Мирис на пари

III

Ви Мартин живееше под наем в стая на деветия етаж на стара олющена сграда на улица „Сенжер“. Легло, фотьойлче, двукрилен гардероб, електрическа печка, мивка — това беше целият интериор. На масата под капандурата един малък транзистор по цял ден се тресеше от музика, без която Ви не си представяше себе си. С нея живееше Пол Лабрей. Бяха се запознали на Левия бряг и тя веднага се беше влюбила в него. Готин тип с дълги светли коси и със слънчеви очила. Когато го попита с какво се занимава в живота, той й беше отговорил, че продава на чужденците пикантни снимки на изхода от туристическото бюро на Кук на площад „Мадлен“. Тя не му вярваше, защото той често се връщаше и в четири часа, и излизаше сутрин преди осем. Беше сигурна, че той се занимава с нещо друго — продава наркотици, например — но на нея й беше все едно. Той имаше пари, не беше стиснат, а това беше главното. Когато се нанесе при нея, си плащаше наема.

Бени Слейд я откри случайно. Той търсеше дългокрака блондинка с дълги коси, а тя се разхождаше по Елисейските поля в търсене на клиент. Контрактът за хиляда франка месечно й позволи да наеме стая и да си осигури прехраната. За да се облича, тя крадеше и проституираше. Онази вечер, когато се прибра вкъщи, тя си мислеше само за Гирланд. Вечеря при Гарен! Тя порови в гардероба си. Какво да облече? Ето тази къса червена копринена рокля, която открадна миналата седмица в универмага Троа Картие. Доволна от себе си, тя включи транзистора и легна на леглото, но тутакси скочи и побягна към огледалото. Разкошните й коси като че ли бяха изгубили блясъка си. Тя напълни мивката с вода.

Лабрей, като се върна вкъщи, я намери наведена над мивката.

— Ако ме докоснеш, ще те опръскам! — извика му тя. Ви се боеше, че той ще се лепне за нея, като я види в това положение. Но на Лабрей не му беше до любовни игри. Нямаше настроение.

— Какво правиш тук? — измърмори той. — Мислех, че си на работа.

Ви изцеди косите си и обви главата си с кърпа.

— При Бени ненадейно пристигна някакъв негов приятел. Много готин. Ще вечеряме заедно.

Лабрей се подсмихна. Те имаха уговорката, че всеки е свободен да се разпорежда със себе си както намери за добре.

— Надявам се, че няма да го домъкнеш тук. Днес никъде няма да ходя.

— Да го доведа в тази дупка? Шегуваш се. Той ме покани при Гарен. Висша класа. Бас държа, че ти даже не знаеш къде се намира.

— Много ме интересува!

Лабрей пушеше, пропускайки дима през носа си. Завистта го човъркаше. Ако тези кучки ги канят в шикозни ресторанти, те веднага са готови да преспят. Но на глас каза:

— Бъди внимателна. Всичките приятели на Бени са измамници.

— Само не и този. Истински джентълмен. След вечерята обеща да ми покаже истински бухарски килим. Фрашкан е с мангизи.

— Какво правеше при такъв подлец като Бени? — с любопитство попита Лабрей.

— Дойде да му покаже един филм, порнографски трикове. Искаше да разбере кой го е снимал и що за тип се е снимал… Не ме питай защо.

— Поне знаеш ли как се казва?

— Марк Гирланд, ако това има значение.

Лабрей се изправи. Дрина често му беше споменавал за бившия агент на ЦРУ. Веднъж даже му го показа и Лабрей запомни високия елегантен брюнет, който се беше отказал от тази гадна служба. Той шумно издиша.

— Какво ти е?

— Висок брюнет с голям нос?

— Не е чак толкова голям. Много благороден нос.

— Висок брюнет ли е? — Лабрей едва се сдържаше.

— Да, и много красив.

От Орли Лабрей беше се обадил на Дрина и той му беше казал, че в делото на Шерман изглежда е забъркан Гирланд. Сърцето на Лабрей замря.

— Я седни за малко — каза той, потупвайки леглото до себе си.

— Нали виждаш, че съм заета. Ама аз ти обясних… Ей! Ама че животно…

Дланта на Лабрей звучно като изстрел се залепи за задника на Ви.

— Сядай тук! — интонацията на гласа му учуди Ви. Бледото лице беше изкривено от гримаса. Тя рядко го беше виждала такъв страшен и силно се боеше от тези изблици на ярост.

— Добре, добре, ще седна, само недей да удряш така силно. Боли.

Тя седна открая.

— Е, какво искаш?

— Да знам какво точно е станало между Гирланд и Бени. Всичко, и най-малките подробности, от самото начало.

— Защо ти е?

Лабрей замахна.

— Отговаряй, да те вземат дяволите!

Изплашена, Ви му разказа всичко, което знаеше.

— Сигурна ли си, че това са били порнофилми?

— Ами да! Ставаше в леглото и можеш да ми вярваш, аз…

— Млъквай!… Сега слушай. На никого нито дума! На нито една жива душа, чуваш ли? Кажеш ли на някого, ще ти откъсна главата!

Ви се отдръпна, прочитайки в очите му безумна омраза.

— Аз… на никого… обещавам.

— Предупредих те. Ще стоиш тук, докато не се върна. Да не мърдаш от мястото си!

— Не, не, не мърдам.

Той я изгледа с леден поглед, извърна се кръгом и излезе.

След като се изплъзна на Дрина, Гирланд се насочи към посолството на САЩ. Мави Пол го позна и престана да печата, докосна се до дългата линия на масата. Тя не прикриваше враждебността си.

— Здрасти, красавице! — той пазеше дистанция. — Ти си ослепителна като този майски ден. Какво ще кажеш, ако вечеряме заедно? Имам великолепен бухарски килим, бих искал да ти го покажа.

Мави натисна копчето.

— Господин Гирланд, сър.

— Да влезе — отговори сухо Дорей.

Мави посочи вратата.

— Влизай, Ромео.

Марк печално поклати глава.

— Ако знаехте само от какво се отказвате. Нощта с мен е лакомство, за което мечтаят всички хубави момичета.

— Представям си! Чакат ви. — Тя отдръпна ръката си от линията и започна да пише на машината.

— Последния път, когато ме прегърнахте… — понечи да каже той, но Мави сграбчи линията.

— Само една дума! — развика се тя, като напразно се опитваше да го стигне с линията. — Чакат ви!

Вратата се отвори и Дорей си промуши главата.

— Какво правите, Гирланд? Влизайте, влизайте. Оставете на мира моята секретарка. Тя е сериозно момиче и вие напразно си губите времето.

Гирланд се разположи удобно във фотьойла.

— Сигурен ли сте, че Дрина ви следеше?

— Разбира се — отвърна Марк, докато изваждаше ролката от джоба си и я подаваше на Дорей. — Скрийте това. Сега, когато се заинтересуваха и руснаците…

— Мислите, че те са проследили и Шерман?

— Сигурен съм в това. Не разбирам защо не предупредиха полицията, че той се е появил с фалшив паспорт? Биха могли да го направят анонимно. Защо ли съм им аз?

— Ковски е глупак. Трябва да благодарим на Бога за това.

— Във всеки случай той знае, че вие сте се срещали с Шерман и на него му е известно за филма. Ако Ковски си помисли, че работата е във филма, а той точно така ще си помисли, ще се опита да притисне Бени Слейд.

— Кой е този?

Гирланд обясни и добави.

— Бени гледа филма. Той не познава момичето. Трябваше да му го прожектирам, за да науча кой го е снимал. Ковски може да обработи Бени, а Бени е страхлив като заек. Ако го притиснат, той ще се пречупи и Шерман ще остане с пръст в устата.

Дорей се замисли.

— Нищо не мога да направя официално. Разчитам на вас. Можете ли да осигурите неговата безопасност?

— Да, разбира се, но това ще струва нещичко. Споменахте за разходи. Не мога да си харча парите за него. — Гирланд внимателно погледна Дорей.

— Работата е извънредно важна. Разходите са за моя сметка.

— Никога не съм мислил, че сте способен така да се разпореждате с парите на Шерман…

Дорей удари с юмрук по масата.

— Трябва да се действа бързо! Трябват ми резултати. Ще ви се плати, но необходими са резултати.

— Спокойно, спокойно… Познавам двама здравеняци, които ще се погрижат за Бени. А вместо да си дерете гърлото, Дорей, я ми покажете как изглеждат парите.

Дорей извади от чекмеджето на бюрото дебел плик и го хвърли отгоре.

— Вътре има точно 10 000. Можете да не проверявате. Разписка не е нужна.

— Благодаря. Сега може и да се поработи. Кажете ми, вие поне ще предупредите ли Шерман, че от него се интересуват руснаците?

Дорей уморено изхрущя с пръстите си.

— Започва да ми се струва, че тези пари ще ми струват скъпо — каза Гирланд, като почесваше замислено върха на носа си. — Вие даже не можете да предупредите Шерман. За какво въобще сте ми? Може би и аз не си струва да се захващам?

— Ако не искате да се захващате, връщайте парите! — излая Дорей.

— О, не е там работата… — Гирланд се отправи към вратата.

— И оставете на мира секретарката ми — викна след него Дорей.

— Лошо е да си толкова стар и глупав — промърмори Гирланд, свивайки рамене.

Той излезе и затвори след себе си вратата. Мави отново взе линията. Марк бавно се приближи към нейното бюро и като се опря с две ръце, се наведе към нея.

— Баща ми ми казваше: не се бой от хубавите девойки. И тъй като вие сте най-възхитителната звезда на моя небосклон… я ме прегърнете.

Тя го изгледа с дълъг поглед, бавно наведе линията. В този момент Дорей се показа на вратата.

— Вие още ли сте тук, Гирланд?

Мави веднага започна да печата. Гирланд се изправи. Той ядосано погледна Дорей:

— Единственият човек, който може би ви обича, е майка ви. Горката жена, колко й съчувствам!

— Оставете на мира майка ми. Отивайте да си изработите парите!

Марк погледна наведената над машината Мави, въздъхна и излезе. Дорей се затвори в кабинета си. Без да престава да печата, Мави леко се усмихваше.

Малик изслуша рапорта на Лабрей. Този дългокос младеж със смешни очила струваше колкото петима като Дрина. Когато Дрина изгуби Гирланд, Лабрей откриваше пред него блестяща перспектива… по-точно любовницата на Лабрей.

— Може ли да се разчита на вашето момиче? — попита той.

— Може ли въобще да се разчита на жена? Аз я заплаших, но не зная докога ще издържи.

Лабрей познаваше Малик по-слабо от другите и сега, когато влезе в пряк контакт с него, Лабрей изпитваше гордост. Ласкаеше го, че Малик се държеше с него като с равен. Той искаше да прилича на него — огромен, мускулест и дързък.

— Можете ли да я притиснете за нещо?

— Тя краде от щандовете.

— Имате ли доказателства?

— Тъпкана е с крадени вещи.

— Това нищо не значи. Трябва да я използваме. Ще се съгласи ли да работи за нас?

Лабрей се усъмни:

— Не мисля така. Много е тъпа, мисли само за пари, парцали и мъже.

— В такъв случай трябва да й се заплати. Колко плащаме на вас?

— 800 франка месечно.

— Можем да й предложим 600. Кажете й, че няма избор и че ако се откаже, ще има неприятности. Заплашете я. Нека да разбере, че Русия цени добрите агенти, но може и да наказва лошите. Разбрахте ли?

— Разбрах.

— Добре. Като уредите това, ще се погрижа за вас. Вие не работите лошо и ще ми потрябвате пак.

Лабрей си отиде. Малик отключи чекмеджето на бюрото и извади оттам касетофона. Включи миниатюрен микрофон, не по-голям от копче, провери чувствителността му и след като го закачи на гривната, го покри с маншета на ризата си.

Излезе в коридора и отиде в кабинета на Ковски.

Ковски пишеше рапорт. Беше се увлякъл и затова трепна, като видя Малик наведен над себе си. Остави писалката и измънка.

— Ще се научите ли някога да чукате, преди да влезете?

Без да обръща внимание на тези думи, Малик седна на един стол:

— Шерман ще пристигне на летище Кенеди в пет часа. Знаем, че той е под чужда фамилия. Аз и така знам, че ходът на изборната кампания никак не ни устройва. И мисля, че трябва да предупредим американската полиция.

Ковски втренчено го гледаше:

— И ако аз направя това?

— Полицията ще трябва да вземе мерки. Ще се намеси пресата, ще стане скандал и Шерман никога няма да стане президент.

Гняв покри лицето на Ковски. Ако тази идея му беше дошла наум, той щеше да се възползва непременно. Но тя идваше от Малик и затова той не можеше да я възприеме. Малик разчиташе на това.

— Кой ви пита? — промърмори Ковски. — Това не е ваша работа. Вашата задача е да изясните защо Шерман е идвал в Париж и защо Дорей посети Гирланд.

— Анонимно обаждане в полицията на летище Кенеди ще донесе на Шерман немалко неприятности — настояваше Малик. — Смятам, че ваш дълг е да се възползвате от това.

— Вие ли ще ми говорите за моя дълг?

— Да.

Ковски хвърли пълен с омраза поглед, но Малик спокойно седеше пред него, убеден в своята правота.

— По-спокойно! — подвикна Ковски. — Не забравяйте, че висите на косъм. Вие сте нула, празно място! Само една моя дума и ще се озовете в Сибир. Вашето задължение е да изпълнявате моите заповеди. Ясно ли е? Плюя на идиотските ви идеи!

В гнева си той изведнъж почувства, че не се бои от Малик.

— Ако се възползвате от секретния канал, практически ще лишите Шерман от шансовете му за президентското място — продължаваше Малик с непроницаемо лице.

— Какви ги дрънкате, малоумен кретен! Можем ли да бъдем сигурни, че това е Шерман, в което аз не съм убеден, и дори да вдигнем американската полиция на крак, как ще разберем защо той е идвал? Ето кое ни интересува! Само ЦРУ да надуши, че тая работа ни е известна, и веднага ще замете следите, а ние нищо няма да научим!

— Няма защо да изясняваме подробности от неговите машинации, ако използваме този канал. И без това ще постигнем желаната цел… Шерман няма да бъде избран.

— Проклет глупак! — закрещя Ковски. — Колко пъти ще ви повтарям! Трябва да разберем защо той е идвал тук! Това е нашата задача. Шерман си мисли, че никой не го е познал и затова е в наши ръце. Изпълнявайте!

— Но той и без това ще бъде в наши ръце, ако се възползваме от тайния канал — спокойно настояваше Малик.

— Вън! Правете каквото ви е заповядано! Разберете защо е идвал Шерман! Нищо повече не се иска от вас.

Злобна усмивка освети лицето на Малик:

— Това ли е вашата заповед?

— Да! Изпълнявайте!

Малик стана:

— Принуден съм да ви се подчиня само защото сте мой началник.

Той излезе от стаята, безшумно затвори вратата зад себе си и се върна в кабинета. Там свали микрофона и с удовлетворение прослуша записа. После извади голям плик и написа отгоре:

Мушна касетата в плика, залепи го с тиксо и го сложи в джоба си. Още една лента в колекцията, още един шперц за душицата на Ковски.

Студиото на Пиер Роснолд се намираше на петия етаж на една стара къща на улица „Гарибалди“, но асансьорът и фоайето бяха оформени по последна мода. Фотоклетка автоматично отваряше пред посетителите стъклените врати, салонът беше застлан с червен килим, тънки позлатени столове, огледална масичка, на която пъстро се открояваха илюстровани рекламни издания. Всичко беше по-изящно, по-солидно, отколкото у Бени, чувстваше се шик, аристократизъм.

Гирланд се огледа. Незабележима врата в дъното на салона се отвори и веднага отново се затвори. Пред него изникна висока кльощава брюнетка на около тридесет години. Лицето й лесно можеше да бъде възприето за гипсова маска. Маската въпросително погледна, устните й леко се разтегнаха в подобие на усмивка.

— Господине?

— Мосю Роснолд тук ли е? — омайно се усмихна Марк.

Усмивката му нямаше никакво въздействие.

— Мосю Роснолд го няма.

— Къде мога да го намеря?

Тя го измери с леден поглед.

— Можете да си уговорите среща. Кажете ми името си.

— Бързо е. Кога ще си дойде?

— Ще бъде тук не по-рано от понеделник. Вашето име?

— Извънредно бързо е — настояваше Гирланд. — Къде мога да го намеря?

Жената безстрастно го гледаше. Тя беше подчертано вежлива, като бръснар.

— Моля, името ви.

— Том Стег. Ние с мосю Роснолд имаме общи интереси.

— Ще го предупредя за вашето посещение. Позвънете в понеделник, той ще ви определи среща.

Жената изчезна като мираж. Гирланд не се сдържаше. Слезе на първия етаж и преди да излезе от асансьора, извади от джоба си две десетфранкови банкноти. И почука на портиерката.

Дебелана с ролки на главата и с шал на раменете отвори вратата и подозрително като всички портиерки на Париж го погледна.

Гирланд пусна в действие цялото си обаяние.

— Извинете, мадам, много е неудобно, че ви безпокоя, но спешно ми е необходимо да се видя с мосю Роснолд.

— На петия етаж — смотолеви тя и вече искаше да затвори вратата.

— Бихте ли могли да ми направите една малка услуга? — Марк беше настоятелен и като че ли без да иска, й показа банкнотите. Портиерката забележимо подобри отношението си.

— Не се съмнявам, че сте много заета — отново заговори Марк — и не бих искал напразно да ви откъсвам от задълженията ви, но аз вече бях на петия етаж и ми казаха, че мосю Роснолд го няма. А аз имам с него много спешна работа. Не бихте ли ми подсказали къде е той?

— Нима секретарката му не ви каза? — портиерката не сваляше очи от парите.

— Нищо определено. Виждате ли, мадам, Роснолд ми дължи значителна сума и ако аз не измъкна пари от него още днес, ще имам неприятности. Не бихте ли ми помогнали?

Гирланд обезоръжаващо се усмихна, протягайки й парите.

— Зная къде е той — каза тя, понижавайки глас. — Вчера секретарката му получи писмо. Познах почерка на Роснолд. Вниманието ми беше привлечено от марката. Писмото беше от Алпенхофхотел в Хармиш… Той е там. На тръгване каза, че няма да бъде тук примерно месец.

— А кога замина?

— Миналия понеделник.

— Много сте любезна. Много ви благодаря, мадам.

— Надявам се, че ще си върнете парите. Той не е твърде порядъчен човек. Знаете ли, такъв един стиснат.

Тя се намръщи. Гирланд й благодари още веднъж и излезе на оживената улица. Пет и двадесет. Той реши да надникне в Сами-бар и да размени две думи с Джек Додж, втората насока на Бени.

Сами-бар се намираше на улица „Де Бери“, недалеч от Елисейските полета. Беше мъничко барче с дискретно осветление, каквито имаше стотици в туристическите квартали на Париж. Отляво дълъг тезгях, отдясно масички.

По това време на деня тук нямаше жива душа. Джек Додж, барманът: широкоплещест блондин с кротки очи, момче като картинка — изкуствен загар, чувствено, мускулесто тяло, не много уморен от образование, но по женската част — лъв.

— Господине? — каза той, услужливо усмихвайки се.

Марк приседна на високото столче до бара.

— Бърбън и английска бира.

— Да, мосю… чудесно освежава.

— Именно това е, което ми е нужно. Вземете и за себе си.

— Не бих се отказал… днес сте първият… Наздраве!

Отпиха по глътка и тогава Марк попита като че ли без да иска:

— Вие ли сте Джек Додж?

Барманът повдигна вежди.

— Да, аз съм. Не помня да сме се срещали. Имам отлична памет.

— Добра новина. Бих искал да си спомните едно момиче.

— Тук идват много. Не съм убеден, че ще мога да позная всяка. Повече гледам мъжете — каза той с услужлива усмивка. — Обикновено плащат мъжете.

— Разбирам. Добре. За момичето ще поговорим после. Харесва ли ви да работите за Пиер Роснолд?

Ако Гирланд изведнъж се беше навел през бара и беше го фраснал в челюстта, това би направило на Джек Додж по-малко впечатление. Той скочи, кръвта се отдръпна от лицето му, но бързо се овладя. В зениците му избухна ненавист.

— Не го познавам. Извинете. Имам много работа.

— Не изглупявай. Нямаш друга работа, освен разговора си с мен. Зная, че сте работили заедно в края на месеца. Нямам намерение да ви се бъркам. Искаш ли да спечелиш сто долара, ей така просто?

— Казах вече, имам работа.

— Е, какво пък, ако не ти трябват пари, аз мога да дрънна на инспектор Дюпюи. Той те търси.

Додж се спря нерешително. Обзе го бяс.

— Кой сте вие, дявол да го вземе?

— Вземи ме за приятел — отговори Гирланд, усмихвайки се. Той извади от портфейла си банкноти от по десет долара. — Това е за теб, старче. Само две думи и ще си остане между нас. Не се прави на глупак. Търся момичето, с което си правил разни неща пред камерата на Роснолд.

Додж погледна парите, облиза пресъхналите си устни, глътна си още коктейл и отново погледна парите.

— Това за мен ли е?

— Да, само срещу няколко думи.

Додж се колебаеше, но видът на парите го тласкаше. Накрая попита:

— Какво искате да узнаете?

— Случайно се натъкнах на един филм, който се нарича „Сувенир от Париж“. Там вие работите с маска с една малка брюнетка. Тогава са снимани още три филма. Спомняте ли си?

Додж не сваляше очи от парите.

— Но това за мен ли е?

Гирланд му протегна пет банкноти.

— Останалото — когато си поговорим.

Барманът събра парите и ги напъха в джоба си.

— Напълно поверително ли е?

— Съвършено. Какво ти е известно за филма?

— Добре. Позвъни ми Роснолд. Това трябваше да бъде необикновен филм. Обикновено аз ходя при Роснолд два-три пъти в месеца. Той ми се обади и аз отидох, това, общо взето е и удоволствие, и пари. Там, в студиото беше това момиче… Новичка…

Той се запъна. Спомените му бяха приятни. Чувствена усмивка озари лицето му.

— Дяволски способна…

— Знаеш ли как се казва?

— Не. Роснолд я наричаше „скъпа“, но на мен ми се стори, че нещо ги свързва. Снимахме четири ленти. Роснолд плати по 50 долара за филм… Истинско удоволствие.

— Откъде накъде смятате, че има нещо между тях?

— Така ми се стори. Техният начин да си говорят, въобще всичко, това се вижда. Роснолд не беше равнодушен към нея.

— И въпреки това снима филми, в които ти се клатиш върху нея?

Додж вдигна рамене.

— Това е работа… Колко пъти съм работил с хубавички жени, а мъжете им са снимали. Когато се прави порно, това е обикновена работа. При това ми се стори, че момичето беше упоено.

— А с какво именно?

— Да… с какво… ЛСД…

Гирланд се намръщи.

— За какво си говореха? Чу ли ги?

— Ей Богу… Трябваше да си отдъхна между сеансите — отговори Додж с похотливо хилене. Марк потръпна.

— Докато аз се отдръпвах, те обсъждаха ракурса, под който да снимат. След снимките имаха намерение заедно да заминат в Хармиш.

— Какво можеш да ми кажеш за Роснолд?

— Ловък е — отговори барманът, повдигайки рамене. — Когато не снима такива филми, се занимава с една лоша компанийка пацифисти под названието „Долу войната“. Той и мен се опитваше да подхлъзне, но това не ми е интересно. Кажете, може ли да се спре войната? Това е все едно да си удряш главата в стената. Но той и от това обира каймака.

В този момент в бара нахълтаха четирима американски туристи. На всеки от тях на корема му висеше фотоапарат и камера. Умираха от жажда.

— Виждам, че имаш работа — каза Гирланд, побутвайки останалите банкноти на Додж. — Забрави, че сме се срещали.

Той излезе, казвайки си, че следващата спирка ще бъде Хармиш. Но преди всичко му бяха необходими някои сведения и той отново се отправи към американското посолство.