Мистър Убийство

1.

Имам нужда…

Като се облегна назад в своето удобно, кожено кресло, поклащайки се леко напред-назад, с портативен касетофон в ръка и диктуващ писмо до редактора си в Ню Йорк, Мартин Стилуотър изведнъж осъзна, че тихо си повтаря тези две думи в някакъв сънлив унес.

… Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Той се намръщи и изключи касетофона.

Този порядък от мисли затрака като тежка, влакова композиция по някакъв страничен коловоз и, пухтейки, най-сетне спря. Не можеше да се сети какво искаше да каже.

Имаше нужда от какво?

В огромната къща беше не само тихо, а някак зловещо безмълвно. Пейджи бе излязла с децата за обяд, след това щеше да ги заведе на кино.

Но този дом без детска глъч не бе обикновено състояние на нещата. Беше нещо повече от това. Имаше като че ли някаква плътност и въздухът бе наситен с нея.

Марти обхвана с длан тила си. Ръката му бе хладна и влажна. Той трепереше.

Навън есенният ден бе така притихнал, както и къщата, сякаш изведнъж цяла южна Калифорния бе обезлюдена. Плантаторските капаци с широки рамки, затварящи единствения прозорец на втория етаж, който бе на кабинета на Марти, бяха леко открехнати. Полегатите слънчеви лъчи се провираха през скосените процепи на жалузите, изпъстряйки дивана и килима със златисто червени ивици, бляскави като лисича козина. Една от лъскавите ленти обвиваше ъгъла на овалното писалище.

Имам нужда…

Инстинктът му подсказваше, че преди миг се бе случило нещо много важно. Ала то не се виждаше, усещаше се само подсъзнателно.

Той се завъртя на стола и огледа стаята зад себе си. Освен от огненочервените снопове слънчеви лъчи, редуващи се със сенките на жалузите, стаята се огряваше и от оскъдната светлина на настолната лампа с цветен абажур. Но дори и сред този мрак Марти виждаше, че е сам със своите книги и папки… сам с компютъра си.

Навярно сега къщата му се струваше така неестествено тиха, защото бе изпълнена с непрестанна детска глъч още от сряда, когато разпуснаха учениците за Деня на благодарността1. Децата му липсваха. Трябваше да отиде с тях на кино.

Имам нужда…

Той изрече думите със странно напрежение в гласа… и с копнеж.

Връхлетя го някакво омразно усещане, почти осезаемо чувство за надвиснала опасност. Това беше онзи предварителен страх, който изпитваха героите от книгите му, и който Марти описваше, като се стараеше да не прибягва до клишета.

Всъщност той не бе изживявал такова чувство от години — от времето, когато четиригодишната Шарлът сериозно се разболя и лекарят ги подготви за възможността това да е рак. През всичките дни в болницата, когато неговото малко момиченце бе вкарвано ту в една, ту в друга лаборатория за изследване, през всичките безсънни нощи, както и всичките дни, след като изследванията бяха готови, и преди лекарите да се осмелят да поставят диагнозата, Марти чувстваше, че го преследва някакъв зъл дух, чието присъствие правеше въздуха по-плътен… А тогава бе така трудно да се диша, да се движи, да се надява. Както се оказа по-късно, дъщеря му не беше заплашена нито от зъл дух, нито от злокачествен тумор. Оказа се някаква кръвна недостатъчност, която се лекуваше, и след три месеца Шарлът оздравя.

Обаче Марти добре помнеше потискащия страх и сега отново бе в ледената му прегръдка, при това без никаква видима причина. Шарлът и Емили бяха здрави и сговорчиви деца. Той и Пейджи бяха щастливи заедно — невероятно щастливи, като се имаше предвид колко много техни семейни познати, прехвърлили тридесетте, бяха разведени, разделени или пък си изневеряваха. Дори от материална гледна точка семейството им не се бе надявало на такова благополучие.

И въпреки това Марти знаеше, че нещо не е наред.

Той остави касетофона, отиде до прозореца и отвори капаците докрай. Оголелият чинар хвърляше тъмна, издължена сянка в малкия страничен двор. Иззад обрулените му клони се виждаха бледожълтите гипсови стени на съседната къща, попили сякаш слънчевата светлина — златисти и ръждиви отблясъци играеха в стъклата на прозорците. Наоколо цареше тишина и всичко изглеждаше спокойно.

Надясно се виждаше част от улицата. Къщите от другата страна бяха също в средиземноморски стил — с гипсова мазилка и с глинени керемиди, позлатени от слънцето на този късен следобед и изпъстрени с филигранните шарки на сенките от листата на извисяващата се наблизо палма. Кварталът им бе спокоен, с приятно оформена зеленина и планиран до последния квадратен сантиметър. Той, както и целият град Мишън Виехо, бе сякаш убежище сред хаоса, ширещ се напоследък в света.

Марти затвори капаците и в стаята изведнъж се възцари непрогледен мрак.

Явно опасността съществуваше единствено в неговото съзнание — плод на същото онова неуморимо въображение, благодарение на което той най-сетне бе станал сравнително преуспял писател на криминални романи.

И все пак сърцето му туптеше по-бързо от всякога.

Марти излезе от кабинета си в коридора на втория етаж и застана в дъното на стълбището. Изправи се до колоната на парапета, също толкова неподвижен, и се подпря с ръка на нея.

Не знаеше какво точно очаква да чуе… Злокобно изскърцване на вратата или нечии тихи стъпки? Плахо шумолене и почукване, заглушените удари на неканен посетител, който се прокрадва в къщата?

Тъй като не чу нищо подозрително, Марти постепенно се успокои и сърцето му забави ритъма си. Усещането му за надвиснала беда изчезна. Страхът му се превърна в най-обикновено безпокойство.

— Кой е там? — попита той само, за да наруши мълчанието.

Думите му отекнаха в пространството, а в гласа му се почувства недоумение. Тишината, която се възцари в следния миг, беше просто тишината на една празна къща, без усещането за някаква заплаха.

Марти влезе обратно в кабинета си в края на коридора и отново се намери в коженото кресло зад бюрото си. Капаците бяха плътно затворени и, освен настолната лампа с цветния абажур, нямаше никаква друга светлина в стаята, а ъглите й, сякаш бяха по-отдалечени, отколкото подсказваха размерите на стените. Кабинетът изглеждаше нереален, като в сън.

Тъй като шарките на абажура бяха най-различни плодове, стъклото, покриващо писалището, отразяваше ярки елипси и кръгове във вишнево, черешово червено, гроздово зелено, лимонено жълто и боровинково синьо. Касетофонът, поставен върху бюрото, със своите лъскави метални и плексигласови повърхности, също отразяваше пъстроцветната мозайка и искреше така, сякаш бе обсипан със скъпоценни камъни. Марти посегна към касетофона и ръката му, която в миг се изпъстри с дребни фигурки в цветовете на дъгата, заприлича на някакъв екзотичен гущер.

Той се поколеба и заразглежда привидните люспи на кожата върху опакото на дланта си, както и призрачните скъпоценни камъни, покрили касетофона му. Истинският живот бе също така проникнат от илюзии, както всяка литературна творба.

Марти взе касетофона и натисна копчето за превъртане, изчаквайки така секунда-две, в търсене на последните думи от недовършеното писмо до редактора му. Тънкото, забързано писукане, което бе всъщност гласът му, пуснат в обратна посока и при голяма скорост, звучеше на малкия, лъскав високоговорител като някаква чуждоземна, неразбираема реч.

Той натисна копчето за възпроизвеждане на записа и откри, че не бе върнал лентата достатъчно:

Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Марти се намръщи и натисна отново копчето за връщане, като сега изчака два пъти по-дълго от преди.

Но отново чу:

Имам нужда… имам нужда…

Връщане… две секунди… пет… десет. Спиране, възпроизвеждане.

Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

След още два опита той намери писмото.

… така, че аз ще мога да ти дам окончателния вариант на ръкописа на новата ми книга след около месец. Мисля, че този е… този е… ъъъ… този…

Гласът му секна. Чуваше се само тихото съскане на въртящата се касета и звукът от собственото му дишане.

Когато от високоговорителя отново се разнесоха двете напевни думи, Марти се наведе напред, неспокойно се размърда, сядайки на ръба на стола, и намръщено изгледа касетофона в ръката си.

Имам нужда… имам нужда…

Той погледна часовника си. Беше четири часа и шест минути.

Първоначално сънливото припяване беше същото както, когато Марти го чу за първи път — тихо скандиране, сякаш в отговор на някакъв безкраен и монотонен, религиозен молебен. След около половин минута обаче гласът му стана силен и тревожен, пропит с мъка, а по-късно изпълнен с гняв.

… ИМАМ НУЖДА… ИМАМ НУЖДА… ИМАМ НУЖДА…

Тези думи бяха проникнати от отчаяние.

Марти Стилуотър от касетата, който би могъл да бъде и напълно непознат за слушащия го Марти Стилуотър, говореше така сякаш изпитваше вълнение и остра болка поради нуждата от нещо, което не можеше нито да опише, нито да си представи.

Вцепенен, той гледаше как разграфените бели бобини на касетофона се въртят неумолимо зад пластмасовото прозорче на капака.

Най-сетне гласът секна, записът свърши и Марти отново погледна часовника си. Вече минаваше четири часа и дванадесет минути…

Стори му се, че се е разконцентрирал само за няколко секунди и се е преселил в някакъв мимолетен сън. Но не! Той бе седял с касетофона в ръка, забравил напълно за писмото до редактора си, и бе повтарял тези две думи цели седем минути, а може би и повече.

За бога! Цели седем минути…

И нищо не си спомняше. Беше като в транс.

Спря касетата. Ръката му трепереше и, когато постави касетофона на бюрото си, той изтрака върху стъклената повърхност.

Огледа се. В този кабинет бе прекарал толкова много самотни часове, потопен в измисления свят на безброй много мистерии. В него той бе създал безчет герои и ги бе подложил на невероятни мъки, предизвиквайки ги сами да намерят изход от надвисналата смъртна опасност. Стаята му бе толкова позната: претрупаните с книги рафтове; десетина оригинални платна, представени също и върху обложките на книгите му; кушетката, която бе купил, предвиждайки дълги дни на бездействие в обмисляне на някой нов сюжет за роман, но на която нямаше никакво намерение да се излежава; компютърът с неговия уголемен екран…

Ала познатата обстановка вече не го успокояваше, защото сега тя бе някак опетнена с нещо странно и неясно, което се бе случило само преди няколко минути.

Марти изтри овлажнени длани в дънките си.

За кратко време страхът го бе напуснал, но отново бе кацнал над вратата на стаята, също като гарвана на По2.

Като се съвзе от транса, в който бе изпаднал, и усещайки отново опасността, Марти очакваше, че тя ще се появи като някаква безименна заплаха, идваща от улицата, или като крадец прокрадващ се из стаите на долния етаж. Обаче беше още по-лошо. Заплахата не идваше отвън… Тя някак си бе вътре в него — нещо в него не беше наред.

2.

Нощта е тиха и спокойна.

Ниските, разпокъсани облаци сребреят от отразилата се в тях лунна светлина и известно време сянката на самолета се стрелка нагоре и надолу в това море от пара и мъгла.

Самолетът от Бостън, в който пътува убиецът, пристига навреме в Канзас Сити, Мисури. Убиецът отива право в залата за багаж. Многобройните пътници по случай Деня на благодарността ще започнат да се завръщат по домовете си едва утре, така че летището е безлюдно.

Двата му куфара (единият съдържа неговия пистолет: П7 „Хеклер и Кох“, с подвижен заглушители и двуреден пълнител, зареден с девет милиметрови патрони) излизат първи върху лентата за багажа.

В бюрото за наемане на коли той разбира, че резервацията му не е записана погрешно, нито е объркана, както често се случва, и ще получи голям седан „Форд“, както е поръчал, а не някакво там мини-комби.

Служителят в бюрото приема кредитната му карта, която е на името на Джон Ларингтън. Проверяващата машина „Американ Експрес“ също я приема без никакви проблеми, макар че името му не е Джон Ларингтън.

Когато получава колата, оказва се, че тя работи изправно и мирише на чисто. Радиаторът наистина работи.

Всичко върви сякаш по вода.

На няколко километра от летището той се регистрира в приятен, макар и доста обикновен на вид, четириетажен хотел. Червенокосата администраторка там му казва, че в цената на стаята е включена и закуска (банички, сок и кафе), която сутрин веднага бива сервирана при поискване. Кредитната му карта „Виза“ на името на Томас Е. Юкович е приета, макар че той не се казва Томас Е. Юкович.

В стаята му подът е покрит с оранжев, прогорен от цигари мокет, а стените — със сини тапети на райета. Дюшекът обаче не е изтърбушен, а хавлиените кърпи са нови и пухкави.

Куфарът му, съдържащ пистолета с амунициите, остава заключен в багажника на колата, където не представлява изкушение за любопитно надничащи камериерки.

Той седи известно време до прозореца и гледа Канзас Сити, озарен от звездна светлина, после слиза в ресторанта, за да вечеря. Висок е метър и осемдесет и три сантиметра и тежи около деветдесет килограма, но се храни с охотния апетит на доста по-едър мъж: една зеленчукова супа и препечен хляб с чесън, два сандвича със сирене с пържени картофи, един резен ябълков пай със сладолед „Ванилия“ и пет-шест чаши кафе.

Винаги има голям апетит, който често е вълчи, а понякога изглежда неутолим.

Докато се храни сервитьорката спира два пъти при него, за да го попита дали храната е добре приготвена и дали не иска нещо друго. Това не е само от любезност — тя просто флиртува с него.

Въпреки, че е сравнително привлекателен, не може да се каже, че е кинозвезда. И все пак жените флиртуват с него по-често, отколкото с други мъже, които са по-красиви и по-добре облечени от него. Облеклото му е незабележително и с нищо не може да се запомни: спортни обувки с дебела подметка; широки, кафяво-зелени панталони; тъмнозелен пуловер по врата, никакви пръстени и един евтин ръчен часовник. Целта е да не се откроява. Сервитьорката няма причина да го мисли за състоятелен мъж. Обаче ето, че пак идва, като се усмихва кокетно.

Веднъж в един бар в Маями забърса една блондинка (очите й бяха с цвят на уиски), която му каза, че той имал нещо интригуващо в себе си. Особена притегателна сила се криела в самия факт, че не приказвал много и че лицето му било като камък. „Ти си пример за истински силен и мълчалив мъж“, закачливо му бе казала блондинката, добавяйки: „Дявол да го вземе, ако играеше в един филм с Клинт Истууд и Силвестър Сталоун, изобщо нямаше да има никакъв диалог!“

По-късно я преби до смърт.

Не че беше ядосан на нещо, което тя бе казала или направила. Всъщност сексът с нея беше доста добър и насищащ.

Но той бе дошъл във Флорида, за да пръсне черепа на един човек, който се казваше Паркър Абътсън. Безпокоеше се, че жената след време ще може някак да го свърже с убийството. Не му се искаше да я остави, та да даде подробно описание за него в полицията.

След като я очисти, той отиде на кино — гледа последния филм на Спилбърг и един филм със Стив Мартин.

Обича киното. Освен работата, филмите са единственото друго нещо в живота му. Понякога му се струва, че неговият истински живот е верига от кина в различни градове, всичките разположени в търговската част, и въпреки различията, толкова много подобни едно на друго, че биха могли да бъдат просто един и същ, тъмен салон.

Сега той се преструва, че не забелязва интереса на сервитьорката към него. Тя е хубава, но няма да посмее да я убие, щом работи в ресторанта на самия мотел, в който е отседнал. Трябва да си намери жена от друго място, с което да няма връзка.

Оставеният от него бакшиш е точно петнадесет процента от сметката. Излишната щедрост или пък свидливост винаги и със сигурност се запомнят.

Сетне той се връща за малко в стаята, за да си вземе коженото яке с вълнена подплата, подходящо за мразовитата ноемврийска нощ, отива до наетия форд, сяда в него и започва да обикаля из търговската част на града, търсейки заведение, където да намери жената, която му трябва.

3.

Татко не беше татко.

Имаше очите на татко, тъмно кафявата таткова коса, татковите възголеми уши и носът му, обсипан с лунички. Беше двойникът на Мартин Стилуотър, представен върху обложките на книгите му. Говореше точно като татко, когато Шарлът, Емили и майка им се завърнаха и го завариха в кухнята да пие кафе, защото той каза:

— Няма нужда да ми обяснявате, че след филма сте ходили на пазар в центъра. Наех частен детектив, който ви проследи. Зная, че сте ходили в един салон за хазарт, играли сте на покер и сте пушили пури.

Той стоеше, седеше и се движеше също като татко.

По-късно, когато излязоха и тръгнаха към „Островите“ за вечеря, този мъж дори колата караше също като татко: „доста бързо“, според мама и просто „уверено и умело, както кара опитният шофьор“, според татко.

Ала Шарлът знаеше, че нещо не е наред и беше разтревожена.

О, татко съвсем не беше обсебен от някое извънземно същество, изпълзяло от огромна шушулка, долетяла от далечния космос, или нещо също толкова невъобразимо!

Той не беше чак толкова различен от онзи татко, когото Шарлът познаваше и обичаше.

Разликите бяха най-вече несъществени. Въпреки че обикновено бе спокоен и сърдечен, сега той беше леко напрегнат. Държеше се сковано, сякаш на главата си крепеше яйца… и като че ли всеки момент очакваше някой или нещо да го удари. Не се усмихваше нито така охотно, нито толкова често, както друг път, а когато все пак се засмееше, изглеждаше така, сякаш се преструва.

Преди да даде на заден ход, за да излезе от алеята, татко се обърна и провери дали Шарлът и Емили са си сложили предпазните колани, обаче не каза, както обикновено: „Ракета «Стилуотър» излита за Марс!“ Или пък: „ако не можете да издържите на моите скоростни завои, и се каните да драйфате, моля, повръщайте прилежно в джобовете на якетата си, а не върху хубавата ми тапицерия!“, или: „ако наберем достатъчно скорост и се върнем на време3, не крещете на динозаврите!“, или някоя от другите смешки, които татко обичаше да казва…

Шарлът забеляза тези неща и се разтревожи.

В ресторант „Островите“ приготвяха чудесни хамбургери и страхотни пържени картофки (човек можеше да си ги поръча попрепържени и хрупкави), салати и меки питки „тако“. Сандвичите и пържените картофки се сервираха в кошнички. Навсякъде витаеше атмосферата на Карибските острови.

„Атмосфера“ беше нова дума за Шарлът. Тя дотолкова харесваше звученето й, че я използваше винаги, когато й паднеше случай… макар че Емили (тя си беше още бебе!) все се чудеше и питаше: „Фенерът ли?! Какъв фенер?“ — всеки път, когато сестра й употребяваше тази дума. Седемгодишните понякога биваха такава напаст! Шарлът беше на десет години… или поне щеше да ги навърши след шест седмици. А Емили едва бе навършила седем миналия месец. Ем беше добро сестриче, но разбира се седемгодишните бяха такива едни… седмаци.

Както и да е, атмосферата беше тропическа: ярки цветове, покрити с бамбук тавани, дървени капаци на прозорците и множество палми в сандъци. А сервитьорите и сервитьорките носеха шорти и ярки, хавайски на вид ризи.

Това място напомняше на Шарлът за музиката на Джими Бафет, която родителите й много харесваха, но Шарлът изобщо не понасяше. Атмосферата поне беше прохладна, а пържените картофки — превъзходни!

Четиримата седнаха в едно сепаре в залата за непушачи, където обстановката беше дори още по-приятна. Родителите й си поръчаха „Корона“4, която пристигна в запотени халби. Шарлът пожела кока-кола, а Емили си поръча бира от корени5.

— Бира от корени пият само големите — отбеляза Емили, посочвайки напитката на Шарлът. — Кога ще престанеш да пиеш тази бебешка кока-кола?

Ем беше уверена, че бирата от корени е със също толкова алкохол, колкото и истинската. Понякога тя се преструваше на мъртво пияна след втората чаша, което бе глупаво и сконфузващо. Щом Емили захванеше да фъфли и хълца като пияна, а околните да мятат озадачени погледи, Шарлът им обясняваше, че Ем е само на седем години. Всички проявяваха разбиране — все пак какво друго можеше да се очаква от едно седем годишно момиче? Но въпреки това си беше доста срамно.

До идването на сервитьорката мама и татко говореха за някакви техни познати, които щели да се развеждат — отегчителен разговор между възрастни, който бързо можеше да провали и най-хубавата атмосфера, ако човек им обръщаше внимание. Колкото до Ем, тя редеше пържените картофки на малки купчинки — подреждаше ги по специален начин, та да заприличат на нещо като съвременни скулптури, които бе видяла в музея миналото лято. Заниманието й в момента я бе погълнало изцяло.

Никой не забелязваше Шарлът. Тя отвори ципа на най-вътрешния джоб на дънковото си яке, измъкна от там Фред и го постави на масата.

Той остана неподвижен в черупката си — късите му крачета бяха скрити вътре, главата му също. Беше голям колкото мъжки ръчен часовник. Най-накрая леко заострената му муцуна се показа и Фред предпазливо задуши въздуха наоколо. Сетне проточи шия и подаде глава от крепостта, която носеше на гърба си. Черните му, лъскави очета на костенурка оглеждаха околния свят с огромен интерес и Шарлът си помисли, че Фред сигурно също е поразен от атмосферата.

— Дръж се за мене, Фред, и аз ще ти покажа места, каквито никоя друга костенурка не е виждала — прошепна му Шарлът.

Тя погледна към родителите си, които бяха все така погълнати един от друг и не забелязаха как Шарлът измъкна Фред от джоба си. Сега той бе скрит от погледа им зад една кошничка, пълна с пържени картофи.

Освен картофите Шарлът ядеше и една от питките „тако“ с пълнеж от пилешко месо, от който тя измъкна една тънка ивица листо от маруля. Костенурката го помириса и извърна глава в погнуса. Тогава Шарлът се опита да му даде парче от домат. „Ти се шегуваш!“ сякаш възмутено й викна Фред, отказвайки трохите от трапезата.

От време на време той изпадаше в мрачно настроение и човек трудно можеше да му угоди. Шарлът предполагаше, че вината за това е нейна, защото го беше разглезила.

Тя смяташе, че Фред не бива да похапва пилешко месо или пък сирене. Нямаше да му даде и троха от мексиканските пирожки, ако първо не си изядеше зеленчуците. И така, Шарлът спокойно захрупа картофките си, гледайки в захлас останалите посетители в заведението, напълно забравяйки за невъзпитаното, малко влечуго. Фред беше отказал марулята и парчето домат само, за да я ядоса. Ако разбереше, че Шарлът не дава пет пари за това дали той ще яде или не, то Фред сигурно би започнал да се храни. Според годините на костенурките, той беше на седем.

Вниманието на Шарлът бе привлечено от една двойка, почитатели на „хеви метъл“, с кожени якета и странни прически. Шарлът ги гледа унесено няколко минути и изведнъж се стресна от тревожния писък на майка си. След като изписка обаче, тя каза:

— О, но това бил нашият Фред.

Неблагодарната костенурка (в края на краищата Шарлът можеше да остави Фред вкъщи) изобщо не беше до чинията й, където тя я беше оставила. Фред беше пропълзял покрай кошничката с пържените картофи и бе стигнал до другия край на масата.

— Донесох го само, за да го нахраня — заоправдава се Шарлът.

Като повдигна кошничката с картофките, мама рече:

— Мила, изобщо не е полезно за Фред по цял ден да стои в джоба ти.

— Не е по цял ден — рече Шарлът, взе си обратно Фред и го сложи отново в джоба си. — Само откакто излязохме за вечеря.

Мама се намръщи.

— Какви други животни си взела със себе си?

— Само Фред.

— Ами Боб? — попита мама.

— О, ъххх! — възкликна с погнуса Емили и погледна към Шарлът. — Да не си взела и Боб в джоба си? Мразя Боб!

Боб беше бръмбар — бавно подвижен, черен бръмбар, голям колкото горната половина на палеца на татко. Имаше бледи сини ивици на гърба си. Шарлът го държеше в един голям буркан вкъщи, но понякога го изваждаше и го наблюдаваше как тежко и тромаво пълзи по някоя гладка повърхност или върху опакото на дланта й.

— Никога не бих завела Боб на ресторант — увери ги Шарлът.

— Но знаеш също, че и Фред не биваше да взимаш — рече майка й.

— Да, мамо — отвърна Шарлът с искрено разкаяние в гласа.

— Тъпа работа — мъдро забеляза Емили.

Майка й се обърна към нея и каза:

— Но не и по-тъпа от тази да използваш пържените картофи така, сякаш са блокчета от „Лего“.

— Аз правя изкуство.

Емили вечно правеше изкуство. Дори за седем годишно момиче беше доста особена. Баща й я наричаше превъплъщението на Пикасо.

— Изкуство, значи? — рече майка й. — От храната си правиш изкуство. Тогава какво ще ядеш? Картина ли?

— Може би — отвърна Ем. — Картина на шоколадова торта.

Шарлът пъхна Фред във вътрешния джоб на якето си и затвори ципа.

— Измий си ръцете, преди да започнеш отново да се храниш — рече баща й.

— Защо? — попита Шарлът.

— Какво пипа току-що?

— Имаш предвид Фред? Но той е чист!

— Казах, измий си ръцете.

Сприхавостта на баща й напомни на Шарлът, че той не е на себе си. Много рядко й говореше с груб тон. Тя се държеше прилично, но не защото се боеше, че татко й ще я напердаши или ще й се кара, а защото за нея беше много важно да не разочарова нито него, нито мама. Най-хубавото чувство на света Шарлът изпитваше тогава, когато получеше отлична бележка в училище или се представяше добре на пианото, когато имаше концерт — това караше родителите й да се гордеят с нея. А най-лошо от всичко беше, когато се провинеше в нещо. Родителите й се натъжаваха и тя виждаше разочарованието да блясва в очите им, макар че нито я наказваха, нито й крещяха.

Острите думи на баща й я накараха да хукне към тоалетната като при всяка крачка тя премигваше с очи, за да сдържи сълзите си.

По-късно на път за вкъщи, когато татко здраво натисна педала за газта, мама каза:

— Марти, това не ти е шосе 500 за Индианаполис.

— Смяташ, че карам бързо ли? — попита татко, преструвайки се на учуден. — Не е бързо.

— Дори рицарят с пелерината не би могъл да надуе Батмобила до такава степен!

— На тридесет и три години съм и никога не съм имал катастрофа. Безупречно досие и нито една глоба! Никога не ме е спирал полицай.

— Защото не могат да те настигнат — рече мама.

— Именно!

На задната седалка Шарлът и Емили се спогледаха и се усмихнаха.

Откакто се помнеше, Шарлът слушаше как майка й и баща й си подхвърлят шеговити реплики по повод бързото каране на татко й, въпреки че мама искаше съвсем сериозно той да намали скоростта.

— Не са ме глобявали дори за неправилно паркиране.

— Е, как ще те глобят за паркиране, като стрелката непрекъснато се кани да изскочи от скоростомера?!

В миналото разговорите им от този род бяха все добронамерено закачливи, ала сега изведнъж татко се тросна на мама.

— За бога, Пейджи, аз съм добър шофьор, колата е в пълна изправност и с всички предпазни мерки! Похарчил съм за нея много повече пари от необходимото, именно защото искам да е най-сигурната кола по пътищата! Така че престани, ако обичаш!

— Разбира се, извинявай — отвърна мама.

Шарлът погледна към сестра си. В смайването си Ем бе отворила широко очи.

Татко не беше татко. Нещо не беше както трябва. Нещо не беше наред с Доброто Старо Време.

Изминаха около стотина метра и татко намали скоростта. После погледна към мама и каза:

— Извинявай.

— Не, прав си! Наистина прекалено се тревожа за някои неща — отвърна му тя.

Те се усмихнаха един на друг и всичко беше наред. Нямаше да се разведат, както онези хора, за които говореха по време на вечерята. Шарлът не можеше да си спомни някога родителите й да са били сърдити един на друг за повече от няколко минути.

Ала въпреки това тя продължаваше да се безпокои. Все пак трябваше да провери около къщата и отвън зад гаража, та да е сигурна, че там няма никакви огромни, празни шушулки, дошли от далечния космос.

4.

Убиецът кара колата си така, както акулата избягва студените морски течения в нощта. За първи път е в Канзас Сити, обаче знае улиците. Пълното познаване на местността е част от подготовката му за всяка задача, в случай че стане обект на преследване от страна на полицията и в дадена ситуация се наложи бързо да изчезне.

Странно, но не си спомня някога да е виждал (още по-малко пък изучавал) географска карта. Не разбира от къде е получил тази толкова подробна информация. Ала той не обича да разсъждава много върху дупките в паметта си, защото това отваря вратата към черната бездна, която го ужасява.

Ето защо, просто продължава да си кара колата.

Обикновено обича да шофира. Притежаването на мощна и откликваща машина, която е изцяло подчинена на неговата воля, му дава усещането за власт и могъщество. Само понякога, както сега, движението на колата и гледките в някой непознат град (без оглед на това колко добре е запознат с местността) го карат да се чувства малък, самотен, безпомощен. Сърцето му учестява ритъма си. Дланите му внезапно овлажняват, воланът му се изплъзва…

Миг по-късно спира на червения светофар и поглежда към колата в съседното платно. Вътре, на светлината на уличните лампи вижда семейство — бащата е зад волана, майката до него, а на задната седалка са децата: момче на около десет години и момиче на шест-седем. Прибират се след разходка у дома. А може да са били на кино. Говорят, смеят се… родителите и децата… заедно. Споделят помежду си.

В сегашното му състояние, което все повече се влошава, тази гледка е като безмилостен удар с чук и от мъка той надава тих, безмълвен вик.

Спира встрани от пътя, на паркинга пред някакъв италиански ресторант. Отпуска се върху седалката си. Дишането му е повърхностно и учестено.

Празнотата… Тя го ужасява.

Сега отново го връхлита!

Чувства се така, сякаш е съвсем кух, направен от най-тънкото стъкло, което майсторът е успял да постигне — твърде крехък и едва ли не прозрачно безплътен.

В такива минути той отчаяно се нуждае от огледало. Собственото му отражение е едно от малкото неща, които могат да го убедят, че съществува.

Сложната плетеница от червените и зелени неонови светлини на ресторанта озарява вътрешността на форда. Когато накланя огледалото за обратно виждане така, че да се огледа, той забелязва мъртвешкия цвят на лицето си. В очите му играят алени отблясъци, като че ли вътре в него гори някакъв огън.

Тази вечер обаче собственото му отражение не е достатъчно, за да го успокои. С всяка изминала минута той се чувства все по-нематериален. Навярно точно в този миг ще изпусне въздух за последен път и с него ще издиша и последната си материална частица.

Сълзи замъгляват взора му. Той е връхлетян от самотата и измъчван от безсмислието на живота си.

Скръства ръце на гърдите си, после обгръща тялото си, навежда се и обляга челото си на волана. Хлипа така, сякаш е малко дете.

Не знае собственото си име, а само имената, които ще използва в Канзас Сити. Така му се иска да си има свое име, което да не е фалшиво, както имената върху кредитните му карти. Няма нито семейство, нито приятели, нито дом. Не може да си спомни кой му даде тази задача (както и предишните), нито пък знае защо обектите му трябва да умират. Невероятно е, но той дори не знае кой му плаща, не помни откъде са се взели парите в портфейла му, нито пък знае откъде е купил дрехите, които носи.

И дори нещо повече — не знае кой всъщност е той. Нито пък помни някога да е имал друга професия, освен тази да бъде убиец. Няма политически пристрастия, нито религиозни, няма никаква лична философия. Когато и да се опита да прояви интерес към нещо актуално, той веднага усеща, че е неспособен да запомни онова, което прочита във вестниците. Не може да се съсредоточи дори върху новините, предавани по телевизията. Интелигентен е и все пак си позволява (или някой му позволява) да задоволява само физическите си потребности: храна, секс, първичната възбуда и жажда за убийство. Огромни участъци от съзнанието му са неизследвани.

Минават няколко минути в червени и зелени неонови светлини.

Сълзите му секват. Постепенно той се успокоява и вече не трепери.

Ще се оправи. Отново ще е във форма. Спокоен и уверен.

Всъщност той се издига от дълбините на отчаянието си с шеметна скорост. Изненадващо наистина… с каква охота само иска да се залови с изпълнението на последната си задача и да продължи да влачи това жалко подобие на живот. Понякога му се струва, че действа така, сякаш е предварително програмирана, безшумна и покорна машина.

От друга страна обаче, ако престане да върши това, какво друго ще да прави? Жалкото подобие на живот е единственото, което има.

5.

Докато на горния етаж момичетата си миеха зъбите и се приготвяха да си легнат, Марти методично обхождаше стаите на долния етаж, за да провери дали всички врати и прозорци са заключени. Тъкмо бе обходил половината (в момента проверяваше бравата на прозореца над кухненския умивалник), когато изведнъж се сепна от факта, че си е поставил толкова странна задача. Разбира се, всяка вечер, преди лягане той проверяваше входната и задната врата, както и плъзгащите се врати между голямата всекидневна и вътрешния двор. Но обикновено никога не проверяваше дали някой прозорец е добре затворен, освен ако не знаеше, че през деня е бил отворен за проветряване. И все пак Марти проверяваше сигурността и целостта на къщата, както някой съвестен часовой би проверявал защитните укрепления на някоя крепост във вражеска обсада.

Докато приключваше в кухнята, той чу как Пейджи влиза при него. Миг след това тя плъзна и двете си ръце покрай кръста му и го прегърна като се притисна към гърба му.

— Добре ли си? — попита го жена му.

— Ами да…

— Лош ден?

— Не съвсем. Просто един лош миг.

Марти се извърна в обятията й и я прегърна. Почувства прелестта й, колко е топла, силна и жива!

Фактът, че сега я обичаше повече, отколкото, когато се запознаха в колежа, не го изненадваше. Успехите и неуспехите, които заедно бяха постигнали, годините на непрестанна, ежедневна борба да се установят в този свят и да потърсят смисъла на всичко това, бяха добра почва, върху която да разцъфне любовта им.

Обаче във века, когато идеалната красота се въплъщаваше от деветнадесет годишните почитателки на националните футболни отбори, Марти знаеше как мнозина мъже биха се учудили, ако той им признаеше, че намира жена си за още по-привлекателна сега на тридесет и три, отколкото когато е била на деветнадесет години. Очите й не бяха по-сини отпреди, косата й не бе по-златиста, нито пък кожата й бе по-гладка, или по-свежа. Въпреки това преживяното от нея й бе дало завършеност и дълбочина. В днешните времена на долнопробен цинизъм навярно отношението му бе извънредно сантиментално и старомодно, но Пейджи понякога изглеждаше така, сякаш в нея гореше някакъв вътрешен пламък. Тя блестеше и сияеше, като че ли беше боготворената жена в някое платно на Рафаел.

Така де! Може би все пак сърцето му наистина си беше от масло — готово да се разтопи за нея всеки миг. Може и да беше романтичен наивник, но Марти намираше усмивката на Пейджи и предизвикателния блясък в очите й несравнимо по-възбуждащи, отколкото цяла партида голи деветнадесетгодишни клакьорки.

Той я целуна по челото.

— Един лош миг ли? Какво се е случило? — попита го тя.

Още не беше решил доколко може да й каже за онези седем минути в несвяст. Защото сега му се струваше, че е най-добре да не придава излишна тежест на това толкова странно изживяване, а да отиде на лекар в понеделник сутринта и дори да си направи изследвания. Ако Марти беше в добро здравословно състояние, случилото се в кабинета му днес следобед можеше да се окаже една напълно необяснима проява. Той не искаше ненужно да тревожи Пейджи.

— Е? — не се предаваше Пейджи.

С възходящата интонация, която придаде на този единствен звук, тя му напомни, че дванадесет години брак забраняваха наличието на по-сериозни тайни, независимо от добрите намерения, обуславящи неохотата на Марти да говори.

— Помниш ли Одри Еймис? — попита я той.

— Коя? О, имаш предвид „Един мъртъв епископ“?

„Един мъртъв епископ“ беше роман, написан от него. Одри Еймис беше главната героиня.

— Спомняш ли си какъв беше нейният проблем? — попита Марти.

— Намерила някакъв епископ в шкафа на антрето, обесил се на куката за дрехи.

— Нещо друго освен това?

— И друг проблем ли е имало? Нима един мъртъв свещеник не е достатъчно? Сигурен ли си, че не усложняваш прекалено своите сюжети?

— Говоря сериозно — рече Марти, съзнавайки, че е доста странно да информира жена си за своята лична драма, като я сравнява с изживяванията на главната героиня от негов криминален роман.

Нима за другите хора разделната черта между действителността и литературната измислица бе също така неясна, както и за писателя? А ако е така… можеше ли от тази идея да се роди роман?

Пейджи се намръщи и каза:

— Одри Еймис… а, да! Ти говориш за нейните моменти на безсъзнание!

— Мозъчни затъмнения — рече Марти.

Мозъчното затъмнение бе сериозно разцепление на личността. Засегнатият човек посещаваше различни места, говореше с хората, извършваше различни дейности, изглеждаше напълно нормален… и все пак по-късно не можеше да си спомни нито къде е бил, нито какво е правил по време на мозъчното си затъмнение. Чувстваше се така, сякаш е бил потънал в дълбок сън. Такова затъмнение би могло да трае няколко минути, часове или дори дни.

Одри Еймис започнала да страда от това, когато навършила тридесет години, защото потисканите спомени за нанесени обиди в детството й започнали да изплуват на повърхността — по този начин, в психологически план тя се отдръпвала от тях. Одри вярвала, че не друг, а тя е убила свещеника в момент на мозъчно затъмнение. Но разбира се, оказало се, че друг го е убил, пъхвайки го в шкафа на Одри, като цялото зловещо убийство било свързано с онова, което се случило с нея в детските й години.

Въпреки че бе способен да си изкарва прехраната, като от нищо плете сложни фантазии, Марти се славеше и със своята емоционална стабилност — беше твърд като Скалата на Гибралтар и така непретенциозен и безгрижен като ловджийско куче, натъпкано с валиум6. По тези причини навярно Пейджи продължаваше да му се усмихва и да не го приема сериозно.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по носа, а после каза:

— Значи ти отново си забравил да изнесеш боклука и сега ще започнеш да се оправдаваш, че си забравил, защото страдаш от раздвояване на личността, дължащо се на отдавна забравени, омразни насилия, извършени над тебе, когато си бил на шест години. Хубава работа, Марти! Засрами се! Майка ти и баща ти са най-милите хора, които някога съм познавала.

Марти я пусна, затвори очи и притисна с ръка челото си. Главата ужасно го болеше.

— Говоря сериозно, Пейджи. Днес, следобед в кабинета… седем минути… е, поне зная, дявол да го вземе, какво съм правил през това време, защото съм го записал на касетофона… А нищо не си спомням. Ужасно е! Цели седем ужасни минути!

Той почувства как тялото й, притиснато в неговото, се напрегна, когато Пейджи разбра, че Марти ни най-малко не се шегува. Щом отвори очи, той видя, че усмивката й е изчезнала.

— Вероятно обяснението е просто и може би изобщо няма причини за безпокойство. Но аз се страхувам, Пейджи. Чувствам се като глупак… усещам, че просто трябва да махна с ръка и да забравя, но се боя.

6.

Мразовитият вятър излъсква небето над Канзас Сити, докато най-накрая то заприличва на безкрайно голямо парче кристал, в което са разпръснати звезди, а зад него се блъска безбрежната стихия на мрака.

Под тази грамада от черно пространство се е сгушил ресторант „Блу лайф“, също като научноизследователска станция на дъното на океана, напомпана с достатъчно налягане, та да устои и да не бъде сплескана от огромната водна маса. Фасадата на „Блу лайф“ е покрита с тънък слой алуминий, напомнящ влаковете с парни локомотиви и крайпътните гостилници от 50-те години. Сини и зелени неонови сияния озаряват името на заведението, изписано в свободни и волни щрихи, осветявайки алуминиевата фасада, която блести примамливо, също толкова съблазнителна, колкото и светлините на Нептун.

Вътре малкият джазов състав върти с пълна сила рокендролни изпълнения от последните две десетилетия. Убиецът тръгва към бара, извит като подкова в средата на салона. Въздухът в заведението е изпълнен с цигарен дим, бирени изпарения и миризма на пот. Толкова е гъст и плътен, че прилича на водна завеса.

Тълпата, събрала се тук, представлява съвсем различна гледка от онези, които непрестанно показват на телевизионния екран през този уикенд по случай Деня на благодарността. Посетителите, скупчили се около масите, са най-вече шумни младежи с твърде много енергия и тестостерон за тяхно собствено добро. Те крещят, за да надвикат гръмотевичния трясък на музиката, дърпат келнерките, за да привлекат вниманието им, и викат, за да аплодират китариста, когато изпълни някое особено сложно соло.

Решимостта им да се забавляват на всяка цена наподобява трескавото безумие на насекоми.

Една трета от мъжете около масите са придружени от млади съпруги и приятелки, поклоннички на максимата „много коса, много грим“. Те са също така невъздържани и груби, както и мъжете и край семейното огнище биха изглеждали също толкова неподходящи, колкото и шарени, скрибуцащи папагали край смъртния одър на монахиня.

Барът с формата на подкова заобикаля един кръгъл подиум, облян в червените, ярки светлини на прожекторите. Стъпили върху него, две млади жени с изключително стегнати тела се мятат в такт с музиката, наричайки това танц. Облечени са в каубойски костюми, но направени така, че да дразнят мъжките апетити — целите са с пайети и на ресни. Едната от жените сваля горнището си и предизвиква ураган от свирки и дюдюкания.

Мъжете, седнали на високите столове около бара, са от най-различни възрастови групи и, за разлика от клиентите около масите, изглеждат така, сякаш са съвсем сами. Те седят и мълчаливо се взират в двете загладени танцьорки. Мнозина се поклащат върху седалките на столовете и клатят глави наляво и надясно в такт с някаква музика, съвсем не така влудяваща, както тази, която свири съставът. Приличат на колония от морски анемони, разлюлявани от дълбоки и бавни течения, тъпо очакващи да им падне някой апетитен залък.

Убиецът сяда на единия от двата свободни стола до бара и поръчва бутилка „Бекс Дарк“ на бармана, който може с мишниците си спокойно да чупи орехи. И тримата бармани са високи, мускулести и без съмнение са назначени на тази длъжност заради способността им да изпълняват също и ролята на биячи, когато изникнеше такава необходимост.

Танцьорката в противоположния край на сцената, чиито гърди се тръскат на воля, е зашеметяваща брюнетка с хилядаватова усмивка. Тя се е унесла в музиката и изглежда представлението й доставя истинска радост.

Макар застаналата по-близо до бара, дългокрака, русокоса танцьорка да е по-хубава от брюнетката, движенията й са рутинни, механични и тя изглежда безчувствена или от наркотици, или от погнуса. Не се усмихва, нито поглежда към някого, а погледът й е отправен към някакво далечно място, което само тя вижда.

Отношението й към мъжете, които я гледат, включително убиеца, е надменно и пренебрежително. С каква наслада само той би изпразнил оръжието си в нейното изящно тяло! Един пълнител със сигурност би изстрелял право в средата на смръщеното й лице.

Тялото му е разтърсено от силна възбуда само при мисълта, че може да й отнеме красотата. Похищаването на хубостта й много повече го привлича, отколкото отнемането на живота й. Той не отдава никакво значение на живота, но красотата цени високо, защото собственото му съществуване често е непоносимо тягостно.

За щастие пистолетът му е в багажника на взетия под наем форд. Оставил е оръжието си в колата нарочно, за да избегне изкушения от този род, когато се чувства подтикнат да извърши насилие.

Не по-малко от два-три пъти на ден го връхлита желанието да унищожи всеки, който е близо до него — мъже, жени, деца… без значение. В плен на тези мрачни пристъпи, той мрази всички човешки същества на земята, независимо дали са красиви или грозни, богати или бедни, умни или глупави, млади или стари.

Вероятно омразата му отчасти се дължи на усещането му, че е различен от тях и че винаги трябва да живее като аутсайдер.

Ала обикновеното отчуждение не е основната причина, поради която той често мисли да убие някого. Нужно му е нещо от другите хора, което те не желаят да му дадат. И заради това, че го таят в себе си, той ги мрази с такава страст! Способен е на всякакви зверства… макар и да не знае какво точно очаква да получи от другите.

Понякога тази тайнствена нужда е толкова силна, че става болезнена. Тя е нещо като потребност, близка до глада… но не глад за храна. Много пъти той застава разтреперан на ръба на някакво откритие, разбирайки, че решението е смайващо лесно и че трябва само да отвори ума и сърцето си за него. Обаче отговорът винаги му убягва.

Убиецът дръпва дълга глътка от бирата си — иска я, а няма нужда от нея. Да искаш не значи, че имаш нужда.

Горе, на подиума блондинката смъква горнището си и излага на показ своите бледи, щръкнали гърди.

Ако си вземе пистолета и двуредните пълнители от багажника на колата, ще може да стреля поне деветдесет пъти. Когато убие арогантната блондинка, може да пречука и другата танцьорка… после тримата бармани с по един куршум в главата. Доста добре владее огнестрелните оръжия. Като свърши с петимата, може да се прицели в бягащата тълпа. Мнозина от онези, които избегнат куршумите, ще загинат, прегазени от другите в паническото им бягство.

Перспективата за една такава касапница го възбужда. Той знае, че кръвта може поне за малко да го накара да забрави нуждата, която го тормози и преследва. И друг път е изпитвал същото. Нуждата води след себе си отчаянието; отчаянието прераства в гняв; гневът е последван от омраза; омразата ражда насилието… а насилието понякога го успокоява.

Убиецът дръпва нова глътка от бирата си, чудейки се дали не е луд.

Спомня си как в един филм някакъв психиатър уверява главния герой, че само хората със здрав разсъдък се питат дали не са луди. Истински смахнатите са винаги твърдо убедени в своя здрав разум. Следователно, той би трябвало да е нормален, поне дотолкова, че да може да се съмнява в себе си.

7.

Марти стоеше облегнат на рамката на вратата, докато гледаше как момичетата сядат едно след друго на столчето пред тоалетката в спалнята, за да може Пейджи да разреши косите им. По петдесет минавания с четката.

Навярно монотонното, ритмично движение или пък успокояващата гледка на това толкова мило, домашно ежедневие облекчиха главоболието на Марти. Каквато и да беше причината, болката премина.

Косата на Шарлът беше златиста, също като на майка й, а тази на Емили беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, също като неговата. Докато майка й разчесваше косите й, Шарлът непрекъснато си бъбреше с нея. Обаче Емили мълчеше — извила гръб като котка, затворила очи, отдала се изцяло на удоволствието от ресането.

Общата им стая бе разделена на две противоположни една на друга половини — доказателство, че между сестрите имаше и други различия. Шарлът обичаше плакати, в които имаше движение: пъстроцветни балони, издигнали се над пустинята, огряна от светлината на звездите; балерина в подскок с кръстосани нозе; увлечени в бяг газели. Емили предпочиташе плакати с есенни листа; вечно зелени дървета, отрупани със сняг; огромна вълна, посребрена от лунните лъчи, разбиваща се в бледо очертания бряг. Покривката върху леглото на Шарлът беше в зелено, червено и жълто, а на Емили беше от бежов плюш. Във владенията на Шарлът цареше безпорядък, Емили пък обичаше реда.

Освен това домашните им любимци също бяха различни. В тази половина от стаята, която беше на Шарлът, в стената имаше вградени лавици, побрали нейния малък терариум. Там беше домът на костенурката Фред; огромният буркан с широко гърло, където живееше бръмбарът Боб, сгушен сред сухи листа и трева; имаше и клетка за хамстера Уейн; в терариума до него живееше змията Шелдън, а съседната клетка се обитаваше от мишока Мустачко, който почти през цялото време държеше под око Шелдън въпреки армираното стъкло, разделящо владенията им; в последния терариум живееше хамелеонът Лорета. Шарлът се бе противопоставила енергично на идеята да има котенце или куче, поради това, че са общоприети домашни любимци: „Кучетата и котките непрекъснато ходят навсякъде. Човек не може да им направи малка, чиста къщичка и в нея да ги пази“, беше заявила тя.

Емили имаше само един любимец. Казваше се Пийпърс. Беше камък, голям колкото лимон, изгладен от времето и течащата вода в седловината Сиера, откъдето го бе взела по време на почивката им там миналата година. Емили му бе нарисувала две одухотворени очи и настойчиво повтаряше: „Пийпърс е най-хубавият любимец на света! Не е нужно нито да го храня, нито да чистя след него. Той винаги е до мен и е толкова умен и мъдър. А когато съм тъжна или евентуално много ядосана, аз просто му казвам каква ми е болката и той поема всичко — тревожи се той, за да не се налага аз да мисля за това и да ми е добре.“

Емили беше в състояние да изказва мисли, които на повърхността бяха детски, но като се замислеше човек, изглеждаха много по-дълбоки и по-зрели, отколкото можеше да се очаква от едно седем годишно момиченце. Понякога, надниквайки в тъмните й очи, Марти чувстваше, че тя е дете на седем, което наближава своята четиристотна годишнина. Той нямаше търпение да види колко интересна и многостранна личност ще бъде Емили, когато стане голяма.

След като косите им бяха разчесани, момичетата се пъхнаха в двете еднакви креватчета, мама ги зави, целуна ги и им пожела приятни сънища.

— Не оставяйте дървениците да ви изпохапят — предупреди тя Емили, защото това изречение винаги ги разсмиваше.

Пейджи се отдалечи и тръгна към вратата, а Марти взе стола с високата облегалка, който винаги стоеше до стената, и го постави в долния край на двете легла, точно по средата. Освен миниатюрната лампа с батерия, защипана за тетрадката му, и ниския лампион във формата на Мики Маус, включен в контакта на стената, той изгаси всички светлини в стаята. Седна на стола, вдигна тетрадката така, че да може да чете, и изчака тишината наоколо да придобие онова особено качество на приятно и спотаено очакване, което изпълваше театъра в мига преди вдигането на завесата.

Настроението бе вече подходящо.

Този бе най-щастливият час от деня на Марти. Часът за приказки. Независимо от това какво му се случваше, когато сутрин станеше от сън, той винаги с нетърпение очакваше времето за приказките.

Сам беше съчинил тези приказки и ги бе записал в една тетрадка, озаглавена Приказки за Шарлът и Емили, които всъщност един ден той вероятно щеше да издаде. А може би нямаше. Всяка една дума от тези приказки беше дар за дъщерите му и решението, дали да ги споделят с другите или не, изцяло принадлежеше на тях.

С тази вечер се слагаше началото на една специална наслада — приказки в стихове, които щяха да продължат, докато траеха коледните празници. Навярно това щеше да му помогне да забрави неприятната случка в кабинета си.

— В стихове е! — възкликна Шарлът, очарована.

— Шшшшт! — смъмри Емили сестра си.

Правилата за часа на приказките не бяха много, обаче бяха важни. Едното от тях беше, че аудиторията, състояща се от двете момичета, нямаше право да прекъсва четеца по средата на изречението или, както беше в този случай, по средата на стиха. Връзката с тях беше много ценна, реакциите им му бяха много скъпи, но всеки разказвач трябваше да получи уважението, което му се полагаше.

Марти започна отново:

Момичетата се кикотеха точно, където той очакваше, и Марти едва се сдържаше да не се обърне към Пейджи, за да разбере как й се харесват стиховете, тъй като тя не ги бе чула до този момент. Ала никой не би откликнал на разказвача в този миг — той просто трябваше да изчака края, за да чуе аплодисментите: непоклатимата увереност в собствените сили, независимо от това дали бе подправена или истинска, беше от съществено важно значение за успеха.

— Коледа! — извикаха едновременно Шарлът и Емили.

Незабавният им отговор потвърждаваше факта, че той ги бе завладял напълно.

Марти погледна към момичетата — лицата им сякаш блестяха на фона на мрака в стаята. Безмълвно те му казваха: Не спирай! Продължавай!

Господи, колко обичаше всичко това! Как ги обожаваше само!

Ако имаше рай, то той беше тук, в този момент.

— Оххх! — възкликна тихо Шарлът като придърпа завивката си. — Става страшно!

— Ама разбира се! — рече Емили. — Нали татко го е написал?!

— Много ли е страшно? — попита Шарлът, дръпвайки одеялото чак до брадичката си.

— Обула ли си чорапите си? — попита я Марти.

Като се изключеше лятото, Шарлът винаги спеше с чорапи, защото иначе й бе студено на краката.

— Чорапите ли? — рече тя. — Да, защо?

Както седеше на стола, Марти се наведе и сниши гласа си до шепот.

— Защото тази история ще свърши чак на Коледа, а до тогава ще ти разтрепери и чорапите поне десет пъти.

Той направи страховита физиономия.

Шарлът се зави до носа.

Емили се изкикоти и рече умоляващо:

— Хайде, татко, давай по-нататък!

— Олеле, мамичко! — прошепна Шарлът и се покри с одеялото чак до очите.

Тя все казваше, че не обича страшните приказки, но първа се оплакваше, ако рано или късно в дадена история не се случеше нищо страшно.

— И така кой е виновникът? — попита Емили. — Кой е завързал дядо Коледа, кой го е ограбил и е избягал с шейната му?

— Ойии! — извика Шарлът и се зави през глава.

— Какво е направило дядо Коледа толкова лош? — попита Емили.

— Може да е имал лошо детство — отвърна Марти.

— Може би така се е родил! — извика Шарлът изпод одеялото.

— Възможно ли е хората да се раждат лоши? — учуди се Емили, но още преди Марти да може да каже нещо, тя сама отговори на въпроса си. — Ами да, възможно е, разбира се! Щом някои хора се раждат добри като тебе и мама, значи други пък се раждат лоши!

Марти попиваше реакцията на момичетата, опиянен от щастие. От една страна той беше писател и съхраняваше в паметта си думите им, ритмичността на речта и изразите им, за да може един ден, когато станеше нужда, да ги използва при създаването на някоя сцена в бъдещ свой роман. Той осъзнаваше, че не е много похвално да е така погълнат от работата си, та дори собствените си деца да превърне в литературен материал. Навярно от морална гледна точка беше отблъскващо, но Марти не можеше да се промени. Такъв си беше… Обаче от друга страна той беше баща и това бе от първостепенна важност за него. Със съзнанието си той попиваше този миг, защото след време щяха да му останат само спомените от тяхното детство. Марти искаше да може да си припомни всичко: добрите и лоши обикновени мигове, както и големите събития. Всичко трябваше да е отразено чрез висококачествена фотографска и звукозаписна техника — „Техниколор“ и „Долби“! Съвършена яснота! Защото то бе така скъпоценно за него, че той не можеше да понесе да го загуби.

— Близнакът на дядо Коледа има ли си име? — попита Емили.

— Да — отвърна Марти, — има си, но трябва да почакаш до следващия път, за да го чуеш. Сега ще спрем до тук.

Шарлът подаде глава над одеялото и двете момичета пожелаха баща им да прочете първата част на поемата още веднъж, както самият той очакваше, че ще направят. Но дори и след втория път, те щяха да са твърде погълнати от поемата, за да могат да заспят. Щяха да поискат да им я прочете трети път и той щеше да се подчини, защото тогава вече щяха да знаят добре думите и да се успокоят. Най-сетне, в края на третото четене те щяха вече да са или дълбоко заспали, или унасящи се в дрямката.

Когато отново прочете първия ред, Марти чу как Пейджи се обърна, излезе от стаята и се отправи към стълбите. Щеше да го чака в голямата всекидневна, а огънят навярно щеше весело да пращи в камината. И може би щеше да има и по чаша червено вино с нещо за похапване… двамата щяха да се гушат един в друг и да си разказват как е минал денят им.

Всяка минута от вечерта оттук нататък беше за Марти много по-интересна дори и от околосветско пътешествие. Той беше безнадежден случай на домашар. Очарованията на дома и семейното огнище имаха за него по-голяма притегателна сила, отколкото тайнствените пясъци на Египет, великолепието на Париж и загадъчният ореол на Далечния изток взети заедно.

Марти намигна на всяка от дъщерите си и като започна отново да чете „Денят на благодарността отмина“, той вече бе забравил, че нещо тревожно се бе случило преди това в кабинета му и че неприкосновеността на неговия дом бе накърнена.

8.

В ресторант „Блу Лайф“ една жена докосва леко убиеца, минавайки покрай него, и сяда на съседния свободен стол. Тя не е така красива като танцьорките, но е достатъчно хубава за целта. Облечена е в бежови дънки и плътно прилепнала, червена тениска. Би могла да е просто още една клиентка, обаче не е. Той познава добре жените като нея — една преоценена Венера с вродените умения на пресметлива търговка.

Двамата подхващат разговор, навеждайки се един към друг, за да надвикат музиката. Скоро главите им почти се допират. Тя се казва Хедър, или поне така твърди. От устата й се носи дъх на мента.

Когато танцьорките напускат сцената, а съставът обявява почивка, Хедър вече се е убедила, че той не е бивше ченге, тръгнало на проверка, и става по-смела. Тя знае какво иска той и знае, че има онова, което му е нужно. Дава му да разбере, че е купувач на пазара, на който се продава стоката.

Хедър му съобщава, че от другата страна на шосето, срещу ресторант „Блу Лайф“ има мотел, където, ако някое момиче се познава с управителя, може да се наеме стая за един час. Убиецът не е изненадан, защото законите на нагона и икономиката са така неумолими както и природните закони.

Тя облича якето си, подплатено с агнешка кожа, и двамата излизат навън в мразовитата нощ, където ментовият й дъх се превръща на пара в леденостудения въздух. Прекосяват паркинга, после шосето, хванати ръка за ръка, като че ли са влюбени гимназисти.

Макар да знае какво иска той, Хедър все пак не знае за нуждите му. Когато убиецът получи онова, което иска, и когато все пак то още не е утолило изгарящата му нужда, Хедър ще научи онази схема от усещания, която сега му е така позната: нуждата води след себе си отчаянието; отчаянието прераства в гняв; гневът води към омраза; омразата ражда насилие… а насилието понякога успокоява.

Небето е огромен къс кристал. Дърветата стърчат голи и обрулени в края на скования от студ ноември. Вятърът жално вие, препускайки през необятната прерия и нахлувайки в големия град. А насилието понякога успокоява.

По-късно, след като се е изпразнил в Хедър няколко пъти и вече не е впримчен в жарките прегръдки на похотта, убиецът разбира, че очуканата стая на мотела непоносимо болезнено му напомня за собственото му безцветно и жалко съществуване. Непосредственото му желание е заситено, но жадността му за нещо повече в живота, за посока и смисъл е неутолена.

Голата млада жена, върху която все още лежи, сега му се вижда грозна и отблъскваща. Споменът за интимната му близост с нея го отвращава. Тя не може или не иска да му даде онова, от което той има нужда. Живеейки на най-долното стъпало в обществото, продавайки тялото си, тя самата е отрепка и следователно символ на неговото собствено отчуждение, което го вбесява.

Хедър е изненадана, когато той със сила забива юмрука си в лицето й. Ударът е достатъчно силен, за да я зашемети напълно. Щом тя се свлича, почти в безсъзнание, той плъзва двете си ръце покрай врата й и го сграбчва с всичката сила, на която е способен.

Борбата е кратка и безмълвна. Ударът, последван от изключителния натиск върху гръкляна й, довел до спиране на притока на кръв към мозъка й през сънната артерия, я прави неспособна да се съпротивлява.

Убиецът се безпокои да не привлече върху себе си вниманието на другите клиенти в мотела. Освен това за него е важно убийството да бъде тихо, защото по този начин то е по-лично, по-интимно и още по-удовлетворяващо.

Тя така тихо и покорно му се оставя, че това му напомня за природонаучните филми, представящи как някои паяци и богомолки убиват мъжките след първия и единствен полов акт без никакъв звук от страна на нападателя или жертвата. Смъртта на Хедър е белязана със знака на един студен и тържествен ритуал, равнозначен със стилизираната жестокост на тези насекоми.

Минути по-късно, след като взима душ и се облича, убиецът прекосява шосето между мотела и ресторант „Блу Лайф“ и влиза във взетата под наем кола. Той трябва да свърши работата си. Изпратен е в Канзас Сити, но не за да убие някаква си проститутка на име Хедър. Тя беше просто едно отклонение. Други жертви го очакват в този миг и той е достатъчно спокоен и съсредоточен, за да се справи с тях.

9.

В кабинета на Марти на пъстроцветната светлина от шарения абажур на настолната лампа, Пейджи стоеше до бюрото, загледана в малкия касетофон, и слушаше как съпругът й произнася напевно две тревожни думи, а гласът му бе ту меланхоличен шепот, ту тихо и яростно ръмжене.

Тя го слуша цели две минути, но най-накрая не издържа. Гласът му бе едновременно близък и чужд за нея, което бе далеч по-лошо, ако изобщо не го бе познала.

Пейджи изключи касетофона.

Осъзнавайки, че в дясната си ръка държи чаша червено вино, тя отпи една доста голяма глътка — беше добро калифорнийско каберне, което си струваше човек бавно да вкусва, обаче в момента Пейджи се интересуваше повече от неговия ефект, отколкото от вкуса му.

Застанал от другата страна на бюрото, Марти каза:

— Записани са поне още пет минути със същите думи — общо седем минути. Когато това се случи, преди да се бяхте върнали, аз направих известно изследване. — Марти посочи към едната стена, покрита с лавици, отрупана с книги, и добави: — В някои учебници по медицина.

Пейджи не желаеше да слуша какво има да й каже Марти. Възможността за сериозно заболяване й се струваше немислима. Ако нещо се случеше с Марти, светът щеше да е едно много по-тъмно и безинтересно място.

Тя не бе сигурна, че ще може да се справи с това да загуби съпруга си. Пейджи разбираше, че отношението й е особено. Та тя бе детски психолог, който в своята частна практика и в безплатните си консултации напътстваше децата как да преодоляват скръбта си и как да продължат да живеят след загубата на някое много близко същество!

Марти заобиколи бюрото и приближи към нея със своята вече празна чаша.

— Едно мозъчно затъмнение може да е симптоматично за няколко неща — каза той. — Например, ранна поява на болестта на алцхаймер. Струва ми се обаче, че трябва да изключим такава възможност. Ако на тридесет и три години съм развил болестта на алцхаймер, то сигурно за период от десет години аз ще съм единственият такъв случай.

Марти остави чашата си върху бюрото и отиде до прозореца, за да погледне навън в нощта през пролуките на плантаторските капаци на прозорците.

Изведнъж Пейджи трепна при мисълта, че в този миг той й се стори така безпомощен. Със своите сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет килограма, весел нрав и безгранична любов към живота, винаги преди Марти й бе изглеждал най-солидното и устойчиво същество в света, заедно с неговите океани и планини. Сега той й се виждаше крехък като стъкло.

Все още с гръб към нея и загледан в нощта навън, Марти каза:

— А може да е било и нещо като мини удар…

— Не!

— Макар че от справката, която направих, това трябва да е мозъчен тумор.

Пейджи вдигна чашата си. Беше празна. Не си спомняше кога е изпила виното. Ето че и тя имаше мозъчни затъмнения.

Постави чашата си върху бюрото, до омразния касетофон, сетне отиде до Марти и сложи ръка на рамото му.

Когато той се обърна тя леко и бързо го целуна, положи главата си върху гърдите му и го прегърна, а той я обгърна с ръце. От Марти бе научила, че прегръдката е също така важна за здравословния живот, както храната, водата и сънят.

По-рано, когато Пейджи го бе сварила методично да проверява ключалките на прозорците, тя бе настояла да чуе обяснението му само със смръщване на челото и една-единствена дума: „Е?“. Не желаеше Марти да крие от нея, но сега й се искаше да не бе чула обяснението му за неговия единствен лош момент в един иначе прекрасен ден.

Най-сетне тя вдигна очи към него, срещна погледа му, все още прегръщайки го, и каза:

— Може да няма нищо.

— Има нещо!

— Но аз имам предвид някакво телесно заболяване.

Марти се усмихна, замислен.

— Каква утеха е само, когато човек си има психолог вкъщи!

— Ами, може да е на психическа основа.

— Това, че може би съм луд, някак си изобщо не ми помага.

— Не луд, а просто в състояние на стрес.

— А, да — стрес! Извинението на двайсети век, станало любимо на всички кръшкачи, водещи дела за това, че уж са нетрудоспособни и на всички политици, които се опитват да обяснят защо са били заварени пияни в някой мотел в присъствието на голи, непълнолетни момичета…

Тя го пусна и се обърна с гръб, ядосана. Беше сърдита, но не на Марти. Сърдеше се на бога или на съдбата, или на която там беше силата, размътила гладкото и спокойно течение на техния живот.

Тръгна към бюрото, за да вземе чашата си с вино, но после се сети, че вече го е изпила и отново се обърна към Марти.

— Добре… като изключим онзи момент с болестта на Шарлът, ти винаги си бил спокоен и щастлив като риба във вода. Но може да се тревожиш тайно! А и напоследък беше доста напрегнат.

— Така ли? — попита Марти и учудено повдигна вежди.

— Срокът за тази книга беше много малък… По-малък от друг път.

— Но аз имам още три месеца, а мисля, че ще ми е нужен само един.

— Всичките ти големи надежди в кариерата… издателят ти, агентът ти и всички други в този бизнес, които вече гледат на тебе по друг начин.

Копия от кориците на последните му два романа бяха поместени върху страниците на „Ню Йорк Таймс“ в списъка на бестселърите с мека подвързия. Всеки един от тях се задържа осем седмици. Още не бе имал щастието да включи в списъка свой роман с твърди корици, но този предстоящ успех изглеждаше неизбежен, предвид новата му книга, която щеше да бъде пусната през януари.

Внезапното покачване на продажбите беше вълнуващо, но и обезпокоително. Макар да желаеше широка публика, Марти беше твърдо решен да не прекроява маниера си на писане, за да се харесва на повече хора, но така да загуби онова особено качество, което правеше книгите му неповторими. Той осъзнаваше, че има опасност подсъзнателно да промени и нагоди работата си. Затова напоследък бе необикновено суров към себе си, въпреки че сам той си бе най-строгият критик и винаги преглеждаше и поправяше всяка страница по двадесет, дори тридесет пъти.

— Освен това и ангажиментът ти към списание „Пийпъл“ — обади се отново Пейджи.

— Това не е никакъв стрес за мене. Всичко приключи.

Преди няколко седмици в къщата му бе дошъл един от дописниците на списание „Пийпъл“, а два дни след него дойде и един фотограф, който искаше да заснеме десет часов материал. Какъвто си беше, Марти веднага ги хареса, а и те го харесаха, въпреки че отначало той се противопостави на молбите на издателя си да се съгласи за интервюто и снимките.

Предвид приятелските си връзки с хората от „Пийпъл“, Марти нямаше причина да мисли, че статията ще е отрицателна, но дори благоприятните отзиви го караха да се чувства евтин и жалък. За него онова, което имаше значение, бяха, книгите, а не човекът, който ги е написал. Според собствените си думи той не желаеше да се превръща в „мъжката Мадона на криминалния роман, позиращ гол в някоя библиотека, захапал змия с цел да увеличи продажбите.“

— Не е приключило — възрази Пейджи. Броят със статията за Марти щеше да се появи по вестникарските щандове в понеделник. — Зная, че се боиш от това.

Той въздъхна и каза:

— Не искам да бъда…

— Мадона със змия в устата? Зная, мили. Просто искам да ти покажа, че си в състояние на стрес по повод списанието и то много повече, отколкото предполагаш.

— Такъв стрес, че съм изпаднал в безсъзнание за седем минути?!

— Ами да! Защо не? Обзалагам се, че лекарите ще ти кажат точно това.

Марти я изгледа скептично.

Пейджи отново се притисна към него.

— Напоследък всичко ни вървеше така добре. Дори прекалено добре. Човек има склонност да се поддава на суеверия в такива случаи. Но ние работихме упорито и сами сме спечелили всичко това. Нищо лошо няма да се случи! Чуваш ли?

— Чувам — отвърна той и я притисна още по-силно.

— Нищо лошо няма да се случи — повтори тя. — Нищо.

10.

След полунощ е.

Кварталът се слави с големи имения и просторните къщи са разположени далече от пътя. Огромни дървета, толкова стари, та изглежда, че почти са развили някаква интелигентност с годините, стоят на стража от двете страни на улиците и бдят над преуспяващите обитатели. Червените им клони, обрулени от есенния вятър, трепкат като високочестотни антени, събиращи информация за евентуални опасности, грозящи благополучието на онези, които спят зад тухлените и каменни стени.

Убиецът спира колата зад ъгъла на къщата, в която трябва да свърши работата си. Останалата част от пътя изминава пеша, като си тананика тихо някаква собствена, весела мелодия и се държи така, сякаш е минавал по тези тротоари поне десет хиляди пъти преди.

Плахото поведение винаги се забелязва, а когато се забележи, винаги предизвиква тревога. От друга страна човек, който действа смело и прямо, се смята за честен и безобиден, не му обръщат много внимание и по-късно напълно го забравят.

Духа студен, северозападен вятър.

Нощта е безлунна.

Една подозрителна кукумявка монотонно повтаря един и същ въпрос.

Къщата е в стил 18-ти век, построена е от тухли и има няколко бели колони. Около имението минава ограда от железни пръчки със заострени върхове.

Градинската порта е отворена и изглежда е стояла така много години. Мудността и спокойният живот в Канзас Сити не могат дълго да устоят на параноята.

Той тръгва по алеята така, сякаш е собственикът на това имение, стига до стълбите за главния вход на къщата, изкачва се нагоре и спира пред вратата, за да отвори ципа на един от малките джобове на коженото си яке. От него убиецът изважда ключ.

До този момент той няма представа, че ключът е у него — не знае кой му го е дал, но веднага разбира предназначението му. Това се е случвало с него и преди.

Ключът става за ключалката на секретната брава.

Той отваря вратата и вижда зад нея тъмно антре. Прекрачва прага, влиза в топлата къща и изважда ключа от секретната брава. После тихо затваря вратата след себе си.

След като прибира ключа, той се обръща към таблото с алармената инсталация до вратата. От момента на влизане има на разположение шестдесет секунди, за да набере верния код, с който да изключи алармената система. В противен случай ще дойде полицията. Той си спомня неутрализиращата шестцифрена поредица точно, когато е необходимо, и натиска съответните бутони.

От някакъв вътрешен джоб на якето си убиецът този път изважда изключително компактни очила за гледане на тъмно, каквито произвеждат за нуждите на армията и каквито не се продават на цивилни граждани. Тези очила увеличават и най-слабия светлинен лъч десет хиляди пъти. С тях той може да се движи през съвсем тъмни стаи така уверено, сякаш са запалени всички лампи.

Докато се качва по стълбите, измъква оръжието си „Хеклер и Кох“ П7 от големия кобур, скрит под якето му. Двуредният пълнител съдържа осемнадесет патрона.

Заглушителят е пъхнат в малко джобче на самия кобур. Убиецът го измъква и тихо го навива върху дулото на пистолета. Заглушителят ще му гарантира от осем до дванадесет сравнително безшумни изстрела, но след това действието му бързо намалява и той не би могъл да изпразни целия пълнител, без да събуди останалите обитатели на къщата и съседите.

Осем изстрела ще му бъдат предостатъчни.

Къщата е голяма и на втория етаж, който е във формата на „Т“, има десет стаи. Не му е нужно обаче да търси жертвите си. Той познава плана на къщата така добре, както и този на града.

През очилата всичко има зеленикав оттенък, а белите предмети като че ли греят с някаква вътрешна, призрачна светлина. Той се чувства така, сякаш е в научнофантастичен филм и като някакъв неустрашим герой, изследващ друго измерение или друга планета, досущ като земята, с изключение на няколко жизненоважни аспекта.

Убиецът безшумно отваря вратата на голямата спалня и влиза. Приближава до голямото легло, богато украсено с орнаменти в стил 18-ти век.

Под искрящите, зеленикави одеяла спят двама души: мъж и жена на около четиридесет години. Съпругът лежи по гръб и хърка. Убиецът веднага го разпознава по лицето като главната цел. Съпругата е обърната настрани, заровила лице във възглавницата. Но, и това му стига, за да разбере, че тя е вторичната цел.

Той опира дулото със заглушителя в гърлото на съпруга.

Студеното докосване на стоманата събужда мъжа и той широко отваря очи. Клепачите му се движат така, сякаш са на спяща кукла.

Убиецът дръпва спусъка и пръсва гръкляна на мъжа, после вдига оръжието и стреля два пъти в лицето му от упор. Изстрелите наподобяват безшумното клъцване на боа.

Той заобикаля леглото, стъпвайки безшумно върху плюшения килим.

Два куршума в лявото слепоочие на съпругата довършват процедурата и задачата е изпълнена. Жената дори не се събужда.

Миг-два убиецът стои до леглото, наслаждавайки се на този неизказано свят и нежен миг. Да присъстваш на нечия смърт означава да бъдеш съпричастен в едно от най-интимните изживявания, които някой може да изпита на тази земя. В края на краищата не други, а само най-близки членове на семейството и обични приятели имат честта да застанат до смъртния одър на някого и да бъдат свидетели на последните издихания на умиращия. Ето защо убиецът е в състояние да се издигне над сивото си и мизерно съществувание единствено в ролята си на екзекутор, защото тогава той има честта да сподели това толкова дълбоко изживяване, което е по-тържествено и важно дори от раждането. В тези безценни, вълшебни мигове, когато неговите цели умират, той установява контакти и много важни отношения с други човешки същества — връзки, които за кратко време пропъждат отчуждението и самотата му и той се чувства желан, нужен и обичан.

Макар жертвите му да са винаги непознати за него (а в този случай той дори не знае имената им), изживяването понякога е така болезнено, че очите му се изпълват със сълзи. Тази вечер той успява да запази пълно самообладание.

С неохота убиецът прекъсва този миг на свързаност и поставя ръка върху лявата буза на жената, която не е изцапана с кръв и е още приятно топла. После заобикаля леглото и стисва леко мъжа за рамото, сякаш, за да му каже: Сбогом, стари приятелю, сбогом!

Той се чуди кои са тези хора и защо е трябвало да умрат.

Сбогом.

Долу убиецът прекосява призрачно зелената къща, изпълнена със зеленикави сенки и искрящи, зелени предмети. В антрето спира, отвърта заглушителя от дулото и прибира, както него, така и оръжието в кобура.

Смъква очилата и се оглежда, изненадан. Без тях убиецът изведнъж е пренесен от вълшебната, чужда планета, където за кратко време е почувствал родството си с другите човешки същества, в този свят, в който толкова се стреми да принадлежи някъде, но винаги си остава чужд и самотен.

Излизайки от къщата, той затваря вратата, но не си дава труд да заключи. Не излъсква пиринчената дръжка, защото изобщо не го е грижа дали ще остави пръстови отпечатъци или не.

Студеният вятър вие и свири, профучавайки покрай колоните на главния вход.

Сухите, мъртви листа шумолят и стържат като мишки, втурнали се вкупом по алеята.

Дърветата-часовои сега сякаш са заспали на поста си. Убиецът разбира, че никой не го наблюдава иззад черните, безлюдни прозорци от двете страни на улицата. Дори подозрителната кукумявка е замлъкнала.

Все още развълнуван от споделеното изживяване, убиецът върви към колата си, но вече не си тананика своята глуповата мелодия.

Когато се прибира в мотела, където е отседнал, той отново чувства бремето на потискащата изолираност, в която живее… Отчужден, отхвърлен, самотен.

В стаята убиецът сваля кобура от рамото си и го поставя на нощната масичка. Пистолетът е все още в прегръдката на този подплатен с найлон калъф. Известно време гледа оръжието.

После, в банята той изважда ножичка от несесера с принадлежностите за бръснене, спуска капака на тоалетната чиния, сяда и на ярката луминесцентна светлина педантично нарязва на дребни парчета двете фалшиви кредитни карти, които е използвал в работата си дотук. На сутринта ще излети от Канзас Сити, използвайки съвсем друго име, а по пътя за летището ще разпилее парчетата от кредитните карти на няколко десетки километра разстояние.

Убиецът се връща при нощната масичка.

Отново се заглежда в оръжието.

След като е оставил труповете на местоработата си, трябваше да унищожи оръжието, да го счупи на съвсем малки парчета и да се освободи от тях, като ги изхвърли на различни и отдалечени едно от друго места: барабана навярно трябва да хвърли в някой отводнителен канал, дулото в някоя рекичка, а останалата част — в някоя кофа за боклук… докато нищо не остане. Такава е стандартната процедура и той не разбира защо е пренебрегнал правилото този път.

В него се прокрадва известно чувство за вина, загдето се е отклонил от рутинното си задължение, но той няма намерение да излиза отново, за да изхвърли пистолета. В добавка към чувството за вина убиецът усеща в себе си известен импулс за неподчинение.

Съблича се и ляга, загасва нощната лампа и се втренчва в многообразните фигури от сенките по тавана.

Не му се спи. Съзнанието му е трескаво и умът му скача от една мисъл на друга с такава страховита бързина, че свръхактивното състояние на духа му скоро се трансформира във физическа активност. Той непрекъснато се върти, придърпва чаршафа, оправя одеялото и възглавниците си.

Навън по междущатската магистрала безспирно минават огромни и тежки камиони, запътили се към далечни места. Песента на колелата, бумтенето на моторите им и периодичното „уууф“ на въздуха, изместен от огромните им туловища, са като непрекъснат работен шум, който обикновено го успокоява. Колко често е заспивал преди, унесен от циганската музика на скоростната магистрала.

Тази вечер обаче се случва нещо странно. По необясними причини познатата мозайка от звукове не е приспивна песен, а просто песен. Той не може да й устои.

Става от леглото, прекосява тъмната стая и застава до единствения прозорец. Забулен от нощния мрак, отсреща се възправя горист хълм, а над него се вижда къс небе — също като две половини от някаква картина на абстракционизма. В горния край на склона се мержелеят здравите метални опори на оградните перила на магистралата, разделящи хълма от небето, и от време на време осветявани от фаровете на минаващите коли.

Убиецът поглежда нагоре сякаш в транс и напряга взор, за да види по-добре колите, пътуващи на запад.

Обикновено меланхолична, сега шосейната кантата е радостно възбуждаща. Тя го мами с тайнствените си обещания, които убиецът не разбира, но усеща, че е длъжен да се впусне в тях.

Той се облича и прибира багажа си.

Навън паркингът и тротоарът са безлюдни. Колите, обърнати с предниците си към хотелските стаи, очакват сутринта, за да тръгнат на път. В нишата, до щанда за резервни части се намира автомат за безалкохолни напитки, който непрекъснато почуква и трака, като че ли сам извършва някакъв ремонт върху себе си. Убиецът се чувства така, сякаш е единственото живо същество в свят, управляван само от машини и то в тяхна полза.

Минути по-късно той вече е на път по междущатското шосе №70, отправил се към Топека. Пистолетът му лежи на седалката до него, покрит с хавлиената кърпа от хотела.

Нещо, намиращо се на запад от Канзас Сити, го зове. Той не знае какво е, но чувства, че то неумолимо то тегли натам така, както магнитът привлича желязото. Колкото и да е странно, това изобщо не го тревожи, убиецът се подчинява на импулса си и тръгва на запад. В края на краищата, откакто се помни, той непрекъснато посещава места, които не познава, без дори да знае целта на пътуванията си чак до пристигането и непрекъснато убива хора, без да знае защо те трябва да умрат и заради кого извършва тези убийства.

Уверен е обаче, че това внезапно заминаване от Канзас Сити е неочаквано. От него се изисква да остане в мотела до сутринта и да излети с първия самолет за… Сиатъл.

Навярно в Сиатъл убиецът щеше да получи инструкции от началниците си, които не може да си спомни. Ала той никога не ще узнае какво би се случило там, защото Сиатъл е заличен от маршрута му.

Убиецът се пита колко ли време ще мине, докато шефовете му (каквито и да са имената и самоличностите им) разберат, че той е дезертирал. Кога ли ще започнат да го търсят и как ще го открият щом той вече не работи според програмата си?

В два часа сутринта движението по шосе №70 не е много натоварено. Има главно камиони и убиецът прекосява бързо Канзас, изпреварвайки някои тирове и следвайки други, чиито мотори задъхано буботят. Спомня си един филм, в който героинята Дороти и нейното куче Тото попадат във вихъра на торнадо, което ги отвлича от тяхната равна и плодородна земя и ги запраща в далечно и непознато място.

Убиецът оставя зад гърба си Канзас Сити, щат Мисури, после Канзас Сити в Канзас и едва тогава разбира, че тихо си мърмори нещо:

— Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Този път той чувства, че е близо до някакво откровение което ще определи точно същината на неговия копнеж.

— Имам нужда… да бъда… имам нужда да бъда… имам нужда да бъда…

Когато и последните светлини от покрайнините изчезват и от двете страни се ширва само тъмната необятност на прерията, възбудата в него започва да расте. Той трепери, застанал на прага на някакво прозрение, усещайки, че то ще промени живота му.

— Имам нужда да бъда… да бъда… имам нужда да бъда някой.

Убиецът веднага разбира значението на току-що казаното. С израза „да бъда някой“ той няма предвид онова, което би искал да каже всеки друг с тези три думи: той не иска да бъде някой прославен, богат или важен човек. Иска просто да бъде някой — някой с истинско име, някой най-обикновен Джо, както се казва във филмите от 40-те години, някой, който да не е безплътен призрак.

С всеки километър неизвестната сила, притегляща го на запад, става все по-мощна. Убиецът се навежда леко, сгърбва се над волана и упорито се взира в нощта.

Някъде зад хоризонта, в някакъв град, който не може още да си представи, той знае, че го очаква нов живот и къща, която ще може да нарече свой дом… семейство, приятели. Някъде има някой, чието място той може да заеме, чието минало спокойно да носи… а също и посока. И бъдеще, в което той ще бъде като другите приет.

Колата скоростно се стрелва на запад, разсичайки нощта.

11.

В дванадесет и половина през нощта, на път за спалнята, Мартин Стилуотър спря пред стаята на момичетата, отвори тихичко вратата и безмълвно прекрачи прага. На бледожълтата светлина, струяща от лампиона „Мики Маус“, той видя, че и двете му дъщери сладко спят.

От време на време обичаше да ги гледа, докато спят просто, за да се убеди, че съществуват. Той бе заобиколен от такова щастие, успех и любов, та му се струваше, че някоя от тези благословии може да е преходна или дори несъществуваща. Боеше се, че съдбата ще се намеси, за да уравновеси везните.

За древните гърци Съдбата е била въплътена в три сестри: Клото тъчала нишката на живота, Лахезия измервала дължината й, а Атропос — най-малката от трите, била най-могъщата, защото тя можела да скъса нишката, когато й хрумне.

Понякога на Марти му се струваше, че този е единственият логичен начин, по който може да гледа на живота. Той си представяше лицата на трите жени в бели одежди много по-ясно, отколкото лицата на съседите си в Мишън Виехо. Клото имаше миловидно лице и весели очи като на актрисата Анджела Лансбърк, а Лахезия беше симпатична и мила като Голди Хон, но с ореол на светица. Абсурдно беше, но точно така ги виждаше. Атропос беше мръсница — красива, но студена: тънки устни, антрацитно черни очи.

Номерът беше човек да бъде в добри отношения с първите две сестри, без да привлича вниманието на третата.

Преди пет години, под формата на заболяване на кръвта, Атропос беше слязла от небесните си владения, за да поопъне нишката на живота на Шарлът, но слава богу не бе успяла така да я опъне, че да я скъса. Обаче тази богиня имаше много имена: рак, мозъчен кръвоизлив, коронарна тромбоза, пожар, земетресение, отрова, убийство и още много други. Сега навярно тя отново се бе върнала да ги навести под един от многобройните си псевдоними като този път, вместо Шарлът, беше взела Марти на мушка.

Много често яркото въображение на един писател беше истинско проклятие.

От тъмната половина на стаята, където бе леглото на Шарлът, внезапно се разнесе глухо бръмчене и потракване, което стресна Марти. Беше тихо и заплашително като предупредително тракане на гърмяща змия. В следния миг обаче той разбра какъв беше този шум: в единия ъгъл на голямата клетка, където живееше хамстерът, имаше колело за физически тренировки и неспокойният гризач се бе вмъкнал в колелото, свирепо тичайки на едно място.

— Заспивай, Уейн — тихо рече Марти.

Той погледна дъщерите си още веднъж, после излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

12.

Убиецът пристига в Топека в три часа сутринта.

Западният хоризонт все още неумолимо го притегля така, както прелетните птици неотклонно се отправят на юг с приближаването на зимата, откликвайки на някакъв безмълвен зов, на някаква сигнална лампа, която светва, но не може да бъде видяна, като че ли самото желязно съдържание в кръвта му отговаря на притегателната сила на този непознат магнит.

Слизайки от магистралата на пътя, минаващ през покрайнините на града, той търси с поглед други коли.

Някъде има хора, които знаят името Джон Ларингтън, под чието прикритие той е наел форда. Не се ли появи в Сиатъл за работата, която го очаква, неговите незнайни и анонимни шефове без съмнение ще тръгнат да го търсят. Убиецът подозира, че те са много влиятелни и разполагат с всякакви източници на информация; той трябва да прекъсне всички свои връзки с миналото и да не остави никаква възможност на преследвачите си да го открият.

Убиецът паркира форда в някакъв жилищен квартал, слиза и върви пеша, отминавайки три преки, като непрекъснато опитва вратите на паркираните до тротоара коли. Само половината от тях са заключени. Ако се наложи, е готов да подкара някоя от тях като опре оголените жици на стартера, но в някаква синя „Хонда“ открива ключовете, пъхнати над единия сенник. След като пристига с хондата при форда и премества в нея куфарите и пистолета си, той прави две-три обиколки из квартала, търсейки денонощен магазин за хранителни стоки.

Не разполага с карта на Топека в съзнанието си, защото никой не е искал от него да ходи в Топека. Убиецът плахо се взира в имената на градовете върху пътните табели, но нито едно не му е познато. Той изобщо не знае накъде водят тези пътища.

Чувства се по-отритнат от всеки друг път.

След четвърт час убиецът открива един хранителен магазин и почти опразва рафтовете му със „Слим Джим“7, солени бисквити, фъстъци, малки понички и всякаква друга храна, която лесно би могъл да консумира, докато кара. Страхотно е изгладнял. Ако ще пътува още два дни (тази притегляща сила би могла да го отведе чак на Западния бряг), ще му трябват значителни количества храна. Не му се ще да губи време по ресторанти, но все пак ускорената му обмяна изисква от него да яде повече и по-често от другите хора.

Като прибавя към покупките си и шест кашона с пепси в кутии, той отива на касата. Там единственият служител в целия магазин му казва:

— Сигурно купонът у вас е продължил цялата нощ, а?

— Да.

След като плаща, убиецът разбира, че сумата от триста долара в портфейла му, която винаги взима със себе си, тръгвайки на работа, няма да му стигне за нищо. Вече не може да използва фалшивите кредитни карти, от които са му останали още две, защото със сигурност биха могли да го открият по фактурите за покупките. Отсега нататък ще трябва да плаща в брой.

Той занася трите големи пакета в хондата и се връща в магазина със своя „Хеклер и Кох“ П7. Стреля веднъж в главата на касиера и изпразва касата, но това, което взима оттам, са неговите собствени пари, плюс петдесет долара. По-добре, отколкото нищо.

Спира на една бензиностанция „Арко“, зарежда с бензин хондата и си купува карта на Съединените щати.

Спрял в ъгъла на паркинга пред бензиностанцията под халогенната лампа, чиято светлина хвърля наоколо мъртвешки, жълти отблясъци, убиецът яде „Силим Джим“. Изгладнял е като вълк.

Когато от наденичките минава на понички, той започва да изучава картата. Може да продължи да се движи на запад по междущатската магистрала №70 или пък да се отправи на югозапад, по канзаското шосе с бариерите за събиране на такси, което води към Уичита, да продължи за Оклахома Сити и там отново директно да свие на запад по шосе №40.

Непривично е за него сам да избира. Обикновено прави онова, за което… е програмиран. Сега, лице в лице с алтернативите, взимането на решение му се вижда неочаквано трудно. Той седи и гледа нерешително пред себе си, става все по-нервен и има опасност да бъде изцяло скован от своята неспособност да вземе решение.

Най-сетне излиза от хондата, изправя се в студената нощ и търси някакъв знак.

Вятърът разклаща телефонните кабели над главата му и те затрептяват — разнася се едва доловим, мрачен и натрапчив вой като плача на уплашени, мъртви деца, скитащи в мрака на Небитието.

Убиецът завива на запад така неотклонно, както стрелката на компаса се насочва към магнетичния север. С психиката си той усеща привличането така, сякаш там някъде има някой, който го вика, ала тази връзка не е толкова въображаема, защото я усеща и физически… усеща я в кръвта и мозъка на костите си…

Убиецът е отново зад волана, качва се на канзаското шосе и се отправя към Уичита. Все още не му се спи. Ако се наложи, може да не спи две или три нощи, без да губи яснотата на мисълта и съзнанието си, нито физическата си устойчивост, което е още една отличителна черта в негов плюс. Перспективата да бъде някой така го вълнува, че е в състояние да кара ден и нощ без да спре, докато намери своята самоличност.

13.

Пейджи знаеше, че Марти очаква отново да бъде споходен от мозъчното си затъмнение, при това пред публика. Ето защо тя се възхищаваше от способността му да си придава безгрижен вид. Изглеждаше така весел и жизнерадостен, както и децата.

От гледна точка на момичетата неделята беше прекрасен ден.

Късно сутринта Пейджи и Марти ги заведоха в хотел „Риц-Карлтън“, намиращ се в Дана Пойнт, за да похапнат богато по повод празника за Деня на благодарността. Там ходеха само при специални случаи.

Както винаги Емили и Шарлът се захласнаха по тучната зеленина на изрядно поддържаните тревни площи, красивите салони за гости и безукорните, блестящи от чистота униформи на персонала. Облечени в най-хубавите си рокли и с панделки в косите, те изпитваха изключително удоволствие да се правят на фини и благо възпитан и млади дами… почти същото удоволствие както от двукратното им нашествие в сладкарския щанд.

Тъй като бе необикновено топло за сезона, те се преоблякоха и след обяда посетиха Ървин Парк. Разхождаха се из живописните кътчета, бродейки по пътеките, хранеха патиците в езерото и обхождаха малката зоологическа градина.

Шарлът хареса зоопарка, защото животните, също като в нейната менажерия, живееха в клетки, където бяха на сигурно място. Нямаше екзотични образци (всички животни бяха типични за областта), но в характерния си изблик на чувства Шарлът намираше, че това са най-милите и сладки същества, които някога е виждала.

Емили започна да се състезава с един вълк за това кой ще издържи погледа на другия. Вълкът беше със сребриста козина и кехлибарени очи. Хищникът в оградената с вериги клетка срещна погледа на момичето без да трепне.

— Ако човек пръв погледне в страни — обяви тя спокойно и тържествено, — тогава вълкът ще го изяде целия.

Борбата с погледи продължи толкова много, че Пейджи започна да се безпокои въпреки солидната преграда. След известно време вълкът наведе глава, подуши земята и широко се прозя, за да покаже, че не се е изплашил, а просто му е станало безинтересно и се отдалечи от оградата.

— Щом въпреки всичкия зор, който си дава, той не е могъл да спипа трите прасенца — рече Емили, — бях сигурна, че и мене няма да може да изяде, защото аз съм по-умна от прасенцата.

Тя говореше за анимационния филм на Уолт Дисни — единствения вариант на приказката, който познаваше.

Пейджи твърдо реши да не й позволява да чете варианта на същата приказка от братя Грим, където вместо за три прасенца, се говореше за седем козлета и как вълкът глътнал шест от тях цели. Те били спасени и той не успял да ги смели в корема си, защото в последната минута козата-майка го намушкала, разпрала го и ги измъкнала от димящите му вътрешности.

Пейджи се обърна и на тръгване отново загледа вълка. Той наблюдаваше Емили.

14.

Неделята е напрегнат ден за убиеца.

В Уичита малко преди изгрев-слънце той слиза от канзаското шосе и навлиза в нов жилищен квартал, който доста прилича на онзи в Топека. Тук сменя регистрационните номера на хондата с тези на един шевролет, като по този начин прави откраднатата кола трудно откриваема.

Малко след девет часа в неделя сутринта той пристига в Оклахома Сити, щат Оклахома, където спира, за да зареди с гориво.

Срещу бензиностанцията, от другата страна на шосето има голям супермаркет. В единия ъгъл на огромния, безлюден паркинг е поставен огромен сандък за събиране на доброволни пожертвования. Сандъкът е голям колкото градинска барака и никой не го пази. След като зарежда колата с гориво, убиецът оставя куфарите си, заедно с цялото им съдържание, в сандъка „Добра воля“. Задържа само дрехите, които носи в момента, и пистолета си.

През нощта, докато шареше по магистралата, той имаше възможност да обсъди своя особен начин на съществуване… а също да помисли и за това дали евентуално не носеше някъде в себе си малък предавател, който би помогнал на шефовете му да го открият. Навярно те са се досещали, че един ден той може да се разбунтува срещу тях.

Известно е, че един неголям предавател, който се зарежда от миниатюрна батерия, може да бъде скрит в съвсем малко пространство, каквото е например пространството между стените на куфар.

Когато завива на запад по междущатска магистрала №40, убиецът вижда как в небето пускат пипалата си катранено черни облаци. Четиридесет минути по-късно, когато идва дъждът, той е като разтопено сребро и в миг измива всички цветове от пейзажа, простиращ се от двете страни на пътя. Светът изведнъж е съставен от двадесет, четиридесет, сто нюанса на сивото и то без една светкавица дори, която би могла да освежи малко потискащото и мрачно еднообразие.

Едноцветният пейзаж не представлява никакъв интерес за него и затова без усилия той съсредоточава отново мислите си върху своите безлики преследвачи, които може вече да са по петите му. Налудничаво ли е да си мисли, че някъде в дрехите му има скрит предавател? Едва ли биха могли да го скрият в панталоните, ризата, пуловера, бельото или чорапите му, без да бъде открит поради собствената му тежест, или при най-обикновена проверка. Значи оставаха само обувките и коженото му яке.

Пистолетът бе вън от всяко подозрение — те не биха сложили в него нищо, което да попречи на нормалната му работа. Освен това той трябваше да се освободи от оръжието веднага след убийствата, за която цел то беше доставено.

На половината път между Оклахома Сити и Амарило, на изток от границата с Тексас, убиецът свива встрани от магистралата и паркира до една малка отбивка, където има десетина коли, два тира и две каравани. Всички са се прислонили тук, за да се скрият от бурята.

Наоколо има малка горичка от вечнозелени дървета, чиито клони са приведени до земята, наквасени от дъжда. Вместо зелени, те изглеждат сиво-черни, а шишарките им приличат на чудновати по форма тумори.

В една ниска и компактна сграда се помещават тоалетните. Под студените дъждовни струи убиецът се втурва към мъжката тоалетна.

Той застава до единия от трите писоара, заслушан в барабанния залп на дъждовните капки върху ламаринения покрив. Железобетонният под в тоалетната е мокър и мирише на вар. Точно тогава влиза мъж на шестдесетина години. От пръв поглед забелязва следното: гъста, бяла коса, дълбоко набраздено лице, месест нос, изпъстрен със спукани капиляри. Мъжът се изправя пред третия писоар.

— Ама че буря, а? — казва непознатият.

— Истинска смъртелница за плъхове — отвръща убиецът, спомняйки си, че точно това изречение е чул в някакъв филм.

— Дано скоро да престане.

Убиецът забелязва, че възрастният мъж е висок колкото него и има същата конструкция. Той закопчава панталона си и пита непознатия:

— Накъде си тръгнал?

— В момента пътуваме за Лас Вегас, но след това ще тръгнем в друга посока, после в друга… Аз и жената сме пенсионери и почти непрекъснато живеем в тая каравана. Винаги ни се е искало да видим как е в провинцията… Е, ето я сега пустата му провинция — виждаме я и още как! Нищо не може да се сравни с живота на път — всеки ден нови гледки, пълна свобода…

— Звучи чудесно.

Пред умивалника, докато си мие ръцете, убиецът се бави и се пита дали сега да не халоса стария дърдорко и да напъха трупа му в някоя от шахтите. Обаче на паркинга има много хора и някой може най-неочаквано да влезе.

Вдигайки ципа на панталоните си, непознатият казва:

— Единственият проблем е Френи — това е жената. Тя мрази, когато карам в дъжда. Значи, започне леко да пръска и тя — да спрем, та да спрем! Да изчакаме! Днес няма да можем да пътуваме много — въздъхна непознатият.

Убиецът изсушава ръцете си под горещата струя на вентилатора.

— Е, Вегас не е в пустинята — казва той.

— Така е. Дори самият Господ Бог да дойде в Деня на страшния съд, там пак ще има маси за блекджек8.

— Пожелавам ти да съсипеш банката — казва убиецът и излиза навън, а по-възрастният мъж застава пред умивалника.

Когато отново влиза в хондата, целият е мокър и трепери. Запалва двигателя и пуска радиатора, но не включва на скорост.

Три каравани са паркирани на свободните места покрай тротоара.

Минута по-късно съпругът на Френи излиза от мъжката тоалетна. През дъждовните струи, шибащи предното стъкло, убиецът вижда как възрастният мъж с бялата коса изтичва към голям, сребристо сив джип, в който след миг влиза през вратата откъм шофьорското място. Върху вратата е изрисувано сърце, а в сърцето се мъдрят две имена, изписани с ръкописни букви: Джек и Френи.

Днес късметът изневерява на Джек-пенсионера, отправил се към Лас Вегас. Джипът е на около десет метра от хондата и близостта улеснява убиеца да направи онова, което е необходимо.

Небето сякаш изсипва цял океан върху земята. Поради безветрието водната маса се стоварва безпрепятствено на отвесни струи, които непрекъснато разбиват повърхността на огледалните локви върху черната настилка и под формата на сякаш безкрайни, пенливи ручеи се стичат в уличните шахти.

На отбивката пристигат коли и камиони, отклонили се от магистралата, спират за малко, тръгват си, а на тяхно място идват нови превозни средства, които паркират между хондата и джипа.

Убиецът е търпелив. Търпението е част от обучението му.

Двигателят на караваната буботи. От двойната тръба на ауспуха бухват бели облачета изгорели газове, подобни на захарен памук. Зад пердетата на малките прозорци грее топла, кехлибарена светлина.

Убиецът усеща в сърцето си завист заради този уютен дом на колела. Изглежда му по-уютен от онзи, който той се надява някога да има. Завижда им и за дългия брачен живот. Какво ли би било да си има жена? Как ли би се чувствал като обичан съпруг?

Минават цели четиридесет минути, ала дъждът не намалява. Десетина коли обаче напускат паркинга. Единственият автомобил, спрял откъм шофьорската страна на джипа, е хондата.

Убиецът взима пистолета, слиза от колата и бързо приближава към къщичката на колела, като държи под око прозорчетата — да не би Френи или Джек да дръпнат пердетата и да погледнат навън в най-неподходящия момент.

Той поглежда към тоалетните — никой не се вижда.

Отлично!

Сграбчва студената, хромирана дръжка на вратата. Отключена е. Изкачва стълбите, вмъква се вътре и поглежда към шофьорската седалка.

Кухнята е непосредствено зад отвореното купе. Малката ниша служи за трапезария, а по-нататък е всекидневната. Джек и Френи са в малката трапезария. Хранят се. Жената е с гръб към убиеца.

Джек го вижда пръв и се надига, като едновременно се измъква от малката ниша. Френи се обръща и поглежда през рамо, повече любопитна, отколкото разтревожена. Първите два изстрела улучват Джек в гърдите и гърлото. Той се свлича върху масата. Цялата оплискана в кръв, Френи отваря уста да изписка, но третият изстрел драстично обезобразява черепа й.

Заглушителят е върху дулото, но вече не действа. Заглушителните му елементи са вече изхабени. Звукът от трите изстрела е съвсем малко по-тих от този при обикновена стрелба.

Убиецът затваря след себе си вратата откъм страната на шофьора. Поглежда през прозореца към тротоара, към бруления от дъжда паркинг, към тоалетните. Няма никой.

Прехвърля се над лоста за смяна на скоростите и сяда на седалката до шофьорското място. После надниква през предното стъкло, за да огледа паркинга и от другата страна. Там има само четири превозни средства: най-близкото до джипа е един огромен тир. Шофьорът му сигурно е в тоалетната, защото в кабината няма никой.

Едва ли някой е чул изстрелите. Шумът от поройния дъжд е идеално прикритие.

Убиецът завърта седалката си, става и тръгва обратно през малкия дом на колела. Спира до мъртвата двойка, докосва гърба на Джек… после лявата ръка на Френи, отпусната безжизнено върху масата в локва от кръв, до чинията с обяда й.

— Сбогом — прошепва убиецът.

Иска му се да има малко повече време, за да може да се наслади и да изживее този специален миг с тях.

Но след като е стигнал до тук, той вече гори от трескаво напрежение да смени час по-скоро дрехите си с тези на мъжа на Френи и отново да тръгне на път. Вече е напълно убеден, че в гумените подметки на спортните му обувки е скрит предавател и че сигналите му дори в този момент насочват по следите му опасни хора.

Банята е зад всекидневната, а до банята има голям шкаф, натъпкан с дрехите на Френи. По-нататък е спалнята където има по-малък шкаф с дрехите на Джек. За не повече от три минути убиецът смъква всичко от себе си и остава гол. После облича ново бельо, бели, къси чорапи, дънки, риза на червени и кафяви карета, чифт износени маратонки и кафяво кожено яке на мястото на предишното, което е черно. В крачолите дънките му стават обаче в талията са с три-четири сантиметра по-широки. Убиецът ги пристяга с колан. Маратонките му са малко свободни, но стават за носене. Ризата и якето са му точно по мярка.

Убиецът отнася спортните си обувки в кухнята. За да разбере дали подозрението му е основателно, той взима голям, назъбен кухненски нож от чекмеджето на масата и отрязва няколко тънки пласта гума от тока на подметката, докато накрая открива малка кухина, натъпкана плътно с електроника — миниатюрен предавател е свързан с цяла поредица от часовникови батерии, които сякаш са разположени из целия ток и навярно из цялата подметка.

Значи подозрението му все пак не е налудничаво.

Онези идват.

Захвърляйки обувките сред боклука от гумени изрезки върху кухненския плот, той трескаво опипва тялото на Джек за портфейла му. Изважда парите от него — шестдесет и два долара. Пребърква и портмонето на Френи, което намира в спалнята — четиридесет и девет долара.

Когато излиза от караваната, небето навън е сиво-черно покривало, огънало се почти до земята, натежало от мега-волтови светкавици и гръмотевици. Хиляди тонове дъждовна вода се изсипват от небесата.

Тънките пипала на мъглата се вият между боровете и сякаш посягат към него, докато той шляпа през локвите към хондата.

Качил се отново на междущатската магистрала, профучавайки през вечния мрак на бурята, той включва радиатора и го усилва до максималната му степен. Скоро убиецът прекосява междущатската граница и навлиза в Тексас, където равнината става невъзможно равна. Отървал се и от последните жалки останки от предишния си живот, той се чувства освободен. Мокър до кости от дъжда, убиецът се тресе неудържимо, но той трепери и от радостно предчувствие и възбуда.

Съдбата му е там някъде, на запад.

Той обелва пластмасовата опаковка от един „Спим Джим“ и започва да яде, докато кара. Някакъв съвсем тънък привкус, долавящ се едва-едва сред обичайната миризма на консервираното месо, му напомня за металическия мирис на кръвта в къщата в Канзас Сити, където е оставил безименната, мъртва съпружеска двойка в тяхното голямо легло с балдахин от 18-ти век.

Убиецът пришпорва хондата толкова бързо, колкото е възможно, по мократа и хлъзгава магистрала, готов да убие всяко ченге, което се осмели да го спре. Като стига в Амарило, щат Тексас вечерта в неделя, той разбира, че резервоарът на хондата е почти празен. Спира на една отбивка за тирове само, за да зареди, да отиде до тоалетната и да купи още храна.

След Амарило хондата се устремява като ракета на запад в нощта, отминава Уилдорадо и приближава към границата с Ню Мексико. Внезапно той осъзнава, че в момента преминава през „лошите земи“ в сърцето на Стария Запад, където са снимани толкова много прекрасни филми: Джон Уейн и Монтгомъри Клифт в „Червена река“; Уолтър Брентън, използващ на воля сцени от други филми. „Рио Брава“! И Шейн е сниман в Тексас… май точно така беше… Джек Пелънс издухва Елиша Кук-младша, десетилетия преди Дороти да яхне торнадото и да отлети за Оз. „Дилижансът“, „Бандитът“, „Мъжество“, „Дестри идва отново“, „Непростимо“, „Човекът с големите планове“, „Жълто небе“ — толкова много прекрасни филми! Не всички са снимани в Тексас, но поне пресъздават неговата атмосфера с Джон Уейн, Грегъри Пек, Джими Стюърт и Клинт Истууд! Легенди и митически местности, които сега се превръщат в действителност, и го очакват там някъде, отвъд магистралата, забулени от дъжда, мъглата и мрака. Убиецът почти вярва, че историите на тези филми се разиграват сега в пограничните градове, през които минава. И той сякаш е Буч Касиди или пък Сънданс Кид9 или някой друг бандит от предишните векове — убиец, обаче не лош човек, а просто неразбран от обществото, принуден да убива, заради онова, което са му сторили хората. По петите му са преследвачите…

Спомени от филми, гледани на големия и малкия екран, които всъщност съставляват по-голямата част от спомените му изобщо, нахлуват в тревожното му съзнание, успокояват го и за известно време той така е погълнат от фантазиите си, че почти не обръща внимание на шофирането. Постепенно обаче се връща на земята и забелязва, че е намалил скоростта на шестдесет и пет километра в час. Камиони и коли с рев минават покрай него, вятърът от тяхното профучаване блъска хондата, запраща кални пръски върху предното стъкло, а червените им стопове бързо се изгубват напред, в мрака на нощта.

Убеждавайки сам себе си, че неговата съдба ще е също толкова велика, колкото тази на Джон Уейн в неговите филми, убиецът отново дава газ.

Празни и полупразни опаковки от храна — смачкани, мазни и пълни с трохи, са натрупани върху седалката до него. Изведнъж те се изсипват на пода и запълват мястото за краката чак до арматурното табло.

От купчината отпадъци той измъква една неразтворена кутия с понички. За да ги промие, убиецът си отваря една кутия възтопло пепси.

На запад… Все на запад.

Там го чака неговата самоличност и той ще бъде някой.

15.

Късно вечерта в неделя у дома, след като излапаха две големи купи с пуканки и изгледаха два филма по видеото, момичетата си легнаха, а Пейджи ги зави, целуна ги за лека нощ и се оттегли при вратата, за да гледа как Марти се настанява, подготвяйки се за онзи миг от деня, който той обожаваше — времето за приказките.

Марти продължи да чете поемата за злия двойник на дядо Коледа и момичетата веднага бяха запленени от разказа.

— Лъчехвъргачка ли? Лъчево оръжие?! — възкликна Шарлът. — Тогава той е извънземен!

— Не ставай глупава! — смъмри я Емили. — Нали е близнак на дядо Коледа? Ако е извънземен, значи и дядо Коледа е извънземен. А ние знаем, че не е.

Със самодоволна снизходителност на девет годишно момиче, което отдавна е разбрало, че дядо Коледа не съществува, Шарлът каза на сестра си:

— Ем, има да научиш още много неща. Татко, какво може лъчевото оръжие? Може ли да направи хората на пихтия?

— Превръща ги в камък — рече Емили и измъкна ръката си изпод завивката, хванала излъскания камък, на който беше нарисувала очи. — Това е станало и с Пийпърс.

— Мразя този тип! — обяви възбудено Шарлът и издърпа завивката чак до носа си, както предната вечер. Обаче не беше истински уплашена. Доставяше й удоволствие да показва, че уж се бои.

— Този човек… той се е родил лош — реши Емили. — Изобщо не може да е такъв, само защото майка му и татко му не са били мили с него, както е трябвало.

Пейджи се възхищаваше от способността на Марти да налучка верния тон, с който да плени изцяло децата. Ако той предварително й бе дал поемата, за да я прегледа, тя щеше да му каже, че е прекалено силна и страшна за малки момичета.

Това е то! Кой казва, че психологът има по-верен инстинкт, отколкото разказвачът?!

— Нашата къща! — изписка Шарлът.

— Знаех си! — рече Емили.

— Не си! — възрази Шарлът.

— Брей, знаех!

— Не си пък!

— Знаех! Затова спя с Пийпърс — да ме пази, докато мине Коледа.

Те започнаха да молят баща си да им прочете всичко отначало — стиховете от вчера и от днес. Марти се подчини и се приготви да чете, а Пейджи се измъкна тихо навън и слезе долу, за да прибере останалите пуканки и да подреди кухнята.

Колкото до децата, денят беше превъзходен за тях. За нея също бе добър. Марти не бе имал повторен инцидент, което й даде възможност да се убеди, че мозъчното затъмнение бе изключение — обезпокояващо, необяснимо, но все пак не беше показател за някакво сериозно нарушение или болест.

Как иначе един човек би могъл да се справи с две толкова енергични деца, да ги забавлява, но да не им позволи да се разлудуват прекалено в разстояние на цял един напрегнат ден, ако не беше в изключително добро здравословно състояние. Пейджи беше другата половина от приказната родителска машина, наречена Стилуотър, обаче се чувстваше напълно изтощена.

Странно, но след като прибра пуканките, тя осъзна, не проверява дали вратите и прозорците са добре затворени.

Снощи Марти не можа да обясни собствената си изострена нужда от сигурност. Тревогата му все пак го тормозеше само вътрешно.

Пейджи смяташе, че неговият случай бе най-обикновено прехвърляне на психологическо напрежение, потърсило изява във физическа активност. Той не желаеше да мисли за възможността да има мозъчен тумор или мозъчен кръвоизлив, защото такива неща бяха изцяло извън неговия контрол. Ето защо Марти бе потърсил врага някъде навън, тъй като по този начин можеше да предприеме някакви конкретни стъпки.

От друга страна той навярно откликваше по инстинкт на някаква реална опасност, която бе възприел само подсъзнателно. Като човек, който се ръководеше до известна степен от теорията на Юнг в своите лични и професионални възгледи, Пейджи приемаше нормално такива понятия като колективен, подсъзнателен синхрон и интуиция.

Застанала до големия портал на просторната всекидневна, загледана в тъмния двор зад патиото, Пейджи се питаше каква ли заплаха бе усетил Марти в един свят, който цял живот бе натежавал от нови и нови опасности.

16.

Убиецът отклонява вниманието си от пътя само, за да хвърли бърз поглед върху странните фигури, които изплуват от мрака и дъжда наляво и надясно от магистралата. Изпод пясъка и сипеите се подават острите зъбери на някаква скала, сякаш са зъбите на някой бегемот под земята, разтворил уста да погълне всичко живо, намиращо се в този миг на повърхността. Тук-там се виждат скупчени, излинели дървета, борещи се да оцелеят в една сурова земя, където бурите са изключения, а напоителните и поройни дъждове — още по-голяма рядкост. Чворести клони изникват от мъглата, криви и настръхнали като тънките крайници на насекомо, осветявани от време на време от фаровете на колите — те се тръскат и превиват от вятъра в един миг, а в следващия ги няма.

Макар хондата да има радио, убиецът не го включва, защото това ще го разсейва и отклонява от тайнствената сила, която го привлича на запад и с която той търси единение. Изминава монотонно километър след километър, магнетичното привличане става все по-силно, а то е единственото нещо, което го интересува. Така неумолимо е притеглен от тази сила, както земята неизменно се върти в една посока и никога не би могла да накара слънцето да изгрява от запад.

Убиецът оставя дъжда зад себе си и не след дълго над главата му вече се виждат разкъсани облаци. Нощта става по-ясна, а звездите нямат чет. Върху част от хоризонта смътно се очертават сияйни върхове и била, които сякаш отбелязват края на света — като крепостни стени от алабастър, ограждащи някакво приказно царство — стените на Шангри Ла, където още проблясват лъчите на стопилата се предишния месец луна.

Той се носи на запад сред тази необятност, минава покрай огърлиците от светлини на градовете в пустинята — Тукумкари, Монтоя, Куерво. След това прекосява реката Пекос.

Между Амарило и Аблукуерк, когато спира за масло и гориво, убиецът отива до тоалетната, която вони на инсектициди — в единия ъгъл се валят две умрели хлебарки. Жълтата светлина и мръсното огледало разкриват пред погледа му едно отражение, което е негово и все пак някак различно. Сините му очи изглеждат по-тъмни и по-жестоки сега, отколкото когато и да било преди, а бръчките на иначе ведрото му и дружелюбно лице са станали по-дълбоки.

— Аз ще стана някой — казва той на огледалото, а мъжът отсреща произнася с устни същите думи едновременно с него.

В единадесет и половина през нощта в неделя, когато пристига в Аблукуерк, той зарежда отново хондата на поредната отбивка за тирове и си купува два сандвича със сирене за из път. След това тръгва по следващата отсечка от своето пътешествие (петстотин и двадесет километра до Флагстаф, Аризона), като яде сандвичите направо от бялата опаковка, в която тече сос от апетитно миришеща мазнина, лук и горчица.

Тази е втората нощ без почивка и въпреки това не му се спи. За щастие той е надарен с изключителна физическа издръжливост. При други случаи е издържал и три денонощия без сън и пак е оставал с ясно съзнание и бистър ум. От филмите, които е гледал през самотните нощи в непознати градове, убиецът знае, че сънят е единственият непобедим враг на войниците, които трябва да спечелят трудна и важна битка… на полицаите, които са на пост… на тези, които трябва да бдят и да се пазят от вампирите, докато се пукне зората и със слънцето дойде спасението.

Способността му да сключва примирие със съня, когато пожелае, е толкова необикновена, че той просто се бои да мисли за това. Усеща, че има някои нещо в него, за които е по-добре да не знае и този факт е един от тях.

Другият урок, който е научил от филмите, е, че всеки човек си има тайни, дори и такива, които пази от самия себе си. Следователно тайните го правят да изглежда като всички други хора, а точно това той най-много иска… да бъде като другите.

В съня си Марти стоеше на някакво много ветровито място, скован от ужас. Той чувстваше, че се намира в равнина, която бе толкова еднообразна и равна, колкото бяха огромните, празни пространства на пустинята Мохаве по пътя за Лас Вегас. Не можеше обаче да види пейзажа, защото бе тъмно като в гробница. Марти усещаше, че нещо се устремява към него в мрака, нещо невероятно чуждо и враждебно, огромно и смъртоносно и все пак напълно безмълвно и тихо. До мозъка на костите си бе сигурен, че то приближава — мили боже! — и все пак нямаше представа за посоката, от която идваше. Отляво, отдясно, отпред, отзад, изпод нозете му, от катранено черното небе… то идваше! Марти го усещаше — предмет с такива гигантски размери и тегло, че атмосферата се нагнетяваше при движението му и въздухът се сгъстяваше с приближаването на опасността. Тя идваше към него с такава бързина… все по-бързо и по-бързо… а Марти просто нямаше къде да се скрие. После той чу как Емили го вика на помощ. Там някъде, в неумолимия мрак тя зовеше своя баща. Шарлът също го викаше, но той не ги виждаше. Хукна на една страна, после на друга, но техните все по-неистови викове сякаш винаги оставаха зад него. Неведомата заплаха беше все по-близо и по-близо, а момичетата бяха уплашени и викаха. Пейджи крещеше името му, а гласът й бе изпълнен с такъв ужас, че Марти заплака от отчаяние и мъка, загдето не можеше да ги намери. О, мили боже! Онова нещо, каквото и да бе то, беше вече почти отгоре му и нищо не можеше да го спре… Беше като падаща луна, като сблъсък на световете, като неизмерима и необозрима тежест и сила, така първична и необуздана, като тази, която бе сътворила вселената и така разрушителна като онази, която щеше един ден да го унищожи… А Емили и Шарлът пищяха, пищяха, пищяха…

На запад от Нарисуваната пустиня10, вече след Флагстаф, Аризона в пет часа сутринта в понеделник снежната вихрушка, сипнала се от предутринното небе, и студеният въздух са като остър скалпел, който чегърта в костите му. Кафявото кожено яке, взето само преди шестнадесет часа от гардероба на убития в Оклахома, не е достатъчно топло, за да го предпази от ранния, утринен студ. Докато сам зарежда хондата, застанал до автомата с маркуча, убиецът трепери.

Тръгва по междущатска магистрала №40, а до Барстоу, Калифорния, остават още петстотин и шестдесет километра. Импулсът му да кара на запад е така непреодолим, че в неговата власт се чувства напълно безпомощен — както астероидът, тласнат от огромната притегателна сила на земята към фаталния сблъсък.

Ужасът го разтърси, изтръгвайки го от съня за мрачната и неизвестна опасност, и Марти Стилуотър се изправи в леглото си. Той така шумно пое въздух, че се уплаши да не събуди Пейджи. Ала тя продължаваше да спи, необезпокоена. Марти усети студ, макар че бе плувнал в пот.

Постепенно сърцето му успокои лудия си бяг. Зелените, фосфоресциращи цифри на електронния часовник, светлината, струяща от малката лампа над телевизора, както и оскъдните лъчи, идващи откъм прозорците, огряваха спалнята и тя съвсем не беше непрогледно тъмна, както равнината в съня му.

Но Марти не можеше отново да легне. Кошмарът беше много по-ярък и по-ужасяващ от всички други, които някога го бяха спохождали. Сънят бягаше от очите му.

Като се измъкна изпод завивките, той зашляпа бос по пода, прекоси стаята и застана до най-близкия прозорец. Загледа се в небето над покривите на къщите от другата страна на улицата, като че ли в тъмния небесен свод имаше нещо, което можеше да го успокои.

Вместо успокоение обаче, щом зърна черния хоризонт, избледняващ на изток в наситени сиво-сини багри, с приближаването на зората Марти почувства същия подсъзнателен ужас, който бе изпитал в кабинета си в събота, следобед. Когато небето се оцвети, той потрепери. Опита се да се овладее, но треперенето му стана още по-силно. Не от дневната светлина се боеше Марти, а от онова, което денят носеше със себе си — някаква безименна заплаха. Той я усещаше — как посяга към него и го търси (но това бе лудост, по дяволите!). Марти така силно затрепери, че трябваше да опре едната си ръка на перваза на прозореца, за да не падне.

— Какво ми е? — шептеше отчаяно той. — Какво става? Какво ми има?

Минава час след час, а стрелката на скоростомера трепти между 150 и 160 върху циферблата. Воланът вибрира под ръцете на убиеца, докато най-накрая дланите му се овлажняват. Калниците на хондата тракат. Двигателят издава тънък, протяжен вой, тъй като не е свикнал да го пришпорват.

Ръждивочервена, кокалено бяла, жълта като сяра, тъмно виолетова като изсъхнали жили, суха като пепел, безплодна като Марс, с бледожълт пясък, изпъстрен със скали, подобни на шарени змии и тук-там с изсъхнали мескитови шубраци, пустинята Мохаве, през която убиецът се носи, е величава в своята мъртва необятност.

Неизменно той се сеща за филми, които разказват за заселниците на запад, придвижвали се с каруци. Едва сега разбира колко много смелост е била необходима, за да се осъществи такова пътешествие в онези времена с такива нестабилни превозни средства, когато човек е поверявал живота си на издръжливостта на товарните коне.

Филми — движещи се картини… Калифорния. Той е в Калифорния — родината на киното.

Движение, движение, движение…

От време на време убиецът неволно изскимтява. Звукът е като на животно, умиращо от обезводняване на организма, което вижда наблизо извор и се влачи към водата, предлагаща му спасение. Но също и животно, което се бои, че изворът ще пресъхне, преди още то да може да утоли свирепата си жажда.

Вече в гаража и влизайки в колата, Пейджи и Шарлът извикаха:

— Побързай, Емили!

Емили се извърна от масата, където току-що бе закусила, и тръгна към вратата, която свързваше кухнята с гаража, но точно тогава Марти я хвана за ръката, обръщайки я с лице към себе си.

— Чакай, чакай, чакай!

— О, забравих — рече Емили и сви устничките си, готова за целувка.

— Не, това после — каза баща й.

— А кое е първо?

— Това — отвърна той, заставайки на едно коляно, за да бъде на нейната височина, и избърсвайки с книжната салфетка мустачките от мляко по устата й.

— Ама че гадост — рече Емили.

— Беше много сладка.

— Шарлът ги върши такива.

— О?! — възкликна баща й, повдигайки вежди, учуден.

— Тя е мърла!

— Не бъди груба.

— Шарлът го знае, татко!

— Въпреки това.

От гаража отново се разнесе гласът на Пейджи.

Емили целуна баща си, а той й каза:

— И няма да създаваш проблеми на учителката си днес, нали?

— Не повече, отколкото тя на мене — отвърна Емили.

Марти импулсивно я притегли към себе си и я притисна силно. Не му се искаше да я пусне. От нея лъхаше на свежо и чисто — миришеше на сапун „Айвъри“ и бебешки шампоан. В дъха й се долавяше ароматът на прясно мляко и овесени ядки. Той никога не бе усещал по-сладка и по-успокояваща миризма. Гръбчето й беше така ужасно мъничко под неговата едра длан. Емили бе толкова крехка и нежна, че Марти ясно усещаше ударите на младото й сърце, както през гръдния й кош, притиснат до него, така и с ръката си, която бе сложил едновременно върху плешката и гръбнака й. Той бе обзет от предчувствието, че ще се случи нещо ужасно и че няма да я види никога повече, ако я пуснеше да излезе от къщата.

Но, разбира се, трябваше да я пусне… или да обясни нежеланието си, което той не можеше да направи.

Миличка, разбери, проблемът е, че нещо не е наред в главата на татко. Непрекъснато си мисля ужасни неща: че ще ви изгубя — тебе, Шарлът и мама. Сега, аз зная, че нищо такова няма да се случи, защото всичко това е само в главата ми — също като голям тумор или нещо подобно… Можеш ли да напишеш „тумор“ буква по буква? Знаеш ли какво означава? Е, аз ще отида на лекар, ще го изрежа този отвратителен, стар тумор и вече няма да се тревожа за нищо, както сега…

Марти не смееше да й каже такова нещо. Само щеше да я изплаши.

Той я целуна по меката, топла бузка и я пусна.

Вече при вратата за гаража, Емили се спря и се обърна към него:

— Ще има ли още от поемата довечера?

— Иска ли питане?

— … пирожка с еленово месо — рече тя.

— … еленова салата…

— … топла супа…

— … и пушено еленово руло — довърши Марти.

— Татко, знаеш ли какво?

— Какво?

— Ти си тооолкоз глупав!

Кикотейки се, Емили влезе в гаража. Вратата изчатка „чат-джаннн“ и този беше най-фаталният и окончателен звук, който Марти бе чувал някога.

Той се втренчи във вратата. Едва се сдържаше да не се спусне към нея. Идеше му да я отвори със замах и да им изкрещи да се прибират вкъщи.

Марти чу как голямата предна врата на гаража се отвори.

Двигателят запали, закашля се, секна за миг, после ускори ритъма си, когато Пейджи натисна педала за газта. Най-накрая превключи на заден ход.

Той бързо излезе от кухнята като мина през трапезарията и спря във всекидневната. Отиде до единия от предните прозорци, гледащи към алеята. Транспарантите бяха свити и Марти застана на няколко стъпки от прозореца.

Бялото „БеЕмВе“ излезе на заден ход от алеята, после от сянката на къщата и пое по пътя, обляно от светлината на късното ноемврийско слънце. Емили седеше отпред до майка си, а Шарлът беше на задната седалка.

Щом колата се отдалечи по улицата с дърветата от двете страни, Марти застана толкова близо до прозореца, че опря челото си в студеното стъкло. Той се опитваше да следи с поглед семейството си до последния възможен миг. Като че ли те биха преживели всичко (дори самолетна катастрофа и ядрено избухване), ако той просто не ги изпускаше от очи.

Последният му поглед към „БеЕмВе“-то беше през внезапно спусналия се пред взора му воал от горещи сълзи, които Марти едва успяваше да сдържа досега.

Обезпокоен от силно емоционалната си реакция спрямо излизането на жена си и двете си дъщери, той се обърна с гръб към прозореца и каза с ожесточение:

— Какво става с мене, по дяволите?!

В края на краищата момичетата просто отиваха на училище, а Пейджи — на работа. Та те го правеха почти всеки ден! Следваха едно рутинно ежедневие, което никога преди не му се бе струвало опасно, а и нямаше никаква логическа причина да мисли, че ще бъде опасно точно днес… или когато и да било друг път.

Марти погледна часовника си: седем часът и четиридесет и осем минути.

Щеше да се срещне с доктор Гътридж след малко повече от пет часа, но му се струваше цяла вечност. Всичко можеше да се случи за пет часа.

Стрелва се към Лъдлоу, после към Дегет.

Движение, движение, движение…

Девет часа и четири минути стандартно, тихоокеанско време.

Барстоу. Изсъхнал и посърнал град в една корава и спечена земя. Много отдавна тук са спирали дилижанси. Железопътни депа, пресъхнали реки, напукана и лющеща се мазилка, дървеса в избледняло зелено, заради вечния слой прах върху листата… мотели, закусвални от веригата „Фаст Фуд“, още мотели…

Бензиностанция… гориво… мъжката тоалетна… два шоколадови сладкиша и две кутии кока-кола.

Служителят — твърде любезен… бъбрив. Бави се нещо с рестото. Малки, свински очи. Дебели бузи. Омразен тип! Млъкни, млъкни, млъкни…

Би трябвало да го застреля… да му пръсне главата… Ще се почувства доволен. Не може да рискува — наоколо има твърде много хора.

Отново на път. Междущатска магистрала №15. На запад. Поглъща шоколадовите сладкиши и кока-колата при скорост сто и тридесет километра в час. Тъжни и безлюдни равнини, пясъчни хълмове, глинеста почва, вулканични скали… многоръки, дървесни папрати, застанали на стража.

Като поклонник, тръгнал към светите места, като волен делфин в морето, като комета в своя безкраен бяг — на запад, на запад… опитвайки се да изпревари слънцето, устремило се към океана.

Марти имаше пет оръжия.

Той не беше ловец или колекционер. Не стреляше по дребни гризачи, нито пък по мишени, заради самото удоволствие от стрелбата. За разлика от някои свои познати, той се бе въоръжил, не защото се страхуваше, че обществото отива към упадък, макар навсякъде да виждаше доказателства за това. Не можеше дори да каже, че харесва пушки, но признаваше, че са необходими в едно толкова размирно време.

Беше купил оръжията едно по едно с изследователска цел. Като автор на криминални романи, който пишеше за ченгета и убийци, Марти чувстваше, че е длъжен да знае за какво точно пише. Тъй като оръжията не му бяха хоби и времето му за изследване и изучаване беше ограничено, детайлите и многобройните теми, които третираха романите му, бяха съпътствани с незначителни грешки от време на време. Обаче Марти се чувстваше по-спокоен, когато пишеше за оръжие, с което бе стрелял.

В нощното си шкафче държеше един незареден 38-милиметров „Корт“ и кутия с патрони. Револверът бе ръчна изработка от най-високо качество и беше произведен в Германия. След като го бе изучил, за да го използва при написването на романа си „Смъртоносният здрач“, той го бе задържал за отбрана.

Няколко пъти Марти и Пейджи бяха водили момичетата в зала за стрелба, за да наблюдават стреляне по мишена, внушавайки им по този начин респект към револвера. Когато Шарлът и Емили пораснеха, той щеше да ги научи да си служат с оръжие, макар и с по-слаб откат и не така мощно като корта. Инцидентите с огнестрелно оръжие винаги бяха резултат от невежество. В Швейцария, където всяко лице от мъжки пол бе длъжно да има оръжие в дома си, за да може да защитава страната в случай на нападение, инструкциите за боравене с оръжие бяха повсеместни, а нещастните случаи изключителна рядкост.

Марти извади 38-милиметровия револвер от нощното шкафче, зареди го и го занесе в гаража. Там го пъхна в жабката на втората семейна кола — един зелен форд „Таурус“. Нуждаеше се от сигурност на отиване и връщане от кабинета на доктор Гътридж, където имаше среща в един часа.

Една ловджийска пушка „Мосберг“ 12-ти калибър, един „Колт“ М16 А2 и два пистолета (един „Берета“, модел 92 и един „Смит и Уесън“ 5904) се пазеха в техните кутии и бяха заключени в неголям, метален шкаф, намиращ се в един от ъглите на гаража. Имаше също и кутии с амуниции от всеки калибър. Марти извади всичките добре почистени и смазани оръжия и ги зареди.

Беретата сложи в кухненския шкаф близо до печката, пред два големи, керамични супника. Момичетата не биваше да намират оръжието, преди той да свика семейния съвет и да обясни причините за тези извънредни мерки… ако изобщо можеше да обясни.

Колтът бе поставен на най-горния рафт в шкафа на антрето, веднага до външната врата. Пистолетът „Смит и Уесън“ бе сложен в кабинетното му бюро, в чекмеджето отдясно, а мосберга скри под леглото в голямата спалня.

През всичкото време, докато траеха приготовленията, Марти се тревожеше, казвайки си, че се е побъркал, щом се въоръжава срещу опасност, която в действителност не съществуваше. Имайки предвид седем минутното си мозъчно затъмнение, пипането на оръжия бе последното нещо, което би трябвало да прави.

Нямаше никакви доказателства за надвиснала опасност. Той действаше само по инстинкт — една мравка-войник, която безмозъчно строи укрепления. Никога преди не му се бе случвало подобно нещо. По природа Марти беше човек на мисълта — разсъдлив, предвидлив, но не и човек на действието. В случая обаче той бе връхлетян от импулса да реагира и не можа да му устои.

Тогава, точно когато скри ловната пушка в голямата спалня, безпокойството за неговото психическо здраве беше набързо изместено от една нова мисъл — потискащият спомен от последния му сън отново го бе споходил и Марти бе обзет от чувството, че някаква ужасна тежест се спуска към него със смъртоносна скорост. Въздухът сякаш стана по-плътен и той се почувства почти така зле, както и в съня. А ставаше и по-лошо.

Господ да ми е на помощ, мислеше си Марти… и не бе сигурен дали моли за закрила от някакъв незнаен враг или от тъмните сили, бушуващи вътре в него.

— Имам нужда…

Пясъчните дяволи… танцуват насред пустинята.

Слънчеви зайчета подскачат по парчетата стъкло от счупени шишета, валящи се в канавките.

Най-бързото нещо на пътя са те. Иначе минават и коли, и камиони… Пейзажът е едно размазано петно. Тук-там по някой град — също размазано петно.

По-бързо… и по-бързо! Като че ли потъва в някакъв черен вакуум…

Минава Виктървил.

Отминава и Епъл Вели.

Пълзи през прохода Кахон на хиляда и триста метра надморска височина.

После слиза, минава покрай Сан Бернардино, а от там на аутобана за Ривърсайд.

Ривърсайд… Корона.

Пресичане на планините Санта Ана.

— Имам нужда да бъда…

На юг. Шосето за Коста Меса.

Сити ъв Ориндж, Тъстън — сред калифорнийския хаос на покрайнините.

Какъв мощен магнетизъм?! Дърпа… дърпа неумолимо.

Дори е нещо повече от магнетизъм. Центростремителна сила във вихъра на засмукващата черна дупка.

Завой по магистралата Санта Ана.

Гърлото му пресъхнало, вкус на метал в устата, сърцето му блъска лудо, пулсира в слепоочията му…

— Имам нужда да бъда някой.

По-бързо! Сякаш е привързан към някаква огромна котва на безкрайна верига, мятаща се в непроницаемите дълбини на океана.

Отминава Ървин, Лагуна Хилс, Ел Торо.

В сърцето на тъмната загадка.

— Имам нужда… нужда… нужда… нужда…

Мишън Виехо. Този изход — да!

Слизане от магистралата.

Търсене на магнита — загадъчната, притегляща сила.

Целият този път от Канзас Сити! Само за да намери неизвестното, да открие своето странно и чудновато бъдеще — дом, самоличност, смисъл.

Тук завой наляво, след две преки — завой надясно. Непознати улици, но той открива пътя, като просто се оставя на силата, която го притегля.

Къщи в средиземноморски стил, добре поддържани тревни площи и цветни лехи. Сенки от палми върху бледо жълти гипсови стени.

Тук.

Онази къща.

До тротоара. Спиране малко след първата пресечка.

Просто къща като другите… Само, че нещо вътре… Онова, което той е усетил чак в далечния Канзас… онова, което го притегля. Нещо.

Притегателната сила…

Вътре!

Чака!!!

От убиеца се изтръгва нечленоразделен, победен вик и той е разтърсен от вълните на облекчението. Вече не е нужно да търси съдбата си. Макар още да не знае какво може да означава тя, той е сигурен, че вече я е намерил. Отпуска се върху седалката, потните му длани се хлъзгат и падат от волана, обзема го радостно доволство, че вече е дошъл краят на пътуването.

Убиецът е по-възбуден от всякога и изпълнен с любопитство. Най-сетне е освободен от примката на принудата, но така изгубва усещането си, че нещо спешно предстои. Блъскащото в гърдите му сърце забавя учестения си ритъм и стига до нормалния брой удари в минута. Ушите му вече не пищят и той диша по-дълбоко и равномерно, отколкото през последните осемдесет километра. За изненадващо кратък период убиецът отново добива своя спокоен вид и самообладание от онзи миг в къщата в Канзас, където с благодарност споделя нежната и интимна близост на смъртта с мъжа и жената в старинното легло с балдахин.

В момента, в който Марти взе ключовете за форда от таблото в кухнята, влезе в гаража, заключи къщата и натисна бутона за автоматичната врата на гаража, усещането му за надвиснала опасност беше така остро и разтърсващо, че за малко да се остави напълно на безумния си, панически пристъп. В състоянието си на трескава параноя Марти беше убеден, че го преследва някакъв коварен враг, който притежава не само нормалните пет човешки сетива, но и някакви свръхестествени способности… За бога! Каква смахната идея само — направо от списание „Нешънъл Инкуайърър“! Смахната, обаче беше факт, защото той всъщност чувстваше нечие присъствие… някакво натрапливо и дебнещо присъствие, което познаваше Марти, притискаше го, изпитваше го. Той се чувстваше така, сякаш някой впръскваше в черепа му зловонна и отровна течност под огромно налягане, свивайки мозъка му и изтласквайки от него и последната частица съзнание. Част от това усещане се отнасяше до физиката му и имаше ясно осезаем ефект, защото Марти се чувстваше така притиснат, сякаш се беше гмурнал в дълбините на океана с тонове водна маса над главата си — ставите го боляха, мускулите му пламтяха, дробовете му не желаеха да се разтворят и да поемат нова глътка въздух. Изключителната му чувствителност към всякакъв вид стимулатори почти го изваждаше от строя: силният трясък на вдигащата се гаражна врата, като че ли пробиваше тъпанчетата на ушите му, процеждащата се вътре светлина раняваше очите му, някаква миризма на гнило (обикновено съвсем слаба и неуловима) избухна като атомна гъба в ъгъла на гаража, толкова отровно задушлива, че Марти усети как му се повдига.

Миг след това пристъпът премина и той се овладя напълно. Макар да му се струваше, че главата му ще се пръсне, вътрешното му напрежение се уталожи така бързо, както се и бе насъбрало. Вече нямаше опасност да загуби съзнание. Болката в ставите и мускулите му изчезна, а светлината вече не дразнеше очите му. Изглеждаше така, сякаш се изтръгва от кошмарен сън, макар че и преди и след момента на изтръгване той си беше буден.

Марти се облегна на форда. Не смееше да повярва, че най-лошото бе минало и все още очакваше да го връхлети нов и необясним, параноичен пристъп на страх.

От сенчестия гараж той погледна към улицата, която му се стори едновременно и позната и чужда, почти очаквайки от паважа да се надигне някакво чудовищно привидение или пък да се спусне изведнъж от небето, хлъзгайки се върху слънчевите лъчи, наситили въздуха наоколо. Нечовешко и безмилостно създание, кръвожадно и решено да го унищожи — невидимият призрак от кошмара му сега вече съвсем материален.

Увереността му не можа да се върне и Марти продължи да трепери, но опасенията му избледняха до поносими и той дори успя да се запита дали ще бъде в състояние да кара. Какво щеше да стане ако същия дезориентиращ пристъп на страх го връхлетеше, докато бе зад волана? Марти буквално нямаше да може да вижда червения сигнал на светофарите, насрещното движение и всякакви други опасности.

Сега той се нуждаеше от доктор Гътридж повече от всеки друг път.

Зачуди се дали да не влезе обратно в къщата и да не извика такси. Но това не беше Ню Йорк Сити, където улиците гъмжаха от таксита. В южна Калифорния изразът „служба за таксита“ беше почти безсмислен. Навярно щеше да успее да стигне до офиса на доктор Гътридж с такси, но щеше да изпусне часа си.

Марти влезе в колата и запали двигателя. Предпазлив и нащрек, той излезе на заден ход от гаража и се озова на улицата, като въртеше волана така сковано, сякаш беше деветдесет годишен старец, изплашен за крехките си кости и изтънялата нишка на своя живот.

През целия път до офиса на доктор Гътридж в Ървин Марти Стилуотър мислеше за Пейджи, Шарлът и Емили. Поради неиздръжливостта на собствената си, нездрава плът, той може би нямаше да изживее радостта да види как момичетата стават жени и удоволствието да остарее рамо до рамо с жена си. Макар че Марти вярваше в отвъдния свят, където евентуално той отново щеше да се съедини с онези, които обичаше, все пак животът беше така драгоценен, та обещанието за вечно блаженство не можеше да компенсира загубата на няколко години от тази страна на завесата.

От петдесетина метра убиецът наблюдава как колата излиза на заден ход от гаража.

Когато фордът завива надолу по улицата и се изгубва в ръждиво златистата светлина на есенното слънце, убиецът разбира, че магнетичната сила, привлякла го чак от Канзас, е в тази кола. Навярно силата е в мъжа, който смътно се вижда зад волана, макар че може и да не е човек, а някакъв талисман, скрит някъде в автомобила — някакъв неведом, магически предмет, с който съдбата му бе свързана по непонятни за него причини.

Той понечва да запали хондата и да тръгне след привличащия го форд, но после решава, че фордът рано или късно ще се върне.

Препасва през рамото си ремъка с кобура, пъха пистолета в него и леко свива рамене под коженото яке.

От жабката на колата изважда кожения несесер, в който се намират принадлежностите му необходими при влизане с взлом. Те включват седем тънки стоманени пластинки, друга една във формата на „L“ и малка аерозолна опаковка с графит на прах.

Убиецът излиза от колата и смело тръгва по тротоара към къщата.

В края на алеята има бяла пощенска кутия, на която е изписано едно-единствено име: СТИЛУОТЪР. Тези девет черни букви като че ли обладават някакво особено, символично значение: стил уотър11 — тишина, покой. Той бе намерил тихи води. Беше преминал през много бури, опасни бързеи и водовъртежи, но сега бе открил мястото, където щеше да си почине, а душата му да намери покой и облекчение.

Между гаражната врата и оградата има порта от ковано желязо с резе. Убиецът я отваря и тръгва по пътеката покрай гаража, водеща към задната част на къщата. От лявата му страна е гаражната стена, а отдясно — жив плет от вечно зелени храсти, висок колкото човешки бой, който го скрива от любопитния взор на съседите.

Вътрешният двор е покрит със сложени напряко греди от секвоя. Своеобразната дървена решетка е изцяло обвита от трънливите пипала на бугенвилията12. Дори в този последен ден на ноември кичестите, кърваво червени цветове висят като ресни от покрива на патиото. Железобетонната настилка е покрита с нападали венчелистчета, сякаш капки кръв от току-що приключила тежка битка.

От вътрешния двор може да се влезе в къщата, както през кухненската, така и през голямата, плъзгаща се врата. И двете са заключени.

Плъзгащата се врата, зад която се вижда безлюдна всекидневна с удобни мебели и голям телевизор, е подпряна и с дебела греда отвътре, пъхната отдолу. Дори да се справи с ключалката, той все пак ще трябва да счупи стъклото, за да може да махне гредата.

Убиецът тропа силно на другата врата, макар прозорецът до нея да показва, че в кухнята няма никой. Когато никой не отговаря, той чука отново, но резултатът е същият.

От несесера с инструментите си убиецът изважда опаковката с графитния прах, кляка пред вратата и впръсква от него в ключалката. Прах, ръжда и други замърсители могат да запънат колелцата, придвижващи езичето на бравата.

Оставя спрея и взима пластината във формата на „L“, заедно с една от другите, известни под името „шперцове“. Вмъква първо L-пластината, за да създаде необходимото напрежение в сърцевината на ключалката, после пъхва шперца в канала за ключа, докъдето може да стигне, сетне го повдига нагоре, докато усети, че той опира в колелцата на езичето. Присвил очи, убиецът поглежда в ключалката и бързо изтегля шперца, но не успява да вдигне всички колелца до максималното им положение, за да отместят езичето. Ето защо опитва отново и отново, докато най-накрая, на шестия път каналът сякаш изглежда съвършено проходим.

Убиецът завърта металната топка.

Вратата се отваря.

Той очаква да се разнесе воят на алармена инсталация, но не се чува никаква сирена. Бързият оглед на касите на вратата и прозорците показва, че беззвучна сигнализация също няма.

След като поставя инструментите си в кожения несесер и затваря ципа, убиецът прекрачва прага и тихо затваря вратата след себе си.

Известно време той стои неподвижен в хладния сумрак на кухнята, поглъщайки излъчването на цялата обстановка, а то е добро. Тази къща го приветства. Тук започва неговото бъдеще и то ще бъде неизмеримо по-хубаво и светло от обърканото му и безпаметно минало.

Излизайки от кухнята, за да разгледа останалата част от къщата, той не изважда пистолета си от кобура под мишницата. Сигурен е, че в къщата няма никой. Не усеща никаква опасност, само възможности.

— Имам нужда да бъда някой — казва убиецът на къщата, сякаш тя е живо същество, което е в състояние да изпъни желанията му.

На първия етаж няма нищо интересно: обикновени стаи, запълнени с удобни, но стандартни мебели.

На горния етаж той спира за малко пред всяка стая, с цел да добие най-обща представа за разположението им, преди да започне подробно да разглежда цялата къща. Тук има голяма спалня с баня към нея, просторен килер за дрехи… спалня за гости… детска стая… още една баня…

Последната стая в края на коридора (тя е съвсем в предната част на къщата) се използва като кабинет. В нея има голямо писалище и компютър, но атмосферата е по-скоро уютна, отколкото делова. Под прозорците с капаци се намира огромен, пухкав диван, а върху бюрото има настолна лампа с цветен абажур.

Едната от двете по-дълги стени на стаята е покрита с два реда картини, чиито рамки почти се допират. Макар платната от колекцията да са очевидно от неколцина художници, сюжетът без изключение представя мрачни и страшни сцени, пресъздадени с безупречно умение: изкривени сенки; очи, напуснали нечие тяло и разширени от ужас; дъска за спиритически сеанси, в която е поставен окървавен триножник; мастилено черните силуети на палми на фона на зловещ залез; лице, обезформено от криво огледало в къщата на смеха; святкащите стоманени остриета на ножове и ножици; мрачна улица, по която се носят страховити фигури, излизащи изпод мръсножълтата светлина на уличните лампи; дървета без листа, с черни като въглен клони; гарван с огнени очи, кацнал върху гол череп; пистолети, револвери, ловни пушки, щипки за лед, сатър, брадва, чук със странни петна по него, оставен най-безсрамно върху копринена нощница и спален чаршаф с дантели.

Убиецът харесва картините.

Те му говорят нещо.

Това е животът — такъв, какъвто той го познава.

Като се извръща от стената с картините, той съзира настолната лампа и с радост се любува на пъстрата й и искряща красота.

Върху прозрачното стъкло, покриващо бюрото, огледалните цветни образи на кръгове, елипси и капки, подобни на сълзи, са също прелестни, но по-тъмни от оригиналите си. По някакъв неопределим начин те са също и предзнаменование.

Убиецът се навежда и вижда как от излъсканото стъкло го гледат отразените му като в огледало очи. Проблясвайки със свои собствени отразени светлини от шарената мозайка на абажура, те сякаш не са очи, а искрящите сензори на някаква машина (или пък ако са очи, то те са пламтящите очи на някакво бездушно същество). Убиецът бързо се извръща преди да има възможността да разгледа отражението си по-подробно, което да го наведе на ужасни мисли и непоносими заключения.

— Имам нужда да бъда някой — казва нервно той.

Погледът му попада върху някаква фотография в сребърна рамка, която също се намира на бюрото: една жена и две момиченца. И трите красиви… усмихнати.

Убиецът взима снимката в ръце, за да я види по-отблизо. Притиска върха на пръста си в лицето на жената и му се приисква да може наистина да я докосне, да усети топлата й и мека кожа. После плъзга пръста си, докосвайки първо русото дете, а сетне и тъмнокосата фея.

След минута-две той се отдалечава от бюрото, но взима фотографията със себе си. Трите лица върху снимката така го вълнуват, че иска да може да ги види още веднъж, ако пожелае.

Когато разглежда заглавията върху гърбовете на томовете, подредени в библиотеката, той открива нещо, което му помага да разбере, макар и не напълно, защо е бил привлечен от сърцето на Запада чак под слънцето на Калифорния в следпразничните дни.

Книгите върху няколко полици (повечето криминални романи) са от един и същ автор: Мартин Стилуотър. Фамилното име е същото, което убиецът е забелязал върху пощенската кутия отвън.

Той оставя фотографията със сребърната рамка и взима няколко от романите в библиотеката. С изненада открива, че някои от илюстрациите върху обложките са му познати, защото оригиналните картини, които толкова много му харесаха, висят на една от стените. Всяко заглавие е преведено на няколко езика: френски, немски, италиански, шведски, датски, японски и някои други.

Ала нищо не е по-интересно от портрета на автора, отпечатан върху всяка обложка. Убиецът дълго разглежда образа му, проследявайки с пръста си всяка негова черта.

Заинтригуван, той прочита резюмето на съдържанието върху вътрешната страна на обложката на един от романите. После прочита първата страница на друга книга, сетне на втора… и на трета.

В една от книгите на първата страница убиецът попада на някакво посвещение. Прочита и него: Тази творба е за майка ми и баща ми, Джим и Алис Стилуотър, които ме научиха да бъда честен човек… и които не могат да носят никаква вина за това, че аз мога да мисля като престъпник.

Неговите майка и баща. Убиецът се взира в имената им, изненадан. Той няма спомен за тях, не може да се сети как изглеждат лицата им или къде евентуално живеят.

Връща се до бюрото, за да направи справка в указателя. Открива Джим и Алис Стилуотър в Мамът Лейкс, Калифорния. Адресът и името на улицата не му говорят нищо и той се пита дали там не е къщата, в която авторът е отрасъл.

Сигурно обича родителите си… посветил им е книга. И все пак те са му непознати. Толкова много е изгубено.

Убиецът отива отново до библиотеката. Като отваря всяко американско или английско издание на всеки от романите на Стилуотър, той попада на посвещението: На Пейджи, моята идеална съпруга, която е в основата на всички женски образи в книгите ми… изключвайки разбира се убийците-психопати.

След още два романа, прочита следното: На моите дъщери, Шарлът и Емили, с надеждата един ден, когато пораснат да прочетат тази книга. Тогава ще разберат, че таткото в тази история изказва моите най-съкровени мисли, когато говори така убедено и развълнувано за чувствата си към своите малки момичета.

Оставяйки книгите настрана, убиецът взима снимката на Стилуотър в две ръце и я поглежда с нещо, подобно на почитание.

Привлекателната блондинка сигурно е Пейджи — идеалната съпруга.

Двете момичета са Шарлът и Емили, макар че той няма как да разбере коя е Шарлът и коя Емили. Изглеждат мили и послушни.

Пейджи, Шарлът, Емили.

Най-сетне той намери своя живот. Ето къде е мястото му. Тук е домът му. Бъдещето започва сега.

Пейджи, Шарлът, Емили.

Това е семейството, към което съдбата го доведе.

— Имам нужда да бъда Марти Стилуотър — казва убиецът радостно възбуден, осъзнавайки, че най-сетне е намерил своето топло кътче в този студен и самотен свят.

1.

Офисът на доктор Пол Гътридж имаше три кабинета за преглед. През годините Марти бе влизал във всеки един от тях. Те бяха съвършено еднакви помежду си и с нищо не се отличаваха от кабинетите в лекарските офиси от Мейн чак до Тексас: бледо сини стени, метални части от неръждаема стомана, всичко останало — от бяло по-бяло. Умивалник, висок, въртящ се стол, табло за проверка на зрението. Кабинетът бе толкова приятен, колкото би могла да бъде една морга, макар че в него все пак миришеше по-хубаво.

Марти седна на подплатената с дунапрен кушетка за прегледи, покрита с хартиена подложка за еднократна употреба. Беше се съблякъл до кръста, а в стаята бе хладно. Макар все пак да беше с панталоните си, той се чувстваше съвсем гол и безпомощен. С окото на разума си виждаше как получава кататоничен пристъп и не може нито да говори, нито да се движи, нито дори да мигне с очи, при което лекарят ще го сметне за умрял, ще го съблече гол, ще закачи картонче с името му на големия пръст на крака, ще затвори с пластир очите му и ще го изпрати на специалиста по съдебна медицина за обработка.

Въпреки че със своето въображение си изкарваше прехраната, писането на криминални романи караше Марти да чувства приближаването на смъртта по-осезателно, отколкото повечето хора. За него всяко куче беше потенциален носител на бяс. Във всяка непозната кола, минаваща през квартала, се намираше по един сексуален психопат, който можеше да отвлече и убие всяко дете, оставено без надзор за повече от три секунди. Всяка консерва в килера беше от развалено месо и само чакаше да бъде отворена, за да се отрови някой.

Марти не се страхуваше много от лекарите… обаче не му действаха и много успокоително.

Онова, което го тревожеше, беше цялата идея за медицинската наука и то не защото не й вярваше, а защото противно на всякакъв разумен довод, със самото си съществуване тя му напомняше, че животът е крехък, а смъртта неизбежна. Но той не се нуждаеше от напомняне. Вече притежаваше остро чувство за човешката смъртност, а животът му преминаваше в непрекъснати опити да се справи с него.

Решен да не се проявява като истерик при описването на симптомите си пред доктор Гътридж, Марти разказа за странните си изживявания през последните три дни тихо, спокойно и делово. Използваше повече клинични термини, отколкото емоционални изрази като започна със седем минутното си мозъчно затъмнение в своя кабинет и завърши с внезапния пристъп на паника, когато излизаше с колата от гаража, отправяйки се към кабинета на доктор Гътридж.

Гътридж беше отличен интернист (отчасти защото беше добър слушател), макар и да не приличаше на такъв. Беше на четиридесет и пет години, но изглеждаше с десет години по-млад и имаше младежки маниери. Днес той носеше маратонки, плътни памучни панталони и памучна фланела с Мики Маус отпред. През лятото носеше най-вече шарени хавайски ризи. В онези редки случаи, когато носеше традиционната, бяла престилка върху широките панталони, риза и вратовръзка, Гътридж твърдеше: „играя си на лекар“ или „от Комитета по лекарските униформи към Американската медицинска асоциация са ми дали изпитателен срок“, или „внезапно бях завладян от божествените задължения и отговорности на моята професия“.

Пейджи смяташе, че Гътридж е изключителен лекар, а момичетата изпитваха към него обич, каквато обикновено се засвидетелстваше на някой любим чичо.

Марти също го харесваше.

Той подозираше, че ексцентричностите на доктора бяха пресметнати не само с оглед да забавляват пациентите му, но и да ги накарат да се отпуснат. Също като Марти, Гътридж изглеждаше лично обиден от самия факт на смъртта. Като по-млад той навярно бе привлечен от медицината, защото виждаше лекаря като рицаря, борещ се с дракони, превърнали се в най-различни заболявания. Младите рицари смятат, че благородните намерения, умението и вярата ще победят злото. По-старите рицари знаят повече… и понякога използват хумора като оръжие, за да забавят настъпването на мъката и отчаянието. Духовитите забележки на Гътридж и фланелите му с Мики Маус може и да разведряваха неговите пациенти, но те бяха също и неговото оръжие срещу суровите реалности на живота и смъртта.

— Пристъп на паника ли?! Точно ти да получиш такъв пристъп?! — попита невярващ доктор Гътридж.

— Хипервентилация, силно учестен сърдечен ритъм. Почувствах се така, сякаш щях да гръмна — рече Марти.

— Звучи ми като сексуален акт.

Марти се усмихна и каза:

— Повярвай ми, не беше.

— Навярно си прав — рече доктор Гътридж и въздъхна. — Толкова отдавна не съм го правил, че съм забравил какво точно представлява сексът. Уверявам те, Марти, това е най-лошото десетилетие за ергените — навън са плъзнали толкова много страшни болести. Запознаваш се с някое момиче, отиваш на среща с нея, целуваш я целомъдрено пред дома й, а после чакаш да разбереш дали устните ти няма да изгният и да окапят.

— Страхотна идея!

— Ярка е, нали? Може би трябваше да стана писател.

С офталмоскопа доктор Гътридж запреглежда лявото око на Марти.

— Веднъж ме боля главата оттогава, но иначе нищо друго.

— Да ти се е повръщало?

— Не.

— Временна слепота, стесняване полето на периферното ти зрение?

— Нищо такова.

Премествайки офталмоскопа върху дясното око на Марти, Гътридж каза:

— Колкото до това да стана писател… има лекари, които са успели, нали разбираш? Майкъл Крайтън, Робин Кук, Съмърсет Моъм…

— Зевс.

— Не бъди саркастичен. Следващия път, когато трябва да ти сложа инжекция, ще използвам конска спринцовка.

— И без това усещането е същото. Ще ти кажа нещо — писателството изобщо не е така романтично, както си представят хората.

— Но поне не се налага да изследваш проби от урина — рече Гътридж и остави офталмоскопа настрана.

Все още под впечатление на неясните очертания на инструмента и светлината му, проникнала в неговите очи, Марти каза:

— Отношението на мнозина редактори, агенти и филмови продуценти към един начеващ писател е същото като към проба от урина.

— Да, но сега ти си знаменитост — рече Гътридж и пъхна краищата на слушалката в ушите си.

— Изобщо няма такова нещо — възрази Марти.

Гътридж притисна ледената, стоманена диафрагма на стетоскопа към гърдите на Марти.

— Окей, сега дишай дълбоко… задръж… издишай… пак…

След като преслуша дробовете и сърцето на Марти, докторът остави стетоскопа настрани.

— Халюцинации значи, така ли?

— Не.

— Особено усещане за миризма?

— Не.

— Усещаш вкуса на храната по същия начин както и преди? Искам да кажа — не ти се е случвало да ядеш сладолед и той изведнъж да ти загорчи или да ти замирише на лук… нищо такова?

— Нищо!

Докато наместваше апарата за кръвно налягане върху ръката на Марти, Гътридж каза:

— Е, това, което зная, е, че, за да те покажат на страниците на „Пийпъл“, трябва да си знаменитост по един или друг начин — рокпевец, актьор, някой мазен политик, убиец или може би човекът събрал най-много ушна кал. Значи, ако ти мислиш, че не си известен писател, то тогава аз бих искал да зная кого си убил и колко точно ушна кал си събрал.

— Откъде знаеш за „Пийпъл“?

— Абонирани сме за списанието — оставяме го в приемната.

Д-р Гътридж започна да помпа въздух в маншета на апарата за измерване на кръвното налягане и да следи показанията на живака върху манометъра. След малко продължи:

— Тази сутрин пристигна последният брой. Сестрата в приемната ми го показа. Беше доста забавно наистина. Според нея ти си последният човек, за когото би могла да си представи, че се нарича Мистър Убийство.

— Мистър Убийство ли? — рече сконфузено Марти.

— Не си ли видял статията? — попита Гътридж, подчертавайки въпроса си, като рязко и шумно разтвори лепенките на маншета и го смъкна от ръката на Марти.

— Не, още не съм. Никога не показват материалите си предварително. Имаш предвид статията, в която ме наричат Мистър Убийство, нали?

— Е, може да се каже, че е забавно.

— Забавно ли? — намръщи се Марти. — Чудя се дали на Филип Рот щеше да му се стори забавно, ако го бяха нарекли „Мистър Литератор“ или пък на Тери Макмилън с „Мис Черната Сага“.

— Нали знаеш какво казват хората: всяка популярност е полезна.

— Такава беше и първата реакция на президента Никсън по повод скандала „Уотъргейт“, нали?

— Всъщност ние сме абонирани за два броя на „Пийпъл“. Ще ти дам единия, когато си тръгнеш — рече Гътридж и глуповато се усмихна. — Знаеш ли, преди да видя статията, изобщо нямах представа колко страшен човек си бил.

— Точно от това се боях — простена Марти.

— Материалът не е лош. Като те зная какъв си, навярно ще се притесниш. Обаче това няма да те убие я!

— А какво ще ме убие, докторе?

Гътридж се намръщи и отвърна:

— Като имам предвид този преглед, ще си умреш от старост. По всички външни показатели, ти си в добра форма.

— Но важната думичка е „външни“ — рече Марти.

— Точно така. Бих искал да направиш някои изследвания приходящо в болницата „Хоуг“.

— Готов съм — каза мрачно Марти, макар че изобщо не беше готов.

— О, не днес! — възкликна Гътридж. — Те ще работят от утре, но най-вероятно в сряда.

— Какво търсиш с тези изследвания?

— Мозъчни тумори, изменения, сериозна кръвна недостатъчност или изместване на епифизната жлеза, което ще окаже натиск върху съседната мозъчна тъкан… а това би предизвикало симптоми, подобни на твоите… Или пък други неща… Не се тревожи, защото аз съм почти сигурен, че няма нищо сериозно. Най-вероятно проблемите ти се дължат на стреса.

— Така ми каза и Пейджи.

— Виждаш ли? Значи, можеше да си спестиш таксата.

— Бъди откровен с мене, докторе.

— Но аз съм откровен!

— Нямам нищо против да ти кажа, че това ме плаши.

— Естествено, че ще те плаши — кимна съчувствено Гътридж. — Но слушай, виждал съм далеч по-сериозни и страшни симптоми от твоите, а се е оказвало, че е просто стрес.

— На психическа основа.

— Да, но нищо трайно. Няма да полудееш, ако тази мисъл те тревожи. Опитай да се отпуснеш, Марти. В края на седмицата вече ще знаем какво ти е.

Когато бе необходимо, Гътридж можеше да вдъхва толкова увереност (и до смъртния одър дори така да успокоява), както би направил всеки известен, побелял доктор в най-елегантния си костюм с жилетка. Той свали ризата на Марти от закачалката на вратата и му я подаде. Искрицата в погледа му показваше промяна в настроението му.

— Сега, когато ти запазвам час в болницата, какво име да им кажа: Мартин Стилуотър или Мартин Убийство?

2.

Той разглежда своя дом. Нетърпелив е да научи нещо за своето ново семейство.

Тъй като най-много го интригува мисълта, че е баща, убиецът започва със спалнята на момичетата. Миг-два стои до вратата, изучавайки с поглед двете съвършено различни половини на стаята.

Чуди се коя ли е буйната му дъщеря, украсила своята част от стаята с плакати, показващи ярки, цветни балони, литнали в небето, балерина в подскок… дъщерята, която държи хамстер и други животни в телени клетки и стъклени терариуми… Той все още е със снимката на жена си и двете си дъщери в ръка, но усмихнатите им лица не му показват нищо от характерите им.

Втората дъщеря е явно по-разсъдлива и обича по-спокойни сюжети — пейзажи. Леглото й е опънато като по конец, възглавниците са бухнати точно колкото трябва. Книгите й са подредени, а бюрото й в нейния ъгъл е съвсем чисто.

Когато бавно плъзва вратата на шкафа с огледалото, той забелязва същите разлики в окачените там дрехи: тези вляво са подредени по цвят и вид, а сред тези вдясно няма почти никакъв порядък — нахвърляни са върху закачалките и наблъскани едни върху други така, че задължително да се намачкат.

Тъй като по-малките дънки и рокли са в лявата половина, убиецът е уверен, че по-кроткото и спретнато момиче е и по-малкото. Той приближава снимката към очите си и се взира в нея — в малката фея. Толкова е сладка. Все още не знае дали тя е Шарлът или Емили.

Отива до бюрото на по-голямата дъщеря в нейната половина от стаята и втренчено гледа пълния безпорядък, който цари там: списания, учебници, една жълта панделка, ученическа барета, няколко дъвки „Блек Джек“, цветни моливи, един чифт усукани, розови, три-четвърти чорапи, празна кутия от кока-кола, монети и една компютърна игра.

Убиецът отваря един от учебниците… после друг… И двата имат етикет отпред с едно и също име, написано с молив: Шарлът Стилуотър.

По-голямото и по-непослушно момиче е Шарлът. По-малката и по-спретнатата е Емили.

Той отново се заглежда в лицата им на снимката.

Шарлът е красива, усмивката й е очарователна. Но ако ще има проблеми с децата си, то те ще бъдат именно с нея.

Той няма да търпи безпорядък в къщата си. Всичко трябва да е съвършено: ред, чистота, доволство.

В самотни, хотелски стаи, в непознати градове, буден в тъмнината на нощта, той бе усещал болезнено нуждата, без да разбира какво би удовлетворило неговия копнеж. Сега вече знае, че да бъде Марти Стилуотър (баща на тези деца и съпруг на тази жена), беше съдбата, която щеше да запълни неговата ужасна празнота и най-сетне щеше да му донесе успокоение. Убиецът усеща в себе си чувство на признателност към силата, довела го тук. Той е решен да изпълни задълженията си към своята съпруга, децата си и обществото. Иска да има идеално семейство — като тези, които е виждал в някои любими филми… иска да е добър като Джими Стюарт в „Животът е прекрасен“, мъдър като Грегъри Пек в „Да убиеш присмехулник“… уважаван като единия и другия. Той ще направи всичко необходимо, за да осигури дом, в който цари любов, хармония и ред.

Убиецът е гледал „Дяволско семе“ и знае, че някои деца могат да разрушат един дом и да унищожат всяка надежда за хармония, защото те кипят от енергия и желание да вършат зло. Разпуснатостта на Шарлът и странната й менажерия показват, че тя е непокорна и евентуално способна да извърши насилие.

Когато в някой филм покажат змия, то тя винаги е символ на злото, опасна за невинните. Следователно змията в терариума е доказателство за покварата в момичето и нуждата то да бъде направлявано. Освен това тя държи и други влечуги, двойка гризачи и един отвратителен черен бръмбар в буркан — филмите са го научили, че всичко това е свързано със силите на мрака.

Той отново се вглежда във фотографията, наслаждавайки се на невинния вид на Шарлът.

Обаче да не забравя момичето в „Дяволско семе“. То приличаше на ангел, но бе зло до мозъка на костите си.

Можеше да се окаже, че да бъде Марти Стилуотър, не е чак толкова лесно, както отначало си бе мислил. Само Шарлът му стигаше!

За щастие убиецът е гледал филма „Опри се на мен“, в който Морган Фрийман е директор в една гимназия, където цари пълна анархия; гледал е и „Директорът“ с Джим Белуши, тоест той знае, че дори самите лоши деца искат дисциплина. Те откликват както трябва, щом възрастните имат достатъчно смелост и твърдо настояват да се спазват правилата за прилично поведение.

Ако Шарлът е непослушна, своенравна и се инати, той ще я наказва, докато тя се научи да се държи като едно добро, малко момиче. Няма да допусне пропуски с нея. Отначало Шарлът ще го мрази, загдето ще накърни правата й, заради това, че ще я заключва в стаята й и че ще я бие, ако се наложи, но след време тя ще разбере, че той прави всичко това само за нейно добро, постепенно ще разбере колко е мъдър и най-накрая ще го обикне.

Всъщност убиецът почти си представя мига, когато след толкова много борба, нейното добро име ще бъде възстановено. Шарлът щеше да разбере, че не е била права, че той е бил добър баща и всичко щеше да доведе до един щастлив и трогателен край — двамата ще плачат, тя ще се хвърли в прегръдките му, разкаяна и засрамена, а той ще я прегърне силно и ще й каже: „всичко е наред, всичко е наред, не плачи“. После тя ще извика: „О, татко!“ с разтреперан глас, ще се притисне в него и от този миг нататък всичко между тях ще бъде идеално.

Ах как копнее за тази сладка победа! Той дори чува вдъхновената и прочувствена музика като фон на тази сцена.

Убиецът се обръща, напуска владенията на Шарлът и застава до спретнатото легло на по-малката си дъщеря.

Емили, малката фея. Тя никога няма да го разочарова… тя е добрата дъщеря.

Ще я взима на коленете си и ще й чете приказки. Ще я води в зоопарка, а малката й ръчичка ще се губи в неговата едра длан. Ще я води на кино и ще й купува пуканки, ще седят един до друг в тъмното и ще се смеят на последния анимационен филм на Уолт Дисни.

Големите й, тъмни очи ще го гледат с обожание.

Сладката Емили… скъпата Емили!

Почти богобоязливо той дърпа плюшената покривка на леглото — одеялото, горния чаршаф… Взира се в долния чаршаф, върху който тя е спала снощи… гледа възглавниците, на които е била деликатната й главица.

Сърцето му се изпълва с обич и нежност.

Убиецът слага едната си ръка върху чаршафа, плъзга я нагоре, после надолу, нагоре… надолу… усеща тъканта, върху която едва вчера е лежало младото й тяло.

Всяка нощ той ще я завива, ще притиска към бузата си мъничките й устнички — прекрасни, нежни целувки! Ще усеща дъха на мента в устата й от пастата за зъби.

Убиецът се навежда и вдъхва миризмата от чаршафа.

— Емили — прошепва тихо той.

О, как желае само да бъде неин баща, да се вглежда в тези тъмни и все пак ясни очи… тези огромни, обожаващи го очи.

Убиецът въздъхва, връща се във владенията на Шарлът и оставя върху леглото й обрамчената със сребро фотография на своето семейство. После започва да наблюдава създанията затворени в клетките върху полиците, предназначени за книги.

Някои от дивите зверчета го гледат.

Започва с хамстера. Когато отваря клетката му, плахото животинче се свива в най-отдалечения ъгъл, вцепенено от страх, предусещащо намерението на убиеца. Той го сграбчва и го измъква от клетката. Макар хамстерът да се мята и да се опитва да избяга, убиецът здраво държи тялото му в дясната си ръка, а главата в лявата — завърта рязко и прекършва вратлето му. Тих, хрущящ звук. Писъкът на животинчето е пронизителен, но кратък.

Той захвърля мъртвия хамстер върху пъстроцветната покривка на леглото.

Това е началото на дисциплинирането на Шарлът.

Тя ще го мрази заради това, ала само за кратко време.

Постепенно ще разбере, че тези животни са неподходящи за едно малко момиче… символи на злото: влечуги, гризачи, бръмбари… същества, подобни на онези, които вещиците използват, за да общуват със Сатаната.

Убиецът е научил всичко за съществата, които вещиците използват, от филмите на ужаса. Ако в къщата има котка, той щеше и нея да убие без колебание, защото понякога те са невинни и сладки… просто котки и нищо повече… обаче в други случаи са направо адови изчадия! Пусне ли такива създания в дома си, човек рискува да пусне и самия дявол…

Един ден Шарлът ще разбере и ще му бъде благодарна.

Най-накрая ще го обикне.

Всички ще го обикнат.

Той ще бъде добър съпруг и баща.

Много по-малка от хамстера, мишката трепери, уплашена в ръката му, а опашницата й виси между свитите му пръсти. Главичката й съвсем леко се показва над юмрука му. Мишлето изпразва пикочния си мехур. Убиецът прави гримаса, когато усеща топлата течност върху дланта си, и погнусен, стисва крехкото телце с всичка сила, изцеждайки и последната капчица живот от мръсното зверче.

Той хвърля и него на леглото, до мъртвия хамстер.

Безвредната градинска змия в стъкления терариум изобщо не се опитва да му се изплъзне. Убиецът я хваща за опашката и замахва с нея, сякаш е камшик… замахва отново, а след това с все сила я удря в стената… отново и отново. Когато я провесва, взирайки се в нея, змията е вече напълно безжизнена и той вижда, че черепът й е напълно разбит.

Убиецът навива змията и я слага до хамстера и мишката.

Бръмбарът и костенурката изхрущяват зловещо под тока на обувката му, когато той ги стъпква. Слузестите остатъци от двете животинки поставя на леглото до останалите.

Само гущерът успява да избяга. Когато той отваря капака на терариума и посяга към него, хамелеонът се стрелва по ръката му, бърз като стрела, и скача от рамото му. Убиецът мигновено се обръща и го търси с поглед. Съзира го върху тоалетната масичка, където гущерчето се спуска между четката за коса и гребена, а от там скача върху кутията с бижута. То замръзва на капака й и започва да променя цвета си, за да се слее с околната среда. Обаче, когато убиецът посяга да го сграбчи, хамелеонът скача от шкафа на пода, прекосява стаята, пъхва се под леглото на Емили и се скрива от погледа му.

Той решава да го остави.

Може да е за хубаво. Когато Пейджи и момичетата се приберат, четиримата ще започнат да го търсят. Като го намерят, той ще го убие пред Шарлът или може би ще накара самата нея да го направи. Това ще бъде добър урок, след който тя няма повече да донася неподходящи животни в къщата Стилуотър.

3.

На паркинга отвън, пред триетажната административна сграда в испански стил, където бе кабинетът на доктор Гътридж, вятърът гонеше нападалите по паважа есенни листа, а Марти седеше в колата и четеше статията за себе си в сп. „Пийпъл“. Две снимки и статия в размер на една стандартна страница бяха поместени върху три в списанието. За няколко минути, през които той четеше статията, другите му тревоги поне бяха забравени.

Заглавието с големи, черни букви го накара да трепне, макар да знаеше вече какво е — МИСТЪР УБИЙСТВО. Обаче Марти бе също толкова смутен и от подзаглавието, изписано с по-малки букви: В южна Калифорния писателят на криминални романи вижда мрак и насилие там, където другите виждат светлина.

Той почувства, че статията го представяше като мрачен песимист, обличащ се изцяло в черно, изникващ изведнъж между палмите на брега, гледайки сурово всеки, който би се осмелил да се забавлява, и изнасящ безкрайни, скучни лекции за вродената поквара на човешката раса. В най-добрия случай това би означавало, че Марти е театрален дилетант, костюмирал се така, както той смяташе, че е най-подходящо за един писател на криминални романи.

Може би преувеличаваше. Пейджи щеше да му каже, че е прекалено чувствителен към тези неща. Тя винаги така казваше и го караше да се чувства по-добре, независимо от това дали й вярваше или не.

Марти разгледа фотографиите, преди да прочете статията.

На първата снимка, която беше по-голяма, той стоеше в задния двор на къщата си на фона на няколко дървета и смрачаващи се небеса. Приличаше на ненормален.

Фотографът, Бен Уоленко беше получил инструкции да накара Марти да се снима в пози, които според общото мнение бяха най-подходящи за един писател на криминалета. Ето защо той му предложи няколко театрални атрибута, смятайки, че писателят много ще ги хареса като най-сполучлив израз на злонамереност: брадва, голям нож, шиш за лед, пушка… Когато Марти любезно отклони тези предложения, а също така отказа да облече шлифер с вдигната яка и филцова шапка, нахлупена ниско над очите, фотографът заяви, че наистина е смешно един възрастен човек да си слага подобни труфила и сам предложи да бъдат избегнати баналните клишета, тоест той се съгласи да снима Марти просто като писател и обикновено човешко същество.

Сега обаче беше ясно, че Уоленко бе постъпил достатъчно хитро и бе осъществил първоначалните си намерения без театрални атрибути и след като бе приспал чувството за бдителност на Марти, създавайки в него фалшиво усещане за сигурност. Задният двор му се струваше съвсем нормален и безопасен като фон. Обаче посредством едновременното използване на тъмните сенки на здрача, извисяващи се в небето дървеса и зловещи облаци, осветени в дъното от последните, оскъдни слънчеви лъчи, стратегическото разположение на прожекторите и извънредно малкия ъгъл на камерата, фотографът бе успял да направи от Марти един зловещ образ. Освен това от двадесетте снимки, направени в задния двор, редакторите бяха избрали най-лошите. На тях Марти бе примижал, а чертите на лицето му бяха разкривени. Светлината от прожекторите на фотографа се отразяваше в присвитите му очи и те сякаш горяха като очите на зомби.

Втората снимка бе направена в кабинета му — той седеше зад бюрото си с лице към камерата. На тази фотография се познаваше, че е самият Марти, макар вече той да предпочиташе да не го познават. Струваше му се, че единственият начин да запази частица от собственото си достойнство, беше, ако неговата истинска самоличност останеше загадка. Комбинацията от сенките и светлината на настолната лампа с цветния абажур, дори и на черно-бяла снимка, го правеше да изглежда така, сякаш е някой цигански шаман съзрял в своята кристална топка някаква зла поличба.

Марти беше убеден, че голяма част от проблемите на съвременното общество бяха причинени от повсеместната дейност на средствата за масова информация, които не само имаха склонност да опростяват всичко, свеждайки го до степента на абсурда, но и смесваха фантазията с действителността. Телевизионните новини поставяха ударението върху драматичното, а не върху самите факти, предпочитаха сензационното пред важното, търсейки да постигнат ефект и масов интерес със същите средства, с които продуцентите правеха забавни програми за най-гледаното телевизионно време и репортажи за някой драматичен съдебен процес. Документалните филми за истински исторически личности се превръщаха в „документални драми“, в които действителните, точни подробности и събития в живота на знаменитостите биваха безмилостно подчинявани на изискванията за развлекателност и дори на индивидуалните фантазии на създателите на предаванията, които с широка ръка прекрояваха миналото. Патентовани лекарства се продаваха чрез телевизионните реклами от изпълнители, които играеха ролята на лекари в някои специализирани предавания, като че ли бяха завършили медицина в Харвард, а не просто посетили един-два курса по актьорско майсторство. Политици се появяваха в откъслечните епизоди на някой водевил. Актьори от тези водевили се появяваха в политически дебати. Неотдавна вицепрезидентът на Съединените щати бе въвлечен в някакъв объркан и безкраен спор с един журналист от националната телевизия. Зрителите не знаеха кой е актьор и кой политик. Един автор на криминални романи вече не беше просто като един от героите си, а карикатурен прототип на най-популярния герой от целия жанр. С всяка година положението ставаше все по-тревожно и хората вече не можеха да мислят ясно по важни въпроси или пък да разграничават фантазиите от действителността.

Марти беше твърдо решен да не допринася за разрастването на тази болест, но бе подлъган. Сега той бе запечатан в общественото съзнание като Мартин Стилуотър — страховитият и загадъчен автор на също толкова страховити и загадъчни, криминални истории, обсебен от мрачната страна на живота и така тъжен и самотен, както всички герои, за които се разказваше в неговите романи.

Рано или късно някой обезпокоен и манипулиран от масмедиите гражданин, объркал измислените герои от романите на Марти с истинските хора от живота, пристигаше пред дома му в някоя бричка, цялата украсена с надписи, обвиняващи го в убийството на Джон Ленън, Джон Кенеди, Рик Нелсън, и бог знае още на кого, макар Марти да е бил невръстно дете, когато Лий Харви Осуалд е дръпнал спусъка на оръжието си срещу Кенеди (или когато седемнадесет хиляди и тридесет и седем конспиратори-хомосексуалисти са дръпнали спусъка, ако може да се вярва на филма на Оливър Стоун). Нещо подобно се бе случило и със Стивън Кинг, нали? А Салман Рушди бе преживял няколко тревожни години, както всеки един от героите на Робърт Лъдлъм в неговите фантастични бурлески.

Огорчен от зловещия имидж, който списанието му бе създало, и изчервен от смущение, Марти огледа паркинга, за да се увери, че никой не го бе видял как чете статия за самия себе си. Някои отиваха към колите си, други излизаха от тях, но никой не му обръщаше внимание.

В слънчевия до преди малко ден бяха пропълзяли облаци. Вятърът завърташе сухите листа в едно малко торнадо, което се носеше в своя вихрен танц върху черната настилка.

Марти зачете статията, като от време на време въздишаше и мърмореше. Въпреки няколкото незначителни грешки, фактологически материалът се придържаше към истината. Обаче превратното му тълкуване бе същото както образът му, представен от снимките. Милият, завеян Марти Стилуотър! Какъв навъсен и мрачен човек?! Работи в сумрачен кабинет, почти на тъмно, а казва, че просто се опитва да затъмни екрана на компютъра си (не на нас тия!).

Отказът на Марти да бъдат фотографирани Шарлът и Емили бе продиктуван от желанието му да запази тяхното спокойствие и да не позволи на съучениците им да ги дразнят. Това обаче бе изтълкувано като страх от похитители, които уж му се привиждали зад всеки храст. В края на краищата само преди няколко години той бе написал роман за отвличането на едно дете.

За Пейджи, която бе „красива и умна“ като някоя героиня на Марти Стилуотър, се казваше, че е „психолог, чиято работа изисква от нея да се рови в най-тъмните и съкровени тайни на нейните пациенти“ и то така, сякаш тя се занимаваше не с деца, притеснени от разводите на родителите си или смъртта на някой близък, а с изследвания на психиката на най-известните масови убийци на нашето време.

— Милата, завеяна Пейджи Стилуотър — рече гласно Марти. — Хм, защо иначе би се омъжила за мен, ако още тогава не беше вече малко откачена?

Той си каза, че драматизира нещата.

Затваряйки списанието, Марти прошепна:

— Слава богу, че не позволих момичетата да участват. След всичко това те сигурно щяха да изглеждат като децата от „Семейство Адамс“.

Каза си отново, че преувеличава, но настроението му не стана по-добро. Той се чувстваше омърсен и принизен, а фактът, че вече си говореше сам, сякаш напук потвърждаваше новата представа на нацията за него — един забавен ексцентрик.

Марти завъртя ключа на стартера и запали двигателя.

Докато караше през паркинга към оживената улица, той с тревога си мислеше за това, че с мозъчното затъмнение в събота съдбата му бе направила завой към по-лошо, а то нямаше да е за кратко време. Статията в списанието бе още един пътен знак по този нов, мрачен маршрут и Марти трябваше да измине доста дълго разстояние, преди да намери гладкия, първокласен път, който бе изгубил.

Внезапна вихрушка запрати куп сухи листа към колата му и Марти трепна при сухия стържещ звук от дръжките им, които драснаха по бронята и гюрука, подобно на ноктите на кръвожаден звяр, решен да се вмъкне вътре.

4.

Изведнъж усеща страхотен глад. Не е лягал от петък вечерта, прекосил е напряко цяла Америка при доста лоши метеорологични условия, прекарал е деветдесет вълнуващи и изтощителни минути в къщата Стилуотър, опознавайки собствената си съдба. Запасите му от енергия са изчерпани. Коленете му треперят и едва се държи на краката си.

В кухнята той се нахвърля върху хладилника, отрупвайки с храна дъбовата маса в трапезарията. Изяжда няколко резена швейцарско сирене, половин самун хляб, няколко зеленчукови консерви, почти половин килограм бекон, като смесва всичко наведнъж направо в стомаха си, без да си дава труд да приготвя сандвичи — хапка от тук, хапка от там… дъвче бекона суров, защото не иска да губи време в готвене. Яде бързо и с фанатична всеотдайност към пира, забравил трапезните маниери, промивайки трескаво всичко с дълги глътки студена бира, която се разлива и пени по брадичката му. Гладът му е свиреп. Трябва да направи толкова много неща, преди да се върнат жена му и децата, а и той не е сигурен кога точно да ги очаква. Месото е тлъсто и засищащо. Затова от време на време убиецът пъха пръсти в един голям буркан с майонеза, загребва щедри порции от нея и я облизва, смучейки пръстите си, за да смаже малко трудните за преглъщане залъци, въпреки втората бутилка „Корона“. Той приключва яденето си с две дебели парчета шоколадова торта. Тях също промива с бира, след което разчиства масата, забърсва навсякъде с книжни салфетки и си измива ръцете над умивалника.

Отново усеща прилив на енергия.

В ръка със снимката в сребърна рамка, убиецът се качва отново на втория етаж, взимайки стъпалата по две наведнъж. Той влиза в голямата спалня и запалва двете нощни лампи.

Миг-два се взира в двойното легло, възбуден от перспективата да прави секс с Пейджи. Да се люби с нея. Когато мъжът го прави с някоя жена, която обича, този акт се нарича „да правиш любов“.

А той наистина я обича.

Трябва да я обича.

В края на краищата тя му е жена.

Убиецът знае, че лицето й е хубаво, отлично, с плътни устни, нежни скули и весели очи, но от фотографията не се вижда какво е тялото й. Той си представя, че гърдите й са заоблени, коремът й е плосък, краката дълги и добре оформени. Нетърпението му да легне с нея, да проникне дълбоко в нея, е голямо.

Убиецът отваря чекмеджетата на нощното шкафче и там намира бельото й. Той милва един от корсажите й, поглажда гладките чашки на сутиена й и една украсена с дантели камизола. Изважда чифт копринени бикини от най-долното чекмедже и заравя лицето си в тях, вдъхвайки дълбоко уханието им и повтаряйки шепнешком името на Пейджи.

Да прави любов щеше да бъде далеч по-различно от изморителните сексуални изпълнения, които бе имал с разни уличници, забърсвани в баровете, защото тези изживявания неизменно го оставяха с чувството за празнота, отчуждение и болка, тъй като отчаяната му нужда за истинска близост не можеше да бъде задоволена. Отчаянието води след себе си гняв, гневът се превръща в омраза, омразата ражда насилие… а насилието понякога успокоява, тази схема обаче е неприложима за Пейджи, с която ще прави любов. Той й принадлежи, както на никоя друга жена. С нея щеше докрай да бъде задоволено не само желанието му, но и неговата нужда. Заедно те щяха да постигнат единение, каквото човек не можеше да си представи. Съвършено единство и блаженство, духовно и физическо консумиране — всичко, което бе виждал в безброй много филми: тела, облени в златиста светлина, екстаз, неизмеримо силно усещане за удоволствие, възможно само, когато има любов. След това нямаше да се налага да я убива, защото те щяха да бъдат едно цяло — две сърца, туптящи в пълна хармония, без да е нужно убийство, преливащи един в друг и всички нужди възхитително задоволени!

Перспективата за романтична връзка го оставя без дъх.

— Ще те направя щастлива, Пейджи — обещава той на снимката.

Осъзнавайки, че не се е къпал от събота и с намерение да бъде чист за нея, той поставя обратно копринените бикини в купа, от който ги е измъкнал, затваря чекмеджето на шкафа и отива под душа в банята.

Убиецът смъква дрехите, които е взел от шкафа в караваната на беловласия пенсионер Джек в Оклахома, в събота… едва преди едно денонощие. След като свива на топка всички дрехи, той ги напъхва в едно метално кошче за отпадъци.

Банята е достатъчно широка, а водата под душа е прелестно гореща. Той щедро се покрива с пяна от сапун и скоро облаците пара се изпълват с тежкия, упойващ аромат на цветя.

След като се избърсва с една пухкава, жълта хавлиена кърпа, убиецът рови из шкафчетата в банята, докато най-накрая намира тоалетните си принадлежности. Той се напръсква с дезодорант, а след това сресва влажната си коса назад и я оставя да изсъхне така. Избръсва се с електрическата самобръсначка, плясва по бузите си малко одеколон с мирис на липа и измива зъбите си.

Чувства се като нов човек.

В своята половина от огромния килер за дрехи той си избира чифт памучни слипове, дънки, памучна бархетна риза на сини и черни карета, къси чорапи и чифт маратонки „Найк“. Всичко му е съвсем по мярка.

Колко е хубаво да си у дома!

5.

Пейджи стоеше до прозореца и гледаше как сивите, кълбести облаци прииждат от запад, носени от тихоокеанския вятър. Те се трупаха в небето, а там където се скупчваха, земята под тях потъмняваше и огрените от слънцето сгради намятаха черни плащове.

Вътрешното пространство на светая светих на Пейджи, нейния кабинет, се състоеше от три стаи на шестия етаж с два прозореца, предлагащи не особено възхитителна гледка — един голям базар и сгушилите се един до друг покриви на жилищните квартали, които се точеха през целия Ориндж Каунти и очевидно се губеха някъде в безкрая. Пейджи разбира се би предпочела панорамна гледка към океана или към някой зелен и кичест вътрешен двор, но това би означавало по-висок наем, а то бе немислимо в онези ранни години от писателската кариера на Марти, когато тя припечелваше прехраната.

Сега, въпреки нарастващия му успех и внушителен доход, наемането на по-скъп кабинет някъде другаде все още би било неразумно. Кариерата дори на един процъфтяващ писател не означаваше сигурен доход. Когато се разболееше собственикът на магазин за пресни плодове, то той оставяше служителите си да продължат да продават ябълките и портокалите в негово отсъствие, но ако Марти се разболееше, цялото предприятие, макар и със скрибуцане, спираше напълно.

А Марти беше болен… и навярно сериозно.

Не, тя не биваше да мисли за това. Още нищо не знаеха със сигурност. Сега Пейджи беше онова същото момиче от периода „преди Марти“, което се безпокоеше за евентуални неща, вместо да се тревожи само за съществуващи вече факти.

Наслаждавай се на мига, би й казал Марти. Той бе роден терапевт. Понякога тя си мислеше, че от него е научила много повече, отколкото от лекциите и упражненията, които бе посещавала, за да защити доктората си по психология.

Наслаждавай се на мига!

В действителност непрестанният поток от хора и коли, който се виждаше от прозореца й, я зареждаше с енергия. И докато в миналото тя бе склонна да изпада в мрачни настроения, а лошото време й влияеше зле, през всичките й години с Марти и с неговия неизменно весел нрав бе станало възможно за Пейджи да съзре мрачната красота дори в приближаващата буря.

Тя бе родена и отгледана в дом без любов — така суров и студен, както би била някоя пещера на северния полюс. Но тези дни отдавна бяха минало и тяхното влияние върху нея отдавна бе изчезнало.

Наслаждавай се на мига!

Като погледна часовника си, тя дръпна пердетата, защото настроението на следващите й двама клиенти едва ли се отличаваше с устойчивост срещу мрачно време.

Когато завесите на прозорците бяха дръпнати, кабинетът бе така уютен, както която и да било приемна в частен дом. Бюрото, книгите й и медицинските картони бяха в третата стая и тези, които идваха на преглед при нея почти не ги виждаха. Пейджи винаги посрещаше пациентите си в стаята, в която се намираше сега, тъй като бе по-приятна. Канапето с дамаска на цветчета и пухестите възглавници, нахвърляни по него, придаваха голямо очарование на приемната, а трите големи тапицирани с плюш кресла бяха достатъчно удобни, за да могат пациентите да се сгушат в тях и дори да седнат по турски, ако им се искаше. Лампи с копринени абажури и ресни хвърляха приглушена светлина, която играеше в топли отблясъци върху дребните фигурки по краищата на масите и скъпите порцеланови статуетки във витрината на махагоновия шкаф.

Пейджи обикновено предлагаше горещ шоколад и сладки или соленки и чаша студена кола. Това доста улесняваше разговора, защото човек се чувстваше така сякаш е „на гости при баба“. Поне така изглеждаше къщата на баба в онези времена, когато тя не си правеше пластична операция на лицето, не си коригираше тялото чрез хирургическо отстраняване на мастните тъкани, не се развеждаше с дядо, не предприемаше ергенски корабни пътешествия до Кабо Сан Лукас и не отлиташе за уикенда до Лас Вегас с приятеля си.

Повечето клиенти още при първото си посещение се стряскаха, когато не виждаха събраните трудове на Фройд, нито стандартната кушетка за прегледи, нито пък прекалено строгата атмосфера на един психиатричен кабинет. Дори когато Пейджи напомняше на клиентите си, че тя не е психиатър или доктор по медицина, а само дипломиран консултант-психолог, който вижда посетителите си повече като „клиенти“, отколкото като „пациенти“, хората с по-сериозни комуникационни проблеми от неврозата и психозата оставаха смутени през първите тридесет минути от посещението си. В края на краищата стаята (а Пейджи би искала да вярва, че и приятелският й подход) спечелваше сърцата на пациентите.

Последният преглед Пейджи бе записала за два часа. Посетителите бяха Саманта Ечисън и нейният осем годишен син, Шон. Първият съпруг на Саманта, бащата на Шон, бе починал наскоро, след като Шон бе навършил пет години. Две и половина години по-късно Саманта се бе омъжила повторно и проблемите в поведението на Шон бяха започнали буквално в деня на сватбата й. Това очевидно се дължеше на погрешното му убеждение, че майка му бе извършила предателство спрямо неговия починал баща и един ден би могла да предаде и него самия. Пет месеца вече Пейджи се виждаше с момчето два пъти седмично, опитвайки се да спечели доверието му, откривайки начини на общуване, за да могат да обсъдят болката на Шон, страха и гнева му, за които той не можеше да говори с майка си, Днес Саманта щеше да участва за първи път, което беше важна стъпка, тъй като прогресът обикновено настъпваше бързо, щом детето беше вече готово да каже на родителя си онова, което бе споделило с консултантката си.

Пейджи седеше в едно от креслата, което бе само за нея и посегна към другия край на масата, където се намираше телефонът, наподобяващ антика. Той бе не само телефон, но и преговорна уредба, свързваща кабинета с приемната. Пейджи възнамеряваше да помоли секретарката си, Мили, да въведе Саманта и Шон Ечисън, но уредбата избръмча, преди още Пейджи да вдигне слушалката.

— Марти е на първа линия, Пейджи.

— Благодаря ти, Мили — каза Пейджи и натисна бутон номер едно. — Марти?

Марти не отговори.

— Марти, чуваш ли ме? — попита тя, поглеждайки към уредбата, за да види, дали бе натиснала нужния бутон.

Сигналната лампа за първа линия светеше, но отсреща не се чуваше нито дума.

— Марти?

— Харесва ми гласът ти, Пейджи. Толкова е мелодичен.

Марти звучеше някак… особено.

Сърцето и започна да блъска в гърдите й и тя с усилие потисна страха, който се надигаше в нея.

— Какво каза лекарят?

— Харесва ми снимката ти.

— Моята снимка?! — възкликна Пейджи, изумена.

— Харесват ми косата ти, очите ти…

— Марти, не те…

— Ти си това, от което имам нужда.

Устата й пресъхна.

— Нещо не е наред ли?

Изведнъж той заговори бързо като сливаше изреченията в едно:

— Искам да те целувам Пейджи, да целувам гърдите ти, да те прегръщам, да правя любов с тебе, ще те направя много щастлива, искам да бъда в тебе, ще бъде като на кино, блаженство…

— Марти, скъпи, какво…

Той затвори и не я остави да довърши.

Толкова изненадана и объркана, колкото и разтревожена, Пейджи се заслуша в телефонния сигнал. Сетне постави слушалката върху вилката.

Какво ставаше по дяволите?!

Беше два часа и тя не вярваше прегледът при Гътридж да бе отнел цял час. Следователно той й се бе обадил не от лекарския кабинет. От друга страна пък не би имал достатъчно време, за да се върне вкъщи и да й се обади оттам. Следователно беше й се обадил по път.

Пейджи вдигна слушалката и набра номера на телефона в колата му. Той й отговори на второто позвъняване.

— Марти, какво става, по дяволите?

— Пейджи?

— Какво беше всичко това?

— Кое всичко?

— Да ми целуваш гърдите, за бога! Блаженство… също като на кино!

Марти се поколеба за миг, а Пейджи чу в слушалката тихото бръмчене на двигателя на форда, което означаваше, че е в движение. Един сърдечен удар и после отговорът:

— Мила, не те разбирам.

— Преди минута само ти ми се обади и се държеше така, сякаш…

— Не, не съм бил аз.

— Не си бил ти?!

— Ами не.

— Шега ли си правиш?

— Искаш да кажеш, че някой се е обадил и се е представил за мене?

— Да, той…

— Като мене ли говореше?

— Да.

— Точно като мене?

Пейджи замълча и се замисли за миг.

— Е, не точно. Говорът му приличаше много на твоя… и все пак не беше съвсем същият. Трудно е за обяснение.

— Надявам се, че си му затворила, когато е започнал да говори неприлични думи.

— Ти… — Пейджи се сепна и се поправи. — Той затвори пръв. Освен това разговорът не беше неприличен.

— О, така ли? Ами това, че искал да ти целува гърдите?

— Ами на мене не ми се стори неприлично, защото мислех, че си ти.

— Пейджи, припомни ми, ако обичаш… Кога за последен път съм ти се обаждал в службата, за да ти кажа, че искам да ти целувам гърдите?

Тя се разсмя.

— Е… май че никога.

Марти се засмя, а Пейджи добави:

— Може би идеята не е лоша. Би било хубаво от време на време да освежаваме малко ежедневието си.

— Гърдите ти са много апетитни за целувки.

— Благодаря.

— Също и дупето ти.

— Караш ме да се изчервявам — каза Пейджи и наистина поруменя.

— А също и…

— Е, това вече е неприлично — рече тя.

— Да, но аз съм потърпевшият.

— От къде на къде?

— Ти се обади на мене и едва ли не ме принуди да говоря мръсни думи.

— Да, бе! Еманципация, нали разбираш…

— И как ще свърши всичко това?

Една тревожна мисъл бе споходила Пейджи, но тя не искаше да я изкаже на глас: навярно Марти й се бе обадил все пак по телефона в колата в състояние на мозъчно затъмнение, подобно на онова от съботния следобед, когато цели седем минути бе повтарял онези две думи пред касетофона, а после нямаше никакъв спомен за това.

Стори й се, че същата мисъл току-що бе споходила и Марти, защото и той се умълча.

Най-накрая Пейджи наруши мълчанието.

— Какво каза Пол Гътридж?

— Мисли, че може би е стрес.

— Мисли ли?

— Ще ми запише час за изследвания за утре или сряда.

— Но не беше разтревожен, така ли?

— Не… или поне се престори, че не е.

По-свободното държане на доктор Гътридж с пациентите не се пренасяше и върху поведението му, с което той им съобщаваше особено важна информация. Беше винаги прям и говореше по същество. Дори при тежкото заболяване на Шарлът, когато мнозина лекари биха смекчили сериозните последици от болестта, за да могат родителите постепенно да привикнат към мисълта за най-лошото, Пол направо и съвсем делово бе описал състоянието й пред Пейджи и Марти. Той знаеше, че фалшивият полу оптимизъм не означава състрадание. Щом Пол не беше особено разтревожен за състоянието на Марти и симптомите, които показваше… то тогава това бяха добри новини.

— Имаше един брой в повече от последното издание на „Пийпъл“ и ми го даде.

— Охо! Казваш го така, сякаш ти е дал торба с кучешки изпражнения.

— Е, не беше това, което очаквах.

— Не е чак толкова лошо — рече Пейджи.

— Откъде знаеш? Та ти още не си я виждала!

— Но тебе те зная. Зная също как реагираш на такива неща.

— На едната снимка съм като чудовището Франкенщайн, налегнато от страхотен махмурлук.

— Винаги съм харесвала Борис Карлоф.

Марти въздъхна.

— Май ще трябва да си сменя името, да си направя пластична операция и да се преместя да живея в Бразилия. Но преди да си купя билет за самолета за Рио, ще трябва ли аз да взема децата от училище?

— Аз ще ги взема. Днес имат един час повече.

— О, вярно! Днес е понеделник — уроците по пиано.

— Ще се приберем към четири и половина — каза Пейджи. — Тогава ще ми покажеш статията в „Пийпъл“ и цяла вечер ще плачеш на рамото ми.

— Я зарежи тази работа. Ще ти покажа статията, но смятам цяла вечер да целувам гърдите ти.

— Обичам те, Марти.

— И аз те обичам, мила.

Когато затвори телефона, Пейджи се усмихваше. Той винаги успяваше да я развесели дори в най-мрачни и тежки мигове.

Тя не желаеше да мисли повече за странното телефонно обаждане, за болести и затъмнения, за снимки, на които Марти приличаше на чудовище.

Наслаждавай се на мига.

В разстояние на минута или две Пейджи правеше тъкмо това, а после се обади на Мили по уредбата и й каза да влязат Саманта и Шон Ечисън.

6.

В кабинета си той сяда на стола зад своето бюро. Удобен е. Почти е сигурен, че и преди е седял на него.

Въпреки това е неспокоен.

Включва компютъра — персонален е и производство на „Ай Би Ем“, с обемен хард диск. Добра машина. Не си спомня някога да я е купувал.

След програмата на управление големият екран показва и списъка на различните оперативни програми. Те са осем и са предимно от типа на „Уърд“. Той избира „Уърд-пърфект“ 5.1 и ето, че тя е готова за работа.

Не си спомня някога да се е учил да работи с компютър или да използва програмата „Уърд пърфект“. Това умение е забулено в мъглата на амнезията, както и умението му да си служи с оръжие, а също и странният факт, че познава улиците в различните градове. Очевидно шефовете му са вярвали, че ще му е нужно да разбира и от компютри, както и да борави с някои програми, за да може да изпълнява задачите си.

Сега дисплеят е чист.

Готово.

В долния десен ъгъл на синия екран се появяват бели букви и числа, които му показват, че е във файл DOC.1, страница първа, ред първи, десета позиция.

Така… Той е готов да напише роман — своя творба.

Убиецът гледа втренчено празния монитор и се опитва да започне. Началото се оказва много по-трудно от очакванията му.

От кухнята си е донесъл една бутилка „Корона“, защото е предвиждал, че ще му е нужно да смазва от време на време мислите си. Дръпва дълга глътка. Бирата е студена, освежаваща и е точно това, което му е необходимо, за да започне.

След като преполовява бутилката, увереността му се възвръща и той започва да пише. Изписва на екрана една дума, после спира:

Мъжът.

Мъжът какво?

Гледа екрана цяла минута, после написва „влезе в стаята“. Обаче каква стая? В къща ли? Или в административна сграда? Как изглежда стаята? Кой друг е в нея? Какво прави мъжът в тази стая, защо е там? Непременно ли трябва да е в стая? Не може ли примерно да влиза във влак, самолет или гробище?

Той изтрива „влезе в стаята“ и го замества с „беше висок“. И така, мъжът е висок. Какво от това, че е висок? Височината му от значение ли е за разказа? На колко години е? Какъв цвят са очите му, косата му? Бял ли е, черен ли е или азиатец? Как е облечен? Колкото до това, защо изобщо трябва да е мъж? Нима не може да е жена? Или пък дете?

С тези въпроси в главата си, той изчиства дисплея и започва историята отначало:

Мъж.

Отново се втренчва в екрана, който е ужасяващо празен. Неизразимо по-празен от преди — само три букви, станали сякаш по-празни, поради липсата на окончанието. Окончанието определя граматическия род, но иначе изборът на самата дума е неограничен. А това до голяма степен затруднява избора на втората дума, което убиецът не е очаквал в началото, преди да седне на стола, облечен в черна кожена дамаска и преди да включи компютъра.

Той изтрива „Мъж“.

Екранът е чист.

Готово.

Допива бирата си. Тя е студена и освежаваща, ала не смазва мислите му.

Отива до библиотеката и измъква осем романа с неговото име — Мартин Стилуотър. Занася ги до бюрото и известно време седи и чете първите страници, вторите страници, опитвайки се да раздвижи мозъка си.

Неговата съдба е да бъде Мартин Стилуотър. Това поне е ясно.

Той ще бъде добър баща за Шарлът и Емили.

Ще бъде също добър съпруг и любовник за красивата Пейджи.

Освен това ще пише романи… Криминални романи.

Явно той ги е писал и преди — поне десетина… Значи може пак да ги напише. Просто трябва да придобие повторно чувството за това как се пише роман… да придобие повторно умението.

Екранът е празен.

Той слага пръстите си върху клавиатурата, готов да пише.

Екранът е толкова празен… Празен, празен, празен! Присмива му се!

Подозирайки, че затруднението му се дължи на тихото, натрапливо бръмчене на мониторния вентилатор и на очакващото го, синьо електронно поле, в което е изписано „файл 1, страница 1“, той изключва компютъра. Възцарява се благословена тишина, но мъртвото сиво стъкло на монитора е дори още по-присмехулно от синия екран. Изключването на апарата показва, че се е признал за победен.

Той трябва да бъде Мартин Стилуотър, което означава, че трябва да пише:

Мъжът. Мъжът беше. Мъжът беше висок, със сини очи и руса коса, носеше син костюм, бяла риза и червена вратовръзка, беше около тридесет годишен и не знаеше какво прави в стаята, в която бе влязъл. По дяволите! Не става! Мъжът. Мъжът. Мъжът…

Той има нужда да пише, но всеки опит за това го хвърля в отчаяние. Скоро отчаянието ражда гняв. Познатата схема… Гневът се превръща в особена омраза към компютъра, ненавист, а също и в една малко размита омраза към незавидното му положение в света, към самия свят и всеки един негов обитател. Убиецът се нуждае от толкова малко, толкова трогателно малко… има нужда просто да принадлежи някъде, да бъде като другите хора, да има дом и семейство, да има цел, която да разбира. Толкова ли е много това? А? Не иска да е богат, да се движи сред високопоставените и могъщите, да обядва със знаменитости. Не е жаден за слава. След толкова борба, смут и самота сега има дом, съпруга и две деца и чувство за посока — съдба. Ала той чувства, че всичко това му се изплъзва от ръцете. Има нужда да бъде Мартин Стилуотър, но за да бъде Мартин Стилуотър трябва да може да пише, а той не може да пише, не може да пише… по дяволите всичко… не може да пише! Знае улиците в Канзас Сити, познава други градове, знае всичко за оръжията, за отваряне на ключалки, защото те са му внушили тези знания (които и да се „те“). Обаче не са сметнали за необходимо да му предадат знания за това как се пишат криминални романи, от което той се нуждае — о, колко отчаяно се нуждае! — щом някога изобщо трябва да бъде Мартин Стилуотър и ако изобщо трябва да задържи прелестната си съпруга Пейджи, дъщерите си, своята нова съдба, която се изплъзва, изплъзва, изплъзва от ръцете… Единственият му шанс за щастие се изпарява с шеметна бързина, защото те са против него — всички те! Целият свят е срещу него, решен да го остави самотен и объркан! И защо? Защо?! Той ги мрази, мрази изкусните им планове и тяхната безлика мощ, презира ги — тях и техните машини — с толкова много горчивина, че… с яростен крясък той забива юмрука си в тъмния екран на компютъра, замахвайки не само срещу собственото си, гневно отражение, но и срещу машината и срещу всичко, което тя представлява. Звукът от счупено стъкло отеква в тишината на къщата, а вакуумът зад монитора изпуква и в същото време тихо изсъсква от нахлуващия вътре въздух.

Той отдръпва ръката си от развалините и се втренчва в яркочервената кръв. Стъклата от екрана все още падат по клавиатурата. Остри късчета бляскат между свивките на пръстите и кокалчетата му. Едно елипсовидно парче се е забило в меката част на дланта му.

Макар че е все още сърдит, той постепенно възвръща самообладанието си. Насилието понякога успокоява.

Извъртява стола, оставяйки компютъра зад гърба си, и се обръща с лице към срещуположната, П-образна част на кабинета. Навежда се и се взира в раните си на светлината на лампата с цветния абажур. Стъкълцата, забити в плътта му, светят като елмази.

Изпитва съвсем слаба болка и знае, че скоро ще премине. Той е здрав и жилав. Притежава възхитителната способност бързо да се възстановява.

Някои от парчетата стъкло не са забити дълбоко и той успява да ги измъкне с пръсти. Но други са проникнали дълбоко в плътта му.

Отдръпва се назад от бюрото заедно със стола, става и тръгва към банята до голямата спалня. Ще му трябват пинсети, за да издърпа по-упоритите стъкълца.

Макар отначало да кърви обилно, сега кръвотечението му е намаляло. Въпреки това, той вдига ръката си нагоре с изпъната длан, така че кръвта му се стича надолу по китката, сетне минава под ръкава му, вместо да капе върху килима.

Щом извади парчетата стъкло, може пак да се обади на Пейджи в службата й.

Беше толкова развълнуван, когато намери телефонния й номер в кабинетния указател… и така възбуден от разговора си с нея. Тя говореше умно, уверено, нежно. Гласът й бе леко гърлен, което той намираше за много секси.

Щеше да бъде чудесна награда, ако освен всичко друго тя беше и секси. Тази вечер двамата ще бъдат в едно легло. Ще я обладае много пъти. Припомняйки си лицето й от фотографията и леко дрезгавия й глас по телефона, той е уверен, че тя ще удовлетвори нуждите му така, както никоя друга жена преди нея. Пейджи няма да го остави недоволен и отчаян, както бяха сторили толкова много жени в миналото му.

Убиецът се надява, че тя ще отговори, дори ще надхвърли очакванията му. Надява се, че няма да има никаква нужда да я наранява.

В банята до голямата спалня открива пинсети — в чекмеджето, където Пейджи държи грима си, ножичките за нокти, пили, сенки и други козметични принадлежности.

Той застава пред умивалника и протяга ръката си над него. Макар кървенето да е престанало, кръвта шурва отново всеки път, когато от дланта си измъква по някое остро парче стъкло. Пуска топлата вода и тя отмива кръвта в канала.

Може би тази нощ, след секса ще трябва да поговори с Пейджи за това как е блокирал като писател. Ако е блокирал и преди, тя навярно ще си спомни как е постъпвал при тези случаи, за да разчупи творческата си инертност. Разбира се! Няма начин Пейджи да не знае решението!

Приятно изненадан и с чувство на облекчение, той разбира, че вече не е необходимо сам да се справя с проблемите си. Като семеен мъж, той има предана партньорка, с която да дели ежедневните си грижи.

Той вдига глава, вижда отражението си в огледалото зад умивалника, ухилва се и казва:

— Сега си имам жена.

Забелязва петънце от кръв върху дясната си буза и друго отстрани на носа.

Засмива се тихо и казва на себе си:

— Ама че си мърляв, Марти! Трябва да се почистиш. Сега имаш съпруга, а съпругите харесват мъжете им да са спретнати и чисти.

Отново се съсредоточава върху дланта си и с пинсетите измъква последното остро парче стъкло.

Във все по-добро настроение, той отново се разсмива и продумва:

— Първото нещо, което трябва да направя утре сутринта, е, да изляза и да купя нов монитор за компютъра.

Сетне поклаща глава, смаян от собствената си детинщина.

— Ти си се смахнал, Марти — добавя той, — но нали писателите трябва да са темпераментни, а?

След изваждането на последното парче, забито в свивката между два пръста, той оставя пинсетите и слага ранената си ръка под топлата водна струя.

— Не може да продължаваш така. Вече не. Ще изплашиш до смърт малките Шарлът и Емили.

Отново поглежда в огледалото, поклаща глава и се усмихва.

— Луд човек — казва той на себе си така, сякаш говори с топлота и обич на свой приятел, чиито недостатъци намира за очарователни. — Направо си луд!

Животът е хубав.

7.

Оловното небе увисна още повече от собствената си тежест. Според метеорологичната прогноза по радиото, дъждът щеше да започне по здрач, осигурявайки свирепи задръствания в транспорта точно, когато движението беше най-натоварено. Пъкълът изглеждаше много по-привлекателен, отколкото магистралата за Сан Диего.

Би трябвало Марти да си отиде направо у дома, след като излезе от кабинета на Гътридж. Наближаваше завършването на последния си роман, а във финалните мъки на всяка своя история той работеше почти без прекъсване, защото всяко разсейване биваше фатално за кулминационния момент в повествованието.

Освен това той бе необичайно неуверен в шофирането си. Когато върна мислите си назад, прекарвайки през съзнанието си всяка минута, откакто бе излязъл от кабинета на доктора, той бе сигурен, че не бе звънял на Пейджи в състояние на мозъчно затъмнение зад волана на форда. Естествено страдащият от мозъчно затъмнение нямаше спомен за пристъпа си, тъй че дори и най-подробното възстановяване на изминалия час не би могло да разкрие истината. Докато се запознаваше с различни научни изследвания във връзка с написването на романа „Един мъртъв епископ“, той попадна на материали, показващи, че страдащи от мозъчни затъмнения могат да пропътуват стотици километри и да общуват с десетки хора в момент на неадекватност, а после изобщо да не могат да си спомнят какво са правили. Опасността не бе така сериозна, както да се кара кола в пияно състояние… макар че да се управлява тон и половина грамада от стомана при висока скорост и в не съвсем нормално състояние на духа също не беше особено умна идея.

Все пак, вместо да си отиде у дома, Марти отиде до големия базар „Мишън Виехо“. Работният ден почти приключваше, а Марти бе твърде неспокоен, за да чете или да гледа телевизия, докато Пейджи и момичетата се върнеха вкъщи.

Когато играта загрубее, грубите тръгват на пазар…13 така че той започна да се рови из рафтовете за книги и плочи. Купи си един роман от Ед Макбейн и един компактдиск от Алън Джексън, надявайки се, че такива светски занимания ще му помогнат да забрави своите тревоги. Мина два пъти покрай щанда със сладкишите, поглъщайки жадно с поглед по-големите, с шоколадовите пръчици и орехови ядки, но намери сили в себе си да им устои.

Светът е много хубав, когато човек не познава вкуса на апетитната храна.

Щом излезе от базара, пръски студен дъжд зачертаха камуфлажни шарки по настилката на тротоара.

Марти хукна към форда, над главата му блесна светкавица. Канонаден тътен раздра небето, а студените дъждовни пръски се превърнаха в тежки струи тъкмо, когато той затвори вратата, намествайки се зад волана.

Докато караше към дома си, Марти истински се наслаждаваше на сребристия блясък на улиците, мокри от дъжда, на шума от плисъка на колелата, профучаващи през някоя локва… и на гледката от разлюлените палмови листа, които приличаха на гребени, разресваща сивите кичури на небето. Това му напомни няколко разказа от Съмърсет Моъм и един филм на Богарт. Тъй като дъждът рядко спохождаше обречената на суша Калифорния, ползата и изненадата надделяваха над неудобството.

Марти паркира колата в гаража и влезе в къщата през свързващата врата към кухнята, вдишвайки с наслада натежалия от влага въздух и миризмата на озон, която винаги съпътстваше началото на всяка буря.

В притъмнялата кухня фосфоресциращият в зелено дисплей на електронния часовник върху печката показваше 4:10. Пейджи и момичетата щяха да се приберат след двадесетина минути.

Той тръгна от стая в стая, запалвайки осветлението. Къщата изглеждаше винаги най-уютна, когато бе добре отоплена и осветена, когато дъждът барабанеше по покрива, а сивата плащеница на бурята загръщаше света отвън. Марти реши да запали огън в семейната камина, която гореше и с газ и с дървени подпалки, и да извади принадлежностите за горещия шоколад, та да можеха да го приготвят веднага, щом Пейджи и момичетата се върнеха.

Отиде първо горе, за да провери факса и телефонния секретар в кабинета си. Сестрата на доктор Гътридж сигурно бе вече позвънила, за да потвърди часа за изследванията в болницата.

Имаше също и дивото усещане, че литературният му агент го бе търсил по повод продажбата на авторските права в една или друга страна в чужбина или във връзка с предложението да се направи филм, което би било повод за празнуване. Интересно, но бурята бе повишила настроените му, вместо да го понижи, навярно, защото лошото време съсредоточаваше съзнанието върху домашния уют. Все пак неговата природа да намира причини за веселост, когато разумът подсказваше мрачно настроение, бе едно много по-реално предположение за случая. Марти просто не беше в състояние дълго да бъде мрачен, а от събота насам му се бяха насъбрали достатъчно черни мисли, та да му държат влага няколко години.

Влизайки в кабинета си, той посегна към електрическия ключ за осветлението, но не успя да го докосне дори, изненадан от факта, че крушката с цветния абажур и работната лампа бяха запалени. Когато излизаше, Марти винаги изгасваше осветлението. Преди да отиде на лекар обаче, той бе необяснимо потиснат от странното усещане, че е на пътя на някаква неумолима сила и очевидно не е имал достатъчно ясно съзнание, за да изгаси лампите.

Спомняйки си ужасния пристъп на паника в гаража, когато едва не се парализира от страх, Марти почувства как балонът на оптимизма му леко изпусна въздух.

Факсът и автоматичният телефонен секретар бяха в дъното на П-образната част в кабинета му. Върху втория светеше червената сигнална лампичка, а върху пластмасовата поставка на първия се виждаше ситно изписана хартия.

Преди да стигне до тях обаче, той видя счупения монитор. От рамката му стърчаха остри като ножове стъкла. В средата зееше черна дупка. Под крака му изхрущя парче стъкло, когато Марти бутна работния си стол встрани, и се втренчи изумен в компютъра.

Парчетата стъкло от екрана се бяха посипали по клавиатурата.

Усети, че му се повдига. Нима и това бе направил в пристъп на мозъчно затъмнение?! Нима бе взел някакъв тежък предмет и бе разбил екрана на парчета? Животът му се разпадаше също като счупения монитор.

Тогава забеляза още нещо върху клавиатурата, освен парчетата от стъкло. На оскъдната светлина му се стори, че вижда нещо като капки от разтопен шоколад.

Намръщен, Марти докосна едно от петънцата с върха на показалеца си. Още лепнеше. Част от него полепна по кожата му.

Той пъхна ръката си под светлината на работната лампа. Лепкавата течност на върха на пръста му беше тъмно червена… почти черна. Не беше шоколад.

Марти вдигна пръст към носа си, за да разбере дали течността има някакъв мирис.

Миризмата бе слаба, едва се усещаше, но той веднага разбра каква е. Навярно бе разбрал още в мига, когато бе докоснал течността, защото някъде вътре в себе си, на едно доста първично ниво бе устроен така, че винаги да я разпознава… Кръв!

Който бе счупил монитора, се бе порязал.

По ръцете на Марти нямаше дори драскотина.

Той бе напълно спокоен, освен че по гръбнака си усети тръпки, а от това кожата на тила му настръхна.

Обърна се бавно, очаквайки да види, че някой бе влязъл в стаята след него, но не — беше сам.

Дъждът барабанеше по покрива и гърголеше, изтичайки от близката водосточна тръба. За миг блесна светкавица. Успя да я зърне през широките прозорци на големите плантаторски жалузи. Гръмотевичният тътен се изтърколи от небето и отекна в стъклата на прозорците.

Марти се ослуша за шумове в къщата.

Единствените звуци бяха тези от бурята… и от ускорения ритъм на сърцето му.

Той пристъпи към чекмеджетата от дясната страна на бюрото и отвори второто по ред от горе надолу. Тази сутрин бе поставил там един девет милиметров пистолет „Смит и Уесън“ върху някакви книжа. Очакваше да не го намери, но очакванията му отново не се оправдаха. На меката и пъстра светлина от лампата с цветния абажур оръжието леко лъщеше.

— Имам нужда от моя живот.

Гласът стресна Марти, но това бе нищо в сравнение със сковаващия ужас, който сграбчи сърцето му в мига, когато вдигна поглед от автомата и видя мъжа. Той стоеше на прага. Беше облечен сякаш в собствените дънки на Марти и неговата собствена бархетна риза, която му беше съвсем по мярка, защото мъжът беше двойник на Марти. Всъщност, като се изключеше облеклото, той би могъл да бъде собственото му, огледално отражение.

— Имам нужда от моя живот — повтори тихо мъжът.

Марти нямаше нито брат, нито двойник, нито каквото и да било друго. И все пак само идентичен близнак би могъл да бъде толкова точно копие на него самия — във всяка черта на лицето, височина, тегло и конструкция на тялото.

— Защо открадна живота ми? — попита непознатият с нещо като искрена изненада в гласа. Гласът му бе уравновесен и спокоен — сякаш това не беше съвсем налудничав въпрос, а като че ли бе напълно възможно, ако не за другите то поне за Марти, да открадне нечий живот.

Осъзнавайки, че непознатият говори също като него, Марти затвори очи и се опита да си внуши, че това, което вижда, не е истина. Помисли си, че има халюцинация и че сам говори вместо този фантом, използвайки някакво свое умение по вентрилоквизъм. Мозъчни затъмнения, невероятно страшни кошмари, паника, а сега — халюцинации. Но когато отвори очи, двойникът му още беше там — упорита илюзия.

— Кой си ти? — попита копието.

Марти не можа да отговори, защото усещаше сърцето си в гърлото и с всеки негов удар той сякаш се задушаваше. А и не се осмеляваше да говори, защото да започнеш разговор с една халюцинация означаваше да изпуснеш и последната си връзка с нормалния разум и да се хвърлиш в тъмната бездна на лудостта.

Фантомът промени леко въпроса си, говорейки все още в почуда и унес, но въпреки това заплашително снишавайки глас.

— Какъв си ти?

Без присъщите за психологическите или свръхестествени привидения призрачна флуидност и треперене, нито прозрачен, нито искрящ, двойникът пристъпи напред. Когато се раздвижи сенките и светлината заиграха по него така, както биха направили върху всяко триизмерно същество. Той изглеждаше така материален, както би бил всеки друг мъж.

Марти забеляза пистолета в дясната ръка на непознатия, притиснат до бедрото му, с дуло насочено към пода.

Двойникът направи още една крачка и спря на не повече от два и половина метра от другата страна на бюрото. Полуусмихнат, което бе много по-страшно, ако открито се смееше, непознатият каза:

— Как стана това? Сега какво? Ще станем ли по някакъв начин една личност, ще се слеем ли, като в някакъв смахнат, научнофантастичен филм…

Страхът изостри сетивата на Марти. Като че ли, гледайки двойника си през някаква силна лупа, той виждаше всеки контур, бръчка или пора върху лицето му. Въпреки приглушената светлина, мебелите и книгите в тъмните ъгли така ясно се открояваха, както и другите предмети, върху които светлината попадаше директно. Но макар и с изострени сетива, Марти не разпозна марката на оръжието на другия.

— … или просто да те убия и да заема твоето място? — продължаваше непознатият. — А ако те убия…

Струваше му се, че всяка халюцинация, изфабрикувана от съзнанието му, би трябвало да носи оръжие, което Марти познаваше.

— … спомените, които си ми откраднал, ще станат отново мои, когато умреш? Ако те убия…

В края на краищата, щом тази фигура беше само нереална заплаха, сътворена от болната му психика, то тогава всичко — призракът, дрехите, оръжието му — би трябвало да са плод на знанията и въображението на Марти.

— … ще стана ли отново цял? Когато умреш, ще си върна ли семейството? И ще се науча ли отново да пиша?

Следователно, ако оръжието беше истинско, двойникът също беше истински.

Наклонявайки леко глава и навеждайки се леко напред, сякаш силно заинтересуван от отговора на Марти, непознатият каза:

— Нужно ми е да пиша, ако ще бъда този, който трябва да бъда. Обаче думите не идват.

Еднопосочният разговор непрекъснато изненадваше Марти със своята непредсказуемост, което не беше в полза на версията, че неговата болна психика е изфабрикувала този непознат.

В гласа на двойника за първи път се прокрадна гняв. Беше по-скоро горчивина, отколкото изпепеляваща ярост, но бързо се разгоряваше.

— И това също си ми откраднал — думите, таланта. Искам си ги обратно! Толкова са ми нужни, че чак ме боли! Цел, смисъл… Знаеш ли, разбираш ли?! Който и да си ти, можеш ли да ме разбереш? Ужасната празнота, пустота… Господи, такава дълбока, черна бездна! — Непознатият сякаш изплюваше думите, а очите му гневно святкаха. — Искам онова, което си е мое! Мое, по дяволите! Искам живота си, съдбата си, моята Пейджи… и тя е моя… моята Шарлът, моята Емили…

Бюрото плюс двата метра и половина до непознатия правеха около три и половина метра общо. Щеше да стреля в него от упор.

Марти измъкна девет милиметровия пистолет от чекмеджето на бюрото, сграбчвайки го с две ръце. Той бутна предпазителя и дръпна спусъка още докато вдигаше дулото. Не го интересуваше дали обектът е истински или само някакъв призрак. Искаше само да го заличи, преди той да го унищожи.

Първият изстрел откъсна парче от ръба на бюрото. Дървото избухна в тънки трески като рояк разгневени оси, излетели стремително от кошера си. Вторият и третият изстрел улучиха другия Марти в гърдите. Куршумите не преминаха през него така, сякаш бе ектоплазма, нито го разбиха, както би станало с огледално отражение. Вместо това те го отхвърлиха назад. Той падна на земята, сварен напълно неподготвен, вдигна оръжието си, но то излетя от ръката му и се удари с трясък в пода. Блъсна се в етажерката с книги и се хвана за един от рафтовете, издърпвайки десетина тома на земята. Гърдите му се обливаха в кръв… Господи, колко много кръв! Очите му се разшириха от ужас и смайване, от устата му не излизаше дори стон, а само задавено хъркане, което бе по-скоро израз на изненадата му, отколкото на болката.

Трябваше да изчезне мръсникът — като камък в кладенец. Но не, той стоеше на краката си! В същия миг, в който се блъсна в етажерката, непознатият се отдръпна от нея и, залитайки, излезе през вратата в коридора на горния етаж. Марти го изгуби от погледа си.

Смаян повече от факта, че всъщност бе дръпнал спусъка на оръжието срещу живо същество, отколкото от това, че живото същество беше неговият собствен огледален образ, той се отпусна, подпирайки се върху бюрото, задъхан така, сякаш не бе вдишвал от мига, в който непознатият бе влязъл в стаята. А може и да не беше влизал… Да застреляш жив човек бе дяволски по-различно от това да застреляш герой в някой роман. Изглеждаше почти така, сякаш по някакъв необясним, магически начин куршумите, попаднали в тялото на двойника, бяха рикоширали в самия Марти. Гърдите го боляха, виеше му се свят, периферното му зрение започна бързо да се замъглява, превръщайки се в непрогледна тъма, което той успя да потисне с усилие на волята.

Не смееше да припадне. Мислеше си, че другият Марти може да е лошо ранен, умиращ, може би вече мъртъв. Господи… кръвта, която обливаше гърдите му! Алените цветове… внезапно изникнали рози. Обаче той не беше сигурен. Навярно раните само изглеждаха смъртоносни. Може би в бързината се бе заблудил и двойникът бе не само още жив, но и достатъчно силен, за да излезе от къщата и да си отиде. Ако мъжът избягаше и останеше жив, то рано или късно той щеше да се върне, също толкова зловещ и смахнат, но много по-яростен и по-добре подготвен. Марти трябваше да довърши онова, което бе започнал, преди двойникът му да има възможност да направи същото с него.

Той погледна към телефона. Набери 911, обади се на полицията и тогава тръгни да търсиш ранения.

Но настолният му часовник беше до телефона и показваше 4:26. Пейджи и момичетата! Тръгнали са за вкъщи след училище… този път по-късно, заради урока по пиано. О, боже мой! Ако влезеха в къщата и видеха другия Марти, или го откриеха в гаража, щяха да помислят, че той е техният Марти и щяха да изтичат към него, изплашени от раните му, желаещи да му помогнат, а той може би щеше да е достатъчно силен, за да ги нарани. Пистолетът, който изпусна, единственото му оръжие ли беше? Няма откъде да знае. Освен това мръсникът може би беше взел нож от кухнята (касапския нож), беше го скрил в ръкава си, после го бе тикнал зад гърба си, изчаквайки Емили да се приближи. А после щеше да го забие във врата й или в корема на Шарлът.

Всяка секунда беше от значение. По дяволите 911! Излишна загуба на време. Ченгетата нямаше да дойдат тук преди Пейджи.

Марти заобиколи бюрото, ала краката му не го държаха. Обаче, когато прекосяваше стаята, за да излезе в коридора, той се почувства по-уверен. Стените бяха оплискани с кръв. Кръв се стичаше и по гърбовете на кориците на книгите му, зацапвайки неговото име. Черната мъгла отново пропълзя в края на периферното му зрение. Марти стисна зъби и продължи напред.

Щом стигна до пистолета на двойника, той го ритна от прага на вратата вътре в стаята. Самото действие му даде увереност, защото му се струваше, че само един полицай би могъл да има достатъчно присъствие на духа, за да направи такова нещо — да попречи на негодника отново да се докопа до оръжието си.

Навярно той сам би могъл да свърши всичко, да се справи с тази ситуация, колкото и странна и зловеща да беше тя — кръв и тъй нататък… Може би нямаше да има проблеми.

Значи, последвай непознатия! Увери се, че наистина е слязъл долу и окончателно е напуснал къщата!

За да може да напише криминалните си романи, Марти бе изучил редица полицейски процедури. Той не само бе чел учебници от полицейската академия и гледал учебни филми, но бе патрулирал с униформени полицаи и участвал в акции на цивилни в рамките и извън рамките на работното време. Марти отлично знаеше как най-добре да излезе през вратата при сегашните обстоятелства.

Не бъди прекалено самоуверен. Представи си, че негодникът има още едно оръжие, освен онова, което изпусна — автомат или нож. Наведи се, не стой на вратата, бързо изчезвай оттам! Най-лесно е да умреш на прага, защото зад всяка врата се крият толкова неизвестни. Когато се движиш, дръж пистолета здраво в двете ръце, изпънати напред. Светкавично се обърни наляво и надясно, когато прекрачиш прага, като извъртиш и дулото на оръжието, за да се прикриеш. След това тръгни в едната или другата посока и плъзгай гърба си по стената, докато се придвижваш. Така ще знаеш, че гърбът ти е винаги защитен. Опасността може да дойде само от три посоки.

Всички тези практически съвети минаваха през главата му, както би станало с някой от неговите герои — суперченгета… и все пак Марти се държеше като най-обикновен гражданин, изпаднал в паника. Той се препъваше и залиташе в коридора на горния етаж, ръцете му бяха отпуснати и само с дясната държеше оръжието си, дишаше шумно… По този начин Марти се превърна не толкова в заплаха, колкото в мишена, защото, ако трябваше да се погледнат нещата в очите, той не беше никакъв полицай, а само един задник, който понякога пишеше за полицаите. Колкото и дълго да лелееше човек една мечта, една фантазия, той не би могъл да действа като полицай в дадена напрегната ситуация, освен ако не беше трениран и обучен като такъв. Марти бе допуснал същата грешка, както мнозина други — бе объркал действителното с измислицата, смятайки, че е непобедимият герой от страниците на романите си. Обаче имаше дяволски късмет, че другият Марти не го очакваше. Коридорът горе беше празен.

Той изглеждаше също като мене.

Не мога да мисля за това сега. Няма време. Съсредоточи се върху това да останеш жив и да очистиш мръсника, преди да е наранил Пейджи или момичетата. Ако оцелееш, ще имаш време да търсиш обяснения за поразителната прилика, да разрешиш загадката… Но не сега!

Ослушай се. Някакво движение?

Може би.

Не, нищо.

Дръж пистолета, насочен с дулото напред.

Стената непосредствено до вратата на кабинета е зацапана с пресния кървав отпечатък на човешка длан. Ужасяващо количество кръв бе попило в светло бежовия килим тук. За известно време поне, докато Марти бе стоял зад бюрото си, слисан и временно неподвижен поради шока от нападението, раненият мъж се бе подпирал върху стената в коридора, като навярно се бе опитвал да спре кървенето.

Марти се изпоти. Прилоша му, беше уплашен. По лявото му слепоочие се стичаше пот и влизаше в очите му, щипейки го и замъглявайки зрението му. Той изтри с ръкава на ризата си своето гладко, изпъкнало чело и премигна енергично няколко пъти, за да отмие солта от потта със сълзите си.

Когато престъпникът се бе отделил от стената (навярно, докато Марти все още бе застинал неподвижен зад бюрото си), той бе минал през локвата от собствената си кръв. Пътят му беше белязан с нарязаните, червени отпечатъци от подметките на маратонки, както и от непрекъсната, тънка, алена диря.

В къщата бе тихо. С мъничко късмет това би могло да означава, че нападателят е мъртъв.

Марти потрепери и тръгна, следвайки внимателно ужасната диря покрай банята в коридора, завивайки зад ъгъла, покрай двойната врана на голямата, тъмна спалня, покрай горната площадка на стълбището… Той спря там, където коридорът на горния етаж свършваше в нещо като веранда с изглед към всекидневната.

От дясната му страна бяха перилата от избеляло дъбово дърво, зад които се виждаше пиринченият полилей. Марти го бе запалил, когато по-рано бе минал през антрето. Под полилея се виждаше стълбището, спускащо се надолу, както и покритото с мозаечни плочки, входно антре на два етажа, което беше преддверие към двуетажната всекидневна.

В ляво на около метър-два надолу по верандата се намираше стаята, която Пейджи използваше като свой домашен кабинет. Един ден той щеше да бъде още една спалня за Шарлът или Емили, когато сметнеха, че вече са достатъчно големи, за да спят отделно. Вратата беше полуоткрехната. Зад нея се рояха черните сенки на мрака, редеещи тук-там поради сумрачната светлина на бурния и гаснещ ден, която едва-едва се процеждаше през стъклата на прозорците.

Кървавата следа минаваше покрай този кабинет и стигаше до края на верандата, пред вратата на детската спалня, която беше затворена. Нападателят беше вътре. Марти се вбеси като си помисли как престъпникът се рови във вещите на момичетата, как пипа нещата им, омърсявайки всичко с кървавите си ръце и лудостта си.

Той си спомни налудничавите нотки в гласа му… И все пак говорът на непознатия приличаше толкова много на неговия: Моята Пейджи, тя е моя, моята Шарлът, моята Емили…

— Да имаш да вземаш! — рече гневно Марти, с пистолет насочен право към затворената врата.

Той погледна часовника си.

Беше четири часа и двадесет и осем минути.

А сега какво?

Можеше да стои тук, в коридора, готов да гръмне мръсника и да го запрати в ада веднага, щом вратата се отвореше. Можеше да изчака Пейджи и децата, да им извика, когато бяха вече в къщата… да каже на Пейджи да се обади на 911. Тогава тя можеше набързо да заведе децата у Вик и Кейти Делорио, където щяха да са на сигурно място, докато той държеше под прицел вратата до пристигането на полицията.

Планът изглеждаше добър, надежден, хладнокръвен, сигурен. За един кратък миг ударите на сърцето му станаха по-спокойни и не така болезнени.

Точно тогава го връхлетя проклятието на писателското въображение — като черен водовъртеж, засмукващ го в мрачната бездна на ужасяващи вероятности… Проклятието на вечното ами ако, ами ако, ами ако. Ами ако другият Марти бе все още достатъчно силен, за да отвори прозореца в детската спалня, да се спусне върху покрива на патиото в задната част на къщата, а оттам да скочи сред цветята? Ами ако се промъкнеше покрай къщата и излезеше на улицата тъкмо, когато Пейджи спираше колата в алеята заедно с момичетата?

Би могло да се случи! Можеше да се случи! Щеше да се случи!!! Или нещо друго, също толкова ужасяващо, а то бе още по-лошо. Черният водовъртеж на действителността изковаваше далеч по-страховити възможности, отколкото което и да е мрачно, писателско въображение. В тази епоха на социален упадък дори на най-тихите улички и в най-спокойните квартали можеха да се случат най-неочаквани и гротескни прояви на зверско насилие, при което хората се ужасяваха и онемяваха от шока, ала не се изненадваха.

Онзи навярно дебнеше зад вратата на празната стая.

Четири часа и двадесет и девет минути!

Навярно Пейджи вече завиваше зад ъгъла на долната пряка и тръгваше по тяхната улица…

Вероятно съседите бяха чули изстрелите и бяха извикали полицията. Моля те, боже, нека да бъде така!

Марти нямаше друг съзнателен избор, освен да разбие вратата на детската спалня, за да разбере дали Другият е там или не.

Другият. В кабинета си, когато се срещна лице в лице с непознатия, Марти бързо пропъди мисълта, че навярно си има работа с някоя свръхестествена сила. Един дух не би могъл да е толкова материален и триизмерен, колкото бе този човек. Ако изобщо съществуваха, създанията от другата страна на линията на живота не бяха уязвими от куршуми. И все пак го преследваше някакво усещане за свръхестественото, като с всеки миг ставаше все по-осезателно. Макар Марти да подозираше, че този неприятел бе много по-зловещ от призраците или променящите формата си демони, и че бе много по-ужасяващ и по-земен, роден в този свят и никъде другаде, той все пак продължаваше да мисли за него, използвайки думи, които обикновено присъстваха в разказите за витаещи духове: дух, фантом, блуждаещ огън, привидение, призрак, неканеният, неумиращият, съществото.

Другият.

Вратата не помръдваше, чакаше.

Къщата бе по-тиха от гробница.

Вече изцяло погълнат от преследването на Другия, Марти още повече съсредоточи вниманието си, докато най-накрая стана безчувствен за ударите на собственото си сърце, сляп за всичко друго, освен за вратата, глух за всички звуци, освен за тези, които идваха от детската стая и не чувстващ нищо друго освен натиска на пръста си върху спусъка на пистолета.

Кървавата диря.

Насеченият отпечатък от подметки на маратонки.

Вратата.

Чакаща…

Марти бе сякаш сраснал със земята и вцепенен от собствената си нерешителност.

Вратата.

Изведнъж нещо над него изтрополи. Той рязко вдигна глава и погледна към тавана — беше точно под издигащата се нагоре квадратна капандура, широка един и висока около два метра, покрита с плексиглас. Дъждът барабанеше върху капака от плексиглас. Просто дъжд — почукването на дъждовните капки. Като че ли напрежението, породено от нерешителността му, го върна с пълна сила към действителността и внезапно той бе потопен в многогласния хор на бурята, който изобщо не бе чул, докато преследваше Другия. Съзнанието му бе улавяло рева на вятъра само на фон, търсейки по-тихи и коварни шумове. Сега всички звуци на бурята, едни по-ясно, а други по-слабо доловими, се стовариха отгоре му: воят, ревът и свиренето на вятъра, барабанният залп на дъжда, гръмотевичният трясък, сухото, влудяващо скрибуцане на някой клон, отъркал се в стената на къщата, тракането на някое парче ламарина, откъснало се от водосточната тръба.

Съседите не биха могли да чуят изстрелите поради развилнялата се буря. Тази надежда умря.

Стихията сякаш го тласна напред и той тръгна колебливо по следата — една стъпка, после друга… неумолимо Марти приближаваше вратата, която го чакаше.

8.

Заради бурята здрачът се спусна рано над земята — мрачен и тягостен. Пейджи пусна фаровете и тръгна от училището на момичетата за вкъщи. Макар чистачките на предното стъкло да бяха включени на най-голяма скорост, те не успяваха да се справят с водопадите, стичащи се от отприщилото се небе. Или този дъждовен сезон най-сетне щеше да сложи край на последното засушаване, или природата си правеше жестока шега с хората, давайки им големи надежди, които по-късно нямаше да изпълни. Кръстовищата бяха наводнени. Канавките преливаха. „БеЕмВе“-то вдигаше от двете си страни огромни пръски вода, профучавайки през локвите. А срещу тях от мъгливия мрак в другото платно изплуваха светлините на колите, подобни на сигналните прожектори на батискафи, изследващи океанското дъно.

— Ние сме в подводница! — възкликна възбудено Шарлът, седнала до Пейджи и наблюдаваща през страничното стъкло сребристите, перести пръски вода, които изскачаха изпод гумите на колата. — Плаваме с китовете, Капитан Немо и „Наутилус“ на двадесет хиляди левги под морското равнище, а по петите ни са гигантски сепии. Помниш ли огромната сепия от филма мамо?

— Помня — отвърна Пейджи, без да откъсва погледа си от пътя.

— Вдигнете перископа! — извика Шарлът и се хвана за страничната дръжка на въображаемото изобретение, взирайки се през него. — Порим морските дълбини и ширини, разгромяваме вражеските кораби с нашия супер мощен стоманен лък — бум! — а смахнатият капитан свири на огромния си орган! Помниш ли органа, мамо?

— Помня.

— Все по-дълбоко и по-дълбоко! Корпусът не издържа налягането и започва да се пука! А побърканият капитан Немо казва: „По-дълбоко!“, свири на органа и пак казва: „По-дълбоко!“ И всеки път идва гигантската сепия.

В този момент Шарлът започва да си тананика мелодията от филма „Челюсти“.

— Тан-тан, тан-тан, тан-тан, тан-тан, та-та-тан!

— Ама, че глупаво! — обади се Емили от задната седалка.

Шарлът, пристегната с предпазния колан, се обърна и надникна между двете седалки.

— Кое е глупаво?

— Гигантската сепия.

— О, така ли? Може би нямаше да ти се вижда толкова глупаво, ако плуваше, и някоя от тях се приближеше до тебе. Като ти отхапе долната част на тялото, като те глътне на два залъка, а след това изплюе костите ти, сякаш са семки от грозде, ще видиш ти дали е глупаво!

— Сепиите не ядат хора — рече Емили.

— Разбира се, че ядат.

— Обратното е.

— Хъ?!

— Хората ядат сепии — каза Емили.

— Непременно!

— Пременно!

— Откъде ти хрумна тази тъпа идея?

— Видях в менюто на ресторанта.

— Кой ресторант? — попита Шарлът.

— Няколко различни ресторанта. И ти беше там. Нали така, мамо? Нали хората ядат сепии?

— Да — съгласи се Пейджи.

— Винаги си на нейна страна, само и само да не изглежда като една седем годишна глупачка — рече скептично Шарлът.

— Не, истина е — увери я Пейджи. — Хората ядат сепии.

— Как? — попита Шарлът така, сякаш самата мисъл беше опустошителна за съзнанието й.

— Ами — започна Пейджи и удари спирачки при червения светофар, — не ги ядат цели.

— Така и предполагах! — възкликна Шарлът. — Във всеки случай не и когато сепията е великанска.

Първо можеш да нарежеш пипалата и да ги задушиш в масло с чесън — каза Пейджи и погледна към дъщеря си, за да види какво въздействие оказваше върху нея точно тази кулинарна подробност.

Шарлът направи гримаса, извърна се и отново впери поглед напред.

— Опитваш се да ме отвратиш.

— Вкусно е — упорстваше Пейджи.

— По-добре да ям изпражнения.

— По-вкусно е от изпражнения, уверявам те.

Емили отново се обади от задната седалка:

— Можеш също да ги нареждаш и да ги изпържиш като картофки.

— Точно така — рече Пейджи.

Заключението на Шарлът беше просто и ясно:

— Пфю!

— Приличат на малки колелца от лук, само че са от сепия — каза Емили.

— Колко гадно!

— Малки, гумени пържени колелца от сепия, от които капе гъста, сепийна слуз — рече Емили и се изкикоти.

Шарлът отново се обърна назад към сестра си й каза:

— Ти си гаден, гнусен трол!

— Добре де — рече Емили, — нали това не е подводница?

— Не разбира се! — каза Шарлът. — Това е кола.

— Не, това е хипоплан.

— Какво?!

— Нали веднъж гледахме по телевизията? Онова нещо като кораб, което пътува между Англия и някакво друго място и което се движи над водата и прави ето така — бзззз!

— Мила, искаш да кажеш „хидроплан“ — поправи я Пейджи, отпусна спирачката, когато светофарът светна зелено и потегли предпазливо, прекосявайки наводнения участък от кръстовището.

— Да — рече Емили. — Хиперплан. Ние пътуваме в хиперплан и отиваме в Англия, за да се срещна с кралицата. Там ще пия чай с нея, ще ям сепии и ще си приказваме за семейните скъпоценности.

Пейджи едва не се разсмя като чу това.

— Кралицата не сервира сепии — рече раздразнено Шарлът.

— Брей, сервира! — каза Емили.

— Не, тя поднася соленки, кифлички, тролъпи14 и крем — рече Шарлът.

Този път Пейджи не се сдържа и се разсмя. Тя много ясно си представи следната картина: самата благопристойна и изискана кралица на Англия пита свой гост дали не би желал и проститутка с чая си, посочвайки към стоящата наблизо уличница в крещящо и предизвикателно холивудско облекло.

— Какво смешно има? — попита Шарлът.

Потискайки смеха си, Пейджи набързо излъга:

— Нищо… сетих се… за една история, която се случи преди много време. На вас няма да ви се стори смешно. Просто мамини спомени.

Последното нещо, което Пейджи би посмяла да направи, беше да пречи на разговора им. Когато бе с тях в колата, тя почти не пускаше радиото. Каквото и да чуеше по него, то не бе и на половина толкова забавно, колкото „Шарлът и Емили Шоу“.

Когато дъждът съвсем се усили, Емили бе обхваната от внезапен пристъп на словоохотливост.

— Много по-забавно е да се возиш на хиперплан и да видиш кралицата, отколкото да бъдеш в подводница и някаква си там великанска сепия да се опитва да те сдъвче.

— Кралицата е скучна — рече Шарлът.

— Не е пък.

— Брей!

— Под замъка й се намира камерата за мъчения.

Шарлът не можа да сдържи интереса си и отново се обърна.

— Така ли?

— Да — отвърна Емили. — И там има един човек с желязна маска.

— Желязна маска ли?!

— Желязна маска — повтори тържествено Емили.

— Защо?

— Той е мнооого грозен отвърна Емили.

Пейджи реши, че като пораснат и двете, ще станат писателки. Бяха наследили яркото и неуморно въображение на Марти. Навярно, също като него те щяха да изпитват непрестанна нужда да го упражняват, макар че онова, което евентуално биха написали, щеше да е съвсем различно от романите на баща им, а и помежду им техните творби биха се различавали твърде много.

Пейджи с нетърпение чакаше да разкаже на Марти за подводниците, хиперпланите, великанските сепии, изпържените като картофки пипала и тролъпите при кралицата.

Тя прие предварителната диагноза на доктор Пол Гътридж, че обезпокоителните симптоми на Марти се дължат просто на стрес, и реши да не се тревожи повече… поне докато не получеха резултати от тестовете, разкриващи нещо по-лошо. Нищо нямаше да се случи на Марти. Той беше природна сила, неизчерпаем източник на енергия и смях, неудържим и жилав. Щеше бързо да стъпи на крака — така, както Шарлът се вдигна от смъртното си легло преди пет години. Нищо нямаше да се случи на нито един от тях, защото всички те имаха още много живот пред себе си и им предстояха още много прекрасни моменти.

Страхотна светкавица, каквито рядко спохождаха южна Калифорния, но изобилстващи точно в този момент, раздра небето, повличайки след себе си ехтящ гръмотевичен тътен, сякаш тропот на небесната колесница, с която самият Господ бог би препуснал от небето в деня на страшния съд.

9.

Марти беше само на около два метра от вратата на детската спалня. Приближаваше я откъм пантите. Така можеше да се пресегне за дръжката на вратата и да я отвори, като я блъсне навътре, без да се излага на риска да се показва в цял ръст.

Опитвайки се да не стъпва в локвите кръв, Марти погледна само за миг надолу към килима, където петната от съсиреци бяха по-малки и по-нарядко, отколкото в други участъци на коридора. Той забеляза някаква аномалия и за секунди и тя се регистрира отначало само от подсъзнанието му. Сетне Марти направи още една крачка към вратата, с поглед прикован в нея, и чак тогава напълно осъзна току-що видяното: отпечатък на предната половина от подметката на маратонка, леко зацапана с кръв — също като двадесетте или тридесетте други отпечатъци, покрай които вече бе минал. Само че тази едва забележима следа — предната половина, където бяха пръстите — бе насочена различно от другите, в погрешна посока — тази, от която непознатият бе дошъл.

Марти замръзна на мястото си, когато схвана значението на отпечатъка.

Другият бе отишъл до детската спалня, но не беше влязъл вътре. Бе се върнал обратно, успявайки по някакъв начин да намали кървенето и то така чувствително, че вече да не маркира пътя си… освен този единствен издайнически отпечатък от подметка, а може би и още един-два, които Марти не беше забелязал.

Обръщайки се кръгом, хванал оръжието си с две ръце, той извика, когато видя как Другият се устремява към него от кабинета на Пейджи, движейки се доста бързо за човек ранен в гърдите и загубил половин-един литър кръв. Той удари силно Марти, забивайки глава под насоченото напред оръжие. Запрати го чак до перилата като го принуди да вдигне ръце.

Марти натисна спусъка по рефлекс, докато летеше към перилата, но куршумът се заби в тавана на коридора. Солидният дървен парапет го удари отзад, в кръста и от устните на Марти се изтръгна сподавен вик, когато силна болка прониза бъбреците му хоризонтално, а после се стрелна нагоре по прешленестата стълбица на гръбнака му, под формата на стотици шипове.

Марти извика, оръжието излетя от ръцете му, мина над главата му, описвайки дъга, и полетя в празното пространство зад него.

Дъбовият парапет потрепери при удара и от силния натиск сухо изпращя, показвайки, че всеки миг ще се счупи. Марти бе сигурен, че ще се срутят в празното пространство под стълбището, но подпорите не поддадоха, а перилата издържаха, закрепени здраво в двата си края за централните колони.

Напирайки неумолимо, Другият наклони Марти назад, превивайки го върху балюстрадата и опитвайки се да го удуши. Челичени ръце… пръсти като хидравлични щипки, задвижвани от мощен мотор, стиснали сънната му артерия.

Марти посегна с коляно към чатала на нападателя си, ала ударът му бе блокиран. Опитът му да удари наруши равновесието му и той залитна с един крак във въздуха. Непознатият го натисна още по-силно назад върху балюстрадата, докато най-накрая Марти се крепеше и люлееше единствено върху перилата.

Давещ се за въздух, неспособен да диша, съзнавайки, че най-опасното е спирането на притока на кръв към мозъка му, Марти стисна ръцете си във формата на клин и ги пъхна под ръцете на другия, опитвайки се да ги разтвори и да охлаби задушаващата го хватка. Нападателят му удвои силите си, решен да стиска до край. Марти също се напрегна, а измъченото му сърце заблъска болезнено в гърдите му.

Би трябвало да са еднакво силни, по дяволите! Бяха еднакво високи, еднакво тежки, имаха една и съща конструкция, едно и също физическо състояние и поне външно изглеждаха като един и същи човек.

И все пак Другият, макар и да бе получил две смъртоносни рани от куршум, бе по-силният, не само защото беше в по-благоприятна, по-стратегическа позиция, а защото като че ли обладаваше нечовешка сила.

Лице в лице с двойника си, обливан от горещи вълни при всяка мъчителна глътка въздух, която избухваше в гърдите му, Марти като че ли виждаше в огледало своя образ, макар свирепото изражение пред него да бе обезобразено от чувство, което никога не бе виждал върху собственото си лице: животинска ярост и омраза толкова отровна, колкото цианкалий. Спазми на маниакално доволство изкривиха познатите черти, когато престъпникът усети възбудата от предстоящото убийство.

Устните му се дръпнаха назад, оголвайки грозно зъбите му. От устата му излетяха пръски слюнка и, макар да изглеждаше невъзможно, Другият все пак продължаваше да затяга удушваческата си хватка сякаш, за да подчертае думите си.

— Моят живот ми трябва сега! Моят, моят — сега! Имам нужда от семейството си сега! Моето — сега! Сега, сега! Имам нужда! ИМАМ НУЖДА!

Някъде пред себе си Марти видя негативи на светулки, жужащи и пърхащи в полезрението му. Бяха негативи — фотографска противоположност на мушиците с фенерчетата, появяващи се в някоя топла, лятна нощ — не пулсиращи светлинни в тъмнината, а пулсиращи тъмни петънца в светлината — пет, десет, двадесет, сто! Гъмжащо множество! Кипящото от гняв лице на Другия изчезна някъде под мигащия, черен рояк.

Отчаян, че няма да може да разхлаби хватката му, Марти посегна с нокти към изпълненото с ненавист лице, но не можа да стигне до него. Всеки негов опит изглеждаше вял и безнадежден.

Толкова много негативни светулки!

Сред тях се взираше злобното и яростно лице на новия, взискателен съпруг на жена му, властното лице на новия баща на дъщерите му.

Светулки… Навсякъде, навсякъде… Те разперват крилата на пълната забрава.

Бам! Трясък силен като изстрел. Втори, трети, четвърти взрив — непосредствено един след друг. Подпорите на парапета са чупеха.

Перилата изпукаха, извиха се назад. Нямаше я вече опората на малките колони отдолу, които бяха станали на трески.

Марти престана да се съпротивлява на нападателя си и започна трескаво да се опитва да се вкопчи с ръце и крака в парапета, надявайки се да увисне на здравата част от него, вместо да полети в празното пространство. Но централният участък на парапета поддаде така бързо и цялостно, че той не успя да се опре на нито един от срутващите се елементи, а тежестта на сграбчилия го за гърлото неканен гост улесни гравитационните сили повече, отколкото бе необходимо. Като се олюляха на ръба обаче, движенията на Марти промениха до известна степен динамиката на тяхната схватка — достатъчно, за да може Другият да се извърти и да падне пръв. Той пусна врата на Марти, но го дръпна със себе си и Марти полетя след него. Полетяха в стълбищната шахта, разбиха в миг външните перила, превръщайки ги в трески за горене, и се стовариха върху покрития с теракотни плочки под на преддверието.

Паднаха от около четири и половина метра височина. Не беше много, не беше дори опасно може би, тъй като скоростта на падането им бе убита от долните перила. Все пак ударът изкара и малкото количество въздух, което Марти бе успял да поеме по време на падането, макар че сблъсъкът бе омекотен от намиращия се под него непознат, който с гърба си пръв удари пода. Чу се кънтящ трясък като от ковашки чук.

Задъхан и кашлящ, Марти се отскубна от двойника си и се опита да се отдалечи на достатъчно разстояние. Беше останал без дъх, виеше му се свят и не бе сигурен, дали не си е счупил нещо при падането. Когато задавено пое първите големи глътки въздух, гърлото му, наранено от стискането, изведнъж го засмъдя, а когато се закашля, усети болка — същата, както ако бе глътнал топка бодлива тел и цяла купчина криви пирони. Да се измъкне пъргаво като котарак беше първото му намерение, но на практика то се оказа невъзможно. Успя само да пропълзи по пода на преддверието, влачейки се и потрепвайки като бръмбар, напръскан с инсектицид.

Марти премигна няколко пъти, за да пропъди сълзите, плувнали в очите му от острата кашлица, и съзря оръжието си. Беше на около четири метра — много зад линията, в която се сливаха теракотните плочки на преддверието и дъсчения под на всекидневната. Така, както се бе вторачил и както самоотвержено се влачеше към него, човек би рекъл, че за Марти пистолетът беше едва ли не Свещения граал.

Внезапно той усети някакво накъсано тракане, което не беше от бурята. Сетне последва глух пукот, който Марти някак неясно свърза с Другия, но не се спря, за да погледне назад. Навярно бе чул предсмъртния му гърч — непознатият барабанеше с пети по пода… една последна конвулсия… В най-добрия случай мръсникът бе поне тежко ранен… Осакатен и умиращ. Обаче Марти чакаше с нетърпение да сложи треперещите си ръце върху своя пистолет, преди да отпразнува оцеляването си.

Той се протегна към оръжието, сграбчи го и от гърдите му се изтръгна уморено, но победно ръмжене. Обърна се на една страна, извъртя се като змиорка и насочи пистолета обратно към преддверието, очакващ упорития му преследвач отново да се нахвърли върху него.

Но Другият продължаваше да лежи по гръб. Краката му бяха разкрачени, ръцете — покрай тялото… Неподвижен… Може дори да е мъртъв. Обаче къде ти такъв късмет?! Главата му вяло се извърна към Марти. Лицето му беше бледо, лъщеше от пот — приличаше на бяла и лъскава маска от порцелан.

— Некадърник — изхриптя той.

Изглежда можеше да движи само главата си и пръстите на дясната си ръка, макар и не самата ръка. Лицето му бе изкривено по-скоро от усилие, отколкото от болка. Непознатият надигна глава от пода, а пръстите на ръката му се свиваха и разпускаха като краката на умираща тарантула, обаче той изглежда не можеше да се изправи или да свие колената си.

— Некадърник — повтори двойникът.

Нещо в начина, по който той произнасяше думата, напомни на Марти за войник-играчка с повреден механизъм.

Подпирайки се с една ръка върху стената, Марти се изправи.

— Ще ме убиеш ли? — попита Другият.

Перспективата да пусне куршум в главата на ранен и беззащитен човек беше изключително противна за Марти, ала той все пак се изкушаваше да извърши това зверство и после да се тревожи за психологическите и юридически последици. Възпря го както любопитството му, така и моралните му принципи.

— Да те убия ли? С удоволствие! — Гласът му бе прегракнал и щеше да бъде в това състояние още ден-два, докато се съвземеше от опита да бъде удушен. — Кой си ти, по дяволите?

Всяка хриптяща дума му напомняше, че е голям късметлия, загдето е в състояние да зададе този въпрос.

Отново се чу насеченото тракане — същият звук, който бе регистрирал, докато се придвижваше към пистолета си. Този път Марти разбра от какво е: не беше конвулсивното потрепване на петите на умиращ мъж, проснат по гръб, а вибрациите от автоматичната гаражна врата, която първия път се бе вдигнала нагоре, а сега се спускаше надолу.

В кухнята се чуха гласовете на Пейджи и момичетата, когато от гаража влязоха в къщата.

Все по-уверен с всяка изминала секунда и вече овладял дишането си, Марти бързо прекоси всекидневната, отправяйки се към трапезарията, за да може час по-скоро да стигне там и да не позволи на дъщерите си да видят следите от случилото се. В разстояние на много дни те щяха да се чувстват неудобно в собствения си дом, ако разберяха, че някакъв непознат се бе вмъкнал в къщата им и се бе опитал да убие баща им. Щяха обаче да бъдат още по-тежко травматизирани ако видеха разрушенията и окървавения, парализиран мъж на пода в преддверието, който умираше. А като се вземеше предвид и фактът, че този непознат беше копие на баща им, децата навярно никога нямаше да могат да спят спокойно в тази къща.

Когато Марти се втурна в кухнята откъм трапезарията, оставяйки летящата врата да се раздвижи напред-назад няколко пъти, Пейджи изненадано се извърна от закачалката, върху която окачваше дъждобрана си. Момичетата бяха все още в жълтите си мушами и широкополи, найлонови папки. Те се усмихнаха широко и наклониха глави в очакване, представяйки си може би, че бурното нахлуване на баща им е началото на някаква закачка или едно от неговите импровизирани изпълнения.

— Изведи ги оттук! — продрано извика той към Пейджи, мъчейки се безуспешно да изглежда спокоен. — Гласът му бе прекалено прегракнал, а напрежението — прекалено голямо.

— Какво се е случило с тебе?

— Веднага! — настоя Марти. — Незабавно ги заведи отсреща у Вик и Кейти.

Момичетата видяха оръжието в ръката му. Усмивките им изчезнаха, очите им се разшириха.

— Ти кървиш. Какво… — започна Пейджи, но не довърши изречението си.

— Не аз — прекъсна я Марти, разбирайки едва сега, че цялата му риза бе изцапана с кръвта на Другия, когато бе паднал върху него. — Аз съм добре.

— Какво се е случило? — настоя Пейджи.

Отваряйки рязко вратата към гаража, Марти отвърна:

— Случи се нещо тук…

Гърлото го болеше, когато говореше, и все пак той едва ли не фъфлеше трескаво в желанието си час по-скоро да ги изведе от къщата. Това бе първият случай в живота му, отдаден на словото, когато Марти говореше несвързано.

— Проблем — бръщолевеше той. — Нещо… господи! Нали разбираш?! Нещо, което се случва… неприятности…

— Марти…

— Хайде, отивайте у Делорио! Всички!

Марти прекрачи прага, влезе в тъмния гараж и натисна копчето за автомата — голямата гаражна врата затрака, вдигайки се нагоре. Той срещна погледа на Пейджи и каза:

— Децата ще са в безопасност у Делорио.

Без да си дава труд да вземе дъждобрана си от закачалката, Пейджи поведе децата, мина покрай него и трите влязоха в гаража, запътвайки се към вдигащата се врата.

— Обади се в полицията! — извика след нея Марти и лицето му се сви от болката, която усети при това усилие.

Тя се обърна и го погледна. Лицето й изведнъж се състари от тревога.

— Аз съм добре, но тук има един човек, който е ранен зле — каза той.

— Ела с нас — рече умоляващо тя.

— Не мога! Извикай полицията!

— Марти…

— Тръгвай, Пейджи! Просто тръгвай!

Тя мина между Шарлът и Емили, улови всяка от тях за ръка и ги поведе навън в дъжда, обръщайки се назад към него само още веднъж.

Марти ги наблюдаваше, докато стигнаха края на алеята, огледаха се наляво и надясно за коли и тръгнаха да пресичат улицата. С всяка крачка те се отдалечаваха от него и през сребърната завеса на дъжда все по-малко приличаха на живи хора, а все повече на изчезващи в далечината призраци. Обзе го обезпокоителното предчувствие, че вече никога няма да ги види живи. Той знаеше, че това е чисто и просто инстинктивна и подсъзнателна реакция на натрупания в кръвта му адреналин, ала все пак страхът пусна корен в сърцето му и започна да расте.

В гаража нахлу студен и влажен вятър и стигна чак до най-отдалечените кътчета. Марти почувства потта по лицето си така, сякаш на часа се бе превърнал в лед.

Той се върна в кухнята и затвори вратата.

Макар че трепереше и бе полузамръзнал от студ, той копнееше за една студена напитка, защото гърлото му гореше така, сякаш бе обгорено с газ.

Мъжът в преддверието навярно умираше и точно в тази секунда се тресеше в предсмъртни гърчове или пък получаваше сърдечен пристъп. Беше в много тежко състояние. Следователно би било добре да стои при него и да го наблюдава, ако се наложеше да дава някаква помощ, преди да пристигнат официалните власти. Марти нехаеше дали непознатият ще умре — всъщност искаше смъртта му — но не и преди да се получеха отговорите на някои въпроси. Последните събития поне бяха до известна степен смислени.

Преди да направеше каквото и да било, Марти трябваше да пийне нещо студено, за да успокои гърлото си. Точно сега всяка глътка бе мъчение. Когато ченгетата пристигнеха, той трябваше да е готов много да говори.

Водата от чешмата не бе достатъчно студена, за да уталожи болката му. Ето защо Марти отвори хладилника, който сега беше много по-празен (той би могъл да се закълне в това), отколкото сутринта и грабна една картонена кутия прясно мляко. Не, от мисълта за млякото му се повдигна. То му напомняше за кръв, тъй като беше телесна течност. Това от своя страна беше абсурдно разбира се, но събитията в последния час бяха съвсем нелепи, което пък означаваше, че някои от реакциите на Марти също трябваше да бъдат нелепи. Той върна кутията върху рафта на хладилника, посегна за портокаловия сок и видя бутилките с бира „Корона“, както и кутиите от шестнадесет унции15 с „Корс“. Нищо досега не му се бе виждало така желано, както тези изстудени бири. Марти грабна една кутия „Корс“, защото тя съдържаше малко повече бира отколкото бутилка „Корона“.

Първата голяма глътка запали огън в гърлото му, вместо да го уталожи. При втората глътка го заболя по-малко, отколкото при първата, третата — по-малко от втората, а после всяка следваща беше така успокояваща, като че ли бе сладък мехлем.

С пистолет в едната си ръка и полупразна кутия „Корс“ в другата, треперейки повече от мисълта за случилото се и за онова, което евентуално предстоеше, отколкото от ледената бира, Марти тръгна назад към преддверието.

Другият го нямаше.

Марти толкова се слиса, че изпусна бирата си. Кутията се изтърколи зад него, разплисквайки пенеста течност върху дъсчения под на всекидневната. Макар бирата да се изплъзна лесно от ръката му, нищо друго, освен хидравлични клещи, не би го накарало да изпусне оръжието.

Преддверието бе осеяно със счупени подпори, част от парапет и дребни трески. Няколко теракотени плочки бяха пукнати и олющени от сблъсъка с дървото и стоманеното оръжие. Нямаше никого.

От мига, в който двойникът бе влязъл в кабинета на Марти, денят постепенно се бе превърнал в среднощен кошмар, за който не бе нужно човек да е заспал. Събитията бяха излезли от веригите на действителността и собственият му дом бе станал мрачно съновидение. Толкова абсурден, колкото бе сблъсъкът му с непознатия, Марти не се бе усъмнил сериозно в неговата реалност, докато сцените се разиграваха една след друга. Нито пък се съмняваше сега. Той не бе стрелял в някаква измислица на съзнанието, не бе стискан за гърлото от илюзия и не се бе хвърлил сам от стълбището, счупвайки парапета. Проснат безжизнено в преддверието, Другият беше също толкова реален, колкото и натрошените на трески подпори, които се бяха разпилели по пода.

Разтревожен от възможността Пейджи и децата да бъдат нападнати още на улицата, преди да стигнат до къщата на Делорио, Марти се обърна към входната врата. Тя беше заключена… отвътре. Веригата беше на мястото си. Лудият не беше излязъл оттук.

Изобщо не беше излязъл! Как би могъл?! В неговото състояние… Без паника! Успокой се… Хубаво помисли.

Марти би се обзаложил на година от живота си, че раните на Другия бяха истински, а не преструвка, гръбнакът на копелето бе счупен. Фактът, че можеше да движи само главата и пръстите на едната си ръка, означаваше, че той навярно бе прекършен, когато, описвайки красива дъга, се бе приземил върху покрития с плочки под.

Добре, но къде беше тогава?

Не беше горе. Дори гръбнакът му да си бе цял и дори крайниците му да не бяха парализирани, той не би могъл да замъкне раненото си туловище до втория етаж за краткото време, през което Марти бе в кухнята.

Срещу входа за всекидневната, до кабинета на Марти имаше малка ниша. Мръсната, опушена светлина на измития от бурята здрач се процеждаше през отворите на транспарантите, но нищо не се виждаше. Марти прекрачи прага и щракна осветлението. В нишата нямаше никой. Той бутна плъзгащата се огледална врата на шкафа, но Другият не беше вътре.

Шкафът в преддверието! Нищо. Сухото помещение… Нищо. Дълбокият килер под стълбите… Пералното помещение… Голямата всекидневна… Нищо, нищо, нищо…

Търсеше трескаво, обречено, без да се замисля за собствената си безопасност. Очакваше да открие мъжа, който за малко не го уби, наблизо и общо взето в безпомощно състояние, а може би дори мъртъв, тъй като немощният му опит да избяга би изсмукал и последните му жизнени сили.

Вместо това обаче Марти видя, че задната врата между кухнята и патиото е отворена. Студеният вятър нахлу откъм двора и вратите на бюфета в кухнята затракаха. Дъждобранът на Пейджи увиснал на закачалката изведнъж се изду и сякаш оживя.

Докато Марти бе вървял към преддверието, минавайки през трапезарията и всекидневната, Другият се бе отправил към кухнята по друг път. Навярно бе тръгнал по късия коридор, който започваше от преддверието, минаваше покрай сухото и покрай пералното помещение, а след това пресичаше голямата всекидневна в единия й край. Не би могъл да пропълзи цялото това разстояние толкова бързо. Бе ходил съвсем прав… навярно залитащ, но все пак прав.

Не. Невъзможно беше. Добре де, може пък да не му е бил прекъснат гръбнакът. Може дори да не е счупен. Обаче гърбът му би трябвало да е счупен. Той просто не би могъл да скочи на крака и да хукне нанякъде.

Живият кошмар пак бе заменил действителността. Отново бе дошло време да дебне и да бъде дебнат от нещо, което обладаваше възстановителните сили на чудовище от някой сън, нещо, дошло тук да търси живота си и притежаващо всички необходими и страховити атрибути, за да го стори.

Марти мина през отворената врата и се озова във вътрешния двор.

Страхът отново се бе събудил в него и поддържаше съзнанието му силно възбудено, при което цветовете биваха по-наситени, миризмите по-остри, звуците по-ясни и по-чисти, отколкото когато и да било преди. Чувството бе сходно с онези неизразимо силни усещания от някои детски и юношески сънища, особено тези, в които сънуващият лети в небесата без всякакви усилия — както птица — или пък изживява сексуално единение с жена и то така съвършено, че по-късно не може да си спомни нито лицето, нито тялото й, а остава само излъчването от съвършената красота. Тези специални сънища сякаш изобщо не бяха фантазии, а просто поглед към една по-пълна и по-подробна действителност извън реалностите на пробуждащия се свят. Минавайки през кухненската врата, излизайки от топлата къща в студеното царство на природата, Марти изведнъж си спомни за онези странни, покъртително ярки и отдавна забравени видения — сега той изпитваше същите силни усещания, нащрек за всеки нюанс от онова, което бе видял, чул, помирисал, докоснал…

От плътно обраслите с лиани решетки се отцеждаше или капеше вода, която разплискваше локвите, черни като нефт на отслабващата светлина. Върху тази черна течност плуваха алени цветове, разпръснати така, че макар и да не бяха подредени, притежаваха сякаш някаква особена загадъчност, така знаменателни и фатални като древната калиграфия на някой отдавна починал китайски мистик.

Около задния двор — малък и ограден със стена, както повечето задни дворове в южна Калифорния — диви вишни и скупчени вечно зелени храсти потреперваха нещастно, разклащани енергично от вятъра. В северозападния край на двора дългите и нежни клони на два австрийски евкалипта се мятаха във въздуха, ронещи овални листа, така сребристосиви, че приличаха на крилцата на морско конче.

В сенките на дърветата, а също и зад някои от по-големите храсти имаше места, където човек би могъл да се скрие.

Марти нямаше намерение да търси там. Ако нещастникът се бе извлякъл от къщата, за да се сгуши в някакво мразовито и подгизнало гнездо от жасмин и агапанта16, отслабнал от загубата на кръв, откриването му не беше толкова належащо. По-важно беше да се убеди, че точно в този момент Другият не се измъква нанякъде незабелязан.

Приспособили се от дълги години към сушата и свикнали да виждат вода само от пръскачките, цял рояк жаби квакаха от своите тайни кътчета — десетки пронизителни крякания, които обикновено бяха много чаровни, но сега изглеждаха зловещи и заплашителни. Над техния хор се извисяваше далечният вой на приближаващи сирени.

Ако непознатият се опиташе да се измъкне, преди да дойде полицията, евентуалните пътища за бягство бяха малко. Би могъл да се изкачи по една от стените, но това изглеждаше малко вероятно, защото въпреки чудодейното си възстановяване, той просто не бе имал достатъчно време, за да прекоси поляната, да се шмугне между храстите и да се прехвърли в един от съседните дворове.

Марти се обърна надясно и изтича изпод течащия покрив на патиото навън. Мокър до кости, с пет-шест крачки той премина тичешком по тясната пътечка покрай задната част на къщата, а след това изтича и покрай задната стена на пристроения гараж.

Поройният дъжд бе подмамил охлювите от влажните и сенчести кътчета, където те обикновено оставаха до късно след падането на здрача. Техните бледи, слузести тела се подаваха почти изцяло от черупките, а късите им, дебели рогчета опипваха пътя напред. Неизбежно Марти стъпка някои от тях, превръщайки ги в пихтия. През главата му мина суеверната представа за това, че някаква космическа общност би могла всяка секунда да го стъпче с крака по също толкова бездушен начин.

Когато зави зад ъгъла и тръгна по черния път, ограден от едната страна от зида на някакъв гараж и живия плет, Марти очакваше да види двойника си, накуцващ към предната част на къщата. Пътеката беше безлюдна. Портата в края беше полуоткрехната.

Когато Марти изтича по алеята и излезе пред къщата, сирените се чуваха вече много по-силно. Той прецапа канавката, пълна с около метър и половина бързоструйна вода, студена като реката Стикс, застана на улицата, погледна наляво и надясно, но засега поне не можа да види никакви полицейски коли.

Другият също го нямаше. Марти беше сам на улицата.

При следващата пресечка на юг, твърде далече, за да бъде разпозната марката й някаква кола стремително се отдалечаваше. Макар да се движеше доста бързо за такова лошо време, Марти смяташе, че автомобилът не се управлява от двойника му. Той все още не можеше да повярва, че сериозно ранен човек би могъл да ходи, а още по-малко пък да стигне до колата си и да я подкара така бързо. Без съмнение те скоро щяха да открият мръсника някъде наблизо, легнал в храстите, изпаднал в безсъзнание или мъртъв. Колата зави зад ъгъла сякаш прекалено бързо. Чу се как гумите изскърцаха. Възмутеният им писък се извиси над плисъка и шуртенето на дъждовната вода. В следния миг автомобилът вече го нямаше.

От север се чу воят на сирените — тъжен като вик на банши17, после изведнъж стана много по-силен и Марти, обръщайки се, видя черно-белия полицейски седан да преодолява ъгъла на пресечката от север с почти същата бързина, с каквато онзи изчезна зад ъгъла на юг. Въртящите се червено-сини лампи хвърлиха ярки кръгове светлина през сивата пелена на дъжда и върху черната настилка. Сирената замлъкна, когато седанът даде на заден ход и спря на около шест метра от Марти по средата на улицата с такава шофьорска виртуозност, каквато дори при тези обстоятелства изглеждаше прекалена.

Сирената на втора, патрулна кола зави в далечината, докато вратите на първия черно-бял седан се отваряха. Двама униформени полицаи излязоха от автомобила и наведени ниско, скрити зад вратите, закрещяха:

— Хвърли оръжието! Веднага! Хайде! Хвърли го или умираш, задник такъв! Веднага!

Марти осъзна, че все още държи девет милиметровия пистолет. Полицаите не знаеха нищо повече от онова, което им бе казала Пейджи, тоест че е прострелян човек, и разбира се сега те си мислеха че той е виновникът. Ако не направеше точно това, което искаха от него, и то бързо, ченгетата щяха с пълно право да го застрелят.

Марти остави оръжието да падне върху паважа.

Те му заповядаха да го ритне надалече от себе си и той се подчини.

Като се надигна иззад вратите на колата, единият от полицаите извика:

— Лягай долу! По очи! Ръцете на тила!

Марти постъпи съвсем разумно, като изобщо не направи опит да им обяснява, че е по-скоро жертвата, отколкото извършителят на престъплението. Ченгетата искаха първо подчинение, после обяснение и, ако беше на тяхното място, то той би поискал същото от тях.

Падна на колене, подпря се на ръце, а после се изпъна по очи върху настилката. Дори през ризата, тя беше толкова студена, та чак дъхът му спря.

Къщата на Вик и Кейти Делорио беше от другата страна на улицата, точно срещу него, така както бе легнал, и Марти горещо се надяваше, че Шарлът и Емили не са някъде до предните прозорци. Не би трябвало да виждат баща си, легнал по очи на земята под дулата на полицейските оръжия. И без това бяха доста уплашени вече. Той си спомни разширените им от ужас очи, когато влетя в кухнята с пистолет в ръка, поради което не му се искаше децата да изживеят още една уплаха.

Студът пропълзя в костите му.

Изведнъж воят на втората сирена започна много бързо да се усилва. Марти предположи, че идващата на помощ, черно-бяла кола е завила зад ъгъла на юг и идва от тази посока. Пронизителният й вой беше като ледена шушулка, разкъсваща тъпанчетата му.

Притиснал едната страна на лицето си към паважа и премигващ енергично, за да отпъди дъжда от очите си, Марти видя как ченгетата настъпват. Пистолетите им бяха готови за стрелба. Когато преминаваха през някоя локва, пръските изглеждаха огромни от положението му върху паважа.

Щом стигнаха до него, той рече:

— Всичко е наред. Аз живея тук. Това е моята къща.

Говорът му, без друго хрипкав, беше допълнително затруднен от тръпките, които го разтърсваха от глава до пети. Уплаши се, че ще го сметнат или за пиян, или за луд.

— Това е моята къща — повтори той.

— Просто стой така! — сряза го единият полицай. — Дръж ръцете си на тила и стой мирно!

Другият попита:

— Имаш ли документи?

Треперейки така силно, че дори зъбите му затракаха, Марти отвърна:

— Да, разбира се. В портфейла ми са.

Без да поемат никакви излишни рискове, ченгетата първо му сложиха белезниците, а после измъкнаха портфейла от задния му джоб. Белезниците бяха още топли от добре отоплената полицейска кола.

Марти се чувстваше точно като герой от свой собствен роман. Усещането не беше никак приятно.

Сирената на втората кола замлъкна. Затръшнаха се врати и той чу пращенето и металическия резонанс на полицейските радиопредаватели.

— Имаш ли тук някакъв документ за самоличност със снимка? — попита го ченгето, което бе извадило портфейла му.

Марти извъртя лявото си око, опитвайки се да види мъжа, застанал до него, малко над нивото на коленете му.

— Да, разбира се. В една от пластмасовите прегради на шофьорската ми книжа.

В романите му, когато невинни герои бъдеха заподозрени в престъпления, които не бяха извършили, те често биваха нервни и уплашени. Но Марти не бе писал никога за унижението, което човек изпитва в такива случаи. Легнал върху студената настилка, разперил крака, с ръце на тила пред очите на полицаите, той се чувстваше така съкрушен и засрамен, както никога през живота си, макар че не бе направил нищо лошо. Самата ситуация — да бъдеш напълно подчинен, докато представителите на властта те оглеждат подозрително — събуждаше в човека някакво скрито чувство за вина, вродено усещане за участие в някакво чудовищно престъпление, което не би могло точно да се определи, чувство за срам, защото ще бъде разкрит, дори човек да знае, че в нищо не могат да го обвинят.

— От кога е снимката в шофьорската ти книжка? — попита ченгето с портфейла му в ръце.

— Ъъъ, не зная… от две години… три.

— Не прилича много на тебе.

— Знаете какви са моменталните снимки — отвърна Марти и се слиса, когато усети в гласа си повече молба отколкото гняв.

— Оставете го! Всичко е наред! Той е съпругът ми, Марти Стилуотър! — извика Пейджи, явно забързана и идваща от къщата на Вик и Кейти Делорио.

Марти не я виждаше, но гласът й го зарадва и придаде на този кошмарен миг усещане за сигурност и реалност.

Казваше си, че всичко ще се оправи. Полицаите щяха да разберат грешката си, щяха да го пуснат, да претърсят храсталаците около къщата и в съседните дворове, бързо да намерят двойника и да намерят някакво обяснение на зловещите събития от последния час.

— Това е съпругът ми — повтори Пейджи, вече много по-близо и Марти усети как ченгетата я гледат, докато ги приближаваше.

Той бе благословен с привлекателна съпруга, след която си струваше да се обърнеш дори, когато беше мокра от дъжда и с разбъркана коса. Тя бе не само привлекателна, а и умна, очарователна, забавна, любвеобилна, неповторима. Дъщерите му бяха разкошни деца. Той самият беше вече успял писател и обичаше работата си от сърце. Нищо не можеше да попречи на щастието му. Нищо!

И все пак, дори когато ченгетата свалиха белезниците от ръцете му, помагайки му да се изправи на крака, дори когато Пейджи го прегърна и той я притисна към себе си с благодарност, Марти някак особено остро и тревожно усещаше, че здрачът отстъпва пред мрака на нощта. Той погледна през рамото на Пейджи, претърсвайки с поглед безбройните тъмни кътчета отвъд улицата, питайки се от кое ли гнездо на мрака щеше да дойде следващото нападение. Дъждът му се струваше така студен, че приличаше по-скоро на суграшица, светлината от сигналните полицейски лампи прорязваше очите му, гърлото му гореше така, сякаш го бе плакнал със солна киселина, тялото го болеше на десетки места от ударите, а инстинктът му подсказваше, че най-лошото предстои.

Не.

Не, това не беше инстинкт, а просто реакция на прекалено активното му въображение — проклятието на всеки писател, винаги търсещ следващия мрачен поврат в сюжета.

В живота не беше както в книгите. Действителните истории нямаха второ и трето действие, ясни структури, повествователен ритъм, възходящ момент и развръзка. В действителността просто се случваха смахнати неща без помощта на литературната логика, а след това животът продължаваше както обикновено.

Всички полицаи го гледаха как прегръща Пейджи.

Стори му се, че вижда в лицата им враждебност.

В далечината се чу воят на още една сирена.

Беше му толкова студено.

1.

Оклахома нощем изненадваше Дру Ослет. От двете страни на междущатската магистрала вече толкова километри се виждаше с много редки изключения само едно — черна, непрогледна тъмнина. Струваше му се, че се движи по мост над някаква безбрежна и бездънна бездна. Хиляди звезди се бяха пръснали по небето, намекващи за безкрая, върху който той предпочиташе да не разсъждава.

Дру беше градско чедо и душата му обичаше градската суетня. Широките булеварди с високи сгради от двете страни бяха най-големите пространства, с които бе свикнал. Дълги години бе живял в Ню Йорк, но нито веднъж не бе ходил в Сентрал Парк; тези поляни и долинки бяха в центъра на големия град, но той ги намираше толкова просторни и пасторални, че се изнервяше. Чувстваше се като риба във вода само, когато бе в някоя новозасадена горичка около някой небостъргач, където алеите гъмжаха от хора, а улиците гъмжаха от коли. В апартамента си, в центъра на Манхатън, Дру спеше без да пуска завесите на прозорците, за да могат трепкащите светлини на метрополитния град да огряват стаята му. Когато се събуждаше нощем, той се успокояваше от периодичния вой на полицейските сирени, клаксоните, пиянските крясъци, от тракането на шахтените капаци по шосето, разклащани от колите, и други още по-екзотични шумове, идещи от улицата дори през най-ненатоварените часове, макар и далеч по-смирени от славния трясък и пукот, който се чуваше сутрин, следобед и вечер. Непрестанната какофония и безкрайното разнообразие на големия град бяха копринените нишки в неговия пашкул, който го предпазваше и не го оставяше да попада в такива ситуации, в които цареше тишина, предразполагаща към размисъл и вглеждане в себе си.

Тъмнината и тишината не предлагаха никакво разнообразие, а от това следваше, че са врагове на доволството. Провинциалната Оклахома имаше прекалено много и от двете.

Леко сгърбен върху седалката на шофьорското място, Дру Ослет откъсна поглед от смразяващия пейзаж и се съсредоточи върху електронната карта, която държеше в скута си. Тя показваше разположението на автомобила им във всеки момент от пътя.

Устройството бе голямо колкото дипломатическо куфарче, макар и не правоъгълно, а квадратно по форма. То се захранваше от акумулатора на колата чрез запалката на арматурното табло. Горната плоска част приличаше на телевизионен приемник: най-вече екран с лъскава стоманена рамка и копчета. На фона на бледо зеления, светещ дисплей със смарагдово зелено бяха отбелязани междущатските магистрали, щатските аутобани — с жълто, провинциалните шосета — със синьо, непавираните и черните, коларски пътища бяха отбелязани с прекъсната, черна линия. Населените места — възмутително малко на брой в тази част на света! — бяха оцветени в розово.

Тяхната кола беше една червена, светла точка почти в средата на екрана. Точката се движеше непрекъснато по смарагдово зелената линия, която беше междущатска магистрала 40.

— Около шест и половина километра вече — каза Ослет.

Карл Клокър, шофьорът, не отговори. Дори и в най-добро разположение на духа, Клокър не си падаше много по приказките.

Квадратният екран на електронната карта бе настроен на средна честота и показваше сто квадратни мили18 територия, разделена на квадрати в съответния мащаб всеки със страна десет мили. Ослет натисна едно от копчетата, картата премигна и един от квадратите се увеличи дотолкова, че изпълни екрана. Получи се квадрат със страна равняваща се на двадесет и пет мили, разделена на пет равни отсечки.

Червената точка, представляваща колата им, сега беше четири пъти по-голяма отпреди. Тя вече не беше в средата, а малко надясно.

Близо до левия ръб на екрана, на по-малко от четири мили, имаше един бял и мигащ X, който не се движеше и бе няколко милиметра вдясно от магистрала 40. X означаваше, че картата е включена.

Ослет обичаше да се занимава с нея, защото екранът беше с толкова ярки и хубави цветове — като табло на някоя скъпа видеоигра. А той много обичаше видеоигрите. Всъщност, въпреки че беше на тридесет и две години, някои от най-любимите му заведения бяха безистените, където редици бездушни машини примамваха окото с ярките и пъстри електронни светлини и галеха ухото с безкрайните „бииип“, „тррр“, „бззз“, „фюууу“, „би-биип“, „бау-бау“, „тряс“, и други музикални изпълнения на треперливите електронни тонове.

За жалост с картата не се чувстваше обичайната възбуда от играта, а и изобщо нямаше никакви звукови ефекти.

Все пак тя го възбуждаше, защото не всеки можеше да има устройство, наречено СУСП — Сателитно Устройство за Следене на Пътя. То не се продаваше в магазините за ширпотреба, отчасти защото цената му бе така безбожна, че потенциалните купувачи бяха твърде малко, за да бъде оправдано пускането на такава стока на широкия пазар. Освен това част от технологията на производството бе допълнително обременена от строги правила за секретност с оглед запазване на националната сигурност. И тъй като картата беше най-вече средство за сериозно и тайно следене и наблюдение, повечето от сравнително малобройните съществуващи устройства се използваха в момента от федералните полицейски и секретни служби или бяха в ръцете на подобни организации в други страни, свързани със Съединените щати.

— Около пет километра — каза Дру на Клокър.

Намусеният шофьор дори не изръмжа в отговор.

От СУСП излизаха жици и свършваха в една гумена розета с осем сантиметров диаметър, която Ослет бе лепнал в най-високата част на извитото предно стъкло. Малкото блокче от микроминиатюрна електроника в основата на розетата служеше като сателитен предавател и приемател. Посредством кодирани микровълнови импулси СУСП можеше бързо да засече десетки геосинхронни комуникации и да следи сателити, които бяха собственост на частни компании и различни военни формирования, да прониква в техните системи за сигурност, да вкарва собствената си програма в паметните им устройства и да ги включва в собствения си оперативен списък, без да разстройва първичните им функции или да сигнализира техните монитори, че е извършено нашествие.

С използването на два сателита, които да търсят (и улавят) специалния сигнал на определен предавател, СУСП можеше да засече положението на носача на предавателя. Обикновено предавателят, който се търсеше, биваше най-безобидно и малко пакетче, закрепено отдолу на колата на следения обект — понякога биваше самолет или яхта, — за да може да бъде наблюдаван от разстояние и да не подозира, че зад него има опашка.

В настоящия случай предавателят бе скрит в гумената подметка и в тока на една обувка.

Ослет използва копчетата на СУСП, за да представи местността върху екрана като при това чувствително увеличи обозначените върху картата особености. Изучавайки новата, но също ярка и многоцветна обстановка върху екрана, той каза:

— Все още не е тръгнал. Май че е спрял на някаква отбивка.

Микрочиповете на СУСП съдържаха подробни карти на всеки квадратен километър от САЩ, Канада и Мексико. Ако Ослет работеше в Европа, Средния Изток или някъде другаде, той би могъл да инсталира подходяща картографска библиотека за въпросната територия.

— Четири километра — рече Ослет.

Хванал кормилото с една ръка, Клокър пъхна другата под спортното си сако и измъкна револвера от кобура под мишницата му. Беше „Колт 357 — Магнум“ — доста ексцентричен избор (а и малко старомоден) за човек с професията на Клокър, Той обичаше също и сака от туид с кожени копчета, кожени парчета на лактите, а понякога и (както беше в настоящия случай) с кожени ревери. Изборът му на плетени жилетки също беше ексцентричен — цветовете им бяха много ярки. Такава жилетка носеше и в момента. Чорапите му, обикновено в крещящи цветове, бяха подбрани така, че да не отиват на нито една негова дреха. Освен това Клокър винаги носеше кафяви велурени обувки, модел „Хъш Пъпис“. Като се вземеше предвид ръстът и осанката му, едва ли някой би се изказал отрицателно за неговия вкус по отношение на облеклото, а още по-малко пък да направи нежелана забележка относно избора му на оръжие.

— Няма да е нужна голяма стрелба — рече Ослет.

Без да каже дума на Ослет, Клокър постави колта върху седалката до себе си, където беше шапката му и където можеше да се добере до него без усилия.

— Аз имам пушка с две упойващи спринцовки — обади се отново Ослет. — Тя ще свърши работа.

Клокър дори не го погледна.

2.

Преди Марти да се съгласи да излезе на мократа от дъжда улица и да съобщи на властите за случилото се, той настоя един от униформените полицаи да пази Шарлът и Емили в къщата на Делорио. Знаеше, че Вик и Кейти ще направят всичко необходимо за сигурността на момичетата, ала те нямаше да могат да се справят със злобната ожесточеност на Другия.

Марти не бе сигурен дали и един добре въоръжен отряд би бил достатъчно надеждна охрана.

Върху предната тераса на къщата на Делорио дъждът се изливаше като водопад от козирката на главния вход. Приличаше на сребърен празничен станиол, огрян от светлината на газена лампа. Скрит под стряхата, Марти се опитваше да внуши на Вик, че момичетата са все още в опасност.

— Не пускай никого при тях, освен ченгетата или Пейджи.

— Разбира се, Марти.

Вик беше учител по физическо възпитание, треньор на местния гимназиален отбор по плуване, водач на младежката скаутска група, главен инициатор на младежката програма за доброволно патрулираше из квартала и организатор на различни благотворителни тържества. Беше сериозен и енергичен човек, който с удоволствие помагаше на другите и който носеше маратонки дори в случаите, когато обличаше сако и вратовръзка, сякаш по-официалните обувки биха му попречили да се движи бързо и да направи всичко необходимо.

— Никого, освен ченгетата или Пейджи — додаде Вик. — Вярвай ми! Децата ще бъдат добре при мене и Кейти. Господи, Марти, какво се е случило в дома ти?!

— И за бога, не давай момичетата на никого — ченгета или други хора, — освен ако Пейджи не е с тях! Не ги давай и на мене, освен ако не съм с Пейджи!

Вик Делорио откъсна очи от сновящите насам-натам полицаи и премига изненадано.

В мислите си Марти все още чуваше гневния глас на двойника си, виждаше пръските слюнка, докато той яростно крещеше: Искам моя живот, моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

— Разбираш ли, Вик?

— И на тебе ли да не ги давам?

— Само ако Пейджи е с мене. Само тогава!

— Какво…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го Марти. — Всички ме чакат.

Той се обърна и забърза по пътеката към улицата. Погледна към Вик само още веднъж и додаде:

— Само Пейджи!

… моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

В дома си, докато разказваше на полицая за нападението (онзи, който бе приел повикването по телефона, и пръв бе дошъл на местопроизшествието), Марти позволи на един от техническите експерти да потопи в мастило пръстите му и да ги попие в специална хартия. Беше необходимо да различат кои отпечатъци бяха негови и кои на престъпника. Той се питаше дали и тук двамата щяха да бъдат напълно идентични, както изглежда бяха във всяко друго отношение.

Пейджи беше подложена на същата процедура. За първи път в живота си всеки от тях трябваше да даде да му вземат пръстовите отпечатъци. Макар, че Марти разбираше необходимостта от това, целият процес все пак беше като посегателство върху личната им свобода.

След като получи, каквото искаше, техническият експерт навлажни една книжна салфетка с глицерин и им каза, че така ще могат да изтрият всичкото мастило от пръстите си. Обаче не се получи. Колкото и да търкаше, Марти не успя да отстрани мастилото и то си остана в спиралите по кожата на пръстите му.

Преди да седне и да даде официалните си показания на дежурния офицер, Марти се качи на горния етаж, за да си облече сухи дрехи. Освен това взе четири хапчета „Анацин“.

Включи термостата на последната степен и къщата бързо стана прекалено топла. Все още обаче го спохождаха периодични тръпки… най-вече поради смущаващата близост на толкова много полицаи.

Те бяха навсякъде из къщата. Някои бяха в униформи, други не, но всички бяха непознати, а това караше Марти да усеща още по-остро посегателството върху семейството му.

Той не бе предполагал, че личната свобода на потърпевшия в едно тежко престъпление изведнъж изчезва в момента, в който той съобщи за него в полицията. Полицаи и експерти се трупаха в кабинета му, за да снимат стаята, където бе започнала бурната схватка, да извадят няколко куршума от стените, да поръсят с прах за отпечатъци и да вземат малко кръвни проби от килима. Те снимаха коридора, стълбището и преддверието на горния етаж. В търсенето на уликите, които нападателят евентуално бе оставил след себе си, полицаите смятаха, че това е едва ли не покана да се пъхнат във всяка стая или шкаф.

Разбира се те бяха в къщата му, за да му помогнат и Марти беше благодарен за усилията им. Но все пак бе някак смущаващо, че чужди хора навярно бяха забелязали определено педантичния начин, по който Марти бе подредил дрехите си в своя шкаф според цвета им (Пейджи подреждаше своите по същия начин) и факта, че държеше дребни монети в един голям буркан като момче, събиращо пари за първия си велосипед… както и някои други, не особено важни, но много лични подробности от живота му.

А цивилният детектив го изнерви повече от всички други, взети заедно. Казваше се Сайръс Лоубок и предизвикваше в Марти нещо много повече от смущение.

Детективът би могъл да печели добре и като манекен в рекламните списания за Ролс-ройс, смокинги, черен хайвер и стоковата борса. Той беше на около петдесет години, елегантен с прошарена коса, загорял тен дори през ноември, орлов нос, деликатни скули и изключителни, сиви очи. В черни мокасини, сиви кадифени панталони, тъмно син пуловер от груба прежда и бяла риза (беше свалил якето си), Лоубок успяваше да бъде едновременно изискан и атлетичен, макар че спортовете, които човек би свързал с него, не бяха футбол или бейзбол, а по-скоро тенис, ветроходство, надбягване с моторници и други занимания на висшата класа. Той не съвпадаше с общоприетата представа за ченге, а приличаше по-скоро на човек, роден в богата среда, който знаеше как да управлява и запази богатството си.

Лоубок седеше от другата страна на масата в трапезарията, точно срещу Марти, слушайки внимателно разказа му за нападението. Задаваше му въпроси най-вече, за да изясни подробностите. Записваше си в бележник със скъпа, черно-златна писалка „Монтбланк“. Пейджи седеше до Марти, оказвайки му морална подкрепа. Тримата бяха единствените хора в стаята, макар че униформените полицаи ги прекъсваха от време на време, съветвайки се с Лоубок. На два пъти детективът се извини и излезе, за да провери някакви улики, които офицерите бяха сметнали за важни по случая.

Посръбвайки пепси от една голяма, керамична чаша, облекчавайки гърлото си, докато разказваше битката си на живот и смърт със своя нападател, Марти отново усети как в него се надига онова необяснимо чувство за вина, което бе изпитал за първи път, легнал на мократа улица и с ръце, оковани в белезници. И сега чувството беше неосъзнато, както и тогава, макар че единственото нарушение, в което с право можеха да го упрекнат, беше обикновеното неспазване на знаците за ограничение на скоростта по пътищата. Обаче този път Марти разбра, че част от смущението му се дължеше на следния факт: лейтенант Сайръс Лоубок го гледаше със скрито подозрение.

Лейтенантът беше учтив, но не говореше много. С мълчанието си той като че ли по някакъв начин обвиняваше Марти. Когато не си водеше бележки, неговите оловносиви очи се втренчваха в Марти, без да трепнат и сякаш го предизвикваха.

Защо детективът трябваше да го подозира, че не казва цялата истина, не беше съвсем ясно. Все пак обаче Марти разбираше, че когато един човек работи с най-пропадналите хора в обществото, то той неизбежно развива известна склонност към цинизъм. Без значение на това какво обещаваше Конституцията на Съединените щати, едно дългогодишно ченге навярно чувстваше, че има право да обяви всички мъже — и жени — за виновни до доказване на противното.

Марти завърши разказа си и дръпна още една дълга глътка от пепси-колата си. Студените течности бяха направили всичко възможно, за да облекчат гърлото му. Сега вратът го болеше още повече — там, където Другият в опитите си да го удуши бе оставил червени белези, които до сутринта със сигурност щяха да посинеят. Макар четирите анацина да бяха започнали вече да действат, когато Марти леко обърнеше глава наляво или надясно, вратът го изболяваше така, сякаш го шибваха с камшик и той свиваше лице от болка. Ето защо реши да стои неподвижно и да не помръдва глава.

Стори му се, че Лоубок преглежда записките си цяла вечност, повтаряйки ги за себе си мълчаливо, като тихичко почукваше със скъпата писалка върху бележника си.

Плисъкът и барабаненето на дъжда все още оживяваше нощта, макар бурята да бе утихнала малко.

Дъсчените подове в стаите на горния етаж изскърцваха от време на време под краката на някой полицай, изпълняващ служебния си дълг.

Под масата Пейджи стисна с десницата си лявата ръка на Марти, а той й отвърна също със стискане за да й каже, че всичко е наред.

Но не всичко беше наред. Нищо още не бе обяснено, нито разгадано. Колкото до него, той бе сигурен, че тревогите им едва сега започваха.

… моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

Най-сетне Лоубок погледна Марти. С равен тон, който беше осъдителен именно, защото в него липсваха каквито и да са разбираеми акценти, детективът каза:

— Ама че история.

— Зная, че звучи невероятно — отвърна Марти, потискайки импулса си да увери Лоубок, че не е преувеличил степента на приликата между себе си и своя двойник, нито който и да е друг аспект от случилото се. Той бе казал истината. Не бе длъжен да се извинява заради факта, че в този случай истината бе така зашеметяваща, както всяка фантазия.

— И казвате, че нямате брат-близнак? — попита Лоубок.

— Не, сър.

— Никакъв брат изобщо?

— Аз съм единствено дете.

— Някой доведен брат?

— Родителите ми са сключили брак, когато са били на осемнадесет години. Никой от тях не се е женил или омъжвал за някого другиго след това. Уверявам ви, лейтенант, няма да можете лесно да намерите обяснение за този човек.

— Е, разбира се други бракове изобщо не са необходими, за да имате някой наполовина… или изцяло роден брат, ако трябва да бъдем точни — каза Лоубок и така прямо изгледа Марти в очите, че ако той бе отклонил погледа си, това би означавало признание за нещо.

Докато разсъждаваше върху току-що казаното от детектива, Пейджи стисна ръката му под масата, предупреждавайки го да не позволява на Лоубок да го разстройва. Марти се опита да убеди сам себе си, че детективът просто установява един факт. Така си беше, само че при такова уточняване той просто би трябвало или да гледа в бележника си, или към прозореца.

Отговаряйки почти така сковано, както държеше и главата си, Марти каза:

— Чакайте да видя… аз май имам три варианта на избор. Или баща ми е имал любов с майка ми, преди да се ожени за нея и двамата са дали този мой роден брат — незаконен брат — за осиновяване, или след като са сключили брак, баща ми е имал любов с някоя друга жена и тя е родила мой наполовина кръвен брат. Или пък майка ми е забременяла от някой друг мъж, преди или след като се е омъжила, и нейната бременност е била строго пазена семейна тайна.

Гледайки Мартин все още в очите, Лоубок каза:

— Съжалявам, ако съм ви обидил, мистър Стилуотър.

— И аз съжалявам.

— Не сте ли прекалено чувствителен на тази тема?

— Прекалено чувствителен ли?! — попита грубо Марти, чудейки се все пак дали не пресилва нещата.

— Някои двойки наистина имат деца, преди да са готови да сключат брак — каза детективът, — и често ги дават за осиновяване.

— Не и моите родители!

— Имате ли факти за това?

— Аз ги познавам!

— Може би трябва да ги попитате.

— Може би ще го направя.

— Кога?

— Ще си помисля.

Едва забележима, мимолетна усмивка, като сянка на летяща птица, пробягна по лицето на Лоубок.

Марти бе сигурен, че видя сарказъм в тази усмивка. За нищо на света обаче не можеше да разбере защо детективът смята че той не е най-обикновена и невинна жертва.

Лоубок погледна надолу към записките си и потъна в мълчание.

След известно време той каза:

— Ако този двойник не е свързан с вас — брат или наполовина брат, — имате ли някаква представа как може да се обясни такава забележителна прилика?

Марти понечи да поклати глава, но болката във врата му го прониза, той направи гримаса и отвърна:

— Не, нямам никаква представа.

— Искаш ли аспирин? — попита го Пейджи.

— Взел съм анацин — отвърна Марти. — Ще се оправя.

Поглеждайки Марти отново право в очите, Лоубок каза:

— Просто си мислех, че може да имате някаква версия.

— Не, съжалявам.

— След като сте писател…

— Моля? — извиси глас Марти, не разбрал мисълта на Лоубок.

— Използвате въображението си всеки ден. С него се препитавате.

— Е, и?

— Ами помислих си, че може би ще можете да разрешите тази малка загадка, ако съсредоточите вниманието си върху нея.

— Аз не съм детектив. Достатъчно умен съм да създавам криминални загадки, но не и да ги разрешавам.

— По телевизията — рече Лоубок — всеки писател на криминални романи, а също и всеки аматьор-детектив, ако трябва да бъдем честни, е винаги по-умен от ченгетата.

— Но в живота не е така — възрази Марти.

Лоубок изчака да минат няколко секунди, започна да драска разсеяно върху последната страница от своя бележник и най-накрая каза:

— Не, не е.

— Аз не смесвам фантазията с действителността — рече сякаш прекалено грубо Марти.

— Не бих си и помислил такова нещо — увери го Сайръс Лоубок, съсредоточавайки се в безцелното си драскане.

Марти се обърна предпазливо към Пейджи, за да разбере дали и тя долавя някаква враждебност в тона и поведението на детектива. Тя гледаше Лоубок замислено и навъсено, което накара Марти да се почувства по-добре. Може би той не преувеличаваше нещата все пак и не беше нужно да прибавя параноята като още един симптом в списъка на тези, за които вече бе разказал на Пол Гътридж.

Окуражен от навъсеното изражение на Пейджи, Марти се обърна отново с лице към Лоубок и каза:

— Лейтенант, има ли нещо нередно тук?

Повдигайки учудено вежди, като че ли изненадан от въпроса, Лоубок рече малко троснато:

— Със сигурност имам впечатление, че тук нещо не е наред. Иначе не бихте ни се обадили.

Възпирайки се от някоя язвителна забележка, каквато Лоубок заслужаваше, Марти каза:

— Имам предвид някакво чувство на враждебност, за което не разбирам причината. Коя е причината?

— Враждебност ли? Нима? — Без да се откъсва от драскането по страницата, Лоубок се намръщи. — Е, не бих искал жертвата на едно престъпление да се чувства така стреснат от нас, както й от негодника, който го е нападнал. Така си правим лоша реклама, нали?

С това Лоубок избягна прекия отговор на въпроса на Марти.

Драскането по страницата приключи и се оказа, че е рисунка на пистолет.

— Мистър Стилуотър, беше ли оръжието, с което сте стреляли по нападателя си, същото като онова, което са взели от вас на улицата?

— Не ми беше взето. Аз доброволно го пуснах на земята, когато ми казаха да го хвърля. Да, същото оръжие беше.

— Девет милиметров пистолет „Смит и Уесън“?

— Да.

— Законно, ли сте го закупили?

— Да, разбира се — отвърна Марти и му даде името на магазина.

— Имате ли разписка за покупката и документ, че оръжието ви преди това е било проверено от съответните полицейски органи?

— Какво общо има това със случилото се днес?

— Рутинна практика — отвърна Лоубок. — По-късно ще трябва да попълня всички точки и подточки в полицейския доклад. Просто рутина.

На Марти никак не се хареса начина, по който разговорът с лейтенанта все повече и повече се превръщаше в разпит, но не знаеше какво да прави. Отчаян, той погледна към Пейджи за отговор на въпроса на Лоубок, тъй като тя пазеше финансовите документи и касови бележки за счетоводството.

— Всички документи от магазина за оръжия — каза Пейджи — са защипани заедно и опаковани в едно с всички наши анулирани чекове през годината.

— Купихме го преди може би три години — рече Марти.

— Всичко е прибрано в гаража — додаде Пейджи.

— Но можете да го намерите, нали? — попита Лоубок.

— Е… да, ще поразровим тук-там — отвърна тя и се надигна от стола си.

— О, не се притеснявайте за това точно сега — каза Лоубок. — Не е толкова спешно. — После, обръщайки се към Марти, попита: — Какво ще кажете за корта, 38-ми калибър, който е в жабката на другата ви кола? И него ли купихте в същия магазин?

— Какво сте правили в другата ми кола? — изненадано рече Марти.

Лоубок симулира изненада при изненадата от страна на Марти, но изглежда беше предварително пресметнато да личи, че е фалшива, за да предизвика Марти да отвърне със същото.

— Във Форд-тауруса ли? — започна Лоубок. — Разследвах случая. Това ни помолихте да направим. Искам да кажа, че няма места или въпроси, които не бихте искали от нас да проверим, нали? Защото, ако има, то ние ще уважим желанието ви в това отношение.

Детективът беше така изкусен в подигравките си и така завоалирано плетеше мрежите си, че всяка по-буйна реакция от страна на Марти би изглеждала така, сякаш той крие нещо. Ясно беше едно: Лоубок мислеше, че Марти наистина крие нещо и той си играеше с него, опитвайки се да разклати увереността му и да го принуди да направи пълно признание.

На Марти почти му се искаше да има какво да признава. И тъй като вече от доста време играеха тази игра, тя ужасно го разстройваше.

— И тридесет и осемкалибровия ли купихте от същия магазин, от който сте купили и девет милиметровия пистолет „Смит и Уесън“? — упорстваше Лоубок.

— Да — отвърна Марти и сръбна от пепси-колата си.

— Имате ли документи за това?

— Да, уверен съм.

— Винаги ли носите оръжието в колата си?

— Не.

— Но днес беше в колата ви.

Марти бе сигурен, че Пейджи го гледа с известна изненада. Той не можеше да обясни паниката си сега или пък да й разкаже за предхождащото, странно усещане за приближаването на някаква зла участ, което го бе накарало да вземе тези извънредни предпазни мерки. Предвид неочаквания и съвсем недобронамерен развой на разпита, Марти не искаше да сподели тази информация с детектива, защото се страхуваше, че ще изглежда неуравновесен и че неволно ще трябва да се съгласи да се подложи на психиатричен преглед.

Марти сръбна от пепси-колата, но не да облекчи гърлото си, а за да има време да помисли, преди да отговори.

Не знаех, че оръжието е там — каза той най-накрая.

— Не сте знаели, че е в жабката на колата ви? — попита Лоубок.

— Не.

— Знаете ли, че е незаконно да носите в колата си заредено оръжие?

Защо по дяволите, сте си пъхали носа в моята кола?!

— Както казах вече, не знаех, че е там и следователно не съм знаел, че оръжието е заредено.

— Вие ли го заредихте?

— Ами, вероятно да.

— Искате да кажете, че не си спомняте да сте го зареждали или как се е озовало във форда?

— Онова, което навярно се е случило, когато последния път ходих да стрелям по изкуствени мишени, е следното: може би аз съм заредил оръжието за още един рунд стрелба по мишените, но после съм забравил.

— И сте го докарали от стрелбището в дома си, скрито в жабката на колата ви?

— Точно така.

— Кога за последен път ходихте да стреляте?

— Не зная… беше преди три-четири седмици.

— Значи сте разнасяли в колата си заредено оръжие в продължение на месец?

— Но аз бях забравил, че е там.

Една лъжа, за да се избегне обвинението в нарушаване на закона за притежаване на оръжия, водеше до цяла поредица от лъжи. Всички те бяха дребни несъответствия, но Марти изпитваше достатъчно уважение (макар и не съвсем добронамерено) към способностите на Сайръс Лоубок, който знаеше, че това са неверни неща. Тъй като детективът изглеждаше вече странно уверен, че на настоящата жертва трябва да се гледа като на заподозрян в престъпление, то той би сметнал всяка недостоверност като още едно доказателство, че от него старателно се укрива някаква страшна тайна.

Леко наклонявайки глава назад, взирайки се хладно и все пак с укор в Марти, използвайки патрицианската си външност, за да го сплаши и все пак с мек и безучастен глас, Лоубок каза:

— Мистър Стилуотър, винаги ли сте така небрежен към оръжието си?

— Не мисля, че съм небрежен.

Ново повдигане на веждите.

— Така ли?

— Да.

Детективът взе писалката си и бързо нахвърля нещо в своя бележник. Тогава започна отново да драска.

— Кажете ми, мистър Стилуотър, имате ли разрешително за тайно носене на оръжие?

— Не. Разбира се, че не.

— Ясно.

Марти отпи от пепси-колата.

Под масата Пейджи отново потърси ръката му. Той й беше благодарен за докосването.

Новата рисунка постепенно се оформи — чифт белезници.

— Много ли обичате оръжията, колекционер ли сте? — попита Лоубок.

— Не, не точно.

— Но вие имате много оръжия.

— Не са толкова много.

Лоубок започна да ги брои върху пръстите на едната си ръка:

— Хм, пистолетът „Смит и Уесън“, кортът… един боен автомат М16 в шкафа на антрето…

О, мили боже!

Вдигайки оглед от ръката си и взирайки се настойчиво и хладно в Марти, Лоубок каза:

— Знаели сте, че М16 също е бил зареден?

— Купил съм всички оръжия главно за изучаване. Изучавал съм ги, за да мога да пиша за тях в романите си. Не обичам да пиша за някоя пушка, без да съм стрелял с нея.

Истина беше, но дори на самия Марти тези приказки се сториха несериозни.

— Държите ги заредени и скрити в чекмеджета и шкафове из цялата къща?

Марти не можа да намери безопасен отговор. Ако беше казал, че пушката е била заредена и той е знаел за това, Лоубок щеше да иска да знае защо някой ще има нужда да държи бойно оръжие в дома си и то в такова състояние на готовност, когато живее в толкова тих и спокоен квартал. Беше ясно като бял ден, че един М16 изобщо не е подходящо оръжие за защита на дома, освен може би, ако човек живееше в Бейрут, Кувейт или на юг от центъра на Лос Анжелос. От друга страна, ако кажеше „не знаех, че пушката е заредена“, щяха да последват още коварни въпроси по повод неговата небрежност с оръжията и по-смели намеци за това, че лъже.

Освен това, каквото и да кажеше Марти, то щеше да изглежда глупаво или неискрено в най-висша степен, ако полицаите бяха открили също ловната пушка под леглото в голямата спалня и пистолета, който бе скрил в един от кухненските шкафове.

Като се силеше да изглежда спокоен, той каза:

— Какво общо имат моите оръжия със случилото се днес? Струва ми се, че доста се отклонихме от основния въпрос, лейтенант.

— Така ли ви изглежда? — попита Лоубок, сякаш искрено учуден от отношението на Марти.

— Да, така изглежда — отвърна рязко Пейджи, явно осъзнаваща, че в сравнение с Марти тя бе в по-добра позиция, която й позволяваше да бъде груба с детектива. — Вие се държите така, сякаш Марти е влязъл с взлом в нечий дом и се е опитал да удуши хората там.

— Вашите хора претърсват ли квартала, включихте ли нападателя ни в бюлетина за издирване?

— В бюлетина за издирване?!

Марти се ядоса от това, че детективът нарочно се правеше на глупав.

— Бюлетин за издирването на Другия.

— На кого? — намръщено рече Лоубок.

— На двойника ми, моето друго „аз“!

— О, да, на него…

Всъщност това не беше отговор, но Лоубок продължи с въпросите от своя дневен ред, преди Марти или Пейджи да поискат по-конкретно обяснение.

— А пистолета „Хеклер и Кох“? И него ли сте купили с цел изучаване?

— „Хеклер и Кох“ ли?!

— Пистолетът „П7“.

— Аз нямам „П7“.

— Нямате ли?! Ами, той беше на пода във вашия кабинет на втория етаж.

— Това беше неговото оръжие — рече Марти. — Казах ви, че беше въоръжен!

— Знаехте ли, че дулото на „П7“ е било с резба за поставяне на заглушител?

— Зная само, че той носеше пистолет. Нямах време да забележа дали и бил със заглушител! Право да ви кажа, бях доста зает, за да мога да подредя в каталог всичките му качества!

— Всъщност върху дулото не е имало заглушител. То просто е било пригодено за такъв. Мистър Стилуотър, знаехте ли, че е противозаконно да слагате заглушител на огнестрелно оръжие?

— Оръжието не е мое, лейтенант.

Марти започваше да се пита дали да не откаже по-нататъшен разпит, докато не пристигнеше адвокатът му? Това беше лудост! Той не бе направил нищо нередно! Беше невинен! Бе пострадал, за бога! Дори полицаите нямаше да са тук сега, ако не беше казал на Пейджи да ги повика!

— Един „Хеклер и Кох-П7“ с резба за заглушител е оръжие за професионалист, мистър Стилуотър. Терорист, убиец — наречете го, както искате. А него как бихте нарекли?

— Какво искате да кажете? — попита Марти.

— Ами, чудех се… ако пишехте за такъв човек — професионалист — с какви термини бихте го обрисували?

Марти усети някакъв скрит смисъл във въпроса — нещо, което бе близо до същината на плана на Лоубок, какъвто и да бе той, и който Марти все още не разбираше.

Очевидно Пейджи имаше същото усещане, защото каза:

— Какво точно се опитвате да ни кажете, лейтенант?

Сайръс Лоубок ги вбеси, като и този път се измъкна, без да влиза в открита схватка. Всъщност той сведе поглед към записките си така, сякаш във въпроса му не се съдържаше нищо повече от едно най-обикновено любопитство относно синонимите, които би използвал един писател.

— Както и да е — додаде Лоубок, — вие сте имали голям късмет за това, че такъв професионалист, който е носел „П7“ с резба за заглушител, не ви е надвил.

— Аз го изненадах.

— Очевидно е.

— С това, че имах оръжие в чекмеджето на бюрото си.

— Винаги е добре човек да бъде подготвен — отвърна Лоубок, а после бързо добави: — Но вие сте имали късмет и в това, че сте го победили в ръкопашния бой. Професионалистите като вашия нападател обикновено са добри борци и може дори да е практикувал таекуондо или нещо такова, както винаги става в книгите и филмите.

— Не беше много бърз. Все пак бях го прострелял два пъти в гърдите.

— Да, така е, спомням си — кимна детективът. — При такива рани всеки обикновен човек би останал да лежи на земята.

— Този обаче беше доста жив — рече Марти и нежно докосна врата си.

Сменяйки внезапно темата на разговора с цел да поддържа напрежението в Марти, Лоубок каза:

— Мистър Стилуотър, бяхте ли пили този следобед?

Поддавайки се на гнева си, Марти отвърна:

— Няма да можете така лесно да обясните този случай, лейтенант.

— Значи не сте пили този следобед?

— Не.

— Изобщо не?

— Не.

— Аз не събирам аргументи срещу вас, мистър Стилуотър… наистина… но, когато ви видях за първи път, усетих в дъха ви алкохол… бира, предполагам. А и във всекидневната ви има кутия от „Корс“ и по пода е разляна бира.

— Пих бира, но след това.

— След кое?

— След като всичко свърши. Той лежеше на пода със счупен гръбнак. Поне аз си мислех, че е счупен.

— Значи, след всичката престрелка и борба вие сте сметнали, че единственото нещо, което ви е нужно, е бира.

Пейджи изгледа гневно детектива.

— Вие толкова много се стараете да изкарате цялата работа неубедителна… — започна тя.

— … а аз искам да откриете картите си и да ми кажете защо, дявол да го вземе, не ми вярвате? — довърши Марти.

— Не, че не ви вярвам, мистър Стилуотър. Зная, че всичко това е било тежко преживяване за вас. Вие се чувствате все още потресен, уморен. Но аз попивам нещата — слушам и попивам. Точно това правя. Такава ми е работата. И наистина още нямам никаква своя теория, нито пък мнение.

Марти бе сигурен, че това не е вярно. Лоубок бе изложил пред него няколко съвсем оформени мнения още, когато седна на масата с него.

След като пресуши чашата с пепси-колата, Марти каза:

— Понечих да пия мляко и портокалов сок, но гърлото така ме болеше… дяволски ме болеше, като че ли бе обгорено. Преглъщах с голямо усилие. Когато отворих хладилника, бирата ми се видя много по-добра от всичко друго и много по-ободряваща.

Със скъпата си писалка „Монтбланк“ Лоубок отново драскаше в ъгъла на една от страниците на бележника си.

— И тъй, вие сте изпили само една кутия „Корс“.

— Не цялата. Изпих половината… може би две трети. Когато почувствах гърлото си малко по-добре, аз се върнах обратно, за да видя как Другия… за да видя какво прави двойникът ми. Взех бирата със себе си. Така се изненадах, когато видях, че негодникът е изчезнал, след като изглеждаше почти мъртъв… кутията с бира просто се изплъзна някак от ръката ми.

Макар да виждаше рисунката наопаки, Марти успя да различи какво драскаше детективът. Беше бутилка: бирена бутилка с дълго гърло.

— Значи, само половин кутия „Корс“ — каза Лоубок.

— Точно така.

— Може би две трети.

— Да.

— Но не повече.

— Не.

Довършвайки рисунката си, Лоубок вдигна поглед от своя бележник и каза:

— А какво ще кажете за трите бутилки „Корона“ в кофата за боклук под кухненския умивалник?

3.

— Отбивка за почивка, изход — оттук — прочете Дру Ослет на Клокър, а после попита: — Видя ли знака?

Клокър не отговори.

Насочвайки вниманието си отново към СУСП, който се намираше върху коленете му, Ослет каза:

— Ето къде е — точно тук. Навярно в момента отива да пусне вода в тоалетната, а може и да се е опънал на задната седалка в колата, която кара, и да се опитва да подремне малко.

Двамата се канеха да предприемат акция срещу непредсказуем и много опасен противник, но Клокър изглеждаше невъзмутим. Въпреки че караше, той бе потънал сякаш в някакви размишления, като че ли медитираше. По мечешки едрото му тяло бе отпуснато и спокойно като това на някой тибетски монах, изпаднал в трансцендентно състояние. Огромните му длани лежаха върху волана, а дебелите му пръсти бяха само леко свити, колкото да придържат съвсем слабо кормилото. Ослет не би се учудил, ако едрият мъж караше колата благодарение на тайнствените способности на съзнанието си. В широкото и безчувствено лице на Клокър не се забелязваше нищо, по което да личи, че той знае какво означава думата „напрежение“. Челото му бе бледо и лъщеше като полиран мрамор, бузите му — гладки, сапфиреносините му очи меко блестяха, отразили светлината от арматурното табло, и се взираха в далечината, но не просто в пътя, който се виеше напред, а вероятно някъде в отвъдното. Широката му уста бе отворена толкова, колкото да приеме малко нафора, устните му бяха извити в една от най-тънките усмивки на света, но не се знаеше дали Клокър бе доволен от онова, върху което размишляваше в духовен план или от предстоящото насилие.

Карл Клокър имаше талант в тази насока.

И точно поради това, въпреки слабостите си по отношение на облеклото, той беше човек на своето време.

— Ето тук е отбивката — каза Ослет като наближиха края на отклонението.

— Че къде другаде може да е? — отвърна Клокър.

— Хъ?!

— Там е, където си е.

Едрият мъж не беше много приказлив, а когато все пак казваше нещо, то беше много често неясно. Ослет подозираше, че Клокър е или някой кабинетен екзистенциалист, или тъкмо обратното — мистик от движението „Нова ера“. Истината можеше да бъде и друга: Клокър бе толкова затворен в себе си, че не се нуждаеше от много контакти с хората и от общуване. Неговите собствени мисли и наблюдения еднакво добре го ангажираха и развличаха. Едно нещо бе сигурно: Клокър съвсем не бе глупав, както изглеждаше. Всъщност коефициентът му за интелигентност беше далече над средното ниво.

Паркингът на отбивката се осветяваше от осем високи халогенни прожектора. След толкова километри на непрогледна тъмнина, която бе започнала да прилича на черната, мъртва пустош след ядрена война, Ослет се оживи при вида на ярко светещите прожектори, макар че сиянието им беше жълто като урина и напомняше за мъртвешката светлина в някой кошмарен сън. Никой не би сбъркал това място с Манхатън, но то потвърждаваше факта, че цивилизацията съществува.

Единственото превозно средство, което се виждаше, беше голям автомобил с каравана. Беше паркиран близо до ниската железобетонна сграда, в която бяха тоалетните.

— Пипнахме го вече — каза Ослет и изключи СУСП, поставяйки го на пода между краката си. Като отскубна гумената розетка от предното стъкло, той я метна върху електронната карта и добави: — Няма никакво съмнение — нашият Алфи се е сгушил в този шопар на колела. Навярно го е изтръгнал от някой жалък мухльо и сега се готви да бяга, заобиколен с всички домашни удобства.

Двамата минаха покрай една поляна, сред която бяха разположени три големи туристически маси, и паркираха колата си на около шест метра от автомобила с караваната, откъм страната на шофьора.

В малкия дом на колела бе тъмно.

— Колкото и да се е отклонил от правия път — рече Ослет, — аз все пак мисля, че Алфи ще се държи добре с нас. Ние сме всичко, което той има, нали? Без нас той ще е съвсем сам в този свят. Дявол да го вземе, ние сме неговото семейство!

Клокър изгаси фаровете и двигателя.

— В каквото и състояние да се намира — обади се отново Ослет, — мисля, че той няма да ни стори нищо лошо. Не и нашият стар Алфи. Навярно би пречукал всеки друг, който би му се изпречил на пътя, но не и нас. Ти какво мислиш?

Измъквайки се от шевролета, Клокър грабна шапката и колта си „Магнум 357“ от предната седалка.

Ослет взе фенерче и пушката за изстрелване на спринцовки. Масивното оръжие имаше две цеви, разположени една над друга и заредени с по една огромна спринцовка с упойваща течност. Такива пушки се използваха в зоопарковете и не бяха точни на повече от десетина метра, което правеше пушката подходяща за целите на Ослет, защото той не възнамеряваше да гони лъвове из саваните.

Ослет беше благодарен, че на паркинга нямаше много пътници. Надяваше се той и Клокър да свършат работата си и да се махнат, преди да са пристигнали други коли от магистралата.

От друга страна, когато слезе от шевролета и затвори вратата след себе си, нощната безлюдност наоколо го обезпокои. Като се изключеше скрибуцането на гумите и периодичното „ваф“ с което профучаващите по междущатската магистрала коли разсичаха въздуха, тишината бе така потискаща, както вероятно бе в безкрайното, безвъздушно пространство на космоса. В дъното на отбивката се виждаха няколко високи бора. Изглеждаха като декор на целия паркинг. В безветрената нощ тежките им клони се свеждаха над земята като траурни гирлянди.

Ослет копнееше за задъханата атмосфера на градските улици, където безкрайната суетня непрекъснато отвличаше мислите му. Суматохата бе изход — бягство от размишленията. Забързаното градско ежедневие на трясък и бумтеж му даваше възможност винаги да насочва вниманието си навън и така му спестяваше опасностите, присъщи на процесите на самопознанието.

Присъединявайки се към Клокър пред вратата на караваната, — Ослет реши да се вмъкне вътре по възможно най-безшумния начин. Обаче, ако Алфи беше вътре, както изрично бе показало устройството СУСП, то той сигурно знаеше вече за тяхното пристигане.

Освен това, дори в най-дълбоките пластове на познанието Алфи бе програмиран така, че да откликва на Дру Ослет с пълно подчинение. Беше почти немислимо да се опита да напакости на Дру.

Почти.

На времето също така бяха сигурни, че шансовете Алфи да се отклони нанякъде сам, са толкова незначителни, че на практика просто не съществуваха. В това обаче бяха сгрешили. Времето може би щеше да им покаже, че са сбъркали и в други неща.

Ето защо Ослет носеше пушката със спринцовките.

По същата причина той не се опита да разубеди Клокър да вземе колта си.

Подготвяйки се за най-неочакваното, Ослет почука на желязната врата. Почукването бе малко странен начин да възвести появяването си при тези обстоятелства, но въпреки това той почука, почака няколко секунди и почука отново… този път по-силно.

Никой не отговори.

Вратата беше отключена й той я отвори. През предното стъкло на автомобила се процеждаше достатъчно жълта светлина от паркинга. Тя осветяваше шофьорската кабина и Ослет успя да види, че нищо не ги застрашава в момента.

Дру застана върху стъпалото на вратата, надникна вътре и погледна в мрачния тунел на караваната, която се губеше в тъмнината, подобна на старинна катакомба.

— Бъди в покой, Алфи — каза тихо той.

Тази команда трябваше да извика незабавно ритуалния, напевен отговор: В покой съм, Отче.

— Бъди в покой, Алфи — повтори Ослет, но вече без голяма надежда.

Мълчание.

Макар Ослет да не беше баща на Алфи, нито пък свещеник, в резултат на което не би могъл да има никакви законни претенции за такова обръщение, сърцето му все пак би се стоплило, ако бе чул познатия, покорен шепот: В покой съм, Отче. Тези четири прости слова промълвени в отговор биха означавали, че по същество всичко е наред и че отклонението на Алфи от инструкциите беше не толкова поради бунт, отколкото поради объркване в целите и че обзелата го страст да убива за развлечение можеше да бъде простена и забравена.

Макар да знаеше вече, че е безполезно, Ослет опита трети път като сега говореше по-високо от преди:

— Бъди в покой, Алфи.

Когато от тъмнината не се чу никакъв отговор, той светна с фенерчето и се качи в караваната.

В главата му се въртеше само една мисъл — какво безсмислие и унижение щеше да бъде ако умреше прострелян в някаква си каравана до междущатската магистрала в пустошта на Оклахома и то на крехката възраст от тридесет и две години! Какъв умен, млад мъж и колко перспективен (така щяха да казват опечалените), с две дипломи — едната от Принстън, другата от Харвард — и с такова завидно родословно дърво!

Клокър влезе след него и Ослет трябваше да пристъпи напред, за да му направи място в шофьорската кабина. Той обходи с лъча на фенерчето си стените на караваната вляво и дясно. Плъзнаха безформени сенки, разлюлени като черни наметки — крила с цвят на абанос… изгубени души.

Само неколцина от семейството му, а още по-малко сред артистите, писателите и критиците в Манхатън, които му бяха приятели, щяха да разберат при изпълнението на каква задача бе загинал. Останалите щяха да окачествят обстоятелствата на неговата кончина като необясними, странни, навярно болезнени и щяха да клюкарстват с трескавия апетит на лешояди, разкъсващи мърша.

Светлината от фенерчето попадна върху пластмасовото покритие на кухненски шкафове… Горната част на печка… Умивалник от неръждаема стомана.

Загадката около неговата смърт щеше да осигури безброй слухове, които щяха да изникнат като коралови рифове, включвайки всички нюанси на скандала и злонамерените предположения, и оставяйки на паметта му само някакви жалки останки на почит. Почитта бе едно от малкото неща, които имаха значение за Дру Ослет. Той бе изисквал уважение и почит още, когато беше малко момче. Това бе негово право по рождение — не просто приятна, празнична премяна на родовото име, а и дълг, който трябваше да бъде платен на цялата семейна история и постижения, въплътени в него.

— Бъди в покой, Алфи — рече нервно Ослет.

Една ръка, бяла и твърда като мрамор бе очаквала толкова време лъча на фенерчето, за да бъде открита. Пръстите с цвят на алабастър докосваха килимчето пред облицованата с дърво ниша, която служеше за трапезария. Малко по-нагоре… побелялата глава на мъж, паднал по очи върху обляна в кръв кухненска маса.

4.

Пейджи стана от масата в трапезарията, отиде до прозореца, наклони лентите на транспарантите така, че пролуките между тях да станат по-големи и се загледа навън, в постепенно утихващата буря. Тя гледаше в задния двор, където нямаше лампи. Нищо не се виждаше, освен следите, които дъждът оставяше от другата страна на стъклото. Приличаха й на тлъсти плюнки, може би защото Пейджи така много искаше да се изплюе в лицето на Лоубок.

Тя бе много по-враждебно настроена към него, отколкото Марти… не само към детектива, но и към целия свят. Цял живот Пейджи се беше борила да разреши конфликтите, родени в детството й и предизвикващи гнева й. Тя бе постигнала значителен успех, но пред лицето на такава дързост чувстваше как в нея отново се надигат огорченията и разочарованията от детските й години и нейният неориентиран гняв се съсредоточи изцяло върху Лоубок, при което едва успя да се овладее.

Съзнателното избягване на дразнителя — с лице към прозореца и загърбила детектива — беше доказан начин за запазване на самообладанието. Е, консултантке, консултирайте себе си, ваша милост! Ограничаването на общуването предполагаше ограничаване и на гнева.

Пейджи се надяваше, че този метод е по-ефикасен за клиентите й, отколкото беше за нея, защото тя все още кипеше от яд.

На масата, седнал до детектива, Марти изглеждаше твърдо решен да бъде разумен и отзивчив. Такъв, какъвто си беше, той щеше да се надява до последния възможен предел, че загадъчната враждебност на Лоубок може да бъде обезоръжена. Както беше ядосан, а Пейджи не го бе виждала никога толкова ядосан преди, той все пак обладаваше огромна вяра в добрите намерения и добрите думи на хората, особено в думите, възстановяващи и поддържащи хармонията при дадени обстоятелства.

— Сигурно той е изпил бирите — каза Марти на Лоубок.

— Той ли? — попита Лоубок.

— Двойникът. Вероятно е престоял в къщата няколко часа, докато съм бил навън.

— Значи, нападателят ви е изпил и четирите бири?

— Снощи, в неделя вечер аз изхвърлих боклука от кофата и съм сигурен, че тези шишета не са останали от уикенда.

— Този човек… той е влязъл с взлом в дома ви, защото… как точно ви го каза?

— Каза, че има нужда от живота си.

— Има нужда от живота си?

— Да. Попита ме защо съм му откраднал живота и кой съм.

— Значи, той влиза с взлом — рече Лоубок — и е възбуден. Говори несвързано, добре въоръжен е… но докато чака да се върнете, решава да повилнее и изпива четири бутилки „Корона“.

Без да се извръща от прозореца, Пейджи каза:

— Лейтенант, моят съпруг не е изпил тези бири. Той не е пияница.

— Наистина бих искал да анализирате дъха ми, щом желаете — рече Марти. — Ако съм изпил толкова много бири една след друга, то това веднага би се отразило на нивото на алкохола в кръвта ми и пробата ще го покаже.

— Е, ако това ни трябваше — каза Лоубок, — първото нещо, което щяхме да направим, е да ви анализираме дъха. Обаче не е необходимо, мистър Стилуотър. Аз съвсем не твърдя, че вие сте били пиян и, че сте си въобразили всичко това под влияние на алкохола.

— Тогава какво твърдите? — попита Пейджи.

— Понякога хората пият, за да си дадат кураж, когато им предстои трудна задача — отбеляза Лоубок.

Марти въздъхна.

— Може и да съм много тъп, лейтенант… все пак разбирам, че в току-що казаното от вас има много неприятен по значение контекст. Обаче за нищо на света не мога да разбера каква полза бих имал аз от всичко това!

— Нима казах, че вие сте имали някаква полза?!

— Защо не престанете да се правите на толкова загадъчен и не ми кажете по какви причини се отнасяте така към мене — като че ли аз съм извършителят, а не потърпевшият?!

Лоубок мълчеше.

Марти подхвана темата още по разпалено.

— Зная, че такова положение — цялата история с двойника — направо не е за вярване, но ако просто ми кажехте причините, поради които сте така скептично настроен, сигурен съм че бих могъл да премахна съмненията ви. Поне бих се опитал.

Лоубок мълча толкова дълго, че Пейджи почти се извърна от прозореца, за да го погледне, чудейки се дали изразът на лицето му няма да разкрие нещо за знамението на неговото мълчание.

Най-накрая той каза:

— Живеем в заядлив свят, мистър Стилуотър. Ако някой полицай направи и най-малката грешка в някоя деликатна ситуация, хората завеждат дело срещу отдела и понякога работата на офицера отива по дяволите. Случва се на добри хора.

— Какво общо има завеждането на дела с това тук? Аз нямам намерение да съдя когото и да било, лейтенант.

— Добре, чуйте това: един полицай получава съобщение по телефона за извършване на обир в момента. Той отива на местопроизшествието, изпълнявайки дълга си, но се оказва в засада. Стрелят по офицера и той застрелва извършителя при самозащита. А какво става после?

— Предполагам, че вие ще ми кажете.

— После, виждате ли, семейството на извършителя и съюзът на адвокатите-активисти съдят отдела за употреба на крайно насилие, за да получат финансово обезщетение. Офицерът е освободен от работа и дори завеждат дело срещу нещастника. Обвиняват го, че е фашист.

— Мръсна история — рече Марти. — Съгласен съм с вас. Напоследък изглежда светът се е обърнал с главата надолу, но…

— Ако същият този полицай не употреби сила и някой от хората наоколо пострада, защото извършителят не е бил застрелян при първа възможност, семейството на загиналия съди отдела за проявена небрежност, а активистите от същия профсъюз се нахвърлят върху нас като лавина от камъни. И само причините са различни. Хората ще кажат, че полицаят не е натиснал спусъка достатъчно бързо, защото е безчувствен към проблемите на малцинствената група, към която се числи потърпевшият… според тях, ако загиналият е бял, полицаят би действал много по-бързо… или пък казват, че офицерът е некомпетентен и страхлив…

— Не бих искал да съм на ваше място. Зная колко е трудно — рече съчувствено Марти. — Но в този случай няма полицай, който да е застрелял или да не е успял да застреля някого и не виждам какво общо има това с нашата ситуация.

— Един полицай може да загази също толкова лошо, не само като стреля по извършителите, но също и като обвинява някого рече Лоубок.

— Значи вашата позиция е следната: вие сте скептичен към моя разказ, но няма да ми кажете защо, докато не намерите абсолютното доказателство за нейната недостоверност.

— Той дори няма да си признае, че е скептичен — рече кисело Пейджи. — Няма да застане на чиято и да било страна, защото да вземе страна би означавало да поеме риск.

— Но, лейтенант — възкликна Марти, — как ще приключим с тази история и как да ви убедя, че всичко се случи точно така, както ви казвам, ако не искате да ми кажете защо не ми вярвате?

— Мистър Стилуотър, аз не съм казал, че не ви вярвам.

— Господи! — промълви Пейджи.

— Всичко, което искам е, да се постараете да отговорите на въпросите ми — рече Лоубок.

— А всичко, което ние искаме, е да откриете смахнатия тип, опитал се да убие Марти — каза Пейджи все още с гръб към детектива.

— Двойникът.

Лоубок произнесе думата безучастно, без какъвто и да било акцент, което й придаде много по-саркастично звучене, отколкото ако беше изказана подчертано подигравателно.

— Да — процеди през зъби Пейджи, — двойникът.

Тя не се съмняваше в разказа на Марти, колкото и чудноват да беше, и знаеше, че по някакъв начин съществуването на двойника бе свързано с (и в крайна сметка щеше да обясни) мозъчните затъмнения на съпруга й, странните му кошмари и другите наскоро изникнали проблеми.

В този миг яростта им към детектива избледняваше, тъй като Пейджи бе започнала вече да приема факта, че по някаква странна причина полицията нямаше да им помогне. Гневът отстъпи място на страха, защото Пейджи разбра, че те се бяха изправили пред нещо извънредно необикновено и непознато и че трябваше да се справят с него съвсем сами.

5.

Клокър се върна от предната част на автомобила, за да докладва, че ключът е на положение „запалване“, но резервоарът очевидно е празен, а акумулаторът — изтощен. Лампата в шофьорската кабина не можеше да бъде запалена.

Притеснен, че лъчът на фенерчето може да бъде забелязан и да събуди подозрения у някого, който би спрял на паркинга, Дру Ослет бързо огледа двата трупа в претъпканата миниатюрна трапезария. Тъй като изтеклата кръв бе изцяло засъхнала й спечена, той разбра, че мъжът и жената бяха мъртви от доста време. Обаче, макар и в двете тела все още да се забелязваха признаци на мъртвешко вкочаняване, те все пак не бяха напълно вцепенени. Явно вкочаняването бе достигнало някаква най-висока степен и после бе започнало да намалява, както ставаше обикновено между осемнадесетия и тридесет и шестия час след смъртта.

— Най-вероятно… са умрели по някое време вчера следобед — рече Клокър.

Автомобилът с караваната стоеше на този паркинг вече повече от двадесет и четири часа, а това означаваше, че поне един от полицаите на пътния патрул в Оклахома бе видял подвижния дом в най-малко две свои различни смени. Щатският закон забраняваше паркингите на отбивките за почивка да се използват като места за къмпинг. Тук нямаше електрическо захранване, водоснабдяване, отходни тръби, което би могло да създаде проблеми от санитарно-здравно естество. Понякога полицаите бяха снизходителни към пенсионерите, които се страхуваха да карат в условията на такава буря, каквато бе връхлетяла Оклахома вчера. Това че колата носеше отзад лепенки с надпис „Американска Асоциация на Пенсионерите“, можеше да им спечели известна отстъпка, но и най-благоразположеното ченге не би ги оставило на паркинга две нощи. Всеки миг можеше да дойде патрулната кола, да спре на паркинга и някой полицай да почука на вратата.

Нежелаещ да усложнява техния вече без друго сериозен проблем, като убие един патрулиращ полицай, Ослет извърна лице от мъртвата двойка и веднага се залови с претърсването на караваната. Той вече не беше предпазлив и не се страхуваше, че неправилно функциониращият и разбунтувал се Алфи ще го простреля в главата. Алфи отдавна бе напуснал това място.

Дру Ослет намери изхвърлените обувки върху кухненския плот. С голям, назъбен нож Алфи беше срязал тока на едната обувка, разкривайки електронните вериги и прилежащите към тях миниатюрни батерии.

Втренчил се в маратонките и в гумените изрезки, Ослет замръзна на мястото си, изведнъж обхванат от някакво предчувствие за беда:

— Той никога не е знаел за обувките. Защо му е хрумнало да ги разрязва?

— Е, знае каквото знае — рече Клокър.

Ослет изтълкува изказването на Клокър по следния начин: една част от обучението на Алфи включваше съвременни електронни оборудвания и техники за следене. Следователно, макар и да не беше уведомен, че го следят, Алфи знаеше, че микроминиатюрен предавател можеше да бъде достатъчно малък, за да бъде поставен в тока на дадена обувка и при получаването на далечен, микровълнов, активизиращ сигнал би могъл да черпи достатъчно енергия от часовникови батерии, за да излъчва уловими сигнали в разстояние поне на седемдесет и два часа. Макар и да не можеше да си спомни какъв беше той и кой го управляваше, Алфи беше достатъчно интелигентен да приложи знанията си за следенето на обект към положението, в което самият той се намираше. Бе достигнал до логическото заключение, че шефовете му са осигурили напълно разумни средства за неговото следене в случай, че излезеше от правия път, дори да бяха напълно убедени в невъзможността за бунт.

Ослет се страхуваше да докладва лошата вест в щаба в Ню Йорк. Организацията не убиваше вестителите на лоши новини, особено ако презимето им беше Ослет. Все пак като първи човек, боравещ с Алфи, той знаеше, че част от вината ще падне на него, макар бунтът на оперативния да нямаше нищо общо с него. Грешката сигурно беше някъде в цялостното програмиране на Алфи, по дяволите, а не в неговата работа!

Като остави Клокър в кухнята, за да пази от неканени гости, Ослет бързо прегледа останалата част от малкия подвижен дом.

Не намери нищо интересно, освен куп стари дрехи на пода в спалнята, разположена в задната част на караваната. Под светлината на фенерчето Ослет побутна леко дрехите с върха на обувката си и разбра, че те бяха същите, които Алфи бе носил онази съботна сутрин, когато се качи на самолета за Канзас Сити.

Ослет се върна в кухнята, където в тъмното чакаше Клокър и за последен път освети с фенерчето си мъртвите пенсионери.

— Каква каша, дявол да го вземе?! Това не биваше да се случва!

— Кой го е грижа?! — рече презрително Клокър, посочвайки убитите съпрузи. — Тия и без това са само едни скапани клингъновци!

Обаче Ослет нямаше предвид жертвите, а факта, че Алфи не беше вече само ренегат. Той бе ренегат, който не можеше да бъде проследен, и така се превръщаше в заплаха за организацията и за всички, работещи в нея. Ослет, както и Клокър, също не изпитваше съчувствие към убитите, не го мъчеха угризения за онова, което ги бе сполетяло. Мислеше си, че светът всъщност е много по-добре без още двама непродуктивни паразити, смучещи обществените блага и затрудняващи движението по пътищата с тяхната клатушкаща се къща на колела. Той не си падаше много по човешката маса. Според него основният проблем на средностатистическите мъж и жена бе именно този: средният човек беше толкова среден! Като него имаше много. Те взимаха от света малко, но даваха още по-малко, бяха напълно неспособни и неинтелигентни, за да управляват своя собствен живот, а още по-малко пък обществото, правителството, икономиката и околната среда.

Въпреки това Ослет бе разтревожен от начина, по който Клокър изрази презрението си към убитите. Думата „клингъновци“ го притесни, защото така се казваха представителите на чуждата цивилизация, воювали с човешката раса в рамките на толкова много телевизионни и филмови епизоди от поредицата „Стар Трек“, още преди събитията в измисленото далечно бъдеще да бяха започнали да отразяват подобряването на отношенията между Съединените щати и Съветския съюз в реалния свят. Ослет намираше „Стар Трек“ за муден и влудяващо отегчителен. Той изобщо не можеше да разбере защо толкова много хора го следят с такава страст. Обаче Клокър беше ревностен почитател на сериите „Стар Трек“, без да се свени наричаше себе си „трекър“, можеше да разкаже всеки филм (и епизод) и знаеше личните истории на всички герои така, сякаш те бяха негови най-добри приятели. „Стар Трек“ беше сякаш единственото нещо, за което Клокър искаше и можеше да води разговор. И както беше мълчалив в повечето случаи, така изведнъж ставаше точно толкова приказлив, когато се подхващаше любимата му тема.

Ослет полагаше специални грижи тази тема никога да не бъде подхващана.

Сега в мислите му думата „клингъновци“ дрънчеше като камбана при пожар.

С перспективата да бъде изложена на риск една цяла организация, защото следите на Алфи се губеха, и пред лицето на факта, че нещо изключително мощно и зло бе пуснато на свобода, връщането в Оклахома Сити през безкрайната, безлюдна и тъмна пустош щеше да бъде мрачно и потискащо. Последното нещо, което Ослет можеше да понесе, беше Клокър да го атакува с някой разгорещен и изтощителен монолог за капитан Кърк, мистър Спок, Скоти, останалите от екипажа и приключенията им в най-отдалечената точка на един свят, който макар и на филм, бе зареден с много повече смисъл и изпъстрен с много повече моменти на школско просветление, отколкото действителният свят, който бе богат на трудни ситуации, грозни истини и безсмислена жестокост.

— Хайде да се махаме оттук — каза Ослет, промъкна се покрай Клокър и тръгна към предната част на голямата каравана. Той не вярваше в бога, но все пак горещо се молеше Карл Клокър да изпадне в едно от своите безмълвни самовглъбявания.

6.

Сайръс Лоубок се извини, че за малко ще отсъства, тъй като се налагало да отиде в друга стая при свой колега, който искал да разговаря с него.

Марти почувства облекчение, когато детективът излезе от стаята. Пейджи се отдалечи от прозореца и се запъти към Марти, като отново седна на стола до него.

Макар че в чашата му вече нямаше пепси, бучките лед се бяха стопили отчасти и той изпи студената вода.

— Единственото нещо, което искам сега, е, да сложа край на всичко това. Не трябва да стоим тук! Не и когато онзи човек е някъде на свобода!

— Мислиш ли, че трябва да се тревожим и за децата?

… имам нужда… от моята Шарлът, моята Емили…

— Да — отвърна Марти. — Безпокоя се за тях и то страшно много.

— Но ти си го прострелял два пъти в гърдите!

— Мислех същото — че лежи в преддверието със счупен гръбнак, но той е станал и е избягал… Или, накуцвайки, се е измъкнал… Или просто се е изпарил. По дяволите! Не зная какво става тук, Пейджи, но историята е по-невероятна и от най-смелите ми романи! А още не е приключила. Съвсем не!

— Ако само Вик и Кейти се грижеха за децата, разбирам. Обаче там има и полицай.

— Надуши ли мръсникът къде са момичетата, на часа ще пречука и тримата — ченгето, Вик и Кейти.

— Но ти се справи с него.

— Имах късмет, Пейджи. Направо адски късмет! Убиецът изобщо не си е представял, че аз имам зареден пистолет в чекмеджето на бюрото или пък, че ще го използвам, дори да имам. Изненадах го, но той няма да допусне това да се случи отново. Всички изненади вече ще са на негова страна.

Марти наклони чашата към устните си и остави едната полуразтопена бучка лед да се хлъзне върху езика му.

— Кога си извадил оръжията от шкафа и кога си ги заредил?

Все още с парчето лед в устата, той каза:

— Видях, че това те уплаши. Направих го тази сутрин, преди да отида при Пол Гътридж.

— Защо?

Марти успя отчасти да опише странното усещане, което го бе обзело — усещането, че нещо го връхлита и ще да го унищожи, преди още да е разбрал какво точно е то. Опита се да обясни на Пейджи как чувствата му се бяха сгъстили и прераснали в паника и как той, почти обезумял от страх, бе изпитал необходимостта от оръжие, за да се защитава.

Бе се смутил да й каже, защото би изглеждал психически нестабилен… ако развоят на събитията не бе доказал валидността на неговите възприятия и предпазни мерки.

— Значи нещо наистина е приближавало — рече Пейджи. — Двойникът. Ти си усетил, че той идва.

— Да, предполагам… по някакъв начин…

— Психически.

Марти поклати глава отрицателно.

— Не, не бих казал. Не и ако имаш предвид някаква картина в съзнанието ми. Не става въпрос и за видение. Аз не видях онова, което идваше, нито пък имах ясно предчувствие. Просто само това… това ужасно чувство за натиск, за тежест… като онези влакчета по увеселителните паркове — завърта те с такава скорост, че ти просто си прикован към седалката и чувстваш как някаква тежест притиска гърдите ти. Знаеш. Качвала си се на такива въртележки. Шарлът толкова ги обича…

— Да, разбирам… поне мисля, че разбирам.

— Ето, така започна… и стана сто пъти по-лошо, докато накрая едва можех да дишам. После изведнъж всичко изчезна, когато тръгнах за кабинета на доктора. А по-късно, като се прибрах, мръсникът беше вече тук, но влизайки в къщата, аз не усетих нищо.

И двамата замълчаха за миг.

Вятърът запокитваше дъждовните струи в стъклата на прозорците.

— Как е възможно да изглежда също като теб? — попита Пейджи.

— Не зная.

— Защо е казал, че си му откраднал живота?

— Не знам. Просто, не знам!

— Страхувам се, Марти. Искам да кажа… всичко е толкова странно. Какво ще правим?

— След тази вечер и аз не зная. Но тази нощ поне няма да останем тук. Отиваме на хотел.

— Но ако полицаите не го открият някъде мъртъв, ще има и утре… и другиден.

— Всичко ме боли. Уморен съм. Не мога да мисля. В момента мога да ти кажа какво ще правим тази нощ, Пейджи. Ще се тревожа за утрешния ден, когато дойде.

Прелестното и лице бе набраздено от тревогата. Не беше я виждал и наполовина така разстроена от много време насам — откакто Шарлът се разболя преди пет години.

— Обичам те — каза Марти, докосвайки нежно лицето й.

Полагайки ръката си върху неговата, Пейджи промълви:

— О, господи, и аз те обичам, Марти — тебе и момичетата — повече от всичко на света, повече от живота! Не можем да позволим нещо да се случи с нас… и с това, което имаме заедно. Просто не можем.

— Няма да позволим — каза Марти, ала думите му прозвучаха неискрено и фалшиво като перченето на някой младок.

Осъзнаваше, че нито той, нито Пейджи хранят каквато и да е надежда да бъдат опазени от полицията и с мъка потискаше гнева си поради факта, че на него и жена му не бе оказано дори подобие на онова внимание, любезност и отзивчивост, които представителите на властта обикновено оказваха на героите в романите му.

В основата си криминалните романи бяха книги за борбата между доброто и злото, за тържеството на първото над последното и за това колко надеждно е правосъдието в условията на съвременната демокрация. Романите му се търсеха, защото те успокояваха читателя, че системата в повечето случаи действа, дори животът ежедневно да ни поднасяше доказателства за доста по-тревожни заключения. Марти бе работил в жанра с увереност и огромно удоволствие, защото му се щеше да вярва, че службите на закона и реда, както и съдилищата почти винаги отсъждат справедливо и изкривяват истината само по невнимание. Но сега, когато за първи път в живота си той се бе обърнал към системата за помощ, тя вече отказваше да работи. Отказът не само заплашваше неговия живот, заедно с този на жена му и двете му дъщери, но поставяше под съмнение стойността на всичко, написано от него до сега, както и достойнствата на каузата, на която бе посветил толкова много години на усърден труд и борба.

Лейтенант Лоубок се върна във всекидневната и се заразхожда така, сякаш позираше за модни снимки в списание „Екскуайър“. Той носеше прозрачен, найлонов плик за събиране на веществени доказателства, в който се намираше черен несесер за бръснене. Сядайки на стола, Лоубок сложи плика върху масата.

— Мистър Стилуотър, добре ли заключихте къщата си когато излязохте тази сутрин?

— Дали съм заключил?! — попита Марти, чудейки се накъде биеше лейтенантът този път и опитвайки се да прикрие гнева си. — Да, добре заключих. Много внимавам за тези неща.

— Мислили ли сте за това как евентуално нападателят ви е успял да влезе в къщата?

— Предполагам, че е счупил прозореца. Или е разбил някоя ключалка.

— Знаете ли какво има тук? — попита Лоубок, потупвайки черния, кожен несесер през найлоновия плик.

— Боя се, че очите ми не са рентген — отвърна Марти.

— Мислех, че това може да ви е познато.

— Не.

— Намерихме го във вашата голяма спалня.

— Не съм го виждал никога преди.

— Върху тоалетката беше.

— Казвайте направо, лейтенант — рече Пейджи.

Слабата усмивка отново пробягна по лицето на Лоубок — беше като някакъв призрак, появил се за миг над масичката за викане на духове.

— Това е пълен комплект от шперцове — обяви Лоубок.

— Така ли е влязъл? — попита Марти.

Лоубок сви рамене и каза:

— Предполагам, че такова трябва да е заключението ми.

— Досадно е, лейтенант! Ние имаме деца, за които се безпокоим. Съгласен съм с жена ми — просто кажете направо!

Навеждайки се над масата и пронизвайки отново Марти с характерния си, нетрепващ поглед, детективът каза:

— Полицай съм от двадесет и седем години, мистър Стилуотър, и сега за първи път виждам при взлом в частен дом някой да използва професионални шперцове.

— Е и?

— Престъпникът обикновено счупва стъклото на някой прозорец или разбива някоя ключалка, както вие казахте. Понякога избиват от жлебовете някоя плъзгаща се врата или прозорец. Средностатистическият крадец разполага със сто начина за влизане в частен дом… и всички те са много по-бързи, отколкото отварянето на врата чрез шперц.

— Този не е бил от средностатистическите престъпници.

— О, и аз разбирам това — рече Лоубок, като се отдръпна от масата и се облегна назад. — Този човек е много по-театрален, отколкото средния извършител на престъпления. Той се е постарал да изглежда точно като вас; дърдори разни небивалици как си иска живота обратно и други такива; идва въоръжен с професионално оръжие за извършване на убийства, с резба за заглушител; използва инструменти, предназначени за взлом, също като някой холивудски актьор, играещ убиеца в някой евтин, зрелищен филм; получава два куршума в гръдния кош и не предава богу дух; загубва толкова кръв, че всеки нормален човек отдавна би свършил, но той изчезва. Този тип е направо фрапантен… но е и muy misterioso19 — герой, какъвто Анди Гарсия би играл в някой филм, или (дори още по-добре) какъвто би играл Рей Лиота от филма „Готините“.

Изведнъж Марти разбра накъде биеше детективът и защо. Неизбежният край на този разпит скоро щеше да се види, но Марти не беше се сетил просто, защото бе препалено очевиден. Като писател, той бе търсил някакви много по-особени и сложни причини за това, че Лоубок едва успяваше да скрие недоверието и враждебността си, когато през цялото време лейтенантът се бе придържал към едно банално клише.

Все пак Лоубок имаше за тях още една неприятна изненада. Той се наведе напред и отново се втренчи в Марти, но този негов маниер вече не оказваше нужния ефект. Вместо това се бе превърнал в един строго индивидуален и досаден, нервен тик — нещо като смирената поза или безжалостното самоосъждане на Питър Фолк в ролята на Коломбо, замисленото свиване на устните на Неро Уолф в моменти на просветление, престорената усмивка на Джеймс Бонд, която сякаш казва „не на мене тия“, или пък всички онези характерни привички, присъщи за Шерлок Холмс.

— Дъщерите ви имат ли домашни любимци, мистър Стилуотър?

— Шарлът има няколко.

— Доста странен сорт домашни животни.

— Шарлът не мисли така — каза хладно Пейджи.

— А вие?

— Не мисля, че са странни. Какво значение има, дали са или не са?

— От дълго време ли ги има? — попита Лоубок.

— Някои от тях са от по-дълго време — отвърна Марти, озадачен от новата насока на въпросите, макар и да беше убеден, че разбира много добре версията, която Лоубок се мъчеше да докаже.

— Тя обича своите любимци, нали?

— Да, много… както всяко дете. Колкото и странно да ви се вижда, тя ги обича.

Лоубок кимна, отново се облегна назад, забарабани с писалката върху бележника си и каза:

— Още един фрапантен жест, но също убедителен… Имам предвид следното: да бяхте детектив, склонен да се съмнява в целия този сценарий, сигурно щяхте доста да се замислите, ако извършителят бе убил всички домашни любимци на дъщеря ви.

Сърцето на Марти се отправи към петите му, подобно на потъващ камък, понесъл се към дъното на езерото.

— О, не! — възкликна нещастно Пейджи. — Не и бедните, малки Мустачко, Лорета, Фред… не и те!

— Мишката е била смачкана — рече Лоубок с поглед, вперен право в Марти. — На хамстера е бил счупен врата, костенурката е била стъпкана, бръмбарът също. Другите не успях да разгледам толкова подробно.

Гневът на Марти избухна в едва сдържана ярост и той сви ръцете си в юмруци под масата, защото знаеше в какво го обвинява Лоубок — в това, че е убил домашните любимци на дъщеря си само, за да придаде достоверност на една сложна и оплетена лъжа. Никой любещ баща не би стъпкал костенурката на дъщеря си, нито пък би счупил врата на малкия, симпатичен хамстер заради глупавата причина, която според Лоубок мотивираше постъпката му. Ето защо, колкото и перверзно да изглеждаше, Лоубок смяташе, че все пак Марти го е извършил. Всичко беше толкова потресаващо, че би трябвало да го изключи от числото на възможните извършители — блестящо финално хрумване!

— Шарлът ще бъде съсипана от мъка — каза Пейджи.

Марти знаеше, че е зачервен от яд. Усещаше пламналите си страни така, сякаш бе прекарал цял час под лъчите на кварцовата лампа, а ушите му направо горяха. Знаеше също, че полицаят ще изтълкува пламналото му от гняв лице като изчервяване от срам, което доказваше вина.

Когато Лоубок отново пусна в ход тънката си усмивка, на Марти му се прииска да му удари един право в мутрата.

— Моля, поправете ме, ако греша, мистър Стилуотър, но нали съвсем наскоро една от вашите книги в масов тираж бе включена в списъка на бестселърите за тази година? Тя е повторно издание на книгата ви с твърди корици, която бе пусната за първи път миналата година.

Марти не отговори.

Лоубок не очакваше отговор. Сега той съвсем се развихри.

— А и следващия месец, или там някъде, излиза още една ваша книга, за която хората считат, че ще бъде първият ви бестселър с твърди корици, нали? Сигурно дори и сега вие работите над някой нов роман. Така или иначе, върху бюрото в кабинета ви се намира част от ръкописа. Предполагам, че когато човек направи един-два добри пробива по пътя на своята кариера, то той трябва да натисне газта до край, така да се каже, за да може да извлече максимална полза.

Пейджи се намръщи. Тялото й отново се стегна. Тя не бе в състояние да приеме абсурдното тълкуване на показанията на Марти от страна на Лоубок, което бе и причината за неговото враждебно отношение. В семейството тя бе най-темпераментната и след като самият Марти едва се сдържаше да не удари полицая, то каква ли би била реакцията на Пейджи, когато Лоубок най-сетне извадеше на бял свят идиотските си подозрения.

— Сигурно появата в списание „Пийпъл“ помага доста на професионалното израстване — продължи детективът. — Предполагам, че когато самият мистър Убийство се превърне в мишена за един muy misterioso престъпник, решил да отнеме живота му, тогава той получава широка безплатна реклама в пресата и при това в такъв повратен момент от своята кариера.

Пейджи се сви върху стола си така, сякаш някой я удари през лицето.

Реакцията й привлече вниманието на Лоубок.

— Да, мисис Стилуотър?

— Да не искате да кажете, че вярвате на…

— На какво да вярвам, мисис Стилуотър?

— Марти не лъже.

— Нима съм казал такова нещо?!

— Той ненавижда шумната слава.

— В такъв случай хората от „Пийпъл“ са били доста настойчиви.

— Погледнете врата му, за бога! Червенината, отоците… скоро целият ще бъде в синини! Невъзможно е да мислите, че той сам го е направил!

Като се придържаше към привидната си и влудяваща обективност, Лоубок рече:

— Вие в противното ли вярвате, мисис Стилуотър?

През стиснати зъби Пейджи изказа онова, което Марти не смееше:

— Вие сте едно тъпо магаре! — процеди тя.

Повдигайки смаяно вежди, като че ли недоумявайки какво точно е направил, за да си спечели такава неприязненост, Лоубок каза:

— Но, мисис Стилуотър, вие естествено разбирате, че навън има хора — цяла тълпа от циници! — които смятат имитирането на опит за убийство чрез удушване за най-безопасно. Искам да кажа, че пробождането с нож на ръка или крак е убедително, но винаги съществува опасността човек да не е изчислил правилно удара, да скъса някоя артерия и изведнъж да загуби много повече кръв, отколкото е предвиждал. Колкото до нанасяне на рани върху себе си чрез огнестрелно оръжие… хм… рискът е дори още по-голям. Ами ако куршумът рикошира от костта и се забие още по-дълбоко в тъканта? Освен това винаги съществува възможността да се изпадне в кома.

Пейджи скочи на крака така рязко и неочаквано, че събори стола си назад.

— Махайте се!

Лоубок премигна срещу нея, симулирайки съвършена невинност.

— Моля? — рече той.

— Напуснете къщата ми! — настойчиво извика Пейджи. — Веднага!!!

Макар да разбираше, че губят единствената си слаба надежда да се справят с детектива и да спечелят полицията на своя страна, Марти също стана от стола си. Беше толкова ядосан, та чак трепереше от гняв.

— Жена ми е права. Мисля, че е най-добре вие и вашите хора да напуснете, лейтенант.

Като остана седнал, просто защото това ги ядосваше, Сайръс Лоубок каза:

— Имате предвид да напуснем, преди да сме приключили разследването?

— Да — отвърна Марти. — Без значение, дали сте приключили или не.

— Мистър Стилуотър… мисис Стилуотър… вие сигурно си давате сметка, че е противозаконно да давате фалшиви показания.

— Ние не сме ви давали фалшиви показания — каза Марти.

— Единственото фалшиво нещо в тази стая сте вие, лейтенант! — обади се Пейджи. — Сигурно си давате сметка, че е противозаконно да се представяте за служител на полицията!

Би било истинско удоволствие, ако Лоубок се бе изчервил от яд, ако бе присвил очи и стиснал зъби при такава обида, но той си остана все тъй вбесяващо невъзмутим.

Изправяйки се бавно на крака, детективът каза:

— Ако кръвните проби, които взехме от килима горе са, да речем, от прасе или крава, лабораторните изследвания естествено ще могат да определят вида…

— Известно ми е на какво е способна съдебната медицина — увери го Марти.

— О, да, точно така — вие сте писател на криминални романи. Според списание „Пийпъл“ вие доста добре се информирате за всеки от вашите романи.

Лоубок затвори своя бележник и защипа писалката си върху него.

Марти седеше и чакаше.

— По време на различните ви разследвания, мистър Стилуотър, успяхте ли да разберете колко кръв има в едно човешко тяло, което по размери е горе-долу като вашето?

— Пет литра.

— Ах, точно така! — възкликна Лоубок и постави бележника си върху найлоновия плик, съдържащ черния кожен несесер с шперцове. — Ако трябва да отгатна, ползвайки при това познанията си, кръвта, попила в килима ви горе, е около литър и половина — два. Между двадесет и четиридесет процента от общото количество кръв на вашия двойник… по-скоро около четиридесет, освен ако не греша в предположението си. Знаете какво трябва да очаквам, когато е изтекла толкова много кръв, мистър Стилуотър? Би трябвало да намеря тялото, от което е изтекла тази кръв, защото наистина е нужно доста развинтено въображение, за да си представим, че един толкова тежко ранен човек ще може да избяга от мястото на престъплението.

— Вече ви казах, че и аз не мога да разбера.

— Muy misterioso! — каза Пейджи, влагайки в тези две думи толкова презрение, колкото бе и подигравката, с която ги бе произнесъл Лоубок преди това.

Марти реши, че в цялата бъркотия има поне едно хубаво нещо: нито за миг Пейджи не се бе усъмнила в него, макар разумът и логиката да изискваха човек да се съмнява. Как само стоеше до него в този момент — пламенна и решителна! През целия им съвместен живот, той не я бе обичал повече, отколкото в тази минута!

Като взе бележника си и найлоновия плик с вещественото доказателство, Лоубок каза:

— Ако резултатите от изследванията на кръвта, взета от килима горе, докажат, че тя е човешка, ще изникнат съвсем други въпроси, което пък ще наложи да довършим разследването, независимо от това дали ви е приятно да ни виждате или не. Всъщност, каквито и да са резултатите, ние пак ще се видим.

— Ние просто тръпнем в очакване да ви видим отново — каза Пейджи без злоба в гласа, сякаш тя вече не виждаше Лоубок като заплаха, а само като комична фигура.

Марти усети как поведението на Пейджи заразява и него, разбирайки, че както при нея, така и при него тази внезапна и мрачна веселост бе резултат от непоносимото напрежение през последния час.

— Непременно се отбийте пак — каза той.

— Ще си направим чудесен чай — рече Пейджи.

— И кифли с масло!

— Курабийки…

— Сладки за чай…

— И на всяка цена доведете жена си — каза Пейджи. — Ние сме хора със свободни възгледи. Много ще се радваме да се запознаем с нея, дори да е от друг вид.

Марти почувства, че Пейджи е опасно близо до точката, в която можеше високо да се разсмее, защото и самият той бе близо до нея. Разбираше, че поведението им е детинско и употреби всичкото си самообладание, за да не взима на подбив Лоубок, докато го изпращаше на входната врата. С шегите си Марти го накара съвсем да се смали така, както може би професор фон Хелсинг принуждаваше граф Дракула да се оттегля, размахвайки разпятие под носа му.

Странно, но детективът бе смутен много повече от тяхната фриволност сега, отколкото от гнева им преди или от сериозната им настойчивост, че убиецът е истински. Видимо Лоубок бе обхванат от неувереност и върху лицето му се появи израз, който подсказваше едва ли не, че той всеки миг ще им каже да седнат и да започнат всичко отначало. Обаче съмнението в собствените сили беше слабост, непозната за него, и Лоубок не се занимава дълго с нея.

Неувереността бързо отстъпи пред, обичайната му леко презрителна напереност.

— Ние ще задържим пистолета „Хеклер и Кох“, който е на двойника — каза детективът, — както и вашите оръжия разбира се, докато не представите нужните документи.

Марти изживя миг на ужас при мисълта, че полицаите са открили пистолета „Берета“ в кухненския шкаф и ловната пушка „Мосберг“ под леглото на горния етаж, както и другите оръжия, канейки се да го оставят съвсем беззащитен.

Обаче Лоубок изброи само три оръжия: пистолета „Смит и Уесън“, 38-калибровия колт и автомата М-16.

Марти се помъчи да скрие облекчението си.

Пейджи отвлече вниманието на Лоубок като каза:

— Ще се пръждосвате ли, лейтенант, или ще продължавате да се ебавате?!

В този момент вече детективът не издържа и лицето му застина в гневна маска.

— Вие наистина можете да ме накарате да побързам, мисис Стилуотър, ако повторите молбата си в присъствието на още двама офицери.

— Толкова много се тревожите за реда и законността — рече Марти.

— С удоволствие ще изпълня желанието ви, лейтенант. Да изразя ли молбата си със същите думи, както преди малко?

Никога преди Марти не бе чувал Пейджи да използва думата е…, освен при строго интимни обстоятелства, което означаваше, че макар и скрит под маската на любезния тон и доста свободните маниери, гневът на Пейджи бе по-силен от всякога. Това бе хубаво. Щом полицаите си заминеха, Пейджи щеше да има нужда от гнева си, за да преживее нощта, която предстоеше. Гневът щеше да й помогне да овладее страха си.

7.

Когато затваря очи, той си представя болката и я вижда като огнена плетеница — красива, лъчиста дантела, нажежена до бяло с червени и жълтеникави оттенъци. Тя пулсира в основата на врата му, а оттам тръгва по гърба му, обхваща го отстрани и, лъкатушейки, се стрелва по гърдите и корема му.

Като си представя болката, той може да определи, дали положението му се подобрява или влошава. Всъщност единствената му грижа е да разбере колко бързо се възстановява. И при други случаи е бил раняван, макар и не така сериозно. Знае какво може да очаква. Непрекъснатото влошаване би било непознато и тревожно изживяване за него.

След като бе прострелян, той изпита ужасна болка, която трая една-две минути. Беше се почувствал така, сякаш в него се бе размърдал някакъв чудовищен зародиш, който търсеше начин да се изтръгне от тялото му.

За щастие той има голяма поносимост към болка. Смелост му вдъхва и разбирането, че агонията бързо ще утихне до по-лека болка.

Залитайки, убиецът излиза през задната врата и се отправя към хондата. Кървенето вече е спряло напълно и пробожданията в корема му от глад стават по-болезнени от раните му. Стомахът му спазматично се свива и разпуска, после пак незабавно се свива… също като непрестанното свиване и разпускане на човешка длан, стремяща се сякаш да улови храната, от която той така отчаяно се нуждае.

Потегляйки с колата и отдалечавайки се от къщата си през сивия дъждовен порой и развилнялата се стихия, той усеща болезнен, вълчи глад и се разтреперва от неудовлетворение. Това не е обикновен тремор поради нуждата да се нахрани, а разтърсване, което кара зъбите му да тракат. Дланите му конвулсивно потупват волана и той едва смогва да го държи, за да управлява колата. Сухи хрипове се изтръгват от гърдите му, горещи и студени вълни се редуват, а потта, която избива по кожата му, е по-студена от дъжда, наквасил косата и дрехите му.

Неговите невероятни обменни процеси му дават голяма енергия, поддържат силите му, освобождават го от нуждата да спи всяка нощ, позволяват му да се възстановява с чудодейна бързина. Метаболизмът му общо взето е рогът на изобилието за неговото физическо здраве, но той също така много го задължава. Дори когато денят е съвсем обикновен, убиецът има апетит, който стига за двама яки дървари. Когато не спи, когато е ранен, или при необикновени обстоятелства обикновеният глад се превръща в кръвожаден ламтеж, а този ламтеж ескалира почти за миг в една-единствена нужда, която трябва да бъде удовлетворена, която заличава всички други мисли от съзнанието му и го заставя да консумира лакомо каквото му попадне.

Макар в хондата да се въргалят празни опаковки — станиоли, хартии и кесии от всякакъв вид — сред тях няма нито една боклучива хапка! При последното си спускане от планините Сан Бернардино към равнините на Ориндж Каунти той трескаво излапа и последната останала трошица. Сега има само засъхнали петна от шоколад и горчица, тънък, лъщящ слой от олио и мас, няколко прашинки сол… нищо не е достатъчно засищащо, та да заслужава енергията, която би прахосал, опипвайки за храна в тъмното, за да оближе остатъците.

Когато открива една автозакусвалня за клиенти, влизащи направо с колите си, в корема му вече се е оформила ледена празнина, в която той сякаш се разтваря, а кухината става все по-голяма и по-голяма, все по-студена и по-студена. Тялото му като че ли консумира само себе си, за да се възстанови, и от всеки две изгорели клетки се ражда една. Той почти захапва ръката си в своето трескаво и отчаяно желание да облекчи свирепата болка на глада. Представя си как със собствените си зъби откъсва от себе си едри парчета месо, които лакомо поглъща, смучейки собствената си топла кръв… каквото и да е, само да смекчи страданието си… каквото и да е, без значение на това колко е противно. Успява все пак да се овладее, защото лудостта на нечовешкия му глад го кара да мисли, че върху костите му не е останало и късче човешка плът. Той се чувства съвсем празен и по-крехък дори от играчка за елха. Смята, че ще се разпадне на хиляди мъртви парчета в мига, в който зъбите му разкъсат крехката му кожа и така разбият илюзията му за материалност. Закусвалнята е заведение от веригата „Макдоналдс“. Металната тонколона на уредбата, поставена на мястото, където се правят поръчките, е била изложена на летни горещини и зимни студове толкова много години, че поздравът на скрития служител на заведението звучи треперливо и е зареден със статично електричество. Уверен, че собственият му напрегнат и треперещ глас няма да прозвучи кой знае колко особено, убиецът поръчва храна, която би стигнала за работещите в една канцелария: шест сандвича със сирене, няколко питки, пържени картофи, три сандвича с риба, два млечно-шоколадови шейка… и няколко големи кутии кока-кола, защото, когато не се захранва, неговата ускорена обмяна води бързо, както до вълчи глад, така и до обезводняване.

Нарежда се в дългата опашка от коли. Напредването към шублера, откъдето се получава храната, е мъчително бавно. Няма какво друго да прави, освен да чака, защото с кръвта, засъхнала по дрехите му и разкъсаната от куршумите риза, той не би могъл да влезе в нито един магазин за хранителни стоки, нито да си купи необходимите неща, без да привлече вниманието на другите върху себе си.

Всъщност, макар че кръвоносните му съдове са се възстановили, раните на гърдите му от двата куршума са си останали все така отворени поради недостига от гориво за процесите на анаболизма му. Тези зейнали дупки, в които можеше да пъхне най-дебелия си пръст и то доста дълбоко, биха предизвикали дори повече коментари, отколкото окървавената му риза.

Един от куршумите го прониза изцяло, излизайки през гърба му, в ляво от гръбнака. Той знае, че дупката, оставена от куршума при излизането му, е по-голяма от двете, които са на гърдите му. Като се обляга назад, усеща как разкъсаните ръбове на голямата рана на гърба му се отварят.

За щастие нито един от двата куршума не го е улучил в сърцето. Това би могло да го умъртви завинаги. Рана в сърцето и в главата са единствените, от които се бои.

Когато стига шублера, където е и касата, убиецът плаща с част от парите, взети от Джек и Френи в Оклахома преди повече от едно денонощие. Младата касиерка вижда ръката му, когато той й подава банкнотите. Опитва се да възпре силния си тремор, за да не събуди любопитството й. Извърнал е поглед встрани, а в дъждовната нощ тя не може да види раните на гърдите му, нито пък агонията, изписана върху бледото му и разкривено лице. При шублера за получаване на храната неговата поръчка пристига, опакована в няколко бели, книжни плика, които той натрупва върху седалката до себе си, цялата осеяна с боклуци, скривайки успешно лицето си и от служителя. Призовава на помощ всичката си воля да се сдържи да не се нахвърли върху кесиите, да ги разкъса и да излапа наведнъж всичката храна. Съумява да запази достатъчно ясен разсъдъка си, за да съобрази, че не трябва да създава паника и да блокира цялата опашка.

Той спира колата в най-тъмното кътче на ресторантския паркинг, изгасва фаровете и изключва чистачките на предното стъкло. Когато се поглежда в огледалото за обратно виждане, забелязва, че лицето му е твърде измършавяло — навярно е отслабнал с няколко килограма през последния час. Очите му са хлътнали и като че ли са очертани с кръгове от сажди. Изгасва почти всички светлини по арматурното табло, но оставя двигателя включен, тъй като в момента е твърде омаломощен и му се иска да се наслади на топлия въздух, излизащ през отворите на вентилатора. Обгърнат е от сенките на мрака. Стичащите се по стъклата дъждовни капки блестят с отразени, неонови светлини и превръщат нощта в множество непрестанно изменящи се форми, които го скриват от любопитните хорски очи.

В тази механична пещера той се отдава на първичните си инстинкти и известно време престава да бъде човешко същество. Нахвърля се върху храната с животинска стръв, тъпчейки в устата си повече, отколкото може да погълне. Сандвичите, питките, пържените картофи стават за миг на каша, стрити от зъбите и устните му, образувайки все по-нарастваща купчинка от дребни отпадъци върху гърдите му. Кока-колата и млечният шейк се стичат върху предницата на ризата му. Той се задавя няколко пъти, пръскайки храна върху кормилото и арматурното табло, обаче вълчият апетит и стръвта му не намаляват. Издава тихи, лакоми звуци и от гърдите му се изтръгват сподавени стонове на доволство.

Стихията на хранене постепенно се превръща в тъпо и безмълвно състояние на отдалеченост, приличащо много на транс, от който той периодически се изтръгва, произнасяйки три имена като молитва: Пейджи… Шарлът… Емили…

Знае от опит, че в часовете преди съмване той ще изпита нови, мъчителни пристъпи на глад, но не така опустошителен и маниакален, както току-що преживяното. Няколко шоколада или консерви с виенски наденички, или пък няколко пакета с хотдог (в зависимост от това дали в момента се нуждае от въглехидрати или протеини) ще осигурят потушаването на болезнения глад.

Тогава ще има възможност да се съсредоточи върху други, много по-важни неща, без да се безпокои, че вниманието му ще бъде отвлечено от съществени, физиологически фактори. Най-важното обстоятелство е, че жена му и децата му са все още в ръцете на мъжа, откраднал живота му.

Пейджи… Шарлът… Емили…

Сълзи замъгляват погледа му, когато се сеща, че семейството му е във властта на омразния натрапник. Те са му така скъпи… Те са единственото му богатство, смисълът на неговото съществуване, бъдещето му.

Убиецът си спомня радостта, с която изследваше къщата си, застанал в стаята на своите дъщери, а по-късно докосващ леглото, в което той и съпругата му правят любов… Спомня си мига, в който съзира лицата им върху онази фотография на бюрото. Той отдавна знае, че те са неговата съдба и че в тяхната любяща прегръдка ще намери убежище от хаоса, самотата и тихото отчаяние, които непрестанно го измъчват.

Спомня си също и първия изненадващ сблъсък с натрапника, шока и смайването от странната им прилика, съвършено еднаквите височина и тембър на гласа. Той веднага разбра как онзи бе заграбил живота му, без никой да разбере.

Макар разглеждането на къщата да не успя да му даде обяснение за произхода на похитителя на неговия живот, той се сети за няколко филма, от които би могъл да почерпи отговори на своите въпроси, когато по-късно ги гледаше отново… Двете версии на „Нашествието на крадците на тела“ — първата с участието на Кевин Макарти, а втората с Доналд Съдърланд; втората версия на филма на Джон Карпентър „Нещото“, обаче не и първата; може би дори „Нашествениците от Марс“; Бети Мидлър и Лили Томплин в един филм, чието заглавие не можеше да си спомни; „Принцът и просякът“; „Луна над Парадор“… сигурно има и други.

Във филмите се намираха разрешения на всички житейски проблеми. От киното той бе научил за романтичната любов и за щастието от семейния живот. В тъмните киносалони, убивайки времето между две убийства, той се бе научил да изпитва нужда за онова, което нямаше. А чрез грандиозните уроци, които бе научил от киното, той може би ще разреши и загадката на похитения си живот.

Но първо трябва да действа.

Ето още един урок от киното. Първо трябва да се действа, после да се мисли. Героите във филмите рядко се замислят над обстоятелствата, при които са поставени. Бога ми, те просто правят нещо, за да разрешат дори най-тежките си проблеми; движат се непрекъснато, безспир и решително търсят начини да влязат в двубой с онези, които им се противопоставят, хвърлят се в битки на живот и смърт с враговете си и винаги ги спечелват, ако са решителни и се борят за справедливата кауза.

Той е решителен.

Бори се за справедливата кауза.

Животът му е бил откраднат.

Той е жертвата и страда.

Познал е отчаянието.

Изтърпял е обиди, болка и предателство, и загуба, каквато е изпитал Омар Шериф в „Д-р Живаго“, Уилям Хърт в „Случаен турист“, Робин Уилямс в „Светът според Гарп“, Майкъл Кийтън в „Батман“, Сидни Поатие във филма „В топлата нощ“, Тайрън Паутър в „Острието на бръснача“, Джони Деп в „Едуард Ножицата“. Той се слива с малтретираните, презирани, стъпкани, неразбрани, излъгани, отритнати и манипулирани хора, които оживяват върху сребърния екран и които се държат като истински герои пред лицето на съкрушителни събития. Неговото страдание е също толкова важно, колкото и техните скърби, неговата съдба е също толкова славна, а надеждата му за победа също толкова велика.

Осъзнаването на това дълбоко го вълнува. Разтърсват го болезнени хрипове, но той плаче не от мъка, а от радост, обзет напълно от чувството за принадлежност, за братство, от усещането за човешка общност. Убиецът, седнал в киносалона, е свързан дълбоко с онези, към чийто живот е съпричастен, и това славно, божествено просветление го подтиква да стане и да се движи напред и все напред, да се сражава, да предизвиква, да се бори с нокти и зъби и да побеждава.

— Пейджи, ще те освободя — прошепва той през сълзи.

Отваря вратата на колата откъм шофьорската страна и излиза навън в дъжда.

— Емили, Шарлът! Аз няма да ви излъжа. Разчитайте на мене, вярвайте ми! Ще умра за вас, ако потрябва…

Изтръсквайки останките от лакомото си плюскане, той отива отзад, при багажника на хондата и го отваря. Там намира една монтажна щанга, която в единия си край е лост за сваляне на разхлабени тасове, а в другия — гаечен ключ. Железният прът е достатъчно голям и тежък.

Убиецът се връща отпред, хлъзга се върху седалката зад кормилото и слага щангата на съседната седалка, върху купчината миризливи опаковки от храна.

Виждайки в мислите си снимката на своето семейство, той прошепва: „Ще умра за вас“.

Раните му бързо заздравяват. Когато опипва дупките от куршуми върху гърдите си, той разбира, че не може да пъхне пръста си и наполовина така дълбоко, както преди.

Във втората си рана убиецът докосва някакво твърдо, назъбено парче, което би могло да е отчупена частица от хрущял. Той обаче бързо осъзнава, че това не е хрущял, а оловното парче, което не го е прорязало от край до край и не е излязло от гърба му. Организмът му се стреми да изхвърли куршума. Той започва да го човърка и върти, докато най-накрая заседналият куршум изскача навън с влажен пукот и убиецът го хвърля на земята.

Макар да знае, че метаболизмът и възстановителните му сили са изключителни, той не се възприема като много по-различен от другите мъже. Филмите са го научили, че всички хора са неповторими по един или друг начин: едни притежават мощен магнетизъм за жените и последните просто не могат да му устоят; други обладават огромна смелост; трети пък, чийто живот бива пресъздаван от Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун, могат да минат през дъжд от куршуми, незасегнати, и да победят в ръкопашен бой с пет-шест човека едновременно или последователно. Бързото оздравяване не изглежда чак толкова невероятно, когато се сравни с общата способност на героите от екрана да минават през самия ад, без да бъдат засегнати.

Грабвайки един студен сандвич с риба от купчината останала храна, той го глътва на шест големи хапки и напуска паркинга на закусвалнята. Започва да търси базар наблизо.

И тъй като се намира в южна Калифорния, не след дълго убиецът намира онова, което търси: един обширен комплекс от универсални и специализирани магазини. Покривите им са погълнали много повече метал, отколкото направата на един боен кораб: стените са от железобетон и са така масивни, че приличат на средновековна крепостна стена. Базарът е заобиколен от пет-шест декара черна настилка, осветена от улични фенери. Неумолимата, комерсиална същност на това място е прикрита чрез няколко насаждения, образуващи нещо като парк: две-три секвои, индиански лаври, няколко храста и палми.

Убиецът минава с хондата покрай видимо безкрайната редица от паркирани коли, докато най-накрая съзира как някакъв мъж в шлифер бързо излиза от базара, натоварен с две големи найлонови торби с покупки. Той спира зад един бял буик, слага торбите на земята и рови в джобовете си, търсейки ключовете, за да отключи багажника.

До буика има три коли, а до последната от тях се вижда свободно място за паркиране. Хондата, която убиецът кара чак от Оклахома, вече е изживяла времето си, не е полезна и трябва да бъде оставена тук.

Той слиза от колата, хванал щангата с дясната си ръка. Стиснал железния прът в единия край, убиецът го държи плътно до крака си, за да не привлича вниманието на околните.

Бурята сякаш е поутихнала малко. Вятърът не е така силен, по небето не проблясват светкавици.

Макар дъждът да е все така студен, както преди, сега за него той е по-скоро ободряващ, отколкото леден.

Докато върви по посока на базара и буика, той оглежда паркинга. Доколкото вижда, никой не го наблюдава. Нито една от паркираните в кръг коли не се кани да потегля: никакви светлини, никакви издайнически, синкави пера от изгорели газове, излизащи от ауспуха. Най-близката потегляща кола е през три-четири реда.

Мъжът намира ключовете, отваря багажника на буика и слага в него първата торба. Като се навежда да вземе втората, непознатият разбира, че вече не е сам. Той обръща глава, поглежда назад и нагоре така, както е наведен, при това навреме, за да види щангата, устремила се към лицето му, като едва успява да изрази някаква изненада.

Вторият удар навярно не е необходим. Още при първия парчета от натрошените лицеви кости се забиват в мозъка. Все пак убиецът удря още веднъж безжизнения и притихнал непознат.

После хвърля щангата в отворения багажник. Тя се удря в нещо и кухо изтраква.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Без да губи време, убиецът се оглежда, за да се увери, че все още никой не го е забелязал, вдига мъжа от мократа настилка с маниера на културист, започващ тренировката си с вдигане на гири, пуска трупа в багажника и колата се разклаща под тежестта му.

Нощта и дъждът осигуряват нужното му прикритие, за да може да смъкне шлифера от трупа. Едното око на мъртвеца гледа втренчено, а другото се върти свободно в орбитата си; зъбите му са изпочупени, а устата му е застинала във вик на ужас, който така и никога не се изтръгна от гърдите му.

Когато облича шлифера върху мокрите си дрехи, убиецът разбира, че той е възголям, а ръкавите са с два-три сантиметра по-дълги, но засега върши работа, защото скрива окървавените му, разкъсани и покрити с петна дрехи, придавайки му сравнително представителен вид. Това е единственото нещо, което го интересува. Шлиферът е все още топъл — запазил е топлината от тялото на непознатия.

По-късно ще се отърве от трупа, а утре ще си купи нови дрехи. Сега има да свърши толкова много работа за толкова кратко време.

Той взима портфейла на мъртвия. В него има доволно дебела пачка банкноти.

Убиецът хвърля и втората торба в багажника и затваря капака. Ключовете висят от ключалката.

В буика той си играе известно време с копчетата за радиатора, после потегля от паркинга.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Оглежда се наоколо за бензиностанция, не защото буикът се нуждае от зареждане, а защото трябва да намери телефонен автомат.

Спомня си гласовете в кухнята, докато той агонизираше сред треските от изпочупените перила. Натрапникът отпращаше Пейджи и момичетата навън, преди те да бяха влезли в преддверието и да бяха видели истинския си баща, който се мъчеше да се надигне и да застане на ръце и колене.

„… заведи ги отсреща при Вик и Кейти…“

Само след секунди той долови и друго полезно име:

„… в къщата на Делорио…“

Макар че са негови съседи, той не може да си спомни Вик и Кейти Делорио, нито пък коя е тяхната къща. Това знание е откраднато заедно с целия му живот. Обаче, ако техният телефонен номер е вписан в указателя, той ще ги открие.

Бензиностанция! Върху синята табела е написано „Пасифик Бел“.

Убиецът минава с колата покрай една телефонна кабина с плексигласови стени и едва успява да зърне тежкия указател, закачен за веригата.

Той оставя двигателя на буика запален и прецапва през една локва, отправяйки се към телефонния автомат. Влиза в кабината, затваря вратата, за да светне крушката над главата му и започва трескаво да прелиства указателя.

Късметът му работи. Виктор У. Делорио, единственият с такова име. Мишън Виехо. Неговата собствена улица — екстра! Той запомня адреса.

Изтичва в бензиностанцията, за да си купи сладкиши. Купува си двайсет. Десерти „Хърши“ с бадеми, „Тримата мускетари“, „Маундс“, „Несъл“, бял шоколад с ядки. Апетитът му е заситен за момента; десертите не са му нужни сега… но по-късно ще му потрябват.

Той плаща с част от парите на мъртвия, който е в багажника на буика.

— Доста си падате по сладкото — забелязва продавачът.

Отново в буика, той се отдалечава от бензиностанцията и се включва в движението. Страхува се за семейството си, което все още, уви, е във властта на измамника. Може би ще ги отведат някъде далече, където той не би могъл да ги открие. А може и да им сторят нещо лошо… дори да ги убият! Всичко може да се случи… Тъкмо видя снимката им и започна да ги опознава повторно, и ето че има опасност отново да ги загуби, още преди да е успял пак да ги целуне или да им каже колко много ги обича. Не е честно! Жестоко е! Сърцето му лудо бие, възпламенявайки част от болката, която допреди неотдавна пулсираше в бързо заздравяващите рани на гърдите му.

О, боже! Той има нужда от своето семейство! Има нужда да ги прегръща и на свой ред да бъде прегръщан. Иска да ги успокоява и да бъде успокояван… иска да чува как те произнасят името му. А чуе ли ги да го назовават по име, той ще стане някой веднъж завинаги.

Като натиска педала за газта и профучава покрай светофара, който тъкмо сменя светлината от жълта на червена, убиецът говори на своите деца с треперещ от вълнение глас:

— Шарлът, Емили… аз идвам. Бъдете смели. Татко идва, идва. Татко… Идва… Сега.

8.

Лейтенант Лоубок беше последният полицай, който излезе от къщата.

На стълбите, при входа, докато вратите на полицейските коли се затръшваха в улицата зад него и двигателите ревяха задавено, той се обърна към Пейджи и Марти, за да ги дари с още една мимолетна и едва доловима усмивка. Явно изпитваше злостно желание да ги накара да го запомнят, за това че най-сетне бяха успели да събудят в него дълго потискания гняв.

— Ще се видя с вас веднага, щом получа лабораторните изследвания.

— Няма да е достатъчно скоро за нас — каза Пейджи. — Ние така сме очаровани от посещението ви, че просто не можем да чакаме до следващия път.

— Желая ви приятна вечер, мисис Стилуотър — рече Лоубок. — Приятна вечер и на вас, мистър Убийство.

Марти знаеше, че е детинщина да затръшва вратата под носа на детектива, но въпреки това почувства огромно задоволство.

Като закачи предпазната верига, той пусна резетата.

— Мистър Убийство ли?! — попита Пейджи.

— Така ме наричат в „Пийпъл“.

— Още не съм чела статията.

— На първа страница е. О, чакай само да ти я прочета! Направили са ме да изглеждам смешен — горкото старо плашило Марти Стилуотър, което бълва изключителни книжлета. Господи! Ако Лоубок е прочел статията днес, не го виня, загдето мисли, че случилото се е някакъв сорт рекламна машинация.

— Той е идиот — рече Пейджи.

— Историята е наистина дяволски невероятна!

— Аз вярвам.

— Зная и затова те обичам.

Той я целуна, а тя се притисна за малко към него.

— Как е гърлото ти? — попита Пейджи.

— Ще го преживея.

— Онзи идиот мисли, че ти сам си се душил.

— Не съм, но предполагам, че е възможно.

— Престани да го защитаваш! Направо ме вбесяваш… Сега какво? Не трябва ли да се махнем оттук?

— И то колкото е възможно по-бързо — съгласи се Марти. — Не трябва да се връщаме тук, докато не разберем какво става, по дяволите! Можеш ли да стегнеш един-два куфара за всички нас — най-необходимите неща за няколко дни?

— Разбира се — отвърна Пейджи, тръгвайки към стълбите.

— Отивам да се обадя на Вик и Кейти, за да разбера дали всичко е наред там. Като се върна, ще ти помогна. И Пейджи… пушката „Мосберг“ е под леглото в нашата стая.

— Окей — отвърна Пейджи, изкачвайки се вече по стълбите и пристъпвайки сред останките от парапета.

— Извади я и я сложи на леглото, докато подреждаш куфарите!

— Добре — каза тя, изкачила вече една трета от стълбите.

Марти реши, че не й е обяснил достатъчно красноречиво каква извънредна предпазливост се изискваше и додаде:

— Вземи оръжието със себе си, когато отиваш в стаята на момичетата.

— Добре.

Марти извиси глас достатъчно, за да накара Пейджи да спре, неподвижна. Той наклони глава назад и строго я изгледа, а болката прониза врата му.

— Дявол да го вземе, Пейджи, сериозно говоря!

Тя погледна надолу към него, изненадана от резкия тон, защото никога преди не бе чувала Марти да говори така с нея.

— Окей — отвърна Пейджи. — Ще взема оръжието със себе си.

— Добре.

Марти се запъти към телефона в кухнята и тъкмо бе стигнал в трапезарията, когато чу писъка на Пейджи от втория етаж. С разтуптяно сърце и поемайки си въздух на мъчителни и учестени глътки, той се втурна в преддверието, очаквайки да я види в ръцете на Другия.

Тя стоеше на най-горното стъпало, ужасена от зловещите кървави петна върху килима. Виждаше ги за първи път.

— Като чух за тях, аз още не мислех, че… — промълви Пейджи и погледна надолу към Марти. — Толкова много кръв! Как е могъл просто… просто да си отиде?!

— Не би могъл… ако беше обикновен човек. Ето защо съм сигурен, че ще се върне. Може би не тази нощ, може би не и утре. Навярно няма да е и след месец, но ще се върне!

— Марти, това е лудост!

— Зная.

— Мили боже! — възкликна Пейджи, произнасяйки думите повече като молитва, и забърза към голямата спалня.

Марти се върна в кухнята и взе беретата от шкафа. Макар сам да бе заредил пистолета, той извади пълнителя, провери го, пъхна го обратно и вкара един патрон в цевта.

Забеляза, че целият теракотен под е покрит с кални следи от стъпки. Много от тях бяха все още незасъхнали. През последните два часа полицаите бяха излизали навън в дъжда, бяха се връщали и очевидно не всички бяха имали съзнанието да избършат краката си пред вратата.

Макар да знаеше, че полицаите бяха доста заети и че имаха да вършат други, по-важни неща от това да се тревожат, загдето са нанесли кал в къщата, отпечатъците от стъпки (и небрежността, на която те бяха символ) изглеждаха за Марти почти такова голямо насилие, каквото бе и взломът на Другия. В него, като внезапно развила се пружина, звънна силна омраза.

Докато социопатите се прицелваха в съвременния свят, съдебната практика се основаваше на схващането, че злото е породено главно от социалната несправедливост. Престъпниците се считаха за жертви на обществото така, както хората, които те ограбваха или убиваха, бяха техни жертви. Наскоро някакъв мъж бе пуснат на свобода от един калифорнийски затвор след излежаването на шест годишна присъда за това, че бе изнасилил и убил единадесет годишно момиче. Шест години! Момичето разбира се си беше все така мъртво. Такива зверства сега бяха толкова често срещани, че историята намери съвсем бегло отражение в пресата. Щом съдилищата не можеха да защитят единадесет годишни невинни деца, щом Конгресът и Сенатът не можеха да съставят закони, които да заставят съдилищата да го сторят, то тогава не би могло изобщо да се мисли, че съдиите и политиците ще защитават всички, навсякъде и по всяко време.

Но, дявол да го вземе, човек очакваше поне полицаите да го защитят, защото те обхождаха улиците всеки ден, вряха и кипяха в нещата и знаеха точно как стои работата, големите босове във Вашингтон и самодоволните величия в съдилищата се бяха откъснали от действителността с високите си заплати, безбройни привилегии и тлъсти пенсии; те живееха в големи, специално охранявани къщи с високи зидове, изпращаха децата си в специални училища… и така изгубваха връзката с щетите, които нанасяха. Обаче не и редовните ченгета. Те бяха обикновени труженици — мъже и жени, които в работата си се сблъскваха със злото всеки ден; те знаеха, че злото се шири, както сред привилегированите и по-издигнати хора, така и сред бедните, знаеха, че обществото не е така грешно, както е грешна природата на човека.

Полицията би трябвало да е последната защитна стена срещу варварщината. Но когато ченгетата станеха язвителни спрямо системата, караха ги да търпят, когато осъзнаеха, че са единствените, които се борят за справедливост, те преставаха да се борят. И когато човек имаше нужда от тях, те просто изпращаха проби в лабораториите по съдебна медицина, попълваха съответните формуляри, за да задоволят бюрократите, размазваха кал по някога чистите ви подове и накрая ви оставяха, без дори да изразят съчувствие.

Застанал в кухнята, със заредения пистолет в ръка, Марти знаеше, че двамата с Пейджи са собствените си и единствени защитници. Никой друг! Никакви началници! Никакви пазители на обществения ред!

Липсваше му смелост, но му липсваше също и неговото свободно, творческо въображение, с което бе написал всичките си книги. Внезапно той се почувства като в някакъв черен роман, в онова безнравствено царство, където се случваха историите на М. Кейн и Елмор Леонард. Оцеляването в този свят на мракобесието зависеше от бързата мисъл и действие и от пълната липса на скрупули. Но то се крепеше най-вече на възможността човек да си представи най-лошото, което животът би могъл да му поднесе в следващия миг и, представяйки си го, да се подготви за него, та да не бъде изненадан.

Мозъкът му бе блокирал.

Не знаеше нито къде да отиде, нито какво да прави. Трябваше да си стегнат багажа и да напуснат къщата, да! Но после какво?

Марти просто гледаше втренчено оръжието в ръката си.

Макар и да харесваше творбите на Кейн и Леонард, неговите собствени книги не бяха толкова мрачни. Те възхваляваха разума, логиката, справедливостта и тържеството на обществения ред. Неговото въображение не го подтикваше към някакви войнствени заключения, ситуативна етика или анахронизъм.

Мозъкът му напълно изключи!

Обезпокоен от неспособността си да действа, когато толкова много трябваше да се направи, Марти грабна кухненския телефон и набра номера на Делорио. Кейти се обади при първото позвъняване.

— Аз съм — каза Марти.

— Марти, добре ли си? Видяхме, че всички полицаи си тръгнаха. Офицерът, който беше у нас, също си замина, но от това положението не ни се изясни. Искам да кажа, наред ли е всичко? Какво става, за бога?!

Кейти беше добра съседка и искрено се тревожеше, но Марти нямаше намерение да губи време в подробни приказки за онова, което бе преживял, нито пък за бъдещия убиец.

— Къде са Шарлът и Емили?

— Гледат телевизия.

— Къде?

— Ами, във всекидневната.

— Вратите ви заключени ли са?

— Да, разбира се. Така мисля.

— Трябва да си сигурна. Провери ги. Имате ли оръжие?

— Оръжие ли? Марти, какво става?

— Имате ли оръжие? — настоя Марти.

— Аз не вярвам в оръжията, но Вик има.

— В момента в него ли е?

— Не, той е…

— Кажи му да зареди пистолета си и да го държи в ръцете си, докато аз и Пейджи дойдем у вас да вземем момичетата.

— Марти, това никак не ми харесва. Не ми харесва…

— Десет минути, Кейти! Ще дойда да взема момичетата след десет минути или по-малко — възможно най-бързо.

Марти затвори телефона, преди Кейти да има възможност да каже нещо.

Той забърза нагоре, към гостната, която в едната си част беше домашен кабинет на Пейджи. Тя водеше семейното счетоводство, правеше баланса на чековата книжка и се грижеше за всички техни финансови дела.

В долното чекмедже от дясната страна на чамовото писалище имаше папки с разписки, фактури и анулирани чекове. Там се намираше както спестовната им, така и чековата им книжка. Марти ги взе, обвърза ги една до друга с ластик и ги пъхна в джоба на панталоните си.

Мозъкът му не беше вече блокирал. Бе помислил за някои мерки, които трябваше да вземе, макар те да бяха твърде незначителни, за да се смятат като план на действие.

Той влезе в големия килер в кабинета си и грабна четири кашона от един куп, състоящ се от тридесет-четиридесет кутии с еднакви размери и форма. Всеки кашон съдържаше двайсет книги с твърди корици. Марти ги пренесе два по два до гаража и ги сложи в багажника на „БеЕмВе“-то, а лицето му се сгърчи от болката във врата, предизвикана от усилието.

Като влезе в голямата спалня, след като бе оставил в багажника и втората двойка кашони, той се сепна още щом прекрачи прага, заставайки лице в лице с Пейджи, която мигновено се извъртя към него с пушка в ръка.

— Извинявай — каза тя, когато го видя.

— Правилно постъпи — рече Марти. — Събра ли и багажа на момичетата?

— Не, но вече свършвам тук.

— Аз ще го стегна — каза Марти.

Следвайки кървавите стъпки до стаята на Шарлът и Емили, минавайки покрай счупения парапет, той погледна към преддверието долу. Все още се надяваше да види мъртвеца, проснал се върху изцапаните със засъхнала кръв плочки.

9.

Шарлът и Емили се бяха сгушили върху канапето във всекидневната на Делорио, допрели глави. Те се преструваха, че са погълнати от глупавата телевизионна пиеса, която даваха в момента, за някакво глупаво семейство с глупави деца и глупави родители, които вършеха глупави неща, за да решат глупавите си проблеми. Докато се преструваха на захласнати по пиесата, те можеха да разчитат, че мисис Делорио ще остане в кухнята, за да приготви вечерята, а мистър Делорио щеше или да крачи из къщата, или да стои до прозорците, гледащи към предния двор, и да наблюдава полицаите навън. А, когато никой не им обръщаше внимание, момичетата можеха да си шепнат и да се опитат да отгатнат какво става у тях.

— Може би татко е ранен — каза Шарлът, разтревожена.

— Казах ти вече милион пъти, че не е.

— Какво знаеш ти? Само на седем години си.

Емили въздъхна.

— Той ни каза в кухнята, че е добре, когато мама мислеше, че е ранен.

— Беше целият в кръв — рече притеснено Шарлът.

— Но той каза, че кръвта не е негова.

— Не си спомням.

— А аз да — рече Емили, натъртвайки думите.

— Ако татко не е бил ранен, тогава кой е?

— Може би крадецът — отвърна Емили.

— Ние не сме богати, Ем. Какво би търсил един крадец в нашата къща? Хей, може би е трябвало татко да застреля мисис Санчес!

— Защо да застрелва мисис Санчес? Та тя е само една чистачка!

— Може би тя е побесняла — рече Шарлът и тази възможност изцяло допадна на склонността й към драматичното.

Емили поклати глава.

— Не и мисис Санчес. Тя е мила.

— Милите хора могат и да побеснеят.

— Не могат.

— Брей, могат!

Емили скръсти ръце на гърдите си.

— Назови един човек.

— Мисис Санчес.

— Освен мисис Санчес!

— Джек Никълсън.

— Кой е той?

— Знаеш го — актьорът! В „Батман“ той играе шута и беше напълно и изцяло побеснял!

— Тогава може би той винаги си е напълно и изцяло побеснял.

— Не, понякога е мил… Както във филма с Шърли Маклейн. Там той играеше астронавт, а дъщерята на Шърли беше много болна и откриват, че има рак. Тя умира и Джек е толкова сладък и мил.

— Освен това днес не е денят на мисис Санчес.

— Какво?!

— Тя идва само в четвъртък.

— Виж какво, Ем, ако е побесняла, тя изобщо няма да знае кой ден е днес — възрази Шарлът, доволна от превъзходната логика на отговора си. — Навярно тя е избягала от някоя лудница, разхожда се наоколо и работи тук и там като домашна прислужница. А пък понякога, когато побеснее, убива хората в някое семейство, опича ги и ги изяжда на вечеря.

— Бе я стига! — рече Емили.

— Не, слушай — настоя шепнешком Шарлът. — Също като Ханибал Лектър.

— Ханибал Канибала! — възкликна Емили, смаяна.

И на двете момичета бе забранено да гледат филма, който Емили упорито наричаше „Мъчението на агнетата“20, защото мама и татко ги смятаха за малки, но те бяха чували за него от други деца в училище, които го бяха гледали на видео един милиард пъти.

Шарлът виждаше, че Емили вече не е така сигурна за мисис Санчес. Ханибал Канибала в крайна сметка беше лекар, който страхотно се бе разбеснял и започнал да отхапва носове и други органи на хората, така че идеята за разбесняла се канибалка-чистачка изглеждаше доста логична.

Мистър Делорио влезе във всекидневната и повдигна леко пердетата на плъзгащата се, стъклена врата, за да хвърли поглед в задния двор, който се виждаше доста добре под светлината на лампите в патиото. В дясната си ръка мистър Делорио държеше пистолет. Никога преди той не бе носил оръжие.

Мистър Делорио пусна пердетата, извърна се от стъклената врата и се усмихна на Шарлът и Емили.

— Добре ли сте, деца?

— Да, сър — отвърна Шарлът. — Тази пиеса е страхотна!

— Имате ли нужда от нещо?

— Не, благодарим, сър — отвърна Емили. — Просто искаме да гледаме докрай представлението.

— Страхотна пиеса — повтори Шарлът.

Докато мистър Делорио излизаше от стаята, Шарлът и Емили се обърнаха към него и го изгледаха замислено.

— Защо ли носи оръжие? — зачуди се Емили.

— Пази ни. А ти знаеш какво значи това. Сигурно мисис Санчес е още жива, на свобода и търси някого, за да го изяде.

— Ами ако мистър Делорио е следващият, който се разбеснее? Той има оръжие и никога не бихме могли да избягаме от него.

— Дръж се сериозно — рече Шарлът, но в следния миг разбра, че един учител по физическо възпитание би могъл да побеснее също така, както и една чистачка.

— Слушай, Ем! Ти знаеш какво трябва да правиш, когато той побеснее, нали?

— Да се обадя на девет, едно, едно.

— Няма да имаш време за това, глупачко. Значи, онова, което трябва да направиш, е да го ритнеш в орехите.

— Хъ?! — възкликна Емили и се навъси.

— Не си ли спомняш филма, който гледахме в събота? — попита Шарлът.

Мама беше много разстроена от филма. Тя дори се оплака на управителя на киното. Искаше да знае как този филм бе получил характеристика PG с такъв език и сцени на насилие, а управителят й бе отговорил, че характеристиката е PG-13, което било нещо съвсем различно.

Една от сцените, тревожещи мама, беше онази, в която добрият побеждаваше лошия като го риташе силно между краката. След това един попита добрия какво е искал лошият, а добрият каза:

— Не зная какво искаше, но се нуждаеше от един хубав ритник в орехите.

Шарлът веднага бе усетила, че тази реплика бе подразнила майка й. По-късно Шарлът можеше да я попита и тя щеше да й обясни. Мама и татко вярваха, че на всички детски въпроси трябва да се отговаря честно. Понякога обаче беше много по-вълнуващо да се опита да научи отговорите сама, защото тогава тя знаеше нещо, което другите и не подозираха, че знае.

Вкъщи Шарлът провери в речника, за да разбере дали има определение за „орехи“, което би обяснило стореното от добрия на лошия, а също и защо майка й бе толкова недоволна от това. Когато видя, че неприличното и жаргонно значение на думата е „тестикули“, тя провери значението на „тестикули“ в същия речник. Разбра, каквото разбра, промъкна се в кабинета на баща си и взе неговата медицинска енциклопедия, за да разбере нещо повече. Беше доста особена работа. Обаче Шарлът разбра. Горе-долу. Може би повече, отколкото й се искаше да разбере. Криво-ляво тя обясни на Ем, но Ем изобщо не й повярва и очевидно веднага забрави думата.

— Също като филма в събота — напомни й Шарлът. — Ако мистър Делорио се разбеснее и стане много лош, ритни го между краката.

— О, да — рече неуверено Ем. — Ще го ритна в кулите.

— Тестикулите.

— Кулите!

— Тестикулите — твърдо настоя Шарлът.

Емили сви рамене примирително.

— Както кажеш.

Мисис Делорио влезе във всекидневната, бършейки ръцете си в жълта, кухненска кърпа. Върху блузата и полата си бе сложила престилка. Миришеше на току-що нарязан лук. Тя бе започнала да приготвя вечерята веднага след тяхното идване.

— Момичета, искате ли още пепси?

— Не, госпожо — отвърна Шарлът. — Така сме добре, благодарим. Представлението много ни хареса.

— Пиесата е страхотна — рече Емили.

— Любимата ни — добави Шарлът.

— Разказва се за едно момче с кули — каза Емили — и всички непрекъснато го ритат в тях.

Шарлът едва се сдържа да не удари малката мискинка по главата.

Мисис Делорио свъси чело озадачена, гледайки ту екрана на телевизора, ту Емили.

— Какви кули?

— Марули — намеси се Шарлът, опитвайки се плахо да потули работата.

На външната врата се позвъни и така възможността Емили да свърши още една бля бе прекъсната.

— Сигурно са вашите — каза мисис Делорио и бързо излезе от всекидневната.

— Мозъкът ти е колкото грахово зърно! — каза Шарлът на сестра си.

Емили изглеждаше много доволна.

— Яд те е, защото ти показах, че всичко това е измишльотина. Тя никога не е чувала за момче с кули.

— Уффф!

— Нъц! — рече Емили.

— Кретенче.

— Тенче.

— Това изобщо не е дума.

— Дума е, щом аз искам така.

На вратата някой настойчиво звънеше. Като на пожар.

Вик надникна през шпионката на вратата и видя мъжа на стълбищната площадка. Беше Марти Стилуотър.

Той отвори вратата и отстъпи назад, за да може съседът му да влезе.

— Боже мой! Марти, тук беше същинско стълпотворение на полицаи! Какво се е случило?

Марти го изгледа слисано, особено оръжието в дясната му ръка, премига, но в следващия миг сякаш реши нещо. Лицето му лъщеше, мокро от дъжда, изглеждаше лакирано и неестествено бяло — като на порцеланова фигура. На Вик се стори, че Марти е някак смален и сбръчкан — все едно че бе прекарал тежка болест.

— Добре ли си? Как е Пейджи? — попита Кейти, която изведнъж се появи в антрето и застана зад мъжа си.

Марти колебливо прекрачи прага и застана близо до вратата, оставайки така, за да не може Вик да я затвори.

— Какво има? — попита Вик. — Боиш се да не намокриш пода ли? Нали знаеш, че Кейти ме мисли за безнадежден мърляч?! Всичко вкъщи е двойно непромокаемо! Влизай, влизай!

Без да помръдне, Марти отправи поглед покрай Вик и се взря в гостната. После извърна очи нагоре към последното стъпало на вътрешните стълби. Той бе сложил черен шлифер, закопчан догоре. Беше твърде голям за него и отчасти по тази причина Марти изглеждаше смален.

Вик тъкмо си мислеше, че съседът му е онемял, когато Марти най-после каза:

— Къде са децата?

— Добре са — увери го Вик. — В безопасност са.

— Имам нужда от тях — каза Марти, а гласът му вече не бе прегракнал, както преди. Беше по-скоро безчувствен. — Трябват ми!

— Ама, за бога, приятелю, не можеш ли поне за малко да влезеш и да ни кажеш какво…

— Трябват ми сега — прекъсна го Марти, — те са мои!

„Все пак гласът му не е чак толкова безчувствен — помисли си Вик Делорио, — а по-скоро с мъка овладян“. Марти говореше така, сякаш едва сдържаше гнева си, страха си или някакво друго мощно чувство, обезпокоен, че може всеки миг да загуби самообладание. Той леко трепереше. Може би лицето му бе мокро не само от дъжда… а и от потта.

Кейти пристъпи към вратата и попита:

— Марти, какво има?

Вик се канеше да зададе същия въпрос. Марти Стилуотър беше толкова приятен човек, спокоен и вечно усмихнат… но сега бе скован и объркан. Каквото и да бе преживял тази вечер, то бе оставило дълбок отпечатък върху него.

Преди Марти да успее да отговори, Шарлът и Емили се показаха в края на коридора, който водеше към всекидневната. Сигурно бяха облекли дъждобраните си в мига, в който бяха чули гласа на баща си и сега, докато приближаваха към него, те се закопчаваха.

— Татко? — рече Шарлът, а гласът й трепна.

Като видя дъщерите си, очите на Марти плувнаха в сълзи. Щом Шарлът го заговори, той пристъпи навътре, за да може Вик да затвори вратата.

Децата изтичаха покрай Кейти, а Марти падна на колене в антрето. Момичетата така силно се хвърлиха в прегръдките му, че едва не го събориха на земята. След като и тримата се прегърнаха, Шарлът и Емили заговориха едновременно.

— Татко, добре ли си? Толкова се уплашихме! Добре ли си? Обичам те, татко. По тебе имаше толкова много кръв, ъххх! Казах й, че това не е твоята кръв… Крадец ли беше? Или мисис Санчес? Тя да не е побесняла? Кой беше? Ти добре ли си? А мама? Всичко свърши, нали? Защо милите хора понякога се разбесняват?

Всъщност и тримата бърбореха едновременно, защото, докато те питаха, Марти непрекъснато им говореше.

— Моята Шарлът, моята Емили, моите деца, обичам ви! Толкова ви обичам! Никога няма да позволя отново да ви откраднат! Никога!!!

Той ги целуваше по бузките и челата, притискаше ги силно, галеше косите им с треперещите си ръце и се прехласваше по тях така, сякаш не ги бе виждал с години.

Кейти се усмихваше, но и плачеше тихо, бършейки очи с жълтата кърпа за съдове.

Вик си мислеше, че срещата между децата и бащата сигурно е много трогателна, но тя не го развълнува по начина, по който жена му бе затрогната. Дължеше се отчасти на факта, че Марти изглеждаше и говореше някак особено — това не бе особеното поведение на човек, преборил се току-що с крадец, нахлул в дома му (ако в действителност точно това се бе случило), но просто… Хм, той просто беше някак особен. Странен. Думите му звучаха неестествено: „моята Шарлът, моята Емили, моите деца… така сладки, както и на снимката… моите деца, ще бъдем вече заедно, това е моята съдба…“ Гласът му също беше необикновен: прекалено треперлив и тревожен, след като изпитанието бе вече преминало (какво друго можеше да означава фактът, че полицаите си тръгнаха?), но също и малко превзет. Театрален. Подчертано театрален. Той не говореше спонтанно, а сякаш играеше в някакво представление, мъчейки се да си припомни своята реплика.

Всички казваха, че хората на изкуството са странни, особено писателите. Когато се запозна с Мартин Стилуотър, Вик очакваше, че той ще е ексцентричен. В това отношение обаче Марти го бе разочаровал. Той се оказа най-нормалният и разумен съсед, за какъвто човек би могъл да мечтае. Най-нормалният до този момент.

Като се изправи на крака, Марти хвана дъщерите си за ръце.

— Трябва да тръгваме — каза той и се упъти към изхода.

— Една секунда, Марти, приятелю! — рече Вик. — Не можеш да си отидеш просто тъй и да ни оставиш да гадаем. Искаме да знаем какво е станало и тъй нататък…

Марти пусна ръката на Шарлът само, за да отвори вратата, и отново я сграбчи. Вятърът се втурна с вой в антрето, а гоблените с извезаните по тях синигерчета и пролетни цветя изтракаха върху стената.

Когато писателят излезе, без изобщо да даде някакъв отговор, Вик погледна към Кейти и видя как изразът на лицето й се променя. По лицето й още блестяха сълзи, ала очите й бяха сухи. Кейти гледаше към Марти, озадачена.

„Значи не само аз…“ — помисли си Вик.

Той излезе и видя, че писателят бе вече слязъл по външното стълбище и вървеше по пътеката, блъскан от вятъра и дъжда, хванал децата си за ръце. Въздухът беше мразовит. Жабешкото крякане бе мелодично и в същото време неестествено, студено и механично — като стърженето и тракането на оголени зъбчати колела в някоя заскрежена машина. От този звук на Вик му се прииска да влезе обратно в къщата, да седне пред горящия в камината огън и да изпие огромно количество горещо кафе, примесено с бренди.

— Дявол да го вземе, Марти! Чакай малко!

Писателят се обърна и погледна назад, а двете момиченца се притиснаха към него.

— Ние сме ти приятели и искаме да ти помогнем — продължи Вик. — Каквото и да се е случило, искаме да ти помогнем.

— Нищо не можеш да направиш, Виктор.

— Виктор?! Човече, ти знаеш, че мразя „Виктор“! Никой не ме нарича така! Нито дори старата ми майчица… а тя ги разбира тия работи.

— Извинявай… Вик. Аз просто съм много напрегнат.

Марти отново тръгна по пътеката, а момичетата го последваха.

В края на пътеката беше спряла някаква кола. Нов буик. Дъждовните капки блестяха по него като скъпоценни камъни. Двигателят беше запален. Фаровете светеха. Вътре нямаше никой.

Вик се втурна надолу по външните стълби, изскачайки навън в дъжда, който макар и да не бе вече така пороен, бе все още доста силен. Той бързо ги настигна.

— Това твоята кола ли е? — попита Вик.

— Да — отвърна Марти.

— Откога?

— Днес я купих.

— Къде е Пейджи?

— Имам среща с нея — отвърна Марти, а лицето му бе бяло като черепа под него. Той видимо трепереше, а очите му изглеждаха някак особено на светлината от уличната лампа.

— Слушай, Вик, децата ще се намокрят до кости в този дъжд.

— Аз ще се намокря! — възкликна Вик. — Те имат дъждобрани! Пейджи не е ли у вас?

— Вече е тръгнала — каза Марти и погледна тревожно към къщата си от другата страна на улицата. Лампите на първия и втория етаж все още светеха. — Имам среща с нея.

— Помниш ли какво ми каза…

— Вик, моля те…

— Почти бях забравил, какво ми каза. Сетих се чак, когато тръгна надолу по пътеката.

— Трябва да вървим, Вик.

— Каза ми да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях. На никого! Спомняш ли си какво ми каза?

Марти занесе двата куфара долу, в кухнята.

Девет милиметровият парабел „Берета“ беше затъкнат в колана на панталоните му и неприятно притискаше стомаха му. Той носеше груб вълнен пуловер на шарени еленчета, който скриваше пистолета му. Якето му от мачкан лак в червено и черно беше разкопчано и Марти лесно можеше да измъкне оръжието си, като просо пуснеше пътническите чанти на земята.

Пейджи го последва в кухнята. Тя носеше един куфар и една 12-калиброва ловна пушка „Мосберг“.

— Не отваряй външната врата — каза й Марти и мина през малкия портал, свързващ кухнята с тъмния гараж.

Той не желаеше външната двойна врата да бъде отворена, докато товареха колата, защото така щяха лесно да станат мишена. Според Марти, Другият навярно дори в тази минута бе някъде отвън.

Пейджи влезе в гаража след Марти и запали флуоресцентните лампи над главата си. Дългите тръби премигаха, но не светнаха веднага, защото релетата бяха остарели. Покрай стените, между колите и наклонените греди на покрива заиграха сенки.

Като изви врат и изохка от болка, Марти внезапно рязко обърна глава към подскачащите фантоми. Никой от фантомите нямаше лице, да не говорим пък, че изобщо никой нямаше лице, еднакво с неговото.

Флуоресцентното осветление най-сетне се разгоря напълно. Ярката бяла светлина, студена и безучастна като зимно, утринно слънце, накара призрачните танцьори да замръзнат изведнъж на местата си.

Той е на два-три метра от буика и е хванал здраво децата си за ръце, за да си тръгне с тях. Неговата Шарлът. Неговата Емили. Неговото бъдеще, неговата съдба… Толкова близо, толкова умопомрачително близо.

Но Вик не се отказва. Този тип е истинска пиявица. Преследва ги чак до колата, сякаш не забелязва дъжда. И непрекъснато бърбори, задава въпроси… адски е шумен мръсникът!

Толкова близо до колата са! Двигателят работи, фаровете светят. Държи Емили с едната ръка, Шарлът — с другата, а те го обичат… истински го обичат. Нали го прегръщаха и целуваха там, в антрето?! Така се радваха, че отново го виждат… неговите малки момиченца! Те знаят кой е баща им — истинският им баща. Само ако могат да влязат в колата, да затворят вратите и да потеглят — те ще бъдат негови завинаги!

А може би трябва да убие Вик — това крякащо копеле! Тогава ще могат лесно да избягат. Обаче как да го направи, без да забележат децата?

— Ти ми каза да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях! — бърбори Вик. — На никого! Спомняш ли си какво ми каза?

Убиецът гледа втренчено Вик, ала не мисли толкова за отговор, колкото да го пречука. Отново е гладен, разтреперан, а краката му едва го държат. Вече копнее за сладките лакомства върху предната седалка: захар, въглехидрати, допълнителна енергия за оздравителните процеси, които още не са завършили.

— Марти? Спомняш ли си какво ми каза?

Убиецът няма и оръжие, което при други случаи не е проблем. Обучен е добре да убива и с голи ръце. Навярно сега също би бил достатъчно силен да го направи, въпреки състоянието си и факта, че Вик изглежда достатъчно жилав, за да окаже сериозна съпротива.

— На мене ми се видя странно — продължава Вик, — но ти ми каза да не ги давам дори на тебе, ако Пейджи не е с теб.

Проблемът е, че негодникът Вик има оръжие и започва да става подозрителен.

С всяка секунда надеждата за бягство се руши все повече и повече и дъждът сякаш я отнася нанякъде. Момичетата все още се държат за него. Хванал ги е здраво за ръцете, да, но и те всеки момент ще се изплъзнат. Какво да прави?! Той гледа глупаво Вик, умът му се мята насам-натам… блокирал е и не знае какво да каже — също както беше през деня в кабинета, когато се мъчеше да започне нова книга.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Внезапно разбира, че за да се пребори с тази трудност и да победи, трябва да се държи приятелски — така, както приятелите си говорят и постъпват един спрямо друг във филмите. Това ще премахне всяко подозрение.

В съзнанието му нахлува цял поток от спомени за филми и той им се подчинява.

— Вик! За бога, Вик! Аз… Нима така съм казал?!

Убиецът си представя, че е Джими Стюарт, защото всички харесват и вярват на Джими Стюарт.

— Не зная какво съм имал предвид. Сигурно съм превъртял… Ама просто… просто така съм се шашнал, че направо съм откачил! Толкова се стреснах от цялата тая побъркана история… Адски побъркана история!

— Но какво точно стана, Марти?

Уплашен, но любезен, заекващ, но искрен, той бе Джими Стюарт във филм на Хичкок.

— Толкова е сложно, Вик… всичко е адски объркано! Не е за вярване! Аз самият не мога да повярвам. Ще ми отнеме цял час, за да ти разкажа какво стана. Но не сега. Сега наистина не мога! Децата ми, тези деца, са в опасност, Вик, и господ да ми е на помощ, ако нещо им се случи! Няма да го преживея!

Той вижда как този нов подход оказва нужния ефект и побутва децата към колата, уверен, че съседът му вече няма да ги спира.

Ала Вик ги следва неотклонно и прецапва през локвите.

— Съвсем нищо ли не можеш да ми кажеш?

Като отваря задната врата на буика и настанява момичетата вътре, убиецът се обръща към Вик още веднъж.

— Срам ме е да го кажа, но точно аз — техният баща — съм виновен за това, че те са в опасност сега заради онова, което ми е професия.

Вик го изгледа недоумяващ.

— Но ти пишеш книги!

— Вик, ти знаеш ли какво е фанатизиран почитател?

Вик отваря широко очи, после примижава, когато напористият вятър запраща в лицето му залп от дъждовни капки.

— Като онази жена и Майкъл Дж. Фокс преди няколко години?

— Именно! Точно така! Като Майкъл Дж. Фокс. — Момичетата са вече в колата и той затръшва вратата. — Само че нас ни преследва не някаква си луда жена, а мъж. Тази вечер той отиде твърде далече, влезе в къщата ми с взлом, развилия се и аз трябваше да го раня. Аз, Вик, представяш ли си аз да раня някого?! Сега се боя, че той ще се върне. Трябва да отведа момичетата оттук.

— Боже мой! — възкликва Вик, повярвал напълно на разказа му.

— Сега нямам време да ти кажа повече, дори това, което ти обясних, е много. Така че просто… просто се прибирай у вас, за да не простинеш. Ще вземеш да легнеш от пневмония. Аз ще ти се обадя след няколко дни, за да ти разкажа останалото.

— Да можехме с нещо да ти помогнем… казва Вик колебливо.

— Върви сега, върви! Благодарен съм ти за това, което вече направи, но сега можеш да ми помогнеш само, ако не стоим на дъжда. Погледни се! За бога, та ти си мокър до кости! Не стой навън в този дъжд, за да не те мисля, че ще хванеш пневмония заради мене.

Като отиде при Марти, застанал до багажника на „БеЕмВе“-то, Пейджи сложи на земята третия куфар и ловната пушка „Мосберг“. Когато той отключи багажника и вдигна капака, Пейджи видя трите кутии и попита:

— Какво е това?

— Нещо, което ще ни потрябва — отвърна Марти.

— Какво например?

— Ще ти обясня по-късно — рече той, вдигна куфарите и ги сложи в багажника.

Когато трите куфара не можаха да се съберат отзад, Пейджи каза:

— Взела съм само най-необходимите вещи. Трябва да махнем едната кутия.

— Не! Ще сложа най-малкият куфар отзад под краката на Емили. Тя и без това не достига пода.

Стигнал средата на пътеката, водеща към входа на къщата Вик се обръща назад към буика.

Убиецът продължава да се прави на Джими Стюарт и подвиква:

— Върви, Вик, върви! Ето че и Кейти е излязла навън. Ще вземе и тя да се простуди и да легне! Прибирайте се и двамата!

Той се обръща, заобикаля задницата на колата и едва когато застава до шофьорската седалка, поглежда към къщата още веднъж.

Вик е изкачил стълбите и сега е на площадката до Кейти — твърде далече, за да осуети бягството му, със или без оръжие.

Махва им с ръка и те му отвръщат със същото. Той влиза в колата и сяда зад волана. Твърде големият му шлифер се разпростира около него. Чак тогава затваря вратата.

Отсреща, в неговия собствен дом лампите и на двата етажа светят. Натрапникът е там с Пейджи. Неговата красива Пейджи. Засега не може да направи нищо. Още не, защото няма оръжие.

Той се обръща и поглежда към задната седалка, където Шарлът и Емили вече са закопчали предпазните си колани. Те са добри момичета. И са толкова сладки в жълтите си мушами и шапки. Дори на снимката не са така сладки.

Двете подхващат разговор с него. Първа е Шарлът.

— Къде отиваме, татко? Откъде е тази кола?

— Къде е мама? — пита Емили.

Преди да може да им отговори, те го засипват безмилостно с куп въпроси.

— Какво стана? По кого стреля? Уби ли го?

— Мисис Санчес ли беше?

— И тя ли побесня като Ханибал Канибала, татко? И тя ли е „куку“? — пита го Шарлът.

Той поглежда през отсрещното стъкло и вижда как Вик и Кейти Делорио влизат в къщата и затварят вратата.

— Татко, вярно ли е? — пита Емили.

— Да, татко, кажи! Вярно ли е това, което каза за Майкъл Дж. Фокс на мистър Делорио? Вярно ли е? Майкъл Фокс е много хубав.

— Само пазете тишина! — казва им той раздразнено.

Убиецът включва на първа и натиска газта. Колата подскача на място, защото е забравил да освободи ръчната спирачка. Той я освобождава, но тогава колата подскача напред и спира.

— Защо мама не е с тебе? — пита Емили.

Вълнението на Шарлът се усилва, а от звука на нейния глас му се завива свят.

— Леле колко кръв имаш по ризата! Ти май наистина си застрелял някого! Ама че ужасно! Истинска гадост!!!

Усеща стръвен глад за храна. Ръцете му силно треперят — ключовете неистово дрънчат, когато се опитва отново да запали двигателя. Макар този път гладът му да не е така неистов, както по-рано, той чувства, че ще може да измине само стотина-двеста метра преди да се нахвърли върху онези сладкиши.

— Къде е мама?

— Сигурно онзи пръв е стрелял по тебе? Пръв ли стреля по тебе? Имаше ли нож? Някой страшен нож?! Какво оръжие имаше той, татко?

Стартерът стърже, колата пухти, но двигателят не запалва, сякаш е поел прекалено много гориво.

— Къде е мама?

— С голи ръце ли се бори с него? Изби ли му ножа, татко? Какво направи? Как го направи? Ти владееш ли карате? А, татко?

— Къде е мама? Искам да знам къде е мама?

Дъждовните капки отскачат от бронята на колата и почукват върху капака над главите ми: понг-понг-понг. Задавеният двигател го вбесява с това, че не иска да запали: рърр-рърр-рърр. Чистачките потракват глухо: напред-назад… тракат безспир. Момичешките гласове от задната седалка стават все по-пискливи и пронизителни. Също като влудяващото бръмчене на пчели: бъззз-бъззз-бъззз. Трябва да се съсредоточи, за да овладее треперещата си ръка, хванала ключа. Пръстите му се изпотяват и непрекъснато се изплъзват. Бои се, че е подал прекалено много гориво… Може би трябва да изключи за малко: ръррр-ръррр-ръррр. Стръвнишки глад! Трябва да яде!!! Трябва да се махне оттук!!! Трак-трак, понг-понг, неспираща, пулсираща болка… Сякаш заздравелите му рани отново са се отворили! Не може да диша!!! Проклет двигател!!! Ръррр… Не иска да се запали! Ръъърррр! Татко-татко-татко-татко-татко, бъзззззз…

От отчаяние към гняв, от гняв към омраза, от омраза към насилие. Насилието понякога успокоява.

Трябва да удари нещо! Нещо! Той се обръща, хвърля кръвнишки поглед към момичетата и им крясва:

— Млъкнете, млъкнете, млъкнете!

Те окаменяват. Изглежда никога преди не им е говорил така.

Малката прехапва устни и не може да го погледне в очите. Извръща лице и се взира през прозореца, навън.

— Тихо, за бога! Пазете тишина!

Когато отново се обръща напред и се опитва повторно да запали двигателя, по-голямото момиче избухва в сълзи и заплаква като бебе. Чистачките глухо потракват, стартерът стърже, двигателят вие, постоянното почукване на дъжда, а сега и този хленч — така пронизителен и стържещ! Прекалено много е, за да може да го понесе. Той й крещи без думи, но достатъчно силно, за да заглуши хленченето й и всички други звуци за момента. Хрумва му да се прехвърли на задната седалка, където е онова проклето, ревящо, малко създание, и да го накара да млъкне… Да го удари, да го разтърси, да му запуши с ръка устата и носа, докато то не може повече да издаде звук и най-накрая престане да плаче, престане да рита и изобщо престане, престане, престане…

… изведнъж двигателят изпухтява, прави оборот и най-сетне нежно замърква.

— Веднага се връщам — каза Пейджи и сложи малкия куфар зад седалката на шофьора в „БеЕмВе“-то.

Марти вдигна поглед навреме, за да види как тя се упътва към къщата.

— Чакай, какво правиш?!

— Трябва да изгася осветлението.

— По дяволите осветлението! Не се връщай вътре!

Беше сякаш момент от някаква литературна творба — направо от някой роман или филм и Марти веднага усети това. След като бяха опаковали багажа си, бяха стигнали до колата и почти бяха успели да избягат незасегнати, трябваше да се върнат в къщата, за да свършат някаква незначителна и ненужна работа, уверени в своята безопасност. А психопатът се оказваше вътре или защото се бе върнал, докато те бяха в гаража, или защото бе успял много добре да се скрие в някоя ниша, докато полицията претърсваше наоколо. Те минаваха от стая в стая, угасваха една след друга лампите в къщата, при което двойникът изведнъж изникваше в тъмното, размахал касапския нож от рафта с приборите в собствената им кухня и съсичаше, намушкваше, убиваше единия от тях, или и двамата.

Марти знаеше, че истинският живот не бе нито така екстравагантно пищен, както в най-блестящите литературни творби, нито наполовина толкова безотраден, както в средностатистическия роман… а още по-малко пък беше предсказуем — тъкмо обратното — както в блестящите творби, така и в средностатистическите романи. Страхът му да се върне в дома си, за да изгаси лампите, беше ирационален и резултат от едно прекалено активно въображение, както и от склонността на повечето писатели да виждат драми, злокобна участ и трагедии във всеки момент от развоя на човешките съдби, при всяка промяна на времето, програмата, мечтите, надеждите или при всяко завъртане на заровете.

Както и да е, те нямаше да се върнат в къщата. За нищо на света, по дяволите!

— Остави лампите да горят — каза Марти. — Заключи, вдигни гаражната врата и нека да отидем да вземем децата, за да се махнем най-после оттук.

Навярно Пейджи бе живяла достатъчно дълго с писател, за да бъде променена и нейната собствена фантазия, или може би тя изведнъж си спомни кръвта, разплискана в антрето на втория етаж… Каквато и да бе причината, тя не възрази, че при толкова много запалени лампи ще прахосат сума ти електрическа енергия. С едната си ръка Пейджи напипа копчето, за да вдигне гаражната врата, а с другата затвори вратата към кухнята.

Докато Марти заключваше багажника на „БеЕмВе“-то, гаражът бе вече напълно отворен. Металната преграда изтрака още веднъж и се скри в гредата над главите им.

Той зарея поглед навън, в дъждовната нощ, опипвайки разсеяно дръжката на пистолета, затъкнат в колана му. Фантазията му още работеше и Марти почти очакваше да види как вездесъщият двойник се задава по алеята.

Обаче вместо това, той видя нещо, което надминаваше и най-мрачните му фантазии — отсреща, пред къщата на Делорио бе спряла някаква кола. Не беше тяхната. Марти не я бе виждал никога преди. Фаровете светеха, макар шофьорът да не можеше да запали. Двигателят непрекъснато се давеше. Въпреки че мъжът зад волана беше само една тъмна фигура, бледият мъничък овал на детско личице, взиращо се навън през прозореца на задната седалка, бе ясно различим. Дори от това разстояние, Марти беше сигурен, че малкото момиченце в буика е Емили.

До вратата на кухнята Пейджи ровеше за ключовете в джобовете на якето си от рипсено кадифе.

Изведнъж Марти се скова като при паралитичен гърч. Той не можа да извика Пейджи, не можа дори да мръдне.

От другата страна на улицата двигателят на буика запали, избръмча, пое гориво и мощно изрева. Облак от синкави прозрачни газове се разнесе от ауспуха.

Марти разбра, че е разкъсал обръча на паралитичния шок, чак когато бе стигнал средата на алеята. Той бе изскочил от гаража и тичаше към улицата през дъжда. Струваше му се, че първите десет метра бе изминал за част от секундата, чрез телепортиране. Обаче това беше просто инстинкт и най-обикновен животински страх. Тялото изпреварваше съзнанието.

Пистолетът беше в ръката му. Той не си спомни кога го бе извадил от колана.

Буикът се отлепи от бордюра, а Марти сви наляво, за да го последва. Колата се движеше бавно, защото шофьорът не знаеше, че го преследват.

Емили все още се виждаше зад стъклото. Уплашеното й лице сега бе притиснато плътно към прозореца. Тя гледаше право към баща си.

Марти бързо приближаваше колата. Още три метра до задната броня. Тогава тя плавно се отдалечи от него, много по-бързо, отколкото той бе в състояние да тича. Гумите изпърпориха през локвите и ги разплискаха.

Като пътничка в ладията на Харон21, психопатът отвеждаше Емили не само надолу, по улицата, но я превеждаше също през водите на Стикс22 към царството на мъртвите.

Марти се потопи във вълните на черното отчаяние, ала сърцето му ускори ритъма си още повече и скоро той усети в себе си сили, каквито не подозираше. Затича още по-бързо от преди, разплисквайки локвите. Краката му се удряха в черния паваж като парни чукове, ръцете му се движеха енергично напред-назад, главата му бе леко издадена напред, с очи приковани в целта.

При първата пряка буикът намали скорост и на кръстовището спря напълно.

Задъхан, Марти настигна буика. Задната броня, задния калник, задната врата.

Лицето на Емили е на прозореца.

Тя поглежда нагоре, към него.

Сетивата му бяха така изострени от страха, сякаш бе взел някакъв опиат, променящ цялостно устройството на човешкия мозък. По някакъв странен, хипнотичен начин той регистрираше всяка особеност на множеството дъждовни капки, покриващи стъклото, което го разделяше от дъщеря му — техните криволици и спирали, в които се отразяваха сноповете светлина от уличните лампи, тяхната непрестанно изменяща се повърхност — като че ли всяка капчица беше важна, колкото което и да е друго нещо в този свят. По същия начин Марти виждаше вътрешността на колата, но не просто като тъмно петно, а като сложна, триизмерна плетеница от сенки и безброй нюанси на сиво, синьо и черно. Зад бледото лице на Емили сред сложните дантели от мрак и светлина се мяркаше още една детска фигурка: Шарлът.

Тъкмо, когато се изравни с предното стъкло откъм страната на шофьора и посегна към вратата, колата отново тръгна като зави надясно, пресичайки кръстовището.

Подхлъзна се и едва не падна върху мокрия паваж. Все пак успя да се задържи на крака, стисна оръжието си и се втурна след буика, който зави надясно по първата пресечка.

Шофьорът гледаше надясно и не подозираше, че Марти е от лявата му страна. Мъжът беше облечен в черна връхна дреха. През страничния прозорец, покрит с дъждовни капки, се виждаше само част от темето му. Косата му бе по-тъмна от тази на Вик Делорио.

Тъй като колата все още се движеше бавно заради завоя, Марти отново я настигна, шумно поемайки въздух. Сърцето му блъскаше оглушително. Този път той не посегна към вратата, защото вероятно беше заключена. Щеше да привлече вниманието му и нямаше да може да действа изневиделица. Повдигайки пистолета, той се прицели в тила на мъжа.

Децата можеха да пострадат от някое рикоширало парче стъкло. Трябваше да рискува. Иначе те бяха загубени завинаги.

Макар че този мъж едва ли бе Вик Делорио, Марти не можеше да натисне спусъка, без да знае по кого стреля. Като все още тичаше, той се изравни с колата и извика:

— Хей, хей, хей!

Шофьорът извърна глава, за да погледне през страничния прозорец.

Марти погледна надолу, над дулото на оръжието си и видя срещу себе си своето собствено лице. Другият! Стъклото пред него беше сякаш омагьосано огледало, в което собственият му образ се появяваше в малко по-различна форма и можеше да показва много по-злостни чувства от онези, които човек би разкрил пред света. Когато се изправи срещу него, това огледално лице кипеше от гняв и омраза.

Изненадан, шофьорът отпусна инстинктивно педала от газта и за миг буикът намали скоростта си.

Вече на около метър и половина от прозореца, Марти стреля два пъти. В мига преди мощният изстрел да проехти в дъждовната нощ и да отекне в хилядите мокри повърхности наоколо, на Марти се стори, че шофьорът се навежда встрани и надолу, все още хванал кормилото с една ръка, но мъчейки се да запази главата си от куршумите. От дулото се стрелна пламък, стъклото се пръсна на парчета и Марти не успя да види какво стана с негодника.

Вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия. Гумите на буика изскърцаха и той се стрелна напред, подобно на необязден, със зъл нрав кон, изскачащ от вратата на родеото.

Марти хукна след колата, но тя за секунди се отдалечи от него. Той усети в лицето си въздушната вълна с миризмата на изгорели газове. Двойникът бе все още жив, навярно ранен, ала все още жив и решен да избяга.

Понасяйки се устремно на изток, буикът се упъти към насрещното платно на двупосочното шосе. Следвайки тази траектория, той скоро щеше да полети над железния парапет и да се разбие в нечий преден двор.

С предателското си вътрешно око — окото на съзнанието — Марти видя как колата се удря в бордюра с голяма скорост, отскача, завърта се и се удря в някое от дърветата покрай шосето или в стената на една от къщите. После избухва в пламъци, а дъщерите му са затворени вътре като в горящ ковчег. В най-тъмните ъгли на съзнанието си той дори чува писъците им, докато огънят овъглява месото върху костите им.

После, както тичаше след автомобила, Марти видя, че той направи завой от сто и осемдесет градуса по осовата линия и влезе в платното, в което трябваше да бъде. Ала все още се движеше бързо, прекалено бързо, за да може Марти да ги настигне. Нямаше никаква надежда.

Но той тичаше така, сякаш спасяваше собствения си живот. Гърлото му отново започваше да го боли, защото поемаше въздух през устата си. Гърдите го боляха, краката му болезнено пулсираха. Дясната му ръка здраво стискаше пистолета, а от китката до рамото му всички мускули го боляха. С всяка отчаяно забързана крачка имената на неговите дъщери отекваха в съзнанието му като безмълвни вопли на мъка и скръб.

Когато баща им извика към двете да млъкнат, Шарлът така потръпна, сякаш някой я бе ударил през лицето. За девет години нито една нейна дума, нито една беля не го бяха ядосвали така преди. Все пак Шарлът така и не разбра какво точно го беше ядосало, защото тя просто му бе задала няколко въпроса и нищо повече. Това, че й се скара, беше толкова несправедливо, а фактът, че баща й в нейните спомени винаги бе справедлив, направи забележката му още по-болезнена за нея. Той изглеждаше ядосан просто по причина на това, че тя си беше такава, каквато биваше винаги, сякаш нещо в нейната природа внезапно го бе отблъснало и отвратило. Тази мисъл беше непоносима, защото тя не можеше да промени онова, което беше, а то означаваше, че баща й навярно нямаше повече да я харесва. Никога! Той никога не би могъл да върне назад онзи миг и да заличи в паметта й своя яростен поглед и изражението на омраза върху лицето му. Шарлът нямаше никога да ги забрави. Щеше да ги помни до смъртта си. Всичко между тях се беше променило завинаги. Цялото това прозрение я осени за миг, преди още баща им да бе престанал да крещи и преди тя да бе избухнала в сълзи.

Шарлът неясно осъзна, че най-сетне двигателят запали, колата се отдалечи от бордюра и стигна първата пресечка. Тогава тя отърси от себе си част от своята мъка и то най-вече, когато Емили се извърна от прозореца, грабна ръката й и я раздруса.

— Татко! — прошепна развълнувано Емили.

Отначало Шарлът помисли, че Ем несправедливо я упреква, загдето е разсърдила татко. Сестра й сякаш й казваше да пази тишина. Но преди да се счепка с нея, Шарлът усети, че гласът на Ем беше радостен и развълнуван.

Ставаше нещо много важно.

Шарлът премига и сдържа сълзите си, а Ем отново бе притиснала лице към прозореца. Когато колата мина през кръстовището и зави надясно, Шарлът проследи погледа на сестра си.

Веднага щом видя баща си да тича с колата, тя разбра, че той бе истинският татко. Таткото зад кормилото, таткото с омразата, изписана върху лицето му, който безпричинно крещеше на децата си, беше фалшив. Беше някой друг. Или някакво друго нещо. Навярно се бе родил от някаква шушулка със семена, дошла от друга галактика, както ставаше във филмите. Гледаш десетки грозновати и неуки грубияни и хоп на другия ден всички са двойници на татко. Шарлът нито за миг не се обърка при вида на двама съвсем еднакви бащи, както би се объркал един възрастен човек. Тя беше дете, а децата ги разбираха тези неща.

Тичайки до колата, която свърна по следващата улица, татко насочи оръжието си към прозореца откъм страната на шофьора и извика:

— Хей, хей, хей!

Когато фалшивият татко разбра кой му викаше, Шарлът се наведе, колкото позволяваше предпазния й колан, сграбчи Ем за палтото и я дръпна от прозореца.

— Наведи се, скрий лицето си! Бързо!

Двете се прегърнаха, сгушиха се една в друга и покриха с ръце главите си — Шарлът на Емили, а Емили на Шарлът.

БАМ!

Изстрелът беше най-пронизителният звук, който Шарлът бе чувала някога. Ушите й писнаха.

Тя едва не се разплака отново — този път от страх, но трябваше да се държи все пак заради Ем. В такъв момент една по-голяма сестра трябваше да мисли за задълженията и отговорностите си.

БАМ!

Когато вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия, Шарлът разбра, че фалшивият татко е ранен, защото той извика от болка и започна да ругае, повтаряйки безброй пъти фразата с „майката“. Беше обаче в сравнително добра форма, за да продължи да кара. Автомобилът подскочи напред, но като че ли бе неуправляем — завъртя се наляво с голяма скорост, после рязко зави надясно.

Шарлът усети, че ще се ударят в нещо. Ако не се разбиеха и не станеха на пух и прах, тя и Ем трябваше да се измъкнат много бързо, когато колата спреше. Трябваше да излязат от нея, за да не пречат на татко да се справи с фалшивия.

Тя изобщо не се съмняваше, че татко ще се справи с другия, макар да не беше достатъчно голяма и да не беше чела който и да е от романите на татко за наемни убийци, оръжия, преследвания с коли и тъй нататък. Просто всичко онова, което му бе нужно да знае, той го знаеше. Фалшивият щеше да съжалява, че се бе захванал с татко — щеше да свърши в затвора, където щеше да остане дълги, дълги години.

Колата изви наляво. На предната седалка фалшивият тихо заскимтя от болка. Това й напомни за цвъртенето на Уейн, малкия хамстер… тогава, когато веднъж си бе заклещил крачето в механизма на колелото за упражнения. Но разбира се Уейн никога не ругаеше, а този човек така сърдито ругаеше, че повече не можеше и да бъде. Той не само използваше „майката“, но споменаваше напразно и Божието име и още много други думи, които тя никога не бе чувала преди и които несъмнено бяха лош език — ама от най-лошия!

Хванала здраво Ем с едната си ръка, тя опипа с другата предпазния си колан, намери копчето за освобождаване и леко сложи палеца си върху него.

Колата подскочи върху нещо и шофьорът натисна спирачките. Обърнаха се на една страна и се хлъзнаха по мокрия паваж. Задницата на буика се завъртя на ляво, а долната част се изправи нагоре така, сякаш бяха в едно от онези увеселителни влакчета.

Откъм шофьорската седалка колата силно се удари в нещо — обаче не беше чак толкова силно, та да ги убие. Шарлът натисна копчето на предпазния колан и той отхвърча назад. Тя трескаво заопипва колана на сестра си…

— Коланът ти! Бързо! Махни го!

Миг-два и намери копчето върху предпазния колан на Ем.

Вратата откъм Ем бе хлътнала навътре от онова нещо, в което се бяха ударили. Трябваше да излязат от вратата, където беше Шарлът.

Тя дръпна Ем към себе си, блъсна вратата, отвори я и избута малката си сестра навън.

В същото време Ем задърпа нея, сякаш Ем беше тази, която спасяваше, а на Шарлът й се искаше да каже: „Хей, кой тук е по-голямата сестра?“

Фалшивият татко ги видя или чу, че излизат от колата. Той се хвърли към задната седалка и сграбчи широкополата, мушамена шапка на Шарлът.

— Малка мръсница! — извика фалшивият.

Шарлът се измъкна изпод шапката, хвърли се през вратата навън, в мрака и дъжда и падна на ръце и колене върху черната улична настилка. Поглеждайки нагоре, тя видя, че Ем тича през улицата към отсрещния тротоар, залитайки така, сякаш беше бебе, което току-що се бе научило да ходи. Шарлът се изправи на крака и хукна след сестра си.

Някой крещеше имената им.

Татко беше.

Техният истински татко.

На около петдесет метра напред устремно носещият се буик се блъсна в един отчупен клон на дърво, цопнал в огромна локва. Колата поднесе, а водата в локвата се превърна в облак от пръски.

Марти се окуражи от възможността да стопи разстоянието между себе си и автомобила, но се уплаши от онова, което можеше да се случи с дъщерите му. Видеоклипът на съзнанието му не само показваше катастрофиралата кола, той просто не преставаше да я показва отново и отново. Сега му се струваше, че онова, което вижда, е материализирана проява на въображението му — така, както картините в съзнанието му добиваха плът върху страниците на неговите книги. Само че този път Марти бе тласнал представите си една гигантска крачка напред, прескачайки печатните страници и материализирайки представите си направо в действителността. За миг си помисли, че буикът не би се блъснал, ако той не си бе представил точно това. Уплаши се, че дъщерите му ще изгорят живи в колата само, защото си го бе помислил.

Внезапно буикът спря, удряйки се странично в някакъв форд. Спирачките грозно изскърцаха. Макар трясъкът от удара да изпълни нощната тишина, буикът не се обърна, нито се запали.

За най-голяма изненада на Марти задната дясна врата на колата се отвори и дъщерите му изскочиха навън като хартиени змийчета от кутийка.

Доколкото виждаше, не бяха ранени. Извика им да се махат от буика, обаче децата нямаха нужда от неговия съвет. Те си имаха свой собствен план и незабавно хукнаха през улицата, търсейки прикритие.

Марти продължаваше да тича. Сега, когато момичетата бяха вън от колата, яростта му бе много по-голяма отколкото страха. Той искаше да рани шофьора, да го убие. Това не бе гняв, който гореше, а студена, изпепеляваща ярост — безумната, свирепа жажда за кръв на някое студено влечуго, която го плашеше, макар, че й се бе отдал напълно.

Марти бе на около петнадесет метра от буика, когато моторът му изрева, а изпод гумите се разнесе миризма на изгорял каучук. Другият се опитваше да се измъкне, но двете коли се бяха счепкали една в друга. Чу се дрънчене на метал, изскърцване, после нещо изтрака и буикът се отдели от форда.

Марти би предпочел да е по-близо, когато откри огън, за да може по-лесно и сигурно да улучи Другия, но усети, че тази бе най-добрата му възможност. Друга нямаше да има. Той с мъка успя да се спре, вдигна беретата, хванал я здраво с двете си ръце. Трепереше неудържимо и едва успяваше да държи обекта на мушка, проклинайки се за своята слабост и опитвайки се отчаяно да бъде непоклатим като скала.

Откатът от първия изстрел вдигна дулото на оръжието и Марти трябваше отново да го насочи, преди да стреля повторно.

Буикът се откъсна напълно от форда и се понесе напред, изминавайки два-три метра. За миг гумите не успяха да зацепят, хлъзнаха се по мокрия паваж и колата се завъртя на място, оставайки след себе си гейзер от сребристи пръски.

Марти дръпна спусъка и изръмжа доволно, когато видя как задното стъкло на буика се пръсна навътре. Веднага стреля повторно, целейки се в шофьора, опитвайки се да си представи как темето на мръсника се пръсва по същия начин, както прозореца и надявайки се горещо онова, което си представяше, да се материализира. Когато гумите зацепиха отново, буикът устремно се понесе напред, отдалечавайки се от него. Марти стреля отново… и отново, макар че колата бе вече извън обсега на оръжието му. Момичетата бяха далече от мястото на стрелбата, а на мократа улица нямаше никой. Би било проява на безотговорност, ако продължеше да стреля, защото вече не можеше да настигне Другия. По-голяма вероятност имаше да простреля някое невинно същество, което можеше случайно да излезе от някоя пресечка пред него, или пък да разбие нечий прозорец и да очисти някой човек, седнал най-спокойно пред телевизора си. Ала Марти нехаеше, не можеше да спре, искаше кръв, мъст… изпразваше пълнителя на оръжието си, а когато и последният куршум бе изстрелян, той неколкократно натисна спусъка, издавайки примитивни, нечленоразделни звуци на ярост, напълно загубил самообладание.

В „БеЕмВе“-то Пейджи пренебрегна знака СТОП и колата зави зад ъгъла, изправяйки се на двете си странични гуми. После тя овладя отново управлението и автомобилът се понесе по пресечката на изток.

Първото нещо, което видя, след като взе завоя, беше Марти, застанал по средата на улицата. Той стоеше широко разкрачен, хванал баретата с две ръце, и стреляше по отдалечаващия се буик.

Пейджи затаи дъх, сърцето й сякаш замря. Сигурно момичетата бяха в отдалечаващата се кола.

Тя натисна газта до край с намерение да заобиколи Марти и да настигне буика, да го блъсне отзад, да го избута от пътя, да удря мръсника с голи ръце, да му издере очите… да направи нещо, да направи всичко… Всичко! И тогава тя видя момичетата в техните ярко жълти мушами, застанали на тротоара от дясната страна на улицата, под една лампа. Те се държаха за ръце и изглеждаха толкова малки и крехки в дъжда и на жълтата светлина от уличната лампа.

Пейджи мина покрай Марти и спря до тротоара. Рязко отвори вратата и слезе от колата, оставяйки фаровете да светят и двигателят, включен.

Тя изтича към децата и се чу да казва: „Слава богу слава богу, слава богу, слава богу“. Продължаваше да повтаря тези думи дори, когато клекна и с две ръце притисна децата към себе си. Държеше се така, сякаш вярваше, че децата ще изчезнат от нейната прегръдка, ако прекъснеше напевните си повторения.

На свой ред момичетата силно се притиснаха в нея. Шарлът зарови лице във врата на майка си. Очите на Емили бяха широко отворени.

Марти коленичи до тях. Той непрекъснато докосваше дъщерите си, особено лицата им. Като че ли му беше трудно да повярва, че кожата им е топла, очите им живи. С изненада откриваше, че дъхът им се превръща в пара и непрекъснато повтаряше: „Добре ли сте, ранени ли сте, добре ли сте“. Единственото нараняване, което забеляза, беше ожулването върху лявата длан на Шарлът, когато бе изскочила навън и паднала на ръце и колене върху уличната настилка.

Единствената по-чувствителна и обезпокоителна разлика в поведението им бе необикновената им свитост. Бяха толкова притихнали, че изглеждаха окаяни — все едно току-що бяха изтърпели телесно наказание. Краткотрайната близост с похитителя ги бе изплашила силно и сега те бяха някак сдържани. Обичайната им увереност може би нямаше скоро да се върне… и навярно нямаше да е така непоклатима, както преди. Само тази причина стигаше да накара Пейджи да пожелае онзи мръсник в буика да страда като куче.

В дворовете на няколко от къщите се мярнаха хора, излезли да видят какво става… след като стрелбата бе спряла. Други гледаха от прозорците.

В далечината се чу вой на сирена.

Марти се изправи и каза:

— Да се махаме оттук.

— Полицаите идват — рече Пейджи.

— Именно.

— Но те…

— Ще се държат лошо, както и преди, дори по-лошо.

Той грабна Шарлът и я понесе към колата. Сирената се чуваше все по-близо.

В лявото му око са забити малки късчета стъкло. Прозорецът почти изцяло се бе пръснал и се бе превърнал в нещо като пихтиеста маса. Лицето му не бе нарязано, но малките късчета са забити в нежната тъкан на очната ябълка и болката е съкрушителна. При всяко движение на окото стъклените късчета проникват все по-навътре и нараняват тъканта още повече.

Той непрекъснато мига, защото болката го пронизва като с игла. Окото му непрестанно трепка, макар че от това го боли още повече. Истинско мъчение е. За да спре трепкането той поставя пръстите на лявата си ръка върху затвореното си око и съвсем леко го притиска. Колкото е възможно, управлява колата с дясната си ръка.

Понякога сваля длан от окото си, тъй като се налага от време на време да държи волана с две ръце. С дясната си длан опипва до себе си, взима един от десертите и разкъсва опаковката. Натъпква го бързо в устата си и започва да дъвче. Пещта на метаболизма му иска да бъде захранена с гориво.

Над лявото му око се забелязва резка от куршум. Раната е широка колкото показалеца му и дълга около три сантиметра. Стига до костта. Отначало кървеше обилно, но сега съсирващата се кръв бавно се стича към веждата му, а оттам между пръстите на дланта му, покриваща окото.

Ако куршумът бе минал с три сантиметра по-наляво, той щеше да влезе през слепоочието му, да проникне в мозъка му, забивайки парчета надробена кост в него.

Той се бои от наранявания в главата. Не му се вярва, че ще може да се оправи, ако го ранят в мозъка. Оздравяването му няма да е нито толкова цялостно, нито толкова бързо, както при други рани. Може би изобщо няма да може да оздравее.

Убиецът кара много внимателно, защото едва вижда. Тъй като вижда само с едното око, перспективата му е променена. Улиците, изпъстрени с локви от дъжд, са коварно хлъзгави.

Сега в полицията имат описание на буика, а може би дори и регистрационния му номер. Ще го търсят според обичайната практика, вероятно и по-активно, а по огънатата задна врата лесно ще го забележат.

В момента не е в състояние да открадне друга кола. Не само че не вижда, но и неудържимо се тресе от раните, които получи при стрелбата преди три часа. Ако го хванат да краде нечия кола, или някой притежател на автомобил като този, чийто шлифер носеше и който временно бе погребан, в багажника на буика, му окажеше по-сериозна съпротива, то най-вероятно щяха да го заловят или да го ранят.

Движейки се на северозапад от Мишън Виехо, той бързо преминава през града и стига до Ел Торо. Обаче на ново място не се чувства спокоен. Ако буикът вече е включен в полицейския бюлетин, описанието му сигурно е пуснато в цялата област.

Най-опасно е, ако продължи да се придвижва, защото рискът да го спрат патрулиращи полицаи е много голям. Само да може да намери уединено място, където да паркира колата, където няма да могат да я открият поне до утре сутринта и където той ще може да легне на задната седалка и да поспи.

Трябва да си почине и да даде възможност на тялото си да се възстанови. Вече две нощи не е спал — откакто е напуснал Канзас Сити. При друг случай той би могъл да остане буден цели три нощи, а може би и четири, без да бъдат притъпени сетивата му. Обаче раните му, плюс липсата на сън, както и невероятните физически усилия, изискват време за почивка и възстановяване.

Утре ще си върне семейството и своя собствен живот. Толкова дълго се е лутал сам в тъмното, че един ден повече е без значение.

Беше така близо до успеха. За един кратък миг дъщерите му отново бяха негови. Неговата Шарлът. Неговата Емили.

Спомня си радостта, която бе изпитал в къщата на Делорио притиснал крехките телца на момичетата към себе си. Бяха толкова сладки. Целувките им бяха нежни и ефирни като докосване от крилото на пеперуда. Мелодичните им гласчета… „Татко, татко, татко“… бяха изпълнени с такава любов към него.

Спомняйки си колко близо е бил до пълното блаженство децата му да са изцяло негови завинаги, убиецът едва не се разплаква. Не бива да плаче. Свиването на мускулите в раненото му око ще увеличат непоносимо болката, а сълзите в дясното му око ще го лишат напълно от зрение.

Вместо това, той преминава през жилищния квартал на Ел Торо и навлиза в Лагуна Хилс, където в къщите греят светлини, и с топлото си сияние го мамят към блаженството на домашния уют. Той обаче си мисли как онези същите деца не го бяха послушали, а го бяха изоставили. Тази мисъл пресушава сълзите му и в него се надига гняв. Не разбира защо неговите малки, сладки момичета ще предпочетат един измамник пред истинския им баща, когато само минути преди това го бяха обсипали с целувки на обожание. Тяхното предателство го тревожи. Гризе го отвътре.

Марти караше, а Пейджи седеше на задната седалка, хванала здраво Шарлът и Емили за ръце. Все още не се чувстваше емоционално стабилна, за да си позволи да ги пусне.

Марти мина по един околен път, заобикалящ Мишън Виехо, като в началото гледаше да избягва главните улици колкото е възможно, за да не срещне полицаи. На всяка пресечка Пейджи се оглеждаше наоколо, следейки движението, очаквайки ожуленият буик да изскочи отнякъде и да ги избута от пътя. Тя на два пъти се обърна и погледна през задното стъкло, сигурна, че буикът ги преследва, но страховете й се оказаха напразни.

Когато Марти тръгна по шосе „Маргарит Паркуей“ и се отправи на юг, Пейджи най-сетне попита:

— Къде отиваме?

Той погледна към нея в огледалото за обратно виждане и каза:

— Не зная. Просто се махаме оттук. Все още не съм решил къде.

— Може би този път щяха да ти повярват.

— Как не?!

— Но хората там… те сигурно са видели буика!

— Може би, но не и човека, който го е карал. Никой не би ми станал свидетел.

— Вик и Кейти трябва да са видели мъжа.

— И са помислили, че съм аз.

— Но сега ще разберат, че не си бил ти.

— Те не са ни видели заедно, Пейджи. Само това има значение, дявол да го вземе! Някой, който да ни е видял заедно — независим свидетел!

— Шарлът и Емили — каза Пейджи. — Те са видели и него и тебе по едно и също време.

Марти поклати глава.

— Не става! Де, да можеше!!! Но за Лоубок показанията на малки деца изобщо няма да имат стойност.

— Не сме чак толкова малки! — обади се с тъничкото си гласче Емили, застанала зад Пейджи и, изглеждаща още по-малка и крехка.

Шарлът мълчеше, което бе необичайно за нея. И двете момичета още трепереха, но Шарлът почти се разтърсваше от конвулсии. Тя се притискаше към майка си, търсейки топлина и гушеше глава в яката си, подобно на малко костенурче.

Марти бе включил радиатора докрай. В колата би трябвало да е убийствено горещо. Обаче не беше.

Дори Пейджи трепереше.

— Може би трябваше да се обърнем отново към тях и да поговорим разумно.

Марти беше непреклонен.

— Не, мила! Не! Не можем да го направим. Помисли! Гарантирам ти, че ще ни отнемат пистолета. Нали стрелях по онзи?! От тяхна гледна точка, тъй или иначе, има престъпление. А при извършването му е употребено оръжие. Или някой наистина е нападнал децата ми и аз съм се опитал да го застрелям, или това продължава да бъде някаква особено хитра машинация с цел увеличаване продажбата на книгите ми. Навярно аз съм помолил някой приятел да кара буика, изстрелял съм сума ти халосни патрони по него, накарал съм децата си да лъжат и накрая отново съм дал фалшиви показания в полицията.

— След всичко това Лоубок едва ли ще поддържа абсурдната си хипотеза.

— Нима?! И защо не?!

— Марти, но ти не би могъл.

— Добре де, добре — въздъхна съпругът й. — Може и да не поддържа теорията си.

— Той ще разбере, че става нещо много по-сериозно… каза Пейджи.

— Но на моята версия няма да повярва. А да си призная, тя изглежда по-откачена и от цял контейнер, пълен с марсиански паяци. Пък ако прочетеш статията в „Пийпъл“… Както и да е, той ще ми вземе беретата. Ами, ако намери и ловната пушка в куфара?!

— Няма причини да ни я вземе.

— Може да намери някакъв предлог. Слушай, Пейджи, Лоубок няма да промени мнението си за мене така лесно — не и, ако децата просто му кажат, че всичко е самата истина. Той ще си остане с още по-големи подозрения спрямо мене, отколкото към който и да е шофьор на буик, когото, впрочем, той не е и виждал. Ако ни вземе пистолета и пушката, ние ще бъдем напълно беззащитни. Я си представи следното: ченгетата си отиват и тогава онзи мръсник, онзи мой двойник влиза в къщата. Та ние няма да имаме с какво да се защитим!

— Ако полицаите все още не ни вярват, ако не ни защитят, тогава няма да останем в къщата.

— Не, Пейджи, аз наистина смятам, че ако негодникът се появи само две минути, след като ченгетата си отидат, ние изобщо няма да имаме никакъв шанс да се измъкнем.

— Едва ли ще рискува…

— О, ще рискува! И още как! Та той се върна първия път веднага, след като полицаите напуснаха къщата, нали?! Просто отишъл до къщата на Делорио и най-нахално позвънил на вратата им. Ами този престъпен тип изглежда само така живее — рискува! Сигурно би разбил къщата ни, дори да имаше полицаи, и би го направил. Той е луд, цялата тази работа е напълно смахната, а аз не искам моя живот, твоя и на децата да зависи от онова, което би хрумнало на копелето!

Пейджи осъзна, че Марти е прав.

Въпреки това й беше трудно, дори болно да приеме, че положението им е толкова тежко, та дори органите на реда и закона не можеха да им помогнат. Щом не можеха да си осигурят официална помощ и защита, то тогава правителството не изпълняваше своите основни задължения спрямо тях: да поддържа обществения ред посредством честното и стриктно прилагане на наказателния кодекс. Въпреки скъпата кола и модерната магистрала, по която караха в момента, въпреки рекламните светлини, изпъстрящи хълмовете и долините на южна Калифорния, безсилието на правителството означаваше, че все пак те не живееха в цивилизован свят. Огромните базари, сложните транспортни системи, блестящите центрове на изкуството, спортните арени, импозантните правителствени сгради, многобройните киносалони, офисите-небостъргачи, изтънчените френски ресторанти, църквите, музеите, парковете, университетите и атомните електроцентрали не бяха нищо друго, освен една по-сложна фасада на цивилизацията, която въпреки привидната си солидност бе тънка като цигарена хартия и в действителност всички живееха в една високо технологична анархия, поддържана от надеждата и самозаблудата.

Непресекващото, тихо виене на колелата събуди в Пейджи непрекъснато нарастващ страх и усещане за приближаващо нещастие. Звукът беше толкова обикновен — просто гуми, които се триеха в пътната настилка, вечерната музика на ежедневието, ала изведнъж тя бе станала зловеща, като бръмченето на настъпващи бомбардировачи.

Когато Марти зави на югозапад по аутобана „Краун Вели Паркуей“ към Лагуна Нигел, Шарлът най-сетне наруши мълчанието.

— Татко?

Пейджи съзря очите му в огледалото за обратно виждане и по разтревожения му поглед разбра, че Марти също е обезпокоен от необичайната умисленост на дъщеря си.

— Да, момичето ми? — рече той.

— Какво беше онова нещо? — попита Шарлът.

— Кое нещо, мила?

— Нещото, което приличаше на тебе.

— Милион давам, за да мога да отговоря на въпроса ти. Но който и да е онзи мъж, той е човек, а не предмет. Просто човек, който ужасно много прилича на мене.

Пейджи си помисли за всичката кръв, която бе видяла в коридора на втория етаж за това колко бързо двойникът се бе възстановил след две сериозни рани в гърдите и как бе успял бързо да избяга. Почти веднага след раняването той бе достатъчно силен, за да се върне и нападне отново. Такъв тип просто не приличаше на човек. Тя знаеше, че обратните твърдения на Марти не са нищо друго, освен задължителните думи, с които един баща уверяваше децата си в непоклатимата и неизменна надеждност на възрастните.

След като помълча малко Шарлът каза:

— Не, той не беше човек. Беше предмет. Злобен… и грозен отвътре. Едно студено нещо. — По тялото на момиченцето преминаха тръпки и тя произнесе с треперлив глас следващите си думи. — Аз го целунах и му казах, че го обичам, но то си бе просто едно нещо…

Скъпите „жилища с градинка“ представляват комплекс, обхващащ десетина или повече огромни сгради, във всяка от които се помещават десет или дванадесет апартамента. Комплексът много прилича на парк, изпъстрен тук-там, с малки, сенчести горички.

Улиците в комплекса се вият като серпентини. Жителите на този квартал са осигурени с общински беседки, подобни на навеси, сковани от много здрав дървен материал, които имаха само задна стена и покрив и осем или десет реда от пейки във всяка една от тях. Колоните, подпиращи покривите, бяха обвити с бугенвилия, придавайки по този начин известно изящество на обстановката, макар че нощем ярките цветове биват обезличени и обезцветени от синята, сякаш избеляваща светлина на живачните лампи на охраняващите инсталации.

Из целия квартал има открити паркинги, където белите тротоари са изрисувани с големи, червени букви: ПАРКИРАНЕ САМО ЗА ПРИХОДЯЩИ!

В една закътана и задънена уличка убиецът намира място, където да пренощува. И шестте участъка за коли са свободни. Последният е закрит от едната страна с метър и половина висок олеандров храст. Той влиза на заден ход в уличката и паркира колата плътно до олеандъра, който скрива огънатата врата.

Случайно изникнало акациево дръвче затулва с листатите си вейки светлината на уличната лампа. Буикът почти изцяло е скрит в тъмнината. Докато се развидели полицаите ще минат оттук най-много един-два пъти. Пък и когато го сторят, те няма да проверяват регистрационните номера, а само ще оглеждат наоколо за някакви признаци, показващи, че в момента някъде се извършва взлом, кражба или някакво друго престъпление.

Той изгасва фаровете и двигателя, събира на едно място остатъка от бонбони и шоколадови десерти и излиза от колата, като отръсква парчетата стъкло, задържали се по дрехите му.

Вече не вали.

Въздухът е хладен и свеж.

Нощта си мълчи… не се обажда. Тишината се нарушава само от периодичното „клик-клок“ на стичащите се от клоните дъждовни капки.

Убиецът сяда на задната седалка и тихо затваря вратата. Тук няма да може удобно да спи, но той е имал и по-тежки случаи. Ляга настрани като зародиш, придърпвайки колене към гърдите си, и се завива само с големия черен шлифер. Около него вместо пъпната връв се търкалят единствено шоколадови десерти.

Докато чака сънят да го обори, убиецът отново мисли за дъщерите си и тяхната измяна.

Той неизбежно се пита дали момичетата не предпочитат другия баща пред него, фалшивия пред истинския. Тази вероятност е ужасна. Ако е истина, то тя означава, че онези, които обича най-много, не са невинни жертви каквато е той, а активни участници във византийския заговор срещу него.

Навярно фалшивият им баща е много толерантен с тях. Позволява им да ядат, каквото си искат. Оставя ги да си лягат толкова късно, колкото пожелаят.

Всички деца са анархисти по природа. Те имат нужда от правила и стандарти на поведение, иначе като пораснат стават буйни и пропаднали типове.

Когато убие омразния, фалшив баща и си възвърне семейството, той ще установи правила за всичко и строго ще следи за тяхното спазване. Лошото поведение незабавно ще бъде наказвано. Болката е най-добрият урок в живота, а убиецът е най-добър, когато трябва да приложи болка. В семейство Стилуотър редът ще бъде възстановен и децата му няма да правят нищо, без предварително трезво да съобразят валидните правила.

Отначало, разбира се, те ще го мразят за това, че ще бъде толкова строг и безкомпромисен и няма да могат да разберат, че той ще действа с оглед техните интереси.

Обаче всяка сълза, която неговите наказания изтръгнат от очите на момичетата, ще бъде така сладка за него. Всеки болезнен вопъл ще бъде радостна музика. Ще бъде неумолим с тях, защото знае, че след време дъщерите му ще разберат следното: той ще им налага контрол, защото ги обича. А те на свой ред ще го обичат заради строгите бащински грижи. Ще го обожават заради това, че той ще наложи дисциплината, от която те се нуждаят, тайно желаят, но на която вътрешно се противят.

Пейджи също ще трябва да бъде дисциплинирана. Той разбира какви могат да бъдат нуждите на една жена. Убиецът си спомни един филм с Ким Бейсинджър, в който сексът и желанието за дисциплина са неразривно свързани. Той предвкусва бъдещите инструкции за Пейджи с особено удоволствие.

От деня, в който неговата работа, семейство и спомени му бяха откраднати (а това може да е станало преди една или дори преди десет години), той бе живял чрез филмите. Приключенията, които е изживял и горчивите уроци, които е научил в безбройните тъмни киносалони са за него така истински, както седалката, върху която е легнал и шоколада разтопяващ се върху езика му. Той си спомня как прави любов с Шерън Стоун и Глен Клоус — от тях научава за сексуалната маниакалност и невярната природа на всички жени. Спомня си удоволствието от буйния секс с Голди Хон, екстазът с Мишел Пфайфър, възбуждащата стръвна настойчивост на Елън Баркин, когато той неправилно я подозираше в убийство, но все пак я притисна към стената в стаята си и така или иначе проникна в нея. Джон Уейн, Клинт Истууд, Грегъри Пек и още толкова други мъже го бяха взимали под крилото си, научавайки го да бъде смел и решителен. Убиецът разбира, че смъртта е тайнство и то безкрайно сложно — научил е толкова много и противоречиви неща за нея. Тим Робинс му е показал, че животът след смъртта е само една илюзия, а Патрик Суейзи му разкрива, че отвъдният живот и изобщо отвъдното е толкова приятно и истинско място, както би могло да бъде всяко кътче на земята, а хората, които обичаш като Деми Мур се срещат с тебе там, след като си заминат от този свят. Обаче от Фреди Крюгер научава, че отвъдното е един мрачен кошмар, от който можеш да се измъкнеш само, за да започнеш своето кърваво и свирепо отмъщение. Когато Дебора Уингър умира от рак и оставя Шърли Маклейн да скърби, той е неутешим в продължение на няколко дни, но после изведнъж отново я вижда жива — по-млада и по-красива от всеки друг път, превъплътена в друго тяло, в което тя има нова съдба и нов живот с Ричард Гиър. Пол Нюман често го учи на някои мъдрости относно живота и смъртта, хазарта, покера, любовта и честта, поради което той го смята за своя най-важен наставник. Но такива са и Уилфърд Бримли, Джийн Хекман, грамадният и добродушен Едуърд Еснър, Робърт Редфорд, Джесика Генди. Често убиецът научава съвсем противоречиви неща от тези свои приятели, ала той е чувал някои от тях да казват, че всяко познание и убеждение си има своята стойност и че няма една истина. Ето защо той не се притеснява от противоречията, сред които живее.

Най-свещената от всички истини обаче той научи не в някой тъмен киносалон или пред екрана в някой хотел, където човек плаща, за да види в стаята си някой избран от него филм. Това зашеметяващо прозрение го споходи не другаде, а в частния киносалон на един мъж, когото той по задължение трябваше да убие.

Обектът му беше американския сенатор. Едно от изискванията при осъществяването на кончината му беше тя да изглежда като самоубийство.

Трябваше да влезе в къщата на сенатора във време, през което се знаеше, че той е сам — една късна вечер. Имаше ключ, за да не оставя следи от насилствено влизане.

След като се вмъкна в дома на сенатора, убиецът го откри седнал в частния си осем местен киносалон, разполагащ с висококачествена звуковъзпроизвеждаща техника и прожекционна апаратура, която можеше да прожектира телевизионни, видео– и лазерни изображения върху екран почти три на два места. Залата нямаше прозорци и беше цялата в плюш. Имаше дори един старинен автомат за кока-кола, за който убиецът по-късно научи, че пуска напитката в традиционните стъклени шишета от по двеста и петдесет грама. Имаше и машина за шоколадови десерти: млечни шоколади, сладкиши с ядки, със стафиди и други лакомства, каквито обикновено се консумираха в кината.

Тъй като при влизането му във филма се чуваше някаква музика, убиецът успя лесно да се промъкне зад сенатора и да затисне носа и устата му с марля, потопена с хлороформ, която бе измъкнал от найлонов плик само секунда преди това. Той пренесе политическия мъж горе, където имаше голяма, луксозна и пищно украсена баня, съблече го и леко го пусна в покритата с римски плочки вана, пълна с топла вода, като периодически поднасяше марлята с хлороформа, за да го държи в безсъзнание. С помощта на бръснач той сряза дълбоко вената на дясната му китка (сенаторът беше левак и естествено би използвал лявата си ръка, за да направи първото срязване) и пусна десницата му във водата. Дланта му веднага побеля поради бързото обезкървяване. Преди да пусне и бръснача във ваната, убиецът мина с него по вените на лявата му китка, но не я нарани дълбоко, защото, срязвайки вените и сухожилията на дясната си ръка, сенаторът не би могъл да държи здраво бръснача.

Седнал на ръба на ваната, поднасяйки марлята към устата и носа на сенатора всеки път, когато той простенваше или се канеше да се събуди, убиецът с благодарност споделяше този свещен ритуал на смъртта. Когато беше вече единственият жив в стаята, той благодари на покойника за това, че му бе дал възможност да изпита едно толкова интимно преживяване.

При друг случай би излязъл веднага от къщата, но онова, което бе видял на екрана, го върна отново в киносалона на първия етаж. И преди беше гледал порнографски филми в кината за възрастни в най-различни градове. От тях знаеше за разнообразните пози и техники в секса. Но порнографията, която видя върху екрана на този частен киносалон, беше съвсем различна от всичко видяно дотогава, защото сексуалните актове този път включваха употребата на вериги, белезници, кожени бичове, колани с метални шипове, както и други инструменти за нанасяне на телесни рани и мъчения. Невероятно, но красивите жени на екрана изглежда се възбуждаха от бруталността. Колкото по-грубо се отнасяха към тях, толкова по-буйно се отдаваха те на чувствената наслада. Всъщност жените дори молеха за още по-грубо и брутално отношение, молеха да бъдат малтретирани още по-садистично.

Той се настани в стола, от който бе измъкнал сенатора преди това, и се загледа в екрана, потънал в екстаз и попиващ всичко, което се разиграваше върху него.

Когато касетата свърши, някакво автоматично устройство за избор на нови касети откри едно доста голямо помещение (то бе хитро скрито зад облицованата с дърво стена), в което имаше огромно количество касети от същия вид. Убиецът успя да види още по-зашеметяващи филми показващи деца в сексуални отношения с възрастни. Дъщери и бащи. Майки и синове. Братя и сестри. Сестри и сестри. Убиецът прекара цели часове в киносалона, изпаднал в транс, почти докато се съмна.

Поглъщаше.

Попиваше всичко. Всичко.

Мъртвецът във ваната навярно бе много мъдър приживе, за да стигне до поста на изтъкнат американски сенатор и политически лидер. Следователно, съвсем нормално беше личната му видеотека да съдържа най-различни материали от всякакъв вид, олицетворяващи интелектуалните и морални възгледи на покойника, както и философските му убеждения, които бяха твърде сложни и ексцентрични за средния кинолюбител, посещаваш, обществените кина. Какъв късмет за убиеца, че бе открил сенатора в частната му прожекционна зала, а не в кухнята, приготвящ нещо за хапване или с книга в леглото. Иначе никога не би му се открила такава възможност — да попие интелектуалното и духовно богатство, скрито в тайния килер на великия мъж.

Сега, свит като зародиш върху задната седалка на буика, той бе с временно нарушено зрение на едното око, прорязан и пронизан от куршуми, слаб и уморен, победен за момента, ала това не го отчайваше. Той има още едно предимство, освен приказните, целебни сили на могъщия си организъм, невероятната си енергичност, издръжливост и обстойните си познания за техниката на убийство. Еднакво важна с всичко изброено дотук беше онази мъдрост, която убиецът бе придобил от екраните, както на обществените, така и на частните киносалони. Точно тя щеше да осигури неговата крайна победа. Той познаваше онези велики тайни, които великите мъже съхраняват в тайни скривалища. Това са неща, от които жените истински се нуждаят макар и да не го осъзнават, неща, които и децата искат, въпреки че не смеят да говорят за тях. Убиецът разбира, че жена му и дъщерите му желаят и копнеят за спартанска дисциплина, физическо насилие, сексуално подчинение и дори унижение. При първа възможност той ще задоволи най-дълбоките им и най-примитивни копнежи, което техния толерантен, но фалшив баща и съпруг явно не е в състояние да направи. И заедно те ще бъдат едно семейство, в което ще цари хармония и любов, ще споделят една съдба, свързани здраво винаги от тази едничка мъдрост и сила и чрез всеотдайните си сърца.

Убиецът се унася в дълбок, изцерителен сън, уверен, че след няколко часа ще се събуди в отлично здравословно състояние и по-силен от всякога.

На метър-два от него, в багажника на колата лежи мъртвият човек, някогашният собственик на буика — студен, вкочанен и без светли перспективи пред себе си.

Колко е хубаво да си специален, да си нужен, да имаш своя съдба!