Меките огледала

1. Живите мъртъвци

Мъф Аган изнемогваше в борба с глухотата. Отчаяно отблъскваше първите набези на Мъртвата тишина, съпротивяваше й се, но губеше сили. Цялото му тяло — всеки мускул, всеки нерв — участвуваше в тази съпротива…

Тоболски трябваше да е забелязал усилията му и, изглежда, се бе изплашил. Не беше от страхливите, но как само го гледаше, когато си тръгваше! Нищо, нека сега да гледа. И да не си прави илюзии. Ама че мерзавци — защо точно Тоболски изпратиха на танкера?…

Още малко да издържи — да види старта на „Казаранг“. Знаеше, че ако Мъртвата тишина го обземе, с очите му ще започне някаква дяволщина и не ще види нищо друго освен лъскавото блещукащо пространство и отвратително жълтата пяна…

Дали да не си залепи дланта на екрана? Не, не, за нищо на света! Ако ще наопаки да го обърне и на двоен възел да го завърже, няма да отнеме от Живия мъртвец нито минута. Но защо се бави Андрей? Трябва вече да стартира! Никой да не остане на борда…

Тежестта в тила му беше като гира.

— Няма да ме победиш!… — процеди той през стиснатите си зъби и с изработеното през многогодишната практика своеобразно усилие на волята прогони поредните пристъпи на глухотата. Тресеше го. Тялото му се гърчеше.

Почти несъзнателно запрати нанякъде надуваемото кресло, с хриптене напълни дробовете си с въздух и едва не се задави от изнемощелия си вик. Беше му противно, отвратително, но помагаше, когато му трябваше отсрочка… Добре, че тук нямаше кой да го чуе.

Отпусна малко мускулите си. Сърцето му биеше някъде съвсем в гърлото, но общо взето… Нищо. Понасяше се. Тежестта в тила бе същата. По дяволите! Все едно нямаше да изчезне, докато това не свършеше… Изтри с длан челото си. Дланта му блестеше. Не му трябваше никакъв хладилник. Днес всичко щеше да тръгне като по вода. Идеално… Днес това действуваше напористо. Приближаваше се като ураган. Естествено — Петното бе на две крачки. Предсмерчие… „Ето ти още един термин — помисли си Аган. — Да не вземе да закипи по-рано на Япет този проклет котел. Предсмерчие…“ Огледа с възпалените си очи командната кабина. Ушите му бучаха. Струваше му се, че дори въздухът е просмукан от тътен и блясък. И че хищната дума „предсмерчие“ кръжи като акула… Думата „смерч“ той бе употребил, когато описваше катастрофата на Оберон. Не можа да намери друга по-подходяща.

Погледна към тъмния Япет и съзря виолетовата струя от спирачния импулс на „Казаранг“. Придържайки с ръка тежкия си като гира тил, страхувайки се да се наведе, той придвижи с коляно креслото до щурманския ротопулт, седна и включи информационната автоматика.

В звездно-черното пространство ляво от борда се появиха линиите на ярко-пъстри диаграми: ходографът на скоростта, векторът на кинетичния момент, проекциите на проследената траектория на катера, цифри. Безстрастен език на равнодушни уреди. Векторно-цифрово съпоставяне на действителните параметри с оптималните и никакви емоции. Само пилот можеше да оцени изяществото на интуитивното решение на маньовъра, извършван от друг пилот. Мъф го оцени и измърмори:

— Браво, момче, отлично!… По всички параметри ще излезеш оптимално до Петното. Желая ти меко кацане!

Опита се да осъществи връзка с борда на „Казаранг“. Андрей не му отговори. Цареше пълна радионепроходимост…

Мъф трепна. Стори му се, че отстрани някой много отчетливо му каза: „Защо го пусна сам?“

Почувствувал внезапен недостиг на въздух и ударите на голямото си, тежко сърце, Мъф разхлаби горното си копче. „Сам. Без връзка. На стара машина. И това Петно!…“

Той скочи и се олюля. Краката не го слушаха. Познатото изтръпване на бедрата. Тила… Оо, дявол да го вземе, тила! Раменете, гърба… Дотътри се до пилотското кресло и се отпусна в него, опирайки се с изтръпнали ръце в жлебовете на облегалките. Забърбори бързо, сякаш се оправдаваше:

— Нямаше да мога да го задържа. И никой не би могъл. Безсмислено беше да опитвам. Всичко ще мине добре… Този първи пилот на разкошния свръхкораб е смело и умно момче, внимателно и предпазливо. Разумно предпазливо. И знае какво нещо е смерчът. Наистина само теоретически, но нищо… Елдер и останалите заплатиха с живота си, за да знаем за смерча поне теоретически. Лошото е, че Андрей ще прави десант без партньор… Но не е чак толкова голяма беда. Ще издържи едно денонощие, докато дойдат професионалистите.

През самотните месеци Аган бе свикнал да разговаря сам със себе си, позволявайки си да мисли на глас. „Изкуфял старец — мърдаше той беззвучно устните си. — Сам на опустелия кораб.“ Така си мислят за него. Нека. Той не страдаше от самотата. Нека мислят каквото си искат… Кой знае защо, му бе много неспокойно в пилотското кресло. Отдавна не бе сядал в него, но не се чувствуваше стар.

Пипна неволно блещукащата ръчка на главния ключ за пускане на двигателите — изтръпналите му пръсти едва усетиха докосването. Ръчката беше красива — розова, с лъскаво-матови преливащи се петна. Най-безполезната ръчка на „Анарда“. Впрочем…

— Може да ми се наложи да се гмурна в Черната брада — процеди Мъф през вдървените си устни. — Барба негра… Горивото ще ми стигне. Дори е предостатъчно…

За пръв път го помисли на глас.

Тънка златиста линия обхвана хоризонта на Япет — първият слънчев лъч пламна и моментално потъна в защитните слоеве на светофилтрите. Мъф поглади розовата ръчка. На „Лунна дъга“ ръчката на главния ключ беше тюркоазена. Веднъж я удари с юмрук и я повреди. Оттогава не обичаше нищо тюркоазено. Дори собствените си очи. Когато срещнеше отражението им в огледалото, ги гледаше питащо, със студено и отмъстително любопитство. След години се примири донякъде, като си спомни веднъж как помръкнаха тези очи, когато загина Юс. А ей тия ръце го бяха убили…

— Не! — изхриптя Мъф. — Проклятие… Не!!!

„Да. Нещо повече — опитвайки се да спасиш Елдер, ти уби Николай Асеев.“

Вкопчил се трескаво в облегалките за ръцете, той стана. Омекналите му крака с мъка го повлякоха — по-надалеч от пилотското кресло, да не счупи нещо по ротопултовете в припадъка си. Усещаше главата си като чужда. Не глава, а натъпкана с лед и сняг възглавница. В гърдите му тежко се събуждаше вулкан. Тялото му все още се съпротивляваше рефлекторно, но Мъф знаеше, че вече дори и да иска, дори и двете си длани да залепи на някой екран — нищо няма да му помогне. Той се вслушваше тревожно в непонятната за самия него бурна мобилизация на скритите сили на организма му. Стотици пъти му се бе случвало това, но все не можеше да свикне. В такива минути винаги го беше страх, а днес — особено много. Чувствуваше, че пружината е опъната до краен предел.

Нещо студено връхлетя отгоре му като ураганен вятър, оглуши го с тишината си и се понесе нанякъде. Върна се, плисна в очите му течно стъкло и пак се понесе, за да дойде обратно вече много по-бързо отпреди. Същинско гигантско махало със замиращи движения. Сърцето му биеше лудо, мозъкът му като че ли се плъзгаше напред-назад в лъскаво-пихтиестата, непроницаема среда. От всички страни на огромни парцали запада отвратителна жълта пяна… Но не това беше най-страшното. Ето… „Махалото“ замря — ледените пръсти на задуха и ужаса стиснаха грубо гърлото му, нещо лепкаво с мек удар накара сърцето му изведнъж да спре и някъде от невъобразимо далечното пространство запълзя, изпълвайки целия космически свят, всеобхватната Мъртва тишина…

Затънал дълбоко и безвъзвратно в задушаващата го глъбина на вселенското безмълвие, той разглеждаше призрачния свят, изпълнен с необяснимо призрачен блясък и пяна, и чувствуваше, че умира и че някаква мъничка частица в замъгленото му, но неискащо да се предава съзнание напразно се мъчеше да пресъздаде в полуугасналата памет някакъв, какъвто и да е, звуков образ. Не, звуковата му памет се оказа изцяло ампутирана и това, кой знае защо, го ужасяваше повече, отколкото самата смърт… В тези няколко ужасни мига на странното полунебитие у него на всичко отгоре се появи едно граничещо с увереността чувство, че Мъртвата тишина разтваря нещастното му тяло в безкрайното пространство. И в момента, когато за пълното унищожаване на личността му като че ли бе достатъчно да угасне последната искра на съзнанието, отдолу нагоре по вече почти мъртвото му тяло премина спасителната вълна на самопроизволни мускулни свивания. Спазъмът помогна на съзнанието му да се изкатери до смътно осезаемата граница между слабия проблясък на живота и абсолютното небитие. Импулсната вълна раздвижи изтръпналите му мускули и премина в обкръжаващия го свят. Това беше истински катастрофален катаклизъм: пространствената безпределност с всичкото си съдържание започна стремително да се свива. И сякаш да докаже, че няма такова усещане за ужас, след което да не е възможно друго, още по-силно, призрачно-лъскавата субстанция внезапно придоби убийствено-материални свойства: бързо се сгъсти в някакво блестящо вещество и от всички страни стовари върху многострадалното му тяло потоци от нещо живачно-огледално; безжалостно смачкан, обезумял от болка, задавен от мъчително хриптене, натъпкан, буквално пресован в изчезващо малък обем, за миг преди смъртта той се почувствува ядро на огледално-гравитационния колапс… Но смъртта и този път го отмина. Макар да можеше да се закълне, че сега тя надникна в очите му много внимателно… И отново на помощ му се притекоха серия самопроизволни мускулни свивания…

Те бяха за него избавление. Блясъкът изчезна, тежестта също. В очите му плуваше отвратително мътна мъгла с цвят на кафе. Краката, ръцете, главата, раменете му се тресяха и гърчеха безпощадно, но това не го тревожеше особено. Знаеше, че скоро всичко ще свърши. Преди изнурително бурният пристъп на „треската“ го плашеше с неуправляемата си динамика, но постепенно с времето, чувството му за страх се притъпи и сега този изнурителен завършек представляваше за него просто заключителна фаза на напрегнатата работа на мускулатурата му, краен етап, който оправдаваше всичко. Той дори можеше да си представи как изглежда всичко отстрани: гърчейки се в конвулсии сякаш под ударите на електрически изпразвания, полумъртвото му тяло се освобождава от лепкаво-плътните обятия на току-що родения Жив мъртвец. С мъка се отлепят една от друга левите ръце. С по-малко усилие разкъсват „лепилото“ десните ръце. Отлепват се краката и торсовете. И всички тези части се люлеят ужасяващо, махат, тъпчат на място и треперят, пречейки си взаимно, стабилизират се, търсят опора. Пигмалион по неволя… Уф, край! Най-после край! Да може да напипа креслото… О, дявол… не е ли още краят? Какво става? „Кафяната“ мътилка както преди продължаваше да замрежва очите му и той чувствуваше, че започва отново да се гърчи.

Фазата на изнурителната работа на мускулите му се повтори с всички детайли. А след нея, без да му дава да се опомни, се надигаше трета… Обхвана го паника. Сякаш бе започнал безсмислена борба под водата с многобройно стадо октоподи и тя му отнемаше последните сили. Четвърта фаза… Пета… Остана съвсем без сили и не можеше да мисли. Вече всичко му беше безразлично. Не помнеше кога и как изгуби съзнание.

Мъртвата тишина се смени от звънко многогласие и то го накара да дойде на себе си. Мъф отвори едното си око (другото, кой знае защо, не се отваряше). Видя розова пелена… Лежеше по корем на нещо кораво, забил дясната си буза в някакъв мек, розов предмет. В измъченото му тяло бе заседнала тъпа болка, както става обикновено след прекомерно физическо натоварване. Мъчеше се да разбере къде е и какво става с него. Ушите му пищяха. Бледата розова светлина (или цвят?) му се струваше позната… Ами да, разбира се, креслото! Значи е тупнал на пода с глава върху облегалката на събореното надуваемо кресло. „Трудно излизаше днес от мен, Живи мъртвецо…“ — помисли си Мъф, притваряйки клепачи. Не му се мърдаше, но го глождеше да разбере кой е днешният „новороден“. Добре би било да е Юс. Напоследък, кой знае защо, най-често се появяваше Мстислав.

С неимоверно усилие Аган повдигна главата си. В двойното кресло седеше Юс.

Елдер имаше навик да седи така — с лакти, опрени в коленете, гледа изпод вежди и разтрива китките си. Юс обичаше точността и за сигурност носеше и на двете си ръце часовници. Така беше преди. Сега вместо ръчни часовници там блестяха маншети. Костюмът му изглеждаше странен. Всъщност не беше костюм, а… Елдер бе сякаш облепен от главата до петите с тънки, преливащи се слоеве огледален блясък — на места по-силен, на места — по-слаб. При най-малкото движение блясъкът забавно се преливаше и имитираше гънките и другите детайли на истинския костюм, а в покой се стопяваше и стичаше на гладки потоци и обрисуваше релефа на великолепната му мускулатура. Мъф си спомни как през нощта на борда на „Лунна дъга“, в каютата си, за пръв път видя Живия мъртвец Елдер и на съвсем естествения му възглас „Юс, ти си жив и здрав, приятелю!“, Елдер му се усмихна съвсем естествено и му кимна непринудено; в първия момент той беше сигурен, че чисто и просто е полудял от умъртвяващата тишина и от всякакви други подобни неща, а след минута бе убеден, че Юс по някакво чудо и съдейки по неземния му костюм, с нечия помощ, изглежда, се бе измъкнал от пагубната оберонска история. По-късно разбра, че за съжаление всичко това бяха глупости. Нито полудяването, нито фантастичното спасение — нито едното, нито другото имаха нещо общо с това… Значи нещо трето, но какво точно — трудно беше дори да си го представи. Логиката и въображението отказваха да му се подчиняват. Страшно се объркваше, защото призраците на загиналите бяха призраци от плът и кръв. Можеше да ги пипне, чувствуваше добре топлата им жива миризма — така миришеше всичко живо. Не знаеше какво да мисли. Какво ли не му минаваше през ум.

Мъф се надигна на ръце, присви непослушните си крака и преодолявайки гаденето, се настани полуседнал върху меката облегалка на събореното кресло — с лице към Живия мъртвец. Пищенето пръскаше черепната му кутия, пред очите му току падаха тъмни щорички — съвсем като на спяща кукла с електрически клепачи. Чувствуваше се отвратително — изстискан до последен предел като лимон. След Мъртвата тишина обикновената нормална тишина му се струваше непоносимо звънка. Нямаше смисъл да й обръща внимание — още дълго щеше да пищи и звъни.

Юс Елдер седеше в щурманското кресло, откъдето преди малко бе станал Андрей. Разтриваше по навик китките си и гледаше приятеля си в очите. Погледът му беше спокоен, доброжелателен. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това да се появяваш, след като вече те няма, на тоя свят, да седиш в креслото час — час и половина и да гледаш спокойно… „Може наистина да съм някакъв рядък психопат? — помисли си Аган. — С необикновена, феноменална способност за зрителни халюцинации?…“

Стара мисъл. Стара и безплодна като кух орех.

Но колко все пак си приличат те външно — десантчикът от „Лунна дъга“ и пилотът на „Байкал!“ Мистична прилика, ужас да те обземе! Наистина Юс изглежда по-стар. А всичко останало — телосложението, косите, дори прическите им… — е еднакво, да не говорим за чертите на лицата им. Тоболски е цяло копие на трийсетгодишния Елдер. Интересно е, че лицата им нямат израза на хипертрофираната мъжественост и упоритост, присъщи често на хората със силна воля и атлетическо телосложение. Изглежда, трапчинките на бузите и приятната линия на брадичките им придават нестандартната, симпатична мекота на твърде ярката мъжка красота на Елдер и Тоболски. И белезите на левите им бузи са еднакви… А по характер са различни. Тоболски е по-спокоен от Елдер, по-рационален, по-самолюбив и като че ли с признаци на затвореност и високомерие. Далеч не всеки капитан на десантен рейдер може да се похвали с осанка като тази на Андрей и не всеки командир на военизиран крайцер на МУКБОПР има неговата стойка. Общуването с Тоболски е сложно нещо. Никога няма пръв да почне разговор — седи си в креслото изправен и мълчалив като Буда и гледа някак си особено, сякаш му е известно нещо, което никой друг не знае. Не, Юс изглеждаше по-обикновен. С него всичко беше леко и ясно… Всъщност защо „беше“? Юс и сега всичко чувствува и разбира. Само не може да говори — отговаря с мимика, с жестове. И почти никога не става от креслото. Но така дори е по-добре — не се вижда колко се е смалил предишният му богатирски ръст. Ала тук вече нищо не може да се направи, това зависи от обикновения, среден ръст на матрицата…

— Здравей, Юс! — прошепна Мъф в звънтящата тишина.

В отговор — кимване.

— Приятно ми е да те видя — каза Мъф малко по-високо (страшно беше разтрисането днес, дори гласът му бе пресипнал). — Изглеждаш великолепно. Цветът на лицето ти… и изобщо…

Посетителят погледна странно някъде над главата му и не отговори нито с усмивка, нито с жест. Днес всичко беше по-иначе, не като друг път… „Но защо всъщност съм решил, че моето бъбрене го развлича?“ — за пръв път си помисли той. Помисли си още, че беседвайки с Живия мъртвец, той, от една страна, измъчва самия себе си, а от друга, се защищава от мълчанието, което при такива екзотични обстоятелства е много по-тежко от словесното изтезание. Впрочем Мъф беше свикнал да се самоизтезава.

— Ти не се променяш, Юс. И аз почти не старея, но мен и „Анарда“ ни свалиха от междупланетните линии… Прости ли ми?

Живият мъртвец спря да разтрива китките си и се изправи.

— Аз — не — каза Мъф. — Аз не съм си простил.

По напрегнатия поглед и стиснатите устни на гостенина той разбра, че не трябваше в никакъв случай да го казва.

— Не, не — добави припряно той, — не търся съчувствие. Просто минутна слабост. Много ми се насъбра. Годините минават, а да свикна… когато идваш ей така и мълчиш… Впрочем друго исках да кажа… Не зная, може би е настъпило време да си направя равносметка? Пред себе си и пред хората. Пред вас…

— Не бива, приятелю — каза тихо Живият мъртвец.

Мъф замря с отворена уста. Счу ли му се? Проклет звън!

— Не си виновен за нищо — добави ясно Елдер. — Тъй ще ти кажат и другите. Не съм дошъл сам.

Рискувайки да падне, Мъф стана, вдигна в полусъзнание розовото кресло и го отмести встрани. Притъмня му пред очите. Пипнешком се свлече, по-точно рухна в раковината на надуваемата седалка и известно време нищо не виждаше — чуваше само звъна. После му попремина и той ги видя всичките: Рамон Джанела, Николай Асеев, Аб Накаяма, Леонид Михайлов, Мстислав Бакулин… Тъжна картина…

Сигурно го бяха поздравили вече и сега стояха и го гледаха (само Мстислав седеше в пилотското кресло — крак връз крак и с юмруци на коляното). Бяха абсолютно еднакви на ръст, с блестящи псевдокостюми… Само Аб Накаяма съответствуваше напълно на предишния си облик. Възслабите Мстислав и Рамон бяха забележимо по-къси отпреди. В този смисъл най-зле бе положението на Асеев, Михайлов и Елдер. Мъф с усилие преглътна нещо, което му пречеше в гърлото. Това бяха майсторски шаржирани ексгиганти, джобни херкулесовци… За пръв път ги виждаше така — всички заедно — и чувствуваше, че в очите му напират горещите сълзи на съжалението, срама, унижението. И на ненавистта. Без колебание би смачкал авторите на това ужасно и същевременно изтънчено издевателство над хората — живите и мъртвите. Незлобив поначало, той десет години носеше в себе си идеята за отмъщение на огледалоглавите (кой знае защо, мислеше, че авторите на жестоките чудеса са огледалоглави) и бе готов на всичко. Но времето минаваше и в края на краищата надеждата да срещне в Пространството въображаемите огледалоглави се смени с подозрението, че наивно одухотворява някакъв сложен, неясен природен процес. С други думи, ненавистта му беше без адрес, нелепа. Нямаше на кого да си отмъщава. И ето днес тя пак го обзе — до ужасяващо притъмняване в очите, до обезсилваща лудост. Но отново без адрес и нелепо… Проклето да е това аморфно Нещо!…

Притиснат в креслото от мъчителната слабост, Мъф чуваше през звъна нечий познат басов глас. Забеляза, че Николай Асеев го гледа. Взря се в дълбоко хлътналите му очи, голямото, оплешивяло чело, в мърдащите се устни… Чуваше думите, но смисълът им се плъзгаше покрай съзнанието му. Мускулестите му ръце, тъй яки в миналото, бяха скръстени по познатия начин на гърдите… Не можеше да улови нито дума, но по посоката на погледите на Асеев и на другите разбра, че говореха за него. Това го накара да мобилизира волята си и да се съсредоточи. Почувствува, че нещо се измести в главата му — сякаш се претърколи гладка метална топка. И веднага след това чу последните Асееви думи:

— …Затова така смятам.

„За какво става дума?…“ — учуди се Мъф, отдъхвайки си след изнурителното усилие.

— Благодаря, командоре, твоето мнение е ценно — каза Мстислав, както е прието обикновено да благодарят председателите по време на командни съвети. — Кой е следващият? Говори, Рамон.

Рижият дълголик Рамон размърда плавно рамене:

— Какво да говоря? Началникът каза всичко.

— Нямаш ли лично мнение?

— Лично, безлично… Аз съм обществено същество. На Оберон ужасно не ни провървя и точка. За какво да говорим? Такава е професията на десантчика.

— Фаталист — процеди през зъби Накаяма и разтърси черната си грива. — Фаталист и позьор. Дълбокото ти разбиране на спецификата на нашата професия хвърли Мъф в трепетно изумление, така ли е?

— Както винаги, казано на място и остроумно — процеди Рамон, пародирайки интонацията на Накаяма. — Аб, ти закъсня малко за началото на този мач и ще трябва да се ориентираш коя врата къде е.

— Риж котак, чер котак, кой, по дяволите, ще ги разбере — Бакулин се намръщи. — Я да се махате от главата ми!

— Бакулин! — укори го Асеев.

Мстислав огледа всички поред.

— Пред нас е пилотът Мъф Аган, наш приятел, наш другар, участник в злополучното ни кацане на Ледената плешивина. Ние сме неговата десетгодишна болка. За Мъф е важно да знае дали е могъл да направи на Оберон повече, отколкото е направил. Началникът на рейда отговори с мотивирано „не“. Джанела избегна прекия отговор. Елдер мълчи. Михайлов зяпа настрани, сякаш разговорът не го засяга. Искате ли да знаете какво мисля аз по въпроса?

Мстислав каза какво мисли.

Мъф не усещаше да диша. Опипа с пръсти гърлото си — там бе заседнала тежка буца. Мътносива пелена се люшна пред очите му. Ще мине… Ако не прави резки движения, ще мине…

Някой изкоментира думите на Мстислав.

— Малко думи, но с тежест. Като удар с чук по главата.

Пелената се разпръскваше — Мъф видя неприятно изменилото се лице на Рамон.

— Вижте какво — каза тихо десантчикът. — Вие не знам, но аз нямам намерение да бъда „десетгодишна болка“. Не желая да изгубя уважението на Мъф към себе си. Смятам, че спектакълът, който се замисля, е оскърбителна и глупава мелодрама.

Бакулин пробождаше Джанела със заплашително втренчения поглед на безцветните си очи. Юс наблюдаваше всичко това абсолютно спокоен — сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Мисля, че Мстислав напразно раздухва страстите — каза Михайлов.

Полуобърнат към събеседниците си, той разглеждаше с присъщия нему снизходителен израз Петното. — Според моето скромно мнение на Мъф не му е нужен нито съд, нито театър. Всеки от нас действуваше на Оберон съобразно обстановката. Мъф не беше изключение. Той направи само онова, което му продиктуваха обстоятелствата.

— Не само… — възрази Накаяма. — Мъф спаси седем души: Кизимов, Симич, Нортън, Йонге, Винезе, Лоре…

— И самия себе си — добави флегматично Михайлов. — Мъф беше седмият, но, кой знае защо, смята, че е тринайсетият.

— Тринайсети в групата ни беше Аб — не пропусна случая да вметне Джанела. — Ужасно нещастно число.

— Не, той днес е непоносим! — каза Накаяма. — Мстиславе, ще продължаваме ли да го търпим?

— Не — отсече Бакулин.

Михайлов се усмихна едва забележимо. Сега той гледаше към Сатурн.

— Умници — рече Асеев. — Мъф би дал живота си за всеки от нас. Той и тъй стартира в последната частица от секундата. Забавяше старта колкото можеше, рискувайки себе си и онези, които все още бе в състояние да спаси. Дори викът ми не му подействува.

— Вярно е, Коля — Михайлов разглеждаше обувките на Аган. — Ние с Джанела казваме същото, само че с други думи. Казвам още, че е по-добре да не говорим за това. Малко ли са другите теми?

— Например? — попита Накаяма.

— Ами… не знам… В известна степен зависи от Мстислав. На него сме поверили да ръководи разговора.

— Що се отнася до мен — каза Джанела, — бих предпочел приятното дружеско бъбрене.

— Ти — да — рече Накаяма. — Ти всяко нещо си готов да погребеш под купчина анекдоти. Какво остава за днешния деликатен разговор!… А някога всички бяхме единни…

— Ти… какво предлагаш? — осведоми се рязко Рамон.

Аб гледаше Бакулин, без да отговори.

Настъпи неловка пауза. „Заради мен! — в изблик на срам и разкаяние мислеше Мъф. — Аз ги накарах да се измъчват. Защо?! Но откъде да зная, че Юс днес не е сам!…“ Да стане и да извика: „Скъпи мои приятели, недейте така!“, но не можеше да се помръдне.

— Добре — каза Мстислав. — Виждам, че кръгът се затваря с мен, но аз ще го разтворя. — Огледа събралите се с мрачен поглед. — Нека всеки от нас се порови в паметта си и честно да изложи всичко, без нищичко да скрива.

Накаяма попита с недоумение:

— Какво да изложи, какво?

Асеев помръдна неспокойно глава, сякаш се канеше да погледне Елдер, но не го погледна.

— Това, което сам счита за своя грешка — досети се Джанела.

— Не е лишено от… — измърмори Михайлов. — Поне Аган в този смисъл няма за какво да си спомня. Кой ще бъде пръв?

— Може би Елдер?… — попита неуверено Рамон.

— Елдер е пристрастен, не бива да бъде той — каза разсъдителният Накаяма. — Ще поеме всичко върху себе си. Нека да започне командорът.

Асеев потърка с длан брадата си.

— Аз бях началник на рейда и аз отговарям за всичко.

Рамон погледна Мстислав:

— Това ли искаше?

— Стоп! — каза командорът, изпреварвайки готовата да пламне полемика; отворените усти на опонентите се затвориха. — Ние с вас сме една кръв, аз също съм бивш десантчик и предварително зная какво искате да кажете. Е, чуйте тогава и мен… Моята професия ме задължава да предвиждам и предусещам. Да, да, да предусещам, предвиждам и предчувствувам. За тази цел между впрочем съществува в космофлота и длъжността началник на рейд. Нашата експедиция имаше характер на спасителна операция и умението да се предвижда беше в нея особено нужно. Но ще кажа откровено: когато „Лунна дъга“ се приближи до Оберон и стана ясно, че няма кого да спасяваме, аз се обърках…

— Ние всички се объркахме — вметна Джанела.

— Вие можехте да си позволите този разкош, но аз — не. От една страна, ми се струваше твърде вероятно, че екипажът на „Леопард“ е направил опит да кацне с рейдера на Ледената плешивина, от друга — смущаваше ме пълната липса на каквито и да е било признаци на кацане. А сега ми е ясно, че имаше. Аз дори, може да се каже, ги държах в ръцете си, но не ги виждах… Дистанционното разузнаване, както помните, не изясни обстановката. Изпратените на планетоида киберразузнавачи потвърдиха, че пред нас бе обикновена, скована в многослойна ледена броня водно-метаново-амонячна луна. И нямаше нищо такова… подозрително. Наистина, бяха замлъкнали двата кибера, изпратени на разузнаване в центъра на Ледената плешивина — в твърде странния й Кратер. Но това не обезкуражи никого, тъй като орбиталната локация бе показала, че Кратерът е доста дълбок, а на дъното му е натрупан хаотично фигурален лед с огромни арки и кухини. Пък и на първо място нас ни интересуваше не Кратерът, а районът на Ледената плешивина, където капитанът на „Леопард“ бе възнамерявал да кацне със своя рейдер…

— Район А — уточни Михайлов. — Между другото, този район според мен с нищо не изпъкваше върху еднообразните простори на тепсиестата Ледена плешивина — все същите светли жили по замръзналата ледена броня, същите отломъци…

— Уви, всички бяхме хипнотизирани от еднообразието. Сравнявайки предадения от борда на „Леопард“ видеозапис на Ледената плешивина със самото място, аз си мислех, че разглеждам оригинала и неговия портрет. Това беше първата ми и очевидно основна грешка. Не мога да кажа, че не бях доловил известна разлика в малките детайли, но без никакви съмнения ги отнесох за сметка на различния ракурс на обзора, на другите светлинни условия… С една дума, интуицията ме подведе.

— Не е убедително — каза Джанела.

— Защо?

— Всички видяхме този видеозапис. Не знам каква интуиция е трябвало да имаш, за да уловиш наистина „разликата в малките детайли“ между портрета и оригинала.

— И аз мисля така — рече Накаяма. — Качеството на „портрета“ не беше задоволително.

— Същото може да се каже и за качеството на моя анализ на видеозаписа — отбеляза разсеяно командорът. — И тъй като главното бе останало за мен в сянка, аз така или иначе не можех да контролирам уверено оперативния механизъм на експедицията. Всичко, с една дума, ставаше на самотек, а на мен ми се струваше, че ситуацията е в ръцете ми… Бях убеден, че „Леопард“ не е кацал на Оберон, и очаквах потвърждение от десанта. Предчувствието и интуицията ми стигнаха само да ви накарам да опипате преди началото на основната десантна операция Ледената плешивина с краката на „Казаранг“. И още — успях да наложа на участниците в първото разузнавателно кацане — Бакулин и Аган — две задължителни условия: при никакви обстоятелства да не напускат едновременно кабината на дракара и да стартират и при най-малкия намек за… дори привидна опасност. Елдер не придаваше голямо значение на разузнавателния авангард и за съжаление излезе прав.

Всички обърнаха неволно глави към Елдер.

— Не, командоре — обади се Бакулин. — Условията бяха три. Забрави да кажеш, че ни забрани да изследваме Кратера. Ако бяхме пренебрегнали забраната ти, сигурно много неща щяха да се изяснят.

— С цената на два човешки живота — отбеляза Асеев. — Сигурно.

— На два — съгласи се Бакулин. — Не на шест, а само на два. И в това е целият въпрос.

— А аз… — промълви Накаяма, събрал веждите си на носа — имах непредпазливостта да мисля, че камикадзе отдавна са успели да изплатят варварския си дълг. Най-малкото, страшно се надявах, че е така.

— Правилно, Аб — каза Елдер. — Мстислав трябва непременно да се извини на Асеев.

Мстислав помисли малко и предложи своя вариант на извинение:

— Извинявай, командоре. Сигурно не съм прав, но държа на своето… дори и да е погрешно мнение.

Елдер се намръщи, но не каза нищо. Останалите също мълчаха.

— Протестирам! — опомни се Рамон. — Бакулин заема позата на герой.

— Не е вярно — каза Мстислав. — Нямам нищо против героизма, но днес обсъждаме професионалните си грешки.

— Не преиначавай — възрази му Михайлов. — Професионалната грешка съвсем не значи немарливост. Като професионалисти ние действувахме грамотно. Друг е въпросът, дали имаше много полза от това. Та никой не е виновен, че миналият ни опит не ни послужи на Оберон и че там фактически ние действувахме слепешката. Според мен онзи, който си удря челото в тъмнината, не извиква: „Виновен съм — професионална грешка!“, а по-скоро: „Ах, дявол да го вземе!!!“

— …И в специални случаи проклятието веднага се сбъдва — не пропусна да допълни Джанела.

Оценявайки репликата му, Леонид показа на Рамон вдигнатия си над юмрука палец без да погледне някого и сякаш без желание (така само той умееше да разговаря), продължи:

— Нямаше професионални грешки — излишно е да спорим. А разговори от рода на „предчувствието ме излъга, интуицията ме подведе“ лично мен ме потискат. В тях има някаква поетична неподвластност на здравия разум. Разбирам, Коля, защо измисляш съчинения за своята длъжност, но нали в нея всъщност има само зрънце поезия, а всичко останало е сурова проза. Длъжността началник-рейд на специален кораб е нужна на УОКС главно за да има кого да дере за несполучливите експедиции, и това за никого не е тайна. И никой от нас няма да повярва, че загазихме в оберонския капан само защото на проклетия планетоид ти не си могъл да бъдеш „по-чувствителен“ от мен или „по-интуитивен“, да кажем, от Рамон. Работата е съвсем друга!…

— И ти, разбира се, знаеш каква… — вметна Рамон.

— Представи си — зная. Не е сложно: Загазихме, защото не можехме да не загазим.

— Задоволява ли ви мнението на Михайлов?

— Да — отговори за всички Накаяма. — Леонид е прав, наистина е просто. Ние попаднахме в оберонския капан, защото затуй бяхме дошли. На кого всъщност са нужни десантчици, които предпочитат да си седят спокойно в орбита — в комфортните кабини на „Лунна дъга“?…

— А между впрочем — каза Леонид, — да се измъкнем без загуби от капана ни попречи смелостта. Ако бяхме страхливи газели — всичко щеше да бъде много добре. Защото можехме да се спасим единствено с незабавно бягство. С паническо, ако щете. Беше въпрос на секунди. Но не, десантчикът не умее така. Него и дяволът не може да го накара да бяга, без да се обръща — той трябва първо да го погледне в лицето. Дългогодишните тренировки и придобитият опит ни научиха да се ориентираме бързо във всякаква обстановка и да парираме мълниеносно внезапните удари — ако изобщо могат да се парират. Само на едно не ни научиха: да офейкваме бързешката. На всичкото отгоре Асеев и Елдер не можеха да си позволят да офейкат първи, преди останалите, и самообладанието на командирите подействува съответно и на подчинените им. Петте пропуснати минути се оказаха достатъчни — Михайлов разпери ръце. — Та кой очакваше някаква клопка от един обикновен планетоид. Особено след като разузнавателният авангард в крачещата сокоизстисквачка с името „Казаранг“ тъпчеше безнаказано с краката си зловредното ледорало…

— Прав си. Леонид — прошепна Мъф с изтръпналите си устни, без да чува и без да се надява, че другите ще го чуят. — Но и Мстислав е прав: по-добре да бяхме загинали с него в разузнавателния авангард.

… Мъф приземи „Казаранг“ на три километра от Кратера. Приземи го без особена предпазливост, бързо, използувайки маньовъра „лоу-спид“. Направи така, за да не виси дълго на финала в облака пара над кипящите кални локви, разтопени от горещите спирачни импулси. Той не обичаше бързите кацания, но нямаше друг изход. Иначе върху леда щеше да има не машина, а замръзнало в калта, съвършено безпомощно, сляпо, бяло в пухкавата шуба на скрежа чучело…

Помнеше всичко, което беше свързано с разузнавателния авангард на Оберон. Всяка дреболия. Помнеше така ясно, сякаш беше станало вчера… Не — днес, сега!…

2. Обстрелването на дракара

Докосването до планетоида беше рязко: амортизаторите на краката изскърцаха остро, поели върху себе си дванайсеттонната маса: катерът хлътна дълбоко, за малко не удари дъното си и подскочи. Последва бавен многометров отскок-прелет към върха на изпъкналата ледена броня. Второ докосване. Краката одраскаха гладката повърхност. Ноктите на фиксаторите им изровиха фонтани ледени парчета и спряха рязко движението — машината зави встрани и замря. Десантчиците наричат стремителния „лоу-спид“ с отскок „птичи рикошет“ или „кайт-рибаунд“. „Птичият рикошет“ бе изпълнен блестящо.

— Пристигнахме, командире — съобщи той на Бакулин, вдигайки стъклото на хермошлема си. — Оберон, Ледената плешивина.

— Наистина ли? Стори ми се, че е Луната, Морето на спокойствието. — Мстислав също вдигна стъклото си и както правят десантчиците веднага след кацане, разкопча коланите и закопчалките-фиксатори (без закопчалката на дясното бедро малко по-нагоре от коляното му, която можеше да отвори всеки момент, удряйки я ребром с дланта си).

Граховото зърно на миниатюрното Слънце висеше в черното небе ниско над хоризонта и сенките на Ледената плешивина бяха дълги, остри и много гъсти, като нощни сенки в хълмиста местност, озарена от лъчите на силни прожектори. Кинжалите на сенките сочеха към Кратера, който впрочем не се виждаше от това място, макар от върха на ледения оток, където бе спрял „Казаранг“, обширната равнина да се откриваше необичайно надалеч. Наблизо, на двайсетина метра от ледената покривка, се издуваше живописно осветен облак пара, който приличаше на раздърпана, почерняла по краищата гигантска зелка. Мястото в облака, откъдето бе изскочил катерът, можеше да се определи по яркобялото, очертано от полукръга на многоцветна дъга петно бързо кондензирала се снежна пудра.

— Ти си първокласен пилот, Мъф — призна Бакулин. — Трябва ти само една „дива котка“ на ръкава — и хайде в нашия отряд.

— Ще се задоволя и с цивилизования албатрос. Е… а по-нататък? Накъде ще заповядаш?

— Трябва да огледаме район А в диаметър.

— Бих искал да зная къде е тук диаметърът.

— Карай по-надясно на около трийсет градуса по посока на сенките — посъветва го Бакулин, като включи автокартата на маршрутното съпровождане. — Ако сгрешим, началниците от орбитата ще ни поправят.

— Ще ви поправим — обеща гласът на Елдер. — При следващия кръг. А сега не губим надежда да чуем доклада на командира.

Мстислав бе принуден да докладва строго по форма за кацането. Елдер одобри:

— Браво! Направили сте елегантно „кайт-рибаунда“. По оптическите преобразуватели няма сняг, дори оттук се вижда, че изображението ви е като през чисто стъкло. Е, това е добре дошло. Изминете около два километра, огледайте района, докато ние тук подготвим всичко за основния десант. Довиждане!

— Довиждане. Мъф, я пришпори нашето магаренце!

— С удоволствие, но в коя посока?

Бакулин махна с ръка някъде напред. Светлата чертичка на ясно открояващата се сред звездите „Лунна дъга“ изчезваше отвъд хоризонта.

Поклащайки се плавно, „Казаранг“ закрачи по диагонал към оградата на сенките. Чуваше се как ноктите на фиксаторите се забиваха с хрускане в порестия лед, как поскърцваха амортизаторите и тракаха тяговите ядра на крачещите механизми.

Ледената плешивина, която отдалеч приличаше на гигантски светъл диск под черното небе, продупчен по средата и обсипан гъсто с парчета счупено цветно стъкло, отблизо представляваше добре осветена от някаква странична светлина мрачно-хаотична грамада от големи и малки отломъци мръсен лед. С изключение на смолисточерните сенки и яркобелите малки по площ участъци, напудрени с метанов и водно-амонячен сняг, краските на този вледенен ландшафт бяха доста бледи. Наистина някои пукнатини и шуплести срутвания на силно повредената (да не кажем обезобразената) ледена броня, отделни големи отломъци и езици надробен, чакълоподобен лед правеха впечатление с жълтата си, дори йодова окраска. Но преобладаваха мръснозелените, сивите и тъмносиви детайли на релефа. Ледените израстъци над бронята бяха по-светли: мръснобели, бледожълти и синкавобезцветни. Мъф се стремеше да кара по тези замръзнали многоетажни гънки на изтеклата някога от пукнатините течност — тук „Казаранг“ вървеше по-лесно. От време на време далече напред нещо силно проблясваше — сякаш там имаше поставени огледала. Дали не бяха ледени парчета?… Поразителен, контрастно осветен свят.

Срещаха се забавни ледени образувания, които приличаха на сладкиши с чудновата форма, други — на замръзнали локви, а трети не приличаха на нищо. Понякога машината сякаш се озоваваше на зимна изложба на ледени и снежни съоръжения, предназначени за развлечение. Стълбове във вид на обгорели свещи, прегърбени тайнствени фигури с бели наметала, пещери, гигантски бели раковини с невероятно дълги шипове, виадукти-арки на изумително тънки подпори… Човек не можеше да повярва, че тези архитектурно-художествени шедьоври на Далечния космос са всичко на всичко резултат от изтласканите фонтани глъбинна течност от недрата на Оберон. Отначало фонтанните струи са кипели, естествено, като гейзери във вакуума, а след това са се превръщали на лютия студ в странни стъкловидни изделия. И всичко е ставало в условията на много слабо, а затова и твърде благоприятно за монументално-декоративно творчество поле на притегляне. На фона на черното небе ледените изваяния и конструкции изглеждаха необикновено ефектно. Искаше им се да спрат машината и мълчаливо-неподвижни дълго да разглеждат ледената фантасмагория. Имаше в нея нещо привлекателно-омайващо, плашещо-хипнотично… Сякаш човек надзърташе, без да иска, отвъд позволеното.

— Кълна се в Уран, че „Леопард“ никога не е кацал тук — измърмори той.

„Казаранг“ скърцаше монотонно и вземаше полегатия наклон по протежението на една плоскодънна падинка. Мстислав не каза нищо. Ледената покривка бе напудрена със сняг. Ладийката опираше в грамадна (висока, кажи-речи, колкото пететажна постройка) ледена арфа с три пухкави от скреж „струни“. Веднага след „арфата“ падинката ставаше равна и минаваше през смешно тънките като ледени висулки опори на някаква грандиозна естакада.

„Арфата“ беше много красива, жал му бе да я разрушава, но тясното разстояние между „струните“ не позволяваше на дракара да премине през тази изящна конструкция, без да закачи с бордовете си заскрежените стълбове, а да ги заобиколи, не бе много удобно. Нещо изскърца отляво, изхрущя отдясно — и пътят към естакадата беше открит.

— Ти си първокласен пилот, Мъф — повтори Бакулин. — Но не си десантчик. Я спри дракара.

„Казаранг“ спря послушно.

— Какво има?

— Сега ще видим.

Дъното на падинката се разтърси от конвулсията на срутване, машината потрепера. Парчетата от рухналата „арфа“ зачукаха по краката, по дъното и кърмата. Той погледна в огледалото и срещна погледа на неприятно безцветните, сякаш избелели очи на командира си. На лявото слепоочие на хермошлема на Бакулин пулсираше пурпурна светлинка.

— Гледай напред — каза Бакулин.

Там, бавно разпадайки се на отделни късове, величествено се срутваше гигантската „естакада“. Продължителната конвулсия на многотонното срутване, изглежда, бе раздвижила всичко наоколо. По повърхността на падината се появи пукнатина.

— Нищо особено няма! — каза той. — Досега двайсет пъти да съм стартирал. При това щях да успея и да се наспя преди старта.

Мстислав не му отговори. Няколко минути изчакваха, докато машината спре да трепери и се улегнат добре големите ледени блокове и стъкловидните снопове начупен лед. Над мястото на поразителното срутване на „естакадата“, породено от падането на „арфата“, се издигаше нашироко искрящ облак ледени кристалчета, обкръжен с троен многоцветен ореол. Без „естакадата“ и „арфата“ под черното небе стана неуютно, пусто…

— Колко сме извървели вече? — попита Мстислав.

— По права линия един километър. Ще продължим ли по-нататък?

— Разбира се. Защо питаш?

— Единственото интересно нещо тук е падащата от небето архитектура… — въздъхна той.

— Тогава ни е спукана работата — десантът не е развлечение.

— По-нататък ще бъде все същото. Не виждаш ли, че „Леопард“ не е кацал тук?

— Странно същество е пилотът десантчик! — учуди се Бакулин. — Дисциплинирано, предпазливо, търпеливо.

— Някой само преди минута казваше, че не съм десантчик.

— По същност. А по функции — щеш или не щеш, си… Кой те е молил да надминаваш Накаяма в тестовете за бързина на реакцията?

— Мислиш ли, че тук моята реакция ще потрябва? — разсмя се той.

— Чукни на керамлит — каза Бакулин.

— Не съм толкова суеверен, пък и няма защо — да не съм десантчик.

— Чукни — повтори Мстислав.

— Моля — той чукна по блистера, погледна яркоаления, с бели ивици ръкав на своя неописуемо разкошен „Шизеку“ и каза: — Ама нашите „витязи“ и „шизеку“ са наистина екстра класа. Мускулни усилватели, автоматика, логика, моторчета за скачане и спиране… Комфорт, хигиена. Чувствувам се като витяз в тигрова кожа. Цял живот не бих излязъл от него. Много е удобен.

Най му харесваха оптическите репликатори на хермошлема: изобщо не чувствуваш пред очите си лицевото стъкло. След „Витязите“ и „Шизеку“ всички корабни скафандри (дори и най-новите „Снегири“) му изглеждаха като от миналото хилядолетие.

— В тигровата кожа, колкото и да е странно, най-добре се чувствуват тигрите — отбеляза Мстислав. Тупна пилота по дясната ръка и посочи някъде встрани: — Виждаш ли онзи блок, който прилича на ламантин?

— Не може ли по-просто сравнение — възрази той. — Никога не съм виждал ламантин.

— „Тюлена“ виждаш ли?

— Продълговатия блок с „глава“ ли? Виждам го.

— Карай право към него!

„Казаранг“ слезе от ледената тераса и се насочи към набелязаната точка. Вляво от блока блесна светлият метал на някакво куцукащо на паешките си крачета произведение на човешките ръце…

— По Оберон бродят призраци — забеляза той. — Познавам твоите подчинени по изящната им походка.

— Намали атмосферата! — разпореди се Бакулин. Затвори стъклото на хермошлема си и с удар на дланта откопча закопчалката. Пошегува се преувеличено весело: — Ами ако е чужд?!

Явно се надяваше да срещне тук кибер разузнавач с надпис на бронята: „Собственост на рейдера «Леопард»“. Я да видим…

Той веднага отвори хермолюка, за да не образува излизащият въздух лед върху клапите. Взривната декомпресия така наду гъвкавите сглобки на скафандъра му, че и четирите му крайника се изпънаха. Мстислав се изпари навън заедно с въздуха: студената пелена в кабината се сгъсти и веднага се посипа като снежна пудра.

Мъф най-после видя в натура знаменитото „кенгуру“ на лунните десантчици: Мстислав полетя под ъгъл напред и нагоре и ловко-бързо се приоберони под носа на паякообразния автомат. При твърде слабото тукашно притегляне целенасочената стремителност и точността на скока можеше да бъдат осигурени единствено от монтираното в скафандъра ССУ (скачачно-спирачно устройство). Десантчикът трябваше да умее не само да пилотира катер, но и да бъде пилот на собствения си скафандър!

Сребристосиният „Витяз“ с ярки сини катофоти, със сини и пурпурни светлинни сигнали по удължения към тила хермошлем, рамената, лактите и колената изглеждаше необичайно ефектно сред струпаните огромни ледени блокове. И дори страшно. Като бойна машина на чуждопланетни същества. Или най-малкото като тежко въоръжен спейссолджър-войник от някаква безсмислено агресивна централногалактическа цивилизация, създание на телевизията с ироничното съкращение БАЦ. Войникът от БАЦ се наведе миролюбиво над автомата-разузнавач и му даде да помирише показващия се от ръкава му лъскав лост. Киберът помириса предложения му предмет, подскочи на място от възторг, помига жизнерадостно с разноцветните си сигнали и се запъти важно на тънките си крачета по разузнавателните си задачи — така поне изглеждаше отстрани. Бакулин се върна в кабината и измърмори:

— Може да не затваряш хермолюка. — Затегна закопчалката на бедрото си. — Собственост е на рейдера „Лунна дъга“.

— Без атмосфера не е уютно — опита се той да възрази на командира си (пилотите на рейсовите кораби не обичат да работят в разхерметизирани помещения).

— Без атмосфера ли?… — В гласа на Бакулин зазвучаха весели нотки. — Ох! Сега чак до самата „Лунна дъга“ няма да покажеш носа си навън!

— Орбитата отново поздравява екипажа на „Казаранг“ — вклини се гласът на Елдер. — Какво става при вас?

— Бунт на борда — разсмя се Бакулин. Той доложи накратко за резултатите от разузнаването, за излизането си на повърхността и добави: — На пилота не му е уютно без общия контур на херметизацията. Настоява за атмосфера.

— Мъф — обърна се към него Юс, — за какъв дявол ти е притрябвало да миришеш амоняк?!

— За какво говориш? — учуди се той. — Какъв амоняк?

— Ами този, който Мстислав е домъкнал с гекорингите на обувките си. Там навсякъде е пълно със замръзнал амоняк. Като се разтопи — без специална дезодорация няма да можете да дишате от зловонието му!

— Добре, Юс, той вече разбра всичко — каза Мстислав. — Какво да правим, да огледаме ли района докрай? Според мен е безполезно.

— А ти какво би искал?

— Да получа разрешение за свободно търсене.

— И Асеев е против. Кратерът безспорно е интересен във всички отношения, но нали „Леопард“ не е кацал там. Или смяташ Елингхаузер за идиот?

— Не, смятам го за гений. Да изчезне така гениално…

— Туй е Космос, Мстиславе. И то Далечен.

— Точно така. А вие, гениите на разузнаването, не искате да ни дадете десет-дванайсет часа за проучване на Кратера.

— Когато заредим фугаса, по сеизмограмата на Ледената плешивина ще научим за Кратера повече, отколкото би ни дало вашето рисковано спускане в преизподнята. Вие си свършихте вече работата.

— Да, „проверено е, мини няма“.

— И за това сме ви благодарни. Изглежда, ще се наложи в други кътчета от системата на Уран да търсим мястото, където се е взривил рейдерът… Накратко: разрешавам ви да отидете до Кратера за видеозапис, но не ви разрешавам да се пъхате в калдерата¤. Чакайте ни в южната зона на район А. Преди началото на десанта ще задействуваме орбиталния мост за връзка и ще ви се обадим преди кацането на „Циклон“. Довиждане!

— Довиждане! Мъф, завий с магаренцето по курса.

— Как ще се движим? С краката или с флаинг-моторите?

— С краката. Имаме време. Може по пътя да срещнем нещо интересно…

По пътя им ги съпровождаше ледена покривка с неизчерпаемо разнообразни форми, но едва ли Мстислав ги отнасяше към понятието „интересно“.

Колкото повече се приближаваха до отвора на Кратера, толкова по-малко ставаха хаотично натрупаните големи ледени блокове, а ледените тераси и участъците, покрити с чакълоподобни ледени парчета, се увеличаваха. „Казаранг“ започна да се придвижва по-лесно. Струваше им се, че дракарът отдавна върви по наклон. Обаче истинският наклон, когато действително започна, не закъсня да заяви за себе си с рязкото потъмняване на леда, със сгъстяването на сенките и пълното им сливане накрая с разлялото се до самия хоризонт море на тъмнината. Ако се съдеше по картата, до пропастта в калдерата оставаше повече от километър, но се наложи да спрат машината. По-нататък можеха да се движат само с включени фарове.

Противоположният склон на Кратера, осветен от слънцето като от прожектор, приличаше на далечна позлатена ивица суша, издигнала се леко над гладкото нощно море, в чиито мъртви води не се отразяваше нищо… Нито звездите, нито позлатените несъществуващи дюни на илюзорната ивица суша, вдадена във водата — нищо, абсолютно нищо не се виждаше на тази неподвижна графитеночерна повърхност. Бреговата линия вляво и вдясно се открояваше необикновено контрастно благодарение на веригата огрени от прожектора-слънце върхове на ледените куполи, отрязани равно отдолу с линията на черната вода. Фантасмагоричните фигури на заледените фонтани на материка изглеждаха ефектно, още по-ефектни бяха те покрай брега, но най-зашеметяваща бе гледката на белоснежните или полупрозрачните, като осветено стъкло, „стълбове“, „колони“, „арфи“, „естакади“, „обърнати нагоре ледени висулки“, „букети“, „раковини“ и „гъби“ в непроницаемо тъмните простори на мъртвото море. Сякаш бяха заскрежени, полузатънали руини на изкуствени съоръжения или показващи се наполовина по време на отлив колосални скелети на измрели свръхдинозаври. И човек трябваше да направи усилие над себе си, за да се освободи от хипнотичната власт на грандиозния мираж и вместо мъртвото нощно море да види, по-точно да почувствува затъмнената до пълна невидимост пустота на една планетарна яма.

Изненадани от живописното вълшебство на Оберон, разузнавачите се взираха вцепенени в изпъстрената със светли ивици тъмнина. Пръв дойде на себе си Бакулин и попита тихо:

— Не може ли по-близо?

— Може. На фарове. Но дали трябва?

Мълчаха около минута.

— Да — помисли на глас Бакулин, — не трябва… Може да има сипеи.

— Как мислиш, Мстиславе… защо ли пък се е появила тук тази симпатичничка пропаст?

— Кратерът ли? Мисли малко по-нашироко — попитай ме защо се е появила тук Ледената плешивина?

— На този въпрос засега нито един селенолог не знае отговора.

— Което е вярно, вярно е. Когато учените пресметнали колко енергия е била нужна да бъде откъснат от ледената броня на Оберон сегмент, голям колкото Ледената плешивина, и да бъде запратен дявол знае на кой край на света, вдигнали рамене.

— Може да е било взрив на паднал астероид.

— Взрив с такава мощност би направил Оберон на парчета.

— Е… възможно е да са били няколко взрива.

— Във всеки случай повърхността на планетоида извън границите на Ледената плешивина щеше да бъде затрупана с планини от отломъци. Къде са се дянали тези отломъци? Къде изобщо са се дянали отнесените от Оберон милиарди тонове мръсен лед?

— Мда…

— Мъф, под носа ни, може да се каже, са откраднали парче луна. Събитието е сериозно. Дори в мащабите на Слънчевата система. А ние гледаме с уважение в някаква си яма.

— Някаква си! Има трийсет километра диаметър и без малко десет километра дълбочина.

— Все едно, Мъф, в сравнение с Ледената плешивина дори пропаст от такъв мащаб е жалка яма.

— Защо тогава те влече към Кратера? — учуди се той.

— Защото тук няма нищо друго.

При други обстоятелства Мъф би приел отговора на приятеля си за нелоша шега.

На десния траверс сред звездите бавно се спускаше към хоризонта светлата чертичка на „Лунна дъга“. И през ум не му минаваше да съжалява за решението си да замести Накаяма при първото излизане на планетоида, но веднага след като „Лунна дъга“ се скри зад хоризонта, към чувството му за неуютност се прибави неизразимо острото чувство за пълна откъснатост от света на хората.

За пръв път в живота си той разбра, че е безкрайно самотен, осиротял…

Веднъж някой от приятелите му се беше изказал в негово присъствие, че най-добри космодесантчици трябва да бъдат именно селенгените — сиреч във всяко кътче на Космоса селенгените са си като у дома. Той не помнеше добре Луната на своето детство — бе твърде малък, когато го изпратиха на Земята; най-ярките образи в спомените му бяха безкрайно дългите стъклени коридори, където винаги миришеше на нещо тръпчиво-студено и безброй големи широколистни растения стърчаха от стъклени зеленокафяви качета. За втори път той се запозна с Луната в курсантските си години, когато започнаха стажантските полети, но нямаше чувството, че се е върнал в родината си. Съвипускниците му го смятаха за стопанин на тукашните места, но на него самия му се струваше, че случайно е попаднал на територията на болницата, където някога за малко не бе умрял. Във всеки случай тук за малко не бе умряла майка му. Младите жени, дори с много по-обнадеждаващи от нейните физиологически данни, когато щяха да стават майки, без много разговори ги изпращаха от Земята в Лунния филиал на Световната организация по здравеопазването (единствения от филиалите на СОЗ, където в комплекса мерки за запазване на бъдещото дете можеше да се включи и шесткратното намаляване на силата на тежестта). На Мъф не му се щеше много да вижда запомнените от детството дълги стъклени коридори на болнично-клиничния Медицински консорциум, но нямаше как — трябваше да посети един роднина, за когото лунното притегляне поради заболяване на сърцето се бе оказало по за предпочитане от земното…

Преди години този роднина — Балтазар Етимон — беше член на колегията на тясно свързания със СОЗ Международен детски фонд, а в апарата на ООН беше голям авторитет по въпросите на световното здравеопазване и разговорите с него бяха интересни, но страшни.

Балтазар Етимон можеше с часове да говори по проблемите на оздравяването на цивилизацията, като използуваше зашеметяващи цифри и факти — той добре познаваше предмета, за който говореше. Знаеше къде и как функционират филиалите на СОЗ и зависимите от тях институти, клиники, болници, профилакториуми, в които въоръжената до зъби армия медици водеше дълбока отбрана на три фронта: патологичната анатомия, патологичната физиология и патологичната психология. Познаваше без изключение всички специализирани лечебно-оздравителни и оздравително-възпитателни детски домове, интернати, балнеотерапевтични, горски и крайморски училища-санаториуми. Знаеше какъв процент (Етимон го съобщаваше този „ужас-процент“) малки граждани на планетата до днес се разплащаха със здравето и умствените си способности… (това дори бе малко!), а понякога и с живота си за двестагодишния период на глобално недояждане.

Де да беше само това наследството от миналото. Ами страшният размер на безпрецедентната употреба на тютюн, алкохол, наркотици от жителите на XX век! Ами професионалната несъстоятелност на геополитиците, които дълго време смятаха за възможно да засилват планетарно-смъртоносната надпревара във въоръжаването, която нанесе дори само със своята астрономически висока цена изключително тежък удар на световното здравеопазване. Ами дълбоките последствия от екологическата неграмотност на много поколения от миналото! Процентът бе толкова висок, че някои социолози трансформираха термина „оздравяване на цивилизацията“ в „спасяване на цивилизацията“ едва ли не уповавайки се единствено на всемогъществото на инженерната генетика. Обстоятелството, че с общите усилия на обединените в Медицинския консорциум генетици, имунолози, патолози и физиолози „ужас-процентът“ бе поне замразен, Балтазар Етимон отнасяше категорично към най-големите постижения на съвременния научно-технически прогрес!…

Между другото, родените на Луната представляваха основната част на „ужас-процента“. И дори селенгените-щастливци, които не влизаха в този проклет процент, нерядко биваха измъчвани от подозрения, че техният неземно-клиничен произход е признак за някаква скрита непълноценност. Той също се измъчваше. Когато разбра, че по ръст и физическо развитие е някъде на последно място сред връстниците си — момчетата родени на Земята, подозрението спрямо собствената му непълноценност го разтревожи не на шега. Сигурно затова момчето-селенген Мъф Аган с рядка за възрастта му упоритост и страст се стремеше към спортните победи и ги печелеше, а когато порасна, намери своето място в космофлота. И какво? Общо взето — нищо, но… Понякога отново се виждаше на опашката. Ето и днес също. Кой знае защо, той, селенгенът, не можеше да се почувствува на този див, полутъмен, заледен и пълен с амоняк Оберон поне наполовината така уверено, делово и спокойно, както землянина Мстислав Бакулин. Веднага щом Слънцето и „Лунна дъга“ напуснаха правия лъч, настроението на селенгена изцяло се развали. Тук му беше ужасно неуютно, самотно, тъмно и тревожно.

— Значи така — каза Мстислав. — Издигаме се на осемдесет метра и вървим по диаметър. Хвърляме един АИСТ, чакаме резултата и правим видеозапис на видения от него център на калдерата.

— Къде? — попита той. Не му се искаше да насочва „Казаранг“ към гъстата тъмнина.

— Какво „къде“?

— Видеозапис на центъра може да се направи над Кратера, в Кратера и на дъното на Кратера. Та аз питам: къде?

— Химелсрайх!11 — откъсна се от Бакулин любимото възклицание на Елингхаузер…

Мъф погледна в огледалото неподвижната зад ръчките на управлението фигура на командира, наместил се в креслото като в калъф: по контурите на скафандъра му пулсираха сини и пурпурни светлинки, върху лицевото стъкло се отразяваха разноцветни петна. Почувствувал погледа му, Бакулин почука по слепоочието на хермошлема си:

— Да не беше ставал десантчик, Мъф. Тук бързо ще ти отрежат служебната виза. Пък и дори само заради езика ти.

— Е… успя да ме убедиш. — Той включи машинално бордовите мигачи за стартово предупреждение: силните яркомалинови светлини запориха тъмнината ту отдясно, ту отляво. „Само заради Елдер се набутах в тази котешка компания — мислеше той, издигайки внимателно катера над повърхността. — За последен път ще ми е. Те си имат свои ценностни системи и отношения.“

Отвисоко планетарната яма още повече приличаше на колосално разляла се и замръзнала черна вода. Мстислав сподели предчувствието си:

— Чувствувам с подкорието си, че в тази яма е ключът към тайните на Ледената плешивина.

— По-добре да беше помислил за съдбата на „Леопард“.

— …Каза пилотът-десантчик Мъф Аган — изкоментира с ирония Бакулин. — И веднага проличава, че Мъф Аган не е мой приятел. Мъф е приятел на моя командир. Той и Юс виждат, мислят и говорят поразително еднакво. Долетяхме — видяхме: „Леопард“ го няма на Оберон — сбогом! — пренасяме търсенето на другите луни. С чувство за изпълнен дълг. А какво ще кажете двамата с Елдер, ако нашите смели повърхностни запознанства с останалите луни от системата на Уран не изяснят съдбата на „Леопард“?

— Не мислиш ли…

— Мисля. След като не намерихме рейдера тук, на друго място едва ли ще го намерим.

— В края на краищата може да се допусне и това, но… къде е вината на Елдер?

— Не вината, а бедата. Нима той е виновен, че в отношенията си с Космоса е рицарски честен и прям? Нашият командир е прекрасен тактик, но слаб стратег. Не се опитвай да ми възразяваш — такава е голата истина.

— Не ти възразявам. Нещо повече, бих искал да попитам: а защо му е на Елдер да бъде силен стратег?

— Шегуваш ли се?

— Не. Наоколо ми е пълно със стратези. Началникът на рейда е стратег, капитанът на кораба, щурманът… Е, някой трябва да бъде и тактик.

— Ние с тебе двамата.

— Не споря. Обаче характерът на разговора ни ме кара да мисля, че единият от нас също е стратег. Или най-малкото е със страшно големи амбиции да бъде.

— Браво — похвали го Бакулин. — Зъбат си. Умееш да защищаваш приятелите си… дори когато никой не ги напада. Но капитанът и щурманът не се нуждаят от защитата ти: Молчанов и Дитрих си свършиха работата, а стратегията на търсенето не зависи от тях.

— Защо? Тя зависи от всички ни.

— Стратегията ли? Грешиш. Зависи от Асеев и Елдер. И докато Асеев е объркан и не знае какво да предприеме, Елдер действува. Действува активно, самоуверено. Той и Дитрих вече стърчат пред дисплея, обсъждат навигационните модели на полетите в системата на Уран, боботят за енергетично изгодни траектории, скорости, срокове. Елдер не е успял още да приключи тук с формалностите на задължителното типово разузнаване, а мислите му са вече на Титания… или… закъде се канеше да полети най-напред?

— За Умбриел.

— Да, за Умбриел. Отгатни кое ще стане по-напред: дали Асеев ще се опомни и ще определи стратегически грамотно посоката на търсенето, или… Едно от двете.

— Говори докрай, Мстиславе. Или?

— Недей да крещиш, шлемофонът ми е в изправност. И защо толкова се вълнуваш? Сам виждаш, че „Леопард“ го няма на Оберон. И няма никакви следи от него. Тогава защо вие — Джанела, Нортън и ти — се съмнявате в целесъобразността на намеренията на Елдер?

— А, ето какво било! Не се ли съмнявам само аз?… Е, така ще ми бъде по-леко…

— Кое ще ти бъде по-леко? Предлагаш ли нещо? Питам те не само като приятел на Елдер, но като човек, комуто не е безразлична съдбата на експедицията и който също би искал да се ориентира в ситуацията.

— Хм… — Бакулин се усъмни. — Ще се ориентираш, а после току-виж на командния съвет се обявиш против Елдер.

— Да, ще се обявя, ако ми стане ясно, че Елдер обективно не е прав.

— Хм… — продължи Бакулин. — В такъв случай нашият командир може да спи съвсем спокойно. Никой няма да обвини Елдер в субективност — той е абсолютно прав. Та „Леопард“ наистина го няма на Оберон, следи от хипотетичното му кацане действително не са открити. И няма никакви „обективни“ пречки търсенето да не продължи на другите луни.

— Тогава защо Нортън, Джанела и ти сте готови да изядете Елдер с парцалите?

— Недей да крещиш, слухът ми е наред. Какво са готови да направят Джанела и Нортън, засега не ми е известно. А лично аз съм готов да поясня какво не съм готов да направя. Не съм готов да приема идеята да търсим изчезналия рейдер на другите луни в системата на Уран.

— Какво ни пречи? Някаква особена информация ли?

— Да. Първо, съобщението на Елингхаузер за намерението му да кацнат на Оберон. Забележи: не на Умбриел, Ариел, Миранда или Титания, а именно на Оберон. Нещо повече — в съобщението беше посочен адресът на кацането: район А.

— Остроумно и ново. Второ?

— Второ, след оберонското съобщение връзката с „Леопард“ не бе възстановена. Отбележи си: след оберонското, а не след умбриелското. Накратко — не Умбриел, а именно Оберон е възелът на загадките, странностите и противоречията. Трудно ни е дори да си представим как е могла да се образува Ледената плешивина и ей тази колосална яма… Ама какво — на едно място ли висим над Кратера?

— Не, пълзим по диаметъра му — автокартата е под носа ти… Между впрочем, докато говорехме, сме отминали точката, където беше най-удобно да изхвърлим АИСТ-а.

— Никога не е късно да го изхвърлим.

Той видя в огледалото как Бакулин отмести встрани половината облегалка за ръката и натисна бутона за изхвърляне на активирания източник на светлина.

— Голяма работа — добави Мстислав, — че няма да улучим с един километър…

— Както кажеш… — измърмори Мъф и си помисли: „И с десет да не улучим, пак нищо особено няма да се случи.“

Блестящият на слънцето ръбест снаряд, досущ като щурмански молив в метално тяло, се отдели от катера и подчинявайки се на законите на балистиката в слабо поле на притегляне, дълго време се движи успоредно с машината. Неестествено дълго… Първоначално нищожното ускорение на свободното падане не можеше да придаде на снаряда забележимо вертикална скорост и се създаваше впечатление за орбитален полет по два паралелни курса. После „моливът“ сякаш си спомни за собственото си тегло и се заспуска надолу, смалявайки се бавно на фона на кадифеночерната бърлога на тъмнината, и в един момент заприлича на златист продълговат кристал. Внезапно „кристалът“ се превърна в ярко блестяща четирилъчна звезда, едва до самата граница на невидимо пронизаното от слънцето пространство разтвори диска на рефлектора си и секунда след Бакулиновия възглас: „Ех, че красиво се движи!“, златният диск влезе косо в сянката на Кратера като в черна вода и моментално изчезна в тъмнината.

— Ако светкавицата му не откаже, ще снемем уникален филм — каза Бакулин. — Обявявам конкурс за най-добро заглавие.

— „Дяволският погреб“. Все едно никой друг освен теб няма да дойде да гледа филма. Дъното вече го видяхме с локаторите.

— Не е достатъчно само да го видим. Трябва да разберем какво виждаме.

— Точно така.

— Мъф, колко остана до центъра?

— Условната точка, хипотетично равноотдалечена от затворената крива, която… тази крива е графичен модел… Модел на какво?

— …Графичен модел на контура на горния ръб на калдерата — завърши Бакулин, имитирайки интонацията на Едуард Йонге.

Те се посмяха, спомняйки си как Теди се мъчеше да се отърве от тази фраза по време на един бордов семинар.

— Всъщност ние сме вече в центъра. — Той погледна екранчето на лидара, на чийто фон бавно се стопяваше вишневочервеното кълбо на отлитащия в пропастта АИСТ. Отвори уста да попита в какъв флаинг-режим Бакулин смята да прави видеозаписа и едва не излетя от креслото — страшен тласък откъсна закопчалките на колана през лявото му рамо.

Сякаш дракарът бе налетял на прозрачна стена и тя, след като го бе отблъснала, бе изпразнила в дъното му яркозелена мълния. После, естествено, той разбра, така му се бе сторило само, и заподозря, че машината бе обстрелвана от Кратера. Много приличаше на лъчев залп. Ударът беше тежък: ослепяваща мълния, дракарът залитна напред, късо „шварк!“ в шлемофона и ужасно силен инерционен удар в лявото слепоочие, рамото и лявото подребрие. Полузашеметен, без да вижда нищо освен стремителното редуване на разноцветни петна, той чувствуваше интуитивно как машината се преобръща в пространството. Цветните фантоми пред очите му и лупингите на „Казаранг“ се сляха в главата му в една буца, а от нея като игла стърчеше невъобразимо паникьорската мисъл: „Форсаж!“. Не разбра как успя да се удържи, но веднага щом се върнаха нормалните му зрителни усещания и в очите му вместо ярките фантоми се появи безцветният звездно-черен кръговрат, той моментално се сля с машината, без ни най-малкото намерение да отстъпва на стрелящата пропаст дори частица от секундата. Маневра „роулинг-брейк“, форсаж. Слънцето — направо по курса, много рязко претоварване. По-далече от предателската яма, по-далече и по-високо, високо-високо над ледените струи на замръзналите фонтани, над осветения ръб на калдерата. В старческите венци на хоризонта стърчеше зеленикавият зъб на нахапания Уран. Очите му щяха да изскочат, когато видя в огледалото, че креслото на командира е празно; парализира се от ужас, като откри, че Бакулин никакъв го няма в кабината. Докато мозъкът му установяваше логическата връзка между скъсаната закопчалка-фиксатор и отворения люк, мускулите му вече сами инстинктивно вкараха дракара във форсиран „брейк“ със завой.

Треперенето на ръцете му се предаде на машината — последваха тласъци на тягата на флаинг-моторите. Не помнеше как се върна в централната зона на Кратера и в какъв режим я пресече неколкократно, опипвайки тъмнината с локаторите. Хвана с лидара далечното вишневочервено петънце на АИСТ-а, който все още не бе стигнал до дъното на проклетата свръхпропаст, намали малко скоростта, за да огледа пространството. Извика, изплака почти:

— Мстиславе!… Къде си, Мстиславе?!

За това време десантчикът не би могъл да падне в пропастта твърде дълбоко. Не бе успял вероятно дори да пресече осветеното от слънцето надкратерно пространство и да докосне сянката на ямата…

— Мстиславе, обади се!!!

Секундите в очакване на отговора сигурно бяха причина за първите му бели коси. Сред хаотичното пращене и радиошумовете в шлемофона се открои твърде отчетливо ритмично чукане и му се стори, че в него има нещо невъзможно познато… „кардиограмно“… удари на живо сърце!… Косата му настръхна. Помисли си, че полудява над кадифеночерната тъма, готова за нов изстрел, и съвсем ясно почувствува с всеки свой нерв как там, в дълбочината на ямата, някой се прицелва в дракара. Още секунда и…

Не се знаеше как би свършило всичко, ако не бе разбрал навреме, че очаквайки отговор на своя зов, той, без да забележи, бе включил до предел чувствителността на приемането в бордовия радиотелефон и сега наистина чуваше пулса или биенето на Мстиславовото сърце. Като допълнение успя да забележи далече долу блестяща искрица. Не почувствува тласъка на машината. Малката искрица приемаше стремително очертанията на искрящ от слънчевите лъчи скафандър.

— Мстиславе, защо не отговаряш?

И отново — странични радиошумове. Окованият в броня десантчик падаше покорно в пропастта с главата надолу — ръцете и краката му бяха неподвижни. Дали не бе зашеметен от удара?

— Командире!…

Не последва отговор.

Оставаше само един изход: маневрирайки, да се опита да го хване в отвора на хермолюка — като риба със сак.

Едва успя да наклони машината и широко разтворените недра на Оберон го хванаха внезапно самия него в сака на своята тъма. Дявол да го вземе!… Потърси с поглед сините и пурпурните светлинки на Мстиславовия скафандър. Със същия успех щеше да шари с очи, ако се беше гмурнал в цистерна с мазут. Но фаровете уловиха в тъмното блестящия скафандър: „Витяз“ се намираше почти над главата му, на три метра от блистера. Това бе добре дошло.

Действувайки предпазливо с моторите за реверс, той наклони „Казаранг“ наляво. Не беше достатъчно да изравни скоростта на машината със скоростта на свободно падащия в пространството десантчик — трябваше освен това да се прицели точно. Най-после скъпоценният улов се плъзна в хермолюка.

„Скафандърът на командира е започнал по-силно да блести — отбеляза машинално мозъкът му. — От какво ли ще е!“

С помощта на огледалото и с ювелирно-точни движения на ръчките за управление той ориентира кабината и така я приближи на заден ход до десантчика, че безчувственото тяло на командира се премести от твиндека в носовата част и легна в креслото като в калъф. Сега му оставаше да затвори хермолюка, да изравни катера, да му придаде не твърде рязко ускорение (макар че направо изгаряше от желание да се махне оттук с форсаж). Когато наближи набраздената със сенки и надупчена с „ледени“ кости околност на ямата, отзаде му, далече долу, лумна бяло сияние. Той дори не се поинтересува какво бе осветил АИСТ-а. Включи автопилота и вече се канеше да освободи скафандъра си от фиксаторите, но огледалото го спря: Бакулин се размърда и сам се зафиксира в креслото.

Той не каза нищо на командира си. Знаеше, че ако сега произнесе само една дума, ще настъпи реакция и няма да може да изпълни точно маньовъра за кацане.

Машината се плъзна като със ски по полегатата страна на ледената тераса и спря. Едва сега той почувствува, че ръцете му треперят. Като си представи, че можеше и да не успее да хване командира над Кратера, целият се изпоти. Вторият лъчев залп от пропастта сигурно щеше да унищожи всичките му усилия… Погледна Бакулин в огледалото: странният блясък бе вече напълно изчезнал от небесносинята повърхност на скафандъра му. Сините и пурпурни светлинки спокойно мигаха по контурите на „Витяз“, като че ли нищо не се бе случило.

— Мстиславе, как се чувствуваш?

— Отлично.

— Не е вярно.

— А защо трябва да се чувствувам зле?

— Нали беше в безсъзнание няколко минути!

— Няколко ли?… На мен ми се стори, че само миг. Малко ми е замаяна главата… — Бакулин си пое прекъслечно дъх, сякаш изхлипа. — А иначе е… съвсем поносимо.

— Как ще е съвсем поносимо?… Замайването на главата е първият признак на мозъчното сътресение.

— Не крещи така из целия ефир. Те вече подготвят радиомоста, могат да ни чуят.

— И какво от това?

— Като ни чуят, ще заповядат да се връщаме.

— А ти не мислиш ли да се връщаш?

— Не — отряза Бакулин.

— Мога ли да знам защо?

— Защото на Елдер ще му се посвиди времето да подготвим „Казаранг“ за основния десант и току-виж сметне за възможно да се оправи в такава обстановка само с „Циклон“. Може да не се съмняваш, че резервният „Циклон“ Юс ще остави на рейдера… Накратко, докато аз имам право да заповядвам тук, „Казаранг“ няма да полети към рейдера.

— Май не се доверяваш на Елдер…

— Да. Елдер твърде много се доверява на Оберон.

— А ти как би… на негово място?

— Аз ли? „Казаранг“ и двама десантчици — на Ледената плешивина. Напълно достатъчно е да се взриви фугас и да се получи сеизмограма на този район.

— Останалите — в Кратера ли?

— Не. Двама на „Циклон“ — за разузнаване на Кратера. Останалите — с втория „Циклон“ за подсигуряване на разузнавачите. Лъчев залп с такава мощност не е страшен за „Циклоните“.

— Не е страшен… Беше ли включен видеозаписът?

— Той и сега е включен. Защо?

Мъф не му отговори. Нека на борда на „Лунна дъга“ Мстислав сам, със собствените си очи види какво и как е било.

— Беше ли съпроводен залпът с нещо особено? — попита настоятелно командирът.

— А самия залп да не би да го смяташ за нещо обикновено?

В шлемофона се появи слаб звук, приличащ много на сподавен стон, и той видя в огледалото как Мстислав вдигна ръцете си нагоре. „Изглежда командирът силно си е ударил главата“ — помисли разтревожено Мъф. Квалифицираната помощ се отлагаше за неопределено време — безполезно беше да уговаря Бакулин.

— Къде се намираме? — попита командирът.

— Там, където ни е заповядано. В южната зона на район А. — Той стана от креслото.

— Мъф, къде?

— Трябва да изляза да огледам машината.

— Не съм ти давал разрешение да излизаш.

— Ами значи ще ми дадеш.

— Не, няма да ти дам. Благоволи да заемеш работното си място и да не го напускаш до края на десанта.

— Не може ли малко да се поразтъпча?

— Може. Включи си електрогимнастиката и масажа.

От яд той едва не се изплю в маската на хермошлема. Обаче седна и направи всичко, каквото го посъветва командирът. По тялото му веднага плъзнаха вълните на електрическите убождания и самопроизволните мускулни свивания.

— Ако трябва — добави Бакулин, — аз сам ще огледам дракара.

— Не трябва — продума той. — Аз просто така…

Отказа се да му обяснява, че желанието да огледа машината се бе появило, след като го бе учудило странното усилване на блясъка по повърхността на „Витяз“. „Ударил си главата, едва обръща езика си, а се пъха сам навсякъде… — помисли той за командира с раздразнение. — Блюстител на инструкциите.“ И предложи:

— Да беше дремнал малко. Не се бой, никъде няма да отида.

— Не се боя, сам си се пази.

Мстислав млъкна за дълго.

Системата за електрогимнастика и пневмо-електромасаж в този вълшебен „Шизеку“ работеше прекрасно. Той шареше с поглед в звездно-черното пространство над главата си и му се струваше, че по загретите му мускули се търкалят металически топчета. Най-напред забеляза плаващата сред звездите искрица на радиосондата „Ехо-РЛ“. След нея премина светлата чертичка на „Лунна дъга“. Изключи масажа и я изпрати с поглед чак до хоризонта. После проследи изчезването на искрицата на втората сонда „Ехо-РЛ“. Бяха направили радиомоста по всички правила, но в шлемофона му цареше някаква изключително зловеща тишина. Никой не ги викаше за връзка. Той също реши да не предприема радиоинициатива, за да не безпокои предполагаемия сън на командира си.

Слънцето осветяваше с далечния си, но мощен прожектор левия борд на „Казаранг“. Пред тях се светлееше плосък леден език, сякаш нарязан от траншеи и дълги тъмно-гъсти сенки. Той преминаваше като мост над една голяма пукнатина, спускаше се надолу на дъговидни тераси — истински замръзнал поток, и изчезваше под барикадите от мръсножълти и йодовокафяви ледени блокове; по-нататък (чак до самия хоризонт) чудноватите детайли от релефа на Ледената плешивина се сливаха в дребни шарки върху една равнина с цвят на старо сребро и просто не бе за вярване, че някъде съвсем близо на десния траверс — само на три километра оттук, е зейнала колосалната непроницаемочерна пропаст. Той гледаше звездно-черното небе над хоризонта и отнякъде в него отново се прокрадваше страх — сърцето му се свиваше от неизразимо мъчително усещане за глуха пустота. За самота на край света. Дремещият или затворилият се в себе си, в своята болка капитан все едно че го нямаше. Странно: той виждаше в огледалото неподвижния скафандър и не усещаше присъствието на човека в него. Сякаш скафандърът бе празен. Изглежда, затова десантчиците рядко работеха по двама, а по-често по трима. И най-често — на групи. Интересно защо се бави групата? Когато няма връзка, започваш да се съмняваш дали изобщо ще се появи.

А може би командирът пак е загубил съзнание?

Ами ако Мстислав умира?

Ами ако вече…

Ами ако, ами ако, ами ако… Стоп! Селенгене Мъф Аган, прекрати паниката! Какво общо имаш ти, селенгенът, с този землянин? Бакулин е роден в друг свят, развивал се е и е раснал на дъното на синята като мечта, тежка, но мека като одеяло, гъста и ароматна като мед атмосфера. На него, землянина, са пеели птиците и ветровете, за него са зеленеели просторите, големи колкото цели континенти, а ти, селенгенът, заплака от страх, когато за пръв път те поведоха за ръка към шумните птичи волиери в украсените с широколистна растителност и уголемени от огледала болнични фоайета. А после, вече на Земята, в продължение на цяла година трепваше при вида на всяка летяща във въздуха перната твар, свиваше инстинктивно глава в раменете си, защото летящата птица на теб, селенгена, ти се струваше хвърлен подире ти камък. И досега чувствуваш, кой знае защо, смътно безпокойство, когато над главата ти прелита ластовичка. Та какво общо имаш ти, селенгенът, с този землянин?… Стига, не трябва да се перчиш пред самия себе си и да се правиш на храбър. При това Оберон също не е твоят свят, не е твоята луна. Тук с Бакулин сте равни. А в някои отношения ти дори си по-назад от него. Признай си, че завиждаш на мъжкото упорство на светлоокия землянин, на умението му, по-точно на потребността му да бъде непреодолимо упорит не толкова заради самия себе си, колкото заради своята тежка планета. Къде ще се мериш с него ти, представителят на малкото, ощетено в много отношения племе на селенгените… По години си май най-старият на „Лунна дъга“, но в отношенията си с всеки от екипажа се чувствуваш като пъргав племенник-мъник пред солиден чичко тежка категория. В най-добрия случай — като по-малък брат пред по-голям. Има много причини за това, но главната е, че селенгените по-остро, по-заинтересовано, по-тънко и по-пристрастно анализират кръвната си връзка с майчиното тяло на земното човечество и… засега не могат да намерят своето място в него. И което е характерно: никой не си е направил труда да им помогне да го намерят. Никой не е отишъл по-далеч от думите: „Вие, селенгените, сте деца на космическото човечество, първият космически стадий в биографията на могъщия хомо галактикус.“ Което трябва да се разбира така: „Вие, селенгените, сте деца на галактичните лебеди“. Какво е това — глупаво комедиантство ли? Или успокоителна лъжа за грозни патенца, които осъзнават, че никога не ще станат нещо повече от обикновени диви патици. Та за всеки е ясно: самият факт, че не са родени на Земята, още не е повод за космически амбиции. Но, от друга страна, всичко, което съпътствува този факт, внася остро (да не кажем болезнено!) своеобразие в психиката на селенгена. Хайде да погледнем истината в очите: в Слънчевата система изобщо и на Земята по-конкретно се е появила и расте количествено нова психораса. Като отхвърлим високопарното словесно дърдорене, ще признаем: новата психораса не намира подходящо за себе си място във витрината на постиженията на световния прогрес. Засега не е известно какви ще бъдат селенгените в следващия космически стадий на своето съществуване, но днес се чува много ясно, че в сравнение с истинския землянин роденият не на Земята е ако не крачка назад по пътя на „галактичния лебедизъм“, то поне със сигурност — крачка встрани…

— Виждам ви, виждам — прозвуча неочаквано в шлемофона гласът на Бакулин. — Защо не се свързахте с нас преди кацането?

Гласът на командира му подействува успокоително. Сякаш тежък камък падна от раменете му.

През горната предна част на блистера той също видя бликналите като трилъчева звезда виолетови плазмени струи — следите от спирачния импулс на „Циклон“.

— Не ми е ясно — измърмори той, наблюдавайки как от звездите се отдели и почна да се спуска един искрящ като рубин триъгълник. — Защо са решили да кацат тихомълком? Дайте връзка, „Циклон“, връзка, отговаряйте!

В ефира не се чуваше нито звук. Беше тихо, както нощем в пустиня. Той хвърли поглед върху контролната индикация и потърси командира в огледалото. Апаратурата работеше нормално.

— Не се паникьосвай — продума Мстислав.

— Радионепроницаемост ли е?… — разтревожи се той.

Блестейки с разноцветните си полетни и спирачни светлинни сигнали, пирамидообразният дракар пресече линията на хоризонта и откроил се контрастно на фона на огрените от слънцето равнини на ледорадото, заприлича на паднал от черното небе елмазен черен кристал. Недалеч от „Казаранг“ тази странна на вид флаинг-машина заби като триножник в леда косите си струи виолетов пламък и кацна между трите езика пара, наподобяващи венчелистчета на лотос… Всъщност след три-четири секунди парата се превърна в ледена пудра и снежен прах. Мъртвият в началото на кацането ефир неочаквано оживя: в шлемофона се чу шумолене (сякаш някъде съвсем близо започнаха да се свличат към пропастта струйки сух едрозърнест пясък), после — пращене. През шума и пращенето внезапно си проби път гласът на Елдер:

— …Ако ни чувате, мигнете с фаровете.

— Чуваме ви, чуваме! — каза Бакулин. — Мъф, мигни им с фаровете!

Тъкмо щеше да мигне, но Елдер изпсува с облекчение и даде отбой:

— Няма нужда, сега и ние ви чуваме. Защо, по дяволите, нямахме връзка?

— Защото имаме работа с Оберон, Юс — с тон на изморен човек му отговори Бакулин, сваляйки фиксаторите си. — Мъф, благодаря ти за добрата работа. Отвори ми люка.

Мъф го отвори. Едновременно от хермолюковете на „Циклон“ заизскачаха и започнаха бавно да падат върху леда фигурките на десантниците в разноцветни скафандри. Той погледна с тревога отразения в огледалото гръб на Бакулин.

— Не бързай, командире…

— Твоят командир е Елдер — възрази му Мстислав, напускайки борда на „Казаранг“.

— Мъф, изглежда, няма нищо против — някак много разсеяно процеди през зъби Елдер.

Чувствуваше се, че странното произшествие с радиовръзката бе развалило настроението му. Елдер можеше да се разпознае по златистия „Витяз“ с оранжеви катофоти.

— Мъф няма нищо против — обади се Джанела. — Мъф знае, че все едно нещата не могат да се изменят. — В бяло-зеления „Шизеку“ Джанела приличаше на жабче.

— Защо не си гледаш здравето, Рамон — посъветва го жълтоскафандровият Йонге. — Тук може да не разберат шегите ти.

3. Тигровата яма

Десантчиците се отдалечиха от дракара и както си му е редът, се построиха в извита като полукръг верига. Приличаха на рицари, които трябваше да пазят шатрата на сюзерена. Бакулин се нареди на левия фланг. На десния се извисяваше ярко открояващата се в лилава „Селена“ богатирска фигура на Асеев.

Елдер посочи с ръка вдясно от ледения „мост“.

— Първо звено — Кизимов, Йонге, Джанела — опипайте с лидарите дълбочината на процепа. Вашият участък е в рамките на един километър.

Тримата десантчици вдигнаха мълчаливо ръце към лицевите стъкла на хермошлемовете си — сиреч задачата е приета за изпълнение и придържайки към бедрата си белите кобури на портативните лидари, приличащи на многозарядни палери, тръгнаха, по-точно заскачаха по протежението на пукнатината с почти синхронни движения тип „кенгуру“.

— Второ звено — Винезе, Симич, Лоре — Елдер посочи вляво. — Задачата ви е аналогична, но вашият участък е по-къс. Не излизайте извън границите на терасата.

Полукръглият строй се разпадна.

— Звеното на взривачите — Михайлов, Нортън, Бакулин — гответе фугаса.

Звеното на взривачите забърза към „Циклон“.

— Пилотите остават в дракарите и следят за промените в ситуацията в работната зона на разузнаването. За всяка промяна да се докладва незабавно. — Елдер направи пауза и добави с въздишка: — А ние с теб, Коля, ще събираме гъби като пенсионери.

Да, десантчиците никак не обичат да събират и капсулират образци. Наричат това „женска работа“ или „пенсионерско събиране на гъби“.

Краските бяха наситени, резки. Ледът блестеше, луминесциращите скафандри искряха с разноцветни пламъци, белият скреж като че ли излъчваше светлина, сенките бяха сякаш нанесени с туш. Съгласно инструкцията неговият сектор обхващаше цялата местност вдясно от осовата линия на „Казаранг“. Тази линия опираше в „Циклон“ с Накаяма в пилотското кресло и звеното на взривачите, които бяха някъде в търбуха на товарния твиндек. Вдясно второ разузнавателно звено на Симич скачаше над пукнатината и клатушкайки се, крачеше, съпровождан от тънконог кибер Елдер. В отворения отгоре контейнер пробляскваха главичките на капсулите. Отзад нямаше нищо — само наполовина скритата в сянка куполообразна ледена тераса, но Мъф не гледаше натам. Той изпращаше с поглед Елдер и изпитваше неприятното чувство, че нещо не е наред. Не можеше да разбере Бакулин, неговото мълчание. Накаяма извика на Елдер от борда на „Циклон“:

— Командире, Бакулин си направи отвод — не иска да бъде в звеното на взривачите.

— Защо? Какво има?

— Не знам. Михайлов и Нортън пренесоха Бакулин в креслото. На въпросите им Мстислав отговори: „Дяволски ми се вие свят. И нещо става с очите ми. Предайте на Елдер самоотвода ми.“

Мъф видя как командирът, Асеев и двете звена десантчици прекратиха работата си и замряха. Асеев попита разтревожено:

— Мъф, ами ти как се чувствуваш?

— При мен всичко е наред. Обаче мога да… — искаше да каже: „… Мога да кажа какво се случи с Бакулин“, но Елдер внезапно изкрещя:

— Моля всички да мълчат! Аб, дай ми Бакулин!

Последва пауза и после — гласът на Михайлов:

— Командире, не трябва да безпокоите Мстислав. Той не бива да разговаря — изглежда, има сътресение на мозъка.

— По дяволите!… — измърмори Юс.

Паузата сега беше дълга — десантчиците, огрени от светлината на ниското слънце, стояха, без да помръднат.

— Кой има професионална медицинска подготовка? — попита риторично Асеев.

Винезе заподскача като заек към „Циклон“.

— Какъв смисъл има… — каза Джанела, — когато дори стъклото на хермошлема му не бива да се отваря…

— Глупости — възрази Лоре. — Винезе поне знае кой вътрешноскафандров инжектор трябва да задействува…

— Млъкнете и двамата — намеси се Симич (Асеев бе вдигнал нагоре леко разперените си встрани ръце). — Слушаме те, командоре!

— Десантът продължава — изкомандува Асеев. — Аз оглавявам първо звено, Елдер — второ. Тимур, помогни на взривачите.

Този път към „Циклон“ заподскача Кизимов. Началникът на рейда и командирът на групата оглавиха осиротелите звена. Асеев попита:

— Мъф, какво е станало с Бакулин?

Той му разказа.

— Сигурен ли си, че е било лъч? — попита командорът.

— Да, лъчев удар в дъното. Залп.

— Искаш да кажеш, че прилича на преднамерена атака ли?

— Едва ли. Нищо не пречеше да продължи докрай, но никой повече не ни докосна.

— С други думи, имаше достатъчно време за повторна атака ли?

„Повече от достатъчно“ — помисли си той. И отново езикът му не се обърна да даде гласност на драматичния епизод с ловенето на Бакулин над пропастта. Пък и кому ли бе нужно сега?

— Имам хипотеза! — каза Джанела. — Било е залп на ледазер. Думите „лед“ и „лазер“ са синтезирани в една. Означават рядко природно явление. Същността му се състои в това, че вътрешните напрежения на планетоида стотици, може би и хиляди години са „изпомпвали“ с електрическа енергия някакъв блок свръхчист лед на дъното на Кратера…

— А когато на блока му омръзнало „да се напомпва“ — намеси се Асеев, — на пътя на „ледазерния“ лъч случайно се оказало дъното на дракара.

— Добре — съгласи се веднага Джанела, — явлението не е рядко. Съкращавам срока до няколко месеца. Или дни.

— Или минути — не закъсня да добави Накаяма. — Но въпреки всичко ти си гений.

— Той е прав в едно — възрази му Йонге, — на този дяволски планетоид не е съвсем чисто…

Ситуацията над пукнатината, където пълзеше с лидарите звеното под ръководството на Елдер, не се променяше. Затова пък до отворения люк на „Циклон“ се показаха фигурите на десантчиците, които този ден трябваше да бъдат взривачи. (Звеното сваляше на леда някакви кръгли кутии — вероятно части от фугаса.) Мъф беше неспокоен, дори малко шокиран от мълчанието на Елдер.

— Юс! — извика Асеев на командира. — Струва ми се, че намерихме това, което ни трябва: лидарът показва дълбочина, шест хиляди метра.

Чу се как някой подсвирна.

— Не може да бъде — усъмни се Лоре.

— Намерихме входа на преизподнята! — тържествуваше Джанела. — Моят лидар показа шест хиляди и единайсет. Да се проваля в дъното на планетоида, ако фугасът не отиде надолу по пукнатината на около пет километра.

— Да извикам ли всички да дойдат тук? — попита Йонге.

— Недей — каза неочаквано Елдер. — Аз ще помогна на взривачите, а първо и второ звено — да събират и капсулират образци. Да не се отдалечават в радиус на повече от километър и половина.

Докато Михайлов, Нортън, Кизимов и Елдер монтираха и спускаха взривното устройство на петкилометрова дълбочина, „гъбарите“ си вършеха мълчешком работата. Никой от тях не проявяваше склонност „да се отдалечава в радиус“ дори на километър и половина. Изглежда, никой тук не се чувствуваше особено добре. Само Джанела, съпровождан от вярното си куче, киберконтейнера, продължаваше да върви по издадената напред тераса. Тъй като десантчикът беше в поверения му сектор за наблюдение, Мъф не сваляше очи от него: страхуваше се да не го изгуби, ако той неочаквано намислеше да скочи от терасата, но когато Джанела измърмори тихо: „О, струва ми се, че това е елмазен лед!…“, а после сдържано се засмя на нещо и още по-тихо добави: „По-нататък, кученце, ние с теб няма да вървим…“, той се успокои и премести погледа си към групата на взривачите.

— Аб — попита Елдер, — Клим чува ли ме?

— Бордът на рейдера приема — потвърди дежурният координатор Клим Рокосуев. — Както виждаш, не задавам въпроси, но одисеята на момчетата ти наблюдавам и на седемте екрана.

— А моя график на десанта го проверяваш по осемте таймера — допълни Елдер, поемайки от ръцете на Нортън луминесцентноаления като жив пламък малък цилиндър на РИФ-а (радиоинициатора за взривяването на фугаса в нужния срок).

— Няма що — служба — отвърна Клим.

— Какво ще кажеш за пръснатите по Ледената плешивина сеизмодатчици?

— Нищо лошо не мога да кажа — транслират нормално контролния сигнал на борда.

— Когато почнат работните сигнали, тогава ще даваш оценка на качеството им.

— С удоволствие. А кога ще почнат?

— След хиляда секунди — Елдер направи нещо с малкия ален цилиндър и го запрати надолу. Сякаш отърси от ръката си езиче пламък в тъмнината на процепа. Спазвайки установения ред, изкомандува: — Всички да напуснат зоната на огъня!

Прогърмялата по целия Оберон команда се отнасяше само до командира и тримата изправени до него десантчици.

— Аз да тръгвам към дракара — каза Михайлов, очиствайки с десантния нож залепналите ледени парчета по оранжевия си ръкав. — Трябва да отпусна товарните фиксатори — стърчат там като рога. Ще събера и опаковката. Кацнали-некацнали още, а я колко боклук се насъбра вече около „Циклон“…

— Да, не е хубаво — съгласи се Юс, очиствайки по същия начин коленете и върховете на обувките си. — Представяте ли си какво щеше да стане, ако тук бе кацнал „Леопард“?

Десантчиците не казаха нищо.

— Не си напрягайте умовете, защото виждам знамение и предричам — намеси се от разстояние Джанела. — Ще стане също като на нещастния планетоид Европа. Четири пъти съм правил десанти там и уви! Зад монбланите от боклук нито веднъж не съм видял естествения му хоризонт. Страх ме беше да ходя по него.

— Джанела, както винаги, сгъстява краските — каза Кизимов. — Но по принцип е прав. Бил съм на този планетоид…

— Всички, които са били на Европа — каза Нортън, — говорят едно: че е най-голямото бунище на Космоса.

— А кой е виновен? — попита Михайлов, прибра ножа си и отскочи към „Циклон“.

— Страх ме беше да ходя по него — повтори Джанела. — Особено след като научих, че основното количество фугас в европейските пукнатини е било заложено от Михайлов и Нортън.

— Нека ни замери с камък всеки, който няма отношение към боклука на Европа — каза Михайлов и се обърна назад, сякаш обгръщаше с поглед присъствуващите в район А. — Няма ли такива? Искрено съжалявам.

— Той е прав — каза командирът. — Нелепо е да се занимаваме с търсенето на виновниците, когато те са тук, един до друг. И сами пред собствената си съвест. — Елдер свърши да се чисти и посочи с ръка „Казаранг“ на Нортън и Кизимов: — Винезе, аз и вие ще бъдем комисия по освидетелствуване последствията от залпа. Хайде да огледаме дракара на Аган.

Спряха се пред носа на машината. Командирът — в преливащата се златиста броня на скафандъра, Тимур — синьо-бяло-аления „Шизеку“ и Дейвид Нортън — в небесносиния сребрист като на Бакулин „Витяз“.

— Мъф, къде ви улучи?

Той им обясни.

Юс включи фаровете на раменете си и изчезна под Дъното.

— Не виждам никакви следи от залп. Дейв, Тим, а вие?

— Нито обгаряния, нито вдлъбнатини от у дари — каза Кизимов.

— Чисто е — потвърди Нортън и полюбопитствува:

— Мъф, каква сила имаше ударът?

— Колкото при засилване с коленете в брадата — отговори той и в същия момент усети как машината трепна и се поклати върху амортизаторите на краката.

Над участъка, където беше зареден фугасът, от процепа се издигна към звездното небе силно искрящ откъм слънцето грамаден облак, който много приличаше на сноп сребристобели, сиви, черни и златни пера. Върху просторите на западния сектор в район А падна сянка.

— Машината ще остане в сянка — отбеляза Юс. — Аб, включи светлините.

От върха на „Циклон“ светна прожекторен лъч и в него се появи Марко Винезе. „Селената“ му пламтеше с виолетовосин пламък.

— Командире, след телеметричната диагностика медикът смята, че не трябва много да забавяме препращането на Мстислав на борда на рейдера.

— Насила ли да го препратим? — осведоми се Юс.

— Защо насила?

— Защото не го познаваш. Мстислав умишлено е преминал от борда на „Казаранг“ на борда на „Циклон“. Така ли е, Мъф?

— Не знам — отвърна разсеяно той, — възможно е…

— Мъчеше се да разбере какво става със зрението му: лъчите на прожекторите и фаровете му изглеждаха странни — в тях неприятно пулсираха зеленикави петна. „Може би съм получил отравяне“ — мина му през ума. Гадеше му се, усещаше в устата си отровно-железен вкус.

— Ето че цялата комисия е налице — каза Елдер. — Мъф, приемай гости… Не, ще ни бъде тясно четиримата наведнъж. Първо — аз и Винезе, останалите — после.

Юс и Марко опипаха креслото на втория пилот.

— Мъф, повтори как стана.

Той повтори. Докато разказваше, слънцето се показа през един прорез в перестия облак, озари неочаквано ледената кора пред „Циклон“ и се скри, а на другата страна сянката се сгъсти и там вече нищо не се виждаше, освен пронизващата зеленикава светлина на фаровете и прожекторите.

— Мъф! — удари в тъпанчетата му гласът на Накаяма. — Дежурният координатор моли за бърза връзка с командира!

— Като моли, ще я има.

— Ким, какво става при теб? — попита Елдер. — Не при мен, а при теб. По-точно — при вас. Такива сеизмограми, откакто съм жив, не съм виждал.

— Какво има?

— Ако не знаех на какво разстояние от мястото на кацането ви се намират сеизмосондите, щях да си помисля, че някой ги рита с крака! Юс, струва ми се, че трябва да повторим сеизморазузнаването на Ледената плешивина. Макар че Оберон звъни като пукната камбана…

— Ще го повторим — обеща командирът. — Ще организираме нов десант и ще повторим разузнаването.

— Искаш да кажеш, че няма да бъде днес ли?

— Да. Днес са ни нужни най-вече образци от ледорита от цялата територия на район А. Всичките ни понататъшни планове зависят от това дали ще намерим в образците изотопни микроследи от работата на двигателите на „Леопард“.

Докато Елдер разговаряше с координатора, Мъф мигаше усилено, мъчейки се да се избави от дяволската зеленина. И изведнъж почувствува два тласъка. Катерът се олюля силно и автоматиката на крачещите механизми накара „Казаранг“ да отстъпи малко назад с диферент на кърмата. Чу се викът на Елдер:

— Мъф, какво става?!

— Не знам. Изглежда, ледената кора се слегна.

Видя в огледалото как Елдер бута нетърпеливо Винезе към изхода.

— Командире! — отново проглуши ушите му гласът на Накаяма. — Бакулин иска нещо да ви каже.

Елдер замря в отвора на люка.

— Юс — изрече Бакулин, с мъка обръщайки езика си, — заповядай на момчетата… по-бързо до „Циклон“. Изглежда, с Оберон шега не бива. Струва ми се, че открих: не взрив е отнесъл леда от планетоида… И изобщо никъде не е отнесен — карстът го е погълнал. Ледената плешивина е леден карст. Кратерът е ледено-карстова яма… — Поемайки си дъх, Бакулин направи пауза, от която никой не се възползува. — Разбираш ли, цялата ледена маса е вътре… сякаш е потънала вдън недрата.

— Глупости — измърмори някой.

И изведнъж всички заговориха едновременно:

— Защо да са глупости?

— Така де. Тази мисъл е интересна…

— А известно ли ти е колко милиарда тона лед е имало в сегментната шапка, която Ледената плешивина е загубила? И цялата тази маса да се е бухнала вътре в Оберон?

— Защо непременно да се е бухнала? Може би като процес… постепенно…

— Можеш ли да си представиш необходимото количество вътрешни вместилища с достатъчен обем за това?

— С достатъчен обем пустота ли?

— Не пустота, не недра, а именно вместилища. Какви, по дяволите, пустоти в полутечния планетоид! Недра — това, разбира се, е внушително понятие, но бих искал да зная физическия им механизъм.

— Виж го ти какво му се приискало!…

— Както щете извъртайте, но Мстислав е задълбал надълбоко този проблем. Няма що — Кратерът наистина страшно прилича на карстова яма. Необичайна дълбочина при сравнително малък диаметър, почти отвесни стени и без задължителния за взривните и ударновзривните кратери пръстеновиден насип…

— …затова пък е налице съвършено незадължителният за карстовите пропасти залп от измисления от Рамон ледазер.

— Напразно иронизираш моя ледазер, напразно. Като не можете да измислите нещо друго, нека бъде ледазер.

— И на мен, момчета, не ми харесва сеизмоактивността на тази ледена чиния. Нещо много дълго се разхожда под леда ехото на нашия взрив… Гледайте, пак ни разтърси!…

— Ами нали Клим каза, че цялата луна звъни като спукана камбана.

— Ще позвъни и ще престане.

— Нека си звъни. Ние да не зазвъним.

— Повече работете — по-малко говорете и колената ни ще престанат да треперят.

— Ти не се перчи с безстрашието си — такива смелчаци на гробищата ги има колкото щеш — по тринайсет в дузина. — Вярно е. Тази луна, момчета, изглежда свръх-подозрителна. С премного странности, ако не и чудеса…

— А какво мисли за чудесата самият Мстислав?

— Не го закачай напразно! Той между впрочем е за пръв път на тази луна и не е виновен, че тук стават такива… своеобразни процеси. Например ледът се свива, потъва някъде навътре, а излишъкът от енергия избива навън… със залпове.

— Свива ли се?

— Престани, да не съм глациолог!

— Точно така.

— Мъф, чуваш ли ме! — попита Бакулин.

— Да.

— И ти ли имаш проблясващи петна в очите?

— Да.

— Туй може би ще ни е за цял живот, а? — Мстислав се разсмя тихо, неестествено и грозно.

Мъф не му отговори. Вдясно, там, където сред ледените тераси и блокове се бе затаила невидимо исполинската пропаст, светваха и изгасваха зелени мълнии. Нещо ставаше в района на Кратера, впрочем както навсякъде по Ледената плешивина. Нещо, неясно какво… Ледената равнина сякаш се покриваше с димна пелена — цялата се бе набръчкала, надиплила, изгърбила и размърдала. Той, разбира се, не можеше да види лицето на замрелия в отвора на люка Елдер, но кой знае защо, бе сигурен, че Юс е в състояние на шок. Командирът не беше готов за усложненията. Те го бяха изненадали. Не беше ги очаквал. Ледът трепереше под краката на „Казаранг“, мъглата бързо се сгъстяваше — Мъф изпитваше почти мистическото чувство, че Ледената плешивина разперва черните си криле…

— Пази се! — прошепна някой.

— Остави работата! — заповяда с тревожен глас Асеев. — Елдер, къде си? Всички по машините! Аган, дай светлина!

Той включи пълната бордова илюминация и видя, че Юс успя да скочи при стоящите на групичка Нортън, Винезе и Кизимов. Силен страничен тласък накара машината да се олюлее на левия си борд. Втори, още по-мощен тласък я обърна на около шейсет градуса вдясно; четиримата десантчици изпопадаха един върху друг като шахматни фигурки от наклонена дъска.

— Всички на „Циклон“! — извика Елдер. — Остави оборудването! Стартова готовност!

Една пукнатина като крива сабя пресече осветената от фаровете ледена тераса и отдели десантчиците от „Казаранг“. Търсейки Рамон, той прокара лъча на прожектора по края на терасата и краката му отмаляха: на нейното място зееше огромна яма колкото морски залив; над нея се виеха струи снежен прах, а от мътните й глъбини изплуваше безтегловно нагоре, към черното небе, рогът на ледена скала…

— Командире! — извика той. — Джанела е изчезнал!!!

— Всички на „Циклон“!!! — командуваше яростно Елдер, блъскайки десантчиците. — Мъф, ние с теб ще стартираме след „Циклон“.

Потресен от реакцията на командира, той изпращаше с поглед дългите, уродливо деформирани сенки на Винезе, Нортън и Кизимов, които запълзяха бързо към зеленикавата светлина на фаровете и прожекторите на „Циклон“. „Как така?! — мислеше той страшно объркан. — Излиза, че всички моментално се примириха с гибелта на Рамон? Може би нещо не разбирам?…“

— Рамон! — извика той без капчица надежда, съзнавайки вече, че няма да стане чудо и че Джанела не ще се обади.

Последва серия удари отдолу. Отпред избликна фонтан ледени парчета и той видя през блестящата от лъча на прожектора струя как временният обелиск-рог над гроба на Рамон внезапно се разпадна и как огромни отломъци, странно променяйки очертанията си при припламванията на зелените мълнии, се отчупваха и отплаваха встрани. Ледената плешивина, бързо потъмняла и помътняла от снежния прах, се озъби със струи газови и ледени изригвания, с айсбергоподобни грамади, с изтласкани от пукнатините ледени кори, парчета и плочи ледена броня. Той гледаше как видимото пространство потъва моментално в мъгла, как всичко наоколо се чупи и троши; усещаше как трепереха краката на машината, а после усети и безтегловността — няколко мига безтегловност и удар — катерът сякаш по своя инициатива скочи в дълбока яма и силно си удари дъното. Ударът беше страшен. Искри изскочиха от очите му…

Устата го болеше, беше му горчиво и солено („Само да не протече в маската, дявол да го вземе!“), устните и долната му челюст бързо изтръпваха. Той се вцепени, когато се огледа и не видя прожекторите на дракара. „Циклон“ го нямаше, хората бързаха обратно; зад гърба им в каньона, образуван от срутването, се виеше ужасяващо зеленикав „дим“ и всичко наоколо се свличаше там в мощен ледопад. Веднага разбра, че „Казаранг“ сега е единственото спасително средство за хората от разярения Оберон, и увеличи до краен предел яркостта на прожекторите.

— Мъф! — извика дрезгаво Елдер. — В теб ни е надеждата!

Пръв скочи в кабината Йонге. След него — Симич. Кизимов се претърколи през люка, нарамил нечие неподвижно тяло в оранжевобял „Шизеку“. Дали не беше Лоре?… Освобождавайки място за другите, десантчиците сложиха Лоре в креслото на втория пилот. Нечий глас предупреди: „По-внимателно, има счупвания!“ Май че беше гласът на Винезе. След Винезе в кабината стана тясно. Тежък удар отзад — машината вирна високо кърмата си, но устоя — не падна. Ставаше много опасно…

Мъф изчакваше. Пръстите му бяха застинали на ръчките, приготвени за стартова позиция. С крайчеца на окото си видя как Елдер изтласка Нортън към люка и се пристегна с десантния колан към предния крак на дракара. В кабината можеше да се побере само още един човек, не повече…

Поради кълбата леден и снежен прах, който блестеше многоцветно на светлината на прожекторите, видимостта на неголямото пространство, озарявано от зелените мълнии, намаля до няколко десетки метра. Извън границите на ясната видимост се чувствуваше преместването на някакви застрашително огромни маси, бавно се търкаляха или проплаваха покрай блистера големи ледени блокове, в шлемофона му нещо дращеше, хриптеше, трещеше, ледът под краката на машината трепереше и се пукаше, струваше му се, че дракарът потъва нанякъде. Мъф изчакваше. Слял се в едно с лостовете на старта и форсажа, той усещаше, че силата на тласъците нараства и че с всяка измината секунда ситуацията става по-сложна.

Мъф следеше траекторията на движението на най-големите отломъци и изчакваше. Най-после в прорезите на снежнодимната завеса се показа Асеев, нарамил Михайлов. Мярна се в миг на скок и изчезна, а през завесата, осветен от лъча на прожектора, щръкна белопенестият гръб на огромна кипяща вълна!… Викът на Елдер разтърси нервите му:

— Нортън, назад!!!

Той видя как Нортън, подчинявайки се на заповедта, спря и как вълната се разпадна в движение на снежни шапки и парцали, които ставаха на преспи. После тя изтласка на леда някакъв десантчик в бял скафандър — от главата до петите облепен с искрящ скреж — и когато този десантчик с познат жест очисти лицевото стъкло и ловко се отдръпна от един заблуден отломък, му стана ясно, че зараждащият се воден фонтан бе изхвърлил само Асеев. Без Михайлов. През хриптенето и пращенето Мъф чу гласа на Елдер:

— Николай, Дейвид, в люка! По-бързо!!!

Като че ли ударът беше разцепил планетоида на две. „Казаранг“ бе затънал надълбоко с кърмата си. Плъзгайки се на предните крака, подскачайки и треперейки, машината се мъчеше да се измъкне от ледения капан. Чу гласа на Асеев:

— Мъф, сам виждаш: няма кой друг да дойде. Старт! В кабината нахлуха отблясъците на синьовиолетовия пламък — лостовете на стартовата тяга бяха натиснати до упор. Парализиран от ужас, той чувствуваше, че задните крака се бяха безнадеждно заклинили. Вибрирайки от напрежение, машината вирна носа си, но не помръдна. Под дъното й, заливайки всичко наоколо с непоносима виолетова светлина, пулсираше плазмен смерч, зад тях буйствуваше ураган от лилав огън и пара, отпред като загърнат в бяло призрак-великан се издигаше фонтан от пяна, над блистера, сякаш чайки на птиче сборище, се носеха ята отломъци и огромни блокове. Всичко наоколо мърдаше, движеше се, подскачаше, плаваше, търкаляше се.

— Изстреляй краката! — изрева Асеев. — Старт!!!

Ръката му, която стискаше лоста за изстрелване, не се подчини на заповедта. Да убие Елдер, за да спаси останалите… Но ако ей оня търкалящ се леден блок удари блистера — край на всички…

Не успя — да го пресрещне от люка изскочи някаква фигура в заскрежен скафандър. Късото „ъх!…“ съвпадна с рубиновия сигнал за разблокирването на фиксирания лост и с приличащия на агония спазъм на изстрелването. Настъпи смазващо претоварване; светна очертаният с алени букви надпис „Хермолюкът е затворен“; озарената от зелените мълнии бяла мътилка потъна някъде и просторът на звездно-черното небе неочаквано се разтвори. Над ширналия се хоризонт блесна граховото зърно на Слънцето… Изтръпналите пръсти на лявата му ръка се разтвориха, пуснаха ненужния вече червен лост и хванаха вдървено ръчката за управление на катера. Нещо стана със зрението му: зеленикавият сърп на Уран сякаш се разслои на ледени пластинки и се покри с лъчисти ресни — пред очите му всичко помътняваше и губеше очертанията си.

— Ей, да дойде някой!… — извика той. — Вместо мен… Няма да мога да акостирам.

— Не ставай идиот — каза, дишайки тежко, Лоре.

— Мъф, да нямаш намерение да ни убиеш на финиша? — полюбопитствува Нортън.

Останалите мълчаха.

Той си спомни за вентилацията в шлема и я включи. Облиза разбитите си устни, погледна отвисоко Ледената плешивина. Кратерът не се виждаше, цялата централна част на ледения диск бе покрита с набраздена димна пелена, която отдалеч много приличаше на овча козина. По-точно — сякаш някаква овца бе легнала в огромна плоска чиния. Значи тъй бе загинал „Леопард“… Всъщност Ледената плешивина се оказа Ловджийска яма-капан. Бездънна яма, покрита с леден слой — Бакулин беше прав. Капан. Тигрова яма…

По-късно, вече в орбита, когато зашеметеният екипаж осигури на „Казаранг“ радиус-полет в режима на зонално захващане, а напрежението след маньовъра поспадна, той с огромни усилия си възвърна самообладанието и разбра какво трябва да прави. „Ще ги закарам — и обратно — мислеше трескаво. — Дори в тая каша може… Още може и трябва да ги търся. Поне един от тях да намеря… Ако не ми дадат резервния «Циклон», ще избягам с «Казаранг» — никой няма да посмее да ме задържи.“

Посмяха обаче. Във вакуумствора, при отворения люк на „Циклон“, той дълго се бори с Нортън, бе победен и пленен. Държа се глупаво и агресивно. Сякаш някой на рейдера му беше виновен за нещо. После притихна — веднага след като почувствува своята ненормалност. А когато пред него за пръв път изникна Живият мъртвец, съвсем си подви опашката. Веднага съобрази: Ледената плешивина не е обикновена тигрова яма, а капан с някакъв немислимо сложен, фин механизъм за заклеймяване на пуснатите от него жертви. Разтревожен до краен предел, той се мъчеше да предвиди в каква посока ще се развият събитията, когато „нормалната“ част на корабния екипаж забележи странностите на „заклеймените“. Можеше да не се съмнява, че това щеше непременно да доведе до разделянето на корабния екипаж на два лагера — между тях най-малкото щеше да се издигне стената на отчуждението. Да, най-малкото. Няма и не може да има никакви гаранции, че силата на страха и отвращението на „нормалните“ от „заклеймените“ не ще достигне критична величина. Затова няма и не може да има твърда гаранция (особено при такива обстоятелства и на такова разстояние от родната планета!), че обикновените, нормални хора, които на борда са много повече, не ще решат да очистят рейдера от екзотичното малцинство. Ще отворят вакуумствора по-широко и ще им кажат: „Вие не сте от нашето племе, благоволете да си отидете там, откъдето сте дошли.“ Как да постъпи в такъв случай? Да се съпротивлява ли? Само едно движение да направи — моментално и най-главното безжалостно ще го пребият, нали очите на страха са големи. Още повече на страха, умножен с отвращение. Да апелира към чувството за хуманност? Но хуманизмът е категория на чисто човешките отношения и да разчитат те, „нечистите“, на него е, така да се каже, най-малкото рисковано… Мда, работата вземаше извънредно опасен поврат… Оставаше много слаба надежда да се апелира към разума на „чистите“. Но по логиката на обстоятелствата именно разумът на екипажа трябва да стане източник на тревогата за безопасността на Земята! При това в еднаква степен за лагера на „чистите“ и за лагера на „нечистите“.

Това беше съвършено нова за него област на размисли върху общочовешки теми и първоначално той бе потресен и объркан. Не беше в състояние да дойде до някакво определено решение и отвратителното, а сега на всичкото отгоре и хилядократно усилено усещане за собствената му непълноценност отново се появи. Стана така обаче, както съвсем не очакваше: никой от екипажа не се втренчваше изпитателно в него, никой не забелязваше екзотичните безобразия на борда. Нямаше нито един недоверчив поглед! Съчувствени — колкото щеш, но подозиращи — нито един!… Така летяха — тихо и мирно. „Чистите“ се отнасяха към „нечистите“ много доброжелателно, сърдечно и си обясняваха тяхната настръхнала затвореност с преживяното на Оберон, а „нечистите“ идваха на себе си, започваха да чувствуват почва под краката си, изработваха си методи за запазване тайната на своето уродство и спазваха принципа „ще поживеем — ще видим“… Май бе настъпило време да въздъхнат по-свободно. Той така и направи. Но веднага почувствува, че простосърдечното безгрижие на екипажа го учуди неприятно. „Ами ако наистина е станала подмяна! — мислеше той. — Ако наистина в състава на човешкия екипаж към Земята лети и група нехора? Не се знае как е на другите кораби, но на борда на «Лунна дъга» нехората биха се чувствували съвсем непринудено…“ Впрочем още беше рано да съди за своята човешка или нечовешка същност. Трябваше добре да се взре в самия себе си, в новите потресаващи свойства на своето тяло… „Ще поживеем — ще видим — мислеше нощем той, плувнал в студена пот. — Ще поживеем — ще видим…“

… Осъзнал, че отново лежи на твърдия под, с лице върху розовото пневмокресло, Мъф отвори очите си, размърда се и седна. В командната кабина вече нямаше никой. Измъчващата го тежест в тила бе изчезнала, общото му състояние беше по-добро, но днес това, кой знае защо, не го радваше.

Седнал в пилотското кресло, Мъф дълго гледа Япет — върхът на Петното се издуваше над чертата на хоризонта като белезникав воден мехур. Той размишляваше, разтривайки и масажирайки пръстите си машинално.

Всъщност нямаше защо да изпада в дълбокомислие. Не искаше вече да мисли — и така всичко му бе ясно. Колкото можеше, с всички възможни средства той се мъчеше да се вкопчи в орбиталната база. Но идеята му да остане легално на почти безлюдната орбитална база в системата на Сатурн се проваляше. Обстановката тук ставаше такава, че след едно денонощие нито Живите мъртъвци, нито той самият щяха да си намерят място на „Анарда“… Трябва да се гмурка в Черната брада — няма друг изход. Няма да го оставят на мира. Имаше солидни основания да предполага, че МУКБОПР го е отписал.

Мъф гледаше Петното и за последен път претегляше всичките „за“ и „против“. Впрочем на чашата на везните с надписа „против“ беше само Тоболски. „Но «Анарда» все едно ще пъпли около Петното, докато дойде «Вивера» — мислеше Мъф. — Аз и «Анарда» не сме нужни на Андрей. Може да се каже, че пъпната му връв с «Анарда» е отрязана: нямаме нито връзка, нито резервен катер. А на борда на люгера има два превъзходни дракара от типа «Мистрал» и минимум двайсет десантчици-професионалисти. Пък в края на краищата и «Байкал» ще докарат тук… Общо взето, едно денонощие Андрей лесно ще издържи. А за едно денонощие аз мога да отида много далеч. И ще съм сигурен, че няма да ме хванат. Нямат с какво и най-важното, няма защо. Ако «старият, изкуфял капитан» насочеше своя танкер към Земята, целият Космос щеше да се паникьоса. А в диаметрално противоположна посока — карай, действувай, заминавай си, отивай си — на никого не си нужен, оберонски монстър…“

— Открадването на „кашалота“ няма да разстрои особено никого, освен селенолозите — помисли на глас Мъф. — А функционерите от службата за космическа безопасност само ще се зарадват… Нали не мога да живея без жилище, без покрив над главата си. Вместо тази прашна развалина оставям на хората цялата Слънчева система.

Той изтегли в положение „предстартово загряване“ розовата ръчка на главния ключ за основния двигател.

Черната брада… Барба негра, Коул Бейсмент, Дяволският погреб, Зоната на мрака… Е, какво като е Барба негра? Слънцето той и тук фактически не го вижда. Само малък, тънък обръч… А там, в обширните простори на самия край на Системата, в Зоната на мрака, сред милиардите ронливи, прахообразни отвъдплутонови астероиди ще му свети винаги една удивително ярка звездичка.

4. Гадаене по линиите на гърба

Когато Андрей чу за пръв път свръхскърцането, всичко вътре в него сякаш се скъса, преобърна и застина. Уплахата му беше смразяваща, тежка. Облян в студена пот, той спря „Казаранг“ и дълго се вслушва в тишината, от която го боляха ушите и слепоочията. Осъзна, че на няколко пъти бе започвал да чука по слепоочията и тила на хермошлема си — почукването звучеше глухо и не пораждаше нищо друго освен добре познатото му чувство за самота. След двайсет минути рязкото скърцане се повтори със същия ефект: Андрей бе смразен, потресен. Той впери очи в дълбокия тъмен процеп между осветените от фаровете хълмисти повърхности на разсечения на две облакоподобен масив. Стиснал зъби, изчакваше процепът да се върне на мястото си — да заеме подобаващото му вертикално положение, — и мислеше, че ако тази дяволщина си играе все така с нервите му най-малко по три пъти на час, той ще се побърка, преди да успее да свикне с нея.

Свръхскърцането започваше с унило скриптене на ръждиви панти на стара градинска порта, преминаваше бързо в отвратителен вой, от който косата му под шлемофона настръхваше, и завършваше със скърцане на такава висока, нетърпимо режеща нота, че дъхът му спираше. Само това да беше… Но от петте секунди физическо съществуване на свръхскърцането последните две бяха съпроводени от съвършено необяснимо явление: сякаш дракарът и скафандърът му внезапно се разтваряха и за миг изчезваха някъде. А после, веднага щом като се върнеха от странното небитие, настъпваше ужасяваща тишина и със зрението му започваше да става нещо непонятно: не можеше да се избави от впечатлението, че тъмнеещият отпред процеп се наклонява ту наляво, ту надясно на десетки градуси. Истинска фантасмагория… Преди той не бе имал сериозни разногласия между съзнанието и усещанията си, но ето че сега имаше. Мъчейки се да преодолее пространствената илюзия, успя само да стигне дотам, че машината му изглеждаше преобърната с дъното нагоре. Сякаш се намираше на тренажора за пилотиране, но там поне разбираше какво става. Той си помисли как би се чувствувал тук, в такава обстановка, един нетрениран човек. Устните му под кислородната маска неволно се усмихнаха, когато си представи Фролов на своето място. Би дал всичко сега тук, в креслото на втория пилот, да беше Фролов. Март Фролов, когото не бе виждал нито веднъж в живота си. Впрочем Фролов сигурно още повече би желал това.

Поглеждайки розовите, ежесекундно припламващи с алена светлина цифри на таймера, Андрей седя така почти неподвижно около половин час. При продължителна неподвижност инерционните сили бездействуват (мускулите, естествено, нямат натоварване, тегло практически също няма) и тялото „забравя“ за собствената си маса. Той се чувствуваше по-лек от сапунен мехур. Изчака точно трийсет минути и реши, че повече, изглежда, няма смисъл да чака. И така — втората двайсетминутка не завърши със свръхскърцане, илюзорните преобръщания в пространството бяха изчезнали, всичко се бе успокоило и утихнало. Нямаше причини да не тръгва. Той провери индикацията на системата за гласово-командно управление на катера и каза:

— КА-девет, ходом марш!

Гласът му прозвуча неузнаваемо, глухо — сякаш бе затънал в плътните слоеве на тишината. „Казаранг“ помръдна, потрепера и закрачи, поклащайки се ритмично, успоредно на веригата дупки между еднообразно белезникавите и еднообразно грапавите скали. Наблюдавайки как неясната граница на сенките изчезва в дълбочината на неприятно тесния, прав като следа от удар на брадва процеп, Андрей размишляваше. Започна да подозира, че чрез свръхскърцането (или радио-акустичния удар, ако щете) смерчът-феномен реагира на всеки негов опит да проникне в мъглата. Наистина той не бе предприемал опити да навлезе в киселно-облачния лепкав коктейл, но напълно бе възможно защитните сили на загадъчния колос да реагираха със свръхскърцане дори на опитите му да сондира мъгливата стена с пипалото на манипулатора. Нали докато гледаше да мине по веригата дупки колкото се може по-навътре и не пипаше нищо, машината бе успяла безпрепятствено да измине три километра в процепа. Ала щом повярва в стабилното еднообразие на обкръжаващата го обстановка и бодна два пъти в движение с манипулатора дясната стена — получи в отговор две солидни радиоакустични плесници… Изложи подозрението си на трепкащата пеперудка на индикатора за звукозапис, изруга и добави, че за съжаление е принуден да направи върху себе си допълнителен експеримент.

Честта на разузнавача го задължаваше неумолимо да провери догадката си чрез експеримент. Страхувайки се да не размисли, Андрей включи манипулатора и в движение потопи гъвкавия му, извит като кука край в киселно-облачната, гъста и лепкава маса вдясно от борда.

Толкова бърз отговор, да си признае, той не очакваше: свръхскърцането удари по нервите му само след минута… Удари много тежко. Много по-тежко, отколкото последния път, да му се не види макар!…

Едва опомнил се и вече без да обръща внимание на пространствената илюзия и без да спира „Казаранг“, Андрей запрати манипулатора в обратна посока — вляво от борда. Метализираното пипало потъна в мъгливо-лепкавото вещество на стената. „Отляво е все същото — помисли си той, прибирайки манипулатора в корпуса на дракара. — След минута ще дойде и ударът по тила.“

Но му се наложи да чака по-дълго. Минутите минаваха една след друга-пет, шест, седем, осем — и нищо особено не ставаше: „Казаранг“ продължаваше да се движи бавно по пътя си. Андрей вече се бе поокопитил малко — повярва, че лявата стена може да се пипа безнаказано с манипулатора. А на деветата минута (ето ги!) ръждивите панти заскърцаха…

„Стига ми толкова — реши той, успокоявайки дишането си след радиоакустичния удар. — Не, стига толкова, стига!“

Чувствуваше, че измъчените му нерви страшно се нуждаят от отдих. Да можеше да спре машината за два-три часа, нищо да не наблюдава, нищо да не чака, за нищо да не мисли. Поне за час. Поне за трийсет минути… Той не биваше да спира движението на „Казаранг“ дори за минута. Нали не заради собственото си любопитство се бе напъхал тук. Лично на него много по-интересно би му било да разглежда планината Мъгла отвън, отколкото отвътре. Във всеки случай по бе за предпочитане. Но като разузнавач на смерча-феномен той просто бе длъжен да върви напред, докато обстоятелствата позволяваха. Та нали не се знаеше колко време щеше да съществува процепът — единствената достъпна за машината пролука към сърцевината на киселно-мъгливата грамада. Ами ако стените неочаквано се слепят? Изобщо, ако стане така, положението му ще бъде опасно. Или по-точно — безизходно. Той се мъчеше да не мисли за това.

Още при входа в процепа му мина мисълта да издигне дракара с флаинг-моторите, да измине, без много да се бави, достъпното за машината разстояние между стените и час по-скоро да се върне обратно назад. Но зад кърмата бяха останали вече километри от веригата дупки (беше ги извървял с крачещите механизми) и нещо не му се искаше да използува тук флаинг-моторите. Добре, че не поиска. Щом този киселно-мъглив „коктейл“ реагира така нервно-болезнено на убожданията на манипулатора, трудно е дори да си въобрази човек реакцията му на плазмените струи. Стига експерименти! Нервозният „коктейл“ бе позволил на дракара да се движи в неудобно тесния за такова посещение процеп, да измине в мъгливия му търбух няколко километра, и то с оптимална за тукашното притегляне скорост („с бързина на магаре“) — да се благодари и на това. С изключение на свръхскърцане нищо засега не пречеше на дванайсеттонното „магаренце“ да върви нормално напред. Дано все така да върви. Поне в същите условия. Щом си на чуждо място, трябва да се съобразяваш…

— Временно — поправи се на глас Андрей, безсилен да овладее обхваналото го чувство на непримиримост към мъгливата грамада.

Това чувство му вдъхна бодрост. Сега той знаеше, че вътре в него няма нищо от чужденците. Те бяха успели да го облеят с огледалната Гнусотия от главата до петите и дори може би да го напълнят с нея догоре, но да преправят чувствата и мислите му по свой образец, както те си искат, за някакви свои чуждозвездни нужди, не им се бе удало. И никога нямаше да им се удаде. Ако, разбира се, можеше да се вярва в искреността на адресираните към чужденците проклятия на Мъф Аган…

Веригата от дупки-следи и образуваният от нея процеп водеха все по-надалече, километър след километър, по неравния, мръсен и крехък лед, изкачваха се по хълмовете и се спускаха в падините. Безкрайното еднообразие на пунктираната пътека и теснотата на процепа действуваха угнетяващо. От нея не можеше наникъде да свърне, както и да се мъчеше. Впрочем достатъчно бе, че тя поне водеше нанякъде.

„Казаранг“ преодоля поредното изкачване — външния склон на насипа на един голям кратер, — лъчите на предните му фарове осветиха в дъното на процепа някакво сиво пирамидално съоръжение… Много приличаше на извехтяла, оръфана палатка на туристи ветерани. Андрей се взря неспокойно в нея. Опипа странното препятствие с лъча на лидара. Най-после разбра — това беше върхът на централното възвишение в твърде дълбоката, лежаща в сянка калдера. Впечатлението за необикновеността и дори донякъде изкуствеността на открилия се пред погледа му пейзаж идваше единствено от това, че, първо, върхът на възвишението много точно съвпадаше с вертикално-осовата плоскост на процепа, еднакво отдалечена от двете стени, а второ, веригата изкачващи се по възвишението кръгли следи се сливаше в непрекъсната, добре видима отдалеч черна линия и върхът изглеждаше като разрязан по вертикал. Андрей беше неприятно учуден от лекотата, с която в него се породи зрително-асоциативният паралел между ледоритовия мехур и туристическата палатка. Нямаше нищо подобно, по-скоро това нещо приличаше на два еднакви, симетрично доближени сиви клина, забити акуратно в процепа някъде отдолу. Очите на пилота нямат право да грешат.

Той включи фотоблинкстера, освети южната точка (входа в процепа) върху очертания със синя окръжност участък на картата и я съедини с небесносиня линия с центъра на Петното. Небесносинята линия пресичаше по диаметър само кратера с централното възвишение — двукилометровия кратер №590. Като пресметна по картата размерите на спирално завитата сърцевина на смерча-феномен, Андрей премести озадачения си поглед върху забележимо нарасналия в светлината на фаровете конус на препятствието и спря машината. Още оттук се виждаше, че този хълм замръзнала гадост е твърде стръмен за краката на дракара.

Ще не ще, дявол да го вземе, трябва да използува флаинг-моторите…

Андрей се бавеше, оглеждайки препятствието; пръстите му в ръкавиците поглаждаха двете ръчки на управлението. Ни най-малко не се съмняваше, че прелитането по протежението на процепа ще мине безнаказано, че последствията дори от краткия прелет ще бъдат вероятно ако не катастрофални в пълния смисъл на тази дума, то непременно сериозни и сурови — не очакваше други. Ах, този дяволски мехур!…

— Правя флаинг-маньовър — съобщи той за намеренията си. — Излитане над централното възвишение на кратер номер петстотин и деветдесет, импулс за балистично прелитане по диаметъра на кратера, кацане на външния склон на северната страна на пръстеновидния насип. Правя маньовър с предпазна програма за автокацане — всичко може да се случи… Мисля, че близо до мястото на кацането ще мога да видя първата извивка на пунктира от кръглите следи — тоест първия кръг около сърцевината на смерча-феномен.

Стартов тласък. Андрей примижа: тъмната ивица ледорит долу още не бе успяла да изчезне, а площта на стените, които отразяваха светлините на катера, се увеличи почти два пъти. Представи си много ясно как изглежда отстрани в такава обстановка излитащият „Казаранг“ — като изплашена от виолетовата мълния огромна, блестяща с разноцветни светлини пеперуда, разперила исполинските си, немислими по размах бели крила…

Изпращайки с поглед отдалечаващото се под корема на катера възвишение, Андрей забеляза на мръсното му теме студен, остър блясък, но не му придаде голямо значение. Учуди го и го обезпокои внезапното изтръпване на краката му по време на старта: то се разпространяваше бързо от стъпалата към бедрата. Веднага разбра, че това е прелюдия към по-съществени неприятности. Изглежда, за разлика от наказанието за своеволията с манипулатора, „сметката“ за флаинг-маневрата му се търсеше незабавно. Чувствувайки, че съзнанието му неудържимо помътнява и се изплъзва, той с интуитивно движение на ръчката успя да насочи дракара към мътносивото петънце отразена светлина на предните прожектори (петънцето-мишена, както му подсказваше лидарът, се намираше там, където процепът бе оголил хълмовете на пръстеновидния насип) и успя да помисли с надежда: „Още не съм загубил напълно съзнание.“

Съзнанието му наистина не бе помръкнало изцяло, но скоро — веднага след обръщането наопаки — трябваше да съжалява за това. Ще съжаляваш, разбира се, ако внезапно, без всякакво предупреждение, някакъв побъркан фокусник издърпва изпод теб машината, с един замах разпаря и обръща наопаки скафандъра ти, а теб самия, безпомощния, съвършено замаяния, запраща със сила в необятния простор на някакъв необикновен пихтиесто-лъскав свят… И в този свят, след като избият от главата ти девет десети от останалите в нея мисли и изключат напълно кислорода, щафетата на мъченията се поема от още по-жестоки, налудничави хора: смачкват те на топка, превиват те, разтягат те на мегапарсеци, пресоват те в една точка и накрая те взривяват. Политат милиарди блестящи парчета, взривеният ти мозък изведнъж без всякаква причина си спомня, че на Оберон лилавият скафандър на Асеев преди гибелта на командора бе станал бял… Последен спомен. И изобщо последен проблясък на съзнанието. По-нататък всичко потъва в смолистоплътната мъгла. Абсолютна тишина, абсолютна тъмнина. Абсолютно безвремие…

Дойде на себе си — сякаш току-що се бе събудил. Помръдна краката, ръцете си доста свободно и леко. Протегна се с удоволствие. Чувствуваше приятна отмала в мускулите, пълно безгрижие. Като след две седмици отпуск на Земята. Отдавна не бе изпитвал такова прекрасно чувство. Не искаше за нищо да мисли. Смътно помнеше, че бяха го изтезавали безжалостно в някаква непонятна пихтиесто-лъскава среда… Нямаше смисъл да си спомня в детайли този задушаващ кошмар. Може и да е опасно. Вероятно мозъкът затова се защищава чрез забрава. Ох, затова…

Андрей отвори очите си, видя процепа „нагоре с краката“ и пак притвори тежките си от приятното безразличие клепачи. Като че ли с подсъзнанието си чувствуваше нещо недобро и мислено се проверяваше. Не, май всичко беше наред… Е, нямаше желание да се мърда, да гледа тези люлеещи се белезникави стени — но какво толкова? Бяха му омръзнали. Ще почака, докато се успокоят, а през това време ще обмисли текста на съобщението. Стените са си стени, отмалата — отмала, но от каторжната необходимост да изложи ясно в устен доклад странните събития не може да избяга… Две обстоятелства пречеха много на размишленията му. Първо: така не му се искаше да мърда езика си, че не знаеше дали ще може да изговори и една думичка. Второ: нямаше никакво понятие за същността на екзотичния спектакъл, в който току-що бе участвувал.

Както се казва, буквално с усилие на волята Андрей се отскубна от полуидиотското състояние на еуфория; отвори очите си, увеличи притока на кислород в дихателната смес (няколко дълбоки, до болка в гърдите вдишвания). Удари с длани облегалките за ръцете. Това най-обикновено, чисто импулсивно действие имаше, кой знае защо, много по-голям ефект от всичко останало: вълна на тревога изтри остатъка от сънливото му благодушие. Бързо огледа индикаторите — основните системи на дракара бяха в изправност. Погледна напред, после — надолу, нагоре. Видът на процепа се беше изменил. Автоматиката бе избрала за кацане един участък почти напълно черен ледорит, изровен от малки дупки-кратерчета, и процепът тук беше по-широк. Дявол да го вземе този процеп!…

Все още позамаян, но вече твърде обезпокоен от нещо („От какво, да му се не види, от какво?!“), той погледна отражението си в огледалото, докосна статива с намерение да измени ъгъла на обзора на кабината, но така и замря с протегната ръка. Отражението не беше неговото!

Андрей инстинктивно направи опит да скочи — фиксаторите не му позволиха. Онзи в огледалото продължаваше да седи неподвижно — ръцете му си почиваха в жлебовете на облегалките, лицето му не се виждаше — по стъклото на хермошлема му пълзяха и трептяха многоцветните индикаторни светлини. Без да откъсва поглед от огледалото, Андрей освобождаваше закопчалките на фиксаторите. Разкопча ги, с мъка изви тялото си надясно и впери очи в пришълеца. По-точно — в появленеца. Неизвестно откъде появилата се в креслото на втория пилот фигура беше в скафандър тип „Снегир“. „Дали не е десантчик от «Вивера»?! — помисли обезумял Андрей. — В корабен скафандър?“ От долу до горе — от гекорингите до хермошлема — „Снегир“ блестеше с несвойствен за него лъскав блясък.

„Може да е само калъф без фигура?“ — помисли си той.

Поради пълната си неподвижност „подхвърленият“ скафандър изглеждаше необитаем. А поради странния блясък на горната топлоизолационна обвивка — нов и съвършено чист… „Стереоизображение е — сети се изведнъж Андрей. — Сингул-хроматични ефекти.“ Естествено той не можеше да си представи механиката на тукашните „телепосещения“, обаче пълната идентичност на „Снегирите“ в лявото и дясното пилотско кресло затвърди подозрението му, че той все пак разглежда собствения си стереопортрет, появил се по някакъв начин отдясно (сигурно по време на обръщането наопаки) и стабилно фиксирал се там. „Тук, изглежда, това не е сложно — помисли си Андрей. — Да се появиш с «телепосещение» пред самия себе си е нищо и никаква работа — все едно да кихнеш.“

Стереоизображението на колената му беше съвсем близко. Андрей протегна ръката си и с думите „Да се запознаем, приятно ми е“ побутна с пръстите си лявото коляно… Шегата настрана: коляното на „стереопортрета“ беше твърдо, а най-важното — красноречиво масивно! Да, шегата настрана!

Появленецът, сякаш събуден от побутването, стана тежко и не много уверено. Опитвайки да се изправи, той удари главата си о блистера. После заобиколи стърчащата на края на облегалката за ръцете ръчка за управление и тръгна несигурно по прохода. Преливащо-лъскавият ръкав на скафандъра на „подхвърления“ гостенин се мярна пред лицевото стъкло на вцепенения от ужас стопанин — Андрей съзря овала на ръчния му часовник върху ръкава, квадратите с показанията за налягането, ромба на радиометъра, ръкавицата и позлатената гривна-катинар на съединителния маншет. Клатушкайки се и едва ли не падайки, появленецът слезе тромаво в твиндека и дълго, сякаш слепешката, напипваше нещо с ръка около капака на люка. Хермолюкът се отвори, машината потрепера и се олюля, когато псевдодесантчикът скочи зад борда.

Андрей гледаше празния товарен отсек. Веднага щом се върна способността му да мисли свързано, първото нещо, за което съжали, бе, че след обръщането наопаки не бе пуснал в касичката на звукозаписа нито една дума. Но чувствуваше, че няма да може да говори — беше пряко силите му. Той гледаше светещите контури на отворения хермолюк и разбираше, че трябва да се застави да стане. Стана. Появленецът не можеше да е отишъл далеч.

Забавено падане върху ледорита; Андрей огледа внимателно мястото на кацането: веригата кръгли следи не се виждаше никъде. Процепът — доколкото светлината от фаровете на „Казаранг“ му позволяваше да види — бе престанал да бъде идеално прав, неприятно стеснен коридор. Той бе изчезнал изобщо. Вместо него се разкриваше нисък, непривично широк и неравен отвесен пролом в облаците; над главата му се разстилаше повсеместна белезникава мъгла, а отпред, там, докъдето стигаше светлината от носовия прожектор, се редуваха твърде равномерно светли и тъмни вертикални ивици и приличаха на колонада в мъглата. Стената на пролома вдясно от борда напомняше по нещо пищна, силно измачкана полупрозрачна завеса и тук-там през нееднакво плътния мъглив воал прозираха големи Нежнозелени петна — като луминесциращи лишеи. Фигурата на лъскавия „Снегир“ креташе по диагонал към стената с курс към най-близкия „лишей“… Андрей приклекна, изключи гекорингите и скочи.

Преобръщайки се в пространството, той осъзна, че в момента на старта бе допуснал няколко мускулно-силови грешки едновременно (динамични лапсуси, иначе казано) и перспективата да се вреже в движение в пламтящия с оранжеви катофоти гръб на умопомрачителния пешеходец го разтревожи сериозно. Вече бе готов да отвори устата си и да извика: „Пази се!“ — но се вряза в ледорита, и то така силно, че отнесе върха на едно поресто, тъмно хълмче, подобно на купчина шлак. След като преобърна наопаки неочаквано бялата вътрешност на маскираната като купчина шлак преспа, той включи гекорингите. Появленецът дори не се и обърна — продължаваше да крета целенасочено към драпираните с полупрозрачния воал на мъглата „лишеи“. Андрей махна от лицевото стъкло ледените парченца и догони осветената от фаровете на „Казаранг“ фигура на псевдодесантчика. Сребристият надпис „Лунна дъга“ на капака на скафандровия люк се бе набил в очите му още в кабината на дракара; сега, като видя отблизо под раменния катофот индекса на корабния номер на скафандъра, той неволно забави крачката си: АН-12 ДКС №1.

Същият индекс и корабен номер бе означен под левия раменен катофот на собствения му „Снегир“. Сякаш оглеждаше тилната страна на своя скафандър. Всичко беше еднакво освен названието на кораба… Надписът върху капака на люка на неговия „Снегир“ беше друг: „АНАРДА“. „Овеществено, автономно действуващо стереокопие на моя скафандър — мислеше Андрей — в съчетание с названието на знаменития рейдер… Какво означава това?“ Чувствуваше, че означава много неща, но засега те бяха извън пределите на неговото съзнание. Единственото, за което можеше да се залови, макар и не много надеждно, бе прозрачният намек на Аверян Копаев за реално съществуващия шанс да срещне призрак от плът и кръв… Това, ако не му позволяваше да контролира логиката на обстоятелствата, поне му помагаше да запази присъствието на духа. Не беше маловажно обстоятелство. Особено ако се имаше предвид, че корабният скафандър не може да тръгне от само себе си, тъй като цялата му кинематика е отражение на силовите и логическите качества на неговия пълнеж (на този, който е вътре в него). Тук се откриваше широк простор за догадки и предположения. Твърде широк. По-добре щеше да е, ако този простор бе по-малък.

Скафандърът с неизвестното съдържание достигна подножието на пищната „завеса“ и неочаквано, без да се бави нито секунда, както вървеше, протегнал ръкавите си с ръкавиците напред, се притисна с ризницата към полупрозрачната стена и с видимо усилие бавно потъна в мъглата. Не много плътният от гледна точка на оптическата проницаемост воал бе, изглежда, твърде плътен и лепкав от гледна точка на физическата проходимост — фигурата в скафандъра си пробиваше бавно път в мътния сивокафяв слой, сякаш парче нагрят метал бе попаднало в парафин.

От „гадаенето по линиите на гърба“ нищо не излезе. Подчинявайки се на някаква не съвсем осъзната подбуда, Андрей влезе след скафандъра в мъглата. „Безумие! — натрапчиво, като светване на авариен надпис, пулсираше в главата му, — Безумие!“

Твърде скоро той разбра, че инертно-лепкавата среда се пробива по-лесно в посоката, по която се движеше неясният силует на псевдодесантчика. Загадъчната субстанция отстъпваше неохотно на натиска, но все пак отстъпваше, а Андрей напираше с всички сили срещу нея с хермошлема, ръцете и гърдите си, за да увеличи поне малко костенурковото „надбягване с лидера“. За разлика от гъстата мъгла в тесния процеп леко замъглената стена на пролома не реагираше на чуждото (при това двойно!) проникване в нея. Само от време на време покрай него прелитаха като метеори ослепително ярки искри. Странни, действуващи болезнено на очите искри. Невъзможно му бе да определи цвета им: изглеждаха ту жълти, ту сини, бели, виолетови… В един и същ момент бяха многоцветни и това, кой знае защо, го караше да ги проследява с поглед и да ги чака.

Неясният силует на „лидера“ неочаквано се сви и изчезна — сякаш се стопи на фона на зелените мълнии. Промъквайки се… не — пробивайки си път към мястото, където лидерът бе изчезнал, Андрей удвои усилията си и… се изтърколи от мъглата.

Падайки на ледорита (ако плавното преобръщане презглава можеше да се нарече падане), той забеляза, че партньорът му в екзотичния преход-пробив лежи по диаметъра на една кратеровидна яма, начупил снежната кора по краищата й. В положение нагоре с краката Андрей успя да огледа просторната кухина сред живописно струпаните купести облаци, мраморно тежки, излъчващи от всички страни нежнозелено сияние.

При тукашното нищожно притегляне не беше просто да станеш от пропукания ледорид дори с помощта на гекорингите. За появленеца тази задача се превърна в изпълнено с драматизъм действие и Андрей със смесено чувство на уплаха, жалост и уважение към мощта на неговите крайници наблюдаваше как скритият в скафандъра Някой буквално пореше ледорита наоколо си, вдигайки ледени пръски, и упорито се стремеше да приеме характерната за хуманоида вертикална поза. Накрая този някой се изправи на краката си, след което, без да се бави нито секунда и без да се оглежда, закрета по-нататък. Андрей тръгна подире му. Спря се. И едва тогава видя веригата кръгли следи.

Той бе забелязал вече тази прекрасно открояваща се върху тъмния ледорит лъскавозелена, неравномерно широка ивица, но чак сега се сети, че вижда пунктира от дупките в ледорита, през които бе станало самоизливането на огледалното вещество върху повърхността. Сега разбра от какъв род бе студеният блясък, забелязан от него на върха на централното възвишение… От няколко метра разстояние лъскавозелената ивица много приличаше на пътечка разлята по кратерчетата и хълмчетата луминесцентна боя, но щом само появленецът насочи към нея озъбената си с гекорингите обувка — отражението й веднага показа, че това е огледална повърхност. „Меките огледала — досети се Андрей. — Кръг от спиралата в централната зона на смерча-феномен.“

Появленецът не можа (или не поиска) да прекрачи ивицата, отразяваща обувките му и блестенето на облаците. Разпери треперещите си ръце встрани — както прави човек, когато трябва да влезе в ледена вода, и стъпи до коляно в огледалния „ручей“… И когато, омагьосан от странността на случилото се, Андрей се приближи до мястото на събитията, псевдодесантчикът в още по-силно заблестелия скафандър се обърна наляво (като че ли да погледне по-добре по протежението на „ручея“), заопипва с ръка дясната страна на ризницата си (сякаш търсеше регулаторите на топлообменния режим) и замря така, продължавайки бавно да потъва…

При разровената кратеровидна яма Андрей, преди да влезе в мъглата, се обърна назад. Помисли потресен: „Мир на праха ти, който и да си ти…“ От фигурата в скафандъра по средата на „ручея“ бе останал лъскав, постепенно стопяващ се бюст-хълм. Андрей изтърси машинално от ръкава си полепналите ледени зрънца и очаквайки да срещне лепкаво съпротивление, навлезе в мъглата с протегнати напред ръце. Не почувствува никакво съпротивление… Беше тъмно… Пред очите му се сипеха едва видими в тъмнината парцали „сняг“. Само да не се загуби… Той включи раменните фарове. В лъчите им „парцалите“ падаха по-нагъсто — като при обилен снеговалеж, но „снегът“ валеше отдолу нагоре и това създаваше у него подсилената от слабото гравитационно поле илюзия, че пада през виелица с дълго неразтварящ се парашут.

Имаше и друго усещане — сякаш на всяка крачка нещо през цялото време го побутваше по гърба. Той се обърна и направи откритие: лепкавостта се появяваше при най-малкото движение назад. Веднага след нея следваха метеори от ослепителни искри с неопределен цвят. Сякаш през заслепяващо ярката белота прозираше многоцветна подоснова.

Като свърши с експеримента, Андрей погледна часовника и индикатора с кислородното налягане и продължи „полета“ си във „виелицата“.

Внезапно „снеговалежът“ престана. Сърцето му се сви. Разбра веднага, че бе преминал дебелината на „завесата“. Пред него беше тъмно и пусто. Обърна се назад. Лъчите на раменните му фарове осветяваха с мътни конуси мъглата, но дори и те не му пречеха да вижда през мъгливия воал зеленото зарево. Чувствувайки как го побиват тръпки, Андрей се огледа наоколо. И преди му се струваше странно, че никъде не вижда заревото от катерните прожектори, обаче си обясняваше това с неизвестните оптически свойства на мъгливия воал в съчетанието му с „метеоритните“ искри и „виелицата“.

Синкавото сияние на раменните му фарове се плъзгаше по тъмния ледорит със слаби отблясъци и потъваше в мрака. Яркото върху тъмния фон петно на фосфорнобелите вътрешности на разровената преди малко преспа го убеждаваше, че не се е загубил. При тези обстоятелства му оставаше само да търси следите от краката на машината. Замаян от случилото се, Андрей почти без да мисли, като насън мина през преспата, чийто рохкав „сняг“ бе успял, колкото и да е странно, да замръзне. Светлината на фаровете неочаквано изтръгна от тъмнината безтегловно висящ над ледоритовите хълмове продълговат бял леден блок. Андрей не повярва на очите си. Вгледа се вцепенен, преглътна нещо заседнало в гърлото му и бавно, сякаш се страхуваше да не изплаши плахото привидение, започна да се приближава към обраслия със скреж „Казаранг“.

— КА-девет — извика той, опипвайки металическия крак през пухкавия скреж. — Контакт!

Някъде в далечината блесна и угасна мълния.

— Светлина! — заповяда Андрей.

Отново припламна трепкаща мълния — той дори не погледна натам. Тръгна покрай борда, примижавайки, чистейки с две ръце скрежа от оптическите репликатори, от лицевата повърхност на фаровете. Като че на борда на катера се бе взривил целият запас от кислород. На изживелите времето си машини човек винаги трябва да се бои от подобно нещо.

— КА-девет, отвори хермолюка!

В кабината нямаше скреж.

Андрей се фиксира в креслото и погледна остатъците от индикаторните сигнали. Ориентира се донякъде: въздушните и кислородните хранилища на борда бяха цели, но в тях нямаше нито въздух, нито кислород. Бяха отворени всички клапи освен една. Андрей придърпа към себе си гъвкавия захранващ маркуч, съедини щепселите и докато изпомпваше кислорода от балона на Н3 в набедрения балон на скафандъра си, се мъчеше да си спомни след колко часа от момента на пълното отсъствие на човешки команди логиката и автоматиката на десантния катер ще превключат самостоятелно всички бордови системи в режима на полуконсервация: след триста и десет или след петстотин и деветдесет? Във всеки случай след повече от дванайсет денонощия. Чувствуваше такова силно желание да изтръгне логическите капсули от недрата на автоматиката, че пръстите му самопроизволно се свиха в юмруци. Застави се да се успокои.

Пресметна и сега вече знаеше точно, че кислородът в балоните на скафандъра ще му стигне за двайсет и три и половина часа. Плюс, както се шегуват десантчиците, „последното желание“ — осемнайсет минути кислородно поддържане след взривяването на аварийния патрон. „Снегир“ не е „Шизеку“, в който може да се надява на аварийна анабиоза. Не е „Витяз“ и дори не е „Селена“. Ако обстоятелствата не му позволят да отвори хермошлема максимум дванайсет минути след взривяването на патрона, „Снегир“ ще се превърне в саркофаг.

5. Кратер №666

Трябваше да загуби около половин час за разконсервирането на катера и очистването на блистера от скрежа с помощта на манипулатора. Докато вършеше това, Андрей оглеждаше притиснатата от всички страни с мраморно-неподвижни облаци кухина на пролома и решаваше как да действува по-нататък. Но най-напред освети на часовото табло за обратно пресмятане горната граница на своето пребиваване в скафандъра: 23,00 часа. Времето на „мача“, загубата на който съвсем тривиално е равна на смърт.

Кой знае защо, беше почти сигурен, че „Казаранг“ бе прелетял над първия кръг на пунктира от кръгли следи, а той самият бе успял да се добере пеша до втория. По всяка вероятност дракарът се намираше в промеждутъчна кухина. Изглежда, цялата сърцевина на смерча-феномен се състоеше от междуоблачни кухини, различни по размер, форма и осветеност. Възможно бе мъгливите прегради-мембрани, през които тук се процеждаше зелената светлина, също да се различаваха по лепкавост и дебелина. Добре щеше да бъде, ако дебелината им намаляваше по посока на центъра. Или поне да не се увеличаваше. Интересно, защо мъглата на „мембраната“ се различаваше от мъглата на стената? Защо при визуално наблюдаваната буквално мраморна неподвижност на облаците видът на тази кухина за няколкото минути, отишли за догонването на лидера, се бе изменил забележимо? Във всеки случай вместо доста стройното редуване на вертикални тъмни и светли ивици, което бе създало илюзията за забулената в мъгла колонада, в дълбочината на кухината се виждаше нещо като хоризонтално-процепени ниши или проходи под ниско надвисналите кълба купести облаци… Изглежда, интериорът на смерча-феномен имаше склонност към скокообразни изменения.

— Склонност към изменения зад гърба ми — измърмори Андрей.

Една зеленикава мълния трепна и угасна. Той погледна индикатора за звукозаписа и тихо подсвирна. Вместо крилцата на сигналната пеперудка трептеше червена точка. И тук значи край…

— Е — промълви Андрей, — значи няма да губим време за доклади. Още повече че смерчът-феномен реагира нервно на всяка моя дума.

Мълниите припламваха над хоризонтално-процепените ниши — сякаш купестите облаци се нажежаваха мигновено отдолу и пак тъй мигновено изстиваха. „А пък ние няма да отидем там — мислеше той, прибирайки манипулатора в корпуса. — Ние ще отидем при «ручея» на моя без време загинал «партньор»… Или тъкмо навреме?…“

Нежнозеленото зарево растеше, приближавайки се с всяка крачка на дракара. Там, където биеха преките лъчи на фаровете и прожекторите, изпъкваха мътни белезникави петна. Воали… Най-после „Казаранг“ докосна мъгливата завеса — Андрей почувствува как се напрегнаха метализираните мускули на краката му — корпусът затъна. „Ще тръгне — мислеше той с тревога и надежда. — Трябва да тръгне. Само да не се случи нещо като онова обръщане наопаки. Стига ми толкова…“

Нямаше обръщане наопаки. Това беше просто един продължителен, труден за катера преход. По-точно — пробив. Основното свойство на мъглата — нейната лепкавост — и в кабината, и зад борда се чувствуваше еднакво. Но ако той не мърдаше в скафандъра, фронталното налягане на лепкавата субстанция се възприемаше само като трикратно претоварване.

Насреща му и във всички посоки летяха лъчисти фойерверки — не, вече не искри, а ивици, дълги и широки (колкото бордюр на шосе), изпокъсани и с неопределен цвят. Очите го заболяха да гледа, но зрелището, общо взето, беше занимателно… Едновременно с придвижването на дракара радиантът на фойерверките се изместваше постепенно нагоре и така се създаваше прекрасната илюзия за скоростно излитане с набиране на височина — отначало под малък ъгъл към хоризонта, после все по-нагоре и по-нагоре. Ще не ще, трябваше да загаси фаровете: главозамайващата скорост на излитането към нежнозелената заря не се връзваше с костенурковото пропълзяване на черните пукнатини, тъмните гънки и хълмовете върху долните екрани — гледката им беше непоносима.

Илюзорната височина растеше, скоростта — също. И изведнъж — „катастрофално спиране“ на пълна скорост — сякаш някой плисна в блистера зелена боя. Пристигнаха…

Краката на машината затъваха дълбоко в ледорита, корпусът й вибрираше от напрежение, а прорезът в осветената от зеленото сияние кухина се разширяваше мъчително бавно. Андрей почувствува, че той самият бе напрегнат до краен предел: мускулите му се бяха вдървили от нелепия стремеж да помогне на машината по-бързо да изтръгне кърмата си от лепкавата среда.

— Да се понапънем малко! — каза то и след това дъното изби с глава. — издекламира той с малки изменения познатите му от детството редове. Замълча, взирайки се в светещите облаци: каква ще е реакцията?

Нямаше никакви сериозни ефекти. Наистина по облаците премина вълна искрящ блясък. Премина и толкоз. Нищо повече… Май че Пушкин не хареса на смерча-феномен.

Машината пропадна надолу и рязко се наклони; измъкна се, опирайки с дъното си в ръба на кратерната яма, изправи крака и тръгна напред с нормален ход. Андрей огледа огледалния „ручей“ по протежението на кухината: самотният хълм, който му приличаше на разтопила се фигура на човек, вече бе изчезнал — цялата повърхност на „ручея“, от единия до другия му край, беше набучена равномерно с нещо, което приличаше на огледални кегли. На око разстоянието между тези неща като че ли не бе по-голямо от разстоянието между дупките на пунктира. „Бива си го гръбначният стълб“ — помисли Андрей и премести поглед към долните екрани. Твърде тънък беше този гръбначен стълб за такъв колос като смерча-феномен… Но истината бе, че на него очевидно се крепеше всичко…

Когато дракарът прекрачи безпрепятствено подложения на „гръбначна“ еволюция кръг на спиралата, Андрей почувствува нерешителност. Кое щеше да е по-целесъобразно: дали да не насочи машината по кръга и отново да започне да пробива мъгливите „мембрани“? През тях пътят беше много по-къс… Не искаше да признае дори пред самия себе си, че се страхува от обръщанията наопаки, които бяха напълно вероятни по този път. Но той се страхуваше от тях.

Погледна часовника и нерешителността му се изпари моментално. Времето беше въздух!

Андрей огледа скупчилите се пред блистера облаци. Нямаше нищо, което да прилича на „мембрана“… Той реши да кара по-вляво и поведе „Казаранг“ покрай една грамадна и на вид монолитна облачна тераса, подобна на нащърбен зеленикав айсберг. Дракарът я заобиколи и се вмъкна под негладкия корем на някакъв мъждиво-светещ облак, надвиснал толкова ниско над ледорита, че започна да се съмнява дали габаритите на машината отговарят на височината на прохода (като че ли тук имаше широк, но нисък проход). Трябваше да лавира, за да не докосне с чашите на горните лидари изпъкналите части на тавана… Проходът не беше единичен, а разклонен лабиринт от проходи (високи, ниски, широки и тесни) и ако под краката на дракара не беше тъмна, цялата в ями, буци и пукнатини ледоритова основа, той лесно можеше да загуби чувството за реалност. Сякаш си пробиваше път всред дъждовни облаци, осветени зеленикаво от тлеещи електрически изпразвания и, кой знае защо, абсолютно неподвижни. А, ето и една „мембрана“… На фона на луминесценцията, с която очите му вече бяха свикнали, несветещият мъглив воал изглеждаше безцветносив, като стара паяжина, покрита с прах. „Успех!“ — мислено се окуражи Андрей и включи предните и бордовите фарове.

Същият метод на пробиване, същите болезнени за очите му искри и накъсани ивици, същата илюзия за полет и претоварване. Липсваше само нежнозелената заря. Но ето нещо ново: независимо от илюзията за излитане ледоритовият път водеше нагоре. Дракарът се изкачваше по пръстеновидния насип на голям кратер. Очевидно кухината бе разположена вътре в кратера… Лошо. Излишна загуба на време. Времето е въздух. На превала, преди спускането в кратера, машината, измъквайки кърмата си от мъглата, трепереше и се олюляваше — светлините на фаровете се мятаха в мрака по облачните издатини на двукатната кухина. Андрей гледаше изтръпнал напред: право по курса се преливаха в различни цветове тясно групирани в хоризонтална ивица вертикално удължени (като в линеен спектър) светлини: лилави, изумрудени, небесносини и яркобели… Но веднага щом спря машината, светлините престанаха да преливат една в друга. Той се вгледа в застиналото многоцветие и най-после разбра, че ослепителнобелите светлини бяха отражение от фаровете на „Казаранг“, а цветните — от бордовите сигнали. Над тази отразяваща ивица фосфоресцираха зеленикавите петна на „мембраните“.

Дъното на кратера бе обезобразено от ямите на отдавнашна метеоритна бомбардировка — трябваше да насочи машината малко по-вляво и да ги заобиколи по плътния лед на пръстеновидния насип. Отразените светлини съответно се придвижваха наляво, но някак си странно, на две проблясващи групи: едната по-бързо, другата — с малко закъснение. Когато Андрей се приближи, разбра защо стана така: в тъмнината ефектът на двойното блестене идваше от сравнително близките един до друг паралелни или почти паралелни редове огледални „кегли“.

И наистина скоро той стигна до мястото, където разстоянието между кръговете на небрежно запокитената върху Япет пунктирана спирала не бе по-голямо от дължината на катера. Зрелището можеше да се нарече истинска феерия. Илюминацията на „Казаранг“, раздробена и хилядократно увеличена от двата реда блестящи кеглообразни огледала, хвърляше живописни отблясъци върху издатините на облачните тераси. Дори Али Баба не бе сънувал подобна колекция от скъпоценности. Това беше храм. Изумителен храм, посветен може би на богинята на северното сияние… Интересно беше да разбере на кого в действителност бе посветен той…

Когато дракарът прекрачваше огледалните „гръбнаци“, Андрей, разглеждайки на долните екрани кеглообразните „прешлени“, изведнъж започна да подозира, че те нарастват от кръг на кръг. „Изглежда, гръбнакът на смерча-феномен расте“ — отбеляза той.

„Мембрана“ с нежнозелена светлина. Кухина с луминесциращи облаци. „Мембрана“ като стара паяжина. Тъмен, но с феерични отблясъци храм. Отново „мембрана“…

Не помнеше при кой по ред преход откри, че в централната зона на смерча-феномен успоредно със спиралата се простира една и съща кухина — грамаден коридор; геометричният вид на отделните й участъци зависеше от това, в каква степен бяха притиснати те от скупчилите се облаци и как бяха осветени от застиналите, сякаш замръзнали в момента на светването мълнии. Той не би могъл ясно да обясни какво го бе навело на тази мисъл — беше нещо като интуиция. Сякаш внезапно бе прозрял с вътрешното си зрение инфраструктурата на мъгливия колос. Обаче нито вътрешното зрение, нито шестото чувство не му помогнаха да разсее недоумението защо при преходите от кръг на кръг среща ту осветени със зелено сияние, ту неосветени облаци? Да можеше да мине поне веднъж по дължината на цял един кръг, но не биваше. Времето е въздух. Трябва да се движи само напред! Лошо е, когато няма от кого да заемеш поне един килограм течен кислород.

От кръг на кръг… от кръг на кръг… Като от вълна на вълна. Тъмно — светло, светло — тъмно; феерия от огледални отражения светещи облаци. От кръг на кръг като от цвете на цвете. Ден да мине — друг да дойде… А между впрочем, колко ли е отмерил с мигането си светещият часовник, не е ли вече време да се връща обратно?… О, време е, любезни господа, и още как… Това, от една страна. А от друга, господа, как да обърна назад, като още нищо не съм си изяснил? Ще заповядате ли да вървя по-нататък? Но кому всъщност е нужен разузнавач, който ще изясни всичко и ще загине, без да остави дори устно съобщение? А на всичко отгоре толкова е гладен… и жаден.

Езикът му беше като гласпапир. Чувствуваше деряща сухота в устата и… отровно-железен вкус. Аган не бе го излъгал. Но сега това не предизвика в него никакви емоции. Просто много му се ядеше и пиеше.

Андрей все по-често поглеждаше часовника. По редица признаци до кратер номер шестстотин шестдесет и шест оставаше около един километър — беше недопустимо да се връща обратно само на километър от целта. Още повече че останалият път натам и обратно обещаваше да бъде по-лек: в посока натам дебелината на „мембраните“ постепенно намаляваше, а в посока обратно изчезваше лепкавостта им. Освен това автоматиката помнеше всеки метър от обратния път — което също бе солидна икономия на времето-въздух. Разбира се, всичко можеше да се случи… Ако непредвидените обстоятелства не бъдат чак толкова неблагоприятни, можеше да се случи кислородът да му стигне. Но и най-малкото „усложненийце“ щеше да зачеркне всичко — кислородът му беше крайно недостатъчен. Не можеше и да помисли да се махне оттук с флаинг-моторите. Само с крачетата. Бавничко така, поклащайки се, внимателно, раз-два… Давам половин царство за литър кислород! Ако искаш: тъмно със светлинки, ако искаш: нежнозелено — избирай!

Подозрението му, че кеглите растат от кръг на кръг, премина в увереност. Не беше нужна особена точност на окомера, за да види, че сега те бяха високи повече от метър. А диаметрите на основите им толкова се увеличиха, че страните им се докосваха — истинска ограда от „слепени“ огледални стълбчета, завършващи с топки, които отразяваха светлините на „Казаранг“. Ами ако стълбчетата там, близо до центъра, избуят в стълбове?

Това, кой знае защо, го разстрои. Започна, без да иска, да размишлява над въпроси, каквито нямаше намерение да си задава до края на разузнаването. Осъзнал, че финалът на десанта, уви, е непредсказуем, той, опирайки се на получените впечатления, се опита да реши за себе си към коя от същностните категории трябва да отнесе смерча-феномен като явление?

Мисълта, че смерчът-феномен може да бъде биологичен обект, бе отхвърлена веднага — тези купища облаци по нищо не приличаха на организъм (или колония от организми). Огледалната субстанция, изглежда, също нямаше пряко отношение към биообектите, но… мишката бе родила планина — планината Мъгла. Нямаше съмнение, че същността на явлението се криеше в огледалните капки на пунктираната спирала. Те бяха способни лесно да размекнат (без последствия!) метал, да разтопят (без остатък!) появленец заедно с твърдия му скафандър, да изменят (чисто и просто) природната същност на хората, като им посребрят мимоходом устните с огледален налеп. Най-после способни бяха да се изпаряват като замръзнала въглекиселина или да се просмукват в ледорита и отново да избиват навън в хилядократно увеличен обем. На какво още бяха способни „меките огледала“?… Не, това не бе вещество. Никое вещество, дори най-сложното, не може да притежава такъв богат комплект от потресаващи свойства в съчетание с висока степен на поведенческа свобода. „Меките огледала“ бяха само един от достъпните за наблюдение резултати от действието на някакъв екзотичен, още непонятен на хората физически процес… Ето например торнадото: не е достатъчно да се види в „мекия“ цилиндър на зловещо-черния му стълб сместа от вещества на въздушната среда и от продукти на изветряването. Много по-важно е да се прозре в невидимото за окото: страшната сила на смерча е резултат от стихийни процеси в неспокойните глъбини на наситената с енергия атмосфера.

Разбира се, рано е да се говори за стихийност на „меките огледала“. Първо, няма решаващи доказателства, че за десет години никой от екзотите не е могъл да се убеди в обратното. Второ, има косвено доказателство, че земляните се сблъскват с резултатите от насочено срещу Слънчевата система някъде отвън технологическо или по-точно — техногенно въздействие. Та нали не можем да приемем просто така двете попадения — става вече подозрително. Особено ако се има предвид, че второто попадение в Слънчевата система е станало много по-близо до центъра й. Къде ще бъде третото? На една от луните на Юпитер ли? И кога? Може би след десет години или по-рано?

Първо попадение — изчезва парче от Оберон: пет процента от масата му, една двайсета част от планетоида. Сега ще изчезнат пет процента от масата на Япет. А може и повече. Във всички случаи обаче това много прилича на програмирано от някого отвън ограбване на Далечния космос. Твърде вероятно е той да се цели и в Близкия космос — прав е Фролов, хиляди пъти е прав!…

Пробивайки поредната „мембрана“, Андрей мрачно пресмяташе какви шансове има човечеството в борбата с луноедите. С други думи — какво оръжие… Той вече предвиждаше, че Земята ще бъде принудена да строи флотилии от скъпо струващи свръхкрайцери, въоръжени с не по-малко скъпи АМБА (апланати на магнитнобезекторни анихилатори), между другото съществуващи засега само в теоретически разработки, и осъзнаваше колко ще се забави мирното усвояване на Слънчевата система. Но дали това оръжие ще бъде ефективно в борбата с луноедите?… Съмнително е. В борбата с тях може една след друга да бъдат унищожени всичките луни и пак да няма никакъв резултат. Мда…

Когато в края на миналия век човечеството най-после осъзна бедата — когато забеляза, че почвата под краката му се е превърнала в покрив на общопланетарен оръжеен склад, а небето над главата му вече е готово да стане купол на най-съвършения крематориум — лазерен и анихилационен, то предпочете глобалната демилитаризация пред глобалната кремация и свикна да решава световните проблеми на „кръглата маса“. Колко по-просто би било да се накарат сега луноедите да седнат на „кръглата маса“ и да бъде призована тяхната чуждозвездна съвест, техният чуждозвезден разум. Но никой никога не бе виждал тези „грабители“. Дори Аган, екзотът с десетгодишен стаж, не ги беше виждал. Съдейки по яростта на неговото проклятие, чуждозвездният разум не бе направил даже опит да установи контакт с него, капитана на „Анарда“. Не бяха по-добре нещата в този смисъл и тук, в сърцевината на смерча-феномен…

„Казаранг“ проби „мембраната“ — Андрей примижа. Беше много светло. Заля го обилна зелена светлина. За пръв път катерът бе преминал от светла кухина отново в светла, без „промеждутъчна“ тъмнина — изглежда центърът беше близо. Интензивността на зеленото сияние на облаците толкова се бе увеличила, че Андрей неволно погледна светлинните показатели за радиацията. Нивото й бе скочило с една степен по-високо от естествения фон. Засега обаче нямаше нищо страшно.

Приближавайки се до гъстата ограда от тясно притиснати един до друг огледални стълбове с „големи глави“, Андрей се огледа внимателно. Облаците тук не бяха като другите… Във всеки случай интериорът на долния етаж бе придобил някакво подобие на архитектурни форми, несвойствени на тежките облачни маси на смерча-феномен. През огромните отвори и дантелени прорези, които не бяха забулени с воала на „мембраните“, прозираше следващата кухина и личаха още няколко, съседни. Впрочем… това май бе цял комплекс от големи „зали“, или по-точно секции на грандиозна (вероятно, централна) „свръхзала“, отделени криво-ляво една от друга с небрежно моделирани от облачния материал и безразборно набучени криви арки, димообразни стълбове, карикатурно издути „падащи“ кули с накривени подпорни ребра и дъги на аркбутани. Основите на „архитектурните детайли“ не образуваха „подметка“ върху тъмния ледорит (което би било естествено за облакоподобната субстанция), а влизаха в него отвесно, сякаш бяха причудливо-порести колове от опушено стъкло, забити в насип овъглен шлак и излъчващи зелена светлина…

Андрей рязко спря машината и се вгледа в контурите на огледалната редица „стълбове“. Ах, дявол да го вземе!

Отдалече му се струваше, че пред катера се бе изправила гъста редица от блестящи скафандри.

Я да видим отблизо. Съвсем отблизо. Така!… На долните екрани блестяха като огледала фигури-близнаци, високи колкото човешки бой, повтарящи абсолютно точно всичките типологични особености на скафандъра „Снегир“. Всъщност наистина бяха „Снегири“, направени от необичаен блестящ материал; всички до един бяха категорично ориентирани по протежението на вече ясно видимия кръг на спиралата. Абсолютна еднаквост, многократно повтаряне на една и съща фигура, дублиране… И позите на дублираните фигури съвпадаха: дясното рамо бе малко повдигнато, лявата ръка — леко отметната встрани. Краката им бяха потопени в „ручея“ до колената (набедрените балони висяха ниско над повърхността, която отразяваше зелената светлина). Това беше позата на потъващия появленец… Впрочем сега май обратното — на изплуващия… Нямаше време за размисли.

Андрей накара машината да се издигне на цялата дължина на краката си и да прекрачи внимателно монолитната редица загадъчни витязи в огледални доспехи. За да не спира катера, освети задния обзор на долните екрани. Десните ръце на всички участници в богатирската редица бяха притиснати до гърдите с познат, жест — приблизително там, където в „снегирите“ са монтирани регулаторите на топлообменния режим. „Едно зърно само — и такъв урожай!…“ — помисли си Андрей, оглеждайки редицата.

Дракарът заобиколи един изкривен „контрафорс“ и закриволичи сред сталактито-димообразните „колони“. И когато мина през една тясна арка и тръгна покрай някаква ребристо-изпъкнала преграда, Андрей в първите секунди я взе за поредния изкривен „контрафорс“, наклонен вдясно и нагоре. Но това бе поредният кръг на спиралата… Заблуди се, изглежда, защото по светлите, „боядисани“ със зелено сияние триметрови „Снегири“ почти никъде нямаше живачно-огледален блясък. Само тук-там се виждаха съвсем малки петна… Затова пък всички детайли на скафандрите личаха прекрасно — дори част от надписите на капаците на люковете: „ЛУН… ДЪГ…“. А най-важното — под златистия катофот на лявото рамо се четяха виолетовите букви: АН-12 ДКС №1…

Андрей погледна над богатирските рамене и трепна:

— О, велики Космосе!

Грамадният светъл монумент, който той бе взел отначало за една от димообразните „кули“, се оказа „Снегир“ — исполин, висок около двайсет и пет метра. Исполинът завършваше крайния кръг на спиралата. По-точно, оглавяваше милионнофигурния строй…

Андрей се справи криво-ляво с изумлението си и подкара „Казаранг“, заобикаляйки последния кръг, без да откъсва поглед от исполинския хермошлем — по лицевото му стъкло (голямо колкото блистера на катера) се преливаха зелени светлини. Забеляза, че под хермошлема на гиганта виси вертикално в пространството някакъв странен предмет от рода на лостовете — тесен, дълъг и лъскавочерен. Приличаше на твърде малко за такъв свръхгигант копие от черен стъкловиден плексиглас.

Докато дракарът заобикаляше фронта на леко разперените встрани ръце с блестящи катофоти, гривни-ключалки и метализирани ръкавици, а заобикаляйки ги, естествено, се приближаваше до означения с фигурата на гиганта център на спиралата, Андрей продължаваше да се взира внимателно в копиеобразния предмет. Впрочем той не запази за дълго тази си форма: когато „Казаранг“ се изкачи на хълма, откъдето свръхвеликанът се виждаше добре в профил, в средата на „копието“ се показа някаква топчеста издутина… После централната фигура закри „копието“ с нанизания на дръжката му „черен портокал“ и Андрей трябваше да измине целия кръг на спиралата и плътния строй на постепенно увеличаващите ръста си гиганти, за да го види отново.

И така, в самата сърцевина на смерча-феномен се виждаше загадъчно „черно вретено“…

Андрей почти не се съмняваше, че посоката на това нещо съвпада с оста на стрелящия кладенец в планината Мъгла. „Дали не е гравитон? — опита се той да отгатне функционалния смисъл на притежаващото свойството безтегловност «вретено» — хибрид между гравитон и квантов генератор?…“ Той огледа облачния „таван“ и никъде не намери дори намек за вход в „стрелящия кладенец“. Е, какво пък, това нещо в края на краищата можеше да бъде всичко: генератор на облакоподобната маса, инкубатор на „меките огледала“, инициатор на зеленото сияние. Но най-вероятно беше нещо такова, което съответствуваше на функционалния смисъл на самата идея за сътворяването и съществуването на смерча-феномен. Можеше да е например някакъв екзотичен кондензатор на откраднатото вещество…

„Впрочем — размишляваше Андрей — кондензацията на веществото не изчерпва всичко. По принцип при тотален космически грабеж луноедите трябва да имат твърде оперативен и достатъчно съвършен, икономичен начин за прехвърляне на ограбеното.

Земляните засега могат да си представят само три начина за възможна реализация на импорт на междузвездни разстояния.

Първият начин (използуването на традиционните за земляните транспортни средства) отпадна веднага. Беше свръхнеикономичен. Вторият (превръщането на материята от формата на вещество в транспортируема форма на поле и обратно) не отпадаше веднага, но все пак отпадаше. С такива неща беше много по-изгодно да се действува близо до безплатния източник на енергия — местното светило. Тоест много по-лесно, по-просто и най-вече по-изгодно би било да се граби Меркурий отколкото Оберон. За третия начин (прехвърляне на вещество от една планетна система в друга чрез «хиперпространствено катапултиране») можеше да се съди само по информационни източници с популяризаторски характер. Но май бе полезно да се сравнят пропускателните възможности на «ХП-катапулти» на изследователския комплекс «Зенит» — «Дипстар» и на смерча-феномен. При един сеанс на транспозитация «Зенит» е способен да прехвърли от Меркурий до Сатурн не повече от триста килограма маса: максимум двама души в леки скафандри. А пропускателната способност на смерча-феномен е милиарди тонове на разстояния, измервани очевидно в парсеци. «Хрус!» — и Япет отслабва с цял кубически километър… При това залпът от планината Мъгла беше слаб — дори катерът устоя на него. Ако именно това бе залпът на «ХП-катапулта» на смерча-феномен, енергетичната му мощ е въздишка на комар в сравнение с мощта на «ХП-катапулт» на «Зенит», комуто, за да се задействува, е нужен океан от енергия. Къде е логиката?… Логиката накуцваше с четирите си крака. Това — от една страна, А от друга — кой ще гарантира, че на хората вече са известни всички пространствено-временни закономерности? Никой. Сътрудниците от групата на Калантаров, които работят на «Зенит», знаят колко енергия е нужна за сеанс транспозитация на девет астрономически единици, но на никой от тях не е известно колко енергия изисква Хиперпространственото пренасяне на девет парсека. Или на деветдесет. Може би за такива разстояния енергията на залпа от кладенеца на смерча-феномен е напълно достатъчна. А след като мине известно време, ще открият неочаквано, че за разстояние деветстотин деветдесет и девет парсека ще бъде напълно достатъчна и енергията на джобно фенерче. Още не се знае какви открития ни очакват, след като бъде построено изцяло великото здание на физиката на Вакуума…“

Най-после Андрей стигна до мястото, където правата редица на високите витязи пресичаше границата на кратер №666 и насочи катера по протежението на пръстеновидния насип. Не искаше да се пъха в кратера, чието дъно му се струваше необяснимо светло на фона на тъмния ледорит, пък и, изглежда, нямаше особен смисъл да го прави. Достатъчно бе да измине четвърт от окръжността на насипа — до точката, откъдето фигурата на свръхвеликана щеше да започне да се вижда в профил. С други думи — „черното вретено“ щеше да стане достъпно за обзор.

— Гледай ти! — неочаквано се изтръгна от устата му.

Спря „Казаранг“ и впери очи в „черната лилия“. Бе готов да се закълне, че в момента на неволния му възглас китката на леко отметнатата встрани ръка на главната фигура отпусна леко окованите си в бронята на ръкавицата пръсти, но това по-малко го порази, отколкото еволюцията, която бе претърпяло „вретеното“. Чувствуваше колко е безпомощен. За втори път по време на „контактното“ разузнаване на планината Мъгла му се налагаше да бъде нищо неразбиращ свидетел на ефектни метаморфози във владенията на смерча-феномен. Вместо сравнително неголямото „вретено“, което той се канеше да види, пред обърнатия сега в профил гигант се извисяваше нещо много по-голямо — то страшно приличаше на силует на стилизирана лилия.

Реакцията на ръцете сякаш изпревари реакцията на мозъка му: Андрей рязко зави машината и я подкара по-далеч от кратера.

Стоп! Можеше да спре дотук — някои неща от еволюцията на лилиеобразното нещо му се бяха вече изяснили. Поне сега с помощта на задния обзор той наблюдаваше с очите си как ставаше това (наистина в обратен ред): „черната лилия“ се събираше в „пъпка“, която твърде бързо се преобразуваше в „копие с портокал“ или „вретено“, а после просто в „копие“ без ни най-малък намек за „портокал“. Хайде да потегляме обратно!…

Андрей погледна мрачно показателя за кислородното осигуряване, още веднъж проследи как малкото „вретено“ набъбва в голяма „пъпка“ и как от нея разцъфтява едро лилиеобразно „цвете“. Помисли си: „Какъв ли ще бъде плодът?“ — прехвърли катера през неравния пръстеновиден насип и вече без да мисли много, го насочи към кратера. Към кратер №666.

6. Рамото на гиганта

До фигурата на „командира“ на най-многобройния отряд „космодесантчици“ оттук имаше около четирийсет метра. Дракарът не бе успял да измине и десет, а Андрей почувствува нещо недобро. Струваше му се, че спускането по вътрешния склон на пръстеновидния насип към плоското и относително равно дъно продължава. По време на движението „черната лилия“ се преобразува в огромно, засланящо половината околност „черно ветрило“, украсено с невиждано големи кристали синкави топази. Долната част на неудържимо растящата дръжка на „ветрилото“ стана яркобяла, толкова ярко, че дори заработи светозащитната автоматика на блистера. Заинтригуван от поразителната еволюция на черното чудо, Андрей не обърна веднага внимание как се бе изменила фигурата на „командира“. Гигантът стоеше сега в наклонено положение — като „падаща кула“ — и ръстът му най-малкото се бе удвоил… С пространството също ставаше нещо. Какво именно — Андрей не можеше да разбере. И с полето на притегляне ставаше нещо. То отслабваше предателски незабележимо, но тренираното чувство на пилота усещаше промяната. Искаше му се да спре дракара и спокойно, без да бърза, да обмисли ситуацията. Андрей прехапа устната си под маската: страхуваше се да погледне показателя за кислородното осигуряване.

„Спускането“ в илюзорната вдлъбнатина на съвършено плоското дъно на кратера завърши с излизане на стръмен участък. Нагорнището не бе много голямо, но като че ли беше истинско, а не илюзорно. Андрей погледна далече напред — към обекта на „изкачването“, и почувствува, че му се завива свят, макар в това положение „падащата кула“ да изглеждаше почти паднала. Той не бе забелязал кога „Казаранг“ бе започнал да крачи по светлата повърхност на скафандъра на гиганта покрай огромния като цистерна набедрен балон, изпъстрен с цифри и букви (датата на техническия контрол, индекса, марката, техническия ресурс). Забивайки гекорингите си в невидимите за очите неравности, „Казаранг“ се движеше под исполинската ръкавица. Не беше много приятно — леко разперените и свити над блистера пръсти изглеждаха удивително живи. Ръката на гиганта като че ли специално се бе вдигнала да хване дракара. Току-виж го хванала и смачкала като бръмбар…

Илюзията за изкачването изчезна, след като дракарът мина по бедрото покрай огромната сребриста скоба. На обикновените скафандри тази скоба е част от закрепващото устройство на резервните акумулатори. Работният режим на крачещия механизъм на катера практически с нищо не се различава от този в условията на безтегловност: сякаш се движеше покрай корпуса на танкер от класа на „Анарда“. Пък и размерите на супер-скафандъра бяха съпоставими с размерите на кораб за далечни рейсове — разликата не беше голяма.

Андрей подкара вляво от гигантския ръкав — бе решил да стигне до виолетовата издатина на местния „хоризонт“, за да погледне от другата страна на тялото на „командира“ и след това веднага, без да се бави, да се върне обратно. Той не се съмняваше, че тази овална, искряща с ярка белота по контурите си издатина е огромно копие на пръстеновидния държател, монтиран в нагръдно-страничното устройство на електро– и пневмокомуникациите. Сигурно така и беше, но не можа да докара машината до издатината: погледна заления с яростна синкавобяла светлина край на ръкава и разбра, че не трябва да наднича „от другата страна“. Автоматиката на блистера нямаше да може да се справи с такъв интензивен светлинен поток. Светлината от термоядрения (а може би дори и от анихилационния) котел не беше по силите на блистера. Спомни си своите предположения за слабата енерговъоръженост на смерча-феномен и му призля.

Движението на „Казаранг“ към рамото на гиганта се съпровождаше от твърде бързо редуване на зелено сияние с пламтящосиньо — отначало различно оцветените участъци бяха зашеметяващо живописни, а след това настъпи пълна смяна. Синьото сияние се излъчваше от множество лампи и лампички, групирани в нееднакви пръстени около центъра на продължаващото да се разширява „черно ветрило“. И колкото повече „Казаранг“ се приближаваше до надписа на великанското рамо, толкова повече се проясняваше отпред някаква грандиозна картина и светоносните шарки се подреждаха стройно върху кадифеночерния фон, но… Андрей напразно се мъчеше да схване конструктивната същност на предмета на своите неволни наблюдения: ту му се струваше, че вижда пред себе си декоративно изображение на спирална галактика (с неярко ядро и, обратно, с много ярки ръкави), ту че някой го дразни с вида на необикновено илюминирания със сини светлини полилей на „Байкал“ (вида откъм опашката на безектора). Лампите светеха право в лицето му.

Дракарът пресече огромния надпис АН-12 ДКС №1, а след това и широката, приличаща на парков килим-тротоар, стъклено блестяща ивица на катофота. Кръглият „хълм“ на рамото постепенно измени геометричната си форма: над заоблеността като над малък хоризонт „изгря“ правоъгълната издатина на раменния фар. Андрей спря машината и отвори хермолюка. Придърпа внимателно дъното на катера плътно до заляната със синя светлина повърхност. Излезе навън. Краката на дракара стърчаха с коленните си панти нагоре като крака на скакалец.

Почувствува се лилипут на рамото на Гъливер. Усещането не беше приятно. Погледна монтираните в ръкава на своя скафандър уреди, машинално отбеляза повишения фон на радиация и започна да се катери към плоския връх на правоъгълната издатина. Оттук „черното ветрило“ изглеждаше по-иначе: беше се издигнало, отпуснало краищата си някъде дълбоко надолу и, естествено, беше преместило пъстро-светлинните си владения по-близо до зенита.

Андрей вече се бе досетил, че „ветрилото“ е просто една голяма дупка в облачния свят на смерча-феномен, един изход, отворен в космоса, и сега чувствуваше ясно, че догадката му е вярна. Той бе развълнуван, но нещо сдържаше радостта му. „Твърде много са тия дяволски лампи“ — мислеше си той, в движение подготвяйки за работа извадената от фотоблинкстера кутия на видеомонитора. На птичите сборища, естествено, не слагат капани за мишки, но това все пак е по-добре, отколкото нищо. Може пък дори такава видеофиксация на „лампено-галактичния полилей“ нещичко да подскаже на вечно страдащите от недостатъчна информация специалисти.

Андрей насочи видеомонитора от долу на горе и от ляво на дясно. Оглеждайки с интерес грамадния като скала хермошлем на великана, обкръжен по контурите с ивица бяла, непоносимо ярка светлина, той направи крачка напред и в същия момент собственият му хермошлем бе разтърсен от взрив.

Зашеметен, почти контузен, хванал с ръце хермошлема си, той затъпка несъзнателно на място. Така бе свикнал с абсолютната тишина, нарушавана само от дишането му и от поскърцването на сглобките на скафандъра, че внезапно нахлулата в неизвестно защо оживелия шлемофон лавина от радиозвуци го оглуши като взрив. Трябваше му една минута, за да преодолее болезнената реакция на слуха и да бъде в състояние да улови сред звуковия хаос отделни ноти.

Дойде бързо на себе си и се успокои. Много от „нотите“ му бяха добре познати. Във всеки случай хоровото цвърчене на милиардната армия насекоми — „жътвари“ не го чуваше за пръв път. От хаотичното множество разнообразни и разнохарактерни съзвучия при известно усилие можеше да отдели по-тесни и асоциативно по-разбираеми акустични „пакети“. Не му беше трудно да разграничи сред тях „цвъртене“ (караха се врабци), глух „рев“ и нетърпеливо „ръмжене“ (стадо гладни лъвове атакуваше биволи), заглушили за няколко секунди дори хоровете на „жътварите“, гръмоподобен „плясък“ (паднал айсберг), чукане на „дървени камбани“ (квакане на тропически жаби), сънливо „жужене“ (лято, пладне, пчелни кошери), еднотонно и вибриращо свирене…

Като допълнение изостреният му слух явно доведе до изостряне на зрението: сякаш пелена падна от очите му и той най-после разгледа в детайли над главата си пъстро-ламповото съоръжение — ПЛС (по пилотски навик Андрей веднага съкрати названието до три букви). Но по-лесно щеше да бъде да измисли за него стотици нови названия, да ги римува, да ги запомни и изпее на два гласа, отколкото да асимилира мисълта и да се примири с нея, че не бе виждал нищо по-поразително, и най-главното, нищо по-грандиозно от ПЛС. Земната цивилизация никога не бе съзиждала нещо по-грандиозно. Какво можеше да противопостави тя на ПЛС? Всичките градове на Земята и градовете в Космоса, всичките бентове, кули, мостове. Всичките космотехнически обекти, целият космофлот. И щеше ли да бъде достатъчно — кой знае…

В основата на конструкцията на ПЛС лежеше не твърде правилна спирала. Тя започваше някъде толкова далеч, че не бе възможно да се каже със сигурност каква повърхност обрисуват кръговете й — цилиндрична или конична. Абсолютно неправдоподобното, невероятното, неизвестно как и от кого шлифованото някъде в космическите глъбини спирално съоръжение от свръхпланетарен мащаб толкова щедро отразяваше слънчевите лъчи, че на кадифеночерния фон на обкръжаващото го пространство не се виждаха звездите. Освен една. Освен тази, чиито лъчи ПЛС отразяваше и която за удобство той трябваше да нарича местно слънце.

Между другото Андрей забеляза, че ивицата бяла, непоносимо ярка светлина по хермошлема на суперскафандъра бе станала по-широка и по-ярка. За всеки случай отстъпи назад от линията на горнопредния прорез на рефлекторите на фара. Като всеки пилот професионалист той добре знаеше какво значи да погледнеш слънцето в открито пространство с лошо защитени очи. Още повече когато това слънце е синкавобяло… Опасенията му се потвърдиха: отразеният (той веднага разбра, че е такъв) син лъч удари отгоре и отляво сякаш с камшик по очите му — да се благодари, че светозащитната автоматика на лицевото стъкло заработи моментално. Той прикри очи с ръка и погледна в същата посока изпод дланта си. До него, буквално на около пет метра от собственото му рамо, в синята сянка на главата-„скала“ бавно се въртеше около своята… изглежда, диагонална ос някакъв странен синьо-зелено-черен предмет, не по-голям от „Казаранг“. А може би само отломък от предмет?… Трудно бе да се каже какво представляваше. Приличаше най-вече на сандвич. Между двете негладки, лошо изпечени „филии“ с грапава тъмносиня (като обгорен метал) повърхност преливаше със сини и зелени петна някакъв твърде дебел слой вещество, което много приличаше на живак. Огледалната субстанция, изглежда, играеше роля ако не на продължение на вътрешната повърхност на „филиите“ на сандвича, във всеки случай на здраво свързваща ги съставка. Това се виждаше и по вдлъбнатия от всички страни мениск на слоя и по това, че „филиите“ не спазваха твърде точно ориентацията си в пространството една спрямо друга. Между тях ясно личеше някакъв пространствен луфт. Дори по време на бавното въртене се виждаше как „филиите“ се плъзгаха по огледалната „възглавница“, притискаха я или я разтягаха. Опитай се да разбереш какво е. Машина ли? Детайл на машина? Отломък? Форма на чуждозвезден живот ли? Същество? В скафандър? Без скафандър? Разумно ли? Примитивно ли?

Андрей вдигна ръката си с висящия на верижка видеомонитор, за който бе забравил, и извика:

— Ей, ти!

„Сандвичът“ моментално престана да се върти и замря. „Интересно — учуди се Андрей, — как това нещо може да се фиксира в пространството?“ Обаче след рязкото спиране на въртенето „сандвичът“ демонстрира още по-учудващ кинематичен трик: горната „филия“ се отлепи от мястото си и светкавично отскочи далече напред, като изтегли след себе си блестяща лента огледален слой. Само след част от секундата покой долната „филия“ блесна с „обгорената“ си повърхност и повтори скока на партньорката си. Блестящата лента се прибра стремително — същински ластик, и се вмъкна в предишния обем огледален слой: след като отскочи на около сто и петдесет метра, „сандвичът“ възвърна първоначалния си вид. Нямаше и намек за реактивен начин на придвижване… В компактен вид „сандвичът“ заплува бавно по дъга, канейки се вероятно да се присъедини към голямата група подобни нему екземпляри.

Андрей хвана видеомонитора. Честно казано, той бе изгубил ума и дума, докато това чудо висеше редом с него и сега се радваше, че се махна. Ако представителите на чуждозвездната форма на живот бяха страхливи, това бе добре дошло за него.

— Ей, ти! — звънкото ехо отекна в шлемофона му. — Ей, ти!

Андрей се загледа подир отплаващия „сандвич“.

— Ейти-ейти-ейти!… — като скороговорка звучеше в шлемофона му и компанията сандвичообразни екземпляри (по брой навярно няколко хиляди) за миг се превърна в ярко и пъстро проблеснало ветрило от сребърни стрели.

Това действие му напомни нещо до болка познато… Ах, да! Разбира се! Така се разбягва на разни посоки в плитчините изплашеното стадо малки рибки… От какво или от кого се плашеха тукашните стада? Може би от приказливите си събратя?

Докато търсеше изпадналата в корпуса на видеомонитора черна бленда, три „дребни рибки“ (вече в компактен вид порядъчни „сандвичи“) влязоха в сянката на главата-„скала“ и се фиксираха като стъпала на подвижна стълба. Всяка от „дребните рибки“ бе два пъти по-голяма от първата посетителка. Зает с видеозаписа, Андрей не забеляза веднага появата на още една посетителка. А когато я забеляза, замаха с ръце и завика високо, със заплашителни интонации:

— Ей, ти!!!

Нито високият му глас, нито заплашителните интонации дадоха резултат: огромният „сандвич“ с тъмни многоъгълници вместо „филии“ (поради това приличаше на нахапано от всички страни парче пирог) продължаваше да се приближава с предишната си скорост, като се поклащаше в движение. Андрей се поправи:

— Ей, вий!…

Реакцията беше мигновена: три сребърни стрели прободоха пространството отляво и изчезнаха някъде зад гърба му. А огромното „сандвичище“ метна исполинска перлена лента сякаш над половината свят. Метна я и също тъй бързо си я прибра обратно. А след това вече на същото разстояние изглеждаше просто като синкава точка.

— Ейви-ейви-ейви!… — донесе ехото. И отново — още по-бързо, задавяйки се, на по-висок тон: — Ейви-ейви-ейви!

— Браво! — каза Андрей малко объркан от стремителното развитие на събитията. — Наричам ви ейви! От нине и от веки веков!

— Ейви-ейви-ейви!… — чу той в отговор. — Веков-ве-ков-веков…

В черните дълбини на космическия океан току проблясваха като безпорядъчни фойерверки страхливи стада „дребни рибки“.

— От какво сте така изплашени?… — помисли на глас Андрей, а наум си помисли: „Съвсем чужд е този свят, да му се не види. Абсолютно чуждо пространство.“

— Плашени-плашени-плашени… — зазвуча пространството.

Някъде наблизо с гръмоподобни плясъци паднаха един след друг наведнъж четири айсберга. След това някой промърмори:

— Щом се пробуди Зора розовопръста, родена из здрача…

Андрей позна гласа си, но собствените му интонации, кой знае защо, не му харесаха. Гъсто населеният бъбрив свят притихна и сякаш застана нащрек.

— Какво е това цвърчене при теб? — попита гласът на Мъф Аган. — Откъде е това пращене?

Думите му звучаха ясно, веднага се разбираха, а въпросителната интонация беше неестествено вяла, безцветна, безжизнена. „Сякаш от оня свят — помисли си Андрей. — Трябва да се махам оттук, докато е време, докато не ме е сполетяло нещо…“

Отстъпвайки назад, той се стараеше да обхване с обектива цялата видима сферокартина. Надяваше се, че може би ще успее да зафиксира някои нейни участъци. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява. Дори в сянката на исполинската фигура беше светло от заревото на синьобялото (а значи високотемпературно) местно светило. Самото то се намираше някъде далече долу, а ослепително белите ресни на короната му се виждаха едва ли не на нивото на маската на великанския хермошлем. Плюс много ярките светли петна отгоре. Оставаше му да се надява, че най-важната съставка на успеха на замисления видеозапис — слабичката светлинна защита на обектива на битовия видеомонитор — няма да го подведе поне в някои ракурси.

Разбирайки, че такава възможност може повече и да не му се удаде, Андрей, с приближаването си към дракара, продължаваше да лови в обектива всичко, на което се спираше погледът му. Случайно вдигна глава и забеляза на голямо разстояние колосално блестящо стадо „дребни рибки“. Ейвите се пръскаха стремително, само че не като ветрило, а във всички посоки. В кръг. Както децата рисуват лъчите на слънцето. Нещо ново… Сред бягащите ейви имаше много седефени ленти. Но най-голямата, най-ярката лента „димеше“ неподвижно (друга дума не можеше да се подбере) в центъра на всеобщото кръгово бягство. Напрягайки до болка очите си, той изведнъж разбра, че това е блестящият край на някакъв голям обект, изграден от множество ейви, събрани на едно място. „Димът“ се състоеше от сребрист „прах“, а всяка прашинка, без съмнение, беше ейв. Хиляди ейви бързаха да се слеят със строителите на обекта, а милиони други по непонятна причина малко преди това бяха хукнали презглава в противоположна посока. „Странни закономерности на чуждия свят“ — помисли си Андрей, спря се и вече с по-други очи погледна пламтящите със сини отблясъци-„лампи“ правоъгълни израстъци… Дали не бяха милиарди ейви? Спираловидно сборище? И нищо друго освен ейви ли? Той се обърна на другата страна. Помисли си тъжно, че ако с помощта на този примитивен видеозапис му се удаде да предаде поне една десета част от тукашните образи и впечатления, отдавнашната романтична мечта на човечеството за междузвездни контакти лесно може да се превъплъти в своята непривлекателна противоположност. Ако, разбира се, му се удаде… Той погледна обречено часовника. Опита се да задържи дишането си. Помисли си: „Къде е обещаната от Аверян способност дълго да не дишам? Или аз не съм още напълно узрял екзот?“ Цифрите на часовника свидетелствуваха безстрастно: не беше дишал точно две минути и половина. Никакво постижение… И скоро щеше да му се наложи да съжалява, че екзотичната зрелост при него бе закъсняла. Улисан, той тъжно, но дълбоко, с пълни гърди въздъхна — съвсем неикономично. Излапа най-малкото двеминутен запас от кислорода.

Мехурът на блистера вече бе „изгрял“ над малкия (като играчка!) изпъкнал „хоризонт“, когато Андрей изведнъж забеляза, че звукът на непростително мощната му въздишка се бе сякаш запънал в ушите му: ни назад — ни напред. Нещо повече: започна да расте, заглушавайки останалите шумове. Заприлича на безкрайно тъжен шум, пукот и страшен тътен на задвижила се лавина. Звуковата картина се усложняваше от тревожното пръхтене на конски табун. Тътен, пръхтене, цвилене, тропот… Очевидно в пълно съответствие със зараждането на тези лавинно-табунни съзвучия иззад хоризонта изплува и се проточи вдясно над блистера колосално стадо „компактни“ ейви. Те се носеха бързо, твърде плътно един до друг, блестяха под лъчите на своето яростно светило и нямаха край. Неестествено синята сянка на свръхвеликана, трептейки, потъвайки някъде и отново изплувайки, се открояваше ефектно сред мозаичните сборища участници в грандиозния прелет на стадата. В това стадо склонността на единичните ейви да се слепват в плоски, сякаш отчупили се ледени блокови образувания беше очевидна. Впрочем от време на време в потока „ледени блокове“ със случайна геометрична форма неочаквано се показваше дълга, идеално правоъгълна „платформа“, която блестеше с огледалните си ръбове. Връщайки се при машината, Андрей бе принуден отново да пусне пътем в ход видеомонитора: надяваше се, че бе успял да хване в обектива мярналата се сред „ледените блокове“ огромна скоба за закрепване на резервните акумулатори…

— КА-девет — прозвуча в шлемофона. — Контакт.

Катерът изпъна краката си и потъна неуверено на място, мигайки със светлинните си сигнали. „Ох, дявол да го вземе!“ — изуми се Андрей и изрева:

— Стоп!!!

— Стоп! — спокойно го дублира шлемофонът. Машината замря на място. В бързината Андрей придвижваше краката си без „залепване“ на гекорингите и имаше момент, когато се завъртя на единия си ток и едва не падна от рамото на исполина — ако това се случеше, щеше да лети дълго. Не беше проблем да полети в „Снегир“, по-сложно бе да се върне.

— Вдигни предните си крака — спокойно и властно каза познат глас.

Андрей онемя за няколко секунди: „Казаранг“ размърда лидарите си и наистина вдигна предните си крака. Корпусът на дракара се люлееше опасно над зелената пропаст, обхваната от пламтящо изумрудения пръстен на облаците; тялото на свръхвеликана стърчеше от пропастта като половината на танкер при изхода от горивозареждащия тунел на някой аванпорт. Той хвърли бегъл поглед на заледените гекоринги на машината и почти без да диша, изкомандува:

— Свали краката си.

— Добре, свали ги — позволи снизходително гласът.

Андрей се хвана за долния край на хермолюка и като пружина изхвърли своите без малко четвърт тона в твиндека. Удари се в отместените към борда товарни фиксатори; интуитивно почувствува, че машината мръдна от мястото си. Нищожната сила на тежестта му пречеше да се обърне. Китката на лявата му ръка се бе закачила в нещо — без да гледа, той скъса това нещо и добирайки се до креслото, видя смяната на картините от предния обзор: лампите на ПЛС отпред, блестящото стадо ейви, пламтящо изумрудения кант на ямата. Машината се обръщаше бавно, като крава върху лед, и се плъзгаше на разкрачените си крака. Стана това, от което се страхуваше: гекорингите практически бяха престанали да я държат. „По дяволите!“ — помисли си той, съобразявайки как при тези условия да не изпусне от контрола си движението на „Казаранг“. Машината се плъзгаше по посока към зелената, пропаст — много добре, значи — към къщи, но се плъзгаше твърде мудно. С три микроимпулса той я изравни по курса, затвори хермолюка и нарушавайки всички инструкции, без да прибира гекорингите, увеличи скоростта на плъзгането. Край на гекорингите, разбира се. „По дяволите!“ — помисли си той още веднъж. Толкова му бе омръзнало това равномерно крачене с металическите патерици, че при всичкия драматизъм на положението се радваше — вече не можеше да се надява на нищо друго освен на флаинг-моторите. Ако му е съдено да загине тук, ще умре като пилот в полет… Наистина той не бързаше да минава на флаинг-моторите и да умира в полет. Отлагаше до последната възможност. Важното бе да се измъкне от чуждото пространство. Ако ще и на четири крака. За нищо на света не бе съгласен да загине в чуждото пространство.

— Доволен ли си? — внезапно го попита гласът на Мъф.

— От какво? — полюбопитствува собственият му глас.

— Ами, общо взето… от поведението му.

— …И ако летателните му качества не бъдат по-лоши…

„Точно така“ — помисли си той. Почти не се вслушваше в папагалския брътвеж на чуждия радиоефир, цялото му внимание бе насочено към движението на катера. Машината се плъзгаше по края на суперскафандровия люк два пъти по-бързо, отколкото при ходене (сякаш вместо гекоринги на краката й имаше ски), а той искаше това да става още по-бързо — нямаше търпение да стигне поне до нивото на пламтящо изумрудения облачен пръстен. Не знаеше дали съществува в действителност ясна граница между двата свята, но този пръстен от облаци създаваше визуално впечатление за нея. Струваше му се, че под това ниво цвърченето и брътвежът на чуждото пространство трябва мигновено да изчезнат. Нищо подобно.

— Зара, Бара, бзис бой! — продължаваше да вика с различни гласове пространството. — Защо са тези маньоври?! Защо-защо-защо-защо… Прикрий тиловете, следи фланговете, а аз отговарям за фронталния пробив! Шедьоври трябва да се създават, шедьоври!

7. Снежната роза

Скоростта на плъзгането растеше; вече нямаше съмнение, че полето на притеглянето на Япет влияеше върху засилването на „Казаранг“. Дракарът се гмурна в зеления полумрак под ръката на свръхвеликана. Време беше да даде спирачки. С лошо предчувствие Андрей започна внимателно да изтегля навън ноктите от петите на машината. Така и стана: скоростта рязко нарасна. Той почувствува увеличаващия се наклон и разбра, че лявата двойка крака е загубила контакт с повърхността на плъзгането. За секунда се обърка: нямаше никакви, дори курсантски навици за рационално спиране чрез триене.

— Капчица тщеславие, сигурна съм, че няма да ти навреди — заяви пространството. — Ди-ди-ди-ди…

Вирнала внезапно кърмата си, машината вече започваше да се преобръща през носа си, когато Андрей, разбрал явната безполезност на каквото и да е друго свое противодействие, реши да даде плазмен изстрел. Шпагите на виолетовите мълнии блеснаха над главата му, едно виолетово копие полетя напред и последното, което видя ясно, преди машината да се завърти като пумпал, беше стремително приближаващия се към него нашарен с цифри и букви набедрен супербалон-цистерна, обхванат от бледолилав пламък. Андрей се помъчи да отгатне кога ще последва ударът. Очакваше го отляво, но той се стовари на десния борд. Много тежък удар. Катерът спря.

— Ах, защо си ми такъв обикновен?… — тъжно попита пространството. — Ен-ен-ен-ен-ен…

Разтривайки мястото на хермошлема, под който сигурно щеше да се появи огромна цицина, Андрей разглеждаше замъгления от зелените струйки пара супербалон, димящата (очевидно точно тук бе попаднала плазмената струя) дупка във великанското зареждащо устройство. Пръстеновидният държател на зареждащия маркуч беше сплескан от едната страна при удара, предпазният капак — откъснат, но стърчащата от дупката игла на инжектора бе оцеляла. Андрей премести погледа си върху показателя за кислородното осигуряване, после върху цифрите на часовника и му стана ясно, че бе сгрешил в изчисленията си с повече от половин час. Микросирената щеше скоро да завие…

Той вдигна глава, огледа познатия му облачен интериор (в сектора от върха на супербалона до протегнатата длан на свръхвеликана) и почти не го учуди твърде бързо изменилият се характер на светлината: нежната зеленина бе отстъпила мястото си на мрачен мъртвешкосин цвят. Андрей ни най-малко не се съмняваше, че неприятната промяна бе резултат от действието на плазмените изстрели. Смерчът-феномен ужасно не обичаше да го безпокоят. И най-нетърпимото за него безпокойство бяха ударите на плазмените струи. „Няма да ме пусне той да излетя оттук с флаинг-моторите — помисли си тъжно Андрей. — Тази синя мътилка ще е отреденото ми възмездие. Не остава нищо друго освен да чакам някакво суперпреобръщане.“

— А ако там, на танкера, ти стане непоносимо — продължаваше да глаголствува радиоефирът, — ще ми съобщиш за това така: „Тъгувам за вас, много тъгувам-ам-ам-ам…“

Сирената зави. „Толкова весело още никога не съм тъгувал“ — помисли си Андрей, опитвайки се да си спомни къде е монтиран в „снегирите“ прекъсвачът на това гръмогласно микрочудовище. Докато си спомняше, следейки разпространяването на синята мътилка, сирената млъкна. И така — пет минути нормално дишане плюс осемнайсет минути за „последното желание“… Той накара „Казаранг“ да опъне крака, изстреля от корпуса пипалцето на манипулатора и го пъхна в дупката на зареждащото устройство.

— Увх-увх-увх… — задави се с финален вик пространството. — Спокойно, Льоха, спокойно!

Мисълта да се зареди с кислород от супербалона му дойде в главата още при първите метри пътуване покрай суперскафандъра. Не, дори по-рано, когато му се стори, че исполинът размърда ръката си. Куриозната възможност „да вземе назаем“ някой друг литър кислород от свръхвеликана бе погъделичкала въображението му и толкова. А сега със смесено чувство на неверие и налудничава надежда следеше как под натиска на манипулатора „иглата“ на инжектора се забива в муфата…

— Моя топко, веселяк, накъде заскача пак-пак-пак… Тате, гледай! Диви патици! Там! Там-там-там-там…

Не успя да прибере манипулатора — всичко стана мълниеносно. Само видя как от края на „иглата“ се изтръгна и бликна, кой знае защо, напреки струя бяла пяна. Внезапно инжекторът, пък и самата дупка на захранващото устройство изчезнаха със скоростта на взрив, той не успя дъх да си поеме — пред него вече бушуваше белопенест вулкан. По-точно, само му се мярна картината на бушуващ вулкан и веднага видимостта падна до нулата — отначало сивата мъгла покри блистера, а след това настъпи непрогледна тъмнина… И отново, както миналия път, реакцията на ръцете му изпревари реакцията на мозъка му: те инстинктивно извършиха някаква работа — повърхността на блистера се оцвети от нетърпимо ярка живачновиолетова светлина, машината подскочи вляво, но някаква по-мощна, страшна сила я подхвана, преобърна я грубо и след като я разтърси жестоко, я запокити в ревящото езеро от разтопен метал.

Последва рев, гръмовен грохот и непоносим вой.

Свръхскърцане!…

Тишина.

Струваше му се, че машината плава в тъмен тунел и леко се поклаща. След свръхскърцането това дори бе приятно. По вдлъбнатата повърхност на блистера и екраните се отразяваха шепа разноцветни сигнали, припламваха отблясъците на мигащите цифри-секунди. „В задгробното царство също има време“ — помисли си Андрей, внезапно осъзнал, че изобщо не диша. Някакъв спазъм в гърлото му бе затворил дихателните пътища — дробовете му сякаш бяха забравили да изпомпват въздуха. Но достатъчно бе да вникне в този поразителен факт и изпита мъчителна необходимост да диша. А нямаше какво…

Взриви аварийния патрон за кислородното поддържане. Главата му се проясни. Но не чак толкова, та да разбере къде, в кой затънтен край на смерча-феномен бе запокитена машината. Наоколо нищо не се виждаше… Подозирайки, че вулканоподобното изригване на белопенестата маса има все пак отношение към течния кислород, той помръдна пипалото на манипулатора, раздвижи го пред носа на дракара (то се движеше леко) и го опря в издатината на блистера. Опитът да разчисти с пипалцето поне малко „прозорче“, беше неуспешен. Чувствуваше как машината се поклаща, как се върти около надлъжната си ос (без съмнение, имаше някакъв поток) и в същото време чувствуваше стремителното отслабване на и без това нищожната сила на притегляне. Не беше ли признак за падането на катера? Не, просто… Динамичната картина на придвижването на машината беше сигурно идентична на падането й в струите на водопад или върху срутващата се в пропаст снежна лавина. Но всяка пропаст има дъно… Той се помъчи да отвори хермолюка — не искаше да се пребие със завързани очи. Капакът на люка не се отваряше.

Андрей изкриви в усмивка вдървените си под маската устни и благодари на съдбата за своите трийсет и три години прекрасно изживян живот. Помисли си, че идващите след него разузнавачи ще бъдат (непременно трябва да бъдат) по-късметлии, вдиша два пъти с пълни гърди боцкащия кислород и дръпна оранжевия лост на изстрелването.

По корпуса на „Казаранг“ премина лека тръпка — неочаквано блистерът се откъсна и полетя нагоре като бяло корабно платно. Андрей очакваше да види всичко друго, само не и това, и две-три секунди се взира объркано в добре познатия му кратериран ландшафт.

— Уррааа!… — замаян от радост, извика той, вдигнал нагоре разперените си ръце, прегръщайки заляното от слънцето просторно ледорадо на Япет, цялата система на Сатурн и целия Космос наведнъж.

Но след като поздрави родното пространство, той отново хвана ръчките, защото долу наистина зееше пропаст и катерът пропадаше в нея заедно с гребена на лавината. Вирнала нос и потопила дълбоко кърмата си в кипящите преспи снежен прах, машината се олюляваше, трепереше и се въртеше, падайки по такъв стръмен склон, че движението й бе равносилно на свободно падане. Смеейки се като в щастлив сън, Андрей на пълна тяга се издигна над склона.

По време на десанта смерчът-феномен от пудинг с увиснали краища се бе превърнал в идеална колосална полусфера. В чудовищно яйце, потънало до половина в тъмния ледорит сред равнината Атлант… При излитането от белезникавия купол-исполин Андрей не можеше да откъсне погледа си от набъбващото на върха му необикновено красиво порцеланово-крехко образувание, което по форма много приличаше на роза. Обкръжена от десетки неярки дъги, снежнобялата красавица хвърляше многокилометрова черна сянка в северна посока, а южният склон бе залян от яркобелите езици на свличащите се лавини. Общата маса на вдигнатия от загадъчния взрив леден прах навеждаше на мисълта, че цял отряд великани бе дал своя „кислороден дял“ за създаването на розоподобната суперскулптура.

Нахлулият в кабината след изстрелването на блистера снежен прах покри с плътен слой индикаторите и светлинните сигнали — нищо не се виждаше. Андрей навлезе интуитивно в траектория на доближаване до светещия над Япет „Байкал“ и форсира. А при орбиталната маневра, когато планетоидът се изправи като стена вдясно от борда, той забеляза в пространството между два кратера при източния склон на смерча-феномен космодесантен лагер и подсвирна. Такъв голям стационарен лагер… „Юначаги! — помисли си той. — Сигурен съм, че «Снежният барс» е пристигнал тук в пълен състав. Браво, Фролов! Това се казва оперативност!…“ После съзря около белезникавото чудо с бялото „цвете“ на върха множество светещи точки и чертички и уважението му към Фролов още повече нарасна.

При приближаването си до рендел-хангара на „Байкал“, възбуден, препълнен от радостно нетърпение, той за малко не катастрофира: забрави, че твиндекът е пълен със загребан от лавината сняг и при спирачния маньовър целият този товар снежен прах се строполи върху главата му. Очисти с ръкавицата криво-ляво лицевото стъкло и с мъка успя да издигне машината над правоъгълния отвор на вакуумствора. Повтори приближаването и тогава почувствува, че няма какво да диша.

Андрей не помнеше добре как вкара машината във вакуумствора, как откопча фиксаторите и направо от кабината скочи в розовия квадрат на отворения люк на междинния коридор. Скочи благополучно. Като видя висящата на лявата си китка скъсана верижка на видеомонитора, му мина през ума, че най-несполучливият му скок по време на десанта бе скокът в твиндека… Без да чака да светне пред очите му надписът: „Барично равновесие“, Андрей напипа закопчалката и отвори стъклото на хермошлема — горещият въздух с остра миризма на амоняк опари дробовете му. Кашляйки, с насълзени очи, той прекрачи комингса на скафандровия отсек и подхванат от транспортиращия механизъм, се озова в гардеробната скафандрова клетка. Изхлузи се от опротивялата му лепкава, пропита с амоняк, бронирана черупка и се спусна, олюлявайки се (не бе успял още да се адаптира към корабната гравитация), в банята. Едва под струите на ароматизираната вода намери време да анализира запечаталата се в зрителната му памет картина: „Казаранг“ без блистер, побелял от снежния прах, като изпочупена от арктически бури лодка, каца на чистата, огледално лъскава палуба на рендел-хангара в съседство с два новички дракара. Такъв модел космодесантни катери още не бе виждал. Нещо средно между „Буран“ и „Казаранг“, но със свои особености: много ярка луминесцираща окраска (изумрудена с огненооранжево и бяла със сребърно); два чифта къси (вероятно прибрани наполовина в корпуса) крака; три ски (едната отпред, двете на кърмата); спретнати правоъгълни кошове на издадените от двата борда мотори за реверс… Неизвестният му модел (ако не го лъжеха очите) се наричаше „Вюга“. Беше чувал това название от проектантите на малкотонажни машини, но обстоятелството, че ескадрилите на „Снежният барс“ са вече снабдени с „вюги“, го озадачи. Впрочем нима можеше всичко да знае… Представи си колко ще бъдат учудени пилотите на новите дракари, когато видят заскрежените останки на изпомачкания музеен експонат, и се намръщи ревниво.

„Байкал“ се оказа учудващо немноголюден. Отивайки към своята палуба, Андрей забеляза през светлите прегради на прозрачните многослойни ветротунели над главата си само две прелитащи фигури (десантчици, ако се съдеше по сините им костюми и по начина на плуване в безтегловността с опънати ръце не встрани като всички, а напред). Пред вратата на капитанската каюта срещна свързочника Круглов. Поздрави го зарадван и попита:

— Какво правите, как вървят работите ви тук?

Круглов не му отговори. Стоеше, бръкнал дълбоко с ръце в джобовете си, гледаше го безмълвно, а на леко подпухналата му физиономия бе застинал изразът на печално-скръбно смирение. Изглежда си бе изпатил здравата за нещо от Ярослав.

— Валаев в каютата си ли е? — попита Андрей вече не толкова дружелюбно.

Свързочникът извади неохотно ръцете си от джобовете и направи вял, неопределен жест. „Какво ме зяпа това момче?“ — учуди се Андрей и веднага се сети за тридневната брада по лицето си. Опипа се с погнуса. Никой никога не бе виждал на борда на „Байкал“ първия пилот небръснат и немарлив, без униформа.

— Извинявай — не съм бръснат — каза той и забърза покрай анфиладата на слънчевите „пещери“ — да не би да срещне още някого.

Внезапно някакъв необикновен звук го накара да се обърне и да погледне Круглов, който стоеше с гръб към него. Свързочникът се смееше. До ушите на Андрей стигна нещо подобно на кокоше кудкудякане и тих възглас:

— Представете си — не бил бръснат!

Круглов изчезна зад завоя. Андрей почувствува как мускулите му се вдървяват. Влизайки в каютата си, помисли: „Добре те посрещат приятелите ти, първи пилоте! Сърдечно!“

В центъра на помещението се бе изправил някакъв човек в бял костюм.

— Тринайсет-девет, посещението се отменя — каза бързо Андрей. И едва след това проумя, че вижда собственото си стереоизображение.

Вгледа се — сякаш сънуваше. Това беше мемориална каюта. Каюта-паноптикум… Навсякъде по лъскавите вдлъбнатини на специално затъмнените стени се виждаха слаби отражения на неподвижната централна фигура. Неговата фигура. Четири декоративни квадрата-кладенци в прозрачните дълбини на стъкления масив сипеха отгоре скръбно-златиста светлина във вид на отвесни лъчи. Като допълнение помещението неочаквано се изпълни с тържествено-печалните звуци на органна музика. На фона на звездно-черното небе от каютата в открития Космос заплуваха светлинни редове, разказващи за подвига на първия пилот на суперконтейнероносеца „Байкал“. Година на раждане, година на смъртта.

— Какво е това!… — измърмори Андрей. Мина му мисълта: — „Да не са се побъркали всички тук?!“ — Тринайсет-девет — извика той. — Светлина. Спри музиката.

Нищо не се промени.

— Информация, контакт! — кипна вече Андрей.

Музиката млъкна, автоматът отговори с женски глас:

— Информационно бюро на база „Япет-орбитален“.

— Каква е фразата за обръщане към битовия автомат в каютата, откъдето се обаждам?

— Дванайсет-единайсет.

— Сменете индекса дванайсет-единайсет с тринайсет-девет.

— Прието за изпълнение.

— За незабавно изпълнение — подсказа Андрей. — Повече не ми трябвате, край на връзката. Тринайсет-девет, махни изображението в центъра на каютата, музиката да не се включва. На прозореца дай морски пейзаж. В продължение на един час да се блокират всички канали за връзка, на запитването на който и да е клиент реагирай със сигнала „заето“.

Изображението на бялата фигура изчезна. В каютата стана светло: из цялото помещение се пръснаха, затанцуваха отразявани от вълните на прибоя горещи слънчеви петна, в „прозореца“ нахлу ярка морска синева. Беше твърде тихо… Безупречно обученият автомат със старата си памет бе дал пейзаж без звуков съпровод.

— Шум на прибой — добави Андрей. — Малко по-тихо!… Така. На борда на кораба вече има ред. — Влизайки в битовия отсек, процеди през зъби: — Ще ви дам аз една „база“.

Хвърли авралния си комбинезон и още веднъж с голямо удоволствие се окъпа под душа, взирайки се внимателно в огледалата. Постоя малко в сушилнята. После бавно, старателно си възвърна вида на първи пилот на свръхскоростен суперкораб. Впрочем това се отнасяше само за физиономията му, защото първият пилот нямаше какво да облече: в гардероба намери само пакети комплекти формено облекло на космодесантчик с муцуната на снежен барс на ръкава… От минутата, когато срещна Круглов, не можеше да се отърве от впечатлението, че Валаев го няма на борда на „Байкал“, макар че по логиката на нещата абсурдността на това впечатление можеше да се смята стопроцентова. Никаква логика обаче не можеше да го избави от чувството, че на борда нещо не е наред.

Андрей отхвърли пакетите, понечи да отвори уста да накара автосистемата на битовия сектор да свърши необходимото и изведнъж се олюля: за миг му причерня и тялото му се отпусна в много странен, дълбок покой. Сякаш бе заспал за секунда, стреснал се бе и вече събудил. Погледна се отново в огледалото (мускулест, загорял, по бански гащета), сметна за по-добре да отложи разправията с битовата автоматика и по-скоро да отиде в спалнята.

Лежеше по гръб, наблюдаваше сновящите слънчеви петна по „сталактитите“ на тавана и се вслушваше във вътрешното си състояние. То не беше нормално. Отпуснеше ли се малко, и в ушите му внезапно нахлуваха многохилядни звукове и съзвучия — необятен гласовит свят… Сякаш Галактиката, кой знае защо, приличаща на колосална пеперуда, с един многоцветен замах на крилата си бе измела остатъците от бента монолитна тишина и всичко, което преди се удържаше от този бент, се бе отскубнало на свобода с разюздано ликуване. И неспокойните му мисли, възбудени от многоцветния глъч, забързаха за някъде… Забързаха, забягаха, сплитайки се в колела, и се затъркаляха в огромния, умен, създаден за великани свят…

„Стоп!“ — каза си Андрей и с някакво неосъзнато, като че ли спазматично усилие се върна в обикновеното си състояние. Заповяда на битовия автомат да даде в „прозореца“ пейзаж на зимна гора. Гледайки потъмнелия таван, той разбра, че завръщането му в обикновеното „нормално“ състояние на нервите и чувствата не бе го успокоило и зарадвало. Стана му тъжно — имаше чувството, че бе захвърлил в дълбокия сняг току-що намерен на горската пътека приказен скъпоценен камък.

Опитвайки да се отвлече от новите си усещания, той попита:

— Тринайсет-девет, кой смени индекса ти с дванайсет-тринайсет?

— Операторите от централното информационно бюро.

— Аха, естествено… Кога го смениха?

Битовият автомат назова деня, месеца и годината.

— Виж ти — промърмори Андрей. — Ами ерата?

— Нямам сведения — възрази автоматът.

— Вярно, ти не можеш да имаш такива сведения — Андрей мислено произнесе присъдата над битовия автомат в каютата си: „Трябва да те ремонтират или да те сменят.“ За всеки случай се поинтересува: — Кое число сме днес?

Автоматът отговори.

— Месец? — добави Андрей.

Автоматът отговори. Андрей се усмихна

— Година?

Автоматът отговори и изказа съжаление, че не разполага със сведения за ерата.

— Искаш да кажеш, че ние с теб не сме разговаряли повече от осем години ли? — усмихвайки се, го попита Андрей. И тутакси разбра, че бе истина…

„Магия на цифрите — помисли си, смаян Андрей. — Магия на цифрите, умножена по ината на битовия автомат. Май съм готов да повярвам!“ Опита се да си представи Лилия дванайсетгодишна.

— Тринайсет-девет, свържи се с кухненския разпределител. Искам студен брезов сок. И колкото може по-бързо.

След минута и половина до главата му дрънна калъфът на пневмопрепращащата система. Андрей извади студената прозрачна кутия, напипа с пресъхналия си език тръбичката за изливане на сока. Пи и вече се канеше да пъхне кутията в калъфа, но отново я доближи до лицето си и потърси с очи датата на производството… Пръстите му смачкаха кутията, ръката му омаля. Беше невероятно…

И когато тялото му започна да потъва в някаква мека белота, той разтвори пръстите си, отпусна се и успя само да помисли: „За осем години и половина мога да си позволя разкоша да поспя поне един път нормално.“

… Лавината го носеше в тесния проток между заледените скали. Не беше страшно. Той тичаше в бурния снежен поток срещу вятъра и се смееше високо. Викаше гордо, заглушавайки тътена на страшната стихия: „Старт! Старт, дива котко, старт!“ — и знаеше, че непременно ще се вдигне във въздуха, и виждаше как падат в пропастта отломки от скалите, а стъпалата на бързите му крака бяха по-големи от тези отломки. Вятърът му подложи яките си гърди — той полетя и смеейки се, разпростря напрегнатите си под напора на въздушния поток ръце над кълбата снежен прах в клисурата и белите върхове на Хималаите постепенно ставаха по-ниски от траекторията на неговия полет, а над тях разцъфтяваше исполинска снежна роза…

В тази поза се събуди — във въздуха, до тавана. Долу се белееше квадратът на леглото му. Но щом осъзна, че няма безтегловност, че с полето на изкуствената гравитация всичко е наред, загадъчната подемна сила моментално изчезна и амортизаторите на дивана със съсък приеха тежкото тяло на пилота.

Андрей седна зашеметен, опипа гърдите си, ръцете, колената. Погледна розовите цифри на часовниковото табло: беше спал всичко на всичко половин час, но се чувствуваше прекрасно.

— Тринайсет-девет… — каза той фразата за обръщение. Канеше се да поиска обикновени дрехи, но размисли. Сега вече нямаше значение какви ще бъдат дрехите му. Някой бе оставил в гардероба пакети с униформа на космодесантчик от отряда „Снежен барс“ — така да бъде. Андрей Тоболски, бившият първи пилот на бившия суперконтейнероносец „Байкал“ със спокойна съвест можеше да носи униформата на „Снежния барс“. Нали беше десантчик с осемгодишен стаж. Още повече — суперконтейнероносецът „Байкал“ очевидно бе престанал да съществува. Вместо него имаше база… „Япет-орбитален“…

— Трябва ли ви нещо? — попита го автоматът.

— Да — продума Андрей. — Трябва да намеря мястото си в моя сегашен свят…

8. Светлана

— Здравейте! На кого съм притрябвал тук, кой иска да ме види?

Андрей огледа гостната на Грижас (нищо не се бе променило оттогава), погледна младата русокоса жена, седнала с подвити крака в широкото кресло край пламтящата камина.

— Добър ден — му отвърна приветливо тя. Извади ръката си изпод много тънкия плетен шал, посочвайки креслото до себе си: — Моля, седнете както ви е удобно.

Той седна. Наведе се към топлината, която излъчваха неизгарящите, вечни цепеници. Непознатата сякаш очакваше нещо. Андрей я погледна. Тя се усмихна — в сивите й очи трепкаха езичетата на пламъците в камината — и каза:

— Чувствувам, че е време да ви се представя. Светлана Аркадиевна Фролова, бивша практикантка в базата „Титан-главен“, в настоящия момент — медик на базата „Япет-орбитален“.

— Много ми е приятно — каза той. — Андрей Василиевич Тоболски, бивш пилот, в настоящия момент — екзот. И може би с добавката „супер“…

— Бих искала наистина да ви е много приятно.

Той я погледна.

— Може ли да ви наричам просто по име? — неочаквано го попита тя.

— Моля, направете ми тази услуга.

— Но само срещу вашето съгласие също да ме наричате просто Светлана.

— Смятайте, че сте получила съгласието ми, Светлана.

— Благодаря. Така ще ми е по-леко да разговарям с вас като с равен — поясни тя.

— Разбирам ви.

— И нека веднага приемем аксиомата: добавката „супер“ у вас, Андрей, е без всякакви „може би“. Комплексът присъщи на вашия организъм екзотични свойства наистина е уникален. Добре, че това е известно сега и на вас самия. Ненапразно експериментирахте със себе си почти едно денонощие…

— А вие, разбира се, сте ме наблюдавали — Андрей й кимна.

Светлана слабо се усмихна.

— Всеки има право да наднича в мемориалната каюта.

— При това не е трудно да се забележи, че от момента на моето появяване мемориалната каюта се е превърнала в жилищна.

— Вашето появяване… Там е цялата работа. Трябваше да разберем кой сте.

— Така ли, дори това? Е и… какъв е изводът?

— Положителен, с една дума.

— Тоест, поне мога да се надявам, че вие не се каните да ме унищожите физически?

Сивите очи на Светлана се разшириха:

— Вие… сериозно ли? — попита тя недоверчиво.

— Напълно.

— Разбирам… вие сте раздразнен, но… извинявайте, Андрей, вашето раздразнение изглежда малко… — Тя направи пауза.

— Какво?

— Екстравагантно. Съгласен ли сте?

— Не.

— Защо?

Той не й отговори — седеше и гледаше огъня.

— Бъдете откровен с мен, Андрей.

— Казвам това, което мисля. Не е ли достатъчно? — Той продължаваше да гледа огъня.

— Не. Нужно е доверие в отношенията ни. По всичко изглежда, на нас двамата ни предстои взаимно общуване и… недоверието ни един към друг може да го превърне в изтезание.

— Не ви ли е идвало наум, че с мълчаливия си заговор вие ми отровихте радостта от завръщането?

— С какво? — тя не го разбра. — С какъв заговор?…

— Цяло едно денонощие аз никому не бях нужен тук.

— Ах, да, но вие нищо не знаете…

— Моя ли е вината? Да сте ме посрещнали приветливо, да сте ми обяснили нещо?

— Андрей — прекъсна го тя. — Не иронизирайте. Хайде да обмислим всичко спокойно, делово. И най-важното — поред. Да допуснем, че всеки, който се появява на борда на базата, по принцип го наблюдаваме не по-малко от двайсет и два часа. Ако, разбира се, искаме със стопроцентова гаранция да отделим зърното от плевелите. Това мое съобщение не поражда ли у вас категоричен протест?

— Продължавайте.

— Аз казах: „Трябва да го наблюдаваме.“ Но ние вече се изморихме от безкрайни наблюдения, съпоставки, експерименти, анализи и свикнахме повече да се доверяваме на опита, на интуицията си. За осем години човек може много неща да научи. На мен например ми е достатъчно само да погледна и… Вероятно ви е трудно да следите разказа ми?

— Да, но вие продължавайте. Засега ми е ясно едно, че моето появяване тук след осем… хм… осем години отсъствие е за вас най-обикновено събитие.

— Не е съвсем така — възрази му Светлана. — Поточно: съвсем не е така.

— Тогава аз нищо не разбирам — призна си Андрей.

— Ще ви обясня. Работата е там, че вашето внезапно завръщане е уникален случай, но за съжаление то бе възприето тук като обикновено събитие. Освен мене никой… Впрочем тук няма никаква логика. Вие се появихте извънредно ефектно: от облака на снежното изригване, възседнал лавина, трудно беше да познаем машината ви. Десантчиците от южния щурмови лагер не успяха и дъх да си поемат, а вие вече бяхте в хангара на „Япет орбитален“. Дали не забелязвахте опитите им да привлекат вниманието ви, или…

— Ами вие надникнете в хангара и се позаинтересувайте на какво съм долетял. На всичко отгоре и кислородът ми бе свършил.

— Какво съвпадение!…

— Кое е съвпаднало?

— Вашето съвсем неочаквано появяване, странното поведение на Япет и… Дежурните, които оглеждаха старинния ви, лишен дори от признаци на кислородно осигуряване скафандър без колебание ви взеха за ефимер. Няма нищо учудващо…

— За кого са ме взели?

— За ефимер. Екзотът може доста дълго да не диша, но изобщо без кислород не може. Освен това за разлика от ефимера… — Тя погледна Андрей и сама си изкомандува: — Стоп! Виждам, че този термин не ви е познат.

— Улавям смисъла му, но за пръв път чувам да го използуват за човек.

— Не, терминът „ефимер“ не се използува за хора… Ето виждате ли какво става, когато човек се опитва да обясни всичко наведнъж. — Тя се усмихна смутено и потърка с пръсти слепоочията си. — Съвсем забравих, че когато сте се запознали с Копаев, функционерите на МУКБОПР само се досещали за способностите на екзотите да правят матрично-ефимерни копия. И, разбира се, не са знаели, че ефимерните копия могат да съществуват само от час и половина до двайсет и два часа — не повече. Всички ефимери прекъсват еднакво съществуването си: деформират се бързо, сякаш се стапят — и после спокойно се превръщат в блестяща локвичка… На първо време ние се чувствувахме отвратително. После свикнахме. Свикнахме с честите посещения на субектите в блестящи одежди, остротата на реакциите ни се притъпи. Дотам, че понякога само плъзнем поглед и отминаваме край него, нещастния…

— В блестящи дрехи ли казвате?

— Да. Макар че през последната година и половина дрехите им престанаха да блестят. Нашите ефимеролози свързват това с някакви скокове в еволюцията на смерча-феномен. Специалистите от групата на Калантаров посочват други причини… Но във всеки случай удобният индикатор за визуалното разпознаване на ефимерите изчезна. Сега се налага да се вглеждаме във всеки срещнат. Пулим очи един в друг… На пръв поглед дреболия, а животът ни се усложни. Ето ви пресен пример: преди една седмица в северния щурмови лагер някакъв незабелязан навреме ефимер се качил на един катер, издигнал се с него, не се справил с управлението и разбил машината. Впрочем възможно е в същата минута той да е прекратил просто съществуванието си, а машината сама да се е разбила…

— Доживяхме! — помисли на глас Андрей. — Призраци в пилотските кресла на дракарите!…

— Ефимерите не са призраци — възрази му Светлана с добре доловима нотка на тъга в гласа си. — Ние нямаме понятие защо се появяват и защо изчезват, само… Всъщност за нас ефимерите са недълготрайни, но напълно веществени и външно твърде точни копия на един или друг човек… или да кажем, екзот. Ако щете, скулптурно точни копия.

— Външно — натърти Андрей. Пред очите му натрапчиво се мяркаше гърбът на псевдодесантчика в твърдия скафандър „Снегир“… — А вътрешно?

— Ефимерът копира не само облика, но и особеностите на поведението на оригинала. На живия оригинал или на отдавна загиналия — все едно. Някои от нас, общувайки с ефимер, понякога „чуват“ гласа на оригинала. Звукът тук наистина няма нищо общо с копието — илюзията за гласа, колкото и да е странно, се поражда главно от оптическите ефекти. Така че молим да ни извините — при нас има само една категория призраци — призраци на гласове.

— Много уклончив отговор. Предпочитам по-прямите.

— Моля заповядайте. Ефимерите не дишат. Температурата на тялото им е нормална, сърцебиене и пулс не се чуват.

— И това ли е всичко?

— Достатъчно е, за да отклоним нашия разговор. Андрей, вие ще научите всичко от беседите си с ефимеролозите и темпоролозите. И едните, и другите неотдавна стигнаха до извода, че начинът на съществуване на ефимерите по нещо прилича на начина на съществуване на смерча-феномен. Но по какво точно — не е в моята компетентност.

— Разбирам…

— Виждам, че сте разочарован. — Тя се усмихна приятно, меко. — Ще ви кажа под секрет: след разговора си с темпоролозите вие ще знаете за ефимерите много по-малко, отколкото сега… А, да си говорим сериозно, въпросите за физическото съществуване на смерча-феномен и ефимерите са толкова сложни, че само за правилната им постановка бе създаден някакъв специален раздел в теорията за спиралната структура на Пространството-Време. Представям си как искате да си изясните всичко, но не трябва да бързате.

— Жалко, че този полезен принцип не е бил спазван в момента, когато скорострелно са ме взели за ефимер.

— О, вие сте злопаметен!

— Да, имайте го предвид.

— Сега ми е ясно защо вие дори в качеството на ефимер ужасно сте объркали нашето началство. Не току-тъй главният администратор на базата ме предупреди: „Наблюдавайте го внимателно, това е ефимер от някакъв нов тип…“

— Кой е главен администратор?

— Андрей Степанович Круглов.

— А, ето каква била работата!… — изтръгна се от Андрей. — Кажете, Светлана, защо, наблюдавайки ме, не сте могли веднага да отделите зърното от плевелите?

— Аз знаех, че вие не сте ефимер. Мъчех се да убедя Круглов.

— Е, и?

— Нищо особено. Последва поредният никому ненужен конфликт. И аз с безумно нетърпение зачаках кога най-после ще минат тези двайсет и два часа изпитателен срок, за да имам правото да изкрещя в лицето на Круглов…

— Извинете, Светлана, защо са нужни такива изрази — „безумно“, „да изкрещя“, „в лицето“?

Тя помълча малко, намотавайки на китката си края на тънкия шал. Усмихна се и каза тъжно:

— Сигурно от премного чувства. Исках час по-скоро да се срещна с вас, да поговорим… Та аз знаех, че вие сте нормален екзот, че не ви е нужен изпитателен срок и че такъв срок дори е вреден, тъй като реакцията ви на продължителната самота ще бъде по-скоро негативна. — Светлана въздъхна и пусна края на шала. — По начало вие ме зарадвахте с това, че ви бе нужен сън — ефимерите не спят. После, левитацията при вас мина нормално. Вашето недоумение ми показа, че сте още неумел левитатчик. Но когато вие, експериментирайки със себе си, ми демонстрирахте способността си да минавате през стени, аз, да си призная, помислих… Не е трудно впрочем да се досетите какво съм си помислила в този момент…

— А, когато аз… от гимнастическото помещение в банята ли?

Тя кимна.

— Самият аз бях не по-малко потресен — призна си Андрей. — Не знаех, че ще излезе нещо… Просто цветът на стената ми заприлича на тъмна „мембрана“… и реших да опитам. „Мембраните“ са участъци от мъгливите стени между кухините в центъра на смерча-феномен…

— Но нали стените на вашия битов отсек са от метални листове?

— Знам. Разбирате ли… Аз някак си много сериозно си представих, че пробивам „мембраната“. Или обратното, някак много несериозно. Сега дори не зная… Нещо ме накара да опитам. Възможно е да съм опитал просто на шега… и неочаквано стана. Какво… Никой от екзотите ли не може така?

— През стената ли? Не… Вие сте единственият. Ако, разбира се, другите не се научат.

— Не бих ги съветвал — каза Андрей.

— Защо?

— С удоволствие бих се отучил. Усещането не е приятно…

— Болеше ли ви?

— Не, но… Знаете ли, сякаш някой ме обърна наопаки и ме нашиба с коприва по вътрешностите.

— А сега? Мина ли това усещане?

— Да, усещането за вътрешно изгаряне отмина, обаче, знаете ли, чувствувам сърбеж, някакви неприятни бодежи в главата и гръбначния стълб. Странно е и някак си тревожно… Ще ми подскажете ли, Светлана, как ще свърши всичко това?…

Тя се усмихна. После не издържа и се разсмя. Той я гледаше мълчаливо.

— Ох, Андрей, извинете, моля ви се! Глупав смях!… Преди осем години и половина, аз, още студентка, много исках да отида на медицинска практика в системата на Сатурн. Но нима можех тогава дори да си помисля, че тук ще трябва да изслушвам оплаквания на пациентите си от жълти петна в очите след екстрасенсорно пренапрежение; от удари при случайна левитация в полусънно състояние! От сърбеж след проникване… извинете, след „пробиване“ на метални листове! Е, какво мога да ви посъветвам като медик в такъв случай? Старайте се колкото се може по-рядко да минавате през стени. По-често използувайте вратата, преди употреба не забравяйте да я отворите. Или поне се опитайте да избирате за „пробиване“ неметални стени!…

— Вашите препоръки ми изглеждат твърде разумни — каза Андрей, — приемам ги. Наистина по мое време тук стените бяха само от метал… Вие сте права, всичко туй е смешно и следващия път непременно ще се постарая да почувствувам комичното в ситуацията.

— О, велики Космосе! Най-малко исках да ви обидя!

— Вярвам ви. Кажете ми, Светлана, кой още от екзотите освен мен и Аган се намира тук, на борда?

Светлана го стрелна с поглед. След това дълго гледа мълчаливо огъня — не бързаше да му отговори.

— Андрей, вие бяхте последният човек, който видя Аган.

— Така ли? Че къде се е дянал от „Анарда“?

— По-добре попитайте къде се е дянал заедно с „Анарда“. Следите й се изгубиха сред ледените астероиди в Зоната на мрака.

— Избягал е значи!

— Преди пет години в посоката, накъдето Аган откара танкера, бе зарегистрирано подозрително избухване. Специалистите смятат, че то е имало характеристиките на термоядрен взрив. Вероятно това е бил взривът на безектора на „Анарда“.

Андрей стана и се приближи до „прозореца“. Зад тъмните силуети на боровете в заснежената млада гора догаряше пурпурно димната ивица на северния студен залез. Не можеше да си представи, че Аган го няма вече между живите. Още по-трудно му бе да си представи, че Аган го няма вече между живите цели пет години. Не скърбеше. Той вярваше безусловно на всичко, което казваше Фролова, но този разговор му приличаше на странен сън. Преди пет години, преди осем… Да, той със собствените си очи бе видял в долината Атлант стационарния лагер на космодесантчиците и разбираше, че не е възможно да се създаде такъв лагер за две-три денонощия. Да, бе видял в хангара новите „Вюги“, и знаеше, че такива катери чисто и просто нямаше в системата на Сатурн в деня, когато на Япет се появи Петното. Най-после бе станал страдащ очевидец на кошмарните изменения на борда на „Байкал“. Въпреки всичко обаче не можеше да се пренастрои съобразно с поразителното изместване на времето, а като се помъчи да се застави да го стори — изведнъж с отчаяние почувствува, че за пръв път в живота си е близо до истинската паника!… Или че всеки момент при него ще влезе Грижас и с идването му незабавно ще се изясни, че пилотът Тоболски е наивна жертва на хитро замислена и гениално осъществена мистификация, или…

— Разбирам ви, Андрей — чу се откъм камината. — Но дори да стане чудо и тук да влезе Грижас, който сега лети на „Тобол“, все едно тези осем години не могат никъде да се дянат. Осем години, четири месеца и деветнайсет денонощия…

Андрей впери очи в подаващата се над облегалката на креслото подстригана глава на Светлана. Попита я:

— Да не би да четете чуждите мисли?

— Не, но не ми е трудно да отгатна настроението ви. Всяко ваше движение, всеки жест, посоката на погледа ви говорят много…

— Особено когато седите с гръб към мен.

Фролова не се помръдна. Гледаше мълчаливо огъня.

— Моля да ме извините — минутна слабост… — каза Андрей. — Капитан на „Тобол“, предполагам, е Валаев, нали?

— Валаев вече не лети.

Андрей реши, че не е чул добре и попита повторно:

— Как казахте? Валаев вече не лети ли?

— Вината за случилото се с вас той стовари върху себе си и си подаде оставката. Не успяха да го разубедят. Няма да мога да ви опиша състоянието му. Разпитайте тукашните десантчици — някой от тях ще ви разкаже с какви усилия задържаха катера, на който Валаев смяташе да пробие с таран погълналото ви чудовище…

Андрей седна слепешката в креслото.

— Къде и… какъв е сега?

— В Калуга, в академичния музей на космонавтиката. Научен сътрудник в отдела за извънземни открития по темпорология… или нещо от този род.

— Екипажът на „Байкал“… сега основно на „Тобол“ ли е?

— Беше, но къде са в момента не зная… Не забравяйте, Андрей, че всичко това се случи преди повече от осем години.

Замълчаха. Андрей огледа помещението с тъжен поглед. Потрепери, като си спомни, как, идвайки насам, надзърташе в командната, пилотската и навигационната кабина.

— Кажете, Светлана, ще се намерят ли тук заедно с мен и вас поне десетина души?

— Струва ми се, че вие още не сте узрели за общуване с многобройна група. Иначе бих отстъпила мястото си на други заинтересовани лица. Разузнавачът на смерча феномен се очаква с голямо нетърпение.

— Да, вярно ви се струва. А голяма ли е тази „многобройна група заинтересовани лица“!

— На борда на орбиталната база те не са много — около сто и петдесет…

Андрей погледна Светлана.

— На Япет — продължаваше тя — са три пъти повече. Точният брой на заинтересованите лица в района на Япет, включително и аз, разбира се, е шестстотин петдесет и шест.

Мъчейки се да скрие объркването си, Андрей се пошегува:

— Не достига една десетица — щеше да бъде пълно съвпадение с номера на централния кратер на смерча-феномен.

— С ваша помощ пълното съвпадение е налице! — подхвана Светлана. — Вие сам струвате колкото десетина. Поне най-малко.

— Ее… благодаря, разбира се, но откъде го измислихте?

— Моят брат все повтаря, че ако Земята е способна още да ражда хора от вашия тип, земната цивилизация може твърде уверено да плава и по-нататък напред към своя нееднозначен прогрес.

— Вашият брат ме цени високо.

— А знаете ли за кои ваши две основни качества?

— Не.

— За чувството ви за отговорност пред света и за верността ви към дълга.

— Хубави качества. Но тях ги притежава всеки землянин.

— Заблуждавате се.

— Трябва да ги притежава — уточни Андрей.

— Това е друго нещо — трябва… Кажете, Андрей, защо когато ви се представих, не ме попитахте дали не съм роднина на Март Фролов?

— Избягвам да задавам твърде често еднотипни въпроси.

— Твърде често ли?

— Имам такова впечатление… Като че ли съм разговарял с брат ви преди три денонощия. Доста странният му отговор е удивително свеж в паметта ми. Между другото моята памет е твърде силна — осемгодишният срок не значи нищо за нея.

Светлана се усмихна слабо.

— Зная какво ви е отговорил брат ми, но на него наистина му е омръзнало да отговаря на този въпрос. По онова време в системата на Сатурн вече е имало около десетина наши роднини и еднофамилци, а като допълнение съм пристигнала и аз…

— Къде е сега Март?

— На Земята. В Института по пространството и времето той сега, може да се каже, е дясната ръка на самия Калантаров, един от водещите специалисти темпоролози. А всичко започна с това, че на бъдещия темпоролог му отнеха визата и му предложиха да напусне с танкера „Аелита“ системата на Сатурн. И той бе принуден да го направи. — Светлана погледна събеседника си отстрани и поясни: — Това беше, когато вие не се върнахте навреме и стана ясно, че нямате повече кислород.

— Разбирам. А имаше ли опити да се проникне след мен в недрата на смерча-феномен?

— Имаше. Безброй са опитите да се проникне там и с флаинг-машини, и с гъвкави манипулатори, и със снаряди със сондажни устройства. По различен начин се опитват да сондират вътрешностите на темпор-обекта… Моля да ме извините, но точно така наричат сега смерча-феномен. И до ден днешен за сондиране се изразходват много средства и усилия, а резултатите, както предсказваше Март, са скромни. Когато на Япет пристигнала „Вивера“, от процепа, за който вие сте съобщили, била останала само една плитка, запълваща се дупка. Космодесантчиците били вече готови да се спуснат в нея, но буквално на няколко метра от входа й атаката се провалила. Започнали всевъзможни чудеса и десантчиците отстъпили назад, като пожертвували затъналия дълбоко катер. Добре поне, че хората успели да се спасят…

— Свръхскърцане ли е имало?

— И свръхскърцане, и обръщане наопаки, а най-неприятното — парализа на мускулите, които управляват движението на очната ябълка. За щастие всичко мина.

Андрей поклати глава.

— Тогава нищо ми нямаше на очите… А после? Процепът съвсем ли се затворил?

— Да. Всъщност с това започна и епохата на сондиране на темпор-обекта с всевъзможни апарати. Който и да е апарат, от какъвто и да е материал, потопен в това чудовище, от която и да е страна, под каквото и да е налягане, се движи в облакоподобната маса със смешна скорост: около една двайсета от километъра в година. Ако се поинтересувате от дължината на кабелните шлейфове на първите ни сонди, ще научите, че за повече от осем години сондите са навлезли в недрата на темпор-обекта на четиристотин метра…

— Казвате, че Март е предсказал това?

— Той много скоро разбра, че белезникавият колос не е просто екзотичен коктейл от добре познати физически свойства. Когато на „Титан-главен“ дойде съобщение за резултатите от изследването на „дупката“, той заподозря, че става въпрос за ясно локализиран обект от някакво видоизменено пространство-време! Март бе до гуша зает — изпращаше на Япет люгера „Вомбат“ с поредната група десантчици, но успя да подготви за екстреното заседание на научния съвет малък доклад, или, както сам казваше, „докладна бележка“. В тази „докладна“ феноменалното явление на Япет за пръв път бе наречено „Спирална структура на далечното действие на темпор-пространственото огъване“, а белезникавата повърхност на Петното — „оптическа граница на темпор-огъването с местен профил.“ Оттогава в научните кръгове смерча-феномен започнаха да наричат „темпор-обект“, а „Забележката на Фролов-Тоболски“ използуват като увод в „Общата темпорология“.

— Какво общо има тук моята фамилия?

— Не толкова вашата фамилия, колкото вашите наблюдения — възрази Светлана. — Те помогнаха на Март да обоснове и защити пред научния съвет много нужната в ония първи денонощия работна хипотеза. Математическата обосновка на хипотезата си Март направил едва ли не в движение, докато изпълнявал организационните задачи час и половина преди изтичането на визата му, но тази обосновка сега се счита класическа в темпорологията… На същото заседание между впрочем научният съвет настоятелно поискал от УОКС да предаде незабавно „Байкал“ за орбитална база на разузнавачите на темпор-обекта. Още тогава било ясно, че на изследователската група й предстои да расте количествено.

— Страстите, изглежда, са се били разпалили не на шега — предположи доста уверено Андрей.

Светлана кимна:

— Да, беше бурно време… Но някак си всичко се оправи. Колонията край Япет постепенно се стабилизира, Март свикна да ръководи работата на изследователите на темпор-обекта „дистанционно“, както сам казва. Впрочем дистанционният стил на ръководство го измъчва и веднъж в полугодието той неизменно подава заявление за преразглеждане забраната върху визата му. И всеки път УОКС му отговаря акуратно със стандартно-вежлив отказ.

— А той какво друго очаква?

— Виждате ли… Март, кой знае защо, през цялото време бе убеден, че вие не сте загинали и че непременно ще се върнете. „Такъв човек няма да се загуби дори в гънките на темпор-огъването“ — казваше той за вас. По време на телевизионните сеанси той направи много опити да обясни с помощта на математически изчисления на мен и на другите, че еди-коя си формула предсказва в края на деветата година рязко свиване на границата на темпор-огъването и че вие имате шанс да издържите до този момент. Нищо не разбирах от доводите на математическата му логика, но те не ми и бяха нужни. Аз и така знаех, че вие ще се върнете. Чувствувах, че трябва да се върнете малко по-рано, отколкото обещаваха формулите на Март!… В мене течеше някакъв странен ток на постоянно очакване.

„Наистина «Япет-орбитален» не е «Байкал» — мина му през ума, — а орбитална психолечебница.“

Светлана обгърна събеседника си с очарователния поглед на широко отворените си сиви очи и Андрей почувствува как клепачите му неволно трепнаха.

— Не се безпокойте — каза тя, — аз наистина не мога да чета мислите ви.

— Но можете да отгатвате настроението ми, а това е почти същото — възрази й той.

— Като медик съм длъжна да отгатвам настроението ви… Изглежда, ви смущава повишеният, както се изразява Март, потенциал на моите съпреживявания спрямо вас…

— Да, в определени моменти от нашия разговор започвам да се чувствувам, кой знае защо, едва ли не ваш роднина. Но с Март сме поне задочно познати!

— Не мога още веднъж да не похваля вашата вече похвалена от самия вас силна памет — каза тя насмешливо и тъжно. — Надявах се, че нашето познанство ще бъде по-продължително…

— Извинете — прекъсна я той, — но стига сме говорили със заобикалки. Какво да правя — наистина не помня къде сме могли с вас да…

— Тук — промълви тя.

— Къде е това тук? В системата на Сатурн ли? Или в Далечния космос изобщо?

— На борда на „Байкал“, в приемния кабинет на Грижас, тоест в съседното помещение. Кога ли? Преди осем години и половина. Впрочем по вашата скала на времето съвсем наскоро… Минали са някакви си два месеца.

— А, ето коя сте била?… — Андрей с облекчение се разсмя. Той веднага си спомни корабния шампионат, втората си поред победа не по точки, а с нокаут, ироничните поздравления на Грижас, който преглеждаше в кабинета си пострадалия в суровия бой нос на победителя. Зад пулта на отвратително съскащия физиотерапевтичен апарат асистираше дългокрако, от петите до главата забулено в бяло момиче, което Грижас, както обикновено, му представи твърде церемониално: „Струва ми се, че не се познавате, нали? Сега моментално ще поправим това. Моята млада колежка, медик-стажантка Светлана. Колежката временно — до пристигането ни в системата на Сатурн — изпълнява много отговорните и, направо казано, много почетните задължения на рейсов медик в сектор П. Но тъй като в пътническия сектор поводите да демонстрира медицинското си майсторство са доста по-малко, отколкото в нашия, ние с колежката делим поравно плячката, която ни пада от време на време в двата сектора. Днес имаме късмет — в ръцете ни попадна най-големият албатрос на Далечния космос… Виждате ли, пострадала е хрущялната основа на носа му. Какво ще правим, колежке?… Тъй вярно — маска на Румкойл… Чувате ли, Андрей Василиевич? Колежката предлага радикален начин за лечение и след десет минути ще можем да ви поздравим не само с победата, но и с оздравяването ви. Ето че се запознахте. Моля да се обичате, няма да се побоя от думата, един друг, да си оказвате взаимно внимание. Убива ли ви маската?“ Грижас беше в добро настроение. Не бе изключено и настроението на колежката му да бе такова, но момичето много се смущаваше.

Пациентът също бе в добро настроение, та направи изпод маската на Румкойл някакъв подобаващ за случая комплимент. Не по нечий адрес, а изобщо за медицината. Обаче нещо стана с коефициента на разсейване и целият комплиментен заряд се стовари върху беззащитните емоционални центрове на младата, неопитна стажантка. Това трябваше да се очаква: той бе твърде известен първи пилот на единствения в света „свръхполилей“, зрял мъж, с приятна външност, в разкошна униформа — на гърдите с албатрос и златна лилия, а тя — млада птичка, за пръв път изпърхала в Далечния космос. Разбра го, но беше вече късно. Опитвайки се да я погледне изпод неудобната маска, той само подсили ситуацията: все пак успя да види с крайчето на окото си нещо алено зад пулта върху бял фон. Никога не бе мислил, че нормалната човешка кожа може да почервенява до такава степен.

И ако Светлана не бе заговорила за това, той за нищо на света не би се сетил, че онова дългокрако, постоянно изчервяващо се (без особен повод!) неоформило се още момиче с поривисти движения и тази вече уверена в себе си, макар на вид още много млада жена, прелестен профил и плавни жестове, са един и същ човек!

Като обясни честно на събеседничката си своя тогавашен безпричинен изблик на веселие, Андрей й се извини и изрази убеждението, че сега те като стари познати — почти приятели — много по-лесно ще общуват. Светлана, изглежда, разбра това по своему.

— Да, сега ние с вас сме почти връстници — промълви тя и събирайки безцелно в шепата си провисналия край на белия шал, добави тихо: — Много ви чаках… Много. През целите тези осем години улавях върху себе си съчувствени погледи… различни погледи, но вярвах, че ще се върнете. Знаех.

— Защо? — откъсна се от езика му съвсем неуместен, глупав въпрос и той изведнъж се почувствува истински глупак.

— Защото аз… ви обичам — каза просто тя. — И това започна при мен много по-рано, отколкото мислите.

Той не каза нищо. С бавно, меко движение Светлана свали от креслото дългите си, удивително стройни крака и плавно стана. Андрей се опомни, скочи също, неволно изправи раменете си и се изпъна. Ръстът й го порази. Разбира се, личеше, че удобно разположилата се в креслото жена е доста висока, но на него и през ум не му минаваше, че може да е почти колкото него.

— Не зная… изглежда, и така се случва: разглезен от внимание герой с приятна външност, известен пилот в красива униформа, с лилия на гърдите — продължаваше Светлана. — Да сигурно така се случва. Но при мен всичко бе по-иначе. Уплаших се, когато счупихте перилата и паднахте в пропастта от високата тераса на нашата къщичка в хималайската туристическа база „Гъливер“. Още повече се уплаших, когато видях отблизо обляното ви със замръзнала кръв яке, окървавеното ви лице, парчетата биопласт по небръснатата ви буза. Беше много страшно, когато, преодолявайки слабостта си, вие с мъка вдигнахте глава, напъхахте в устата си с вдървена ръка шепа сняг и усмихвайки се със здравата си буза, попитахте едно от зяпналите ви момичета ще се намери ли в нашето бунгало телефон, чист биопласт и нещо по-подходящо за ядене от изпоплашените ученички. После цялата група ходихме да гледаме откъде бяхте „скочили“ в нашата долина. Човекът, който ни показа мястото, сигурно грешеше, защото оттам само птица можеше да долети…

Светлана се отдръпна към „прозореца“. Подчинявайки се на едва забележимия й жест, добре запрограмираната битова автоматика смени бедния пейзаж на сивата зимна вечер с безбрежна звездна нощ. И Андрей отново неволно обърна внимание на осанката на събеседничката си. Плавните й движения бяха грациозно-изящни… Създаваше се впечатление, сякаш от дълго време не е била на Земята и тялото й вече е свикнало да живее изключително в условията на намалена гравитация. Но да не бъдеш толкова време на Земята, също е възможно само при изключителни обстоятелства. Да кажем, ако УОКС е разпуснал отделите си ОТ и ОЗ („Охрана на труда“ и „Охрана на здравето“). Гледаше я и чувствуваше, че е нещастен. Беше вече разбрал всичко и почти не я слушаше. Думите й вече нямаха значение. Него във всеки случай те не трябваше да вълнуват.

— Пилотът с приятна външност — продължаваше Светлана — се появи в живота ми също много преди вие да заслужите златната лилия. В едно от предаванията на Агенцията за извънземна информация видях лицето ви и разбрах, че сте втори пилот на балкера „Фомалхаут“. Така се развълнувах — не ме свърташе на едно място. Дълго не можех да разбера защо… Поръчах си видеокопие на това предаване и оттогава стереопортретът на втория пилот на балкера „Фомалхаут“ бе постоянно с мен. И изведнъж — о, вълшебна случайност! — двамата се оказахме на един и същ кораб! Можех да ви виждам почти всеки ден, и то отблизо, понякога да разговарям с вас! А имаше и моменти, когато можех наяве да се докосна до героя на моите девически сънища!… Знаете ли, бях щастлива. Сигурно ви е трудно да разберете такова щастие, но повярвайте ми — аз бях щастлива. Внезапно вие заминахте на разузнаване — и се случи… това, което се случи. Направих всичко възможно да замина на Япет като помощник-медик на група десантчици с люгера „Вомбат“. Опитвах се нееднократно да превзема с атака непроницаемо-лепкавите стени на белия исполин и плачех от безсилие под акомпанимента на ехокашлиците. После, когато по време на една телевизионна среща Март ми обясни с много усилия физическия смисъл на идеята за темпор-огъването и ме посъветва да обърна внимание на скоростта на проникването на сондите, разбрах, че там не може да се проникне с груба сила. Трябваше някакъв друг начин. Но какъв?… „Ако темпор-огъването — мислех си аз — е резултат от дейността на неземен Разум, нима той няма да ме разбере?“ С часове стоях край-стените на чуждозвездната крепост, но и така не можах да видя нещо поне, което да прилича на вход в нея. Белезникавото чудо прояви пълно равнодушие към моите сълзи и молби… Като стоях пред стените му, аз често намирах съзвездието Дева, дълго гледах Спика — лъчите й ми приличаха на струни, от които звучи омайваща мелодия… В края на краищата всичко това можеше спокойно да се припише на моето болно въображение, но само като споменах на Март за „звънкострунната Спика“, той ме погледна с несвойствен за него разсеян поглед и прекъсна връзката. Цяла седмица изчислявали нещо с Калантаров, вдигнали на крак всички в института, а после Март с учудване и възторг ми съобщи, че моята „звънкострунна“ най-добре от всички други звезди от този клас отговаря на условията за съществуване на вектор на далечното действие на темпор-огъването. Честно казано, така и не разбрах какво представлява „векторът на далечно действие“ в ракурса на теоретичната темпорология, но аз си имах свой ракурс. Просто чувствувах добре, че Спика звучи във въображението ми като струна, защото вие се движехте някъде там, в тая посока… Това е всичко… Останалото го знаете.

Тя млъкна неочаквано, сякаш се бе опомнила и съжаляваше, че бе дала воля на думите и чувствата си. Андрей очакваше това. Бе сигурен, че Светлана ще разбере: тя си е тя, а той е екзот и така всичко се изчерпва. Не са нужни лъжливи ситуации. Заради такива лъжливи ситуации между него и Валентина всичко свърши.

— Значи, казвате, Спика — продума той, за да наруши неловкото мълчание. — Като че ли е така. Когато експериментирах със себе си, се убедих, че възприемам ултравиолетовите лъчи като пламтяща белота. Ако се съпоставят океаните от пламтяща белота, които ме обгръщаха там, и обстоятелството, че Спика е аномално мощен източник на ултравиолетово излъчване, може с голяма вероятност да се твърди, че съм виждал именно Спика. По-точно — нейната ултравиолетова корона. Така предайте на Март при следващата ви телевизионна среща.

— Вече ще се наложи сам да обсъждате с Март подробностите от вашето разузнаване. — С леко махване на ръка Светлана върна зимно-вечерния пейзаж на „прозореца“ и добави: — При това днес, и то твърде скоро. Сякаш в отговор на вашия упрек по повод „заговора на мълчанието“ ние още днес ще започнем да ви включваме в сферата на назрелите дискусии. След час и половина ще имате петдесетминутна връзка непосредствено с Института по пространството и времето.

— Да, време е да се запозная с брат ви — съгласи се Андрей и попита делово: — Кой ще бъде пръв?

— За какво говорите? — не го разбра веднага Светлана.

— За реда на връзките, естествено. Или на въпроса: „Как си?“, който отправяте към брат си, вие два часа чакате търпеливо отговор?12

— Представете си — вече повече от три години между нас има двустранна връзка.

— Тоест как така?…

— Тоест приблизително със скоростта на видеотекторната връзка например между Москва и Ангарск — поясни тя. — Не ме гледайте така недоверчиво — не ви лъжа.

— „Зенит“ — „Дипстар“!… — досети се Андрей.

— Малко по-сложно: Земя — „Темп-2“ на Луната — „Зенит“ — комплекса „Дипстар“ — „Темп-3“ в нашата система. Свръхбързата двустранна връзка между Земята и системата на Сатурн е първият практически резултат от многогодишното изучаване на темпор-обекта.

— Не е малко.

— Да. Но Т-връзката е необикновено скъпо удоволствие и не я използуват често.

— По време на Т-връзката ще се постарая да не допускам дълги паузи — пошегува се разсеяно Андрей.

— Но никой в целия свят няма да ви осъди, ако през следващите петдесет минути двустранна Т-връзка изобщо не спазвате регламента за паузите.

Андрей долови многозначителността на интонацията й и разбра за какво намеква. Едва мърдайки неочаквано вдървените си устни, той попита с надежда:

— Кога? Още днес ли?

Светлана му кимна мълком. Без да сваля очи от нея, той попита:

— Лилия… сама ли ще бъде?

— Виждате ли, Андрей…

— Достатъчно. Може да не продължавате.

— Но вие трябва да знаете! — додаде рязко (почти извика) Светлана. — Когато на всички им стана ясно, че не сте ефимер, администрацията се опита да влезе във връзка с вашата — простете, ще говоря направо — бивша жена. Валентина Николаевна Гуляковска не можа да намери в себе си…

— Гуляковска ли? — прекъсна я Андрей. — Правилно ли чух сегашната й фамилия?

— Да.

— Е… това е последното нещо, което исках да науча за Валентина Николаевна. — Андрей погледна часовника си. — Скоро ли е първата Т-връзка?

— След около четирийсет минути. След два часа пауза е втората. После, разбира се, ако нямате нищо против на първа палуба ви предстои среща с Аверян…

— Копаев ли?! Той тук ли е?!

— Тук са мнозина от вашите познати.

— Светлана, а къде са сега Кизимов, Йонге, Нортън, Лоре? Не питам от празно любопитство… Волю или неволю, но с тях четиримата, предполагам, сега съм в една компания.

— Разбирам ви — Светлана кимна. — Всички екзоти са тук — в този, както се изразяват десантниците, в този „измъчен регион“. Кизимов командува щурмовата група в южния лагер, Нортън — в северния. Йонге решава проблемите на десантно-техническото осигуряване на двата щурмови лагера. А пък Лоре (за учудване на всички) така се е увлякъл от темпорологията, че както казват, имал дори научни успехи. Поне аз съм чувала как Март в разговори с местните темпоролози често се позовава на ефекта на „периферната Т-дивергенция“, за пръв път описан от Жан Лоре. Между другото, именно ефектът на Лоре лежи в основата на изчисленията на темпор-вектора за Т-връзка… Казвам ви всичко това, Андрей, за да ви убедя, че животът на екзота не е така ужасен, както си го представяте на пръв поглед.

— Благодаря ви, Светлана, за моралната поддръжка, но не е нужно да ме успокоявате. Насочвайки се насам, на среща с вас, за да не плаша много медиците, аз се освободих от чуждородния заряд, като докоснах с двете си длани екрана в гардеробното помещение на моя битов отсек. Но има ли голяма полза от това? Все едно аз нито за миг не забравям за „черната следа“ зад гърба си. Като ви слушам, не мога да не взема предвид, че вие по инерция все още виждате в мене човек и все още ме поставяте на едно стъпало със себе си. Но щом като само чуждородният заряд отново започне да се проявява, вие ще почувствувате монстъра в мен и с отвращение ще се отдръпнете. Аз съм екзот, Светлана. С други думи, аз съм монстър сред вас — нормалните хора!…

— Тук няма хора — каза тихо Светлана. — Тук всички са екзоти.

— Как? И вие ли?

— И аз. И Круглов. И Копаев. С една дума — всички.

— Всичките… Шестстотин петдесет и шест ли са екзоти?!

— Шестстотин петдесет и седем — поправи го Светлана. — Тук има само екзоти…