Мира

Глава 2

Рурик погледна брат си и направи подигравателна гримаса.

— Име, което говори за руменината на розите или за дълбочината на тъмните ти очи… — цитира той, когато момичетата се бяха отдалечили достатъчно, за да не могат да го чуят.

Брандър усети как бузите му пламнаха.

— Ти какво щеше да кажеш на мое място? — сопна му се той. — Не те видях да се опиташ да кажеш дори една дума на техния език, за да ми помогнеш.

При тези думи той се обърна и тръгна в посоката, от която бе дошъл.

— Оттук не е толкова стръмно — извика брат му след него.

— Знам. Искам нещо да погледна.

Както и очакваше, Рурик го последва. Леко задъхан, той се изравни с него и започна внимателно да попива окървавената си дясна буза с ръкава на туниката си.

— Не мислиш ли, че прекали с любезностите към момичето, като имаш предвид какво направи с лицето ми?

— По-добре тя върху лицето ти, отколкото цялата им армия срещу всички нас.

— Ja. Предполагам — призна той след няколко секунди.

— Погледни там. Една от кошниците с ягоди — посочи Брандър, като стигнаха южния склон на скалата, спусна се надолу до издатината и се наведе да я вдигне. — Виж. На дръжката има лента като онези, които бяха заплетени в косата на най-малкото от момичетата.

Загледа се в кошницата и се усмихна, а брат му разбра, че срещата и обстоятелствата вече го забавляваха неудържимо.

— Мили, малки, горски нимфи.

Рурик протегна ръка, за да му помогне да се изкачи обратно, така че да се върнат на другата страна и да се спуснат по-лесно.

— Nein. Направиха ти такова впечатление само защото цяла сутрин се карахме с Астрид.

Брандър прие помощта на брат си, като хвана дясната му ръка и се изкачи обратно на върха.

— Дали ще се върнат за нея? — попита Рурик, загледан в кошницата, която сега висеше на рамото на брат му.

Брандър сви рамене.

— Може би. И ако се върнат, тя ще ни даде повод пак да поговорим, но този път ще бъде в моите ръце.

— По-добре да я напълниш със злато и да им я върнеш. Не съм толкова сигурен в добрите им намерения, колкото теб. Наистина ли мислиш, че няма да кажат за нас на техните хора?

Брандър поклати замислено глава.

— Nein. Можеш да бъдеш сигурен, че ще разкажат за нас надълго и нашироко. Но дано споменат и за мама, за Киарда и за кръвната ни връзка. Ето защо говорих за дивите рози и за дълбоките тъмни очи.

Рурик критично примижа и когато тръгнаха отново, започна да изучава брат си с крайчеца на окото си. Обикновено норвежците избягваха да се занимават с хубави жени в присъствието на другите, така че не можеше да прецени колко добър е станал Брандър в тази работа. Времето щеше да покаже.

Мира стисна с ръка рамото на Кейлин, когато тя понечи да хукне напред. Все още бяха много близо до викингите и не мислеше, че ще бъде разумно да бягат.

— Но нали трябва да избягаме от тях? — учудено попита Кейлин, когато продължиха спокойния си ход.

Мира положи големи усилия, за да не покаже обърканите си чувства. Коленете й трепереха и се страхуваше, че всеки момент ще припадне. Но все пак намери сили да продължи. Не изпускаше момичетата, не толкова за да ги задържи да не хукнат, колкото заради собствената си нужда от физическа подкрепа. Беше разтърсена и дълбоко развълнувана, и знаеше, че ще минат дни, може би седмици, докато се съвземе от случилото се.

— Ако побегнем, ще помислят, че искаме да ги издадем — скара се тя. — Не разбирате ли? Те ни пуснаха да си вървим, Кейлин. Защо ще го правят, ако искат пак да ни хващат?

Кейлин сви рамене и тръгна в крак със сестра си.

— Наял Мак Куган е висок колкото тях, нали Мира? — внезапно забеляза Брияна, като наруши настъпилата тишина. В гласчето й, високо като на всички петгодишни деца, прозвуча истинска гордост.

— По-висок е — намеси се Кейлин. — Не си ли съгласна с мен, Мира? Много по-висок.

Мира вече бе потънала в размисъл и си припомняше всичко, което току-що се бе случило, всеки жест и всяка дума на тези мистериозни натрапници. От изумление не бе посмяла да погледне в очите нито един от тях. Погледът й се бе спрял за по-безопасно върху корема на този, който я бе заговорил, и ясно си спомняше бялата туника и черната препаска с ножницата. Не бе вдигнала очи през цялото време, докато той се извиняваше, и бе доловила и почувствала как самата му същност се надига някъде дълбоко в него и се устремява към нея. Той я бе молил като дете за симпатия и разбиране.

Тя леко поклати глава. Това бе лудост! Той беше огромен и страшен, много по-як от който и да е от местните войници на краля. Въпреки това всичко, което си спомняше за него сега и щеше да запомни и за в бъдеще, бе невероятната учтивост и топлината на последните му думи.

Боже Господи! Как бе възможно още да е жива? Как се бе измъкнала от ръцете и ножа на такъв варварин, и то не само с чувството на благодарност за неговата милост, но и с благоговение пред великодушието му и как така пред очите й той бе станал уязвимо момче, а след това отново мъж!

„Дали това не беше някаква магия“ — недоумяваше тя Дали наистина той разполагаше с информация за Киарда. Беше ли възможно чрез хипноза просто да е прочел името в съзнанието й? В края на краищата Киарда бе последният човек, за когото си мислеше, преди да ги хванат викингите.

Но той знаеше и презимето на Киарда. Твърдеше, че името на майка му е Елана Мак Айл, а без съмнение Киарда носеше същата фамилия. След опозоряващия я престой при викингите бедната жена бе останала стара мома и се бе прибрала в разграбеното укрепление. После заедно с онези, които бяха оцелели след нападението на викингите, тя се бе присъединила към някакви роднини по бащина линия, които живееха в съседство и бяха създали клана, от който произхождаха тя и сестрите й.

Не, всичко това не можеше да се научи просто така, чрез някакво ясновидство. В твърденията на този норс трябваше да има поне малка частица истина.

— Съгласна ли си? — попита я отново Кейлин, като раздразнението в гласа й най-накрая изтръгна Мира от мислите й.

— С какво?

— Че Наял е много по-едър от онези двамата норвежци — повтори тя, като се обърна назад очевидно за да провери дали все още стоят на скалата, която бе останала далеч зад тях.

— Там ли са още? — попита Мира, благодарна на сестра си, че й бе спестила затруднението да търси отговор сама за себе си.

— Не.

Мира си пое дълбоко дъх и най-накрая усети, че започва малко по малко да се успокоява от вълнението, което я бе обзело.

— Благодаря ти, Света Богородице! А сега, Кейлин, да си остане между нас, но не мисля, че Наял е по-голям.

— Сега може ли да тичаме? — попита Брияна, като погледна Мира умоляващо. — Викингите не се виждат повече.

— А? Ако трябва. Но първо ми дайте да нося кошниците, парцаланки такива! И без друго ще ни струва достатъчно усилия да обясним как сме изпуснали третата кошница.

Момичетата, които изглеждаха учудващо спокойни след всичко, което се бе случило, бутнаха кошниците в ръцете й и поеха тичешком към форта.

— Хей, вие двете, нито дума на никого! — силно извика след тях Мира. — Това е моя работа, защото съм най-голяма.

„Нищо няма да кажат“ — помисли си тя и не направи никакво усилие да ги настигне. А даже и да видеше, че някоя от тях я вика, нямаше достатъчно сили, за да ги догони. И въпреки всичко се чувстваше осквернена. Нямаше значение, че и косъм от главата й не бе паднал, този рус чужденец от скалата, този воин, който твърдеше, че има кръвна връзка с рода й, всъщност бе влязъл в нея. Той бе проникнал в сърцето и ума й чрез хвалби и молби, и тя знаеше, че ще присъства в мислите й още дълго време.

— Само две кошници? — учуди се майка й, когато малко по-късно Мира влезе в семейната колиба.

Девойката прекоси стаята и постави двете кошници на масата. След това, като прибра разпилените от вятъра кичури коса, се отпусна върху една скамейка до масата и въздъхна уморено.

— Да, майко. Бяхме горе на една от скалите и Бри изпусна нейната. Много съжалявам.

Майка й изцъка с език и се върна до огнището, където бъркаше нещо в котлето.

— А защо не слезе долу да я вземеш, момиче? Нямаше да я оставиш така лесно, ако знаеше с колко труд се прави.

Мира сви рамене и качи краката си върху пейката, доволна, че най-накрая ги е разтоварила от тежестта след толкова дълго време ходене и събиране на ягоди.

— Зная, мамо, и по-късно ще се върна да я взема. Обещавам ти. Момичетата започнаха да огладняват и аз си помислих, че е най-добре да се приберем вкъщи.

Госпожа Мак Игън прекъсна работата си, за да хвърли един смръщен поглед на дъщеря си. За учудване на Мира изражението на майка й изведнъж стана присмехулно.

— Какво се е случило? Много си бледа.

Мира можеше само да се надява, че неудобството, което изпита при този въпрос, щеше да върне достатъчно цвят върху лицето й.

— Аз ли? — запъна се тя, като не можа да измисли друг отговор.

— Ами ти, разбира се. Да виждаш някой друг тук? Изпратих сестрите ти до Ейлис да донесат малко сирене за обяд.

Тя отново повдигна рамене.

— От силното слънце, може би. Горе на скалите е горещо, нали знаеш.

Майка й кимна с глава, като вдигна ръка да попие потта от челото си с ръкава на туниката.

— И долу край този огън също.

При тези думи тя взе един изстинал хляб, нож от полицата над огнището и отиде да го нареже на масата.

През това време Мира разглеждаше наведеното й лице. Майка й беше една от по-светлите жени в племето. Имаше кестенява коса и розов тен на лицето, който я правеше да изглежда винаги така, като че ли й е прекалено топло и всеки миг ще припадне от изтощение. Видът й обаче много лъжеше. Мира бе разбрала от горчив опит, че тя има физиката на вол. Въпреки че бе закръглена по природа и доста наедряла, докато носеше всяко едно от шестте си деца, когато се налагаше, тя се движеше с удивителна бързина, особено ако трябваше да накаже някое от децата.

— Майко?

— Да. Какво има? Не можеш ли да се размърдаш и да сложиш масата, докато говорим?

Мира спусна краката си на пода и неохотно се изправи. Беше си помислила, че щом майка й се бе загрижила за вида й, нямаше да й дава друга работа за този ден, но се бе излъгала. Господарката на дома бе прекалено стриктна, за да направи изключение. Мира отиде до една полица, за да вземе и разпредели дървените съдове.

— Ако… ако един мъж направи комплимент на една жена, това означава ли непременно, че я харесва?

Майка й спря да реже хляба и я погледна с такова разбиране, че Мира си помисли, че сестрите й са се изпуснали за викингите.

— Какво ти каза Наял? — попита тя и с усилие сдържа усмивката си.

„Наял?“ Тя искрено мислеше, че Мира говори за Мак Куган! Но как беше възможно? Как можеше след толкова време перчене из форта да си помисли, че този надут паун е способен на такова себеотрицание да похвали някой друг?

— Не. Не Наял. Не някой определен мъж. Просто непознат, да кажем, от друго племе.

— И за какъв комплимент говориш?

— Ами, че момичето му напомня диви рози, например. Или, че той намира очите й дълбоки и мили.

В отговора си Мира вложи твърде много страст, за да бъде само чисто предположение. За нейно учудване обаче майка й по-скоро се забавляваше, отколкото подозираше нещо.

— И това е всичко?

— Ами да, да речем на тяхната първа среща.

Мисис Мак Игън кимна.

— Хм, знаеш ли, скъпо дете, понякога един мъж харесва не толкова самото момиче, колкото мисълта да прави с него каквото си иска. Или по-точно да я притежава. Ти не говориш за такова положение, нали? — попита тя, като отново прикова любопитния си поглед в нея.

— М-м-м, не. Не мисля — запъна се Мира. — Но тогава какво трябва да зная за девойките и за мъжете?

— Много повече, уверявам те, особено ако започнеш да приемаш по-благосклонно интереса на мистър Мак Куган към теб — заяви майка й, като заплаши с пръст най-голямата си дъщеря.

— Но той е толкова надут. Едва го понасям. Непрекъснато се перчи и хвали как намушква норвежците. Знам, че би трябвало да се гордея с кралските мъже, но от техните подвизи само ми се повдига.

— Наял е герой, Мира. Той защитава както миряните, така и духовниците от чудовища като онова, което те нападна само преди няколко лета. Само не ми казвай, че съжаляваш за това, че те спаси от онзи варварин.

— Разбира се, че не. И през ум не ми е минало. Само че Наял е толкова… — гласът й секна, защото отново почувства, че майка и е на път да убие и най-съкровените й чувства.

— Толкова какво?

— Толкова огромен и груб… и грозен.

Тя прехапа устни, защото разбра, че въпреки волята си бе казала твърде много.

Мисис Мак Игън повдигна учудено вежди.

— Наистина ли мислиш, че е грозен?

— Ами, струва ми се, че не харесвам лунички и червена коса.

Майка й стисна устни и продължи да реже хляба.

— Ще разбереш, дъще, че най-важното е не как изглежда един мъж, а какво носи в сърцето си. И най-добре говорят не сладките приказки за цветя, а делата. А сега, тъй като мистър Мак Куган ще дойде днес на обяд, престани да обсъждаш недостатъците му.

— На обяд? — възкликна Мира. — Искаш да кажеш, че сега той е тук, във форта?

Майка й остана озадачена от тревогата й, засмя се и отговори утвърдително.

— Да, заедно с двама от неговите мъже.

— Но това е невъзможно. На вратата нямаше никакви коне, когато се върнах.

— Дойдоха с една от кралските коли, за да докарат оръжие за охраната на форта.

Мира знаеше, че лицето й издава страха, който я бе обзел при тези думи, но не бе в състояние да го скрие.

— От какво ще ни охраняват?

— От нападатели, разбира се.

— Какви нападатели?

Мисис Мак Игън погледна дъщеря си и се намръщи. Сега беше съвсем сигурна, че наистина е слънчасала.

— Норвежци. Не мисля, че Негово кралско височество е имал предвид някакви определени нападатели.

Мира прехапа долната си устна и въздъхна с облекчение. За нея бе голямо утешение да чуе, че Наял и другите все още не са открили лагера на викингите. Независимо от това съществуваше голяма опасност по-малките й сестри да издадат ужасното откритие, ако им се отдадеше случай да поговорят с Мак Куган. Затова трябваше бързо да ги намери и да им напомни, че са й обещали тя сама да разкаже за това, което бяха видели.

— Масата е сложена, майко, с допълнителни прибори за Наял и другарите му. Може ли да отида и да ги поканя?

Майка й, объркана от внезапната й готовност да помага, поклати нерешително глава.

— Прави каквото искаш. Нещо не си наред — отпрати я тя.

Мира се възползва от случая и се втурна да предотврати нещастието. Тя още не знаеше какво да предприеме спрямо викингите, но бе сигурна, че не желае да остави нещата в ръцете на Наял.

За щастие не се наложи да ходи надалеч. Като излезе навън, видя, че мистър Мак Куган се задава по пътеката, която водеше към тяхната колиба. Беше прегърнал приятелски баща й, а след тях идваха и двамата му другари, тримата братя на Мира, и Кейлин и Брияна, които носеха сиренето.

— А, ето я и скъпата Мира — поздрави я той, като мимоходом й се усмихна широко по обичайния си арогантен начин.

Мира се въздържа да му отвърне с презрително свиване на устни, както обикновено правеше, само защото баща й щеше да я види. Вместо това му се усмихна бегло и се спусна към сестрите си под предлог, че иска да им помогне.

— Не сте казали нищо, нали? — изсъска тя свирепо зад тях, като ги дръпна за наметалата.

— Не — с негодувание отговори Кейлин и се отскубна от ръката й, а Брияна също поклати отрицателно глава в отговор на суровия й поглед.

— Добре. Мислете му, ако кажете! — завърши тя и застана на края на процесията.

Един по един всички влязоха в колибата. Наял, разбира се, седна пръв. Като високопоставено лице мистър Мак Игън го покани начело на масата.

„Великолепно“ — помисли си Мира и изостана още повече. Колкото по-дълго чакаше да й посочат място на масата, толкова по-далеч щеше да седне от самохвалкото.

Надеждите й обаче не се сбъднаха. Докато безмълвно благодареше на светиите за това щастие, баща й надзърна зад другите и й кимна да седне отдясно на почетния гост.

При обичайни обстоятелства би могла да му се противопостави и да го насърчи да постави до Наял една от прекрасните й по-малки сестри. Но като осъзнаваше ясно опасността някоя от тях да се разприказва в компанията на воина, тя бързо заобиколи присъстващите и се подчини на баща си.

Мак Куган отново я поздрави, като оголи зъби в усмивка и плъзна разсъбличащ поглед по тялото й, докато тя сядаше на мястото си. Мира инстинктивно се подпря с ръце и преди да успее да ги прибере в скута си, Наял хвана едната. Тя усети как непристойно притисна пръстите си върху нейните и сърцето й заби силно.

За да потисне импулсивното си желание да изръмжи, тя насочи погледа си към Блар О’Фейл, който седеше отдясно на Мак Куган. Винаги й беше доставяло удоволствие да го наблюдава. Той беше високо уважаван не само от хората на краля, но и в собственото й племе. Лицето му излъчваше симпатия и непринуденост. Независимо от неговата професия семейството му бе толкова миролюбиво, че по-младият му брат Лон бе напуснал дома, за да стане монах.

Питаше се, изпълнена от негодувание, защо той не се бе влюбил в нея. За разлика от наглия си предводител Блар беше разумен, скромен и уравновесен. Но орисията й беше друга и допирът на грубите пръсти на Наял я накара да почувства отвращение. С цялото си сърце искаше да издърпа ръката си, но от страх да не се стигне до сцена, я остави на мястото си.

Груб и отвратителен! В сравнение с кого? „С докосването на онзи норвежец, разбира се“ — подсказа й един вътрешен глас. Тогава в мислите й удивително ярък нахлу споменът за топлите и гладки ръце на чужденеца и тя отново усети докосването им върху ръцете си, върху врата и около талията си. В този миг почувства как бузите й пламнаха.

Тъкмо се канеше да се заеме с храната пред себе си, когато разбра, че вече бе закъсняла. Очевидно Наял бе забелязал червените й бузи и внезапното проблясване на очите му й подсказа, че бе решил, че причината е именно той.

Тя притвори очи и се опита да изсъска през зъби, но беше безполезно да го прави. Бързата й реакция да отхвърли това, което той твърдеше с поглед, изглежда, още повече го увери в противното и той стисна ръката й по-здраво.

Мира се опита да преглътне погнусата си и си помисли, че в такива моменти Наял ужасно й напомняше за един грубиян от нейните братовчеди. Когато беше по-малка, те я мушкаха с остен по време на молитвите и винаги намираха някакъв подъл начин да я дразнят и да я накарат да вдига шум, с което си навличаше гнева на баща си, и той я биеше с пръчката.

Сега бе почти същото. Само обстоятелствата малко се бяха променили. Детските игри бяха отстъпили пред тези на възрастните. Залогът също се бе повишил. Вместо да изяде един обикновен бой за отговорите си, тя знаеше, че лесно може да се озове в родилна битка за отрочето на това чудовище. Но дори и перспективата само да го гледа цял живот бе достатъчно отблъскваща.

Освен това той вонеше. Не само че ръцете му бяха лепкави, но при тази близост тя долови някаква остра миризма, която говореше, че седмици наред се бе потил и облекчавал в условия, далеч по-тежки от тези на обикновените цивилни хора.

Не че й правеше впечатление това. Повечето ирландци миришеха, защото църквата заклеймяваше къпането на цялото тяло. Точно в този момент направи разликата. Норвежецът, който я бе хванал, не излъчваше такава миризма, а напротив — ухаеше на нещо много приятно. Това наистина подкрепяше твърдението на старата Киарда, че викингите си позволяват твърде често да се къпят, и то в благоуханна вода.

Но те бяха различни. Те бяха езичници, припомни си Мира, като се опита да се освободи от внезапно появилия се в съзнанието й образ на чужденеца и да престане да го анализира.

Защо пък? След като Мак Куган обиждаше сетивата й, защо да не си мисли за достойнствата на другия? Защото щеше да се изчерви. Така щеше да се изчерви при спомена за него, че Наял отново щеше да си помисли, че я възбужда с авансите си. И, Господ да й е на помощ, точно това ставаше в момента.

Ерският шампион, сякаш измъчен да отговаря на всяко нейно изражение, се наведе към нея и с многозначителен тон прошепна:

— Днес ще ти покажа, че мислим еднакво.

— Не е вярно! — изсъска с възмущение тя.

Отново направи безуспешен опит да си измъкне ръката от неговата. За щастие беше спасена от майка си, която миг след това сервира овесената каша със зеленчуци. Наял, който се нуждаеше от двете си ръце, за да държи хляба и лъжицата, най-накрая я пусна. От своя страна Мира изтегли ръката си, твърдо решена да седне върху нея веднага щом приключи с обяда.

Този момент бързо настъпи. Парата от лучената супа на майка й, изглежда, засили „аромата“ на Мак Куган и така й се повдигна, че успя само да опита яденето.

Следобедът не мина по-гладко. След обяда останалите от племето започнаха един по един да идват в колибата и преди Мира да се усети, всички се заеха да насърчават Наял да рецитира някои от ужасните си стихове, които съчиняваше, докато си почиваше от войнските си подвизи.

Мира искаше да се измъкне тайно през вратата преди декламацията, но така я бяха оградили, че не можеше да мръдне. Отново се оказа в капан, този път жертва на накъсаното стихосложение и измъчените рими на самохвалните дитирамби на Мак Куган.

Той се беше изправил наперено до огнището. Единият от огромните му, обути в сандали крака бе стъпил върху каменната плоча. Присъстващите разчистиха около него достатъчно място, за да могат всички да го виждат, докато споделя с тях последното си вдъхновение.

Точно в този момент Мира почувства такова непреодолимо желание да се изсмее на глас, че трябваше да прехапе долната си устна. От усилие обаче очите й се напълниха със сълзи.

Напомни си, че не трябва да го наблюдава, и наведе поглед към грубо издяланата маса пред нея. Може би, ако не го гледаше как се опитва да си придаде измъчен израз на врял и кипял, би могла да издържи рецитацията, без да й се налага да симулира пристъп на кашлица.

Боже Господи! Ако Мира бе сметнала правилно, той беше поставил цели три излишни срички там, където трябваше да има само седем. А римите звучаха достатъчно изкуствено, за да говорят сами по себе си.

Тя се чудеше колко дълго ще издържи. Като огледа крадешком стаята, не можа да си обясни как останалите успяваха да си придадат такъв благоговеен израз. Къде беше прословутият усет на ирландците за финес, точност и вярност към традиционните литературни структури. Нима хората бяха полудели, за да вземат такъв дебелак за поет? „Това можеше да се очаква от един самозван предводител. Кой можеше по-добре да опише подвизите на героя от него самия?“ — напомни й един вътрешен глас.

Мира отново прехапа устни, за да не направи гримаса. Тя обаче не успя да прикове поглед към масата достатъчно бързо. Докато оглеждаше лицата на околните, Мак Куган улови и задържа погледа й и всички присъстващи ясно разбраха, че следващата строфа се отнася за нея. Докато той рецитираше, всички се обърнаха към нея и тя изведнъж се оказа център на напрегнато внимание.

Нейният „утринен дар“! Умът й трескаво заработи, за да разбере какво иска да каже. Боже Господи! Той говореше за брачната си нощ, за брачното легло и за подаръка, който бъдещата му съпруга щеше да получи за своята девственост!

Лицето й пламна и тя се опита да не обръща внимание на сантименталните „ах“ и „ох“, които изпълниха колибата в отговор на този любовен финал. Като усети, че не е в състояние да отвърне с учтива усмивка, тя само сведе лице надолу и го покри с ръце. Тогава, за неин най-голям ужас и удивление, тя се разрида.