Мико (Част ІІ)

Ню Йорк | Хонконг | Хокайдо | Мауи | Вашингтон | ТокиоПролет, в наши дни

— Ало, Мати?

— Кой го търси?

— Кроукър. Лейтенант-детектив Кроукър от Градската полиция на Ню Йорк.

— Да бе, как не! Кроукър е по-умрял от каруцарски гвоздей!

— Значи си във връзка с оттатък, Мати. Моите поздравления!

— Кой се обажда, по дяволите?

— Мати, намерих мадамата, за която говорихме миналата година. Помниш този разговор, нали? Аликс Логан, Кий Уест.

— Нещо май не мога да…

— Ти каза, че положението е по-напечено от задника на Луцифер…

Въздухът, изпуснат от дробовете на Мати, остро изсвири в слушалката.

— Пресвета Дево насред шибаната църква! Това наистина си ти, лейтенанте! Не си хвърлил топа! А аз ходих да ти запаля свещица в „Сейнт Люк“!

— Оценявам жеста ти, Мати. Наистина го оценявам.

— Но къде си, за Бога?

— Искам информация, Мати — каза в слушалката Кроукър. — Искам я както наркоманът иска дозата си! С това си оправяме всички стари сметки и можем да започнем на чисто!

Мати Устата, основният осведомител на Кроукър, обмисли предложението със светкавична бързина.

— Да, ама на мене могат да ми видят сметката — рече притеснено той.

— На мене почти ми я видяха, шампионе. Ще бъдеш поставен под надеждна закрила. Ще направя всичко възможно никой от хората на Томкин да не се добере до теб.

— Хич не ме е грижа за Томкин, лейтенанте. Над него вече цяла седмица има два метра пръст!

— Какво?!

— А бе на тебе какво ти става? Не четеш ли вестници?

— Бягам от тях като от чума. А на Аликс казах, че радиото в колата е развалено… В Северна Каролина се забъркахме в страшна каша, не исках тя да разбере колко сме хлътнали…

— Нищо не съм чувал за С. К. приятел.

— И за Ралей?

— Нищо, лейтенанте. Ако имаше нещо, щях да го зная.

Кроукър извърна глава и хвърли поглед към Аликс, която го чакаше в колата. Бяха спрели, малко преди тунела „Линкълн“, съвсем близо до Ню Йорк…

— Какво се случи с Томкин? — попита в слушалката той.

— Хвърлил топа от някаква тайнствена болест… Не й помня името, ама звучеше като на японски…

— Много странно.

— Тъй ли?

— Няма нищо, не ми обръщай внимание. — В слушалката прозвуча предупредителният сигнал, и Кроукър бързо натика няколко нови монети в процепа. — Искам да зная какво се говори за инцидента в Ралей.

— Пълно затъмнение.

— Аха…

— Не съм изненадан, лейтенанте. Томкин беше само върхът на цялата лайняна купчина. — В слушалката се появи някакъв шум. — Почакай за секунда… — До слуха на Кроукър долетяха приглушените думи на Мати, говорещ на някой до него. — Направи каквото ти казвам, по дяволите! Иди на някое шибано кино или се поразходи! — Миг по-късно беше отново на линия: — Извинявай, исках да разчистя терена… И без това ми причиняваш доста болка в задника… — Прочисти гърлото си и продължи: — Обещах ти да си пъхна носа тук-там и наистина го сторих. Хич не ми хареса това, което открих. Всъщност ми се щеше да си прехапя езика за оная информация, дето ти я дадох за Кий Уест. Когато вестниците писаха, че си хапнал дървото, аз бях толкова потресен, че тръгнах направо за „Сейнт Люк“!

— Аз пък през цялото време си мислех, че между нас двамата е имало едно чисто и искрено приятелство, Мати.

— В живота такова животно няма, лейтенанте. И ти го знаеш не по-зле от мен.

Кроукър неволно си спомни за Никълъс Линеър и дружбата, която ги бе свързала напоследък. Нима и тя е била създадена с помощта на обичайните егоистични интереси? Не, в техните отношения такова нещо не можеше да има. Именно затова те се бяха превърнали в нещо особено, в нещо здраво и обвързващо. Къде ли е Никълъс сега, запита се замаяно той. Какво ли прави? При последния им разговор той беше в Уест Бей Бридж, сега вероятно вече е потеглил на сватбеното си пътешествие… Кроукър съзнаваше, че отдавна би тръгнал след приятеля си, ако не беше тази неясна опасност, която то заплашваше. Много беше искал първо да разбере каква точно е тя.

Направи усилие да се концентрира върху непосредствените проблеми.

— Мати, по-добре изплюй камъчето — рече в слушалката той.

— Новините не са добри. Замесено е правителството.

За миг Кроукър остана с усещането, че някой е хвърлил граната в краката му. Смаян, той зададе съвсем глупав въпрос:

— Кое правителство?

— Нашето, за Бога. Кое друго?

— Не разбирам.

— А да не мислиш, че аз разбирам? Знам само едно — тук става въпрос за нещо далеч по-голямо от собствените ни задници!

Умът на Кроукър бясно препускаше.

— Сега разбирам защо не си изненадан от затъмнението върху инцидента в Ралей — промълви той. — Само правителството разполага с толкова голямо одеяло! Случайно да знаеш някакво име?

— Да си чувал за някой си Минк?

— Никога.

— И аз не бях, докато не се разрових по-надълбоко. Той е управител на едно представително заведение, дето му викат „закрит магазин“…

— И с какво търгува този магазин?

— С шпионаж, лейтенанте, не можа ли да се сетиш?

— Но какво общо имат тук Томкин и убийството на Анжела Дидион?

— Нали каза, че си пипнал мадамата? Питай нея. Тя е била единственият свидетел.

— Добре де, а защо тогава все още се разхожда жива и здрава?

— Сама ли беше в Кий Уест? — засече го Мати.

— Не, покриваха я ден и нощ. Но това беше, за да я пазят.

— Сигурен ли си?

— Фактически да — рече Кроукър след кратък размисъл. — Един ден реши да изпие морето, но пазачът й я спаси. Бях свидетел на целия инцидент.

— Нещо не се връзва — призна си Мати. — Но да пукна, ако знам какво е то!

— Всичко ли ми каза? — попита Кроукър и пъхна в процепа последния си четвърт долар.

— Има и още нещо, което не е свързано пряко о нашата работа — отвърна Мати. — Но ти замина за Луната и нямаше как да ти го съобщя… Твоето приятелче Линеър беше назначен за президент на „Томкин Индъстриз“.

— Стига бе! Да не се майтапиш?

— Защо да го правя? В момента се намира в Токио и приключва някаква сделка, започната от Томкин. Партньор му е някаква компания с името „Сато Петрокемикълс“…

Пресвети Боже, изтръпна Кроукър. Какво става? Светът май е пощурял! После тръсна глава и забързано рече:

— Ще ми направиш ли една услуга, Мати?

— Оттук нататък всичко ще ти струва мангизи, лейтенанте — отвърна Мати Устата. — Сам каза, че вече сме на чисто. Слушам те.

— Трябва ми временно убежище за мен и момичето. Мисля, че при теб ще бъде най-подходящо…!

— Хилядарка на седмица плюс разноските.

— Хайде стига, Мати. Въпросът е спешен.

— Това го знам, лейтенанте. Но ти трябва да се поставиш и на мое място. Времената са трудни, а аз трябва да живея като всички останали.

— Забравяш, че в момента не се водя на ведомост…

— Ще приема честната ти дума.

— Мръсно копеле!

Дори по телефона Кроукър усети усмивката на Мати.

— Знам — рече онзи и прекъсна връзката.

Точно в шест следобед хонконгско време Танцан Нанги вдигна слушалката и набра номера, който му беше оставил Лю. Намираше се на върха на небостъргача, в който се помещаваше „Азиатска банка“ и от доста време насам наблюдаваше с мрачно изражение на лицето тълпата, струпала се пред входа на банката далеч долу. Хората се блъскаха, всички искаха час по-скоро да изтеглят влоговете си. „Азиатска банка“ изведнъж се беше превърнала в ламя, която иска да погълне парите им.

Нанги продължаваше да бъде в неведение по отношение на механизма, който беше успял да събере толкова хора пред вратите на банката, при това за изключително кратко време. Но едновременно с това си даваше ясна сметка за силите, задействали този механизъм. Комунистите затваряха кранчето.

— Колко дълго можем да издържим? — запита той Алън Су в три часа следобед, малко след затварянето на вратите. Пред банката вече имаше полиция, която с мъка удържаше напиращата тълпа.

— Не повече от четирийсет и осем часа, ако това темпо се запази — отвърна Су. — Току-що разговарях по телефона с клоновете ни във Ван Чай, Дим Шацуи, Абърдийн и Стайли. И при тях положението е горе-долу същото. Довечера ще трябва да отворим хранилището.

— Няма да правите нищо без мое разрешение — рече Нанги и замислено подпря челото си с ръка…

— Да, моля? — женският глас насреща беше спокоен и приятен.

— Свържете ме с господин Лю — каза в слушалката Нанги. Усети, че в този миг мрази както себе си, така и проклетите комунисти.

— За кого да съобщя? — настоя женският глас.

В седем и четвърт същата вечер колата на Нанги спря пред сградата на търговската компания „Сун Ва“, разположена на улица „Сай Иингтпан“. Фасадата й беше боядисана в яркочервен цвят, който просто дразнеше очите. Китайците никога не са разбирали красотата на пастелните разцветки, помисли си Нанги. Винаги са предпочитали да се заобиколят с крещящи, по детски наивни тонове. Това е просто част от многобройните им суеверия.

Стъпи на задръстения от хора тротоар, в ноздрите го удари тежката миризма на силни подправки, анасон, сушена, риба и соя. Душата му се сви от внезапното желание да си бъде у дома, да забрави кошмара на този налудничав град. Но веднага си даде сметка, че част от този кошмар е именно това, което ще свърши след малко.

Изпъна рамене и закрачи напред. Искаше да се концентрира максимално да скрие накуцването си, да не дава допълнителна храна за злорадството на своите врагове.

Острата миризма на подправки насищаше въздуха и във вътрешността на сградата. Коридорите бяха пусти, тъй като работното време отдавна беше свършило.

Нанги спря в сумрачното преддверие и се огледа. С труд забеляза една сянка, която се приближаваше към него по тъмния коридор.

— Запарих чай специално за случая — разнесе се гласът на Лю.

Нанги се насочи към него, внимателно заобикаляйки пръснатите навсякъде щайги и празни кашони. Седна срещу китаеца върху прост дървен стол, разделяше ги маса с похабен плот. Беше съвсем гола, ако не се броят двата комплекта идентични документи в средата й. Нанги знаеше какво съдържат те, без дори да ги докосва.

— Първо ще пием чай — любезно се усмихна Лю. — Искам всичко да приключи по най-безболезнения възможен начин.

За човек, постигнал пълен триумф, поведението му беше наистина благородно.

Отпиха по една глътка.

— Този чай се казва „Черен тигър“ — информира го Лю. — Произвежда се в съвсем малки количества, има го само в Пекин. Харесва ли ви?

— Много — кимна Нанги, макар че за малко не се задави от противната течност.

— Радвам се — наклони глава Лю, после отпи нова глътка от чашата си. — Научих, че следобед е имало безредици пред сградата на „Азиатска банка“ — добави той.

— Нищо особено — реши да го изпита Нанги.

— Но въпреки това е била повикана полиция, така ли?

— Полицията на кралската колония е длъжна да се появява навсякъде, където се събира тълпа — хладно отбеляза Нанги. — Така правителството на Нейно величество си създава работа.

— И най-лакомата гарга знае кога да напусне нивата, господин Нанги.

Хайде сега, започнаха и поговорките! Лю сякаш искаше да покаже богатството на китайските афоризми, макар да беше убеден, че те не могат да впечатлят нито един японец. Защо го прави? Обикновено човек прибягва до поговорки, когато има кой да го слуша. Нанги незабележимо се стегна.

Помещенията на търговската компания „Сун Ва“ тънеха в мрак. Нощта бавно встъпваше в правата си. Подът беше покрит със стърготини, миризмата на подправки трудно се понасяше. Нанги не можеше да определи дали в сградата има и други хора, но всичките му сетива долавяха чуждо присъствие.

— Тежко ли е положението в банката, господин Нанги? — попита Лю и допълни чашите. Сякаш искаше на всяка цена да очертае границите на своето превъзходство.

— Сигурен съм, че вие знаете абсолютно всичко за него, господин Лю — внимателно отвърна Нанги. — При подобна обсада всяка банка изпитва трудности.

— Аз пък съм сигурен в друго — отпи нова глътка чай китаецът. — Без нашата намеса банката е загубена!

— На мен също ми минаха подобни мисли и именно затова ви позвъних.

Вероятно точно това беше искал да постигне Лю — изказано на глас признание. Кимна, сякаш му бяха направили комплимент, и насочи вниманието си към документите върху масата.

— Надявам се, че вътре са включени всички клаузи, за които настоявахте — рече той. Каза го така, сякаш той беше отстъпил, сякаш не Нанги, а той самият беше притиснат до стената.

Нанги остана неподвижен. Всяко избързване би засилило унижението му — и без това беше приел твърде неизгодни за себе си условия, дори само чрез съгласието си за тази среща. След като изтекоха няколко дълги и изпълнени с напрежение минути, той най-сетне се пресегна за: документа и потъна в четене. Всяко изречение смразяваше духа му, всяка клауза, под която ще бъде принуден да постави подписа си, караше сърцето му болезнено да се свива. В момента, в който писалката му докосне хартията на този документ, цялото управление на кейрецуто ще премине в ръцете на пекинските господари на Лю!

Китаецът бавно постави в средата на масата една старомодна автоматична писалка. Нанги би трябвало доста да се протегне, за да я достигне.

— На първо време не възнамеряваме да променяме нищо в стратегията на компанията — обади се Лю. — В това отношение можете да бъдете абсолютно спокоен.

— Аз пък си мисля за онези трийсет и пет милиона долара — рече Нанги. — Те трябва да бъдат получени утре в осем сутринта.

Лю невъзмутимо кимна с глава.

— Ако изпратите господин Су или всеки друг служител от централното хранилище на „Азиатска банка“, те ще бъдат в състояние да получат сумата в точно уговорения срок.

О, да, благодарение на скъпия другар Чин вие знаете всичко за нашите хранилища, помисли Си Нанги.

— Това е добре — каза на глас той.

После, без да обръща внимание на писалката върху масата, бавно извади своята от джоба си и още по-бавно положи подписа си под двата комплекта документи. Лю взе писалката от масата и направи същото, после бутна към Нанги едното копие.

— Още малко чай? — попита той, а очите му тържествуващо проблясваха.

Нанги отказа и започна да прегъва документа. Хартията му се стори мазна и нечиста. Канеше се да стане, когато забеляза жеста на Лю. Китаецът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади яркочервен плик и безмълвно му го подаде.

Нанги въпросително го изгледа.

— Ние, китайците, имаме един обичай — поясни Лю. — Сумата в този плик представлява заплащане на трансфера на собствеността на властта, ако щете… По този начин никой не се чувства унизен, никой не остава с усещането, че дава, без да получи…

Нанги любезно склони глава. Гледани отстрани, двамата положително приличаха на приятели, които си разменят комплименти върху някоя градинска пейка. Но вътрешно кипеше, сърцето му бясно ускори ритъма си. С нищо не показа какви чувства го вълнуват в момента. За Лю и онези, които тайно го наблюдаваха, той си остана просто един умен бизнесмен, осъзнал навреме, че е на ръба на пропастта.

Пъхна плика до документа, който вече тежеше в лявата част на гърдите му като тежка скала, отдръпна се от масата и се изправи. Взе бастуна си и с твърда стъпка напусна търговската компания „Сун Ва“.

Влезе в колата и нареди на шофьора да го откара обратно в хотела. Поръчаната вечеря имаше вкус на пепел и засядаше на гърлото му. Сякаш дъвчеше самия противен договор, подписан под диктовката на Лю и неговите проклети господари. Стоически опразни чинията си, после изведнъж разбра, че не помни дори какво си беше поръчал. Но това нямаше никакво значение.

Съблече се и се отпусна в леглото. Загледа се в тавана и в душата му нахлуха спомените. Потъна в „канрьодо“, както винаги. Боецът винаги си остава боец. Невъзможно е да окачиш катаната си на стената, въздъхна вътрешно той. Дори когато това, както в неговия случай, е един чисто фигуративен жест.

Сред облаците на помътеното му съзнание изплува образът на Макита, неговия „семпай“. Това често се случваше. Той беше предпочел сепукуто пред унижението. Беше помолил Нанги да бъде негов секундант. Нанги беше човекът, отсякъл с широк замах главата на своя любим наставник, прекратявайки по този начин ужасните му болки от разсечения на кръст корем.

Въпреки че това беше единственото достойно нещо, което Нанги можеше да стори, изпълнявайки последното желание на своя „семпай“, той беше потресен, очите му ужасено гледаха окървавеното оръжие и главата на своя втори баща, търкулнала се върху рогозката. После го втресе, кожата му пламна, устата му пресъхна.

Христос едва ли би одобрил една такава постъпка, беше си помислил той. После хукна като бесен към църквата, влезе в тясната кутийка за изповядване и избълва всичко с прекъсващ от вълнение глас. Не почувствува очакваното облекчение и се отпусна на колене пред образа на разпнатия Христос. В продължение на цели шест часа се молеше за прошката му, там го намери и Сато.

— Не бива да се самообвиняваш, приятелю — меко му каза той. — Ти си сторил това, което е длъжен да стори всеки самурай. Останал си при своя най-добър приятел в мига, в който той е имал нужда от теб. Какво повече можеш да искаш? Това е било „гири“.

Очите на Нанги продължаваха да излъчват болка и самообвинение.

— Постъпката ми не беше християнска, Сато-сан — промълви измъчено той.

Сато не отвърна, а просто го повдигна и го изведе от църквата.

Мислите за Макита неизбежно го отведоха до спомена за „мабики“ — продължилия десетилетия процес на съграждане на информационна мрежа в МИТИ, изцяло в услуга на любимия „семпай“. Колко ли бяха хората, пострадали от този процес? Колко ли кариери бяха превърнати в пепел? Тези въпроси продължаваха да го измъчват, чувстваше се гузен и отговорен за постъпките си.

Пръв беше Шимада. С него бе поставено началото на „мабики“. Той беше платил скъпо за своята алчност и недалновидност. Не беше успял да усети предстоящите промени и тази беше причината, поради която беше осъден на унижение и смърт. Осъден от Нанги. Шимада беше избрал пътя на честта. След неговото сепуку Макита бе назначен за първи заместник-министър на МИТИ.

Шимада беше пръв и най-труден. После „мабики“ тръгна като по вода, Нанги се справяше, с лекота е новите си задачи. Изискванията на „канрьодо“ прогониха всякаква жалост от сърцето му.

Сега, потящ се в хотелската стая на една чуждестранна колония, свързана е огромния Азиатски континент чрез тънка и често неуловима нишка, той страдаше от тежката загуба и отново се питаше дали е постъпил християнски отнемайки живота на най-близкия си приятел.

Така и не разбра дали излезе от състоянието си на дълбок размисъл благодарение на телефона, или това стана само по себе си. Претърколи се по корем и вдигна слушалката. Светещите цифри на ръчния му часовник показваха четири без тринайсет минути сутринта. Тази комбинация от цифри вероятно би се сторила злокобна за всеки китаец, но Нанги не й обърна никакво внимание.

— Да?

— Обажда се Непредвидимият Чу — бръмна гласът в слушалката. — Намирам се на По Шан роуд, на една пряка от апартамента на Сочната Пиен. — Беше леко задъхан.

— Още ли не си успял да проникнеш? — изправи се в леглото Нанги.

— Вече бях там — в гласа на младежа звучеше нескрито вълнение. — Мисля, че веднага трябва да дойдете тук!

— Какво?

— Моля да извините нахалството ми, сър. Мисля, че няма да повярвате на думите ми, затова ще е по-добре да се уверите във всичко със собствените си очи.

— Тръгвам — кратко отвърна Нанги и усети как сърцето му ускорява ритъма си. Потта беше засъхнала по тялото му. Хвана с две ръце краката си, завъртя ги към пода и посегна за бастуна.

Блиндираното помещение беше тъмно, въздухът — тежък и труден за дишане. Зад гърба му тихо изсъска пневматичният механизъм на бронираната овална врата.

Никълъс остана сам в непрогледния мрак, вслуша се в онова, което му нашепваше чувството за „харагей“ и безпогрешно се изправи в центъра на помещението. Бюро, няколко стола, настолна лампа. Някакви машини с неизвестно предназначение край стената. Нещо като дървено скеле, пълна загадка. Всичко това усети благодарение на сетивата си.

Каква е равносметката? Беше в Хокайдо, на съвсем неизвестно място. Котен се беше погрижил не само да завърже ръцете и краката му с яко въже, но и да постави плътна превръзка на очите му. После беше пренесен в нещо, което вероятно беше багажникът на колата на руснака, над главата му изщрака ключалка. Пътуването продължи малко по-малко от час. Определяйки средната скорост на колата на около 70 километра в час, той изчисли, че се намират на горе-долу същото разстояние от минералния извор, в една пълна окръжност около него. Съзнаваше, че тази информация е съвсем недостатъчна.

В мрака се разнесе леко бръмчене, вниманието му моментално се изостри. Беше толкова тихо, че положително би убягнало от слуха на човек, който не притежава подготовката на Никълъс.

Той се насочи по посока на звука. Крачките му бяха гъвкави и напрегнати, ноздрите му леко се разшириха. Долови миризмата на около четири метра от противоположната стена, някъде в горния й край положително имаше вентилационен отвор. Отскочи назад, но знаеше, че с това само ще забави действието на хлороформа. Въпреки това му трябваше време, колкото и малко да е то.

— Не виждам смисъл да чакаме толкова дълго — рече докторът. — Газът изпълва камерата точно за три минути и половина. — После вдигна китката си, за да покаже на останалите, че от отварянето на вентила бяха изтекли повече от петнайсет минути, засичани с точност до десета от секундата от големия му хронометър. В камерата се нагнетяваше един особено упояващ дериват на хлороформа, който имаше силен ефект при вдишване.

— Търпение, докторе — тихо се обади Виктор Проторов. — Оценявам напълно желанието ви да забиете нокти в новия си пациент, но аз по-добре зная какво ни е необходимо в този случай.

Докторът сви рамене и започна да си подсвирква „Царедворецът и революционерът“ — стара народна песен, която беше научил преди много години от своята баба. — Така искаше да покаже на останалите в кабинета, че не е като тях — пионки в ръцете на всемогъщия Проторов.

Тук бяха се събрали Пьотр Александрович Русилов, двама от подчинените му младши лейтенанти и Котен. Последните шифрограми, изпратени чрез кода „Алфа-3“, съобщаваха на Проторов, че полковник Евгений Мироненко от ГРУ беше успял да убеди повечето от членовете на Генералния щаб да извикат на доклад него, Виктор Проторов. И той трябваше да ги убеди в ефективността на своите действия, да докаже силата си. — „Тенчи“ ще докаже моята сила, помисли си той. А после, за пръв път в историята на Съветския съюз, ГРУ и КГБ ще започнат съвместни действия. Стените на Кремъл ще се разтърсят от тропота на ботушите ни, старците ще падат като снопи в краката ни, бюрокрацията ще изчезне завинаги, руският народ ще се обедини в стегнат строй. Зората на Втората Велика революция е близко!

Проторов прикри тържеството си с цената на доста усилия. Дори Русилов не бива да разбере какви са мащабите на предстоящите промени. Все още е рано. Той, разбира се, ще поеме в свои ръце управлението на Девета дирекция, но това ще стане бавно и постепенно. Не бива рязко да усети толкова много власт в ръцете си.

— Хайде, вече е време да се прочисти камерата — кратко заповяда той.

Русилов хвърли кос поглед към единия от помощниците си, той пристъпи към пулта за управление, затвори някакъв клапан, отвори друг. Двойка мощни вентилатори изсмукаха за броени секунди газовете от малката камера. Червената лампа на пулта угасна, на нейно място светна зелена. Проторов заповяда да разпечатат херметически затворената врата.

Пръв влезе Котен, следван от младши лейтенантите. Проторов и докторът бяха последни. Въздухът в камерата беше чист, нямаше и следа от замайващи газове. Присъстващите се наредиха край стената като група благородници на лов, току-що хванали в капана си особено опасен хищник.

— Изглежда достатъчно упоен — констатира докторът и бутна очилата на върха на носа си. — Мисля, че не трябва да очакваме никакви изненади.

Какъв глупак, помисли си Проторов и махна с ръка на Котен. Огромният борец се насочи към неподвижното тяло на Никълъс, проснато ничком на пода, Проторов внимателно тръгна след него.

— Дишането му е равно и дълбоко — продължаваше с констатациите си докторът. — Клепачите му не реагират на светлината, пулсът е бавен, а цветът на кожата отговаря на състоянието на дълбока кома. — Рецитираше медицинските си заключения като клетва срещу нещо страшно и непознато, нещо, което му бе напълно непонятно.

Проторов направи знак на Русилов да заеме позиция зад тялото на Никълъс, после се обърна към Котен.

— Време е — кратко нареди той.

Краката на Никълъс светкавично се стрелнаха по посока на приближаващата се към него грамада. За него не беше особено трудно да се предпази от въздействието на упойващия газ, тъй като най-малко осем различни техники на нинджуцу се ползваха от постиженията на тибетските йоги за контрол на дишането и превръщането му в затворена, напълно автономна система. Това се отнасяше и за регулирането на телесната температура.

Докторът хлъцна и отскочи назад. Петите на Никълъс се насочиха към коленете на Котен. За разлика от непосветените в тайните на борбата сумо той си даваше ясна сметка, че няма никакъв смисъл да атакува огромния му търбух.

Котен прояви невероятна пъргавина и почти успя да постави тялото си под ъгъл, чрез който би парирал атаката. Но само почти. Все пак лекото помръдване на тялото му по посока на свистящите нозе спести счупването на капачките му. Това обаче стана с цената на изгубеното равновесие и тялото му с тътен се стовари на пода.

Никълъс ясно чуваше резките заповеди на Проторов, още по-ясно виждаше как докторът се отдръпва от настъпилото меле и дава път на двамата млади офицери. Беше сигурен, че ще се справи с всички, но нещо в сметките му не излизаше. Зает с обезвреждането на Котен, той автоматически прие, че ще трябва да се справи с четирима противници. Четирима!

Това: беше последната му ясна мисъл, преди Русилов да забие острието на десетсантиметровата спринцовка в месестата част на бицепса му. Късно, изпъшка вътрешно той. Пред очите му се раздвижиха, пет черни петна, видя фигурите на петимата си противници, ударът на Котен в челюстта му отекна пет пъти в по-мътнялото му съзнание.

Петте черни фигури се превърнаха в пет тъмни тунела и той полетя в мрачните им дълбини. В ушите му заглъхваха яростни крясъци, ехтяха въпроси, без значение, думи без смисъл. После мощният наркотик нахлу под кората на мозъка: му и той изгуби съзнание.

— Добра работа — рече Проторов и се усмихна ласкаво на Русилов. — Виждате, докторе… — извърна се към вцепенения лекар: той. — За разлика от това, което пише във вашите книги, ние през цялото време съзнавахме, че имаме работа с необикновено човешко същество. Този мъж може да ви ликвидира дори с малкия си пръст!

Докторът, объркано мълчеше. Нищо не разбирам, нищо не разбирам, повтаряше затормозеното, му съзнание. По всички закони на науката този тип би трябвало да бъде в дълбока кома!

— Може би пак се преструва — боязливо подхвърли той.

— Невъзможно — изсумтя Проторов. — Няма власт да спре разпространението на лекарството в кръвта си. — После кимна по посока на дървеното скеле, опряно край една от стените: — Хайде, Котен — меко рече той. — Завържи го — както трябва!

„Ти трябва да откриеш източника… Неговия източник.“ В съзнанието й прозвучаха думите на. Масашиги Кусуноки. Те бяха толкова ясни, че: заглушиха диалога между Сато и Феникс. Акико пусна тази част от записа за пореден път, опитвайки се напразно да разгадае тайната му.

Свита на топка в стаята на Котен, тя беше прегърнала коленете си, умът й напрегнато работеше. Беше гола, кожата й проблясваше като намазана с крем на светлината на настолната лампа. Тайнствено и същевременно открито, тялото й съвсем точно изразяваше чувствата, които вълнуваха съзнанието й. Трябва да разреши тази загадка, просто трябва!

„Хората, които са го обучили и изпратили тук, представляват огромна заплаха за Япония.“ Това бяха думи на Масашиги-сан.

Масашиги. Преди всичко искаше да разбере какво я беше накарало да постъпи в риуто „Гьоку“. Не знаеше, по-скоро не можеше да си спомни. В замяна на това помнеше отлично първата си среща с Масашиги Кусуноки. Сякаш бе успяла да установи връзка с миналото си или поне с част от него. Животът й на воин беше отдаден на Масашиги така, както личният й живот — на Сайго. От бракосъчетанието й с него бяха изминали три седмици, само преди шест беше напуснала замъка на Кийоки.

В „Гьоку“ Масашиги-сан бе застанал за пръв път на нейна страна. Именно от „Гьоку“ си тръгнаха двамата, когато останалите сенини на риуто възроптаха срещу присъствието на жена зад стените му.

Двамата отидоха в Мошино, в прочутата школа за нинджи „Теншин Шоден Катори“.

Защо направи толкова много за нея? Какво беше видял в нея опитният сенсей? Какво я направи толкова специална? И как жестоко се излъга! Лоялността и добрите чувства му донесоха смъртта. И то именно от ръката на тази, която бе закрилял с цялата си душа.

Акико си спомни ясно усмивката, която пробяга по лицето му в момента, в който животът напускаше тялото му. Защо? Как е възможно човек да се усмихва в подобен момент? В живота на Масашиги-сан нямаше място за тъга. Той беше постигнал пълна хармония с вселената, космоса и себе си. Не би могъл да приветства смъртта. В очите на Акико беше истински светец. Именно това беше една от причините, поради които го избра за своя първа жертва. Защото знаеше, че ако успее да замаскира своето „ва“ пред човек като него, тя ще бъде в състояние да прави това и пред всеки друг.

Във въздуха се носеше някакъв странен аромат. Някаква подправка, която й беше непозната. Главата й рязко се, вдигна, очите й пробягаха по вътрешността на помещението, очаквайки да видят и доловят нечие скрито присъствие. Полуотворената фузума леко потрепваше, хартиите по масата едва чуто шумоляха. Не, това е вятърът…

Акико едва забележимо потръпна. Защо се рови във всичко това? „Хората, които са го обучили и изпратили тук, представляват огромна заплаха за Япония.“ Масашиги-сан употреби тези думи за онзи мухон-нин Цуцуму. Тя лично беше ликвидирала втория мухон-нин — Тенгу, и собственоръчно бе върнала в риуто откраднатите от него документи.

Едва сега разбра, че между стените на „Теншин Шоден Катори“ е имало и трети предател. Масашиги Кусуноки се изправи пред нея в цялото си великолепие и й заповяда да извърши онова, за което е била подготвяна толкова много години. Да изпълни обещанието, което само той бе успял да види в нея. Мислите й се насочиха към Сато, Феникс и Никълъс, които бяха заминали там, на север, в далечния Хокайдо. Особено към Никълъс.

Стана и премина в спалнята. Отвори едно от най-долните чекмеджета, които Сато никога не поглеждаше, и измъкна оттам тъмно кимоно. Светлосиво върху тъмносиво. Горната му част бе покрита от голямо кърваво петно, отдавна изсъхнало и потъмняло. Там беше бликнала кръвта на любимия сенсей.

Обви го около тялото си с почтителен трепет. След секунди беше готова и пое на север.

Никълъс се пробуди и установи, че е привързан към нещо като голямо дървено колело. Съзнанието му бързо се прочисти, но очите му останаха все така затворени, дишането — все така леко и почти незабележимо: С нищо не показа на хората в камерата, че отново е буден.

Това, което бяха инжектирали във вените му, трябва да е било изключително силно, тъй като все още чувстваше ефекта от него. Главата му беше необичайно замаяна, виеше му се свят, не беше сигурен, че може да се довери на сетивата си. Но логиката изискваше да направи светкавична оценка на ситуацията.

Кожени колани го стягаха отвсякъде — по пръстите, китките, бедрата, глезените, кръста… Висеше на няколко сантиметра от пода и в съзнанието му бавно изплува представата за дървеното скеле, което беше забелязал при влизането си в камерата.

Тревожеше го обаче Виктор Проторов, тъй като само той би могъл да прецени с какъв човек си има работа. Единствен той сред всички руснаци беше усетил, че Никълъс има възможност да се предпази от действието на упойващия газ. И му беше поставил великолепен капан, отвличайки вниманието му с Котен — една действително съвсем непосредствена заплаха. По този начин Никълъс пропусна да отбележи липсата на Русилов — младият офицер, който бе провел операцията край минералния извор. Който съвсем не отсъстваше, разбира се, а просто бе заел удобна позиция зад гърба му. Времето му беше толкова малко, че не успя да пусне в действие дори „харагей“. Факторът стрес го беше погълнал изцяло. Май вече съм стар за всичко това, помисли с горчивина Никълъс. Би трябвало да усети присъствието на Русилов. Беше подценил руснаците и в частност Проторов. За което сега трябва да си плати.

Очите му се отвориха.

— Аха — приятелски се усмихна Проторов. — Добра ли беше почивката?

Откъде знае толкова неща за мен, попита се Никълъс, докато напразно се опитваше да размърда пръстите си. Превръзките обаче бяха стегнати здраво. Много интересно, помисли си Никълъс. Всичко това е било приготвено предварително точно за мен. Едва ли биха си правили толкова труд за някой обикновен пленник.

Този път знаеше точния брой на хората в камерата — двама между него и Проторов, Русилов и доктора край вратата. Усещаше и точното им разположение. Русилов стоеше зад и малко вдясно от шефа на дирекцията, а докторът бе близо до лявото рамо на Никълъс. На стола до него чакаше готова спринцовка.

Проторов очевидно не очакваше отговор на въпроса си. Ръцете му бавно развиха рулото компютърни разпечатки, хартията се повлече по пода. После тикна една страница пред лицето на Никълъс. Очите на американеца се напрегнаха, мозъкът му направи опит да се концентрира. Стори му се, че беше виждал подобни разпечатки по страниците на „Сайънтифик Америкън“ или на „Смитсониън“… В публикации, които се отнасяха до различни сателитни програми на НАСА.

— Познат ли ви е този район, господин Линеър? — Проторов продължаваше да говори само на руски. — Би трябвало да ви е познат. Обхваща северната част на Хоншу, целия остров Хокайдо, включително проливите Немуро, както и южната част на Курилските острови.

Очите му не се отделяха от лицето на Никълъс, пръстът му се заби в една от червените маркировки:

— Тук, в морето, е мястото, където се срещат два коренно различни тектонични пласта. А тук и ето тук — на самия Хоншу, през следващата седмица ще станат силни земетресения. Като казвам силни, имам предвид трусове с магнитуд над седма степен по скалата на Рихтер. А тук, северозападно от Токио, вече бе усетен един първоначален трус.

Проторов щракна с пръсти и Русилов, подобно на асистента на някакъв фокусник, светкавично смени разпечатката. На новия лист хартия беше изобразен същият район, но вече в мащаб, който очертаваше подробната топография на строго ограничен периметър.

— Това е още едно горещо петно — продължи лекцията си Проторов. — Геологическите проби показват, че точно там никога не е имало предпоставки за земетръсна дейност, така че причините за неговото съществуване не могат да бъдат естествени.

Хартията прошумоля като разгневено насекомо.

— Какво мислите за всичко това, господин Линеър?

— По дяволите, изобщо не мога да разбера какво ми навирате под носа!

Езикът на Проторов влезе в съприкосновение с небцето, в камерата се разнесе остро изщракване.

— Ей сега ще ви стане ясно.

В годините на възмъжаването си Никълъс беше влизал в контакт с доста японски монахини от католически манастири и гледката винаги му се беше струвала нелепа. Японският дух се бе превърнал в синоним на сливането с природата и космическите сили. Винаги беше смятал, че християнската религия проповядва един божествен ред, който е измислен от самите хора, макар проповедниците да твърдяха обратното. Цялата история на Римокатолическата църква представлява кърваво знаме, развяващо се над идеята за световно господство.

Рано беше открил, че всички католици са арогантни, а най-арогантните сред тях са калугерите и свещениците. Тяхната вяра стесняваше дотолкова спектъра на човешкия им морал, че те преставаха да обръщат внимание на каквито и да било естествени фактори. Църковната върхушка изобщо не се интересуваше от природата на човека и заобикалящата го среда. Религиозният фанатизъм правеше тези хора глухи, слепи и неми.

Сега му се стори, че Виктор Проторов притежава точно тези качества на католически проповедник. Руснакът несъмнено би изпаднал в ярост, ако ги чуеше от устата му, но фактът си беше факт. Беше съвсем близо до поведението на проповедник, но едва ли някога би си дал сметка за това. Но в морално отношение комунизмът е не по-малко сляп от католицизма.

— Не мога да ви дам смислен отговор, преди да ми обясните как стоят нещата, господин Проторов — каза Никълъс.

— Нима искате да кажете, че не разпознавате тези контури, заснети от голямо разстояние? — Проторов тръсна снопчето хартия, дългата му опашка по пода помръдна като жива. — Да кажем, от височина 36 000 километра от повърхността на земята… От точно фиксирана орбита на стационарен спътник, насочил цялата си измервателна апаратура към тази точка на Тихия океан.

Проторов пристъпи крачка напред и продължи:

— Вижте това, господин Линеър. Проливите Немуро. Те очертават държавната граница между Япония и Съветския съюз. — Очите му трескаво блестяха: — А сега обърнете внимание на зоната, маркирана в червено! Тя обхваща дъното на проливите както на японска, така и на наша територия!

— Главата му отривисто кимна и Никълъс разбра какво ще последва. По отношение на тялото си не можеше да направи абсолютно нищо, но не така стояха нещата с мозъка му. Блестящата игла проникна в кожата му само на сантиметър от първото убождане. Върху кожата му се изду малко балонче, после течността започна да изпълва дробовете му. Изпита чувството, че се дави и неволно извика. Пулсът му рязко се ускори.

Дисциплина! Стисна остатъка от ясното си съзнание с обичта, с която бащата стиска ръката на уплашеното си дете, после бавно навлезе в една област, в която страхът беше непознат. „Гецумей но мичи“.

Някъде отдалеч до слуха му долетя някак странно разводненият глас на Проторов.

— Какво знаете за „Тенчи“? — питаше той. — Какво знае Минк? Ще ми кажете това, господин Линеър. Ще ми го кажете, преди да умрете!

— А сега ми кажи защо дойде подире ми чак в Хавай.

Рик Милар седеше на ръба на прозрачния пластмасов сал, който бяха взели под наем от хотелския плаж. Дългите му почернели крака бяха потопени във водата, носеше новия си леководолазен костюм, закупен току-що от Лахайна.

— Мисля, че знаеш защо — тихо отвърна той.

Джъстин се усмихна. На сърцето й беше леко, полузабравеното усещане й носеше нескрито удоволствие.

— Лаская се при мисълта, че искаш да ме прелъстиш!

Милар добродушно се засмя.

— Не става въпрос само за прелъстяване — призна си той. — Искам те обратно в агенцията, независимо от развоя на личните ни отношения.

— Развоят май е положителен — отвърна тя. — Защото се радвам, че си тук.

Очите му проследиха пасажа миниатюрни златни рибки, които се стрелнаха под сала и изчезнаха.

— Трябва страшно много да го обичаш, за да си толкова лоялна — промълви той.

В съзнанието, на Джъстин се появи един ясен, много ясен спомен. Скъп, свещен като молитва… Крачи в нощта, нервна и напрегната, страшно много й се иска да докосне ръката на Никълъс… Никога през живота си не беше докосвала ръка като неговата — нежна като нощта, силна и втвърдена от дълбоки мазоли. Докосването до нея беше равносилно на прегръдката, с която малкото момиченце се сгушва до своето мече и потъва в спокоен сън.

Но това беше някога, тя беше онази, предишната Джъстин. Днес не искаше дори да допусне, че животът й ще продължава да тече сред страх и напрежение.

Насочила поглед към пролива Молокай, окъпан от топлите слънчеви лъчи, с разпенени от опашките на лудуващите китове бистри води, тя изведнъж видя своята незрялост. Видя я отстрани, ясно и обективно, сякаш принадлежеше на друг човек. И наистина беше така, Джъстин вече не беше същата.

Сега разбра, че винаги се беше страхувала от любовта. От истинската любов… тази, която бе изпитвала към Никълъс. През целия си съзнателен живот се беше сблъсквала с мъже, които не бяха в състояние да й дадат онази стабилност, която се получава само когато двама души се сливат без остатък. Вместо това се беше оставяла да бъде съблазнявана от хора, които искат да се наситят на тялото й, а после да я изоставят и на практика да я върнат в онова самотно състояние, в което винаги се бе чувствала по-сигурна и, което е най-странното, по-защитена. Защото при него се оставяше изцяло в ръцете на баща си, на неговата закрила… да, наистина беше така — на неговата обич!

Стана й ясно и друго: тя самата беше предизвикала върховната заблуда на последните си години — че баща й е човекът, който грубо и безпардонно се намесва в личния й живот. Едва сега си даде сметка, че именно тази намеса е била осигурителната полица на малкото момиченце в душата й, тя й е давала увереността, че той продължава да я обича, че чувствата му са достатъчно силни, за да го откъснат от многобройните му задължения и да насочат вниманието му изцяло към нея.

Замаяна от това откритие, тя седеше неподвижно под щедрите лъчи на хавайското слънце, очите й гледаха, без да виждат островчето, което някога е било затвор за прокажени. Струваше й се малко смешно и някак си съвсем в реда на нещата да пропътува цялото това разстояние, за да бъде близо до Молокай. Разбира се, вече си даваше сметка защо точно го е сторила. Намираше се на десет хиляди километра от дома, на пет хиляди мили навътре в Тихия океан. Доста по-близо до Япония, отколкото до Щатите. И до Никълъс.

— Искаш ли да поплуваме? — тихо попита Милар.

Джъстин леко стисна ръката му.

— Тръгвай — прошепна тя. — След малко ще те последвам.

Той кимна и леко се спусна във водата. Отдалечи се с лек и непринуден кроул, мускулите му ритмично проблясваха.

Тя го наблюдаваше със спокойна увереност — чувство, което от дълго време не беше изпитвала. Той беше красив и несъмнено привлекателен мъж, много от приятелките й биха дали всичко на света, за да бъдат на нейно място. От устата й се откъсна весел смях. Беше приятно да се чувства желана от такъв мъж. Но още по-приятно беше да потъва в пълнотата на своята любов към Никълъс. Защото съвсем ясно чувстваше неговия дух до себе си, сякаш той, а не Рик Милар плуваше в бистрите води на океана около нея.

Сега битката с него й се струваше смешна и незначителна, не можеше да си представи защо я беше приемала като най-важната битка на своя живот. Даваше си сметка, че всъщност се беше борила със себе си, а не с Никълъс. Вече от разстояние започна да разглежда паниката, която я бе обхванала при съобщението му, че поема поста на баща й. Тогава беше абсолютно сигурна, че мъжът, за когото възнамерява да се омъжи, ще се идентифицира с тираничния баща.

Сега разбра, че беше се страхувала от тази възможност само поради факта, че една малка част от съзнанието й неволно се беше стремила към нея. Но Никълъс не беше Рафаел Томкин, начинът, по който щеше да протече животът му, зависеше единствено от него самия… и от Джъстин. Те имаха свой собствен живот и щяха да го изживеят по свой начин. Как би го определил Никълъс? Да, те имат своя карма. Усмихна се и тихо повтори: точно така — Карма!

А нейната карма й диктуваше, че трябва да бъде до него независимо дали е президент на „Томкин Индъстриз“ или не. Вече не се страхуваше да отдаде сърцето си на друго човешко същество, вече не я плашеше мисълта да прекара остатъка от живота си с друг човек. И на практика беше абсолютно убедена, че точно това е искала. Винаги.

Хлъзна се във водата и с няколко движения се приближи до Рик Милар, който лениво наблюдаваше играта на вълните в бурните води на пролива.

— Размислите май приключиха, а? — игриво подхвърли той.

— Размисли ли? — засмя се тя. — Това е дейност, която е присъща на възрастните. Ще ми трябва доста време, за да я овладея!

В погледа му се появи загриженост. Сякаш тя някак си изведнъж се промени пред очите му и от малко пале стана страховит доберман.

— Ще се върнеш ли в агенцията да поемеш поста вицепрезидент по проблемите на творческия дизайн? — тихо и някак напрегнато попита той.

Тя отрезвя моментално.

— Рик, преди да взема каквото и да било решение, бих искала да си изясня някои неща.

— Казвай — кимна той. — Готов съм да отговоря на всичките ти въпроси.

— Добре — изпитателно го погледна тя. — Изчезнах от града с такава бързина, че нямах време да звънна на Мери Кейт. Оставих й бележка, но не сме разговаряли. Следователно за момент трябва да вярвам на твоите думи. — Млъкна, за да му даде възможност да реагира, но той не отвори уста. — Ако се окаже, че си я освободил против волята й с мисълта да ме поставиш на нейно място, нищо няма да се получи. Това е твърдото ми решение, съвсем окончателно!

— Окей, считай, че съм те разбрал. Мери Кейт не се чувстваше добре при нас, ние също. Когато съдбата ме срещна с теб, ние вече търсехме начини за безболезнена раздяла. Аз направих опит да й помогна, Джъстин. Исках да я задържа като хоноруван сътрудник, но тя не пожела това. Просто беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че всичко е свършено.

— Това означава ли, че сте обсъждали напускането й преди онзи обяд, на който ме покани?

— Да.

— Рик, това е много важно за мен и искам да сме съвсем наясно. Едно набиране на телефона на Мери Кейт ще бъде достатъчно, за да разбера дали не си ми спестил нещо.

— Ами тогава го набери, Джъстин. Предпочитам да вярваш на думите ми, но разбирам, че можеш да имаш съвсем основателни съмнения. Твоята приятелка няма да ти каже нищо повече от това, което вече научи от мен. Точка.

Май вече е крайно време да го освободи от напрежението, помисли си Джъстин. Плисна го с вода и се засмя:

— Тогава мисля, че може би ще приема твоето предложение.

Главите им подскачаха като коркови тапи над водата, океанът продължаваше неспирните си атаки срещу назъбените коралови рифове.

— Но първо трябва да отида до Япония! — добави между две гмуркания тя.

Той веднага разбра какво означава това. Тя му беше разказала за Никълъс, къде се намира в момента той, какво се беше случило между тях. По лицето му се появи усмивка, в която прозираше и мъничко завист. С подобна усмивка рибарят изпраща великолепния марлин, който е успял да прехапе кордата му. Съжалява, че го е изпуснал, но въпреки това се възхищава на прекрасното животно, на непобедимата му воля за живот и свобода.

— Знаеш ли, от години завиждам на японците за начина, по който рекламират своите стоки — рече той. — Надявам се да се върнеш с пълна чанта техни фирмени тайни!

После и двамата се разсмяха.

Непредвидимият Чу сложи пръст на устните си и махна на Нанги да го последва. Около тях се извисяваха красивите сгради на квартала Мид Левълс, предназначени за богатите жители на Хонконг. Блестящи с разноцветните си светлини, те създаваха впечатлението, че човек е попаднал в приказна гора.

Въздухът тежеше от изпарения, небето изобщо не се виждаше. Нанги беше благодарен на ограничената видимост, тъй като никак не му се щеше да го видят как се прокрадва по улиците на колонията в четири часа сутринта.

Наближиха една висока сграда и Непредвидимият Чу свърна от тротоара на уличното платно. Двамата тихо навлязоха в тясна странична алея, задръстена от празни консервени кутии и всякакъв друг боклук.

Спуснаха се по няколко бетонни стъпала, минаха през врата с желязна рамка и се озоваха в приземието на сградата. От слабите голи крушки на тавана струеше жълтеникава светлина. Двама млади китайци играеха карти в коридора. Вдигнаха глави, очевидно познаха Непредвидимия Чу и продължиха играта си. Никой не каза нито дума. Това трябва да са от хората на Грийн Панг, помисли си Нанги. Което означава, че скоро ще се срещнат и с Третия братовчед Ток, номер 438, който вероятно е проникнал в апартамента на Сочната Пиен.

Триадите, които са проникнали във всички структури на кралската колония, включително и в корумпираната полиция на Хонконг, са получили своето наименование от китайското словосъчетание Сан Хо Хиу, което означава Тройно Хармонична Асоциация — най-могъщото тайно братство в Китай преди години. То е било създадено от група патриоти, решили да се бият до последен дъх срещу манджурците, свалили през 1644 година династията Мин.

Днес различните групировки се биеха помежду си по тесните улички на Хонконг, правото на контрол над отделните квартали се извоюваше с вериги и колове. Бързата урбанизация се беше оказала най-силното оръжие за разбиването на някога монолитното китайско братство, този процес бе ускорен допълнително от индустриализацията на традиционно селскостопански райони.

На четиринайсетия етаж слязоха от асансьора и Непредвидимият Чу поведе Нанги по просторния коридор. Спря пред една врата в дъното и извади връзка шперцове. Миг по-късно, ключалката изщрака.

Апартаментът бе наситен с пастелни тонове, предимно в жълто и розово. Нанги усети как очите му се присвиват като от заслепително проблясване на слънцето. Беше просторен, с две удобни спални. Той бе въведен в едната от тях.

Насреща му проблесна черна зеница, Третия братовчед Ток го поздрави с кратко кимване на глава. Беше здрав и широкоплещест, доста по-млад отколкото си го бе представял Нанги, имайки предвид високото му положение в тайната организация. Лицето му бе злобно и опасно, обсипано с белези. Между двамата братовчеди нямаше никаква видима прилика.

Приведени напред, двамата новодошли се приближиха до Третия братовчед Ток. Той се дръпна да им направи място и Нанги забеляза в ръцете му черна камера „Никон“ със 135-милиметров обектив.

Вратата между двете спални беше леко открехната. Нанги долови лек шепот и надникна иззад рамото на Непредвидимия Чу, който вече беше успял да се залепи за процепа.

От мястото си видя част от тоалетна масичка, отрупана с кристални шишенца за парфюм и червила, прозореца и стената до него. На нея висеше картина, но той виждаше само рамката на легло с жълти чаршафи и розови сатенени завивки. Купища възглавници и две голи тела върху тях. Контрастът между тях и розово-жълтия интериор беше още по-неприятен. Сочната Пиен лежеше по гръб, жълтеникавата й кожа проблясваше на светлината на нощната лампа.

До нея, грубо и огромно, лежеше тялото на европеец. Цветът на кожата му беше розов, окосмяването — далеч по-обилно.

Нанги веднага разбра, че мъжът няма нищо общо с Лю. Беше висок и светлокос, с високо чело, тънки мустачки и ясни интелигентни сини очи.

Къде съм виждал това лице, запита се Нанги. Нямаше кой да му предостави информация и той се задоволи да гледа и слуша. Двамата разговаряха на английски.

— Във вторник ще прехвърлят три четвърти тон — каза Сочната Пиен. — Както обикновено стоката ще бъде вкарана в колонията от Лю.

— Можем ли да ги пресрещнем? — попита русият мъж. — От последната акция изминаха едва шест седмици.

— В тази пратка има и други неща, не само скъпоценности — промълви Сочната Пиен и очите й развълнувано проблеснаха. — Информация, страшно ценна информация!

— За какво?

Тя се изкиска и погали обилно окосменото му бедро.

— Много ли искаш да знаеш?

— Ами, изобщо не ми пука! — отвърна мъжът и Нанги определи акцента му като на кореняк шотландец.

— Значи няма да се разсърдиш, ако не ти кажа. — Гласът на Сочната Пиен премина в доволно мъркане, докато ръката й бавно напусна окосменото бедро и обгърна в дланта си полуотпуснатата му мъжественост. — Дала съм клетва да мълча!

Очите на светлокосия мъж бяха притворени.

— Скъпа моя, на мен наистина не ми пука, но правителството на Нейно величество може би ще прояви интерес към твоята страшно секретна информация…

— Какво мога да направя? — тихо измърка тя, пръстите й го галеха с леки, едва доловими движения. — Не мога да престъпя дадената клетва.

От устата на мъжа се разнесе леко стенание, думите му излетяха малко неясни, защото стискаше зъби от вълните на приятно удоволствие, които заливаха тялото му.

— След като си потърсила помощта ми, ще трябва да ми разкажеш всичко, скъпа — промърмори той.

— Колко е голям! — прошепна Сочната Пиен, без да сваля очи от члена му. — Огромната ти ерекция винаги ме е смайвала… И точно затова ще ти кажа всичко!

Нанги разбра, че всичко между двамата е еротична игра, а тя нито за миг не се е колебала дали да му разкаже тайната, или не. Това просто е един от начините, по които Сочната Пиен заработва парите си, помисли си той. Довереница на най-могъщия представител на комунистите в кралската колония, тя дискретно избира хората, на които продава получената от него информация.

Движенията й станаха плавни и нежни, очите й не се отделяха от това, което вършеше.

— Информацията се отнася до новите назначения на комунистически агенти във висшите ешелони на властта в Хонконг — правителство, полиция, тайни служби.

— Всемогъщи боже!

Нанги не разбра дали реакцията на светлокосия се дължеше на получената информация или на това, което вършеше с члена му Сочната Пиен.

От устата на младата китайка се изтръгна гърлен смях, тялото й възседна проснатата фигура на мъжа с едно-единствено бързо и точно движение. Тя затвори очи и потръпна, членът му потъна до отказ навътре.

— Гали ме по зърната! — простена тя. — Обичам начина, по който го правиш!

Ръцете му покорно се вдигнаха нагоре, от устата й се разнесе тих писък на задоволство. Отстъпил до стената на съседното помещение, Третия братовчед Ток натискаше бутончето на черния „Никон“, телеобективът хващаше всички подробности по лицата и изпотените тела на двойката. Изправен до него, Непредвидимият Чу усили нивото на записа, който осъществяваше с помощта на портативно касетофонче и свръхчувствителен микрофон с насочено действие.

Задните части на светлокосия мъж започнаха да се движат ритмично върху жълтите чаршафи, сякаш искаше да разкъса на две своята ездачка. Това, разбира се, не можеше да стане. Но и той все още бе далеч от финалното опиянение, тъй като се оказа, че не е забравил за какво бяха разговаряли допреди миг.

— Разбираш, че не трябва да компрометирам — леко задъхано рече той.

Сочната Пиен пъшкаше и охкаше върху него.

— Знам това… Ох… ох… И той го знае… Организирал е всичко по най-добрия начин… — Гласът й изведнъж премина във вик: — Сега, сега! Направи го веднага, жребецо мой! Напълни ме догоре!

Миг по-късно Нанги и Непредвидимият Чу бавно заотстъпваха към вратата. Когато се спуснаха в мазето, видяха, че двамата млади бандити продължават да играят и нищо друго не ги интересува.

Горе, сред боклуците на тясната алея, Нанги спря и избърса лицето си с носна кърпичка.

— Тя е само пионка — промърмори той. — Играта се води от самия Лю! Той тича по двата тротоара едновременно! Господи, нима не си дава сметка, че ще бъде ликвидиран?

— Досега се е опазил — ухили се насреща му Непредвидимият Чу. — Той е много умен и много опасен тип!

Нанги с усилие сдържаше тържеството, което набираше сили в душата му. Защото си даваше сметка, че подобни, чувства често водят до прибързани решения.

Течението се обръща, вече беше сигурен в това. Умът му бясно препускаше. Трябваше да бъде абсолютно сигурен и за да постигне това, се нуждаеше от помощ.

— Как можем да бъдем сигурни, че Сочната Пиен не подхвърля комунистическа дезинформация? — извърна се към Непредвидимия Чу той.

— Няма стопроцентова гаранция — отвърна младият китаец. — Нямам особено сигурни източници на информация в средите на комунистите, същото важи и за Третия братовчед Ток. — По лицето му отново се изписа широка усмивка и Нанги неволно се запита какво го прави толкова щастлив. Скоро щеше да разбере това.

— В този случай обаче няма да имаме нужда от независимо потвърждение — продължи младежът. — Защото дяволският чужденец, който беше набучил на кола си нашата приятелка Сочната Пиен, е самият Чарлс Пърси Редмън. Няма човек в Хонконг, да не говорим за Сочната Пиен, който би си позволил да подхвърли изфабрикувана информация на този човек. Той е толкова всемогъщ и разполага с такава мрежа от информатори, че Сочната Пиен едва ли ще види слънцето днес, ако се е опитала да го подхлъзне.

Нанги пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и докосна гланцираната повърхност на червения плик, който му бе връчил Лю. Едва сега позволи на триумфа да закипи във вените му.

— Какво? Как така не можеш да го прочетеш?

— Не мога, Проторов-сан — отвърна Котен.

— Но нали е на японски? — Проторов така и не си беше направил труда да се заеме с трудния японски език, но въпреки това не прощаваше незнанието му от страна на подчинените си.

— На японски е и едновременно с това не е…

— Не ти плащам да ми задаваш гатанки!

— Свърших това, което ми беше заповядано — отвърна огромният борец. — Проникнах в кобуна на Сато, помогнах на вашия лейтенант Русилов край минералния извор. Вината за това, че изгубихте и последния си агент, не е моя. Аз изпълних своя дълг и толкоз.

— Твой дълг е това, което аз реша! — изръмжа Проторов. — Ти трябва да ми прочетеш документите от „Теншин Шоден Катори“. От това зависи животът ти!

— Значи ще умра, Проторов-сан. Не мога да преведа тези документи. Вярно е, че при тях са използвани онези китайски йероглифи, които лежат в основата на родния ми език, но едновременно с това те се използват и при „канжи“. А това означава безкрайно разнообразие в смисловите им значения и почти сигурна погрешна интерпретация. — Месестата му лапа се насочи напред: — За мен това спокойно може да бъде и арабско писмо. Няма никакво съмнение, че всичко е зашифровано със специалния код на риуто. Ако ми бяхте позволили да ръководя операцията край минералния извор според своите виждания, сега вашият агент щеше да е жив, а не на два метра под земята! Само той би могъл да дешифрира всичко това, но… — Раменете на гиганта безпомощно се повдигнаха.

Проторов стовари юмрук върху масата, после сграбчи ядно купчината хартия. Това не може да бъде вярно! Тайната на „Тенчи“ е буквално в ръцете му, това е плодът на най-сложната и най-продължителна операция в живота му, мечът за съживяване на руската армия и онези склеротици в ГРУ. И той не може да я прочете! Невероятно!

За миг имаше чувството, че ще полудее. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да успокои пулса си. Едно, две, три… Ето, така… Сега започвай да мислиш!

— Линеър е нинджа — тихо се обади Котен. — Получил е подготовката си именно в „Теншин Шоден Катори“ и вероятно ще може… — Гласът му заглъхна в очакване.

Надеждата проблесна като светкавица в главата на Проторов. Сега цялата му надежда е Линеър! Живял е в това риу преди много години, но японските традиции трудно се променят. Проторов си даваше сметка, че има голям шанс кодът да си е все още същият. Погледнато отстрани, това си беше чиста фантазия, но срещу него действаше с цялата си острота и факторът време. Мироненко свиква генералите, само след шест дни той трябва да се изправи пред тях и да им представи план за действие. Или ще им поднесе „Тенчи“ на тепсия, или никога няма да ги има на своя страна. Това е единственият шанс както за него, така и за цялото КГБ. Онези неандерталци от ГРУ никога няма да му предоставят втори!

Проторов се извърна и напусна стаята. Миг по-късно в коридора се разнесе гръмовният му глас, призоваващ доктора при себе си.

— Искам да разговарям със задържания веднага! — тросна се той на очилатия лекар.

— Веднага ли? — стреснато го изгледа иззад дебелите лупи на очилата си докторът. — Но нали сам казахте, че имам четирийсет и осем часа за процеса на размекване?

— Нямам време! — сопна му се Проторов. — Реалният свят бързо се променя, докторе. Вие трябва да свикнете на тези внезапни промени.

— Не съм сигурен, какво мога да сторя в подобна ситуация — отвърна докторът и забърза до Проторов. — Получавам доста обезпокоителни сигнали за мозъчната му дейност и още не мога да реша какви мерки трябва да бъдат предприети. Не мога да гарантирам за нищо.

— Тогава удвоете дозата — нареди му Проторов. — Ако искате и я утроете! Трябва веднага да бъде в състояние да говори и това е всичко!

— Но това положително ще пръсне сърцето му най-много за четвърт час! — засуети се около него лекарят. — Е, нека бъдат двайсет минути.

— Това време ми е напълно достатъчно, докторе — кимна Проторов. — Моля незабавно да се заемете с него!

— Името му е Гордън Минк, от време на време идваше в Кий Уест да ме види…

— Какво точно означава това „да ме види“?

— Означава, че обичаше да гледа и усеща как го обработвам! — сопнато отвърна Аликс Логан. — Достатъчно ясно ли се изразих?

— Мисля, че да — рече Кроукър.

Бяха в колата и фучаха през опушения тунел „Линкълн“ към дома на Мати Устата. Кроукър помисли малко, после добави:

— Извинявай, не знаех, че слагам пръст в някаква твоя рана.

Аликс се облегна назад и затвори очи. Гъстата руса коса се разстла като морска пяна около лицето й.

— А ти какво си помисли? Един силен и красив мъж, от когото се излъчва власт по някакъв… хм… особен и бих казала скрит начин, изведнъж ми хвърля окото… Той е опасен мъж, просто му го пише на лицето… „Трябваше да те убия, вика, но не мога. Не мога да си представя, че няма да те видя повече!“

— Умно от негова страна — усмихна се криво Кроукър. — Защо не ми го каза по-рано?

— Млъквай! — сряза го Аликс. — Нали ти го казвам сега?

Върху лицата им ритмично се редуваха сенки и отблясъци от луминесцентно осветление.

— „Не искам да те загубя — казваше той, — но работя на такова място, че не мога да си позволявам грешки“. После така ме погледна, че цялата изстинах. „Нали няма да бъдеш грешка, Аликс?“ Няма, викам аз. „Обещаваш ли?“ Да, викам и наистина мислех така… — Раменете й се разтърсиха от ридания: — А сега виждаш какво стана! Ти си виновен за всичко! — Отчаян вопъл на объркано дете.

Кроукър не счете за нужно да възрази, и без това обвинението беше прекалено абсурдно.

— И кой е този тайнствен Минк? — смени тактиката той.

— Просто Минк! — отвърна Аликс, после, като дете, което не иска да се раздели с новата си играчка, повтори: — Минк, Минк! Пауза и тихо допълнение: — Гордън Минк е човекът, който уби Анжела Дидион.

Кроукър трепна толкова рязко, че колата почти се заби в страничната стена на тунела.

— Какво? — дрезгаво прошепна той. Главата го заболя, в очите му започнаха да подскачат червени точици. — Не може да бъде!

Това беше всичко, което се изтръгна от обърканото му съзнание, гласът му изведнъж се загуби и заприлича на шумоленето на сухи листа. Ами ако казва истината? В паметта му пробягаха дългите месеци нелегален живот, постоянният страх да не бъде разкрит. Беше зачеркнат от списъците на Градската полиция на Ню Йорк, беше престанал да съществува за хората, ако не се брои появата му във Флорида под името Текс Бристъл. Беше се превърнал в лъжец и крадец, беше престъпвал законите, които някога, преди много години, беше дал клетва да пази и защитава. Какво се беше случило с него? Каква лудост го беше обзела? Имаше чувството, че е бил жертва на дълга и мъчителна маларична треска и едва сега се пробужда. През цялото това време беше действал с твърдото убеждение, че Анжела Дидион е била убита хладнокръвно от Рафаел Томкин. Беше вярвал в това с цялата си душа, всички факти го потвърждаваха. Но сега тези факти бягаха от него като малки рибки в морето, изплъзваха се между пръстите му, пречеха му да възвърне увереността си, отказваха да уличат в грешка Аликс Логан.

— Такава е истината — подсмръкна Аликс, без да обръща внимание на възклицанието му. — Томкин допусна грешката да разкаже на Анжела за връзката си с Минк. А онази мръсница имаше памет на компютър и беше запомнила всичко, абсолютно всичко! Винаги действаше по този начин, така получаваше всичко от хората край себе си! Никога не забравяше тайните им!

— После, естествено, дойде денят, в който тя му хвърли всичко в лицето. Не зная защо го е сторила. Може би е искала Томкин да й купи нов брилянт, може би той не се е държал достатъчно покорно и предано, може би е било и точно обратното. С човек като Анжела никой не можеше да бъде сигурен…

— Както и да е… Тя беше от хората, които не пропускат да забележат предимствата си. А по отношение на Томкин предимството й беше съвсем очевидно. Поискала е от него нещо, което той не е бил склонен да направи. Тогава го е заплашила, че вестниците ще научат тайната му. За нея това винаги е било СНД15.

— Но според мен този път тя не е успяла да разбере какъв звяр държи за опашката. Томкин моментално млъкнал и отказал да спори с нея. Ясно виждал, че упоритостта й е безгранична.

— Обадил се на Минк и онзи пратил копоите си да й затворят устата. Не е имало нито пазарлъци, нито опити да я убеждават. Онова, в което са били замесени Томкин и Минк, е било твърде важно.

— Наложително е било Томкин да присъства на цялата операция, тъй като Анжела не би пуснала копоите на Минк без него. Томкин беше прикритието до момента, в който тя отключи… и онези тримата влязоха в апартамента.

— Значи Томкин присъства на убийството? — попита с треперещ глас Кроукър, ясно съзнаващ колко много зависи от отговора на момичето.

— Да, но не беше в спалнята. Отиде до барчето да си вземе упойката. Ръцете му трепереха толкова силно, че по масичката се разля повече уиски, отколкото влезе в чашата му. Ясно видях това от мястото, където се бях покрила — в дрешника на Анжела. Когато тя отиде да отвори вратата, аз тъкмо излизах от банята… — Очите на Аликс бяха безизразни и някак обезцветени. — Чух ясно как изписка Анжела. Като кученце, което, са шибнали с камшик… — Раменете й леко се свиха: — Не знам защо го направих, но се шмугнах в дрешника и не мръднах оттам…

— Значи си била свидетел на всичко!

— В действията им нямаше жестокост — прошепна тя. Гласът й също се обезцвети. Може би по този начин се предпазва от това, което никой друг не трябва да види, помисли си Кроукър. После взе пръстите й в ръката си и леко ги стисна, а тя тихо продължи: — Бяха… бяха много делови. Всичко свърши за секунди. После… после си помислих, че има нещо чудовищно в това. Някак не можех да си представя, че с такава лекота може да се отнеме човешки живот! — Очите й се затвориха, под миглите проблеснаха сълзи. — Когато всичко свърши, те се заеха да замаскират обстановката, да не си личи, че в този дом е била изпълнена присъда. Влязоха в дневната и внимателно почистиха мръсотията на Томкин. Не ме откриха, тъй като пропълзях в тайното отделение в дъното на дрешника. Анжела обичаше да бъде близо до своите бижута и кожи и беше наредила да й го направят… Бях принудена да се свия на топка, нищо повече не чувах и не виждах. Умирах от страх да не ме открият.

— И наистина не ме откриха. Сториха го седмица по-късно, вече в Кий Уест, явно са знаели за връзката ми с Анжела. Междувременно си бяха свършили домашното, при това го бяха свършили прецизно. Знаеха къде съм била през оная нощ, знаеха, че съм видяла всичко. Хората на Минк са професионалисти.

— Вече имах възможност да се убедя в това — унесено рече Кроукър, пусна ръката й и хвана здраво волана. Значи е бил съвсем близо до истината! Но недостатъчно близо, все пак… В гърдите му се надигна горчива ирония. Истината никога не е черно-бяла, но сега му се стори именно такава. Томкин не беше убил Анжела, той просто беше сътрудничил на убийците. Нито бе дал заповед за екзекуцията, нито я бе осъществил със собствените си ръце. Просто я беше приел, беше присъствал на нея, макар и през една стена. Виновен по всички обвинения, Ваша светлост. Гласът отекна кухо в съзнанието му. Но по какви обвинения? Нито непредумишлено убийство, нито дори убийство по непредпазливост. Томкин е бил просто инструмент, вероятно точно поради този факт е оказал натиск над комисаря да прекрати разследването. Но инициатор на всичко е Минк, заповедите са идвали директно от Вашингтон.

Хладнокръвният и жесток убиец Минк, горчиво си помисли Кроукър. Колко ли живота тежат на съвестта му? Анжела Дидион е само една от многобройните му жертви. Усети как потъва в тъжна безпомощност от тъмната страна на живота, обзе го безпомощност. Е, добре, вече знае убиеца на Анжела Дидион, но какво от това? Даваше си съвсем ясна сметка, че никога не би могъл да обвини официално Минк в това престъпление. Беше победен, окончателно победен.

Изскочиха от тунела, слънцето иззад високите кули на Манхатън ги заслепи. Кроукър сви надясно към Трийсет и четвърта улица, измина няколко дълги пресечки и на първия светофар отново сви вдясно, по посока на Второ авеню. Мазните пръсти на Ню Йорк се свиха около тях.

Клокочещият в гърдите му гняв несъзнателно се насочи към Аликс. Никога няма да разбере какво ръководи постъпките на жените! Господи, защо не му разказа това един ден по-рано? Не знаеше какво по-различно би сторил тогава, защото при всички случаи пак щяха да поемат насам, към огромния град. По дяволите!

Тя леко докосна ръката му и той стреснато я погледна.

— Съжалявам за всичко, което ти казах преди — прошепнаха устните й. — Нямаш никаква вина, но просто не издържах повече там. Беше като в затвор, дори по-лошо. В затвора човек поне знае къде се намира. А в Кий Уест, оградена плътно от онези двамата, аз просто не знаех какво ще стане в следващия миг. Дали Минк ще продължи с посещенията си? Дали няма да стане равнодушен? Дали един от горилите няма да получи заповед да ме ликвидира?

— Имах чувството, че в главата си имам балон, който се издува с всеки изминат ден. Скоро щеше изцяло да измести мозъка ми. Никога вече нямаше да мога да разсъждавам нормално… — Горчив смях се откъсна от устата й: — Глупаво, нали?

— Не — дрезгаво отвърна Кроукър. — Не е глупаво. — Господи, как лесно успокоява гнева му това момиче, учуди се искрено той. Достатъчно бе само да го докосне, да го погледне с тези прекрасни очи и да му прошепне нещо, за да превърне в пепел цялата пустота на душата му.

От устата й се откъсна лека въздишка, сякаш искаше на всяка цена да му предаде какво изпитва в момента.

— Исках веднага да ти разкажа всичко, Лю — промълви тя. — Важно е да повярваш на думите ми!

— Вярвам ти.

Главата й леко се извърна към него:

— И не го казваш просто ей така…

— Никога нищо не казвам ей така, Аликс.

Тя изглежда го разбра.

— Бях в шок, а ти… ти се появи внезапно, от пустотата, като светкавица…

— Рицар с блестяща броня, а?

Тя не възприе шегата му.

— Точно така. Много ми се искаше да го повярвам. Но се страхувах. Просто не можех да приема, че на света има и добри хора като теб. Този кошмар продължи прекалено дълго, имах чувството, че в главата ми е поставена бомба с часовников механизъм и времето ми изтича.

— Чувствах се така, както се бях чувствала като ученичка. Бях най-хубавото момиче в класа… Не, не мисли, че се надувам. Достатъчно бе да се погледна в огледалото, за да бъда сигурна в това. Момчетата се въртяха около мен като мухи край купа с мед. Отначало това ми харесваше. На кое момиче не би му харесвало подобно нещо?

— Но после започнах да ги опознавам. Един по един ги вземах за свои приятели, излизах с тях, вършех с тях… е, онези детински неща… Докато накрая разбрах, че всички искат от мен едно и също. Не ги интересуваха никакви разговори, не проявяваха интерес към мен като към човек, личност… Искаха да ги виждат с мен, искаха да пъхнат ръка под полата ми. През цялото време бяха наточени и само това им беше в главата.

— За известно време започнах да мразя красотата си. Все едно, че имах дебели прасци, дълъг нос или пък ми липсваше бюст…

— И с теб беше същото, Лю — докосна го тя. — Защо си там, питах се аз. Какво всъщност искаш от мен? — Засмя се и добави: — В един момент дори си мислех, че Минк те е изпратил да ме убиеш… Но после разбрах, че това си е чиста лудост — нали ти уби и двете му горили?

— Обичаш ли го? — Въпросът му бе зададен тихо и спокойно, но той си даваше ясна сметка, че от отговора й зависи всичко, че той с лекота ще се превърне в онзи допълнителен щит, от който толкова се нуждаеше в момента. Защото Кроукър вече беше взел решение. В крайна сметка можеше да направи само едно.

— Как мога да отговоря на подобен въпрос? — каза Аликс, докато колата отби към тротоара на Двайсета улица. — Отношенията ни се развиваха в някакъв космически вакуум… Нямам никакви крайпътни камъни, които да ме насочват. — Обърна се настрана и добави: — Не бих легнала с него, ако не изпитвах поне… нещо. Не съм като Анжела и никога няма да бъда. Въпреки това не зная какво съм изпитвала…

— Имах чувството, че сексът с него ми позволява да установя не само физически, но и психически контакт… Знае ли някой какво е това? — Раменете й леко се повдигнаха и отпуснаха.

— Но не и емоционален, така ли?

— Възможно е… Макар да не смятам, че е било така. Вече мога да го погледна от известно разстояние… Имах чувството, че създавайки връзка с моя… с моя тъмничар, ще се чувствам по-малко затворничка…

— Но не стана така.

— Нима допускаш, че е било възможно? — бледо се усмихна тя.

— Не.

— Естествено. Просто бях глупава. Преди всичко не би трябвало да се доверявам на човек като него. Господи, Лю, бях толкова отчаяна! Цялата ми душевност се разпадаше, чувствах, че…

Аликс рязко изпищя. Едрокалибреният куршум пръсна страничното стъкло и раздроби част от покрива на колата. Кроукър вече действаше, ръцете му рязко дръпнаха Аликс, тялото му покри нейното.

В същата секунда в ръката му се появи пистолет. Втори изстрел разтърси колата върху меките й пружини, железният му юмрук се стовари върху тях с цялата си жестока сила, разхвърчаха се железни, алуминиеви и пластмасови късчета. Предното стъкло се превърна в прах и ги засипа с миниатюрни частици, леки и ефирни като перцата на гълъб.

В ноздрите на Кроукър нахлу миризмата на дим. Задната врата зад гърба му вече я нямаше, същото беше положението и с покрива над главите им. Той се приведе още напред, Аликс изпъшка под тежестта на тялото му. — Ръката му напипа дръжката на вратата откъм нейната страна, натисна я надолу и рязко я бутна. Другата му ръка подхвана тялото на Аликс и го хвърли на тротоара като чувал с картофи.

В момента, в който завъртя ключа на стартера, колата бе улучена за трети път, този път в резервоара. Разнесе се глух тътен, сякаш някой беше изпуснал топка за боулинг върху паважа. Лумнаха пламъци, задушлив черен дим го накара да се закашля.

Кроукър се извърна в посоката, от която идваха изстрелите. Но позицията му бе крайно неизгодна, почти не можеше да се движи, задушливият пушек ставаше все по-гъст. Някъде в далечината завиха полицейски сирени, звукът им се приближаваше.

Изскочи от колата по същия начин, по който я беше напуснала Аликс, грабна я за ръката и хукна по тротоара. Прелетяха покрай вратата на Мати Устата, без дори да погледнат натам.

Свърнаха по Второ авеню и се разминаха с патрулната кола, пожарната и двойка униформени полицаи, които тичаха в обратна посока. Пронизително свиреха клаксони, движението се задръсти. Замръзнали от учудване, минувачите гледаха по посока на инцидента. После, освободили се от шока, бавно започнаха да се приближават. Само за секунди горящата кола бе обкръжена от плътна тълпа зяпачи.

Таня Владимова наблюдаваше развоя на събитията и мълчаливо се проклинаше за прибързаните изстрели. Но тя не знаеше за колко дълго време спират, освен това само преди десет минути се беше активирало устройството й за връзка. Което означаваше, че времето за японската операция е настъпило. Тя не беше подготвена за такъв развой на събитията, особено в мига, в който пред очите й се появи дълго търсеният противник.

Обстоятелствата й изиграха лош номер и вместо тя да ги държи под контрол, беше станало обратното. Ръцете й бързо разглобиха специалната пушка „Атлов-Сониген“ и частите изчезнаха в специалния тайник под мокета на колата. Дори да не беше толкова притисната от недостига на време, тя едва ли щеше да бъде в състояние да проследи Аликс Логан и Люис Кроукър. Директната връзка с централния компютър във Вашингтон й позволи да изпрати незабавно откритите в Ралей отпечатъци, компютърът изплю в отговор името на Кроукър. Твърде много хора, особено униформени ченгета. Идваха още, сирените се превърнаха в нестроен оглушителен хор. Детективи в дискретните си коли се врязаха в движението, сякаш бяха ордите на Мойсей, насочили се към обетования бряг на Червено море.

Таня завъртя стартера и се отдалечи. Мина през Средния тунел, прекоси центъра и пое към летище „Кенеди“ по магистралата „Лонг Айлънд“.

С усилие на волята си наложи да не мисли за това, което не бе успяла да свърши тук. Даде газ и се включи в лявата лента. Но само на километър по-нататък бе принудена да намали, тъй като отпред се очертаваше ново задръстване. Наложи си търпение и се зае да обмисля следващите си ходове.

Пронизващият лъч светлина го дразнеше, принуждаваше мозъкът му да реагира в странен, глухо ечащ ритъм — дум-дам, дум-дам…

Всичко останало беше потънало в млечнобялата мъгла на „гецумей но мичи“, обикновено тиха и напълно спокойна. Но този лъч… Дум-дам, дум-дам…

Направи опит да не мисли за нищо… Поне това би трябвало да е лесно. Не успя. Напразно се опитваше да открие Нищото. В момента, в който виждаше пътеката към него, на нея се изпречваше пронизителният лъч светлина. Понечи да го отстрани, прибягвайки до „киай“, но лъчът продължаваше да пронизва мозъка му като електрически шок. Не можеше да разсъждава, да се концентрира, да се вглъби в себе си. Ех, ако можеше да се добере до своята катана! Но вече не помнеше дори къде е скрита тя.

Дум-дам, дум-дам, дум!

— Ис хьогай… — промърмори Никълъс, разпънат и потен, здраво прикован за дървеното скеле на Проторов.

— Какво, по дяволите, беше това? — поиска да разбере Проторов. — Котен?

— „За цял живот“ — мрачно преведе борецът. — Струва ми се, че това е име на самурайска катана… — Нямаше настроение, защото цялата работа му се струваше губене на време. Искаше му се да го оставят насаме с Никълъс Линеър, дори само за пет минути. — Макар да не разбирам какво общо със самурайското оръжие може да има един нинджа.

— За неговата сабя ли става въпрос? — попита Проторов, не пропускащ нито една подробност. — Русилов, конфискувахте ли нещо подобно от него?

— Не, сър.

— А видяхте ли катаната?

— Не, сър.

Проторов отново насочи вниманието си към клиента.

— Къде е вашата катана, Никълъс? — попита със съвсем различен тон той. — Къде е „Ис хьогай“?

Дум-дам, Дум-дам…

Лъчът отказваше да напусне зениците му, остря нокти се впиваха в мозъка му.

— Ми… Минералният извор…

— Това не е хубаво — обади се Котен. — Самурайската сабя е като подписа на своя собственик. Не трябва да позволим на никого да я открие и да започне да задава въпроси.

Проторов изрази съгласието си е кратко кимване на глава.

— Иди да я донесеш, Котен — нареди той.

— Има опасност да я докопа — мрачно го предупреди борецът.

— Това ще бъде без значение — отвърна Проторов, преценявайки внимателно възможностите. — Я кажи, той левак ли е или десняк?

— Котен се приближи до Никълъс и внимателно разгледа мазол сетите му длани.

— Бих казал, че е десняк — обяви заключението си той.

— Тогава счупи първите три пръста на дясната му ръка.

Котен се подчини с нескрито удоволствие. Нежно и почти влюбено той протегна ръка и хвана показалеца на Никълъс. Освободи го от превръзката и рязко го завъртя встрани. Никълъс простена и тялото му се разтърси от болка. Пот изби по лицето му, ситните капчици се затъркаляха надолу — сякаш бе плувец, току-що напуснал басейна.

Котен повтори още два пъти тази операция, още два пъти Никълъс изстена и тялото му се сгърчи от болка. Целият беше мокър, главата му безсилно се люшна, брадичката му опря в гърдите, които бурно се повдигаха и отпущаха. Докторът пристъпи напред да провери пулса и кръвното му налягане.

— Сега тръгвай да изпълниш заповедта — рече Проторов и хвърли кос поглед към Котен. — Така ще ни спестиш доста неприятности, а единственото, което той ще може да направи, е да гледа с копнеж своето оръжие.

Котен излезе, а Проторов извади снопчето документи, което агентът му беше отмъкнал от риуто „Теншин Шоден Катори“. Очите му се спряха върху десницата на Никълъс, увиснала на превръзките на двата пръста и китката. Счупените пръсти се бяха подули като кренвирши, месото им бързо потъмняваше.

— Как ще му се отрази болката? — обърна се към доктора той.

— Би трябвало да го посъбуди.

— А ще пречи ли на умствената му дейност?

— Едва ли. Всъщност не. Особено за човек като него.

Проторов кимна, протегна ръка, и сграбчи мократа коса на пленника. Дръпна рязко нагоре и стовари няколко силни плесника върху лицето му. Клепачите потрепнаха и леко се разтвориха. Миг по-късно пред замаяните очи на Никълъс се появи първата страница на секретния документ.

— Концентрирайте се, господин Линеър — меко и почти приятелски каза руснакът. — Предлагам ви нещо за четене, което положително ще харесате…

Никълъс се намръщи. Някъде дълбоко в тялото му дремеше страхотна болка, отровните й вълни заплашваха да го залеят всеки миг. Имаше чувството, че е далеч, много далеч… Просто част от кошмарен сън.

Стори му се, че е важно да се концентрира и той се опита да го направи. Имаше чувството, че тялото му плува в лепкава течност, не, по-скоро в нещо като газ… Нямаше представа как съумява да диша в него, тъй като си даваше сметка, че изобщо не може да се промъкне. Размаха ръце за последен път и се отпусна неподвижно. Или по-скоро си представи как размахва ръце…

Черно, бяло, бягащи сенки… Изскача на повърхността, но само миг по-късно отново потъва в лепкавата течност…

— Концентрирайте се! — Заповедта идваше от ослепителната светлина, насочена направо в мозъка му.

Ще опитам, рече си той. Очите му бавно започнаха да се фокусират. Пред тях се люшнаха дълги редици йероглифи. Приличаха на рибни пасажи, на горски храсталаци, на огнени езици, на яростни дъждовни струи… Порои. Порой от букви.

Не, не бяха букви. Бяха йероглифи.

Започна да чете. И в същата секунда се озова лице в лице с това, което бе търсил толкова дълго. „Тенчи“!

Волята на Никълъс се върна, тъпата болка потъна дълбоко в съзнанието му, сякаш запечатана с желязна врата. Същата врата го отдели и от ослепителния лъч, който продължаваше своето монотонно дум-дам, дум-дам…

Спокойствие! Излезе от състоянието „гецумей но мичи“, което тъй и тъй не успяваше да му предостави необходимата закрила. Започна да вцепенява нервите си. Процес, който обикновено стартира от върховете на пръстите. По неизвестна причина не можеше да усети няколко от тях. Ярка луна започна да изгрява в съзнанието му, облаците се разпръснаха и изчезнаха, ослепителният диск се залюшка в безкраен, приспивен ритъм.

После започна да се концентрира, волята му с труд преодоляваше въздействието на огромното количество химикали, с които беше натъпкано тялото му. Прибягна до една особена техника, малко известна дори сред най-опитните нинджи. Казваше се „огава но жуцу“ и беше насочена към разграждането на отровите в организма. А след това се зае точно с това, което Проторов искаше — да разгадае тайната на „Тенчи“.

Ясно забеляза, че текстът беше кодиран с шифъра на „Теншин Шоден Катори“. Също така ясно отчете, че след като врагът го тика в лицето му, никой друг не е в състояние да го дешифрира. Смъртта му би означавала край на всичко, Проторов няма да разполага с никаква информация.

Значи ще умре веднага след като разчете този документ, заключи Никълъс. Залови се с този процес, макар да съзнаваше това, макар да помнеше ясно какво беше му казал Сато — Япония най-сетне ще се освободи от зависимостта си от света, ще навлезе в зрялата възраст на пълното самозадоволяване.

На крачка от него Проторов все още не можеше да определи дали Никълъс чете, или очите му просто гледат хартията. Дали изобщо познава този шифър?

— Кажи ми какво пише тук! — повтаряше извън себе си той и размахваше четирите пожълтели странични пред лицето на Никълъс. — Кажи ми, кажи ми!

Но очите на Никълъс бавно се извръщаха с бялото нагоре, лицето му видимо побледня.

Докторът направи крачка напред и рязко извика:

— Достатъчно!

После опря стетоскопа до гърдите на пленника, пусна го и започна да прави усилен масаж на гърдите му.

— Предупредих ви! — изръмжа той. — Ще го изпуснем!

— Не! — изрева Проторов. — Трябва да го спасиш! Това е заповед!

От устата на доктора се откъсна горчив смях.

— За разлика от вас, скъпи другарю, аз добре зная, че не съм Бог! Не съм в състояние да възкресявам мъртъвци! — Ръцете му бавно се отпуснаха, очите му се вдигнаха към лицето на Проторов: — Не мога да поправям грешките ви, полковник!

— Събуди го, докторе! — изкрещя извън себе си Проторов. — Той не ми каза нищо! Нищичко!

— При тези неврофармакологични субстанции винаги съществува риск, а балансирането им е толкова де… — Докторът политна назад от тежкия плесник на Проторов, облиза кръвта от цапнатата си устна и просъска: — Ще си платиш за това, полковник! Ще докладвам където трябва!

— Ти го уби! — изръмжа Проторов и ръцете му неудържимо се разтърсиха от безсилна ярост. Всичко отиде по дяволите — „Тенчи“, срещата на високо равнище КГБ-ГРУ, великото пробуждане на нацията! — Русилов! Да се арестува! — изкрещя извън себе си той. — Пусни му един куршум в главата, ако създава трудности! — Грабна доктора за ризата и го блъсна с отвращение: — Това, което каза преди малко, беше последната ти безполезна заплаха!

Русилов сграбчи с ръката си доктора и го изведе навън. Другата му ръка легна върху разкопчания кобур.

Проторов гледаше след тях с побелели от ярост ечи и напразно се опитваше да се овладее. Целият трепереше. Как допусна да се случи това? Беше невероятно, кошмарно! Не, то просто не е истина!

Бавно се обърна към безжизненото тяло на Никълъс, душата му се изпълни със злоба и отвращение. Какъв провал! Някога, преди много години, беше стоварил юмрука си върху едно разпятие. Беше дървено, боядисано в бяло и златно, яркочервени капчици кръв се стичаха от раните по ръцете, глезените и челото на Христос.

То падна на пода и се счупи, а той го стри на прах с тока на излъскания си ботуш. Собственикът му беше потръпнал от агонизираща болка, заместена миг по-късно от мрачно примирение. Чувства, които Проторов тогава не можа да разбере.

Едва сега пред душата му се разкри цялата болка на разпъването. Имаше чувството, че се е събудил от дълбок кошмар и изведнъж вижда ампутирани краката си. Светът рязко се беше променил и никога вече нямаше да бъде предишният. Особеното състояние на пълнота и спокойствие, не само на тялото, но и на духа, си беше отишло безвъзвратно, а на негово място се надигаше безкрайната и мрачна буря на терзанията.

До днес нито за миг не се беше съмнявал в успешния край на своите начинания. Възвишени или не, те щяха да бъдат постигнати Той беше безмилостен и умен. В душата си притежаваше онези необикновени способности, които бяха позволили на великия Айнщайн да направи своите огромни по важност открития чрез логично осмисляне на най-обикновени и делнични явления. Ясно съзнаваше, че именно тези способности го приближават до съвършенството.

Но сега трябваше да се изправи лице в лице с мрачната действителност, да приеме горчивата истина, че всичко това не е било достатъчно. Няма да научи тайната на „Тенчи“, няма да я хвърли в лицето на генералите, няма да поведе Новата революция! Виктор Проторов никога няма да е велик, няма да заеме своето достойно място в историята. Тя дори няма да го забележи!

Отправил блеснал от омраза поглед в тялото на Никълъс Линеър, Проторов виждаше единствено собствения си провал. Виждаше колко малко му беше останало до окончателната победа и колко безнадеждно далеч от нея се беше озовал… Тази мисъл не можеше да понесе.

Обезумял от отчаяние и гняв, той се нахвърли върху хладната и неподвижна фигура, юмруците му я заблъскаха с такава ярост, че дори Русилов не посмя да се върне обратно в изпълнената с животински, ревове килия.

Но дори и това не му донесе облекчение. Трупът беше здраво завързан, беше труп на затворник. Проторов усети, че колкото повече го удря, толкова по-голямо става унижението му, толкова по-силна агонията.

Продължаващ да ръмжи като разгневен глиган, той несръчно се зае да развързва кожените ремъци, които придържаха тялото на Никълъс към дървеното скеле. Отначало пръстите и китките, после глезените. А когато разкопча и ремъка около кръста, тялото на жертвата се стовари отгоре му като чувал с цимент.

Проторов започна да го блъска и рита, за да се освободи, да се нахвърли отгоре му с нова сила и да го унищожи в един, поне според помътеното му съзнание, по-честен и по-справедлив „двубой“.

И какво би могъл да си помисли човек, изпаднал в състояние на сляпа ярост като него, когато трупът, обявен официално за бездиханен от опитен специалист по неврофармакология, изведнъж протегна ръце и го сграбчи за гърлото?

Европейците никога не са били в състояние да възприемат смъртта. Поради простия факт, че човек отказва да я приеме, отказва да я разглежда като един неразривно свързан с живота акт, отказва да признае пред себе си, че да отнемеш този живот съвсем не е толкова просто.

А всичко е далеч по-обикновено — организмът просто не иска да загине, той се вкопчва в живота със зъби и нокти, довеждайки физическата си опаковка до едно буквално свръхчовешко състояние, изпълва я с невероятна сила и издръжливост. В подобно състояние обикновени хора са повдигали и отмествали тежки автомобили, осъществявали са невероятни скокове, проявявали са напълно необясними от научна гледна точка способности.

Само по себе си човешкото тяло също обладава чудотворни качества. Понякога черепът е в състояние да отблъсне изстрелян от упор куршум, а тънкото ребро — забит с пълна сила нож.

Но на Изток, където по традиция смъртта не означава нищо, нещата стоят доста по-различно. Тя идва със скоростта на светкавица, тя лишава организма от всякакви възможности за реакция. Голяма част от древните бойни изкуства учат нападателя да се възползва от всяка слабост в тялото на противника.

Точно по този начин намери смъртта си Виктор Проторов. Никълъс Линеър се превърна в онзи меч на възмездието, за който толкова дълго бе мечтал К. Гордън Минк. Вероятно се досещаше по какъв начин се бяха възползвали от уменията му, но в този момент това нямаше за него абсолютно никакво значение.

Съзнанието му беше абсолютно празно, а духът му — чист като планинско езеро след пороен дъжд. Палецът на лявата му ръка потъна дълбоко в гърлото на Проторов, строши ключицата му като кибритена клечка и използва острите й краища, за да пререже всички жизнени артерии, които се издигаха от сърцето му като клони на кичесто дърво.

Нищо не можеше да го спре, всичко беше безкрайно лесно и просто, всичко приключи за онова кратко време, за което сърцето се свива и разпуска един-единствен път. Трийсет и пет години задълбочена подготовка го направиха възможно, към тях вероятно би трябвало да се прибавят и поне още хиляда — времето, през което се беше усъвършенствал и избистрил този невероятен начин на убиване.

Надигането му беше бавно. Процесът, с чиято помощ беше успял да спре кръвообращението, пулса и кръвното си налягане, беше изключително сложен и изтощителен. Както във физическо, така и в духовно отношение.

Кръвта бавно потече по вените му, кожата му започна да порозовява. Топлината се завърна в тялото му. Сякаш залязващото слънце изведнъж бе решило да огрее отново приготвилата се за дълга нощ земя.

Очите му бавно се фокусираха върху сгърченото в краката му тяло. И двамата бяха облени в кръв, сякаш ярката течност правеше последен опит да прехвърли мост над бездънната пропаст, която ги разделяше.

Никълъс не изпитваше никакви угризения, въпреки че отнемането на човешки, а дори и на животински живот неизбежно изпълваше душата му с мъка. Но чувството, че самият той е жив, беше толкова силно и всеобхватно, толкова прекрасно! Той е жив, а Виктор Проторов е мъртъв! В жилите му пулсира великият живот, тялото му се носи високо над прекрасния и неповторим свят на живите хора, къпе се в морета и океани, в поточета и кристалночисти планински езера. Краката му прекосяват девствени гори и безкрайни равнини, просторни степи и огромни пустини. В този момент човекът Никълъс Линеър присъстваше върху цялата планета едновременно. Отново свързан с космоса, той стоеше в Нищото и душата му се изпълваше с нова енергия.

Нанги хлъзна по масата пачката, съдържаща 6000 хонконгски долара, и Непредвидимият Чу я прибра.

— Това е лично за Третия братовчед Ток — рече той, съзнаващ добре, че подобен жест ще придаде особено благородство на проведената акция. — Искам да подчертаеш пред него патриотичния елемент на стореното. Искам Третия братовчед Ток да си даде ясна сметка кои са тези хора, с какво точно се занимават. Така удоволствието му ще бъде далеч по-голямо.

— Разбирам ви напълно — кимна Непредвидимият Чу.

— Добре — усмихна се Нанги, вече успял да позвъни на няколко полицейски служители, за които се говореше, че са комунистически агенти. Всъщност самата Грийн Панг му посочи трима от тях: единият във Ван Чай, вторият в центъра и третият — в Стайли. На въпроса му дали ще им бъде позволено да действат, младият китаец бе отвърнал в мъдра усмивка:

— По-добре дяволът да ти е познат, отколкото непознат.

— Ти ще се справиш отлично в „Златните планини“ — похвали го Нанги, прибягвайки умишлено до израза, с който китайците означаваха Америка.

— Може би — отвърна младежът. — Но нямам желание да напускам кралската колония, защото зная, че тук ще натрупам своето богатство.

Нанги беше сигурен в това.

Хонконг тънеше в тежката кадифена мантия на утринната мъгла.

— Умирам от глад — изправи се на крака Нанги. — Няма ли да похапнем някъде?

— С удоволствие — кимна Непредвидимият Чу. — Къде искате да отидем?

— Ще ми се да опитам нещо наистина хубаво от китайската кухня — отвърна Нанги. — Оставям се в твоите ръце.

Младежът го погледна замислено, после леко се поклони:

— Да тръгваме, моля.

Непредвидимият Чу го отведе извън града, далеч на север в Новите територии. Колкото повече се приближаваха до границата с Китай, толкова по-бедно ставаше наоколо. Небостъргачите постепенно отстъпваха място на паянтови едноетажни и двуетажни къщи, между които плющеше пране. По мръсните улички тичаха голи деца, бездомни кучета ръмжаха и се биеха сред планините от смет.

Паркираха колата на нещо като площадче, задръстено от амбулантни търговци, после свърнаха по една невероятно тясна уличка.

— Отиваме в ей онзи ресторант там — посочи с брадичка младежът. — Най-добрият от този вид в Хонконг.

Минаха транзит край него и скоро се озоваха на някакво открито тържище, издигнато направо на пристанището. Нанги зърна за миг ленивата вода на морето и поклащащите се върху нея рибарски лодки. В тях мърдаха неясни сенки. Очевидно рибарите се готвеха за първо го си излизане.

Насочиха се между дългите редици със сергии.

— Тези лодки обикновено докарват нещо повече от риба — каза Непредвидимият Чу. — В момента има мъгла, но китайският бряг е съвсем наблизо и оттам непрекъснато прииждат бегълци.

Сергиите бяха отрупани с риба, край тях имаше големи съдове с морска вода, в които се блъскаха живи риби с всякакви размери, раци, миди и различни морски животни. Преобладаваха сепии с очи като черни копчета, малки рачета и едри омари.

— Какво предпочитате? — попита Чу.

— Намираме се в Китай и изборът трябва да бъде направен от китаец — отвърна Нанги.

Непредвидимият Чу се зае със задачата съвсем сериозно. Искаше от продавачите да му вадят избраните риби от водата, внимателно ги разглеждаше, дори ги подушваше. Приличаше на възрастна домакиня, която държи да получи най-високото възможно качество срещу парите си. Едва след това пристъпваше към пазарлъка — едно традиционно китайско удоволствие, което може да се сравни единствено с хазарта.

Най-сетне, понесъл няколко издути от морската вода пластмасови плика, Непредвидимият Чу поведе Нанги обратно към ресторанта.

Собственикът — дебел и потен китаец, поздрави младежа с почит, която се отдава на особено знатни гости. Нанги доста се озадачи от този факт, но знаеше, че доброто възпитание не би му позволило да прояви любопитство.

Нахраниха се наистина превъзходно. Бяха им поднесени девет изключително приготвени морски блюда — от обилно полети със сос морски охлювчета до омари на скара, подлютени с такъв огнен сос, че дори очите на Нанги се навлажниха, а душата му неволно закопня за „васаби“ — далеч по-умерения на вкус японски хрян, който той много обичаше.

Пируваха повече от три часа и съвсем по китайски разговаряха само за незначителни неща. Китайците, за разлика от японците, които поставят бизнеса над всичко, са твърдо убедени, че нищо не трябва да нарушава наслаждението от добрата храна. В това отношение те биха могли да бъдат наречени „французите на Далечния изток“.

Когато най-сетне се върнаха в хотела, Нанги покани горе Непредвидимия Чу. В стаята на камериерката го чакаше изпратено по телефона съобщение. То обаче не съдържаше номер, на който да позвъни, а единствено адрес и час — точно в два след полунощ. Господи, недоволно изпъшка Нанги, докато асансьорът се изкачваше нагоре. Сега пък какво трябва да правя?

— След по-малко от два часа трябва да бъда на една среща — съобщи той на Непредвидимия Чу, когато се изправиха пред вратата на апартамента му. После прочете на глас адреса, някъде на Вон Чухан роуд.

— Оушън парк — каза Непредвидимият Чу. — По това време на денонощието там обикновено е затворено, но тази седмица работи денонощно, тъй като вдругиден започва Празникът на Драконовата лодка. Той винаги е на петия ден от петото новолуние и туристите много го обичат.

Нанги го остави сам и отиде да вземе нещо от гардероба. Миг по-късно се върна обратно с два еднакви плика от кафява хартия в ръце. Подаде на Непредвидимия Чу единия от тях.

— Трябва да взема със себе си тези документи — рече той. — Давам ти копие от тях, предназначено за губернатора. Исках да му ги връчиш в момента, в който провеждам своята среща — така щях да се чувствам по-сигурен… Но сега нещата се променят…

— Почакайте малко — прекъсна го младият китаец. — Мога ли да ползвам телефона?

— Разбира се.

В продължение на няколко минути Чу говореше на бърз и напълно неразбираем за Нанги диалект, после остави слушалката.

— Всичко е уредено — рече той. — Нямате причини за безпокойство.

— Какво е уредено?

— В два часа през нощта аз ще седя очи в очи о губернатора на Хонконг.

— Май не те разбирам — объркано го погледна Нанги. — Как е възможно това?

— Баща ми ще има грижата. Вече ви казах — нямате причини за безпокойство.

Нанги си спомни как посрещнаха Непредвидимия Чу в онова ресторантче край китайската граница, после в съзнанието му изплува начинът, по който Третия братовчед Ток беше уредил подслушването. Замисли се за Грийн Панг, за петте драконови глави, които олицетворяваха петте главни мафиотски клана, управляващи Хонконг. Какъв ли е бащата на Непредвидимия Чу, след като може да се свърже с губернатора по всяко време на денонощието? С каква ли власт и влияние разполага?

— Много съм ти задължен — поклони се дълбоко той.

— Аз също — отвърна Непредвидимият Чу. — Благодарение на вас се издигнах много в очите на баща си.

— Добре, да говорим по същество — въздъхна Нанги. — Ще седнеш очи в очи с губернатора, но какво от това? Един господ знае какво бихте могли да си кажете!

— Баща ми ще разговаря с него.

Нанги премисли отговора на младежа, после кимна и рече:

— Ако не ти се обадя до три, значи се е случило най-лошото. Тогава предай в ръцете на губернатора всички доказателства срещу Лю.

— Те ще предизвикат огромна сензация — каза Чу. — Огромен скандал, който окончателно ще дискредитира комунистите!

— Точно така, точно така — разсеяно отвърна Нанги.

— Много лошо за тях.

— При всички случаи е много лошо за тях — съгласи се Нанги.

Стояха един срещу друг и се гледаха в очите. Нямаха какво повече да си кажат, а и времето беше малко.

Непредвидимият Чу се поклони и тихо каза:

— До новата ни среща… Стари вуйчо…

Нанги затаи дъх. Току-що му бе оказана висока чест. Терминът „стари вуйчо“ се използва като особено рядка форма на обръщение от млад към по-възрастен човек, няма точен превод на нито един от европейските езици, но въпреки това е висш израз на уважение и почит.

— Дано те закрилят боговете! — прошепна развълнувано той. Имаше предвид неизброимите китайски божества, в които сам не вярваше, но които несъмнено играеха огромно значение в живота на Непредвидимия Чу. В съзнанието му нахлуха словата на безмълвна молитва: Благослови го, Господи! Благослови и двама ни!

Нанги откри, че Оушън парк, построен с дарения от Кралския жокейклуб на Хонконг, е оформен на две дискретни нива. На първото, разположено непосредствено зад високия портал, имаше разкошни градини, клоните на дърветата даваха подслон на стотици папагали с ярко оцветени пера, с които срещу пет долара всеки посетител можеше да си направи снимка благодарение на специалната фото служба. На върха на ниско хълмче беше изградено второто ниво, състоящо се предимно от богата градина с миниатюрни дръвчета бонзай. Сред нея бяха пръснати павилиони на „Еър Ню Гини“ и други авиокомпании, запълнени е редки представители на местната флора.

Зад павилионите се простираше езеро с лебеди и сложна каскада от водопадчета, а още по-нататък, в дъното, имаше открит стадион, Нанги обаче не стигна чак дотам. Казаха му да си купи билет за въжената линия, която стръмно се издигаше от „низините“ на Оушън парк и стигаше до въздушния терминал хиляда метра по-нагоре, кацнал върху ръба на скалист нос и издаден над водите на Южнокитайско море. Там имаше изкуствено издигнат атолов риф и друг, още по-голям стадион.

Движението се осъществяваше от четири различни въжени линии. Кабинките бяха изцяло остъклени, вътре се събираха по шест души. На Нанги му се струваше, че са окачени за стоманеното въже на прекалено тънка метална планка. Бяха го предупредили да се качи на най-лявата линия. Той застана на опашката и бавно започна да се приближава към мястото, от което кабинките поемаха своите пътници и тръгваха нагоре по стръмния планински склон.

Не се оглеждаше, тъй като си даваше сметка, че е наблюдаван. Въпреки това усещаше ясно присъствието на хората около себе си, сред които преобладаваха европейски и японски туристи. Млади китайчета възбудено разговаряха, очевидно доволни, че са в парка толкова късно през нощта. Или пък се обзалагат коя кабинка ще се откъсне от въжето и ще се сгромоляса в пропастта под краката им, цинично си помисли Нанги. Нямаше чувството, че някой му обръща специално внимание.

Кога ли ще бъде осъществен контактът, запита се той. Вече наближаваше кабинките, вероятно ще го извикат, след като стигне горе, на скалистия връх. Дали ще се вози заедно със семейството китайци, които бяха непосредствено след него?

Празната кабинка приближи, завъртя се и леко проскърца. Вратата се разтвори и униформеният служител му направи знак да се качва. Веднага забеляза, че човекът спря китайците подир него.

Вътрешността на кабинката беше толкова тясна, че той с труд успя да седне. В последния момент вътре скочи още един мъж, появил се изневиделица. Вратата се затвори и кабинката пое по пътя си.

Въжето леко се полюшваше, Нанги ясно виждаше какво го очаква напред. Високо над главата му се полюшваха малките, но обилно осветени кабинки. Приличаха на ярки стъклени топчета, нанизани на тъмен конец.

На ръба на бетонната площадка спряха за миг. Всичко изглеждаше здраво, солидно и безопасно, като разходка в оживен парк. После, с рязък тласък, от който спираше дъхът, кабинката се люшна във въздуха, разтърси се като от прилив на внезапна лудост и пое след останалите топчета на броеницата.

Нанги насочи вниманието си към своя спътник. Беше едър и здрав китаец на неопределена възраст, със сплескан нос и късо подстригана коса, под която проблясваше кожата на черепа му. Усетил внимателния му поглед, китаецът оголи два реда блестящи златни зъби. Не можеше да се разбере дали се усмихва, или прави гримаса.

— Добро утро, господин Нанги — рече той и леко се поклони. — Моето име е Ло Хван.

Нанги мълчаливо отвърна на поклона.

— Идвали ли сте друг път в Оушън парк?

— Никога. Но в Хонконг съм бил много пъти.

— Разбирам — рече Ло Хван, но от тона му пролича, че тази подробност изобщо не го интересува. Едрото му тяло се размърда върху тясната пластмасова скамейка — от тези, които поставят в чакалните на болниците. — Аз често идвам тук и никога не мога да се наситя на прекрасната гледка. А човек рядко може да й се наслади по това време на денонощието…

Гледката към простора на Южнокитайско море, прорязан тук-там от живописно очертаващи се островчета, които тъмнееха във водата като скали в зен-градина, беше наистина великолепна. Дълги, ярко осветени кораби пореха черната вода и приличаха на скъпоценни камъни в кадифеното си ложе. Хладната светлина на луната се отразяваше в океана и тон проблясваше с милиони светлини.

— Можете да се смятате за късметлия — добави Ло Хван и Нанги се запита дали има предвид гледката, или нещо друго.

Ръцете на китаеца се свиха в скута му, кабинката продължаваше бавното си изкачване над стръмния горист склон. Ако сега паднем, никой от нас няма да оцелее, помисли си кой знае защо Нанги.

— От източници, които са ми непознати и тайнствени, научавам, че предстои раздвижването на някаква информация — каза Ло Хван и очите му живо проблеснаха. — Доколкото си спомням, тя беше характеризирана като „жизненоважна информация“. Освен това ми бе подхвърлено, че тази информация се отнася до известни… хм… отношения на хора от Кантон и още по на север, които при известни обстоятелства биха могли да бъдат компрометирани.

— В общи линии всичко това е вярно — кимна Нанги.

— Ясно.

Нанги бръкна в джоба си и извади копие от договора, който бяха подписали с Лю. Внимателно го разгъна и го постави на празното място до себе си.

Ло Хван проследи движенията му, но не предприе нищо. Живите му черни очи бавно се върнаха върху лицето на Нанги, въпреки че според предварителните уговорки той би трябвало да извади екземпляра, притежаван от Лю. Погледът му беше тежък като речен камък.

Нанги извади жълтия плик и му го подаде. Китаецът счупи печата с такова внимание, сякаш съдържанието му беше отровно. После започна да вади лист подир лист и внимателно да го разглежда. Всъщност това не бяха листове, а шестнайсет на брой големи и изключително ясни снимки. Освен тях в плика имаше миниатюрен касетофон с копие от записа, направен в апартамента на Сочната Пиен, както и пълен превод на този запис, възлизащ на дванайсет машинописни страници.

Ло Хван си сложи чифт очила с тънки златни рамки и потъна в четене. В продължение на десетина минути забрави както прекрасната панорама наоколо, така и самия Нанги.

Когато приключи с разглеждането на доказателствата, кабинката им наближаваше „въздушния терминал“.

Двамата слязоха и тръгнаха по каменистия нос, далеч от тълпата туристи.

— Интересно — промълви Ло Хван, пъхнал компрометиращите материали под мишница като обикновена папка. — Но едва ли си струва исканата цена. — Сви рамене и добави: — Можем да прогоним Лю, когато пожелаем.

— Мисля, че няма да е толкова лесно — рече Нанги, насочил цялото си внимание да заобикаля острите камъни по пътечката. — Лю е враснал отдавна тук, всички го познават. Ако в този момент го отзовете, ще се разрази шумен скандал, който лично ще се погрижа да подготвя. И страната ви ще понесе доста срам, ще изгуби предимството си пред Англия, спечелено през последните две и половина години с цената на огромни усилия, но най-вече ще станете обект на презрение!

Лекият ветрец в лицата им носеше дъх на сол и фосфор. Светлините на далечните кораби изпращаха тайнствени съобщения до неизвестни получатели. Те са като Ло Хван и мен, мислеше си Нанги. Знаят къде отиват, но не могат да видят крайната точка на своето пътуване.

Ло Хван беше потънал в дълбок размисъл. Имаше чувството, че ако сега, в този миг, Лю се подхлъзне във ваната и си счупи врата, всички ще бъдат доволни. Ние ще запазим достойнството си, а аз ще разкарам тази умна японска маймуна, ще я пратя обратно на загубените й острови и ще я забравя! Същевременно, си даваше сметка, че това са фантазии и нищо подобно не може да стане.

Всичко, което каза Нанги, беше истина. Дразнеща и неприятна истина. Той не можеше да й обърне гръб, не можеше да се справи с Лю при наличието на информацията, с която разполагаше японецът. Достатъчна е само една дума пред губернатора и той несъмнено ще вдигне слушалката да се свърже с едно или друго министерство на британското правителство. А това Ло Хван и неговите покровители не можеха да допуснат.

После му дойде нова идея. Очите му продължаваха да наблюдават морето, с нищо не се издаваше. Започна да я оглежда от всички страни, сякаш се готвеше да купува скъпоценен камък. Всъщност си беше точно така. Не бързаше, макар да си даваше сметка за краткото време, с което разполагаше. Но не биваше да бърза, не биваше да губи достойнство в тази игра на нерви и интелект.

Колкото повече обмисляше своята идея, толкова повече я харесваше. Нарастваше увереността му, че прилагайки я на практика, той ще успее да надхитри този източен варварин.

— Сред нас преобладава мнението, че господин Лю не трябва да има неприятности — предпазливо започна той. — Фактически искаме да си остане на мястото. — Ръката му се плъзна във вътрешния джоб и извади второто копие от договора на Нанги. — Този договор става нищожен в момента, в който се споразумеем по един-единствен въпрос — да бъдат унищожени всички улики срещу господин Лю, Копия, оригинали, негативи, включително и срещу жената, наречена Сочната Пиен. Цялата документация трябва да бъде изпратена на адрес, който ще получите от мен. В допълнение вие ще подпишете документ, в който ще бъде упоменато, че от днес нататък се задължавате да не предприемате нищо срещу някого от двамата засегнати, нито пък ще упълномощавате трети лица за подобни действия:

— Но аз не искам да анулирам този договор — възрази Нанги. Приемаше огромен риск, но беше преценил, че наградата му ще бъде наистина щедра.

Ло Хван остана напълно неподвижен. Сякаш Нанги го беше зашлевил през лицето. Изненадата му беше толкова голяма, че той изпита неудобство.

— Какво искате тогава? — напрегнато попита той.

— Искам да се върнем на първоначалното споразумение, което предложих на Лю. То съдържа трийсетпроцентово участие в моето кейрецу — участие без никакво право на намеса в управлението му — срещу отпускането на капитали на интервали за срок от три години. Преводът на сумите трябва да става на всеки първи януари и първи юли.

— Ние вече инвестирахме доста значителни капитали във вашето предприятие, господин Нанги — отбеляза Ло Хван. — Точно трийсет и пет милиона долара!

— Това беше малка компенсация за трудностите на „Азиатска банка“, предизвикани от вашия агент Чин — поклати глава Нанги. — Считайте, че до този момент не сте инвестирали нищо.

Очите на Ло Хван се заковаха върху лицето на Нанги. Душата му гореше от гняв и унижение. Но той нямаше никакво намерение да губи битката, и то тук, на родна земя. Налагаше се да прибегне до последното си оръжие.

— Питам се дали си давате сметка защо сме се насочили точно към вашето кейрецу — тихо промълви той.

В душата на Нанги се плъзна черно предчувствие, но той го потисна с огромно усилие на волята. Китаецът блъфира, направи опит да се успокои той.

— Господин Лю ми обясни причините — внимателно отговори той. — Става въпрос за създаването на Източен съюз.

— И двамата сме запознати с… нека ги наречем вариациите на господин Лю — вдигна глава китаецът. — Но вие едва ли си въобразявате, че сме споделили с него цялата истина…

Нанги замълча.

— В момента в Пекин властта е разпределена между две основни политически групировки. Едната включва безкомпромисните маоисти, а другата — тъй наречените „привърженици на капиталистическия път на развитие“. Вие несъмнено знаете, че през петдесетте години руснаците отхвърлиха сталинизма. Тогава Мао, заклет сталинист, яростно ти обвини в ревизионизъм. И това противоречие между идеологиите на Китай и СССР се запази и до днес в една или друга степен. Но междувременно хората, които управляват в Пекин, започнаха да търсят начини за помирение е Кремъл. — Ло Хван се размърда и продължи: — Има и други. Недоволни от развоя на събитията, те търсят алтернативна политика. Според някои слухове недоволните искат да открият ново и мощно пропагандно оръжие срещу Съветския съюз, което автоматично ще дискредитира и управниците в Пекин.

Нанги ясно виждаше какво цели събеседникът му. Многословното на Ло Хван беше излишно — вече си личеше към коя от фракциите принадлежи самият той. Неговите господари все още не разполагат с цялата власт там, на север.

Сърцето му лудо блъскаше. Дали комунистите знаят за „Тенчи“?

— Струва ми се, че управлението на Мао не донесе нищо хубаво на страната ви — внимателно каза той.

— Нека си спестим идеологическите дискусии — прекъсна го Ло Хван. — Вашето кейрецу може би държи ключа към бъдещето на моята родина. Идеята за Източен съюз не е измислица. Тя просто е част от цялата истина.

Нанги усети как го обзема чувство на триумф. Победих, безмълвно изкрещя той. Китаецът нямаше повече козове и беше окончателно победен. Дори и да знае за съществуването на „Тенчи“, той не е запознат с неговите тайни. И никога няма да ги научи!

— Не можем да направим нищо друго, освен да променим документите — рече той.

Гърбът на Ло Хван се изви, чувстваше се като стогодишен старец.

— Това означава, че сме обречени да сключим такъв пакт, който сигурно ще има страхотни последици… и за нас, и за вас… Не смея дори да си представя до какво ще доведе един тесен съюз между нас и руснаците!

Нанги почти не обръщаше внимание на думите му. Беше пиян от чувството на триумф, не можеше да преодолее вековната неприязън, наслоила се между китайци и японци.

Бяха им необходими около четирийсет минути да нанесат промените в двата екземпляра на договора, да подпишат както новите клаузи, така и самите екземпляри. Ло Хван извади бележник и започна да нахвърля текста на окончателната клауза, която вече беше обяснил устно на Нанги. Японецът се възползва от паузата, извини се и сковано се отдалечи, за да се свърже с Непредвидимия Чу съгласно предварителната им уговорка. Когато се върна, Ло Хван беше готов и двамата положиха подписите си под коренно променения договор. Нанги вече не можеше да предприема каквито и да е действия срещу Лю или Сочната Пиен.

Прибраха екземплярите си и мълчаливо се изправиха на ръба на каменистия нос. Облечени в официални копринени костюми въпреки необичайния час, строги и тържествени въпреки веселите крясъци на туристите наоколо.

От морския театър долетя взрив от аплодисменти. Делфини скачаха през широки обръчи, тюлени въртяха на носовете си шарени топки.

Нанги внимателно измъкна червения плик, който му беше дал Лю, и мълчаливо го подаде на Ло Хван.

— А сега предстои вълнуващият финал, дами и господа! — долетя до ушите им металическият, многократно усилен от електрониката глас на водещия атрактивното шоу.

Тони Тиърсън — детето-чудо на К. Гордън Минк, притежаваше онзи особен, приличаш, на пчелен кошер мозък, който високо се цени в света на висшата компютърна технология. Това вероятно се дължеше на факта, че мисленето му беше по-близко до начина, по който машините обработват своята информация, и имаше съвсем малко общо с обикновените човешки разсъждения.

Дните, през които детето-чудо изпитваше нещо повече от базисните човешки усещания — глад, жажда, умора или леко неразположение от препълнен пикочен мехур, бяха наистина рядкост. Радост изпитваше само когато разгадаваше окончателно поредния труден шифър. Всички шифри бяха подредени и означени със собствени имена в главата му, предаваше ги на Таня Владимова или на самия Гордън Минк едва когато ги беше превърнал в стройни редици от думи, изречения и цели пасажи.

На практика животът на Тони се състоеше именно в това безупречно подреждане и именно то го различаваше толкова много от обикновените хора. Бъркотията в кабинета му беше достатъчно доказателство за това. Защото представите му за ред се изчерпваха единствено с компютърната памет и онзи ред, който съществуваше в гениалната му глава.

Прякорът на Тиърсън беше съвсем точен, защото никой от тази страна на Атлантика, освен детето-чудо не беше в състояние да дешифрира съветските кодове „Алфа-3“. Те бяха така съставени, че наистина можеха да бъдат разгадани само от нестандартен, гениален ум.

И подобно на всички гении, умът на Тиърсън търсеше именно нестандартното, непознатото, необяснимото. Целият му кратък живот представляваше кръстоносен поход в една-единствена посока — да опознае непознатото, да обясни необяснимото. На стената в кабинета му висеше плакат с кратък и недвусмислен лозунг:

Затова, когато най-сетне проникна в последния вариант на „Алфа-3“ и английските думи, изскочили от необятната шир на невероятната му памет, започнаха да танцуват върху екрана на монитора, той просто си рече, че нещо май става. Изчисти екрана и извика на помощ програмата за изчистване на паразитни словосъчетания.

И получи точно същото послание.

Това несъмнено доказваше, че няма паразитни намеси и грешки, но той все пак се зае с обстойна проверка на всички операции от самото им начало. Резултатът беше същият: грешка нямаше.

Остана на мястото си, очите му бяха вперени в посланието. Звучеше напълно марсиански, не съдържаше нито смисъл, нито някаква логика. Като текста на някакъв хит от класациите, помисли си Тони Тиърсън.

— Лошо! — промълви той, прогонвайки с усилие различните рок мелодии от съзнанието си. — Много лошо!

Изведнъж, усети, че е здравата разтърсен. Натисна копчето за разпечатка, извади листа от принтера и изчисти екрана. Време е да се видя с Минк, помисли си той.

Когато влезе при него, Минк беше потънал в размисъл. В главата му се очертаваха последните щрихи от отмъщението, което готвеше на Виктор Проторов. Чувстваше се доволен от себе си. От години мечтаеше да изпрати Таня Владимова срещу своя заклет враг, но винаги се беше разколебавал в последния момент. Появата на Никълъс Линеър промени всичко.

Дълбоко в съзнанието си Минк се идентифицираше с бог Вотан — героя от цикъла „Кръг“ на Рихард Вагнер. Едноок, горд, несъвършен. Но за сметка на това привлекателен и отмъстителен.

Никога не би му хрумнало да се заеме пряко с Проторов. И през ум не би му минало да вземе самолета за Япония, да открие врага си и да му пръсне главата с едрокалибрен куршум.

Не защото беше страхливец. Не се страхуваше от битки и тежки ситуации, от много години насам живееше сред тежко физическо и психическо напрежение. По-скоро не искаше да смесва личното отмъщение със задълженията си като шеф на „Червената централа“, не искаше да излага на допълнителна опасност своите подчинени, които и без това работеха с риск за живота си, не искаше да изневерява на дълга си към родината.

Всичко това беше истина, но Минк усещаше, че ще е по-добре да не се задълбава прекалено в другите, инстинктивните мотивации. Даваше си сметка, че доста се е поувлякъл в ролята си на бог Вотан, че подобен синдром е погубил много хора с неговото положение и власт. Защото Минк съзнаваше, че притежава онази огромна власт, която е придобил Вотан със своето копие, направено от Изпепеленото дърво. Копието, чрез което държи в подчинение всички живи същества, дори всемогъщия великан Фатнир; копието, което отнема човешкия живот дори и при най-леко докосване. Агентите на „Червената централа“ са копието на Минк, те са неговата неограничена власт.

Таня Владимова безспорно беше част от тях, но той я обичаше прекалено много, за да я прати в клетката на лъва. Странно, но я обичаше точно по начина, по който Вотан е обичал своята единствена дъщеря Брунхилда. Тя беше най-близкото му същество на света, пред нея градеше сложните си планове, с нейна помощ се оформяше тънката паяжина на агентурната му мрежа. Мисълта, че ще я изпрати на смърт в ръцете на противника, му беше непоносима. Затова предпочиташе да чака, да проявява онова безкрайно търпение, което е толкова характерно за японците. До този момент. Сега тя вероятно каца в Токио и поема ролята, която трябва да поеме — на негово тайно и смъртоносно оръжие.

Усетил, че някой стои на прага на кабинета му, той рязко вдигна глава. Единици бяха хората със свободен достъп до този сектор, още по-малко — онези, които можеха да стигнат до кабинета му без специален ескорт.

— Кажи, Тони — промълви той и изключи предишните си мисли с категоричността, с която се спира кранът на чешма. — Може би имаш нещо за мен?

Нещо в поведението на детето-чудо го накара да застане нащрек. Стана, разпери ръце и тихо добави:

— Заповядай, влез.

Тиърсън прекоси голия под и се настани в дървения стол срещу бюрото на Минк.

— Проникнах в последния вариант на „Алфа-3“ — кратко съобщи той, листът хартия в ръката му потрепваше като жив.

— Ще ми го покажеш ли, или предпочиташ да го използваш за ветрило? — Минк ясно видя как детето-чудо направи гримаса и сърцето му се сви. Протегна ръка и добави: — Я дай да видя!

Тиърсън му подаде листа с видимо нежелание, после сведе очи и кръстоса ръце. Чувстваше се празен и безполезен.

Очите на Минк бавно напуснаха лицето му и се фокусираха върху текста.

Вълк! Вълк в кошарата! Главата на Минк се завъртя. Не можеше да си представи, че Таня Владимова, неговата Таня, е двоен агент! Господи, нима е възможно това?!

Юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че Тони Тиърсън подскочи като ужилен.

— Махай се! — изръмжа Минк. — Да не съм те видял повече!

Детето-чудо скочи и тръгна към вратата. На два пъти му се беше случвало да изпита върху гърба си яростта на Минк и никак не му се искаше да изпада пак в подобно положение.

На крачка от вратата се закова на място от дрезгавия вик на Минк:

— Чакай!

Тони Тиърсън с нежелание се обърна да погледне началника си.

— Нещо не ми е съвсем ясно — изръмжа Минк. — Таня знаеше, че си се заел с шифрите „Алфа-3“, знаеше също, че ти си най-добрият в тази област! Защо тогава ще използва точно тях, да я вземат мътните?

— Според мен не е имала избор — сви рамене детето-чудо. — „Алфа-3“ все още са най-сигурните шифри, с които разполагат руснаците. — При думата „руснаци“ неволно потръпна, все още му бе трудно да възприеме кошмарната истина. — Тя знаеше, че съм постигнал само частичен успех. Спомням си, че съвсем наскоро разговаряхме по този въпрос. Тя дори ме попита докъде съм стигнал с разработката на последния вариант… — Главата му замислено се наклони: — Сега разбирам, че точно този шифър е имала предвид… Казах й, че никога не съм се сблъсквал с такъв кошмар, признах си честно, че може би ще се проваля… Но около дванайсет часа по-късно успях да проникна в първия кръг… Беше като гръм от ясно небе… Всичко останало беше вече въпрос на време и къртовски труд… Огромна част от него свършиха компютрите, разбира се…

Минк замислено гледаше фигурата на младежа. Не си направи труда дори да извика фразата, която най-често се употребяваше в ужасни мигове като този: „Трябва да има някаква грешка!“ Познаваше Тиърсън като петте си пръста и знаеше, че този човек никога не греши. Може би не е в състояние да разгадае всяка разновидност на „Алфа-3“, но стори ли го веднъж, грешката е изключена.

— Свършил си страхотна работа, Тони — промълви той. Гласът му беше мрачен като зимен ден.

— Съжалявам — въздъхна Тиърсън. — Наистина съжалявам!

Минк го освободи с вял жест, стана и отнесе шифрограмата в съседното помещение, лишено от всякакви прозорци. Насреща му проблесна панорамата на площад „Дзержински“, грозна и отблъскваща като цялата съветска архитектура. Небето беше мрачно и свъсено, в магазина на „Детски свят“ продължаваха да продават предварително опаковани подаръци. Черен и тромав Зил се насочи към „Лубянка“ и изчезна зад тежкия портал. В съзнанието на Минк отново изплуваха ужасните сцени на бягството му, дълбокият сняг, превръщащ всички звуци в далечно и неясно ехо.

Какво ли е количеството информация, което неволно беше предал на руснаците? Колко крачки пред него е Виктор Проторов? Посланието беше достатъчно ясно и недвусмислено — „Вълк“ докладваше лично на него. Таня и Проторов. Как беше успял този тип? Как?

Минк стисна зъби с такава ярост, че те проскърцаха. Имаше затруднение с дишането. Господи, „Вълкът“ сигурно е умрял от смях, когато е бил изпратен да подкрепя Линеър! В същото време тя положително е изпитала силно безпокойство от факта, че този Линеър е бил изпратен със задачата да ликвидира нейния господар.

В съзнанието му ясно изплува изражението на лицето й, когато слушаше новите му импровизации. Беше загрижено, твърде загрижено, но той го беше разбрал по съвсем друг начин! Господи, колко различни интерпретации се съдържат в една истина!

Закрачи напред-назад, край него мрачно се разстилаше Москва, скована от мраз. Не му се искаше да наблюдава смяната на сезоните в този град, желаеше вечно да го вижда мрачен и зимен, в унисон е омразата, изпълваща душата му.

Какво да правя? Как, в името на Светия Бог, да спася цялата сложна операция? От Линеър нямаше никакви новини, а да изпрати нов агент по следите й беше изключено. Все едно да й се обади по телефона и да й заповяда да се прибере у дома. Тя прекрасно знаеше, че няма нищо по-важно от „Тенчи“ и Проторов.

Чувстваше се изоставен, подобно на родител, който за пръв път се разделя с любимото дете. И въпреки това не можеше да я мрази. Нищо не беше в състояние да превърне в омраза любовта му към нея.

Трябва да има някакъв отговор, просто трябва! Главата му гореше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне от напрежение. Много пъти съм успявал да превърна в победа на пръв поглед неизбежното поражение! Защо сега да е по-различно? Отговорът на този въпрос обаче беше ясен — никога досега не се беше изправял срещу провал от такъв мащаб.

Дори не искаше да си представи, че в „Червената централа“ е действал агент на врага. Та нали именно към него се обръщаха всички секретни служби на свободния свят, натъкнали се на подобни проблеми в собствените си структури?

Проблемът му се струваше все по-тежък и по-тежък. Благодарение на положението си в централата Таня знаеше всичко за персонала, познаваше лицето на всеки агент. Нито един от служителите на ЦРУ и останалите тайни служби не би могъл да се добере до нея. Опитите му в тази насока биха били опасни и по друга причина — всички щяха да разберат, че дори неговата централа не е застрахована срещу вражеско проникване. Затова никой не трябва да научи за предателството на Таня Владимова. Абсолютно никой!

Умът му трескаво прехвърляше различни варианти и почти моментално ги отхвърляше като несъстоятелни. Но защо Линеър не беше се възползвал от секретния си номер за пряка връзка?

Интеркомът настоятелно зажужа. Той не му обърна внимание, но онзи оттатък проявяваше завидна упоритост. Минк не желаеше никакви разговори и посегна да изключи апарата. В последния момент промени намерението си и натисна един от бутоните на пулта.

— Имате посещение, сър — разнесе се в стаята ясният глас на администраторката при входа.

— Не приемам никого, ясно ли е?

— Да, сър. Но господинът отказва да си тръгне. Настоява да…

По дяволите, ядно изпъшка Минк.

— Няма ли си име този господин? — троснато попита той.

— Да, сър. Казва, че го познавате. Името му е Люис Кроукър, лейтенант-детектив от Градското полицейско управление в Ню Йорк.

Тялото му бе жестоко изранено от ударите на Проторов и Котен, трите пръста на дясната му ръка — счупена и подути. Болката не беше проблем — знаеше как да я държи под контрол.

С олюляване се насочи към бюрото на Проторов, включи машината за унищожаване на документи и пусна вътре четирите листа засекретени сведения. Информацията остана единствено в главата му. После се върна в близост до трупа. Дишаше дълбоко, очите му бавно огледаха подутите пръсти. Не можеше да ги остави в това състояние, трябваше да направи нещо.

В „Теншин Шоден Катори“ беше усвоил „копо“ — една от разновидностите на „нинджуцу“, бойна техника за трошене на кости. Част от наученото беше приложил при ликвидирането на Проторов, но сега, за себе си, трябваше да опита обратното й въздействие.

Зае се да опипва строшените пръсти с палеца и показалеца на здравата си ръка. Тялото му реагираше на точното място на счупването така, както ключалката на сейф прещраква при точно подбрана комбинация. Скоро беше в състояние да определи какъв е ъгълът на счупването на всеки един от ранените пръсти.

Всеки европеец би стиснал зъби и напрегнал мускули при мисълта за това, което го очаква. И съответно би усилил болката. Никълъс постъпи по обратния начин — отпусна напълно тялото и духа си, потъна дълбоко във вълните на „гецумей но мичи“ и остави тялото си да се лекува само.

Когато очите му се фокусираха отново, пръстите вече бяха наместени. Откъсна парче от ризата на Проторов и започна да го увива около всеки от тях. Няколко намотки от грубия плат бяха достатъчни, за да се образува нещо като предпазна шина. Затегна възлите със зъби, внимавайки да не прекъсне кръвообращението.

Едва след това се зае с оценката на положението, в което се намираше. А то не беше добро. Имаше късмет, че никой до този момент не беше влязъл да види Проторов, но това не можеше да продължава до безкрайност. Намираше се в сърцето на истинска крепост, в стая със само един изход и врата като на банков трезор. Очите му се вдигнаха нагоре. Поради специалното си предназначение камерата бе снабдена със сложна система за вентилация. Ако не бяха счупените пръсти и силната отпадналост, която се дължеше на наркотиците, той положително би могъл да достигне до някой от широките отвори под тавана и да се опита да се измъкне през него.

Нуждаеше се от помощ, но в радиус от стотици мили наоколо не можеше да разчита на никого. Следователно ще трябва сам да си намери съюзник.

Прибягвайки до възможностите на „ичи“, той нададе висок и повелителен вик, който удивително напомняше гласа на Проторов. Чул името си, лейтенант Русилов се появи на вратата и отгоре му се стовари тежкото тяло на началника му.

Реакцията му бе точно според очакванията на Никълъс. Ръцете му механично се вдигнаха да предпазят лицето, в следващия миг, разпознал трупа на Проторов, от устата му се изтръгна смаян вик. Комбинираното действие на тези фактори даде на Никълъс достатъчно време да осъществи замисъла си. Ръката му се стрелна към гърдите на руснака, онзи усети как сърцето му прескочи няколко такта и дишането му се затруднява. Сякаш бе напълнил дробовете си с отровен газ. Лицето му стана бяло като вар, студена пот покри челото и горната му устна.

Въпреки това главата му смаяно се вдигна, от устните му се изтръгна задавен вик:

— Невъзможно! Ти си мъртъв!

— Значи току-що доказахме, че съществува и задгробен живот! — прошепна в ухото му Никълъс.

Дрехите на Русилов бяха изцапани с кръв и той автоматично понечи да ги почисти.

Никълъс изви ръката му назад и светкавично го претърси за скрито оръжие. Откри остър нож, закрепен откъм вътрешната страна на лявото му бедро.

— А сега ще ме изведеш оттук! — просъска той.

— Невъзможно! — възкликна Русилов, после, усетил остра болка от затягането на хватката, с пъшкане добави: — Наистина е така! Оттатък има електронен скенер, в паметта му са заложени данните на всеки пленник, които се променят всяка седмица. Опитаме ли се да излезем, независимо дали пеш или с кола, и двамата ще бъдем овъглени!

— Сигурно има начин да се блокира действието му! — изръмжа Никълъс.

— Така е — кимна Русилов. — Но кодът беше известен единствено на Проторов. Никога не можеш да се измъкнеш оттук! Независимо дали си сам, или с мен!

Никълъс беше далеч от отчаянието. Отлично владееше изкуството на проникване в редиците на врага и беше убеден, че има начин за измъкване и от най-дяволските капани.

— Разкажи ми всичко за тази крепост, и то бързо! — заповяда той.

Русилов се подчини. Проторов избрал за своя база тази голяма сграда, която била плевник. Имала само два изхода, и двата напълно безполезни за Никълъс. Дървените стени били подсилени отвътре с каменни зидове, етажът, на който се намират в момента, бил построен допълнително.

— Можеш да вървиш само нагоре, приятел — гърлено се разсмя руснакът. — А после да скочиш от покрива долу, в храсталаците. Ако имаш късмет, може и да оцелееш и да ти се размине само с някой и друг, счупен крак!

Умът на Никълъс бясно препускаше, Русилов неволно бе очертал единствено възможния път за бягство.

— Тръгваме! — просъска той. — И никой не трябва да заподозре каквото и да било! Повишиш ли глас, ще умреш! Същото ще ти се случи при всяко по-рязко движение. Ясно ли е?

Лейтенантът кимна с глава.

В коридора не срещнаха никого. Двамата подчинени на Русилов бяха свалили в приземието арестувания лекар. Руснакът го поведе нагоре по стълбите. От двете им страни бяха струпани купчини бамбукови и алуминиеви пръти, дълги по около петнайсетина метра.

— За какво служат те? — спря се Никълъс.

— Наоколо е пълно е бамбукови горички — мрачно обясни Русилов. — Селяните ги слагат под навесите да се сушат. А алуминиевите служат за закрепването на самите навеси.

— Вземи два! — заповяда Никълъс. — Не от алуминиевите, а от бамбуковите.

Стигнаха покрива и Русилов започна да се съблича, подчинил се на кратката команда на Никълъс. Дрехите му покриха каменните плочи. Никълъс се възползва от ножа и преряза бамбуковите пръти на две. После стори същото с ризата и сакото на лейтенанта, лишавайки ги от ръкави. Сряза и панталоните, след което се зае да изнизва връзките на обувките му.

— Какво правиш? — любопитно го гледаше Русилов, свит гол в един от ъглите.

Никълъс не отвърна. Наряза на четири ивици дебелия кожен колан на руснака и ги удължи с връзките за обувки. После прибави към вече оформящото се спасително средство частите от облеклото. Работеше с концентрацията на любящ баща, заел се с първото хвърчило на синчето си.

На практика конструираше именно хвърчило. Нинджите го наричаха „хито ваши“ — „изкуствен орел“, и то силно наподобяваше делтапланер.

Приключил с работата, Никълъс бавно се насоча към коленичилия в ъгъла Русинов. Без униформа и пагони той изглеждаше някак смален. Подобно на повечето военни, лишени от отличителните си знаци, той сякаш беше престанал да съществува.

— Сбогом, Русилов — промълви Никълъс, наведе се и леко докосна „юка“ — един от деветте, жизненоважни центрове на човешкото тяло, известни като „кю-кон“. Този беше разположен малко под ушите. Русилов изпадна в несвяст, тялото му политна тежко назад.

После се привърза към летателния апарат. Югозападният вятър беше достатъчно силен, но поривите му бяха внезапни и трудно предвидими. Той мислено сви рамене. Карма. Умората го притискаше с оловна тежест, очите му лепнеха за сън. Скоро ще си почина, обеща си той. Но сега трябва да внимавам!

Стъпи на каменния парапет. Нощта беше безлунна, хронометърът на китката му липсваше. Все още не бяха настъпили предутринните часове със своите странни проблясъци, но той не беше сигурен колко време остава до тях.

Подготви направляващите въжета и зачака подходящ порив на вятъра. Той дойде под формата на две последователни резки подухвания, мускулите му се напрегнаха. Миг по-късно обаче вятърът стихна и тялото му застина в пълна неподвижност. Хайде, безмълвно се помоли той. Хайде, духай!

Косата му странно пропука, ясно усети как топлината залива израненото му тяло. Напрегна се, затвори очи и почувства прилива на енергия.

Когато тялото му сигнализира своята готовност, той напрегна мощните мускули на краката си и се отблъсна от парапета. Полетя в мрака, към неизвестното. За миг се завъртя около оста си и стремително започна да пада, после направляващите въжета влязоха в действие и той усети как вятърът го подема и издига на невидимите си криле.

Понесе се в нощта като огромен прилеп.

Акико засече Котен край минералния извор и внимателно го проследи. Беше дошъл с празни ръце, но на излизане от съблекалнята носеше продълговата кутия от полирано дърво. Сблъсквала се често с подобни предмети, Акико с лекота разбра, че това е калъф за оръжие. Съдейки по големината му, тя стигна до заключението, че това е дай-катана — най-дългата измежду самурайските саби.

Скрита в сянката на храсталаците, тя изведнъж изстина. Котен премина под един от бледите фенери и тя успя да разгледа сандъчето в ръцете му. Беше същото, което лежеше разтворено между Никълъс и съпруга й в градината. Котен се беше добрал до сабята на Никълъс!

Последва го с колата си. Движението в този час на нощта беше слабо и тя се принуди да кара без фарове, ориентирайки се единствено по червените стопове пред себе си. На няколко пъти изпита чувството, че го е загубила, особено след като пътят започна да се извива нагоре по хълмовете. Все пак успяваше да открие отново червените светлинки и да ги следва.

Районът беше чисто селскостопански и трябваше да проявява крайна предпазливост. Но небето беше толкова свъсено и непрогледно, че пречеше не само на нея, но и на Котен отпред.

Трийсет минути след потеглянето им от минералния извор колата на Котен рязко намали ход, свърна вляво по някакъв черен път и изчезна сред гъстите шубраци.

Акико отби встрани и спря. Слезе от колата и продължи пеша, тъй като не можеше да рискува повече. Дори шумът от мотора й би бил достатъчен, за да я издаде.

Пътят беше тесен и разбит, изпълнен с остри завои. По тази причина не й беше особено трудно да следва колата на Котен. Той спря на малка площадка, край която шумолеше гъста бамбукова гора. Край него изскочиха някакви мъже, а тя беше достатъчно близо, за да чуе разговора им. Веднага разбра, че Никълъс е избягал.

Ами Сато? За ограниченото време на престоя й край минералния извор беше успяла да научи единствено, че някакъв човек е загинал при автомобилна експлозия. Но кой е бил той?

Не можа да разбере, тъй като в същия момент се беше появил Котен. Дори и без него едва ли би посмяла да задава въпроси, тъй като рискуваше да бъде запомнена. Японското общество е силно разслоено, съседите се поддържат като роднини, особено в провинцията. Тук тя беше чужденка, а прекаленото любопитство на една чужденка за инцидент, който подозрително прилича на предумишлено убийство, неминуемо би станало достояние на полицията. Това Акико не можеше да си позволи.

Сега обаче беше доста озадачена. Мъжете насреща говореха единствено за Никълъс. Името на Сато изобщо не бе споменато.

Това можеше да означава само едно — Сато е мъртъв. Може би именно той е загинал при взривяването на колата, а може би е бил убит тук — сред шубраците. Тя не беше развълнувана от този факт, дори напротив — някой се беше погрижил да осъществи част от личното й отмъщение. Не беше и особено доволна, защото би предпочела да го свърши със собствените си ръце. Но тъй или иначе тя беше принудена да приеме създалите се обстоятелства.

Сега единствената й мишена беше Никълъс. Обърна гръб на малката площадка и се зае да изследва околността. Сред дърветата се очертаваше силуетът на голяма сграда без прозорци, вероятно някогашен плевник. Акико обаче беше сигурна, че днешното й предназначение е коренно различно. Подмина я и продължи търсенето. Търпението й скоро бе възнаградено, тъй като на югозапад от плевника откри останките на „хито ваши“. Наведе се, попипа ги и одобрително изсумтя. После се засмя и тръгна по следите на своя враг.

Аликс направи всичко възможно да го спре. Отначало вдигна скандал, нарече го луд, тъпак и какво ли още не, а след това се разплака и започна да го моли.

От цялата сцена Кроукър разбра само едно — това момиче наистина се страхува за него. Макар да не беше стопроцентово убеден в това, тъй като си даваше сметка, че тя все пак е актриса, която всеки божи ден се е обяснявала в любов пред окото на камерата. Момиче като нея е в състояние да включва и изключва чувствата си с лекотата, с която сутрин полага своя грим, а вечер го почиства.

Доста по-късно му хрумна, че тя няма абсолютно никакъв мотив да се държи по този начин. Какво би спечелила, ако успее да го убеди да не се качва на самолета за Вашингтон и да остане при нея? Прекрасно познаваше човека, който се беше опитал да го ликвидира или поне беше поръчал неговата екзекуция. Същият този човек вече беше нарушил дадената пред нея клетва и я беше включил в поръчката за убийство.

Името му беше К. Гордън Минк и Кроукър стоеше пред него.

— Къде се намираме, по дяволите? — изръмжа лейтенантът и смаяно огледа буйната растителност наоколо. — Да не би да съм попаднал насред Африка?

Не харесваше пискливите нотки в гласа си, но беше здравата уплашен. Не само от този човек, който имаше властта да нарушава законите в съответствие със своите лични планове, но и от това, което сам възнамеряваше да стори на Минк.

А Минк седеше насреща му и беззвучно се смееше. Въпреки желанието си да се контролира Кроукър усети как кръвта завира в жилите му.

— Би трябвало още сега да те пречукам с голи ръце! — изръмжа той.

Минк не отвърна нищо, тъй като вътрешно бе здравата разтърсен. Не беше много лесно да оказва гостоприемство на човек, когото само допреди минута бе считал за погребан в морето и отдавна забравен. Ръката му неволно се вдигна да докосне слепоочието. Сякаш искаше да премахне пулсиращата болка, изведнъж появила се там.

— Няма да е зле, ако се овладеете, лейтенант — сухо промърмори той и това беше единственото, което можеше да каже в момента. Все още изпитваше нужда от малко време, за да прогони емоциите от душата си и да отвори място на разума. Денят се очертаваше като един от най-тежките в живота му, той си даваше сметка за това и беше твърдо решен да ограничи в максимална степен пораженията, струпали се толкова внезапно върху главата му. — Моля, седнете.

— Къде по-точно? — озъби се Кроукър. — Сигурна всичките ви столове са минирани!

— Това пък какво означава? — озадачи се, без да иска, Минк. Беше си обещал да не отстъпва нито сантиметър пред лейтенант Кроукър, особено пък на своя територия. Но тази пулсираща болка в главата направо го подлудяваше.

— Мен се опита да убиеш три пъти, а Аликс Логан — точно два! Какво друго очакваш, да те попитам?

Минк тежко се отпусна назад, болката в главата му се усили, от устата му се откъсна лека въздишка, пулсът му чувствително ускори своя ритъм.

— За какво говорите? — попита леко разколебан той, лицето му видимо побледня въпреки силния загар. Едва сега си даде сметка за истинските мащаби на надвисналото над главата му нещастие. Заплахата на Кроукър му се стори съвсем реална, в главата му надвисна един объркан въпрос: Как допуснах да се озова в подобно положение? Как?

Кроукър любопитно го наблюдаваше, яростта му видимо намаля.

— Ние с Аликс бяхме обект на преследване веднага след като напуснахме Кий Уест — започна той. — В Ралей, Северна Каролина, и в Ню Йорк Сити срещу нас бяха извършени покушения. Това са опити за предумишлено убийство, Минк!

— Не разбирам — поклати глава Минк. — Никога и на никого не съм нареждал да убие Аликс. — После, сякаш изведнъж досетил се, че не е сам, очите му се впиха в лицето на Кроукър. — Не бих го сторил при никакви обстоятелства, още, повече че й бях обещал безопасност. Вие трябва да ми повярвате!

Думите нямат стойност, Кроукър добре съзнаваше това. Но в очите на Минк имаше нещо истинско, нещо, което твърде много приличаше на безмълвна молба. От думите на Аликс си беше създал впечатлението, че този човек е всемогъщ отровен паяк, който плете стоманената си мрежа в условията на абсолютна сигурност под крилото на правителството. А сега виждаше друго — подобно на него самия, и Минк беше попаднал в капана на неизвестното. Някак внезапно и двамата се оказаха еднакво объркани, и двамата не знаеха кое е добро и кое — лошо. Неприязънта изчезна. За пръв път откак бе влязъл в луксозния апартамент на Анжела Дидион и докоснал студеното й като бучка лед красиво тяло.

Кроукър започна да си дава сметка, че мотивите за едно хладнокръвно убийство могат да бъдат хиляди.

— Кой тогава го е сторил? — дрезгаво попита той.

Този въпрос принуди Минк да стигне до поредното си логично заключение. Наистина, на кого беше поверил грижата за Аликс? На кого беше оказал доверието да я пази жива и здрава? На Таня Владимова, ето на кого. Но искаше да бъде сигурен, абсолютно сигурен. Ръцете му трескаво вкараха въпросите в огромната памет на компютъра, пръстите му нетърпеливо забарабаниха по плота на бюрото в очакване на отговора. И когато той се появи на екрана, очите му се отправиха открито в лицето на Кроукър.

— Таня — бавно промълви той.

— Коя, по дяволите, е Таня?

— Жената, наредила ликвидирането на вас двамата — отвърна Минк, съумявайки да каже само част от истината. В главата му нещо помръдна. Приличаше на тъмен и миниатюрен спътник, който се нуждае от много малко време и пространство, за да се увеличи до огромни размери. Първичните корени на една идея, началото на огромна по мащаби спасителна операция… Истинско чудо, ако човек е склонен да признае пред себе си съществуването на чудеса…

— Как стоят нещата около Аликс? — попита с по-нормален глас той. — Добре ли е?

— Тя е объркана, ядосана, уплашена, вероятно завинаги смазана от тази мръсотия… Но иначе е добре.

Чутото донесе на Минк неподправено облекчение. Ако в онези дни беше изпитвал известни угризения на съвестта, че е подарил живота на момичето с име Аликс Логан, сега тези угризения окончателно го напуснаха. Вълната на облекчението го погълна дълбоко. Наистина дълбоко!

Пое дъх да каже нещо, но Кроукър го изпревари.

— Хич не си въобразявай, че ще ти кажа къде е! — предупреди го той. — А ако решиш да предприемеш нещо срещу мен, тя ще отиде право при главния прокурор на щата и ще го запознае с доста любопитни подробности от трудовата ти биография! Знам, че не искаш това — доста убедително ми го доказа!

Минк помълча, сякаш да прецени тежестта в заплахите на Кроукър, после бавно кимна с глава.

— Добре. Предлагам ти примирие… или по-скоро нещо като сделка.

— Каква сделка? — подозрително го изгледа Кроукър. Фактът, че действително е загрижен за Аликс, съвсем не означаваше, че е спечелил доверието му.

— Ето каква: няма да ти сторя зло и няма да търся скривалището на Аликс… докато тя не пожелае друго, разбира се. В замяна на това ти ще седнеш ей там и внимателно ще изслушаш една история. А после ще ми кажеш какво мислиш за нея…

— И после?

Добре де, добре, помисли си с досада Минк. Този тип насреща му е не само изобретателен, но и умен. Не само ликвидира двама от добрите ми агенти, но успя да се измъкне и от Таня — моето най-силно оръжие! Може би пък тъкмо той ще бъде в състояние да свърши това, което не би поверил на никого… После започна да разказва за Таня Владимова и нейното предателство, за начина, по който беше манипулирала операция „Риба-меч“ — операцията за закрила на Аликс Логан. Същевременно не го напускаше увереността, че именно този мъж е в състояние да унищожи дяволското творение, създадено с общите усилия на Проторов и самия Минк.

Душата му бе обзета от надежда. Подобно на помилван в последния момент осъден на смърт, К. Гордън Минк бе обзет от могъщо радостно опиянение, пръстите на ръцете му видимо започнаха да треперят.

Не му беше трудно да внуши на Кроукър какво се очаква от него. Просто защото притежаваше две убедителни причини, които да предложи на човека отсреща. Неволно се постави на негово място и изпита абсолютната увереност, че би захапал въдицата точно така, както го правеше в момента Кроукър.

Отмъщение и патриотизъм. Това бяха двете причини, които щяха да убедят лейтенант Люис Кроукър. Таня се беше опитала да го ликвидира със собствените си ръце, а такива неща човек като Кроукър не прощава. В момента жадуваше да я пипне и Минк не можеше да го обвини за това. И двамата жадуват да я пипнат, уточни той. Разликата е там, че Кроукър може да го стори, а Минк не може.

После дойде ред на руската история. Никой не би могъл да се чувства добре от нея, особено пък Минк. Но и Кроукър не беше далеч от неговите чувства.

— Ще получиш пълен дипломатически имунитет — приключи разясненията Минк. — Плюс нова самоличност, за да не те тревожат митническите и имиграционните власти. Там ще имаш всестранна подкрепа, ако това се наложи, разбира се. — Почака малко, после тихо подхвърли: — И ще се срещнеш с един стар твой приятел… Никълъс Линеър.

Това го беше оставил за десерт. Железният, неоспорим аргумент.

И Кроукър налапа въдицата.

Само половин час по-късно лейтенант-детективът се сдоби с нов паспорт, кръщелно свидетелство, делови документи и всичко останало. Плюс пари под формата на американски долари, японски йени и пътнически чекове. Минк рухна едва когато го откараха на международното летище „Дълес“ и го качиха на първия самолет за Япония. В очите му се появиха сълзи — първите след кошмарните разпити на „Лубянка“. Душата му се свиваше от мъка за това, което му бяха сторили; дваж повече се свиваше от мъка при мисълта за начина, по който се готвеше да отмъсти.

Междувременно жената, която бе обект на любов и омраза от страна на К. Гордън Минк, спокойно напускаше самолета, кацнал на мъгливото токийско летище „Нарита“. Полетът не беше нито лек, нито приятен. Малко след излитането от летище „Кенеди“ беше глътнала две приспивателни, минути по-късно бе потънала в тежък сън. Сънуваше детството си, сънуваше Проторов — мрачен рицар, пеш или на кон, с броня и тежки ботуши. Където и да я отнасяха виденията, той винаги беше там и я чакаше.

Озова се в Речица — най-близкото градче до махалата, в която живееха. Брат й Михаил не одобряваше факта, че баща им е милиционер. Служебните му задължения го караха да има контакти с представителите на КГБ, които, облечени в дългите си черни кожени палта, често се появяваха на прага на малката им къщичка да му напомнят да докладва за всяка антипатриотична проява в района.

Само шест месеца по-късно Михаил щеше да напусне този дом, а след година, едва осемнайсетгодишен, щеше да се превърне в един от най-войнствените и най-популярни руски дисиденти.

Междувременно обаче директорът на училището в Речица се беше появил в дома им, използвайки услугите на старата си полуразкапана кола. Искаше да говори с родителите на Таня, тъй като й беше уредил стипендия в едно наистина известно учебно заведение. Тя е изключително умно дете и заслужава това, беше казал директорът. Но с цената на известни лишения, тъй като прекрасното учебно заведение беше чак в Урал, на цели седемстотин и петдесет километра от дома.

Майка й се беше разплакала. Синът й вече го нямаше, а сега и дъщерята. Но бащата беше непреклонен. Стигнал в живота само до провинциален милиционер, той беше твърдо убеден, че поне едно от децата му трябва да получи подходящо образование.

И всичко се беше уредило. За голямо облекчение на директора, когото притискаше лично Проторов. Както можеше да се очаква, нито Таня, нито родителите й имаха понятие какво точно се преподава в това далечно учебно заведение.

След като тя пристигна и разбра с какво точно ще се занимава, нещата влязоха в нормалния си ритъм. Пишеше у дома всяка седмица, но така и не съобщи на родителите си за истинския характер на своята подготовка. Много й се искаше да каже поне на баща си, наранен дълбоко от предателството на Михаил Проторов.

Опита да се свърже с него още от летището, докато чакаше да получи единствената си пътна чанта. Повтори опита си, след като се добра до пулсиращия, претъпкан с народ център на Токио. И в двата случая прибягна до четирицифрения код за пряка връзка, но отговорът, беше категоричен — връзка няма.

Сам по себе си този факт не беше кой знае колко тревожен, но не така стояха нещата с появата на Пьотр Александрович Русилов в хотела. Тя се регистрира, изпрати багажа в стаята си и едва след това позволи на лейтенанта да я изведе обратно на оживената улица. Минувачите бяха облечени предимно в сиво и над главите им, съвсем като в Лондон, се поклащаше гора от чадъри. Мнозина носеха бели предпазни маски върху устата си — една все по-често срещаща се гледка в този град.

Таня веднага отбеляза състоянието на Русилов. Беше блед и нервен, постоянно извръщаше глава да види какво става зад гърба му. Това никак не й хареса.

Още по-малко й харесаха новините, които беше донесъл със себе си от Хокайдо.

Кожата й беше тънка като паяжина, като оризова хартия, смачкана от силен юмрук, блестяща и гладка въпреки отминалите седемдесет и девет години.

— Утре навършвам осемдесет — призна му тя. В гласа й нямаше гордост, а просто леко учудване, че животът може да продължава толкова дълго.

Но дори и на тези години тя беше едно от най-красивите човешки създания, което беше виждал. Като дете често бе сравнявал красотата й с тази на собствената си майка. И винаги бе стигал до заключението, че съвършената симетричност на тялото й все пак отстъпва, пред екзотичната хубост на Чонг. За тази преценка вероятно натежаваше и едно допълнително обстоятелство — той я мразеше, защото беше майка на Сайго.

— Какво друго мога да сторя за теб? — попита Итами.

— Нищо, хаха-сан… — промълви той с наведена глава. Мамо… За да я нарече така, му беше необходимо доста време. Особено след като се беше добрал до прага й, залитащ от смъртна умора…

Тя живееше там, където беше живяла винаги — в едно от предградията на Токио, северно от центъра и съвсем близо до храма, в който се бяха оженили Сато и Акико. Пътуването на Никълъс от Хокайдо насам беше тежко. През нощта се вмъкна в някакъв магазин за готово облекло, от който се снабди с нови дрехи и малко пари, след което пое към Хакодате. Би могъл да открадне кола и да се придвижи по-бързо, но това означаваше да остави ясна следа за онези, които несъмнено са започнали да го преследват, а и за полицията, алармирана от разбиването на магазина. Разследването на случая, както всичко в Япония, ще бъде извършено съвестно и задълбочено, ето защо той предпочиташе да оставя възможно по-малко следи.

Придвижваше се с автобус или на автостоп — разбира се, там, където това беше възможно. Старателно избягваше магистрали и главни железопътни линии, тъй като знаеше, че там по-лесно ще го забележат.

Най-накрая се добра до брега и взе ферибота за Аомори — малко градче, разположено на скалистия северен бряг на Хоншу, отвъд пролива Цугарукайкьо.

Нямаше документи и това му пречеше да вземе кола под наем. Но предпочитанията му и без това си останаха на страната на автобусите, поддържаше приблизително една и съща посока на придвижване — на юг, изминатите отсечки от маршрута му бяха изпълнени с отклонения.

При мисълта, че ще види леля си, душата му се изпълваше с ужас. Той беше убиецът на единствения й син, баща му пък беше допринесъл за смъртта на съпруга й. Именно това беше накарало Сайго да го отрови, а после, години по-късно, да последва Никълъс чак в Ню Йорк.

Не знаеше как ще го посрещне тя, не знаеше дори какво ще й каже. Какво представляват думите, всички думи, пред неумолимото лице на смъртта? „Съжалявам“ вероятно е най-неподходящата дума в английския език, мрачно си помисли Никълъс. Но за случай като този подходящи думи нямаше нито в японския, нито в който и да било друг език.

Къщата беше строена от архитект, който се придържаше към традициите на XVII век, считани от много японци за най-добрите в историята на страната. Именно по тази причина Итами и Сацугай се бяха спрели на него.

Архитектът създаде къщата като точно копие, на императорската вила „Кацура Рикю“ в Киото — блестящ пример за сливането на човешкия гений със силите на природата, издържал непокътнат цели четиристотин години.

„Опитвам се да вложа духа си в природата“, обичаше да казва възрастният архитект.

А резултатът от неговите опити беше наистина изящен — въпреки високата цена на това определение в очите на японците. Вероятно младостта беше попречила на Никълъс да оцени по подобаващ начин всички детайли на това архитектурно творение, тъй като обичаше не цялата къща, а само стаята, в която беше станала церемонията „ча-но-ю“.

Именно в тази стая го въведе прислугата. Разбира се, преди това той беше изкъпан и преоблечен, самата Итами — информирана за посещението му, а раните му — почистени и превързани от превит на две старец, който унесено си напяваше нещо под носа, но ръцете му притежаваха изключителна сръчност.

Освежен и отпуснат за пръв път от дълго време насам, Никълъс коленичи в тихото помещение и отправи поглед навън, към градината. Цялата стена към нея беше остъклена, височината й беше почти два метра. Но горната част беше покрита с тънка оризова хартия, така че гледката включваше само по-близките очертания на градината. Това беше направено в съответствие с изтънчените изисквания на изкуството Дзен — да разполагаш с чудесата на природата като част от своето обкръжение, но никога да не ги виждаш изцяло, постоянно да изпитваш чувството, че нещо от тази природа е скрито за сетивата ти и следователно още по-примамливо. Човек оставаше с чувството, че отвъд тази невидима граница го очаква тъжната и сладостна гледка на цъфнали вишни или пъстрият килим на окапалите есенни листа. Гледка, която вероятно би нарушила спокойната вглъбеност на церемонията „ча-но-ю“ и абсолютната хармония на съзерцанието.

Слънчевата светлина, прорязана от стволовете на дърветата и от тънката решетка, приличаше на току-що разтопено масло и затопляше приятно стаята. По безупречно подредените камъчета на алеята пробяга самотна птичка, клюнът й чевръсто потракваше.

Върхът на кипариса се люшна под порива на лекия ветрец, сенките по блестящо полирания под се раздвижиха като живи. Никълъс неволно потръпна, припомнил си кошмарния полет с „хито ваши“, шумоленето на разкъсаните дрехи, непрогледния мрак и ужасния страх, че вятърът ще стихне и тялото му ще рухне върху острите като копия бамбукови стебла долу.

Ужас и ликуване се преплетоха в душата му, кръвта му кипна от странната смесица — бурна и опияняваща като младо вино.

Отново се почувства на края на силите си. Погледнато от чисто физическа гледна точка, въздействието на упойващите средства отдавна беше отминало. Въпреки това организмът му продължаваше да усеща последиците от комбинираното им въздействие — в мускулите, нервните възли, мозъка… Единствен лек срещу тях са упражненията, упоритите и тежки физически упражнения.

Фигурата й се появи в полезрението му заедно с тихото шумолене на коприна. Той стана и се поклони, сърцето му се качи в гърлото. Отново бе поразен от величествената й красота. Не би могло да се каже, че е останала недокосната от времето. Не, по-скоро беше нещо друго — сякаш бе успяла да го превърне в свой приятел, а не враг… Времето я следваше по петите като опитомен звяр, присъствието му се чувстваше, но не беше от решаващо значение.

— Итами-сан — едва чуто прошушна той. — Оба…

— Моля, седни, Никълъс-сан.

Той се подчини. Някак не му се искаше да анализира онова, което долови в очите й и усети в душата й.

Поднесоха им чай и оризови сладкиши. Итами изчака излизането на прислужницата и тихо каза:

— Добре направи, че се върна. Сърцето ми се радва да те види отново, „ваташи но музуко“… Сине…

Нещо в душата му се пречупи, тялото му бавно се наклони, челото му почти докосна лакираните дъски на пода. От очите му рукнаха сълзи, не беше в състояние да сдържи напора на чувствата в душата си. Японецът в него се засрами от проявата на такава очебийна слабост, но европейската му кръв взе връх. Именно тя се нуждаеше от някаква проява на чувствата и тази нужда бе така всеобхватна, че никаква дисциплина не беше в състояние да я спре.

— Ваташи но музуко — повтори тя, сякаш наистина се чувстваше негова майка. — Знаех, че ще се върнеш. Молех се на Бога да ти стигне куражът за това.

— Страхувах се, оба — промълви с разтреперан глас той. — Страхувах се от това, което сторих… Не исках да се изправя пред очите ти след всичката мъка, която ти причиних!

— Не си ми причинил мъка, Никълъс — меко отвърна тя. — Винаги съм те чувствала по-близък от собствения си син. Той беше слаб духом, винаги беше принадлежал единствено на баща си… Сацугай ръководеше постъпките му така, както слънцето подчинява своите планети. Сацугай беше човекът, който предначерта неговата съдба, именно неговата параноя наследи Сайго…

Избягва да го нарича свой син, отбеляза Никълъс. Странно поведение за една майка. Главата му се повдигна и очите им се срещнаха. В нейните нямаше нито гняв, нито тъга. Други чувства преобладаваха в тях. Примирение и обич… Обич към него.

— Той беше зъл и покварен — продължи тихо Итами. — Никога не бях предполагала, че може да съществува такъв човек. Объркването би трябвало да пречи на крайностите, така поне си мисли човек… — Главата й тъжно се поклати: — Но не и в случая със Сайго. Той притежаваше уникална по своя характер девствена чистота. Насочена в правилната посока, тя несъмнено би предизвиквала всеобщо възхищение…

— Но тя не беше насочена в правилната посока и аз бях принудена да нося това бреме върху плещите си цял живот. Би трябвало да се срамувам, че съм желала смъртта му, но аз не се срамувам. И как бих могла? Всичко, до което се е докосвал, е било обречено на загиване. Той беше безмилостен убиец на човешкия дух.

— Дори всичко това да е вярно, аз пак не изпитвам гордост, че съм го унищожил — поклати глава Никълъс.

— Разбира се — съгласи се тя. — Ти си действал от позициите на честта. В това отношение приличаш на майка си.

Той внезапно осъзна, че Итами му се усмихва. Неволно й отвърна със същото, тежкото чувство напусна сърцето му с бързината, с която се оттеглят буреносните облаци през лятото.

Дълго време не се помръднаха, душите им се сплетоха в приятелска прегръдка, наново се опознаваха, откриваха неочаквано възвишеното равнище на връзката помежду им, вече освободена от призраците на миналото.

— Радвам се, че дойде по това време — каза му тя на другия ден. — Скоро преживяхме едно-две не особено приятни земетресения.

Никълъс си спомни за компютърната разпечатка на Проторов, която предвиждаше повишена сеизмична активност. Все пак реши да не споменава нищо за нея.

— Не аз го избрах, оба — рече той. — По-скоро то избра мен…

— Затова трябва да се кръстим, преди да поемем през речния брод — леко се усмихна тя. — Нали така, Никълъс?

— Не знаех, че си чела Мусаши — изненадано я погледна той.

— Не само съм го чела, но и съм го изучавала — вече открито се смееше тя. — Много неща за мен са ти неизвестни, макар че пред никой друг човек на този свят не съм споделяла толкова много от своите тайни… Аз бях тази, която насочи някои хора към услугите на Сайго. Предимно хора, които бяха унижени от онзи Рафаел Томкин и които горещо желаеха смъртта му…

— Не те разбирам — недоумяващо я погледна Никълъс.

— Нима си въобразяваш, че съм ти загубила следите, след като замина, ваташи но музуко? Моята любов е не по-малко силна от моята закрила! В чия дъщеря се влюби ти? Колко време би било необходимо на Сайго да научи това? И колко време — да съчетае полезното с приятното, да изпълни платената поръчка и едновременно с това да ти отмъсти за всичко? Той за нищо на света не би пропуснал подобен шанс!

В душата на Никълъс се надигна буря.

— Значи ти… Ти си пратила Сайго по следите ми? — Стисна главата си с две ръце, беше му трудно да повярва на това, което чува.

— Мили мой, та той беше като ранен глиган — тихо отвърна тя. — Беше опасен, с всеки изминат ден ставаше все по-опасен! Не можех да позволя това да продължава до безкрайност!

Тя прекъсна разходката, спря на място и за пръв път леко го докосна. Едва забележим, но изпълнен с решителност жест, който, подобно на всички японски жестове, беше изпълнен със скрито значение.

— Нима си помисли, че бих го изпратила да ти стори зло? Не, аз го изпратих да намери своята смърт! Вероятно съм го убила, ако човек разглежда нещата от по-различен ъгъл!

— Но междувременно и други хора намериха смъртта си, оба — промълви Никълъс. — Би трябвало да предвидиш това.

Тя не отговори. Краката й се раздвижиха и се насочиха към тревата, заобиколила стройните чемшири, съвършени като произведение на изкуството.

— Какво очакваш да кажа, ваташи но музуко? Животът е несъвършен, защото сме хора, а не богове. От самото им наименование е ясно, че боговете не живеят, а просто съществуват.

Спряха и тя докосна грубата кора на най-близкото дърво.

— Съжалявам за смъртта… за смъртта на всекиго. Но понякога заедно с тумора се изрязва и здрава тъкан… Не е честно и аз положително не го одобрявам… Но наистина трябва да се научим да се кръстим пред речния брод… Ти правилно каза, че не ние избираме, а нас ни избират…

Той не беше вложил точно този смисъл в своите думи, подозираше, че Итами отлично го знае. Но нейните думи бяха много по-подходящи, много по-точни. Защото си даваше сметка, че случилото се между него и Сайго не беше резултат на специални действия от страна и на двамата, а по-скоро следствие на една отдавнашна, породила се цяло поколение преди тях вражда. Враждата между техните бащи, която бе родила синовната вярност в душите на младежите, която ги бе подтикнала да сложат точка на отношенията между двете фамилии.

Въпреки усилията си не можеше да не мисли за хората, изгубили живота си в резултат на тази вражда, в резултат на прекомерно болезненото им честолюбие: Айлин Окура, Тери Танака, Док Диърфорт и още куп униформени и цивилни полицаи, на които не знаеше дори имената. О, да, и Люис Кроукър… Никълъс схващаше мъдростта в думите на леля си, дори се съгласяваше с тях. Но нещо дълбоко в душата му се противеше, далечен глас настоятелно повтаряше: Все пак е прекалено! Отнемането дари на един човешки живот е прекалено висока цена за изкореняването на някакво натрапчиво „гири“!

Мълчанието се проточи. Итами беше тази, която го наруши.

— Бях искрена с теб, Никълъс. Сега ще те моля да ми върнеш жеста. Кажи ми защо дойде тук. Очевидно не е само, за да ме видиш след всичките тези години…

— Наистина е така — призна той е чувството, че тя пак е права. Този въпрос се въртеше в главата му по време на пялото тежко и продължително пътуване насам. Накрая му се явяваше дори насън.

Акико.

Тя не беше Юкио, но лицето й беше лицето на Юкио, Защо? Не може да се е родила с черти, които са съвършено точно копие на чертите на неговата любима. Природата никога не повтаря своите творения, това правило е невалидно може би единствено при близнаците.

Значи остава другата вероятност — лицето й да е изкуствено създадено копие на лицето на Юкио. Което означава, че през цялото време е бил воден за носа, воден към единствения човек на този свят, който беше желал смъртта му с цялата си душа. Към единствения човек, който би могъл да измисли подобно душевно страдание.

Итами е права — този човек е непоправимо зъл.

Сайго.

Тук, в неговия дом. Никълъс бе дошъл, подчинявайки се на инстинкта си. На желанието си да намери отговора на въпрос, на който вероятно отговор не съществуваше.

— Дойдох тук и по друга, по-неотложна причина, оба — промълви той. — Наскоро се срещнах с жена, чието, лице е точно копие на лицето на Юкио, Не беше тя, но приликата е поразителна. Казва се Акико.

Итами обърна лице към полегатите лъчи на залязващото слънце.

— Някога познавах жена с това име — отвърна тя. — Обичах я, а тя ме почиташе. Както би трябвало да бъде между свекърва и снаха.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Не, не може да е истина! Това би било прекалено чудовищно, светотатствено, мръсно!

— Беше омъжена за Сайго, така ли? — едва успя да, промърмори той.

Итами кимна с глава.

— Ученичка ли беше?

Итами отлично знаеше каква ученичка има предвид. И за двамата съществуваше само един вид учение.

— Да — прошепна тя. — Срещнали се в Кумамото. Изкарала е две години там, после е напуснала.

— И къде е отишла?

— Не искам да говоря за това.

— Итами-сан…

— Срамувам се! — троснато отвърна тя, за пръв път в гласа й пролича нескрита студенина. — Не ме насилвай!

— Трябва да знам! — твърда каза той и се изправи пред нея. — Трябва! Тя е била съпруга на сина ти.

— Не смей да го наричаш така!

— Но освен това е била и последното оръжие на Сайго срещу мен, нима не разбираш? Не ми ли помогнеш в момент като тази, тя може би ще успее да стори онова, което той не успя!

— Наистина ли? — погледна го е ясни очи тя.

— Хай, аба — кимна Никълъс.

— Някъде в планините на север живее един сенсей — промълви Итами. — Името му е Кийоки.

— Това не е име! — замръзна на мястото си Никълъс. — Това е състояние, което се изразява с една-единствена дума — лудост!

— Не зная… Но именно там е била Акико. Там се е научила да прикрива своето „ва“, там е овладяла изкуството на „яхо“. — Итами направи гримаса и се извърна от него: — Ето, казах ти всичко, което знам. Но сега се чувствам зле!

Той дълго мълча. Преди всичко за да й позволи да възвърне самообладанието си, но и да попие неземното спокойствие на окръжаващата ги природа, да почувства как майчината й милувка успокоява неспокойния му дух. Искаше му се този миг да продължи до безкрайност.

Накрая потръпна и тихо промълви:

— Трябва да тръгвам, хаха.

— Да.

— Ще ме целунеш ли за сбогом, както правеше Чонг под влиянието на баща ми?

Итами бавно се обърна към него. Очите й бяха леко замъглени и огромни, сякаш побрали в себе си целия необятен свят. Ръцете й се обвиха около раменете му с неповторима нежност, краката й се повдигнаха на пръсти, устните й докоснаха бузата му. Така, както го беше правила хиляди пъти в миналото.

— Честит рожден ден, хаха — промълви Никълъс.

— Бъди жив и здрав, Никълъс — въздъхна Итами. В следващия миг вече беше сама, само птиците чуруликаха в клоните на дърветата, приготвяйки се за настъпването на нощта.

Токио се стори на Джъстин толкова смайващ и огромен, колкото Ню Йорк би се сторил на някое хлапе от Небраска. Не беше очаквала да го види такъв, нито пък го беше искала.

Градът пулсираше около нея като гигантски кошер с неоново осветление, атмосферата му бе тежка и задушна като въздуха в каменовъглена мина. Тя се потопи в него с неволна тръпка на отвращение, а когато стъпи на тротоара пред хотел „Окура“, вече беше готова да зареже всичко и незабавно да се върне у дома. Единственото нещо, което я спря, беше Никълъс, по-скоро мисълта за него.

В този хотел беше отседнал и Крейг Алонг. Макар да го познаваше съвсем бегло, Джъстин му остави бележка и помоли администратора да му я предаде веднага след като се прибере.

После се качи в стаята си и се тръшна на леглото. След продължителния полет имаше чувството, че кожата и косата й са просмукани от нещо мазно и неприятно. Изпъшка и стана. В банята пусна толкова гореща вода, колкото можеше да понесе умореното й тяло.

Имаше чувството, че само горещата вода може да отмие дебелия слой нечистотия от кожата й.

Телефонът иззвъня точно когато свитите й на топка мускули започнаха бавно да се отпускат, покрити плътно с дебел пласт пяна. Пресегна се към деривата, окачен на плочките над главата й. Беше Алонг. Работел във временния си офис в сградата на „Сато Петрокемикълс“ и се върнал в хотела, за да смени дрехите за обяд. Той бил от хората, които обичат да ходят по риза, но едва тук проумял колко много държат японците на официалното облекло.

Джъстин го попита за Никълъс и Алонг объркано замълча. Безпогрешно доловил вълнението в гласа й, той не смееше да й каже, че няма никаква представа за местонахождението на своя шеф. Вместо това предпочете да я увери, че скоро ще го открие и отново ще й позвъни. Когато линията прекъсна, Алонг веднага набра номера на Сато. Не, там все още не бяха се свързали с господин Линеър. Желае ли господин Алонг да го свържат с Нанги-сан?

Алонг за пръв път чу, че Танцан Нанги се е върнал от Хонконг.

— Да, свържете ме, ако обичате — каза в слушалката той. После съобщи на Нанги за появата на Джъстин в Токио.

Нанги остави слушалката и излезе иззад бюрото си. Кацнал едва преди час на родна земя, той все още беше зает с мисли за хонконгските си операции. Непредвидимият Чу и неговият баща-дракон не излизаха от главата му, но още по-натрапчиви бяха мислите за триадата Грийн Панг. До края на месеца тя щеше да нахлуе в сградата на търговската компания „Сун Ва“ на улица „Тай Пингшан“. Ще има насилие, ще се пролее кръв. Вероятно и кръвта на самия господин Лю, която нищо чудно да се смеси с кръвта на младата и пищна госпожица, известна с прякора Сочната Пиен.

Изходът от тази операция нямаше нищо общо с Нанги, тя си беше изцяло дело на мафията и част от постоянната й война за завладяване на нови сфери на влияние. Поне така щяха да я представят вестниците. Нищо необикновено, подобни неща бяха ежедневие за кралската колония. Ло Хван вероятно също ще се примири. Карма. Може би съжалява, че не се е посъветвал с някой гадател преди срещата си с Нанги.

Всъщност операцията беше уговорена между Нанги и Непредвидимия Чу още преди разговора в Оушън парк. Това беше смисълът на натиска върху патриотичните чувства на Третия братовчед Ток. Нанги спази уговорката с Ло Хван и след три седмици нямаше да има дори следа от дезинформационната връзка с Редмън.

Но не му било писано да се наслаждава дълго на своето задоволство. На вратата се почука и на прага застана Кей Хагура, един от вицепрезидентите на Сеичи.

— Влезте, Хагура-сан — любезно го покани Нанги, не пропуснал да отбележи загриженото лице на вицепрезидента. Може би има нужда от малко отпуск, който да прекара със семейството си, помисли Нанги. Това е най-добрият начин за почивка за всеки японец.

— Моля да ме извините за безпокойството, Нанги-сан — поклони се Хагура. Лицето му беше бледо и уморено, зад гърба му, отвъд плътно затворената врата, се разнасяше необичаен шум.

— Влезте, влезте, Хагура-сан — повтори Нанги със зле прикрито раздразнение. — С какво мога да ви помогна?

Очите на Хагура останаха вперени в пода.

— Току-що получихме съобщение от нашия клон в Хокайдо — промълви той. — Станала е… станала е катастрофа… Никой не може да каже със сигурност…

Нанги се приведе напред, сърцето заблъска в гърдите му.

— Каква катастрофа, Хагура-сан? С кого, с какво?

— Страхувам се, че е със Сато-сан… — промълви Хагура с внезапно одрезгавял глас. Сякаш току-що бе пипнал силен ларингит. — Автомобилна катастрофа, макар още нищо да не е напълно ясно…

— А Сато-сан? — остро попита Нанги. — Какво е неговото състояние?

— Никой не е имал никакъв шанс — промълви Хагура, не искаше да споменава на глас ужасната дума, сякаш това би променило жестоката истина и би я превърнало само в неясно предположение.

— Хагура-сан! — извика Нанги.

Вицепрезидентът затвори очи и с мъка произнесе неизбежните думи:

— Сато-сан е мъртъв.

Нанги направи всичко възможно да прикрие шока си. Сега беше времето да покаже твърдост и достойнство. Този „кобун“ е устроен като древното общество — всички самураи са безрезервно предани на своя шогун и вървят напред, само напред. Отстъплението е непознато, забранено е дори колебанието. А и „Тенчи“ не може да чака.

— Благодаря, Хагура-сан — промълви през стиснати зъби той. — Давам си сметка за болката ви и ценя вашата деликатност.

Хагура дълбоко се поклони.

— Това беше мой дълг, Нанги-сан.

Беше дълбоко впечатлен от могъщото „ва“ на Нанги-сан, което въпреки внезапността на страшната новина продължаваше да излъчва своята хипнотизираща хармония. Това негово поведение щеше да стане известно на всички служители, проявата на героизъм и желязна непоколебимост положително ще спомогнат за преодоляване на шока им от неочакваната кончина на Сеичи Сато.

Останал сам в кабинета си, Нанги рухна. Очите му плувнаха в сълзи, железен юмрук застана в гърлото му и му пречеше да диша. Отправи поглед към широките панорамни прозорци и се замисли.

Първо го напусна Готаро. После оба-чама, Маки… Но Сеичи беше край него, винаги… С колко души може да бъде близък човек през живота си? Колко души биха могли да го разбират? Един, двама… По-голям брой означава, че този човек е имал — изключителен късмет.

С кого мога да споделя сега, запита се Нанги. С кого ще градя плановете си, на кого да се похваля за успеха в Хонконг? Всичко това можеше да стори само със Сеичи. Но Сеичи вече го нямаше.

Душата му се изпълни с гняв и дълбока тъга. За пръв път почувства, че любовта му към Бога се превръща в омраза, че вече не е в състояние да му вярва сляпо и безрезервно, че не иска да му поверява своята безсмъртна душа.

Как можа да допуснеш подобно нещо, гневно се обърна към него той. Какъв е смисълът на подобен акт? Душата му кипеше от възмущение пред безсмислената жестокост на съдбата. Нима нямаше значение, че те двамата — Танцан и Сеичи, бяха по-близки от родни братя, че познаваха всяка гънка на душите си, че си имаха пълно доверие, въпреки спорове, несъгласия и различия по отделни въпроси? Че именно тези спорове, несъгласия и различия бяха стоманената спойка на тяхната дружба, по-здрава и по-тясна дори от онази, която крепеше и най-сплотените семейства? Край, всичко е свършено. Но защо?

Ако Нанги можеше да прецени обективно поведението си в този миг, той положително би разбрал, че губи много повече от едно близко приятелство. Защото беше изгубил и характерното за всеки човек от Изтока примирение пред съдбата, вярата си, че всичко е част от вечния ход на живота. Беше изгубил мястото си във вечния, непроменим Космос, а това е наистина страшна загуба.

Когато Крейг Алонг доведе Джъстин в градината на петнайсетия етаж (именно там пожела да я приеме Нанги), върху лицето му отново бе кацнала непроницаемата маска. Представителят на „Томкин Индъстриз“ не остана дълго. Представи ги един на друг, после се извини с неотложен делови обяд и излезе.

Значи това е дъщерята на Рафаел Томкин, помисли си Нанги, докато внимателно я оглеждаше. Дали все още е влюбена в онзи гайжин Линеър? Бяха му докладвали за ледените им отношения по време на погребението на Томкин и именно по тази причина въпросът се появи в главата му.

— Позволете ми да ви поднеса личните си съболезнования, мис Томкин — рече той и любезно склони глава. — Познавах вашия баща и се възхищавах от него.

Мис Тобин, за малко не го поправи Джъстин. Сдържа се навреме просто защото вече беше осъзнала безсмислието на цялото това поведение, възприето преди много години.

— Благодаря, Нанги-сан — склони глава тя. — Букетът, който ми изпратихте, беше великолепен. — Огледа помещението и добави: — А и тук е много красиво!

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — усмихна се любезно Нанги.

— Бих приела един джин тоник — отвърна тя и седна близо до огромната саксия, от която се излитаха свежите стройни стволове на млади бамбукови, дръвчета. Нещо е станало, отбеляза си тя. Нанги изглежда стар и уморен, но Никълъс я беше предупредил никога да не задава директни въпроси.

Отпи от чашата, старателно избягвайки да гледа Нанги, който се приближаваше откъм бара с тежко накуцване.

— Малко съм изненадан да ви видя в Токио — каза той, след като се настани в стола насреща й. — Бих ли могъл да ви помогна с нещо специално? Достатъчно е само да кажете. Ще ви дам на разположение една млада дама, която ще ви разведе из най-добрите магазини на града. Вечер ще ви придружава мъж, който…

— Дойдох да се видя с Никълъс — прекъсна го тя. Не й хареса начинът, по който подходи към нея — като към всяка жена. Но направи усилие това да не проличи по нищо. Остана все така хладна и сдържана и това направи огромно впечатление на Нанги.

— Разбирам — промълви той с неволно уважение. — Съвсем основателна причина за едно толкова продължително пътуване.

Млъкна, а Джъстин усети как в душата й се промъква мраз. О, колко много й се искаше да обърне гръб на преструвките и да изкрещи: Какво се е случило? Къде е Никълъс? Добре ли е?

— Имате ли представа къде се намира той в момента? — попита тя и сама остана изненадана от спокойния си глас. Ако беше тук, Никълъс положително би бил горд с нея. Но самата мисъл за него докара влага в очите й. Какво ли е станало, безпомощно се запита тя.

— За съжаление нямам — отвърна Нанги. — Самият аз току-що се завръщам от продължително пътуване. Все още не съм напълно информиран за всичко, което е станало тук в мое отсъствие.

Студен е като лед проклетникът, възкликна вътрешно Джъстин, Как ли успява да го постигне? Не си даваше сметка, че самата тя го копира, при това доста сполучливо.

С всяка измината минута уважението на Нанги към тази гайжин нарастваше. Отначало чувството беше неясно и объркано, после — все по-свободно и завладяващо. Реши да й каже всичко, което му беше известно. Както от уважение към силата на нейното „ва“, така и по простата причина, че рано или късно тя сама ще го научи.

— Страхувам се, че новините не са особено добри, мис Томкин — започна той. — По време на моето отсъствие Сеичи Сато е загинал при автомобилна катастрофа.

— Господи! — ахна Джъстин и стисна ръце в скута си. Питието във високата чаша до нея беше отдавна забравено. — Той… той сам ли е бил? — Гласът й изгуби значителна част от първоначалното спокойствие.

— Разбирам безпокойството ви — отвърна Нанги. — Доколкото съм информиран, той действително е бил сам.

Джъстин затвори очи, единият й клепач неудържимо затрепка. Господи, колко спокойно и клинично обяснява всичко този човек! Сякаш е доктор, констатирал очакваната смърт на свой пациент!

— Много… Много съжалявам, Нанги-сан — промълви тя. — Моля, приемете най-искрените ми съболезнования. Слушала съм много хубави неща за Сато-сан…

Нанги я гледаше с широко отворени очи, действително изненадан. Къде е избликът на противни емоции, които очакваше от тази варварка? Къде е досадният опит да подчертае близостта между Сато и Нанги и да го подложи на неподправено унижение? Нищо подобно не стана. Тя беше съумяла да изрази чувствата си по изключително подходящ начин, беше запазила както своето и неговото достойнство, така и уважението към мъртвия му приятел.

— Благодаря ви, Томкин-сан — отвърна той с глас, в който прозвуча нескрита симпатия. — Можете да постъпите, както желаете. Предложението ми за приятното ви прекарване продължава да е в сила, но можете и да се върнете в хотела си, ако, разбира се, желаете това. Във всички случаи ще ви информираме незабавно, ако научим нещо ново за Линеър-сан.

— Предпочитам да остана тук, ако не възразявате — каза Джъстин. — Но само ако сте наистина убеден, че няма да преча.

— В никакъв случай — поклати глава Нанги и позвъни за Кей Хагура.

Никълъс започна претърсването на гъстата гора около къщата на Итами с помощта на някои подръчни материали, взети от кухнята на лелята с нейно позволение.

Търсеше дупки от особен вид и това беше бавен процес. Гората беше по-гъста от времето, когато беше идвал тук като момче. Поне така си въобразяваше, защото съзнаваше, че човек никога не обръща внимание върху подробностите по местата, които не обича.

Небето, надничащо тук-там сред гъстата плетеница от клони, изглеждаше странно пожълтяло. Денят със сигурност си беше отишъл, но здрачът беше обагрен по доста странен начин. И въздухът беше необичаен. Тежък като олово и абсолютно неподвижен, той не беше в състояние да разклати дори стръкче трева. Липсваше обичайното жужене на насекомите, птици също не се виждаха…

Никълъс най-сетне откри онова, което търсеше и се залови за работа. А тя се състоеше предимно в очакване сред клоните на едно дърво. Когато остана доволен от това, той се спусна на земята. Намери наблизо една заоблена скала, седна на върха й и зачака.

Така го и намери Акико — седнал и застинал в поза лотос. Мракът се спускаше, сенките се издължаваха над полянки и гъсталаци, над остри скали, под които се гушеха отровни гъби, над мъхове и диви цветя. Денят отстъпваше място на нощта. Чучулиги и сипки се готвеха за сън, сред клоните на дърветата се появяваха бухали и козодои. Зайци и глигани намираха покой в гъсталака, лисици и невестулки тръгваха да търсят храна. Всичко това ставаше тихо, спокойно, почти незабележимо.

Тя спря пред него — още една сива сянка, изскочила от гъсталака.

— Съжалявам, че не успях да ти донеса катаната.

— Щеше ли да ме убиеш с нея?

— Слез от удобното си гнездо, за да поговорим — изплъзна се от прекия отговор тя.

Никълъс неохотно се подчини. Мислеше за Масашиги Кусуноки. Мислеше за него непрекъснато, още от мига, в който Сато бе споменал името му и бе го свързал с риуто „Теншин Шоден Катори“. Отдавна бе напуснал Мошино, никога не беше чувал за сенсей с подобно име. Нито в Япония, нито извън нея.

Но беше сигурен, че Сато не го е излъгал, нито пък него са излъгали. За какво би послужила тук една лъжа? Масашиги Кусуноки е съществувал наистина (докато е бил умъртвен, разбира се), едновременно с това продължаваше да му изглежда като някакъв тайнствен фантом. Кой е бил той, кой го е убил?

Дали това е била Акико, неговата ученичка? Дали е успяла да прикрие своето „ва“ по метода на онзи луд Кийоки и да хване своя сенсей неподготвен? Така ли се готви да постъпи и с него самия сега?

Меката трева замести татамито по великолепен начин. Мракът, прокрадващ се между върховете на дърветата, бавно започна да ги обгръща. Тъмният му плащ нежно се люшна над главите им — две необичайни нощни животни в тихата гора. Но те се чувстваха у дома си, черната нощ бе тяхната стихия. Далечният блясък на звездите караше лицата им да светят със студена, едва доловимо фосфоресцираща светлина.

— Щях да те разкрия дори и без татуировките — каза той.

— Никой, освен теб не би разбрал скритото им значение — кимна леко тя.

— Да — въздъхна той. — Зная легендата за Хсинг, който бил в състояние да променя външния вид на хората, да създава „акума“16 с помощта на „яхо“.

— И си й повярвал, така ли? — засмя се тя.

— Аз вярвам в кужи кири, вярвам в кобудера и ву-шинг — отвърна той. — Познавах някога един „махьо-дзукай“17… — Последните думи произнесе с възходяща интонация, от тях тя разбра, че още не е свършил: — И ти си го познавала, Акико-сан. Името му е Сайго…

Беше извадил ключа от джоба си и й го подаваше. Беше убеден, че тя го поема, но не е сигурна дали да го използва. Затова продължи:

— Сега зная истината. Твоите дракони-близнаци ми говорят с огнения си език. Преди да бъде убит от своите ревниви сънародници, Хсинг успял да увековечи своя „акума“. Той е бил сенсей в множество области, между които е било и татуирането.

— Сторил това, за да бележи завинаги своя възпитаник, за да бъдат навеки свързани от колелото на общата карма. Поне така гласи легендата…

— И ти, Акико-сан, си имала свой сенсей, който те е белязал със забележително майсторство. Така е, нали? Не мога да си представя, че си решила да се татуираш при някой обикновен уличен занаятчия… — Разбира се, можеше да отиде още по-далеч и да спомене дори името на Кийоки. Но това би означавало да й даде огромно предимство.

— Значи знаеш за ву-шинг — промълви тя и леко кимна с глава. Най-сетне се възползва от ключа, който й подаде. — Вероятно ще ми олекне при мисълта, че и някой друг знае… Особено когато този друг си ти… — Но вътре в душата й се надигаше смут. Амида! Това не може да е истина! Гледам го и усещам как все повече го обичам. Любовта ми е толкова силна, че трябва да стисна с всичка сила своята дългогодишна омраза, да я стискам с побелели от напрежение пръсти, за да не й позволя да отлети! Трябва да се концентрирам до крайност, иначе тя ще изтече между пръстите ми като сух пясък!

— „Акумата“ на Хсинг е имала едно-единствено предназначение — промълви тя. — Да изпълни едно обещание, да реализира едно отмъщение, чакало стотици години. Фамилното ми име не е Офуда…

— Не е — прекъсна я умишлено Никълъс. — То е Сато. А твоят съпруг Сато-сан е мъртъв…

— Така си помислих и аз — леко склони глава тя, очите й проблеснаха на светлината на звездите. — За което съжалявам. Но съжалявам само защото не аз бях тази, която го е лишила от живот, прибягвайки до четвъртата степен на „ву-шинг“.

— Кунг — изрече Никълъс, използвайки китайската дума за „палат“ — наказанието на евнусите. — Първо щеше да го кастрираш, а след това да го убиеш, нали?

— Точно това заслужаваше! — злобно просъска тя. — И не само той, но и приятелчето му Танцан Нанги! Той тепърва ще тръпне от ужас пред моята мощ! Именно той и Сато са виновни за смъртта на истинския ми баща — Хироши Шимада!

— Заместник-министърът Шимада бил твой баща? — искрено се изненада Никълъс. Много добре познаваше това име, тъй като Шимада беше един от хората, с които се беше заел баща му в следвоенните години. — Доколкото знам, той е имал само двама сина!

— Майка ми е била негова любовница — с нескрита гордост отвърна Акико. — Била е „таю оиран“ в Йошивара. Най-добрата в цялото заведение!

— Шимада си направи сепуку, стана огромен скандал и…

— Всичко беше организирано от Нанги, Сато и техния духовен наставник Макита!

Никълъс знаеше, че това не е вярно, тъй като доказателствата за злоупотребите на Шимада са били многобройни и неподлежащи на съмнение.

— Те са изфабрикували купища лъжи, полуистини и инсинуации — продължи с разкривено от гняв лице Акико. — Които са били повече от достатъчни в атмосферата на психоза, властвала в Япония след края на войната! — Никълъс усети как душата й се стяга за решителния удар. — А твоят баща — полковник Денис Линеър, е настоял всички тези скалъпени обвинения да станат обществено достояние! През цялото време е искал да отстрани баща ми от пътя си, тъй като той е бил единствената преграда пред пълния му контрол върху МТИ от страна на окупационните власти!

Никълъс ясно си спомни какво беше казал баща му, когато откриха заместник-министъра Шимада и съпругата му в локва кръв: „Никога не се радвай, когато умира човек. Просто бъди доволен, че е пресъхнал един от изворите на злото. В случая това зло е свързано о хора, които са искали да увековечат властта на предвоенните индустриални гиганти «дзайбацу» в икономическата политика на Япония. Ние сме длъжни да се противопоставяме на подобен процес. И сме длъжни да действаме. Човечеството не може да просъществува, ако от време на време някой не се заема да почиства основно натрупаното зло.“

— Всички обвинения срещу баща ти са били добре аргументирани и истински, Акико — меко продума той. — И наказанието му е в пълно съответствие с извършените престъпления.

Веднага разбра, че думите му изобщо не проникват в нейното съзнание, същевременно усети колко му е трудно да спре привличането, излъчващо се от лицето й, белеещо се само на сантиметри от неговото. Това, че тя не беше Юкио, сякаш изобщо нямаше значение. Този факт беше регистриран само от разума му, докато чувствата бяха съвсем друго нещо. Те изцяло се разминаваха със здравия разум и трезвата действителност. Какво в нея го караше да реагира по този начин?

Каквото и да беше това чувство, то съвсем не го караше да забрави опасността от нейното присъствие. Просто я правеше по-завоалирана, по-неясна…

А смайването му беше съвсем неподправено, съвсем истинско, макар и породено по особен начин. Въпреки наученото от Итами, въпреки всички проверени и все още предполагаеми факти, които сам бе събрал за Акико, той изненадано откри, че усеща единствено нейното „ва“, сияйно и невъзмутимо, една съвършена хармония. Не можеше да определи какви са истинските й чувства към него. Не можеше да почувства нито агресивност, нито враждебност, пито каквото и да било друго отрицателно чувство. И отново се запита дали и тайнственият Масашиги Кусуноки не се е чувствал по същия начин миг преди Акико да отнеме живота му…

— Трябва да разбереш, че полковникът е бил оръдие в ръцете на хората, които споменах — тихо каза тя с безжизнени като камък очи. — Пробутали са му своята мръсотия и той покорно е изпълнил волята им.

— Дори Сато и Нанги да са толкова виновни, колкото твърдиш ти, това не може да оправдае отнемането на три невинни човешки живота — твърдо изрече той.

— Не ми говори за невинност! — просъска тя. — В тази компания подобно понятие не съществува! Главните виновници са двама, а всички останали са техни съучастници!

Никълъс си спомни за госпожица Йошида и изведнъж усети, че му е мъчно за жената отсреща точно толкова, колкото му беше мъчно и за Йошида. Как се променя животът, Господи, въздъхна вътрешно той. И колко малко надежда има в него!

Все пак беше успял да изпълни целта си и вече знаеше всичко, което трябваше да знае. От думите й разбра, че няма да има възможността да стане и да си тръгне; че независимо от чувствата й тя е прекалено тренирана; че духът й, по подобие духа на покойния й съпруг Сайго, е прекалено слаб, за да се освободи от проклятието на „яхо“. Той никога не би успял да я убеди в своята правота. Прав беше Акутагава-сан, когато му каза, че „яхо“ притежава дяволската сила да погълне и унищожи волята, да превърне човека в свой роб — в противоречие с всички останали бойни изкуства, чието предназначение е да служат вярно на този, който ги е овладял.

Гледаше лицето й с нови очи. Най-сетне разбра напълно с кого си има работа. Тя беше МИКО — всемогъща и страшна магьосница, която с лекота успява да прикрие истинските си намерения и може да отнеме живота на всеки, когото избере. Може да го стори по време на целувка или нежна прегръдка и той няма да усети нищо, хармонията на могъщото й „ва“ няма да се наруши нито за миг. Жертвата така и няма да разбере докосването на Пустотата…

Безсилието му по отношение на нейните намерения беше пълно. Сега разбра колко е бил прав да чака горе, сред клоните на вековното дърво. Сега си даде сметка, че се е изправил лице в лице със Смъртта. Не протестираше срещу факта, че тя бе приела образа на първата му любов, по-скоро беше доволен, че ще напусне света именно с този образ в съзнанието си, че последните му мисли ще бъдат свързани с мечтата за Юкио.

— Колко е тихо — обади се Акико. — Животните се крият, птиците са в гнездата си, буболечките спят. Дори вятърът стихна сякаш специално за нас.

Очите й сияеха, той беше сигурен, че вижда отражението на луната в леко изпъкналата им повърхност. Сякаш бяха покрити с фина коприна, сякаш бяха наистина очите на Юкио.

— Защото ние сме влюбени, Никълъс. Последните истински влюбени на земята. Не само телата ни се преплитаха, когато се любехме. Преплитаха се и душите ни. Облаците и дъждът сляха нашите духове, Никълъс. Сега те са татуирани така дълбоко и отчетливо, както моите дракони. Ще се познаваме винаги, когато и да се срещнем, на този или в онзи свят, в новия ни живот след смъртта, там, където ни захвърли всемогъщата карма… Ще се познаем независимо дали сме хора или язовци, дъждосвирци или змии… Връзката между нас ще съществува вечно благодарение на това сливане на духа, което сме осъществили тук, на тази земя, в този живот…

Не беше ли се приближила мъничко? Никълъс не можеше да прецени. Думите й станаха сияйни като очите й, като блясъка на звездите над притихналата гора.

Не се ли приведе напред, към него? Не усеща ли твърдата заобленост на гърдите й срещу своите? Не го ли залива топлината на тялото й, не парва ли бузата му дъх на люляк? Нямаше ясен отговор за нито един от тези въпроси, усещаше единствено могъщото й „ва“, ярко като фар върху морския бряг.

Спомни си трескавата нощ с нея в градината на Сато, изведнъж му се прииска отново да изпита онази приятна, лудост. Сато! Усети как ръката й се обвива около врата му после се плъзга леко по рамото му, пръстите й докосват шията… Спомни си за Сато, заповяда си той, но въпреки това усети как тръгва подир него. Не беше удържал клетвата си да го закриля и сега трябва да плати за това!

— Не! — изкрещя извън себе си той, гората повтори вика му с многократно ехо. — Не трябва! Не мога да те обичам! Ти си Мико!

Отдръпна се от омайната й прегръдка и измъкна късия нож, който бе взел от кухнята на Итами. Макар и обикновен, той бе добре наточен и можеше да се използва като оръжие на честта. После, без секунда колебание, Никълъс го заби до дръжката в корема си. Бликна фонтан кръв, черен в мрака на нощта, топлите струи заляха колената му, блеснаха за миг във високата трева, пръснаха чак в скута на Акико.

С разкривено от непоносимата болка лице Никълъс дръпна острието отляво надясно през долната част на корема си, по посока на мястото, където лежеше свещената „хара“.

Акико изпадна в шок, очите й щяха да изскочат от орбитите си.

— Амида! — ахна тя, ужасена от огромното количество кръв, което течеше от тялото му като планински поток, което го пресушаваше и лишаваше от живот.

Душата й се разтърси от противоречиви чувства. Възторг и мъка, паника и страх, задоволство и тъга. Това ли беше краят, към който толкова години се беше стремила? Това ли е крайната реализация на дълго жадуваното отмъщение?

Това е, тя беше сигурна. Но в същото време в душата й започна да се промъква болезненото съмнение, че не точно към това се беше стремила. Цял живот се беше борила да се, освободи от традиционната за всяка жена роля да бъде покорна слугиня на мъжа. В основата на тази борба лежеше отхвърлянето на всичко онова, което беше била нейната майка, отвращението към унизителното положение на „таю“. Именно тези чувства я насочиха към решението да овладее до съвършенство древните бойни изкуства — тази изцяло мъжка територия. Цял живот се беше стремяла да бъде равна с най-властните мъже.

Но сега започна да разбира, че този стремеж я беше превърнал в пионка в ръцете на всички онези мъже, които си въобразяваше, че познава най-добре Кийоки, Сайго и в крайна сметка — заместник-министъра Шимада. Съзна, че именно баща й беше човекът, предначертал живота й със своето поведение. Точно както бащата на Сайго беше предначертал неговия, съвсем точно! Живот в служба на злото!

Но откритието й дойде твърде късно. Животът вече напускаше тялото на човека, когото обича повече от всичко на света.

Отвори уста да изкаже чувствата, завладели душата й е огромна сила, разпери ръце да покаже чистите си намерения. Но в същия момент земята под краката й се преобърна сякаш някакво зловещо „яхо“, хиля до кратно по-могъщо от нейното, беше решило да превърне всичко в пепел и вода, да унищожи целия свят.

Артилерийски тътен се разнесе над главите им и отекна дълбоко в тъмната нощ, ехото му, многократно усилено от нови, появили се току-що природни препятствия, се върна стократно усилено.

Светът наистина се разпадаше, земята разтвори огромни, страховити челюсти. В тях мигом изчезнаха цветя и храсти, дървета и малки полянки. В дъното на това дяволско гърло нещо къкреше и клокочеше. Противна метална миризма нахлу в ноздрите и, дробовете й се сгърчиха от острата воня на сяра.

В следващия миг Акико изгуби равновесие, просна се върху потръпващата земна гръд, затъркаля се без посока, зави й се свят. Вече не беше в състояние да определи къде е небето, къде са звездите, къде е твърдата скала. Ръцете й инстинктивно се протегнаха напред, пръстите й напразно се опитваха да се вкопчат в горещата, изплъзваща се земя…

Никълъс също падна и започна да се търкаля, напълно безпомощен пред огромната дива сила на земния трус. Съветският спътник беше определил него, вия епицентър със завидна точност — някъде на около километър в източна посока от тях.

Усети, че излита във въздуха и бързо се отдалечава от мястото, където бяха коленичили заедно с Акико, от локвата кръв на нещастната лисица, която беше увил около себе си и която бе прикрил с широкото кимоно. Предположението му, че силата на „яхо“ може да бъде временно блокирана единствено от мощността на първия земен трус, се беше оказало абсолютно вярно.

Правеше отчаяни опити да се задържи за острите ръбове на скалите, които се пукаха и пръскаха пред очите му като рохки яйца, за миг успя да се задържи на крака, после отново падна и започна да се търкаля, защото мощните земни трусове продължаваха. Отлетял най-малко на петнайсетина метра от мястото, на което стоеше, той замаяно надигна глава и очите му потърсиха фигурата на Акико. Не я видя, наоколо цареше невъобразим хаос.

Светът наистина беше полудял. Там, където допреди миг се издигаха стройни дървета, сега имаше единствено огромни димящи дупки. Самите дървета бяха отхвръкнали високо горе в жълтеникавото небе, от стърчащите им на всички страни корени се сипеше водопад от пръст и ситни камъчета.

Само след миг Никълъс вече пълзеше обратно. Добра се до мястото на трагичната среща с цената на доста заобикаляне, на няколко пъти бе принуден да спира и да се заковава на място, тъй като затихващите трусове разтърсваха земята под коленете и дланите му като тръпки на ярост по телата на могъщи божества. Най-сетне се добра до огромната пукнатина, сякаш разцепила земята на две отделни части. Беше страшно дори да си представи, че само преди броени секунди тук е имало полянка, осеяна със солидни скали. Беше страшно дори за човек като него, който от рождението си беше свикнал е честите земетресения. Но едва ли някой би могъл да свикне напълно с дивата мощ на природните стихии.

Тътенът стихна, тишината беше страшна. Стори му се, че долавя далечен човешки глас. Надигна се на лакти и колене и внимателно пропълзя до ръба на пукнатината, извита и грозно назъбена.

Акико беше на дъното. Слабичкото й овално лице надничаше изпод тежки камъни и натрошени дънери.

— Никълъс…

Видя очите й, все още блестящи и омайни. Очите на Юкио. Понечи да тръгне към нея, но почвата под гърдите му започна да пропада, вълна от прах и дребни камъчета се стовари върху лицето й и тя нададе пронизителен вик.

Той бавно започна да се изтегля обратно, главата му застрашително се полюшваше над бездната. Очите му автоматично започнаха да търсят друг път, за да стигне до нея. Може би ще може да се възползва от онова дърво там, надвиснало точно над главата й. Не виждаше обаче никакви корени, не беше сигурен дали ще издържи тежестта му, или ще се стовари с цялата си тежест върху смазаното й тяло там, долу.

— Никълъс!

Нещо в гласа й го накара да забрави за практическите си помисли. Погледна надолу. Да, това беше нейният глас, макар и някак неуловимо променен.

— Не мърдай! — предупреди я задъхано той. — Не мога да сляза долу, тъй като пукнатината е много нестабилна. Ще отида да намеря върбови пръчки, за да изплета въже…

— Не!

Мъката в този вик го накара да замръзне на място.

— Не ме напускай, Никълъс! Не ме напускай отново!

В недрата на земята се зароди нов, страховит тътен, Никълъс неволно потръпна. Правилно ли беше чул? Наистина ли каза „отново“?

— Идвам при теб! — изкрещя той.

— Не, не! В името на Амида, не го прави! — Отново видя лицето й, осветено ясно от звездите. След земетресението те сякаш бяха станали два пъти по-ярки, сякаш вселената внезапно се беше пробудила от хилядолетната си дрямка. — Ще загинеш!

Той беше започнал спускането си по ръба на пукнатината, краката му търсеха някаква опора. Видя как Акико се протяга в напразно усилие да улови сплетените над главата й коренища, гъсти и непроходими като гордиев възел. В същия момент тътенът рязко се увеличи, дълбоко долу земните пластове продължиха да се наместват със спиращо дъха стържене, натискът по посока на повърхността стана неудържим. Стените на пукнатината потръпнаха и се отдалечиха една от друга, дори небето изглеждаше изпаднало в шок от мъките на болната земна твърд. Звездите ужасено примигваха, тътенът се превърна в грохот.

Никълъс не чуваше нищо, оглушен от могъщия стон на земята. Имаше чувството, че тъпанчетата му ще се пръснат всеки миг — толкова нетърпими бяха вибрациите. Избраното преди миг дърво рязко политна надолу, той отвори уста да нададе беззвучен писък. После волята му се сви на стоманена топка и цялото му внимание се насочи към едно — да спаси живота си, да се измъкне невредим от зейналата земна паст.

Когато беше в състояние да гледа отново, пред очите му се разкри съвсем различна картина. Нямаше нито гора, нито пръснати из полянките скали, нито хълмове, които беше обходил минути преди очакваната среща. Плодородната долина, която познаваше, беше изчезнала. А заедно с нея беше изчезнала и Акико. Пред очите му се разстилаше безкрайна пустиня.

Първият познат човек за Никълъс след излизането му от токийската болница „Тораномон“ беше Таня Владимова. Не се изненада особено, тъй като изобщо не бе си направил труда да позвъни на Минк.

Тя излизаше от един асансьор в „Окура“, а той чакаше да влезе.

— Какво стана с вас? — попита го тя, ловко промушила се до него.

Асансьорът на Никълъс пристигна и тя се качи заедно с него.

— Изглеждате така, сякаш някой ви е вкарал в месомелачка и е забравил да я изключи…

— А вие бяхте ли тук по време на земетресението? — отвърна с въпрос той. Въпрос, който, чут отстрани, сигурно е прозвучал странно.

— О, да — кимна тя. — Беше доста страшничко. Макар че японците го приеха със страхотно хладнокръвие. — Говореше с умишлено игрив тон и Никълъс леко се учуди. — А вие?

— Аз се разминах с най-силните трусове — рече той.

Тя търпеливо го изчака да отключи стаята си, после подхвърли:

— Веднъж преживях подобно нещо в Лос Анжелис… Макар че не беше силно като това тук. Никой не му обърна внимание, сякаш нищо не се беше случило.

— Японците приемат нещата по по-друг начин — каза Никълъс и отиде в банята да пусне крановете. После неволно повиши глас, за да надвика шума от шуртящата вода: — За тях земетресенията са част от природата, докато калифорнийците ги смятат за част от смъртта и предпочитат да не мислят за тях.

Петнайсет минути по-късно излезе от банята, приключил с редуването на горещата и студената струя върху тялото си. Увил се в голяма хавлия, той се зае да сваля пластмасовото пликче, което беше нахлузил върху бинтованите си пръсти.

— Радвам се, че сте тук — подхвърли на Таня той.

— Това е добре — кимна тя, без да отделя поглед от ръката му. — Дойдох като специален пратеник на Минк. Задачите ни претърпяха лека промяна след последния ви разговор с него. Сега искаме да концентрираме усилията си повече върху „Тенчи“, отколкото върху Проторов.

Може би тялото му се бе поддало на огромната умора, може би съзнанието му бе все още запълнено с мисълта за Акико и начина, по който се беше превъплътила в Юкио за последен път — всецяло убедително… Може би душата му бе обладана от спомена за първата любов — мощен, жив, релефен… Вероятно всичко беше плод на въображението му, на той беше абсолютно сигурен, че духът на първата му любов някак беше успял да се всели в нейната двойница, изпълвайки сърцето й с любов и нежност, изхвърляйки оттам омразата и жаждата за мъст… Може би подобни мисли са глупави и наивни, но той усещаше прекалено ясно вечното преплитане между живота и смъртта.

Във всеки случай не успя да долови фалша в гласа й. Фалш, който при нормални обстоятелства несъмнено би усетил. Все още не бе насочил цялото, си внимание към този разговор, мислите му продължаваха да витаят далеч от действителността. Дал почивка на уморените си мускули, той беше разсеян и неконцентриран, беше уязвим…

— Още по-добре — отвърна Никълъс и се обърна към шкафа с чистото бельо. — Защото Проторов вече не представлява опасност за никого.

— Какво означава това? — попита Таня, въпреки че вече знаеше отговора.

— Означава, че му видях сметката — рече Никълъс и се обърна точно навреме, за да забележи огромната изненада в очите й. — Освен това се добрах до всичко, което е свързано е „Тенчи“.

Таня стоеше като ударена от гръм. След ужасната новина, която й съобщи Русилов, тя бързо започна да губи своята увереност. Какви шансове имаха на предстоящата среща между ръководителите на КГБ и ГРУ след смъртта на Проторов? Тя също познаваше Мироненко. Познаваше го добре, тъй като именно той беше първият мъж в живота й, а тя го беше привлякла в орбитата на Проторов. Това се случи малко преди да завърши Уралската школа. Мироненко и още няколко висши офицери от ГРУ биха пристигнали да се запознаят на място с подготовката на нейните възпитаници.

Проторов прецени, че именно Мироненко е най-подходящ за бъдещите му цели и задачи, точно затова го беше и поканил.

А вечерта изпрати Таня в стаята му. До този момент тя беше напълно лишена от секс, желанията на тялото й по особен начин се преплитаха с мечтите на все още девическото й съзнание. И тази комбинация се беше оказала безкрайно съблазнителна за Мироненко, както впрочем би се оказала за всеки нормален мъж…

Таня беше първата му свръзка с Проторов. След онази нощ той не искаше да се откаже от нея, отношенията им продължиха през цялата пролет и част от лятото.

Но през лятото Таня трябваше да се дипломира, освен това Проторов вече имаше нова, съвсем специална задача за нея. Това бяха причините, поради които Проторов направи необходимото да извести съпругата на Мироненко за увлечението на мъжа й. И той незабавно се отдръпна от Таня. Вероятно благодарение на факта, че този ход на Проторов беше спасил брака и кариерата му, а вероятно и защото споделяше голяма част от политическите му виждания, Мироненко скоро се превърна в негов привърженик и близък съратник.

Междувременно Проторов премести Таня в Москва и я остави сама да се внедри в дисидентските среди на брат си Михаил. От негова гледна точка в това нямаше абсолютно никакъв риск. Защото отдавна знаеше, че Таня обича баща си дълбоко и всеотдайно, че в нейните очи поведението на Михаил не е нищо друго, освен предателство към семейството. Разбира се, тези чувства на младото момиче бяха внушавани от опитните инструктори в школата в продължение на дълги месеци и дори години.

Михаил беше изключително доволен от факта, че сестра му е избрала неговата среда. За него този акт не беше нищо друго, освен признак на съзряване. Изобщо не можеше да му мине през главата, че Таня е внедрен агент на КГБ.

Сега душата на Таня се изпълни с надежда. Първоначалният й план да убие Никълъс, а след това и Минк, автоматично отпадна. Първо трябваше да сложи плановете за „Тенчи“ на безопасно място в главата си, а след това — да се свърже с Русилов и да организира безопасното си изчезване.

Разбира се, няма да сподели с него своето откритие. По-скоро ще го остави с впечатлението, че се връща в Центъра победена и надхитрена от Линеър. Това няма да е трудно след всичко, на което е бил свидетел в обезопасената база там, в Хокайдо.

А после ще се прехвърли през границата, ще прекоси Курилските острови и ще се свърже с Мироненко. Все още можеше да се включи в срока на планираната среща на високо равнище, нямаше никакво намерение да споделя триумфа си с някакъв жаден за слава мъжкар. Не, тя лично ще говори пред генералите от КГБ и ГРУ, ще покаже на всички, че е достойна за мястото на Проторов. Промяната ще дойде, мечтата ще бъде осъществена!

Потисна чувствата, които вълнуваха душата й, и тихо каза:

— Колкото по-скоро ми разкажете наученото, толкова по-бързо ще приключим с всичко. После грижа за него ще има единствено Минк.

Вече напълно облечен, Никълъс бавно броеше парите в един чисто нов портфейл.

— За щастие няма да се наложат никакви конкретни действия от наша страна — рече той. — Сигурен съм в това. Но ако руснаците бяха успели да проникнат в „Тенчи“, катастрофата щеше да е ужасна!

Таня стисна зъби, обзета от нетърпение. Трудно й беше да се овладее. Последва го в банята, където той се зае да сресва косата си, облегна се на касата и зачака да свърши със сешоара.

— „Тенчи“ е изключително сполучливо избрано кодово име — започна той. — В превод означава „небе и земя“, а на практика представлява един суперробот.

— Какво? — извика Таня. — Да не би да гледаме научнофантастичен филм?

— Нека започна отначало — отвърна той. — Преди три години японският танкер „Харе Мару“, натоварен с радиоактивни отпадъци, попада в силна буря в протока Немуро, разделящ Хокайдо и най-южните части на Курилските острови. Изчезва без следа и това е сериозен инцидент, за който японското правителство по разбираеми причини не желае да се вдига шум.

— Спасителните операции започват веднага след стихването на бурята. Скоро се разбира, че радиоактивните отпадъци са останали непокътнати в своите здрави контейнери и операцията продължава без засечки.

— Но на третия ден се случва нещо непредвидено. Водолазите работят с няколко изключително мощни вакуумни помпи, закрепени с тежки котви за дъното. В резултат на вибрациите там се появява малка цепнатина и от нея започва да изтича някаква черна и мазна субстанция.

— Така в непосредствена близост до японските брегове, въпреки категоричното мнение на геолозите, се открива петролно находище.

— Всички са силно развълнувани, откритието на водолазите моментално става достояние на министър-председателя, в района са изпратени големи екипи океанографи и геолози. Три седмици по-късно резултатите от техните проучвания са ясни и категорични — открито е огромно по мащабите си петролно находище, дълбоко километри. Ако правителството открие начин за промишлен добив, Япония никога повече няма да купува чужд нефт, ще задоволява напълно своите нужди и ще осъществи една дългогодишна мечта на своите най-светли умове.

Но пукнатината се е появила в такъв вид скала, че всички известни способи за добив на петрол с плаващи платформи са напълно непригодни. В допълнение мястото се намира твърде близо до известна със своята нестабилност тектонична маса на океанското дъно. Всяко непредпазливо действие в този район би могло да предизвика унищожително земетресение.

Така се ражда „Тенчи“. Той има осем самостоятелно действащи ръце и крака, може да се придвижва по терени от всякакъв вид. Може да вижда, чува, притежава дори обоняние… С негова помощ ще се изпомпва петролът от дъното на океана, той ще бъде свързващото звено, чрез което милиони барели суров нефт ще поемат към повърхността по тънък, но здрав петролопровод. А там ще чака дълга редица от празни танкери…

— Но защо всичко е било обгърнато в толкова дълбока тайна? — попита Таня. — Те биха могли да работят по проекта си съвсем открито.

— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Но петролното находище не е само на тяхна територия, макар те да са убедени в обратното.

— Какво казахте? — попита Таня, усещайки как сърцето й се качва в гърлото.

— Несъмнено знаете, че Курилските острови са обект на отдавнашен спор между Япония и СССР — рече Никълъс. — А въпросът сега е коя от двете страни има права над новото находище. В зависимост от това на кого го задавате, ще получите и отговора — на Русия или на Япония… — Той се отдръпна от огледалото. — Сега вече ви е ясно защо Проторов е искал да проникне в тази тайна — руснаците също биха постигнали пълно самозадоволяване от новото находище.

Излезе от банята и с недоумение се огледа. От Таня нямаше следа.

Малко преди да тръгне към временния си кабинет в сградата на „Сато Петрокемикълс“, иззвъня телефонът.

— Моля? — вдигна слушалката той.

— Времето в Кий Уест беше страхотно, приятел — бръмна в ухото му до болка познат глас. — Но компанията беше кофти…

— Кроукър! — ревна Никълъс и всичкият въздух излетя от дробовете му. После колената му изведнъж омекнаха и беше принуден да седне. — Наистина ли си ти, Лю? Не може да бъде!

— Може, приятелче, може! Долу съм, във фоайето. Не посмях да се кача, без да ти се обадя, щото си помислих, че можеш да получиш инфаркт… Сега да се кача ли?

— Тъкмо излизам. Чакай ме долу. — В главата му се блъскаха хиляди въпроси. Лю Кроукър е жив! Нима е възможно?

— По-добре да се кача — настоя познатият глас. — Имам доста важни неща да ти казвам…

— Добре, чакам те.

Малка пауза, после нов въпрос, зададен с леко хриплив глас:

— Как я караш?

— Нищо не е вече същото — отвърна Никълъс. — Но така и трябва да бъде…

— Ха! Ей сега ще дойда и ще ми разкажеш всичко!

Беше малко поотслабнал и доста почернял, лицето му на Робърт Мичъм18 беше прорязано от дълбоки бръчки. Но иначе изглеждаше прекрасно.

Прегърнаха се като братя и този път Кроукър не показа с нищо, че физическият контакт му е неприятен. Изведнъж със смайване усети колко много му беше липсвал Никълъс.

— Какво ти се е случило? — посочи превръзките той.

— После ще ти разказвам — рече Никълъс. — Сега е твой ред.

И Кроукър започна. Разказа му всичко — от мига, в който тайнствената кола го изхвърли от магистралата при Кий Уест, до последните признания на Аликс Логан.

— Значи Минк е виновник за смъртта на Анжела Дидион? — озадачено промълви Никълъс. — А Томкин не е имал нищо общо е нея…

— Имал е, защото е знаел — изръмжа Кроукър. — Имал е, защото именно той е вкарал убийците в къщата! Но юридически погледнато, той няма вина за самото престъпление…

Никълъс го погледна, нещо в гърдите странно го прободе.

— Съжалявам, че е проявил слабост — промълви той. — Вероятно си е представял каква заплаха е тя за националната сигурност…

— За мен си остава убиец! — отсече Кроукър. — Майната й на националната сигурност!

— Не съм съгласен, Лю.

— Какво искаш да кажеш? — вторачи се в него Кроукър.

— Знаеш какво — меко отвърна Никълъс. — Как попадна тук?

Кроукър се замисли за миг, после отвърна:

— Националната сигурност го изисква — въздъхна той, признал поражението си. — Съжалявам, Ник.

— Забрави го, Лю. Това просто означава, че всички ние можем да бъдем прекарани в името на криво разбран патриотизъм.

— Това ли е причината Томкин да ги вкара в онзи апартамент?

— Честно казано, не зная — погледна го в очите Никълъс.

— Е, това едва ли има някакво значение за Анжела. Тя все си е там — на два метра под земята.

— Не можеш вечно да се измъчваш от едно убийство, Лю. Ти направи каквото можеш. Духът на Анжела почива в мир и мисля, че вече е крайно време да слезеш на земята.

Кроукър тежко се отпусна на стола, лицето му потъна в широко разперените длани.

— Нищо не съм направил. Нищо не съм разкрил, доникъде не успях да я докарам… Просто си буксувам в пясъка и толкоз. Никой няма да плати за убийството на Анжела. Нито сега, нито когато и да било!

— Какво стана с теб в Кий Уест, приятелче? — загрижено го попита Никълъс. — По-точно с душата ти…

— Не зная, Ник — приглушено отвърна Кроукър. — Проклет да съм, ако зная! — Никълъс мълчеше и Кроукър бе принуден да продължи просто за да прекъсне непоносимата тишина: — Животът ми се разби… просто не мога да разбера какво стана с онова умно копеле, което завърши с отличие академията… След нея беше лесно — в едната си ръка стисках закона, а в другата — служебния револвер. Знаех как да ги използвам знаех, че съм на страната на доброто, а всички останали — убийци, изнасилвачи, наркомани, грабители, крадци — на противната страна.

— Това беше много, много отдавна… Поне сега така ми се струва. Някъде по пътя съм изгубил способността да различавам престъпниците от представителите на закона. Бях сигурен, че Томкин е убиецът на Анжела. Сигурен така, както съм сигурен, че седя тук, срещу теб! Но бях ли прав, сбърках ли?… Вече не съм сигурен… Била е убита по нареждане на Минк и аз знаех, че трябва да се изправя срещу него. Не знам защо. Дали не съм искал да го убия със собствените си ръце? Дали не съм искал да се превърна в отмъстител? В анархист, който нарушава закона, въпреки че се е клел да го спазва? Очи в очи с него съзнавах, че поне част от съзнанието ми иска точно това. Въпреки че вече знаех каква кучка е била Анжела, въпреки че наистина би могла да взриви цялата шпионска операция на Минк и Томкин. Но в крайна сметка те отнеха един човешки живот, изиграха ролята на самия Господ Бог! Те нямат право да убиват, Ник!

Главата му рязко се надигна и Никълъс неволно се намръщи пред погледа на зачервените му очи. Може би е плакал… За себе си, за една погубена душа…

— Няма значение каква е била тя, Ник! Прав ли съм като твърдя, че е имала правото на живот?

Никълъс седна на леглото до своя приятел и прехвърли ръка през раменете му.

— Тя е имала правото на живот, Лю — тихо промълви той.

— Така! — горчиво изръмжа Кроукър. — А аз, вместо да видя сметката на онзи мръсник, приех да работя за него!

— Не те разбирам.

— Само след минутка ще ме разбереш, това поне това да ти гарантирам! — Кроукър скочи на крака и започна да крачи из стаята като тигър в клетка. Беше напрегнат и изостави всякакви опити да се прикрива. — Работата е там, че това копеле Минк също е било прекарано. Май ще се окаже, че мадамата на име Таня Владимова е внедрен агент на КГБ. Случайно да ти се е мяркала напоследък?

Главата на Никълъс пламна от милионите въпроси, които се стовариха върху нея.

— Таня съветски шпионин? — промълви с недоверие той. — Но защо Минк не се е свързал с мен лично?

Кроукър махна по посока на телефона:

— Да си си правил труда да приемаш своите послания, приятел?

— Не съм, признавам това… Имах други грижи. Дойдох в хотела едва преди половин час и се сблъсках точно с Таня. Тя…

— Тъй ли? — ревна Кроукър. — И къде, по дяволите, изчезна?

Господи, „Тенчи“, проплака от отчаяние душата на Никълъс. Доброволно й дадох в ръцете всичко, което с толкова труд опазих от Проторов! В крайна сметка ще се окаже, че той е победителят? Но мисълта, че споделената тайна със сигурност ще доведе до избухване на война между двете съседни държави, бе по-силна от всякакви емоции.

— Тръгвай! — скочи на крака Никълъс.

— Къде?

— В Хамамацу-чо.

Изскочила от стаята на Никълъс, Таня бързо се спусна по противопожарното стълбище. Не искаше да чака асансьора, не искаше да я забележат тук. Излезе на тротоара, свърна вдясно и започна да се отдалечава от хотела с бързи крачки. Много й се искаше да вземе такси, но се страхуваше да оставя следи. Три пресечки по-нататък разбра, че е постъпила правилно. Улиците бяха толкова задръстени от коли, че тя се придвижваше далеч по-бързо пеша, пробиваше си път сред тълпата като сьомга, решила да хвърли хайвера си нагоре по течението на планински поток.

Изкачи се нагоре по Сакурадьори и откри спирката на метрото „Тораномон“, която беше част от линията „Гинза“. Спусна се под земята, купи си билет, но слезе още на първата спирка. Там се прехвърли на линията „Я. Н. Р.“ и пое към Хамамацу-чо.

Отново изскочи на повърхността и се смеси с тълпата туристи, които чакаха на перона на монорелсовата железница. С нея щеше да се придвижи до летище „Ханеда“, откъдето възнамеряваше да вземе първия самолет за Хокайдо. Наложи си търпение и изчака реда си за телефонната кабина на перона. После се свърза с Русилов и с помощта на специален код му съобщи, че операцията по изчезването й от бойното поле е вече в ход.

— Парашут.

Това беше единствената дума, която каза, когато отсреща вдигнаха слушалката.

По това време на деня — между обедната лудница и вечерното задръстване, автомобилното движение в Токио беше напълно непредвидимо. Можеше да бъде спокойно, но можеше и да се задръсти с отчайваща бързина. Всичко зависеше от волята на боговете.

Никълъс реши да рискува с такси и скоро се оказа, че решението му е било погрешно. Насочиха се към Хамамацу-чо, но още на Сакурадьори попаднаха в пълно задръстване. Търпението му се изчерпа в близост до спирката „Онаримон“. Изсипа в скута на шофьора шепа монети и изскочи навън, следван по петите от Кроукър.

„Онаримон“ им беше съвсем на път, докато се придвижваха с кола, но долу, под земята, им се наложи да се прехвърлят на два пъти. Първия път това стана на „Мита“, откъдето взеха линията „Тоей Асакуза“ по посока на Шимбаши, а после се прехвърлиха на „Я. Н. Р.“ и се насочиха към Хамамацу-чо, повтаряйки маршрута на Таня.

Когато изскочиха на просторния, залят от слънце перон, изведнъж се оказаха сред огромна тълпа хора, която бавно се придвижваше към монорелсовата железница. Разноцветни петна, разгорещени лица, запарени тела. Море от лица, монотонно поклащащи се в спарения въздух.

— Тя може да е на крачка оттук — отчаяно рече Кроукър. — Или на петдесет километра!

— Стига с твоя оптимизъм! — скастри го Никълъс. — Иди до онова стълбище и точно след три минути почваме. Ти оттам, аз оттук. Ще се срещнем някъде в средата…

— Наистина ли мислиш, че е някъде тук? — погледна го сериозно Кроукър.

— Лю, ти не познаваш Токио — отвърна Никълъс. — Тя ще иска по най-бързия начин да се добере до Хокайдо. Може да го стори само от летище „Ханеда“, няма друг избор.

— Но от всеки голям град можеш да се измъкнеш по най-различни пътища — възрази Кроукър. — Защо си толкова сигурен, че ще тръгне именно към летището?

Никълъс наистина не можеше да обясни на какво се дължи неговата увереност. Беше просто нещо като силно предчувствие. В съзнанието му изплува учуденото лице на Таня в момента, в който й каза, че е разкрил тайната на „Тенчи“. Сега вече разбираше добре изненадата й — тя е била готова да отлети всеки миг. Но след това, което научи от него за „Тенчи“, беше променила първоначалните си планове, независимо какви са били те.

— Тя си отива у дома, Лю — тихо промълви той. — В Русия. В момента действа по инстинкт, а този инстинкт й нашепва да използва най-краткия и най-бързия път. Това естествено е мое предположение, но аз съм убеден, че то е правилно.

— О кей, приятел — усмихна се Кроукър. — Вече имам известен опит с твоите предположения. Ще се видим ей там, в центъра на мравуняка.

Горещината се засилваше и Таня започна да се поти. Нещо не беше в ред на перона пред монорелсовата железница. Май се беше случило немислимото — да излезе от строя част от безупречния градски транспорт, на Токио.

Преди миг беше погледнала часовника си и точно тогава съжали, че не пусна един куршум в главата на Никълъс Линеър, изправил се пред огледалото с гръб към нея. В същото време си даваше ясна сметка защо се беше поколебала и защо в края на краищата се беше отказала от този шанс. Защото се страхуваше от него. Защото беше убедена, че той ще съумее да отгатне намеренията й, вследствие на което тя никога няма да успее да занесе тайната на „Тенчи“ на генералите. Успокои се с мисълта, че сега най-важното е да се проведе планираната среща на високо равнище и нищо не трябва да осуети плановете й.

Същевременно съжаляваше, че беше спряла ръката си. Защото вече беше приела ролята на бягащ дивеч, следователно и на уязвим обект на преследване. Самата представа за Никълъс Линеър в ролята на ловец я изпълваше с ужас.

И точно тази представа я накара да направи погрешен ход, когато зърна главата му сред пристигащите по ескалатора нови пътници. Изпаднала в моментна паника, тя му обърна гръб и грубо си запробива път сред чакащите на перона пътници.

На всеки петнайсет секунди спираше да огледа лицата зад себе си — така я бяха учили в школата на Проторов. Избираше някое от тях за ориентир и така успяваше бързо да приключи с огледа.

Сърцето й замръзна, когато го видя да стъпва върху самия перон. Стори й се, че тялото му се плъзга сред спарената тълпа с невероятна лекота. За разлика от нейното, което трябваше да се бори за всеки сантиметър. Изпита чувството, че затъва в подвижни пясъци, че краката й бясно работят, но тялото й продължава да стои на място. Подвижни пясъци ли бяха, или просто кошмарен сън?

Нито едното, нито другото — Таня си даваше ясна сметка за това. Ръката й се плъзна надолу и внимателно стисна дръжката на беретата с променена конструкция — мощно и опасно оръжие, особено за стрелба от близко разстояние.

Оглеждаше се крадешком през рамо, така, както съвсем неотдавна го беше правил Русилов. Тогава тя му се изсмя, но сега беше на по-друго мнение.

Беше толкова заета със задачата да се изплъзне на ловеца зад себе си, че изобщо не видя онова, което се изпречи пред нея. Тази тълпа й се струваше просто едно огромно тресавище, от което трябва да се измъкне на всяка цена, не можеше и не искаше да се вглежда и да разпознава отделни лица. В душата й се появи мъчителното желание да ги изтреби до крак, да изблъска вонящите им тела върху блестящата релса, чезнеща нагоре, към стръмните склонове на Фуджияма сред облаци промишлен смог. Повече от всичко на света желаеше вече да е на борда на самолета, готов да излети от „Ханеда“.

Изведнъж усети силен удар в гърдите, главата й неволно се извърна назад, очите й с ужас видяха колко близко зад нея е Никълъс Линеър.

— Не мърдай, другарко!

Акцентът беше на кореняк нюйоркчанин. Главата й рязко се върна в нормално положение, пистолетът започна да се вдига, пръстът й автоматично се сви около спусъка.

— Хвърли го! — просъска в лицето й Лю Кроукър. — Няма да ти свърши работа. Вече няма закъде да бързаш…

Очите й отново се извърнаха към Никълъс, видяха как ръката му се протяга към беретата. Пръстът й конвулсивно натисна спусъка, тресна оглушителен изстрел. В момента, в който се готвеше да стреля отново, на сантиметри от лицето й изплува някакво огромно черно око, което избухна със страхотен трясък. И светът престана да съществува за Таня Владимова.

Кроукър се върна от телефона и каза:

— Трябва да останем тук, докато спомагателният екип на Минк си свърши работата — съобщи на Никълъс той. — Полицията вече е уведомена, никой няма да ни закача.

Никълъс мълчеше и гледаше трупа на Таня Владимова. На местопроизшествието вече гъмжеше от униформени ченгета, заети да отделят зяпачите от участниците в инцидента. Само преди миг той беше казал няколко забързани думи на японски, които оказаха своето въздействие върху сержанта. Но все още им оставаха куп формалности.

Мислите му бяха насочени в съвсем друга посока. Отново си спомни какво беше казал баща му за отнемането на човешкия живот и изкореняването на злото. Това е дилемата, сега той ясно усещаше нейната сила. Защо трябва да извършиш едното, за да можеш да извършиш и другото? Няма ли други начини? Не можеше ли да неутрализира Таня, без да я убива?

В случая с Проторов друг начин нямаше — той си даваше ясна сметка за това. Също и с Акико. Карма. Знаеше, че все още не се е научил да приема живота такъв, какъвто е, все още проявяваше прекалена загриженост за другите… Или може би просто не иска да се раздели с чувството, че може да контролира техните действия, да направлява съдбата им? Не, това е просто мит. Животът не може да бъде поставен под контрол. И въпреки всичко той продължаваше да се опитва…

Може би вече е време да приключа с това, помисли е и той.

Завърнал се в сградата на „Сато Петрокемикълс“, Никълъс предпочете да се види първо е Нанги, макар вече да го бяха уведомили, че е пристигнала Джъстин, Постъпи така, защото искаше да уреди поне една основна част от живота си, преди да я види. Искаше съзнанието му да е освободено от кошмарите на миналото, искаше да се концентрира изцяло върху нея с нейните желания.

От раздялата му с Кроукър бяха изминали три часа, през които беше кръстосвал задушните улици. Сега в ръцете му имаше пакетче, опаковано във фина коприна.

Въведоха го веднага в огромния кабинет на Сато, двамата си отправиха дълбоки поклони.

— Моля, седнете, Линеър-сан — каза Нанги.

— Бих предпочел съседното помещение, ако не възразявате — отвърна Никълъс.

Очите на Нанги широко се разтвориха, той видимо се поколеба. Сякаш неочакваното желание на Никълъс бе нарушило предварително избрана форма на поведение.

— Разбира се — кимна той, овладял се в същия миг.

Прекосиха тясното коридорче, в което беше вградена токономата. В изящната ваза имаше един-единствен кървавочервен божур. Очите на Никълъс механично прочетоха стихчето, изписано на пергамента над него:

Нанги го въведе в малката и уютна стая, която въобще не приличаше на кабинет. Никълъс никога не беше влизал тук, макар отдавна да подозираше, че подобно помещение съществува.

На прага и двамата свалиха обувките си. Беше „стая с дванадесет татамита“, стените бяха покрити с хартиени транспаранти, въпреки че зад тях без съмнение имаше само тухли и мазилка. Светлината беше хладна и скрита, някъде отдалеч се долавяше сребърният ромон на кристалночисто поточе.

В средата имаше ниска лакирана масичка, край стените бяха наредени няколко китайски шкафчета от червено дърво. Писалището бе от масивен кедър, столът зад него — също.

Двамата коленичиха от двете страни на ниската масичка, която блестеше с черния си лак. Докато Нанги с пъшкане търсеше удобно положение за осакатените си крака, Никълъс огледа стаята е нескрито възхищение.

— Дойдох да призная своето поражение, Нанги-сан — промълви след известно време той.

— Как така, Линеър-сан? — погледна го с любопитство Нанги.

— Във ваше отсъствие ние със Сато-сан сключихме сделка — поясни Никълъс. — Той желаеше да обединим нашите компании по най-бързия възможен начин, аз пък — да го предпазя (също и вас) от зловещото наказание ву-шинг.

— Значи ли това, че вие двамата със Сеичи-сан сте изпитвали страх от престъпленията, извършени сред тези стени?

— Да. И двамата бяхме убедени, че той и вие ще бъдете последните жертви.

— Имахте ли някакви доказателства?

— Сато-сан беше на мнение, че нещо във вашето минало е причина за тази кървава вендета. — Никълъс изчака малко, но Нанги мълчеше и той продължи: — Заклех се да го закрилям, Нанги-сан. Това беше причината, поради която го придружих до един минерален извор в Хокайдо за срещата с нинджата по име Феникс. Но Котен ни предаде на руснаците. Те убиха нинджата, убиха и Сато-сан… — После подробно разказа за събитията в къщата-крепост на Проторов. Но не спомена нищо за случилото се след бягството му оттам.

— Феникс беше от риуто „Теншин Шоден Катори“ — констатира Нанги с пресилено спокойствие. — Руснаците успяха ли да изтръгнат нещо от него?

— За момент — да. Но нямаха човек, който да им преведе зашифрования текст.

— Разбирам — кимна Нанги и облекчението му просто можеше да се пипне с ръка.

— Аз прочетох документа, Нанги-сан. И вече зная всичко за „Тенчи“.

В стаята настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от далечния ромон на течащата вода.

Очите на Нанги се притвориха, обзе го страхотна умора. Имаше чувството, че е маратонец, който пресича финалната лента с последния остатък от силите си, но точно тогава му казват, че финалът не е тук, а една миля по-нататък.

После продълговатите му очи леко проблеснаха, гласът му прозвуча като шумолене на стара хартия.

— Добре, вече притежавате средството за натиск, от което толкова силно се нуждаехте… Как ще постъпите, ако аз не отстъпя пред условията за сливането на двете компании, които вероятно ще поставите?

— Проведох телефонен разговор с човека, който се казва К. Гордън Минк, Нанги-сан. Той работи за правителството на Съединените щати, познанството ни е съвсем бегло… Приех да изпълня мисията, която той ми възложи… просто защото тя съвпадаше със собствените ми интереси. Просто защото исках да спася „Тенчи“ на всяка цена.

— Да го спасите от руснаците — кимна. Нанги. — Съвсем разбираемо, тъй като сте американски поданик. И сега американските тайни служби знаят всичко, вече могат да ни стискат за гърлото, докато това им е изгодно…

— Нанги-сан — тихо промълви Никълъс и погледна събеседника си право в очите. — Съобщих на Минк, че нито руснаците, нито аз самият сме успели да проникнем в тайните на „Тенчи“. Веднъж Сато-сан спомена пред мен, че руснаците и американците представляват почти еднаква заплаха за тайния японски проект. Едва сега разбирам какво е имал предвид. Америка не желае да види една независима Япония, особено по отношение на суровини и горива. И не само го разбирам, но и изцяло го подкрепям.

— Невъзможно! — погледна го с невярващи очи Нанги. — Вие сте американец, вие сте…

— „Итеки“ — прекъсна го Никълъс. — Нали точно по този начин ме приехте в началото, Нанги-сан? Като варварин, като човек с нечиста, смесена кръв?

Очите на Нанги бавно се спуснаха към полираната повърхност на масичката, но видяха там единствено собственото му отражение. Мразя този човек и не мога да разбера защо, мрачно си помисли той. Страдал е за нашето кейрецу, ревниво е пазил тайните му, почти изгуби живота си за него. Изключително лоялен, той направи всичко възможно да спаси живота на Сато-сан. Мисълта за мъртвия приятел прониза като кинжал сърцето на Нанги, тялото му отново се разтърси от пристъп на неудържима омраза. С върховно усилие на волята се опита да се отърси от емоциите и да разсъждава трезво.

— Духът ми е дух на японец — тихо промълви Никълъс. — Ще разберете това в мига, в който се опитате да усетите моето „ва“. Сато-сан го усети и ме прие като приятел.

— Сато-сан притежаваше някои доста вредни навици! — сряза го Нанги, после, моментално засрамен от поведението си, наклони глава ниско над лакираната повърхност на масичката. — Моля да ме извините, Линеър-сан — прошепнаха устните му, а душата му се изпълни с болка и унижение. — Вие заслужавате най-дълбоко уважение и признателност за това, което сторихте в защита на нашето кейрецу и проекта „Тенчи“.

— Искрено съжалявам, че вие не сте в състояние да изпитвате тези чувства — отвърна Никълъс и се изправи с мрачно лице. — Всички уговорки за бъдещето обединение бяха между мен и Сато-сан, вие сте свободен да ги отхвърлите…

— Моля ви, Линеър-сан, седнете — изправи гръб Нанги. Видял, че Никълъс не помръдва, той тихо добави: — Най-искрено ви умолявам! Не прибавяйте ново унижение към това, което вече изпитвам поради неразумното си поведение! Ако сега си тръгнете, аз никога няма да мога да изтрия своя позор!

Никълъс подви крака под себе си.

— Нямам желание да ви унижавам — меко промълви той, а в главата му изплува всичко, което Сато му беше разказвал за този човек.

— Аз заставам зад всичко, което Сато-сан е уговорил с вас! — твърдо каза Нанги. — Цял живот сме действали като едно цяло и за мен е чест да удържа думата му! — Вдигна ръка да прикрие очите си и тихо добави: — С „канрьодо“ съм закърмен от най-ранна възраст… Мразя чужденците, както се мрази опасна болест!

— И в повечето случаи — съвсем основателно — подхвърли Никълъс.

Нанги му хвърли любопитен поглед.

— Признавам, че никога не съм си правил труда да търся логиката на вашето поведение — рече той. — Виждах само това, което, исках да видя. — Очите му отново се сведоха към масичката: — И ви ненавиждах за начина, по който се сближихте с моя приятел…

— Той едва ли би ви осъдил за това — кимна Никълъс и вдигна чашата си. — Бихме могли заедно да запалим ароматичните пръчици над гроба на Сеичи-сан.

— Съгласен съм — прие Нанги и вече не се срамуваше от промъкналата се в гласа му тъга. Здравото му око се навлажни, ръката му вдигна чашата: — Да пием за мъртвите приятели, които ще почитаме и помним до края на дните си!

Когато чашите се върнаха върху масичката, Нанги вдигна глава и попита:

— Какво е положението с ву-шинг?

— Подобна заплаха вече не съществува, можете да бъдете напълно спокоен. Дъщерята на заместник-министъра Шимада замлъкна завинаги, погълна я разгневената земя… Отмъщението й остана незавършено.

Лицето на Нанги посивя, думите излетяха от устата му с видимо усилие:

— Шимада-сан е имал дъщеря?! Аз знаех само за двамата му сина, загинали в чужбина при самолетна катастрофа… Дъщеря!

— Майка й е била „таю оиран“ в Йошивара.

— Господи, Боже мой! — простена Нанги и под здравото му око се появи нервен тик. — Спомням си част от обвиненията срещу него, в тях наистина се споменаваше за някаква наложница… Но и през ум не ми е минавало, че може да има дете от нея!

— Страхувам се, че все още не знаете най-лошото…

— Какво?

— Дъщерята на Шимада-сан носеше името Акико Офуда Сато.

— Света Богородице! Не, това не е възможно! — Лицето на Нанги плувна в пот. — Сеичи-сан знаеше ли?

— Не.

— И слава Богу! Тя вероятно е планирала предварително и годежа, и сватбата… Господи, колко много я обичаше Сеичи-сан! — С лека изненада гледаше треперенето на ръцете си и се питаше как така изведнъж е изгубил контрола си над тях. После вдигна глава и попита: — Казахте, че е загинала, така ли?

— Земята я погълна — кимна Никълъс. — Стана по време на неотдавнашното земетресение.

— Щеше да унищожи всичко, нали? Всичко!

— Малко й оставаше — призна Никълъс.

— От „Тенчи“ се интересуват не само руснаците и американците — каза след настъпилата пауза Нанги. — Вече сме партньори и мога да ви разкажа за целта на посещението ми в Хонконг. Нарочно не споменах нищо пред Сеичи, тъй като не знаех какво ще се получи…

Никълъс слушаше за перипетиите и интригите в Хонконг с все по-нарастващ интерес.

— В крайна сметка спечелих всичко, което исках да постигна — заключи Нанги.

Никълъс мълчеше и осмисляше чутото.

— Едно не ми е ясно… — промълви накрая той.

— Какво е то, Линеър-сан?

— Дали Ло Хван е имал причина да ви излъже относно своите мотиви?

— Не — тръсна глава Нанги. — Забравил достойнството си, той направо се молеше за тайните на „Тенчи“.

— Според мен трябва да му ги дадем.

— Какво?! — избухна Нанги. — Да не сте полудял?!

— Нямам предвид веднага — поясни Никълъс. — След трийсет дни проектът ще бъде в действие и петролът ще потече. Нищо вече няма да ни спира. Кажете на Ло Хван, че след месец може да разполага с исканата информация.

— Но това е предателство! Комунистите…

— Нима предпочитате Русия и Китай да се съюзят? — прекъсна го Никълъс. — В какво положение би се оказала Япония? Дори и американците няма да ни спасят! — Разпери ръце и извика: — Нима не виждате, Нанги-сан? Предложим ли на тези хора част от уникалната информация, ние ще бъдем сигурни, че Китай и Русия няма да се обединят, едновременно с това вие лично ще получите здрави позиции в Пекин, в самия Забранен град! Групировката около Ло Хван ще ви бъде задължена и ще дойде време да изплати своя дълг. А цената ще определим ние, и никой друг!

— Но те са китайци! — възрази Нанги. — При това комунисти!

— Въпреки това са и азиатци.

Никълъс се обърна и вдигна увития в коприна пакет.

— Това е за вас — рече той. — Мисля, че в светлината на току-що проведения разговор значението му нараства значително.

Здравото око на Нанги се разшири от учудване, а поклонът му беше толкова дълбок, че челото му докосна лакираната повърхност на масичката.

Протегна ръце и внимателно започна да разопакова пакетчето. Отдолу се показа стара кутия от чимширено дърво. Боята й беше напукана. Отвори капачето й и лицето му изведнъж се подмлади, сякаш напуснато от всички земни грижи. С безкрайно внимание извади двете чашки, изработени от прекрасен, тънък като хартия порцелан.

— Династията Тай! — едва чуто възкликна той. Очите му гледаха като омагьосани как светлината запълва изящните произведения на изкуството, в главата му нахлу сладкият спомен за оба-чама. — Домо аригато, Линеър-сан! — промълви той и с това каза всичко.

После премести поглед върху своя нов партньор и вероятно нов приятел. По устните му заигра едва доловима усмивка.

— Ще помисля върху вашето предложение — промълви той. — Бездруго идеята за Източен съюз не ми е съвсем чужда…

Бавно и незабележимо, като гальовните морски вълни, в душата му започна да се завръща чувството за стабилност и спокойствие. Чувство, което беше притежавал цял живот, но което го беше напуснало, когато научи за смъртта на Сеичи. Сега несъзнателно, като премръзнал сред океана плувец, той се обви с гальовната му мантия. Трябваше му известно време да осъзнае, че е постигнал чудото отново да се довери на някого. Името на Никълъс Линеър се прибави към оба-чама, Готаро, Макита и Сеичи. С чувство на радост и удовлетворение усети как дълбоко в душата му започна да боботи онази мощна машина, която му беше позволявала да преодолява с лекота трудностите на живота.

По-късно, мигове преди да се разделят, Никълъс се спря на вратата и попита:

— Нанги-сан, този кобун вече не произвежда химически продукти, деривати на петрола, нали?

— Линеър-сан, имам чувството, че нашето партньорство ще бъде много приятно за мен! — засмя се Нанги. — Особено ако не трябваше да се връщате в Америка. Според мен мястото ви е тук, вашият дом е: Япония. Но вие сам чувствате това със сърцето си.

— А сега ще отвърна на въпроса ви — добави с усмивка той. — Наистина не произвеждаме химикали, „Сато Петрокемикълс“ отговаряше на името си само в началото, при самото създаване на кобуна от Сеичи-сан. Но след петролната криза през 1973 година той разбра, че химическата промишленост няма бъдеще в тази страна.

— Намеси се правителството — разбира се, чрез МИТИ, значи чрез мен, тъй като тогава аз все още бях заместник-министър. Далеч преди „Фуджицу“, „Мацушита“, НЕК и останалите компании да бяха дори помислили за изкуствен интелект и роботизация, ние със Сеичи обсъждахме смелите си мечти в тази посока.

— Бавно и незабележимо, без да привличаме вниманието върху себе си, се заехме да създаваме основите на новата промишленост, бързо се освобождавахме от старите технологии. Името на компанията остана същото просто като камуфлаж. А когато, доста години по-късно, правителството започна реализацията на проекта „Тенчи“, ние разполагахме с всичко, което беше необходимо за този проект.

Той отвори вратата и заключи:

— Някой ден трябва да отскочим до Мисава и да ви покажа „Тенчи“. Вие си извоювахте правото за това.

Никълъс откри Джъстин на петдесетия етаж, близо до фонтана, край който беше убита госпожица Йошида, Още не бяха я предупредили за неговото пристигане.

Спря и с разтуптяно сърце загледа загорялото й лице. Юкио принадлежи на миналото, помисли си той. Ето го моето бъдеще.

— Изглеждаш добре — промълви той.

— Ник! — рязко се извъртя тя. — Господи, изобщо не чух стъпките ти!

— Би трябвало вече да си свикнала — засмя се той, после пристъпи към нея и вече сериозно добави: — Джъстин, трябва да ти кажа нещо.

— Не искам, Ник! — сложи длан през устата му тя. — Пропътувах двайсет хиляди километра, за да ти кажа, че те обичам! Тогава се държах като глезено момиченце и си изкарах яда на теб. Не беше честно от моя страна и съжалявам, че го сторих. Зная, че те нараних и фактът, че самата аз съм била наранена, изобщо не ме оправдава!

— Джъстин… — дръпна ръката й той и здраво я стисна.

— Няма никакво значение какво се готвиш да ми кажеш! Нима не виждаш, че каквото и да е то, чувствата ми към теб няма да се променят? Нищо не може да помрачи любовта ми! Защо тогава трябва да го казваш?

И той разбра, че тя има право. Искаше да й каже всичко за Акико, за Юкио. Ясно си спомни телефонното й обаждане непосредствено след женитбата на Сато. Господи, колко дълбоко бе затънал в своето минало тогава! Беше му абсолютно невъзможно да контактува с нея. Сега съжаляваше за това, но едва ли бе нужно да го казва — тя вече го знаеше.

Притегли я към себе си и тя забеляза бинтованата му ръка.

— Какво си направил? — пое я тя с две ръце.

— Опитах се да сграбча една друга мадама — пошегува се той. — Оказа се обаче, че тя била носител на черен пояс по карате!

— Наистина ли? — вдигна очи към него тя.

— Не — отвърна вече сериозно той. — Пъхнах си носа на едно място и някои хора побесняха.

— Ще ми разкажеш ли?

— Джъстин — притисна лице в косите й той. — Едва ли е толкова важно…

— Причинили са ти болка — изхлипа тя. — Следователно е важно за мен!

Той погали косата й, очите му се затвориха.

— Вече няма болка, всичко свърши.

Устните им се разтвориха, езиците им си казаха „здрасти“, в телата им се появиха топлите тръпки на възбудата.

— О, Ник, толкова съм щастлива — прошепна тя. В съзнанието й изплува влюбената двойка при кратера на Халеакала. Сега и аз съм като тях, доволно въздъхна тя.

Бавно, сякаш бяха слепци, те започнаха да откриват наново телата си, душите си. Целуваха се с младежка страст, жадно, ненаситно, сякаш това беше най-важното нещо на света. Душите им потръпваха от надигащата се еротична наслада, макар целувките да бяха нещо далеч по-голямо от обикновената страст. Джъстин винаги беше приемала целувката като акт, в който човек отдава сърцето си. Нещо, което не можеше да твърди за самия секс. Защото при него бе напълно възможно механичното, лишено от чувства отдаване.

Но любовта я очакваше върху устните му, ослепително проблясваше от върха на езика му, който се стрелваше дълбоко в устата й. Колко дълго бе чакала този миг? Не можеше да отговори на този въпрос, но подозираше, че беше го чакала цял живот. Чувстваше се жива и безкрайно свободна. Комбинацията беше прекрасна и опияняваща, съвсем нова за нея…

Тя й се наслаждаваше с цялата си душа, но въпреки това чувстваше, че трябва да сподели с него дълбоките промени, настъпили в душата й.

— Постигна ли някакви успехи? — попита го тя.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на бизнес.

— Нима наистина те интересува? — изрази съмнението си той.

— Става въпрос за компанията на баща ми, управлявана от моя бъдещ съпруг, нали така? Мисля, че имам някакъв интерес към нейното проспериране!

Той се усмихна, приятно изненадан.

— Само преди няколко минути Нанги даде съгласието си за сливането на „Сфинкс Силикон“ и „Нипон Мемори Чип“ на Сато. Но това далеч не е всичко. Според мен след година и половина, най-много две, ще бъдат обединени и други филиали на нашите компании.

— Това е фантастично, Ник! — възкликна тя и пламенно го прегърна. — Баща ми би се гордял с теб!

— Виждам, че и по този въпрос си променила мнението си — усмихна се широко той.

— След погребението мислих дълго — кимна тя. — Главно за себе си… Омразата ми вече я няма, виждам го в нова, далеч по-обективна светлина. Такъв, какъвто наистина е бил… Виждам както лошото, така и доброто у него. Съжалявам, че трябваше да умре, за да постигна това… Бих дала всичко на света да мога да му кажа в лицето какво мисля сега!

Той леко погали ръката й.

— Баща ти беше изключително силна личност, Джъстин. Малцина възрастни бяха в състояние да му се противопоставят, затова няма нищо чудно, че е доминирал над собствените си деца. Важното е друго — ти вече разбираш, че не го е вършел нарочно. Той просто не е познавал друг начин на отношения между хората.

Тя кимна и се притисна към него.

— Това е още една причина да те обичам толкова много. Ник. Ти ме разбираш. Ти разбираш и него.

Устните им отново се сляха, целувката бе дълга и страстна, и двамата имаха чувството, че ще продължи вечно Никълъс неволно включи своя „харагей“ и с изненада откри ясния пламък на нейното „ва“ — хармоничен и ненарушим. При това точно на мястото, където доскоро откриваше единствено объркване и мрак.

Въздъхна, без да отделя устните си от нейните и тя се разтопи в прегръдката му. Изпита усещането, което го беше възпламенило при първата им среща — там, на плажа на Уест Бей Бридж, когато тя буквално връхлетя в ръцете му. Най-сетне приключихме своето дълго и тежко пътуване, помисли си той. И същевременно едва сега го започваме…

— Довечера отиваме на разкошна вечеря — прошепна в ухото й той.

Очите на Джъстин бяха замъглени от страст.

— А дотогава?

— Иди да похарчиш малко пари… Купи си рокля от „Мацуда“, пръсни цяло състояние за довечера!

— Тъй ли? И какъв е поводът?

— Изненада! — усмихна се той.

— Стига, Ник! — влезе в тон с настроението му тя. — Кажи ми, моля те!

— В никакъв случай! — поклати глава той. — Всичко, което мога да ти кажа, е, че докато ти се правиш на още по-прекрасна, аз ще се позанимая с един мой приятел. Обещах да му разкрия част от тайните на айкидо, вече го изпратих да запази час в един салон за бойни изкуства, намира се на две крачки от хотела. Ще се видим там, в „Окура“, около седем…

— Чакай, чакай! Този приятел ли е изненадата?

— Не знам — лукаво се усмихна Никълъс и сви рамене. — Може би…

— Не е честно, Ник! Кажи ми кой е той!

— Ще ти помогна малко… Американец, много отдавна не си го виждала. И едва ли си мислила, че някога ще го видиш пак…

Лицето на Джъстин се сбърчи от напрегнат размисъл.

— Не мога да се сетя! — оплака се миг по-късно тя.

— Е, скоро ще го видиш.

— О, не — извика тя. — Това означава цял следобед да мисля само за него! Няма да успея да се съсредоточа върху нищо, включително и върху това, което купувам!

Никълъс реши да й каже, лицето му светеше от удоволствие.

— Лю Кроукър е жив и се намира тук, в Токио, Джъстин!

— Какво? — сепнато го изгледа тя. — Не си прави такива шеги, моля те! Нали всички вестници…

— Вестниците поместиха неверни съобщения. Историята е дълга и объркана, но с две думи ще ти кажа, че някой наистина се е опитал да го убие, за радост безуспешно… А Лю останал „мъртъв“ известно време просто за да си свърши работата.

— Господи! — хвърли се в прегръдките му тя. — Това е страхотно! Ще му лепна една огромна целувка, задето не е позволил да го убият!

Никълъс се засмя, доволен, че реакцията й е точно копие на неговата.

— В седем часа можеш да правиш с него каквото ти хрумне! — позволи й той. — Само да не прекаляваш!

Разсмяха се, чувствайки как душите им се освобождават от сенките на миналото. Сълзи се появиха в очите им, страните ги заболяха, но кискането не преставаше. Беше толкова хубаво!

Никълъс се срещна с Кроукър в малката, изящно поддържана градинка на квартала Тораномон. Изкачиха стъпалата към сградата с номер тринайсет — същата, която гледаше към малкия храм върху хълма Атаго.

Господи, сякаш преди цяла вечност беше идвал тук, учуди се мислено Никълъс. В друг живот, на друга планета. А сега са толкова различни както той, така и Джъстин. До него отново е Лю Кроукър.

Влязоха в съблекалнята. Никълъс нахлузи своето „ги“, а Кроукър облече простия памучен анцуг, който откри в шкафчето.

Залата беше пуста, занятията очевидно бяха привършили. Тръгнаха да търсят Кенцо — сенсеят, който почти успя да победи Никълъс при първото му посещение тук.

Никълъс разказа това на своя приятел, а самият Кроукър се оплака, че се чувства гол без пищова си.

— Знаеш какви сме ние, ченгетата, Ник — рече той. — Дори душ вземаме с желязото под мишница!

Излязоха от салона и пристъпиха във владението на сенсеите — няколко малки, покрити с татамита стаички, разделени с хартиени прегради.

— Май остарявам — продължи Кроукър. — Уморих се да се грижа за ютията си повече, отколкото съм се грижил за всяка жена до себе си. Но това ни втълпяваха в академията, ден след ден, в продължение на години… Поне по мое време беше така. „Ютията е единственото нещо, което те разделя от дупка в челото! Докато за жената такова нещо едва ли може да се каже!“

По лицето му се появи измъчено подобие на усмивка.

— Това включва и Гелда, така ли? — попита Никълъс.

— Гелда ли? Не знам. Имам чувството, че между нас няма да се получи нищо, ако сама не се справи с проблемите си. Хич не ме бива за патерица! Сигурен съм, че поема ли тази роля, скоро ще я намразя! — В душата му се появи образът на Аликс Логан, заключена на сигурно място в апартамента на Мати Устата. Седеше с ръце, притиснати между коленете, очите й се взираха в мрака. Отвъд прозореца бучаха коли. Какво е това, смаяно се запита Кроукър. Нима наистина имам видения? Нима Аликс ме чака? Или вече е напуснала живота ми — малко облаче дим, издигало се известно време над главата ми? От кориците на „Вог“ и „Базар“ лицето й изглеждаше далечно и недостижимо, но той вече бе усетил главата й върху гърдите си, беше видял отчаянието в замъглените й очи. Беше държал ръката й, ясно усещайки безпомощното й потрепване. Остана смаян от силата на надеждата, обзела душата му. Надеждата, че не е излязла от жилището на Мати, че не е потънала в нощта, че не е напуснала живота му.

— Значи вече не си ченге.

— Де да знаех какво означава това — въздъхна Кроукър. — Ама не знам.

— С Таня го знаеше много добре — подхвърли Никълъс.

— Тъй беше — кимна Кроукър.

Зад последната хартиена преграда помръдна някаква сянка, вероятно на човек.

— Сенсей? — повика Никълъс. Отговор нямаше. Протегна ръка и дръпна преградата.

— Господи Исусе Христе! — възкликна дрезгаво Кроукър.

Кенцо, сенсеят на това дожо, висеше от тавана, глезените му бяха завързани с тънко, но здраво найлоново въже. Краката му бяха бели като вар, а лицето — червено като залез след ветровит ден. Напуканите му устни бяха полуразтворени, между тях надничаше езикът му — дебел и почернял.

Никълъс видя малката раничка в областта на сърцето, нанесена с хирургическа прецизност. И веднага разбра с какво оръжие се е действало.

— По дяволите! — ревна Кроукър. — Нали ти казах, че се чувствам гол без желязото!

После се обърна и хукна обратно към съблекалнята, където беше оставил револвера си. Докато пресичаше пустия салон, в душата му изведнъж се появи желязна увереност. Ченге съм и нищо друго не мога да бъда! Такъв ще си остана, докато съм жив!

— Лю! — извъртя се Никълъс и хукна подире му. — Спри се, Лю, не отивай там!

Но Кроукър не го чу. Намираше се в чужда и непозната страна, чувстваше се гол и беззащитен, особено без оръжие. Напусна широкото помещение и се втурна в следващото. Никълъс рязко увеличи скоростта си, скочи, успя да сграбчи анцуга на приятеля си и двамата се стовариха на пода.

Но във въздуха вече нещо свистеше, Кроукър простена от болка и изненада, свистенето се превърна в жужене на разсърдено насекомо.

Кръв, шум от търкалящи се тела. Никълъс се надигна на колене и лакти. Смъртоносната рана в гърдите на Кенцо би могла да бъде причинена единствено от майсторски изкована катана и именно това го тревожеше. Ударът, от който се опитваше да предпази Кроукър, всъщност беше предназначен за него.

Видя как приятелят му се отпуска на колене върху татамито, а дясната му ръка конвулсивно стиска китката на лявата. Кръвта шуртеше като река, острата стомана беше отсякла китката почти изцяло, превръщайки я в грозно зеещ чукан.

Странното свистене, наподобяващо опъването на тънка сребърна тетива, отново изпълни въздуха, връхлиташе върху него с чудовищна скорост. Всеки миг тялото му щеше да бъде разсечено, на две. Никълъс светкавично прибягна до „тоби аши“ — летящата стъпка. Тялото му рязко се извиси във въздуха и смъртоносното острие профуча под него.

Котен дрезгаво се разсмя.

— Никакви акробатични номера няма да ти помогнат — изрева той. — Защото държа в ръцете си дай-катана!

Да, точно това беше предположил, когато видя раната в сърцето на Кенцо. Котен размахваше неговата катана — „Ис хьогай“! Още докато тялото му беше във въздуха, той изпита силно недоумение. Как е възможно един „йокозуна“ — абсолютен шампион по сумо, да е овладял тайните на „кенджуцу“?

Беше облечен в традиционното облекло на борците, сякаш всеки миг му предстоеше поредният мач. Блестящочерната му коса беше стегната на тила, дори осемдесетсантиметровата дай-катана изглеждаше като детска играчка в огромните му лапи. Притежаваше страхотна физическа сила и Никълъс си напомни да не забравя дори за миг основната му специалност — борбата сумо, в която беше истински сенсей.

Тази борба е малко по-ограничена от останалите бойни изкуства, арсеналът й съдържа около двеста хватки, трийсет и две от които са основни и се базират на „цуки“ — блъскане с две ръце, „оши“ — блъскане с цялото тяло, и „йори“ — вкопчване в тялото на противника.

Но Котен беше сенсей и в дисциплината „сумай“ и това го правеше още по-опасен. Контактът с подобни бойци е смъртоносен, тъй като огромните им размери обикновено са комбинирани с невероятна „хара“ и те са в състояние да демонстрират такава чудовищна сила, която нито едно човешко същество не може да притежава без механична помощ. Дори и невъоръжен, Котен беше изключително труден противник.

Дългата катана проблесна в ръцете му и той пристъпи напред с котешка пъргавина. Тялото му беше приведено почти до земята, в тази стойка се чувстваше най-стабилен.

Никълъс отскочи назад, проби книжния транспарант зад гърба си и се озова в самия салон. Хвърли светкавичен поглед към стената, на която обикновено висяха демонстрационните катани, но мястото им беше празно.

Котен нанесе мощен удар върху преградата, от нея се разлетяха трески, острието изсвистя на сантиметър от крака на Никълъс.

— Първо ще ти отсека глезените! — задъхано изръмжа той. — Искам да чуя как крещиш от болка! — Тялото му прелетя през отвора като разярен глиган. Катаната в ръцете му свистеше наляво-надясно с бързи хоризонтални движения, после рязко се насочи надолу, към краката на Никълъс. — Всички „сумо“ са крещели пред мен! Мислиш, че в нашия спорт не издаваме нито звук, нали? Публиката си мисли, че само можем да ръмжим като диви животни! — Острието отново изсвистя. — Тъкмо в това се крие огромната популярност на сумо… Дълбоко в душата си, далеч от цивилизованото поведение и човешкото достойнство, зрителите изпитват дълбоко вълнение от това, което наблюдават… А то е силно, диво, първично!

— За този кратък сблъсък… не повече от трийсет секунди… аз карам противника ся да крещи! А от тълпата се разнася тътен, който само моите уши могат да доловят! Това става в мига, в който сграбчвам потното тяло на противника!

Никълъс отскочи надясно, приведе се и нападна Котен по посока на слабините. Борецът обаче светкавично прехвърли сабята в лявата си ръка, юмрукът му се заби точно в гърдите на Никълъс, който отхвръкна назад и падна по гръб върху дъските.

— Не те чух да крещиш, варварино — задъхано се изсмя Котен. — Но скоро ще те чуя! — Острото острие на дай-катаната изсвистя във въздуха и раздроби дъските на косъм от краката на Никълъс.

Самият Никълъс добре знаеше към какво е насочен целият този монолог. Котен искаше да го предизвика, да го накара да извика на помощ всичките си познания по „оши“ и да се опита да го нападне. И да попадне в обсега на огромните му лапи.

Май е по-добре да му дам онова, което иска, помисли си Никълъс. Да му подам онова, за което мечтае…

Когато тялото му се насочи към Котен, борецът радостно се засмя. Човек-планина, атакуван от някакво незначително насекомо, което едва ли може да стори нещо повече от слабо ужилване.

Блокира хватката „оши“ на Никълъс с дръжката на катаната, а не с контра хватка, както бе очаквал Никълъс Рамото му потръпна от страхотния удар, костта рязко изщрака — недвусмислен сигнал за тежко изкълчване. Ръката му пламна от страхотната болка, цялата дясна част на тялото му излезе от строя.

— Мусаши нарича това „периферни блокажи“, варварино — злорадо просъска Котен. — Ще ти ги сервирам един по един и скоро ще започнеш да пищиш!

След тези думи скочи напред, размаха дългото острие на сабята — и под прикритието на бръмчащото острие се впи в тялото на Никълъс. Прибягвайки до собствените си умения по „оши“ той успя да хвърли противника си по гръб, отпусна се на коляно до него и вдигна катаната високо над главата си. Острието злобно изсвири във въздуха.

Никълъс отчаяно сгърчи тяло, лявата му ръка се вдигна към незащитената вътрешна част на бицепса на противника, с цел да блокира и отклони силата на нанесения удар. Но изтръпналото рамо и бинтованите пръсти му попречиха да осъществи както би искал хватката „сувари ваза“.

Принуди се да освободи преждевременно бицепса на Котен и да приложи „атеми.“ — къс, пробивен удар с лакът. Ребрата на огромния борец изпращяха и се огънаха от силата на удара…

Котен извика, тялото му отскочи назад, катаната се стовари с огромна сила върху мястото, където допреди миг лежеше противникът му.

Подложен на две атаки едновременно, Никълъс беше принуден да ги блокира последователно. Стоманеното острие беше първата му грижа. Докосна с пръсти вътрешната страна на ръката на Котен, плъзна ги по кожата и светкавично напипа мястото, където дългата кост се свързваше, е връзките на китката. После направи рязко движение надолу и навътре, прибягвайки до един от основните похвати на айкидо и прибавяйки към силата на пръстите си инерцията на тежкото тяло на врага. Комбинацията се оказа достатъчна за счупването на костта.

Сега положението им горе-долу се изравни. Котен бе принуден да прехвърли сабята в лявата си ръка, дясната безсилно увисна надолу, китката й бързо се подуваше.

Но второто нападение просто не можеше да бъде избегнато. Цялата огромна маса на Котен се стовари върху изкълченото рамо на Никълъс и той изкрещя от непоносимата болка. После светкавично: се претърколи встрани, давайки си ясна сметка, че с него е свършено, ако позволи на тази маса да се тръшне отгоре му, преди да е възстановил равновесието си. Това е най-голямата опасност при конфронтация с борец, владеещ тайните на „сумай“. Той е просто непобедим, когато използва силата и тежестта на тялото си в нисък бой, на самата земя.

Едновременно с отдръпването си усети как острието на катаната проблясва над главата му. Тялото му подскочи във въздуха и в следващия миг попадна в желязната хватка „цуки“. Главата му клюмна, въздухът напусна дробовете му с остро свистене. Второ „цуки“ в слънчевото сплитане го хвърли на пода с огромна сила. В следващия миг тялото на Котен се стовари отгоре му, гърдите му отново бяха смачкани, притокът на кислород в дробовете му — окончателно прекъснат. Никълъс се разтърси от остра кашлица, гърлото му се изпълни с противна на вкус жлъчна течност.

Дългото и блестящо острие на „Ис хьогай“ се стрелна към гърдите му, разкъсвайки плата на черния му тренировъчен костюм.

— Със следващия удар ще ти разрежа кожата, за да я накарам да кърви — мазно обясни Котен. — Онзи тъп итеки Проторов не ми позволи да те обработя още в Хокайдо. Затова ти извади късмет, а той — не. Но сега си в ръцете ми. А това значи, че аз имам късмет, а ти — не. — Тежкото му тяло се приведе напред и натискът върху гърдите на Никълъс стана непоносим. — После твоята любима катана ще среже месото ти, а най-накрая ще й позволя да се погрижи за костите и вътрешните ти органи. — Върху лицето му изплува жестока усмивка: — Кажи, варварино, какво изпитваш при мисълта, че ще умреш от собствената си дай-катана?

След това направи първия срез. Кожата се разцепи и нави като кората на някакъв странен плод. Кръвта рухна, гореща и тъмночервена.

Цялото съзнание на Никълъс плачеше за прекратяване на мъките. Успя да потъне в онова от безчувствените състояния на Нищото, чрез което позволяваше на организма си да живее самостоятелно, отделно от всякакви чувства и емоции. Лявата му ръка светкавично се стрелна нагоре, пръстите й бяха свити и твърди като стомана. Върховете им потънаха в меката плът на Котен точно на мястото, където се съединяваха челюстта и гърлото му.

Нанесе този удар точно според правилата на „кенджуцу“ — с цялата сила на мускулите, ума и стоманената си воля. Удар, който по нищо не се различаваше от удара с остра катана. Не си позволяваше да мисли за плътта на Котен и пораженията, които би причинил на тази плът. Мислеше единствено за това, което се криеше дълбоко под нея.

Ударът в стил „хвърчило“ беше страхотен. Пръстите проникнаха през месо и хрущяли, разкъсвайки не само ларинкса на Котен, но и устата и синусите му. Очите на бореца се изцъклиха повече от изненада, отколкото от страх. Време за друго нямаше. Беше мъртъв още преди мозъкът му да регистрира някаква болка.

Сирената пронизително виеше. Изпаднал в шок, Лю Кроукър лежеше неподвижно в линейката. Хората от „Бърза помощ“ не посмяха да свалят импровизирания турникет от ръката му, страхувайки се от масивен кръвоизлив.

Никълъс седеше до него, едното му рамо беше значително по-отпуснато от другото. Отказа обезболителната инжекция и мрачно гледаше осакатената ръка на своя приятел.

В скута му лежеше черната лакирана кутия на „Ис хьогай“. Стискаше я толкова здраво, че кокалчетата на лявата му ръка бяха побелели от напрежение. „За цял живот“. Имаше чувството, че името на оръжието звучи подигравателно. „В закалената стомана на японските саби се крие истинска магия“, беше обяснявал някога на Джъстин той. Но каква е ползата от магия, която може да причинява такова нещастие?

Стигнаха болницата. Кроукър беше откаран в интензивното отделение, а Никълъс бавно се смъкна от линейката. Опря оръжието си на бледозелената стена под телефонния автомат, намери монета в джоба си и бавно набра номера на хотела.

— Джъстин — прошепна в слушалката той, изчакал е труд да се осъществи връзката. — Ела да ни вземеш, намираме се в болницата „Тораномон“. — Опря чело на хладната стена и затвори очи. Към него се приближаваше човек в бяла престилка с очевидното намерение да го отведе. — Всичко е наред — прошепна в слушалката той. — Липсваш ми…

Пипнешком постави слушалката върху вилката и от очите му рукнаха сълзи.

Предградията на ТокиоПролет, в наши дни

Денят беше ясен и топъл. От инцидента в салона по бойни изкуства бяха изминали три седмици. Никълъс и Джъстин току-що се бяха завърнали от претъпканото с хора летище „Нарита“, откъдето Лю Кроукър беше отлетял за Америка.

Ръката му зарастваше добре, но операцията, чрез която лекарите се бяха опитали да зашият обратно отрязаната китка, се оказа неуспешна. Беше изминало твърде дълго време от момента на срязването до момента на съшиването. Иначе всичко беше наред — нямаше усложнения, инфекции. Турникетът, който беше успял да измайстори от парче плат, със сигурност му беше спасил живота. Така поне твърдяха хирурзите, обнадеждени от общото състояние на своя пациент.

Вместо да поеме обратно към лудницата на центъра, Никълъс насочи колата по околовръстния път, който заобикаляше Токио от всички страни. На задната седалка на нисана лежеше свещената „Ис хьогай“. Макар и извън употреба, от нея продължаваше да се излъчва някаква непонятна тежест.

Минаха покрай езерото, над което се беше венчал Сато. Там Акико се беше изправила за пръв път пред очите му, там се върна от гроба незабравимата Юкио. Водата, бистра и прозрачна, блестеше ослепително под ярките слънчеви лъчи. Край устието на поточето, което подхранваше езерото, стърчаха чапли, снежнобелите им тела се открояваха релефно на фона на блестящата синева.

— Колко е красиво! — възкликна Джъстин.

Никълъс продължаваше да мълчи.

Спря колата пред портала на Итами и двамата слязоха. Искаше му се да изминат пеш разстоянието до къщата, беше някак странно убеден, че автомобилите нямат място тук, където модерният живот все още не бе победил традициите.

Бавно тръгнаха по покритата с бели камъни пътека. Джъстин леко се придържаше за лакътя му.

— Как са пръстите ти? — попита тя.

— По-добре — поднесе неизменния си отговор той.

Джъстин му хвърли кратък и загрижен поглед. Какво ли би успокоило неспокойния му дух, запита се тя.

Минаха, край стар басейн от камък, оформен като древна монета. Беше кръгъл, върху стените му, симетрично разположени, бяха изрисувани йероглифите, с които се означаваха главните сили на природата: Скала, Дъжд, Огън, Облак.

Джъстин поиска да го разгледа и те се отклониха от каменната пътечка. В средата му имаше изворче, на камъка до него беше опрян бамбуков черпак.

— Жадна съм — каза тя и Никълъс вдигна черпака. Пиха и двамата, водата беше студена и вкусна. Миг преди каменното дъно на малкото изворче отново да се изпълни с вода, Никълъс видя, че и на него е изписан йероглиф. „Мичи“. Път, пътека, пътешествие.

Нито къщата, нито градината бяха пострадали от неотдавнашното силно земетресение и това беше истинско чудо. Една от южните стени на пристройките беше рухнала, няколко дървета бяха изгубили част от клоните си и това беше всичко.

Все пак имаше огромна разлика. Всичко изглеждаше изоставено и запуснато без Итами и огромната армия прислужници. Тя беше починала точно на втория ден от престоя му в болницата. Два дни по-късно я бяха погребали. Укрепнал достатъчно, Никълъс беше там. Погребаха я в непосредствена близост до гробницата на Чонг и Полковника, точно според желанието й.

Беше умряла спокойно, без болка. Така твърдеше белокосият лекар, с когото се срещна Никълъс. Той се беше грижил за здравето й цели тридесет години и можеше да му се вярва.

— В един миг беше тук, после просто я нямаше — кратко обясни лекарят и Никълъс усети как душата му се изпълва с облекчение.

Джъстин мълчаливо го гледаше как броди из пустата къща. Нещо неуловимо се беше вселило в душата му още от мига, в който слезе от колата. Тя ясно го усети, когато докосна ръката му, а след това се вгледа в красивия му профил.

Влезе в малката стаичка, използвана единствено за церемонията „ча-но-ю“ и тежко се отпусна на колене.

Остра болка прониза рамото му и той неволно се намръщи. После, с помощта на някаква тайнствена и напълно необяснима за Джъстин сила, той прогони болката и лицето му се проясни.

Тя коленичи до него и неволно се наведе напред, за да огледа по-добре прекрасната градина навън.

— Защо е сложено това? — попита тя и посочи сенника, скриващ половината от широкия прозорец. — Без него гледката би била наистина прекрасна!

Той търпеливо й обясни, но тя не беше много убедена. Не можеше да разбере защо трябва умишлено да се скрива нещо толкова красиво.

— Вече на няколко пъти разговарях с Нанги — тихо и някак унесено рече той. — Много държи да останем тук, поне за известно време… — Извърна глава да я погледне и тихо попита: — Ще имаш ли нещо против да останем месец — месец и половина? Токио не е неприятен град, ако човек успее да свикне с него.

— Все ми е едно — отвърна тя, без да сваля поглед от лицето му. Чертите му бяха спокойни и отпуснати, като на дете, играло до насита на открито, и вече доволно, че се прибира у дома.

— Той би желал да останем тук за постоянно — добави Никълъс. — Но аз му казах, че това е изключено.

— Защо?

— Защо ли? — учудено я погледна той. Просто не е възможно, пък и на теб едва ли би ти харесало. Ще ти липсва Ню Йорк, ще ти липсва новата работа.

— Много повече ще ми липсваш ти, когато видя, че постоянно мечтаеш за Япония. Освен това съм сигурна, че ще убедя Рик да открие филиал на агенцията си в Токио. Той е направо луд по отношение на японските начини на реклама.

— Не искам да живея тук — отвърна той. — Пък и нямаме жилище…

— Ами това тук какво е? — усмихна се тя.

— О, не! — решително тръсна глава Никълъс. — Прекалено много са спомените, които ще смущават душата ми тук. Миналото е навсякъде, виси по ъглите като тежка паяжина…

— На мен пък ми харесва — изправи се тя. — Съжалявам, че ти се чувстваш по по-друг начин.

На връщане се отбиха до езерото. Въздухът ухаеше, птичият хор беше оглушителен.

Джъстин погали леко външната част на ранената му ръка.

— Защо не се усмихваш, Ник? — попита тя. — От седмици си мрачен, тревожа се за теб…

Никълъс протегна ръце и ги обърна с дланите нагоре.

— Гледам ги и се питам какво друго могат да причиняват, освен болка и смърт — промълви тихо той.

— Те могат да бъдат и нежни, Ник — докосна дланта му тя. — Тялото ми се разтапя под милувките им.

— Това не е достатъчно — тръсна глава той. — Постоянно мисля какво съм сторил с тях… — Не искам да убивам! — Гласът му стана нестабилен: — Никога не си бях представял, че ще убия толкова хора!

— Но и никога не си търсил смъртта, Ник. Убивал си само когато си се защищавал.

— И въпреки това съм се стремял да бъда съвършен в бойните изкуства… Първо „буджуцу“, после „нинджуцу“… Защо? — Очите му бяха безпомощни.

— Какъв отговор би те задоволил? — тихо попита тя.

— Там е работата, че не знам! — отчаяно възкликна той.

— Това е така, защото отговор няма — промълви тя. — Поне аз мисля така.

Главата му клюмна.

— Значи няма отговор и на въпроса защо осакатих своя приятел!

— О, Ник! — докосна устните си до страната му тя. — Лю не те обвинява в нищо, защо сам трябва да се обвиняваш?

— Защото ако не бях аз, той щеше да си има две ръце!

— Ако не беше ти, той щеше да е мъртъв! И никога нямаше да открие истинския убиец на Анжела Дидион! — Никълъс й беше разказал доста за случая, докато чакаха пред операционната изхода от усилията на медицината да спаси ръката на Кроукър. — Знаеш колко много държеше на това.

Никълъс нададе тих вик и се откъсна от нежната й прегръдка. Отиде до колата, протегна ръка през отворения прозорец на задната врата и измъкна калъфа на катаната.

После се върна при Джъстин и силно я целуна по устните.

— Почакай ме тук, скоро ще се върна — рече той. — Гледай слънцето и листата, послушай песента на птиците.

Обърна й гръб и тръгна към езерото по едва забележимата пътечка, обрасла с трева. Водата леко се поклащаше, по повърхността й пробягваха ослепителни слънчеви, зайчета. Той бавно нагази в нея. Краката му усетиха приятното разхлаждане, чорапите и панталоните му бързо подгизнаха.

В гърлото му се беше свила тежка каменна топка. „Ис хьогай“ беше скъп подарък от Полковника, получен в деня, в който момчето се беше превърнало в мъж.

Сега обаче му предстоеше още едно превъплъщение. Той беше готов за него, напълно готов. Знаеше, че ще боли. Едва ли толкова силно, колкото го болеше от осакатяването на най-близкия приятел, но все пак ще боли.

— Благодаря ти, татко — прошепна той. Здравата му ръка вдигна дай-катаната високо над главата му, после рязко замахна и я запрати в средата на езерото.

Тя влезе във водата с острието надолу, гладката повърхност почти не помръдна. В следващия миг оръжието изчезна в прозрачната бездна.

Усети ясно как на душата му олекна, как спокойствието го залива като свеж ветрец след дълъг и задушен летен ден. Наистина беше време да изхвърли смъртоносните играчки, които бяха играли толкова важна роля в досегашния му живот. Беше време да заживее нормално.

Обърна се и бавно измина краткото разстояние до брега. Джъстин го очакваше оттатък малкото хълмче, сърцето му се разтвори за нея, за надеждата…

Крачеше към нея и си мислеше, че може би тя е права, Нанги също… Негов дом е Япония. Нима наистина иска да го напусне?

За пръв път усети с цялата си душа спокойствието, обзело го в стаята за „ча-но-ю“ на Итами. Там духът му намери истински покой, там би могъл да се наслади с пълна сила на „цукуми“ — съзерцанието на луната, там би могъл да посрещне Новата година с традиционните оризови сладкиши „моши“, там би могъл да се наслади на „ханами“ през април, когато разкошните вишневи цветове му напомнят какво представлява човешкия живот — прекрасно, но нетрайно състояние на духа… В крайна сметка и „сакура“ са смъртни като всички мъже и жени на тази земя.

В дома на Итами, който всъщност беше негов дом, би могъл да забрани достъпа на модерна Япония. Дотогава, до когато смята това за необходимо. В този дом все още живеят древните ками — горди, непобедими, прекрасни… Това е дом на честта и смелостта.

Никълъс взе ръцете на Джъстин в своите, твърдо убеден, че именно на това място ще може да й внуши цялата истина за живота.