Момичето от Дания

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПРИБРАХА СЕ ВЪВ ВДОВИЧИ ДОМ. Сградата изглеждаше запусната. Докато живееха в Париж, Грета бе наела мъж на име Пулсен да се грижи за поддръжката. Пращаше му чек веднъж месечно заедно с бележка с инструкции. "Улуците вероятно се нуждаят от почистване", пишеше му тя. Или "Моля ви, сменете пантите на прозорците". Но Пулсен не бе изпълнил нито една от заръките, а само бе чистил фоайето и събирал боклука. Когато Грета и Ханс пристигнаха в Копенхаген една снежна сутрин, Пулсен бе изчезнал.

Боята по фасадата бе избледняла до светлорозово. По горните етажи первазите на прозорците бяха осеяни с курешките на чайки. Едно от стъклата на апартамента, където предишната нощ деветдесетгодишна припряна старица бе починала, задушена в чаршафите си, беше счупено. А стените на площадката на последния етаж бяха покрити с мърсотия.

На Грета ѝ трябваха няколко седмици, за да приготви апартамента за Лили. Ханс и помогна, като нае майстори да боядисат и да полират подовете.

– Лили обмисляла ли е вариант да живее сама? – попита той един ден.

Грета отвърна стъписано:

– Какво? Без мен ли?

Постепенно тя въведе Лили в кипящия живот на Копенхаген. В по-топлите следобеди двете се разхождаха хванати за ръце през парка с голите живи плетове. Лили вървеше бавно вдигнала вълнения шал върху устата си; от операциите ѝ бе останала постоянна болка, която се изостряше, щом преминеше действието на морфина. Грета усещаше ускорения пулс на китката ѝ и казваше:

– Не бързай. Почини си малко.

Вероятно щеше да настъпи ден, в който Лили да пожелае да живее самостоятелно. Виждаше го в очите ѝ, в начина, по който наблюдаваше младите жени с пакети хлебчета от пекарната в ръце, които минаваха забързано през парка всяка сутрин, жени, достатъчно млади, че в очите им все още да блести надежда. Чуваше го и в гласа на Лили, когато четеше на глас съобщенията за сватби във вестника. Грета се ужасяваше от момента, в който този ден щеше да настъпи; понякога се чудеше дали би се съгласила с операциите, ако от самото начало бе осъзнавала, че Лили ще си тръгне от Вдовичи дом с малък куфар в ръка. През първите месеци след завръщането им в Копенхаген, Грета вярваше, че с Лили могат да живеят щастливо на последния етаж на Вдовичи дом и да го напускат за не повече от един следобед. Понякога, докато седяха край желязната печка, си мислеше, че последните няколко години на бурни промени са приключили и сега двете с Лили могат да рисуват и да живеят спокойно заедно. Нима не търсеше точно това? Искаше да има свобода, но да е обичана и влюбена.

– Дали някога ще се влюбя? – бе започнала да пита Лили с настъпването на пролетта, когато мрачната сивота на залива постепенно бе заменена от лазурно синьо. – Възможно ли е подобно нещо да се случи дори на мен?

Заедно с пролетта, през 1931 г. дойдоха свиването на пазара, обезценяването на валутите и черният облак на разруха в икономиката и във всяко друго отношение. Грета четеше във вестниците, че американците започват да напускат Европа. Дори видя своя сънародничка да си купува билети за пътуване със самолет и кораб от гишето на Германските аеролинии – жена с кожена яка и дете на ръце. Дори най-добрите картини оставаха непродадени по стените на галериите. Лили се появи в един променен, по-мрачен свят.

Всяка сутрин Грета трябваше да буди Лили, тъй като понякога тя не успяваше да се събуди сама. Вадеше от гардероба пола, блуза с метални копчета и пуловер с ръкави на снежинки. Помагаше на Лили да се облече и ѝ поднасяше кафе, черен хляб и сьомга, поръсена с копър. Чак към обед Лили се разсънваше с уста, суха от морфина.

– Явно съм била много уморена – извиняваше се тя, а Грета кимваше и отвръщаше:

– Нормално е.

Грета се опитваше да рисува, когато Лили излизаше сама – до рибния пазар или на курса по грънчарство, на който я записа. Бяха минали едва шест години, но на Грета ѝ се струваше, че е живяла за последно в апартамента с витаещата миризма на херинга много по-отдавна. Някои неща не се бяха променили: сирените на фериботите за Швеция и Борнхолм, следобедната светлина, която влизаше косо през прозорците малко преди слънцето да залезе зад силуетите на високите сгради. Застанала пред триножника си, Грета мислеше за Айнар и Лили, затваряше очи и в съзнанието ѝ прозвънтяваше спомен, но след миг разбираше, че просто китайската перачка минава по улицата. Грета бе убедена, че тя не съжалява за нищо.

Кралската администрация им даде развод толкова светкавично, че Грета се притесни. Разбира се, не можеха да живеят повече като съпрузи, след като сега и двете бяха жени, а Айнар лежеше в ковчег от спомени. Въпреки това чиновниците с черни папионки и треперещи нервно пръсти я изненадаха, когато оформиха документите с нетипична за тях готовност. Очакваше – дори разчиташе, – че бюрократите, както обикновено, ще се бавят дълго; дори понякога си представяше как молбата ще се изгуби в някоя папка. Макар да не искаше да си признае, и тя като много млади жени от Пасадена мислеше, че разводът е знак за липса на морал; по-точно, Грета смяташе че това е признак на слабохарактерност. Улавяше се с изненада, че се тревожи прекалено какво ще си помислят хората за нея – например, че е толкова фриволна и слабохарактерна, че просто се е омъжила за неподходящ мъж. Не, Грета не искаше да мисли за себе си по този начин. Настояваше да издадат смъртен акт на Айнар Вегенер, но властите не се съгласиха, макар всички в службата да бяха запознати със случая. Един чиновник с дълъг нос и завити бели мустаци призна, че е права.

– Обаче, за съжаление, не мога да променя закона – каза той иззад купчина документи, която стигаше почти до мустаците му.

– Но съпругът ми е мъртъв – опита се да го убеди Грета и удари с юмруци по едно от бюрата, зад които седяха бюрократите с навитите ръкави, сметалата, жълтия мирис на тютюн и подострените моливи. – Трябва да го обявите за мъртъв! – опита тя отново с по-мек тон при последното си посещение в Държавната служба.

От стената я гледаше една от ранните ѝ картини: хер Оле Скрам, заемал поста заместник-министър в правителството само за месец и запомнен единствено със забележителната си смърт пред очите на хиляди хора при един злополучен полет с балон. Но молбите ѝ останаха без отговор. И така Айнар Вегенер официално изчезна, без помен и гроб.

– Лили трябва да има свой живот – каза Ханс един ден. – Добре ще е да излиза сама и да си намери приятели.

– Не я спирам. – Грета го бе срещнала под входната арка на Художествената академия. Беше април и от Балтийско море духаше студен източен вятър. Грета вдигна яка. Около нея минаваха студенти с ръкавици без пръсти.

– Ти също – добави Ханс.

Грета потръпна, но не отговори. Отсреща виждаше парка. Пред статуята на Кристиан V момче с дълъг до коленете син шал целуваше момиче. Ханс винаги ѝ напомняше за онова, което ѝ липсваше; за онова, без което си втълпяваше, че може да живее, докато чакаше Лили да се прибере, а сърцето ѝ се разтуптяваше при всеки шум на стълбището. От какво се страхуваше толкова?

– Искаш ли утре да отидем до Елсинор? – предложи той.

– Няма да имам време.

Вятърът се усили и засвири през колонадата на Академията, олющена от преминаващи камиони. Грета и Ханс влязоха в едно от страничните крила, където подовете не се полираха, стените бяха боядисани в светлозелено, а парапетът на стълбището беше бял.

– Кога ще осъзнаеш, че тя вече не ти принадлежи?

– Никога не съм твърдяла подобно нещо. Имам работа. Не мога да си взема дори един почивен ден.

– Защо?

Изведнъж Грета изпита усещане за загуба, сякаш жестокостта на прогреса и отминаващото време в този миг ѝ отнеха студентските дни в Академията; сякаш собственото ѝ минало вече не ѝ принадлежеше.

– Айнар е мъртъв – промълви тя.

– Но Лили е жива.

Ханс беше прав. Все пак Лили бе жива и вероятно в момента бе вкъщи и чистеше апартамента с огряно от слънцето лице. Лили с изящните ръце и почти черни очи, която вчера бе казала "Мисля да си намеря работа".

– Не виждаш ли, че ми е тъжно? – попита Грета.

– А ти не виждаш ли, че искам да ми споделяш тези неща?

– Ханс, трябва да тръгвам.

Тогава Грета осъзна, че са стигнали до стълбите, където с Айнар се целунаха за пръв път и се влюбиха. Белият парапет и дървените стъпала, износени от тътрещи се по тях студенти с недовършени картини под мишница. Прозорците бяха затворени заради студа. Коридорът бе пуст и тих. Къде се бяха дянали студентите? Грета чу някъде да се хлопва врата, но след миг отново настана тишина. Нещо недоловимо премина от Ханс към нея и излетя през прозореца на двора, под дългата сянка на Академията, а момчето със синия шал целуваше момичето си отново и отново, и отново.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ЛИЛИ СЕДЕШЕ НА ПЛЕТЕНИЯ СТОЛ и се чудеше дали моментът е подходящ, за да каже на Грета. През прозореца се виждаха мачтите на риболовните корабчета по канала. Грета рисуваше мълчаливо портрет на Лили в гръб и само гривните ѝ подрънкваха, докато очертаваше силуета с молив. Парещата болка в корема продължаваше да я тормози, затова Лили се научи да търпи, но устната ѝ бе разранена от прехапване. Професор Болк бе обещал, че след време болката ще изчезне.

Спомни си за момичетата в клиниката. В деня преди изписването ѝ професор Болк организира празненство в нейна чест на двора. Две момичета изнесоха маса на поляната, а трето донесе от стаята си иглика в саксия с изрисувани зайчета. Момичетата се опитаха да застелят масата с жълта покривка, но вятърът все я обръщаше. Лили, седнала на почетното място върху студен метален стол, гледаше как платът плющи, докато момичетата се опитваха да го завържат в четирите края. Слънцето сияеше през жълтата покривка върху саксията в скута ѝ.

Фрау Кребс ѝ даде кутия с панделка.

– От професора е. Помоли ме да ти я предам. Наложи му се да замине за Берлин, за да присъства на операция. Помоли ме и да се сбогувам с теб от негово име.

Панделката бе завързана стегнато и Лили не успя да я развърже, тъй че фрау Кребс извади джобно ножче от престилката си и я сряза, което разочарова момичетата, защото искаха да вържат панделката в косите на Лили.

Кутията бе голяма, а под меката хартия имаше двойна сребърна рамка. От едната страна имаше портрет на Лили, излегнала се във високата трева на брега на Елба; явно Грета му бе дала снимката, защото Лили никога не се бе разхождала покрай реката с професор Болк. От другата половина на рамката я гледаше дребен мъж с шапка; имаше тъмни очи и кожа, толкова бяла, че почти сияеше, а вратът му изглеждаше крехък в пристегната яка.

Сега, от мястото си на плетения стол Лили виждаше двойния портрет върху библиотеката. Чуваше как моливът на Грета дращи по платното. Косата на Лили бе разделена на път по средата и се спускаше до раменете. Носеше кехлибарения гердан усещаше закопчалката студена на тила си. В съзнанието ѝ изникна образът на набитата жена с масивни крака и мазолести длани, която някога бе носила гердана; Лили, разбира се, не я познаваше, но я виждаше с гумени или платнени ботуши как събира торфен мъх с гердана на гърди.

Лили не се тревожеше какво помни и какво не. Знаеше, по-голямата част от живота ѝ, от предишния ѝ живот, е като книга, която бе чела в детството: хем историята ѝ бе позната, хем я бе забравила. Спомняше си нива за торфен мъх, кална през пролетта и осеяна с дупки, в които живееше семейство червени лисици. Спомняше си ръждясала мотика, която се забива в торфа. Както и дрънкането на кехлибарените мъниста върху нечия шия. Помнеше силуета на високо момче с голяма глава, което върви покрай нивата. Не помнеше кое точно е момчето, но знаеше, че когато беше малко, уплашено дете, бе видяла същия този силует, черен и плосък, в далечината. Когато силуетът се бе приближил с вдигната над очите ръка, сърцето се бе разтуптяло – в това бе сигурна. Помнеше и как си бе казала, че е влюбена.

– Изчерви се – каза Грета.

– Наистина ли? – Лили усети топлината по врата си и капките пот по лицето. – Нямам представа защо.

Но това не бе вярно. Преди няколко седмици бе тръгнала към банката, за да сложи в сейф брошката с перли и диаманти, която Грета ѝ бе подарила. Но преди това се отби в един магазин, за да купи две четки на Грета. Продавачът – стар мъж с меки и розови пръсти – се качи на стълба, за да свали от високия рафт шише с терпентин за мъж с къдрава коса до ушите. Лили не виждаше лицето на купувача, но се подразни, че поиска най-голямата бутилка от най-високия рафт.

– Ще отида да си купя ръкавици и ще се върна след малко – каза мъжът на продавача, който още стоеше покачен несигурно върху стълбата. Когато мина покрай Лили, купувачът рече:

– Извинете, froken.

Лили се прилепи до една етажерка, за да му направи място, и затаи дъх. Косата му докосна бузата ѝ и я лъхна аромат на пшеница.

– Извинете – повтори мъжът.

Тогава Лили го позна и сведе глава, защото не знаеше как да постъпи. Притесни се дали изглежда добре, лицето ѝ сигурно бе обрулено от вятъра. Впери очи в детските водни бои на най-долния рафт. Коленичи, за да види цената на един комплект от дванайсет цвята в червена кутия, и отметна коса от лицето си.

Тогава Хенрик я видя и постави ръка на рамото ѝ.

– Лили? Ти ли си?

Излязоха навън. Хенрик стискаше торбичката с шишето терпентин. Изглеждаше малко остарял – кожата около очите му бе по-суха и синкава. Косата му бе потъмняла и бе изгубила блясъка си. Вратът ѝ ръцете му изглеждаха заякнали. Вече не бе красив като момиче – красотата му бе станала мъжествена.

Отидоха в кафенето на ъгъла и се настаниха на една от масите. Хенрик ѝ разказа за себе си; за морските пейзажи, които се продавали по-добре в Ню Йорк, отколкото в Дания; за автомобилната катастрофа в Лонг Айлънд, при която едва не загинал, когато колелото на колата се откачило и го ударило по челото; разказа ѝ за годеницата си от Сътън Плейс, която го зарязала просто защото вече не го обичала.

– Забравих! – възкликна внезапно Лили. – Забравих да купя четки на Грета.

Хенрик се върна с нея, но магазинът вече бе затворил. Два- мата спряха под полюшващата се метална табела.

– Имам много неупотребявани четки в ателието – каза той. Ако искаш, да отидем да вземем няколко. – Очите му имаха формата на капки. Лили бе забравила колко къси и гъсти са миглите му. Отново я лъхна ароматът на пшеница.

– Малко се притеснявам – каза Лили, когато Хенрик приведе лице към нейното.

– Престани. Моля те не се тревожи за мен.

Табелата на магазина продължаваше да подрънква.

Двамата се отправиха към ателието на Хенрик от другата страна на пристанището, където по-късно, след като ѝ наля червено вино, почерпи я с ягоди и ѝ показа картините си, той я целуна.

– Още повече се изчерви – каза Грета, светна лампата и започна да плакне четките в буркан. – Искаш ли хапче? Добре ли си?

Не знаеше какво да отговори. След като се върнаха в Копенхаген, Лили я бе попитала:

– Наистина ли искаш да живеем заедно? Две жени в този апартамент?

– Да не се тревожиш какво ще кажат хората? Това ли те притеснява?

А Лили, която не бе сигурна защо го каза, отвърна:

– Не, това изобщо не ме притеснява. Просто... мислех за теб.

Не, не биваше още да ѝ казва за Хенрик. Дори не знаеше откъде да започне. От целувката в ателието му? От начина, по който той я бе прегърнал през рамо, докато прекосяваха парка по здрач и срещаха бавачки с деца на път за вкъщи? Или с това как косматата му ръка я погали по шията и се плъзна по меките ѝ гърди? С писмото от Хенрик, което китайската перачка ѝ предаде скришом на следващия ден и в което той ѝ се обясняваше в любов? Откъде наистина би могла да започне? От срещата им в магазина бяха минали само три седмици, но Лили имаше чувството, че животът ѝ е започнал наново. Как да каже това на Грета?

– Ще изляза да се разходя – каза Лили и стана.

– Не съм приключила. Ще поседиш ли още няколко минутки?

– Искам да изляза, преди да се е стъмнило.

– Да дойда ли с теб?

– Няма нужда.

– Сама ли ще се разхождаш?

Лили кимна и в гърдите ѝ се надигна противоречива емоция: едновременно обичаше и мразеше Грета, задето винаги бе толкова загрижена за нея.

Лили отвори гардероба, за да вземе палтото и шала си. Грета прибираше боите, четките и триножника. Едвард IV се разлая в краката на Лили. Навън последните слънчеви лъчи гаснеха. Фериботът за Борнхолм наду сирена и докато обличаше синьото палто с бамбукови копчета, на Лили ѝ мина през ум да отиде на пристанището, да се качи на ферибота и да седне в залата откъм носа с изглед към островчето.

Но все още не бе готова да отплава.

– Ще се върна – каза тя.

– Ами... добре. Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

– Не тази вечер.

– Добре. – Грета вдигна Едвард IV и застана по средата на стаята под лампата, докато Лили се приготвяше да излезе.

Лили искаше да се измъкне за малко. Хенрик ѝ бе казал, че ще работи до късно в ателието си. "Потърси светещия прозорец", пишеше на бележката, която пристигна в апартамента скрита в прането.

– Ще се бавиш ли?

Лили поклати глава.

– Не знам. – Готова бе за излизане. Трябваше да каже на Грета за Хенрик, но нямаше да е тази вечер. – Лека нощ – промълви тя и когато отвори вратата, се сблъска с Ханс, който тъкмо вдигаше ръка, за да почука.

Ханс влезе, а Лили остана на прага. Изглеждаше уморен. Вратовръзката му бе разхлабена. Покани ги на вечеря.

– Аз тъкмо излизах – каза Лили.

Грета отбеляза, че Лили е много заета напоследък. По тона, с който разказа на Ханс за работата, която си бе намерила на щанда за парфюми във "Фонесбек", личеше, че е ядосана.

– Наеха ме, защото знам френски – обясни Лили.

Управителката, жена в прилепнала черна блуза, помоли Лили да говори с акцент на клиентите. "Говори като французойка. Представи си, че играеш роля, а магазинът е твоята сцена."

Всеки ден Лили подреждаше стъклени шишенца върху сребърен поднос със сведена глава и тихо питаше минаващите клиенти дали искат да пробват парфюмите.

– Трябва да тръгвам – каза тя и целуна Ханс по бузата.

Той предложи да я придружи, но Грета му каза, че Лили иска да остане сама.

– Все пак ще дойда за малко – рече той. – Грета, после ще се върна и ще вечеряме.

Навън бе влажно. Отсреща някаква жена чукаше на вратата на доктор Мьолер. Лили и Ханс спряха неловко пред входа Вдовичи дом.

– Накъде? – попита той.

– Мислех да отида до Кристиансхавн, но няма нужда да ме изпращаш чак до там. Много е далеч.

– Как е Грета напоследък?

– Познаваш Грета. Тя си е все същата.

– Това не е вярно. Свиква ли с живота тук?

Лили се замисли какво точно има предвид той. Нали това бе най-хубавото в Грета – че не се променяше, – все рисуваше, все кроеше планове и прибираше коса зад ушите?

– Тя е добре. Но мисля, че ми е сърдита.

– Защо?

– Понякога се питам дали не си е мислила, че всичко ще остане постарому.

– Едва ли – възрази Ханс. – Тя добре знаеше, че всичко ще се промени.

Доктор Мьолер отвори на жената, чиято ръка бе гипсирана. От прозореца на моряка долетя крясък.

– Къде отиваш, Лили? – Ханс взе ръцете ѝ и започна да ги разтрива. Понякога Лили се учудваше, че не се разтапя от мъжкото докосване. Не можеше да повярва, че плътта и костите ѝ издържат на тежестта на мъжките пръсти. Най-силно чувстваше това, когато беше с Хенрик, чиито ръце притискаха всички прешлени на гръбнака ѝ. Обгръщаха раменете ѝ, докато тя очакваше, че всеки момент ще се нагъне като листче хартия, но това не се случваше, а Хенрик продължаваше да я гали и целува.

– Познаваме се отдавна – каза Ханс.

– Мисля, че съм влюбена. – Лили му разказа за Хенрик, за целувките им в ателието му вечер и как единствената мисъл в главата ѝ е да не се връща никога повече във Вдовичи дом.

– Подозирах, че има подобно нещо – рече Ханс. – Защо не си казала на Грета?

– Тя ще ревнува и ще ми каже да спра да се срещам с него.

– Откъде знаеш?

– Предишния път стана така.

– Но това не беше ли много отдавна?

Лили се замисли. Разбира се, Ханс беше прав. Но той не познаваше Грета, както я познаваше Лили. Не бе изпитвал върху себе си гневния ѝ поглед всеки път когато тръгнеше да излиза или когато се прибираше късно нощем. Какво ѝ бе казала Грета преди време? "Не съм ти майка, но искам да знам къде ходиш."

– А няма ли право да знае?

– Грета ли? – Лили трябваше да признае, че Грета не се държеше винаги по този начин. Та нали едва миналата седмица дойде да я чака на служебния вход на магазина и ѝ каза: "Извинявай, ще трябва да отменим уговорката. Ханс ме покани на вечеря. Нали нямаш нищо против?". А онзи ден, когато се събудиха от следобедна дрямка, ѝ рече: "Сънувах, че се омъжваш".

– Да те изпратя ли до моста? – попита Ханс.

– Няма нужда. Връщай се при Грета. – Тогава ѝ хрумна, че Ханс и Грета много са се сближили: вечеряха заедно на дългата маса в апартамента; играеха покер, докато Лили се прибереше; Грета изненадващо бе започнала да разчита на него и все по-често се случваше да каже: "Ще попитам Ханс".

– Искаш ли да се ожениш за нея? – попита го Лили.

– Не съм ѝ предлагал.

– Но ще го направиш, нали?

– Ако тя ми позволи.

Лили не изпита ревност, а облекчение, макар в същия мо- мент да я споходи спомен: Ханс и Айнар пред къщата в блатото; престилката, закачена до печката; Грета, която върви след него по коридорите на Художествената академия; Грета пред олтара на църквата "Св. Олбан" на сватбата им; вечно забързаната Грета. Животът на Лили се бе преобразил и тя бе благодарна за това.

– Грета няма да се омъжи за мен, докато не се увери, че ти си добре.

– Тя ли ти го каза?

– Нямаше нужда да го изрича на глас.

Горе морякът отново кресна и затръшна прозореца. Лили и Ханс се усмихнаха. Под светлината на уличната лампа Ханс отново заприлича на малко момче с вирнат перчем и румени бузи. Дъхът им излизаше на облачета пара, които се смесваха в нощта.

– Ти си курва! – изкрещя морякът, както обикновено.

– Аз ли сбърках нещо? – попита Лили.

– Не – отвърна Ханс и я целуна по челото на раздяла. – Но Грета също не е виновна.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

СЛЕД КАТО ПОМИСЛИ ВНИМАТЕЛНО, Грета реши да не довършва последния портрет на Лили. Не бе изобразила правилно врата – изглеждаше твърде дебел в основата; а и гърбът бе твърде широк, разстоянието между раменете изпълваше почти цялото платно по ширина. Портретът беше грозен и Грета го нави на руло и го изгори в желязната печка в ъгъла.

Това не бе първата ѝ неуспешна картина и нямаше да е последната. Опитваше се да довърши портретите, които започна, когато се прибра в Копенхаген, но нещо все не се получаваше. Лили изглеждаше или прекалено едра, или със странен цвят на лицето, или пък порцелановата белота, която се опитваше да придаде на бузите ѝ, излизаше като вкиснало мляко. Веднъж, докато Лили беше на работа, Грета реши да наеме модел от Художествената академия. Избра най-дребното момче, което намери – слаб като тръстика русокос младеж с гъсти мигли и пуловер, загащен в панталона. Постави лакирания сандък до прозореца и помоли момчето да се качи отгоре и да прибере ръце зад гърба.

– Гледай си в краката – инструктира го тя и застана зад триножника. Платното беше бяло и повърхността му изведнъж ѝ се стори прекалено неравна, за да скицира върху нея. Нарисува с молив извивката на главата му и очертанията на торса. Но след час портретът започна да ѝ прилича на карикатура с огромни лъскави очи и тяло с формата на пясъчен часовник. Тогава даде на момчето десет крони и го изпрати да си върви.

Пробва и с други модели: красива жена, която работеше като готвачка в хотел "Палас", и мъж с лъскави от помада мустаци, чиито гърди се оказаха окосмени като черен килим.

– Пазарът се свива – каза Ханс, когато се върна за вечеря след като изпрати Лили.

Галерията на "Кристалгаде" бе затворена, прозорците – опръскани с бяла боя. Собственикът бе изчезнал; някои разправяха, че избягал в Полша заради неплатени дългове; други твърдяха, че работел като докер на пристанището. И той бе само един от многото. Фабриката за порцелан "Хенингсен" която бе поръчала двайсет нови пещи, за да произвежда чинии за Америка, фалира. Циментовите заводи на хер Пецхолт преустановиха работа. От фабриката за маргарин на Ото Мьонщет се носеха слухове и мирис на прегоряло масло. А от летището, което преди жужеше като кошер, сега потегляше само по някой и друг емигрант и от време на време кацаше по някой товарен самолет.

– Вече никой не купува нищо – каза Ханс, загледан в картините, които Грета бе подредила из стаята. – Ще ми се икономи- ката да се съживи малко, преди да ги изложа. Сега моментът не е подходящ. Може би другата година.

– Чак тогава? – Грета стана и погледна творбите си. Не бяха красиви; никоя не притежаваше онова сияние, с което се бе прочула. Бе забравила как да пресъздава светлината, от която лицето на Лили оживяваше. Единствената картина, която имаше някакви достойнства, бе портретът на доктор Болк: висок и достолепен с вълнения си кариран костюм. Другите бледнееха в сравнение с него. Грета го осъзна чак сега и забеляза, че Ханс, сбърчил чело, се опитва да намери подходящите думи, с които да ѝ го каже.

– Мисля да отида до Америка – каза Ханс. – Да видя какво е положението там.

– В Ню Йорк ли?

– И в Калифорния.

– Калифорния? – Грета се облегна на стената сред картините и си представи как Ханс сваля шапка при първата си среща с горещото слънце над Пасадена.

В момента Карлайл пътуваше за Копенхаген през Хамбург. Бе ѝ писал, че зимата в Пасадена била суха и през март маковите лехи вече били изсъхнали. Съобщи ѝ това в писмото, което изпрати в отговор на бележката ѝ "Айнар е мъртъв". Карлайл бе написал: "Пасадена е обхваната от суша, а река Лос Анджелис пресъхна. Защо двете с Лили не дойдете на гости? Как е тя? Щастлива ли е?". Грета прибра писмото в джоба на мантията си.

Понякога Грета се промъкваше незабелязано в универсалния магазин и гледаше Лили над щандовете с ръкавици от агнешка кожа и сгънати на триъгълник копринени шалове: Лили зад стъклената витрина с кехлибарения гердан върху униформата и падаща в очите ѝ коса. Когато минаваха клиенти, Лили вдигаше пръст и дамите спираха и поднасяха шишенце с парфюм към носовете си. Усмихваха се, купуваха, а Грета наблюдаваше, скрита зад обезценените чадъри. Шпионира по този начин няколко пъти, за последно когато се прибра вкъщи и намери телеграма от Карлайл: "Пристигам в събота".

А сега Ханс ѝ казваше, че мисли да отиде до Калифорния.

– Не искаш ли да дойдеш с мен? – рече той.

– В Калифорния ли?

– Да. Не ми казвай, че нямаш време.

– Не мога.

– Защо?

Грета не му каза, защото и сама разбираше, че ще прозвучи нелепо. Но кой щеше да се грижи за Лили? Тогава си представи как Карлайл се е излегнал на шезлонг на палубата на "Естония".

– Грета, ще се нуждая от помощта ти.

– Моля?

– В Америка.

Тя отстъпи крачка назад. Ханс изглеждаше много по-висок от нея. Защо досега не бе забелязвала колко е висок? Става късно, а още не бяха вечеряли. Едвард IV пиеше вода от купичката си. Ханс бе приятелят от детство на съпруга ѝ. Но вече не гледаше на него по този начин; сякаш част от него – спомените за него – бяха изчезнали заедно с Айнар.

– Поне си помисли.

– Ще ти дам имената на хора, с които да се свържеш. Ще ти напиша препоръки, ако това ти трябва. Няма никакъв проблем.

– Не те каня заради това. Не разбираш ли?

– Какво?

Той положи ръка на кръста ѝ.

– А Лили?

– Тя ще се оправи и сама – отвърна Ханс.

– Не мога да я оставя.

Ръката му се плъзна по хълбока ѝ. Капаците тракаха от поривите на пролетния вятър и Грета си спомни за къщата на хълма в Пасадена, където през лятото горещите ветрове блъскаха клоните на евкалиптите в мрежите на прозорците.

– Ще се наложи – каза Ханс и я прегърна. Грета усещаше ударите на сърцето му; собственото ѝ сърце също биеше учестено.

КАРЛАЙЛ ПРИСТИГНА, но не се настани в във Вдовичи дом, а отседна в хотел "Палас" в стая с изглед към фонтана с трите дракона пред Кметството. Каза, че му харесвали шумовете от площада – звънтенето на трамваите и виковете на продавача на курабийки. Харесвало му да гледа дългата тухлена стена на парка "Тиволи", който отново щеше да отвори врати тази година, и поклащащите се кабинки на виенското колело. Казваше, че обича да ходи в магазина при Лили, която бе спечелила значка за най-много продажби през месеца. Казваше, че му харесва да я гледа как работи, как върви по търговската улица и си бъбри с другите продавачки в еднакви сини униформи, които излизаха от служебните входове. Карлайл каза на Грета, че според него Лили трябва да живее самостоятелно.

– Защо? – попита Грета.

– Защото е голяма жена.

– Не съм много сигурна. А и това зависи от нея.

– Наистина ли?

– Разбира се – отвърна Грета, която не виждаше в близнака си свой огледален образ.

Една вечер предишната седмица Грета стоеше пред сградата срещу служебния вход на "Фонесбек". Все още не се бе стъмнило и тя така бързаше, когато излезе от Вдовичи дом, че бе забравила да съблече мантията си. Пъхна ръце в джобовете и попипа снимките на Теди и Айнар, писмата и халките им. Бе се сгушила във входа на жилищен блок с изтривалка от конски косъм.

Само след няколко минути металната врата се отвори и уличката се огласи от бърборенето на момичета, чиито обувки по-тропваха върху капака на шахтата на тротоара.

Грета чакаше Лили да се присъедини към групичката, която отиваше към турското кафене, където млади хора седяха на пода върху бродирани възглавници.

– До утре! – казаха две момичета на останалите.

– Лека нощ! – пожела им друго.

– Приятно прекарване! – помаха трето през рамо.

Момичетата имаха гладки и пухкави бузи, а конските им опашки се полюшваха, докато се отдалечаваха надолу по улицата и завиха по "Стрьогет". Лили още говореше с друга групичка момичета – едно с торба с покупки в ръка, а друго с шина на ръката. Грета не чуваше какво си говорят, но останалите девойчета пожелаха на Лили приятна вечер и тя остана сама пред входа. Погледна си часовника и вдигна очи към схлупеното облачно небе.

По паважа мина жена на колело, което подскачаше по нерав- ностите. Лили завърза шала на главата си и тръгна надолу по улицата. Грета я проследи с поглед как се отдалечава в синьото си палто с плавна походка; обувките ѝ потракваха равномерно сред лекия дъждец.

Грета тръгна след нея. Лили явно не бързаше, тъй като се отместваше от пътя на другите хора и спря пред витрината на магазин за домашни потреби. На витрината имаше пирамида от кутии с препарат за почистване и снимка на жена, която мие печката си. Лили се обърна и отново погледна часовника; после сведе поглед към глезените си, които от това разстояние изглеждаха тънки като на дете. След това тръгна с бърза крачка, сви по уличка с изгорели лампи и излезе край канала Слотсхолмс, на чиято извита ограда бяха завързани малки рибарски лодки, а една забравена есетра висеше на кука. Осветената Борса на другия бряг хвърляше отблясъци по повърхността на водата, а извитата ѝ медна кула сияеше в нощта. Лили продължи да върви покрай канала, вперила очи в лодките със скърцащи мачти.

По едно време спря и отвори чантата си. Тъмнината не поз- воли на Грета да види очите ѝ, докато тършуваше и вадеше носна кърпа, портмоне с монети и накрая кутийката, в която държеше хапчетата си. Лили я отвори, извади едно хапче и го лапна. Hа Грета ѝ се стори, че сбърчва чело, докато преглъща горчивата таблетка.

За момент понечи да се обади на Лили, но размисли. Проследи я как продължава нататък към Книпелсбро. Априлските ветрове духаха откъм Балтийско море и когато Лили стигна до втория мост, духнаха шала ѝ. Тя спря и го завърза наново. Огледа се и в двете посоки на улицата, макар да не идваха коли. Морето беше бурно. Грета чуваше как ледената вода се плиска в моста и как Шведския ферибот се отправя на последния си курс за вечерта.

Не знаеше къде точно в Кристиансхавн отива Лили, но се досещаше, че има среща с някой мъж. Спомни си за една стара песен Живял някога в блатото старец... Хвана се за студената ръждясала ограда на канала. Вкопчи се с две ръце, докато гледаше как Лили върви по моста, а шалът ѝ се развява като детска ръка, която маха за сбогом.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

В КРАЯ НА ПРОЛЕТТА лъскавите зелени пъпки на върбите в парка се бяха разпукнали, а розовите храсти вече имаха листа. . Зимният покров се бе вдигнал от небето и дните ставаха все по-дълги.

Лили, която бе заякнала още повече, прие – както дете приема майчина целувка – предложението на Хенрик за брак. Той ѝ предложи предишната вечер, преди да отплава за Ню Йорк на борда на "Алберт Херинг". Бе опаковал багажа, боите и четките си в дървени сандъци с очукани дръжки и повтаряше:

– Към Ню Йорк! Към Ню Йорк!

Лили, която бе казала на колежките си в магазина за пред стоящото му пътуване, вдигна глава и попита:

– Без мен ли?

Стояха в ателието на Хенрик в Кристиансхавн, а през про- зореца долиташе мирисът на канала. Ателието бе опразнено с изключение на сандъците и кутията с боите, върху които с червени букви пишеше ХЕНРИК САНДАЛ, НЮ ЙОРК. След като изнесоха мебелите, по ъглите останаха прах и пера, малки валма, потрепващи на течението от прозореца. Хенрик, който наскоро бе подстригал къдравата си коса късо, отвърна:

– Разбира се, че не. Питах те и преди, и пак ще те попитам. Ще се омъжиш ли за мен?

Лили отдавна мечтаеше за това. Знаеше, че един ден ще се омъжи; понякога, като се замислеше, ѝ се струваше, че най-хубавото нещо на света би било да стане нечия съпруга. Съпругата на Хенрик. Осъзнаваше, че е глупаво и не би могла никога да го сподели с Грета, която размишляваше по съвсем различен начин. Но Лили мислеше така. Представяше си как ще пазарува на втория етаж на "Фонесбек", където бяха мъжките дрехи, ще попипва плата на ризите, докато намери най-хубавата за Хенрик. Представяше си как се прибира с мрежа, пълна със сьомга, картофи и магданоз за вечеря. Представяше си леглото им в тъмното, как дюшекът ще натежи, когато Хенрик легне до нея.

– Има нещо, което трябва да знаеш, преди да се оженим – каза Лили. Спомни си за онази вечер в парка преди години, когато си бе тръгнала, а той викаше името ѝ след нея.

– Можеш да ми споделиш всичко.

– Когато се родих, не се казвах Лили Елбе.

– Вече знам това. Нали ти казах. Знам коя си.

– Не. Знаеш коя бях. – Лили му разказа за професор Болк, за клиниката край Елба, за фрау Кребс, която се бе грижила за нея. Не бе разказвала тази история на никого. Знаеха я само хората от най-близкия ѝ кръг – Грета, Ханс, Карлайл, Анна. Лили не бе споделяла с никой друг подробностите за почти невъзможната си трансформация. Не бе канила никого сред кръга на най-близките си, тъй като понякога ѝ се струваше, че е вече запълнен и няма място за други.

– Предположих, че се е случило нещо подобно – каза Хенрик. Лили не забеляза ужас или отвращение по лицето му. Дори сега често очакваше точно това: щом светът разбере истината, да извърне отвратено глава. – Не съм изненадан.

Тя го попита какво мисли за нея; дали я намира за някакъв вид изрод. Защото мнението на самата Лили за себе си непрекъснато се променяше: понякога поглеждаше в огледалото и въздъхваше доволно; друг път виждаше само човек с неустановен пол да наднича от яката на роклята ѝ. Грета ѝ Ханс ѝ бяха казали да не разсъждава по този начин. Но когато бе сама, съмненията се завръщаха.

Хенрик заяви, че няма какво друго да ѝ каже, освен че я обича!

– Влюбен съм в необикновена жена.

Някога Лили мислеше, че не би могла да обича мъж, който знае каква е истинската ѝ същност. Веднъж дори си каза, че ще отблъсне всеки, който забележи истината. Затова онази вечер в парка бе обърнала гръб на Хенрик. Сега, го хвана за ръка.

– Още ли ме обичаш, след като разбра?

– О, Лили – погали я той по рамото. – Кога ще ми повярваш!

– Затова не мога да тръгна веднага за Ню Йорк с теб – каза тя. – Трябва да се върна в Дрезден още веднъж. – Обясни му, ч професор Болк иска да довърши метаморфозата докрай, но не му разказа подробностите. Не искаше Хенрик да се тревожи. А и можеше да се опита да я разубеди. Дори да ѝ каже, че е невъзможно.

Миналата година, преди да си тръгне от клиниката, професор Болк ѝ бе обещал, че може да направи още нещо за Лили, което окончателно ще я превърне в жена. Нещо, което Грета определи като "истинска лудост". Нещо толкова прекрасно, че приличаше на невероятен сън, но професор Болк бе заявил с басовия си глас, че е напълно постижимо. Докато я подготвяха за изписване, Болк ѝ съобщи, че яйчниците са трансплантирани успешно. Искаше да опита да ѝ трансплантира матка, за да може да забременее.

– Искате да кажете, че ще мога да стана майка? – попита го Лили.

– Нали изпълних всичко, което обещах. И това мога да направя.

Грета обаче я разубеди.

– Защо ти е? – махна тя с ръце. – Още повече, това е напълно невъзможно. Как, за бога, ще го направи?

През годината, която измина оттогава, Лили често пишеше на професор Болк и му съобщаваше как върви възстановяването ѝ, разказваше му за работата си в парфюмерията, за трудностите на Грета с рисуването и за Хенрик. Професор Болк, макар и по-рядко, ѝ отговаряше с писма, напечатани на машина от фрау Кребс върху тънка хартия. "Чудесни новини. Ако някога решиш да се подложиш на последната операция, за която говорихме, моля те, пиши ми. Още по-уверен съм в успеха ѝ."

И сега Лили възнамеряваше да се подложи на операцията. Още не беше казала на Грета. Но бе убедена, че трябва да се върне в Дрезден, за да може професор Болк да довърши онова, което бе започнал. За да докаже на света – не, не на света, а на себе си, – че наистина е жена и че целият ѝ предишен живот като дребен мъж на име Айнар е просто най-голямата грешка на природата, която сега щеше да бъде поправена завинаги.

– Тогава ела в Ню Йорк в края на лятото – предложи Хенрик, седнал върху сандъка, който на другия ден хамалите щяха да натоварят на кораба за Ню Йорк. – Там ще се оженим.

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО, една сутрин в началото на лятото Лили позираше на Грета. Носеше бяла рокля с остро деколте, обточена с дантела, а косата ѝ бе прибрана назад с фиби. Грета ѝ даде малък букет с бели рози. Помоли я да кръстоса глезени и да вдигне брадичка. Имаше толкова много да разказва на Грета – за Хенрик и за решението да се върне в Дрезден. Защо бе премълчала толкова важни неща? Една малка тайна се бе разраснала до размерите на цял свят, за който Грета не знаеше нищо. Лили се разкайваше: как можа да допусне дългогодишната им близост да се стопи така.

Грета работеше върху портрета почти от седмица и резултатът бе чудесен: светлината караше лицето на Лили да оживее и всичко изглеждаше безупречно – дълбоките ѝ очи, паяжината от венички по слепоочията, свенливата руменина по шията. Докато рисуваше, Грета обясняваше това на Лили – как изглежда, как върви картината.

– Този портрет ще стане прекрасен – заяви Грета. – Най-накрая се получава. От толкова дълго не успявах да предам образа ти, че вече започнах да се притеснявам.

През изминалата година Лили виждаше, че картините на Грета изглеждат прибързани, с лоша композиция. На едни от тях Лили приличаше на гротеска с воднисти черни зеници, щръкнала коса и подути лъскави устни, а вените по слепоочията ѝ бяха яркозелени. На други платна пък изобщо не си приличаше или цветовете бяха твърде бледи, позата необмислена. Не всички бяха лоши, но някои бяха плачевни и Лили знаеше, че на Грета ѝ е трудно. Не беше като през годините в Париж, когато всичко изпод четката ѝ излизаше блестящо, когато непознати поглеждаха портретите на Лили, поглаждаха брадички и питаха: "Кое е това момиче?". Но най-изненадващо беше, че Грета изгуби желание за работа. Все по-често минаваха цели дни, в които не рисуваше, дни, в които Лили се чудеше, докато беше на работа, с какво се занимава Грета през цялото това свободно време. "Все още свиквам с Копенхаген", казваше понякога Грета. "Мислех си, че повече няма да се върнем тук." Друг път твърдеше, че просто не е в настроение да рисува – което бе толкова нехарактерно за Грета, че Лили питаше: "Всичко наред ли е?".

Но тази сутрин в началото на лятото най-новият портрет изглеждаше превъзходно. Грета бърбореше ведро, както цяла седмица досега.

– Разказвала ли съм ти за онзи случай, когато помолих майка да ми позира, докато бях в Пасадена през войната? Разпореждаше се с всички, за домакинството, за градината, обикаляше двора и гледаше дали някое дърво не е подкастрено. Ако някой градинар пропуснеше и едно листо по моравата, лошо му се пишеше. Един ден я помолих да ми позира, а тя помисли и отговори, че ще трябва да уговоря графика с иконома господин Ито. Предвидихме пет сесии в трапезарията, където сутрин светлината бе подходяща. Тогава се виждах с Теди Крос и майка знаеше, но не искаше да чува нищо по въпроса. Бях на осемнайсет, влюбена до уши и можех да мисля и говоря единствено за Теди. За начина, по който произнасяше думите бавно и отчетливо. За извивката на раменете му. За косата му. Но майка не искаше да слуша за Теди. В мига, в който отворех уста, тя ми правеше знак да замълча. И така, пет поредни дни я рисувах седнала начело на масата, с гръб към прозореца с пълзящите цветя. Заради есенните горещини над горната ѝ устна избиваха капчици пот. А аз не можех изобщо да ѝ споделя как се чувствам.

– Хубав ли стана? – попита Лили.

– Портретът ли? О, никак не ѝ хареса. Каза, че изглеждала злобна. Но не беше права. Изглеждаше като майка, която се опитва да предпази дъщеря си, но осъзнава, че не може. Наясно бе, че няма да ми попречи да се виждам с Теди. Знаеше го много добре и седя неподвижно като труп със стиснати устни пет дни поред.

– Къде е сега?

– Картината ли? В Пасадена. В коридора на втория етаж.

Лили реши, че е време да каже на Грета. Не можеше повече да пази тайната от нея. В живота на Айнар имаше един ужасен период – откакто Ханс замина от Синия зъб до деня, в който срещна Грета в Академията, – когато той си нямаше никого, с когото да споделя тайни. Лили помнеше какво е да преглъщаш мислите и чувствата си, без да има на кого да разкажеш за тях. Но тогава се появи Грета и промени живота на Айнар. Лили помнеше и това – как Айнар бе осъзнал, че най-сетне самотата си отива. Не биваше да крие от Грета нито миг повече.

– Исках да ти кажа нещо.

Грета промърмори, вперила очи в платното; намести гребена с формата на костенурка в косите си. Ръката ѝ се движеше пъргаво: мацваше тук и там, топваше четка в боите и продължаваше. Портретът бе почти готов.

Но откъде да започне? За кое да ѝ каже първо? Как преди няколко седмици, преди да се качи на "Алберт Херинг", Хенрик бе извадил от джоба на палтото си диамантен пръстен; за смутените погледи, които си размениха, когато пръстенът успя да се плъзне само до кокалчето на пръста ѝ; за телеграмата от Ню Йорк, в която описваше апартамента на Източна трийсет и седма улица, където щяха да живеят; за последното писмо от професор Болк, в което я питаше кога пристига и казваше, че няма търпение да я види отново. Откъде да започне?

– Много ми е трудно – каза Лили. Представи си как по лицето на Грета ще се изпише шок; как ще свие разгневено юмруци. Де да имаше друг начин, по който да ѝ съобщи. – Не знам от де да започна.

Грета остави четката.

– Влюбена ли си?

В апартамента на долния етаж се затръшна врата. Изкънтяха тежки стъпки. Отвори се прозорец.

Лили се облегна назад на плетения стол. Не можеше да по- вярва, че Грета позна. Не можеше да повярва, че Грета вече знае – защото бе убедена, че ако знаеше, Грета щеше да се опита да я разубеди. И чак тогава Лили осъзна колко е грешала за Грета. Отново бе сгрешила.

– Да.

– Сигурна ли си?

– Напълно.

– Той обича ли те?

– Още не мога да повярвам, но ме обича.

– Тогава нищо друго няма значение, нали?

Лили си припомни за вечерите, в които Грета ѝ решеше косата, опряла гърди в гърба ѝ. Спомни си за леглото им и как спяха, хванати за кутретата. И как утринната светлина падаше върху отпочиналото лице на Грета, а Лили я целуваше по бузата и си мислеше "Ех, да можех да съм красива като теб!

– Радваш ли се за мен?

Грета отвърна, че се радва. След което я попита кой е мъжът.

Лили си пое въздух и ѝ каза, че е Хенрик.

– Хенрик – каза Грета. Лили тръпнеше в очакване на реакцията. Чудеше се дали Грета го помни и дали ще приеме новината по-тежко, тъй като ставаше въпрос именно за него. Но лицето на Грета изглеждаше напълно спокойно.

– Той те обича още оттогава, нали?

Лили кимна. Почти се засрами. Помисли си за белега на челото на Хенрик от автомобилната катастрофа и изпита силно облекчение, че скоро ще има възможност да целува назъбената линия всяка нощ. – В края на лятото ще се оженим.

– Ще се жените – промълви Грета.

– Винаги съм го искала.

Грета започна да затваря шишенцата с боите.

– Чудесна новина – каза тя. Не поглеждаше към Лили, докато избърсваше всяко шишенце поотделно с крайчеца на мантията си и го затваряше с коркова тапа. След това прекоси стаята и коленичи пред навито на руло празно платно. – Понякога все още поглеждам към теб и си мисля "Доскоро ние с теб бяхме женени и обитавахме онова тъмно кътче между двама души, където живее бракът".

– Ти беше женена за Айнар.

– Знам. Но всъщност бяхме аз и ти.

Лили я разбра. Помнеше какво бе усещането да се влюби в Грета. Помнеше какво беше да се чуди разсеяно кога Грета пак ще се появи на вратата. Помнеше малката снимка на Грета, която Айнар носеше в джоба на ризата си.

– Опитвам се да свикна с всичко това – каза Грета. Говореше толкова тихо, че Лили едва я чуваше. На улицата прозвуча клаксон, чу се изсвистяването на спирачки и настъпи тишина. Явно за малко не бе станала катастрофа, предните брони на два автомобила проблеснали една срещу друга на улицата пред Вдовичи дом под слънцето над Копенхаген, което се издигаше ли, издигаше и щеше да стои в небето до късно вечерта.

– Къде ще се ожените? – попита Грета.

– В Ню Йорк.

– Ню Йорк ли? – Грета търкаше ноктите си с малка четка на мивката. – Разбирам.

На долния етаж морякът викна на жена си:

– Прибрах се!

– Но има нещо, което искам да направя преди това – рече Лили. С напредването на деня в апартамента ставаше все по-топло. Вдигната ѝ на кок коса натежаваше, роклята лепнеше по гърдите ѝ. В Nationaltidende пишеха, че се задават рекордни горещини и Лили едновременно се радваше и дразнеше.

– Искам да се върна в Дрезден.

– Защо?

– За последната операция.

Сега вече по лицето на Грета се изписа реакция: присви очи ноздрите ѝ потрепнаха, бузите ѝ почервеняха гневно.

– Знаеш, че според мен идеята е много лоша.

– А според мен не е.

– Но, Лили... Професор Болк е добър лекар, но дори той не може да направи подобно нещо. Никой не може. Нали се разбрахме миналата година?

– Вече реших. Грета, не разбираш ли? Искам със съпруга ми да имаме деца.

Слънцето блестеше по купола на Кралския театър. Лили Елбе и Грета Уод, както бе започнала да се нарича отново, бяха сами в апартамента. Кучето им, Едвард IV, спеше пред гардероба със сковано от артрит тяло. Неотдавна Лили спомена, че може би е време да приспят стария Едвард, но Грета възрази бурно.

– Професор Болк си разбира от работата – каза Лили.

– Не му вярвам.

– Но аз му вярвам.

– Мъж не може да забременее. Това ти обещава професорът. Никога няма да се случи. Нито на теб, нито на някой друг. Подобно нещо е невъзможно!

От думите на Грета я заболя и очите ѝ се насълзиха.

– Никой не вярваше и че мъж може да се превърне в жена. Нали? Че кой би повярвал? Само ти и аз. Ние повярвахме и виж какво излезе. Получи се, защото бяхме убедени, че ще възможно. – Лили се разплака. Ядоса се на Грета най-много, защото не я подкрепи.

– Обмисли го внимателно, Лили. Помисли още малко.

– Вече обмислих всичко.

– Не. Не бързай. Помисли още.

Лили замълча и се обърна към прозореца. На долния етаж се чуха тежки стъпки и изстърга иглата на грамофон.

– Притеснявам се за теб – каза Грета.

Слънцето се местеше по пода, навън автомобил наду клаксон, а морякът крещеше на жена си. Лили изпита непознато досега усещане. Грета вече не можеше да ѝ казва какво да прави.

Картината бе готова и Грета я обърна, за да я покаже на Лили. През дантеления ръб на роклята се виждаха краката ѝ, а букетът от рози приличаше на нещо загадъчно, което разцъфва в скута ѝ. "Де да бях и наполовина толкова красива", помисли си Лили. И тогава реши да изпрати картината на Хенрик като сватбен подарък.

– Професор Болк ме очаква следващата седмица.

Отново започваше да изпитва болка и погледна часовника си. Нима бяха минали осем часа, откакто за последно пи хапче? Затършува из чантата си за емайлираната кутийка.

– Двамата с фрау Кребс вече са ми приготвили стая – каза тя и започна да отваря чекмеджетата из кухнята в търсене на кутийката. Уплаши се колко бързо се завърна болката; само преди миг не я болеше, а сега вече бе непоносима. Приличаше на завръщането на зъл дух.

– Виждала ли си кутията с хапчетата ми? – попита Лили. – Мисля, че я сложих в чантата. Или пък я оставих на перваза? Виждала ли си я, Грета? – От пронизващата болка дишането ѝ се учести. – Знаеш ли къде е? – След това добави тихо: – Искаш ли да дойдеш с мен в Дрезден? Да ми помагаш, докато се възстановявам. Професорът каза, че бе било добре да дойдеш, защото ще имам нужда от близък до себе си. Нали ще дойдеш, Грета? За последно?

– Аз бях дотук – каза Грета

– За какво говориш? – Болката се засилваше толкова бързо, че на Лили ѝ причерня пред очите. Тя седна и се преви. Щом намереше хапчетата, щеше изпита облекчение само след няколко минути. Но в момента имаше чувството, че нож прорязва корема ѝ. Замисли се за яйчниците – ще работят, бе обещал професор Болк. Имаше чувството, че ги усеща в себе си, подути и пулсиращи, все още заздравяващи близо година след операцията! Къде се дянаха хапчетата и какво имаше предвид Грета: Аз бя дотук. Лили погледна към другия край на стаята, където Грета разкопчаваше мантията си и я окачваше до кухненската врата;!

– Съжалявам – рече тя. – Не мога.

– Не можеш да намериш хапчетата? – Лили преглътна сълзите си. – Провери в гардероба. Може там да съм ги оставила. – Изведнъж на Лили ѝ се строи, че ще припадне: горещината, изчезналите хапчета и пламтящата агония в корема ѝ, и Грета която обикаляше из апартамента и повтаряше "не мога", "няма‘.

Тогава Грета бръкна дълбоко в най-долното чекмедже на гар- дероба от ясен, извади малката емайлирана кутийка, подаде я на Лили и каза с разтреперан от сълзи глас:

– Съжалявам, но не мога да дойда с теб. Не искам да ходя. Грета сви рамене, но движението прерасна в треперене. – Ще трябва да отидеш в Дрезден сама.

– ЩОМ ГРЕТА НЕ ИСКА, аз ще дойда с теб – каза Карлайл.

Той бе дошъл в Копенхаген за лятото и вечер след работа Лили понякога му гостуваше в хотел "Палас". Сядаха до отворения прозорец и гледаха как сенките пълзят по площада, млади мъже и жени с летни дрехи се срещаха на път за джаз клубовете.

– Грета винаги е правила каквото си поиска – казваше Кар- лайл.

А Лили възразяваше:

– Не е вярно. Променила се е.

Започнаха да се подготвят за пътуването. Купиха билети за ферибота до Гданск, а един ден в обедната почивка Лили си взе два нови халата от сектора за женско облекло във "Фонесбек". Каза на управителката, която скръсти ръце още щом Лили заговори, че заминава след една седмица.

– Възнамеряваш ли да се върнеш? – попита недоволно жената, която приличаше на буца въглен с черната си блуза.

– Не. После заминавам за Ню Йорк.

Това усложняваше още повече пътуването до Дрезден. Професор Болк ѝ каза, че ще трябва да остане там един месец. "Ще те оперираме веднага", написа ѝ той в телеграма. "Но възстановяването ще продължи дълго". Лили показа телеграмите на Карлайл, който ги прочете по същия начин като сестра си – с килната настрани глава и листа далеч от очите. Но Карлайл не се опитва да я разубеди. Прочете кореспонденцията и попита:

– Какво точно ще прави Болк?

– Той знае, че искам да имам деца – отвърна Лили.

Карлайл кимна и се намръщи.

– Но как?

Лили изведнъж се уплаши, че ще се опита да ѝ попречи.

– По същия начин, по който превърна Айнар в мен.

Карлайл я огледа от глава до пети; Лили усещаше как погледът му се плъзга по кръстосаните глезени, по скута, по малките ѝ гърди, по гърлото, което се издигаше като стебло от кехлибарения гердан.

Той стана.

– Сигурно много се вълнуваш. Предполагам, че цял живот си мечтала за това.

– Още от малка.

– Разбира се. Това е мечтата на всяко момиченце.

Лили изпита облекчение, че Карлайл ще я придружи. Моли Грета в продължение на няколко дни да размисли. Грета я бе прегърнала и ѝ бе казала: "Според мен допускаш грешка. Няма да ти помогна да сгрешиш".

Лили опакова куфара си и купи билетите за ферибота малко уплашена.

Каза си, че се отправя на приключение: ферибота до Гданск, нощния влак до Дрезден, едномесечния престой в Общинската женска клиника. Оттам щеше да замине за Ню Йорк. Писа на Хенрик, че ще пристигне най-късно на първи септември. Лили беше пътешественичка и потегляше към свят, който само тя можеше да си представи. Когато затвореше очи, виждаше всичко ясно: апартамента в Ню Йорк, изсвирването на полицая от улицата, бебе в скута ѝ. Представяше си малка масичка, застлана с каре, и двойна сребърна рамка с две снимки, на едната тя и Хенрик на сватбата, а на другата – първото им дете с дълга кръщелна роба.

Лили трябваше да опакова всичките си вещи, за да са готови, когато дойде време да ѝ ги изпратят. Дрехите: роклите с къси ръкави от лятото в Мантон; роклите с бродерии от Париж и палтото от заешка кожа с качулката. Осъзна, че не иска да носи повечето от тях в Ню Йорк. Сега ѝ изглеждаха евтини, все едно ги бе купувал друг човек, все едно тялото на друга жена ги бе протрило от носене. Късно следобед, докато Лили разпределяше багажа си в сандъци и заковаваше капаците с пирони, Грета попита:

– Какво ще правиш с картините на Айнар?

– Моля?

– Много от тях са в ателието ми. Мислех, че ги искаш.

Лили се обърка. Картините му вече не висяха в апартамента и сега, неясно защо, не можеше да си спомни съвсем как изглеждат: малки златни рамки, пейзажи на замръзнала земя, но какво друго?

– Може ли да ги видя?

Грета донесе навитите на руло платна, завързани с дебел ка- нап. Започна да ги разпъва на пода, а Лили имаше чувството, че ги вижда за пръв път. Повечето бяха пейзажи от блато: на един то бе изобразено през зимата, сковано от скреж под схлупеното небе; на друг през лятото, с покрит с мъх торф под вечерното слънце; на трети имаше изобразена само пръст, синьо-сива заради примесите и варовика в почвата. Картините бяха малки и красиви, а Грета продължаваше да разгъва нови на пода – десет, двайсет и повече – като килим от полски цветя, които разцъфваха пред очите ѝ.

– Наистина ли ги е нарисувал всичките?

– Някога беше много продуктивен – отвърна Грета.

– Кое е това място?

– Не позна ли блатото?

– Като че ли не. – Това я притесни, защото знаеше, че би трябвало да познава мястото, но то изглеждаше като отдавна забравено лице от миналото.

– Не помниш ли?

– Съвсем смътно. – На долния етаж пуснаха грамофона и зазвуча полка в изпълнение на акордеон и хорн.

– Блатото Синия зъб – каза Грета.

– Където е роден Айнар?

– Да. Както и Ханс.

– Ходила ли си там?

– Не, но съм го виждала на картини и съм слушала толкова много за него, че когато затворя очи, си го представям ясно.

Лили разглеждаше картините – блатото, заобиколено от лески и липи, както и един стар дъб, който сякаш растеше около голям камък. Спомни си, макар споменът да не бе неин, как върви след Ханс по пътека със затъващи в калта ботуши. Спомни си как хвърля задигнати от кухнята на баба си вещи в блатото и ги гледа как потъват безследно: чиния, метална купа, престилка с връзки от пущица. Имаше спомени как изрязва торф на блокчета и копае в нивата за торфен мъх. И Едвард I, дребно кученце, което един ден се подхлъзна от обрасъл с лишеи камък и се удави в черната вода.

Грета продължаваше да разгъва платна и затискаше ъглите им с шишенца с боя и чинийки от кухнята.

– Айнар е от това блато – каза тя, застанала на четири крака, с падаща пред очите коса. Методично разгъваше всяка картина, слагаше тежести в ъглите и я подравняваше с десетките други малки платна, които представляваха голяма част от творчеството на Айнар.

Лили я наблюдаваше. Грета подреждаше съсредоточено картините. Гривните ѝ подрънкваха. Холът във Вдовичи дом с прозорци, гледащи на север, юг и запад, се изпълни с приглушените цветове от платната на Айнар: сиво, бяло, охра, кафяво като кал и черно като нощно блато.

– Той работеше неуморно по цял ден – каза Грета тихо с тон, който Лили досега не бе чувала.

– Ще успееш ли да ги продадеш?

Грета спря. Подът бе покрит почти изцяло и тя се изправи и се огледа къде да стъпи. Озовала се бе в ъгъла до желязната печка.

– Не ги ли искаш?

Лили подозираше, че допуска грешка, но въпреки всичко каза:

– Не знам колко голям ще е апартаментът. На Хенрик едва ли ще му харесат. А и нали трябва да окачим неговите картини. Той предпочита по-модерния стил. Все пак ще сме в Ню Йорк,

– Просто си помислих, че ще искаш да ги задържиш. Вземи поне няколко.

Лили затвори очи и също видя блатото, семейство бели кучета, баба, застанала до печката, и Ханс, легнал върху слюдест камък. След това, изненадващо, видя младата Грета в зеления коридор на Кралската художествен академия с пакет нови четки в ръка. "Открих магазина", каза Грета в този забравен спомен.

– Не че не ги искам – каза Лили сега, през един от последните си дни във Вдовичи дом, който скоро също щеше да се превърне в спомен от миналото. Но от чие минало? – Просто не мога да ги взема.

Лили потрепери, защото изведнъж я споходи усещането, че всичко около нея принадлежи на някой друг.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ДЕН СЛЕД КАТО ЛИЛИ И КАРЛАЙЛ заминаха за Дрезден се разрази буря. Грета поливаше бръшляна в саксията на масичката в хола. Стаята бе сива в облачния ден, а Едвард IV спеше до сандъка. Морякът на долния етаж бе излязъл в морето и вероятно в момента бурята го застигаше. Прогърмя гръмотевица, последвана от кикота на жена му.

Странно, помисли си Грета, как бяха минали годините с вечния кръговрат на изгреви над Дания и, на другия край на света, залези над Аройо Секо и планината Сан Габриел. Бе прекарала години в Калифорния и Копенхаген, години в Париж, години, в които бе омъжена, и години, в които не бе омъжена, а ето я сега в празния Вдовичи дом с всичко, прибрано в заключени сандъци. Лили и Карлайл щяха да пристигнат в Дрезден по-късно днес, ако дъждът не ги бе забавил. Вчера си взе довиждане с Лили на пристанището. Около тях гъмжеше от хора – някои пренасяха куфари, други държаха кучета, един колоездачен отбор качваше велосипедите си на ферибота. И Ханс бе там, и Карлайл, и Грета, и Лили, както ѝ стотици други хора, които си взимаха довиждане. Група деца, водени от директорка. Слаби мъже, които търсеха работа. Графиня, тръгнала към минералните бани в Баден-Баден. И Грета и Лили, хванати за ръце и забравили за света около тях. За последен път Грета забрави за всичко друго и останаха само те двете с Лили, прегърнати. Обещаха да си пишат. Лили обеща да се грижи за себе си и каза с едва доловим глас, че ще се видят в Америка. На Грета ѝ бе трудно да си го представи, но каза, че наистина ще се видят. При тази мисъл по гръбнака ѝ, по западняшкия ѝ гръбнак пролази зловеща тръпка, защото имаше чувството, че тази раздяла се дължи на нейния провал.

Сега Грета чакаше Ханс да пристигне. Навън кулите и керемидените покриви чернееха в бурята, а куполът на Кралския театър бе изгубил блясъка си. Ханс наду клаксон от улицата и Грета взе Едвард IV, угаси лампите и заключи вратата.

Бурята продължаваше и пътят бе хлъзгав. Дъждът брулеше жилищните блокове. Локви преливаха по тротоарите. Грета и Ханс видяха как пълна жена с велосипед се блъска в задницата на камион. Грета притисна длан върху устата си, когато видя как жената затваря очи от страх.

Излязоха от града и поеха през полетата. Ливадите с тимотейка, власатка и ежова главица бяха подгизнали и завирени тук-там. Червените и бели детелини покрай пътя се превиваха под тежестта на капките. А отвъд полетата се виждаха плитки езерца.

Морето бе бурно и докато пътуваха с ферибота до Орхус, Ханс и Грета останаха в колата. Вътре миришеше на мократа, накъдрена от влагата козина на Едвард IV. Седяха смълчани и когато сложи длан върху таблото, Грета усети вибрациите от двигателите на кораба. Ханс я попита дали да отиде за кафе и тя се съгласи. Той взе Едвард IV със себе си и когато остана сама в колата, Грета се замисли за пътуването на Лили и Карлайл; след няколко часа вероятно щяха да са в клиника, в стаята с изглед към върбите в парка и към река Елба. Помисли и за професор Болк, чийто портрет така и не успя да продаде; сега стоеше навит на руло зад гардероба. Реши, че когато се прибере в Копенхаген след няколко дни и приключи с опаковането на мебелите, дрехите и картините си, ще му го изпрати. Професорът можеше да го окачи над рецепцията на фрау Кребс в сива дървена рамка. Или над дивана в кабинета си, където след няколко години несъмнено щяха да го посещават и други отчаяни жени като Лили.

Пристигнаха в Синия зъб по тъмно. Голямата тухлена къща тънеше в мрак; баронесата явно вече си бе легнала в покоите на третия етаж. Прислужник с почти опадала бяла коса отведе Грета до стая с дантелена покривка на леглото. Той включи лампите, отвори прозорците и попита насмешливо:

– Нали не ви е страх от жаби?

Грета вече ги чуваше как крякат в блатото. Когато прислужникът излезе, Грета отвори прозорците още по-широко. Нощта бе ясна и на лунната светлина тя видя блатото в пролука между ясените и брястовете. Приличаше на мокро поле или на голямата морава в Пасадена, подгизнала след януарските дъждове. Спомни си за земните червеи, изпълзели след зимните порои по настланите с плочи пътеки в опит да се спасят от удавяне. Не ѝ се вярваше, че беше от децата, които ги срязваха на две с нож за масло, задигнат от килера, след което ги поднасяше на Карлайл в чиния със сребърен похлупак.

Завесите бяха от синя дантела и се спускаха чак до пода, надиплени като булчино було. Ханс почука на вратата и каза:

– Стаята ми е в дъното на коридора, ако ти потрябва нещо.

В гласа му имаше нещо особено. Грета усещаше, че е притиснал една свита длан върху вратата, а другата е поставил леко върху бравата. Представи си го в коридора, под светлината на фенера на върха на стълбите. Представи си как е опрял чело във вратата.

– Благодаря – отвърна тя. Последва тишина, нарушавана само от жабешкия хор и совите в короните на брястовете.

– Добре, лека нощ – каза Ханс и на Грета ѝ се стори, че чува как се отдалечава по чорапи по застлания с черга коридор. И техният миг ще дойде, каза си тя. Всичко с времето си.

На другия ден Грета се запозна с баронеса Аксгил в трапезарията. Стаята гледаше към блатото, което блещукаше между дърветата. В ъглите имаше папрати в саксии, поставени на железни стойки, и колекция от бялосини порцеланови чинии, окачени по стените. Баронеса Аксгил беше мършава, с дълги крайници и ръце с криволичещи изпъкнали вени. И нейната глава бе голяма, вратът ѝ – жилест. Побелялата ѝ коса бе прибрана на стегнат кок, който опъваше кожата на лицето ѝ. Баронесата седна начело на масата. Ханс зае мястото срещу нея, а Грета се настани по средата. Прислужникът сервира пушена сьомга, твърдо сварени яйца и триъгълни филийки хляб. Баронеса Аксгил каза единствено:

– Не помня кой е Айнар Вегенер. Вкъщи идваха толкова мно- го момчета. Косата му рижа ли беше?

– Не, кафява – отвърна Ханс.

– Да. Кафява – повтори баронесата и продължи да подава лентички бекон на Едвард. – Сигурна съм, че е бил възпитано момче. Кога е починал?

– Преди около година – отвърна Грета и огледа трапезарията, което ѝ напомни за друга трапезария отвъд океана, където се разпореждаше жена, доста подобна на баронесата.

По-късно Ханс я поведе по пътека покрай нива за торфен мъх към стара къща със сламен покрив и дървени стрехи, от чийто комин излизаше дим. Не се приближиха до двора, където имаше курник с кокошки, а три малки деца ровеха в калта с пръчки. Руса жена стоеше на прага, примижала на слънцето, и гледаше децата – две момчета и едно момиче. Дребното конче в съседното заграждение кихна и децата се разсмяха. Старият Едвард IV потрепери, опрян в крака на Грета.

– Не ги познавам – каза Ханс. – Но живеят тук от доста време.

– Дали ще ни пуснат вътре, ако ги помолим да разгледаме?

– Нека не го правим – каза Ханс, сложи ръка на кръста ѝ и не я отмести през целия път обратно през полето. Високата трева гъделичкаше прасците им, а Едвард IV се тътреше след тях.

На гробището имаше дървен кръст с името Вегенер.

– Баща му – обясни Ханс.

Обрасъл с трева гроб в сянката на елша. Гробището се намираше до бяла варосана църква, а теренът бе неравен и каменист; росата по тревата съхнеше на слънцето и изпълваше въздуха с благоухание.

– Картините му са у мен – каза Грета.

– Задръж ги.

– Какъв беше като малък?

– Момче с тайна. По нищо друго не се различаваше от нас.

Небето бе ясно и безоблачно, листата на елшата шумоляха на вятъра. Грета реши да не мисли за миналото, а за бъдещето. Лято в Ютланд, не по-различно от летата в детството на Айнар, когато несъмнено е бил едновременно щастлив и тъжен. Грета Уод, застанала сред тревата със сянка, падаща върху гробовете, щеше да се прибере у дома без него.

По обратния път към Копенхаген Ханс попита:

– Още ли си съгласна да заминем за Калифорния?

Дванайсетцилиндровият двигател на автомобила бе мощен и Грета потреперваше от вибрациите. Денят бе слънчев и пътуваха със свален гюрук, а около глезените ѝ плющеше някаква хартиена лента.

– Моля? – провикна се тя и отметна развяната около лицето си коса.

– Заедно ли ще заминем за Калифорния?

В този миг, докато вятърът развяваше косата и полите на роклята ѝ, а хартиената лента плющеше, в главата ѝ нахлуха хаотични спомени: стаята ѝ в Пасадена с рози под сводестия прозорец; малката къща край Аройо Секо, обитавана в момента от наематели – семейство с бебе; тъмните прозорци на старата работилница на Теди Крос на улица "Колорадо", която след пожара бе превърната в печатарска работилница; членовете на Дружеството за изкуства и занаяти в Пасадена с нахлупените баретки. Как би могла да се върне там? Но в главата ѝ изникваха и други спомени: обраслия с мъх двор на къщичката, където на светлината, проблясваща през клоните на авокадото, нарисува първия портрет на Теди Крос; бунгалата, които Карлайл строеше по уличките около булевард "Калифорния", за да се настанят там младоженци от Илинойс; акрите портокалови градини. Грета вдигна очи към светлосиньото небе, което ѝ напомни за чиниите на баронесата по стените в трапезарията. По това време през юни тревата в Пасадена вече бе изсъхнала, листата на палмите – покафенели, а прислужниците вече бяха изнесли леглата на верандите. В задната част на къщата им имаше веранда с окачени мрежи против насекоми. Като малка Грета ги отваряше, взираше се в хълмовете Линда Виста от другата страна на Аройо Секо и рисуваше пейзажи. Представи си как ще разопакова боите и триножника си на верандата и отново ще нарисува онзи изглед: сивкавокафявите евкалипти, зеленикавите стволове на кипарисите, розовата стена на имение, надзъртащо измежду олеандрите, сив парапет в далечината.

– Готова съм да замина – каза Грета.

– Моля? – викна Ханс.

– Калифорния много ще ти хареса. Ще забравиш за целия останал свят. – Тя протегна ръка и погали бедрото на Ханс. Двамата щяха да заминат за Пасадена, където никой нямаше да разбере напълно какво точно бе преживяла. Момичетата от Ловния клуб, несъмнено вече омъжени, с играещи тенис деца, щяха да знаят единствено, че се е върнала с датски барон. Грета вече чуваше клюките: "Горката Грета Уод. Отново вдовица. С последния ѝ съпруг, някакъв художник, се случило нещо странно. Умрял при загадъчни обстоятелства. Май в Германия, доколкото чух. Но няма защо да се тревожим. Нали се върна, при това с барон. Точно така, малката радикалка се е прибрала в Пасадена и веднага щом се оженят, представяте ли си, ще стане баронеса!".

Това бе част от живота, който я очакваше, но мисълта, че ще се прибере у дома, я успокояваше. Ханс ѝ се усмихна, стиснал волана.

В Копенхаген я чакаше писмо от Карлайл. След като го прочете, Грета го прибра в страничния джоб на един от куфарите. Имаше толкова много неща, които трябваше да се пренесат в Америка: четките, боите, десетките тефтери и скици на Лили. В типичен свой стил Карлайл бе лаконичен: операцията продължила по-дълго, отколкото Болк предвиждал – почти цял ден. Лили си почивала, спяла от морфина, който ѝ инжектирали. "Налага се да остана в Дрезден по-дълго от планираното", пишеше Карлайл. "Възстановяването ще отнеме повече време, отколкото мислехме. Професорът е добър човек. Изпраща ти поздрави. Каза, че няма място за тревога. Щом той не се тревожи, значи и ние не бива да го правим, нали?"

СЕДМИЦА ПО-КЪСНО Грета Уод и Ханс Аксгил се качиха на самолет за първата част от пътуването си до Пасадена. Щяха да кацнат в Берлин, после в Саутхемптън, а оттам щяха да вземат кораб. Самолетът блестеше в прекрасния летен ден на летището. Грета и Ханс гледаха как кльощаво момче товари куфарите им в сребристия корем на машината. По-нататък група хора се бе събрала около платформа, на която мъж с цилиндър държеше реч. Мъжът беше брадат, а датското знаме, закачено в ъгъла на катедрата, плющеше на вятъра. Зад него се виждаше "Граф Цепелин", дълъг и тъмносив като огромен релефен куршум. Хората около платформата развяха датски знамена. Бе прочела в Politiken, че "Граф Цепелин" ще лети до Полярния кръг. Тълпата под реещия се над пистата цепелин пляскаше бурно с ръце.

– Дали ще успеят? – обърна се тя към Ханс, който се наведе за чантата си от телешка кожа. Самолетът бе готов за излитане.

– Защо не?

Мъжът, който държеше реч, бе някакъв политик, когото Грета не разпозна. Вероятно бе кандидат за парламента. Зад него, с шапка от тюленова кожа, стоеше капитанът на "Граф Цепелин" Франц Йозеф Ланд със сериозно изражение. Веждите му бяха свъсени над очилата и изглеждаше угрижен.

– Време е да се качваме – каза Ханс.

Грета го хвана подръка и двамата се качиха на самолета. През прозорчето се виждаше цепелинът. Събралите се хора се отдръпнаха настрани. Мъже по ризи и тиранти започнаха да развързват въжетата на цепелина. Капитанът помаха за довиждане от прага на малката кабина.

– Като че ли се чуди дали ще се върне – каза Грета, докато затваряха вратата на самолета.

ПЪТУВАНЕТО С "ИМПЕРАТРИЦАТА НА БРИТАНИЯ" мина гладко. Пасажерите седяха по раираните шезлонги на палубата и Грета се сети за челната стойка, която бе направила като малка. Сглоби триножника, завъртя винтовете в дупките на краката. Извади празно платно и го закова за рамката. И на палубата на кораба започна да рисува по памет: хълмовете на Пасадена, извисяващи се над Аройо Секо, сухи и кафяви в началото на лятото, дръвчетата с опадали цветове и последните дневни лилии, съсухрени в жегата. Затвореше ли очи, виждаше образите им ясно.

Сутрин Ханс преглеждаше документи в каютата и се подготвяше за пристигането им в Калифорния, където щяха да се оженят в градината на семейното имение. Следобед излизаше на палубата и сядаше на шезлонг до Грета.

– Най-накрая потеглихме – казваше той.

– Към дома – отвръщаше Грета. – Досега изобщо не предполагах, че искам да се прибера.

"Как се стигна дотук?", питаше се непрекъснато тя, докато потапяше четка в боите. Промяната в миналото, безбрежното бъдеще; бе действала и прибързано, и предпазливо, и накрая се стигна дотук. Ханс бе толкова красив, излегнал се на шезлонга, наполовина на сянка, с Едвард IV сгушен в краката му. Корабът плаваше неуморно напред. Носът му пореше океана, разделяше на две набраздената от вълнички вода, която само допреди миг бе едно цяло. Грета и Ханс работеха под косите лъчи на слънцето, сред мириса на сол, докато залезът не се спуснеше червен над спокойното море, лампичките по перилата на кораба светваха и вечерният хлад ги караше да се приберат в каютата, където най-накрая можеха да са заедно.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ЧАК В КРАЯ НА ЮЛИ Лили започна да се буди за достатъчно дълги периоди през деня, за да разбере какво става около нея. През последните шест седмици само се пробуждаше за малко и отново заспиваше, а докато спеше, от устата ѝ течеше слюнка, между краката и от корема ѝ – кръв. Фрау Кребс сменяше сутрин и вечер превръзките на раната и изхвърляше старите марли, които приличаха на червено кадифе. Лили усещаше кога фрау Кребс я превързва и чакаше с нетърпение убождането от инжекцията с морфин, а често и натиска на гумената маска с етер върху лицето. Знаеше и че някой поставя компреси на челото ѝ и ги сменя, щом се затоплят.

Понякога се будеше нощем и виждаше Карлайл, заспал на стола в ъгъла, с облегната назад глава и отворена уста. Не искаше да го буди – толкова мило от негова страна бе да стои неотлъчно до нея. Казваше си, че трябва да го остави да си почива; обръщаше глава и поглеждаше лъскавото му в съня лице и сключените около възглавницата на стола пръсти. Надяваше се той да спи непробудно до сутринта: наблюдаваше как гърдите му се вдигат и спускат и си спомняше за деня, който бяха прекарали заедно преди тази последна операция. Карлайл я заведе на плажа на Елба, където плуваха срещу течението и се излежаваха на слънце върху одеяло.

– От теб ще излезе прекрасна майка – каза ѝ той.

Лили се замисли защо на Карлайл му е толкова лесно да си я представи като майка, а на Грета толкова трудно. Понякога, когато затвореше очи, долавяше уханието на бебешка пудра. Дори усещаше тежестта на бебе в ръцете си. Сподели това с Карлайл, а той отвърна:

– Да, представям си го.

На брега на реката Карлайл избърса мократа си ръка. Косата му бе прилепнала около лицето.

– На Грета просто ѝ е трудно – каза той.

По реката мина туристическо корабче, бълващо черен пушек. Лили си играеше с пискюлите на одеялото и вплиташе в тях стръкчета трева.

– Айнар ѝ липсва – продължи Карлайл.

– Разбирам я. – Споходи я онова странно усещане, което се появяваше винаги щом станеше въпрос за Айнар: все едно през тялото ѝ преминаваше призрак. – Тя дали ще дойде да ме види?

– Тук в Дрезден? Вероятно. Не виждам защо да не дойде.

Лили се обърна на една страна и се взря във виещия се от комина на корабчето дим.

– Ще ѝ пишеш, нали?

Няколко дни след операцията, когато температурата на Лили спадна, Карлайл писа на Грета. Но Грета не отговори. Той ѝ писа пак и отново не получи отговор. Обади ѝ се по телефона, но чу в слушалката само пращене и безкраен звън. Изпрати ѝ телеграма, но му казаха, че не е доставена. Чак когато се обади в банката, откри, че Грета се е върнала в Калифорния.

Сега, в малките часове на нощта, Лили не искаше да буди Карлайл, но не успяваше да лежи тихо. Болката се завръщаше и тя стисна одеялото уплашено. Съсредоточи поглед върху крушката на тавана, прехапа устни, но скоро болката обхвана цялото ѝ тяло и тя запищя, умоляваше за инжекция морфин. Извика, че иска етер. Нададе стон за хапчетата с кокаин. Карлайл се разбуди, вдигна глава, за миг я погледна объркано и Лили разбра, че още е сънен и не знае къде се намира. Но след малко той се събуди напълно и отиде да потърси сестрата от нощната смяна, която също бе заспала на поста си. След минута ѝ сложиха маската с етер и Лили не се пробуди до сутринта

– По-добре ли си днес? – питаше професор Болк по време на сутрешната визитация.

– Мъничко – отвръщаше несигурно Лили.

– Болката отслабва ли?

– Малко – лъжеше тя. Опитваше се да се надига на лакти в леглото. Щом професорът влезеше в стаята, Лили изведнъж се притесняваше как изглежда. Защо не чукаше на вратата, за да има време да си сложи кораловото червило и руж, макар гримовете да бяха на масичката, до която не можеше да достигне. Сигурно изглеждам ужасно, мислеше си Лили, докато професорът, толкова елегантен с изгладената си престилка, преглеждаше данните в картона ѝ.

– Утре ще опитаме да те вдигнем на крака – казваше професорът.

– Ако утре не съм готова, то вдругиден със сигурност ще успея. Да, вдругиден.

– Мога ли да ти помогна с нещо друго?

– Вече направихте толкова много за мен.

Когато професорът тръгнеше да излиза, Лили му задаваше въпроса, който най-много я вълнуваше:

– Хенрик ме чака в Ню Йорк. Ще успея ли да пристигна до септември?

– Разбира се.

Гласът на професора ѝ вдъхваше увереност. След това Лили задрямваше и сънуваше безсмислици, но имаше смътното усещане, че всичко ще бъде наред.

Понякога чуваше как професорът и Карлайл говорят пред врата на стаята ѝ.

– Какво ново?

– Нищо. Състоянието ѝ остава непроменено. Опитвам се да я стабилизирам.

– С какво мога да ѝ помогна?

– Оставете я да спи. Нуждае се от почивка.

Лили се обръщаше настрани и се унасяше в сън, тъй като искаше да спазва стриктно препоръките на лекаря. Професорът винаги бе прав.

Един ден я събуди глас в коридора. Женски. Звучеше познато като спомен от миналото, меден и плътен.

– Как я лекува? – попита Анна. – Няма ли други варианти?

– Започна да се тревожи през последните два дни – отвърна Карлайл. – Едва вчера призна, че инфекцията е трябвало вече да отшуми.

– Какво можем да направим?

– И аз това се чудя. Болк каза, че няма какво да се направи.

– Лили пие ли някакви лекарства?

В този миг в коридора с трясък се сблъскаха две колички и заглушиха гласовете им. Лили чу само как фрау Кребс казва на някаква сестра да бъде по-внимателна.

– Трансплантацията е неуспешна – каза Карлайл. – Ще трябва да извади матката. От колко време си тук?

– От седмица. Имам две представления на "Кармен" в операта.

– Да, вярно. С Лили видяхме афиша преди операцията. Тя ми спомена, че ще пристигнеш в края на лятото. Очакваше с нетърпение да те гледа.

– Както и да се омъжи.

– Имаш ли вести от Грета? – попита Карлайл.

– Получих писмо. Вече сигурно е пристигнала в Пасадена. Знаеш ли за, нея и Ханс?

– Вече и аз трябваше да съм се прибрал.

Лили не чу какво каза Анна. Тя защо още не бе влязла в стаята? Представи си я как нахлува през вратата и дърпа жълтото перде от прозореца. Сигурно носеше зелена копринена туника с мъниста по яката и тюрбан от същия плат. Устните ѝ несъмнено бяха кървавочервени и щяха да оставят следа от целувка по бузата ѝ. Лили понечи да извика: "Анна! Анна, няма ли да влезеш да ме видиш?". Но гърлото ѝ бе пресъхнало и не успя да отвори уста, а само да обърне глава към вратата.

– Има ли надежда?

– Болк не казва нищо. – Гласовете им замлъкнаха и Лили остана да лежи неподвижно, с туптящо в гърдите сърце. Къде отидоха?

– Тя спи ли? – чу се отново гласът на Анна.

– Да. Обикновено се пробужда в ранния следобед между инжекциите с морфин. Можеш ли да дойдеш утре след обяд? Но ако искаш, надникни да я видиш за малко. После ще ѝ кажа, че си идвала.

Лили чу как вратата се открехва. Усети, че в стаята влиза човек – въздухът се раздвижи и температурата се покачи едва доловимо. Парфюмът на Анна долетя до леглото. Лили го разпозна от парфюмерийния щанд на "Фонесбек". Продаваха го в малки шишенца със златен пискюл на гърлото, но не помнеше името му. "О дьо Прованс" или нещо подобно. Или пък беше "Ла фий дьо Прованс"? Не помнеше и не можеше да отвори очи, за да поздрави Анна. Не можеше да говори, не виждаше нищо, не можеше дори да вдигне ръка за поздрав. Осъзнаваше, че Карлайл и Анна стоят до леглото, но нямаше как да им го каже.

На следващия ден след обяд Карлайл и Анна облякоха Лили топло и я преместиха в инвалидната количка.

– Денят е прекрасен, трябва да излезеш навън – каза Карлайл, докато я увиваше с одеяло. Анна нави около главата ѝ дълъг розов шал на тюрбан като своя. След това закараха Лили в парка на клиниката до храстите.

– Приятно е на слънце, нали, Лили? – каза Анна. – Харесва ли ти навън?

На поляната седяха и други момичета. Тъй като бе неделя, някои имаха посетители, донесли списания и шоколадови бонбони. Жена с рокля на точки подаде на едно от момичетата кутия, опакована със златист станиол от магазина на булевард "Под липите".

Лили видя фрау Кребс в зимната градина, загледана в поляната с момичетата и виещата се река Елба. Отдалеч изглеждаше дребна като дете. След миг тя изчезна. Днес бе почивният ѝ ден. Момичетата обичаха да обсъждат какво прави фрау Кребс в свободното си време, макар истината да бе, че просто копае в градината си.

– Искаш ли да се разходим? – попита Карлайл, освободи спирачния лост на количката и я подкара по тревата. Колелата пропадаха в заешки дупки и макар на всяка неравност да я пронизваше болка, Лили бе много доволна, че е навън с Карлайл и Анна.

– Ще отидем ли до реката? – попита Лили, когато видя, че Карлайл подминава пътеката към брега.

– И дотам ще отидем – отвърна Анна, докато минаваха през завесата на върбите. Движеха се бързо и Лили стискаше здраво облегалките, докато количката подскачаше по камъни и коренища.

– Първо ще излезем за малко от клиниката.

– Но това е забранено – възрази Лили. – Какво ще каже фрау Кребс?

– Никой няма да разбере – успокои я Анна. – А и ти си голяма жена. Можеш да излезеш, когато си поискаш.

Минаха през портата на клиниката и се озоваха на улицата. Карлайл и Анна бутаха количката през квартала, покрай големите къщи, скрити зад тухлени зидове. Денят бе слънчев и топъл, но по улицата духаше вятър и развяваше клоните на брястовете. В далечината издрънча трамвай.

– Дали ще забележат, че ме няма? – попита Лили.

– И какво, ако забележат? – отвърна Карлайл. Със съсредоточеното си изражение и начина, по който махна с ръка, ѝ напомни за Грета. На Лили дори ѝ се стори, че чу подрънкването на сребърни гривни. Споходи я спомен – като приказка, която някой ѝ бе разказал отдавна – как Грета води Айнар по улицата покрай парка. Спомни си топлата ѝ ръка и как сребърните гривни докосваха пръстите му.

След малко минаха по Моста на Август и пред очите на Лили се разкри цял Дрезден: Операта, католическата Хофкирхе, Художествената академия и купола на Фрауенкирхе, който сякаш се рееше във въздуха. Стигнаха до Терасата на Брюл. Мъж с количка продаваше наденички в хлебчета и ябълково вино. Пред количката му се бе струпала опашка от поне десет човека със зачервени от слънцето лица.

– Мирише хубаво, нали, Лили? – каза Карлайл, докато я буташе към стълбите.

До терасата водеха четирийсет и едно стъпала, а горе бе пълно с хора, които се разхождаха и стояха облегнати по оградата. Покрай стълбите стояха бронзовите скулптури на Шилинг – Утро, Пладне, Вечер и Нощ. По стъпалата имаше тънък слой пясък и от подножието им Лили виждаше как жена с дълга жълта пола и сламена шапка се изкачва, хваната подръка с мъж.

– Как ще се качим? – попита Лили.

– Не се тревожи – каза Карлайл и обърна количката назад, след което я изтегли на първото стъпало.

– Но кракът ти...

– Нищо ми няма – отвърна Карлайл.

– И гърбът ти...

– Грета не ти ли е казвала за прочутите ни западняшки гръбнаци?

И при тези думи Карлайл – който, доколкото Лили знаеше, никога не бе обвинил Грета за куция си крак – започна да изтегля количката по стълбите. При всеки подскок я пронизваше страховита болка и Анна стисваше ръката ѝ.

От терасата се разкриваше гледка към Японския дворец от другата страна на Елба. Движението по реката бе натоварено – корабчета, шлепове с въглища, гондоли с формата на дракони и гребни лодки под наем. Карлайл пусна спирачката на инвалидната количка между две пейки под дърветата с квадратни корони до оградата. С Анна застанаха от двете страни на Лили, с ръце върху облегалката на количката. По терасата се разхождаха млади двойки хванати за ръце, момчета купуваха на момичетата си кесийки с гроздови бонбони. На тревистия бряг от другата страна на Елба четири момченца пускаха бяло хвърчило с дълга опашка.

– Виж колко високо лети хвърчилото! – посочи Анна. – Сякаш се е издигнало над града.

– Дали ще го изпуснат? – зачуди се Лили.

– Искаш ли хвърчило? – попита я Анна. – Утре ще ти купим.

– Как наричаха тази тераса? – рече Карлайл. – Балкона на Европа?

Мълчаха известно време, след което Карлайл каза:

– Ще отида да купя наденички от дребния човек с количката. Гладна ли си, Лили? Искаш ли нещо?

Лили не бе гладна; вече не хапваше почти нищо и Карлайл го знаеше. Опита се да отвърне "Не, благодаря", но не успя да изрече думите.

– Имаш ли нещо против, да те оставим тук, докато намерим количката? – попита Анна. – Няма да се бавим повече от две минутки.

Лили кимна и стъпките на Карлайл и Анна се отдалечиха с хрущене по чакъла. Лили затвори очи. Това е балконът на целия свят, помисли си тя. На моя свят. Слънцето галеше клепачите. Двойката на съседната пейка хрупаше бонбони. Водата се плискаше по корпуса на корабче. Издрънча трамвай, камбаната на катедралата заби. И поне веднъж Лили спря да мисли за обгърнатото в мъгла раздвоено минало и за изпълненото с възможности бъдеще. Нямаше значение коя е била и в кого се бе превърнала. Тя беше госпожица Лили Елбе. Момиче от Дания в Дрезден. Млада жена, излязла на разходка с приятели. Млада жена, чиято най-близка приятелка бе заминала за Калифорния и я бе оставила сама. Помисли за всеки от тях – Хенрик, Анна, Карлайл, Ханс, Грета. Всеки от тях бе допринесъл за раждането на Лили Елбе. Сега разбра какво бе имала предвид Грета: с останалото Лили трябваше да се справи сама.

Отвори очи и видя, че Карлайл и Анна още не са се върнали. Не се разтревожи, щяха да се върнат, а тя да ги чака тук в количката. Момчетата на отсрещния бряг тичаха и сочеха към небето. Хвърчилото им летеше над върбите, издигаше се все по-нагоре, по-високо от моста. Летеше над Елба, бял ромб, устремен към слънцето, който опъваше въжето в ръцете на момчетата. Но след миг въженцето се скъса и хвърчилото отлетя. На Лили ѝ се стори, че вятърът донесе виковете на момчетата, но това бе невъзможно; намираха се твърде далеч. Чу обаче друг приглушен вик; откъде ли дойде? Момчетата скачаха по тревата. Детето, което държеше макарата, получи плесник от другарчетата си. А над тях хвърчилото трептеше на вятъра, носеше се като прилеп албинос, като призрак, издигаше се, спускаше се, летеше над Елба, летеше към нея.