Милдред Пиърс

Глава 14

Шест месеца след тази случка Бърт й се обади да я покани на радиоконцерта. За нея това бяха мрачни шест месеца. Бързо разбра къде беше отседнала Веда — в малък кокетен апартамент в сграда на булевард „Франклин“ в Холивуд. Всяка частица от съществото й искаше да отиде там, да си вземе думите обратно, да върне старото положение или поне да опита. Но щом тази мисъл се появеше в главата й, или по-точно я пронижеше в сърцето като нагорещена стрела, лицето й се превръщаше в метална маска и тя нито веднъж не мина покрай дома на Веда. Но дори в самотата й отношенията й с дъщеря й продължаваха да се развиват и да я разяждат като рак. Откри ръженото уиски и в пиянския сън по време на всекидневната си почивка си представяше как Веда все повече затъва, как гладува и кърпи протритото си бельо, а после се връща разкаяна и обляна в сълзи и моли за прошка. Представата й за бъдещето беше замъглена заради факта, че не знаеше колко точно дъщеря й е получила от семейство Ленхард и затова не можеше да прецени кога отново ще изпадне в мизерия. Бърт неуспешно се беше опитал да защити правата си като баща и да изтръгне информация от Уоли, като дори заплаши, че ще „наложи запор“ на споразумението, ако не научи всички факти, но разбра единствено, че съгласието му в случая не бе нужно. Семейство Ленхард искаха единствено подписано от Веда писмо, в което тя отричаше да е получавала обещания, да е била заплашвана и заявяваше, че не е бременна. Но този епизод още повече влоши мнението му за честността на Уоли, ако това изобщо беше възможно, и той си изгради теорията, че „Уоли ще прибере всеки проклет цент от Веда още преди края на годината, без значение колко са й платили, какъв е бил хонорарът му и какво е получила тя“. Милдред страстно се вкопчи в нея и не само си представяше измамената Веда премръзнала, изпокъсана и гладна, но също така и дълбоко наранена и готова всеки миг да се върне с наведена глава при своята силна, мълчалива майка, която може да се справи не само с Уоли, но и с всеки друг. Сцената изникваше почти всеки ден пред очите й в стотици различни вариации и нюанси, но винаги пораждаше у нея един и същ бурен екстаз, докато си представяше как прегръща разплаканата Веда, гали я, вдъхва аромата на меката й червеникава коса и я дарява с любов, разбиране и опрощение. Но пропускаше една малка подробност: Веда рядко плачеше.

Когато Бърт спомена за радиопредаването, й трябваше малко време, за да си събере ума!

— Какво радиопредаване?

— Как какво? На Веда.

— Искаш да кажеш, че свири по радиото?

— Ще пее, доколкото разбрах.

— Веда? Ще пее?

— Може би е по-добре да дойда при теб.

Когато той пристигна, тя вече трепереше от вълнение. Намери програмата на радиото в „Таймс“ и там видя снимката на Веда и новината, че „прочутата певица може да бъде чута тази вечер от 8:30 в предаването на Ханк Самървил“. Бърт го беше прочел в „Екзаминър“, но не беше видял „Таймс“ и двамата разгледаха снимката и коментираха колко хубава изглежда дъщеря им. Когато Милдред попита откога е това — като имаше предвид пеенето на Веда — Бърт бързо отвърна, че няма как да знае, сякаш се опитваше да отрече, че участва в заговор, държан в тайна от нея. След това добави, че доколкото му е известно, по радиото отдавна пускат изпълнения на Веда в малка следобедна програма, на която никой не обръщал внимание, но така успяла да получи шанс за голям ангажимент в националния ефир. Милдред взе уискито, от което пиеше, сипа още две питиета и Бърт й призна, че поканата му всъщност е по предложение на госпожа Бидерхоф.

— Тя реши, че това означава много повече за теб, отколкото за нея, затова ти се обадих.

— Наистина много мило от нейна страна.

— Тя е истински приятел.

— Да не искаш да кажеш, че ще ходим в студиото?

— Именно. Ще го излъчват от студиото на NBC тук, в Холивуд, и ще можем както да я чуем, така и да я видим.

— Не трябва ли да имаме билети?

— Имам два.

— Как се сдоби с тях?

— Погрижих се.

— От Веда ли са?

— Няма значение. Нали ги имам?

Когато видя изражението на Милдред, Бърт бързо се доближи до нея и я хвана за ръката.

— Какъв е смисълът да се държиш така? Да, тя ми се обади и билетите ме чакат. И на теб ще се обади, разбира се, че ще ти се обади. Но защо да го прави сутринта? Знае, че тогава никога не си у дома. Пък може и тя да е била заета. Чувал съм, че певците ги държат изкъсо, карат ги да репетират в деня на концерта. Може да са я закарали някъде, където няма телефон, но вината не е нейна. Ще се обади. Разбира се, че ще го направи.

— О, не, няма да ми се обади.

Тъй като Бърт не знаеше всички подробности около изнасянето на Веда от къщата, оптимизмът му беше разбираем. Явно за него обстоятелствата не бяха важни, защото говореше весело и отпиваше от уискито си. Смяташе, че очевидно детето наистина има заложби, щом е получило такъв шанс да пее с голям оркестър, и то без чужда помощ, съвсем сама. Знаел как се чувствала Милдред, но ако оставела това да я спре, щяла наистина да съжалява, че не е присъствала на големия пробив на дъщеря си. Защото това наистина си било пробив. Изпълнителите на популярни песни, които правели концерти с такива прочути оркестри, без съмнение били заринати в пари. Ако при първото си изпълнение по радиото се представели добре, можели да се превърнат в знаменитости за една нощ.

На лицето на Милдред се появи тъжна усмивка. Тя се радвала, че Веда е стигнала дотук. Но въпреки това имало огромна разлика между това, което била в момента, и онова, което можела да бъде.

— Само преди година-две беше истинско удоволствие да я слушаш. Свиреше класически произведения, от най-големите композитори. Имаше най-добрите приятели. Не бяха и мои приятели, но бяха наистина най-добрите. Имаше високи стремежи. Но след като господин Ханън почина, не знам какво й стана. Започна да се движи с ужасно изпаднали хора. След това срещна онова момче. Остави Уоли Бъргън да я настрои против мен. А сега — Ханк Самървил. От Бетовен стигна до Ханк Самървил, и то за малко повече от година. Не, не искам да ходя в студиото. Това силно ще ме натъжи.

В интерес на истината Милдред нямаше никакви предразсъдъци към господин Самървил или популярните песни, както на някого можеше да се стори от думите й. Ако Веда й се беше обадила, с радост щеше да разглежда изявата й като пробив и щеше да отиде в студиото, изпълнена с обожание. Но тъй като се беше обадила само на Бърт, тя направо се беше поболяла, а диагнозата й беше тежък случай на натравяне с кисело грозде и продължаваше да твърди, че популярните песни са най-ниското възможно стъпало на човешките постижения. Освен това се ужасяваше, че Бърт може да отиде без нея. Настояваше да заведе госпожа Бидерхоф, но той схвана какво се случва и отчаяно смотолеви, че и на него не му се ходело. После изведнъж тя попита какво толкова ще спечелят, ако отидат в студиото. Можели да я слушат и по радиото. Защо не дойдел с нея в ресторанта в Лагуна Бийч, за да слуша предаването там? Ще вечеря, ще му сервират голяма хубава пържола, а после тя ще каже на госпожа Геслър да изнесе радиоапарата на верандата и да чуе Веда, без да си създава излишни главоболия. При споменаването на пържолата бедният Бърт се оживи и каза, че много пъти е искал да види заведението в Лагуна Бийч. Тя пак го покани и каза, че ще тръгнат веднага щом Томи докара колата. Той се съгласи и се прибра да се преоблече в подходящи за такова изискано място дрехи.

В Лагуна Бийч Милдред се правеше на безразлична към предстоящото събитие и не отвръщаше почти нищо на сервитьорките, готвачите и клиентите, които непрекъснато й споменаваха за снимката на Веда във вестника и я питаха дали се вълнува, че дъщеря й ще пее по радиото. Бърт обаче не беше толкова сдържан. Докато пържолата му се печеше, той се превърна в център на вниманието на бара, разказа на абсолютно всички за Веда и ги увери, че ако успехът зависи само от таланта, то детето му със сигурност го има. Когато наближи часът и госпожа Геслър включи голямото радио на верандата, публиката му вече наброяваше поне десетина души, за които трябваше да се донесат допълнителни столове. Две-три млади момичета, две семейства, а останалите бяха мъже. Милдред смяташе да не обръща внимание на цялото брожение, но към 8:25 любопитството я победи. Излезе заедно с госпожа Геслър и всички скочиха, за да й направят място. Един-двама мъже поседнаха на парапета.

Първият сигнал, че изпълнението на Веда може би нямаше да е в традицията на сантименталната музика, както Бърт си мислеше, дойде, когато господин Самървил в началото на предаването се направи, че припада и трябваше да бъде свестяван доста шумно от музикантите. Излъчването започна по обичайния начин — „Лудите кадети“ пуснаха сирената и след това засвириха марша на военноморската академия в ритъма на суинга. После господин Самървил поздрави аудиторията и представи Веда. Попита я дали Веда Пиърс е истинското й име и дали гласът й няма да го проглуши. Тогава „Кадетите“ удариха гонга и Веда отвърна, че няма такава опасност, но писъците й биха могли, ако още веднъж направи подобна забележка. Публиката в студиото се засмя, хората на верандата — също, особено Бърт, който дори се плесна по бедрото. Мъж в синьо сако, седнал на парапета, кимна одобрително.

— Хубава шега.

Тогава господин Самървил попита Веда какво смята да изпее. Полонеза от „Миньон“, отвърна тя и точно тогава той се направи, че припада. Докато „Кадетите“ го свестяваха, публиката в студиото се смееше, а музикантите удряха гонга, Бърт се наведе към мъжа в синьото сако.

— Какво става?

— Това е голяма оперна ария. Идеята е, че на „Кадетите“ ще им дойде в повече.

— О, чак сега разбрах.

— Не се тревожете. Всичко ще бъде наред.

Милдред намираше хумора за отвратителен и изобщо не му обръщаше внимание. Но „Кадетите“ започнаха да свирят интродукцията. И Веда запя. По гръбнака на Милдред неочаквано се стрелна тръпка. Музиката не й беше позната, Веда пееше на чужд език, който тя не разбираше. Но гласът й беше толкова топъл, богат и звънлив, че не можеше да се пребори с ефекта, който оказваше върху нея. Докато се опитваше да се окопити от изненадата, Веда изпя поредица от трели и спря. Мъжът в синьото сако остави питието си на масата и каза:

— Браво, браво, браво!

Оркестърът изпълни два акорда и Веда отново се включи, а по гърба на Милдред отново премина тръпка. Обливаха я студени вълни и тя започна сериозно да се съпротивлява на чувствата си. Налегна я усещане за чудовищна несправедливост. Струваше й се нечестно, че това момиче, вместо да се пречисти чрез страдание, се беше изправило пред целия свят и пееше, без никаква помощ от нейна страна. Всичките й емоционални терзания от последните месеци се обърнаха с главата надолу и Милдред се почувства зла и дребнава, задето бе реагирала по този начин.

Скоро Веда спря да пее, музиката леко се промени и мъжът със синьото сако отпи от чашата си.

— Дотук — добре. А сега идва най-трудното.

Когато Веда отново запя, Милдред стисна стола си, обзета от чиста паника. Струваше й се невъзможно някой да изпълни такива зашеметяващо високи тонове, дори да опита такава вокална гимнастика, без да се подхлъзне, без да направи някаква ужасна грешка, която да съсипе цялото начинание. Но Веда не сбърка нито веднъж. Продължаваше напред, а мъжът със синьото сако скочи от парапета, клекна до радиоапарата и забрави за питието си, забрави за всичко, освен за разнасящите се в мрака звуци. Бърт и останалите го гледаха в замечтано очакване. Накрая, след като последният невероятно висок тон отекна над финалните акорди на оркестъра, той вдигна поглед към Милдред.

— Мили боже, чухте ли това? Чухте ли…

Но Милдред не го дочака да довърши. Стана рязко и тръгна към цветната градина на госпожа Геслър, като махна на Бърт и Луси, които викаха и тичаха след нея. Премина през храстите и стигна до високия бряг над океана. Застана там, сплете пръсти и стисна неумолимо устни. Нямаше нужда никой да й казва, че тук не ставаше дума за падение от нивото на Бетовен до Ханк Самървил, това не беше евтина сантиментална музика, а сбъдване на всичките й мечти за Веда, на всичко, в което беше вярвала, за което бе работила и на което бе отдала живота си. Единствената разлика беше, че вече реализирана, мечтата й беше много по-прекрасна отколкото в представите й. И беше сигурна, че каквото и да става, каквото и да й струваше, трябва да си върне Веда.

Въпреки че не се отказа от решението си, Милдред никога не го изрече на глас, защото като рибя кост в гърлото й беше заседнало убеждението, че Веда трябва да направи първата стъпка, тя трябва да предприеме първия ход. Опита се да отхвърли тази мисъл и една сутрин отиде до жилището на дъщеря си с намерението да спре, да позвъни на вратата й и да влезе. Но когато наближи малката бяла сграда, в която се намираше апартаментът на Веда, тя бързо нареди на Томи да продължи и се облегна назад, за да не я види никой, както беше направила онази сутрин пред дома на госпожа Ленхард. Усети как лицето й пламна, почувства се глупаво и следващия път, когато реши да се отбие у Веда, сама караше колата. Отново подмина, без да спира. После започна да наминава всяка вечер и да наднича с надеждата да я зърне. Веднъж наистина я видя и бързо паркира до тротоара. Като внимаваше да не блъсне шумно вратата, се измъкна навън и се промъкна до прозореца. Веда седеше на пианото и свиреше. И изведнъж вълшебният й глас се разнесе навсякъде, преминаваше през стъкла и стени сякаш бяха от въздух. Милдред стоя разтреперана, докато песента свърши, след това изтича обратно в колата и замина.

Предаванията по радиото продължиха и усещането на Милдред, че е захвърлена навън на студа нарастваше, докато един ден стана непоносимо. Веда не се появи повече при Самървил. За най-голямо учудване на майка й изпълненията й редовно можеха да се чуят в сряда от 3:15 в „Часът на Тревизо“, където се изявяваха най-способните ученици на същия онзи Карло Тревизо, който някога беше затръшнал така безцеремонно капака на пианото върху пръстите й. След като изслуша две предавания и попи всяка капчица от изпълнението на Веда, както и всичко, което водещият каза за нея, на Милдред й хрумна нещо. Чрез господин Тревизо можеше да накара дъщеря си да й се обади по телефона и да й благодари за нещо, което смяташе да направи за нея. След като пречупеше гордостта й, всичко можеше да се случи.

Затова скоро се озова в същата онази приемна и чу същите вокални изпълнения, а докато чакаше, ставаше все по-нервна. Но когато господин Тревизо най-накрая я прие, тя смяташе, че напълно се е овладяла. Припомни му коя е, той я изгледа остро, кимна, но не направи никакъв коментар. Тя му произнесе малка реч, която звучеше строго и със сигурност точно така бе замислена.

— Господин Тревизо, идвам при вас по въпрос, който ще ви помоля да запазите в пълна конфиденциалност, а когато ви кажа причината, съм сигурна, че с радост ще го направите. Дъщеря ми Веда, доколкото знам, взима уроци от вас. По причина, известна най-вече на нея, тя предпочита да няма нищо общо с мен в момента, а аз съм далеч от мисълта да се натрапвам в живота й или да й искам обяснения. Въпреки това имам дълг към нея по отношение на разходите за музикалното й образование. Именно аз, господин Тревизо, съм причината тя да учи сериозно музика и макар да е решила да живее далеч от мен, все още смятам, че нейната музика е моя отговорност и в бъдеще, без да й казвате нищо, дори и дума, бих искала да изпращате сметките си на мен, а не на нея. Надявам се, че не намирате молбата ми за необоснована.

Господин Тревизо се беше настанил на един стол и слушаше със застинало в усмивка лице като посмъртна маска. После дълго и внимателно разглежда ноктите си. Накрая стана.

— Много съжалявам, мадам, но това е въпрос, който не мога да обсъждам с вас.

— И аз много съжалявам, господин Тревизо, но се боя, че ще се наложи да го обсъдите с мен. Веда е моя дъщеря и…

— Мадам, извинете, но съм зает.

И се отправи с бързи стъпки към вратата, която отвори, все едно Милдред беше кралицата на Неапол. Нищо не се случи. Милдред не мърдаше от мястото си, прекръстоса все още хубавите си крака така сякаш искаше да каже ясно, че няма никакво намерение да си тръгне, докато не приключат с това, за което бе дошла. Той се намръщи и си погледна часовника.

— Имам много важен ангажимент. Ще ме извините ли, моля?

Излезе и Милдред остана сама. След няколко минути влезе дребната пълна жена, взе някакви ноти, седна на пианото и започна да свири. Свиреше силно, без да спира, и с всяка измината минута изпълнението й ставаше все по-шумно. После и господин Тревизо се върна и махна на дебеланата да излезе. Няколко минути крачи намръщен напред-назад, след което отиде да затвори вратата. Седна близо до Милдред и докосна с дългия си кокалест пръст коляното й.

— Защо искате да си върнете момичето? Кажете ми?

— Господин Тревизо, бъркате мотивите ми. Аз…

— Не бъркам, никак даже не бъркам. Да речем, че кажа на Веда — извади късмет, хлапе, някой друг вече ще ти плаща уроците. И тя няма да се досети кой е? Няма да знае на кого да се обади, за да благодари и да попита дали не иска да се видите пак?

— Не това беше идеята ми, господин Тревизо, но съм сигурна, че ако Веда все пак отгатне кой плаща сметките и се обади, аз от все сърце ще…

— Чуйте ме сега. Ще ви кажа нещо. За мен няма никакво значение кой плаща. Но ви казвам, че ако искате да чуете как това момиче пее, най-добре си купете билет. Платете си един долар. Или два. А ако билетът струва осем и осемдесет, тогава платете осем и осемдесет, но не се опитвайте да я чуете безплатно. Защото цената може да ви излезе по-солена, отколкото на цялата Метрополитен Гранд Опера.

— Не става въпрос за пари.

— За бога, сигурен съм. Ходили ли сте в зоологическата градина? Виждали ли сте една малка змия? Индийска, с червени, жълти и черни окраски, много красива змия. Хващате ли я в ръце? Правите ли я домашен любимец, както правите с кученцето? Не, защото не сте толкова глупава. Казвам ви, същото важи и за Веда. Купете си билет и гледайте малката змия, но не си я водете у дома. Не.

— Да не би да намеквате, че дъщеря ми е змия?

— Не, тя е колоратурен сопран, а това е по-лошо. Малката змия обича мама, може би прави каквото каже татко, но колоратурният сопран не обича никого, освен себе си. И е далеч по-опасен от всички змии на света. Мадам, оставете момичето на мира.

Милдред само седеше, премигваше и се опитваше да проумее този напълно неочакван обрат на разговора, а господин Тревизо направи още един кръг из стаята, след това се заинтригува от темата повече, отколкото бе възнамерявал. Седна и очите му блеснаха по онзи особен италиански начин, който я беше разстроил толкова много при първото й посещение. Потупа я отново по коляното и каза:

— Това момиче е колоратурен сопран, отвътре, отвън, отвсякъде.

— Какво е колоратурен сопран?

— Мадам, това е специална елитна порода, като синята персийска котка. Случва се веднъж в живота, може да пее трели, стакато а-а-а, каденци, трудни партии…

— О, сега вече разбирам.

— Струва цяло състояние. Ако е истински колоратурен сопран, може да донесе на операта повече пари от италиански тенор. А това момиче е колоратурен сопран до мозъка на костите си. Първо, трябва да се запознае с всички богати хора. Няма ли богаташи, не е хубаво.

— Винаги е дружала със свестни хора.

— Няма значение дали са свестни, важното е да са богати. Всички колоратурни сопрани са такива… как се казва… винаги взимат, но никога не дават. Добре, вие сте похарчили толкова пари за нея, а тя какво е направила за вас?

— Та тя е просто дете. Не може да се очаква от нея да…

— Е, няма да направи нищо за вас. Вижте! — Господин Тревизо потупа отново Милдред по коляното и се ухили. — Тя дори си играе с медальона си като колоратурен сопран. Седи изправена като дукеса и си играе с медальона. — И той имитира поразително точно надменната изправена стойка на Веда, която върти с пръсти украшението на шията си.

— Прави го от малка!

— Да… забавно. — Господин Тревизо вече беше загрял и продължи: — Всички колоратурни сопрани са луди по богатството, всички взимат, а не дават, държат се като дукеси и си играят с медальона си — всички, до една. Всички взимат назаем десет хиляди долара, отиват до Италия, учат пеене и никога не връщат парите, защото си мислят, че са подарък от приятели. Пеят в големите оперни театри, омъжват се за банкери, докопват парите им. Като пипнат парите, изритват банкера и се омъжват за барон и получават титла. Имат си любовник, с когото спят. След това пътуват из Европа, от опера на опера, от хотел на хотел. А баронът пътува в трета класа и се грижи за кученцето им. Банкерът пътува във втора класа и им пази багажа. Любовникът пътува в първа класа и се грижи за колоратурния сопран. Всички са едно голямо щастливо семейство. След това получават орден от краля на Белгия. Първо идва специалното представление в „Ла Моне“, а след това и орденът. Всички колоратурни сопрани имат ордени от краля на Белгия — първо пеят за него в „Ла Моне“, след това ги награждава. Всички имат ордени от него, а после цял живот си играят с медальона си и говорят за ордена.

— Е, Лос Анджелис е малко далечко от Белгия.

— Не, не е далече. Не се заблуждавайте, това момиче е голяма работа. Знаете ли какво прави един певец велик? На първо място гласът, на второ — гласът, и на трето — пак гласът. Всички знаят тази шега. Тя е на Росини, но дори и той може да греши. Да, трябва да имат глас. Но не това прави певеца велик. Трябва музиката да им идва отвътре. Карузо не е можел да прочете една нота, но е носил музиката в себе си и душата му е била във всеки изпят от него тон. Трябва да имат чувство за ритъм, да усещат темпото още преди диригентът да е вдигнал палката си. Особено колоратурният сопран — без чувство за ритъм и музика в душата си, всичко е просто вокално упражнение. Е, Веда е такава. Работих с това момиче една седмица. Тя пееше с пълни гърди и звучеше много зле, също като мъж. Промених й постановката и зазвуча по-добре. А аз си помислих — ето това е глас! Един на милион. И започнах да й говоря — музика, музика, музика. Питам я къде е учила да чете ноти, къде е учила хармония, да свири на пиано. Тя се засмя, казва да й дам да прочете някоя партитура. На пианото беше Стабат Матер — сложно, измамно произведение, като всичко на Росини. Влиза се от втори такт, акомпаниментът и гласът се размиват. Казвам: добре, ето ти нещо, което да прочетеш. И започвам да свиря Inflamatus от Стабат Матер на Росини. Мадам, това момиче взе и на шега изпълни целия Inflamatus, после изпя до, сякаш е нищо работа — една нота не пропусна. Аз скочих и я питам: боже мой, откъде се взе? А тя само се смее. Попита ме дали няма да я изпитам по хармония, каза ми за Чарлз и тогава си я спомних. Мадам, прекарах два часа с това момиче през онзи следобед и осъзнах, че разбира от музика повече от мен. И реших да я взема за ученичка. Като видях този голям гръден кош, високия нос, синусите, и веднага ми стана ясно какво стои пред мен. Нещо, което срещаш веднъж в живота си — велик колоратурен сопран. Започнах да работя с нея. Давам й един урок всеки ден, взимам пари за един на седмица. Искам да я обуча бързо, наистина бързо. За шест месеца усвои това, което други певци усвояват за пет, за седем години. Бързо, бързо, бързо. Помня Малибран, тя беше артист още на петнайсет. Помня Мелба — тя пък стана артист на шестнайсет. Това момиче е родено с музика в душата си, развива се толкова бързо, колкото й кажа. Слушахте ли предаването на Самървил?

— Да.

— Полонеза от „Миньон“ — това е трудно произведение. А тя го изпя като Луиза Тетрацини. О, не, мадам, Лос Анджелис не е далече от Белгия за това момиче. Тя не е добра певица. Тя е велика певица. Добре, питайте хората. Питайте дали са слушали предаването на Самървил.

Милдред, която изслуша хвалебствията както набожните хора слушат музиката на органа, внезапно се свести и промълви:

— Тя е прекрасно момиче.

— Не, тя е великолепна певица.

Когато му отправи объркан и пълен с болка поглед, господин Тревизо се доближи още, за да подчертае това, което смяташе да каже.

— Момичето не струва. Кучка. Но певицата — това е друго нещо.

Това, изглежда, беше всичко и Милдред стана.

— Е, всеки си има право на мнение, но бих искала, ако нямате нищо против, да изпращате сметките си на мен.

— Не, мадам.

— Какво против имате?

— Имам нещо против, мадам, не обичам да ме хапят змии. Идвате тук и ме карате да изиграя роля във вашата малка интрига, с която да си върнете дъщерята…

— Господин Тревизо, това е ваше предположение.

— Не е предположение. През последните две седмици, откакто се излъчи онова предаване на Самървил, малката кучка все ми разправя, че тъпата й майка ще се опита да си я върне и първото, което ще направи, е да дойде тук и да предложи да плати за уроците й по пеене.

— Тя…!

— Да! Това момиче живее за две неща. Първото е да прави майка си нещастна, другото — да се свърже с всички богаташи в Пасадена, които някога е познавала. Казвам ви, тя е кучка, змия, колоратурен сопран. Ако искате Веда обратно, срещнете се лично с нея. Аз нямам нищо общо с тази интрига. Ако ме попита, ще й кажа, че не сте идвали. Че изобщо не съм ви виждал.

Милдред бе така разтърсена от последното разкритие на господин Тревизо, че не беше в състояние да прави планове, схеми или интриги до края на деня. Чувстваше се все едно са я спипали да прави нещо срамно и се зарина в работа, за да не мисли за това. Но по-късно, през нощта, нещата започнаха да се подреждат. Намери някаква утеха в увереността, че поне Веда няма да знае какво е направила. И тогава седна рязко в леглото, цялата пламнала от вълнение. Спомни си изречението, че Веда иска да се свърже отново с всички богаташи от Пасадена и най-накрая разбра как щеше да си я върне, как щеше да накара дори един колоратурен сопран да се върне при нея на колене.

Щеше да стигне до Веда чрез Монти.