Мира

Глава 7

На път за лагера на Наял Мак Куган брат Лон спря на брега на един поток, за да напои коня си. За щастие бе успял да се върне навреме в манастира за третата служба, но вместо да го остави да се потопи в монашеския покой, абатът го бе изпратил на седмичната му обиколка на командирите от кралската армия.

Лон не бе особено доволен от това, защото противно на очакванията на абата той рядко намираше удоволствие в общуването с брат си Блар и с Наял. Още повече, че малкото време между завръщането му от форта и предстоящото му пътуване не му бе дало възможност да измисли правдоподобен начин да изпълни молбата на Мира.

Докато конят пиеше вода, Лон отново се замисли върху задачата, която абатът му бе поставил. След обособяването на седемте кралства по време на смъртта на свети Патрик, йерархията на църквата в Ирландия се бе обвързала още по-тясно с политиката на кралете.

Местната армия бе, и вероятно щеше да си остане, единствената охрана на духовенството не само срещу нападенията на чуждоземците, но и срещу разбойниците от другите провинции. Затова бе напълно естествено презвитерът да положи всички усилия за духовното обслужване на Мак Куган и неговите мъже, даже и когато то изглеждаше толкова незначително за тях.

Откакто преди няколко месеца го натовариха с това задължение, Лон постоянно търсеше начин да разкаже на абата за отношението на воините на Наял. Те не само бяха неблагодарни за това, че пътуваше до тях да им чете светите писания, но дори му се присмиваха. Често ги бе виждал как, след като известно време са дъвкали осветения хляб на църковната община, за да го размекнат в устата си, го вадеха и да го залепваха по носовете си или по други части на тялото си. Това бе истинско светотатство. Нещо, което унижаваше Лон и обезсмисляше цялата му служба на църквата. Затова той съвсем искрено желаеше да намери смелост и да го разкаже на абата.

Лон обаче разбираше, че нещата стоят по съвсем друг начин. Презвитерът твърдо вярваше, че родствената връзка на Лон с Блар, който бе дясната ръка на Мак Куган, може само да заздрави отношенията между църквата и армията. Нещо повече, Лон напълно съзнаваше, че Наял и неговите воини никога не биха се държали така в присъствието на по-висшестоящия клир. Нито пък биха признали пред абата, че това е истина. Така че накрая Лон щеше да се окаже сам срещу десетките воини на краля. На незначителното твърдение на един монах щяха да се противопоставят твърденията на същите тези войници, които стояха между местните манастири и безчинствата на разбойниците.

Понякога му идваше на ум да изостави седмичните си обиколки на многото биваци на Наял и просто да използва това време извън манастира, за да размишлява сред природата като Христос. Господ му бе свидетел, че това бе най-голямата свобода, на която се радваше, откакто бе станал послушник. Силното му чувство за отговорност обаче винаги го подтикваше да върви напред към следващия лагер на Наял. Там щеше да се изправи срещу брат си и безмълвно да понася обидите на това стадо животни, които се наричаха армия.

Изведнъж от север задуха студен вятър. Лон потрепери и погледна надолу към потока, чиито води се къдреха от порива на вятъра. Наближаваше есента. По това време Мак Куган и мъжете му приключваха с летните си увлечения — лова и битките с нападатели — и се отправяха към замъка на краля, където се отдаваха на по-спокойни занимания. Такава бе традицията на ирландската армия, Фиана Ейреан, според която членовете й се оттегляха като вълците в тъмното зимно леговище и прекарваха времето си в игра на табла и шах и задиряне на жени.

Но сезонът едва ли имаше някакво значение, помисли си Лон. Дали бе топло лято или мразовит, снежен ден, всяка предстояща седмица, толкова дълго, колкото изобщо не би могъл да предвиди, щеше да бъде запълнена с досадната работа, която в момента му предстоеше. Щеше да продължава да се грижи за задоволяване на религиозните нужди на тази банда воини точно както и малката Мира в края на краищата щеше да се изправи срещу суровите последици от това, че е отхвърлила техния предводител.

Изведнъж Лон си спомни как милото момиче се бе разплакало от перспективата да бъде накарано насила да легне с Мак Куган. Една топла вълна се надигна в него и заседна на гърлото му. Ако той, който при редовните си посещения трябваше само да поставя в устата на тези мъже хапки от светения хляб, се чувстваше толкова отвратен, колкото днес, то човек едва ли би могъл да си представи какво означава да показваш брачна любов и вярност на един от тях цял живот.

Мира. Бедната Мира. Тя бе толкова беззащитна срещу опитите на Наял да я откъсне, както би откъснал едно беззащитно цвете, което расте край пътя. Тя бе точно толкова невинна, колкото и това цвете с нежен аромат и ярки цветове, и затова бе привлякла и вниманието му.

Какво ли можеше да направи Лон, за да я спаси от тази толкова неизбежна съдба? По кой начин, в името на всички светии, би могъл едновременно да занесе и да не успее да предаде посланието на баща й до Наял.

И тогава изведнъж, както често се случваше при намесата на божието провидение, отговорът дойде сам — разливащите се води на потока му помогнаха. Усмихна се на себе си и промълви няколко благодарствени думи. После бръкна във вързопа, който носеше зад седлото, и извади съдбоносната бележка, запечатана с восък, върху който личеше семейният герб на Мак Игън. Слезе от коня и се приближи до потока. Вятърът грабна бележката от ръката му и я запрати във водата. Лон се наведе да я вземе. Все пак бе обещал на бащата на Мира, че ще я даде на Наял. Много добре знаеше, че Мак Куган достатъчно често посещава укреплението и че ще разбере за бележката, ако Лон не му я предаде. С тази мисъл Лон внимателно се наведе, вдигна бележката и я изтърси от водата. Съдбата обаче бе решила проклетото нещо да се изплъзне от ръката му за втори път и когато отново се наведе да я вземе, посланието потъна във водата.

Въпреки това само след секунди я хвана за трети път. Докато се изправяше, за да се качи на седлото, той изтегли навътре сгънатите краища на пергамента и видя, че мастилото напълно се бе размазало от водата. От това, което успя да види от запечатаната бележка, разбра, че едва ли можеше да се прочете и една дума от написаното в нея.

Лон не можа да се въздържи да не изрази привидното си разкаяние, като изцъка с език.

„Колко жалко! — помисли си той, като поклати глава и с мъка се овладя да не се усмихне. — Какъв страшен, ужасен срам!“

— Ура, сър! Изглежда, вашият брат отново идва да ни спасява душите — извика караулът, като се обърна към Блар О’Фейл от наблюдателницата, която се намираше на върха на един хълм.

Блар, който се бе отпуснал на една съседна поляна само по панталони, изпъшка и бавно седна. Беше един от онези мързеливи дни на късното лято, когато всеки един от лагера говореше за такива елементарни неща като приготвяне на обяда и топлене на вода за прането, но никой не се помръдваше, за да се захване за тях. Сякаш самото очакване, че нещо трябва да се направи, и последвалата го липса на отговорност сами по себе си бяха достатъчно удовлетворение. Освен това повечето от тях бяха пили твърде много. Бяха успели да върнат обратно на едно местно племе няколко бъчви с вино, откраднати от някакви ирландски разбойници, и бяха запазили една част за себе си като награда за добре свършената работа.

— На какво разстояние се намира? — попита Блар след малко.

— Достатъчно близо, за да мога и сам да отговоря — извика Лон и се засмя, като заобиколи няколко дървета вдясно и излезе на открито.

Блар стреснато се обърна и загледа брат си, който яздеше към него, а расото му се развяваше около тялото му.

— Добър ти ден, Лон — отговори той глухо и скочи бързо на крака.

По време на седмичните си посещения в лагера Лон винаги първо се отбиваше в палатката на Наял, но точно този път Блар трябваше да направи всичко възможно, за да го задържи. Въпреки че през по-голямата част от живота им Блар бе смятал Лон за мирянин и почти никога не се бе опитвал да скрие от него проявите на неприличие в лагерите, това, което в момента ставаше в палатката на Мак Куган, бе твърде компрометиращо за всички.

— Добре, че не съм враг на кралството — каза Лон, като продължаваше да говори с шеговит тон. — Всички са се проснали наоколо и дремят. Май не би било трудно днес да ви изненада някой.

Блар присви очи и се опита да измисли някакво благоприличие обяснение.

— Господ не ни ли заповядва да почиваме поне един ден на всеки седем?

Лон кимна с глава и весело се усмихна. Колко малко се бяха променили нещата между тях през годините. Съперничеството си оставаше. В момента можеха и да си сътрудничат в сериозното дело да служат на кралството, но в душите им конкуренцията продължаваше. Независимо какво смяташе всеки един от тях, дните, когато се ритаха и мамеха един друг в прахоляка пред семейната хижа, не бяха останали толкова далеч в миналото.

— Да. Но той също казва, че така трябва да отбелязваме неделята, и ако виното не бе замотало главата ти, щеше да си спомниш, че все още не е неделя.

— Трябва да е неделя, след като идваш за обичайното си причастие при нас. Какво друго да си помислим?

— Отведи ме при предводителя — каза хладно Лон, след като словесните извъртания на брат му показаха колко на място бе попаднало обвинението му. Очевидно през изминалото време Блар бе изпил от виното повече, отколкото му се бе полагало.

— Не. Почакай тук, моля те — запъна се Блар, като хвърли неспокоен поглед назад към групата палатки, които се намираха на няколко ярда от тях. — Ще съобщя на предводителя, че си тук, и веднага се връщам.

— О, глупости — процеди през зъби Лон, който остана засегнат от тази необичайна официалност. Искаше по-скоро да приключи с неприятното си задължение да свещенодейства с тези пияници и затова, без да се колебае повече, слезе от коня и го върза за едно от близките дървета. После грабна вързопа си от седлото и се втурна към палатката на Мак Куган, без да се бави.

— Не! Чакай да вляза пръв! — настойчиво извика Блар, като забърза след него и го хвана за ръката.

Лон се отскубна и продължи да крачи напред. В края на краищата имаше да обсъжда с Мак Куган един много важен проблем и не можеше да се бави. Ставаше дума за един лагер на викинги, колкото и несигурен да бе въпросът дали представляваха заплаха или не. Но лагерът се намираше в опасна близост до дома на неговите родители и трябваше да уведоми предводителя на кралската армия.

Но когато Лон стигна до палатката на Наял и отметна платнището на входа, за да влезе, разбра колко прав се бе оказал брат му, като се опитваше да го задържи.

— О! — възкликна той, все още несигурен какво точно става, но убеден, че е нещо безнравствено, защото и двамата, които бяха вътре, бяха голи. Остана втрещен пред сцената още няколко секунди. След това наклони глава и я поизвърна настрани с надеждата, че ще разбере нещо от това, което ставаше пред очите му.

Прославеният предводител на кралската армия лежеше проснат в леглото върху една млада жена. Това, само по себе си, не бе смущаващо. Само че краката му бяха разкрачени, а слабините му се намираха върху лицето на партньорката му. А лицето на Наял бе заровено точно в същата част на нейното тяло. Но като че ли това не бе достатъчно. И двамата издаваха такива отвратителни звуци с уста, а и изобщо не забелязваха присъствието на Лон.

— Дявол да го вземе! — тихо прошепна Блар и пъхна главата си в палатката точно до брат си. Без да каже нито дума повече, той сграбчи Лон за качулката и го издърпа навън.

— О, небеса! — промълви Лан ужасено. — Мислиш ли, че могат да дишат така?

Като чу този въпрос, гневът на Блар премина и той с усилие успя да се въздържи да не се разсмее.

— Не мисля, че точно това ги интересува в момента. А ти? — попита той, като в погледа му се долови дяволит блясък, породен от относително големия му опит в това отношение.

Монашеската същност на Лон му повеляваше веднага да прогони от съзнанието си тази натрапчива картина и никога вече да не се връща към нея. Другата му половина обаче бе твърде любопитна, за да се откаже точно сега от този въпрос. Най-малкото, видението със сигурност не приличаше на нищо, което бе срещал досега в манастирското копие на писанията на Овидий.

— Колко невероятно! Но защо…

— Защо с уста ли? — прояви милост брат му, като довърши въпроса вместо него.

Лон кимна глава.

— Отговорът не ти ли е ясен? Въпреки, че си духовно лице. Не си ли съгласен, че семето не се посява с уста и език?

При тези думи Блар повдигна вежди нагоре, отметна глава назад и избухна в неудържим смях.

Лон преглътна при разкритието на този грях. Църквата винаги бе проповядвала, че отношенията между един мъж и една жена се определят изключително от целта за създаване на поколение. Самият факт, че слушаше за това отклонение от догмата, го въвличаше в почти толкова голям грях, колкото и само ако го наблюдаваше.

— Това… това е просто осъдително — процеди през зъби той и с мъка изправи рамене, за да възстанови осанката си на свят човек. — Моля те, върни се веднага в палатката и кажи на предводителя си, че брат Лон е тук.

— Точно това исках да направя, когато ме изпревари преди малко — отговори Блар точно толкова възмутен, колкото и Лон. — Мистър Мак Куган, църквата отново е тук — съобщи раздразнено той, като отново провря глава в палатката.

— Кажи й да дойде след половин час. Аз… аз и без това в момента съм на небето, благодаря — отговори Наял.

Накъдето и да се обърнеше Лон, навсякъде му се набиваха в очи полуголи войници, които лежаха пияни наоколо по тревата. Започна да му се повдига от явното неуважение, което му демонстрираха, като продължаваха да стоят голи в негово присъствие.

„Не! Вече не! Да те вземат дяволите, човече! Пътувам толкова дълго до лагера всяка седмица и ти няма да удължаваш и без това безкрайните часове с гнусните си забавления. Как смееш един ден да правиш предложение на едно момиче и още на следващия да се търкаляш в леглото с друго?“ — помисли си Лон, вбесен от гняв, но в същия момент прехапа устни, за да не изкаже мислите си на глас. Започна със съжаление да разбира, че за ранга, който имаше, навярно си бе позволил твърде много.

— Какво е това, Блар? — весело извика Наял. — Възможно ли е брат ти най-накрая да е избълвал някакви глупости?

— Май така изглежда. Да, сър.

— Добре тогава. Пусни го да влезе. Това е чудо, заради което почти си заслужава да прекъсна обслужването на тази добра дама.

— Ела с мен — заповяда му Блар, като дръпна монаха за ръкава.

Лон се намръщи и измъкна робата си от ръката на Блар.

— Онези двамата още ли са голи?

Блар се усмихна подигравателно.

— Като две грахови зърна в шушулка.

Лон изви очите си нагоре от отвращение. След това влезе в палатката. Домакинът и жената лежаха един до друг, завити с одеялото и с глави, поставени върху дървената подложка на леглото.

— Бре, бре — каза вместо поздрав Мак Куган, като се ухили срещу Лон. — Кое е това толкова належащо свято дело, заради което трябваше да прекъсна общуването си с моята сладка любов?

— Наред с другите неща, едно послание, дадено ми от бащата на другата ти сладка любов — отвърна на удара с удар Лон, като извади от вързопа бележката на Мира и я хвърли на леглото в краката им.

Наял погледна заинтригувано, наведе се и вдигна пергамента.

— Боже господи! Цялото е мокро. Какво си правил с него? — попита той, като махна восъчния печат и го разгъна.

— На път за насам вятърът го отнесе в един поток — отговори Лон спокойно. В края на краищата всичко това бе вярно.

Мак Куган се намръщи и напрегна очи, за да разбере какво пише в бележката.

— Но, глупако, тук не може нищо да се прочете. Как да разбера какво е искал да ми съобщи Мак Игън.

Твърдо решен да не трепва от гръмогласния рев на Мак Куган, Лон само вдигна рамене.

— Не зная, сър.

— Добре, каза ли ти той нещо за това, което е написано в бележката?

Лон поклати глава, отново спокоен, че не е извършил прегрешение, като е излъгал, защото всъщност не Сайлъс Мак Игън, а дъщеря му Мира бе тази, която го беше информирала за съдържанието на бележката.

— По дяволите! — изплю се Наял, като накъса мократа бележка на парчета и погледна навъсено Лон, сякаш го мислеше за откачил. — Та ти за куриер ставаш още по-малко, отколкото да пречистваш душите на моите мъже.

— Моля за извинение, сър, но много по-лесно бих пречистил душите на твоите мъже, ако техният предводител проявяваше поне малко уважение към ученията на църквата.

При тези думи Наял леко се надигна в леглото.

— Съжалявам, ако с нещо съм те обидил. Но трябва да разбереш, че да спасяваш живота на хората е много по-опасно от това да им спасяваш душите. Човек губи чувството си за почтеност, ако знае, че всеки следващ ден може да му бъде последен.

— Ако това е така, командире, бих искал да мисля, че желаеш да умреш с колкото е възможно по-малко грехове.

— О, престани да се заяждаш, брат Лон — озъби се Наял. — Спомена, че при мен те водят и други неща. Кои са те?

— Норвежци, сър — отговори Лон, като понижи глас, за да не предизвика голяма тревога с новината си.

— Норвежци ли?

— Да. Имат базов лагер долу на брега, при укреплението на моето племе. Под високите скали на юг.

— Какво? Шегуваш ли се? Ние с брат ти вчера бяхме там. Защо никой не ни каза за това?

— Ами защото само един човек от племето ги е видял и понеже те твърдят, че са наполовина ирландци, тя не е сметнала за необходимо да ти казва.

Наял свъси вежди.

— Наполовина ирландци ли? Как така?

— Не зная. Просто ми казаха, че са потомци на една отдавна изчезнала наша родственица — Елана Мак Айл, която бе отвлечена при едно нападение на викингите преди двадесет и пет години.

— Имат ли някакво доказателство?

— Да. Мира казва, че са донесли една стара брошка с герба на рода Айл. А Киарда, след като се срещнала с тях, се убедила, че наистина са деца на нейната братовчедка.

— Мира казва? Кога е попаднала на тези чуждоземци?

— Предполагам, че вчера сутринта, когато е излязла да бере ягоди. Спомена, че точно тогава предводителят им е отишъл при нея.

— Вчера сутринта ли? Но вчера на обяд аз бях с нея и тя нищо не ми е споменавала — продължи подозрително Наял. — На мен, нейния високоуважаван кандидат, главнокомандуващия кралската армия, на когото веднага трябва да се съобщават такива неща! — възкликна ядосано Мак Куган.

Лон почувства, че се изчервява, защото бе казал много повече, отколкото възнамеряваше да каже. Той изобщо нямаше намерение да намесва в разговора бедната Мира и любовта й към предводителя на викингите.

— Ами, възможно е, милорд, да е искала да те предпази от прибързани действия. Може би е искала първо да даде възможност на старата Киарда да ги проучи.

— За какво ще ги проучва? За бога, те са чуждоземци!

— Очевидно само наполовина. Мира казва, че нямат намерение да нападат, а искат миролюбиво да се заселят в Ерин. Изглежда, че обработваемата земя в Туле не им е достатъчна.

— Боже господи! Човече! Тези дяволи плячкосват нашето крайбрежие вече повече от век. Как е възможно да си помислят, че нашите крале ще решат просто да им отстъпят ирландска земя?

— Не зная, сър. Зная само, че при положение, че моите родители живеят в този форт, аз не мога да не докладвам веднага за това състояние на нещата.

— Правилно — намеси се заплашително Блар. — Защото не би получил братска прошка от мен, ако тези диваци избият майка ни и баща ни. — Той се обърна към Наял: — Мисля, че трябва веднага да се погрижим за тях, командире. Какъвто и да е техният произход, най-разумно ще бъде да ги прогоним.

Въпреки че Наял никога не оставяше последната дума на някой от подчинените си, той винаги вземаше присърце съветите на Блар. И когато си спомни за подозрителното поведение на Мира предния ден, твърдо реши да го послуша. Още от дете го бяха възпитавали да смята викингите за изчадия на ада, за естествен техен враг, също както бе и вълкът за заека. Проклет да бъде, ако се забави миг повече и им позволи да продължават да преговарят с неговата Мира.

— Да, Блар, съгласен съм с теб. Погрижи се мъжете веднага да се приготвят.