Мико (Част ІІ)

Хонконг | Вашингтон | Токио Мауи | Ралей | ХокайдоПролет, в наши дни

— Господин Нанги, страхувам се, че новините са доста по-лоши, отколкото сме си представяли.

Танцан Нанги гледаше през прозорците към Ботаническата градина насреща и отпиваше ситни глътчици от бледожълтия жасминов чай. Отвъд буйната растителност се виждаше проломът Виктория, над него се издигаше високият непристъпен връх.

Намираше се високо над центъра на Хонконг, почти на върха на небостъргача от стъкло и стомана, в който се помещаваше „Азиатска банка“.

— Продължавайте — кратко нареди той и тръсна цигарата си в кристалния пепелник на бюрото.

Алън Су хвърли бегъл поглед към обемистия си бележник, макар да бе ясно, че няма нужда от никакви справки. После облиза горната си устна и механично приглади косата си. Той беше дребен и спретнат китаец, родом от Шанхай, който обикновено биваше спокоен и разсъдлив. Но в момента бе силно притеснен и притеснението му изпълваше кабинета като аромата на натрапчив парфюм.

Закрачи напред-назад и продължи:

— За пример ще ви посоча проекта за жилищно строителство „Ван Фа“, който сме финансирали в рамките на 75 процента. Става въпрос за строителство в Новите територии, района Тай Покоу. Първата отчислителна вноска вече беше финансирана допълнително, всеки момент ще се наложи нова подобна операция. Това означава нова ипотека — нещо, което не сме в състояние да си позволим. За да бъдем на нулата, трябва да имаме 76 процента заетост на готовата жилищна площ при цена шестнайсет хиляди хонконгски долара месечен наем. Но най-високият наем, на който можем да разчитаме в момента, не надминава пет хиляди. След декларацията на комунистите никой не иска да живее в район, който всеки момент може да бъде окупиран.

Алън Су прекрати разходката си и стовари папката в ръката си върху купчината подобни папки на бюрото. В гласа му прозвуча нескрито отвращение:

— Списъците с подобни капиталовложения нямат край! Дори да е работил тайно за конкуренцията, Антъни Чин едва ли би успял да ни нанесе по-голяма вреда!

— А дали наистина не е работил за тях? — попита Нанги.

— В този град всичко е възможно — вдигна рамене Су. — Макар че на мен лично не ми се вярва. В подобна ситуация са още няколко банки, но ние сме най-зле. Не — тръсна глава той. — Според мен господин Чин е проявил алчност. А алчността, господин Нанги, е най-лошият съветник на правилната преценка.

Нанги се наведе да си налее още чай. После се облегна в удобното работно кресло на Алън Су зад бюрото. Очите му се насочиха към белите и бледокремави сгради, които се издигаха терасовидно по склоновете на връх Виктория. Една истинска джунгла от бетон.

Кога имахте последното си силно земетресение, господин Су? — внезапно попита той.

Очите на Алън Су объркано премигнаха зад очилата с телени рамки.

— Ами… май беше преди две години — отвърна той.

— Аха. — Вниманието на Нанги продължаваше да е насочено изцяло към гъстата гора от небостъргачи. — Ако тръсне както трябва, това насреща ще се превърне в гробница. Не мислите ли? Всичко ще се срути като детски кубчета, ще загинат много хора, ще се разорят още повече… — Главата му рязко се извъртя по посока на Алън Су: — А вие за кого още работите, господин Су?

— Аз… Моля за извинение, господин Нанги, но не ви разбирам…

— Хайде, хайде — рече Нанги. Всички китайци ся приличат. — Няма място за свенливост. В Хонконг всички работят по на няколко места. Така е далеч по-изгодно… — Млъкна, за да налее още чай в чашата си, после продължи: — Вземете за пример Антъни Чин. Той беше не само президент на „Азиатска банка“ в Хонконг, но и лейтенант в Китайската червена армия.

— Невъзможно! — замръзна на място Алън Су. — Познавам го от години. Жените ни пазаруват заедно всяка седмица!

— В такъв случай вие сте в течение на всички тези финансови провали! — хладно процеди Нанги и посочи купчината папки върху бюрото. Групата наети експерт-счетоводители си беше свършила работата отлично.

— Абсолютно нищо не съм знаел! — разпалено отвърна Су.

— Също и за страничните му дейности, нали? — бавно поклати глава Нанги.

Алън Су се втренчи в него и с усилие сдържа омразата, която го заливаше. Гледаше този японец и се опитваше да го прецени, гърдите му развълнувано се повдигаха. Даваше си сметка, че може да се спаси само, ако всичко бъде изяснено до последната подробност.

— Означава ли това, че и мен подозирате в симпатии към комунистите? — попита той.

— О, в това отношение бъдете спокоен — отвърна Нанги и се усмихна. — Елате, господин Су, изпийте чаша чай с мен.

Алън Су се подчини с разтуптяно сърце.

— Не би трябвало да се учудвам на това, което става тук — промълви той и ръката му обхвана гъсто застроените планински склонове зад прозореца. Чаят беше студен и той го изпи на един дъх. — Тези високи бетонни кутии действително биха се срутили при всяко по-значително земетресение. Сигурен съм, че едва ли са изградени според изискванията на една силно земетръсна зона — с еластичен стоманен кофраж и всичко останало. Местните предприемачи използват един много популярен номер — пред очите на инспекторите забучват половин дузина еластични стоманени прътове в бетона на основите, в който, между другото, съдържанието на пясък е два пъти повече от допустимото.

— После изчакват инспекторите да се насочат към друго място за проверка, измъкват същите стоманени пръти от още невтвърдения бетон и ги поставят на новото място. След приключване на проверката прътите отново се вадят и чакат инспекторите на друга строителна площадка.

— На практика всичко е игра, тъй като инспекторите предварително са подкупени и не си правят труда да извършват задълбочени проверки.

— Игра, която може да коства живота на много хора и милиони долари, от техните спестявания — намръщи се Нанги.

Су сви рамене.

— След като мога да си купя 12-годишна девственица насред „Ван Чай“, защо да не купя и някакъв си инспектор по строителството? — горчиво попита той.

— Разликата е там, че 12-годишната девственица, за която сте платили със суха пара, може да създаде доста неприятности на съпругата ви — хладно отвърна Нанги. — Само на нея, но не и на стотици и хиляди невинни хора.

— Което означава, че моето сладострастие — а то също е една разновидност на алчността — е успяло да замъгли хладния ми разум.

Нанги рязко се изправи.

— Какво е месечното ви възнаграждение от „Роял Албърт Бенк“, господин Су? — попита той.

Алън Су почти изпусна порцелановата чашка от ръцете си. Усети ударите на сърцето чак в ушите си, пак там зазвучаха отчаяните вопли на всичките му мъртви роднини. Господи, какво ще стане със семейството ми отчаяно се попита той. Ще остана без работа и без пукната пара в разгара на най-дълбоката рецесия в историята на колонията.

Лицето на Нанги заплува пред погледа му, той постави празната чашка върху бюрото до папките с пресиленото внимание на алкохолик.

— Хайде, отговорете — подкани го Нанги. — Въпросът ми беше съвсем конкретен и ясен.

— Но отговорът не може да бъде такъв… Моля за…

— Не искам обяснения от вас, господин Су — прекъсна го Нанги и се приведе напред. — В момента се нуждая от човек, на когото мога да имам пълно доверие. Нещата са съвсем прости — или сте такъв, или не сте!

Очите на Нанги се свиха и пронизаха събеседника му.

— Знаете какво ще стане с вас, ако се окаже, че не сте такъв, господин Су! — тихо промълви той:

Алън Су потръпна и — не отговори. Стоеше изправен и вдървен, макар да чувстваше как коленете му се подгъват. Разбира се, можеше да напусне този кабинет и веднага да подаде оставката си. Но какво ще постигне с това? Пазарът на работната сила се беше стеснил значително след декларацията на гадните комунисти отвъд границата, това с особена сила важеше в областта на банковото дело. В съзнанието му изплува представата за многобройната челяд, която изцяло разчиташе на него — съпруга, шест деца, леля и двама чичовци, единият от които вече вдовец.

Можеше да продължи да отрича всичко, разбира се. Но имаше чувството, че подобна линия на поведение ще го доведе до онзи резултат, до който би го довела и незабавната, му оставка. Нанги е твърд като кремък, освен това е японец. Единственият му шанс беше да се държи честно и откровено.

Алън Су пое дълбоко дъх и реши да каже цялата истина.

— „Роял Албърт“ ми плащат десет хиляди хонконгски долара на месец, срещу които получават информация за всички текущи дела на нашата банка — твърдо каза той. После млъкна и се вслуша в бесните удари на сърцето си.

— Разбирам — промълви Нанги и потупа с гумичката на неупотребяван молив върху бюрото на Су, После вдигна глава: — Господин Су, от този момент нататък вашата заплата е удвоена. — Велики богове, мярна се в съзнанието на Су. В основата на косата му се появиха ситни капчици пот. — След шест месеца ще се върнем отново на този въпрос и в съответствие с резултатите на банката заплатата ви ще бъде увеличена… или намалена. Същите действия ще предприемем и след една година. — Очите на Нанги не напускаха лицето на Су: — Ако през този период банката изпълни програмата за финансово стабилизиране, която ще ви предам, преди да отпътувам, и започне да носи печалба, вие ще получите десет процента от всичките й активи плюе доживотен договор като генерален директор.

С нескрито удоволствие Нанги наблюдаваше как тези думи изпиха всички жизнени сокове от широкото лице на Су.

— Моментално ще прекъсна всякакви отношения с „Роял Албърт“! — възбудено прошепна Су, очите му продължаваха да бъдат изцъклени.

— Нищо подобно няма да направите! — хладно рече Нанги. — Ще продължавате да прибирате своите десет хиляди, а след два месеца ще поискате увеличение! Господ ми е свидетел, че сте го заслужили!

Лицето на Су потъмня.

— Страхувам се, че не ви разбирам, сър — промълви той. Облекчението в душата му бе толкова силно, че му пречеше да разсъждава.

— Господин Су, от днес нататък ще предавате на „Роял Албърт Бенк“ онази информация, която лично аз ще ви доставям — рече Нанги. — Едновременно с това ще ми давате подробен отчет за действията на конкуренцията. Искам да зная за всяка сделка във финансовата област, независимо дали е голяма или незначителна. Искам да имам точна информация за размера на капиталите им и тяхното влагане. Искам да зная всичко за инвестиционната им политика за година напред, за пет години, дори за десет! — Сведе глава и тихо добави: — Следвате ли мисълта ми, господин Су?

Алън Су вече беше успял да се съвземе до степента, която му позволяваше да се усмихне. О, богове от всички религии и вероизповедания на света! Довечера ще ви предложа богато угощение!

— Напълно, господин Нанги — отвърна на глас той, използвайки най-добрия си английски. — Задачата, която ми възлагате, изпълва сърцето ми с радост!

После лицето му отново стана загрижено:

— Но при сегашното състояние на банката и острия недостиг на капитал аз едва ли ще успея да изпълня високите цели, които ми поставяте. Ние сме на ръба на банкрута и едва ли ще можем да покрием всички плащания. Дори ако кредиторите не ни притиснат веднага (дано боговете им внушат точно това да сторят), пак ще ни трябват повече от дванайсет месеца за покриване на загубите и уравняване на балансите.

— В това отношение ще получите двойна подкрепа — спокойно отвърна Нанги. — Първо, в рамките на седемдесет и два часа банката ще получи солидна финансова инжекция…

— Мога ли да попитам за източника на този капитал? — вметна Су.

— Не. Просто бъдете готов да го инвестирате краткосрочно и с максимална печалба.

Су вече поклащаше глава.

— Това е много рисковано. Особено в сегашното ни състояние!

— Но не и ако използвате добре информацията, която ще получавате от „Роял Албърт“. — Нанги се усмихна и се изправи: — Яхнете ги, господин Су! Яхнете ги, както кучето на светия храм яха великия дракон! Направете така, че всички рискове да бъдат за тяхна сметка и отговорност, а нашите пари да нарастват на спокойствие и сигурност! — Тръсна глава и добави: — Моите поздравления. Днес е голям ден за вас. Няма ли да го отпразнуваме?

Таня се намираше точно пред общия компютърен терминал, когато пристигна шифрованото съобщение. Чист късмет, макар че ако някой друг го беше, получил, моментално щяха да я издирят. Операция. „Риба-меч“ беше изцяло нейна рожба. Следеше я със специално внимание, защото беше не толкова служебна задача, колкото лична работа на Минк.

Всъщност и това не беше съвсем вярно, тъй като допреди година „Риба-меч“ беше изцяло служебна задача. Тя лично бе настояла да бъде прекратена още на онзи етап. И практически наистина бе прекратена, особено що се отнася до екипа на „Червената централа“ и останалите членове на Семейството. Единствено Минк и Таня знаеха, че не е така.

Таня застана нащрек в мига, в който „Риба-меч“ прекоси забранената линия и се прехвърли в сферата на личните отношения. Едно от неписаните й задължения беше да закриля Минк при всички обстоятелства, независимо от техния характер. Според личното й мнение той се забърка в тази история в особено опасно и неподходящо време. Вложи чувства в нея и от това не можеше да се очаква нищо добро.

Така тя се превърна в ревностен пазач на „Риба-меч“, макар ясно да си даваше сметка какви усложнения ще й донесе доброволно поетата задача. Някои неща се пазят в хладилника далеч по-лесно от други. Но нищо не може да издържи дълго, когато е на открито.

Когато разбра, че Минк няма да прекрати операцията, тя смени тактиката и започна да настоява за изключителна секретност. Минк обаче каза, че това е изключено. „Риба-меч“ не е от операциите, които могат да бъдат изолирани с непромокаемо покривало.

Тя се принуди да вземе изключителни мерки за сигурност. Осем оперативни работници на две смени! Но Минк каза, че подобно отношение ще се стори на „Риба-меч“ отвратително и ще ограничи свободата му. Таня не отвърна нито дума, тъй като знаеше отлично, че именно това е целта на подобно наблюдение. Похлупак от този характер обикновено поставяха върху задачи и агенти от особено важно значение, но нищо не пречеше да бъде използван и при „Риба-меч“.

В крайна сметка изпълни точно това, което той искаше от нея — включи двама от своите хора в операцията. Това не й беше достатъчно, затова изискваше поддържането на постоянен контакт. „Риба-меч“ беше изключително уязвим и тя не искаше да допуска грешки. Оттегляше се само когато Минк лично осъществяваше контакта. Той си въобразяваше, че дори и тя не подозира за него, но на практика Таня знаеше всичко.

Сега стоеше пред екрана и гледаше как зелените букви подскачат и се подреждат по него. Посланието свърши, текстът меко пулсираше. Тя го погледа известно време, после натисна бутона за дешифриране. „Наистина ли?“ светна контролният надпис. Тя натисна шест клавиша в строго определена последователност и на екрана мигновено се разстла дешифрираното послание. Разполагаше точно с минута, за да се запознае с него. В случай че не натисне бутона „печат“, цялото съобщение щеше да бъде автоматически унищожено от компютърната система.

Докато го четеше, лицето й стана бяло като вар. Беше толкова вцепенена, че не успя да реши дали да го отпечата или не. Времето изтече и съобщението изчезна от екрана. Това не беше от особено значение, тъй като: текстът продължаваше да свети в паметта й с ярката си зеленикава светлина.

Мълчаливо прокле Минк и личните му проблеми. „Риба-меч“ се беше превърнал в неотложен проблем, шифрованото съобщение недвусмислено потвърждаваше това. Натисна бутона „предаване“ и мислено състави отговора си. Но на екрана се появи единствено датата. Едва сега се сети, че шифрите се променяха всяка седмица и днес беше денят на тази промяна. А това означава Тони Тиърсън.

Стана и се спусна два етажа по-надолу. Детето-чудо беше заело един от ъгловите кабинети, натъпкан до тавана с кашони, дървени каси, етикети и кафява амбалажна хартия. И с шифровъчни машини, разбира се.

Минк засипваше Тиърсън със съветските „Алфа-3“ двайсет и четири часа в денонощието, но гениалното мозъче на детето-чудо въпреки това намери време да създаде уникалните кодове на цялата „Червена централа“. То се гордееше с тях и твърдеше, че са абсолютно сигурни. А Таня имаше всички основания да му вярва.

Когато влезе в кабинета, той седеше на войнишката койка, която бе помолил да монтират там. Таня отдавна подозираше, че детето-чудо няма никакъв личен, живот, и почти цялото си време прекарва тук, между тези стени. А поради часовата разлика между. Вашингтон и зоните, които наблюдаваше (предимно Русия и. Азия), времето му за сън беше доста необичайно.

— Здравей — лаконично я поздрави той. — Искаш ли кафе?

Той, протегна голата си ръка. Беше облечен в тениска с едър надпис „Депеш мод“ и изтъркани джинси.

— Моля, ви, докторе, боцнете игличката си в тази вена!

Таня се засмя, приближи се до машината за кафе и напълни две големи чаши.

— Май си прекарал тежка нощ, а? — попита тя и му подаде едната.

Той отпи глътка от силното, двойно препечено френско кафе, затвори очи и простена от удоволствие.

— Божествена напитка! — Отпи отново и въздъхна: — Доста се поизмъчих с този нов код… — Имаше предвид „Алфа-3“. — Честно казано, започвам да се съмнявам дали ще се справя.

Остави настрана празната чаша, стана и се протегна.

— Страхувам се, че вече е време — промълви Таня. Почти не беше докоснала своята чаша, тъй като предпочиташе чай. Напълни я просто за да му прави компания.

Детето-чудо отново простена.

— Кога се изтърколи още една седмица? — Прокара пръсти през косата си и добави: — Господи, имам нужда от един душ!

— Първо работата, после личната хигиена — делово рече Таня и отмести чашата, си настрана. — Разполагам с открита линия.

— Ясно — рече Тиърсън и се зарови в кутия с дискети. — Ей тая е бомба!

— Всички са бомба — рече тя и се насочи към вратата. — Желая ти късмет!

— Наистина ще ми трябва с това чудовище! — мрачно изръмжа Тиърсън.

Последното нещо, което Таня видя, преди да затвори вратата, беше как детето-чудо намъква слушалките на уокмена си и сяда зад бюрото. За него наистина работата беше на първо място. Таня си напомни да предложи на Минк да му даде малко принудителна ваканция.

Качи се обратно два етажа по-горе и се изправи пред компютърния терминал. Вкара дискетата на Тиърсън в отвора и натисна бутона за влизане в програмата. На екрана се появи думичката „файл“ и тя бързо изписа заглавието: „Риба-меч“. Изчака зареждането и набра отговора си на шифрованото съобщение. Машината автоматично щеше да използва новия код.

После стана и се върна в кабинета си, за да подготви нов доклад по случая.

Никълъс седеше на каменната пейка в градината на Сато. Седеше там почти час, откакто домакинът му се беше оттеглил. Направи цял театър с прибирането си в стаята за гости, иначе Сато щеше да се чувства длъжен да сподели безсънието му. Там дори не направи опит да се съблича, а само изчака петнайсетина минути и отново се върна в пустата градинка.

Просветляваше. Бавно и сякаш срамежливо лунната светлина отстъпи мястото си на здрача, предвещаващ настъпването на новия ден. Заедно с нея намаля и ароматът на свежите цветя.

Никълъс усети присъствието зад себе си в мига, в който сянката се отдели от прозорците на кабинета на Сато и стъпи върху светлите камъчета. Утринният въздух беше станал почти течен от росата. Наоколо цареше пълна тишина, нарядко нарушавана от цвъртенето на най-ранобудните птици.

Без да обръща глава, знаеше, че това е Акико. Техните „ва“ се бяха вкопчили едно в друго още преди часове и това беше достатъчно да я вижда ясно в съзнанието си. Системата беше колкото примитивна, толкова и изтънчена. Прав беше Акутагава-сан, който казваше, че животът в големите градове е започнал да я унищожава в душите на съвременните хора.

По същата причина съзнаваше, че тя е опасна. Не знаеше точно по какъв начин, не знаеше дори дали е опасна точно за него. Знаеше само едно — тя е сенсей. Малцина са индивидите, които биха могли да стигнат до подобно заключение само по външни признаци, дори и сенсей с опита и уменията на Никълъс. Но той беше по-различен.

— Никълъс-сан!

Ниският й глас го накара да потръпне. С усилие на волята успя да си наложи спокойствие. Въпреки това слепоочията му започнаха да пулсират, главата му забуча от притока на кръв.

— Как е съпругът ви? — попита той.

— Хърка в царственото си ложе.

Какво има в този глас? Никълъс се напрегна до крайност да долови, нюансите и странното ехо в него. Неща, които дори тя не би могла да прикрие. Дали не долови лек присмех?

— Нима вашето място не е до него? — Сприхава забележка на ревнив любовник, Той се прокле вътрешно.

— Мястото ми е там, където аз реша, че трябва да бъде — отвърна спокойно тя, не показвайки с нищо, че е доловила особената интонация във въпроса му. Поколеба се за миг, после добави — Нали не мислите, че се държа не по японски?

Той поклати глава.

— Може би малко нетрадиционно, но съвсем по японски.

Настъпи кратко мълчание, после тя тихо попита:

— Няма ли да се обърнете, с лице към мен? Толкова ли е трудно да ме гледате?

Думите й накараха косъмчетата по врата му да настръхнат. Колко внимателно ги беше подбрала! Сърцето му продължаваше да блъска в гърдите и това предизвика неприятни усещания у него. Бавно се извърна към нея. Душата му се разтапяше.

Лицето й сякаш грееше под първите розови сияния на зората. Беше облякла бледожълто кимоно, орнаментирано със сребърни и отровнозелени борови дръвчета. Над лявата й гръд блестеше самотна златна чапла. Косата й беше разпусната и течеше като блестящ синкавочерен поток надолу по гърба. Нямаше никакви бижута. Ноктите й бяха покрити с блестящ безцветен лак, подрязани късо според изискванията на част от разностранните й умения. Стори му се, че забелязва лек тик по спокойното й лице, някъде между горната устна и окото. Миг по-късно, тикът изчезна и тя се контролираше напълно.

— Не беше толкова трудно, нали? — Гласът й се смеси с поривите на утринния бриз, зад гърба й се надигаха и танцуваха изпаренията на дълбоко дишащата земя.

— Приятно е да ви гледа човек, Акико. — Млъкна, защото не бе имал намерението да прави такива признания. Изпита моментното чувство, че е изгубил важна битка.

Тя се плъзна по пътечката към него. Струваше му се, че плува направо от дебрите на отиващата си нощ.

— Защо имате усещането, че някога сме били заедно?

И двамата се стреснаха от тези думи. Сякаш се прегръщаха голи и Сато изведнъж се изправя над тях. Лицето на Акико пламна от притока на кръв, очите й напуснаха лицето му. Тикът й се върна.

Никълъс напълно изгуби чувството си за реалност. Очите му виждаха само нея, очертанията на тялото й се губеха в белите изпарения. Пред него се надигна Юкио — едно безсмъртно ками, възкръснало за нов живот. А сетне и той посегна към сигурността на Нищото, търсейки отговор на незададен и неразгадаем въпрос. Сякаш в транс, той бавно се изправи от твърдата каменна скамейка и пристъпи към нея. Бореше се с неудържимото желание да изкаже на глас онези думи, които се врязаха в съзнанието му още в мига, в който тя отдръпна ветрилото от лицето си. Бяха думи, които мечтаеше да изрече на глас, думи, които положително биха го освободили от огромното вътрешно напрежение, но едновременно е това биха го направили напълно беззащитен пред нея.

Какво да стори? Ето моментът настъпи. В японското общество човек твърде рядко може да остане насаме със съпругата на друг. И този момент едва ли би настъпил, ако самата Акико не го бе пожелала. Какво иска от него? Юкио ли е тя? Не иска ли да чуе името си от неговата уста? И ако иска това, защо го измъчва така? Въпросите се блъскаха в обърканото му съзнание, градяха най-различни догадки, спираха пред непреодолими стени. В момента му се струваше, че целият му живот е една огромна загадка, една редица от съвсем логично построени, събития, която той отказва да признае.

— Коя си ти? — дрезгаво попита той. — Искам да зная това!

— А ти за коя ме вземаш? — очите й се впиха в неговите. В тях нямаше кокетство, нямаше и обичайната женска игривост. По-скоро изразяваха дълбоко, но добре прикрито отчаяние, което той не можеше да разгадае.

— Не зная.

Разстоянието между двамата неусетно се стопяваше, макар никой от тях да не помръдваше.

— Кажи ми — прошепна тя. — Кажи ми!

Чувстваше дъха й, долавяше аромата на пламналото й тяло под тънкото копринено кимоно. Клепачите й бяха полуспуснати, устните — леко разтворени. Сякаш някакво неудържимо чувство набираше сила в напрегнатата до крайност душа.

— Юкио…

Името й се изтръгна от сърцето му с тътена на улучил целта снаряд. Беше странно и напълно ирационално да спомене това име, да я приеме за своята единствена любов… Но въпреки това устните му продължаваха да шептят:

— Юкио, Юкио…

Видя как клепачите й потрепнаха и плътно се затворила, усети как горната част на тялото й се притиска към него, главата й се отмята назад и нежната извивка на шията й се слива с онази вечно жива представа, която паметта му бе съхранила толкова години…

Гърдите му горяха, ръцете му неволно се протегнаха напред. Не знаеше дали за да я прегърне, или просто да я задържи на крака. Всичките му органи се бяха превърнали в течност и вече завираха. В главата му гореше дива треска, задръжките изчезнаха. Устните му покриха нейните, тялото му потръпна от екстаз при стрелването на пъргавото й езиче.

За пръв път през живота си Акико се почувства гола сред вселената. Този пламък не беше запален от нещо, свързано с тежката и продължителна подготовка, която отне годините на младостта й. Не, той беше нещо ново и съвсем непознато.

Беше толкова замаяна, че с благодарност се отпусна в силната му прегръдка. Дъхът й спря, когато чу името си от неговата уста. Защото това наистина беше нейното име! Но как е възможно?! Ох, колко е сладка целувката му! Как копнее за него! Бедрата й омекнаха, вече не бяха в състояние да издържат тежестта на тялото й. Екстазът от докосването му можеше да се сравни единствено с опиянението на божествен оргазъм.

Какво става с мен, безпомощно се попита тя. Малка и тъмна частица от съзнанието й настойчиво пищеше: отдръпни се, веднага се отдръпни! Каква е тази странна сила, която окупира така пълновластно нейния разум? Какво обърна с главата надолу всичките й кроежи за жестоко отмъщение? Какво я кара да изпитва подобни чувства към най-омразния си враг? И защо го беше излъгала? Тя не е Юкио, тя е Акико!

После, подчинил се на могъщото му „ва“, отговорът на всички тези въпроси експлодира в съзнанието й със силата на ослепителна заря. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, но тялото й продължаваше да се притиска към него.

Тя е нищо като Акико. Беше се появила от нищото и нищото е нейното бъдеще. Но като Юкио е личност, като Юкио не е нищожество, не е незначителна прашинка във вселената, както твърдеше Кийоки в своите проповеди.

От мига, в който бе напуснала любовта и грижите на Сун Сиунг, тя се чувстваше „доши гатай“ — „човек, забравил всяка надежда за спасение“. И как би могла да се чувства иначе без опората на близка, сродна душа?

А сега, при осезателното присъствие на Никълъс Линеър, жената с име Юкио изведнъж се изпълни със съдържание, превърна се в човек от плът и кръв. Тя престана да бъде идея и мисъл, престана да бъде средство към безвъзвратния край, изгуби сухите си двуизмерни очертания. Тя оживя.

От царството на мъртвите я изтръгна пламенната любов на мъжа, наречен Никълъс Линеър.

Джъстин го видя на втория ден от престоя си в хотела. Беше застанал в близост до открития бар край басейна. Сенникът й пречеше да го разгледа добре и тя реши, че се е припознала. Но после го видя още веднъж на извития като полумесец бряг, когато излизаше от лазурната вода, натоварен с маска и шнорхел за подводно гмуркане с тежки плавници на краката. Беше Рик Милар.

Отначало не можа да повярва. Все пак се намираше на десет хиляди километра от Ню Йорк, в отдалечен курорт, разположел сред огромна ананасова плантация. Беше в самия западен край на остров Мауи, далеч от блестящите хотели покрай Каанипали, в които се събираха богатите туристи.

Стоеше на място и го гледаше как се приближава по мокрия пясък. Бистрата вода плискаше около кръста й. Тялото му беше слабо и добре оформено, с тесен таз и широки рамене. По нищо не приличаше на тялото на Никълъс, със стоманена мускулатура и яки ръце. Но Рик беше просто любител на тениса, а не машина за убиване.

Клепачите й потрепнаха, под тях изскочиха солени сълзи. Тя се обърна с гръб към приближаващия се мъж и се загледа към неясно очертаващата се далеч на хоризонта панорама на Молокай.

— Джъстин?

— Трябва да имаш нерви като въжета, за да се появиш тук!

— Досега само бях чувал за прочутия нрав на фамилията Томкин. Всичко, което те казват, е само бледо подобие на истинското състояние на нещата. — Гласът: му беше преднамерено игрив и безгрижен.

— Възстанови ли Мери Кейт на работа? — попита тя с неприятното усещане, че сърцето й тежи в гърдите като късче гранит.

— Не ставаше въпрос за възстановяването й на работа, Джъстин — отвърна той и се приближи повече, отколкото й се: искаше. — Казах ти, че съм намерил по-добър човек за тази работа.

Тя се нахвърли отгоре му като вихрушка:

— Ти си ме използвал, мръсно копеле!

Той запази хладнокръвие и спокойно отвърна:

— Знаеш ли, проблемът при теб е, че тялото на жена се обитава от едно изплашено дете. Прекрати това, Джъстин. Използвал съм те колкото бих използвал всеки друг. Това не е точният термин. Мери Кейт не беше прогонена. В бизнеса на възрастните, човек не уволнява ръководен кадър, преди да му е намерил подходящ заместник. И това се отнася до всички нива. Бих проявил небрежност към интересите на компанията, ако бях подходил по друг начин.

— Но ние сме приятелки!

— Обикновено съвпадение. Съжалявам, че неволно съм засегнал чувствата ти. — Той се усмихна и изпробва водата с ръка. — Нямаше нищо преднамерено злокобно в цялата работа, мога да те уверя в това. Просто прегледах някои от работите ти на хонорар, поговорих с хората, които ти ги бяха възлагали. Всички бяха единодушни, че работиш великолепно. — Усмивката отново се появи върху лицето му: — И всички ме предупредиха за опасния ти характер!

— Не виждам това да те е разколебало — отвърна тя и изпита съжаление, че се беше разплакала преди малко.

— Прекалено много ми харесаха твоите работи. По отношение на рекламата имаш съвсем самобитен подход, а това качество е изключително ценно в днешно време. — За миг погледна встрани и профилът му се оказа съвсем момчешки. — Както и да е. Помислих, че ще мога да те укротя и видях в това съвсем определено предизвикателство. — Очите му се върнаха върху лицето й. — Бих дал всичко, за да започнем още веднъж отначало.

— Затова ли ме преследваш?

Той поклати глава и се разкрачи, за да посрещне една голяма пенеста вълна, която прехвърли кораловите рифове и със съскане се насочи към брега.

— Не съвсем. Просто открих, че офисът изглежда безнадеждно празен без теб.

Вълната се стовари върху пясъка, стигна до брадичката на Джъстин и тя неволно потърси закрила в обятията му.

Нанги вдигна осакатените си нозе на дивана, облегна се удобно назад и отправи поглед към вълните на Южнокитайско море, които шумно се разбиваха в пясъчните брегове на Шек-О.

Намираше се в южния край на остров Хонконг, по-близо до Абърдийн, отколкото до центъра и финансовото средище на кралската колония.

Шек-О беше един от малкото райони на Хонконг, запазен за наистина богатите му жители. Наистина богати означаваше милиардери за този град, в който никой не беше беден и в който се разменяха огромни състояния.

От година и половина не беше идвал тук и нещата бяха започнали да се променят. На първо място, бяха сринали стария и красив хотел в Рипало Бей, а мястото му беше заето от няколко модерни небостъргачи. Нанги не страдаше единствено за прекрасните слънчеви следобеди, които беше прекарвал в тази стара колониална сграда. Страдаше още и за неумолимия ход на времето, отнел му не само бляскавите делови победи на миналото, но и самата му младост. Страдаше от човешката алчност, превърнала всяка педя от тази благословена земя в място, от което могат да се печелят пари, особено по време на експанзията на колонията в края на седемдесетте години.

Именно този факт го бе довел отново тук — сгромолясването на бума в търговията с недвижими имоти. В тази светлина унищожението на „Рипалс Бей Хотел“ изглеждаше още по-тъжно.

Останал сам в леката вила с гипсови стени и покрив от теракотени плочки, Нанги наблюдаваше как млада китайка пробяга по пясъка и смело нагази в замърсените води на морето. Край него нямаше никого, въпреки че на масичката имаше кана с леден чай и две високи чаши.

Главата на момичето изскочи над водата. Не беше си направило труда да върже косата си или пък да я прикрие с плувна шапка. Дългите тъмни валма се разстилаха по голия й гръб, в следващия момент се пръскаха във водата като водорасли и бавно се поклащаха от вълните.

Ву-шинг. Тези думи не напускаха съзнанието му и това започна не на шега да го тревожи. Три убийства, три въпроса, които чакаха своя отговор. Каква ли е връзката между ву-шинг и „Тенчи“, питаше се Нанги.

Напоследък мислеше за „Тенчи“ винаги, когато се сблъскваше с нещо необяснимо. Съвсем логично. Защото знаеше, че руснаците няма да се спрат пред нищо, за да лишат Япония от „Тенчи“… ако знаят какво представлява „Тенчи“, разбира се. Допускаше, че и американците биха саботирали тази операция. От края на войната насам Америка става все по-зависима от Япония в ролята й на антикомунистическа бариера в Далечния изток. Едновременно с това не престава да се държи като господар и победител от войната. Вярно е и обратното, разбира се — Япония също е силно зависима от Америка.

Всичко това ще бъде променено след реализацията на „Тенчи“. Нанги изпитваше съвсем определени опасения, че ако американците надушат операцията, те ще действат не по-малко бързо от руснаците, за да я предотвратят. Това не трябва да става.

За пръв път от десетилетия насам Япония се оказа съвсем самостоятелна и това, колкото и странно да звучи, се оказа доста страшничко. Той все по-ясно усещаше, че вече не може да мечтае за някогашната си родина. Тя бе изчезнала безвъзвратно в миналото, пометена както от атомните взривове, така и от шеметния икономически растеж, активен участник в който бе и самият той.

Затвори очи. Даваше си сметка, че животът не предлага лесни отговори, че действителността никога не може да бъде толкова гладка и безпроблемна, колкото са човешките мечти. Проблемите трябва да се решават последователно, напомни си той. Първо трябва да отстраня трудностите в тази китайска територия, а после да мисля за древните ритуални наказания.

Пристигна във вилата сам, но сега вече чуваше тихи стъпки, отваряне и затваряне на врати. Скоро щеше да започне това, за което беше дошъл.

Пресегна се за каната и напълни чашата си с леден чай. Вкусът му беше чудесен, съвсем подходящ за вече горещия ден.

Ушите му доловиха приближаващите се стъпки, но главата му остана обърната към океана. Младата китайка излизаше от вълните като морска нимфа.

— Добър ден, господин Нанги.

По взаимно споразумение говореха само на английски. И за двамата беше чужд език, и двамата го ненавиждаха.

— Господин Лю — кимна Нанги, без да извръща глава. Стори го едва когато канапето се огъна под тежестта на още едно тяло и ледът звънна в нова чаша.

Прародителите на този мъж положително са били чисти „манчу“1, тъй като той притежаваше характерния за тази раса издължен череп и правилни черти на лицето. Беше необичайно висок за китаец, знаеше това и го използваше във всеки удобен момент, дори когато беше седнал.

Лю отпи от запотената чаша и се усмихна. Главата му се отпусна назад върху облегалката на канапето.

— Какъв е икономическият климат в Япония, господин Нанги? — попита той. Имаше навика да задава въпроси с такава насоченост, сякаш темата им беше засегната предварително.

— Отличен — кратко отвърна Нанги. Беше решил да не му дава тема за разговор, докато не бъде готов. — Прогнозите са твърде обнадеждаващи.

— Аха — помръдна вежди високият китаец. — Значи вашето кейрецу не е особено ангажирано в тежката промишленост, дала силен тласък на японското икономическо чудо. — Остави чашата си върху масичката и преплете пръсти на малкото си коремче. — Дочухме, че тази промишленост, особено стоманодобивът — дълги години основна движеща сила на икономическия растеж, страдат особено силно от световната рецесия…

Нанги не отвърна нищо, питайки се докъде се простира информацията на събеседника му. Може би е запознат и с най-мрачните статистики, а може би просто опипва почвата и иска да получи потвърждение на различни слухове, стигнали до него по неофициални канали. В отговора на Нанги трябваше да се съдържа само такава информация, която не би му позволила да научи нещо ново.

— Нашият стоманодобивен „кобун“ няма проблеми — внимателно започна той. — До този момент ни дава солидни печалби и нищо друго.

— Разбира се — рече Лю. Тонът му ясно показа, че не вярва на нито дума от казаното. — А как стоят нещата във въгледобива, текстилната промишленост, петролните деривати?

— Това са области, които не са в обсега на преките ми интереси.

Лю наостри уши като хрътка, попаднала на следа.

— Но са в обсега на моите, господин Нанги — рече той. Искам да зная защо предлагате за продан предприятия, които според, собствените ви думи носят стабилна печалба?

— Нашите интереси вече не са насочени към производството на стомана — отвърна Нанги оставайки с усещането, че мъничко е избързал с отговора. Съвсем мъничко. В замяна на това бе разбрал докъде се простира информацията на китаеца и това го накара да бъде още по-нащрек.

— Според мен истинските проблеми на Япония едва сега започват — рече Лю с тон на учител, заел се да преподава труден урок на клас от разсеяни ученици. — Златната ера на неограничена икономическа експанзия свърши. През отминалите години имахте уникалната възможност да изнасяте готовата си продукция в чужбина и да помитате с един замах местната конкуренция. Това носеше не само огромни печалби, но осигуряваше и стопроцентова заетост у дома. Нещата обаче се промениха — пръстите на Лю се разделиха, разпериха се за момент, после отново легнаха върху леко издутото коремче. — Да вземем за пример едно от на успешните ви начинания — производството на автомобили. Експанзията ви на американския пазар беше такава, че предизвика остра безработица в бранша, а една от големите тамошни компании се озова на ръба на банкрута.

— И двамата знаем колко бавно поемат инициативата американците. — Върху лицето на Лю се появи лека усмивка. — Но рано или късно великанът ще се пробуди, а когато той притежава мощта на Америка, пробуждането му ще бъде доста грубичко. Вашата страна вече понесе първите плесници на вносните квоти, въведени от правителството на САЩ. Едва сега започвате да разбирате какво означава свободна конкуренция на международните пазари. За да оцелеете, вие трябва да изнасяте капитал и технологии. Бързо се принудихте да построите завод на „Нисан“ в Тенеси вместо в Канада, както беше планирано. А това означава по-малка заетост в Япония и доста по-скромни печалби. Ерата на японската свободна търговия свърши.

Въпреки че в думите на Лю имаше много истина, Нанги усети и нещо като горчива ревност в тях. Китайците положително не биха имали нищо против да бъдат в нашето икономическо положение, хладно си помисли той.

— Съществува и проблемът с „Явата“ — продължи Лю. Имаше предвид огромния металургичен комбинат, започнал производство още през 1901 година в едноименната крайбрежна област на Япония. — Много странен проблем. Това е истинска реликва, но въпреки това вашето правителство е инжектирало в него над три милиарда долара от 1973 година насам. И какво получи насреща? Въпреки модернизирането на технологичните процеси комбинатът е по-зле дори от шоковата 1973. Разбира се, производството продължи благодарение на строгите икономически ограничения и снижението на себестойността. Но това се оказа съвсем недостатъчно. Въпреки мерките комбинатът продължава да свива своето производство. Защото междувременно световният пазар на стомана се насити до неимоверни размери. Броят на работниците в „Явата“ спадна от шейсет и една хиляди през 1969 на 24 хиляди днес. Три от доменните пещи на „Нипон Стийл“ са изключени, няколко от помощните й заводи бяха закрити.

— Американската стоманодобивна промишленост ще е напълно доволна, ако може да работи със седемдесет процента от капацитета си, както е случаят с „Явата“. Но Япония просто не е в състояние да поеме подобно свиване на производството. Нищо не може да се направи. Всеки американски концерн може да замрази работната си ръка за различен период от време, но в Япония е друго. Политическата и социалната структура на вашата страна не позволява никакви уволнения и съкращения.

Лю замълча, вероятно с очакването, че Нанги ще направи някакъв коментар. Не го получи и продължи с малко по-остър тон:

— Крайният резултат от нашия малък разговор е следният: подобно на много предприятия в Япония, и вашето кейрецу се намира в затруднено положение.

Както организационно, така и структурно. Ние и двамата знаем, че за излизането от него трябва капитал, много капитал. Изтъняването на паричния поток ви принуждава да бъркате все по-дълбоко в своите резерви.

— Финансовото ни състояние е напълно солидно.

— Може би — сви рамене Лю. — Но аз се съмнявам дали резервите ви ще стигнат дори само за спасяването на „Азиатска банка“.

Ако сега вземе да ми предлага помощ от страна на противника, сигурно ще му стоваря тоягата върху главата, помисли си Нанги.

— Какво искат комунистите от „Азиатска банка“? — хладно попита той.

— О, ние не желаем никакви акции от нея — леко и игриво отвърна Лю. — Интересува ни по-скоро част от самото ви кейрецу.

Макар да се беше приготвил за всичко, Нанги почувства как таванът се сгромолясва върху главата му.

— Разбира се, ние сме готови да добавим щедра премия, за да получим тази привилегия — обади се след кратко мълчание Лю. Дълбоко в себе си мразеше любезния тон, който бе принуден да поддържа в разговора си с този варварин. — Изключително щедра премия! Ясно е, че вашето кейрецу се нуждае от свеж приток на капитал и ние сме готови да го осигурим.

— Предложението ви не представлява интерес за нас — хладно отвърна Нанги и с усилие преодоля ненавистта си към този човек и силите, които стояха зад него.

— Моля ви да изслушате цялата ми оферта, преди прибързано да я отхвърлите — рече Лю и върху устните му се появи пресилена усмивка. Какво друго може да се очаква от японци, помисли си той. Не притежават нашата хилядолетна история и култура, а просто заимстват от нея онова, което би им позволило да се откъснат от унизителното състояние на поробени зверове. Буда ми е свидетел обаче, че не са постигнали много в това отношение!

— Ето какво ви предлагаме — каза на глас той. — Отстъпвате ни една трета от активите на вашето кейрецу, срещу което на равни шестмесечни вноски получавате сумата петстотин милиона долара.

Отначало Нанги реши, че не е чул добре. Съмненията му обаче се разпръснаха, когато се вгледа в продълговатото манджурско лице на събеседника си. Петстотин милиона долара! Умът му неволно започна да пресмята какво може да се направи с подобна финансова инжекция Господи, задъха се вътрешно той. С подобна инжекция, действайки внимателно и едновременно с това смело и решително, ние можем да покорим самия връх! И с малко късмет, разбира се…

Тази сума надвишаваше многократно сумата, на която разчиташе след евентуалното сливане с „Томкин Индъстриз“. Тя надвишаваше и най-смелите му надежди, беше абсолютно сигурен, че и Лю знае това. Само китайците можеха да предложат достатъчно капитал за измъкването на „Азиатска банка“ от дълбоката криза. А това е първата му и най-неотложна грижа. Сгромоляса ли се банката, цялото кейрецу скоро ще я последва, в това беше абсолютно сигурен. Операция „Тенчи“ ги постави в деликатното положение да изпитва остър недостиг от ликвидни средства. А предателството на Антъни Чин вероятно ще се окаже онзи последен тласък, който ще събори картонената кутия на цялата икономическа империя, градена с толкова грижи и любов. Това Нанги никога нямаше да му прости и щеше да го проклина до края на дните си.

В същото време беше длъжен да си зададе въпроса каква е изгодата на китайците от тази сделка. Те не биха се разделили с такава огромна сума без необходимите основания за това. Печалби — да. Но те биха могли да извличат печалби във всяка друга икономическа, област, при това, без да са принудени на подобни гигантски капиталовложения. Умът на Нанги заработи бясно в търсене на отговора. Знаеше, че Лю никога няма да му го даде доброволно. Все пак ще трябва да му отговори нещо. И ако Нанги успее да зададе въпросите си по най-правилния начин, имаше известен шанс да разбере цялостното състояние на нещата.

— Господин Лю — започна той, — какво ще искат вашите хора да правим с тези трийсет процента участие?

— Да правите ли? — размърда се изненадано Лю. — Не ви разбирам.

Към младата китайка на плажа се беше присъединила още една и Нанги не можеше да определи коя от двете носеше по-оскъден бански костюм. Между двете се беше появила плетена кошница, от която надничаше гърлото на бутилка вино. Едното от момичетата я измъкна и сипа в големи чаши искрящата златиста течност. После се излегнаха на пясъка. От мястото си Нанги виждаше, само стръмните хълмчета на гърдите им.

— Всичко е много просто — рече Нанги, без да отделя очи от младите момичета. Бяха далеч по-приятна, гледка от лицето, на мъжа, седнал срещу него на диванчето. — Никога не бих позволил външно участие в своето кейрецу, независимо от цената, ако не зная предварително какво точно ще бъде предназначението на инвестицията.

— Какво друго, освен да се правят пари? — отвърна с въпрос Лю. — Нима може да съществува друга цел при подобни начинания?

Нанги едва забележимо се усмихна.

— Вероятно разбирате моята, предпазливост — рече той. — Но аз съм имал съвсем повърхностни контакти с вашата… фирма.

— Напълно — отвърна с по-приятелски тон Лю, безпогрешно усетил началото на размразяването в отношенията им. — Сигурно щях да стана подозрителен, ако не бяхте, проявили, подобна предпазливост. В крайна сметка подобни сделки не се сключват всеки ден. В някои отношения нашата държава е много млада, господин Нанги. Светът извън границите на Божественото царство е напълно нов за нас. Казано с прости думи, хората, които управляват в Пекин, искат да положат началото на нещо като Източен съюз. Те са убедени, че нещата могат да потръгнат чрез деловото партньорство, стриктно, деловото партньорство.

Момичетата на плажа станаха да си вървят. Слънцето прежуряше, дори под закрилата на верандата се усещаше горещината. Ледът в каната бързо се разтопи, морската вода блестеше ослепително, въздухът бе изпълнен със златисти отблясъци.

Лю извади кърпичка и избърса изпотеното си чело.

— Може би съзнавате важността на нашето предложение — каза той. — То все пак е разположено във времето и решението ви не трябва да закъснява. — Сви рамене и подхвърли: — Ако отговорите отрицателно, едва ли някога ще бъдете в състояние да вършите бизнес с Китай.

— Но вие едва ли очаквате да взема светкавично решение по въпрос, който засяга дълбоко интересите на моето кейрецу, нали? — отвърна Нанги. Очите му напуснаха фигурите на двете момичета, които забързано бръскаха пясъка от бронзовите си бедра, и бавно се извъртяха към Лю.

— Напротив, господин Нанги — отвърна китаецът и потупа с дългия си нокът ревера на лятното си сако малко над сърцето. — Не очаквам нищо. Вие сте този, който трябва да вземе решението, при това да го вземе бързо. Имам предвид затрудненията на „Азиатска банка“. Тук банките са уязвими като сухи съчки по време на горски пожар, господин Нанги. Когато китайците си втълпят нещо в главите, нещата се объркват със смайваща бързина. Кралската полиция на Хонконг е добре запозната с тази особеност и взема всички мерки да разпръсква всяка тълпа, която надвишава десетина души. Сам по себе си един пожар не е кой знае каква опасност, но когато избухне в близост до бензиностанция, нещата се променят, нали? Е, това е положението… — Лю млъкна и разпери ръце, след кратка пауза отново продължи: — Разполагате с неограничено време, господин Нанги. Моля да не считате, че настояваме да вземете своето решение преди изтичането на настоящото тримесечие. — Ръката му потъна във вътрешния джоб на сакото и излезе оттам със свитък документи — Но за да подчертая добрите ни чувства към вас, аз си позволих да приготвя необходимите документи…

— Ясно — замислено отвърна Нанги.

По лицето на Лю пробяга лека усмивка.

— Въпреки любопитния начин, по който ни характеризират някои западни бизнесмени, нашата машина е добре смазана, господин Нанги.

— Да — кимна Нанги, вече окончателно намразил този човек. — Ясно виждам това.

— О, не, господин Нанги. Моля да ме извините за думите, но вие не виждате абсолютно нищо. — Лю млъкна и отправи поглед към двете момичета, които изтриваха краката си на най-долното стъпало на верандата. Дълбоко хлътналите му птичи очи огледаха внимателно по-високата — тази, която беше сама на плажа при пристигането на Нанги. Сякаш се мъчеха да проникнат през сянката на гъстата черна коса, разливаща се върху голите рамене. След миг момичетата минаха край тях и изчезнаха във вътрешността на вилата.

— Скоро ще вечеряме — съобщи внезапно Лю. — Местните лангусти са изключително вкусни, ще имаме и други деликатеси. — Присъствието на жените някак неуловимо промени цялото му поведение и Нанги се запита какво ли може да означава това.

— Но нека завършим разговора си — малко по-рязко изрече Лю. — В Хонконг разполагаме с отлична мрежа. Много по-добра, отколкото си мислят англичаните. — Раменете му леко се повдигнаха: — И защо не? В крайна сметка това е наша територия. Днешното правителство на Китай никога не е признавало договор, подписан преди много години и при унизителни условия. Търпим британското управление по единствената причина, че то ни носи определена изгода. Не отричам, че тази изгода, е много съблазнителна, това би било глупаво. — Лю рязко се изправи на крака. — Ще споделя с вас една малка тайна. — Ръката му отново потъна във вътрешния джоб на сакото и се появи оттам с дебел прегънат на две документ. Постави го внимателно върху масичката между двамата и едва тогава продължи: — Последният бум в търговията с недвижими имоти е наше дело! — Очите му се озариха от вътрешна светлина, главата му развълнувано се разтърси: — Да, господин Нанги, такава е истината. Ние бяхме в основата на непрекъснатото повишаване цените на имотите, продължило цели шест години. През цялото това време знаехме, че декларацията ни относно бъдещето на колонията е само — въпрос на време. Но искахме да им покажем какво ги очаква.

По лицето на Лю се плъзна тържествуваща усмивка.

— Днес вече на всички е ясно кой е господарят тук! — развълнувано каза той. — Казваме „Скачай“ и кралицата скача. Пред очите на целия свят! Нейно Величество се унижи пред вас в опита си да запази интересите на своето кралство! Но това унижение нямаше да бъде толкова пълно, ако не бяхме показали, че само с няколко добре подбрани изречения можем да разтърсим из основи чисто в западен стил икономиката на тази колония, да объркаме финансите й за години напред!

Пръстите на Лю се сключиха зад главата:

— Дори вие, господин Нанги ще бъдете принуден да признаете, че новият ни петгодишен план е съвършен и с негова помощ ще получиш пълен контрол над валутните операции в Хонконг.

Нанги се пресегна за сгънатия документ и потъна в четене, за да успокои напрегнатите си нерви. Велики Боже, възкликна вътрешно той. Ако колониалните власти зърнат тези редове, положително ще получат колективен инфаркт. Като преди това отрежат главата на шефа на полицията. Как е възможно подобна манипулация да се е вършила буквално йод носа им? Наистина беше огромна по мащаби! Мадона! Всички, тук са глупаци! Включително и моите хора, за които си въобразявах, че разполагат с точна информация.

Да обсъжда въпроси без отговор беше празна работа, затова той реши да се занимае с по-конкретни неща. Преди всичко с договора. На пръв прочит изглеждаше стриктен и достатъчно справедлив. Нямаше скрити или неясни клаузи, нямаше, нищо, за което Лю не беше споменал.

Нанги вдигна глава да си поеме въздух и рече:

— На страница трета е отбелязано, че първият трансфер на капитал ще стан най-рано деветдесет дни след подписването на договора.

Лю кимна с глава, очевидно доволен, че събеседникът му е стигнал до този въпрос.

Точно така. Съществуват ред… обективни обстоятелства за предлагането на този срок. Осигуряването на подобни суми все пак изисква време.

— Злато?

— Няма проблеми, стига това да е вашето желание. Ще ви бъде предадено чрез търговската компания „Сун Ва“.

— Но вашата… фирма положително е достатъчно състоятелна, за да започне вноските незабавно след подписването.

Върху лицето на. Лю се появи обидено изражение, ръцете му напуснаха тила, пръстите им бяха извити като куки.

— За съжаление не можем да променим програмата за разплащане — каза той. — Моята фирма има и други неотложни задължения. Деветдесетдневен срок е съвсем в реда на нещата.

Нанги изпъна гръб и хвана драконовата глава от бяла слонова кост, която заместваше дръжката на бастуна му. Ето я сърцевината на проблема, помисли си той. Ако тук не успея да го надхитря, нищо няма да излезе от сделката.

— Господин Лю, както вие сам споменахте, положението на моята „Азиатска банка“ е наистина критично. Ако съм принуден три месеца да чакам вашите пари, тази част от моето кейрецу ще бъде безвъзвратно изгубена. А това няма да е в интерес нито на мен, нито на вас. — Ох, защо още не сме подписали договора с американците, въздъхна вътрешно той. Каква хубава работа щяха да свършат парите им! Положението беше безизходно. Дори Сато да се обедини със „Сфинкс“ още днес, парите им едва ли щяха да се появят на пазара преди изтичането на тримесечния период. Този Лю е прав, дявол да го вземе! Трябва да направи опит за измъкване, преди пожарът да е обхванал всичко! После никакви капитали няма да му помогнат!

Лю мълчеше и потракваше с пръсти, по масата.

— Времето е важен фактор не само за вас — промълви Нанги, стараейки се да не издава чувствата си. — Ако реша да подпиша — а това според вашите думи трябва да стане, преди да съм отпътувал от Хонконг, — ще настоявам за специална клауза, която би ми осигурила покриването на текущите разходи и най-неотложните плащания на банката. За един период от шест месеца, да речем… — Наложил върху лицето си непроницаема маска, той вътрешно си пое дълбоко дъх. Знаеше, че сега е моментът — или ще изплува, или ще се удави. — Трийсет и пет милиона американски долара дванайсет часа след подписването на договора!

Лю запази мълчание. Далечният плясък на вълните се смесваше с делничните звуци от кухнята, където се разпореждаха двете момичета. Лю поставяше едно и също условие пред всички жени, които го обслужваха — да умеят да готвят, и то добре. Почука с нокът по здраво стиснатите си устни, после рече:

— Доста трудно условие ми поставяте… Сумата едва ли може да се нарече незначителна…

— Би трябвало да сте готов на подобни операции — рискува още веднъж Нанги. — Нали вие сте изготвили тази оферта!

По лицето на Лю пробяга усмивка на гордост. Държа правилната посока, окуражи се вътрешно Нанги.

— Може би ще може да се уреди нещо близко до вашето искане — рече най-сетне Лю. — Да, мисля, че ще можем да отделим подобна сума за първото плащане…

Едва ли, каза си Нанги.

— Тези трийсет и пет милиона не са част от първата вноска, а съвсем отделна надбавка над предложената от вас цена — твърдо рече той. — Те няма да се включват в общата сума, нито пък ще се връщат под каквато и да било форма. Не искам да свързвам дейността на своята банка тук с производствената дейност на кейрецуто в Япония. Защото това би намалило значително печалбите ни тук и вие добре си давате сметка за подобна опасност!

Докато Лю обмисляше предложението, сърцето на Нанги сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Очите на китаеца бяха безизразни под полуспуснатите клепачи. Нанги си даваше сметка, че това е единственият му шанс — незабавна и силна капиталова инжекция срещу една трета от активите на кейрецуто. Опасен, но все пак шанс. Двамата със Сато ще съумеят да блокират всички нежелателни аспирации на комунистите, а съвместната им работа на тяхна територия несъмнено ще донесе определени изгоди и за банката.

Лю не бързаше да вземе решение. Беше неподвижен като статуя, пергаментовата му кожа сухо проблясваше. Накрая леко потрепна. Приличаше на боа, която гладът е принудил да се отърси от дрямката си.

— И това е възможно — промърмори той. — Но ще трябва да ни прехвърлите по-голяма част от активите си… Да кажем, петдесет и един процента…

Нанги с нищо не издаде ужаса, който сграбчи сърцето му. Петдесет и един процента, пресвета Дево! Това означава Сато и аз да изгубим контрол над собствената си компания!

— Изобщо не бих ви направил предложение от подобен характер — подхвърли — Лю. — Моето правителство рядко хвърля подобни суми в… международни води… — Приведе се напред и продължи: — Но аз виждам, че вие сте точно копие на изградената от вас компания и това ми харесва. Заедно можем, да натрупаме цяло състояние! Както тук, така и във вашата страна! — Изправи се в цял ръст и добави: — Доста изтощителен се оказа този ден за нас, не мислите ли? Вероятно сте не по-малко уморен от мен.

Усмивката му се хлъзна надолу към Нанги:

— Искам да ви предупредя, че тази оферта е уникална. Краен срок — утре следобед в шест нула-нула. Никакви промени. — Жестът му на любезен домакин беше безупречен: — Моля, да вървим на масата.

По време на вечерята Нанги гледаше повече момичето на Лю, отколкото самия домакин. Китаецът възприе това като насърчителен признак. Този Нанги май ще се окаже първокласен развратник, ухили се вътрешно той.

— Да влезем вътре.

Тя разтърси глава. Дългата й черна коса погали бузата му и се плъзна по рамото.

— Искам да остана навън. Сега мястото ни е тук, по-близо до природата.

Никълъс усещаше мекото и покорно тяло на младата жена с всичките си сетива. Умът му все още отказваше да я възприеме. Тя е омъжена за друг и този друг е негов приятел. Бяха се напили заедно, бяха споделяли тайните си, бяха се заклели да бъдат заедно. Всички тези мисли — объркани, но все пак рационални и трезви — се мярнаха в съзнанието му като далечни светкавици, докато голата й плът се плъзгаше върху него. Ами Джъстин? Нима връзката му с нея не беше въпрос на чест? Даваше си сметка, че този безумен момент не прави любовта му към нея по-дребна и по-незначителна. Душата му се гърчеше. Би трябвало да прекрати това, което става. Би трябвало да стане и да потърси убежище в дома на Сато. Не го стори. Джъстин се превърна в далечно пламъче, потрепващо под напора на моментните му чувства. Макар да притискаше това създание с цялата си мъжка сила, дъхът му се примеси с беззвучна молитва за нея, любимата Джъстин.

Не можеше да се спре. Тялото му жадуваше за Акико, сякаш тя бе храна, вода, кислород за дробовете му. Не беше в състояние да се откъсне от нея. Така човек не може да спре пулса си.

Жълто-зеленото кимоно на Акико лежеше зад гърба й, набръчкано в свои тайнствени падинки и хълмчета. Телата им бяха обвити в неговото кимоно. Не, в кимоното на Сато.

Кожата й беше гореща и влажна. Ноктите й се забиваха в тялото му, ситните й бели зъби хапеха втвърдената му плът с влудяваща похотливост. Никой от двамата не желаеше края на това божествено опиянение, телата им сдържаха възбудата си със сладостна болка…

Акико приемаше всичко това с тихи стенания. Когато ръката му се плъзна надолу и докосна овлажнилата й женственост, тя цялата се разтърси от неудържими конвулсии. Очите й се извъртяха, пръстите й се впиха в него и побеляха от напрежение.

Утринната мъгла около тях сякаш се сгъсти и потъмня. Небето изчезна, въздухът се наелектризира и натежа като пред буря. Някъде далеч се разнесе гръмотевичен тътен, утрото се сви и изчезна, сякаш решило да отстъпи мястото си на всепоглъщащия мрак.

Извила тялото см като дъга. Акико се притискаше към него, бедрата й бяха разтворени. Трепереща от възбуда, тя нежно галеше гърба му, езикът й докосваше вдлъбнатината на шията му.

После от гърлото й се изтръгна животински вик, тялото й се усука около неговото и бавно се плъзна надолу.

— Аз трябва… Трябва!

Горещите й устни се сключиха около члена му и жадно го засмукаха, поемайки го чак до основата. Той искаше да й отвърне със същото, но въпреки сладките стрели на екстаза тя съумя да запази последния остатък от разума си, да държи далеч от погледа му вътрешната част на бедрата си. Не можеше да му позволи да види какво има там, тъй като знаеше, че това ще разруши всичко. Юкио ще си отиде завинаги и никой от двамата няма да може да я върне. Той ще узнае, а после ще се опита да ме унищожи…

Затова продължи засмукващите движения на устните си, ръцете й покриха тестисите му, използва всичко, което знаеше, за да му достави, удоволствие. Той простена и се предаде, ръцете му бавно отпуснаха потръпващото й тяло.

Господи, колко много й се искаше да усети устните и езика му в себе си! Въображението й достави тази картина с поразителна яснота и тя потръпна от удоволствие. В следващия миг пръстите му докоснаха сърцевината на нейната женственост и тя изведнъж я усети тежка и пулсираща като някакво странно второ сърце.

Започна да ръми и тя с нежелание се отдръпна от него. В следващия миг той се озова върху нея, мокрият му член остави влажна следа по бедрото и корема й. Тя нежно го пое и го насочи в себе си. Устните му покриха едното тъмно, потръпващо от възбуда зърно, после се прехвърлиха върху другото. Влудяващата последователност на нежните му докосвания я накараха да задиша тежко.

Над главите им тресна оглушителна гръмотевица, дъждът се усили. Нямаше вятър и струите падаха отвесно надолу. Ситните бели камъчета започнаха да издават равномерен звук. Всичко потъна в пороя, двамата можеха да виждат единствено себе си.

Акико усукваше влажния си отвор около члена му с майсторството на опитна куртизанка. Сподавено го молеше да не я измъчва повече, но едновременно с това ръцете й не преставаха да измъчват както неговото тяло, така й нейното собствено тяло. Удоволствието им нарастваше като снежна лавина и скоро се превърна в непоносимо бреме.

Въздухът напусна гърдите, на Никълъс с тежко свистене, членът му леко се освободи от опитните й пръсти и бавно потъна в нея. Дълбоко, дълбоко! Тя ахна, тялото й се разтърси от неудържими конвулсии и неволно се прилепи в неговото. Влажните им косъмчета се оплетоха, сякаш завинаги.

Той проникна до дъно, а тя се почувства като метеор, който свободно се рее във вселената. Усети как сърцето й олеква, омразата й се стопява като сняг под топлите лъчи на пролетното слънце, напускат я всички мрачни мисли и черни предчувствия.

Плуваше в дъжда и гръмотевиците като вейка по течението на буен поток. Над главата й чуруликаха птици, тялото й се огъваше под напорите на вятъра и дъжда, покоряваше се на природните стихии с неусещано досега желание. Водата се стичаше под тялото й, в нея мърдаха невидими животинки, мърдаше самият живот. Тя се превърна в част от това поточе, в част от девствените гори, от морските брегове, от необятните дълбини на вселената.

Пропадаше и се възвисяваше, нощта се превърна в ден. В ушите й звучаха ясните удари на космическия часовник, секундите се превръщаха във векове, минутите — в хилядолетия. Дъхът й отмерваше периода, за който се създаваха скалите; метаморфозата, която превръщаше въглерода в прекрасен диамант; гниенето, с чиято помощ дървените отпадъци ставаха гориво. Тя въздъхна и сезоните се смениха; тя потръпна и от недрата на Тихия океан изплуваха нови острови. Тялото й конвулсивно се сгърчи, от устата й се откъсна дрезгав вик. А той изстрелваше семето си дълбоко в нея, слабините им се сляха сякаш завинаги, оргазъм след оргазъм караше душата й да се разкъсва от сладостна, неповторима болка. Светът наоколо примигна и изчезна.

Придвижвайки се на север, Синьото чудовище смени колите си на три пъти. Първо в Маями, малко след като шосе №1 се вля в магистрала 195. После в Савана, където Аликс Логан и онова копеле спряха да похапнат, накрая — в околностите на Зофор, Южна Каролина. Шифровъчната машина „Фоникс“ се монтираше върху подвижна шейна и прехвърлянето й от кола на кола не представляваше никаква трудност. Без нея Синьото чудовище би се чувствало голо, особено в момент като този.

Копелето караше като лудо и Синьото чудовище бе принудено да проявява крайна предпазливост. Проследяването осъществяваше без чужда помощ и именно по тази причина не трябваше да допуска никаква грешка. Изпусне ли, ги — край! Нито той, нито който и да било друг ще могат да ги открият достатъчно бързо.

Планираше времето си до секунда. Пушеше „Кемъл“ без филтър и острият тютюн го поддържаше бодър. Не прибягваше до никакви хапчета.

Синьото чудовище беше далеч по-добър от представите на Кроукър и спря пред хотела точно четири минути и половина, след като те двамата с Аликс Логан потънаха във фоайето от дялан камък и пушено стъкло. Хотелът, разположен на няколко километра от Ралей, принадлежеше на добре известна по източното крайбрежие компания. Огромна арка на три етажа, запълнена с магазини и ресторанти, се извиваше над шестте ленти на магистралата, а до стаите се стигаше по тясна, покрита с чакъл алея.

Джеси Джеймс, така се казваше Синьото чудовище, насочи кремавата си кола „Ариес-К“ към изхода на магистрала 70.

Беше зърнал в последния момент кафявия форд на двойката бегълци и това го принуди да свие рязко от средната лента на магистралата за излизане. С това, разбира се, предизвика нестроен хор от гневни клаксони и скърцане на рязко натиснати спирачки. Поздрави възмутените шофьори с вдигане на кокалестия си среден пръст, защото след инцидента преди десетина километра вече съвсем не можеше да понася тези тъпи южняци. Проклето да е онова пъпчиво хлапе с широкопола каубойска шапка и дънково яке, седнало зад волана на един прашен пикал, изруга мислено той, докато влизаше в полупразния паркинг. Беше най-много осемнайсетгодишно и положително сядаше за пръв път зад волана.

Джеймс се изплю през отвореното стъкло. Точно заради това хлапе изгуби кафявия форд. Господи! Да преследва бегълците в продължение на стотици мили и да ги изгуби от поглед само защото някакъв пубертет не знае как се потегля на зелен светофар! Все още беше бесен.

После очите му се спряха върху кафявата кола, паркирана пред входа на хотела, и действията му станаха автоматически. Спря през няколко коли, измъкна се навън и се разтъпка. Сега ми трябва търпение, рече си той. Ако това не е тяхната кола, значи окончателно съм ги загубил.

Видя регистрационните номера и пулсът му леко се ускори. Флорида. Приближи се и сложи ръка върху капака на двигателя. Все още беше топъл. Това са те, съмнение не може да има!

Прегъна се сякаш, да завърже обувките си и избърса калта, с която онова копеле беше зацапало задния номер. Запомни комбинацията от букви и цифри, после стана и спокойно се насочи към входа на хотела.

Младият лейтенант се казваше Русилов. Колкото повече го опознаваше Проторов, толкова повече го харесваше. Беше инициативен и пълен с идеи младеж. Точно това липсва на повечето млади хора, оформили се като личности в затвореното съветско общество, помисли си Проторов. Инициативност.

Възложиш ли им определена задача, проблеми няма. Ще я гонят до дупка и ще умрат, но ще я изпълнят. В това нямаше нищо лошо. Но не и в работата на Проторов. Подобен начин на мислене при него беше опасен. Той лесно можеше да доведе до загубата на цяла агентурна мрежа, до разколебаване на потенциален беглец от противниковата страна, проваляне на внедрен там агент. А Проторов разполагаше с прекалено много внедрени агенти, за да си позволи да приеме нов помощник само според служебното му досие. Тук не става въпрос за бюрократите, те предварително са вън от играта.

Изпитваше приятно чувство, когато приемаше този суров и лишен от разсъдък човешки материал и се заемаше да го усъвършенства. Под опитните му ръце глината на Матушка Русия се превръщаше в отделни индивиди, готови да служат до смърт на Девета дирекция.

Известно време беше оглавявал една школа за обучение в Урал. Беше далеч по-скромна от онези филмови декори на КГБ, в които всичко беше американско — улиците, парите в обръщение, млечните шейкове и хотдог, приказките за американски футбол и бейзбол. Всичко това беше създадено изкуствено, а на един етап се оказа, че крие в себе си и доста опасности. Прекалено голям брой внедрени в Америка випускници на тази школа отказваха да бъдат активирани в съответствие с инструкциите. Животът на Запад им се беше сторил прекалено сладък, малцина измежду най-твърдите успяха да запазят качествата си на агенти.

В своята школа Проторов предпочиташе да набляга върху съветския начин на живот, а едновременно с това да разширява максимално кръгозора на възпитаниците, да ги учи на самостоятелно мислене.

Ако велможите бюрократи в Кремъл бяха усетили към какво се стреми, те несъмнено биха закрили цялата школа. Но истината беше по-друга — повечето от тях се страхуваха от Девета дирекция и лично от Виктор Проторов. Особено след като той им поднесе значителен брой смайващи победи в страните от Третия свят. Много по-удобно им беше да се кичат с тях, особено с това, което бе успял да стори в Аржентина, и начина, по който вкара Англия в една безсмислена и кръвопролитна война. Същото се отнасяше и за действията му в Салвадор, където изправи надменната американска администрация на прага на втори Виетнам. По тази причина, а и по още много други причини достолепните партийни лидери предпочитаха да не го закачат.

Петър Александрович Русилов беше випускник на Уралската академия. Притежаваше множество специфични качества, донесли му с лекота титлата „първенец на випуска“. Пак благодарение на тях той се адаптира изключително бързо към оперативната работа. А Проторов знаеше от горчив опит, че академичният живот няма нищо общо с огромното напрежение на пряката работа. Мнозина от обещаващите младежи не издържаха на това напрежение, биваха прехвърляни в административните служби на Девета дирекция и Проторов бързо забравяше за тях.

Русилов се различаваше от тях и по друго — беше кръгъл сирак. Грижата за него още от най-ранна възраст пое държавата, или по-скоро самият Проторов. Това беше един от начините му да си осигурява безупречни помощници.

Поради факта, че Проторов беше женен за работата си, а може би и защото никога не беше обръщал прекалено внимание на секса в своя живот, той беше имал една-единствена жена. Би предпочел да забрави за нейното съществуване, но все още не успяваше да го стори. Алина беше съпруга на един еврейски дисидент. Проторов я прибра в леглото си малко след като прати мъжа й в лагер. По онова време беше шеф на Първа дирекция. Остана смаян и изненадан от удоволствието, което изпита.

Не знаеше дали това се дължи на особените обстоятелства, при които започна тази връзка, или просто на личните качества на Алина. До този момент се мислеше за безстрастен и трезв човек, способен да разсъждава логично и ясно във всички възможни ситуации. Дори сега, след толкова време, той все още не можеше да анализира чувствата си; историята с Алина продължаваше да го мами с разноцветните си отблясъци подобно на огромен айсберг, надничащ изпод арктическите води.

Така или иначе, Алина беше единствената му романтична история и тя се запечата в паметта му, дори и след като я изпрати на Лубянка. После в живота му влезе Русилов. Обстоятелствата се стекоха така, че Проторов неволно започна да гледа на него като на собствен син и това не беше силна дума. Беше убеден, че след като се оттегли от поста си (а това събитие вече не беше толкова далеч), именно този младеж ще поеме ръководството на Дирекцията. След като получи съобщението на полковник Мироненко, той си даде сметка, че дните му в Девета дирекция са преброени. Срещата на високо равнище между КГБ и ГРУ щеше да се състои само след седмица. Дотогава ще трябва да проникне в „Тенчи“! Просто трябва! Тенгу, вторият му агент в риуто „Теншин Шоден Катори“, беше тайнствено убит. При това в момента, в който най-сетне беше успял да се сдобие с доказателството, че именно това риу съхранява архивите на „Тенчи“, а подготовката на нинджи е просто част от прикритието му. Тежък провал, помисли си с въздишка Проторов. Но не и фатален.

— Сър?

Проторов стреснато вдигна глава.

— Кажете, лейтенант Русилов. — Харесваше това „сър“, с което се обръщаше към него младежът. Много повече от обичайното „другарю полковник“. В Девета дирекция, както навсякъде другаде, стриктно се придържаха към старшинството, но Проторов предпочиташе да не обръща внимание на тези неща.

Русилов влезе и затвори зад себе си дебелата като на сейф стоманена врата. В ръката си държеше компютърна разпечатка.

— Мисля, че в крайна сметка „Сахов-IV“, все пак ни даде някаква полезна информация — рече той.

Проторов бързо разчисти отрупаното с папки бюро и лейтенантът сложи листинга пред него. После двамата потънаха в ситно изписаната информация, препратена от бордния компютър на спътника. Диаграмата обхващаше географски район с дължина 150–200 километра. Крайбрежната ивица беше до болка позната и на двамата. Обхващаше част от морето източно от Хокайдо чак до южните Курилски острови — района на Кунашир. Беше разделена приблизително по равно между съветските и японските териториални води.

— Погледнете тук, сър — каза младият лейтенант и сложи пръст върху очертанията на проливите Немуро. — Нищо необичайно, абсолютно нищо. Прелисти на следващата страница и добави:

— А сега погледнете тук. — Пръстът му, се закова върху едва забележимо петънце насред проливите.

— Какво е това? — попита Проторов, макар вече да се досещаше. Не искаше да лиши младежа от заслужения триумф на важното откритие. Не би било честно.

— Ясно регистрирано излъчване на топлина — отвърна Русилов. Проторов вдигна глава и го погледна. Нищо по лицето му не издаваше чувството на тържество. — Силно и постоянно!

— Може би се дължи на вулканична дейност — подхвърли Проторов и това действително беше най-вероятното предположение.

— Твърде локализирано е за подобно нещо — възрази младежът. — Освен това вулканичните райони са чак тук. — Пръстът му се придвижи на североизток.

— Разбирам — рече Проторов и се облегна назад. — Какво е тогава?

— „Тенчи“.

Разбира се, че е „Тенчи“, помисли си Проторов. Вече знаеха, че под това име се крие гигантски промишлен комплекс. През всичкото това време екипът му търсеше някакво несъответствие. Ето, най-сетне го намериха. Нещо в разпечатката привлече вниманието му и той отново се приведе напред. Умът му се зае със светкавични изчисления. Преди да проговори, той на няколко пъти провери крайния им резултат.

— Къде точно бихте определили мястото на интензивното топлинно, излъчване, лейтенант? — замислено попита той.

— Трудно е да се каже, сър — приведе се над диаграмата Русилов. — Сам знаете, че го улавяме от доста голяма височина. Преди да определим точното място, ще трябва да предоставим цялата информация за анализ от техническата служба.

— Въпреки това — настоя Проторов. — Кажете личното си предположение.

Русилов извади бижутерска лупа и се задълбочи в разпечатката. Не бързаше да отговори. Най-сетне се изправи и стисна в шепа увеличителното стъкло.

— Бих казал, че поне част от излъчването идва от японска територия, сър.

— А другата част? — попита Проторов и усети как пулсът му се ускорява.

— Според мен другата част идва от суверенна съветска територия! — твърдо каза лейтенантът.

Аликс Логан влезе да вземе душ, а Кроукър седна в удобното кресло. Стаята беше просторна и мебелирана с вкус, Той протегна ръка и отпи глътка бърбън с вода, донесени светкавично от службата за обслужване по стаите.

Беше много уморен. Облегна глава на високата облегалка и затвори очи. Тялото му продължаваше да потръпва от осемнайсетте часа зад волана. Много по-лесно беше да вземе самолет от Кий Уест, но това би означавало чисто самоубийство. Все едно да лепне надпис „следвай ме“ на гърба си.

Не, колата действително беше най-доброто разрешение. Тя им даваше ако не друго, поне възможността да сменят посоките, когато им хрумне.

До ушите му достигаше приглушеното плющене на душа в банята. Отново си помисли какво беше изпитвал през всичките тези часове с Аликс Логан до себе си. Изрусялата от слънцето коса току докосваше рамото му, бистрите зелени очи гледаха него и само него, гъвкавото, потъмняло от слънцето тяло на манекенка предлагаше прелестите си само на неговите крадливи погледи, кожата й беше гладка като крем…

Тази представа го подсети за една друга манекенка, най-добрата приятелка на Аликс. Тя беше още по-прочута, за нея се носеха истински легенди. Които не струваха пукнат грош в момента, в който Кроукър влезе в апартамента и видя върху леглото прекрасното й голо тяло с тънка златна верижка през кръста. Защото Анжела Дидион беше прекрасна, но мъртва.

В онзи момент вече не беше царицата на красотата, не беше сексуалната мечта на хиляди американски мъжкари. Беше просто едно мъртво младо момиче, трогателно в своята безпомощност. И именно в тази си роля то развълнува Кроукър така, както нищо в живота не бе го вълнувало.

Помнеше отлично този момент. Помнеше как му се прииска да размаха магическа пръчица и да я възкреси. Не за себе си, а за самата нея. Смъртта я беше превърнала в обикновено човешко същество, следователно в нещо далеч по-значително от момичето, чието тяло красеше кориците на „Вог“ и „Космополитън“ и в чиято плоска двуизмерност нямаше нищо жизнено.

Погледнат под определен ъгъл, този факт едва ли би оправдал впускането му в дългото, опасно и мъчително преследване на неизвестния убиец. Едва ли би оправдал и начина, по който бе рискувал живота си и почти го бе загубил. Но този ъгъл вече беше чужд на Лю Кроукър, той беше убеден, че е въпрос на чест да открие коварния престъпник. А за значението на честта в живота на един мъж той бе научил от своя най-добър приятел, Никълъс Линеър…

Аликс отвори вратата на изпълнената с пара баня и пристъпи в стаята. Беше увила тялото си с голяма хавлия, кърпа в същия цвят бе увита около главата й като тюрбан.

Очите на Кроукър широко се разтвориха. За момент му се стори, че вижда Анжела Дидион и това само подсили решимостта му да запази на всяка цена живота на това красиво създание. Същевременно си даваше сметка, че ако Синьото чудовище надуши тяхното местонахождение, този живот едва ли щеше да струва много.

— Твой ред е — рече тя и му отправи прямия си смущаващ поглед. — Изглеждаш така, сякаш цял ден си се борил със самата смърт!

— Ами — рече Кроукър и довърши питието си. — Чувствам се още по-зле!

Тя седна на двойното легло с ръце в скута и се извърна към него.

— Не мога да разбера защо вършиш всичко това. Пипнат ли те, с теб е свършено. Даваш си сметка за това, нали?

— Върша го заради Анжела.

— Но ти дори не си я познавал — възкликна тя. — Просто си бил влюбен в едно красиво лице подобно на хиляди мъже в тази страна.

— Нищо не разбираш — рече той и се размърда на мястото си.

— И едва ли ще го разбера някога, ако не благоволиш да ми обясниш как стоят нещата.

— Тя умря на моя територия — рече той и несъзнателно разклати ледените кубчета в празната чаша. Изобщо не ги виждаше. — Някой я подреди и аз искам да го пипна. Защото тя беше човек като всички нас. И като всички нас заслужава поне това — убиецът й да бъде наказан.

— Аз по-добре зная какво заслужава тя — късо се изсмя Аликс, поколеба се за момент, после добави: — Тя беше кучка, Лю. Беше подла, отмъстителна, бясно ревнива, продажна кучка!

— Това няма значение — вдигна глава Кроукър. — За мен тя е била човек като всички други.

Аликс вдигна бутилката отлежало уиски и си наля една чаша.

— Би трябвало да прекараш известно време с нея — каза тя. — Два дни щяха да ти бъдат напълно достатъчни.

Кроукър се пресегна, взе чашата от ръката й и я пресуши на една глътка.

— Ти беше ли влюбена в нея?

— Това изобщо не те засяга? — кресна тя. Ръцете й се стиснаха в юмруци, устните й се превърнаха в неприятна за гледане тънка резка. После чертите й бавно започнаха да се разкривяват.

— Нима си въобразяваш, че можеш да ми задаваш подобни въпроси само защото си ми спасил живота? — промълви тя. В следващия миг бронзовото й тяло се разтърси в безмълвни ридания, лицето й потъна в треперещите длани.

Кроукър остана неподвижен, потискайки с усилие желанието си да я прегърне и утеши. Вече я познаваше достатъчно добре, за да бъде сигурен, че тя няма да приеме подобен жест.

След известно време ръцете й се спуснаха надолу, очите й влажно проблеснаха.

— Истината е, че Анжела беше влюбена в мен — тихо промълви тя. Дългите й пръсти развързаха кърпата и потънаха във влажната й коса. — Изобщо не помня майка си, а Анжела беше силно момиче. Имаше нещо мъжко в нея. Не в сексуалния смисъл на думата, то беше нещо друго… Нещо вътре в душата й, в цялата й личност… Пипна ме и това е. Не зная как другояче да го определя. Работехме заедно и много добре знаех, че е кучка. Знаех също, че поема наркотици — предимно опиум и кокаин. Чудесна комбинация, нали? Но си мислех, че… Всъщност не знам какво си мислех… Предполагам, че съм обърнала гръб на тези неща, защото се нуждаех от майка… От някой, който да ме закриля и напътства…

Аликс престана да се рови в косата си и отново седна с ръце в скута. Приличаше на младо момиче, почти дете. Невинно и сладко като бонбонче.

— Почти непрекъснато се карахме. В някои отношения животът ми беше истински ад.

— Би могла да я напуснеш — отбеляза Кроукър.

Аликс вече клатеше глава в знак на отрицание.

— Вече ти казах — трябваше да я познаваш поне малко. Анжела държеше здраво всичко, което й харесва, и го държеше, докато й омръзне. Ако се бях опитала да я напусна, с кариерата ми беше свършено. Лесно можеше да направи това, много я биваше в това отношение. Видях с очите си как провали живота на една млада манекенка, която бе имала неблагоразумието да й каже няколко по-остри думи. Анжела вдигна телефона и след това никой от бранша не спомена повече дори името на това момиче. Анжела разполагаше с властта на фараон.

Главата й се сведе надолу и Кроукър зърна за миг нежните очертания на шията й.

— Но истината е, че аз нямах сила да я напусна. Тя… тя ме плашеше… Вероятно това ти се струва странно, но аз предпочитах да й се подчинявам, вместо сама да се боря с живота.

В стаята се възцари тежко и някак враждебно мълчание.

— После какво стана? — попита след известно време Кроукър.

— После всичко се промени — прошепна Аликс. Каза го толкова тихо, че Кроукър се наведе, за да я чува. — Анжела се запозна с Рафаел Томкин.

Джеси Джеймс научи името на копелето от началника на порта. Той и няколко други служители от яхтклуба в Кий Уест бяха забелязали как лодката му потегля непосредствено след тази на Аликс Логан. Казваше се Текс Бристъл.

Джеймс не знаеше кой всъщност е този мръсник, но си даде дума в най-скоро време да разбере това. На рецепцията попита за човек със същото име просто защото не виждаше причина копелето да проявява чак такава предпазливост. Оказа се, че греши. Отговориха му, че в хотела няма регистриран човек на име Бристъл.

Синьото чудовище премина към резервния вариант, подготвен специално за подобни случаи. Извади полицейска значка, представи се като частен детектив, който разследва случай на прелюбодеяние. Даде подробно описание на двойката и успокои администратора, че става въпрос единствено за набиране на доказателства по бракоразводно дело. В резултат получи номера на стаята им. Само една стая. Страшно удобно, помисли си Джеси Джеймс. Какво има това копеле? Какво липсва на мен? Качи се в асансьора.

Вратите се дръпнаха с тихо просъскване и Джеси Джеймс пристъпи в коридора на третия етаж.

Кроукър излезе от банята с трийсет години по-млад. Разтърка тялото си с хавлията и навлече леките памучни панталони. После пъхна глава в тъмносиня тениска, на гърдите на която светеха яркозелени букви:

Краката си обу в старите плажни чехли, които не бе забравил да вземе със себе си вътре.

Аликс носеше късо отрязани джинсови панталонки и розова копринена блузка с широки ръкави. Седеше изправена на леглото, зад гърба й бяха струпани възглавници. Беше потънала в книжката с меки корици, купена при последното им отбиване от магистралата.

— Това е точно такава гадост, каквито бяха и сандвичите в онова противно ресторантче — рече тя и захвърли книжката върху завивките. — Вампирът в блатото! Кой кого будалка?

В следващата секунда вратата на хола отхвръкна от ключалката с тътена на оръдеен изстрел.

Сато откри госта си в градината, под дъжда.

— Скъпи приятелю — повика го той от прозореца на кабинета си. — Там ще се простудиш до смърт!

Никълъс не отвърна веднага. Седеше на каменната скамейка с отпуснати рамене и гледаше чемширените клонки, извиващи се под напора на вятъра. Охранен и наперен дъждосвирец нетърпеливо подскачаше напред-назад около един пън, останал като по чудо сух. Час по час вдигаше глава и блестящото му черно оченце изразяваше отвращение, от капризите на природата.

Никълъс не усещаше влагата. Цялото му кимоно беше подгизнало, нямаше сухо място по тялото си. Но това нямаше значение. Защото тази нощ получи отговор на въпроса, който толкова дълго го измъчваше, и разбра, че Акико и Юкио са две напълно различни човешки същества.

Заблудата не може да трае вечно. Едно лице може да лъже, устните — да прошепват познати думи, очите — да гледат с разбиране. Но при тялото е друго. То реагира по съвсем определен начин на интимното докосване, омеква и се разтваря така, че любимият човек не може да го сбърка. Никога! Тези реакции не могат да бъдат симулирани.

Мисълта, че отново я губи, го изпълваше с дълбока тъга. Даваше си сметка, че не би могла да бъде жива, че е намерила смъртта си от ръцете на Сайго, че преди смъртта си жестокият нинджа бе изпитал удоволствие да опише последните й мигове в очите на своя омразен братовчед и съперник.

Но въпреки всичко, за пръв и вероятно за последен път в живота си Никълъс отказа да се подчини на законите на логиката. Една безумна надежда го накара да забрави всичко научено през дългите години на упорита подготовка. Беше тъжно и смешно.

А за насладата, която му донесе прелюбодеянието, направо се презираше. Макар да разбра, че Акико не е Юкио, той я беше любил с нещо повече от тялото си. Сърцето му бе отворено за нея и това го накара да забрави доскоро важните въпроси, които вълнуваха душата му — коя е тя, защо прилича така поразително на изгубената му любов. Би ли могъл да я обича, след като знае, че тя не е Юкио? С помощта на каква магия е възможно това? Или някаква жизненоважна част от същността на Юкио е успяла да се всели в душата на тази жена? Чувстваше Се раздвоен и несигурен. Прегрешението го накара да изгуби своята стабилност, без нея се чувстваше напълно безпомощен в този луд, луд свят…

— Линеър-сан… — Гласът на Сато проникна до него през грохота на пороя. В следващата секунда японецът се озова до него и обви раменете му с прозрачен дъждобран. — Размисълът трябва да бъде в хармония с условията за неговото осъществяване — меко промълви той. — Ще те оставя сам.

— Не, Сато-сан. Моля те, остани. — Изведнъж мисълта да бъде сам му се стори непоносима. Чувстваше се прекалено изолиран, душата му се гърчеше в отчаяние. Младежките му мечти се бяха стопили. Безумната надежда умря заедно с краткия проблясък на първата светкавица. А какво представлява човек, лишен от надежда?

— Тази градинка действа успокояващо по всяко време на денонощието — рече Сато, изчака да заглъхне тътенът на поредната гръмотевица, и добави: — Често си мисля, че това са гласовете на незнайни богове. Гръмотевиците винаги ме вълнуват. Бурята ме събуди много рано. Люшках се между дрямката и действителността и слушах крясъците на боговете… Приличат на човешки, не мислиш ли?

— Наистина е така — рече Никълъс. Трябва да призная, всичко, рече си той. Трябва да облекча душата си, да възстановя нейната хармония! — Сато-сан…

— Дедите ни са възприели врачуването на китайците — изпревари го Сато. — Чрез него поддържаме хармония с природата. Ние не сме тигри, макар че понякога ми се иска да бъдем. В тяхното по-низше състояние се крие такова съвършенство, за което хората могат само да мечтаят.

Очите му бяха топли и влажни, ръката му неочаквано се спусна надолу и докосна рамото на Никълъс.

— Ела да влезем вътре — меко рече той. — Ще ти направя чай.

Проторов изчака високата фигура на Русилов да изчезне зад дебелата стоманена врата и се замисли. След толкова години безрезервна и всеотдайна служба на една идеология животът му внезапно пое по друга, по-интимна пътека. Винаги беше мислил, че отказът му от семейство и домашен уют е неоспоримо доказателство за непоколебимата му вяра в окончателния и пълен триумф на съветската идеология.

Но сега имаше Русилов. Как се получи всичко това? Обичта му към този младеж беше толкова силна, че той се почувства уязвим. А между уязвимостта и страха има само една крачка.

Вече осем години Виктор Проторов не беше изпитвал чувство на страх. За последен път то нахлу в душата му, когато почина единственият му брат, с няколко години по-възрастен от него. По онова време Проторов беше начело на Първа дирекция и отговаряше за вътрешната сигурност. Все още не предполагаше, че скоро ще превърне Девета дирекция в своя лична непревземаема крепост, че от тази крепост ще има възможност да нанася смъртоносни удари във всички посоки и по всяко време, че ще поведе любимата си родина към глобалната победа.

Онази зима беше особено тежка, всичко бе потънало в дебел сняг, небето сякаш искаше да ги засипе. Той ръководеше няколко операции едновременно, всичките от първостепенно значение. Все още не притежаваше авторитета да иска и да получава подкрепления за своята доста оголена откъм специалисти дирекция. Беше се научил да се справя с наличните възможности. Поради недостига на хора в тежката зима беше принуден да ръководи лично част от операциите.

Стана така, че когато пипнаха Минк, той беше извън Москва, далеч на север. Проторов отдавна знаеше, че този агент е в Москва и правеше всичко възможно да го неутрализира. По една случайност това стана по-рано, отколкото очакваше Проторов и агентът се озова на Лубянка, където служеше братът на Виктор. Макар и три години по-голям, той имаше по-ниско звание — едва лейтенант.

Проторов винаги се беше справял с живота по-добре от Лев — както в учението, така и в социално отношение. Проторов знаеше как да разговаря с хората, как да взема изпитите си, по какъв начин да реализира мечтите си. Докато Лев беше мечтател, вечно на кръстопът, вечно несигурен относно своето бъдеще. Винаги се страхуваше, че може да сгреши.

И сгреши именно през онзи мрачен зимен ден. Отиде да разпита шпионина лично, въпреки че съобщението за залавянето му вече беше изпратено по несигурните телеграфни връзки и скоро стигна до Проторов. Несъмнено е искал да покаже на брат си, че може да стори нещо самостоятелно, при това да го стори добре.

Провалът му беше пълен. Успял по някакъв начин да го надхитри, Минк го взе за заложник и си върна свободата. А след това ликвидира Лев. Закла го в снега, хладнокръвно като касапин.

Оставиха го там, в снега. Никой, не смееше да го пипне преди завръщането на Проторов. Когато той кацна в Москва, кръв вече почти нямаше. Студът я беше превърнал в желирана маса, раната приличаше на хирургически разрез. Но в лявото слепоочие на Лев зееше грозна дупка, причинена от изстрелян в упор куршум. Проторов не искаше да я разгледа по-отблизо, тъй като знаеше какво е положението на тила му — там, където куршумът бе излязъл от черепа. Бавно и с усилие обърна тялото на брат си, снежинките му пречеха да види ясно последиците от жестокото клане. Но когато заповяда преследването на Минк и съучастницата му Таня Владимова да продължи, гласът му беше тих и спокоен, сякаш напълно лишен от емоции.

Може би именно в онзи момент му хрумна мисълта, че е много болезнено човек да има семейство. Може би именно тогава у него узря решението никога да не създава такова семейство. Чувстваше се самотен и беззащитен. После в душата му нахлу омразата. Почувства, че мрази американеца по име Минк с такава невероятна страст, че сам се изплаши от себе си.

Шест месеца по-късно активира един от своите дълбоко законспирирани агенти. Задачата беше кратка и ясна да бъде ликвидирана съпругата на Минк, имала неблагоразумието да остане сама във фермата им в Мериленд. Изстрел от упор в лявото слепоочие. И Проторов, и Минк знаеха какво се крие зад него.

Отмъщението се оказа недостатъчно и войната продължи. Продължаваше и до днес.

Проторов въздъхна и огледа свръхсекретните си покои. Бутна очилата на челото си и разтърка брада. Откри, че се е изпотил. Въпреки убийството на Тенгу в риуто „Теншин Шоден Катори“ там продължаваше да действа третият му, последен, агент. При това действаше с успех.

Портативната шифровъчна машина в ъгъла внезапно оживя. От начина на зареждането й, Проторов разбра, че ще борави с код „Алфа-3“. Спътникът отново се готвеше да прошепне тайните си в ухото му.

Кроукър сграбчи тънката китка на Аликс и рязко я дръпна. Тя изпищя от изненада и болка, а той употреби цялата си сила, за да я махне от пътя на нападателя. Другата му ръка се хлъзна под леглото, вдигна светкавично пистолета и стреля в лампата почти без да се прицелва.

Мракът в стаята се нарушаваше единствено от бледата светлина, нахлуваща през разбитата врата. На нейния фон ясно се очерта сянката на нападателя.

Едър е като бик, помисли си Кроукър, докато притискаше главата на Аликс към килима, а тялото му се надигаше да посрещне нападението.

Ръката му се стрелна напред и дулото на пистолета потъна с трясък в скулата на сянката. С удоволствие почувства как кожата и месото под нея се разцепват като тънка хартия и металът застърга в оголената кост.

Въпреки удара инерцията на сянката беше толкова силна, че тя продължи да се движи напред. В следващия миг рамото на Кроукър се огъна от тежък удар, пистолетът изхвръкна от ръката му и се плъзна в мрака.

Пресвети Боже, въздъхна вътрешно Кроукър. Сега стана, каквато стана! Тялото му се завъртя от страхотната тежест на удара, но коляното му вече се вдигаше. Първия път пропусна и улучи стегнатото бедро на нападателя. Но при втория направи необходимите корекции и коляното му потъна дълбоко в слабините на мъжа.

Онзи тежко изпъшка и охлаби хватката си. Падайки, Кроукър се извъртя странично и успя да се освободи.

— Хайде! — кресна той на Аликс, грабна я за ръката и я повлече към ярко осветения коридор.

Тичаха като луди по металната противопожарна стълба и скоро изскочиха на открито, в топлата нощ. Колата беше най-доброто решение, но ключовете останаха горе.

Кроукър бързо се огледа. Наоколо беше почти пусто, само пред главния вход на хотела се виждаха хора. Местните жители посещаваха дискотеката, очевидно единствено място за забавление в околността. Кроукър дръпна Аликс и двамата се насочиха натам, въпреки че облеклото им не беше подходящо за подобни забавления. Местните, облечени официално, ги гледаха повече развеселени, отколкото разтревожени. Кроукър се закова на място. Имаше чувството, че са просяци, попаднали на бал с маски. В следващата секунда дръпна Аликс и двамата хукнаха по извитата пътека. Насочиха се към широките платна на магистрала 70. По нея се точеше безкрайна върволица от коли. Кроукър прикриваше Аликс от светлината на фаровете.

Нито веднъж не се обърна да провери дали Синьото чудовище е по петите им. Просто приемаше най-лошия вариант. След като беше проявил съобразителността да ги проследи чак до Кий Уест, едва ли ще ги изгуби точно тук.

Възползвайки се от временното задръстване, той хукна през платното на магистралата, без да изпуска ръката на момичето. Колите напред започнаха да се раздвижват.

— Господи! — извика Аликс. — Къде отиваме?

Кроукър не отговори. Нека си мисли, че той знае какво прави. Пред него изплува огромната тъмна арка на магазините над пътя. Един обезлюден град в сърцето на мрака.

Кроукър се насочи към широкото стълбище на входа и пред тях проблеснаха широки пусти коридори. Движеха се безшумно по каменната настилка и Кроукър беше доволен, че е обул плажните си обувки. Но Аликс беше боса. Въпреки приятната гледка Кроукър изпитваше съвсем определени опасения да не се пореже на нещо в тъмнината. Нищо не може да се направи, въздъхна вътрешно той. Трябва да продължаваме.

Спряха, когато прекосиха почти целия главен коридор. Имаха нужда от малка почивка въпреки сравнително добрата форма, в която се намираха. Гърдите на Аликс бурно се повдигаха и отпущаха. Повече от страх, отколкото от умора. Оглеждаше се с широко отворени очи. Магазини за обувки, бутици за модно облекло, местен клон на „Сиърс“. Безкрайна редица от студено проблясващи витрини с невъобразимо количество стоки зад тях. Затворени и враждебни.

— Какво ще…

Кроукър бързо сложи длан на устните й и тихо прошепна:

— Нито звук! Гласовете ни ще го насочат като радар. Ясно?

Тя енергично закима и той дръпна ръката си.

Избърса с ръкав изпотеното си чело и напрегна слух. Не чуваше нищо, освен приглушения грохот на колите по магистрала 70 под краката им.

Осветените витрини хвърляха бледи отблясъци по пасажа. Между тях имаше ивици на дълбока, почти непрогледна сянка. Намираха се в истинска гора от стъкло и метал.

Аликс го хвана за рамото и доближи устни до ухото му:

— Какво чакаме? Хайде да се махаме, преди да ни е открил!

Кроукър не знаеше дали трябва да й каже истината. Имаше чувството, че ще е по-добре да я държи в неведение колкото може по-дълго. От друга страна обаче, тя беше вътре колкото и той. Не беше честно да я държи на тъмно. Още повече, че може и да направи някоя глупост, просто от незнание.

Опря устни до ухото и тихо каза:

— Имам новини за теб. Доскорошният ти ангел пазител е успял да ни проследи чак дотук и едва ли ще се откаже от намеренията си. Дори ако успея да намеря кола и да я подкарам, пак няма да се отървем от него. Поне засега.

Огромните й ясни очи се впиха в лицето му, умът й бавно осъзнаваше значението на чутото.

— Не! — прошепнаха разтреперените й устни. — Едно убийство е напълно достатъчно!

— За съжаление ще има още доста убийства, ако не го неутрализираме — поклати глава Кроукър. — Трябва, Аликс! Просто трябва и ти добре знаеш това!

Очите й бавно напуснаха лицето му, по бузите й се спуснаха две мокри вадички.

— Сега ми се иска да не ме беше спасявал… — прошепна тя. — По-добре да се бях удавила!

— Не говори така — механично рече той.

— А как да говоря? — избухна тя и очите й гневно проблеснаха. — Що за живот е това моето? Можеш ли да ми ка…

Кроукър рязко я блъсна и тя се просна по гръб върху хладната каменна настилка. Едновременно с това в слуха му отекна трясъкът на изстрела, на сантиметри от тялото й се разхвърчаха ситни камъчета. Той се гмурна след нея, издърпа я да се изправи на крака и я повлече в първия напречен пасаж. Надясно, още веднъж надясно. Хлътнаха в някакъв тъмен вход и приклекнаха, Аликс се потеше и едновременно с това се разтърсваше от тръпки.

Кроукър надникна в пасажа, огледа го внимателно в двете посоки и посегна за ръката й.

— Не! — дръпна се тя. — Не мога повече, няма смисъл! Сам каза, че ще ни открие, където и да сме!

— Ставай! — просъска той.

Тя отново тръсна глава, златистата коса се разпиля върху лицето й.

— Не мога. Нямам сили.

— Стегни се, за Бога! — процеди той и я изправи на крака.

— Уморена съм, Лю — погледна го с потъмнели очи тя. — Искам да заспя.

Той усети как тялото й се предава на изтощението и се запита дали се е чувствала така миг преди да се хвърли в тюркоазните води на океана.

— Хей, ти! — стисна брадичката й той и се приведе напред. — Ще спиш, когато аз кажа, ясно ли е?

— Господи! — простена тя с насълзени очи. — Престани да се правиш на рицар! Нима не разбираш, че вече ми е все едно?

— Но на мен не ми е! — кресна той. — Хайде!

Плъзнаха се наляво миг преди вторият куршум да се забие в касата на вратата.

— Каква полза? — задъхано изрази протеста си тя, докато тичаха към следващия пасаж. — Той е намерил пистолета!

— Забелязах — кратко отвърна Кроукър.

— Мразя пистолетите!

— И аз — неволно се засмя Кроукър. — Особено когато не са ми под ръка!

Но тя беше права. Синьото чудовище имаше предимство, което Кроукър едва ли би успял да премахне. Пистолет срещу, голи ръце. Това едва ли би могло да се нарече честен двубой. Но какво ли е честно в тоя скапан живот?

Докато тичаше, си спомни твърденията на Никълъс, че никога през живота си не е използвал пистолет. Но въпреки това Кроукър беше убеден, че този човек е най-опасната личност на света. Каква е тайната му, по дяволите? Когато му зададе този въпрос, Никълъс само се усмихна и рече: „Има и други начини“.

Какво ли е искал да му каже, зачуди се Кроукър. В момент като този с удоволствие бих се възползвал от някой такъв начин. Зад гърба му тресна третият изстрел и куршумът свирна край главата му. Мисли, заповяда си той. Използвай мозъка, който ти завеща твоят старец!

Наоколо имаше само камък, стъкло и метал. Какво би могъл… Да! Ето го! Нямаше време да реши дали идеята е добра. Синьото чудовище скъсяваше разстоянието помежду им и се готвеше да го убие.

Свиха зад следващия ъгъл, без да намаляват скоростта. Там той пусна ръката на Аликс и се понесе напред. Нов десен завой, рязко спиране. Смъкна тениската през глава, уви я около юмрука си и го стовари с цялата си сила върху дебелото стъкло.

Аликс се сепна от трясъка и бързо изскочи иззад ъгъла.

— Какво правиш, по дяволите?

— Ела тук и внимавай къде стъпваш! — нервно подвикна той. — Стой зад мен!

Аликс се подчини и бавно запристъпя сред счупените стъкла. Някъде в полуосветената вътрешност на магазина дрънчеше алармена инсталация. Кроукър си даваше ясна сметка, че в ситуацията се намесва съвсем нов елемент, нежелан нито от него, нито от Синьото чудовище. Полицията.

Наведе се и скоро откри това, което му трябваше. Едното парче беше тясно и издължено като кама, другото — широко и назъбено. Внимателно стиска по-малкото късче стъкло в дясната си длан, усещайки ясно острите му като бръснач ръбове. Лявата му ръка, все още увита в тениската, стисна другото.

Пристъпи внимателно към ъгъла, придържайки се плътно към стената. Зад гърба му остана разбитата витрина с ярко проблясващи ръбове на счупеното стъкло.

Моментът на истината настъпи. Би могъл да надникне иззад ъгъла, за да провери дали Синьото чудовище се държи като всички ченгета от телевизионния екран. Но вероятността да му пръснат черепа беше доста голяма, тъй като онзи съвсем не беше от слабите стрелци. Реалният живот очевидно предлага такива проблеми, които и през ум не минават на холивудските сценаристи.

— Свърши се, приятел! — викна той, без да подава глава. — Ченгетата ще довтасат всеки миг! За теб ще е полезно, ако се отдалечиш поне на десет километра от това място!

— Само двамата! — долетя отговорът, съвсем близо зад ъгъла.

Пипнах го, потрепна от тържество сърцето на Кроукър. Лявата му ръка се изви над главата, мускулите му потръпваха от огромното напрежение пред решителния удар, мозъкът му автоматично сигнализира, че втори шанс няма да има.

Кракът му стъпи здраво преди скока, дробовете му поеха максимално количество кислород. Горната част на тялото му се стрелна напред, едновременно с нея замахна и ръката. Късчето остро, стъкло бръмна във въздуха като смъртоносна ракета, мозъкът му изключи неприятното усещане, че е жива мишена.

— Ти си мислиш така, приятел! — разнесе се сякаш отстрани собственият му глас, автоматически предложил допълнителен стимул за объркването на Синьото чудовище.

Смътно видя как онзи отскача назад, стреснат от комбинираното въздействие на звук и образ. Но късчето стъкло вече го застигаше. Миг по-късно, се счупи на две, влязло в съприкосновение с основата на носа му, точно между очите.

Кроукър нямаше време да съжали, че попадението не е било още по-точно. Лицето на Синьото чудовище се обля в кръв, ръцете му неволно се повдигнаха да предпазят очите.

Но слухът му си беше съвсем в ред. Доловил стъпките на Кроукър, той насочи пистолета точно в корема му. Натисна спусъка. Веднъж, втори път… После дулото се повдигна нагоре, към главата… За сляп изстрел това си беше направо чудо. Куршумът се плъзна по черепа на Кроукър, малко зад лявото ухо. Той се олюля, но успя да запази равновесие. Успя и да не прекъсне движението, с което прехвърляше второто парче стъкло от дясната в лявата си ръка. Не успя да нанесе решителния удар още от първия път. Почти легнал върху Синьото чудовище, той си представи с необикновена яснота дупката, която ще отвори в тялото му куршумът с калибър 357. Едва ли ще остане нещо от вътрешностите му.

В мига, в които пръстът на Синьото чудовище започна да се свива около спусъка, Кроукър успя да забрави пронизващата болка в главата си. С върховно усилие на волята накара тялото си, отново да функционира, лявата му ръка се плъзна покрай дулото, описа малка дъга и заби стъклото дълбоко в гърдите на Синьото чудовище. Обилна кръв бликна от дълбоко, срязаната му длан и се смеси с кръвта на противника.

В момента на изстрела той вече беше успял да бутне тялото назад и куршумът откърти мазилката на тавана. Пронизващата болка не му попречи да усети как стъклото прониква дълбока в гърдите на човека насреща, как разкъсва плътта и троши костите му…

Миг по-късно усети подръпване за ръката. Топъл дъх опари бузата му, в ухото му звънна жуженето на пчеличка.

— Хайде! — молеше се Аликс и правеше неуспешни опити да го вдигне на крака. — Господи, Лю, те ще са тук всяка секунда!

Той тежко се претърколи по гръб. Смътно си даваше сметка коя е тя и защо го безпокои в момент, в който единственото му желание е да затвори очи и… Ставай, изкрещя нещо дълбоко в съзнанието му. Ставай и изчезвай, преди да е станало късно! Късно за какво? Искам просто да се отпусна, да затворя очи и… Не заспивай, в името на Бога!

В следващия миг се озова на колене и лакти, кръвта му се лееше като река и цапаше безупречно чистата бетонна настилка. Аликс напрягаше всички сили в опитите си да го вдигне на крака, Най-сетне се получи. Пасажът се залюшка пред очите му, окъпан в пулсиращо червено, в ушите му нахлу воят на полицейски сирени. Облегна се на нея и се остави да го изведе от лабиринта. Волята му се стегна на топка от усилието да движи краката си, да не обръща внимание на пулсиращата болка в главата, да забрави лудото блъскане на кръвта във вените си, да сдържа желанието си за повръщане, появило се едновременно с металния вкус в устата му.

Червено, черно, отново червено… Двете светлини се редуваха докато най-накрая червеното бавно започна да избледнява… Изведнъж усети сладкия и приятен нощен бриз върху пламналите си бузи, съзнанието му за миг се проясни. Но този миг беше достатъчен, за да се обърне към Аликс и дрезгаво да прошепне:

— Ключовете, момиче! Иди и донеси проклетите ключове за колата!

Нанги извъртя в леглото горната част на тялото си, а краката му останаха неподвижни. Поседна в тъмното и докосна голото рамо на младата китайка, появила се втора на плажа. Разтърси я доста силно, после допря устни до ухото й и извика:

— Събуди се, сънливке!

Никакъв отговор, ако не се брои дълбокото равно дишане. Той се претърколи встрани и седна в леглото. Добре. Щипката бял безвкусен прах в шампанското на момичето беше свършила добра работа. Сега беше време той да свърши своята.

Вилата тънеше в тишина. Той облече бързо ризата и панталоните си, но не обу нито чорапи, нито обувки. Прехвърли няколко дребни предмета от сакото в джоба на панталоните си. Взе бастуна си, прекоси тъмната стая и отвори вратата. Холът също беше тих и тъмен. Докато куцукаше през него, той се стараеше да не мисли каква хубава работа щяха да му свършат чифт здрави атлетични крака.

Стигна до вратата, зад която само преди петнайсетина минути се скриха Лю и високото момиче, спря и се ослуша. После развинти драконовата глава от слонова кост, която заместваше дръжката на бастуна му, и пъхна в отвора един от предметите от джоба на панталона си. Натисна едно копче и провери скрития механизъм, после с безкрайно внимание натисна бравата на вратата пред себе си. През цепнатината се промъкна лъч бледорозова светлина и той замръзна на място.

Нищо не стана и той предпазливо побутна още веднъж. Цепнатината се разшири. Сега ще разбере дали е било правилно предчувствието, което го обзе, докато наблюдаваше начина, по който Лю гледаше високото момиче на верандата. До слуха му долетя тих и напевен китайски. За негова изненада наречието не беше кантонско. По време на честите си посещения в Хонконг той беше изучил местното наречие до степен, която му позволяваше да води преговорите си без преводачи. Но този диалект му беше непознат.

В случая с Лю това беше съвсем нормално — в комунистически Китай едва ли предпочитат кантонското наречие. Но за момичетата, които очевидно бяха от тук… Е, все пак биха могли да бъдат Чиу Чоу, или пък от други провинции…

Нанги насочи върха на бастуна си към килима, плъзна го през отвора и го насочи напред. После се приготви да слуша. След известно време долови дума, която разбираше, и сърцето му ускори ритъма си. Предпазлив по природа, той обаче изчака да чуе поне още една дума или фраза, която да потвърди получената информация.

Когато това най-сетне стана, от устата му се откъсна едва доловима въздишка. Няма съмнение — те говорят на мандаринско наречие. Беше изключено Лю да е намерил улично момиче от кралската колония, което да говори родното му наречие.

Приведен неудобно в хола, Нанги търпеливо чакаше. Съвкуплението свърши с пъшкане и охкане, замести го ленива тишина, от време на време нарушавана от тихо прошепнати думи. Накрая прошумоляха чаршафи и той прибра бастуна си. Започна да затваря вратата в момента, в който по пода зашляпаха боси крака. Правеше го бавно и незабележимо, милиметър по милиметър, обитателите на стаята едва ли можеха да го забележат.

Най-накрая се изправи и се насочи към вътрешността на вилата. Отвори една врата и излезе навън. Ярките звезди от началото на вечерта вече ги нямаше. Небето бе покрито с тежки облаци, миришеше на дъжд. Той извади цигара и я запали. Пое дима дълбоко в гърдите си, после бавно то изпусна в душния въздух. Хвърли в пясъка това, което стискаше в ръка, спусна се по широките каменни стъпала и излезе на тесния път.

В сянката на кичестите дървета на ъгъла чакаше малка червена алфа.

— Ще умреш от простуда — продума той на кантонски диалект.

— Какво? — извърна глава човекът зад волана. Сякаш току-що беше забелязал приближаването на Нанги.

— Всеки момент ще завали — продължи японецът и махна по посока на колата. — По-добре вдигни гюрука.

Известно време се гледаха мълчаливо като две животни, на които предстои жестока битка за завладяване на нов ловен периметър.

— Страхувам се, че не си избрал подходяща кола за проследяване.

— Не разбирам за какво говорите! — отвърна грубо шофьорът.

Нанги се наведе с такава бързина, че онзи не успя да реагира. Лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Знам кой си! — заплашително изръмжа той. — Знам по-скоро какво си! Или са те наели комунистите, или…

— Плюя на комунистите! — просъска човекът.

— Значи работиш за Сато!

— Никога не съм го чувал!

— А аз съм този, който ще ти плати. При определени условия…

Очите на човека се вдигнаха, към Нанги и бялото им мътно проблесна.

— Искате да кажете, че той няма да ми даде остатъка?

— Казвам ти друго. Ако оттук нататък вършиш това, което ти наредя, няма да кажа на Сато за небрежното ти поведение.

— Но какво говорите? — изрази протест човекът. — Нима искате да кажете, че онези змиорки знаят за моето присъствие тук?

— Знам го аз! — натърти Нанги. — А теб са те наели да следиш именно мен!

— Добре де, и какво от това?

— Дай да видим бива ли те изобщо за нещо — рече Нанги и разви топката на бастуна си. Извади отвътре малка пластмасова касетка и я сложи на дланта си като безценно бижу. — Говориш ли мандаринско наречие?

— Хич — поклати глава мъжът.

— Хич ли? А какви книги си чел?

— Обичам Реймънд Чандлър.

Господи, ахна вътрешно Нанги. Май ще излезе, че това копеле си играе на частен детектив! Погледна го с преценяващ поглед, без да е сигурен дали може да му се довери.

— Слушайте — размърда се човекът върху кожената седалка, — дайте лентата да я обработя. Вероятно ще я искате рано сутринта и точно тогава ще я получите! — Очите му се вдигнаха към лицето на Нанги. — Грешка няма да има, защото такава е волята на боговете. Ето, три седмици не е капнала нито капка дъжд, а сега ни чака порой!

— Добре — реши се Нанги, давайки си ясна сметка, че няма кой знае какъв избор. Не искаше да замесва Алън Су в тази операция и това решаваше всичко. Пусна микрокасетата в шепата на човека. — Донеси я в хотел „Мандарин“ точно в седем — нареди му той. — Ще ти стигне ли времето?

Човекът кимна, помисли малко и рече:

— Викат ми Непредвидимия Чу, господин Нанги — Бялото на очите му отново проблесна. — Роден съм в Шанхай. Тук семейството ми притежава една трета от местата за развлечения в Сам Кацуей и Квун Тонг. Ресторанти, кабарета за туристи… най-скъпите места за развлечение с голи мацки в района на Ван Чай… Търгуваме с килими, диаманти, фини бижута. Ако не дойда навреме, свържете се с баща ми — Пак Тай-чу. Живее в една вила на Белвю роуд, точно над Рилалс Бей, покривът е покрит със зелени кахлени плочки…

Нанги познаваше достатъчно добре китайските, нрави, за да си даде сметка колко много му разказа за себе си този човек.

— Ще дойдеш в стая 911 на хотела, Непредвидими Чу — рече той и в същия миг почувства върху кожата си първите топли дъждовни капки. — Там ще ти възложа и други задачи. — Ръката му махна към вътрешността на колата. — А сега си вдигни гюрука, защото след пет минути ще плуваш!

Макар и приглушен от разстоянието, телефонният звън наруши спокойствието им, родило се толкова непринудено от церемонията по поднасянето на чая.

До този момент в стаята цареше пълна хармония. Двамата мъже бяха коленичили върху бледозелено татами, облечени в свободно падащи кимона. Разделяше ги изящен сервиз за чай, състоящ се от кавичка, две тънки порцеланови чашки и бъркалка. Вдясно от тях беше кутията от желязно дърво, в която Никълъс бе положил своята свещена катана.

Пак вдясно, но високо над главите им, проблясваше токономата2 на Сато. В издължената полупрозрачна ваза имаше два снежнобели божура — Сато знаеше, че Никълъс много обича тези цветя. Над бухналите цветове беше окачен ритуален ръкопис, на който пишеше:

Останалите вещи в кабинета не правеха особено впечатление, но всичко беше подчинено на една изчистена от претрупаност хармония, към която се стреми всяко живо същество, но която рядко може да се постигне в живота. И двамата мъже усещаха, особеното значение на тази хармония.

Малко след като долетя телефонният звън, на прага се изправи Котен. Той се поклони и зачака. Господарят му сам трябваше да усети присъствието на силния му дух и съответно да се отърси от съзерцанието.

Главата на Сато се вдигна, очите му бавно се фокусираха. Двамата с Никълъс бяха успели да се пренесат заедно в Нищото… А това бяха постигали твърде малко хора в бурната и несъвършена история на човечеството. Пулсът и дишането му продължаваха да бъдат необикновено бавни — като в състояние на митичен транс. Състояние, което се ценеше особено високо сред народите на Далечния изток.

— Хиляди извинения, Сато-сан.

Пискливият женствен глас, излитащ от това огромно тяло, винаги развеселяваше Сато.

— Обажда се човекът, който никога не си казва името. Иска да разговаря лично с вас.

— Да, добре — отвърна Сато с леко надебелял глас. Погледна с нескрита завист към застиналото тяло на Никълъс, стана и последва Котен в коридора.

Останал сам, Никълъс бавно започна да се завръща от Нищото. Това му отне по-дълго време от обикновено, тъй като частица от съзнанието му упорито отказваше да се подчини. Съвършената хармония, от която допреди миг беше неразривна част, все още налагаше неуловимото си присъствие в тихото помещение. След известно време главата му се вдигна и очите му се спряха върху надписа на древния ръкопис.

Едва ли можеше да се нарече поетичен, но въпреки това пасваше идеално с представата, която си беше изградил, за Сато. Той беше канрьодо-сенсей, последен представител на истинските самураи бюрократи. Скоро на този свят няма да има място за него и това беше тъжен факт. След пълното приобщаване на Япония към модерния свят ще изчезнат и последните канрьодо-сенсей. И тяхното място ще се заеме от новото поколение съвременни предприемачи, които разбират отлично икономическите проблеми на света и са повече граждани на този свят, отколкото на древната Япония. Несъмнено през следващите години и десетилетия страната ще има нужда от тяхното виждане за бъдещето и аналитичния им ум, за да се откъсне окончателно от своята затвореност и изолация. Тези хора ще помнят политиката на Рейгън и Митеран дълго след като са забравили всичко, което е вършил великият шогун Йеасу Токугава.

Без да го вижда, Никълъс усети, че Котен — грамадният борец, отново е влязъл в кабинета.

— Открихте ли нещо във връзка с убиеца?

Имаше навика да задава въпросите си директно, без обичайните любезни извъртания.

— След като Сато-сан не е в състояние да направи задълбочен анализ на миналото, аз мога само да пазя него и Нанги-сан — отвърна Никълъс.

Котен замълча и Никълъс се извърна да го погледне. Гигантът замислено го наблюдаваше.

— Не се безпокой — засмя се Никълъс, с облекчение почувствал, че отново може да разговаря нормално. — Ще си получиш кокала!

— Ако наистина те бива, ще работим добре заедно — Рече Котен. — Никой няма да се промъкне край нас!

Тук всеки американец би се впуснал да доказва колко го бива, но Никълъс замълча.

— Никой няма да се промъкне край нас! — повтори Котен и безшумно се плъзна навън, очевидно доловил приближаващите се стъпки на Сато.

Изражението на домакина се беше променило из корен. Отпуснатото спокойствие беше изчезнало, на негово място се бе появило силно, но добре контролирано вълнение.

Той прекоси със забързани крачки стаята и седна до Никълъс. Доста по-близо, отколкото изискваше приличието.

— Имам новини — рече той. Гласът му беше тих, но напрегнат. — Става въпрос за „Тенчи“. Разбира се, нашето кейрецу разполага с всички необходими правителствени протекции по отношение на този проект… На своя отговорност обаче аз наех определени членове на риуто „Теншин Шоден Катори“ да пазят тайните на „Тенчи“. Всички са нинджи като теб. — Млъкна и се огледа. После кимна с глава и се изправи.

Излязоха рамо до рамо през отворената фузума и се насочиха към градината. Във въздуха жужаха пчели, които делово кацаха по разцъфналите божури. Сивият дъждосвирец отдавна беше изчезнал от убежището си край сухия дънер. Слънцето надничаше иззад разпокъсаните облаци, оцветявайки ги в розово и сребристо.

— Преди известно време там са били убити един сенсей и един от учениците — продължи. Сато. — А сега моята свръзка (името й в, риуто е Феникс) съобщи, че вчера е бил убит още един ученик. По всичко личи, че в школата действат чужди агенти.

— В „Теншин Шоден Катори“? — учуди се искрено Никълъс. — Сигурен ли си?

Сато кимна.

— Феникс не се обади от Мошино. Заминал е далеч на север, в Хокайдо. — Лицето на Сато стана мрачно. — Страхувам се, че решителната битка с руснаците започва, Линеър-сан. Ти беше напълно прав за тяхната намеса. На Феникс му трябваше известно време да прецени положението си. Смъртта на техния духовен лидер, йонина… По една случайност носеше името на Масашиги Кусуноки — героя, за когото говорихме преди време. Може би си го познавал.

— Изминаха много години от последното ми посещение в „Теншин Шоден Катори“ — отвърна Никълъс.

Сато му хвърли един странен поглед, после сви рамене.

— Смъртта му е била съвсем неочаквана и за известно време там е настанал пълен хаос. Феникс е бил принуден да употреби цялото си умение, за да въведе ред. Но по всичко личи, че съветските агенти продължават да действат.

Широките му рамене се приведоха сякаш под огромна тежест.

— „Тенчи“ не трябва да бъде разкрит, Никълъс-сан! Мисълта, че руснаците са на крачка от него, ме изпълва с ужас. Разкрият ли „Тенчи“, те ще имат възможност да ни унищожат!

— Какво е станало? — попита Никълъс. Гласът му звучеше по-спокойно от чувствата в гърдите му.

— Феникс е по петите на техния последен агент в риуто, който е успял да открие свръхсекретните планове на „Тенчи“ и да избяга на север. В момента се намира в Хокайдо. Феникс му е позволил да избяга, въпреки че е извършил убийството на още един от неговите ученици. Вярва, че агентът ще го отведе до местния резидент на руснаците. Не знам дали си представяш какви опасности крие този ход. Агентът трябва да бъде спрян, преди да е предал документите нагоре по веригата!

Виктор Проторов, помисли си Никълъс. Аз трябва да бъда редом с този Феникс при проникването в съветската мрежа. Така Сато ще си получи документите, а аз ще пипна Проторов.

— Къде точно се намира Феникс в момента?

— Досещам се какво мислиш — стрелна го е поглед Сато. — Но тръгнеш ли ти, идвам и аз!

— Изключено! — остро отвърна Никълъс. — От чисто тактическа гледна точка…

— Приятелю! — меко промълви Сато и вдигна ръка да го спре. — Тук станаха прекалено много убийства. Три човешки същества, които считах за свои приятели и прекрасни колеги в кобуна, изгубиха живота си заради мен. А това е прекалено тежко бреме за когото и да било.

— Докато ти беше в Щатите, ние погребахме всеки от тях със съответните почести. Случаят с госпожица Йошида беше най-лек, просто защото тя нямаше никакви роднини. Но Кагами-сан и Ишии-сан имат. Разбира се, те ще изпълнят желанието ми да не намесват полицията. Не искаме тук да се разхождат ченгета и да си пъхат носовете навсякъде!

— Всичко това обаче не ме удовлетворява. Не искам тези хора да лежат във временните си ложета. Искам да бъдат погребани в семейните си гробници в съответствие с японските традиции. Могат ли техните ками да почиват спокойно?

Никълъс си спомни следобеда, който бяха прекарали заедно с госпожица Йошида, видя я коленичила на хвърлей камък от гроба на неговите родители. Реши на всяка цена да присъства на окончателното й погребение, да запали ароматични пръчици над надгробния камък и да прошепне всички молитви, които биха успокоили безсмъртния й дух.

— Виждам накъде води всичко това и не мога да го допусна — твърдо изрече той. — Ще останеш тук, за да бъдеш на сигурно място!

Смехът на Сато прозвуча тъжно и кухо.

— Толкова бързо ли забрави, ву-шинг, приятелю?

— На Котен за това му се плаща! — упорито отвърна Никълъс. — Или мислиш, че не може да свърши тази работа?

— Това няма нищо общо с Котен или който и да било друг.

— Аз съм отговорен за твоята безопасност, Сато-сан. Ти го пожела и двамата се заклехме да изпълним това желание!

— Вярно е, Никълъс-сан — мрачно кимна Сато. — Ти се закле да ме закриляш, а аз — да преглътна сливането на нашите предприятия, без да създавам трудности. Но клетвите се простират дотук. Последен съдник на собствения си живот и собствената си смърт мога да бъда единствено аз. Трябва да приемеш това. Просто трябва!

След тези думи настъпи мълчание. Двойка дъждосвирци се стрелнаха покрай рамото на Сато и светкавично се издигнаха към небесната шир. Вятърът се усилваше, въздухът отново натежа от влага. Ако продължава да духа така, скоро отново ще завали, помисли си Никълъс.

— В такъв случай клетвата, която ни обвързваше, вече няма сила — промълви той. Отчаян ход, който може би нямаше да мине.

— И ти си свободен да вървиш накъдето пожелаеш, така ли? — усмихна се Сато. — Направи го. Няма да ти се разсърдя.

— Мога да те принудя да останеш тук.

— А ти къде ще отидеш, приятелю? Само аз мога да те отведа на среща с Феникс. Можеш да преобърнеш наопаки целия Хокайдо, без да откриеш нито Феникс, нито съветския агент.

Ново мълчание.

— Значи волю-неволю трябва да бъдем заедно — подхвърли Сато.

— Май нямам друг избор — промърмори Никълъс.

— Добре тогава. Ще вземем Котен и ще отлетим на север. В Хокайдо ще наемем кола, за да се доберем до крайната цел на пътуването.

— Която е? — остро попита Никълъс.

— Една ротенбуро, приятелю. Открита минерална баня с гореща вода. — Сато топло се усмихна: — Точно това ти трябва според мен!

Късно през нощта телефонът настоятелно бръмна в ухото й. Джъстин рязко се надигна. Беше заспала трудно, устата й беше суха, болеше я гърлото. Сякаш беше крещяла насън.

Посегна към слушалката и хвърли поглед на часовника си. Три и половина. Телефонът под дланта й потрепна като жив и тя рязко вдигна слушалката.

— Джъстин!

— Рик, какво, за Бога…

— Не казвай, че си забравила.

Тя стисна челото си:

— Не мога да…

— Халеакала, дремещият, вулкан. Обеща да дойдеш с мен.

— По дяволите, Рик. Сега е три и половина сутринта!

— Ако тръгнем сега, ще успеем да посрещнем изгрева. Това е най-доброто време да бъдем при кратера.

— Не искам да посрещам никакви изгреви! Аз…

— Не казвай това, преди да си го видяла. Хайде, стягай се. Губим ценно време. Най-късно в пет и половина трябва да сме там!

Джъстин изведнъж усети, че няма сили да протестира повече. Беше по-лесно да тръгне с него. А може и наистина да бъде интересно, вяло си помисли тя.

Оказа се, че наистина не си беше представяла подобна гледка. Дори самото пътуване по тесния път нагоре към кратера беше възхитително. Върхът се издигаше на повече от три километра над морската повърхност, теренът се променяше буквално пред очите й. Рик я беше предупредил да облече топли дрехи, включително и яке, стига да е взела такова в багажа си. Когато излезе да се качи в колата, стори й се смешно да бъде толкова навлечена. Струваше й се невероятно, че някъде из този тропически рай може да има температура под нулата.

Но с изкачването нагоре палмите започнаха да отстъпват на бодливи пустинни кактуси, на голо плато и дълги редици стройни борови дървета, много по-подходящи за Мейн или Върмонт. Тя скоро се принуди да вдигне страничното стъкло и да се сгуши в топлото яке.

Малко преди кратера на върха Рик включи отоплението. И последните дървета бяха останали под тях, заобикаляше ги черна пустош. Преди много години от земните недра беше бликнала лавата, която застилаше стръмните склонове на планината. Спускайки се надолу, тя бе унищожила всичко живо по пътя си. Дори днес застиналата вулканична пепел беше гола и мрачна, само тук-там се виждаха хилави стръкове трева. Колата продължаваше да пълзи нагоре. Джъстин хвърли поглед през рамо. Далеч долу тъмнееха могъщите склонове на Халеакала, извитият като полумесец плаж отвъд тях проблясваше със странна флуоресцентна светлина и на нейния фон ясно се открояваха черните силуети на палмите, застинали неподвижно и сякаш изкуствени.

По време на пътуването не каза нито дума. Сгушена на седалката до Рик, тя сякаш очакваше той да се нахвърли отгоре й. Когато колата спря на широката площадка в подножието на върха, тя вече здравата трепереше. Отдаде го на необичайния студ.

Когато излязоха навън, пред очите и се разкри сложна мрежа от антени и радарни инсталации, високи мачти и различно електронно оборудване. Върхът се използваше за метеорологични и сеизмични наблюдения както от военни, така и от цивилни организации.

Специално поставени табели предупреждаваха да се ходи бавно, на хората с проблеми в сърдечната дейност се препоръчваше да се спуснат обратно. И действително още след първите няколко крачки Джъстин усети как й се завива свят, а гърдите й започват да парят от липсата на достатъчно кислород. Връхлетя ги ураганен вятър, заслепяваше ги, пречеше още повече на дишането им.

Тя с благодарност се шмугна под заслона в горния край на стръмните стълби. Беше солидно каменно убежище, чиято източна част представляваше стена от дебело стъкло.

Оттук се разкриваше невероятна гледка към многобройните вулканични кратери на планината Халеакала. Пейзажът наподобяваше снимките на лунната повърхност, които Джъстин беше виждала в разни списания, трудно й беше да го свърже с топлата и дружелюбна планета Земя. Лишено от визуални ориентири разстоянието беше трудно за каквато и да било преценка. Пет километра изглеждаха като петдесет метра. Беше фантастично.

На това място векове наред са идвали древните хавайци да посрещнат изгрева на слънцето. Според легендите именно тук слънцето било хващано в плен и го пускали по пътя му едва след като обещавало, че ще минава бавно над прекрасните Хавайски острови и ще ги залива обилно със своята благодат.

Небето беше съвсем тъмно. Нищо не показваше, че нощта се готви да се оттегли. Въпреки това слънцето беше близо. Всички го усещаха по лекото потръпване на гърбовете си.

После, сякаш някой изведнъж запали огромна пещ, над величествения основен кратер на Халеакала се стрелна яркочервена искра. Събралите се в заслона хора неволно изпуснаха въздишка на възхищение. Над света проблесна светлината, вечна и прекрасна, чиста като сълза, твърда като диамант.

Този цвят нямаше аналог в земния живот, Джъстин остана без дъх от невероятната му красота. Имаше чувството, че земното притегляне изведнъж е изчезнало и всеки момент тя ще полети свободно в кристалночистия въздух.

Над назъбената повърхност на кратера играеха студени пламъци. По застиналата лава пробягваха дълги, абсолютно черни сенки, наподобяващи току-що образувани пукнатини. Нямаше сивота, нямаше никакви други светове. Само мрак и ослепително сияние.

После, без никой от присъстващите да усети точно кога е станало това, Халеакала бе обхваната от многоцветната палитра на ранното утро, която всички познаваха. И наблюдението на фантастичния изгрев свърши с рязък финал, присъщ на обикновен театрален спектакъл.

— Сега ще ми простиш ли, че те измъкнах от леглото толкова рано?

Джъстин и Рик се бяха облегнали на дървения парапет. В заслона вече нямаше други хора. Зад гърба им започнаха да ръмжат автомобилни мотори, поклонниците на слънцето се връщаха обратно при топлото море и прохладния ветрец.

— Уморена съм — промълви тя. — Върни ме обратно.

На ръба на кратера се беше изправила самотна двойка. Телата им бяха плътно притиснати, ръцете им — здраво преплетени. Джъстин се спря да ги погледа. Жената беше висока и стройна, медночервената й коса бе прибрана на дълга опашка. Мъжът беше едър и тъмнокос, дори под якето личаха огромните му мускули. Когато жената помръдна, в движението й се долови непринудената грациозност на танцьорка. Мъжът също обладаваше нещо от тази гъвкавост, но Джъстин беше живяла достатъчно дълго с Никълъс Линеър, за да определи, моментално и безпогрешно, че насреща си вижда още един опасен тип от неговата порода.

— Какво гледаш? — попита Рик и се опита да проследи погледа й. Очите му се плъзнаха по склона на кратера, после дискретно се отместиха встрани.

Искам това, каза си Джъстин. Продължаваше да гледа двамата влюбени, които стояха все така плътно притиснати на фона на острите скали от застинала лава. Миг по-късно ги заля ярката слънчева светлина и те заприличаха на богове. Под клепачите й се събраха горещи сълзи. Няма да плача пред него, заповяда си тя. Няма!

Обърна гръб на влюбената двойка и на своя спътник, пое дъх и се втурна надолу по каменните стъпала. Когато стигна до асфалтирания паркинг, дробовете й щяха да се пръснат от недостиг на кислород. Тук вече всичко изглеждаше банално и скучно. Влезе в колата и опря чело на стъклото. Рик подкара надолу, измина няколко завоя и отново спря.

— Това са сребърни мечове, растат само на голяма надморска височина — каза той и посочи няколко високи и прави като стрела растения край пътя. Потвърждаващи името си, техните остри листенца наистина бяха оцветени в сребристо пепеливо. — Казват, че цъфтят само веднъж на двайсет години, а след това умират — добави Мик.

Джъстин отправи поглед към красивите растения. Въпреки волята й от очите й потекоха сълзи. От стегнатото й гърло се откъснаха глухи ридания, тялото й безсилно се отпусна върху каменистата пътечка, главата й се сведе надолу.

— Джъстин, Джъстин!

Тя не го чуваше. Мислеше си колко е тъжен животът на тези прекрасни сребърни мечове. Не, не техният живот е тъжен, а по-скоро нейният. На погребението на баща й я обзе облекчение, беше се надявала това облекчение да продължи вечно.

Но сега разбра, че истината е друга. Тя страдаше за него, той й липсваше. Друг баща в този живот няма да има. Той я отгледа, той я направи човек… Дори я беше обичал — разбира се, по свой собствен начин. Беше си отишъл, без никой да страда за него, без някой да остане с чувството, че усеща липсата му. Поне тя се беше чувствала така. Господи, каква умница се беше показала! Но истината е по-друга — беше се показала като кретен, а не като умница. Вече не разбираше нито своите, нито чуждите чувства. Това е причината, поради която не може да бъде полезна на Гелда. А и на Никълъс.

Стига, сега не е време да мисли за всичко това. Все още е рано. Сега тя е отново малкото момиченце, което страда за своя татко и никога не успя да му каже, че съжалява за годините на отчуждение и самота.

Колко е несправедлив този живот! Продължаваше да ридае. Не искаше да го прави пред друг човек, но вече не можеше да се спре. Плачеше за баща си, плачеше за обърканото и безпомощно младо момиче, каквото до този момент беше самата тя. Най-сетне беше настъпил мигът на промяната, най-сетне щеше да престане да се измъчва от кошмарите на детството и да се превърне в зрял човек.

Започна да се надига. Бавно, много бавно, сякаш за да позволи на измъчената си душа да осъзнае това ново чувство, което я пронизваше с почти физическа болка.

Нанги лежеше в леглото. Намираше се в стая 911 на хотел „Мандарин“, разположен в сърцето на остров Хонконг. От широките, прозорци се разкриваше великолепна гледка към пристанището Виктория, зад часовниковата кула на фериботната компания „Стар“ се очертаваше южната част на Коулуи и част от азиатското крайбрежие. Някъде далеч на север, в Пекин, живееха господарите на Лю. И с тях, как го и с него самия, трябваше да се действа изключително предпазливо.

Времето е най-сериозният проблем, мислеше си Нанги. Не разполагаше с достатъчно време, комунистите знаеха това и едва ли щяха да охлабят захапката си.

Това, което искаха те чрез посредничеството на Лю, на практика беше абсолютно невъзможно. И през ум не му минаваше, че ще отстъпи контрола върху собственото си кейрецу. Прекалено дълга и трудна беше борбата за неговото изграждане, прекалено много опасности бе преодолял по своя път, прекалено много врагове беше пратил в гроба.

Въпреки това не виждаше друг изход за спасение, освен договора с комунистите. И в двата случая губеше, тъй като си даваше ясна сметка, че компанията му няма да бъде в състояние да покрива лавинообразните разходи и тежките загуби на „Азиатска банка“, предизвикани от онзи проклет предател Антъни Чин.

Въпреки всичко това Нанги оставаше спокоен. Животът го беше научил на търпение. Притежаваше онова рядко качество, което японците наричат „нарюки но мацу“ — да чакаш промяна на ситуацията. Той вярваше в Христос, в чудото на Неговото възкръсване. Ако изгуби своето кейрецу, значи такава е била кармата. Ще бъде наказан за грехове, извършени в някой предишен живот. Защото най-скъпото нещо в живота на Танцан Нанги беше неговата компания.

Той беше абсолютно сигурен, че няма да се стигне до най-страшното. Притежаваше онази абсолютна увереност, която преди много години, върху полупотъналите обломки на сваления самолет, беше проявил незабравимият Готаро. Беше сигурен, че с помощта на съдбата и пъргавия си ум ще успее да се измъкне и от тази трудна ситуация.

Нарюки но мацу!

На вратата се почука. Променя ли посоката си течението? А вълните ще продължават да го отнасят все по-далеч от спасителния бряг?

— Влезте — обади се той. — Отворено е.

В стаята пристъпи Непредвидимият Чу и внимателно, затвори вратата зад гърба си. Беше облечен в тъмносив костюм от естествена коприна. На дневна светлина ясно личеше, че притежава здраво и добре сложено тяло. Лицето му беше красиво издължено, върху него светеха будни интелигентни очи. В крайна сметка Сато не е направил лош избор, призна пред себе си Нанги.

— Часът е точно седем — рече Непредвидимият Чу, останал на крачка от вратата. — Опитвам се да поправя лошото впечатление, което ви направих снощи…

— Свърши ли превода?

— Да, сър — кимна китаецът. — На места беше доста трудно — сам знаете, че в китайския, език значението на думите често се разминава напълно с прякото им звучене.

— Не е необходимо да се държиш толкова официално — рече Нанги.

Непредвидимият Чу кимна и пристъпи към леглото, върху лицето му се появи широка, усмивка.

— Върху лентата, са запечатани доста многозначителни паузи — рече той. — Някой ден, ако боговете позволят, бих искал да се запозная с тази жена. Трябва да е родена под щастлива звезда, ако се съди по начина, по който обработва онова смрадливо комунистическо псе…

— Позволих си волността да поръчам закуска за двама — каза Нанги и хвана краката си, за да ги спусне на пода. — Сядай и да почваме.

Пресегна се към подгревателя и започна да вади чинийки с разнообразни блюда.

— Дим сум — промърмори Непредвидимият Чу, очевидно поразен от факта, че един японец го кани на традиционна китайска закуска. После се настани върху стола с копринена тапицерия и взе пръчиците за хранене в ръка.

Докато се хранеха, китаецът се зае да разказва за това, което беше научил от лентата.

— Преди всичко искам да зная докъде се простира информацията ви за нашия „другар“ Лю — рече той.

— До най-общи неща — сви рамене Нанги. — В Хонконг съм чужденец, а за съжаление не мога да ползвам услугите на своя банков директор Алън Су. Той не знае нищо за нашата работа и искам да остане в неведение до края. — Млъкна за момент, подреди мислите си и продължи: — Лю е уважаван търговец в Хонконг. Благодарение на многобройните му сделки в колонията са постъпили доста пари — от транспорт, финансови операции, полиграфическа дейност… Мисля, че една от неговите компании притежава голяма част от увеселителните заведения в Квун Тонг…

Непредвидимият Чу погълна овално топче от скариди и кимна с глава. Дъвчеше бързо и ситно като повечето китайци.

— Точно така — рече той. — А знаете ли, че освен всичко това той ръководи и синдиката, който притежава „Франтан“?

— Игралното казино в Макао?

— Същото — отвърна Непредвидимият Чу и хапна едно яйце от пъдпъдък, обвито в слой тесто. — Комунистите предпочитат да перат парите си във „Франтан“ по простата причина, че могат да обръщат милиарди в каквато поискат валута и никой не им задава излишни въпроси. Част от тукашните баровци също го правят, макар и не точно във „Франтан“.

Умът на Нанги усилено работеше. Започна да изпитва усещането, че течението в крайна сметка започва да се обръща.

Непредвидимият Чу продължаваше да, се тъпче и да размишлява на глас. Лапна едно ролце шунка, задъвка усилено и рече:

— Другарят Лю и Сочната Пиен са любовници не от вчера, това поне ми стана съвсем ясно. Този гладен плужек я обсипва с такива нежности, че чак главата ме заболя. Бих казал, че е доста страстен.

— А тя? — полюбопитства Нанги.

— Жена — отвърна Непредвидимият Чу с твърдата увереност, че е отговорил изчерпателно на въпроса. После премести встрани празните чинийки и придърпа пълните по-близо до себе си. Взе бутилчицата със соев сос, разтърси я здраво и започна да полива тестените топчета в поредната чинийка. След това ги поръси с лютив, червен като прясна рана сос. — От опит знам, че човек никога не може да има твърдо определено мнение за жените. Те се раждат коварни така, както еленът се ражда с рогата си. Отглеждат коварството си с лекотата, с която ходят на фризьор. Нима вие не мислите така?

Нанги не отговори. Питаше се накъде бие младежът.

— Аз пък мисля точно така — рече китаецът с интонация, която предполагаше, че вече е получил някакъв отговор. — Тази не прави изключение.

— Обича ли този комунист?

— О, да. Мисля, че го обича. Макар да не разбирам какво точно намира в тоя въшлив козел. Но чувствата й към него са без значение. — Опразнил поредното блюдо, той придърпа следващото. Съдържанието му отново бе обилно полято със соев сос и лютото чили. — Защото е ясно, че много по-силно от него обича парите.

— Аха — рече Нанги и почувства как течението отново започва да го носи в открито море. — И как уталожва тази своя изгаряща жажда? Чрез другаря Лю?

— Разбира се — кимна Непредвидимият Чу. Обилното хранене предизвика първите ситни капчици пот по челото му. — На това краставо куче му прави особено удоволствие да я отрупва с подаръци. Страхувам се обаче, че не е толкова щедър, колкото би се искало на нашата скъпа Сочна Пиен.

— И тя си позволява дребни отклонения, така ли?

— Така ми казаха.

Нанги усети как го обзема гняв. Този хлапак е стъпил на тънък лед!

— Кой друг знае с какво се занимаваш? — рязко попита той.

— Никой, освен вас — отвърна китаецът и най-сетне приключи с плюскането. Бутна настрана последната чинийка, лицето му блестеше от пот и мазнина. — Каза нещо на Лю и именно то ме накара да извърша някои малки проучвания. Сочната Пиен живее на Средното ниво, на улица „По Шан“. Този район се контролира от триадата Грийн Панг. — Извади снежнобяла копринена кърпичка и внимателно си избърса лицето, после се усмихна: — По една случайност моят трети братовчед носи номер 438 в Грийн Панг.

— Не искам да съм задължен с нищо на никакви триади и други мафиоти — твърдо рече Нанги.

— Няма страшно — напевно пропя Непредвидимият Чу. — Братовчед ми дължи кариерата си в триадата изцяло на баща ми и с радост ще ни помогне без никакви условия.

Нанги си помисли, че ще получи културен шок от тоя разговор, но все пак кимна с глава:

— Продължавай.

— По всяка вероятност нивата на скъпия другар Лю се оре и от още някой.

— И кой е той?

— Не съм магьосник. Все пак ми трябва малко време, за да го открия. Много внимателно се пазят… — Младият китаец се ухили насреща му и добави: — Ще се наложи двамата с братовчеда да направим някоя и друга нощна проверка.

— С помощта на Грийн Панг, така ли?

— Нямам друг избор. Това е тяхна територия. Не мога да покажа дори носа си там, без да им искам разрешението.

Нанги кимна. Много добре знаеше с каква власт разполагат престъпните синдикати в Хонконг.

— Какви бяха думите на Сочната Пиен, които те накараха да предприемеш подобни действия?

— Спомена името Редмън — отвърна китаецът. — Чарлс Пърси Редмън. Чували ли сте за него?

Нанги се замисли за момент, после кимна с глава.

— Най-богатият корабособственик в Хонконг, нали? Англичанин, чието семейство се е заселило тук преди повече от сто години.

— Точно така — кимна Непредвидимият Чу. — Малцина знаят, че освен с бизнеса си Редмън се занимава и със събиране на секретни сведения за правителството на Нейно величество британската кралица.

— Редмън е шпионин?! — сащиса се Нанги. — Господи, пресвети Боже! Но каква връзка може да има той със Сочната Пиен? Да не би тя да го изнудва по някакъв начин?

— Май така изглежда.

Всичко това е много интересно, потръпна вътрешно Нанги. Но не виждам с какво би ми помогнало то в играта с комунистите. Времето ми изтича. Ако довечера до шест не потвърдя по телефона, че приемам условията, Лю ще анулира сделката. Нямам капитал, „Азиатска банка“ ще фалира и почти сигурно ще повлече след себе си и цялото кейрецу.

— Още нещо? — попита той.

— Толкова. Още нещо ще има чак когато се мушна в леглото със Сочната Пиен и разгледам внимателно това, което крие между краката си.

— Дали ще се мушнеш в леглото, или не си е твоя работа — хладно рече Нанги. — Искам да разполагам с някакъв резултат преди шест часа днес следобед.

— Днес ли? — разшириха се от учудване очите на Непредвидимия Чу. — Няма начин, приятел. Тя си е у дома и няма намерение да излиза. Има си дойка, която й пазарува. Останах с впечатлението, че късно вечерта ще даде на някого лека вечеря. Съжалявам, но не мога да направя нищо и реди утре сутринта.

— Едва ли съжаляваш повече от мен — въздъхна Нанги и се изправи.

Нощ. Наоколо капеше дъжд. Небето беше непрогледно черно, с изключение на едно бледо петно, зад което като лицето на забравена любима прозираше луната. Топлата вода тихо се плискаше в голите им гърди, в нея се поклащаха отраженията на окачените по околните дървета фенери.

Двойната пътечка от изкуствено осветление се извиваше като разкошна перлена огърлица около шията на африканска принцеса и свършваше при тъмната грамада на навеса, зад който сигурно беше морето. Никълъс усещаше горчиво-соления му вкус.

Сато се размърда и водата тихо се разплиска в кръгообразни вълни.

— Не е ли това там най-красивата гледка на света? — прошепна той. — Не е ли това гледката, която прави Япония единствена и необикновена?

Никълъс проследи погледа му и видя стръмно спускащите се към океана скали, под които подскачаха и се поклащаха светлините на оранжеви фенери. Това бяха лодките на ловците на сепии, излезли да търсят пресен улов.

— Приличат на светулки — отвърна Никълъс и разтърка възпалените си очи. Отминалият ден беше тежък и дълъг, през цялото време той сериозно се опасяваше за живота на своя приятел. Горещата вода вече оказваше магическото си влияние върху напрегнатото му тяло, разпускаше свитите на топка мускули, схванатите жили на врата и раменете му бавно се отпускаха, натрупаното през деня напрежение изчезваше.

Все пак безпокойството не го напускаше изцяло, тъй като си даваше сметка какво рискува, вземайки Сато със себе си. Но отпуснат в гальовната вода в непосредствена близост до своя приятел и с представата за Котен, който внимателно наблюдава входа на ротенбуро, той се чувстваше малко по-спокоен отколкото през деня.

Сато се чувстваше добре и не криеше това. Протегна дългите си крака и с удоволствие се отпусна в леко потрепващата минерална вода на извора.

Изведнъж почувства как нещо меко и топло се допира до лявото му бедро, почуква го настоятелно, после се оттегля за миг…

Той леко се приведе напред, имаше чувството, че е щъркел, който търси храната си в устието на малка рекичка. Разперените му пръсти напипаха нещо меко, наподобяващо снопче водорасли. Любопитството му се събуди и той го подръпна. Беше тежко, много тежко.

Над главите им заплющя дъждът. По небето препускаха тежки облаци. Бяха толкова ниско, че долната им част проблясваше на светлината на фенерите. Миг по-късно облаците се разкъсаха, сред тях надникна белият диск на луната, призрачните му лъчи осветиха онова, което ръката на Сато издърпваше, от димящата вода.

Дори с помощта на Никълъс японецът бе принуден да напрегне мускулите си до крайност, за да измъкне тежкия предмет, оплел се в краката му.

Най-сетне той бавно започна да се издига от дълбините. Никълъс рязко се дръпна, от устата му се изтръгна стон.

— О, Буда! — прошепна Сато. Ръцете му трепереха толкова силно, че от безформената маса, която издърпваше на повърхността, водните капчици започнаха да падат като от дъждовен облак. Първо се показа свирепо озъбената муцуна на татуирания върху рамото тигър, после мускулестият кръг с лапите на звяра. Водата леко плискаше, цветната татуировка сякаш живееше свой собствен живот. — Господи, Феникс, какво са направили с теб! — тихо простена Сато.

Безжизнените очи, покрити от млечнобялата маска на смъртта, бяха впити в лицето му, изражението на удавника продължаваше да бъде строго и решително, зъбите му бяха здраво стиснати.

Акико мислеше за обещанието, което беше дала на Сайго. Или, по-точно казано, на неговото ками.

Намести се върху футона и покри очите си с ръка. Червена светлина прорязваше мрака. „Гири“. Сякаш я стиснаха железни клещи. Не за пръв път й мина през главата, че би се чувствала много по-добре, ако не беше се родила японка. Колко ли свободни се чувстват американките или англичанките, лишени от възможността да възприемат бремето на „гири“. Защото Акико си даваше сметка, че не може да усеща „гири“, ако не е здраво обвързана от него. Но тя беше японка, във вените й течеше кръвта на самураите. Не, това положително не е кръвта на прочутия Офуда. Тя беше избрала това фамилно име по същите причини, по които Джъстин бе предпочела да се нарича Тобин вместо Томкин — просто за да прикрие миналото си.

Но наистина ли е мислела някога, че се нарича Акико Шимада? Никога не успя да научи фамилното име на майка си. Във Фуяжо са се използвали само псевдоними, които обикновено не са имали нищо общо с истинските имена на момичетата. Икан. Дали майка й се е родила с това име? Или пък го е получила едва в публичния дом, по каприза на онези, които са управлявали „Замъка, който не познава нощта“?

Пъхна длани между бедрата си и се сгуши в постелята. Все още чувстваше как плътта й потръпва от докосването на Никълъс. Вече никога няма да е същата. И, което беше още по-страшно, някак не й се искаше да бъде същата.

Ами клетвата? Желанието за отмъщение беше червената нишка в живота й, придаваше му смисъл дори когато от оптимизма й нямаше следа. Без него животът губеше смисъл, душата й се стопляше при представата за върховния миг. Онези, които я бяха изхвърлили от Фуяжо, отдавна бяха в гроба, изпратени там от безпощадната й ръка. Но те бяха старци и възмездието не беше истинско. Според нея бяха живели прекалено дълго, за да изпитват истинска мъка от прекратяването на земните си дни. Въпреки това беше стоварила възмездието върху главите им.

Животът трябва да има форма. Отмъщението е нейна съдба. Вероятно е била страхотно зла в предишния си живот, за да бъде кармата й в сегашния толкова неумолима.

Но тази мрачна хармония е заплашена от човека, който се нарича Никълъс Линеър. Тя усети това още в мига, в който го зърна — там, в увеселителното заведение „Ян-Ян“. Той стопи сърцето й за кратка секунда, въпреки че до този момент беше уверена в гранитната му неуязвимост. До този момеят си беше представяла, че то е бронирано срещу всякакви чувства.

Оказа се, че греши.

Докато плачеше в пустата и тиха къща на своя съпруг, Акико отправяше горещи молитви към Амида Буда. Заливаха я панически вълни при мисълта, че може да се влюби като всеки обикновен смъртен, предпочиташе боговете да вземат живота й. Защото през целия този живот беше вярвала, че е по-различна, че други са нейните цели.

Но сега болка пронизваше душата й при всяка мисъл за Никълъс Линеър, сърцето й смутено забързваше ритъма си. Беше се заклела да унищожи този мъж, който вече нито за миг не напускаше съзнанието й.

Замисли се. Искаше й се да забрави този страшен обет, да потъне в мир, да се остави на вълните на забравата.

После леко разтвори бедра и се взря в меката плът от вътрешната им страна. На всяко от тях потрепваше малък, бълващ огън дракон. Съвършени оцветени татуировки, създадени от ръката на истински майстор.

И отново разбра, че не може да има забрава, не може да има любов. Кийоки беше белязал не само плътта, но и душата й. Надежда за забрава не може да има.

Беше получила своята отсрочка. За миг сякаш бе попаднала в окото на ураган. И в този миг бе усетила сладостта на един друг, съвсем различен живот. — Сърцето и духът й бяха в плен на „гири“, това, което бе започнала, трябва да има своя логичен завършек.

Спомни си за Сайго, изправил се сред гористите склонове на Кюшю. Висок и красив, с позлатена от слънцето коса. Господи, как се промени животът й след срещата с него!

Стана и прекоси пустия дом. Изглеждаше мъртъв и безжизнен, дебелите снопове слънчева светлина се блъскаха в затворените прозорци в напразен опит да проникнат по-навътре. Но този дом бе дом на смъртта, в него няма място за животворните лъчи на слънцето.

Акико преминаваше от стая в стая, сякаш искаше за последен път да запечата в съзнанието си разположението на мебели и предмети. Докосваше всичко, някои неща леко разместваше. Така откри миниатюрния магнетофон, с помощта на който Котен подслушваше съпруга й.

Пренави лентата, натисна бутона за възпроизвеждане и чу всичко, което Феникс беше разказал на Сато.

Дъждът браздеше повърхността на минералния извор, плющеше върху раменете и главите им. Нито един от двамата не го усещаше.

В далечината мъждукаха фенерите на рибарските лодки, пороят се усилваше. Никълъс и Сато бавно изтеглиха трупа на Феникс от димящата вода.

— Амида! — прошепна Сато, покатери се на брега и потърси нещо, с което да прикрие голотата му. После отново се върна до проснатото тяло на нинджата и сложи парче плат върху оголените му срамни части. Лежеше с подвити в коленете крака и широко разперени ръце.

— Какъв срам — прошепна той и клекна до Никълъс — Не е достойно да намериш смъртта си по подобен начин.

— Той положително не би го избрал — кимна Никълъс и посочи с пръст. — Виж тук. — В тила на Феникс зееше дълбока дупка. — Това не е работа на самурай.

Сато сведе поглед към призрачно бялото тяло, шибано от немилостивите дъждовни струи.

— Вероятно е екзекутиран от КГБ — промълви несигурно той. — Един мой братовчед работеше преди време в „Кемпетай“3, от него знам, че куршум в тила е начинът, предпочитан от руснаците…

— Който и да го е сторил, трябва да е бил страхотно добър — отбеляза Никълъс. — Този човек е бил сенсей по нинджуцу.

Сато скри лице в дланите си.

— Имаше информация за нас, може би е проявил известна небрежност… Беше сигурен, че руснаците не знаят по коя следа върви.

— Положително е бил изненадан тук. Иначе едва ли би им се дал. В открит двубой никой не би могъл да го застреля от упор. Явно са го чакали в засада.

Сато вдигна глава, очите му бяха зачервени и изразяваха пълно объркване.

— Но как е станало?

Никълъс с нежелание отвърна на този въпрос.

— Само по един начин — в кейрецуто действа предател. Дори още по-близо до теб, вероятно някъде в твоя кобун…

— Глупости! — възрази Сато. — Абсолютно никой не знае къде отиваме. Феникс се обади у дома. Там беше само ти. И Акико…

— Забравяш Котен.

— Котен? — разшириха се очите на Сато. — О, Господи, не! — Замисли се за миг, после добави: — При последните няколко обаждания на Феникс той неизменно беше край мен… — Поклати глава. — Не, винаги вземах мерки да разговаряме насаме…

— Сигурен ли си, че не е имал възможност да подслушва?

— Всъщност не — отвърна Сато и стовари юмрук върху разтворената си длан. — Котен е сенсей в изкуството на най-древната японска борба — сумо. Феникс го познаваше и му имаше доверие. — Вдигна глава към небето и отчаяно простена: — Мухон-нин!

От проснатото в краката им тяло се издигаше пара, единственото все още живо нещо в него сякаш беше татуираният тигър.

— Той трябва да си плати! — скръцна със зъби Сато. — Знае къде щеше да ни отведе Феникс и аз възнамерявам да го изтръгна от него! Хайде, да вървим!

Заедно с последните думи той скочи и се затича в мрака, без Никълъс да успее да реагира. Рибарските фенери отвъд полегато спускащите се склонове на минералния извор бяха изчезнали и всичко наоколо тънеше в мрак. Фенерите край пътеката също бяха угаснали, подгизнали от обилната влага. Вятърът се усилваше.

— Сато-сан! — изкрещя Никълъс и се втурна по следите на своя приятел. Вятърът отнесе думите му, а и Сато едва ли би се вслушал в тях. Защото най-важното нещо в момента беше „Тенчи“ и нищо не можеше да го спре.

Никълъс профуча между редицата камфорови дървета, които ограждаха пътечката към извора. Ушите му се изпълниха с воя на вятъра и плющенето на дъжда.

Сетивата му се напрегнаха до крайност с приближаването на слабо осветената съблекалня. Котен — опитен сенсей както по сумо, така и в още по-опасната сумай, можеше да се справи със Сато за не повече от три секунди. Тежко предчувствие притисна гърдите на Никълъс.

Може би именно то му попречи да усети навреме лекото помръдване на едва забележима сянка в периферията на зрението му. Все пак се приведе напред и рязко се извъртя надясно. Край ухото му бръмна блестящо насекомо, размина се на милиметри с главата му и се заби в дървото зад него с глух тътен. Съзнанието му автоматично отчете позицията на човека, хвърлил острия шурикен. Нинджа! Това означаваше, че убиецът на Феникс, предателят, избягал от „Теншин Шоден Катори“, е все още тук! От което следва, че все още имат шанс да спасят „Тенчи“ от руснаците!

Никълъс се остави изцяло на инстинктите си. Тялото му, мокро от дъжда и обилно избилата пот, рязко се насочи по посока на скрития в мрака противник. Искаше да стигне до него по най-бързия възможен начин, за да елиминира опасното му предимство с шурикените.

Влетя в съблекалнята и се плъзна като змия в тесните полуосветени коридори. На моменти тичаше, на моменти пълзеше по корем, ангажиран изцяло да нарушава естествения ритъм на придвижването си. На два пъти край ушите му бръмнаха шурикени и това го накара да удвои предпазливостта си. От звуците на острите като бръснач летящи ножове успя да определи, че е скъсил значително разстоянието до противника.

Но ситуацията беше тежка и непрекъснато се влошаваше. Къде е Сато? Отсъствието му го разсейваше, а в такава ситуация всяко разсейване можеше да се окаже фатално.

Плъзна се край редицата железни шкафчета, решил да се добере до своето и да извади оттам свещената си дай-катана. Внезапно върху рамото му се стовари страхотен удар и за момент го парализира. От устата му се изтръгна сподавено проклятие, краката му изведнъж се хлъзнаха по влажния под. Още докато се бореше да запази равновесие, рефлексите му вече бяха готови за защитна реакция. Сянката го връхлетя…

Никълъс рязко завъртя горната част на тялото си, дясната му ръка се стрелна напред. Лакътят й се превърна в стоманена опора, тясната част на дланта й се вряза в тялото на противника, разкъсвайки кости и плът. До ушите му долетя тежко изпъшкване, почти в същия миг вляво от него се разнесе грохотът на падащо, тяло. Светкавично и инстинктивно прибягвайки до способа „хризантема“ за възвръщане пъргавостта на крайниците си, той се стрелна напред и засипа с тежки удари проснатия насред тясната пътечка противник.

С чувство на свирепо удоволствие усети как вито един от тези удари не пропуска целта. После изведнъж получи зашеметяващ удар в слепоочието. Разтърси глава и отново се нахвърли върху противника, си. Но за това му беше необходима някакви си част от секундата — време, очевидно напълно достатъчно за другия мъж, тъй като него вече го нямаше.

Изправи се на крака и залитна. Сетивата му работеха на максимални обороти. Инстинктивно прибягна до „гецумей но мичи“ и веднага долови духа на нинджата. Той се отдалечаваше от Никълъс. Защо?

Миг по-късно отговорът на този въпрос вече беше в съзнанието му, душата му се сгърчи от безпокойство. От устата му се изтръгна нечовешки рев, сърцето му се изпълни с ужас и той се втурна обратно в тъмния коридор.

Сато не намери никого във вътрешността на сградата. Къде е Котен? Къде е мръсният предател? Задавяше се от гняв, адреналинът сякаш щеше да му пръсне сърцето, мисълта за предателството го караше да тръпне от погнуса.

Обърна се и изскочи отново под проливния дъжд. Наоколо беше пусто, не се виждаха, дори собствениците на минералния извор. Котен! Искаше да извика, но от устата му не излезе нито звук. Ще те убия! Но ще те убия бавно, за да се наслаждавам на мъките ти!

Втурна се към паркинга. Под лампата проблясваха мокрите покриви на две-три коли. Избърса с длан дъждовните капки от очите си и се вгледа в тях. Всички бяха празни. Премести поглед към наетата кола, с която се бяха придвижили от летището дотук.

Котен!

Колата невъзмутимо стоеше под струите на поройния дъжд. Сато се втурна към нея, без да мисли. Подхлъзна се на мокрия асфалт, нещо в гърба му пропука, просна се с цял ръст, въздухът напусна гърдите му с остро свистене. Изпъшка, вдигна се на коляно и закуцука към колата.

— Котен! — изкрещя той, хвана хромираната дръжка и рязко отвори вратата. До слуха му достигна остро изщракване, сякаш пропукване на суха съчка в гората. После нощта изведнъж избухна в оранжеви и алени пламъци. Колата се взриви, вдигна се високо във въздуха, по асфалта забарабаниха нажежени метални отломки и късчета полуразтопено стъкло. Надуваемото чучело зад волана буквално се изпари от силата на експлозията.

Ехото повтори тътена като далечна артилерийска канонада, вятърът с усърдие се зае да разпръсква облака гъст черен дим, мазен и противен…

Тялото изглеждаше огромно, като на див звяр. Сянката му върху плочките беше черна. Счупените стъкла наоколо отразяваха хладната луминесцентна светлина.

Трима униформени полицаи от градската полиция на Ралей забързано записваха в бележниците си подробности от произшествието, четвъртият беше грабнал подвижния радиотелефон в колата.

Две нови патрулни коли спряха със скърцане на спирачките, полицаите изскочиха от тях и се заеха да слагат подвижни бариери пред започналата да се събира тълпа от любопитни зяпачи.

Сержант Хари Саундърс хвърли микрофона на седалката и се измъкна навън. Приключил с доклада си пред началника на полицейското управление, той бавно се насочи към тримата си колеги. Лицето му бе бледо и загрижено.

— Спокойно можете да изгорите тефтерите си — рече той. — Няма никакъв смисъл от вашите записки.

— Какво? — учудено го погледна Боб Сантини, току-що сложил точка на последното си изречение.

— Всеки момент тук ще пристигнат хора, натоварени специално с този случай. Капитанът каза, че ние нямаме нищо общо с него.

Сантини бавно свали бележника си.

— Искаш да кажеш, че ще си тръгнем просто ей така? — попита той с недоверие в гласа. — Въпреки извършеното убийство?

— Точно този въпрос зададох на капитана и аз — сви рамене Саундърс и лицето му се разкриви. — И знаеш ли какво ми отговори? Няма смисъл, защото оня тип — пръстът му се насочи по посока на трупа — няма отпечатъци, няма досие, няма нищо! Една голяма, кръгла нула!

— Шпионин — рече Ед Бейн. — Започва да става интересно!

— По-добре се забавлявай с нещо друго — посъветва го Саундърс. — Защото оттук насетне нито жените ни, нито твоята приятелка, Бейн, не трябва да знаят нищо за случая!

— Стига вече с тези предупреждения за креватни откровения — изплю се с отвращение Спинели. — Какво трябва да правя оттук нататък?

— Това, което винаги си правил, тъпако — рече Бейн. — Ще се обърнеш на другата страна и ще захъркаш!

— По-тихо, фокусници — просъска Саундърс. — Вече си имаме компания!

Всички извърнаха глави към фигурата с дълго палто, която се приближаваше по пасажа. Никой не я прие с отворени обятия.

— Пресвета Дево — хлъцна Сантини. — Та това е жена, да я вземат мътните!

— Кой е старши тук, господа? — попита тя на няколко крачки от тях.

— Сержант-детектив Хари Саундърс, госпожо — пристъпи напред Саундърс.

— Спокойно, сержант — изрече с каменно лице жената. — Нямам намерение да ви оскубя косите. — Хвърли бързо поглед наоколо и добави: — Нищо не е пипано, нали?

— Не, госпожо.

— Точно в това положение ли го открихте?

Саундърс мълчаливо кимна, ядосан на себе си. Не би трябваме да му пресъхва устата пред някаква фуста!

— Мога ли да ви помоля… хм… да се легитимирате? — промърмори той.

Тя се обърна да огледа близките няколко квадратни метра от пасажа, лицето й беше все така безизразно.

— Тази информация ще получите от своя капитан, сержант Саундърс — ледено процедиха устните й. — Може би ще бъде в настроение да задоволи вашето любопитство.

Саундърс прехапа устни да не изругае и обърна гръб на Спинели, който насмешливо го наблюдаваше.

— Сержант! — долетя до слуха му хладният глас на жената, коленичила пред трупа. — Нямам нужда от вашата помощ. Ще направите по-добре, ако се отдръпнете до бариерите и разкарате зяпачите. Ще ви повикам, в случай че имам нужда от вас.

— Да, госпожо — отвърна с подчертана любезност Саундърс, кимна на тримата си колеги и групата бавно тръгна към патрулните коли, които проблясваха с червените си светлини в дъното на пасажа.

Таня Владимова ги изчака, да се отдалечат и отново провери верността на първоначалното си заключение. Трупът безспорно принадлежеше на Джеси Джеймс. Разтвори малка чантичка с инструменти и сръчно свали отпечатъците от парчето стъкло, което стърчеше от гърдите на убития. Едва сега си позволи да си зададе въпроса, който я измъчваше от известно време — какво се обърка? Дори без да се замисля прекалено, отговорът бе ясен.

Бяха проявили глупост, оставяйки Аликс Логан жива. Глупост и немарливост, особено ако нещата се разглеждат от гледна точка на сигурността. Но мъжете винаги проявяват слабост, въздъхна вътрешно тя. Дори мъж, който е могъщ и интелигентен като К. Гордън Минк. Защото именно той, въпреки енергичните протести на Таня, беше решил да я остави жива.

Това решение не беше взето по хуманни подбуди. О, не! Минк просто преспиваше с нея от време на време, като тайно отлиташе за Кий Уест, докато всички знаеха, че кара яхтата си някъде из водите на Чейсапик. А Аликс Логан, подобно на легендарната Шехеразада, беше успяла да го омайва със сладките си приказки и да отлага своята екзекуция.

— Съветвам ви да не мърдате, господин Линеър — просъска човекът на руски.

В гърдите на Никълъс беше насочено грозно, невероятно широко дуло.

— При най-малкото движение ще ви застрелям!

Никълъс с нищо не показа, че разбира този език и нарочно пристъпи крачка напред.

Нощта отново експлодира, ситни късчета асфалт изригнаха на сантиметри от краката му и болезнено се впиха в глезените му.

— Зная, че разбирате какво ви говоря, господин Линеър. Следващият куршум ще отнесе половината ви глава!

Вляво димяха разкривените отломки на наетата кола. От тях се издигаха тънки струйки черен дим. Сякаш змии бягаха от разрушената си клетка.

При грохота на експлозията тялото на Никълъс неволно потръпна. Като на животно, което иска да побегне, за да спаси живота си. Когато изскочи от съблекалнята, пламъците тъкмо бяха започнали да се слягат. Върху асфалта се виждаха овъглени части от тялото на Сеичи Сато, най-малко три ужасни купчинки. Дъждът равнодушно се лееше върху тях, бързо превръщайки ги в подобни на овъгленото желязо безлични черни петна върху мокрия асфалт.

Инстинктивно се беше шмугнал обратно в сянката на леката постройка, подсилена от големите кедри пред нея. Но руснакът, очевидно надарен с остър слух и още по-остро зрение, все пак беше успял да го открие. Никълъс беше сигурен, че именно този тип е екзекутирал Феникс, естествено, след като Котен го е извадил от строя.

Оръжието му беше последната новост от серията „Калашников“ — моделът АКЛ-1000, който имаше втора цев, способна да изстрелва и гранати. Беше толкова леко и компактно, че лесно можеше да се използва и с една ръка. Никълъс беше абсолютно безсилен срещу него.

Пристъпи бавно напред и дъждовните струи зашибаха главата и раменете му.

— Така вече е по-добре — обади се гласът, отново на руски. — Омръзна ми да си представям къде точно се намирате.

— С това нещо в ръцете едва ли ви е необходима особено точна представа — рече Никълъс.

— Точно така.

Никълъс получи възможност да го разгледа. Висок, здрав мъж с военна стойка, облечен в дълъг дъждобран. Беше гологлав и чертите на лицето му се виждаха ясно на ярката светлина — клюноподобен нос под гъсти вежди, които след няколко години ще станат рунтави и положително ще доминират над, общо взето, красивото лице с правилни черти. В момента тези черти бяха нещо неясно и второстепенно, върху лицето доминираха големи и широко разположени яркосини очи.

— Винаги съм харесвал: умните хора, независимо от идеологическите им заблуди — Леко се усмихна руснакът, после кимна и се представи с доста странно прозвучал официален тон: — Казвам се Пьотр Александрович Русилов.

— Очаквах да срещна Проторов — отвърна Никълъс. В момента единственото му оръжие бяха думите и той възнамеряваше да се възползва максимално от тях.

Лицето на Русилов помръкна, приятелското изражение изчезна като сянка.

— Какво знаете за Проторов?

— А вие откъде знаете, че говоря руски? — контрира го Никълъс. — Хайде, дайте да си разменим малко информация.

Руснакът се изплю и стисна автомата.

— Не сте в положение да се пазарите! — остро отвърна той. — Приближете се още малко към светлината!

Никълъс се подчини. С гърба си усети — някакво движение и миг по-късно в полезрението му се появи фигурата на Котен. На слабата светлина изглеждаше някак променен. Сякаш беше станал още по-дебел и силен. Когато се приближи, Никълъс разбра на какво се дължи това — през рамото му беше преметнат безжизнен труп.

Като пристъпваше ситно, приведен под тежестта на трупа, огромният борец внимателно се приближи до руснака. Стовари тялото в краката му и рече:

— Нинджата е свършен. Тоя тип му нанесе прекалено много удари. — Очите му се извъртяха по посока на Никълъс, който изпитваше странно чувство, слушайки руските думи от устата на огромния японец.

— Намери ли го? — попита Русилов, без дори да погледне в краката си.

Котен му протегна торбичка от обработена кожа, изглеждаше миниатюрна в огромната му лапа.

— Изскочи от него заедно с последния му напън — ухили се той. После, доловил колебанието на руснака, пискливо се разсмя. — Хайде, вземи я! Дъждът вече я изми!

Русилов протегна свободната си, ръка и бързо пъхна торбичката в джоба си. Замина „Тенчи“, помисли си Никълъс, после в съзнанието му се появиха думите на Сато: „Открият ли «Тенчи», те ще ни унищожат. Всички!“ Какво ли се крие зад този секретен проект? Сигурно е страшно важно, след като може да предизвика световна война! Трябва да разкрия тази загадка, рече си Никълъс. Трябва, и то скоро!

Тъмните очи се плъзнаха по посока на Никълъс.

— Сега ли да се погрижа за него?

— Стой по-настрана от него! — остро отвърна Русилов и горилата навъсено го изгледа.

— Току-що се изложихте завинаги пред него, Пьотр Александрович! — меко продума Никълъс.

— Вие двамата сте твърде опасни, за да ви се позволи директен контакт! — остро отвърна руснакът.

— Така ли? — искрено се учуди Никълъс. Разговорът започваше да става интересен. Откъде един оперативен агент на КГБ разполага с толкова подробни сведения за него? — Сигурен съм, че нямате моето досие. Аз съм обикновен гражданин.

— Тогава какво правите тук? — иронично се извиха веждите на Русилов.

— Ние със Сато-сан сме… бяхме не само делови партньори, но и приятели.

— И това е всичко, така ли? — гласът на руснака потръпваше от ирония.

Нямаше смисъл да продължават в този дух.

— Бомбата в колата не беше предназначена единствено за Сато — твърдо каза Никълъс. — Не бихте могли да сте сигурен, че само той ще влезе в колата.

— Ако бяхте влезли и вие, нещата щяха значително да се опростят — отвърна Русилов и потупа джоба си. — След като разполагаме с това тук, вие вече нямате значение за нас… Ако агентът ни беше засечен…

— От Феникс или от мен.

— О, вярвам, че нашият приятел Котен щеше да намери начин да ви държи настрана. Но нека си довърша мисълта — ако агентът ни беше засечен, ние положително щяхме да ви вкараме в играта…

— Ако искате да се радвате на живота си поне още известно време, по-добре е да ме застреляте веднага — спокойно рече Никълъс.

— Точно това възнамерявам да направя.

— И така никога няма да научите за промените в „Тенчи“, които бяха осъществени съвсем неотдавна.

— От кого? — попита Русилов и в гласа му за пръв път се долови известно колебание.

— А защо според вас „Томкин Индъстриз“ се слива със „Сато Петрокемикълс“? — отвърна с въпрос Никълъс. — Мога да ви уверя, че не е от братски чувства!

— Лъжете! — изръмжа Русилов. — За пръв път чувам подобно нещо!

Разбира се, че е за пръв път, помисли си Никълъс. Само че не можеш да бъдеш сигурен. Затова се страхуваш, че ако не ме откараш при Проторов жив, може би ще допуснеш фатална грешка. Времето е малко и едва ли е подходящо за поправяне на фатални грешки.

— Вие наистина не знаете някои неща — рече той. Словото беше отделна и доста старателно застъпена част от всестранната му подготовка. „Киай“ — страховитият боен вик, се използва за стряскане и понякога за парализиране на противника, а „ичи“ има същото предназначение, макар и по по-индиректен и по-прикрит начин. В този случай „ичи“ се идентифицираше с дефиницията за „позиция“ и зависеше основно от интонацията и самия глас на този, който прибягва до него. Изключително трудно изкуство. Почти безнадеждно, когато е комбинирано с външни, независими от волята на изпълнителя фактори. Наред с многобройните си умения Акутагава-сан беше изключителен сенсей по „ичи“, а в лицето на Никълъс беше намерил достоен ученик. — Вече бях започнал да мисля, че господин Проторов е наистина всемогъщ — добави той и остана с впечатлението, че в този момент животът му зависи единствено от „ичи“ и никакви други необикновени способности.

— Убий го! — изръмжа Котен. — Застреляй го веднага, иначе аз ще свърша тази работа!

— Я по-тихо! — скара му се Русилов, без да отмества очи от лицето на Никълъс. — Елате насам, другарю Линеър — добави той и гласът му потъна в оглушителната гръмотевица, разцепила от изток на запад небето над главите им. Дъждът ги обливаше с плътни сребристи струи. — В крайна сметка ще получите онова, към което толкова много се стремите в този момент.

Проторов! Душата на Никълъс потръпна от вълнение.

Кумамото | Асама Коген | ШвейцарияЕсен-зима 1963 — Пролет 1986

Ето как стана така, че Акико спаси живота на Сайго и той й се отплати. Есента на 1963 година беше студена и дъждовна, през някои дни дори снежна. Тук-там по оголената земя проблясваха сребърни ивици слана, приличащи отдалеч на изхвърлени на брега пасажи риба.

В Кюшю, където Сун Суинг изпрати Акико за следващата фаза от подготовката й, кипеше напрегната работа. Покачени на стари дървени стълби, селяните внимателно увиваха стъблата на плодните дръвчета с ленено платно, подготвяйки ги за тежка зима.

Беше необичайно рано за подобен вид дейност, но още в деня, в който лятото се стопи като дим под навъсеното небе, старите хора загрижено предрекоха тежка и продължителна зима.

Когато Акико пристигна, тази част от Кюшю бе потънала в студена мъгла, не се виждаха нито величествените върхове на планината Асо, нито високите комини на огромния промишлен комплекс, прострял се северозападно от града.

Намрази Кумамото още от първия миг. През средновековието градът вероятно е притежавал известен чар, но днес, в дните на бързото икономическо развитие на Япония, старите, покрити със сивкав прах сгради свидетелстваха единствено за безнадеждната му затънтеност.

Но Акико трябваше да бъде тук, трябваше да продължи подготовката си в риуто „Канака на нинджуцу.“ Неговият символ представляваше кръг с девет симетрично разположени диаманта, сред които беше изписан на канжи йероглифът „комузо“. Тя веднага разпозна неговото значение — „кужи кири“, или „Черното нинджуцу“.

Дори личният печат на Сун Суинг върху препоръчителното писмо не помогна особено за приемането й. Сенинът на риуто — болезнено слаб мъж с издължено лице, я прие, след като си беше опъвала нервите половин ден. После, въпреки потока от любезни извинения, тя не успя да открие в очите му дори онази елементарна искрица, с която човек отличава себеподобните си от по-низшите създания в природата. Коленичила срещу него върху голата тръстикова рогозка, тя бе обзета от странна и поне на първо време непонятна тъга. После, разбира се, това чувство престана да бъде загадка за нея. Просто защото си даде сметка, че й липсва Сун Суинг, липсва й неговият топъл и гостоприемен дом.

Но желанието, което я накара да напусне удобството и топлината, беше силно и всеобхватно. Тя съзнаваше, че е тук по волята на своята карма и това не подлежеше на съмнение. Трябва да й се подчини и толкоз.

А сенинът я възненавидя в мига, в който я зърна. Мълчаливо прокле своя бивш сенсей и препоръчителното му писмо. И дума не можеше да става да отпрати това момиче, макар че страшно много му се искаше да го стори.

Единствената му надежда беше, че подготовката в тази специална школа, а и самият живот между голите й стени ще се окажат непосилни за тази жена както във физическо, така и в емоционално отношение. Вътрешно потръпна, като си помисли за присъствието й тук, за неизбежното разхлабване на желязната дисциплина сред останалите ученици, което ще предизвика нейното „ва“.

Дори в момента усещаше странното влияние на женския й дух, което по болезнен начин се врязваше в душевното състояние на него и на всички останали в йерархията на школата. Състояние, постигнато с цената на тежък и продължителен труд.

Със злорада усмивка на лице и вик на тържество в душата си той я прикрепи към единствения възпитаник на школата, който стопроцентово щеше да направи непоносим живота й в Кумамото. После с каменно лице я изчака да стане и се поклони. Гледаше как новата ученичка напуска стаята и в душата му отново нахлу злорадството. Беше сигурен, че Сайго ще я унищожи.

Не в буквалния смисъл на думата, разбира се. Това би означавало да се изложи непоправимо пред Сун Суинг и не биваше да се допуска. Не, не! Познаваше добре своите възпитаници и беше убеден, че е направил правилен избор. В душата на Сайго се бе вселил страховит демон, ноктите му бяха впити толкова дълбоко в нея, че дори самият сенин се беше отказал да го прогони оттам.

„Обладаният от духове“ (така го наричаха помежду си инструкторите в риуто) беше единственият човек, който е в състояние да прогони тази женска. Тя сама ще има възможност да се убеди в това. Така ще бъде спасена честта на всички засегнати — Сун Суинг няма да може да обвини сенина в некоректност, а самата женска. Ще получи възможност да се завърне с достойнство там, където й е мястото — при церемонията по поднасяне на чай или може би — подреждането на цветя. В мига, в който Акико му се представи, Сайго разбра колко малко го цени сенинът. Какво унижение, помисли си мрачно той. Да водиш за ръчичка новопостъпил ученик е нещо нормално, но не и когато този ученик е от женски пол! Мълчаливо я гледаше, в душата му набираха сила, омраза и отвращение.

Акико също усети, че са я вкарали в клетката на тигър. Нейното „ва“ се сблъска с враждебното излъчване на Сайго и тя си даде сметка, че ако иска да оцелее тук, ще трябва да спечели първо него, а след това и останалите обитатели на риуто. Постепенно, бавно, един по един…

Остатъка от следобеда прекараха в разглеждане на риуто — един отделен и затворен свят в сърцето на баналното промишлено градче. Постройката беше без прозорци, мръсносива и мрачна. Не срещнаха абсолютно никого. Акико тайно наблюдаваше своя нов настойник.

— Когато изляза по работа, ти няма да мърдаш оттук! — кратко й нареди той и тя покорно кимна с глава. — Не искам да издаваш нито звук, докато ме няма, също и когато се прибера!

— Защо?

Отговорът му беше тежък плесник, нанесен със светкавична бързина. Акико политна и падна настрана.

Сайго се изправи над нея с леко разкрачени крака и отпуснато тяло.

— Искаш ли да ми зададеш още някой въпрос? — мрачно попита той.

Акико потръпна, устата й остана здраво затворена. Сайго изръмжа в знак на задоволство, обърна се и излезе.

Останала сама, Акико моментално потъна в „шинки“4. То включваше пълна изолация на „танден“5 и по този начин я освобождаваше от присъствието на окръжаващата я среда. След няколко секунди на интензивна концентрация болката изчезна. Тя бавно се изправи, погледът й не се отделяше от вратата, през която беше излязъл Сайго.

Естествено, стотни от секундата, преди да получи удара, тя беше почувствала враждебната реакция на духа му. С лекота би могла да избегне физическия контакт, но какво добро щеше да й донесе това? Сайго положително би изпаднал в бяс и последиците щяха да бъдат тежки.

Освен това беше почувствала и още нещо — този човек не беше сигурен в своята мъжественост и именно поради това изпитваше силна нужда да се налага с физическа сила над околните, независимо дали те са мъже или жени. Ако иска някога да властва над него, тя ще трябва да намери ключ към използване на естествените му склонности. Едва тогава би могла да избере стратегията, с чиято помощ ще го укроти.

Нямаше го в продължение на няколко часа. Навън се мръкна. Дойде време за вечеря и Акико огладня.

Тук нямаше храна и тя тихо се отправи към дожото. Там отвори чантата си, облече черното си „ги“ и потъна в медитация. След около четиридесет минути постигна състоянието „шинки киицу“ — пълното сливане между дух и тяло, което лежи в основата на всички бойни изкуства. В долната част на корема й се настани оловна топка, сякаш цялата вселена тежеше върху нея. „Шитахара“6.

Пое си дълбоко дъх: „жицу“, пълнота. Изпусна го: „кио“ — празнота. „Удариш ли навреме, непременно ще усетиш «кио» в своя противник, беше й казал Сун Суинг. Точната преценка на удара пък ще ти донесе чувството за «жицу». По този начин победата ти е сигурна!“

„Но ако си позволиш глупостта да мислиш за победата предварително, ти си обречена, продължаваше той. Свържи своето внимание със «сайка танден» — дъха на Пустотата. Само оттам — от необятната Пустота — ти ще можеш да изработиш, стратегията на победата.“

В продължение на деветдесет минути упражненията се редуваха, все по-трудни и по-трудни. Обляна в пот, Акико координираше бързината на действията си с точното време за тяхното прилагане. Те ставаха все по-сложни и разностранни — първо три, после шест, накрая светкавични хватки за нападение и защита.

После отново се върна в съзерцателното състояние „сайка танден“. Това й беше необходимо, тъй като все още се учеше, все още не бе постигнала онова състояние на духа, в което всички действия ставаха автоматични и леки, просто втора природа.

Бръкна в торбата си и извади оттам парче плътен памучен плат — единствения подарък на Сун Суинг. Сгъна го на две и с точни пестеливи движения го обви около горната част на корема си. Горният му ръб опря в края на гръдния й кош. Пристегна го здраво, като превръзка над широка рана. Едновременно с това продължаваше да диша дълбоко и равно, изпълваше дробовете си с въздух до отказ. Седеше с кръстосани крака и изправено тяло, раменете и бавно се приведоха напред. Върхът на носа й почти опря в пъпа. „Сайка танден“. Вдишване, издишване.

Все още беше потънала в ритъма на дишането, когато изострените й сетива доловиха мекото захлопване на желязната входна врата, последвано от потракването на големия катинар.

Жицу, кио. Пълнота, празнота. Навътре, навън.

Усети присъствието на Сайго в салона и вдигна глава. Очите й бавно се фокусираха върху силуета му.

— Стани и ела тук! — прошепна той, изправен на крачка от вратата.

Тя се подчини. Преди да се приближи до него, внимателно сгъна парчето памучен плат. Държеше на него особено много, въпреки че подобно можеше да се купи във всеки магазин. Пъхна го в широката си черна блузка и пристъпи към Сайго.

— Слушай — прошушна той. Гласът му беше съвсем тих, наподобяваше жуженето на комар. Стояха съвсем неподвижни. Дори и без грубото му предупреждение отпреди няколко часа тя не би си позволила да издаде звук.

Помещението тънеше в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото шумолене на стърготини. То напомняше за какво е била построена тази сграда преди много години. През дебелите стени и пода от масивно дърво не можеше да проникне шумът на улицата три етажа под тях. Беше тихо, като в гробница.

После някой се закашля, зад вратата се разнесоха меки стъпки. Тя хвърли кос поглед към Сайго, който беше насочил цялото си внимание към вратата.

Кой ли е там, зачуди се Акико. Остана мълчалива и продължи да се ослушва.

— Какво е това? — разнесе се тих женски глас. — Къде се намираме?

— Ела — отвърна й плътен мъжки глас. След няколко секунди тишина гласът повтори настоятелно: — Хайде, ела!

Двойката зад вратата изчезна, но в душата на Акико продължаваха да се люшкат отраженията на духовете им. Мъжки дух, женски дух…

Лицето на Сайго беше разкривено от ярост. Колко дълбока е омразата му, потръпна вътрешно тя. Просто го разяжда! Омразата беше чувство, което тя не разбираше.

Може би точно в този миг Акико за пръв път усети, че двамата с жестокия си настойник са другари по съдба, че духовете им са родени един за друг. Акико и Сайго. Звучи добре, нали?

След известно време лицето му започна да възвръща нормалния си цвят, той отново бе в състояние да говори. Странното беше, че изобщо не се върна към инцидента оттатък вратата.

— Ти си ме чакала — промълви той.

— Нали това искаше от мен? — отвърна тя и се взря в очите му, мрачни и безжизнени като камъни на дъното на мъртво езеро. Ако е вярно поверието, че очите са огледало на душата, Сайго положително се е родил на този свят без душа. В очите му липсваше живец, емоциите зад тях бяха тежки и неподвижни като увиснал на бесилото труп.

Той кимна с глава и тя усети задоволството му. Усети и нещо друго — увереността му, че покорството й е резултат от плесницата. Някой друг с неговия характер положително би се успокоил и отпуснал, но той не го стори. Акико забеляза и това.

— Късно е — рече той. — Обличай се и да вървим.

Не се обърна, когато тя започна да смъква своето „ги“. Каменните му очи не се отделяха от тялото й. За разлика от повечето японки Акико не изпитваше срам от своята голота, но този път усети как тежкият поглед на Сайго пълзи по кожата й и внимателно я изследва.

Това, което се излъчваше от него, не беше точно похотливост в смисъл на обикновено сладострастие. Подобно излъчване тя би разбрала без всякакво затруднение. От друга страна, нямаше чувството, че прелестите й са подложени на хладна преценка. Това също би разбрала. Той беше от някаква напълно непозната порода, до този момент не беше се сблъсквала с такива мъже.

Когато беше напълно гола, тя усилено разтърка тялото си с хавлията, след което се обърна към него и го погледна в очите.

— Какво толкова те привлича? — запита тя и изви тялото си така, че нищо да не остане скрито от погледа му.

— Не се вълнувам от секса, ако това имаш предвид — отвърна той. — Отдавна съм получил своя дял.

Очите му бяха насочени малко под пъпа й — там, където се появяваха първите косъмчета над венериния хълм.

— Не се давам току-така — простичко рече тя. — Какво те кара да мислиш, че точно пред теб ще отстъпя?

— Гола си, нали? И почти не ме познаваш…

— Ако те познавах, шансовете ти може би наистина щяха да са малко по-големи — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че това те е покана, така ли?

— Ако ме желаеш, това си е изцяло твой проблем — започна да се облича тя. — Защото ти беше този, който ме лиши от възможността да се преоблека на спокойствие.

Той остана за известно време загледан в нея, после рязко се обърна. Приближи се до металната врата, отключи я и се зае да сваля символа на риуто от гладката й повърхност. След малко го постави настрана и затърка лакираната тъмночервена повърхност, за да отстрани и последните следи от него.

Акико беше изпълнена с любопитство, но вече знаеше, че няма смисъл да го пита защо си прави труда да отстрани следите от присъствието им в сградата на някогашния склад. Това беше единствената врата на третия етаж, от която можеше да се излезе на стълбището.

Вече облечена, тя взе сака си, мина край нето и спря на площадката. Сайго внимателно сложи катинара и го заключи.

— Нямам къде да се настаня — рече тя.

Той извади ключ от джоба на панталоните си.

— Това е за резервната спалня. Не пипай нищо в къщата. — Написа адреса на листче хартия и добави: — Не знам кога ще се върна, но ме чакай.

Три седмици по-късно се озоваха в провинцията, сред портокаловите горички. В южната част на острова нямаше промишленост, земята се обработваше както преди векове. Сайго каза, че там му харесва.

Макар и далеч на юг, снегът хрупаше под краката им. Беше навял на дебели преспи, повърхността му бе покрита с тънка ледена корица, деликатна като изящен китайски порцелан. Тя проблясваше в мрака с леко фосфоресцираща светлина и правеше нощта необичайно светла и прозрачна.

Кълба пара излизаха от устите им, произнесените думи увисваха във въздуха като странен архипелаг.

Много неща в живота на Акико успяха да се променят за този относително кратък период. В момента се питаше дали това важи и за него. С всеки друг отговорът на подобен въпрос отдавна не би представлявал тайна за нея.

Всичко започна преди три седмици. Той се върна късно през нощта, вратата се затвори зад гърба му без никакъв звук. — Акико се беше унесла в сън, но една част от съзнанието й реагира моментално на неговото присъствие. Отвори очи и зачака. Не се изненада от тази рязка промяна, просто защото по рождение притежаваше способността да преминава от едно състояние в друго леко и без видимо усилие.

Сайго се беше спрял до вратата, лицето му тънеше в мрак.

— Спеше ли? — попита той.

Ако изобщо го биваше за нещо, отговорът на този въпрос несъмнено би намерил място в съзнанието му.

— Не — отвърна тя. — Нали искаше да те чакам.

Той пристъпи навътре и тя отново почувства мръсно похотливите помисли обзели душата му. Не помръдна, не отмести поглед, с нищо не показа, че усеща намеренията му. Обратното би означавало да се прости с надеждата, че може да го контролира, би го изплашило. А това тя не можеше да си позволи.

След като я удари и реши, че е прикрил вътрешната си слабост, той каза:

— Навън има един вързоп. Иди да го вземеш. — Гласът му прозвуча съвсем нормално.

Акико стана и мина покрай, него. Отново усети духа му, неподвижно свит на кълбо като задрямала змия. За своя огромна изненада на прага откри момиче на нейната възраст. Беше се облегнало на рамката на вратата и трепереше. Акико обви, ръка около кръста му и го поведе навътре.

Момичето се спъна на прага, политна и се отпусна в ръцете й с цялата си тежест. Тя бе принудена да го подхване и да го внесе почти на ръце. Привършила, с това, тя се, отдръпна и се вгледа в лицето му, осветено ясно от топлата светлина на лампата.

Лицето й беше красиво, но безжизнено. С нещо й заприлича на мъртвия дух на Сайго. Зениците й бяха неестествено разширени, върху полуразтворените й устни беше избила лека пяна…

— Натъпкана е с наркотици — отбеляза Акико.

— Естествено — отвърна той. Тонът му беше такъв, сякаш забележката й беше най-нормалното нещо на света. — Сложи я да си легне. Тази вечер ще спи в твоята стая.

Акико се подчини. Положи отпуснатото тяло на момичето върху памучния футон, зави го с вълненото одеяло и се върна във всекидневната. Сайго се беше отпуснал на колене върху татамито, палтото му, покрито със сняг, се беше разстлало около него като венец от замръзнали лилии. Брадичката му опираше в гърдите, главата бавно се поклащаше. Очите му не бяха напълно затворени.

Какво ли ще стане, ако го подхвана в момент като този, запита се Акико. Знаеше, че ако иска да се придържа към подобна стратегия, именно сега му е времето. Той беше изпаднал в състояние на пълно „кио“.

Но миг по-късно главата му рязко се повдигна, очите му я стрелнаха с напрегнатото внимание на готова за нападение усойница. Усетила опасността, тя мигновено забрави офанзивните си помисли, коленичи пред него и обърна ръцете си с дланите нагоре.

Очите му бавно се замъглиха, главата му се люшна и той бавно се предаде на съня. Акико също задряма. Малко преди разсъмване се събуди и мигновено изостри вниманието си. Насреща й Сайго спеше дълбоко, гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха. Някак не можеше да се освободи от чувството, че той продължава да я наблюдава.

В дожото цареше изключително тежка и напрегната атмосфера. При приближаването й обаче всичко замираше. Както преподавателите, така и възпитаниците на риуто се държаха с нея изключително любезно, но хармонията на подготовката се нарушаваше от нейното присъствие и тя добре усещаше това.

Инстинктивно чувстваше, че сенсеите не й се доверяват, а учениците я мразят. Никой не й помагаше в нищо, с изключение на случаите, при които подобно поведение би прозвучало откровено невъзпитано. Никога през живота си тя не се бе чувствала толкова самотна и откъсната от света. Изпитваше усещането, че е леден айсберг, попаднал случайно в тропически води, и слънцето е безсилно да го разтопи. Ако някой от тези мъже тук изобщо я забелязваше, то беше по начина, по който човек забелязва гноен цирей върху тялото си.

Всички искаха да я няма и тя добре го усещаше. Въпреки това беше изпълнена с решимост да се противопостави на волята им. В досегашния си живот не бе позволявала на никой мъж да определя съдбата й, нямаше намерение и сега да допусне това. Бореше се срещу подобно влияние още от самото си раждане. Волята й бе закалена по подобие на стотиците пластове фина стомана, от които се раждаше острието на катаната — оръжието на честта. Нима наистина си въобразяват, че могат да я прекършат?

Упорито се опитваха да го сторят, това поне можеше да им се признае. За начало сенсеят я включи в групата на най-невъзприемчивите и бавни възпитаници — онези, които положително щяха да бъдат отстранени от риуто след няколко месеца. В рамките на час тя успя да определи със смайваща точност способностите на всеки от тях. Всички без изключение бяха на значително по-ниско равнище от нея. Изпращането й в тази група беше откровен плесник по лицето й, но вместо да се почувства унизена, тя направи всичко възможно да извлече полза от създаденото положение.

Подобно на всички новоприети ученици тя седеше кротко на мястото си и слушаше внимателно инструкциите на сенсея, внимателно наблюдаваше упражненията, особено тези, които комбинираха елементи от нападението и защитата.

Всичко й беше познато, повечето позиции владееше отлично от години благодарение на опитните указания на Сун Суинг. Но нищо в поведението не показваше това, държеше се съвсем като любознателна ученичка, решена да овладее тайните на нови и непознати неща. Задоволяваше се да им подхвърля това, което се очакваше от нея, и нищо повече.

Когато дойде нейният ред за практическа тренировка, сенсеят се оттегли и отстъпи мястото си на един от по-опитните възпитаници. Нов плесник, тъй като всички досега бяха работили директно с него.

Пъхнаха в ръцете й полиран дървен прът, около два пъти по-тънък от бокена — дървената сабя за тренировка по кендо, и някъде около три пъти по-дълъг от него. Тя зае позиция върху излъсканите дъски, обръщайки особено внимание на обстановката. Стараеше се да се проникне от качествата на желязното дърво — гъвкавост и здравина, качества, които всички японци ценят особено високо.

Потъна в състоянието „шинки киицу“, изчака нападението на партньора си до последната секунда, след което вдигна пръта и с лекота го парира. Ученикът се просна на пода.

В салона настъпи мъртва тишина. Сенсеят кимна на следващия от групата. Резултатът от нападението на втория младеж беше абсолютно същият, макар че Акико го парира по друг начин.

Сенсеят изпрати срещу нея двама младежи едновременно. Акико продължаваше да стои на колене с отпусната глава. Не й беше нужно да се обръща назад, за да определи позицията и намеренията на втория противник. Стратегията му й беше съвсем ясна благодарение на „шинки киицу“. Пръстите й се обвиха точно около средата на дървената пръчка. Това беше много важно, тъй като се готвеше да прибегне до техниката на опорната точка, при която всичко зависи от прецизния баланс.

Остана в същата позиция, макар че не можеше да използва краката си и това беше допълнително предимство за нейните противници. Но тя беше в състояние да върши много неща само с горната част на тялото си.

Концентрирайки се в Нищото, тя ясно усети приближаването на противника зад гърба си. Раменете й се извиха, дясната част на тялото й потъна надолу. Миг по-късно вече се връщаше в обратна посока — движение, многократно усилено от тласъка на опорната точка. Прътът изсвистя във въздуха и се стовари върху гръдния кош на нападателя. Той изохка и се строполи на пода.

Противоположният край на дървеното оръжие, приведен ниско надолу, започна възходящото си движение. Закръгленият му край с математическа точност се заби в гърлото на втория нападател, който, едва успял да пристъпи крачка напред, се озова по гръб на пода с объркано изражение на лицето.

Едва тогава я напусна интензивната концентрация и сетивата й безпогрешно доловиха интереса на всички присъстващи везалата. Това, което до този момент бе смятала за обикновено и незначително упражнение, беше привлякло вниманието на три четвърти от мъжете в дожото.

Ако беше очаквала, че ще получи привилегията да се изправи лично срещу сенсея на групата, очакванията й останаха излъгани. Школата отново потърси начин да я унижи. Сенсеят й заповяда да се изправи, взе пръта от ръцете й и я поведе към другия край на салона. Там тренираше групата на Сайго. Остави я в ръцете на друг сенсей — мрачен тип с дълбоки белези от едра шарка по лицето.

— Добре дошла — процедиха с очевидно нежелание тънките му устни.

Акико имаше чувството, че е презрян гайжин в собствената си родина.

Твърдата му мазолеста ръка, жълта и някак мазна, бавно се протегна напред.

— Бъди така добра да заемеш позиция „кокую шуру“!

С това словосъчетание се означаваше една от атакуващите позиции в част от бойните изкуства, но както повечето японски изрази означаваше и друго — в случая „дишай“.

— Джин-сан!

Възпитаникът с това име пристъпи крачка напред и стори дълбок поклон:

— Хай!

— Вероятно поради грешка на администрацията Офуда-сан е била включена в неподходяща група. Не бихме искали втори подобен пропуск. Затова ще те помоля да ни убедиш, че новото място е съвсем подходящо за нея.

След тези думи сенсеят се отдръпна и се присъедини в кръга от любопитни зрители.

С ъгълчето на очите си Акико видя фигурата на Сайго, спокойна и отпусната. Дали го интересуваше представянето й сред доста по-напредналата, група на неговите възпитаници? Дали не съжаляваше, че не е на мястото на Джин-сан?

В това дожо не прибягваха до ритуалните поклони, характерни за началото и края на повечето двубои по правилата на японските бойни изкуства. Защото тук се подготвяха нинджи, а за тях не важеше „бушидо“ — правилникът на честта, въведен от самураите, за разлика от самата чест, разбира се.

Джин-сан се изправи срещу нея с леко разтворени крака. Ръцете му бяха свити в юмруци, лявата стискаше дясната, и двете повдигнати на височината на кръста.

В тази стойка имаше нещо странно и непознато, нещо, което Акико не можеше да определи. После той помръдна и ако миг преди това тя не беше успяла да долови състоянието на духа му, борбата вече щеше да е приключила.

Стана така, че Акико се изплъзна в последната секунда. Получената информация беше достатъчна. Тя успя да подготви духа си и да насочи цялото си внимание към неизвестното. Благодарение на този факт зърна навреме блясъка на „манрики гусари“, в буквален превод — „веригата, силна колкото десет хиляди мъже“. Тя представляваше петдесет-шейсет сантиметрова верига от стоманени брънки, в двата края на която се полюшваха тежки оловни топчета.

В същия мит разбра и какво я беше разтревожило в стойката на Джин-сан. Това беше „гохо но камае“7.

Джин-сан вече беше преполовил разстоянието до нея, зловещата верига се поклащаше леко отпусната между протегнатите му напред ръце. Ще прибегне до „макиотоши“, мерна се в съзнанието на Акико. Тоест — ще се опита да увие веригата около врата й. Защото се стремеше не само да я победи, но и да го стори с максимална решителност и бързина.

Не направи грешката да посегне към веригата. Знаеше, че това ще й донесе единствено удар в лицето или, ако е достатъчно неразумна, натрошени кокалчета.

Постъпи съвсем иначе — до последния момент се държеше така, сякаш „манрикигусари“ изобщо не съществува. Приведе торса си съвсем леко напред и това се размина с очакванията на противника й, очевидно решил, че тя инстинктивно ще се отдръпне. Това й позволи да се подготви, рамото й светкавично се хлъзна под протегнатите му ръце, лявата й ръка нанесе удара „екика“, предназначен специално за беззащитните точки под мишниците на противника, усилен стократно от инерцията на тялото му. Нападението беше толкова внезапно, че наруши както ритъма, така и концентрацията на Джин-сан. Откъснат от съзерцателното състояние на Нищото, той престана да бъде опасен съперник и миг по-късно също се строполи на пода.

Сенсеят със сипаничавото лице мълчаливо изгледа Джин-сан, който бавно се изправи и с олюляване се прибра сред кръга любопитни наблюдатели. Акико усети как напрежението сред тях видимо нараства.

Следващите няколко минути се бяха запечатали в паметта й със своята странност. Много пъти след това беше изживявала отново следващия ход на сенсея, наблюдавайки като в забавен кадър как той се обръща към групичката свои възпитаници и тихо изрича:

— Сайго-сан.

Не потърси очите й, нищо в поведението му не показваше какви ще бъдат следващите му ходове. Но тя ясно съзнаваше, че в близките няколко мига, изправени един срещу друг, те ще решат съдбата на своите отношения.

Знаеше и друго — съдбите и на двамата са в нейните ръце. Вътрешно той отдавна бе сигурен, че има власт над нея и следователно ще бъде освободен от напрежението на предстоящото мъжкарско доказване, неизбежно обземало предишните й противници. И ще направи точно това, което иска от него сенсеят да я победи по най-убедителен начин, да я унижи пред очите на всички.

Акико си даваше ясна сметка, че сега е моментът да възвиши и обожестви сливането на тяхната карма, ако такова сливане изобщо е възможно да запуши дълбокия кладенец на омразата, клокочещ като вулкан в душата му. Той бе изключително опасен и тя нито за миг не забравяше това. Ако не успее да овладее този вулкан, той би могъл да я нарани тежко, дори фатално. Не вярваше, че сенсеят ще осъзнае навреме този факт, за да може да го възпре. Обзет от мрачния огън на чувствата си, Сайго би могъл да я убие, без дори да си дава сметка, че го прави.

Всичко това проблесна мигновено в съзнанието й, докато Сайго пристъпяше в кръга да заеме мястото на победения и унизен Джин-сан. Лицето му бе напрегнато и възбудено, той бе твърдо решен да не допусне подобно унижение.

Стигнаха му точно три минути, за да я победи. За това кратко време между двамата набъбна цял микрокосмос от познание, прилагането на различните тактики и стратегии в боя ги разкри напълно един за друг, станаха по-близки от любовници, дори от близнаци. Нищото ги свърза в неделимо цяло, очите на всеки от тях гледаха, без да мигат, в тъмните мрачни тунели, водещи до душата на другия.

Сипаничавият сенсей се държеше така, сякаш Акико не бе победила нито един възпитаник от групата му.

— Добре, Офуда-сан — рече той. — Мястото ви е тук, при мен.

По-късно Сайго предложи да вечерят заедно. Сънливата млада жена от предишната вечер се беше преместила на неговия футон. Акико не направи никакъв коментар на този факт, нито пък на необичайното й състояние. Момичето нито хапна, нито дори отвори очи през всичките часове на деня. Просто продължаваше да бъде под упойващото влияние на наркотиците.

По време на вечерята в ресторанта Сайго мълчеше, ръцете му разсеяно ровичкаха предястието и салатата. Животът около него пулсираше с пресилено оживление, сякаш всички тези хора, работили с пълни сили в огромния завод край града през целия дълъг и уморителен ден, искаха да забравят неприятните мигове, да ги удавят в пиене и мнимо веселие.

Акико видя много жени, които упражняваха професията на майка й. Разбира се, тяхното ниво беше по-друго, но крайният резултат беше все същият. Спряла очи върху тях, тя изпита странното усещане, че отново е във „Фуяжо“ и гледа през тайните цепнатини на многобройните спални как изтичат безкрайно дългите часове на нощта.

Същевременно си даваше сметка, че се е променила, че вече възприема като куха фасада дори безкрайната изтънченост на майка си, че в крайна сметка тя не се е различавала по нищо от тези жени тук — лишени от положение и достойнство, лишени от най-ценното човешко качество за японците — честта.

Икан не беше имала нито семейство, нито прадеди, които да почита, нито съпруг, който да я закриля и насочва съдбата й в по-достойна посока. Тя беше имала единствено Акико — грижа и бреме, прекалено тежки за жена като нея.

Защото, подобно на всички тези жени тук, тя нямаше бъдеще, в което да расте и оформя мирогледа си едно невинно дете.

— Акико-сан.

Съзнанието й с лекота се прехвърли в настоящето.

— Хай?

— Защо не го стори?

Прекрасно разбра какво има предвид, но реши да отвърне с обичайното недоумение:

— Не разбирам за какво говориш, Сайго-сан.

Той обмисли чутото за миг, после каза:

— Ти можеше да ме победиш там, в дожото. Но предпочете да не го сториш.

— Не можех! — тръсна глава тя. — Моля те да ми повярваш!

— Усетих го, Акико-сан.

Тъмните й очи се впиха в неговите.

— Усетил си друго, Сайго-сан. Най-вероятно силното безпокойство да не бъдеш победен пред очите на своите колеги. Твоето поведение се определя от чувството за чест — то е твоето най-силно оръжие и най-голяма слабост. Как бих могла да те извадя от подобно състояние?

Днес, три седмици по-късно, газейки дълбокия сняг сред заспалите до следващото лято портокалови дръвчета, тя си даде сметка, че е постъпила правилно.

„Мичи“. На японски тази дума означава пътека, но има и още редица други значения — пътешествие, дълг, странник…

Акико изведнъж почувства, че вероятно е единственото човешко, същество на света, сблъскало се със ситуация, при която действат всички значения на тази дума. Защото животът й със Сайго беше всичко това; тя не можеше да определи къде свършва едното значение и къде започва другото.

Мълчаливо се приближаваха към малка горичка от тънки бамбукови дръвчета. Един клон на най-близкото от тях, очевидно и най-старото, беше извит под тежкия заледен сняг, всеки миг щеше да се прекърши. Но стана друго. Събрал в себе си последните съпротивителни сили на гъвкавата си същност, той се поклащаше под поривите на студения вятър, после отскочи рязко нагоре, снегът се посипа по главите на двете самотни човешки същества. Беше свободен, беше отхвърлил тежкото бреме, беше готов за нов живот…

Те отминаха нататък. Сгушени в топлите си връхни дрехи, пъхнали ръце в джобовете, двамата продължаваха да крачат напред. Вятърът свиреше в ушите им.

Спряха на завет сред гъста борова гора, вляво от тях ромонеше невидимо поточе. Оттук не можеха да видят нито грозната грамада на огромния завод оттатък Кумамото, нито дори величествения връх Асо, покрит с лава и гореща пепел. За миг изпитаха усещането, че човек може да се откъсне дори от даденостите на природата, да забрави дълбоко разделените пластове, от които е съграден собственият му нищожен живот.

Сайго се обърна с гръб към напукания от старост дънер на вековен бор и бавно се отпусна на колене. Акико стори същото, заела позиция странично от него. Той не я погледна, очите му продължаваха да са вперени в гъсто преплетените клони, натежали от заледен сняг.

Акико гледаше гордия му профил. В много отношения този мъж продължаваше да бъде загадка за нея. А сега й се стори, че още повече той е загадка и за самия себе си. Макар че притежаваше изключителна за млад човек проницателност, той едва ли я ползваше за самопознание. В душата му гореше мрачният огън на омразата и този огън трябваше с нещо да се подклажда. Акико беше убедена, че угасне ли този огън, Сайго ще се превърне в безжизнен труп. Огънят беше храната за душата му, той беше това, което е майчиното мляко за новороденото.

Макар и убедена, че този човек е олицетворение на злото, тя продължаваше да изпитва влечение към него. Дали това се дължеше на убеждението й, или пък съществуваше въпреки него? Когато беше до него, тя се вцепеняваше от страх. Сякаш мрачният огън, който изгаряше душата му, беше заразителен. Същевременно чувстваше как я напускат обичайните ограничения на морала и духът й е готов на всичко, включително и на разрушителни действия.

Със Сайго имаше чувството на принадлежност. Времето и пространството се сливаха в стройно цяло. Подобно на нея и той притежаваше духа на човек извън закона, но не и на човек, отхвърлен от обществото, създало този закон. Отхвърленият от обществото няма статут, достойнство, чест. Това й стана особено ясно, когато си спомни за гейшите в ресторанта — с черни зъби и покрити с дебел слой оризово брашно лица.

Тогава си даде сметка, че мисли за Икан сравнително рядко, а когато го прави, винаги е свързано с неосъзнатото желание да се отърси от нещо недостойно, нещо отвратително. Икан не притежаваше статут, освен този на „таю“, който нямаше никаква стойност извън стените на Йошивара. Успяла да избяга оттам, Акико беше изпълнена с омраза към всички куртизанки.

Нима Икан не бе продадена като робиня? Нима не е истина, че придобила уменията на жена за удоволствия, тя завинаги е изгубила качествата на желана съпруга? Къде е достойнството при подобен начин на живот? Къде е честта?

По отношение на майка си Акико не изпитваше дори гняв. Чувствата й отдавна бяха надраснали фазата, при която беше ненавиждала Икан заради неспособността й да я приеме. Изпитваше омраза единствено към това, което е била нейната майка към това, което е вършила.

Икан беше наистина отхвърлена от обществото, без да осъзнава това, Акико също се бе включила в нейната категория. Но Сайго й показа, че може да поеме и по друг, по-различен път. Защото човекът извън закона притежава статут, притежава достойнство и чест. Това се доказва напълно и без никакво съмнение от древната японска традиция на „благородния провал“, т.е. на тържеството на идеалите над конкретните действия.

Застинал до нея, Сайго изведнъж се разтърси от конвулсии. Имаше чувството, че вътрешностите му се разпъват в противоположни посоки, заля го жлъч и неудържимото желание да я наранява.

— Все трябва да има някакъв край — промърмори той.

Вятърът подхвана думите му и ги запрати сред ледените борови стволове. Той продължаваше да гледа встрани, само лекото потръпване на тялото му издаваше наличието на огромно вътрешно напрежение.

— Може би се чудиш кое е това момиче, което доведох у дома преди няколко седмици — продума отново той, брадичката му бавно се спусна надолу и опря в гърдите. — Тя е жената, която обичам! — Акико усети как ножът прониква между ребрата й; въпреки това се извърна към него, бавно, както той го желаеше. — Името й е Юкио, тя ми изневери. Стори го с братовчед ми, който е гайжин. Гайжин и итеки! — Двата епитета бяха изстреляни с такава дива злоба, че Акико неволно затвори очи.

Устните на Сайго се разтегнаха в нещо като усмивка, по то много повече приличаше на озъбена гримаса.

— Сигурно се питаш как може един гайжин да бъде мой братовчед — продължи той. — Майка ми, името й е Итами, е имала брат. Изключително предан и лоялен, истински самураи. Казвал се е Тцюко, през 1943 година става комендант на Сингапур.

Там той служи дълго и предано на императора, но през 1945 година влиза в решително сражение с превъзхождащите го сили на английската армия. Гарнизонът е обкръжен, хората загиват с доблестната смърт на истински самураи. Тцюко е сред последните защитници на крепостта, главите на презрените итеки хвърчат под свещената му катана. Англичаните го правят на решето с пушките си, подобно на всички варвари те са лишени от чувството за чест.

В момента на смъртта си вуйчо ми е женен за една красива жена с малко неясен произход. Тоест имало е подозрения, че в жилите й тече китайска кръв. Вероятно е прибягнала до черна магия, тъй като Тцюко отказвал да повярва на слуховете.

— Аз съм сигурен, че тя не е японка. Жена, в чиито, вени тече самурайска кръв, не може да не отмъсти за смъртта на съпруга си. А тази Чонг прави точно обратното — встъпва в брак с командира на противниковите войски, току-що превзели Сингапур. Може би той сам е изстрелял един от куршумите в тялото на вуйчо ми, но това за нея е било без значение. — Главата на Сайго рязко се повдигна. — Отрочето на Чонг и този полковник-варварин се нарича Никълъс Линеър! — процеди през зъби той.

Акико усети как по гърба й полазват мравки. Нима е възможно това, смаяно се запита тя. Нима кръговратът на живота й е предоставил шанса да се свърже с единствения човек на този свят, който може да й помогне? Защото именно този полковник Линеър, този презрян итеки по думите на Сайго, е човекът, подложил на публично унижение бащата на Акико и предизвикал самоубийството му! Затаила дъх, тя зачака края на историята.

— Този Никълъс Линеър се изправи на прага на нашето риу, повел Юкио за ръка! — продължи мрачно Сайго. — Тя беше моя любовница далеч преди да го познава! И той, по подобие на презряната си майка, беше успял по някакъв начин да я прелъсти… Аз я държа под влиянието на наркотиците, защото в противен случай тя ще избяга обратно при него! Но сега е моя, само моя!

— Още ли… Още ли я любиш?

Главата на Сайго рязко се извъртя и каменните му очи се забиха в лицето й.

— Правя го, когато ми се иска, и толкоз — промърмори той, погледът му отново потъна в гъсто преплетените клони. — Тя ми изневери и не заслужава нищо по-добро.

Акико си спомни думите му, казани преди броени минути: „Все трябва да има някакъв край.“

— И сега искаш да я убиеш, нали? — потръпна тя.

Сайго помълча, после бавно отвърна:

— Искам отмъщение. За мен, за майка ми и най-вече за Тцюко!

„Кай хо“, помисли си тя. Пролука! Трябва да се промъкна през нея, и то веднага!

— Преди две седмици ти изведнъж изчезна — меко проговори тя. — Четири дни не те видях нито в дожото, нито у дома.

— Бях в Токио, на погребението на баща си — тихо промълви той, очите му се притвориха. — Исках да те взема със себе си, но просто нямаше начин.

— Това е чест за мен — поклони се дълбоко Акико.

— Той беше велик човек — продума Сайго и лицето му отново се разкриви от напрежение. — Вероятно и неговата смърт настъпи заради наглите варвари, особено заради полковник Линеър. Този итеки го уби! Но моето отмъщение вече е в ход! Успях да отровя гадния полковник. Отровата се просмуква през кожата му бавно и не оставя никакви следи. Процесът е бавен, но в замяна на това мъчителен и необратим.

— А после?

— Ти си права — кимна той. — Юкио трябва да умре. Но Никълъс, моят братовчед, не следва да разбере това. Той трябва да се чуди какво е станало с нея… докато настъпи подходящото време. Тогава, малко преди да му нанеса смъртоносния удар, аз ще му разкрия съдбата на любимата. Само по този начин ще бъдат успокоени неспокойните духове, жадуващи за отмъщение.

Смърт, смърт и само смърт. Беше навсякъде около тях, сякаш плуваха сред океан от черепи. Обречеността на Сайго тежеше като камък върху душата на Акико, тя вече ясно разбираше защо душата му е така изпепелена. Ясно разбираше и друго — от този момент нататък тяхната карма е свързана навеки.

Несъзнателно протегна ръка и докосна тялото му. Той рязко се извърна, в очите му отново се появи мрачният предизвикателен блясък.

— Нека прогоня тези камита от душата ти… — промълви тя. — Поне за миг…

Нещо вътре в него внезапно се стопи, някаква здрава бариера с трясък рухна в краката й. Гордият воин падна в прегръдките й, превърнал се изведнъж в безпомощно пеленаче, което търси закрила в майчината гръд.

Студът беше безсилен пред вътрешния им плам. За пръв път в живота си Сайго усети как кръвта нахлува в пениса му от едно леко женско докосване. Досега беше обладавал Юкио само със сила, предпочиташе да я има отзад — както повечето от любимите си момчета. В този начин на проникване трудно можеше да открие нещо, което би се доближило до думите „правене на любов“.

С Акико беше съвсем различно. Може би защото й беше позволил да разтопи бронята му, да поеме цялата инициатива. Сега той следваше нейните движения, той се покоряваше на волята й. Грубите му мазолести длани, предназначени да носят само болка и смърт, изведнъж натежаха от нежност, докосвайки смътно очертаващите се сред снега горещи контури на пламенното й тяло.

В момента, в който влажните й устни се впиха в неговите и езичето й се стрелна в устата му, той стана твърд като скала и нетърпелив като начинаещ любовник.

По отношение на любовното отдаване Сайго наистина беше начинаещ, беше съвсем девствен. В душата му никога не бяха потрепвали нежност и страст, тя не познаваше любовта. „Мичи“.

Гърдите й се втвърдиха под пръстите му, зърната възбудено щръкнаха. Той беше толкова нетърпелив, че пожела да проникне до дъно в нея почти веднага. Но Акико му внуши търпение с помощта на устните и опитните си ръце, с тясно притиснатите си бедра.

Усетила прекомерната му възбуда, тя обви пръсти около основата на члена и тестисите му, стисна ги здраво и не му позволи преждевременното изригване, което би разочаровало и двамата. В същото време езикът й леко докосваше оголените зърна на гърдите му, пръстите на свободната й ръка леко задраскаха слабините му, здраво стиснатите й бедра започнаха да галят главичката на члена му с невероятно меката си вътрешна част.

Вкопчени в тази поза, те, все така с инициативата на Акико, започнаха да се търкалят в снега. Когато въздържането му започна да се превръща в мъчение, тя го обърна към себе си и насочи потрепващия му член към вече разтворените си бедра.

Той изпусна тежко стенание и проникна в нея с цялата си сила. Тазът му, стегнат до отказ и потръпващ от напрежение, жадно се залепи за нейния.

Тя го притисна до себе си и не му позволи да помръдне. Съзнаваше, че само едно движение ще бъде достатъчно, за да го изпусне от контрол. Обви ръце около задните му части и се намести така, че проникването му да бъде пълно, без остатък. После бавно и с влудяваща нежност, започна да свива и разпуска вътрешните си мускули. Контракциите, получени по този начин предизвикваха далеч по-малко триене от обичайните мъжки движения. Така той щеше да издържи по-дълго въпреки готовността му за оргазъм в момента на обладаването й.

Акико гледаше лицето му и усещаше как потъва във вълните на невероятната наслада не само от нежния сексуален контакт, но и от това, което четеше по изражението му. Беше сигурна, че наистина е успяла да прогони мрачните духове от съзнанието му и това й носеше неизразимо удовлетворение.

Потта по голите им тела замръзваше и бавно, незабележимо ги превръщаше в част от зимния пейзаж наоколо. Но там, където телата им се докосваха, беше топло, дори горещо. Сякаш някой ги бе залял със сладък сок, вечен и всемогъщ, напълно независим от природните стихии.

Очите на Акико бавно изгубиха фокус, умът й се залута сред странни съновидения. Усещаше как достига до сърцевината на собствената си същност. С усилие на волята се отърси от това състояние и концентрира вниманието си върху Сайго. Той не виждаше нищо, не чуваше нищо. Слабото му стегнато тяло леко потръпваше и се притискаше в нейното. От двете страни на врата му се бяха издули огромни жили, зъбите му скърцаха от усилието да продължи до безкрайност чувството на див, великолепен екстаз. Разбира се, не успя.

— О, да! — извика тя и впи зъби във врата му, разтопила се от наслада въпреки волята си.

Дълго време след това не можеше да се превърне в мъжа, който сам бе свикнал да бъде. Продължаваше да се гуши в прегръдката й, в обърканото му съзнание се мяркаха само отделни фрагменти от предишния Сайго, хладен, зъл, пресметлив… Дишането му не можеше да се успокои. Дори когато студът ги принуди да нахлузят дрехите си, той продължаваше да търси топлата й прегръдка. От очите му внезапно протекоха мълчаливи сълзи. Срещнал въпросителния й поглед, той тръсна глава и тихо каза:

— Спомних си за бамбуковото дръвче, край което минахме преди малко. О, колко ми се иска да бъда като него! Да бъда жилав и издръжлив, да мога да отхвърля от себе си непосилното бреме!

После, бавно и незабележимо, той започна да се превръща в онзи Сайго, когото тя вече познаваше. Отдръпна се от нея и седна в снега, раменете и ръцете им се разделиха. Акико изпита чувството, че той някак се срамува от това, което бяха сторили; че дори се гневи на себе си за престъпянето на някаква дълбока, известна само нему граница. Много й се искаше да мисли, че той се срамува единствено от пролетите сълзи, но вътре в душата си усещаше, че това не е така.

Стори й се, че той съжалява. Съжалява, че притежава онези емоции и чувства, които са присъщи на всички човешки същества. Акико беше живяла вече достатъчно дълго край него, за да й стане ясно, че този човек живее с внушението за дълбока и непреодолима пропаст между себе си и човешката раса.

Ако изобщо вярва в някакъв бог, то неговото име е Пропаст. Именно пропастта му дава силите, които повечето воини като него получават при контакта си с Пустотата. Тя му позволява да възприема всичките си постъпки и действия като единствено правилните. Без нея ще бъде прах, ще бъде нищо. Като проповедник, останал без своя Буда.

Но в този миг отдръпването му я нарани толкова дълбоко, че тя не успя да се сдържи.

— Ти не изпита наслада от нашето сливане, Сайго-сан — изрекоха устните й, докато очите й не слизаха от лицето му. — Ти не усети любовта, с която те дарих.

Лицето му се разкриви в насмешлива гримаса.

— Любов ли? Такова нещо не съществува!

— Но преди малко ти сам каза, че обичаш. Юкио — настоя Акико въпреки предупредителните звънчета в главата си.

— Моите чувства към Юкио не те засягат! — остро отвърна той. — А одеве просто използвах най-близката до състоянието ми дума! Това, което изпитвам към нея, не може да бъде изразено, с никакви думи. Но то положително не е любов!

— А към мен? — Знаеше, че ще стигне до този въпрос. Страхът от това, което той ще каже или премълчи, не беше достатъчно силен, за да я възпре. — Какво изпитваш към мен, Сайго-сан? Или и то не може да се изрази с думи?

— Въпроси, винаги въпроси! — рязко отвърна той и тежко се изправи на крака. От устата му излизаха облачета пара, той отново беше железният непобедим воин. — Защо жените винаги задават толкова много въпроси? Мисля, че вече си разбрала колко малко обичам въпросите, Акико-сан. И въпреки това продължаваш да ги задаваш…

— Аз съм само човек — тъжно отвърна тя. — За разлика от теб, „оябун“8!

От устата му се изтръгна къс гърлен смях.

— „Оябун“, а? Добре, Акико-сан, много добре! Ти ме приемаш като твой наставник и господар. Ще ти призная нещо — умееш да поддържаш доброто ми настроение като никой друг!

Вътре в душата му обаче се надигна някакво непонятно подозрение — сякаш солидните континенти на истинската му същност бяха започнали да променят своето положение, през пукнатините започна да нахлува ослепителна слънчева светлина и пред очите му се разкри съвсем нов и различен пейзаж. Мракът бързо отстъпваше, в далечината гаснеха пламъчетата на онова лишено от живот съзнание, което беше той през всичките години на живота си.

Гледайки лицето на Акико, той изведнъж и с невероятна леснота разбра, че никога не е обичал Юкио, че за пръв път в живота си открива какво се крие зад подобно чувство — топлина, но и хлад.

Очите му жадно я изпиваха, в тялото му се появи дълбоката тръпка, породена от неотразимото й сексуално привличане. Към Акико не изпитваше онази сляпа и неудържима ярост, която изпитваше към Юкио и многобройните си любовници-момчета. Смаяно разбра, че с тази жена няма гняв, а само топлина. Усещане, което по-късно щеше да идентифицира с чувството за спокойствие. И в същия миг разбра, че всичко, което й беше казал през този ден, беше насочено не към нейното нараняване, а по-скоро към собственото му облекчаване.

Небето потъмня, изпълнено от ниски буреносни облаци. Въздухът беше влажен и оловно тежък. Скоро ще завали. Сняг или дъжд, в зависимост от температурата. Ниско на хоризонта се появи преждевременната черта на зазоряването, червена като прясна рана.

— От северозапад се приближава буря — каза той. — Време е да тръгваме.

Искаше да отмести очи от нея, но не можеше. Чувстваше се като дете, току-що открило сладостта на бонбоните. Веднъж престъпило прага на сладкарницата, то не искаше да излезе.

В същото време съзнаваше, че трябва да скъса тази невероятно здрава връзка, която се проточваше между тях като тънък копринен шнур. За него беше важно да възстанови предишното си самочувствие и същност, да се увери, че това ново и невероятно чувство все още не е успяло да го погълне изцяло. Че железният воин все още държи нещата под контрол.

По тази причина закрачи напред сам, сякаш беше забравил напълно за нейното съществуване. Акико се изправи да го последва и видя, че нещо е привлякло вниманието му. Той се отклони от пътеката и свърна към боровата горичка вляво.

След миг се върна обратно. В ръката си държеше нещо сиво и пухкаво.

— Виж какво намерих, Акико-сан! — провикна се той. — Малко вълче!

Акико се усмихна и тръгна по пътеката към него. За кратка секунда той се беше превърнал в щастливо и безгрижно момче и това я зарадва. Колко е хубав блясъкът в очите му, помисли си тя. Ех, да можеше да го задържи малко повече!

В следващата секунда към него се втурна сива, изпълнена със заплаха вихрушка. Акико отвори уста да извика, но беше късно.

Огромният сив звяр вече беше скочил върху раменете на Сайго, от гърлото му се разнасяше клокочещо ръмжене, острите зъби смътно проблеснаха. Сайго падна ничком, ръката му веднага пусна кутрето, но вълчицата продължи нападението си с хладна ярост. По гърба му пропълзяха тръпки на ужас.

Акико изкачи тичешком малкото хълмче и видя как двете тела — човешкото и животинското, се извиват като змии по заснежената земя. Хвърли се отгоре им, опитвайки се да стисне гърлото на звяра и да го отдръпне от Сайго.

Но Сайго, вероятно попаднал на скрит под снега лед, изведнъж се хлъзна към ръба на сипея и миг по-късно вече се търкаляше презглава надолу по стръмнината. Сивото тяло на вълчицата се премяташе заедно с него.

Акико извика и се втурна към ръба. Долу, на десетина метра от нея, се гърчеше тялото на Сайго, лицето му беше разкривено от болка. Тя се плъзна по стръмния сипей, приземи се току под носа на вълчицата и острият край на ботуша й потъна в озъбената муцуна.

Животното изквича и отхвръкна встрани. Изви се във въздуха и падна на крака, после без колебание се втурна към гъстата борова гора, откъм която ясно се долавяше скимтенето на заблуденото пале.

Акико коленичи до Сайго. Лицето, рамото и ръцете му бяха покрити с дълбоки рани. Малко над лявата му китка се бяха отбелязали всичките зъби на вълчицата. Но раните не бяха най-лошото. Гърбът му продължаваше да е неестествено извит, а по разширените му зеници личеше, че изпитва страхотни болки.

Тя обгърна тялото му с ръце и внимателно го превъртя по корем. Още от първия бегъл поглед разбра какво беше станало — при падането си беше счупил някой от прешлените в горната част на гръбначния си стълб, очевидно влязъл в съприкосновение с острите, скрити под снега камъни.

Пръстите й леко пробягаха по гърба му опипвайки го с деликатността на опитен хирург. Установи, че са засегнати три, а може би и четири прешлена.

Пое дълбоко дъх. Редом с останалите си способности Сун Суинг беше и „копо сенсей“ — можеше да счупи всяка кост на противника, използвайки само палец и показалец. Това беше най-разпространеното умение на този вид бойно изкуство. Но Сун Суинг беше научил Акико и на неговата противоположност — „кацу“, изкуството за чудотворно възстановяване на счупени кости.

Веднъж беше гледала как използва „сейкацу“ — една от най-висшите форми на „кацу“ и беше останала толкова запленена, че горещо го помоли да я науча на това сложно и толкова изтънчено изкуства, което наподобяваше чиста магия. Външно то приличаше на обикновено наместване на кости, но методите му бяха далеч по-сложни и съвършени.

С усилия на волята успокои дишането си. Знаеше, че ако не успее да стори това, което беше намислила, Сайго положително ще остане инвалид до края на дните си. А за човек като него това е равносилно на смъртна присъда. Но нима имаше алтернатива? Тя не можеше да го транспортира, и е можеше и да го остави в това състояние, за да търси телефон. Той вече беше изгубил съзнание, потънал в дълбок шок. Не можеше дори да иска позволението му, тъй като студът скоро щеше да сломи съпротивителните му сили, а това също означаваше смърт.

Тръсна глава, прогони страховете от главата си и се наведе над безжизненото тяло. Обработва го двайсет минути без прекъсване, после спря за миг, колкото да си поеме дъх. Подозренията й за четири засегнати прешлена се оказаха верни. Последният беше доста по-ниско от другите три, тя не беше сигурна, че способите на сейкацу ще могат да помогнат. Не знаеше дали да продължава, или да се откаже.

Затвори очи и потърси онова освободено от всякакви мисли състояние, което предлагаше единствено Нищото. Тук вече се ръководеше само от инстинктите си. А те скоро я съединиха с нещо далеч по-висше, нещо наистина съвършено. Душата й бе обзета от чувство за висша, космическа хармония. Опря палци о двете страни на травмирания гръбначен стълб и се зае с ритмичната му обработка. След известно време нещо в гърба на Сайго прещрака — сякаш някой отвори бутилка шампанско. Тя вдигна очи към небето и отправи една безмълвна молитва на благодарност към Буда, влял в ръцете й необходимата сръчност, а в главата й — достатъчно смелост да продължи.

В продължение на няколко дълги минути тя остана просната върху неподвижното тяло на Сайго, топлият й дъх прогонваше ледената скованост от наранения му гръб.

После пое дълбоко дъх, вдигна Сайго и го преметна през рамо. Бавно и леко, използвайки цялата мускулатура на краката си като опитен щангист, тя се изправи и пое обратно към цивилизацията.

— Значи така ти се появи тук — каза той.

— Сайго ми каза за теб — кимна Акико. — Негово беше и предложението да проникна там, където той не можеше да има достъп.

— Доста самонадеяно от негова страна — отбеляза той. — Но логично. Той не беше подходящ за тук, едва ли е подходящ за където и да било. Особено ако трябва да се задържи по-дълго време.

Тя прие тези думи с нескрита горчивина. Знаеше много добре, че Сайго й беше проправил път едва след като се е уверил, че сам не може да пробие.

— Какво искаш да научиш тук, Акико-сан? — попита Кийоки, сякаш прочел мислите й. — Какво е това, което мога да ти дам единствено аз?

— Искам да се науча да прикривам своя дух — отвърна тя. — Искам да демонстрирам съвършено „ва“ дори когато се готвя да нанеса удар на противника си.

Кийоки напълни чашите им с още чай и отпи глътка от своята. Седяха един срещу друг на каменния под, краката им бяха кръстосани. Замъкът е бил построен в началото на XVII век от Йеасу Токугава специално за една жена със смесена кръв — наполовина японка, наполовина португалка. Така й каза Кийоки. Трябва да е била наистина специална, помисли си Акико.

Отвън долитаха протяжните звуци на флейта. Надуваше я одърпан „комузо“9 с плетена кошница на главата си.

— Как стана така, че младо момиче като теб си е създало толкова много врагове? — попита след известна пауза той.

Нямаше друг избор, трябваше да му разкаже всичко — за Икан и Фуяжо, за Шимада — нейния баща, и за онези, които сложиха в ръцете му „вакизаши“ и го принудиха да разпори корема си с два мощни напречни удара. Да сложи край на живота си с помощта на сепуку.

Кийоки притвори продълговатите си очи.

— Приятно е да откриеш синовно съпричастие у млад човек като теб — рече той, после взе позлатеното ветрило до себе си и започна да си вее. Беше женствен и не особено приятен жест.

Кейоки прекрати разхлаждането си така внезапно, както го беше започнал, очите му се впиха в лицето на Акико. Ветрилото замръзна до бузата му като препарирана пеперуда.

— Дразниш ли се, че използвам ветрило, Акико-сан? — попита той.

Тя с усилие на волята потисна желанието си да го излъже, Сайго я беше предупредил да не прави това. Кийоки-сан моментално ще усети и ще те помоли да напуснеш, каза й той.

Истината я засрами, бузите й потъмняха от притока на кръв.

— Ветрилото изглежда неподходящо за велик воин като теб — промълви тя.

— Или като теб.

— Аз не съм велик воин, сенсей.

— Но желаеш да бъдеш.

— Хай.

— Следователно отхвърляш ветрилото.

— Като жена аз…

Акико млъкна и със зяпнала от удивление уста проследи ветрилото, което бръмна във въздуха и се приземи точно в средата на отворения скрин от камфорово дърво в противоположния край на просторното помещение.

— Не като жена, а като воин — рече Кийоки и невъзмутимо отпи глътка чай. — Моля те, донеси ми оръжието.

Акико стана и прекоси стаята. Посегна към ветрилото, разперено като ръката на Буда върху твърдото дърво. В същия миг я застигнаха думите на сенсея!

— Това не е обикновено „оги“10, Акико-сан. Това е „гунсен“, опасно бойно оръжие. — Изчака я да го донесе и продължи: — Десетте му ребра са от закалена ръка стомана, а самото ветрило представлява мрежа от остра стомана, която, насочена по подходящ начин, с лекота прониква през кожата, плътта, вътрешностите, а дори и през костите на противника…

Гунсенът възобнови ритмичното си движение край бузата му, пеперудата се беше завърнала в пашкула си.

— Стаята ти е на втория етаж — добави той. — Точно под моята.

— Аз нямам родители, заместват ги небето и земята. Аз нямам дом, моят дом е „оайка тандену“11; аз нямам тяло, моето тяло е стоицизмът; аз нямам очи, заместват ги небесните светкавици; аз нямам стратегия, нейното място заема „сакацу джизей“12; аз нямам предварителни планове, те се заместват от „кисан“13; аз нямам принципи, но притежавам „ринкиохен“14.

Сама в Залата на Сенките, Акико беше коленичила пред двойната редица ароматични пръчици и дълги бели свещи. Всички горяха, помещението бе натежало от тежък аромат. Въздухът сякаш всмукваше молитвата й.

Замъкът на Кийоки се беше сгушил в закътана долчинка, изпълнена с бели брези и лиственици, просторни полянки с великолепни цъфнали азалии и праскови, на хиляда метра височина над морското равнище, в средата на платото Азама. Това беше най-типичната за Япония земя — хладна през лятото, мразовита през зимата. Беше отдалечена на 130 километра от Токио, в североизточна посока от гигантската метрополия, почти в центъра на Хоншу, най-големия японски остров.

Платото се простираше от двете страни на връх Азамаяма, действащ вулкан с изпепелени склонове, издигащ се на повече от 2500 метра надморска височина.

От другата страна на долината, точно срещу замъка на Кийоки, се чернееше Ониошидаши — мрачен, гол и заплашителен вулканичен връх, получил името „Изригването на дявола“, след опустошителното си пробуждане през 1783 година.

В околността имаше множество вили и паркове, притежание на богати хора, но всички бяха на доста голямо разстояние от замъка на Кийоки, получил името „Ями Доко“ — „Хвърчилото на мрака“, малко след неговото настаняване тук.

Акико нямаше представа кога точно е станало това, така както нямаше представа и за още ред неща, отнасящи се до сенсея и неговите привички. Като съдеше по външния му вид тя беше сигурна, че в жилите му тече и монголска кръв — това ясно личеше от формата на очите му, плоските скули и цвета на кожата му. Представяше си дедите му, увити във вълчи кожи и стегнати в груби железни брони, връхлитащи откъм китайските степи на малките си коне, жестоки и безпощадни към жителите на беззащитните села в долините.

Заниманията се провеждаха стриктно, по желязна програма, без никакви отклонения. Този режим се различаваше значително от двете години, прекарани в риуто край Кумамото. Всяка секунда от времето й в Азама беше предварително отмерена, всеки пропуск от предначертаната програма водеше след себе си тежки наказания. Никакви извинения не се признаваха, включително и заболяване. Кийоки лично лекуваше своите възпитаници с помощта на отвари от различни билки. Беше отличен „йоген“ — знахар, и Акико, която и без това рядко боледуваше, се вдигаше на крака от тях за броени часове. Те, разбира се, не означаваха почивка. Учебната програма, включително и най-трудните физически упражнения, трябваше да бъде изпълнена в срок.

Излизаха да живеят на открито в продължение на седмици, замъкът се превръщаше в далечен мираж. Това ставаше, независимо от годишните сезони, често през най-студените и мрачни зимни дни или пък в ранната есен, когато цялото, югоизточно крайбрежие на острова се разтърсваше от тайфуни и ураганни ветрове.

Всичко това ставаше със съвсем определена цел. Той я научи как да се справя с природните стихии, а в определени случаи — дори и да ги укротява. При тези свои пътешествия вземаха със себе си единствено „рокугу“ — шестте пътнически предмета, задължителни за всеки нинджа. Петте от тях се побираха в шестия, напречен „ишитаке“ и представляващ триметрова пръчка от кух бамбук. Вътре се побираха лекарство, тебешир, кърпа, шапка и „музубинава“ — осемметрово въже, изплетено от човешки коси — по-леко и далеч по-здраво от обикновените въжета.

Живееха по дърветата, сред храсталаците, край пенливи планински поточета, по скалите над водопада Ширайто — гъста мрежа от кристалночисти рекички, събиращи се над огромна скала и спускащи се по нея със спираща дъха красота.

Кийоки твърдеше, че техниката „цучигумо“ е наследил от баща си, който пък я научил направо от Джинай Укифуне — наемен убиец, служил на могъщото феодално даймийо Нобунада Ода и известен като единствения в историята нинджа-джудже.

Кийоки наричаше тази техника „прилеп под покрива“. Той я учеше как да се катери по гредите на покривните конструкции с помощта на „котешки нокти“ от специална стомана. Часове наред висяха между небето и земята, използваха особена техника за контролиране на дишането, която им позволяваше да ограничат метаболизма на тялото си чак до сутринта.

С първите лъчи на слънцето се спускаха безшумно на каменния под, мускулите им бяха свити, но едновременно с това свежи, готови да нанесат съкрушителен удар на евентуалния противник.

Една вечер, около година и половина след настаняването й в замъка, Кийоки я извика в една стая, която до този момент й беше напълно непозната. Беше просторна, с висок и извит таван, чиито очертания се губеха в мрака, разделена на две с портичка, наподобяваща китайските „лунни врати“ — тясна и почти кръгла.

Тук за пръв път от престоя си в замъка Акико видя татами. Кийоки беше коленичил върху едно от тях, съвсем близо до „лунната врата“. Пред него имаше лакиран сервиз за чай и малка чинийка с оризови сладкиши.

Акико му се поклони, свали ботушите си и коленичи до него. „Лунната портичка“ се извисяваше над главите им и очертаваше ясно линията, която разделя сенсея от неговия ученик.

Наоколо цареше тишина и абсолютно спокойствие. Прилагайки на практика наученото, Акико се отпусна в себе си, усещайки ясно хармонията на неговото „ва“.

С интерес гледаше как сенсеят приготвя зеления чай. Никога не бе допускала, че владее и това изкуство. Ритмичните му движения я хипнотизираха, чувстваше се лека и почти ефимерна, в душата й нахлу неземно спокойствие.

Кийоки остави бъркалката, завъртя леко чашата й и я подаде. Движението му бе придружено от дълбок поклон. Акико стори същото, тялото й се изпъна, челото й докосна татамито от другата страна на „лунната врата“.

До слуха й достигна леко съскане. Шумолене на коприна или…

Тялото й изведнъж настръхна, адреналинът нахлу с тътен във вените й. Протегнатата й напред глава рязко продължи своето движение, тялото й светкавично се сви на кълбо и се претърколи напред.

В следващата секунда широката гилотина се хлъзна от арката на „лунната врата“, разсече плетената рогозка и потъна дълбоко в пода — точно там, където допреди миг беше стоял голият й, напълно беззащитен врат.

Акико се изправи на колене и впери разширените си от смайване очи в сенсея, който кротко пиеше чай.

— Как? — прошепна озадачено тя. — Не усетих никакво потрепване в твоето „ва“. Нямаше нищо, абсолютно нищо!

— Точно затова си тук — простичко отвърна Кийоки. — Моето „ва“ се маскира от „яхо“.

— „Яхо“? — повтори в унес Акико. — Магия?

— Наречи го както щеш — сви рамене сенсеят. — То има много имена. Не е толкова важно кое от тях ще предпочетеш.

— То съществува…

— Имаше ли някаква представа за моите намерения?

— Можех да бъда убита. Наистина ли щеше да го допуснеш?

— Веднъж освободена, гилотината не може да бъде спряна от нищо — отвърна той. — Но ти, както винаги, беше пълен господар на съдбата си. Аз пък се радвам, че все още си тук, до мен. Не си първата жена, дошла тук да търси онова, което обикновено търсят мъжете. Жените като правило се стремят да контролират властта и именно заради това разполагат с нея. Тази стратегия е прикрита, типично женска. Така в обществото майката контролира своя син, съпругата — мъжа си. Случва се изключително рядко жената да търси пряко средство за контрол, да демонстрира властта си над мъжете чрез непосредствената си воля. Вече споменах, че няколко жени преди теб се опитаха да постигнат това. Но всички се провалиха. Може би ти ще си първата истинска Мико. — След тези думи сенсеят се изправи и й протегна ръка: — Ела. Време е да се залавяме с твоята истинска подготовка.

Беше просто едно лице, мяркащо се през гъстите дъждовни струи. Виждаше го и същевременно сякаш никога не беше го виждала. Беше до нея, едновременно с това го нямаше. Неуловим като ками, той проблесна с ослепителна светлина, в следващия миг от него нямаше нито следа.

Въпреки годините, прекарани с него, въпреки че именно той й предаде в ръцете ключа към новия свят, дойде време да се съмнява, че някога изобщо е била в Ями Доко.

Швейцарските Алпи се издигаха като отвесни стени около хижата, в която лежеше тя, плътно увита в снежнобели бинтове. Не беше в състояние да вижда, през по-голямата част от времето до слуха й не достигаше нищо интересно. Оставаха й единствено спомените.

Кийоки се превърна в сън, безплътен като утринната омара във вековна гора. Това обаче не се отнасяше до наученото от него.

Всеки ден, в продължение на четирийсет минути и нито секунда повече, сестрите в бели униформи изкарваха снабденото й с колелца легло под лъчите на бледото слънце. По отношение на някои неща швейцарците са не по-малко прецизни от японците. Едно от тях беше разписанието.

Спомни си онзи миг, в който храсталаците затрещяха и насреща им изскочи, огромен глиган. Ясно видя грозните и мазни на вид бивни, насочени към корема й злобните и уплашени очички. Не мръдна от мястото си, духът й остана спокоен като водите на планинско езеро. После устата й се разтвори и от нея се разнесе грозният вик „киай“, изпълнен с нюансите на „тоате но ате“ — „удар от разстояние“.

Глиганът се извъртя във въздуха, от зурлата му се изтръгна пискливо квичене, което секна почти веднага — сякаш някой го бе стиснал, за гърлото. Тялото му тежко се тръшна ничком на земята и замря там. Щеше да остане в това положение, докато тя реши да прекъсне бойния вик — така й беше казал Кийоки.

Отново почувства докосването на кимоното му до ръката си. Присъствието му край леглото й по време на дългия следобеден сън се чувстваше осезателно. Сякаш дори сънят в замъка Ями Доко беше подчинен на специалната й подготовка.

Тя мечтаеше за неговите уроци така, както младежът мечтае за секс — с болка, страст, всеотдайност.

Отношенията им се отличаваха с едно особено целомъдрие, напълно непознато за нея при контактите с други мъже. Той не беше светец, но тя не го желаеше физически. Защото далеч повече желаеше да притежава уменията му, особено онова от тях, което продължаваше да нарича „яхо“ и което й беше по-скъпо от всеки любовник.

Помнеше ясно раздялата им. Беше останала при него цели седем години — многозначителна цифра и за двамата, магическа цифра. Но накрая дойде време да се върне в света на хората и да осъществи своето отмъщение.

Едно лице, което проблясва в дъжда.

Беше почти убедена, че след нейното заминаване замъкът е започнал да се руши, отстъпвайки бързо пред настъплението на пищната растителност в долината. Дъждът плющеше върху раменете й в такт с протяжната мелодия на „комузо“. Зайци се разбягваха изпод краката й, самотен ястреб се беше оставил на поривите на вятъра и лениво се поклащаше над върховете на дърветата.

Докато се спускаше все по-далеч от скованото в студ плато и се смесваше с тълпите туристи в добре поддържаните, но изкуствени паркове в околностите на Токио, тя имаше чувството, че страда най-много от липсата на Сайго, тъй като в продължение на цели седем години неговата любов бе заместена от уроците на Кийоки. С усилие на волята си наложи да не мисли за него, тъй като тези мисли я измъчваха.

По телефона й казаха, че той вече не е в Кумамото, И тя тръгна към едно от предградията на Токио, там, където бе неговият дом.

Седем години не беше го виждала и чувала, но въпреки това, докато влакът препускаше по блестящите релси и я приближаваше към него с всяка изминала минута, тя имаше чувството, че това не са били седем години, а някакви си незначителни седем минути. Кратък полъх на времето и нищо повече. Между тях нямаше пространство, нямаше чувство за промяна и отчуждение.

Сайго рядко споменаваше родителите си. Тя виждаше единствено мъката, изписваща се върху лицето му всеки път, когато говореше за баща си. Може би затова се оказа напълно неподготвена за великолепието на неговия дом.

Преди всичко беше просторен — едно рядко срещащо се качество в японските жилища. Второ — беше ограден с великолепни градини, простиращи се далеч отвъд стените на къщата. Пространството в Япония се цени толкова високо, че Акико неизбежно се почувства зашеметена. Не можеше да повярва, че толкова много пространство принадлежи на едно-единствено семейство.

После удивлението й нарасна, тъй като установи, че цялото „семейство“ се състои от майката на Сайго и десетина слуги. Нито братя, нито сестри, нито каквито и да било роднини. Тя беше дребна и изящно сложена жена с красивото и малко надменно лице на самурайска съпруга. Традициите бяха всичко в нейния живот.

Очаквана гостенка, Акико беше посрещната на прага от любезен прислужник. Той я отведе в определената за нея стая и я предаде в ръцете на камериерката. Тя разопакова багажа й и я отведе в банята, където я чакаше друга, трета по ред прислужница. После я нагостиха с печена опашка от риба, полята обилно със соев сос, великолепна студена салата от морски водорасли, пиле, ориз и бледозлатист чай с непознат вкус.

Когато всичко това приключи, навън отдавна се беше стъмнило. Четвърта прислужница се появи да я отведе обратно в стаята й. Там я чакаше удобен футон, приготвен за спане. Така тя прекара първите шестнайсет часа от престоя си в този дом, без дори за миг да зърне лицето на стопанката му.

На другата сутрин Акико се облече в най-хубавото си кимоно, погледна, се в огледалото и тъжно си призна, че всъщност дрехата не е кой знае какво. Животът в планините я беше отучил да мисли за себе си като за жена.

Ръбовете на ръкавите бяха малко поотъркани, коприната съвсем не беше от най-добро качество.

За разлика от нея облеклото на Итами беше безупречно. Но то би било същото и в компанията на най-знатните японски дами, успокои се вътрешно Акико.

Срещата се състоя в една от просторните, покрити с шестнайсет татами стаи, веднага след като Акико беше готова с облеклото и прическата си. Младата прислужница, която от снощи бе поела грижите за нея, почука на хартиената преграда, изчака разрешение да влезе, след това коленичи до Акико и в продължение на почти цял час се занимава с косата й. Изчетка я, среса я и постави украшенията — дървената шнола „цуге“, останала от Икан, и комплектът фиби „канзаши“, които й бе подарил някога Шимада.

Погледнала се в огледалото, Акико остана смаяна от приликата си с Икан. От колко години не беше носила тази прическа? Не можеше да си спомни, дори не беше сигурна, че се харесва с нея.

Разделяше ги изящен сервиз за чай, чиято майсторска изработка не отстъпваше на великолепния материал. Порцеланът беше прозрачен и тънък като човешка кожа. Сложната церемония по поднасянето на чая Итами използваше с двояка цел. Тя спомагаше за разпръскване на неизбежното напрежение и неудобство от първата среща между непознати, а освен това й помагаше да концентрира вниманието си върху Зен — хармонията на съвършенството.

След като церемонията приключи, те все още не бяха приятелки, но вече не бяха и съвсем непознати.

— Радвам се на вашето посещение — каза Итами. Гласът й беше приятен и отлично модулиран, а маниерите й, макар и официални, съдържаха в себе си достатъчно топлота, за да отпуснат Акико. — Синът ми няколко пъти ми е разказвал за вас.

Акико усети, че зад тези думи се крият доста скрити значения.

— Пристигнахте в добро време — продължи Итами. — Сайго още не е тук, но ще се прибере най-много след седмица. Вие ще останете да го изчакате, разбира се.

— Не ми се иска да ви бъда толкова дълго в тежест — отвърна Акико. — Но ви благодаря за предложението.

— Предложението не означава нищо, преди да бъде прието — каза Итами. — Сама виждате, че тази къща е голяма… някои биха казали дори прекалено голяма за сама жена. Дните ми понякога са доста самотни, човек не може да живее само в съзерцание и размисъл. Много ще се радвам вашата компания и ви моля да ме дарите с нея.

— Разбира се, след като настоявате. Никога в живота си не съм виждала толкова хубава къща, направо се въодушевявам от нея!

— Е, малко преувеличавате — отвърна скромно Итами, но личеше, че й стана приятно от хубавия комплимент.

В късния следобед на следващия ден Итами каза:

— Страхувах се, че след преждевременната смърт на бедната Юкио, Сайго завинаги е обърнал гръб на жените. Той много я обичаше и смъртта й дълбоко го покруси. За съжаление тя съвпадна със смъртта и на моя съпруг… а Сайго беше изключително близък с него…

Синовната обич не прощава на никого, помисли си Акико. Намесва се в живота ни и го преобразява по най-неочакван начин.

Бързо си даде сметка, че харесва възрастната жена, при това много. Домакинята се беше постарала да й осигури всички удобства, без да я засипва с огромното количество въпроси, с които майките обикновено затрупват избраниците на своите синове. „Какво е семейството ти?“ „Откъде идваш?“ „Какво е положението на баща ти?“ „Ами на дядо ти?“ И тъй нататък, и тъй нататък… Обратно, Итами, изглежда, прие Акико такава, каквато е, и това дълбоко развълнува душата на младата жена.

— Днес всичко е различно — каза Итами. — Отминаха дните, в които Япония изглеждаше вечна и непроменлива. А модерният живот няма да позволи повече да се върнат.

Настъпи мълчание. Двете бавно крачеха сред редиците стройни лимонови и сливови дръвчета. Розови и бели хризантеми поклащаха главички под лекия ветрец и приличаха на древен гръцки хор. По небето плуваха бели облаци, блестящо сиви дъждосвирци прорязваха въздуха с бръснещ полет. Слънцето приятно затопляше наоколо.

— Утре се прибира синът ми. — Итами спря и погледна малкото пъргаво гущерче върху близката скала. Акико спря също — Може би ще най-добре вие да си тръгнете рано сутринта.

Акико се замисли над думите й като археолог, попаднал на непознати разкрития.

— Аз обичам Сайго — промълви най-сетне тя. — Много го обичам.

— Зная — поклати глава Итами — Въпреки това мисля, че ще е по-добре да си тръгнете преди неговото пристигане…

— Защо, Итами-сан?

Възрастната жена се извърна към нея.

— Защото синът ми е зъл, Акико-сан — отвърна тя. — Понякога си мисля, че това се дължи на ранната и трагична смърт на Юкио. Аз бях против тяхната връзка. Надявах се, че всичко ще свърши, когато тя започна да се среща с Никълъс Линеър. Но и тя се върна при Сайго, също като вас. Не искам грешките да се повтарят.

— Нима се страхувате за живота ми, госпожо?

— Не, Акико-сан — втренчено я изгледа Итами. — Страхувам се за душата ви. Моят син е костелив орех. Представите му за живота са отровени. Ако не се държите на разстояние, те ще заразят и вас.

— Досега не съм се чувствала отровена — леко отвърна Акико.

— Не бива да се отнасяте лекомислено към тези неща, скъпа — рече Итами и отново закрачи напред. — Няма да ви преча, ако решите да останете. Отдавна зная, че насила нищо не може да се постигне и няма смисъл човек да налага волята си на околните. Не съм го правила нито със съпруга си, нито сина си, нито дори със своята снаха. Положително няма да го сторя и с вас. Но ви говоря откровено и ви моля да обърнете внимание на думите ми.

Отново настъпи мълчание.

— Искам да го видя, Итами-сан — промълви най-накрая Акико.

— Разбира се, дете мое — отвърна, Итами и леко склони глава.

На сватбата бяха само четирима: Сайго и Акико ръка в ръка, Итами и шинтоисткият свещеник, който извърши церемонията. Всичко бе извършено в северната градина, сред аромата на лимони и рози. Денят беше ясен, въздухът — кристалночист. Слънцето ги обливаше с щедрите си топли лъчи.

После Сайго я отведе в Токио и тя виждаше Итами рядко, съвсем епизодично. Не можа да присъства на погребението му. Тялото бе докарано от Америка в запечатан ковчег, а Итами, научила подробности за смъртта на своя син, отказа да го отвори. Акико получи от нея дълго писмо. Итами пишеше, че иска само едно — да погребе Сайго до гроба на баща му. Човекът, който го беше обичал по начин, недостъпен за нея, и който бе покварил душата му така, че дори в смъртта тя не можеше да му прости това.

Акико не изпитваше никакви колебания. Просто трябваше да стори това, което Сайго й беше заръчал, преди да отпътува за Америка. Дори да не беше й казал нито дума, тя пак знаеше какво трябва да стори.

— Зная как да го сторя — тържествуващо му бе казала тя в деня, в който празнуваха осмата годишнина от съвместния си живот. — Това ще означава пълна промяна за мен.

После му показа снимката. Той дълго време мълча, очите му бавно се местеха от снимката върху лицето й и обратно.

— Това ще го унищожи! — промълви най-сетне той. — В случай че аз не се завърна… — Лицето му се изкриви в жестока гримаса: — Но аз ще се върна!

Акико обаче, беше на друго мнение. Беше сигурна, че Сайго е мъртвец още в момента, в който стъпи на борда на самолета, който трябваше да го отнесе в Америка за решителния сблъсък с Никълъс Линеър, неговия братовчед. Тази сигурност обаче, не й позволяваше да го спре дори да му намекне за съдбата, която то очаква. Той беше воин, а да лиши воина от неговата битка беше все едно да прониже сърцето му с кинжал.

Новината за смъртта му я настигна в Швейцария вече пета седмица пребиваваше там. Скърбеше за него, дори когато отработваше в съзнанието си последните подробности от страшното отмъщение.

Искаше да тренира по време на дългия си престой в швейцарската клиника. Но лекарите категорично й забраниха това, поне през първата седмица. После сама трябвало да реши, добавиха те, с тайната надежда, че няма да направи нищо с тези плътни бинтове около главата. Сгрешиха, разбира се, но все пак това бяха швейцарци, а всички знаят колко тесногръди хора са те.

Всеки ден преди обед я откарваха в гимнастическия салон. Там тя провеждаше серия от тежки физически упражнения в продължение на плътни деветдесет минути. Упражнения, предназначени да поддържат във форма великолепното й тяло. Късно следобед ги повтаряше още веднъж, а нощем, свикнала на минимално количество сън, тя ставаше сама, определяше безпогрешно по слух местоположението на сестрите и отново поемаше към гимнастическия салон.

Жадуваше за физическо натоварване и потапяше в него цялото си същество. Преди всичко, защото упражненията й помагаха да не мисли за последиците от това, което беше сторила. Ако тукашните лекари претърпят неуспех, тя е напълно загубена. Предварително я бяха убедили в своите способности, с очите си беше видяла резултатите от тяхната работа. Това я убеди, но сега, след като операцията беше факт и връщане назад не можеше да има, след като познатата Акико беше изчезнала завинаги в небитието, в душата й отново започнаха да се промъкват черни съмнения. Ами ако…? Ами ако нещо не е както трябва?

Затова предпочиташе да потъне дълбоко в градината на духа, да гради основите на това, което беше научила от Кийоки, на това, което Сун Сиунг беше вселил в младата й душа. Нищо друго не и оставаше. Особено сега, след като Сайго е мъртъв.

Най-сетне настъпи утрото, в което мракът бе принуден да отстъпи. Пласт след пласт падаха от очите и черното посивяваше, избледняваше, превръщаше се в тебеширено бяло…

— В погледа й бавно се настаниха очертанията на стаята, които ставаха все по-плътни, изпълваха се със съдържание. Завесите бяха дръпнати, осветлението изключено. Помещението се осветяваше единствено от слаба нощна лампа, но дори и нейната жълтеникава светлина преряза като нож зениците на Акико. Шест седмици беше прекарала в пълен и непрогледен мрак. Зрението й носеше болка, и беше принудена често да примигва, за да върне поне част от приятната тъмнина, на която беше свикнала.

Всичко й изглеждаше екранно и различно. И далечно, сякаш току-що се завръщаше от непозната планета. Взе в ръка огледалото, което й подаваше една от сестрите и бавно го вдигна пред лицето си.

Това, което видя в него не беше вече смътно мяркащо се зад дъждовните струи лице, а първият истински цвят на нейното отмъщение.

Пред нея беше лицето на Юкио, клепачите й нервно потрепваха в светлината на настъпващия ден.