Момчетата от улица „Пал“

II

Площадката… Вие, хубави, здрави ученици от Алфьолд, които трябва да пристъпите само няколко крачки, за да излезете в безкрайната равнина под чудния син купол на небесния свод, вие, чиито очи са свикнали с големите далечини, с безкрайността и не живеете притиснати между високите къщи, вие не можете да си представите какво означава за будапещенските деца един незастроен парцел. Той е равнината и полето за будапещенските деца. Той означава за тях безкрайност и свобода. Площадката — парче земя, от едната страна бе заградена с полусрутена ограда, а от другите й страни високо към небето се издигаха зидовете на къщи. Днес върху бившата площадка на улица „Пал“ тъжно се издига висока, четириетажна къща, пълна с обитатели, от които може би никой не знае, че за няколко бедни момченца от Будапеща някога тази земя е означавала младостта.

Самата площадка беше празна, както подобава на всички незастроени парцели. Оградата й беше откъм улица „Пал“. Отдясно и отляво я ограждаха високите къщи, а отзад… да, отзад беше това, което правеше площадката великолепна, интересна. Там се простираше друго голямо незастроено място. Това голямо място беше наето от някакъв собственик на парен банциг и то беше пълно с купища дърва. Те бяха наредени на кубически метри и между огромните купчини се образуваха малки улички. Същински лабиринт. Между немите тъмни купчини дърва се кръстосваха петдесет-шестдесет тесни улички и съвсем не беше лесно да се ориентираш в този лабиринт. Ако някой все пак успяваше да се оправи в него, стигаше до малко площадче, на което имаше къщичка. Тази къщичка беше дърворезницата. Тя беше особена, тайнствена къщичка и будеше страх. През лятото цялата се покриваше с диви лози, през чийто зелен гъстак пуфтеше тесният черен комин, който с точността на часовник на равни интервали изпускаше чиста, бяла пара. В такива моменти, заслушан отдалече, човек можеше да си помисли, че между купищата дърва се мъчи локомотив, който не може да тръгне.

Около къщичката стояха големи, груби каруци. От време на време някоя от тях заставаше под стряхата на къщичката и тогава се разнасяше трополене и трясък. Под стряхата на къщичката имаше прозорче и от него се издаваше дървен улей. Когато каруцата спираше под прозорчето, от дъсчения улей като буен порой започваха да се изсипват нарязаните дърва. Каруцата се напълваше с дърва и каруцарят извикваше. Тогава тесният комин преставаше да пуфти и в малката къщичка настъпваше внезапна тишина, каруцарят подканяше конете и те тръгваха с натоварената каруца. После под стряхата спираше друга гладна, празна каруца и отново започваше да пуфти парата в железния комин, и отново рукваше порой от нарязани дърва, Така беше от години. На мястото на цепениците, които машината нарязваше на дребно, големите каруци докарваха други. По този начин купчините дърва никога не се свършваха в големия двор и никога не спираше пуфтенето на резачката. Пред къщичката имаше няколко постали черничеви дървета и под едно от тях беше скована дъсчена колиба. В нея живееше един словак, който пазеше нощем дървата, за да не ги откраднат или подпалят.

Можеше ли да има по-прекрасно място за игра от тази площадка? На нас, градските момчета, не ни трябваше друго. По-хубаво, по-индианско не можехме да си представим. Площадката на улица „Пал“ за нас беше разкошна равнина, която заместваше американските прерии. Задната й част, складът за дърва, беше всичко останало: град, гора, скалиста планинска местност, всеки ден се превръщаше в това, което го наричахме. И не мислете, че складът бе незащитено място! Върху по-големите купчини дърва се издигаха кули и крепости. Бока решаваше кой пункт трябва да се укрепи, а строяха крепостите Чонакош и Немечек. Четири-пет крепости — и всяка си имаше капитан. Капитани, поручици, подпоручици — това беше армията. Редници за съжаление нямаше, освен един. От площадката всички капитани и поручици командуваха само един редник, обучаваха един-единствен редник, осъждаха го за дребни нарушения на затвор в крепостите.

Може би не е нужно да казвам, че този единствен редник беше Немечек, малкият русичък Немечек. Капитаните, поручиците и подпоручиците се поздравяваха весело на площадката, дори ако се срещнеха по сто пъти за един следобед. Те нехайно вдигаха ръка към шапките си и казваха:

— Здравей!

Само бедният Немечек трябваше непрестанно да застава мирно и да отдава чест. И всеки, който минеше край него, му подвикваше:

— Как си застанал?

— Събери петите!

— Изпъчи гърдите! Прибери корема!

— Мирно!

И Немечек радостно се подчиняваше всекиму. Има момченца, на които доставя удоволствие да се подчиняват. Но повечето момчета обичат да заповядват. Такива са хората. Ето защо беше естествено всеки на площадката да бъде офицер и само Немечек редник.

В два и половина следобед още нямаше никого на площадката. Пред колибата на конски чул спеше сладко словакът. Той спеше винаги следобед, защото нощем обикаляше купчините дърва или седеше горе на някоя крепост и зяпаше луната. Парната резачка свистеше, тесният черен комин бълваше снежнобели облачета пара и нарязаните дърва падаха в големите каруци.

Няколко минути след два и половина изскърца вратичката откъм улица „Пал“ и през нея се промъкна Немечек. Той извади от джоба си голям комат хляб, озърна се и като видя, че още няма никой, тихичко загриза кората му. Но преди това грижливо залости резето на вратата, защото един от най-важните закони на площадката гласеше, че който влезе, е длъжен да залости вратата след себе си. Който забравяше да стори това, се осъждаше на крепостен затвор. Изобщо военната дисциплина се спазваше строго.

Немечек седна на един камък, продължи да гризе коричката и зачака другарите си. По всичко личеше, че днес на площадката ще бъде много интересно. Във въздуха се чувствуваше, че назряват велики събития. Няма защо да отричаме, Немечек в момента беше много горд, че е член на площадката и участвува в прочутата дружина на момчетата от улица „Пал“. До едно време той гриза хляба си, а после от скука тръгна да се разхожда между купчините дърва. Както се разхождаше из малките улички, внезапно срещна голямото черно куче на словака.

— Хектор! — викна му той приятелски, но Хектор не прояви никакво желание да отвърне на поздрава. Само махна кротко с опашката си, което при кучетата има същото значение както при нас, когато, забързани, едва докоснем шапката си. След това хукна и залая сърдито. Русичкият Немечек се затича след него. Хектор спря пред една купчина дърва и продължи да лае яростно. Тя бе една от купчините, които момчетата бяха превърнали в крепост. На върха й се издигаше защитна стена от цепеници, а върху нея на тънка пръчица се вееше червено-зелено знаменце. Кучето скачаше около крепостта и лаеше непрестанно.

— Какво значи това? — попита малкото русичко момченце черното куче, защото беше голям приятел с него. Може би защото само те двамата бяха обикновени редници в армията.

Той погледна към крепостта. Не видя никого горе, но почувствува, че някой се крие между дървата. Отправи се към купчината, закатери се по издадените цепеници. Насред път ясно и отчетливо чу, че някой прережда горе дървата. Сърцето му заби лудо и му се прииска да се върне. Но когато погледна надолу и съзря Хектор, пак се окуражи.

„Не бой се, Немечек“ — каза си той и внимателно продължи да се катери. На всяка стъпка той се окуражаваше сам и продължаваше да си казва: „Не бой се, Немечек. Не бой се, Немечек.“

Така се изкачи на върха. Там си каза още едно последно: „Не бой се, Немечек“, и когато понечи да прекрачи ниската стена на укреплението, от страх кракът, с който искаше да пристъпи, остана във въздуха.

— Божичко! — извика той.

И започна стремглаво да се спуска надолу по цепениците. Когато стигна на земята, сърцето му биеше лудо. Погледна към крепостта. Горе, до знамето, стъпил с десния си крак на крепостната стена, стоеше Фери Ач, страшният Фери Ач, общият неприятел, главатарят на момчетата от Ботаническата градина. Вятърът развяваше широката му червена риза, а той се усмихваше подигравателно.

Фери успокои тихичко момченцето:

— Не бой се, Немечек!

Но Немечек, обзет от страх, вече тичаше. Черното куче хукна след него и двамата заедно се запровираха между купчините дърва обратно към площадката. Върху крилете на вятъра до ушите им долетя презрителният вик на Фери Ач:

— Не бой се, Немечек!

Когато Немечек погледна назад от площадката, на крепостта вече не се виждаше червената риза на Фери Ач. И знамето липсваше. Малкото червено-зелено знаме, което беше ушила сестрата на Челе, беше отвлечено. Фери също беше изчезнал между купчините дърва. Може би беше избягал край резачката към улица „Мария“, а може би продължаваше да стои скрит някъде с приятелите си, двамата Пасторовци.

При мисълта, че и братята Пастор са тук, по гърба на Немечек полазиха студени тръпки. Той знаеше какво значи да се срещнеш с двамата Пасторовци. А Фери Ач той видя отблизо за първи път. Много се изплаши от него, но искрено казано, хареса го. Той беше хубав, плещест, с кестенява коса и червената широка риза му отиваше много. Тя му придаваше нещо войнствено. В червената му риза имаше нещо гарибалдиевско. Всички момчета от Ботаническата градина носеха червени ризи, защото подражаваха на Фери Ач.

На вратата на площадката се почука четири пъти последователно. Немечек въздъхна облекчено. Четирикратното почукване беше сигналът на момчетата от улица „Пал“. Той се спусна към залостената врата и я отвори. Идваше Бока с Челе и Гереб. Немечек изгаряше от нетърпение да им разкаже страшната новина, но не забрави, че е редник, и отдаде полагаемото се на капитана и поручиците. Застана мирно и отдаде чест.

— Здравей! — казаха новодошлите. — Какво ново има?

Немечек размаха ръце във въздуха и искаше да разкаже всичко на един дъх.

— Ужасно! — извика той.

— Кое?

— Ужасно! Няма да повярвате!

— Но какво има?

— Фери Ач беше тук!

Сега беше ред на тримата да се изненадат. Внезапно те станаха сериозни.

— Не може да бъде! — каза Гереб.

Немечек сложи ръка на гърдите си:

— Честна дума!

— Не се кълни! — смъмра го Бока и за да придаде по-голяма тежест на думите си, кресна: — Мирно!

Немечек удари токове. Бока пристъпи към него:

— Разкажи подробно какво си видял.

— Когато отидох между уличките — започна той, кучето залая. Тръгнах след него и дочух някакъв шум на средната крепост. Покатерих се, горе стоеше Фери Ач в червена риза.

— Горе ли стоеше? На крепостта?

— Горе! — отвърна малкото русичко момче и без малко не се закле отново. Ръката му беше вече на гърдите, но строгият поглед на Бока го възпря. Той добави:

— Отнесе знамето.

Челе изсъска:

— Знамето ли?

— Да.

И четиримата се спуснаха натам. Немечек тичаше скромно най-отзад, отчасти защото беше редник, отчасти пък и защото не знаеше дали Фери Ач не продължава да се крие из уличките. Всички спряха пред крепостта. Знамето наистина липсваше. Дори дръжката я нямаше. Всички бяха много възбудени, само Бока остана спокоен.

— Кажи на сестра си — обърна се той към Челе — за утре да ушие ново знаме.

— Добре — отговори Челе, — само че няма зелено платно. Червено има още, но зеленото се свърши.

Бока се разпореди спокойно:

— Бяло има ли?

— Има.

— Тогава нека ушие едно червено-бяло знаме. Отсега нататък нашите цветове ще бъдат червено и бяло.

Всички се успокоиха. Гереб викна на Немечек:

— Редник!

— Слушам!

— За утре поправи в устава, че цветовете ни са вече червено и бяло, а не червено и зелено.

— Слушам, господин поручик!

Гереб великодушно подхвърли на изпъналото се малко, русичко момче:

Свободно!

И малкото русичко момче застана свободно. Момчетата се покатериха на крепостта и установиха, че Фери Ач е счупил дръжката на знамето. Дръжката беше закована и малко парче от нея стърчеше тъжно под гвоздея.

От площадката се дочуха викове:

— Хахо, хей! Хахо, хей!

Това беше паролата. Изглежда бяха пристигнали и другите и ги търсеха. От детските гърла се разнасяше остро:

— Хахо, хей!

Челе направи знак на Немечек:

— Редник!

— Слушам!

— Отговори на паролата!

— Слушам, господин поручик!

Той сви ръце на фуния и изписка с тънкото си гласче:

— Хахо, хей!

Всички се смъкнаха надолу и потеглиха към равнината. Скупчени насред площадката стояха останалите: Чонакош, Вайс, Кенде, Колнаи и още неколцина. Щом видяха Бока, всички застанаха мирно, защото той беше капитанът.

— Здравейте! — поздрави ги Бока.

От групата се обади Колнаи.

— Разрешете да доложа — започна той, — когато влязохме, вратата не беше залостена. Според устава, вратата трябва да е залостена отвътре.

Бока погледна строго свръзката си. Всички също погледнаха Немечек. Ръката на Немечек отново лежеше на гърдите му и тъкмо се канеше да се закълне, че не е оставил вратата отворена, когато се обади капитанът:

— Кой влезе последен?

Настъпи тишина. Никой не беше влязъл последен. Всички млъкнаха за момент. Лицето на Немечек просия и той каза:

— Последен влязохте вие, господин капитан.

— Аз ли? — попита Бока.

— Да.

Той се замисли малко.

— Прав си — каза сетне сериозно. — Забравих да залостя вратата. Господин поручик, запишете името ми в черната книга.

Думите се отнасяха за Гереб. Гереб извади от джоба си малко черно бележниче и написа с големи букви: „Янош Бока“. И за да знае за какво се отнася, добави до името „вратата“.

Това се хареса на момчетата. Бока беше справедлив. Това самонаказание беше чудесен пример за мъжество, за каквото не се говореше дори в часа по латински, когато разглеждаха великите личности. Ала и Бока беше човек и не беше лишен от човешките слабости. Наистина, той накара да го запишат, но се обърна към Колнаи, който беше доложил за отворената врата:

— А ти не дрънкай постоянно. Господин поручик, запишете Колнаи за доносничество.

Господин поручикът отново измъкна страшния бележник и записа Колнаи. А Немечек, който стоеше най-отзад, тропаше тихичко чардаш от радост, че този път не е записан в бележника. Трябва да знаете, че бележникът беше изпъстрен само с името на Немечек. Всеки за всичко караше да записват само неговото име. И съдът, който заседаваше всяка събота, съдеше винаги него. Така си беше, какво да се прави.

Той беше единственият редник.

Последва важно съвещание. След няколко минути всички знаеха голямата новина, че Фери Ач, главатарят на червеноризците, е дръзнал да проникне в сърцето на площадката, да се изкачи на средната крепост и да отнесе знамето. Ужасът беше всеобщ. Цялата дружина заобиколи Немечек, който прибавяше все по-нови и по-нови подробности към сензационната новина.

— А каза ли ти нещо?

— Разбира се! — надуваше се Немечек.

— Какво?

— Викна ми.

— Какво ти викна?

— Извика ми: „Не се ли страхуваш, Немечек?“ — Тук малкото русичко момче преглътна, защото почувствува, че не е казало истината. Нещо повече, беше послъгало. Казаното прозвуча така, сякаш той е бил много храбър и Фери Ач го е запитал: „Не се ли страхуваш, Немечек?“

— Ти не се ли уплаши?

— Не! Спрях пред крепостта. После той се смъкна отстрани и изчезна. Избяга.

Гереб извика:

— Не е вярно! Фери Ач още от никого не е бягал!

Бока изгледа Гереб.

— Виж ти! Как го защищаваш! — каза той.

— Казвам го само защото — смънка по-тихичко Гереб — не ми се вярва Фери Ач да се е уплашил от Немечек.

Всички се засмяха. Наистина това изглеждаше невероятно, Немечек стоеше смутен сред групата и свиваше рамене. После Бока застана в центъра:

— Трябва да направим нещо, момчета. За днес оповестихме избиране на председател. Ще изберем председател, но пълновластен председател, чиито заповеди трябва да се изпълняват безпрекословно. Възможно е от всичко това да излезе война и тогава ще имаме нужда от някого, който предварително да разработва плановете, като за истинска битка. Редник, ела! Мирно! Нарежи толкова хартийки, колкото души сме, и всеки да напише на листчето кого иска за председател. Листчетата ще съберем в една шапка и който получи най-много гласове, ще стане председател.

— Ура! — ревнаха всички в хор, а Чонакош лапна пръсти и свирна като някоя вършачка. Накъсаха листчета от тефтерчетата и Вайс извади молива си. Отзад двама души се препираха чия шапка ще бъде удостоена с голямата чест. Бяха Колнаи и Барабаш, които често се караха, и без малко не се сбиха. Колнаи каза, че шапката на Барабаш не е подходяща, защото е мазна. А Кенде твърдеше, че шапката на Колнаи е още по-мазна. Наложи се веднага да проверят коя е по-мазна. Двамата застъргаха с ножчета кожените околожки на шапките си. Но закъсняха. Челе предостави за общото дело своята хубава черна шапчица. Щом се отнасяше до хубава шапка, никой не можеше да съперничи на Челе.

Обаче Немечек, за най-голямо удивление, вместо да раздаде листчетата, използува момента, че е център на внимание, и стиснал листчетата в малката си мръсна шепа, пристъпи напред. Изпъна се мирно и с развълнувано гласче каза:

— Извинете, господин капитан, така не може повече, аз съм единственият редник… Откакто създадохме дружината, всеки стана офицер, само аз останах редник и всички ми заповядват… и всичко трябва да правя аз… и… и…

Малкото русичко момче се развълнува и по нежното му личице се затъркаляха едри сълзи.

Челе се обади надменно:

— Трябва да го изключим. Плаче.

Отзад се обади някакъв глас:

— Реве.

Всички се засмяха. Това съвсем огорчи Немечек. Толкова го огорчи, че той остави сълзите си да текат на воля. Разхълцан от плач, продължи:

— Погледнете… и… в… черната книга… все мене записват… аз… аз… съм като куче…

Бока се обади спокойно:

— Ако веднага не престанеш да ревеш, няма да те пускаме да идваш при нас. Не играем с хлапета. Думата „хлапе“ подействува. Немечек, бедничкият Немечек, много се изплаши и престана да плаче. А капитанът сложи ръка на рамото му:

— Ако се държиш добре и се отличиш, през май ще станеш офицер. Засега ще си останеш редник.

Останалите одобриха, защото ако Немечек беше произведен за офицер още днес, всичко щеше да бъде много глупаво. Нямаше да има на кого да заповядват. Резкият глас на Гереб прозвуча:

— Редник, наостри този молив!

Бутнаха му в ръцете молива на Вайс, чийто връх се беше счупил между топчетата в джоба му. Редникът послушно взе молива с насълзени очи и разплакано лице, застана мирно, после започна да го остри, като хълцаше и подсмърчаше, както се случва обикновено след голям плач, и вложи цялата горчивина и мъка на малкото си сърчице в остренето на този молив „Хартмут“ No.2.

— Нао… Наострен е, господин поручик!

Той върна молива и въздъхна тежко. С тази въздишка временно се отказа от повишението си.

Раздадоха листчетата. Всеки се оттегли настрана, защото му предстоеше много важна работа. Сетне редникът събра листчетата и ги сложи в шапката на Челе. Когато обикаляше с шапката на Челе, Барабаш побутна Колнаи:

— И неговата е мазна.

Колнаи погледна шапката. И двамата почувствуваха, че няма защо да се срамуват. Щом и шапката на Челе беше мазна, нямаше какво повече да се спори. Бока прочиташе събраните листчета и ги подаваше на Гереб, който стоеше до него. Листчетата бяха четиринадесет. Той ги зачете подред: Янош Бока, Янош Бока, Янош Бока. Изведнъж прочете: Дежьо Гереб. Момчетата се спогледаха. Знаеха, че това е листчето на Бока. От учтивост той гласуваше за Гереб. Сетне се заредиха пак листчета с името на Бока и още едно за Дежьо Гереб. Накрая отново имаше с името на Гереб. Така Бока получи единадесет гласа, а Гереб три. Гереб се усмихваше смутено. За първи път се случваше Бока да има явен съперник в дружината. Трите гласа зарадваха Гереб. Ала два от трите засегнаха Бока. За миг той се замисли кои ли са двамата, на които той не се харесва, но после се успокои.

— Значи мен избрахте за председател.

Отново се разнесе „ура“ и Чонакош пак изсвири. Очите на Немечек бяха още насълзени, но и той викаше от сърце. Много обичаше Бока.

Председателят даде знак да млъкнат, защото искаше да говори.

— Благодаря, момчета — започна той. — Да се заловим веднага на работа. Струва ми се, на всички е ясно, че червеноризците искат да ни отнемат площадката и купчините дърва. Още вчера братята Пастор са заграбили топчетата от нашите момчета, а днес тук се е скрил Фери Ач и е отнесъл знамето ни. Рано или късно те ще дойдат, за да ни изгонят оттук. Но ние ще защищаваме това място!

Чонакош избоботи:

— Да живее площадката!

И шапките полетяха нагоре. Всички с цяло гърло и възторжено извикаха:

— Да живее площадката!

Момчетата обгърнаха с поглед обширната площадка и купчините дърва, които се къпеха в мекото слънчево сияние на пролетния следобед. По очите им личеше, че обичат това парче земя и че са готови да се борят за него, ако стане нужда. Това беше проява на родолюбие. Те извикаха: „Да живее площадката“, така, сякаш викаха: „Да живее родината!“ Очите им блестяха и сърцата на всички бяха препълнени с умиление.

Бока продължи:

— Преди те да дойдат тук, ние ще отидем при тях в Ботаническата градина!

Друг път момчетата може би щяха да се откажат от такова дръзко предложение. Но поради възторга в този час всички викнаха от сърце и душа:

— Ще отидем!

И понеже всеки извика, че ще отиде, то и Немечек викна: „Ще отидем!“ Той, бедничкият, и без друго щеше да върви най-отзад и да мъкне палтата на господа офицерите. Откъм купчините дърва долетя и някакъв пиянски глас. Той също се провикна: „Ще отидем!“ Погледнаха нататък. Беше словакът. Стоеше там с лула в устата и се хилеше. До него беше Хектор. Момчетата се засмяха. А словакът им подражаваше: хвърляше шапката си във въздуха и ревеше:

— Ще отидем!

С това служебните работи приключиха. Последва игра на топка. Някой надменно се провикна:

— Редник, иди в склада и донеси топката и щеката!

И Немечек изтича в склада, който се намираше под една купчина дърва. Той се промъкна отдолу и измъкна топката и щеката. До купчината стоеше словакът, а до него Кенде и Колнаи. Кенде държеше в ръцете си шапката на словака, а Колнаи вземаше масна проба от нея. Шапката на словака решително беше най-мазната от всички.

Бока пристъпи към Гереб.

— И ти получи три гласа — рече му той.

— Да — отвърна гордо Гереб и го погледна твърдо в очите.