Милионерът (Комедия в четири действия)

Трето действие

Трапезарията у Масларски. Д-р Кондов и Масларски играят на карти. Вън все повече притъмнява. От време на време блясват светкавици и се чува гръм. Иде буря.

МАСЛАРСКИ. Докторе, много ви върви, доктор е! Ето на — картите пак са у вас! Ах, пропаднах си аз, пропаднах… Люто съм ранен в лявото крило!… Играйте, докторе!

Д-Р КОНДОВ (хвърля карта). Комуто не върви на карти…

МАСЛАРСКИ. …върви му на любов. (Смее се) Стар съм, докторе, стар съм… Не ми върви и туйто… На! (Хвърля карта)

Д-Р КОНДОВ (захвърля картите и става). Не ща да играя вече. Не ми се играе. Омръзна ми… (Отива към вратата)

МАСЛАРСКИ. Защо, докторе? Я седнете, седнете. Седнете да си изкараме играта… (Като вижда, че докторът опитва вратата) Заключена е.

Д-Р КОНДОВ (оставя вратата и поглежда часовника си). Три часа вече как седим тука заключени, като че сме убийци. Г-н Масларски, аз не очаквах това! Едвам вчера додох у вас и ето неприятност, и то каква — виждам се заключен. Ако туй е шега — шегата е много лоша, ако пък е с някаква цел — защо? С какво право?

МАСЛАРСКИ. Докторе, уверявам ви, случайно е. Може ли да се помисли, че жена ми ще вземе да ми заключи нарочно. Случайно е. Завъртяла е ключа в бързината си, ей тъй, по навик, и е излязла. Тя и други път е правила тъй.

Д-Р КОНДОВ. Как? И други път?…

МАСЛАРСКИ. И други път. Не, не… т.е. да, но…

Д-Р КОНДОВ. Значи, вие и друг път сте заключвани?

МАСЛАРСКИ. Неее… докторе, не… т.е. да… Но то е друго. То, знайте, докторе, е, тъй да се рече, вътрешна работа, семейна работа. То е друго. А сега, докторе, сега, уверявам ви, случайно е.

Д-Р КОНДОВ (пред прозореца). Но аз не мога да стоя повече тука. Ще отворя прозореца и ще скоча вън.

МАСЛАРСКИ. Докторе, не правете глупости! Потърпете малко. Жена ми ще си доде, където и да е отишла, тя вече ще си доде. Ако тя не си доде, слугинята ще си доде. И таз глупачка, тя барем защо е излязла! Чакай, аз нея ли… (Чува се силен гръм) И къде ще ходите, докторе? Не виждате ли — ще вали…

Д-Р КОНДОВ. Но аз имам работа, г-н Масларски.

МАСЛАРСКИ. Потърпете, докторе, потърпете. Още малко потърпете. Такива работи се случват. Я седнете. Ще ви разкажа една съшо такава история, като нашата. Седнете, седнете. (Докторът сяда; още по-силен гръм.) Ето, заваля! Какъв дъжд!… Такива работи се случват, докторе. Също такава една история беше се случила с мой та баба, бог да я прости. Отива веднъж тя, знайте, на черква, сяда на трона си и, като всяка стар жена, заспива… (Гръм). Какъв дъжд! Какъв пороен дъжд!

Д-Р КОНДОВ (става и отива към вратата).

МАСЛАРСКИ. Къде, докторе?

Д-Р КОНДОВ. Ще взема и ще строша тая врата!

МАСЛАРСКИ (скача). Докторе, само това не може! (Застава между доктора и вратата) Не може, не може, не може! А! Хич и на ума си да не туряте такова нещо. Да счупите вратата? Жена ми за една счупена чиния дига такива скандали, а за една врата!… Оставете, докторе… Ако счупим вратата, по-хубаво тогаз да избягаме нейде далеч и повече да не се връщаме… Недейте прави такива работи…

Д-Р КОНДОВ (връща се и сяда).

МАСЛАРСКИ. Още малко търпение, още малко. Жена ми ей сега ще си доде. (Гръм) Какъв дъжд! Какъв силен дъжд! Та, докторе, да си продължа приказката. Сяда, знайте, баба ми на трона и заспива… Излиза попът, излиза и клисарят и заключва черквата… (Чуват се звънци на файтон и спират) Я чакайте! Звънци… (Радостно) Жена ми! Аз нали ви казах, докторе. Жена ми. Спасени сме, спасени сме! (Замисля се) Но как тъй — файтонът е нашият. Жена ми, значи, не е била в града, на чифлика трябва да е ходила…

Вън по стълбите се чува гласът на Евгения: „Татко! Татко!“

МАСЛАРСКИ (прави крачка към вратата). Евгения…

ЕВГЕНИЯ (отвъд вратата). Татко! Татко! Че отвори де, защо си се заключил! (Вратата се отваря, втурва се Евгения, след тя влиза Масларска)

ЕВГЕНИЯ (радостно). Татко! (Като вижда доктора) А!

МАСЛАРСКИ. Евгенио! Как додохте… (На Масларска) Как додохте… в тон дъжд…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Е, дъжд… Дъждът е злато сега. Пък ний не сме сол да се стопим. (На Евгения) Евгенио, г-н д-р Кондов, нашият квартирант. Нали се познавате?

ЕВГЕНИЯ и Д-Р КОНДОВ (усмихнати, покланят се).

МАСЛАРСКИ. Дафинке, ами ти какво си направила? Да вземеш да ни заключиш. Ей досега сме стояли с доктора като арестувани.

ЕВГЕНИЯ. Ах, мамо!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не може да бъде! Да съм заключила? — Не е вярно. Вратата си беше отключена.

МАСЛАРСКИ. Не, Дафинке…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Мълчи! Бравата се запъва, не зная ли… Ти все ще измислиш нещо.

МАСЛАРСКИ. Добре де, добре. Аз само тъй… Но вий от чифлика идете, нали?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Разбира се, оттам. (Посочва Евгения) Ходих да я доведа. Щом излязохме от селото, и заваля. Дъжд, дъжд — щяхме да се издавим.

МАСЛАРСКИ. Че върнете се. В такова време пьтува ли се?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Как тъй ще се върна? Затуй ли съм отишла, да се върна…

ЕВГЕНИЯ. Но ако бяхме се върнали, още щяхте да бъдете заключени…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Стига, Евгенио, не обичам таквиз шеги. Защо слушаш баща си! Той и друг път се е оплаквал, че го заключвали. Бравата се запъва. (На Евгения) Хайде сега, поприказвайте си с доктора, пък аз ще отида да си почина. (На Масларски) Ела и ти с мене. Ще ти кажа нещо.

МАСЛАРСКИ. Да, да. (На д-ра и Евгения) Вие си поприказвайте.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Докторе, бъдете като у дома си. Пък вие сте си и без туй у дома. Поприказвайте си с Евгения. (Излиза с Масларски)

ЕВГЕНИЯ. Ти у дома? Наш квартирант?

Д-Р КОНДОВ. Както виждаш, Евгенио.

ЕВГЕНИЯ. Но как тъй? Как стана? Не разбирам.

Д-Р КОНДОВ. Чудо стана, Евгенио. Вътре в два-три деня аз станах и председател на дружеството „Кавал“, и ваш квартирант, и най-главното, станах и милионер!

ЕВГЕНИЯ. Милионер! Нима имаш милиони?

Д-Р КОНДОВ. Нищо нямам, Евгенио. Пет пари нямам.

ЕВГЕНИЯ. Но как тъй? Милионер!…

Д-Р КОНДОВ. Там е чудното. Но седни, седни, ще ти кажа. Ти си уморена. (Евгения хвърля палтото и шапката си и сяда. До нея сяда докторът)

Д-Р КОНДОВ. Онзи ден отидох в банката. Случи се, че тъкмо тогаз се получиха там три милиона и седемстотин хиляди лева. И знаеш ли какво съвпадение? Милионите бяха на някой си д-р Христо Кондов. Не съм аз, разбира се — друг, непознат човек. Имената ни само еднакви. Тогава директорът на банката се пошегува и каза на няколко души, които бяха там, че милионите са уж мои…

ЕВГЕНИЯ. Ах… разбирам…

Д-Р КОНДОВ. Излязох от банката и тръгнах из града — кой където ме срещнеше, поздравяваше ме. Отказвах — никой не ми вярва… ЕВГЕНИЯ. После?

Д-Р КОНДОВ. После ме грабнаха и ме понесоха на ръце. Канят ме на гости, на разходки. Избраха ме за председател на дружеството „Кавал“. А майка ти доде при мене и настоя да дода да живея у вас…

ЕВГЕНИЯ. Ах, мама… разбирам, разбирам…

Д-Р КОНДОВ. Майка ти не ти ли каза?

ЕВГЕНИЯ. Нищо не ми каза. Тя само викаше на файтонджията: „По-бърже! По-бърже!“ И такъв силен дъжд! Святка се, гърми…

Д-Р КОНДОВ. Ти трябва да си се измокрила…

ЕВГЕНИЯ. Не, страх ме беше. И не толкоз от гърма. Аз се радвах, че се връщам, и си мислех: ами ако сега падне гръм и ме убие… няма да го видя! Тебе няма да видя. За тебе съм мислила…

Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Иска да я прегърне)

ЕВГЕНИЯ. Ах, не! (Отбягва) Страх ме е… Ако мама се научи… ако мама се научи, че ти не си милионера? Ах, страх ме е, тука има нещо лошо…

Д-Р КОНДОВ (става и се разхожда). Да, Евгенио. Има нещо лошо. Има лъжа. Но аз не съм виновен. Тоя слух го пуснаха други, аз нито съм го чакал, нито съм го желал. Ако в нещо съм виновен, то е в туй, че ей тъй, на шега, и аз се оставих да ме носи тази мълва. И то само затуй, защото ме доближаваше до тебе…

ЕВГЕНИЯ Ах, да. Виждам. Но то не може да остане тайна. (Става.)

Д-Р КОНДОВ. Какво да правя, Евгенио? Бях се измъчил, отчаял се бях. Баща ти навсякъде се заканваше да ме уволни, да ме махне оттука. Майка ти не искаше да чуе за мене, защото съм бил беден. Не можех да те видя, не можех да ти пиша, какво да правя?

ЕВГЕНИЯ. Ах, как се измъчих и аз! Не отидох сама на чифлика — заведоха ме. Мама всеки ден ми се караше. „Докторът ли? — казва — тоя нищо и никакъв чиновник, тоя голтак. Никога! Ей тук ще те вържа с вериги, ще изгниеш тука в чифлика, но на него няма да те дам!“ Колко съм плакала!

Д-Р КОНДОВ. А баща ти?

ЕВГЕНИЯ. Тате е добър, но какво може той, когато мама не иска. Пазеха ме, не ме пущаха да изляза от чифлика, следяха ме. Само вечер, когато останех сама, бивах спокойна. А какви хубави нощи бяха! Пълен месец, бяла мъгла и полето — широко, широко… Стояла съм на прозореца и съм мислила за тебе.

Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Иска да я прегърне.)

ЕВГЕНИЯ. Ах, не! (Отбягва.) Страх ме е… Ако мама се научи? Може да се случи нещо лошо.

Д-Р КОНДОВ. Да не мислим за туй, Евгенио. Може нищо да не се случи. Да оставим да си върви тъй, ще видим… Нека сега да сме доволни, че сме близо, че сме наедно…

ЕВГЕНИЯ. Наистина. Аз толкоз съм си мечтала за туй… Да живеем наедно. Да си лягам вечер и да зная, че и ти си тук наблизо, под същия покрив. Да се събуждам и пак да зная, че си тука… Аз ще ти донасям закуската. Аз никъде няма да излизам, щом зная, че ти си в къщи. Нали ще можем да се срещаме? Мама какво казва?

Д-Р КОНДОВ. Тя каза, че можем да излизаме с тебе на разходка…

ЕВГЕНИЯ. Сами?

Д-Р КОНДОВ. Да, сами.

ЕВГЕНИЯ. Ах, боже! И ще ходим, дето искаме. И все двама… нали, нали?

Д-Р КОНДОВ. Да, Евгенио.

ЕВГЕНИЯ. Ах, как се радвам… как се радвам!… (Поглежда го в очите) Обичаш ли ме?

Д-Р КОНДОВ. Евгенио! (Прегръщат се)

Вратата се отваря и влиза г-жа Масларска, тихо, като че дебне, Спира се и гледа. Миг-два влюбените стоят прегърнати, но забелязват г-жа Масларска и скачат.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. А! Г-н докторе! Тъй ли било то!

Д-Р КОНДОВ. Г-жо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Никакви обяснения. Аз видях всичко. Как смеете, г-не, тук, в моята къща…

Д-Р КОНДОВ. Г-жо, моля ви…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Мълчете. Оставете ме да говоря. Вие трябва да знаете, г-не, че у мене всичко трябва да бъде ясно, всичко трябва да бъде откровено. Кажете ми: обичате ли дъщеря ми?

Д-Р КОНДОВ. Да, г-жо! Аз мислех да…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Стига! Ни дума повече! (На Евгения) Евгенио, ти обичаш ли г-н доктора?

ЕВГЕНИЯ. Аз, мамо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Отговаряй, когато те питат: обичаш ли г-н доктора?

ЕВГЕНИЯ. Да, мамо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (усмихната, радостна). Е, деца, щом вие се обичате, аз мога ли да имам нещо против? Прегърнете се, целунете се… Да, да, прегърнете се и се целунете, аз позволявам, вие сте вече сгодени. (Докторът и Евгения се целуват) Така! Целувайте сега ръка на мене!

МАСЛАРСКИ (влиза). Какво… какво има?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Че те се обичали нашите гълъбчета… (На Евгения и на доктора) Целувайте ръка на баща си…

МАСЛАРСКИ. Ах, докторе…(прегръща го) аз ви обичам…обичам ви като син…Евгенио! Мило дете… (Прегръща я; изважда кърпата си и си трие очите)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ти пък, доде не заплачеш…

МАСЛАРСКИ. А не… нищо, нищо… аз само тъй… аз много се радвам, много се радвам. (Усмихнато) Е, сега… ето ви млади годеници…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Докторе, още едно нещо ще ви кажа. Аз не обичам протаканията, не обичам отлаганията. Всичко трябва да се свърши навреме. Аз ще ви кажа какво да направим. Не обичам да ми се противоречи. Отсега нататък вие сте ни като син и каквото направим, ще го направим за ваше добро. Но казах — не обичам да ми се противоречи. Ще ме слушате…

Д-Р КОНДОВ. Да, г-жо…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не г-жо — мамо…

Д-Р КОНДОВ. Да, мамо.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Добре. Идете сега с Евгения в салона. Аз ще дода и ще ви кажа какво ще направим. Евгенио, идете в салона… не тъй, не! Вие сте годеници, хванете се подръка!

ЕВГЕНИЯ. Ах, мамо! (Хваща доктора подръка)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ха така. (Евгения и докторът излизат)

МАСЛАРСКИ. Ах, каква двойка, каква хубава двойка! (На Масларска) Е, сега ти какво мислиш да правиш?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Още днес ще ги венчея и довечера заминават с влака във Варна.

МАСЛАРСКИ. Толкоз бързо!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ами ти как искаш? Да отлагам, да протакам? Не виждаш ли, че всички са отворили уста като ламя, да го глътнат? Ще ги венчея и туйто. Да ми е мирна главата.

МАСЛАРСКИ. Но нали трябва да се поприготвим?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Всичко съм приготвила, всичко. (Звъни.) Ако ти спиш до девет часа, аз съм станала в четири. Що работа съм свършила. Най-напред отидох при поп Петра…

СЛУГИНЯТА (влиза). Вий ли звъните, госпожа?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Донеси вързопа, вързопа, дето го снехме от файтона. В салона е. По-скоро! (Слугинята излиза) Отидох при поп Петра. „Отче — реках, — до дванайсет часа искам книжата за венчаването да са готови“. Той — хъка-мька. „Не, реках, туй ще стане, не може.“

МАСЛАРСКИ. Браво бе, Дафинке! А той?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Съгласи се, какво ще прави.

СЛУГИНЯТА (донася вързопа. Масларска го взема, слага го на масата и бързо започва да го развързва).

Г-ЖА МАСЛАРСКА (на слугинята). Върви да стъкнеш огъня в кухнята. Да има жар. Хайде.

СЛУГИНЯТА. Пражоли ли ще печем, госпожа?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ума си ще печеш! Нека стане жар, ти казвам, аз знам какво ще правя. Хайде върви! (Слугинята излиза)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Жар ще трябва за кандилницата на попа. (Изважда две кутии с бонбони, поглежда ги и ги оставя на масата) После ходих при кмета (изважда няколко разноцветни копринени панделки) да уредя отпуска на доктора. (Изважда тюл за було, булчински цветя) И той не искаше, но и той се съгласи. Не му казах какво ще правим, но го поканих да доде у дома с жена си. Ей сега ще додат. Те ще кумуват. (Изважда две венчални свещи)

МАСЛАРСКИ. А! Свещи! Че ти всичко си приготвила!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Че ти как мислиш!

МАСЛАРСКИ. Браво бе, Дафинке. Значи, сватба, а?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ами, ще ги оставя да грабнат доктора изпод носа ми. Да имат да вземат!

МАСЛАРСКИ. Три милиона и седемстотин хиляди! Туй са пари!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. След обяд, като се научат, че всичко е свършено, ще си прехапят езиците. Ще познаят с кого имат работа.

МАСЛАРСКИ. Браво бе, Дафинке, браво! Виж, аз да бях, тъй не можех го свърши.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Уф, за какво ли те бива тебе!

МАСЛАРСКИ. Как тъй?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Хайде, хайде. Работа имаме, какво ще се разправяме. Да отида да кажа на младите да се облекат и да се приготвят. Ей сега ще доде попът. (Излиза, като взема със себе си тюла за було и други някои от покупките)

МАСЛАРСКИ (разхожда се с ръце в джебовете и си подсвирка; звъни, явява се слугинята). Слушай, Лазаринке, слез долу в маазата. Има там в кюшето, откъм прозореца, бутилки с вино, заровени в земята. Извади пет-шест бутилки. Старо вино е то. То е на толкоз години, на колкото години е Евгения. За сватбата й съм го държал аз. Хайде върви…

СЛУГИНЯТА. Ма, господарю… таквозинка… ще жените ли г-ца Евгения?

МАСЛАРСКИ. Че не виждаш ли? Хайде върви!

СЛУГИНЯТА (замисля се, после тръгва, но бърше очите си с престилката си)

МАСЛАРСКИ. Я чакай! Ти какво… плачеш ли?

СЛУГИНЯТА. Мъ… мъ… мъчно ми е за г-цата…

МАСЛАРСКИ. Туйто! Глупачка! Госпожицата я женим за милионер, за милионер! Разбра ли! Върви за виното! (Туря ръце в джобовете си, разхожда се и си подсвирна)

Г-ЖА МАСЛАРСКА (влиза). Защо стоиш? Защо стоиш… да те пита човек. Толкоз работа има.

МАСЛАРСКИ. Какво да правя, Дафинке?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Довечера младите заминават. Аз от плана си ни йота не изменям, довечера в седем часа заминават. Ще им трябват пари.

МАСЛАРСКИ. Да, пари… но как…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Вземи напиши им един чек. Оттук те ще идат във Варна, от Варна в София, от София… в Италия може да отидат иди другаде. Млади са, нека походят. Ще им трябват пари.

МАСЛАРСКИ. Да, ще трябват пари.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. На първо време стигат им осемдесет хиляди лева. После ще видим. Машини им един чек за осемдесет хиляди.

МАСЛАРСКИ. Но зетят има пари.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Остави. Тях да не ги бутаме. Три милиона и седемстотин хиляди. Таз цифра е била щастлива за нас. Нека да не ги бутаме.

МАСЛАРСКИ. И аз тъй те кажа. Да не ги бутаме, да им дадем сега ние. (Сяда и се готви да пише) Я слушай! Защо да е за осемдесет хиляди? Дето са осемдесет, там са и сто. Да го направим за сто хиляди, а?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Добре, добре. Направи го за сто хиляди, само по-скоро. (На слугинята, която влиза) Какво има?

СЛУГИНЯТА. Г-жа, додоха две госпожици и един господин. И г-н Александър е с тях.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Покани ли ги в салона?

СЛУГИНЯТА. Там са, г-жа.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Добре, аз ще дода. Иди си ти. Я чакай! Кажи на Евгения, като се приготви, да пусне грамофона.

СЛУГИНЯТА (излиза, като, щом се обърне, започва пак да трие очите си с престилката си).

МАСЛАРСКИ (който в това време пише чека). Кои са тия гости?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Иванка и Маринка. Казах им да додат с Александра и Петра. Не са чужди, братовчеди са на Евгения. Шафери и шаферки. Най-после дъщеря ни не е вдовица — ще я оженим, както прилича…

МАСЛАРСКИ. Ето и чекът е готов. Сто хиляди и словом — сто хиляди лева. Май множко са, но няма що. (Сгъва чека и го туря в джеба си; откъм салона грамофонът засвирва. Чува се смях. Масларски и Масларска се споглеждат и се усмихват)

МАСЛАРСКИ. Почна се!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Най-после!… (Сяда) Ах, как съм уморена! Да легна, ще заспя като умряла. Сега, да доде кметът и попът, и да се свърши. (Като вижда, че Кокичков влиза, скача и тръгва към него) Бай Таско! Донесе ли книжата?

КОКИЧКОВ. А! Че то сватбата почнала. Музика! Танци!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Донесе ли книжата?

КОКИЧКОВ. Донесъх ги, г-жа, донесъх ги. Аз нали казах, че ще свърша тая работа, свърших я. (Бърка в джеба си) На главата на пои Петра съм стоял. Ето ги. (Подава й книжата, Масларска отива настрана и разглежда книжата) КОКИЧКОВ (на Масларски). Е, г-н Масларски, сватба, а?

МАСЛАРСКИ. Да, бай Таско, сватба.

КОКИЧКОВ. Отбих се тук-таме, питат ме какво ново има. Бе то, новото, аз го знам, ама рекъх хайде да не им казвам. Дадох дума на госпожата да не казвам. Никой нищо не знай. (На Масларска) Как са книжата, г-жа? Да няма грешка?

Г-ЖА МАСЛАРСКА (сгъва книжата). Няма, няма, бай Таско. Благодаря ти.

КОКИЧКОВ. Е, заслужих ли ризата?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Разбира се. Но попът де е?

КОКИЧКОВ. Отби се в къщи да си вземе едно-друго. Ей сега ще доде. Поп Петър е сигурен човек, той ще доде, ей сега ще доде.

Г-ЖА МАСЛАРСКА (на Масларски). Иди се пооблечи. Тури си новите дрехи. Хайде, че няма време. Ей сега ще доде попът и ще почваме…

МАСЛАРСКИ. Ей сега. Чакай да видя какво правят младите. (Излиза)

КОКИЧКОВ. Казвам на г-н Масларски: новото, казвам, беше на устата ми, ама хайде, рекъх, да мълча. Като ги слушах какво дрънкат, а-ха да кажа, ама рекъх — хайде…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (започва да нарежда покупките на една табла). Какво приказват?

КОКИЧКОВ. Глупости. Смятат на доктора милионите, приказват за годежа на оная, на Христина. Едни казват, че било истина, други — че било на шега. Аз пък, като знам как е работата, а-ха да кажа, ама рекъх — хайде…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Те ще се научат, бай Таско, те ще се научат…

КОКИЧКОВ. Ще се научат и ще млъкнат. Знайте ли г-жа, от онзи ден насам четири годежа са се развалили в града.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Четири… защо?

КОКИЧКОВ. Момите не харесват годениците си. Богати искат, милионери искат.

Г-ЖА МАСЛАРСКА Ами! Като че милионерите валят като дъжд.

КОКИЧКОВ. Връщат годениците си и тичат да се записват в дружество „Кавал“.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. То беше то! На тоя кавал се свърши песента!

КОКИЧКОВ. Туй ми беше и мене на устата, като ги слушах ония там… А, ето ги младите!

Масларски влиза, като държи подръка от едната си страна Евгения, а от другата Д-р Кондов. И тримата са облечени празнично.

МАСЛАРСКИ. Ето ни и тримата. Как ни намирате?

ЕВГЕНИЯ. Мамо, как съм? Добре ли ми стои?

Д-Р КОНДОВ. А аз, г-жо?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не г-жо — мамо.

Д-Р КОНДОВ. Да, забравих. А аз, мамо?

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Добре сте. Хубави сте. Хубави сте и двамата.

КОКИЧКОВ (приближат се до доктора). Докторе, честито! Слушай, оная работа за фабриката, думата си е дума нали?

Д-Р КОНДОВ. Да, г-н Кокичков. Само да не доде жълтата опасност.

Г-ЖА МАСЛАРСКА (тревожно). Каква опасност?

КОКИЧКОВ. Шегува се доктора. Нищо няма.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Докторе, едно цвете трябва да турите на петелката си, булчинско цвете, или една роза. Евгенио, едно цвете да намериш, за доктора една роза.

ЕВГЕНИЯ. Ей сега ще отида да откъсам. И за мене…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (спира я). Чакай! Ти тука стой, има кой да отиде. Слугинята ще откъса. А вий отидете отатък, не оставяйте гостите сами. Идете.

ЕВГЕНИЯ. Отиваме, отиваме.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Евгенио, ти пак тичаш сама. Вземи си годеника подръка. Ха така! (Евгения и докторът излизат; в салона грамофонът свири валс. Смехове.)

КОКИЧКОВ. Младички! Хубавички!

МАСЛАРСКИ. Страшно се вълнувам! Като че ще влизам в сражение — нали съм военен Не мога бъда спокоен. И право да си кажа, тук от няколко дни като че наистина водим сражения. Бе дружество основахме, бе реч държахме, бе не знам какво. Сражение след сражение, позиция след позиция…

КОКИЧКОВ. И все успявате, г-н Масларски.

МАСЛАРСКИ (още по-разпалено). Характерът ми е такъв, буен съм. Видя ли опасност, видя ли пречка, разпалвам се като барут. Де е неприятеля? Ето там. Добре, ха сега… хич не ми мига окото. Атакувам в центъра, после (размахва двете си ръце) загръщам двата фланга и…

Г-ЖА МАСЛАРСКА (сопнато) Я стига! Тук работа ли що въртим, или те приказваме. (На слугинята, която влиза). Какво има?

СЛУГИНЯТА. Г-жа, едни хора там,… трупат се на портата… гледат. Питат за г-н доктора.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какви хора? Кои са те?

СЛУГИНЯТА. Не знам ки… Питат за г-н доктора, Имали болни добичета, казват.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Болни добичета! Знам аз де ги боли!

СЛУГИНЯТА. Мина и оная… даскалицата, Христина. И тя пита за г-н доктора.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Тъй ли? А ти защо държиш портата отворена? Ще те убия!

СЛУГИНЯТА. Портата е заключена, г-жа!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Да не отваряш, че те утрепвам. Слушай. Ще додат кмета и попа, само тях ще пуснеш и ще заключиш, чу ли? Хайде върви! Чакай! Като влезе кмета и попа, ще заключиш портата, а ключа ще донесеш на мене. Разбра ли? На мене ще донесеш ключа, тука. Хайде върви! (На Масларски и Кокичков) Виждате ли ги? Още обикалят. Зверове!

МАСЛАРСКИ. Нека си обикалят, какво има.

КОКИЧКОВ. Птичето си е в клетката.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Невъзпитани хора! Ужасии хора! (Откъм салона се чуват гласове и смях. Грамофонът свири валс)

КОКИЧКОВ. Танцуват!…

МАСЛАРСКИ. Млади. Ах, не съм спокоен. Танцува ми се и на мене. (Смехове) Я слушайте! Що отида и аз…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Почакай. Всички ще идем. (Смехове откъм салона)

ЕВГЕНИЯ (втурва се тичешката). Ах, мамо, колко съм щастлива! Колко съм щастлива!… Дай да те целуна, мамичко! (Целува г-жа Масларска) И тебе, татенце… (Целува го) И тебе, г-н Кокичков. (Целува го)

КОКИЧКОВ. Младост! Младост!…

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Стига, Евгенио. Де остави годеника си?

ЕВГЕНИЯ. Там е.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Иди при него. Танцувай с него. Самичък да не го оставяш!

ЕВГЕНИЯ. Отивам! Отивам! (Излиза тичешката)

КОКИЧКОВ. Младост! Младост!

В салона грамофонът млъква. Гласовете утихват.

СЛУГИНЯТА (влиза). Г-жа, кмета и попа додоха.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Де са?

СЛУГИНЯТА. В салона са.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Заключи ли портата?

СЛУГИНЯТА. Заключих, г-жа. На ви ключа.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Дай го! (Взема ключа и го туря в чантата си) Туй е най-сигурното.

МАСЛАРСКИ. Да, туй е най-сигурното.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Никой няма да влиза и никой няма да излиза. Да вървим вече! Бай Таско, вземи! (Подава му подноса с покупките)

МАСЛАРСКИ. Да вървим.

Г-ЖА МАСЛАРСКА (усмихната). Свърши се!

МАСЛАРСКИ. Свърши се!

Грамофонът започва валс. Масларски и Масларска се гледат усмихнати, поклащат глава в такта на валса, след туй започват да танцуват и, както танцуват — излизат към салона.

КОКИЧКОВ (след тях). Е, тъй, тъй… Сватба е! (Смехове и ръкопляскания откъм салона)

Завеса