Мексиканецът

I

Никой не знаеше миналото му, а най-малко от всички — хората на Хунтата1. Той беше тяхната „малка загадка“, техният „голям родолюбец“ и по свой начин работеше за наближаващата мексиканска революция с не по-малко усърдие от тях. Те дълго не искаха да признаят това, защото никой от Хунтата не го обичаше. В деня, когато се появи за първи път в техните многолюдни, шумни стаи, всички го помислиха за шпионин, за едно от платените оръдия от тайната служба на Диас2. Твърде много борци на революцията гниеха в гражданските и военните затвори на Съединените щати, а други, оковани във вериги, дори сега се изпращаха отвъд границата, където ги изправяха пред кирпичени стени и ги разстрелваха.

От пръв поглед момчето не им направи благоприятно впечатление. То си беше момче, не повече от осемнадесетгодишно и не много едро за възрастта си. Заяви, че се казвало Фелипе Рилвера и имало желание да работи за революцията. Това беше всичко — нито една излишна дума, никакво по-нататъшно обяснение. Стоеше и чакаше. На устните му нямаше усмивка, в очите му нямаше сърдечност. Високият, поривист Пауло Вера усети вътрешно да потръпва. Пред него стоеше нещо отблъскващо, страшно, загадъчно. Имаше нещо злобно, змийско в черните очи на момчето. В тях гореше студен огън, някакво безгранично съсредоточено настървение. То стрелна поглед от лицата на конспираторите към пишещата машина, на която прилежно чукаше дребничката мисис Сетбм. Този поглед се спря на нея само за миг — тя случайно бе вдигнала очи и също долови това безименно нещо, което я накара да спре работата си. Стана нужда да препрочете написаното, за да може да продължи писмото в същия дух. пауло Вера погледна въпросително Ареляно и Рамос, а те погледнаха въпросително него и сетне се спогледаха един друг. Нерешителност и съмнение тегнеше в очите им. Това слабо момче представляваше самата неизвестност и носеше цялата заплаха на неизвестността. Беше неразгадаемо, извън познанията на честните обикновени революционери, чиято най-свирепа омраза към Диас и неговата тирания беше всъщност само омраза на честни обикновени родолюдци. Сега пред тях стоеше нещо различно и самите те не знаеха какво е то. Обаче Вера, винаги най-припрян и най-бърз в действията си, прекъсна мълчанието.

— Прекрасно — студено рече той. — Казваш, че искаш да работиш за революцията. Свали си сакото. Закачи го ей там. И ела да ти покажа къде са кофите и парцалите. Подът е мръсен. Ще измиеш пода първо тук, а после и в другите стаи. Трябва да се почистят плювалниците. После иде ред на прозорците.

— Ще помогна ли с това на революцията? — попита момчето.

— Ще помогнеш — отговори Вера. Ривера изгледа всички със студено подозрение, след това си свали сакото.

— Добре — промълви той.

И нищо повече. Ден след ден идваше да работи — да мете, да мие, да чисти. Чистеше пепелта, качваше въглища и трески и палеше печките, преди най-ревностният от тях да седне пред писалището си.

— Мога ли да спя тука? — попита веднъж той.

Аха! Ето какво било! Диас имаше пръст в тази работа! Да спи в стаите на Хунтата, значеше да има достъп до тайните им, до списъците с имената, до адресите на другарите оттатък, на мексиканска земя. Молбата му бе отхвърлена и Ривера никога не заговори за това пак. Те не знаеха нито къде спи, нито къде и как се храни. Веднъж Ареляно му предложи няколко долара. Ривера се отказа от парите с поклащане на глава. Когато Вера се намеси и се помъчи да го убеди да ги приеме, момчето каза:

— Аз работя за революцията.

Много пари са нужни, за да вдигнеш съвременна революция, а Хунтата беше вечно в затруднено положение. Членовете гладуваха, но залягаха — дори най-дългият ден им се виждаше недостатъчно дълъг — и все пак имаше моменти, когато успехът или неуспехът на революцията като че зависеше само от няколко долара. Веднъж, когато бяха закъснели два месеца да платят наема и хазаинът заплашваше, че ще ги изхвърли, не друг, а Фелипе Ривера, чистачът с бедните, износени и протъркани дрехи, сложи шестдесет долара в жълтици на писалището на Мей Сетби. Това се повтори и при други случаи. Триста писма, натракани на неуморната пишеща машина (молба за помощ, за подкрепа от страна на организирани работнически групи, искания до редактори на вестници да вземат честно отношение към събитията, протести срещу произвола на щатските съдилища спрямо революционерите), лежаха неизпратени, защото нямаше пари за пощенски марки. Часовникът на Вера бе изчезнал — старомодният златен часовник, който звънеше и му беше останал от неговия баща. Липсваше вече и простичкият златен пръстен от средния пръст на Мей Сетби. Положението беше безнадеждно. Рамос и Ареляно отчаяно дърпаха дългите си мустаци. Писмата трябваше да заминат, а пощата не даваше марки на вересия. Тогава Ривера си взе шапката и излезе. Като се върна, сложи хиляда двуцентови марки на писалището на Мей Сетби.

— Да не би да е проклетото злато на Диас? — рече Вера на другарите.

Те вдигнаха вежди, без да знаят какво да отговорят. А Фелипе Ривера, станал чистач за революцията, щом се налагаше, продължаваше да наброява злато и сребро за нуждите на Хунтата.

И все пак не можаха да го обикнат. Не го познаваха. Държането му не приличаше на тяхното. Той не се впускаше в откровености. Отклоняваше всяко подпалване. Колкото и да беше млад, те все не можеха да се решат да го разпитат.

— Може да е човек с велик и самотен дух, не знам, не знам — безпомощно заяви Ареляно.

— Той не е човек — рече Рамос.

— Душата му е попарена — каза Мей Сетби. — Светлината и смехът са прегорели в него. Прилича на мъртвец, а пък е тъй страшно жив.

— Изживял е адски мъки — добави Вера. — Никой, който не е изживял адски мъки, не може да има такъв вид, а той е още момче.

Въпреки това не можаха да го обикнат. Рйвера никога не говореше, никога не питаше, никога не правеше предложения. Стоеше и слушаше с безизразно лице, като бездушен предмет, и само очите му горяха със студен блясък, когато приказките им за революцията ставаха по-гръмки и по-разгорещени. Погледът му се обръщаше от лице към лице, от един от говорещите към друг, забиваше се в тях като свредел от парещ лед и ги объркваше и смущаваше.

— Той не е шпионин — каза Вера на Мей Сетби. — Той е родолюбец; запомнете думите ми: най-големият родолюбец между всички ни. Зная това, чувствувам го, чувствувам го ей тука, в сърцето и в разума си. Но съвсем не го разбирам.

— Има лош нрав — забеляза Мей Сетби.

— Зная — отвърна Вера и потрепера. — Поглеждал ме е с тези очи. В тях няма обич; в тях има заплаха; свирепи са като на див тигър. Зная, че стига да изменя на нашето дело, ще ме убие. Той няма сърце. Безмилостен е като стомана, остър и студен като мраз. Прилича на лунна светлина в зимна нощ, когато човек замръзва до смърт на някой самотен планински връх. Не се боя от Диас и от всичките му убийци, но от това момче ме е страх. Казвам ви самата истина. Страх ме е. От него лъха на смърт.

И все пак Вера беше този, който убеди другите да поверят първата отговорна задача на Рйвера. Връзката между Лос Анджелис и Долна Калифорния беше прекъсната. Трима от другарите бяха изкопали сами гробовете си, след това бяха разстреляни пред тях. Още двама бяха попаднали в щатския затвор в Лос Анджелис. Хуан Алварадо, федералният главнокомандуващ, беше чудовище. Проваляше всичките им планове. Не можеха вече да се свържат нито със старите, нито с новоспечелените революционери в Долна Калифорния.

Младият Рйвера получи нарежданията и замина на юг. Когато се върна, връзката беше възстановена, а Хуан Алварадо — мъртъв. Бяха го намерили с нож, забит до дръжката в гърдите. Това надхвърляше задачата на Ривера, обаче в Хунтата знаеха точно кога и къде е бил. Не го разпитваха. И той не казваше нищо. Но те се спогледаха и се досетиха. — Казах ви — рече Вера. — Диас трябва да се бои от този младеж повече, отколкото от всеки друг. Той е неумолим. Той е пръст божи.Лошият нрав, за който бе споменала Мей Сетби и който всички долавяха, се потвърждаваше от нагледни доказателства. Сега момчето пристигаше ту с цепната устна, ту с посиняла буза или подпухнало ухо. Явно беше, че влиза в саморазправа някъде в оня външен свят, където се хранеше и спеше, печелеше пари и се движеше по незнайни за тях пътища. С течение на времето Ривера стана и словослагател на малкото революционно вестниче, което издаваха веднъж седмично. Имаше случаи, когато не беше в състояние да набира, защото ставите на ръцете му бяха ожулени и разкървавени, палците — навехнати и безпомощни, едната или другата ръка уморено висеше надолу, а лицето се свиваше от стаена болка.

— Негодник — каза Ареляно.

— Посетител на долнопробни заведения — подхвърли Рамос.

— Но откъде взима парите? — запита Вера. — Ето и днес току-що научих, че е платил сметката за бялата хартия, сто и четиридесет долара.

— Това трябва да е свързано с отсъствията му — предположи Мей Сетби. — Никога не дава обяснения за тях.

— Трябва да пратим някой да го проследи — предложи Рамос.

— Не бих искал аз да съм този, който ще го следи — рече Вера. — Страх ме е, че след това ще ме видите направо на погребението ми. Той страда от някакво ужасно увлечение. И на самия господ дори не би позволил да се изпречи между него и това увлечение.

— Пред него се чувствувам като дете — призна Рамос.

— За мене той е сила: първобитна сила, див вълк, изхвърляща се гърмяща змия, жилеща стоножка — добави Ареляно.

— Той е въплъщение на революцията — заяви Вера. — Пламъкът и духът на революцията, нейният таен повик за отмъщение, който не прозвучава гласно, а поразява безшумно. Той е ангелът на разрушението, витаещ в безмълвните часове на нощта. — Бих могла да плача за него — каза Мей Сетби. — Не дружи с никого. Мрази всички. Нас търпи, защото му отваряме пътя към постигането на неговата мечта. Той е сам. .. самотен. — Гласът й секна в сподавено ридание, очите й се замрежиха от сълзи.

Къде и как прекарваше времето си Ривера, беше истинска тайна. Случваше се понякога да не го видят цяла седмица. Веднъж се губи един месец. В тези случаи при завръщането си, без обяснения и без въобще да говори, той винаги слагаше монети на писалището на Мей Сетби. И пак с дни и седмици прекарваше цялото си време в Хунтата. А после по някое време отново започваше да се губи за цял ден, от ранна сутрин до надвечер. След това идваше много рано и оставаше до късно. Веднъж Ареляно го завари в полунощ да набира вестника с подпухнали пръсти, а устната му беше пак цепната и още кървеше.