Митът за Сизиф

ФИЛОСОФИЯ И РОМАН

Всичките тези съществования, увиснали в разредената атмосфера на абсурда, не биха могли да се задържат така без някоя дълбока и неизменна мисъл, която да ги оживява със своята сила. Тук може би става дума само за някакво странно чувство на вярност. Виждали сме съзнателни хора да изпълняват задачата си в най-глупави войни, без да намират противоречие в това. Въпросът е бил нищо да не се избягва. Има едно метафизическо щастие в това да поддържаш по този начин абсурдността на света. Завоеванието или играта, неизчислимата любов, абсурдният бунт са онази почит, която човекът отдава на своето достойнство в една битка, предварително загубена за него.

Въпросът е само да бъдем верни на правилото на борбата. Тази мисъл е достатъчна, за да подхранва един дух: тя е поддържала и поддържа цели цивилизации. Войната не може да бъде отречена. В нея трябва да умрем или да оживеем. Така е и с абсурда. Налага се да дишаме с него; да приемем уроците му и да преоткрием реалното в тях. В този смисъл творението е най-истинската абсурдна радост. „Изкуството и само изкуството имаме ние, за да не бъдем убити от истината“ — казва Ницше.

От опита, който се мъча да опиша и да предам в много аспекти, е сигурно, че едно страдание заменя друго. Безразсъдното търсене на забрава, зовът за удовлетворение са сега без отклик. Но постоянното напрежение, което поддържа човека срещу света, организираното безумие, което го тласка всичко да приеме, събуждат в него друга треска. В този свят творението е единствената възможност да поддържаме своя разсъдък и да бележим неговите лутания. Да твориш, означава да живееш два пъти. Сляпото, неспокойно търсене на Пруст, неговата грижливо събирана сбирка от цветя, гоблени и вълнения не означава нищо друго. Същевременно тя е също тъй безпредметна, както и последователността, неоценимо творение, на което се отдават през всички дни от живота си комедиантът, завоевателят и всичките абсурдни хора. Всички се опитват да подражават, да повтарят и да претворяват своята действителност. В крайна сметка ние винаги добиваме лика на нашите истини. Цялото съществуване за човек, отклонен от вечното, е само необхватно подражание под маската на абсурда. Творението е най-големият подражател.

Тези хора първо узнават, а после цялото им усилие отива, за да пребродят, да разширят и да обогатят острова без бъдеще, до чийто бряг са дошли. Но първо трябва да се узнае. Защото абсурдното откритие съвпада с един застой, в който се преработват и се узаконяват бъдещите страсти. Дори хората без вяра имат своята Маслинена планина. И на нея също не бива да се заспива. Въпросът за абсурдния човек вече не е да обяснява и да разрешава, а да изпитва и да описва. Всичко започва с проницателното безразличие.

Да описва, това е последната амбиция на една абсурдна мисъл. Науката също, достигнала до апогея на своите парадокси, престава да предлага и се спира да съзерцава и да скицира неизменно девствената природа на явленията. Така сърцето научава, че вълнението, което ни обзема пред различните страни на света, не идва от неговата дълбочина, а от тяхното многообразие. Обяснението е самоцелно, но усещането си остава и с него непрестанният зов на един количествено неизчерпаем свят. Оттук идва обяснението за мястото, заемано от творбата на изкуството.

Тя отбелязва едновременно смъртта на един опит и неговото размножение. Тя е като еднообразно И страстно повторение на теми, вече оркестрирани от света: тялото, неизчерпаем образ по фронтоните на храмовете, формите или багрите, благозвучието и отчаянието. При това положение, за да завършим, не е безинтересно да преоткрием главните теми на това есе в чудесния и безразсъден свят на твореца. Бихме сгрешили, ако видим тук символ и ако сметнем, че творбата на изкуството може да бъде представена в крайна сметка чисто и просто като убежище на абсурда. Сама по себе си тя е абсурдно явление и става дума единствено за нейното описание. Тя не предлага изход от болестта на духа. Напротив, тя е един от признаците, които разнасят тази болест из цялата човешка мисъл. Но за пръв път тя кара духа да излезе извън себе си и го поставя пред друг — не за да го обърка, а за да му покаже с точност задънената улица, по която вървят всички. В периода на абсурдното разсъждение творението следва безразличието и откритието. То показва точката, в която абсурдните страсти се развихрят и където разсъждението приключва. Така се обяснява мястото й в това есе.

Ще бъде достатъчно да изясним няколко общи теми за твореца и за мислителя, за да преоткрием в творбата на изкуството всички противоречия на мисълта, тръгнала по пътя на абсурда. Действително не толкова идентичните заключения правят умовете близки, колкото общите им противоречия. Така е с мисълта и с творението. Едва ли има нужда да казвам, че едно и също терзание тласка човека към тези прояви. Именно по това те съвпадат в началото. Но сред всички мисли, които започват от абсурда, установявам, че твърде малко са онези, които се придържат към него. И именно по техните отклонения или неточности най-добре съм премерил нещата, които не принадлежат на абсурда. Успоредно с това трябва да се запитам: може ли да съществува абсурдна творба?

Никога не е напразно да се говори за деспотичното влияние на старото противопоставяне между изкуство и философия. Ако искаме да се задълбаем в него, то очевидно е погрешно. Ако се каже само, че от тези две области всяка си има своя собствена атмосфера, това навярно ще е справедливо, но мъгляво. Единствената приемлива аргументация се състоеше в противоречието, породено между философа, затворен в своята система, и твореца, застанал пред своята творба. Но това имаше значение за определена форма на изкуството и на философията, която тук смятаме за второстепенна. Представата за изкуство, откъснато от своя творец, е не само отживяла времето си. Тя е погрешна. Известно е, че за разлика от човека на изкуството никой философ не е създавал няколко системи. Но това е вярно също толкова, колкото и фактът, че всеки човек на изкуството изразява обикновено едно-единствено нещо в различни форми. Мигновеното съвършенство на изкуството, необходимостта от неговото подновяване съществува само в предразсъдъците. Защото творбата на изкуството също е постройка и всеки знае колко еднообразни са големите творци. Човекът на изкуството, също както и мислителят, навлиза и се разтваря в своята творба. Тази осмоза повдига най-важния от естетическите проблеми. Свръх това няма нищо по-напразно от разграниченията според методите и предметите за оня, който е убеден в единната цел на духа. Няма граници между областите, в които човек се стреми да разбира и да обича. Те се преливат и една и съща тревога ги характеризира.

Необходимо е това да се каже в началото. За да може да съществува абсурдната творба, трябва мисълта под най-бистрата си форма да вземе участие в нея. Но в същото време тази мисъл трябва да се проявява само като разсъдък, който направлява. Този парадокс се обяснява съобразно с абсурда. Творбата на изкуството се ражда от отказа на разсъдъка да придаде разумност на конкретното. Тя отбелязва победата на плътта. Бистрата мисъл я предизвиква, но се отрича със самото това действие. Тя няма да отстъпи пред изкушението да отдаде незаслужено на описанието по-дълбок смисъл. Творбата на изкуството въплъщава драмата на разсъдъка, но я показва само непряко. Абсурдната творба изисква човек на изкуството, съзнаващ тези граници, и изкуство, където конкретното не изобразява нищо повече от себе си. Тя не може да бъде крайна цел, смисъл и утеха на един живот. Дали ще твориш, или няма да твориш, това не променя нещата. Абсурдният творец не държи на своето произведение. Той би могъл да се откаже от него; и понякога дори го прави.

Същевременно тук може да се открие естетическо правило. Истинската творба на изкуството винаги има човешки измерения. Тя неизбежно казва „малко“. Има известна взаимовръзка между цялостния опит на един човек на изкуството и творбата, която отразява този опит, между „Вилхелм Майстер“ и зрелостта на Гьоте. Тази взаимовръзка е лоша, когато творбата се опитва да придаде целия опит в претенциозния стил на една обяснителна литература. Добре е, когато творбата е къс от опита, кристалче в диаманта, в който вътрешният блясък се обобщава, без да се ограничава. В първия случай има претрупване, претенция за вечност. Във втория — плодоносна от усещането за един вътрешно богат опит творба. Проблемът за абсурдния човек на изкуството е да придобие умението да живееш, което надминава умението да се справяш, В крайна сметка големият човек на изкуството сред тази атмосфера е преди всичко голям човек на живота, защото тук да се живее, означава едновременно да се изпитва и да се размишлява. И така, творбата възплъщава драма на разсъдъка. Абсурдната творба разкрива отказа на мисълта от нейното влияние и примирението й, превръщащо я единствено в разсъдък, който задействува привидностите и облича в образи това, което няма смисъл. Ако светът бе ясен, нямаше да има изкуство.

Не говоря тук за изкуствата на формите и багрите, където властвува единствено описанието в цялата си прелестна скромност13. Изразяването започва там, където свършва мисълта. Философията на младежите с празни очи, които населяват храмовете и музеите, е вложена в жестовете. За абсурдния човек тя е по-поучителна от всички библиотеки. В друг аспект е така и с музиката. Ако съществува изкуство, неспособно да образова, това е именно тя. Тя е твърде сродна с математиката и неизбежно приема от нея самоцелността. Според съобразени и претеглени закони тази игра на духа със себе си протича в нашето звуково пространство, свръх което вибрациите се срещат в един нечовешки свят. Няма по-чисто усещане от това. Тези примери са твърде прости. Абсурдният човек приема за свои тези хармонии и форми.

Но аз бих искал да говоря тук за една творба, в която изкушението да обясняваме е най-голямо, в която илюзията се самоналага, в която заключението е почти неминуемо. Искам да говоря за белетристичното творение. Питам се дали абсурдът може да се удържи в него.

Да мислиш, означава преди всичко да сътворяваш свят (или да ограничаваш своя, което е същото). Това означава да тръгнеш от фундаменталното различие, което отделя човека от неговия опит, за да достигнеш до област на разбирателство съобразно със стремежа си, до свят, стегнат от значения или осветяван от аналогии, който би позволил да се разреши непоносимото разединение. Философът (дори Кант) е творец. Той си има герои, символи и вътрешно действие, има си и развръзки. Обратно, навлизането на поезията и на есето във владенията на романа представлява независимо от привидностите само по-голяма интелектуализация на изкуството. Да се разберем. Става дума за най-големите. Плодотворността и величието на един жанр се измерват най-често с брака, който той дава. Многочислеността на лошите романи не бива да ни кара да забравяме величието на най-добрите. Те именно носят със себе си своя свят. Романът има своя логика, разсъждения, интуиция и постулати. Той има също така свои изисквания за яснота14.

Класическото противопоставяне, за което говорех по-горе, се узаконява още по-малко в този частен случай. То има значение във времето, когато е било лесно да се отдели философията от нейния автор. Днес, когато мисълта не претендира вече за универсалност, когато най-хубавата й история би била историята на нейните разкаяния, ние знаем, че системата, щом има стойност, не се отделя от своя автор. Дори „Етиката“ в един от своите аспекти е само дълга и сурова изповед. Абстрактната мисъл най-сетне получава своята подкрепа в реалността. По същия начин романтичните игри на тялото и на страстите придобиват относителен ред според изискванията на една представа за света. Вече не се разказват „истории“, а се създава особен свят. Големите писатели са писатели-философи, с други думи, противоположност на тенденциозните писатели. Такива са Балзак, Сад, Мелвил, Стендал, Достоевски, Пруст, Малро, Кафка, и това са само някои. Но именно изборът им да пишат образно, а не разсъдъчно, издава една тяхна обща мисъл: убеденост в безполезността на всякакъв обяснителен принцип и увереност в поучителното послание на чувствителната привидност. Те разбират творбата едновременно като крайна цел и като начало. Тя е завършекът на една често неизказана философия, нейно разкритие и неин венец. Но тя е завършена само с недомлъвките на тази философия. Тя потвърждава най-сетне тълкуването на старото твърдение, че малко мисъл отдалечава от живота, а повечето води към него. Неспособна да възвиси действителността, мисълта се ограничава с подражанието. Романът, за който става дума, е оръдието на това познание, едновременно относително и неизчерпаемо, подобно на познанието на любовта. Белетристичното творение притежава изходното очарование и плодоносното преповтаряне на любовта.

Това поне са предимствата, които поначало признавам в него. Но аз ги признавам и у първенците на унизената мисъл, чиито самоубийства успях да разгледам. Всъщност мен ме интересува да опозная и да опиша силата, която ги връща в общия път на илюзията. И така, със същия метод ще си послужа тук. Това, че вече съм го използувал, ще ми позволи да съкратя разсъжденията си и да го обобщя веднага с точен пример. Искам да зная дали, приемайки да живее без призвание, човек може да се съгласи също да работи и да твори без призвание и кой е пътят, водещ до тези свободи. Искам да освободя моя свят от тези призраци и да го населя само с реални истини, чието присъствие не мога да отрека. Мога да създам абсурдно произведение, да избера творческото поведение пред друго. Но едно абсурдно поведение, за да остане такова, трябва да запази съзнанието за своята самоцелност. Така е и с творбата. Ако в нея не са се съобразили с предначертанията на абсурда, ако не разкрива разединението и бунта, ако прокарва насила измами и буди надежда, тя вече не е самоцелна. Не мога вече да се откъсна от нея. Животът ми може да намери в това смисъл: това е смешно. Тя вече не е този опит на откъсването и на страстта, който изчерпва величието и безсмислието на един човешки живот.

Може ли в творението, където изкушението да обясняваме е най-силно, да се надвие това изкушение? Мога ли да остана верен на абсурда във фиктивния свят, където съзнанието за действителен свят е най-силно, без да отстъпя пред желанието да стигна до заключение? Въпроси, които трябва да бъдат взети предвид и в последното усилие. Вече сме разбрали какво означават те. Това са последните угризения на една съвест, която се страхува да изостави своето първо, тъй трудно познание, придобито с цената на върховна измама. Това, което важи за творението, разглеждано като едно от възможните поведения за човека, осъзнал абсурда, важи за всички начини на живот, които му са предложени. Завоевателят или актьорът, творецът или Дон Жуан могат да забравят, че техният опит в живота не би могъл да протече без съзнанието за безсмисления му характер. Човек привиква много бързо. Иска да спечели пари, за да живее щастливо, и всичките усилия, най-хубавото от един живот, се съсредоточават в печеленето на пари. Щастието е забравено, средството е взето за цел. Също така и усилието на завоевателя ще се отклони по пътя на амбицията, който само ще го изведе към по-велик живот. От своя страна Дон Жуан също ще приеме своята съдба, ще се задоволи с това съществуване, чието значение се проявява само в бунта. За единия това е съвестта, за другия бунтът — и в двата случая абсурдът е изчезнал. Толкова упорита надежда има в човешкото сърце. Дори най-ограбените хора понякога в края на краищата приемат измамата. Това съгласие, продиктувано от нуждата за покой, има вътрешно родство с екзистенциалисткото приемане. Така има богове на светлината и глинени божества. Но това е средният път, който води до онези страни на човека, които трябва да бъдат намерени.

Дотук имахме поражения на абсурдното желание, които най-добре ни осведомиха за неговата същност. По същия начин можем да забележим, че белетристичното творение понякога проявява същата двойственост, както и някои философии. Следователно мога да избера за моето разкритие творба, събрала всички признаци на съзнанието за абсурда, чийто подтик да бъде ясен, а атмосферата — избистрена. Заключенията ще ни поучат. Дори абсурдът да не е зачетен, ще узнаем по какъв заобиколен път прониква измамата. Тогава ще бъдат достатъчни един точен пример, една тема, достоверност на твореца. Работата се свежда до същия анализ, който вече беше осъществен по-подробно.

Ще разгледам една любима тема на Достоевски. Бих могъл да изследвам също така и други творби15.

Но тук проблемът е разгледан пряко, с усет за величието и за чувството, както и за екзистенциалистките мисли, за които става дума. Тази успоредност е удобна за моето изследване.

КИРИЛОВ

Всички герои на Достоевски се запитват за смисъла на живота. В това именно те са съвременни: не се боят да станат смешни. Това, което отличава съвременната чувствителност от класическата, е, че едната се подхранва от нравствени проблеми, а другата от метафизически. В романите на Достоевски въпросът е поставен с такава сила, че тя може да доведе само до крайни решения. Съществуването е лъжливо или е вечно. Ако Достоевски се задоволяваше с това изучаване, той би бил философ. Но той разкрива последиците, които тези игри на духа могат да имат в човешкия живот, и то го прави човек на изкуството. Сред тези последици го спира само най-крайната — тази, която самият той нарича в „Дневник на писателя“ логическо самоубийство. В книжките от декември 1876 година той представя разсъждението на „логическото самоубийство“. Убеден, че човешкото съществуване е съвършена безсмислица за този, който не вярва в безсмъртието, в отчаянието си той стига до следните заключения:

„Тъй като на моите въпроси за щастието ми беше заявено в отговор, предаден с посредничеството на моята съвест, че не мога да бъда щастлив иначе, освен в хармония с великото цяло, което не улавям и очевидно никога няма да бъда в състояние да уловя…

… Тъй като най-сетне в този ред на нещата аз поемам едновременно ролята на просител и на ответник, на обвиняем и на съдия и тъй като намирам тази комедия съвършено глупава от страна на природата и дори считам за унизително сам да се съглася да участвувам в нея…

В неоспоримото си качество на просител и на ответник, на съдия и на обвиняем аз осъждам тази природа, която с нагла непринуденост ме е накарала да се родя, за да страдам — осъждам я да бъде унищожена с мен.“

Все още има малко хумор в тази позиция. Този самоубиец се самоубива, защото, погледнато метафизически, е обиден. В известен смисъл той си отмъщава. Това е начин, по който иска да докаже, че „няма да го хванат“. Знаем обаче, че същата тема се въплъщава, но с много по-голяма плътност в Кирилов, герой от „Бесове“, също привърженик на логическото самоубийство. Кирилов заявява някъде, че иска да се лиши от живота, защото „така е намислил“. Ясно е, че думата трябва да се вземе в буквалния смисъл. В името на една представа, на една мисъл, той се подготвя за смъртта. Това е възвишено самоубийство. Постепенно, в реда на сцените, където маската на Кирилов се повдига малко по малко, смъртоносната мисъл, която го движи, ни става ясна. Кирилов действително разсъждава както в „Дневникът“. Той чувствува, че бог е необходим и че би трябвало да съществува. Но знае, че той не съществува и не може да съществува. „Как не разбираш — възкликва той, — че това е достатъчна причина, за да се самоубие човек?“ Това поведение го довежда също така до някои абсурдни последици. Той приема от безразличие да се използува самоубийството му за една кауза, която презира. „Тази нощ реших, че ми е все едно.“ Той подготвя най-сетне този свой жест със смесеното чувство за бунт и за свобода. „Ще се убия, за да потвърдя моето неподчинение, моята нова и страшна свобода.“ Тук вече не става дума за отмъщение, а за бунт. Следователно Кирилов е абсурден герой, с тази съществена разлика, че все пак се самоубива. Но сам той обяснява това противоречие, и то по такъв начин, че разкрива в същото време абсурдната тайна в цялата й чистота. Той добавя действително към своята смъртоносна логика необикновената амбиция, която представя вече цялостно героя: иска да се убие, за да стане бог.

Разсъждението притежава класическа яснота. Ако бог не съществува, Кирилов е бог. Ако бог не съществува, Кирилов трябва да се самоубие. Следователно Кирилов трябва да се самоубие, за да бъде бог. Тази логика е абсурдна, но върши работа. Интересното обаче е да се осмисли тази божественост, слязла на земята. Това води до изясняване на предпоставката: „Ако бог не съществува, аз съм бог“, която все още е твърде неясна. Важно е да се отбележи първо, че човекът, който проявява тази безумна претенция, е от този свят. Той прави гимнастика всяка сутрин, за да поддържа здравето си. Вълнува се от радостта на Шатов, когато той се сдобрява с жена си. На един лист, който ще намерят след смъртта му, иска да нарисува лице, което „им се плези“. Той е младежки дързък и гневен, страстен, методичен и чувствителен. От свръхчовека притежава само логиката и натрапчивата идея, от човека — всичко останало. Но все пак той говори спокойно за своята божественост. Или не е луд, или Достоевски е луд. Значи движи го не грандоманска илюзия. И да се разбират думите буквално този път, би било смешно.

Самият Кирилов ни помага по-добре да разберем. На един въпрос на Ставрогин той уточнява, че не говори за богочовек. Би могло да се сметне, че го прави, за да се отличи от Христос. Всъщност той иска да го подчини. Действително Кирилов решава за миг, че умрелият Исус не се е озовал в рая. Тогава е разбрал, че мъчението му е било безполезно. „Законите на природата — казва героят, — са накарали Христос да живее сред лъжа и да умре в името на лъжа.“ Само в този смисъл Исус въплъщава добре цялата човешка драма. Той е съвършеният човек, защото е имал най-абсурдната участ. Той не е богочовек, а човекобог. И като него всеки от нас може да бъде разпнат и измамен — и е в известна степен.

И така, божествеността, за която става дума, е напълно земна. „Цели три години търсих доказателство за моята божественост и го намерих — казва Кирилов. — Доказателството за моята божественост е независимостта.“ Сега вече се вижда смисълът на кириловската предпоставка: „Ако бог не съществува, аз съм бог.“ Да стане бог, означава само да бъде свободен на тази земя, да не служи на едно безсмъртно същество. И най-вече, разбира се, да понесе всички последици от тази мъчителна независимост. Ако бог съществува, всичко зависи от него и ние не можем да направим нищо срещу волята му. Ако не съществува, всичко зависи от нас. За Кирилов, както и за Ницше, да убиеш бог, означава сам да станеш бог — означава да осъществиш на тази земя вечния живот, за който говори Евангелието16.

Но ако това метафизическо престъпление е достатъчно за осъществяването на човека, защо да добавяме и самоубийството? Защо да се убиваме, да напускаме този свят, след като сме си извоювали свободата? Това е противоречиво. Кирилов го знае добре и добавя: „Ако чувствуваш това, значи си цар и не само не се самоубиваш, а ще живееш на върха на славата.“ Но хората не го знаят. Те не чувствуват „това“. Както по времето на Прометей, те хранят в себе си слепи надежди17. Те имат нужда да им покажат пътя и не могат да минат без учение. Затова Кирилов трябва да се самоубие от любов към човечеството. Той трябва да покаже на своите братя един труден царски път, по който ще тръгне пръв. Това е педагогическо самоубийство. Значи Кирилов се жертвува. Но дори да е разпнат, той няма да бъде измамен. Той остава човекобог, убеден в една смърт без бъдеще, проникнат от евангелската меланхолия. „Аз съм нещастен — казва той, — защото съм длъжен да заявя моята свобода.“ Но когато след неговата смърт хората прозрат, земята ще се насели с царе и ще се освети от човешката слава. Изстрелът от пистолета на Кирилов ще бъде сигнал за върховната революция. И така, не отчаянието го тласка към смъртта, а любовта на ближния към него. Преди кървавия край на едно неизразимо духовно лутане Кирилов произнася думите, древни като човешкото страдание: „Всичко е добре.“

Следователно темата за самоубийството у Достоевски е действително абсурдна тема. Да отбележим само, преди да продължим нататък, че Кирилов се отразява в други герои, които също въвеждат нови абсурдни теми. Ставрогин и Иван Карамазов изпробват в обикновения живот абсурдните истини. Тях именно освобождава смъртта на Кирилов. Те се опитват да бъдат царе. Ставрогин води „ироничен“ живот, известно какъв. Предизвиква омраза около себе си. И все пак ключа към този герой намираме в прощалното му писмо: „Не можех нищо да ненавиждам.“ Той е цар в безразличието. Иван също, като се отказва да абдикира от царската власт на духа. На тези, които като неговия брат доказват с живота си, че трябва да се унищожаваме, за да вярваме, той би могъл да отговори, че условието е недостойно. Неговият ключ е: „Всичко е позволено“, с подобаващия тъжен оттенък. Разбира се, той завършва луд като Ницше, най-известния богоубиец. Но това е очаквана опасност и основната реакция на абсурдния дух пред такъв трагичен край е да запита: „Какво доказва това?“

Така романите, както и „Дневникът“, поставят абсурдния въпрос. Те установяват логиката до смъртта, възвисяването, „ужасната“ свобода, славата на царете, станала човешка. Всичко е добре, всичко е потопено и нищо не е ненавистно: това са абсурдни преценки. Но какво изумително творение, чиито пламенни и студени герои ни се струват тъй близки. Бурният свят на безразличието, който тътне в тяхното сърце, не ни се струва чудовищен с нищо. В него ние преоткриваме всекидневните си тревоги. Несъмнено никой като Достоевски не е съумял да даде на абсурдния свят такова реално и мъчително обаяние.

И все пак какво е неговото заключение? Два цитата ще покажат пълната метафизична обърканост, която води писателя към други разкрития. Тъй като разсъждението за логическото самоубийство, предизвикало възражения у критиците, в следващите книжки на „Дневникът“ Достоевски развива своето становище и завършва: „Ако вярата в безсмъртието е толкова необходима за човешкото същество (че без нея то достига до самоубийство), това значи е нормалното състояние на човечеството. Щом е така, безсмъртието на човешката душа без съмнение съществува.“ От друга страна, в последните страници на своя последен роман в края на гигантската битка с бога децата питат Альоша: „Карамазов, вярно ли е това, което се казва в религията, че ние ще възкръснем от мъртвите и ще се видим отново?“ И Альоша отговаря: „Разбира се, ние пак ще се видим и ще си разкажем радостно всичко, което се е случило.“

Така Кирилов, Ставрогин и Иван са победени. „Братя Карамазови“ отговарят на „Бесове“. И действително тук става дума за едно заключение. Случаят с Альоша не е двусмислен като случая с княз Мишкин. Болен, князът живее във вечно настояще, отсенено с усмивки и безразличие, и това блажено състояние би могло да бъде вечният живот, за който говори князът. Напротив, Альоша го казва ясно: „Ние пак ще се видим.“ Вече не става въпрос за самоубийство и за лудост. А за какво са те на този, който е сигурен в безсмъртието и в неговите радости? Човекът заменя своята божественост срещу щастието. „Ще си разкажем радостно всичко, което се е случило.“ Така пистолетът на Кирилов е изгърмял някъде в Русия, но светът е продължил да лелее своите напразни надежди. Хората не са разбрали „това“.

И така, не ни говори абсурден писател, а писател екзистенциалист. Тук също скокът е вълнуващ, придава своето величие на изкуството, което вдъхновява. Това е едно трогателно присъединяване, разтърсено от съмнения, неуверено и пламенно. Говорейки за „Братя Карамазови“, Достоевски пише: „Основният въпрос, който ще бъде развит във всички части на тази книга, е въпросът, от който аз съм се измъчвал съзнателно или несъзнателно през целия си живот: «Съществува ли бог?»“ Трудно е да се повярва, че един роман е достатъчен да преобрази в радостна сигурност страданието на цял един живот. Един изследовател го отбелязва справедливо: „Достоевски е тясно свързан с Иван и положителните страници на «Братя Карамазови» са му отнели три месеца усилия, докато това, което той наричал «богохулства», е било съчинено с вдъхновение за три седмици.“ Няма негов герой, който да не носи в плътта си тази язва, който да не я притъпява или да не търси лек за нея в чувствата или в аморалността. Във всеки случай нека запазим това съмнение. Ето една творба, където в полусянка, по-вълнуваща от дневната светлина, можем да доловим борбата на човека с неговите надежди. Достигнал до края, творецът прави избор срещу героите си. Това противоречие ни позволява да вмъкнем така една отсенка. Тук не става дума за абсурдна творба, а за творба, която поставя абсурдния проблем.

Отговорът на Достоевски е унижение, „срамът“ според Ставрогин. Напротив, една абсурдна творба не дава отговор, ето разликата. Да подчертаем, за да завършим: това, което противоречи на абсурда в тази творба, не е християнското в нея, а намекът за бъдещия живот, който тя прави. Човекът може да бъде християнин и същевременно абсурден. Има примери за християни, които не са вярвали в отвъдния живот. По повод на творбите на изкуството би било възможно в такъв случай да се уточни една от насоките на абсурдния анализ, намекната в предшествуващите страници. Тя води до въпроса за безсмислието на Евангелието. Тя осветлява неочаквано плодоносната представа, че убежденията не изключват неверието. Напротив, вижда се, че авторът на „Бесове“, познаващ тези пътища, е поел накрая в съвсем различна посока. Действително удивителният отговор, който творецът дава на своите герои, който Достоевски дава на Кирилов, би могъл да бъде обобщен така: „Съществуването е лъжливо и вечно.“

ТВОРЕНИЕ БЕЗ БЪДЕЩЕ

И така, тук забелязвам, че надеждата не може да бъде отстранена завинаги и може да връхлети онези, които са вярвали, че са се освободили от нея. Оттам интересът, който предизвикват у мен споменатите досега творби. Бих могъл да изброя поне по реда на създаването им някои наистина абсурдни творби18. Но всяко нещо трябва да бъде поето отначало. Предмет на това изследване е една своего рода вярност. Църквата е била така сурова спрямо еретиците най-вече защото е преценила, че няма по-лош неприятел от заблуденото дете. Но историята на гностичните дързости и устойчивостта на манихейските течения е допринесла повече от всичките молитви за изграждането на ортодоксалната догма. При запазени пропорции така е и с абсурда. Човек узнава посоката си, като открива пътищата, които се отклоняват от нея. Дори в края на абсурдното разсъждение в едно от поведенията, продиктувани от неговата логика, не е безразлично, че откриваме надеждата, проникнала отново под един от най-патетичните си образи. Това показва мъчнотията на абсурдния аскетизъм. Това показва преди всичко необходимостта от непрестанно поддържана съвест и се слива с основната линия на нашето есе.

Но ако и да не става дума все още за изброяване на абсурдните творби, може поне да се направят заключения за творческото поведение, едно от малкото, които могат да запълнят абсурдното съществуване. На изкуството може да се служи така добре само с отрицателна мисъл. Нейните неясни и унизени постъпки са също така необходими за разумността на една голяма творба, както черното за бялото. Да работиш и да твориш „напусто“, да извайваш глината, да знаеш, че творението ти няма бъдеще, да видиш произведението си разрушено за един ден, с дълбокото съзнание, че също тъй незначително е да строиш за векове напред — това е трудната мъдрост, чийто път открива абсурдната мисъл. Да се осъществят тези две задачи, да отрича, от една страна, и да възвисява, от друга, това е посоката, в която ще се движи абсурдният творец. Той трябва да оцвети пустотата.

Това води до особено схващане за творбите на изкуството. Много често преценяват произведението на един творец като низ от отделни свидетелства. Така объркват човека на изкуството с литератора. Дълбоката мисъл е в постоянно развитие, тя приема опита на един живот и се нагажда към него. По същия начин неповторимото творение на един човек се разгръща в последователните и многобройни негови образи, каквито са произведенията му. Едните допълват другите, поправят ги или ги достигат, а също им противоречат. Това, с което завършва творението, не е викът на победа и заблуда, нададен от заслепения човек на изкуството: „Казах всичко“, а смъртта на твореца, който приключва своя опит и повествованието на своя гений.

Това усилие, това свръхчовешко съзнание не се откриват непременно за читателя. В човешкото творение не съществуват тайни. Волята извършва това чудо. Но все пак няма истинско творение без загадка. Без съмнение редица произведения може да бъде просто редица от недомлъвки на една и съща мисъл. Но можем да проследим и друг вид творци, които биха действували чрез съпоставка. Техните творби могат да изглеждат несвързани. В известна степен те са противоречиви. Но поставени в общото цяло, те намират своя порядък. Така получават окончателния си смисъл чрез смъртта, приемат най-ясната си светлина от самия живот на своя автор. В такъв момент редица негови произведения се превръщат в сбор от неуспехи. Но ако всички тези неуспехи са съзвучни, творецът е съумял да преповтори образа на собствената си участ, заставил е своята безплодна тайна да отекне.

Тук усилието за надмощие е съществено. Но човешкият разсъдък може да извърши много повече. Той само ще докаже волевия аспект на творението. Отбелязвал бях другаде, че човешката воля няма друга цел, освен да поддържа съзнанието. Но това не би могло да стане без дисциплина. От всички школи на търпение и на проницателност творението е най-сигурната. То е също така смущаващо свидетелство за едничкото достойнство на човека: упорития бунт срещу участта, постоянството в едно очевидно безплодно усилие. То изисква всекидневно усилие, самоконтрол, точна преценка на границите на вярното, мярка и сила. То представлява своеобразен аскетизъм. И всичко това „напусто“, само повтаряме и тъпчем на място. Но може би голямата творба на изкуството има по-малко значение сама за себе си, отколкото заради изпитанието, на което подлага човека, и заради случая, който му предоставя да вземе надмощие над заобикалящите го призраци и да се доближи още малко до своята неподправена действителност.

Да не навлизаме в друга естетика. Тук прибягвам не към търпелива информация, към непрестанно и безплодно разкриване на една теза. Ако съм успял да бъда ясен — тъкмо напротив. Именно тенденциозният роман, творбата, която доказва, най-ненавистната от всички, най-често е вдъхновена от удовлетворена мисъл. Доказваме истината, която смятаме, че притежаваме. Но това са задвижени представи, а представите са противоположност на мисълта. Такива творци са жалки философи. Напротив, тези, за които говоря или представям, са прозорливи мислители. В известен момент, когато мисълта се обръща към себе си, те издигат образите на своите творби като очевидни символи на ограничената смъртоносна и разбунтувана мисъл.

Може би те доказват нещо. Но романистите повече представят тези доказателства, без да ги обосновават. Важното е да възтържествуват в конкретното и тъй да придобият величие. Това тържество на материята им е подготвено от мисълта, в която абстрактните закони са пренебрегнати. Когато те са напълно пренебрегнати, материята разкрива отведнъж целия абсурден блясък на творението. Ироничните философи създават най-пламенните творби.

Всяка мисъл, която се отказва от единството, превъзнася многообразието. А многообразието е почва за изкуството. Единствената мисъл, която освобождава духа, е тази, която го усамотява, прави го сигурен в границите му и в близкия му край. Никоя доктрина не го привлича. Той очаква съзряването на творбата и на живота. Когато се откъсне от него, творбата ще бъде за сетен път приглушен глас на една завинаги освободена от надеждата душа. Може и да не бъде глас, ако творецът, уморен от своята игра, се опита да се отклони. Това е равностойно.

И така, аз искам от абсурдната творба това, което търсех в мисълта, в бунта, в свободата и в многообразието. После тя ще прояви дълбоката си безполезност. С това всекидневно усилие, когато разсъдъкът и страстта се смесват и се преобразяват, абсурдният човек открива една област, която ще бъде основа на неговите сили. Приложението й, упорството и прозорливостта се присъединяват така към поведението на завоевателя. Следователно да твориш, означава да дадеш форма на своята съдба. Творбата на всички тези личности ги определя поне дотолкова, доколкото сама е определена. Комедиантът ни го доказва: няма граница между външната форма и същността.

Да повторим. Нищо от това няма реален смисъл. Може още да се върви напред по пътя към тази свобода. Последното усилие за тези сродни духове, творци или завоеватели, е да умеят да се освободят от своите начинания: да допуснат, че самата творба, все едно дали е завоевание, любов или творение, може да не съществува; да изчерпят по този начин дълбоката безполезност на всеки индивидуален живот. Това именно им дава повече лекота в осъществяването на самата творба, както те се втурват в живота с всичките му излишества, когато забележат неговото безсмислие.

Остава съдбата, в която фатален е само краят. Извън тази единствена фаталност на смъртта всичко, радостта или щастието, е свобода. Съществува свят, чийто господар е само човекът. Той е бил ограничен единствено от измамата, че съществува друг свят. Сега на мисълта му предстои не да се отрича от себе си, а да избликва в образи. Тя се залага, макар и в митове — но митове, чиято единствена дълбочина е дълбочината на човешкото страдание, които са неизчерпаеми като него. Това не са божествени легенди, които забавляват и заслепяват, а ликът, движението и драмата на планетата, в които се съдържат сложна мъдрост и страст без бъдеще.

МИТЪТ ЗА СИЗИФ

Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.

Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание обаче той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първо го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Юпитер откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той Знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщеря му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Плутон не могъл да понесе гледката на опустялото си и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител.

Разказват също, че пред прага на смъртта Сизиф неблагоразумно пожелал да провери любовта на жена си. Той й наредил да не го погребва, да хвърли тялото му посред градския площад. Сизиф бил изпратен в ада. Разгневен от подобна покорност, толкова противоположна на човешката любов, той издействувал от Плутон разрешение да се върне на земята, за да накаже жена си. Но когато отново видял света, когато пак се насладил на водата и слънцето, на затоплените камъни и на морето, отказал да се върне в пъкления мрак. Подканите, гневът и предупрежденията не послужили за нищо. Той живял още много години в залива, край блесналото море, сред земните наслади. По необходимост боговете се намесили… Меркурий дошъл, уловил дръзкия смъртен за яката, отнел му радостите и го отвел насила в ада, където му били приготвили камъка.

Вече е ясно, че Сизиф е абсурдният герой. Абсурден колкото със страстите, толкова и с мъчението си. Презрението към боговете, омразата към смъртта и жаждата за живот му донесли това неизразимо изтезание, в което цялото същество се напряга заради нещо неосъществимо. Това е цената, с която се заплащат земните страсти. Нищо не се разказва за Сизиф в ада. Митовете са създадени, за да може въображението да им вдъхне живот. В този мит съзираме само едно тяло, напрегнато, силно, за да повдигне огромен камък, да го избута и да го извлече безброй много пъти по наклона; съзираме сгърченото лице, бузата, долепена до камъка, рамото, на което е опряна покритата с глина грамада, крака, който я поддържа, плътната прегръдка, чисто човешката сигурност на две ръце, пълни с пръст. В края на това дълго усилие, измерено с простора без небе и времето без дълбочина, целта е достигната. И Сизиф гледа как камъкът се търкулва бързо към онзи свят долу, откъдето той ще трябва отново да го изнесе до върховете. И пак слиза в равнината.

Именно в това завръщане, през тази пауза ме интересува Сизиф. Лице, което се измъчва тъй близо до камъните, само се превръща в камък! Виждам как този човек отново слиза с тежка, но равномерна стъпка към изтезанието, до чийто край никога няма да стигне. Този час, в който за малко си отдъхва и който неминуемо идва, както и неговото нещастие, е часът на съзнаването. Във всеки един от тези мигове, когато напуска върховете и навлиза малко по малко в убежищата на боговете, той надвишава съдбата си. Той е по-силен от своята скала.

Този мит е трагичен, защото героят му е съзнателно същество. И действително що за мъчение би било това, ако надеждата да успее го поддържаше на всяка крачка? Работникът днес работи цял живот, има все едни и същи задачи и тази съдба е не по-малко абсурдна. Но тя става трагична само в редките моменти, когато той я осъзнава. Сизиф, божи пролетарий, безпомощен и разбунтувай, знае колко безмерна е жалката му участ. Това мисли той, докато слиза. Прозорливостта, която би трябвало да представлява неговото мъчение, изчерпва същевременно неговата победа. Всяка съдба може да се превъзмогне с презрение.

Както има дни, когато слизането причинява болка, така то може да донесе и радост. И това съвсем не са празни приказки. Представям си също как Сизиф се завръща към своята скала, а болката е била само в началото. Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека: това е победата на скалата, това е самата скала. Трудно се издържа товарът на безграничното отчаяние. Това са нашите нощи в Гетсиманската градина. Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати. Така Едип отначало се покорява на съдбата, без да го знае. Трагедията му започва в момента на познанието. Но в същия миг, сляп и отчаян, той узнава, че единствената му връзка със света е прохладната ръка на една девойка. Тогава прозвучават тези величави думи: „Изживените години и висотата на духа ми ме карат да смятам, че въпреки толкова изпитания всичко е добре.“ Едип на Софокъл, както Кирилов на Достоевски, дава по този начин израз на абсурдната победа. Античната мъдрост достига съвременния героизъм.

Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието. — „Хайде де! При такива ограничени възможности?…“ Съществува обаче един-единствен свят. Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя. Те са неделими. Погрешно би било да твърдим, че щастието се ражда естествено от абсурдното откритие. Има също случаи, когато усещането за абсурда се поражда от щастието. „Смятам, че всичко е добре“ — казва Едип и тези думи са свещени. Те отекват в грубата и ограничена вселена на човека. Те свидетелствуват, че всичко не е и не е било изчерпано. Те прогонват от този свят един бог, влязъл в него с неудовлетвореността и жаждата за безполезни мъки. Те превръщат съдбата в човешко дело, което хората трябва съвместно да определят.

Тук е цялата безмълвна радост на Сизиф. Неговата съдба му принадлежи. Скалата му е негова вещ. Освен това, когато съзерцава мъката си, абсурдният човек кара да замлъкват всички идоли. В света, внезапно възвърнат към своето безмълвие, се надигат хилядите възхитени малки гласове на земята. Несъзнателни и загадъчни навици, зов на всички лица, те са необходимата друга страна, цената на победата. Няма слънце без сянка, трябва да познаваме нощта. Абсурдният човек потвърждава това и усилието му няма никога да завърши. Ако съществува лична съдба, няма да има друга, която да стои над нея, а ако все пак има, той я счита за неизбежна и презряна. Колкото до останалото, той се смята господар на своите дни. В този особен миг, когато човекът се обръща към преживяното, Сизиф, завръщайки се към скалата си, съзерцава този низ от несвързани действия, които са съдбата му, създадена от него, завършена пред взора на паметта му и запечатана накрая от смъртта. Убеден по този начин в дълбоко човешкия произход на всичко човешко, като слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна, той е винаги в движение. Скалата продължава да се търкаля.

Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.