Мегре при министъра

Осма глава Пътуването до Сенпор

Когато Мегре и Лапоент стигнаха на булевард „Сен Жермен“, беше вече шест и половина и дворът на министерството беше празен. Докато го пресичаха, отправяйки се към стълбището, което водеше към кабинета на министъра, чуха глас зад себе си:

— Хей!… Вие, двамата там!… Къде отивате?

Пазачът не ги беше забелязал да минават покрай него. Спряха се, обърнати към него, по средата на двора. Той се запъти едва-едва към тях, хвърли един поглед на значката, която Мегре му подаде, а после — към лицето му.

— Извинете. Преди малко видях снимката ви във вестника.

— Добре сте направили. Я ми кажете, така и така сте тук…

Вече му ставаше навик да вади снимката от портфейла си.

— Виждали ли сте някога този човек?

Онзи се притесняваше да не би да допусне още някоя груба грешка и взе да разглежда внимателно снимката, след като сложи на носа си очила с дебели стъкла и железни рамки. Не казваше нито „да“, нито „не“. Като че ли, преди да се изложи, му се искаше да попита за кого става дума, но не смееше.

— Сега е малко по-стар, нали?

— Да, с няколко години.

— Кара черна кола, двуместна, стар модел, нали?

— Възможно е.

— Значи може би него съм пипнал, понеже беше оставил колата си в двора, а пък това място е запазено за автомобилите на министерството.

— Кога беше това?

— Не си спомням точно какъв ден беше. По-скоро в началото на седмицата.

— Не се ли представи?

— Не, само вдигна рамене и отиде да паркира колата си от другата страна на двора.

— По голямото стълбище ли се качи?

— Да.

— Докато ние сме горе, опитайте се да си спомните в кой ден е станало това.

В приемната на първия етаж разсилният още седеше на мястото си и четеше вестници. Мегре показа снимката и на него. Той поклати глава.

— Кога може да е идвал? — попита разсилният.

— Към началото на седмицата.

— Тогава не съм бил тук. Трябваше да взема четири дни отпуска заради жена ми, която почина. Ще трябва да попитате Жозеф. Ще бъде тук другата седмица. Да съобщя ли на господин министъра за вас?

В следващия миг Огюст Поен сам отвори вратата на кабинета си. Изглеждаше уморен, но спокоен. Пусна Мегре и Лапоент да влязат, без да задава въпроси. И секретарката му госпожа Бланш, и шефът на канцеларията му се намираха в неговия кабинет. Радиоапаратът вероятно още не се беше превърнал в част от инвентара на министерствата. На малка масичка беше поставено малко портативно радио, вероятно собственост на Поен. Тримата сигурно го слушаха, когато разсилният бе прекъснал заниманието им.

— Спрете го! — каза Поен на секретарката.

Фльори понечи да тръгне към една от вратите, но Мегре го спря.

— Не, вие не ни пречите, господин Фльори. Както и вие, госпожице.

Поен го наблюдаваше, разтревожен, понеже му беше трудно да се досети за какво точно беше дошъл комисарят. Но, от друга страна, той изглеждаше като човек, който има много ясна идея и е обсебен от нея до такава степен, че не обръща внимание на нищо друго.

Като че мислено правеше скица на кабинета. Оглеждаше стените и вратите му.

— Господин министър, разрешавате ли да задам два-три въпроса на вашите сътрудници?

Най-напред се обърна към Фльори.

— Предполагам, че при посещението на Пикмал все още сте се намирали в кабинета си?

— Аз не знаех, че…

— Добре, но сега вече знаете. Къде бяхте по това време?

Онзи посочи полуотворена двукрила врата.

— Това ли е вашият кабинет?

— Да.

Комисарят отиде да хвърли един поглед вътре.

— Сам ли бяхте там?

— Не мога да ви отговоря. Много рядко се случва да остана задълго сам. Има посетители през целия ден. Министърът приема една част от тях — онези, които са най-важни, а аз поемам останалите.

Мегре отвори една врата, през която се влизаше от канцеларията на шефа на кабинета направо в приемната.

— Оттук ли минават?

— Да, обикновено. С изключение на онези, които министърът е приел преди това, а после, поради една или друга причина, ги води при мен.

Телефонът взе да звъни. Поен и госпожица Бланш се спогледаха. После тя вдигна.

— Не, господине. Господин министърът не е тук…

Слушаше с втренчен поглед. И тя изглеждаше съсипана от умора.

— Пак същото ли? — попита я Поен, след като тя беше затворила телефона.

Тя потвърди само с едно примигване.

— Той казва, че синът му е бил…

— Мълчете.

Той се обърна към Мегре.

— Може да се каже, че цял следобед телефонът не е спрял да звъни. Аз лично говорих няколко пъти. Повечето казват едно и също нещо. „Ако продължаваш да потулваш историята с Клерфон, ще те пречукаме!“ Наистина има няколко варианта. Някои са по-учтиви. Някои дори си казват фамилията и точно те са родители на някое от децата, загинали по време на катастрофата. Една жена ми изкрещя патетично: „Нали все пак няма да покривате убийците! Ако не сте унищожили доклада, покажете го на всички, така че цяла Франция да разбере…“

Имаше кръгове около очите, а кожата му имаше сивкавия цвят на човек, който не може да спи.

— Председателят на моя избирателен комитет в Ла Рош, един бивш приятел на баща ми, който ме познава, откакто съм ходел под масата, ми се обади преди малко, почти веднага след като изявлението ми беше излъчено по радиото… Не ме обвини в нищо, но почувствах, че има съмнения. „Тук хората не разбират, сине — каза ми той тъжно. — Познавахме родителите ти и си мислим, че познаваме и теб. Дори ако трябва да направиш така, че всичките да си го отнесат заради това, трябва все пак да кажеш какво знаеш.“

— В скоро време ще им го кажете — отвърна Мегре.

Поен вдигна рязко глава, като че не беше сигурен, че е разбрал добре. После попита недоверчиво:

— Наистина ли мислите така?

— Да, сега вече съм сигурен.

Фльори стоеше, опрян на малка масичка, от другия край на бюрото. Мегре подаде снимката на Беноа на министъра, който я погледна, без да разбира.

— Кой е този?

— Не го ли познавате?

— Лицето му не ми напомня нищо.

— Не е ли идвал да ви види в последно време?

— Ако е идвал да ме види, името му трябва да е записано в дневника там, в чакалнята.

— Ще може ли да ми покажете канцеларията си, госпожице Бланш?

Фльори не успя отдалече да види снимката. Мегре забеляза, че си гризе ноктите, като че ли беше навик, запазен от детските му години.

Вратата към канцеларията на секретарката, веднага след тази на шефа на кабинета, беше само с едно крило.

— Тук ли влязохте, след като дойде Пикмал и шефът ви е помолил да го оставите насаме с него?

Тя стоеше напрегната и само кимна с глава в отговор.

— Затворихте ли вратата след себе си?

Последва същото кимване.

— А можете ли да чуете какво се говори в съседния кабинет?

— Ако долепя ухо до вратата и ако се говори достатъчно силно, вероятно може.

— Но не сте го направили, така ли?

— Не, не съм.

— Това никога ли не ви се е случвало?

Тя предпочете да не отговаря. Дали е слушала на вратата, когато например Поен се е срещал с някоя жена, която е смятала за хубава или за опасна.

— Познавате ли този човек?

Тя очакваше този въпрос, понеже беше успяла да хвърли един поглед на снимката, докато министърът я гледаше.

— Да.

— Къде сте го виждали?

Тя отговори тихо, за да не я чуят другите.

— В съседния кабинет.

Тя сочеше с пръст стената, която ги делеше от кабинета на Фльори.

— Кога стана това?

— В деня, когато Пикмал идва тук.

— След това ли?

— Не, преди.

— Той седеше ли, или беше прав?

— Седеше с шапка на главата, а в устата му имаше пура. Не ми хареса начинът, по който ме гледаше.

— Не сте ли го виждали оттогава?

— Видях го. След това.

— Искате да кажете, че продължаваше да седи там, след като Пикмал си е тръгнал. Значи е бил в съседния кабинет през цялото време, докато е траело посещението му?

— Предполагам, да. Беше там и преди, и след това. Мислите ли, че…

Вероятно искаше да му разкаже нещо за Фльори. Но той само й каза:

— Шшт!… Елате насам…

Когато Мегре се върна обратно в големия кабинет, Поен го погледна с упрек. Като че ли му се сърдеше за това, че е притеснил секретарката му.

— Ще имате ли нужда от шефа на кабинета си тази вечер, господин министър?

— Не… Защо?…

— Защото бих искал да поговоря с него…

— Тук ли?

— Предпочитам в моя кабинет. Нали нямате нищо против да ни придружите, господин Фльори?

— Имам определена среща за вечеря, но щом като е необходимо…

— Обадете се тогава, за да я отмените.

Фльори се обади. Като остави вратата на кабинета си отворена, той се обади във „Фуке“.

— Боб ли е?… Обажда се Фльори… Жаклин там ли е вече?… Още не?… Сигурен ли си?… Когато дойде, може ли да й кажеш да започне да вечеря без мен?… Вероятно няма да дойда за вечеря… По-късно, да… Дочуване…

Лапоент го наблюдаваше с крайчеца на окото. Поен гледаше объркано Мегре и имаше видимото желание да поиска обяснение. Обаче комисарят като че не забелязваше това.

— Имате ли някаква работа тази вечер, господин министър?

— Трябваше да възглавявам един банкет, обаче се отказах сам още преди да ме накарат да се откажа.

— Възможно е да ви се обадя по-късно по телефона, за да ви съобщя новините.

— Дори и да е посред нощ…

Фльори се бе появил отново, с палто и шапка в ръка. Изглеждаше като човек, който се държи на крака само по силата на навика.

— Тръгвате ли? Тръгваш ли, Лапоент?

И тримата слязоха мълчаливо по голямото стълбище. После се запътиха към колата, която бяха оставили до тротоара.

— Качете се… На Кея, Лапоент…

По пътя не си размениха нито дума. Фльори отвори на два-три пъти уста, но не попита нищо. Не спираше да си гризе ноктите.

Мегре го пусна да се качи пред него по прашното стълбище. После влезе пръв в кабинета си и най-напред затвори прозореца.

— Можете да свалите палтото си. Настанете се удобно.

После направи знак на Лапоент, който излезе след него в коридора.

— Ще останеш с него, докато не се върна. Ще продължи дълго. Възможно е да ти отнеме една част от нощта.

Лапоент се изчерви.

— Някаква среща ли имаш?

— Няма значение.

— Можеш ли да предупредиш по телефона?

— Да.

— Ако тя иска да дойде да ти прави компания…

Лапоент направи отрицателен знак с глава.

— Ще наредиш да ти качат сандвичи и кафе от бирарията. Не изпускай Фльори от очи. Не му давай да се обажда на когото и да било. Ако ти задава въпроси, не знаеш нищо. Много държа да се повари в собствения си сос, разбираш ли ме?

Това беше класическата обработка на Мегре. Но Лапоент, който бе взел участие в голяма част от следствието, не можеше да разбере какво точно иска шефът му.

— Върви сега да му правиш компания. И не забравяй за сандвичите.

Влезе в канцеларията на инспекторите и намери там Жанвие. Още не си беше тръгнал.

— Имаш ли нещо специално за тази вечер?

— Не, само че жена ми…

Той седна на една от масите и взе слушалката на другия телефон. Поиска да го свържат с Катру.

— Мегре се обажда… Извинявай, че отново те безпокоя… Преди малко си спомних едно нещо, заради онези въдици, които намерихме някъде… Един път срещнах Беноа в събота, на Лионската гара. Беше тръгнал да лови риба… Какво казваш?… Той е запален рибар, така ли?… А не знаеш ли къде обикновено ходи да лови риба…?

Сега вече Мегре бе добил увереност. Чувстваше, че е на прав път и като че вече нищо не можеше да го спре.

— Какво казваш?… Сигурно има къщурка някъде си?… А няма ли начин да разбереш къде е това?… Да… Веднага… Ще остана близо до телефона…

Жанвие продължаваше да говори с жена си. Питаше поотделно за всяко от децата как е, а те идваха на телефона едно след друго да му кажат лека нощ.

— Здравей, Пиеро… Да спиш добре… Да, ще бъда там, когато се събудиш… Ти ли си, Моника?… Малкото братче слуша ли те?…

Мегре въздъхна и зачака да свърши. Когато Жанвие затвори телефона, комисарят промърмори:

— Възможно е да имаме неспокойна нощ. А това ме подсеща, че е по-добре и аз да се обадя на моята жена.

— Да поискам ли връзка?

— Чакам първо едно много важно съобщение.

Катру беше обещал да се обади на един свой колега, също запален рибар. Понякога ходел с Беноа заедно да ловят риба край реката.

Вече всичко беше въпрос на късмет. Колегата му можеше да не си е вкъщи. Можеше да е заминал някъде извън Париж, по работа. Тишината в канцеларията продължаваше вече повече от десет минути. Най-накрая Мегре въздъхна:

— Жаден съм!

И в същия момент отекна звънът на телефона.

— Катру, ти ли си?

— Да. Знаеш ли къде е Сенпор?

— Малко по на север от Корбей, близо до един шлюз, нали?

Мегре си беше припомнил за едно свое разследване навремето…

— Точно така. Малко селце на брега на Сена. Най-често го посещават рибари. Беноа има там една къщурка, недалеч от селото. Това е бившата къща на горския пазач, съвсем разнебитена постройка, която той купил съвсем без пари преди десетина години.

— Ще я открия.

— Късмет!

Не забрави да се обади на жена си. Но той нямаше деца, за да му пожелават лека нощ по телефона.

— Идваш ли?

Мимоходом открехна вратата на своя кабинет. Лапоент беше запалил лампата със зелен абажур и, седнал в креслото на Мегре, четеше някакъв вестник. Фльори седеше на един стол с кръстосани крака. Чертите на лицето му бяха застинали, а очите полузатворени.

— Доскоро, малкият.

Шефът на кабинета трепна и стана, за да попита нещо, обаче комисарят вече беше затворил вратата отново.

— Ще вземем ли кола?

— Да. Отиваме до Сенпор, на около трийсет километра оттук.

— Веднъж ходихме там двамата с вас.

— Да, вярно. Гладен ли си?

— Ами, ако трябва да останем дълго…

Келнерът се учуди, като ги видя да влизат.

— Няма ли вече нужда да ви нося сандвичите и бирата, които господин Лапоент ми поръча за вашия кабинет?

— Напротив. Само че най-напред ни донеси нещо за пиене. Какво ще пиеш, Жанвие?

— Не знам.

— Може би перно?

На Мегре му се пиеше перно, Жанвие знаеше това и затова и той си поръча.

— Направи ни по два големи сандвича за всеки.

— С какво?

— Няма значение. С пастет, ако имаш.

Мегре изглеждаше най-спокойният човек на света.

— Ние сме свикнали с криминалните истории — промърмори той на себе си, с чашата в ръка.

Нямаше нужда някой да му отговаря. Сам си отговаряше наум.

— В една криминална история обикновено има само един виновен или пък група виновни, които действат заедно. В политиката е различно, а фактът, че има толкова много партии в Камарата, е доказателство за това.

Тази мисъл очевидно го забавляваше.

— Много хора се интересуват от доклада „Калам“, и то по различни причини. Публикуването на доклада би поставило в неудобно положение не само политиците. И не само Артюр Нику, а и всички, за които притежаването на този доклад би било капитал. Както и онези, за които това би означавало власт.

Тази вечер имаше малко посетители. Лампите бяха запалени, а атмосферата беше тежка като пред буря.

Те изядоха сандвичите си на обичайната маса на Мегре. Това му напомни за масата на Маскулен в ресторанта „Филе от калкан“. И двамата имаха маса, само че на различни места и в още по-различна среда.

— Кафе?

— Да, ако обичате.

— С ракия ли?

— Не, аз шофирам.

Мегре също не си поръча. Малко по-късно вече излизаха от Париж през Италианската арка и поеха по пътя за Фонтенбло.

— Странно е, като си помислиш, че ако Беноа пушеше лула, а не от онези миризливи пури, нашата задача щеше да бъде безкрайно по-трудна.

Сега прекосяваха покрайнините. А после от двете им страни останаха само високи дървета и преминаващите в двете посоки коли със запалени фарове. Много от тях изпреварваха малкия черен автомобил.

— Предполагам, че няма нужда да карам много бързо, нали?

— Не, няма нужда. Или са там, или…

Достатъчно добре познаваше хората от типа на Беноа, за да може да се поставя на тяхно място. Беноа нямаше голямо въображение. Беше дребен шмекер и не беше спечелил състояние от малките си машинации. Имаше нужда от жени, независимо какви. Обичаше да води разпасан живот там, където може да говори силно и да минава за здравеняк, а в края на седмицата да ходи за ден-два да лови риба край реката.

— Струва ми се, че имаше едно малко кафене на площада в Сенпор. Ще спреш там, за да получим малко информация.

В Корбей прекосиха Сена и поеха по път край реката. От другата й страна край нея се нижеха гори. На три-четири пъти Жанвие трябваше да прави рязък завой, за да не сгази някой заек, и всеки път си мърмореше под носа:

— Хайде де, глупаче такова!

От време на време светлина пронизваше мрака. Най-сетне се появи цяла група светлини, няколко улични лампи и колата спря пред кафене, където мъжете играеха на карти.

— И аз ли да вляза?

— Ако ти се пийва нещо.

— Не сега.

Мегре отиде до тезгяха и изпи на един дъх една чашка.

— Познавате ли Беноа?

— Онзи от полицията ли?

Очевидно от толкова години Беноа не бе сметнал за необходимо да съобщи тук, в Сенпор, че вече не работи в Сигурността.

— Знаете ли къде живее?

— От Корбей ли идвате?

— Да.

— Значи сте минали покрай къщата му. Не забелязахте ли една каменоломна, на около километър и половина оттук?

— Не.

— Тя не се забелязва нощем. Къщата му е точно срещу нея, от другата страна на пътя. Ако си е вкъщи, ще разберете по светлината.

— Благодаря ви.

— Вкъщи си е! — каза един от играещите на белот.

— А ти откъде знаеш?

— Защото вчера му продадох печен овнешки бут.

— Цял печен бут само за него ли?

— Де да знам, сигурно добре си похапва.

Няколко минути по-късно Жанвие, който караше почти със скоростта на пешеходец, посочи едно по-светло петно сред гората.

— Това трябва да е каменоломната.

Мегре погледна от другата страна на пътя. На стотина метра, край реката, забеляза светещ прозорец.

— Можеш да оставиш колата тук. Хайде.

Макар че нямаше луна, те успяха да открият пътека, цялата обрасла с бурени.