Микромегас (Философска история)

ГЛАВА VIIРАЗГОВОР С ХОРАТА

— О, разумни атоми, чрез които Вечното същество е благоволило да прояви своето умение и мощ, вие несъмнено вкусвате най-чисти радости на вашето кълбо, щом у вас има толкова малко материя и вие, както изглежда, сте само дух, сигурно прекарвате живота си в любов и размисъл. Това е истинският живот на духовете. Никъде досега не съм срещнал истинското щастие, но несъмнено то се намира тук.

При тези думи всички философи поклатиха глава и един от тях, по-откровен от другите, добросъвестно призна, че като се изключат малък брой земни жители, които никой не уважава, всички останали са сбирщина от глупави, нещастни и зли хора.

— Ние имаме повече материя, отколкото ни е нужно — рече той, — за да вършим много зло, ако злото идва от материята, и твърде много дух, ако злото идва от духа. Знаете ли например, че в момента, който ви говоря, сто хиляди глупци от нашата порода с шапки на глава убиват сто хиляди други животни с чалма на главата или са избивани от тях, и че почти по цялата Земя от незапомнени времена работите вървят така?

Жителят на Сириус изтръпна и попита каква може да бъде причината за тези вражди между такива жалки животни.

— Касае се — каза философът — за няколко купчини кал, високи колкото тока на обувката ви. Не че никой от тези милиони хора, които отиват да се колят, претендира дори за една сламчица от тези купчини кал. Касае се дали те ще принадлежат на един човек, когото наричат „султан“, или на един друг, когото наричат, не зная защо — „цезар“. Нито единият, нито другият никога не са виждали, нито ще видят някога малкото ъгълче земя, за което воюват; и почти никое от тия животни, които се колят едни други, никога не е виждало животното, заради което го колят.

— О, нещастници! — извика сириусецът възмутен. — Може ли човек да си представи нещо по-ужасно от такъв свиреп бяс! Иде ми да направя три крачки и да стъпча този мравуняк от жалки и смешни убийци.

— Не си правете този труд — му отговори един от философите. — Те сами достатъчно работят за собственото си унищожение. Трябва да ви кажа, че след десет години няма да остане и една стотна част от тези нещастници. Знайте, че дори и да не бяха измъкнали мечовете си, гладът, изтощението и развратът отнасят почти всички в гроба. Впрочем не те трябва да бъдат наказани, а онези варвари, които никога не излизат от кабинетите си и оттам, докато им се смила храната, заповядват да се избият един милион души и след това нареждат да се отслужат благодарствени молебени.

Пътешественикът се чувстваше обхванат от жал за човешкия род, в който откриваше тъй учудващи контрасти.

— Понеже вие сте измежду малобройните мъдреци — каза той на тези господа — и тъй като очевидно не убивате никого за пари, кажете ми, моля ви се, с какво се занимавате?

— Ние правим дисекции на мухи — каза философът, — измерваме линии и събираме числа, съгласни сме по две-три неща, които разбираме, и спорим по две-три хиляди въпроса, които не разбираме.

Това възбуди любопитството на сириусеца и сатурнянина и те поискаха да разпитат тези мислещ атоми, за да разберат по кои неща са съгласни.

— На колко измервате — запита Микромегас — разстоянието между звездите на Горещника и голямата звезда на Близнаците?

Всички отговориха едновременно:

— Трийсет и два градуса и половина.

— А какво е разстоянието оттук до Луната?

— Шестдесет и половина земни диаметъра кръгло.

— Колко тежи вашият въздух?

Той смяташе, че ще ги улови в невежество, но всички му казаха, че въздухът тежи приблизително деветстотин пъти по-малко от същия обем най-лека вода и деветнайсет хиляди пъти по-малко от златото, от което се правят жълтици. Учудено от техните отговори, джуджето от Сатурн бе склонно да вземе тези хора за магьосници, макар че преди четвърт час не допущаше, че те могат да имат душа.

Най-после Микромегас им каза:

— Понеже знаете така добре онова, което е извън вас, вие несъмнено познавате още по-добре това, което е вътре във вас. Кажете ми какво представлява вашата душа и как създавате понятията си.

Всички философи заговориха едновременно, както преди малко, но всички бяха на различни мнения. Най-старият цитираше Аристотел, друг произнасяше името на Декарт; този — името на Малбранш, онзи — на Лайбниц, трети — на Лок; един стар последовател на перипатетичната школа заяви високо и уверено:

— Душата е една ентелехия и причина, поради която тя притежава силата да бъде това, което е. Това е изрично казано от Аристотел на страница 633 на Лувърското издание — съвършенство, цел (на гръцки в текста) и тъй нататък.

— Не разбирам много добре гръцки — каза гигантът.

— Нито пък аз — каза философското червейче.

— Защо тогава — поде жителят на Сириус — цитирате някой си Аристотел на гръцки?

— Защото — възрази ученият — това, което не разбираме никак, трябва да се цитира на езика, който разбираме най-слабо.

Картезианецът взе думата и каза:

— Душата е един чист дух, който още в утробата на майка си е получил всички метафизични понятия и който, излизайки оттам, е принуден да отиде на училище и отново да научи всичко онова, което така добре е знаел и което вече няма да знае.

— Тогава няма никакъв смисъл — отговори високото осем левги животно — твоята душа да бъде тъй учена в утробата на майка ти, щом ще бъде толкова невежа, когато израстат косми по брадата. Но какво разбираш ти под „дух“?

— Какво ме питате! — рече бъбривият философ. — Нямам никаква представа. Казват, че духът не е материя.

— Не знаеш ли поне какво е материя?

— Много добре зная — отговори човекът. — Например този камък е сив и има определена форма, той има три измерения, тегло и е делим.

— Така — каза сириусецът, — но ще ми кажеш ли какво представлява това нещо, което ти изглежда делимо, сиво и с тегло? Ти виждаш няколко свойства, но познаваш ли същината му?

— Не — отвърна другият.

— Следователно ти не знаеш какво е материя.

Тогава г-н Микромегас се обърна към един друг мъдрец, когото държеше на палеца си, и го запита какво е душата му и какво прави тя.

— Съвършено нищо — отговори философът, последовател на Малбранш. — Бог върши всичко зарад мен, аз виждам всичко чрез него, аз правя всичко чрез него, той върши всичко, без аз да се намеся.

— Все едно, че не съществуваш — поде мъдрецът от Сириус. — А ти, приятелю — каза той на един философ от школата на Лайбниц, който беше също там, — какво е твоята душа?

— Тя е стрелка — отвърна философът, — която показва часа, докато моето тяло отмерва със звън часовете или, ако предпочитате, тя отбелязва със звън часовете, докато моето тяло показва часа, или пък моята душа е огледало на Вселената, докато моето тяло е рамката на това огледало. Всичко това е напълно ясно.

Едно поддръжниче на Лок стоеше съвсем наблизо и когато се обърнаха към него:

— Не зная — отвърна то — как мисля, но знам, че винаги съм мислил въз основа на сетивата си. Че има нематериални и разумни същества, в това не се съмнявам, но че е невъзможно за Бога да придаде мисъл на материята, много се съмнявам в това. Почитам вечната сила и не ми прилича да я ограничавам. Не твърдя нищо, задоволявам се да вярвам, че има повече възможни неща, отколкото си мислим.

Животното от Сириус се усмихна, то не намери, че този философ е най-малко мъдрият; джуджето от Сатурн щеше да разцелува привърженика на Лок, ако не беше крайното несъответствие между размерите им. Но за нещастие там имаше и едно животинче с четвъртита шапка, което пресече словоизлиянията на всички философски животинки. То рече, че знаело цялата тайна, че тя се намирала в Summa theologiae8 на свети Тома, и след това, като изгледа отгоре надолу двамата небесни обитатели, заяви, че те самите, техните светове, слънца, звезди, всичко е било създадено единствено за човека. При тази реч нашите двама пътешественици се облегнаха един на друг, задъхвайки се от онзи неудържим смях, който според Омир е привилегия само на боговете. Раменете и коремите им подскачаха и при тези конвулсии корабът, който Микромегас бе сложил на нокътя си, падна в джоба на гащите на сатурнянина. Двамата добряци го търсиха дълго. Най-после намериха екипажа и го оправиха доста умело. Жителят на Сириус смъмри малките червейчета, говори им още, много добродушно, макар и да беше огорчен в дъното на сърцето си, като виждаше, че безкрайно малките са безкрайно горделиви. Обеща да им напише една хубава книга по философия със съвършено ситни букви, в която те ще видят смисъла на нещата. И действително, преди да си замине, той им даде този том. Занесоха го в Академията на науките в Париж, но когато секретарят на Академията го отвори, той видя само бели листа: „А — си каза той, — подозирах, че такава книга ще ни даде.“