Фамилията „Беноа“ и тук бе написана, на емайлирана табелка, закачена на една от вратите.

Той почука, макар че вече знаеше, че няма да му отворят, понеже изпод вратата се подаваха рекламни проспекти. След като изчака добросъвестно още малко, той слезе и в края на краищата се запъти към жилището на портиерката в дъното на двора. Но там не живееше жена, а обущар, който вършеше едновременно и работата на портиер.

— Отдавна ли не сте виждали господин Беноа?

— Не съм го виждал днес, ако това ви интересува.

— А вчера?

— Ами не знам. Мисля, че не. Не съм обърнал внимание.

— А онзи ден?

— И онзи ден също.

Той като че ли се подиграваше на целия свят и тогава Мегре му пъхна значката си под носа.

— Казах ви, каквото знам. Не съм ви обидил, нали? Не се интересувам от личните работи на наемателите.

— Знаете ли къде живее?

— Трябва да е записано някъде в тетрадката ми.

Той стана неохотно и се запъти към кухненския бюфет, откъдето измъкна изцапан тефтер. После взе да прелиства страниците му с почернелите си от обущарската смола пръсти.

— Последният адрес, който е записан тук, е „Отел Бомарше“, на булевард „Бомарше“.

Не беше далече, затова Мегре отиде пеш дотам.

— Той се премести преди около три седмици — съобщиха му там. — Беше тук само два месеца.

Този път го изпратиха в твърде съмнителна на вид сграда с мебелирани стаи под наем на улица „Сен Дени“. Долу седеше огромно момиче, което тъкмо отвори уста, за да го заговори, но вероятно го разпозна в последния момент и вдигна рамене.

— Той е наел стая №19. Обаче сега не е там.

— А спал ли е последната нощ в нея?

— Ема? Оправяла ли си стаята на господин Беноа тази сутрин?

Една женска глава се надвеси над перилата на първия етаж.

— Кой го търси?

— Не задавай въпроси, а ми отговори.

— Не, той не е спал тук тази нощ.

— А предната нощ?

— И предната също.

Мегре поиска ключа от стаята. Момичето, което беше отговорило от първия етаж, го последва до третия, под предлог, че трябва да му покаже пътя. Той всъщност нямаше нужда от нея, понеже стаите бяха номерирани. Но все пак й зададе няколко въпроса.

— Сам ли живее?

— Искате да знаете дали си ляга сам, нали?

— Да.

— Доста често.

— Има ли си постоянна приятелка?

— Има много приятелки.

— От какъв тип?

— Ами от онези, които се съгласяват да дойдат тук.

— Често ли идват едни и същи?

— Два-три пъти съм виждала едно и също лице.

— От улицата ли си ги хваща?

— Ами че аз не съм там, когато си ги избира, нали?

— Значи вече два дни не е стъпвал тук, в хотела, така ли?

— Два или три, не знам точно.

— А идват ли понякога мъже при него?

— Ако съм разбрала добре какво искате да кажете, това не е в неговия стил, нито в стила на къщата. Има си специален хотел за такъв род хора, там, на края на улицата.

Мегре не можа да научи кой знае какво от стаята. Беше характерната стая за такъв тип хотели. В нея имаше желязно легло, стар гардероб, наполовина изтърбушено кресло и тоалетна с течаща вода — топла и студена. В чекмеджетата имаше бельо, отворена кутия пури, часовник, който не работеше, различна големина въдици в пластмасов плик. Обаче нямаше нито един документ, представляващ интерес. В един куфар откри само обувки и няколко мръсни ризи.

— Случва ли му се да не се прибира да спи тук?

— По-често, отколкото да се прибира. А освен това всяка събота заминава на село до понеделник.

Този път Мегре нареди на шофьора да го върне на „Ке дез’ Орфевр“, където Лапоент отдавна беше приключил с писането на показанията на Маскулен.

— Обади се в Камарата да разбереш дали депутатите са още там.

— Да му кажа ли, че искате да говорите с него?

— Не, недей. Не споменавай нито за мен, нито за Съдебната полиция.

Когато се обърна към Люка, той завъртя отрицателно глава.

— Имаше още едно обаждане след първите две. Проверихме ги. Торанс още пътува насам. Всички следи са фалшиви.

— Значи не става дума за Пикмал?

— Не, таксиметровият шофьор беше най-сигурен от всички, обаче открихме клиента му в сградата, пред която го е оставил.

Сигурно щеше да има още, особено при следващата поща.

— Заседанието на Камарата е завършило преди половин час — съобщи Лапоент. — Трябвало само да се гласува по повод…

— Все ми е едно по повод на какво са гласували.

Знаеше, че Маскулен живее на улица „Д’Антен“, на две крачки от Операта.

— Имаш ли някаква работа?

— Нищо особено.

— В такъв случай ела с мен и вземи със себе си показанията му.

Мегре никога не шофираше. Беше се опитал, когато преди време доставиха на Съдебната полиция няколко малки черни леки коли. Понякога, потънал в мислите си, му се случваше да забрави, че кара кола. На два-три пъти се беше сещал за спирачките си чак в последната минута. Затова не беше правил повече опити.

— Ще вземем ли кола?

— Да.

Все едно че искаше да му опростят в счетоводството всички таксита, които беше наемал целия следобед.

— Знаете ли номера, който ви трябва на тази улица „Д’Антен“?

— Не, но това е най-старата къща там.

Сградата имаше почтен вид, беше старичка, но в отлично състояние. Мегре и спътникът му спряха пред портиерната. Приличаше на салон в дребнобуржоазен дом и се носеше миризма на паркетин и кадифе.

— Търсим господин Маскулен.

— Имате ли уговорена среща?

Мегре отговори утвърдително наслуки. Облечената в черно жена го погледна, хвърли поглед на първата страница на вестника, после го погледна отново.

— Предполагам, че трябва да ви пусна да се качите, господин Мегре. На първия етаж вляво.

— Отдавна ли живее тук?

— През декември ще станат единайсет години.

— Секретарят му заедно с него ли живее?

Тя се усмихна леко.

— Разбира се, че не.

Стори му се, че се е досетила какво му е дошло наум.

— Вечер до късно ли работят?

— Да, често. Почти всеки ден. Струва ми се, че господин Маскулен е сред най-заетите мъже в Париж. Само като си помисли човек на колко писма трябва да отговаря и тук, и в Камарата.

Мегре понечи да й покаже снимката на Беноа и да я попита дали вече го е виждала, но тя със сигурност щеше да спомене за това на наемателя си. А Мегре предпочиташе засега да не се издава.

— Имате ли пряка телефонна връзка с неговия апартамент?

— Вие откъде знаете?

Не беше чак толкова трудно да се досети човек. На стената освен обикновения телефонен апарат имаше и един друг, по-лек. Очевидно Маскулен беше предпазлив.

Значи тя щеше да го предупреди за пристигането на Мегре веднага след като двамата с Лапоент тръгнеха да се качват по стълбите. Но както и да е. Можеше да й попречи наистина, като остави Лапоент в портиерната.

Вратата не се отвори веднага след позвъняването му. След малко Маскулен лично я отвори, без да си прави труда да се преструва на изненадан.

— Така си и мислех, че ще се явите лично и ще предпочетете да дойдете тук. Влезте.

Още от антрето целият под беше затрупан с купчини вестници, списания, резюмета от парламентарните заседания… Имаше и друго помещение, което играеше ролята на салон и не беше по-претенциозно от чакалнята пред зъболекарски кабинет.

Съвършено очевидно Маскулен не го интересуваха нито луксът, нито удобствата.

— Предполагам, че искате да видите кабинета ми?

Имаше нещо предизвикателно в неговата ирония, в начина, по който се правеше, че се досеща за намеренията на събеседника си. Обаче комисарят запазваше спокойствие.

— Не съм някой от почитателите ви, който идва да ви моли за автограф — отвърна му сухо той.

— Минете оттук.

Минаха през двойна тапицирана врата и се озоваха в просторен кабинет. Двата прозореца гледаха към улицата. Зелени класьори покриваха две от стените. Върху другите бяха подредени книги по право, каквито можеш да видиш у всички адвокати. И най-сетне по земята и тук бяха пръснати вестници, също като в някое министерство.

— Запознайте се, това е Рене Фалк, моят секретар.

Нямаше повече от двайсет и пет години. Беше рус и слаб. Лицето му имаше нацупено и някак странно детско изражение.

— Радвам се да се запознаем — прошепна той и погледна Мегре по същия начин, по който госпожица Бланш го бе погледнала при първата им среща.

И той като нея вероятно беше фанатично предан на своя шеф и смяташе всеки чужд човек за неприятел.

— Носите ли документа? В няколко екземпляра, предполагам?

— В три екземпляра, два от които ще ви помоля да подпишете, тъй като изявихте такова желание. А третият е за вашите архиви или за да го използвате както там намерите за добре.

Маскулен взе документите и подаде един екземпляр на Рене Фалк, който започна да го чете едновременно с него.

После седна на бюрото си и хвана писалката си. Добави тук-там по някоя запетая, махна една дума на едно място, като промърмори по адрес на Лапоент:

— Надявам се, че не ви обиждам с това?

Когато стигна до последния ред, се подписа. После нанесе корекциите си и на второто копие и подписа и него.

Мегре протегна ръка, но Маскулен не му подаде листовете. Не нанесе и поправките върху третото копие.

— Добре ли е? — попита той секретаря си.

— Да, струва ми се.

— Пусни ги в машината.

Той хвърли подигравателен поглед към комисаря и каза:

— Човек, който има толкова много неприятели като мен, трябва да взема предпазни мерки. Особено когато толкова много хора имат интерес в това един определен документ никога да не излезе на бял свят.

Фалк отвори една врата, без да я затваря след себе си. Виждаше се тясно помещение, вероятно бивша кухня или баня. Върху маса от светло дърво се намираше копирен апарат.

Секретарят натискаше копчетата на апарата. Машината взе да бучи леко и той започна да пъха в нея един по един листовете заедно с други листове от специална хартия. Мегре познаваше системата, обаче рядко бе виждал такъв апарат в частен дом. Сега наблюдаваше операцията с привидно безразличие.

— Хубаво изобретение, нали? — каза Маскулен, свил устни по същия неприятен начин. — Хората винаги могат да оспорят едно копие, написано с индиго. Обаче копирната машина не може да се оспорва.

По лицето на Мегре се разля неопределена усмивка, която не убягна от погледа на депутата.

— За какво си мислите?

— Чудех се дали на някого от онези, които са държали наскоро доклада „Калам“ в ръцете си, не му е дошла наум идеята да го фотокопира.

Маскулен му бе дал възможност да види апарата не от небрежност. Фалк можеше да изчезне за момент с документите, без комисарят дори да заподозре какво ще прави там, в съседната стая.

Листовете излизаха от един процеп и секретарят ги подреждаше, още влажни, върху масата.

— Това ще бъде голям номер за тези, които са заинтересувани да потулят цялата работа, нали? — подсмихваше се Маскулен.

Мегре го погледна мълчаливо, с възможно най-безразличния си и в същото време тежък поглед.

— Да, голям номер ще е — повтори той.

Беше невъзможно някой да се досети, че косата му бе настръхнала от това изказване.