Момчетата от улица „Пал“

IV

В класната стая удари един часът и момчетата посегнаха към книгите си. Учителят, господин Рац, затвори дневника и се изправи на катедрата. Малкият услужлив Ченгеи, първият от първи чин, скочи към него и му помогна да се облече. Момчетата от улица „Пал“ се спогледаха в очакване нарежданията на Бока. Знаеха, че днес в два часа ще има събрание на площадката, понеже авангардната група от трима души ще даде отчет за събитията в Ботаническата градина. Всички знаеха, че разузнаването е минало успешно и че председателят на момчетата от улица „Пал“ храбро е отвърнал на посещението на червеноризците. Но те бяха любопитни да узнаят подробностите, приключенията, опасностите, които са преживели момчетата. От Бока и с клещи не можеше да се измъкне дума. Чонакош разправяше какво ли не и нека му бъде простено, доста послъгваше. Той разказваше и за диви зверове, с които се срещнали при развалината в Ботаническата градина… Че Немечек едва не се удавил в езерото… Че червеноризците седели около голяма клада… Той говореше объркано и винаги забравяше да каже най-важното. Освен това не можеше да се изслуша докрай разказът му, защото проглушаваше ушите на слушателите си с постоянното свиркане, с което завършваше всяка фраза.

А Немечек считаше участието си за толкова важно, че отказваше решително да говори. Ако го запитваха, отговаряше:

— Нищо не мога да ви кажа.

Или казваше:

— Попитайте председателя.

Останалите ужасно завиждаха на Немечек, който, макар и редник, беше участвувал в такова изключително приключение. Поручиците и подпоручиците разбираха, че редникът ги е засенчил, дори някои вече изтъкваха, че малкото русичко момче ще бъде повишено и тогава на площадката единственият редник ще остане Хектор, черното куче на словака…

Преди учителят, господин Рац, да излезе от класната стая, Бока вдигна два пръста към момчетата от улица „Пал“, за да им напомни, че срещата е в два часа. Момчетата, които не се числяха към тях, се скъсаха от завист, когато в отговор на председателя Бока всички отдадоха чест, за да покажат, че са разбрали знака му.

Вече всички искаха да си тръгнат, когато се случи нещо.

Учителят, господин Рац, спря на катедрата.

— Почакайте — каза той.

Настъпи дълбока тишина.

Господин учителят извади малка бележка от джоба си. Сложи очилата си и прочете от нея следните имена:

— Вайс!

— Тук — отговори изплашено Вайс.

Учителят продължи:

— Рихтер! Челе! Колнаи! Барабаш! Лесик! Немечек!

Всички отговориха:

— Тук!

Учителят Рац пъхна бележката в джоба си и каза:

— Вие няма да си ходите, а ще дойдете с мене в учителската стая. Имам малко работа с вас.

И той бързо напусна стаята, без да разкрие причината за тази необичайна покана.

Настъпи голям шум и вълнение.

— Защо ни вика?

— Защо трябва да останем?

— Какво иска от нас?

Питаха се един друг поканените.

И понеже всички бяха от улица „Пал“, скупчиха се около Бока.

— Не зная защо ви вика — рече председателят.

Идете при него, а аз ще ви почакам в коридора. — После се обърна към останалите: — Вместо в два часа ще се срещнем в три. Налага се.

Просторният коридор на училището се изпълни с деца. И от останалите класове заизлизаха момчета и под големите прозорци на коридора, в който обикновено цареше тишина, настъпи ужасна блъсканица. Всеки бързаше.

— Наказани ли сте? — попита едно момче омърлушената група, която се чернееше пред учителската стая.

— Не — отвърна гордо Вайс.

Момчето побягна. Те го погледнаха завистливо. То си отиваше…

След няколкоминутно очакване вратата на учителската стая се отвори и зад млечните стъкла се показа високата слаба фигура на учителя Рац.

— Влезте — каза той и тръгна напред.

Учителската стая беше празна. В мъртвата тишина момчетата се наредиха около дългата зелена маса. Последният съзнателно затвори вратата. Учителят Рац седна на челното място и се огледа.

— Всички ли сте тук?

— Да.

От двора долиташе веселата гълчава на момчетата, които бързаха да се приберат. Учителят затвори прозореца и тогава в голямата, изпълнена с книги стая настъпи застрашителна тишина. Учителят Рац заговори:

— Става дума за това, че вие сте основали някакъв съюз. Узнах за него. Казаха ми, че било съюз за дъвчене на маджун. Този, от когото научих, ми съобщи вашите имена. Вие сте членове на този съюз. Вярно ли е?

Никой не отговори. Всички стояха един до друг мълчаливо, с наведени глави, в потвърждение на това, че обвинението е вярно.

Учителят продължи:

— Да започнем отначало. Преди всичко искам да разбера кой е основал този съюз, след като казах ясно на всички, че няма да търпя създаването на никакви съюзи.

Мъртва тишина.

Обади се неуверен глас:

— Вайс.

Учителят Рац погледна строго Вайс:

— Вайс? Ти не можеш ли сам да си признаеш?

Отговорът прозвуча почтително:

— Мога.

— Тогава защо мълча?

Бедният Вайс не отговори. Учителят Рац запали пура и духна дима.

— Да почнем подред — каза той. — Първо ми кажи за какъв маджун става дума.

Вместо отговор Вайс измъкна голямо парче маджун и го постави на масата, Погледа го, а после така тихичко, че едва се чуваше, заяви:

— Това е маджун.

— И какво представлява той? — запита учителят.

— Това е смес, с която джамджиите замазват стъклата към рамките на прозорците. Джамджията замазва стъклото и човек отива и го изстъргва с нокти от прозореца.

— Този ти ли го изстърга?

— Не. Този маджун е на съюза.

Очите на учителя се разшириха.

— Какво значи това?

Вайс се окуражи малко.

— Събрали са го членовете — отговори той — и ми гласуваха доверие да го пазя. По-рано го пазеше Колнаи, понеже той беше касиерът, но при него изсъхваше, защото той никога не го дъвчеше.

— Че трябва ли да се дъвче?

— Да, защото иначе се втвърдява и не може да се мачка. Аз всеки ден го дъвча.

— Защо трябва именно ти да го дъвчеш?

— Защото в устава е казано, че председателят е длъжен поне веднъж на ден да дъвче маджуна, понеже иначе ще се втвърди…

Тук Вайс се разплака и разхълцано добави:

— Сега аз съм председател…

Положението беше сериозно. Учителят извика строго:

— Откъде сте събрали това голямо парче?

Настъпи тишина. Учителят погледна Колнаи:

— Колнаи! Откъде го събрахте?

Колнаи заразправя, сякаш искаше с откровено признание да облекчи положението:

— Господин учителю, това парче е от един месец. Аз го дъвках една седмица, но тогава беше по-малко. Първото парче донесе Вайс и затова основахме съюза. Баща му го возил с карета и той изкъртил маджуна от прозореца. Беше си окървавил ноктите. Сетне в стаята по музика се счупи прозорецът и цял следобед чаках да дойде джамджията, той пристигна в пет часа и аз го помолих да ми даде малко маджун, но той не ми отговори, понеже муцуната му беше натъпкана с маджун.

Учителят строго навъси вежди.

— Що за думи са това? Муцуна има конят.

— Ами устата му бяха пълни. И той дъвчеше. После отидох при него и го помолих да ми позволи да погледам как поставя стъклото. Той кимна, че мога да остана. Останах, той постави стъклото и си отиде. Когато той си отиде, изстъргах маджуна от прозореца и го взех. Но не го откраднах за себе си, а за съюза… за… а… а… съ… ю… за… — и Колнаи заплака.

— Не плачи — каза учителят Рац.

Вайс смутено дърпаше ръба на дрехата си и сметна за необходимо да се обади:

— Веднага се разревава…

Но Колнаи продължаваше да плаче и да хълца сърцераздирателно. Вайс шепнешком го смъмра:

— Не реви!

И тогава заплака и той. Силният плач трогна учителя Рац. Той дръпна от пурата. В този момент от редицата пристъпи Челе, елегантният Челе, застана гордо пред учителя, за да покаже, че е с твърд характер като римлянин и както Бока се показа тези дни на площадката. Той решително заяви:

— Господин учителю, и аз донесох маджун за съюза.

Той погледна гордо в очите на учителя. Господин Рац го запита:

— Откъде?

— От нас — отвърна Челе. — Счупих ваничката на птичката, мама веднага извика да я замажат, а аз веднага изстъргах маджуна. Цялата вода потече по килима, когато папагалът се къпа. Защо трябва такава птичка да се къпе? Врабчетата никога не се къпят и пак не са мръсни.

Учителят Рац се приведе напред от стола. Той каза заплашително:

— Челе, много си весел, но аз ей сега ще те оправя! Колнаи, продължавай!

Колнаи подсмърчаше и хълцаше. Избърса носа си.

Какво да продължа?

— Откъде сте взели останалия маджун?

— Челе нали сега разказа… Освен това съюзът ми даде веднъж шестдесет крайцера, за да купя.

Това вече не се хареса на учителя Рац.

— И за пари ли сте купували?

— Не — отговори Колнаи. — Моят баща е лекар и сутрин обикаля болните с карета, веднъж ме взе със себе си и аз изстъргах маджуна от прозореца, беше много мек, тогава съюзът ми даде пари, за да се возя сам. Същия следобед седнах в карета, отидох с нея чак до чиновническите жилища и изкъртих маджуна и от четирите прозореца, а после се прибрах пеша.

Учителят си спомни за срещата:

— Това беше, когато те срещнах при военното училище „Лудовика“, нали?

— Да.

— Аз те заговорих… но ти не ми отвърна.

Колнаи сведе глава и отговори натъжено:

— Защото мутрата ми беше пълна с маджун.

И гайдата писна отново, Колнаи заплака. Вайс се развълнува, пак задърпа ръба на дрехата си и смутено рече:

— Пак се разрева…

И самият той наду гайдата. Господин учителят стана и се заразхожда из стаята. Той поклати глава.

— Хубав съюз. А кой е председателят?

Вайс изведнъж забрави скръбта си. Престана да плаче и гордо заяви:

— Аз.

— А кой е касиерът?

— Колнаи.

— Дай парите, които са ти останали.

— Заповядайте.

Колнаи бръкна в джоба си. И неговите джобове не бяха по-малки от джобовете на Чонакош. Започна да рови и да нарежда всичко на масата. Преди всичко извади един форинт и четиридесет и три крайцера. После две марки от пет крайцера, една пощенска картичка, две гербови марки от една крона, осем писци и едно пъстро стъклено топче. Учителят преброи парите и стана много сериозен:

— Откъде взехте парите?

— От членски внос. Всеки плаща седмично по пет крайцера.

— За какво ви са парите?

— Само за да плащаме членски внос. Вайс се отказа от заплата ката председател.

— А колко е заплатата му?

— Пет крайцера седмично. Марките донесох аз, картичката Барабаш, гербовите марки са от Рихтер. Неговият баща… той от баща си…

Учителят го прекъсна:

— Откраднал ги е! Така ли? Рихтер!

Рихтер излезе напред и сведе очи.

— Открадна ли ги?

Той мълчаливо кимна в съгласие. Учителят поклати глава:

— Какво падение! Какъв е баща ти?

— Д-р Ерньо Рихтер, адвокат. Но съюзът искаше да върна марката.

— Как така?

— Ами аз откраднах марката от татко, но после се изплаших и съюзът ми даде една крона, купих друга марка и скришом я върнах. Татко ме пипна не когато я откраднах, а когато я връщах, и ме цапардоса здравата… — Строгият поглед на учителя поправи речника му: — … натупа ме и ме напляска, когато я връщах, попита откъде съм я откраднал, не исках да му кажа, защото щеше да ме напляска още, и затова рекох, че съм я получил от Колнаи, а той ми се скара: „Върни я веднага на Колнаи, защото сигурно я е откраднал отнякъде“ — и аз я върнах на Колнаи и затова съюзът има две марки.

Учителят Рац се замисли за случая.

— Защо сте купили нова марка, можехте да върнете и старата!

— Не можехме — отговори Колнаи вместо Рихтер, — защото отзад на гърба й сложихме печата на съюза.

— И печат ли имате? Къде е печатът?

— Пазител на печата е Барабаш.

Дойде ред и на Барабаш. Тай пристъпи и хвърли убийствен поглед към Колнаи, с когото винаги се заяждаха. Още си спомняше за историята с мазните шапки на площадката… Но не можеше да стори нищо друго, освен да постави красивия гумен печат на зелената учителска маса заедно с мастиления тампон в тенекиена кутийка. Учителят разгледа печата. На него беше написано: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889“. Учителят Рац сподави усмивката си и пак поклати глава. Барабаш се окуражи от това. Той посегна към масата, за да прибере печата. Но учителят сложи ръка на него:

— Какво искаш?

— Да го прибера — отсече Барабаш. — Положил съм клетва, че ще пазя печата дори с цената на живота си, но няма да го изпусна от ръцете си.

Учителят скри печата в джоба си.

— Млък! — каза той.

Ала Барабаш вече не можеше да се успокои.

— Тогава вземете и знамето от Челе — подсказа той.

— И знаме ли имате? Дай го — обърна се той към Челе. Челе бръкна в джоба си и извади мъничко знаме с телена дръжка. Беше го ушила сестра му, както знамето на площадката. Изобщо всички неща, които трябваше да се шият, ги шиеше сестрата на Челе. Това знаме беше червено-зелено и на него пишеше: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889. Кълнем се, че роби по-вече не ще бъдем!“

— Хм — смръщи се учителят, — кой е този умник, който е написал „повече“ с тире? Кой го е писал?

Никой не отговори. Господин учителят с гръмовен глас повтори въпроса:

— Кой го е писал?

Челе разсъди. Помисли си, защо му трябва да натопи момчетата. Думата беше написал Барабаш, но защо му трябваше да го злепоставя? И той каза смирено:

— Написа го сестра ми.

И той преглътна мъчително. Не беше хубаво да лъже, но нали спаси приятеля си… Учителят не отговори. Момчетата започнаха да говорят едно през друго.

— Извинете, никак не е хубаво, дето Барабаш издаде за знамето — забеляза Колнаи ядосано.

Барабаш се заоправдава:

— Винаги се заяжда с мене! Щом са ми взели печата, съюзът е разтурен.

— Тихо! — прекъсна спора учителят Рац. — Ще ви дам да се разберете. От този момент съюзът престава да съществува и само да чуя още веднъж, че сте забъркали такава каша! Ще ви намаля поведенията на всички, а на Вайс най-много ще го намаля, защото той е бил председател.

— Извинете! — прекъсна го почтително Вайс. — Днес бях за последен ден председател, защото трябваше да имаме събрание и бяхме набелязали друг за следващия месец!

— Набелязаният е Колнаи — рече ухилено Барабаш.

— Все едно — каза учителят. — Утре всички ще останете до два часа. Ще ви науча аз. А сега си отивайте!

— Довиждане! — изреваха всички в хор и се размърдаха. Този критичен момент искаше да използува Вайс и посегна да прибере маджуна. Учителят го забеляза:

— Не пипай!

Вайс направи почтителна гримаса:

— Няма ли да ни върнете маджуна?

— Не. Напротив, ако някой има още, нека го даде веднага, иначе, ако науча, че е скрил, ще го накажа най-строго.

При тези думи излезе Лесик, който досега мълчеше като риба. Той извади от устата си парче маджун и с болка на сърцето и омазани ръце го лепна към общия.

— Няма ли повече?

Вместо отговор Лесик отвори уста. Показваше, че няма повече. Учителят взе шапката си.

— Само да чуя още веднъж, че сте основали съюз! Марш в къщи!

Момчетата мълчаливо се измъкнаха и само едно от тях се обади тихичко.

— Довиждане! — поздрави отделно Лесик, понеже преди малко, когато всички се сбогуваха, устата му беше пълна.

Господин учителят си отиде и членовете на разтурения съюз останаха сами. Момчетата се спогледаха омърлушено. Колнаи разказа на Бока, който ги чакаше, как е преминал разпитът. Бока въздъхна облекчено.

— Много се изплаших, защото помислих, че някой ни е издал за площадката… — рече той.

През това време Немечек пристъпи към групата и шепнешком съобщи:

— Вижте… докато ви разпитваха, аз стоях до прозореца… там имаше ново стъкло… и…

Той показа пресния маджун, който беше откъртил от прозореца. Останалите го гледаха възхитени. Очите на Вайс светнаха:

— Щом имаме маджун, имаме и съюз! На площадката ще проведем събранието.

— На площадката! На площадката! — извикаха останалите. И всички се завтекоха към къщи. Коридорът проехтя от ехото на сигналите, които момчетата от улица „Пал“ викаха:

— Хахо, хей! Хахо, хей!

Всички изхвърчаха през вратата. Бока вървеше бавно сам. Той мислеше за Гереб, за предателя Гереб, който мъкнеше фенера в Ботаническата градина. Потънал в мисли, той се прибра, обядва и седна да учи урока по латински за следния ден…

Дявол знае как успяха толкова бързо, но членовете на съюза на маджунарите в два и половина се появиха на площадката. Барабаш идваше направо от обяд, защото още дъвчеше коричка. Той зачака Колнаи на вратата, за да го цапне по главата. На Колнаи се беше събрало много.

Когато се събраха в пълен състав, Вайс ги извика между купчините дърва.

— Откривам събранието — започна той много сериозно.

Колнаи, който си беше получил своето и съответно си го беше върнал на Барабаш, поддържаше, че въпреки забраната на учителя трябва да запазят съюза.

Барабаш обаче го упрекна:

— Говори така, защото сега е негов ред да стане председател. Стига вече с този съюз. Вие всички поред ставате председатели, а ние дъвчем маджуна за тоя, дето духа. Отвращавам се. Никога ли вече няма да дъвча друго освен този проклет маджун?

Немечек реши да се обади.

— Искам думата — каза той на председателя.

— Господин секретарят иска думата — рече сериозно Вайс и удари малкото звънче, което бяха купили за два крайцера.

Обаче думите заседнаха в гърлото на секретаря на съюза Немечек. Той видя до една от купчините Гереб. Никой освен него и Бока не знаеше още къде бяха видели Гереб през онази паметна вечер. Гереб се мотаеше сам между купчините дърва и пое към колибата, в която живееше словакът с кучето си. Немечек разбра, че е длъжен да не изпуска из очи предателя и да следи всяка негова стъпка. Бока беше наредил — докато той не дойде, Гереб не бива да узнае, че са го видели да седи с червеноризците около фенера на острова. Нека си мисли, че никой не знае за постъпката му.

А той беше тук и се мотаеше. Немечек на всяка цена искаше да разбере защо отива при словака. Затова каза:

— Благодаря ви, господин председателю, но друг път ще говоря. Сетих се, че имам работа.

Вайс отново удари звънчето.

— Господин секретарят отлага изказването си.

А секретарят вече летеше. Но не след Гереб, а срещу него. Той прекоси незастроеното място и излезе на улица „Пал“. После зави по улица „Мария“ и с все сили затича към входа на парната резачка. Едва не го сгази една от тежките каруци, натоварена с насечени дърва, която тъкмо излизаше през портата. Малкият железен комин пуфкаше и бълваше бяла пара. Парната резачка пищеше болезнено, сякаш казваше:

— Пазиии се! Пазиии се!

— Пазя се, я! — отговори й тичешком Немечек и мина край малката къщичка, стигна до купчините дърва и се пъхна зад колибата на словака. Тя имаше голяма стряха, която почти се съединяваше с върха на купчината дърва, която беше зад нея. Немечек се покатери на·купчината и легна по корем. Занаднича отстрани, да види какво ще стане. Какво можеше Гереб да иска от словака? Може би това беше военна хитрост от страна на червеноризците? Реши да подслуша разговора, пък каквото ще да става. О, колко слава щеше да му донесе това! Колко горд щеше да се чувствува, че е открил ново предателство!

Както чакаше и се оглеждаше, внезапно видя Гереб. Той се приближаваше бавно и предпазливо към колибата и постоянно се извръщаше назад от страх, че някой го следи. Тръгна смело едва когато се увери, че никой не върви след него. Словакът седеше спокойно на скамейката пред колибата и пушеше с лулата си угарките от пури, които му донасяха момчетата. Защото за Яно всички събираха угарки от пури.

Кучето скочи до него. Джафна един-два пъти към Гереб, но си легна на мястото, като разбра, че е вътрешен човек. Гереб приближи до Яно така, че покривът на колибата съвсем ги скри от погледа на Немечек. Но малкото русичко момче набра кураж. Тихо, толкова тихо, колкото беше възможно, прелази от купчината дърва върху покрива на колибата. Легна по корем на покрива и изпълзя напред така, че да ги вижда, като надникне над вратата. Дъските под него изскърцаха един-два пъти и тогава Немечек усещаше, че кръвта замръзва във вените му… Но той продължи да пълзи, предпазливо подаде глава и ако в този момент на словака или на Гереб им скимнеше да погледнат нагоре, щяха да се изплашат, като зърнат умната малка, руса главица на Немечек, който с широко отворени очи следеше какво става пред колибата.

Гереб пристъпи към словака и каза дружелюбно:

— Добър ден, Яно!

— Добър ден! — отвърна словакът, без да вади лулата от устата си.

Гереб се наведе по-близо до него.

— Яно, донесох ти пури!

При тези думи словакът извади лулата от устата си. Очите му светнаха. Бедният Яно рядко виждаше цели пури. Той се сдобиваше с тях едва когато другите ги хвърляха като угарки.

Гереб извади от джоба си три пури и ги пъхна в шепата на Яно.

„Брей — помисли си Немечек, — добре направих, че се качих тука. Този ще иска нещо от словака, щом почва с пурите!“

И той чу как Гереб тихичко каза на словака:

— Яно, ела в колибата… не искам да говоря с тебе навън… не искам да ни видят… Става дума за нещо важно. Имам още пури!

И той измъкна от джоба си цяла шепа пури.

Немечек поклати глава.

„Трябва да е намислил голяма подлост, щом носи толкова много пури!“

Разбира се, словакът зарадван влезе в колибата след Гереб. След тях се промъкна и кучето. Немечек се ядоса.

„Няма да чуя какво си говорят — мислеше си той, целият ми военен план пропадна…“

И той страшно завидя на кучето, което се вмъкна след тях още преди да затворят вратата. Защото те затвориха вратата след себе си. Немечек се сети за онази приказка, в която вещицата превръща принца в черно куче, и сега с удоволствие беше готов да даде десет-двадесет красиви стъклени топчета, ако някоя вещица го превърнеше в черно куче поне само за няколко минути, а Хектор станеше вместо него малкият, русичък Немечек. В края на краищата нали бяха колеги, и двамата бяха редници…

Но вместо вещицата с железен нос на помощ му дойде един червей с яки зъби. Помогна му малкият дървесен червей, който някога много отдавна със семейството си беше изгризал и беше се нахранил с вкусната мека дървесина, без да подозира, че ще направи толкова голяма услуга на момчетата от улица „Пал“. Там, където дървесният червей беше гризал, дъската беше по-тънка. Немечек залепи ухо на дъската и се ослуша. От колибата долитаха приглушени гласове и скоро Немечек установи, че ясно чува всяка дума, която изрекат вътре. Гереб говореше тихо, като човек, който и на това усамотено място се страхува да не го чуе някой. Той каза на словака:

— Яно, бъди умен. Ще ти дам толкова пури, колкото искаш. Но трябва да направиш нещо за тях.

Яно запита гръмогласно:

— Какво трябва да направя?

— Трябва да изпъдиш момчетата от незастроеното място. Не бива да им позволяваш да играят тук на топка и да разпиляват дървата.

Няколко секунди не се чуваше нищо. Немечек заключи, че словакът обмисля. После отново чу гласа на словака:

— Трябва да ги изпъдя ли?

— Да.

— Защо?

— Защото други искат да дойдат тук. А те са все богати момчета… ще получаваш толкова пури, колкото искаш… и пари ще ти дават…

Това подействува.

— И пари ли ще ми дават? — попита Яно.

— Да. Цели форинти.

Форинтите веднага сломиха словака.

— Дадено — обеща той. — Ще ги изгоня.

Бравата щракна, вратата изскърца. Гереб излезе от колибата. Но Немечек вече го нямаше на покрива. Той се смъкна пъргаво като котка, скочи на крака и хукна между купчините дърва обратно към площадката. Малкото русичко момче беше много развълнувано и разбра, че в този момент съдбата на всички момчета и бъдещето на площадката се намират в неговите ръце. Когато видя групата, викна още отдалече:

— Бока!

Но Бока не отговори.

Той извика отново:

— Бока! Господин председателю!

Някой отвърна:

— Още не е дошъл!

Немечек летеше като вихрушка. Трябваше веднага да уведоми Бока. Трябваше да действуват незабавно, още преди да са ги изгонили от площадката. Когато изтича край последната купчина дърва, видя маджунарите, които продължаваха събранието. Вайс все още председателствуваше много сериозно и когато малкото русичко момче профуча край тях, той му викна:

— Хахо, хей! Господин секретар!

Немечек тичешком махна, че няма да спре.

— Господин секретар! — изкряска след него Вайс и за повече авторитет силно затръска председателското звънче.

— Нямам време! — отвърна Немечек и продължи да тича, за да отиде в къщи при Бока. Вайс прибягна до последното средство. Той извика гръмогласно след него:

— Редник! Стой!

Немечек трябваше да спре, понеже Вайс беше подпоручик… Малкото русичко момче се задъхваше от ярост, но беше принудено да се подчини, когато Вайс упражни офицерската си власт.

— Слушам, господин подпоручик!?

И той се изпъна мирно.

— Виж — започна председателят на съюза на маджунарите, — преди малко решихме, че от днес нататък съюзът ще продължи своята дейност като таен съюз. Избрахме и нов председател.

Момчетата викаха възторжено името на новия председател:

— Да живее Колнаи!

Само Барабаш каза присмехулно:

— Долу Колнаи!

А председателят продължи:

— Ако господин секретарят иска да запази длъжността си, тогава заедно с нас, трябва да се закълне, понеже ако учителят Рац научи, че…

В този момент Немечек забеляза между купчините дърва да се спотайва Гереб. Ако Гереб се измъкне сега, край на всичко… Край на крепостите, край на площадката… Но ако Бока успееше да го разчувствува, може би щеше да се разкае. Малкото русичко момче едва не заплака от яд. Той прекъсна думите на председателя:

— Господин председател… нямам време… трябва да вървя…

Вайс запита строго:

— Може би вие, господин секретар, се страхувате? Може би се боите, че ако ни разкрият, ще накажат и вас?

Ала Немечек вече не го слушаше. Само наблюдаваше Гереб, който се спотайваше между купчините дърва и чакаше момчетата да се пръснат, за да се измъкне на улицата… Щом разбра това, без да каже думица, Немечек заряза маджунарите, прибра пешовете на дрехата си и — дим да го няма! — прелетя като вихрушка през площадката и изхвърча през портата.

На общото събрание настъпи тишина. После в гробната тишина плачливо се обади председателят:

— Уважаеми членове, вие видяхте поведението на Ерньо Немечек. Обявявам на всеослушание, че Ерньо Немечек е страхливец!

— Така е! — одобри събранието.

Колнаи дори извика:

— Предател!

Рихтер възбудено поиска думата:

— Предлагам страхливият предател, който в беда измени на съюза, да бъде свален от секретарската длъжност, да бъде изключен от съюза и да запишем в тайната протоколна книга, че е предател!

— Ура! — проехтяха всички в хор. А председателят сред гробна тишина обяви присъдата:

— Общото събрание обявява Ерньо Немечек за страхлив предател, сваля го като секретар и го изключва от съюза. Господин протоколчик!

— Тук! — обади се Лесик.

— Запишете в протокола, че Немечек е обявен от общото събрание за предател и напишете името му с малки букви.

Цялото събрание измърмори. Според устава, това беше най-строгото наказание. Мнозина заобиколиха Лесик, който седеше на земята, облегнал на колене тефтерчето от пет крайцера, което беше протоколната книга на съюза, и с едри, разкривени букви записваше:

Така Съюзът на събирачите на маджун заклейми Ерньо Немечек…

А Ерньо Немечек или, ако ви харесва повече — ерньо немечек, тичаше към улица „Кинижи“, където Бока живееше в скромна малка къща. Той се завтече към входната врата и там се сблъска с Бока.

— Я виж — учуди се Бока, когато се съвзе. — Ти какво търсиш тука?

Немечек задъхано разказа за случилото се, като дърпаше Бока за дрехата, за да побързат. Двамата изтичаха заедно към площадката.

— Всичко това ти чу и видя? — запита тичешком Бока.

— И чух, и видях.

— А Гереб още ли е там?

— Ако побързаме, ще го сварим.

Трябваше да спрат пред клиниката. Горкият Немечек започна да кашля. Той се облегна на стената.

— Ти… — започна той — ти побързай затам… аз… аз… ще се изкашлям. — И кашлицата го задави. — Изстинал съм — обясни той на Бока, който не мърдаше от него. — В Ботаническата градина изстинах… Това, че паднах в езерото, беше нищо. Но когато киснах в басейна, водата беше много студена. Там ме полазиха тръпки.

Те свърнаха по улица „Пал“. И тъкмо завиваха на ъгъла, когато се отвори вратичката на площадката. Оттам бързо излезе Гереб. Немечек дръпна Бока:

— Ето го!

Бока сви фуния с ръцете си и извика гръмогласно по тихата малка уличка:

— Гереб!

Гереб спря и се обърна. Когато видя Бока, той се изсмя и побягна по булевард „Кьорут“. Неговият презрителен смях проехтя остро между къщите на улица „Пал“. Гереб им се подигра.

Двете момчета стояха на ъгъла като заковани. Гереб изчезна от очите им. Те разбраха, че всичко е загубено. Безмълвно се отправиха към входа за площадката. Отвътре долиташе веселият смях на момчетата, които играеха на топка, и после силните викове на маджунарите, които приветствуваха новия си председател… Вътре още никой не подозираше, че това малко парче земя може би вече не е тяхно. Това малко парче неплодородна, изровена пещенска земя, тази притисната между две къщи малка равнина, която в техните детски сърца означаваше свободата, която сутрин беше американска прерия, следобед унгарска равнина, при дъжд море, а зиме Северен полюс, земята, която им беше приятел и се превръщаше във всичко, което пожелаваха, за да ги забавлява.

— Виждаш ли — каза Немечек, — те още не знаят…

Бока сведе глава.

— Не знаят — тихо повтори той.

Немечек вярваше в Бока. Не губеше надежда, докато виждаше до себе си своя умен, сдържан приятел. Той се изплаши истински едва когато забеляза в очите на Бока първата сълза и чу как малкият председател, самият председател, дълбоко съкрушен, развълнуван, запита:

— Какво да правим сега?