Момичето от Дания

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

ВЛАКЪТ, С КОЙТО ПЪТУВАШЕ АЙНАР, влезе в Германия. Спря сред посребрено от слана кафяво поле. Навън слънцето едва мъждукаше в януарското небе, а брезите по синорите се гушеха една в друга на вятъра. През прозореца се виждаха само равни полета и сивото небе. Нищо друго. Нищо освен един изоставен за зимата дизелов трактор с потреперваща на пружината си седалка.

Граничарите се качиха да проверят паспортите. Айнар чуваше тежките им ботуши в съседните купета. Говореха отсечено, но звучаха отегчено. Някаква жена обясняваше пискливо нещо за документите си, а един от граничарите повтаряше:

– Nein, nein, nein.

Двама униформени влязоха в купето на Айнар и той изведнъж се притесни, сякаш бе виновен за нещо. Граничарите бяха млади и високи, с опиати по раменете униформи, толкова колосани, че изглеждаха неудобни. Лицата им лъскаха под козирките на фуражките като металните копчета на куртките им и на Айнар изведнъж му хрумна, че и самите младежи са направени от месинг: златисти, лъскави и студени. И мирисът им бe метален, вероятно заради крема за бръснене, с който снабдяваха армията. Ноктите на единия бяха изгризани до живец, а кокалчетата на партньора му бяха ожулени.

Айнар имаше чувството, че офицерите са разочаровани него – сякаш нямаше никаква вероятност да създаде каквито и да било неприятности. Граничарят с изгризаните нокти поиска паспорта му; когато видя, че е датчанин, съвсем изгуби интерес. Разлисти страниците, докато гледаше към партньора си. Нито един от двамата не прочете информацията в паспорта. Нито огледа добре снимката, направена толкова отдавна в душно фотоателие на няколко крачки от Кръглата кула, за да сравни с лицето на Айнар. Не казаха нищо. Единият хвърли паспорта в скута му. Другият го изгледа с присвити очи и се плесна по корема, при което копчетата на ръкавите му се разтресоха и Айнар почти очакваше да иззвънтят като камбана. След това излязоха от купето.

Влакът постепенно набра отново скорост и се понесе през полетата на Германия, където през пролетта рапицата щеше да избуи с ярките си жълти цветове и примамливия си сладникав аромат.

През останалата част от пътуването на Айнар му беше cтудено. Грета го бе попитала дали иска да отиде с него. Стори му се, че се засегна, когато ѝ отказа.

– Но защо? – попита го тя.

Стояха в хола и той не ѝ отговори. Не знаеше защо точно, но имаше чувството, че няма да му стигне смелост, ако Грета беше до него – щеше да му напомня прекалено за предишния им живот. Бяха щастливи, повтаряше си той. Айнар и Грета бяха влюбени един в друг. Страхуваше се, че ако тя го бе придружила, нямаше да отиде при професор Болк, а щеше да ѝ предложи от гарата във Франкфурт да хванат влак за Мантон, където на фона на безоблачното небе и морето всичко изглежда така простичко.

– Не, ще отида сам – отвърна той и почти усети уханието на лимоните в парка пред казиното.

Или можеше да каже, че се връща в Синия зъб, където сега друго семейство живееше в къщата до торфеното поле; можеше да заведе Грета в стаята от детството си, където пухеният дюшек се бе сплъстил от употреба, а по стената над леглото имаше рисунки на Ханс и Айнар заспали върху камък; където краката на кухненската маса бяха олющени, защото като малък Айнар се криеше отдолу и слушаше как баща му казва на баба му: "Донеси ми още чай, преди да съм умрял".

Преди Айнар да замине за Германия, Карлайл го попита дали осъзнава какво го очаква.

– Знаеш ли какви са истинските намерения на Болк? – Всъщност Айнар не знаеше подробности. Болк щеше да го преобрази, но му бе трудно да си представи как точно ще го направи. Знаеше, че ще претърпи поредица от операции. Ще отстранят половия му орган, който и бездруго бе непотребен като паразит с цвят на брадавица. – Все още можеш да отидеш при Бюзон – опита отново Карлайл. Но Айнар бе предпочел плана па Грета; дори нощем, когато само те двамата бяха будни на целия свят, докато лежаха тихо под завивките, преплели кутрета, не можеше да се довери на никой друг, освен на нея.

– Нека дойда с теб – пробва се за последно Грета и постави ръката му върху гърдите си. – Не бива да си сам.

– Трябва да се справя сам. Иначе... – Айнар се замисли. – Иначе ще умра от срам.

Затова Айнар пътуваше сам. Гледаше отражението си в прозореца. Лицето му бе бледо и изпито. Приличаше на отшелник, който не си е подавал носа навън от колибата от години.

На седалката отсреща имаше брой на Frankfurter Zeitung, оставен от жена, която пътуваше с малко бебе. Във вестника имаше некролог на мъж, забогатял от производство на цимент. На снимката изражението му бе тъжно. Имаше нещо в лицето му, в пухкавата брадичка.

Айнар се облегна назад и отново се загледа в отражението си. С напредването на деня то стана по-призрачно и ъгловато и по здрач вече не можеше да познае лицето си. И тогава отражението изчезна, през прозореца се виждаше само блещукането на малко селце в далечината, а Айнар остана да седи на тъмно.

Помисли си, че няма да знаят какво да напишат на неговия некролог. Грета щеше да състави чернова и да я занесе лично до редакцията на вестника. Може би с това щяха да започнат младите репортери с руси оредяващи коси от Nationaltidende. Щяха да вземат черновата на Грета и да я пренапишат, щяха да съсипят некролога и да объркат всичко.

Докато влакът го поклащаше, Айнар реши, че некролога му трябва да започне така:

В блатото се роди момиченце в тялото на момченце. Айнар Вегенер не бе споделял с никого, но първият му спомен бе за слънчеви лъчи през дантелената лятна рокля на баба му. Широките ръкави на дупки го взимат от люлката и той усеща, че слънчевото лято винаги ще го обгръща, че то е поредният вечен елемент: вода, светлина, топлина. Облечен е с кръщелна роба. Дантелата, изплетена от лелите на мъртвата му майка, го обгръща целия. Дълга му е и по-късно ще напомня на Айнар за дантелените завеси в домовете на датските аристократи; синият памук, падащ на дипли до дъбовия под, полиран с восък от слаба прислужница. В къщата, където Ханс бе роден, имах такива завеси, а баронеса Аксгил цъкаше с език – най-тънки език, който Айнар бе виждал, и почти раздвоен като на змия – всеки път щом момиченцето, родено като момченце сред блатото, понечеше да ги докосне.

Този спомен обаче нямаше да се споменава в некролога, ня- маше да пише и как опияненият от бира Айнар се изпика в канал, когато продаде първата си картина. Пристигна в Копенхаген съвсем млад, с широки на кръста туидени панталони и колан, на който пробиваше допълнителни дупки с пирон и чук. Приеха го в Кралската художествена академия със стипендия за момчета от провинцията; никой не очакваше да се захване сериозно с рисуване, а само да научи някоя и друга техника за композиция и да се върне в блатото, където да рисува сцени с бог Один под стрехите на общинските сгради в Северен Ютланд. Но един следобед в началото на пролетта, когато въздухът изпълваше дробовете с мраз, в Академията се отби мъж с наметало. Картините на студентите бяха окачени по коридорите и по стените на централното стълбище с белия парапет, където години по-късно Грета щеше да хване лицето му в ръце и да се влюби в него. Там висеше и малкият пейзаж на черното блато в позлатена рамка, купена с парите, които бе припечелил като се подлагаше на медицински експерименти в болницата.

Мъжът с наметалото говореше тихо и из коридорите на Академията се разчу, че е търговец на картини от Париж. Тъй като носеше широкопола шапка с кожена лента, студентите не успяваха да видят очите му. Над устата му се забелязваше малък рус мустак, а след него като дим от автомобил, се носеше лек мирис на печатарско мастило. Директорът на Академията по онова време, хер Румп, по-малко талантлив наследник на хер Г. Румп, се представил на непознатия и го повел по коридорите със сиви подове, които се метяха от осиротели момичета, твърде малки, за да забременеят. Румп се опитал да накара непознатия да спре пред платната на любимите му ученици – момичета с дълги коси и стегнати гърди и момчета с масивно телосложение. Но мъжът с наметалото – за когото разправяха, че казал, макар и никой да не можеше да го потвърди, "Надушвам таланта" – не се поддавал на предложенията на хер Румп. Непознатият кимнал, когато стигнали до картината с мишка и сирене на Гертруд Грубе, момиче с толкова жълти и пухкави вежди, че все едно имаше на лицето си пера от канарче. Спрял и пред изображението на продаваща сьомга жена на Софус Брандес, момче, чийто баща бе убит на ферибот за Русия заради един поглед към младата булка на убиеца. А после мъжът с наметалото спрял пред малкия пейзаж на черното блато на Айнар. На картината блатото бе изобразено през нощта, дъбовете и върбите представляваха просто силуети, а земята бе тъмна и мокра като масло. В ъгъла, до слюден камък, малко кученце спеше на студа. Едва предишния ден хер Румп бе заявил, че е "твърде мрачна за датската школа" и ѝ бе отредил незавидното място на стената до килера, където сирачетата държаха метлите си и се преобличаха в престилките без ръкави, които хер Румп ги караше да носят.

– Тази е хубава – казал мъжът и извадил сгъваем портфейл изработен от – това също бе слух – змийска кожа. – Как се казва художникът?

– Айнар Вегенер – отговорил хер Румп с пламнало от гняв лице. Непознатият му дал сто крони, свалил картината от стената и всички в Академията – хер Румп, студентите, надничали през открехнатите врати, служителките от администрацията със закопчани догоре блузи и сирачетата, които тайно крояха планове, оказали се впоследствие неуспешни, да бутнат хер Pyмп от някой прозорец, а последен от всички Айнар, който стоеше на стълбището, точно където по-късно Грета щеше да го целуне – примигнаха слисано. Защото случката бе толкова забележителна, че цялата Академия примигна дружно, всички до един били те художници или не, и поклати глава. А когато отворих очи, слънцето се отрази от високите сгради на Копенхаген, нахлу през прозорците на Академията, а мъжът с наметалото беше изчезнал.

В некролога и това нямаше да пише. Нямаше да се споменава и за онзи следобед през август с Грета, преди да се оженят. Непосредствено след края на войната. Грета се бе върнала в Копенхаген само преди месец. Пристигна пред кабинета му в Академията със сламена шапка, украсена с далии, а когато той отвори вратата, тя му каза:

– Хайде, да вървим!

Не се бяха виждали откакто замина за Калифорния в началото на войната. Айнар попита:

– Какво ново?

Тя сви рамене:

– Тук или в Калифорния?

Поведе го по Новия кралски площад, където движението оби- каляше около статуята на Кристиан V, яхнал коня си. Пред Kpaлския театър имаше немски войник с отрязан крак; бе оставил кепето си на тротоара, за да събира монети. Грета промълви "О!", остави пари на мъжа и го попита как се казва, но войникът бе толкова травмиран, че не разбра какво му говори.

– Не знаех – каза Грета, когато продължиха нататък. – В Калифорния войната ми се струваше толкова далечна.

Минаха покрай парка на двореца "Розенборг", където живите плетове се нуждаеха от подрязване, деца бягаха от майките си, а по поляните млади двойки лежаха на карирани одеяла и им се искаше целият свят да изчезне и да ги остави насаме. Грета не каза къде отиват, а Айнар знаеше, че не бива да пита. Денят бе слънчев и топъл и прозорците на къщите бяха отворени, а вятърът подухваше дантелените пердета. Покрай тях мина пощенска камионетка и Грета хвана Айнар под ръка и рече:

– Не казвай нищо.

Но сърцето му се разтуптя, защото момичето, което го целуна на стълбите в Академията, се бе върнало също толкова неочаквано, колкото бе заминало преди пет години. И през тези пет години той понякога мислеше за Грета, както се сещаше за някой смущаващ, но очарователен сън. По време на войната си я бе представял в Калифорния. Но мисълта за нея как върви забързано по коридорите на Академията, хванала под мишница наръч четки, чиито метални пръстени проблясваха на слънцето, също не го напусна. Тя бе най-заетата студентка, която бе срещал, непрекъснато ходеше по балове и на балет, но винаги бе готова за работа, дори да се налагаше да стои до късно, когато повечето студенти пиеха или спяха. Като се замислеше за идеалната жена, все по-често в съзнанието му изплуваше Грета. По-висока от другите хора, по-бърза. Един ден вдигна очи от бюрото в кабинета си и я видя през прозореца как пресича тичешком булеварда; синята ѝ пола забърсваше броните и решетките на автомобили и карети, а шофьорите надуваха клаксони. И как само махваше с ръка и казваше "Какво толкова?". Защото Грета не я бе грижа за нищо освен за онова, което тя намираше за важно и докато Айнар, все по-мълчалив и самотен пред платната си, се убеждаваше, че никога няма да си намери мястото, той започна да размишлява какъв е идеалът му за жена. Оказа се, че този идеал е Грета.

И през онзи топъл августовски следобед тя се появи пред кабинета му и го поведе по улиците на Копенхаген под отворените прозорци, от които се чуваха гласовете на деца, готови за лятната ваканция на Северно море, и пискливия лай на малки кучета, готови да излязат на разходка.

Когато стигнаха до улицата, на която живееше Грета, тя каза:

– Прикривай се!

Айнар не разбра какво има предвид, но тя го хвана за ръката и двамата поеха по улицата, като се криеха зад паркираните коли. Предишната вечер бе валяло и тротоарите бяха мокри, от нагретите от слънцето колела се разнасяше мирис на гуми – същият мирис, за който щеше да се сеща след години, докато обикаляха из Париж с колата на Карлайл и планираха бъдещето на Лили. Привеждаха се зад автомобилите все едно бягаха от вражески огън. Така изминаха доста път, чак до улицата, на която живееше хер Янсен, собственика на фабрика за ръкавици където при пожар бяха загинали четирийсет и седем жени, приведени над шевните машини; до улицата, на която живееше графиня Хаксен, осемдесет и осем годишна жена, която притежавше най-голямата колекция от чаени чаши в Северна Европа – колекция толкова голяма, че дори самата аристократка нямаше нищо против, когато се ядоса, да разбие някоя от тях в стената, минаха покрай дома на семейство Хансен с близначките – толкова руси и красиви момиченца, че родителите им постоянно се страхуваха някой да не ги отвлече. Стигнаха до бяла къща със синя врата и саксии с мушката на прозорците, червени като кокоша кръв и с аромат, разнасящ се чак до отсрещния тротоар – горчив, плътен и някак си неприличен. Това бе къщата, в която бе живял бащата на Грета по време на войната. Сега, след като войната бе приключила, той се връщаше в Пасадена.

Скрити зад едно рено, Грета и Айнар наблюдаваха как мъже свалят дървени сандъци по стълбите и ги товарят в чакащите пред къщата камион. Усещаха мириса на мушката, опаковъчна слама и на потта на мъжете, които тъкмо повдигаха сандъка, в който бе опаковано леглото с балдахин на Грета.

– Баща ми заминава – каза тя.

– А ти?

– О, не. Аз оставам. Не виждаш ли?

– Какво?

– Най-сетне съм свободна.

Но Айнар още не я разбираше. Не разбираше, че Грета иска да остане сама в Дания, без нито един близък в Европа, за да постигне мечтите си. Имаше нужда цял океан и континент да я разделят от семейството ѝ, за да успее най-сетне да диша спокойно. Тогава Айнар обаче още не разбираше, че тази нужда да замине надалеч, за да преоткрие себе си, е поредната проява на американската ѝ дързост. До този момент не си бе представял, че и той може да направи същото.

И тази част от живота му нямаше да се споменава в некролога. Нямаше да знаят къде да я потърсят. И като повечето журналисти, младите репортери с оредяващи коси нямаше да се постараят достатъчно, че да проверят източника. Времето изтичаше. Айнар изчезваше. Само Грета щеше да помни как е живял.

Некрологът, който никога нямаше да бъде написан, трябваше да продължи така:

Един ден миналото лято Лили се събуди и установи, че ѝ е непоносимо горещо. Беше август. За пръв път, откакто се бяха оженили, Грета и Айнар решиха да не ходят на почивка в Мантон. Най-вече заради влошаващото му се здраве. Заради кървенето. Заради отслабването. Тъй като очите му хлътваха все повече, а понякога главата му клюмваше неволно на масата. Никой не знаеше какво да прави. Никой не знаеше какво иска Айнар. И Лили се събуди през онази гореща сутрин, когато изгорелите газове от камионите, снабдяващи месарницата на ъгъла, влизаха през прозореца и полепваха по лицето ѝ. Лежеше в леглото и се чудеше дали днес изобщо да става. И сутринта мина, докато се взираше в накъдрения гипс по тавана и в белите цветя в основата на полилея.

По едно време от другата стая долетяха гласове. Мъжки. Ханс Карлайл. Лили ги слушаше как говорят нещо на Грета,макар да не чуваше нейния глас. Двамата мъже говореха ли говореха. Дращещите им гласове ѝ напомняха за тридневна набола брада. Лили явно бе заспала, защото когато отвори очи отново слънцето грееше в стаята под различен ъгъл и се бе вдигнало над зелените медни покриви на сградите отсреща, където един ястреб бе свил гнездо, но Ханс и Карлайл продължаваха да говорят. След това се озоваха пред вратата ѝ и влязоха в стая, на която Лили все повече се убеждаваше, че ще трябва да сложи резе, но така и не намираше време. Видя ги как влизат, но ѝ се струваше повече като спомен, а не като нещо, което се случва в момента. Казаха: "Хайде, ставай", а после "Малката Лили" усети как я дърпат за ръцете, но и това приличаше повече на спомен. Единият поднесе чаша мляко до устните ѝ. Други нахлузи рокля през главата ѝ. Заведоха я до гардероба, за да намерят обувки, и тя пристъпи на огрян от слънцето правоъгълник на пода и усети как кожата ѝ пламва. Но Ханс и Карлайл забелязаха това и ѝ намериха слънчобран – хартиен чадър с бамбукови пръчки, – и бързо го отвориха.

Неясно как, но я заведоха в Тюйлери, където се разходиха, хванали я под ръка от двете страни. Вървяха под мърдащите сенки на тополите, които ѝ приличаха на големи риби, готови да изскочат на повърхността на морето. Ханс намери три сгъваеми зелени стола, на които седнаха и наблюдаваха как покрай тях минават деца, влюбени двойки и един самотен мъж с живи очи, запътил се към техния край на парка близо до Музея на оранжерията. Лили си спомни за последния път, когато бе дошла сама в този парк; преди няколко седмици бе дошла да се разходи, две момчета минаха покрай нея и едното рече "Lesbienne". Момчетата бяха на не повече от десет-единайсет години, руси, с мъх по бузите и къси панталони, които разкриваха гладките им крака. И въпреки хубостта си тези момченца бяха изрекли нещо толкова жестоко и невярно.

Лили седеше с Ханс и Кралайл, плувнала в пот в роклята, която ѝ бяха избрали: една от онези с късите ръкави и щампите на раковини от апартамента в Мантон. Тогава разбра, че животът на Айнар е към своя край. Единственият въпрос, който си задаваше, бе дали е възможно да живее като Лили. Или и този живот щеше да приключи и най-сетне да намери покой. Щяха ли Айнар и Лили да си отидат от този свят ръка за ръка? Кости, погребани в блатото.

Айнар знаеше, че и това няма да пише в некролога му. В него щяха да опишат всичко освен живота, който бе водил. Влакът забави ход, Айнар отвори очи, а кондукторът се проникна в коридора:

– Дрезден! Дрезден!

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

ГРЕТА СЕДЕШЕ НА КАДИФЕНАТА табуретка. Косата ѝ па- даше в очите, а Едвард IV трепереше в скута ѝ. Откакто Айнар замина за Дрезден, тя не успяваше да се концентрира върху работата си. Мислеше само за него, как отива към лабораторията на професор Болк. Представяше си как Лили се изгубва на улицата, а Айнар се страхува от масата за прегледи в кабина на професора. Грета искаше да го придружи, но той не ѝ позволи; каза, че трябва сам да се справи. Не го разбираше. Имаше друг влак за Дрезден, който тръгваше три часа след влака на Айнар и Грета си бе купила билет. Щеше да пристигне в Общинската женска болница половин ден след него и съпругът ѝ нямаше да може да направи нищо. Лили би искала Грета да е до нея. Но докато си събираше багажа и правеше планове да остави Едвард IV при Анна, Грета спря. Айнар я бе помолил да не идва: повтаряше си внимателно подбраните му думи отново и отново, помнеше как трудно ги изрече.

Грета остаряваше. Когато се огледаше в огледалото, виждаше бледите линии от двете страни на устата, които ѝ приличаха на входа на пещера – вярно, преувеличаваше, но все пак. Обещаваше си, че няма да се притеснява за бръчките и за няколкото бели косъма на слепоочията, които изглеждаха като кучешки косми, заплели се в метла. Но въпреки това се притесняваше, макар да ѝ бе трудно да си признае. Вместо това остави мисълта да я човърка, докато месеците и годините минаваха и тя се чувстваше все по-добре в ролята си на американска художничка в чужбина, а Калифорния се отдалечаваше все повече, сякаш силното земетресение, което един физик от Калифорнийския технологичен институт прогнозираше, вече се бе случило и бе запратило цялото западно крайбрежие в Тихия океан; Пасадена се отдалечаваше като заблуден кораб, като изгубен остров, избледняваше като спомен.

Карлайл обаче бе тук. Цяла есен той обикаля из Париж, изкалял крачолите на панталоните си в дъжда. Болката в крака му се появяваше и изчезваше с облаците, прииждащи от Атлантическия океан; двамата с Лили излизаха навън, сгушени под чадъри, Лили загърната с розовия дъждобран, който изглеждаше толкова тежък, че Грета се притесняваше да не я повали на земята. Грета и Карлайл си бяха разменили остри думи относно лечението на Айнар. Брат ѝ заяви директно, че според него тя прави лоша услуга на мъжа си. Накрая обаче се примири и рече: "Той ще съжалява за решението си". От тази критика я заболя и това не ѝ даваше мира цяла есен, докато Карлайл сменяше компресите върху челото на Лили, играеше с нея покер и я водеше на опера. "Жалко, че не можеш да дойдеш – казваше ѝ Лили с тънкото си гласче. – Не се претоварвай с работа!"

Понякога работата я обременяваше, все едно само тя се трудеше на целия свят, а всички останали излизаха да се забавляват. Сякаш всички грижи се бяха стоварили върху нейните рамене, но ако се предадеше и преклонеше глава, малкият им интимен свят щеше да се разруши. Замисли се за Атлас, който носеше света на раменете си; но при нея не бе същото – тя не само носеше света на раменете си, но бе и неговият създател. Поне такова чувство имаше понякога. От време на време страшно се уморяваше и ѝ се искаше да сподели, но нямаше с кого, затова говореше на Едвард IV, докато той ядеше от кучешката си купичка пилешка кожа и хрущяли.

Нямаше с кого да сподели освен с Ханс.

Ден след като Айнар замина за Германия, Ханс дойде да види. Идваше направо от бръснарницата и кожата на тила му се бе зачервила от подстрижката. Разказа ѝ каква идея за изложба му хрумнала: искаше да изложи портрети на Лили в едно от частните девически училища. По смеха му си личеше, че е много доволен от хрумването.

Грета знаеше, че през последните една-две години се бе виждал с други жени: една актриса от Лондон; една наследници фабрики за конфитюри. Ханс се стараеше Грета да не разбира за тях и не споменаваше с кого е прекарал уикенда в Нормандия. Но споделяше с Айнар и Грета научаваше новините от Лили: "Актриса, чието име е изписано на светлинното табло от Кеймбридж Съркъс! – докладваше Лили. – Ханс сигурно е ми щастлив!". "Да, вероятно", отвръщаше Грета.

– Къде се дяна Айнар? – попита Ханс.

– Замина за Германия на лечение.

– В Дрезден ли?

– Нима ти е казал? – Грета погледна към триножниците и картините, подпрени до стената и по столовете. – Лили отиде с него. Тук е толкова тихо без тях.

– Разбира се, че ще отиде с него. – Ханс коленичи на пода и започна да разглежда последните картини на Грета. – Той ми каза.

– Какво?

– За Лили. И за доктора в Дрезден.

– Какви ги говориш?

– Стига, Грета. Наистина ли мислеше, че няма да разбера? – Той я погледна в очите. – Защо се страхуваш да ми кажеш?

Грета се облегна на прозореца. Леденият дъжд барабанеше тихо по стъклото. Имаше половин дузина нови портрети на Лили, седнала пред тоалетката, с перлената огърлица от Грета на шията. На картините бузите ѝ бяха румени, а червените гримове в кутията контрастираха със сребристобялата ѝ кожа. Лили бе облечена с рокля без ръкави с обло деколте, а косата ѝ бе навита на букли. – Наистина ли разпознаваш Айнар на платната?

– Да, вече го разпознавам – отвърна Ханс. – Каза ми миналата есен. Чудеше се как да постъпи, дали да избере доктор Бюзон или професор Болк. Един ден се появи в галерията и, без да каже и дума, влезе в кабинета ми. Навън валеше и целият бе мокър, затова първоначално не забелязах, че плаче. Изглеждаше по-блед и от Лили на картините. Мислех си, че ще припадне. Задъхваше се, а вената на гърлото му пулсираше бясно. Само го попитах какво има и той ми разказа всичко.

– А ти какво му каза?

– Казах, че това обяснява много неща.

– Например?

– Отношенията ви.

– Моля?

– Да, това обяснява защо винаги си толкова потайна. В известен смисъл смяташ, че това е и твоя тайна, не само негова.

– Той ми е съпруг!

– Убеден съм, че ти е било трудно. – Ханс се изправи. Бръснарят бе пропуснал няколко косъмчета на бузата му.

– На него му е много по-тежко. – Грета изпита облекчение; най-накрая Ханс знаеше. Вече нямаше нужда от недомлъвки в негово присъствие. – И какво мислиш за тайната ни?

– Така го е създала природата. Не мога да го виня за нищо. – Ханс я прегърна. Миришеше на ментов одеколон, а косата на тила му погъделичка китката ѝ.

– Според теб правилно ли постъпих, като го изпратих при Болк? Нали не смяташ, че допуснах грешка?

– Не. Това вероятно е единственият му шанс.

Ханс и Грета стояха прегърнати до прозореца, а долу на улицата колите бавно минаваха през локвите. Но Грета си каза, че прегръдката не бива да продължава дълго, защото още е омъжена за Айнар. Скоро ще трябва да се отдръпне и да прати Ханс в галерията с новите картини. Едната му ръка бе на кръста ѝ, другата на хълбока ѝ. Тя бе положила глава върху гърдите му и с всяко вдишване долавяше аромата на мента. Но не успяваше да го отблъсне. Щом не можеше да е с Айнар искаше да е с Ханс, затова затвори очи и зарови нос във врата му, но тъкмо когато се отпусна с въздишка и усети как самотата ѝ приключва, във входната врата се завъртя ключът на Карлайл.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

АЙНAP ПЛАТИ НА ШОФЬОРА пет райхсмарки и таксито си тръгна. Фаровете му осветиха зимния скелет на една азалия, пробягаха по улицата и се стопиха в мрака. След миг единствената светлина на алеята пред сградата идваше от фенера над входната врата. Дъхът на Айнар излизаше на облачета пара, а студът се просмукваше в краката му. До вратата имаше черен гумен звънец, но Айнар не го натисна веднага. По буквите на металната табела се събираше влага: "Общинска женска клиника Дрезден". На друга табела бяха изписани имената на лекарите: "Д-р Юрген Вилдер, д-р Петер Шойнеман, д-р Карл Шерес, професор Алфред Болк".

Айнар натисна звънеца и зачака. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Клиниката приличаше повече на имение в квартал с липи, брези и огради от ковано желязо. От храстите долетя шумоленето на някакво животно, котка или плъх, криещо се от студа. Спускаше се мъгла и Айнар за миг забрави къде е. Облегна чело на металната табела и затвори очи.

Позвъни отново. Този път чу вътре да се отваря врата – приглушено като шума от животинчето в храстите.

Най-накрая на входа се появи жена със семпла сива пола с тиранти и го изгледа изпитателно. Сивата ѝ коса бе подстригана до брадичката. Очите ѝ също бяха сиви. Изглеждаше все едно редовно не си доспива, сякаш излишъкът от кожа на гърлото не ѝ позволяваше да отпусне глава на възглавницата.

– Да? – каза тя.

– Аз съм Айнар Вегенер.

– Кой?

– Идвам при професор Болк.

Жената приглади плохите на полата си.

– Професор Болк?

– Той тук ли е?

– Обадете се по телефона утре.

– Утре ли? – Нещо сякаш го стисна за гърлото.

– Да не би момичето ви да е тук? – попита жената. – Затова ли дойдохте?

– Не ви разбирам – отвърна Айнар. Жената плъзна очи по него, по чантата с дрехите на Лили.

– Имате ли стая, в която да отседна? – попита Айнар.

– Но това е женска клиника.

– Да, знам.

Той се обърна и пое по тъмната улица, след което спря на ъгъл, осветен от конусовидна лампа, окачена на жица над кръстовището. Накрая хвана такси и почти на зазоряване успя да се настани в хотел "Хьорициш" близо до гарата в Стария град. Облепените с тапети на лозници стени на хотела бяха достатъчно тънки, за да разбере какви са тарифите на проститутката в съседната стая. Айнар легна облечен върху завивките на леглото. Чу как на гарата пристига влак с пищящи по релсите колела. Няколко часа по-рано на същата гара жена с палто от заешка кожа го помоли да я вземе със себе си и само при спомена лицето му почервеня от срам. Нейният глас и гласът на проститутката в съседната стая забумтяха в главата му заедно с образа на червените им устни и гънките на тънките им поли. Айнар затвори очи и се уплаши за Лили.

Когато на другия ден се върна в клиниката, се оказа, че про- фесор Болк не може да го приеме.

– Той ще ви се обади – каза фрау Кребс, която носеше същата сива пола от снощи.

Щом чу това, Айнар се разплака на входа на клиниката под фенера. Денят бе също толкова студен колкото предишната вечер и той трепереше, докато вървеше по хрущящия под краката му чакъл. Нямаше друга работа, затова се скита из града, гладени уморен.

По магазините на Стария площад бе пълно с хора, скрили се от вятъра. По пътеките между щандовете на дрогерия "Херман Рош" обикаляха банкови чиновници, излезли в обедна почивка. Сградите бяха опушени от сажди, по-тъмни и от небето, а по навесите бяха изписани имената на магазини, чиито каси все по-рядко отчитаха приходи с всеки следващ месец на рецесия: КАРЛ ШНАЙДЕР, МАРИЕН АПОТЕКЕ, ЗАЙДЕНХАУС, РЕНЕР КАУФХАУС и ДРОГЕРИЯ ХЕРМАН РОШ. В центъра на площада спираха автомобили, а две момчета с туидени шапки и къси панталони, с посинели от студ крака и ожулени колене, ги паркираха. Жена с накъдрена на букли коса слезе от джипа си; синята рокля ѝ бе толкова тясна, че коремът ѝ заплашваше да разкъса копчетата. Момчетата паркираха колата ѝ в тясна пролука, след което се разсмяха подигравателно, докато жената си слагаше червило, без да ги забелязва.

По-малкото момче вдигна очи, видя Айнар и отново се разсмя. Приличаха на братя с острите си носове и жестокия смях. Айнар осъзна, че вече не се смеят на дебелата жена, която пресичаше трамвайната линия на път за дрогерията, където днес продаваха на половин цена вода за уста "Одол" и помада "Шупен". Смееха се на него, на изпитото му лице и на развяващото се около тънките му като клечки крака плато. Айнар видя през стъклото как дебелата жена попипва шишетата с вода за уста. Прииска му се да е на нейно място, да разглежда цените па пирамидата от шишета, да пусне в кошницата си кутия с помада. Представи си как жената се прибира в дома си в Лошвиц и подрежда тоалетните продукти в шкафчето на съпруга си над мивката.

Айнар продължи да обикаля из града и да зяпа витрините. В един галантериен магазин имаше разпродажба и пред вратата се виеше опашка от жени. Зарзаватчия зареждаше зеле. Айнар спря пред витрината на магазин за хвърчила. Вътре мъж с очила, кацнали на върха на носа, огъваше дървени пръчки на работния тезгях. Заобикаляха го хвърчила с всевъзможни форми: пеперуда, вятърна мелница, дракони и птици. Имаше хвърчило с формата на орел, както и едно малко и черно, с жълти, ококорени като на прилеп очи.

Айнар отиде до операта и си купи билет за "Фиделио". Знаеше, че там се събират хомосексуалисти и се притесни, че жената на гишето с мръсно стъкло ще го помисли за един от тях. Момичето бе младо и красиво, със зелени очи, но дори не погледна към него, докато прибираше предпазливо парите през отвора, сякаш не бе сигурна дали иска да ги приеме. Айнар отново се почувства изтощен от факта, че светът не вижда истинската му същност.

После изкачи стъпалата, четирийсет и едно, до Терасата на Брюл на брега на река Елба. Покрай алеята имаше засадени дръвчета, подкастрени във формата на квадрати, а под тях разположена желязна ограда, на която хората се облягаха, за да се полюбуват на красивата река. Откъм водата духаше вятър. Айнар вдигна яката на палтото си. Мъж с количка продаваше наденички в хлебче и вино в малки чаши. Той подаде на Айнар сандвича и му наля ябълково вино. Айнар постави внимателно чашата на коляно и отхапа от топлата наденичка с хрупкава кожа по краищата. След това пийна вино и затвори очи.

– Знаете ли как се нарича това място? – попита продавачът.

– Моля?

– Терасата на Брюл. Наричат я Балкона на Европа. – Мъжът се усмихна и разкри няколко липсващи зъба. Чакаше Айнар да изпие виното и да върне чашата. От терасата се виждаха куполите на Японския дворец, зад него – скосените покриви на Новия град и вили с дървета в градините, а отвъд тях – просторната шир на Саксония. Застанал на терасата, Айнар имаше чувството, че целият свят лежи в краката му и го очаква.

– Колко ви дължа? – попита той продавача.

– Петдесет пфенига.

Айнар му подаде монета от алуминий и бронз. Реката бе сива и бурна.

Изпи виното и върната чашата на продавача, а той я избърса в ризата си.

– Успех, господине! – пожела му мъжът и продължи нататък с количката.

Айнар го проследи с поглед как се отдалечава покрай жълтите каменни фасади със зелени медни покриви. Дрезден бе изключително красив град с величествените сгради в стил рококо – Музея за съвременно изкуство, Фрауенкирхе, Историческия музей, елегантния площад пред операта – прекрасен фон за портрет на дребен мъж, бутащ количка с наденички. Небето над града бе притъмняло като пред буря. Айнар бе уморен и измръзнал и докато стоеше на Терасата на Брюл, изпита чувството, че миналото му се променя.

Минаха още два дни преди професор Болк да му прати вест, че е готов да го приеме. Айнар се върна в Общинската женска клиника една слънчева сутрин по мокрия блещукащ тротоар. На дневна светлина клиниката изглеждаше по-голяма – бежово имение със сводести прозорци и часовник над входа. Разположена бе в малък парк сред дъбове, брези, върби и зеленики.

Фрау Кребс го посрещна и го поведе по коридор с лъснат махагонов под. От двете страни имаше редици от врати и Айнар срамежливо надзърташе през тях с любопитство. Стаите от едната страна на коридора бяха облени от слънчева светлина, а вътре под всеки прозорец имаше по две легла със завивки, пухкави като чували с брашно.

– В момента момичетата са в зимната градина – каза фрау Кребс. На врата ѝ, точно под косата, имаше родилно петно с цвят на малиново сладко.

Фрау Кребс му съобщи, че клиниката разполага с трийсет и шест легла. На втория етаж се намираха хирургията, отделението по вътрешни болести и гинекологията. От другата страна на вътрешния двор имаше сграда с надпис над вратата "Патология".

– Патологията се намира в най-новата ни сграда – заяви гордо фрау Кребс. – Там е лабораторията на професор Болк.

Правоъгълната сграда бе построена от жълти тухли, които напомниха на Айнар – за негов срам – за белега от шарка на Грета.

Първият преглед при професор Болк приключи бързо.

– Срещнах се с жена ви – каза той.

Айнар седна на масата за прегледи. Стана му страшно горещо в костюма, а колосаната яка го стисна за гърлото. Фрау Kpебс влезе и подаде на професора папка. Черните ѝ обувки скърцаха по пода. Професорът носеше очила със златисти рамки, които отразяваха светлината от лампата и криеха цвета на очите. Той бе висок и по-млад, отколкото Айнар очакваше; имаше красиво лице. Сега разбра, защо Грета го бе харесала: движения му бяха бързи, но елегантни, и докато говореше, ръцете му махаха хипнотизиращо: сякаш летяха като птици във въздуха, кацваха в ъгъла на бюрото до трите дървени кутии с документи, докосваха гърлото на Айнар и подчертаваха всяко изречение с равномерно почукване като на кълвач.

Професор Болк го помоли да се съблече и да се качи на кан- тара. Преслуша го със студена слушалка.

– Разбрах, че сте художник – отбеляза професорът. – Ужасно слаб сте, господин Вегенер.

– Вече нямам особен апетит.

– Защо? – професорът взе затъкнатия зад ухото си молив и записа нещо в картона.

– Не знам.

– Поне опитвате ли се да хапнете нещо, дори да не сте гладен?

– Трудно ми е. – Айнар си спомни как му прилошаваше миналата година; събуждаше се в слънчевия апартамент със свит стомах, сякаш едва предишната вечер бе минал на рентгена на доктор Хекслер. Спомни си за кофата до леглото, която Грета изпразваше всяка сутрин. Тя не се оплакваше, а само го погалваше по челото.

Стаята за прегледи бе облицована със зелени плочки до средата на стените; Айнар зърна лицето си в огледалото над мивката и изведнъж реши, че вероятно е най-тежко болният пациент в Женската болница в Дрезден, защото повечето жени идваха тук не болни, а бременни след една-единствена нощ с някой младеж, когото повече нямаше да видят.

– Какво рисувате? – попита професор Болк.

– Напоследък нищо.

– Защо?

– Заради Лили – призна Айнар. Все още не бе станало въпрос за Малката Лили и той се зачуди дали професор Болк изобщо знае за нея; дали бе чувал за хубавото момиче с изящна шия, което се опитва да излезе от сухата, болна кожа на стария Айнар?

– Съпругата ви каза ли какво възнамерявам да направя? – попита професорът. Дори на фона на зелените плочки и ярката светлина от лампата лицето на професор Болк изглеждаше свежо и бяло като хляб. Само лицето на Айнар ли беше зеленикаво? Той попипа с пръсти бузата си и усети потта. – Спомена ли какви процедури искам да приложа?

Айнар кимна.

– Каза ми, че веднъж завинаги ще ме превърнете в Лили. – Грета не му бе казала само това. Каза му и "Това е единственият ти шанс, Айнар".

– Искате ли да се видим за вечеря в "Белведере"? – попита професор Болк. – Знаете ли къде се намира? От другата страна на река Елба. До Терасата на Брюл.

– Да, знам.

Професорът постави изненадващо влажна длан на рамото му и рече:

– Айнар, чуй ме внимателно, разбирам те. Разбирам какво искаш.

Вечерта се срещнаха в "Белведере". Ресторантът сияеше в бяло и златисто, а навън вечерната мъгла се спускаше над синята река Елба и далечните хълмове на Лошвиц. До станциите на келнерите имаше палми в саксии. Оркестърът на сцената свиреше увертюри на Вагнер.

Келнер с фрак им донесе бутилка шампанско в сребърна кофа.

– Но ние не празнуваме нищо – каза професор Болк, докато келнерът отваряше бутилката. Корковата тапа излезе с пукване и жените на съседните маси източиха обгърнати от дебели кадифета вратове, за да видят какво става.

– А може би трябва – каза Айнар тихо сред звъна на сребърните ножове за риба, които келнерът поставяше на масата. Помисли си за Лили. По-рано се чудеше дали да не прати нея на вечерята в "Белведере".

Професор Болк се зае да обезкостява пъстървата си. Айнар наблюдаваше как ножът с извит като кукичка връх разрязва тънката кожа и разкрива розовата плът.

– Да ти призная, когато за пръв път срещнах човек като теб, не бях съвсем сигурен какво да му кажа. В началото си мислех, че няма как да му помогна.

Айнар ахна.

– Нима познавате и друг като мен?

– Грета не ти ли разказа за първия ми пациент – професорът се приведе над масата – в твоето положение?

– Не, не ми е казвала.

– Имаше един мъж, на когото исках да помогна. Но той избяга, преди да започнем. Уплаши се. Но е напълно разбираемо.

Айнар си помисли: "Избягал е преди да започнете с какво?" Професор Болк несъмнено си мислеше, че Айнар е много по- информиран. Разказа му за предишния си пациент, който бил убеден, че е жена, и започнал да се нарича Зиглинде Таненхаус дори когато се обличал като мъж. Работел като кондуктор във влака от Вьолфниц за Клоцше и настоявал да се обръщат към него с "госпожице". Пътниците, естествено, не разбирали защо. Само се взирали озадачено в синята му униформа и черната му вратовръзка.

– Но в деня на първата операция той изчезна – обясни професорът. – Измъкнал се от стаята си в клиниката и, незнайно как, минал незабелязано покрай фрау Кребс. Накрая се върнал на работа, но вече облечен с женска униформа, тъмносиня пола с платнен колан.

Келнерът дойде да им налее още вино. Айнар се досещаше какво му обещава професорът. Ножът за риба блещукаше на светлината от големия свещник на поставката зад тях. Айнар предполагаше, че процедурата ще е един вид размяна. Щеше да замени увисналата плът между краката си с нещо друго.

Навън река Елба течеше черна, а един ярко осветен параход мина под моста. Професор Болк каза:

– Бих искал да започнем следващата седмица.

– Следващата седмица? Не може ли по-рано?

– Първо трябва да те преместим в клиниката, за да си почиваш и да сложиш някой и друг килограм. Ще трябва да си напълно отпочинал. Иначе съществува риск от инфекция.

– Каква инфекция? – попита Айнар, но в този момент пристигна келнерът и вдигна съдовете и приборите, след което помете трохите с малка сребърна четка.

Айнар се прибра с такси в хотела. Проститутката от съседната стая бе излязла някъде и той спа непробудно, като се размърда само веднъж, когато на гарата пристигна влак. На сутринта стана и се изкъпа в дъното на коридора, в студено помещение с паянтова врата. Облече кафява пола, бяла блуза с плетена на една кука яка и вълнена жилетка, и си сложи малка шапчица, килната настрани. Лицето му изглеждаше бледо в запотеното от дъха му огледало. Възнамеряваше да постъпи в клиниката като Лили, тъй като тя щеше да си тръгне оттам през пролетта. Не го правеше нарочно, просто това бе естествен развой на събитията. В банята на хотела, на фона на шума от влаковете, долитащи през дъските на вратата, Айнар Вегенер затвори очи и когато ги отвори, беше Лили.

ФРАУ КРЕБС, чието лице бе осеяно от спукани капиляри, прие Лили в клиниката и ѝ нареди да облече една от белите болнични нощници, които се завързваха на кръста с шнур. После я заведе до стая в дъното на коридора, където Лили трябваше да си почива цяла седмица. Вътре имаше легло с метална поставка за крака. Фрау Кребс дръпна пердето на прозореца. Стаята гледаше към малък парк, спускащ се до брега на река Елба. Водата бе стоманеносиня и Лили зърна как група моряци на палуба на товарен кораб са се сгушили в палтата си заради студа.

– Тук ще ти хареса – каза фрау Кребс. Облаците в небето се разкъсаха и сноп светлина проряза кръг върху водната повърхност, който заблестя като златната огърлица на шията на Лили.

Фрау Кребс се покашля.

– Професор Болк ми каза, че ще дойдеш, но забрави да ми каже името ти. Типично за него.

– Казвам се Лили.

– Лили чия?

Навън облаците се разпръснаха и отвориха голяма светлосиня дупка в небето, реката засия, а моряците с дебелите палта вдигнаха очи към синевата. Лили се замисли и отговори:

– Елбе. Лили Елбе.

Следобед слезе да пие чай в зимната градина. Намери един метален стол и седна встрани от останалите, а слънцето погали лицето ѝ през стъклото. Денят се бе прояснил и сега небето бе синьо. Помещението се затопли достатъчно, за да се изпълни въздухът с аромата на папрати и бръшляна, виещ се по метални решетки на стените. Зимната градина гледаше към Елба, набраздена от вълни заради поривите на вятъра, който бе пропъдил облаците. Белите гребени ѝ напомниха за протока Категат в Дания и за пейзажите на Айнар. Преди години Лили сядаше па плетения стол във Вдовичи дом и гледаше картините му. Разглеждаше ги безпристрастно, все едно бяха дело на отдавна починал роднина, с когото се гордееше.

През тази седмица Лили спеше до късно; имаше чувството, че колкото повече си почива, толкова повече се уморява. Следобед пиеше чай и хапваше сладкиш в зимната градина. Сядаше на металния стол, поставяше чашата на коляно и кимаше плахо на другите момичета, които се събираха в градината да клюкарстват. От време на време някое от тях се разсмиваше толкова силно, че Лили поглеждаше нататък: събрани в кръг млади жени с дълги коси, лъщяща от здраве кожа и кореми, издуващи болничните нощници. Лили знаеше, че повечето пациентки са тук по тази причина, и ги гледаше крадешком, не с презрение или жалост, а с интерес и копнеж, защото момичетата разговаряха непринудено и никое от тях – ако се съдеше по гръмкия им смях, отекващ из зимната градина като сребърен куршум, който заплашваше да разбие стъклата – май не се притесняваше, че през следващите няколко месеца ще живее в Общинската женска болница в Дрезден. Клиниката приличаше на общество, което още не я бе приело. "Може би един ден и аз ще съм като тях", каза си тя, докато слънцето галеше коленете и китките ѝ, обърнати навън за да усетят топлината, която бе започнала да прониква постепенно в тялото ѝ.

Лили знаеше, че професор Болк иска от нея да напълнее. Всеки следобед фрау Кребс ѝ носеше оризов пудинг с бадеми в пълнежа – по датски. Първия път, когато гребна от крема и усети в устата си твърдия, грапав бадем, Лили вдигна очи и, забравила къде се намира, каза на датски:

– Таk, tak.

На третия ден от постъпването си в клиниката, докато седеше в зимната градина, забеляза през стъклото, че навън са поникнали минзухари. С ярките си цветове и сгушени на вятъра изглеждаха толкова смели в кафявата пръст, която през следващите няколко седмици щеше постепенно да се превърне в зелен килим. Днес реката имаше цвета на масло и течеше лениво, а по нея се носеше шлеп, пренасящ стока, увита с черен брезент и стегната с въжета.

– Как мислите, дали тази година ще се запролети по-рано?

– Моля? – попита Лили.

– Забелязах, че гледате минзухарите.

Едно момиче бе седнало незабелязано на съседния стол и сега се премести срещу Лили от другата страна на бялата желязна маса.

– Май са подранили – отвърна Лили.

– Сигурна съм, че тази година пролетта ще настъпи по-рано – рече момичето с разпиляна по раменете руса коса и чипо носле. Оказа се, че името ѝ е Урсула и е сираче от Берлин. Още нямаше двайсет години и се бе озовала в Дрезден по обичайната причина.

– Мислех си, че го обичам – сподели ѝ Урсула по-късно.

На другия ден слънцето грееше още по-силно. Лили и Урсула се запътиха към парка, облечени с пуловери с високи яки и кожени шапки с наушници, взети назаем от фрау Кребс. Тръгнаха по алеята към минзухарите, които вече бяха поникнали на всякъде. Навън, край река Елба, на вятъра, който бе по-мразовит, отколкото изглеждаше от зимната градина, Урсула попита.

– А ти защо си тук, Лили?

Лили се замисли, прехапа устни и скри ръце в ръкавите. На- края отговори:

– Аз съм болна отвътре.

– Разбирам – каза Урсула.

От този момент нататък всеки следобед двете пиеха чай заедно. Избираха си шоколадови бонбони от многобройните кутии, които Урсула бе измъкнала от последното си работно място.

– Заради тези бонбони загазих – заяви Урсула, взе бонбон с формата на мида и го лапна. Разказа на Лили за магазина за шоколад на булевард "Под липите", където работела. Най-богатите мъже в Берлин ходели там по обед или в пет часа и с преметнати на лакът палта купували триетажни кутии с бонбони, увити в златист станиол и завързани със сатенени панделки.

– Сигурно си мислиш, че се влюбих в някой от тях – рече Урсула и остави чашата с чай в чинийката. – Но не стана така. Влюбих се в момчето, което бъркаше шоколада в работилницата отзад. Той сипваше торбите с орехи, калъпите масло, кофите с мляко и какаото на прах в казаните. Казаните бяха толкова големи, че вътре можеха да се сгушат двама влюбени. Казваше се Йохен и имаше лунички по цялото тяло. Пристигнал в Берлин от Котбус край границата с Полша, за да забогатее, но се трудеше на стоманените казани и въртеше ръчката на миксера, и ако не внимаваше, остриетата щяха да сграбчат кльощавата му ръка и да я завъртят стотици пъти за по-малко от минута.

Минали четири месеца преди Урсула и Йохен да си проговорят, тъй като на продавачките с розови униформи било забранено да общуват с помощниците от работилницата, където винаги било горещо и миришело на пот и горчив шоколад, а разговорите се въртели предимно около половите органи на момичетата зад стъклените щандове в предната част на магазина. Но един ден се наложило Урсула да отиде отзад, за да попита кога ще е готова следващата партида с нуга. Йохен, едва седемнайсетгодишен, килнал шапка назад и отвърнал: "Днес няма да има повече нуга. Кажи на онзи глупак просто да се прибере у дома и да се извини на жена си". Сърцето на Урсула се изпълнило с любов.

Лили се досещаше как се е развила историята след това: първата целувка в задната стая; прегръдките край стоманените казани; страстта късно вечер в притихналия магазин до неподвижните миксери; любовните стенания.

"Колко тъжно", помисли си тя, загледана в блещукащите води на реката. За пет дни двете с Урсула се бяха сприятелили! Въпреки положението, в което се бе озовала Урсула, Лили мечтаеше нещо такова да се случи и на нея. Да, каза си тя. И с мен ще е така: любов от пръв поглед, пламенна и изпепеляваща страст.

На следващата сутрин професор Болк дойде в стаята ѝ и каза:

– Моля те, днес не яж нищо. Дори не слагай сметана в чая си. Утре е денят.

– Наистина ли? – попита Лили. – И няма да се откажете?

– Запазих операционната. Сестрите вече получиха графика. Качила си няколко килограма. Няма да се отказваме. Утре е твоят ден, Лили. – След тези думи професорът си тръгна.

Лили слезе на закуска в столовата със сводести прозорци и под, настлан с борови дъски, където дългата маса бе отрупана с чинии с колбаси, панери с хлебчета и кана с кафе. Лили си сипа кафе и седна сама на маса в ъгъла. С помощта на нож за масло разпечата плика с писмо от Грета.

Лили си представи апартамента в Париж: ателието на Айнар, чисто и недокоснато; утринната светлина в ателието на Грета; кадифената табуретка, потънала под тежестта на Карлайл; Грета по мантия, опръскана с боя, с коса, спускаща се като мразовита вода по гърба ѝ; Ханс, надул клаксона на улицата, за да даде знак на Лили да слезе. Прииска ѝ се да се върне там, но в момента бе невъзможно.

Следобед се срещна с Урсула, чиито бузи бяха зачервени от тичане.

– Имам писмо от него! – размаха тя бял плик. – От Йохен е!

– Откъде знае, че си тук?

– Писах му. Не се сдържах, Лили. Стана ми тъжно и му писах колко го обичам, както и че още не е твърде късно. – Косата ѝ бе вързана на опашка и изглеждаше още по-млада с пухкавите си бузи с трапчинки. – Какво ли ми е написал?

– Прочети писмото.

Урсула отвори плика и започна да чете наум. Усмивката ѝ постепенно се стопи, а когато обърна страницата, вече се мръщеше. Накрая прокара ръка под носа си и каза: – Пише, че може и да дойде да ме види, ако успее да спести достатъчно пари и от магазина го пуснат в отпуск.

– А ти искаш ли той да дойде?

– Да. Но не бива да се надявам. Ще му е трудно да си вземе почивен ден. Но казва, че ще дойде, ако има време.

Смълчаха се за няколко минути. Урсула се покашля.

– Разбрах, че ще ти правят операция.

Лили отвърна със сведен поглед, че е вярно.

– Какво ще ти правят? Ще се промениш ли?

– Ще се оправя. Професор Болк ще ме излекува.

– О, зловещият стар Болк. Дано не те повреди. Наричат го Болк Ножа. Винаги е готов да среже някое момиче.

За момент Лили се уплаши.

– Извинявай – каза Урсула. – Не говорех сериозно. Знаеш как клюкарстват момичетата. Нищо не разбират.

– Няма нищо.

По-късно, когато се прибра в стаята, Лили се приготви за лягане. Фрау Кребс ѝ даде малко бяло хапче. "Ще ти помогне да заспиш". Лили изми лице на мивката. Гримът – оранжевата пудра, розовото червило, кафявия молив за вежди – се стече в умивалника заедно с водата. Когато вдигнеше молива, готова да очертае веждите, я обземаше странно чувство, пърхане точно под ребрата. Айнар така ли се чувстваше, когато четката му докоснеше бялото платно? Лили потрепери и изпита съжаление. Наложи се да преглътне, за да не изплюе приспивателното хапче.

На следващата сутрин се чувстваше сънена и замаяна. На вратата ѝ се почука. Сестра с вдигната на кок коса отметна завивките. До леглото я чакаше количка, миришеща на спирт и стомана. Някъде в далечината зърна лицето на професор Болк,който попита:

– Тя добре ли е? Нека първо се уверим, че всичко е наред.

Всичко друго бе като в мъгла. Знаеше, че е рано сутринта и че я карат по коридора на клиниката още преди слънцето да е изгряло над полетата с рапица източно от Дрезден; позна летящите врати с прозорчетата, които се затвориха зад нея преди зората да огрее Терасата на Брюл, откъдето бе видяла река Елба, града и цяла Европа и където бе решила, че ще загърби миналото.

Когато се събуди, зърна жълто перде на прозореца. Отсреща имаше малък гардероб с огледало и ключ, завързан за син шнур с пискюл; за миг си помисли, че е гардеробът от ясен, но после си спомни – макар да ѝ се струваше, че се бе случило на друг човек – онзи следобед, когато бащата на Айнар го завари седнал пред гардероба с жълтия шал на майка си на главата.

Лежеше на легло с метална поставка за крака, през чиито пречки виждаше стаята – все едно гледаше през прозорец с решетка. Тапетите бяха жълти с розови цветчета. В ъгъла върху стол имаше преметнато одеяло. Масичката до леглото бе застлана с плетено на една кука каре, а върху него стоеше вазичка с теменужки. Масата имаше чекмедже и Лили се зачуди дали вещите ѝ са в него. Подът бе застлан с бежов килим, протрит на места.

Опита да се надигне, но я преряза силна болка и тя отново се отпусна върху твърдата възглавница. Причерня ѝ пред очите. Помисли си за Грета и се зачуди дали тя е при нея в стаята, например в ъгъла срещу прозореца, накъдето не можеше да погледне, защото нямаше сили. Лили нямаше представа какво ѝ се е случило, поне за момента, докато още усещаше хлороформа в ноздрите си. Знаеше, че е болна и в първия миг ѝ хрумна, че е дете със спукан апендицит в провинциалната болница в Ютланд; беше на десет години и Ханс скоро щеше да пристигне с букетче полски цветя. Но това не бе възможно, защото Лили очакваше и Грета, която беше съпруга на Айнар. Това я накара да се запита шепнешком: Къде е Айнар?

Помисли си за всички тях: Грета, Ханс и Карлайл, чийто равен, настойчив глас звучеше разумно и убедително; помисли си за уплашения Айнар, изгубил се в големия си костюм, отделен от останалите, някак си изчезнал завинаги. Лили отвори очи. От тавана висеше крушка с метален лампион. От нея се спускаше дълъг шнур, който стигаше до леглото ѝ и завършваше с кафяво топче. То лежеше върху зеленото одеяло и Лили дълго размишлява дали да извади ръка изпод завивката, за да дръпне кафявото топче и да угаси светлината. Съсредоточи се върху дървеното топче, което приличаше на мънистата по сметалата. Накрая, когато все пак успя да извади ръка, уморатая и болката избухнаха като гореща бяла светлина. Главата ѝ отново тупна на възглавницата и тя затвори очи. Само преди часове, още преди изгрев, в ръцете на професор Алфред Болк, Айнар Вегенер се бе преобразил от мъж в жена, след като двата му тестиса бяха отрязани от сбръчканото сакче на скротума, и сега Лили Елбе потъна в сън за три дни и три нощи.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ГРЕТА НЕ МОЖЕШЕ да си намери място. Закопчаваше мантията, прибираше коса с гребена с формата на костенурка, смесlаше боите в палитрата, заставаше пред портрета на Лили и изпадаше в недоумение как да го довърши. Картината – горната част от тялото на Лили бе готова, а долната представляваше само очертания с молив – и изглеждаше като рисувана от друг. Взираше се в платното, опънато с пирони, които сама бе заковала, но не можеше да се концентрира. Всичко я разсейваше. На вратата имаше брошура с призив да се запише в някаква библиотека. Едвард IV мляскаше, докато пиеше вода от купичката. През отворената врата в ателието на Айнар се виждаха спретнатото канапе, застлано с чергата в розово и червено – празна и подредена стая, в която вече никой не живееше. Скрин с празни чекмеджета; празен гардероб с една-единствена закачалка. Гърдите ѝ се стегнаха от болка и единственото, за което можеше да мисли, бе как Айнар прекосява Европа в дрънчащ вагон, как пристига в Дрезден вечерта с влажна от мъглата коса, стиснал адреса на клиниката в ръка.

Ханс организира поредната изложба на нейни картини в галерията си и за пръв път Грета не отиде на откриването. Писнало ѝ бе от всичко, но не го каза на Ханс, защото би прозвучало неблагодарно, капризно. Особено от устата на Грета, за която само преди пет години никой не бе чувал и която тази cyтрин даде интервю на красив журналист от Ница с премрежен поглед, който я прекъсна с думите: "Кога осъзнахте колко сте велика?". Да, за пет години бе постигнала толкова много, но въпреки това си мислеше: "Постигнах успех, но какво значение има?" Остана сама, а съпругът ѝ и Лили бяха в Дрезден, също сами.

Повече от седмица след като Айнар замина, в един дъждовен ден, огласян от свистящите спирачки на автомобилите, Грета отиде при Ханс в галерията. Той седеше в кабинета си, а на съседното бюро чиновник пишеше в счетоводния тефтер.

– Не успях да продам всички картини – каза Ханс.

Един от портретите на Лили – под чадър в къпалнята до Сена – стоеше подпряна на бюрото, на което чиновникът дращеше с молив по редовете в тефтера.

– Трябваше да дойдеш на откриването. Някакъв проблем ли има? – попита Ханс и добави: – Запозна ли се с новия ми асистент? Това е мосю Льо Гал.

Чиновникът имаше слабо лице и нещо в меките му кафяви очи напомни на Грета за Айнар. Представи си как Айнар се качва колебливо на трамвай в Дрезден със сведени очи и свенливо прибрани в скута ръце – и потрепери. "Какво причиних на съпруга си?", помисли си тя.

– Мога ли да помогна с нещо? – Ханс се приближи до нея. Чиновникът не вдигаше очи от тефтера. Ханс и Грета не се докоснаха, но Грета усещаше близостта му, докато се взираше в картината: усмивката на Лили бе още по-широка заради опънатата от плувната шапка кожа; очите ѝ бяха тъмни и живи, бездънни. Грета усети нещо на ръката си, но когато вдигна глава не видя нищо, а Ханс се бе върнал до бюрото на чиновника с ръце в джобовете. Дали искаше да ѝ каже нещо?!

Карлайл ги бе заварил прегърнати в онзи мразовит дъждовен следобед, когато вратът на Ханс бе зачервен след посещението при бръснаря. Грета чу завъртането на ключа прекалено късно и за един неловък миг двамата с брат ѝ се вцепениха – тя с глава върху гърдите на Ханс, а Карлайл с ръка върху бравата.

– Не знаех, че... – започна той. Грета се отдръпна от Ханс, който вдигна ръце и рече:

– Не е каквото си мислиш...

– Ще се върна след малко – каза Карлайл и излезе, преди Грета да се опомни.

Вечерта, докато разтриваше болния му крак, тя рече:

– Понякога имам чувството, че Ханс е единственият ми приятел.

А брат ѝ, с разкопчана нощна риза отвърна:

– Разбирам те. Грета, никой не те обвинява, ако това те тревожи.

Сега, в кабинета на Ханс, до чиновника, който чертаеше нещо с молив и линия, Грета каза:

– Още нямам вести от Айнар.

– Тревожиш ли се?

– Не бива, но се тревожа.

– Защо не отиде с него?

– Той не пожела.

Ханс замълча и сви устни; нима я съжаляваше? Много мразеше да я съжаляват.

– Това не ме притеснява – заяви тя. – Разбирам защо пожела да замине сам.

– Грета.

– Да?

– Защо не отидеш да го видиш?

– Той не иска да ходя.

– Вероятно се срамува да те помоли за помощ.

– Не, Айнар не е такъв. А и защо да се срамува? След всичко, което преживяхме, защо би се засрамил чак сега?

– Помисли си какво преживява. Досега не му се е случвало подобно нещо.

– Но тогава защо не пожела да го придружа от самото начало? Ясно заяви, че не иска да ходя с него.

– Вероятно се е страхувал.

– Мислиш ли?

Чиновникът драсна клечка кибрит и запали цигара. Искаше ѝ се Ханс отново да я прегърне, но реши да не се приближава до него. Изправи гръб и приглади плохите на полата си. Осъзнаваше, че е старомодно, но не искаше да се хвърля в обятията му, докато още беше съпруга на Айнар.

– Отиди да го видиш – каза Ханс. – Ако искаш, ще дойда с теб. С радост ще те придружа.

– Не бива да ходя там.

– Напротив.

– А работата ми?

– Ще почака. А може да си вземеш триножника и боите.

– Наистина ли смяташ, че е удачно?

– Ще дойда с теб – повтори Ханс.

– Не, няма смисъл.

– Защо?

На бюрото на чиновника имаше брой на L'Echo de Par отворен на отзивите за последната ѝ изложба. Още не бе чела статията, но един параграф ѝ се наби на очи, сякаш бе подчертан: "След безброй портрети на един и същ модел – странно момиче на име Лили – Грета Вегенер става скучна. Пожелавам ѝ да си намери нов модел и нова гама от цветове. Щом е от Калифорния, защо не погледне към жълтите и златни нюанси от родината си? Нарисувайте ми картина на Тихия океан и каньоните!".

– Ако изобщо отида, ще съм сама – каза Грета.

– Сега говориш като Айнар.

– Та аз съм като него.

Смълчаха се за няколко минути, разглеждаха картините и слушаха дъжда и шума от улицата. В Париж бе студено, сутрин влагата се пропиваше под кожата и Грета си представяше, че единственото по-влажно и сиво място на света в момента е Дрезден. Ако отидеше там, щеше да е като да навлезе още по-дълбоко в недрата на зимата.

Ханс отново каза:

– Ако мога да помогна с нещо...

Той пак се приближи до нея и Грета отново изпита онова усещане върху ръката си – все едно перце гали кожата ѝ. Дори през сивия костюм долавяше тихия му пулс.

– Грета.

– Трябва да тръгвам.

– Дали...

– Наистина трябва да тръгвам.

– Добре. – Ханс ѝ помогна да си облече шлифера. – Съжалявам.

Тогава чиновникът попита дрезгаво:

– Да очакваме ли нови картини в скоро време, госпожо Вегенер?

– Не, вероятно по-нататък – отвърна тя и когато излезе на улицата сред пълзящите в дъжда коли и безбройните чадъри по тротоара, реши, че ще опакова сгъваемия триножник и боите и ще си запази цяло купе за следващия влак до Дрезден.

В ДРЕЗДЕН ГРЕТА най-много се изненада, че хората на улицата вървят с наведени глави. Никой не вдигаше очи и не се изненадваше от високия ѝ ръст, а тя бе свикнала да срещат погледа ѝ и да я поздравяват. През първия ден имаше чувството, че е невидима, че е изгубена дълбоко в гънките на Европа. Това предизвиква лека паника у нея, докато вървеше по чакълената алея към входа на Общинската женска болница; паникьоса се, защото изведнъж се уплаши, че ако никой не може да я намери, то тя на свой ред няма да намери Айнар.

Първоначално настана объркване.

– Търся госпожица Вегенер – каза Грета на регистратурата, където фрау Кребс пушеше цигара. Името Вегенер нищо не ѝ говореше. Тя присви устни и поклати глава, при което безупречно подстриганата ѝ коса се развя около брадичката. Грета опита отново: – Тя е слаба и тъмноока. Много срамежлива. Дребно момиче от Дания?

– За Лили Елбе ли говорите?

Грета, която точно в този момент си представи как Aйнар вдига лице към слънцето, докато влакът прекосява река Елба по моста на Мариенщрасе, отвърна:

– Да, точно тя.

В стаята мъждукаше преносима газова печка. Жълтите пердета бяха спуснати, а сините пламъци хвърляха танцуващи сенки върху леглото. Грета се държеше за металните тръби на поставката за крака. Лили бе сгушена под одеялото с отпуснати отстрани ръце. Спеше и дишаше през носа.

– Моля ви, не я безпокойте – прошепна от прага фрау Kpeбс. – Операцията беше тежка.

– Кога я оперираха.

– Преди три дни.

– Как е сега?

– Трудно е да се каже. – Фрау Кребс скръсти ръце пред гърди- те си. В стаята бе топло, а тишината се стори на Грета неестествена. Тя седна на стола в ъгъла и преметна одеялото върху скута си. Уморена и измръзнала бе от пътуването. Фрау Кребс я остави насаме с Лили и Грета заспа до леглото.

След няколко часа, когато се събуди, Грета си помисли, че е заспала за кратко на някоя от верандите в Пасадена. Тогава обаче зърна Лили, която помръдна върху възглавницата. Клепачите ѝ потрепнаха.

– Моля те, не се тревожи за мен – каза Лили, премигна сънено и отвори очи. Все още бяха кафяви и лъскави като козината на животинче. Единственото, останало от съпруга ѝ – очите, в които Грета виждаше целия му живот.

Тя отиде до леглото и погали крака на Лили през одеялото. Мускулите на прасеца бяха толкова меки, но може и само да си въобразяваше – както може би си въобразяваше, че вижда извивките на женски гърди под завивката.

– Знаеш ли какво се случи с мен? – попита Лили. Лицето ѝ изглеждаше по-налято, бузите и гърлото по-месести, дотолкова, че адамовата ябълка се бе скрила сред плътта. И това ли си въобразяваше? "

– Само онова, за което бяхме говорили.

– Лили ли съм сега? Превърнах ли се в Лили Елбе?

– Ти винаги си била Лили.

– Да, но ако погледна там долу, какво ще видя?

– Не мисли по този начин – каза Грета. – Това не е единственото, което те прави Лили.

– Операцията успешна ли е?

– Така каза фрау Кребс.

– Как изглеждам? Кажи ми, Грета, как изглеждам?

– Много си красива.

– Наистина ли съм жена?

Част от Грета се вцепени от шока. Съпругът ѝ бе мъртъв. Усети изтръпване, все едно душата му премина през нея. Грета Уод отново бе вдовица, което ѝ напомни как ковчегът на Теди с гравирани по капака райски птици бе потънал в земята. Но нямаше да се налага да погребва Айнар. Него бе изпратила с влак за Германия и сега вече го нямаше – все едно влакът бе изчезнал завинаги сред студената януарска мъгла. Помисли си, че ако извика името му, то ще отеква безспир до края на живота ѝ.

Грета се наведе към Лили. Отново изпита порив да я прегърне, затова положи длани върху лицето ѝ. Вените на слепоочията ѝ пулсираха лекичко. Грета остана така, седнала на болничното легло с потната глава на Лили в ръце. Пердетата бяха открехнати и навън се виждаше зелена пролетна трева, простираща се към Елба. Реката отразяваше препускащите в небето облаци. На другия бряг две момчета по пуловери се приготвяха да се качат в кану.

– Здравейте – каза глас от прага. Младо момиче с чип нос. – Вие трябва да сте Грета.

Грета кимна и момичето влезе тихо. Носеше болнична нощница и халат, краката ѝ бяха обути с пантофи. Лили отново бе заспала и стаята изглеждаше мрачна. Газовата печка в ъгъла цъкаше цък-цък-цък.

– Аз съм Урсула. Сприятелихме се – кимна тя към Лили. – Ще се оправи ли?

– Да, струва ми се. Но фрау Кребс каза, че е понесла тежко операцията.

– Спи почти непрекъснато, но веднъж я заварих будна и изглеждаше щастлива.

– Страхуваше ли се преди операцията?

– Не. Тя обожава професор Болк и би направила всичко за него.

– Той е добър лекар – каза Грета.

Урсула носеше кутийка, опакована със станиол и надпис, "Под липите" с декоративен шрифт. Подаде я на Грета с думите:

– Ще ѝ я предадете ли, когато се събуди?

Грета ѝ благодари и чак тогава забеляза издутия ѝ корем. Имаше странна форма. Разположен бе твърде високо и изглеждаше неравен.

– А вие как сте?

– О, аз съм добре – отвърна Урсула. – С всеки изминал ден се уморявам все повече. Но това е нормално.

– Добре ли се държат с вас?

– Фрау Кребс е добра. В началото изглежда строга, но е добра. И другите момичета също. Но Лили ми е любимката. Толкова е мила. Тревожи се за всички освен за себе си. Тя ми разказа за вас. Липсвахте ѝ.

За момент Грета се зачуди какво има предвид Урсула, но пропъди мисълта. Нямаше значение.

– Нали ще ѝ кажете, че съм се отбила? И ще ѝ дадете бонбоните, нали?

Грета отседна в хотел "Белвю". Вечер, след като се прибереше от болницата, се опитваше да рисува. До прозорците ѝ достигаше светлината от шлеповете, превозващи въглища. Грета понякога отваряше прозореца и чуваше шумоленето на греба от някоя туристическа лодка, стъргането на товарните кораби и дрънченето на трамваи.

Започна портрет на професор Болк на голямо платно, което купи от магазин на Алунщрасе и занесе до хотела навито на руло. Докато вървеше по Моста на Август с полукръглите издадени тераси, пред очите ѝ се разкри почти цял Дрезден: Терасата на Брюл с прясно боядисани в зелено пейки; извисяващия се купол на Фрауенкирхе, опушен от автомобилните газове и от мините в Плауншер Грунд; дългата сребриста редица от прозорци на музея "Цвингер". Порив на вятъра изтръгна навитото платно изпод мишницата ѝ, но тя успя да го хване тъкмо когато се разтвори с плющене като платно на кораб. Мъчеше се да го навие отново, когато ръка докосна рамото ѝ и познат глас каза:

– Нека ти помогна.

– Прибирах се в хотела – рече Грета, а професор Болк хвана платното за единия край и го нави като щора на прозорец.

– Явно планираш голяма картина – каза той.

Всъщност Грета още нямаше представа какво точно ще нарисува; моментът не ѝ се струваше подходящ за портрет на Лили.

– Ще ме изпратите ли до хотела? – посочи тя към парка с кестените пред "Белвю", който приличаше на квадратен спасител на високия си стол, оглеждащ наперено плажа на Елба.

– Искам да ми разкажете за операцията и какво ще се случи с Лили. – Грета имаше чувството, че професорът я избягва; пристигна в Дрезден преди два дни, а той още не бе отговорил на съобщенията, които оставяше на регистратурата при фрау Кребс. Спомена дори на Урсула, че иска професор Болк да ѝ се обади. Но той така и не я потърси. Затова сега го заведе в апартамента си в "Белвю". Настаниха се на столове до прозореца и пиеха кафето, донесено от прислужница с дантелена лента, закачена с фиби в косите.

– Първата операция мина успешно – обясни професор Болк. – Процедурата беше съвсем проста. Разрезът заздравява нормално.

Той разказа на Грета какво се бе случило в голямата операционна, където една сутрин преди зазоряване Айнар се бе превърнал в Лили. Обясни ѝ, че всички изследвания – кръвната картина, пробите от урината и ежечасното измерване на температурата – показват, че Лили се възстановява по план. Всичко било стерилно, тъй че Лили не получила инфекция. – Най-големият проблем в момента е болката.

– Какво ѝ давате за нея?

– Всеки ден ѝ слагаме инжекция с морфин.

– Това крие ли риск?

– Съвсем малък. Постепенно ще намаляваме дозата през следващите няколко седмици. Но точно сега има нужда от него.

– Разбирам.

Сега, когато Болк бе до нея, притесненията ѝ относно лекаря изчезнаха. Той бе не по-различен от другите заети и важни мъже – трудно бе да го открие човек, но хванеш ли го насаме, ти отделяше цялото си внимание.

– Притесняваше ме кървенето – продължи професорът. – Ня- маше причина за подобно кръвотечение. Мислех си, че има на- раняване на някой от вътрешните органи.

– Какво например?

– Не знам. Да речем, спукан далак. Или разкъсване на сто- машната лигавица. Има безброй възможни причини. – Докторът кръстоса крака. Грета се уплаши за Лили и сърцето ѝ се разтуптя.

– Но тя е добре, нали? С основание ли се тревожа?

– Отворих я – рече Болк.

– Какво имате предвид?

– Отворих корема ѝ. Знаех, че нещо не е наред. Оперирал съм достатъчно коремни кухини.

Грета затвори очи за миг и видя как скалпел оставя кървава диря по корема на Лили. Реши обаче да спре дотук, за да не си представи как професор Болк и фрау Кребс разтварят кожата.

– Айнар наистина е жена. Поне отчасти.

– Но аз вече знам това – каза Грета.

– Не. Не разбирате. – Професорът си взе курабия с формата на звезда от подноса. – Това е нещо забележително. – Очите му блестяха от интерес и Грета видя, че той е от лекарите, които искат някоя болест или хирургическа процедура да бъде кръстена на тях.

– В корема му намерих нещо, омотано в червата. – Доктор Болк преплете пръсти и изпука кокалчетата. – Намерих яйчници. Недоразвити, разбира се. Малки. Но бяха там.

В този момент Грета реши да нарисува професор Болк: широките му рамене; отпуснатите ръце; дългия врат, обгърнат от колосана яка; сбръчканата нежна кожа около очите. Тя се облегна назад. В съседния апартамент бе отседнала оперна певица и през стената се чуваше как пее партията на Ерда от "Зигфрид": гласът ѝ се извисяваше като ястреб в полет. Заприлича ѝ на гласа на Анна, но това бе невъзможно, защото Анна се бе върнала в Копенхаген и за пръв път от няколко години отново пееше в Кралската опера. Грета си помисли, че когато Лили се възстанови, ще я заведе на опера. Представи си как ще се държат за ръце в тъмния салон на "Земперопер", докато Зигфрид изкачва планината, за да достигне до Брунхилда.

– Какво означава това? – попита след малко Грета. – Яйчниците истински ли са?

– Означава, че сега съм още по-уверен в успеха. Постъпваме правилно.

– Наистина ли това е причината за кървенето?

– Вероятно. Обяснява почти всичко друго.

Не, помисли си Грета, яйчниците не обясняваха всичко.

– Искам да опитам нова процедура за присаждане. Правено е с тестиси, но никога с женски органи. Искам да взема тъкан от здрави яйчници и да я присадя върху яйчниците на Лили. Нужно е обаче да изберем подходящия момент и да намерим подходящите яйчници.

– Колко време ще отнеме? Сигурен ли сте, че е възможно?

– Няма да отнеме много дълго. Вече съм се спрял на едно момиче.

– От клиниката ли?

– Да, момичето е от Берлин. Когато пристигна, мислехме, че е бременна. Но се оказа, че има тумор в корема. Професорът се изправи да си тръгва. – Тя не знае, разбира се. Какъв е смисълът да ѝ казваме сега? Но може да се окаже подходяща, остава ѝ около месец. – Той стисна ръката на Грета.

След като Болк си тръгна, Грета отвори кутията с бои, извади шишенцата, застла пода с брезент, а през стената до гласът на оперната певица, бавен и мрачен, изкачващ нотната стълбица в самота.

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО Грета и Лили седяха в градината на клиниката. Брезите и върбите бяха осеяни с пъпки. Живите плетове все още не се бяха раззеленили докрай, но глухарчетата се подаваха измежду плочите на пътеката. Двама гра- динари копаеха дупки за редица от черешови фиданки с yвити в зебло корени. Храстите се разлистваха.

На поляната върху карирано одеяло в кръг седяха няколко бременни момичета и плетяха венци от трева. Белите им болнични нощници потрепваха на вятъра. Часовникът над входа на клиниката удари дванайсет на обед.

Облак затули слънцето и поляната потъна в мрак. Черешовите фиданки се катурнаха и от стъклената врата на клиниката излезе някой. Грета не видя ясно кой е. Носеше бяла лекарска престилка, развяваща се като знаменцата на туристическите корабчета по Елба.

– Виж, професорът! – каза Лили.

Той вървеше към тях и когато облакът премина, слънцето огря лицето му и проблесна върху очилата. Щом стигна до пейката, професорът коленичи и каза:

– Утре ще е.

– Кое? – попита Лили.

– Следващата операция.

– Защо така изведнъж? – попита Лили.

– Защото сме готови с тъканта за присаждане. Трябва да направим операцията утре.

Грета бе казала на Лили за процедурата, за тъканта от яйчници, която професор Болк щеше да присади в корема ѝ.

– Мисля, че всичко ще мине по план. – На слънчевата светлина кожата по лицето на Болк изглеждаше тънка и сините му вени прозираха през нея. На Грета ѝ се прииска Ханс да бе дошъл в Дрезден. Така би могла да обсъди въпроса с него, да поиска съвет, а той щеше да сключи пръсти пред устата си, докато обмисляше какво да каже. Изведнъж се почувства изтощена.

– А ако не мине по план? – попита тя.

– Ще изчакаме. Тъканта трябва да е от младо момиче.

– Още ми е трудно да повярвам – каза Лили. Тя не гледаше към Грета или Болк, а към кръга от момичета, които сега се бяха излегнали.

След като професорът си тръгна, Лили поклати глава.

– Още не мога да повярвам – повтори тя, без да откъсва очи от момичетата. – Той ми помага, Грета, точно както ти ми обеща. Превръща ме в момиченце. – Лицето на Лили изглеждаше спокойно, върхът на носа ѝ червенееше. Тя прошепна: – Струва ми се, че е способен да извърши чудеса.

Вятърът духна косата на Грета през рамото и тя погледна към прозорците, зад които се намираше лабораторията на професор Болк – тухлените стени, остъкления коридор, който я свързваше с останалата част от клиниката. Грета нямаше право да влиза там, но си представяше как изглежда операционната с форма на амфитеатър, металните носилки на колела и лавиците с буркани, пълни с формалдехид. Щората на един от прозорците се вдигна и за момент Грета видя силует, привел глава над някаква задача, след това друг човек – също само черен силует спусна отново щората и жълтата тухлена сграда отново стана неодушевена като преди.

– Значи утре е денят – каза тя, притегли главата ѝ в скута си и двете затвориха очи, за да се насладят на слабото слънце. Слушаха приглушените възклицания на момичетата на поляната и далечния плясък на лодка по Елба. Грета си спомни за Теди Крос, когото някога също бе смятала за способен на чудеса. Като онзи път с крака на Карлайл. Грета и Теди бяха женени едва от няколко месеца и живееха в испанската къща в Бейкърсфийлд, където първите горещи ветрове започваха да брулят евкалиптите.

Грета беше бременна с малкия Карлайл, гадеше ѝ се и лежеше на дивана от "Гръмпс". Един ден Карлайл пристигна с жълтата си кола на гости, за да разгледа няколко потенциални нефте- ни находища.

През онази пролет ягодовите полета приличаха на зелен ки-лим, обрамчен от жълтите макове по хълмовете. В Бейкърфийлд бяха започнали да се стичат мъже от Лос Анджелис и Сан Франциско, тъй като се бе разчуло, че в района може да има нефт. Фермерът, който държеше парцела южно от ниви на семейство Крос, се бе натъкнал на нефт, докато копаел кладенец. Теди бе сигурен, че и родителите му ще намерят нефт, а Грета тайничко се чудеше дали Теди иска да забогатее заради някакво странно желание да ѝ е равен в това отношение. Късно следобед, след като се погрижеше за Грета, той отиваше по черния път до земята на семейството му и копаеше под издължената сянка на един стар дъб. Използваше уред с кръгло свредло, което можеше да се удължава с различни накрайници; и докато слънцето блещукаше по мъхестите листа на ягодите, Теди ко- паеше дупка в земята.

И тогава Карлайл пристигна в Бейкърсфийлд. По онова време още се придвижваше с ръчно изработени патерици, които стигаха до лактите му и имаха релефни дръжки от слонова кост. Имаше и резервен чифт от сребро, който госпожа Уод го караше да използва за официални събития. Карлайл по-късно ѝ разказа, че през първата му вечер в испанската къща, докато Грета спяла, Теди го закарал да му покаже кладенеца.

– Не искам да ги разочаровам. – Теди говорел за родителите си в дървената къщурка с процепи между дъските, достатъчно големи, че да пропускат вятъра. Дупката в земята била широка колкото човешки крак и заобиколена от дървена платформа. Теди извадил проба от почвата с чаша, вързана на въже. Разгледали я съсредоточено. Теди погледнал към Карлайл все едно очаквал, че само защото учи в Станфорд, ще може да види нещо в чаша с черна пръст.

– Според теб там долу има ли нефт?

Карлайл погледнал кривия дъб в края на нивата и нагоре към вечерното небе и отвърнал:

– Не съм сигурен.

Прекарали там половин час под залязващото слънце, докато вятърът навявал прахоляк в краката им. Стъмвало се и звездите започнали да изгряват.

– Да се прибираме – предложил Теди и Карлайл, който никога не бе винил Теди Крос за всичко случило се с Грета, отвърнал:

– Добре.

Теди тръгнал към колата, а Карлайл го последвал, но патерицата му се заклещила в процепа между две дъски на платформата и куцият му крак пропаднал в кладенеца. Щял да се разсмее, само че го пронизала непоносима болка в крака. Теди чул вика му и хукнал обратно.

– Добре ли си? Можеш ли да станеш?

Карлайл не можел да стане, защото кракът му се бил заклещил в дупката. Теди се заел да разковава дъските с лост и те се разцепвали с трясък, отекващ из околните полета. Койотите в хълмовете виели, а Карлайл плачел, притиснал глава в рамото си. Минал цял час, преди да го измъкнат, а кракът му бил счупен. Нямало кръв, но кожата на прасеца изглеждала по-тъмна от слива. Теди завел Карлайл до колата и поел на запад в нощта, през цялата долина, а полетата се сменяли от ниви с ягоди в лехи със зеле, лозя и накрая орехови градини. Превалили планината и стигнали до Санта Барбара. Чак в полунощ доктор с монокъл се заел да намести крака на Карлайл, докато сестрата от нощната смяна топяла марли в леген с гипс. Много по-късно, почти призори, Теди и Карлайл най-сетне изтощени пристигнали обратно в испанската къща.

Грета все още спяла.

– Спи откакто излязохте – казала Акико, чиито очи били черни като кожата по прасеца на Карлайл. А когато Грета се събуди, се чувстваше твърде зле, за да забележи гипса, от който сипеше бял прах, откъдето минеше Карлайл. Грета забеляза праха и се чудеше вяло – както винаги, когато ставаше въпрос за домакинска работа – откъде се е взел, след което просто го изтупваше от табуретката. Осъзнаваше смътно, че Карлайл е получил някакво нараняване, но само толкова.

– О, добре съм – каза Карлайл и Грета не го разпитва повече, защото единственият начин, по който можеше да опише как се чувства, бе, че все едно е отровена. Поглеждаше към гипса и затваряше уморено очи. А когато лятото бе в разгара си, живакът удряше 43°С и Грета най-накрая роди, свалиха гипса на Карлайл. Бебето беше мъртво, но кракът на Карлайл бе в най-доброто си състояние от онзи ден, когато с Грета бяха шестгодишни. Той все още малко куцаше, но вече не се нуждаеше от патериците и можеше да слиза от втория етаж на испанската къща, без да се държи за парапета.

– Единственото хубаво нещо, което се случи в Бейкърсфийлд – казваше понякога Грета.

След този случай до края на брака им Грета мислеше за Теди Крос като за човек, способен на чудеса – когато го видеше да присвива съсредоточено устни, ѝ се струваше, че може да постигне каквото си науми. Но когато Лили каза същото за професор Болк, Грета погледна към Елба, преброи лодките, преброи момичетата на поляната и отвърна:

– Ще видим.

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ЛИЛИ СЕ СЪБУДИ С ПИСЪК. Нямаше представа колко дълго е спала, но усещаше действието на морфина, тъй като клепачите ѝ тежаха твърде много, за да отвори очи.

Пронизителните ѝ писъци отекнаха по коридорите на Женската клиника и накараха сестрите и бременните момичета да настръхнат. Пареща болка раздираше долната половина на тялото ѝ. Ако имаше сили, щеше да надигне глава и да погледне към корема си, за да види дали там не гори огън.

Имаше чувството, че се рее над леглото и гледа надолу към себе си: малката Лили с изваяно от професор Болк тяло лежеше завързана под одеялото с разперени ръце, кожата от вътрешната страна на китките ѝ – зеленикава и гола. Краката ѝ бяха вързани с конопени въжета, от които висяха торби с пясък. Имаше по четири от всяка страна, закачени за въже, прокарано върху пищялите ѝ, за да не се сгърчват при спазмите.

Непозната сестра дотича в стаята. Имаше големи гърди и мустаци. Тя извика:

– Какво има? – и бутна Лили обратно върху купчината възглавници.

Струваше ѝ се, че пищи някой друг. За миг си помисли, че е Айнар: може би призракът му се надигаше у нея. Мисълта бе прашна и тя отпусна глава назад и затвори очи. Но продължаваше да пищи – не можеше да спре. Устните ѝ бяха напукани и разранени в ъгълчетата, а езика си усещаше като тънко, сухо парче плът.

– Какво ти е? – попита я сестрата. Не изглеждаше безкрайно заинтересована, все едно бе виждала подобно нещо и преди. Беше млада, с гердан от стъклени мъниста, впит в гърлото. Лили погледна сестрата с почти скрит в гънките на шията гердан и помисли, че я е виждала и преди. Косъмчетата над горната устна – и те ѝ бяха познати, както и гърдите, опънали престилката.

– Не бива да мърдаш, само ще стане по-зле. Опитай да лежиш непълно неподвижно.

Сестрата сложи на лицето ѝ зелена гумена маска; с крайчеца на окото си Лили я видя как отвърта дюзата на бутилката и пуска етер. Имаше смътен спомен, че се бе будила с писъци и преди; сестрата бе дотичала с подскачащи под престилката гърди и се надвеси над Лили, за да ѝ измери температурата. Нагласи въжетата върху краката ѝ и пъхна гладкия стъклен термометър под езика ѝ. Всичко това се бе случвало и преди. Особено конусовидната гумена маска, която прилягаше плътно върху носа и устата ѝ, сякаш някоя от фабриките по Елба с бълващи пушек комини я бе отляла от разтопена пластмаса и гума специално за нея.

Минаха няколко седмици, преди болката да започне да yтихва, но накрая професор Болк ѝ спря етера. Сестрата, чието име бе Хана, развърза торбите с пясък и освободи краката на Лили. Те бяха прекалено слаби и посинели, за да може да върви по коридора, но все пак отново можеше да седи по час-два всяка сутрин, преди ежедневната инжекция с морфин да се забие в ръката ѝ като жило на оса.

Сестра Хана караше Лили с инвалидна количка в зимната градина, където я оставяше да си почива до прозорец и саксия с папрат. Месец май беше и рододендроните навън бяха напращели от цвят. Покрай стената на лабораторията на Болк в наторените лехи лалетата се протягаха към слънцето.

Лили гледаше как на поляната сред глухарчетата бременните момичета си бъбрят. Слънцето огряваше белите им вратове. Имаше нови лица. Всъщност в клиниката непрекъснато постъпваха нови момичета, мислеше Лили, докато пиеше чай и подръпваше одеялото в скута си, където под синята болнична нощница марлите и превръзката с йод незарасналите рани още смъдяха. Урусла я нямаше вече в клиниката и този факт объркваше Лили. Но бе твърде уморена и упоена, за да се замисли по-сериозно по въпроса. Веднъж попита фрау Кребс за Урсула, но тя само намести възглавницата ѝ и каза:

– Не се тревожи за нея. Всичко е наред.

Грета можеше да идва само за по няколко часа всеки следобед. Правилата, които професор Болк бе въвел, а фрау Кребс зорко прилагаше, гласяха, че свиждания се провеждат само следобед. Сутрин и вечер момичетата в клиниката можеха да прекарват заедно времето си на групички, сякаш положението им скрепваше някакъв вид приятелство, което не можеше да се споделя от външни лица. Тъй че всеки ден Грета идваше веднага след обяда, когато по устните на Лили все още имаше капчици картофена супа, и оставаше до късно следобед, когато сенките се издължаваха, а главата на Лили започваше да клюма.

Лили чакаше с нетърпение да зърне как Грета влиза в остъклената зимна градина с лице, скрито зад букет цветя – първо нарциси, а после с напредването на пролетта розови антиринуми и божури. Лили чакаше търпеливо в инвалидната количка, заслушана в потропването на обувките ѝ по плочките. Другите момичета често шушукаха за Грета ("Коя е високата американка с прекрасната дълга коса?") и разговорите им – безгрижните гласове на момичета, чиито гърди напращяваха от мляко – радваха Лили.

– Веднага щом те изпишат – казваше Грета, докато се настаняваше на шезлонг и вдигаше крака върху дългата бяла възглавница – ще се върнем в Копенхаген и ще излезем на разходка.

Грета ѝ обещаваше това, откакто пристигна от Париж: щяха да вземат влака, а после ферибот до Дания; да отворят отново апартамента във Вдовичи дом, който стоеше затворен от години; щяха да отидат на пазар във "Фонесбек".

– А защо не може да отидем сега? – питаше Лили. От пет години не се бяха връщали в Копенхаген. Лили си спомняше смътно как Айнар даваше указания на хамалите с навити до лактите ръкави да внимават много със сандъка, в който бяха платната му. Спомняше си как Грета изпразваше чекмеджета на гардероба от ясен и преместваше вещите в малък сандък с кожени каиши, който Лили повече не видя.

– Още не си приключила тук – напомняше ѝ Грета.

– Защо?

– Потърпи още мъничко. След това ще се приберем у дома. – Колко красива бе Грета с разкроената пола и ботите на висок ток, отпуснала се на шезлонга. Лили знаеше, че Грета обича най-много нея. Сега, когато дори в личните ѝ документи пишеше, че е Лили Елбе, бе сигурна, че Грета няма да се промени. Това ѝ помагаше да преживее самотните нощи в болничната стая под тежкото одеяло, да издържа болката, която се промъкваше и я сграбчваше като крадец. Лили непрекъснато се променяше, но не и Грета.

Професор Болк понякога идваше при тях.

– Няма ли да поседнете при нас? – питаше Грета по три-четири пъти, но професорът винаги идваше само колкото да изпие чашата чай, която Лили му сипваше.

– Процедурата изглежда действа – Каза професорът един ден.

– По какво познавате? – попита Грета.

– Виж я само, не ти ли изглежда добре?

– Да, но вече нямам търпение всичко да приключи – отвърна Грета и се изправи до професор Болк.

– Превръща се в красива млада дама – рече той.

Лили ги наблюдаваше и тъй като бе на нивото на краката им, се почувства като дете.

– Тук е вече от три месеца – каза Грет – Започва да мисли за живота навън. Няма търпение да...

– Престанете да говорите за мен, все едно ме няма – прекъсна я Лили. Гневните думи излязоха неволно от устата ѝ, както се случваше с храната през първите дни след операциите.

– Не е вярно – коленичи Грета пред нея, но после добави: – Права си. Как се чувстваш, Лили?

– Добре съм, като изключим болката, но и тя отслабва. Фрау Кребс и сестра Хана казват, че когато спре да ме боли, ще ме изпишат. – Лили се приведе напред в инвалидната количка. Постави ръце на облегалките и опита да се изправи.

– Не ставай, ако не се чувстваш готова – каза Грета.

Лили опита отново, но ръцете не я държаха. Чувстваше се куха, почти безтегловна, изпразнена от болестта и хирургическия нож.

– Скоро ще съм готова – заяви тя. – Може би следващата седмица. Ще се приберем в Копенхаген, професоре. Грета каза ли ви?

– Да.

– И ще заживеем в стария си апартамент във Вдовичи дом. Трябва да ни дойдете на гости. Ходили ли сте в Копенхаген? От прозореца ни се разкрива прекрасна гледка към купола на Кралския театър и се усеща мирисът на море.

– Лили, няма да си готова за изписване следващата седмица възрази Грета.

– Ако състоянието ми продължи да се подобрява със същите темпове, защо не? Утре ще направя първите си крачки. Нека утре пробваме да се разходя в парка.

– Лили, забрави ли, че те чака още една операция? – попита професорът и вдигна папка с документи пред гърдите си.

– Нова операция ли?

– Само още една – успокои я Грета.

– Но защо? Не направихте ли вече всичко? – Лили не го каза на глас, но си мислеше: Та нали възстановихте яйчниците ми и отстранихте тестисите? Не, никога не би могла да го изрече. Би било ужасно унизително, дори пред Грета.

– Само още една процедура – каза професор Болк. – Трябва да отстраним...

И Лили – която разсъждаваше според настроението си, която бе призрак на момиче, едновременно неостаряващо и без възраст, с наивността на девойка, която изличаваше десетилетия от житейския опит на един мъж, която всяка сутрин попипваше гърдите си като нетърпеливо момиче, което се моли за първата си менструация – затвори очи от срам. Професорът я уведоми, че там долу, под марлите и превръзката с йод, кафява като рядката яхния, която Айнар трябваше да преглъща през войната, малко над прясната, все още заздравяваща рана има едно последно парче кожа, което все още принадлежеше на Айнар.

– Трябва само да я изрежем и да сгънем наново... – Лили не можеше да понесе подробностите, затова погледна към Грета, в чийто скут лежеше отворен бележник. Грета рисуваше Лили и когато срещна погледа ѝ, остави молива и каза:

– Права е. Не може ли да побързате със следващата опера- ция? Защо чакате?

– Още не е възстановила силите си.

– Мисля, че е достатъчно силна – зави Грета.

Продължиха да спорят, а Лили затвори очи и си представи Айнар като момче как гледа Ханс, докато играе тенис. Спомни си за влажната длан на Хенрик, хванал ръката ѝ на Бала на художниците. И пламенния поглед на Карлайл през онази влажна сутрин на пазара. И Грета, присвила съсредоточено очи, докато Лили позираше върху лакирания сандък.

– Искам да ме оперирате веднага – каза тя.

Професор Болк и Грета млъкнаха.

– Какво каза? – попита той.

– Каза ли нещо? – попита Грета.

– Моля ви, просто ме оперирайте веднага.

Навън, в парка новите момичета, които Лили не познаваше, събираха книгите и одеялата и се прибираха в клиниката. Върбите докосваха с клони поляната на Общинската женска клиника, а по-нататък един заек се шмугна в храстите. По река Елба се носеха шлепове, а на отсрещния бряг слънцето блещукаше по медните покриви на Дрезден и по величествения, почти cpебрист купол на Фрауенкирхе.

Лили затвори очи и си представи как след време ще прекоси Новия кралски площад в сянката на статуята на Кристиан V, а красив непознат ще я зърне и ще изпита порив да докосне ръката ѝ и да признае любовта си.

Когато Лили отвори очи, видя, че Грета и професорът гледат към вратата в дъното на зимната градина. На прага стоеше висок мъж. Той тръгна към тях, елегантен силует с преметнато на ръка палто. Лили видя как Грета се взира в мъжа и прибира коса зад ушите си. Пръстите ѝ погладиха белега на бузата. Тя потри ръце и гривните ѝ иззвънтяха, след което прошепна дрезгаво:

– Виж, Ханс е дошъл.