Момиченцето, на което нищо не може да се случи

СРАМЕЖЛИВИЯТ ШУША

Алиса има много познати животни. Две котки; марсианска богомолка, която живее под леглото й и нощем подражава на балалайка; таралежчето, дето поживя малко у нас, а сетне се върна в гората; бронтозавъра Бронтя — Алиса му ходи на гости в зоологическата градина, и накрая съседското куче Рекс, според мен не особено чиста порода дакел-джудже.

А когато се върна първата експедиция от Сириус, Алиса се сдоби с още една животинка.

Дъщеря ми се запозна с Порошков на първомайската манифестация. Не знам как го уреди: връзките й са обширни. Тъй или иначе тя се оказа сред децата, които поднесоха цветя на космонавтите. Представете си моето учудване — гледам си телевизия и изведнъж, що да видя — през площада тича Алиса с букет светлосиви рози, по-голям от нея, и го връчва на самия Порошков.

Порошков я взе на ръце, заедно гледаха манифестацията и заедно си отидоха.

Алиса се върна в къщи чак вечерта с голяма червена чанта в ръка.

— Къде беше?

— Най-много бях в детската градина — отвърна тя.

— А най-малко къде беше?

— Водиха ни на Червения площад.

— И после?

Алиса разбра, че съм гледал телевизия и каза:

— Помолиха ме да поздравя космонавтите.

— Кой те помоли?

— Един другар, не го познаваш.

— Алиса, случвало ли ти се е да се сблъскваш с термина „телесни наказания“?

— Знам, това е, когато те напляскат. Ама то става само в приказките.

— Страхувам се, че ще се наложи да превърнем приказката в действителност. Защо винаги се пъхаш където не трябва?

Алиса се канеше да ми се обиди, но изведнъж чантата се размърда.

— Това пък какво е?

— Подарък от Порошков.

— Изпросила си си и подарък? Само това липсваше!

— Нищо не съм просила. Това е шуша. Порошков ги е докарал от Сириус. Мъничък шуша, шушонче, може да се каже.

И Алиса внимателно извади от чантата мъничко зверче с шест лапки, прилично на кенгурче. Шушончето имаше големи очи, като на водно конче. Бързо ги въртеше, здраво вкопчило се с двете си предни лапки в Алисиния костюм.

— Виждаш ли, вече ме обича — рече Алиса. — Сега ще му направя легълце.

Знаех историята с шушите. Всички знаеха тая история, какво остава за нас, биолозите. В зоологическата градина имах вече пет шуши и в близките дни чакахме увеличение на семейството.

Порошков и Бауер открили шушите на една от планетите от системата на Сириус. Тези мили безобидни животинчета. които следвали по петите космонавтите, се оказали млекопитаещи, макар че по навиците си най-много приличаха на нашите пингвини. Същото спокойно любопитство и вечните опити да се вмъкнат на най-неподходящите места. Дори веднъж се наложило Бауер да спасява едно шушонче, което се канело да се удави в голям буркан с кондензирано мляко. Експедицията донесе цял филм за шушите, който обиколи при голям успех всички кина и видеорами.

За съжаление хората от експедицията не са имали време да ги наблюдават внимателно как живеят. Знае се, че шушите са идвали в лагера на експедицията сутрин, а щом се спуснел мракът, изчезвали някъде, скривали се в скалите.

Тъй или иначе, когато експедицията вече се връщала, Порошков открил случайно в един от секторите три шуши, които вероятно били се заблудили на кораба. Което си е право, отначало Порошков помислил, че някой от участниците в експедицията ги е вмъкнал контрабанда на кораба, но възмущението на другарите му било толкова искрено, че трябвало да се откаже от подозренията си.

Появата на шушите предизвикала сума ти допълнителни усложнения. Първо, биха могли да пренесат разни неизвестни инфекции. Второ, можело да загинат по пътя, да не издържат натоварванията. Трето, никой не знаел с какво се хранят… И така нататък…

Ала всички опасения се оказали напразни. Шушите понесли спокойно дезинфекцията, послушно хапвали бульон и консервирани плодове. Така си спечелили смъртен враг в лицето на Бауер, защото много обичал компот, а в последните месеци на експедицията трябвало да се откаже от него — излапали го гратисчиите.

Докато траело дългото пътуване, шушата родила шест шушчета. Тъй че корабът пристигнал на Земята, препълнен с шуши и шушчета. Излязоха разбрани животинки и не причиниха никому никакви неудобства и неприятности, с изключение на Бауер.

Помня историческия момент — експедицията пристигна на Земята — и когато люкът се отвори, под прицела на телевизионните камери и кинокамерите вместо космонавт се показа чудновато шестлапово животинче. Подире му идеха още няколко, все същите, само че по-малки. По цялата Земя се понесе въздишка на удивление. Но секна, когато след шушите се показа усмихнат Порошков. В ръцете си носеше изплескано с кондензирано мляко шушче…

Една част от животинките прибрахме в зоологическата градина, други останаха у обикналите ги космонавти. Шушчето на Порошков в крайна сметка получи Алиса. Бог знае как ли е очаровала суровия космонавт Порошков.

Шуша живееше в голямата кошница до леглото на Алиса, не ядеше месо, нощем спеше, разбираше се с котетата, но се страхуваше от богомолката и тихо мъркаше, когато Алиса го галеше или му разказваше за сполуките и нещастията си.

Шуша растеше бързо и след два месеца се изравни с Алиса. Разхождаха се в градинката отсреща и тя никога не му слагаше нашийник.

— Ами я си представи, че изплаши някого? — попитах аз.

— Не, никого няма да уплаши. Освен туй нали ще се обиди, ако му надяна нашийник. Та той е толкова чувствителен!

Веднъж на Алиса не й се спеше. Глезеше се и настояваше да й чета за доктор Охболи.

— Не мога, дъще — рекох. — Имам бърза работа. Впрочем вече ти е време да си четеш сама.

— Ама туй не е книжка, а микрофилм и буквите са мънички.

— Че той е озвучен. Като не искаш да четеш — включи звука.

— Студено ми е да ставам.

— Тогава почакай. Да довърша и ще го включа.

— Щом като не искаш — ще помоля шуша.

— Помоли го де — усмихнах се аз.

След минутка от съседната стая долетя нежният микро-филмов глас: „… Охболи си имаше и куче Авва.“

Значи Алиса все пак е станала и се е протегнала до копчето.

— Веднага в леглото! — викнах. — Ще изстинеш.

— Аз съм в леглото.

— Не бива да лъжеш. Кой тогава пусна микрофилма?

— Шуша.

Не искам и да си помисля, че дъщеря ми може да стане лъжкиня. Зарязах работата и отидох да си поговоря сериозно с нея.

На стената висеше екранът. Шуша шеташе около микро-прожектора, а на екрана нещастните животни се тълпяха пред вратата на доктор Охболи.

— Как успя да го дресираш така? — искрено се учудих аз.

— Не съм го дресирала. Той сам може всичко.

Шуша смутено местеше предните лапи пред гърдите си.

Настъпи неловко мълчание.

— И все пак… — казах аз накрая.

— Извинете — чу се висок пресипнал глас. Говореше шуша. — Но аз наистина се научих сам. Та то не е трудно.

— Прощавайте — рекох.

— Лесно е — повтори шуша. — Нали вие завчера разказвахте на Алиса приказката за царя на богомолките?

— Не, аз вече нямам пред вид това. Как се научихте да говорите?

— Занимавахме се — рече Алиса.

— Нищо не разбирам. Десетки биолози работят с шушите и как нито веднъж ни един шуша не пророни нито дума.

— А нашият шуша може и да чете. Можеш ли?

— Малко.

— Той ми разправя такива интересни неща…

— С дъщеря ви сме големи приятел".

— Ама защо мълчахте толкова време?

— Стесняваше се — отвърна вместо шуша Алиса.

Шуша сведе очи.