Мостът на птиците

1.Село Ку Фу

Ще сключа ръце за молитва и ще се поклоня към четирите посоки на света.

Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не би следвало обаче някой да ме бърка с почитаемия автор на „Класическото чаепитие“. Семейството ми е съвсем обикновено и тъй като съм десетият по ред син на баща си, а и съм физически силен, обикновено ме наричат Вол Номер Десет. Баща ми почина, когато бях на осем години. Година по-късно майка ми го последва в Жълтите подземни извори и оттогава заживях при чичо Нун и леля Хуа в село Ку Фу в долината Чо. Гордеем се с нашия край. До неотдавна се бяхме гордели много и с двама господа. Бяха такива забележителни човешки екземпляри, че хората идваха отдалеч, специално за да ги видят. Може би заради това ще е най-добре да започна описанието на живота в селото си с разказ за тях.

Когато Лихваря Фан решил да обедини силите си с Мърлявия Ма, започнал преговорите, като подарил на жена му малка риба, изрисувана върху къс евтина хартия. Тя приела прекрасния подарък и в отговор протегнала дясната си ръка, изобразявайки кръг с палеца и показалеца си. Тъкмо в този момент вратата се отворила и Мърлявия Ма нахълтал и се развикал: — Жено, ти ще ме разориш! И половин питка е достатъчно.

Този разказ може и да изглежда леко пресилен, но абатът на нашия манастир ми е казвал, че приказките имат по-яки плещи от фактите и могат да понесат по-голямо бреме от истина върху тях.

Умението на Фан да отгатва най-ниската цена, която човек би приел за вещ, донесена в заложната му къща, бе така безпогрешно, че ми се бе сторило свръхестествено. Абатьт обаче ми обясни, че Фан въобще не разчита на отгатването. Върху тезгяха си, разположен в предверието па магазина на Ма, винаги държал някакъв лъскав предмет, в който виждал отражението на очите на жертвата.

— Евтинджийска работа — казвал Фан, държейки донесената му вещ в ръце. — Не мога да ти дам повече от двеста.

През това време погледът му скришом се насочвал върху лъскавия предмет, и ако забелязвал, че зениците на жертвата се присвиват прекалено силно, продължавал.

— Всъщност изработката не е чак дотам лоша, макар и селска. Двеста и петдесет.

Зениците започвали да се разширяват, но не достатъчно бързо.

— В днешния ден се спомина клетата ми жена, та скръбта по нея замъглява разсъдъка ми — казвал Фан с треперещ глас и се просълзявал. — Триста и нито стотинка повече.

Не давал никакви пари, защото нашето стопанство е на разменни начала. Връчвал на жертвата платежно нареждане, след което тя се отправяла навътре в магазина на Ма. Там Ма поглеждал бележката, сякаш не вярвал на очите си, и крещял на Фан. — Негоднико! От твоето разточителство ще стигнем до просешка тояга. Кой ще се грижи за гладните ти деца, когато останем на улицата облечени в дрипи и с панички за подаяния?

След това най-добросъвестно давал на жертвата стоки с надценка от шестстотин на сто за посочения в нареждането размер.

Лихваря Фан бе вдовец с две деца. Хубава малка дъщеричка, която наричахме Сърничката и малко момченце с прякора Бълхата. Мърлявия Ма бе бездетен и когато жена му избяга с един търговец на рогозки, разходите по поддържане на домакинството му се съкратиха наполовина, а щастието му се удвои. Най-щастливото време за тандема на Ма и Фан бе сезонът на прибиране на коприната, защото бубеното семе можеше да се закупи само с пари, а в селото единствено те ги имаха. Мърлявия Ма купуваше семето и го раздаваше на отделните семейства срещу разписки, в които те се задължаваха да възстановят дължимото в коприна. Тъй като Лихваря Фан бе единственият квалифициран оценител на коприна в цялата околност, двамата обсебваха две трети от реколтата ни и я отнасяха в Пекин. Оттам се завръщаха с торби, издути от монети, които заравяха в градините си в безлунни нощи.

Абатът обичаше да казва, че за душевното здраве на едно село му е необходимо в него да живее човек, когото всичките му съселяни да ненавиждат. Небесата ни бяха благословили с цели двама.

Забележителните места в околността ни са нашето езеро и нашата стена. И двете са свързани със суеверията и митовете на древността. Когато преди години далечните ни прадеди пристигнали в долината Чо, огледали местността най-старателно. Искрено сме убедени, че в целия свят няма селище с по-добра планировка от Ку Фу. Прадедите ни го построили така, че да бъде на завет от Черната костенурка. Злонравно чудовище, на което посоката е северът, природната стихия е водата, а Резонът е зимата. Селото е открито към Червената птица на юга, чиято стихия е огънят, а сезонът е лятото. На източните хълмове живее Синият Дракон, на когото природният елемент е дървото, а сезонът — изпълнената с надежди пролет.

Те са по-силни от убежището на Белия тигър, западните хълмове, чийто елемент е металът, а сезонът — навяващата тъга есен.

Самата форма на селото е била предмет на продължително обмисляне. Смятало се, че построиш ли село във форма на риба, ако съседното има контурите на въдица, сам си просиш белята. Накрая избрали формата на еднорог, благонравно създание, уважаващо законите и лишено от природни врагове. Сетне обаче се оказало, че нещо не било съвсем добре изпипано. Един ден се чул странен шум, земята се надигнала, няколко къщи се срутили и в почвата се появила голяма пукнатина. Прадедите огледали селото от всички възможни посоки и открили грешката си едва след като един от тях се изкачил на най-високото дърво, растящо на източните хълмове. От недоглеждане били разположили така пет оризища, че те образували тялото и крилете на огромна гладна конска муха, кацнала на гърба на еднорога. При това положение, естествено, той нямало как да не хвърли къч. На оризищата била придадена незабавно формата на превръзка, след което село Ку Фу никога повече не било смущавано от земетресения.

Взели мерки наоколо им да няма прави пътища или реки, от които щастието да може лесно да избяга. Като допълнителна предпазна мярка издигнали насип в единия край на една тясна малка долчинка и отклонили към нея ручеите, стичащи се по хълмовете. По този начин се образувало малко езеро, чиято функция била да улавя и задържа добрите духове, които при други обстоятелства биха могли да се насочат към съседните селища. Прадедите ни не са били движени от никакви естетически съображения и красотата на езерото е била рожба единствено на тяхното суеверие. Тази красота, появила се чрез усилията им, още преди петстотин години, била почувствана от великия поет Су Ма Сян Джу, който я възпял в стихотворно писмо до свой приятел.

И днес гледката не се е изменила. Освен това. Су Ма Сян Джу не е посетил езерото в сезона, когато наоколо му растат диви цветя и пъстри сърнички идват да пият вода, и след това изчезват като малки облачета.

Стената е още по-известна. Справедливо е да отбележа, че за произхода на Възглавницата на Дракона има най-различни предания. Ние обаче в Ку Фу смятаме нашата версия за единствено правилна.

Преди много векове един генерал получил заповед да изгради защитна стена, която да се свърже с Великата стена. Една нощ сънувал, че бил призван на Небесата, за да представи строителния план на Великия господар на нефрита. По-късно, когато го съдили за държавна измяна, описал много обстойно пътуването си дотам.

Сънувал, че се намирал във вътрешността на гигантски лотос, чиито листа бавно се разтворили, за да му сторят път, и се оказал пред изумрудените поля на Небесата, Небето било от сапфири, а пред нозете му започвала бисерна пътека. Една върба повдигнала един от клоните си и му посочила сякаш с пръст накъде да върви. Генералът тръгнал по пътеката и стигнал до Реката на цветята, чиито води се стичали на талази от Скалата на великото пробуждане. Наложниците на Владетеля на Небесата се къпели в Басейна на блажените ухания, смеели се, а от пръските се образувала дъга от розови листа. Били толкова красиви, че генералът с усилия се откъснал от тази гледка. Чувството за дълг обаче в крайна сметка надделяло и тон продължил пътя си. Следвайки пътеката, изкачил седем тераси. Листата на дърветата наоколо му били от скъпоценни камъни, които звънтяли мелодично от полъха на вятъра. Птици с прекрасна пъстра перушина възпявали с божествени гласове Петте добродетели и Великите учения. Сетне пътеката прекосила китни горички с плодни дръвчета, където Майката владетелка Ван отглеждала прасковите на безсмъртието. След последния завой генералът се оказал право пред двореца на Владетеля на Небесата.

Там го очаквали лакеи с разкошни одеяния, които го въвели в залата за аудиенции. След задължителните три поклона н девет реверанса му било дадено разрешение да се изправи и да се доближи до трона. Великият господар на нефрита бил седнал с ръце, сключени върху Императорската книга на етикета, положена върху скута му. На главата си имал плоска шапка, наподобяваща дъска, от която висели тринадесет реда бисери, наниза ни на червени конни. Върху черното му копринено наметало били изрисувани червени и жълти Дракони. Генералът се поклонил и почтително представил плана си за строителството на стената.

Зад трона било застанало Тян Коу, небесното куче, способно да прегризва цели планини със зъбите си. До него стоял Ер Лан, безспорно най-великият воин, които бил успял да отблъсне дори знаменитата Каменна маймуна (Маймуната олицетворява разума). Генералът останал с впечатлението, че тези двама телохранители го гледат кръвнишки и побързал да сведе очи. Тогава забелязал, че върху лявата част на облегалката на трона бил изписан знакът на предшественика на Владетеля, Небесния господар от първоизточника, а върху дясната страна, знака на предполагаемия му приемник. Небесния господар на нефритовата зора на златната врата. Генералът така бил изгубил чувството за време, че в един момент се замаял и почувствал болки в стомаха. Уплашил се, че ако не съумее ла се удържи и повърне, ще изпадне в немилост. Само миг след това обаче видял как нечия ръка протяга пред очите му собствения му проект, отново увит като свитък и спретнато вързан повторно. Взел го, паднал на колене и зачакал да чуе божествено одобрение или критика. Нищо подобно обаче не последвало. Великият господар на нефрита бил дал да се разбере, че аудиенцията е приключила, и генералът запълзял по обратния път, удряйки шумно главата си в пода. На изхода бил поет отново от слугите, които го извели извън замъка и го придружили още около две мили през ливадата. Сетне го хванали и го хвърлили във Великата звездна река.

Колкото и странно да изглежда, генералът впоследствие твърдял, че въобще не се бил уплашил. На Небесата бил настъпил дъждовният сезон и милиони сияйни звезди се плискали върху бурните вълни, издаващи шум, подобен на рева на милиард тигри. Въпреки това, генералът започнал да потъва съвсем спокойно. Потъвал все по-дълбоко и по-дълбоко, докато в един момент пробил дъното на реката, която със сияйния си блясък започнала да се отдалечава все по-бързо от него, а той се устремил към земята. Приземил се в леглото си точно в мига, когато неговият слуга влязъл, за да го събуди и да му поднесе закуската.

Едва след известно време успял да набере достатъчно смелост, за да разгъне отново свитъка. Тогава забелязал, че Владетелят на Небесата — а може би и някой друг — бил преместил стената с цели 122 мили на юг, в средата на долината Чо, където от нея не можело да има никаква полза.

Замислил се какво да прави. Било напълно немислимо да се опита да пренебрегне заповедта на Небесата, така че наредил на хората си да изградят защитна стена, която не била свързана с нищо и не водела за никъде. Поради тази причина генералът бил арестуван, изправен пред съд за държавна измяна и отведен пред китайския император. След като изложил обяснението си, обвинението в държавна измяна отпаднало. Все лак бил осъден на смърт с обвинение, че бил пиян по време на изпълнение на служебните си задължения. Тогава генералът в отчаянието си измислил най-симпатичното възможно оправдание, което съм чувал. Стената си била разположена много правилно, заявил твърдо генералът, обаче една нощ един Дракон се облегнал на нея и сетне заспал. Та именно тежестта на туловището на това чудовище била причина стената да заеме сегашното си нелепо положение.

Развеселените придворни, сред които генералът имал множество умни и безскрупулни приятели, веднага измислили названието „Възглавницата на Дракона“. Незабавно предприели действия да спасят кожата му и дали рушвет на любимия придворен ласкател на императора.

— О, Сине на Небесата! — започнал словото си ласкателят с писклив и стържещ глас. — Допитах се до триграмите и поради причини, известни единствено на Великия господар на нефрита, този странен отрязък от стена се смята за най-важното му укрепление. Толкова важно, че не може да бъде защищавано от обикновени смъртни, а само от духовете на десет хиляди войници, които трябва да бъдат зазидани живи в основите му.

Императорът бил човечен, доколкото може да бъде човечен един император, и помолил ласкателя да поумува отново, за да вили дали не е станала някаква грешка. След като прибрал още един рушвет, ласкателят предложил едно малко по-различно тълкувание.

— О, Сине на Небесата! Триграмите съвсем ясно сочат, че в основата трябва да се зазида „ван“. Знаеш обаче, че тази дума, освен дето означава „десет хиляди“, е и често срещано фамилно име. Решението според мен е повече от очевидно. Какво значи животът на един прост войник е сравнение с най-важната защитна стена на Китай.

На императора тази работа все още продължавала да не му харесва, но нямало как. Наредил на войниците си да заловят първия прост войник на име Ван. Според всички предания Ван се държал много достойно. На семейството му била отпусната пенсия, а на самия него обяснили, че Небесата са му сторили голяма чест. Дали му тръба, с която да свири тревога в случай, че Китай бъде заплашен. Сетне избили един отвор в основата на стената и Ван съвестно влязъл в нея. Отворът бил повторно зазидан, а на стената издигнали наблюдателна кула — Окото на Дракона — за да има откъде духът на Ван да охранява моста си.

Императорът бил толкова подтиснат от цялата история, че забранил в негово присъствие да се споменават стената и всичко свързано с нея. Това, естествено, съответствало напълно на замисъла на хитреците, подтикнали го към въпросното решение, така че техният приятел генералът сетне могъл да напише спокойно спомените си.

Близо век след това Възглавницата на Дракона била най-голямата забележителност в околността. До някое време я охранявал неголям брои войници, но тъй като единствената и реална функция била да служи за наблюдателница на един призрак, била занемарена и започнала да се руши. Хората също престанали да проявяват интерес към нея след като започнала да обрасва с бръшлян и да се напуква. Затова пък станала любимо убежище на децата. Цели няколко столетия децата от моето село си играели там, докато не се случило нещо, което прогонило от Възглавницата на Дракона даже и тях.

Един ден децата на село Ку Фу тъкмо започнали една от вечните си детски игри, родили се в началото на времето, когато детското им веселие внезапно било прекъснато. Откъм Окото на Дракона се разнесъл глас. Глас кух и някак си нематериален — едно от момчетата впоследствие казало, че се чувал сякаш през бамбукова тръба, дълга двеста мили. Думите, които изрекъл, били толкова странни, че всички деца ги запомнили наизуст, макар и да си плюли на петите веднага след като ги чули.

Дали е било възможно клетият Ван, най-важният часовой, застанал на най-важната наблюдателница, да е решил да изпрати послание до Китай чрез децата на скромното селище Ку Фу? Ако е било така, то посланието му било много странно, тъй като столетия след това учени и мъдреци напразно се опитвали да открият някакъв смисъл в него.

Ако любезните ми читатели желаят да си сторят труда да го разгадаят, пожелавам им успех в това начинание.

2.Морът

Повествованието ми започва със случилото се по време на копринената реколта през 3337-мата година на Тигъра (639-та преди Христа). Никога дотогава не се беше очертавала толкова добра реколта.

Бубеното семе, раздадено от Мърлявия Ма, беше прекрасно, с лъщящ черен цвят н излъчваше жизненост. Листата на черничевите дървета бяха толкова плътни, че насажденията наподобяваха килими, изтъкани от тъмнозелено кадифе. Децата се веселяха, играеха си и пееха „Лъскав лист, детска радост“. Цялото село бе обхванато от възбуда. Момичетата носеха сламени кошници в манастира, а там монасите ги украсяваха с късове жълта хартия, върху конто бяха изобразили рисунки на Госпожата с конската глава, а сетне абатът ги благославяше и кадеше тамян на покровителя на бубарството. Бамбуковите скари и съдове бяха изнесени до реката и най-старателно измити. Хората набраха диви цветя н ги стриха. Фитилите на лампите бяха нарязани на дребни парченца. Старейшените на всички семейства направиха лехи от влажна пръст до стените на жилищата си и засадиха в тях чесън. Никой не можа да си спомни някога чесънът да беше расъл така добре. Жените спяха, като притискаха яйцата на бубите върху голата си плът, за да могат с топлината на тялото си да ускорят процеса на излюпването. Старите жени хвърляха шепи ориз във врящи гърнета, поставени над огньове от дървени въглища. Когато парата започваше да се издига право нагоре, подаваха сигнал. — Сега!

Тогава жените изчеткваха с гъше перо яйцата в кошниците, поръсваха ги със стритите диви цветя и късчетата фитил н сетне поставяха кошниците върху бамбуковите скари. Гъшите пера внимателно се прикрепваха към кошниците, а под скарите се запалваха дървени въглища. Значението на дивите цветя, късчетата фитил и гъшите пера бе отдавна забравено, но никому нямаше да дойде дори и на ум да се отклони от обичая. След това семействата коленичеха и се молеха на Госпожата с конската глава и в крайна сметка във всеки дом яйцата се излюпиха навреме.

Черните госпожи се гърчеха лениво, радвайки се на топлината на огньовете, но леността им не продължаваше дълго. Ако човек не е видял това със собствените си очи, просто не може да си представи колко много може и трябва да яде една копринена буба. При това единствената й храна са черничевите листа. Няма да е много пресилено да се каже, че звукът, предизвикан от храненето на гладните копринени буби, е в състояние да прекъсне дори зимния сън на мечка. За сън обаче през това време и дума не може да става. До момента, когато бубите започват да образуват пашкула, минават около тридесет дни И през това време има само три кратки периода, през които те не се хранят: Късият сън. Вторият сън и Големият сън. След Големия сън бубите умират, ако човек пропусне да ги нахрани даже и час. Затова и в това време ние работим денонощно, организирани в бригади берем черничевите листа и ги разнасяме из къщите в кошници. На децата, разбира се, се осигурява време за отдих. Останалите обаче се радваме, ако през тези тридесет дни ни се съберат поне шестдесет часа сън.

В тези дни възрастните хора отговарят за поддържането на огньовете, защото бубите се нуждаят от постоянна топлина. Децата, които са твърде малки, за да бъдат включени в бригадите, се оставят на собствените им грижи. Останалите обирахме черничевите листа докато дърветата оставаха голи, а ние едва не падахме от изтощение. Обирането на черниците, принадлежащи на Лихваря Фан, ни излизаше скъпо. Задлъжнявахме с повече разписки към него, но пък те бяха най-хубавите дървета в селото. Бубите постепенно започваха да изменят цвета сн. Първо от черни ставаха зелени. Сетне побеляваха. Накрая започваха да прозират и тогава най-възрастните членове на семействата поставяха бамбукови екрани пред скарите, защото бубите са много свенливи, когато започнат да предат пашкула, и трябва да бъдат оставени на спокойствие.

Оглушителният дотогава шум започваше лека-полека да стихва. Първо, преминаваше в обикновен рев, сетне — в шумолене, и накрая — в шепот. Тишината, която после се възцаряваше в селото, изглеждаше неземна и свръхестествена. Вече нямаше какво друго да се прави, освен да се поддържа огънят. Ако щастието се окажеше благосклонно към нас, след три дена щяхме да махнем екраните и пред взора ни щеше да се появи едно море от снежнобели пашкули, наречени копринени цветя. Натрупани върху скарите, те щяха да изчакат от тях да се извлекат нишки, по-дълги от хиляда стъпки.

Някои от нас смогвахме да стигнем до леглата си. Други заспиваха на място.

Събудих се на осемнадесетия ден от осмата луна, който се оказа и мой деветнадесети рожден ден, под звуците на тихо ръмене. Облаците бяха започнали да се разсейват. Коси слънчеви лъчи преминаваха през сребристите дъждовни капки, а мараня, подобна на дим, се бе издигнала над полята. В далечината се виждаха контурите на Възглавницата на Дракона, а непосредствено до брега на реката няколко момчета дразнеха Сърничката на Фан, която бе възседнала бивол. Реших, че момчетата я закачат, защото от дъжда ризката и бе прилепнала към малки стегнати гърди, каквито хубавото малко момиче преди месец не притежаваше. Сърничката очевидно много се радваше на проявяваното към нея внимание. Откъм манастира на хълма се чуваше камбанен звън.

Изтегнах се лениво в леглото, долавяйки уханието на чай и супа, идващо от кухнята на леля Хуа, и след това рязко станах. Момчетата до реката гледаха с широко разтворени очи Сърничката на Фан, която бе пребледняла като смъртница. Тя се улови за гърлото, издаде болезнен вик и падна от гърба на бивола върху тревата.

Само миг след това вече бях извън дома. Очите на Сърнпчката бяха широко разтворени и втренчени в нещо, но тя не ме виждаше, докато напипвах пулса и — беше слаб и неравномерен. На челото и имаше капчици пот. Казах на момчетата да извикат баща и, взех я на ръце и бързо се отправих към манастира на хълма.

Абатът бе и наш лекар, получил професионална подготовка в академията в Хан Лин. И той бе озадачен от състоянието на Сърничката. Подаваше толкова слаби признаци на живот, че му се наложи да постави огледалце пред устата й, за да разбере дали диша. Сетне взе карфица и я бодна в няколко болезнени точки, но реакция не последва. Очите и все още бяха празни и не виждаха нищо.

Внезапно хубавото малко момиче приседна и изкрещя. Викът й прозвуча пронизително в тишината на манастира. Ръцете й се опитаха да уловят въздуха, да се захванат за нещо, а тялото й започна да се гърчи. Сетне се вцепени и отново престана да дава признаци на живот.

— Демони! — прошепнах аз.

— Искрено се надявам да е така — рече мрачно абатът.

По-късно разбрах, че е заподозрял бяс и че е предпочел вместо с него да се сблъска с най-ужасните демони от най-отвратителните кътчета на ада.

Отдолу, откъм селото, започна да се долавя шум. Странна глъчка, в която след малко започнаха да се различават мъжки ругатни и женски вайкания. Абатът ме погледна и присви едната си вежда. Като мълния се затичах надолу по хълма. Нещата, които последваха, бяха толкова объркани, че и сега ми е трудно да ги подредя в мислите си.

Всичко започнало от дома на леля Хуа. Поддържала тя огъня под скарата в къщата си, когато доловила подозрителен мирис. След като надникнала предпазливо през един процеп в паравана, видяла не очакваната снежнобяла купчина, а черна гниеща маса. Нейният плач привлякъл съседите, които веднага дотърчали. Сетне се отправили бързо към собствените си домове и не след дълго вайкания се разнесли от всички къщи. За пръв път, откакто се помнело, копринената реколта се оказала пълен провал. А това било само началото.

Големия Хон, ковачът, изскочил от къщата си с уплашен поглед и с малкия си син на ръце. Очите на Малкия Хон били широко разтворени и невиждащи. Детето пищяло и махало с ръчички във въздуха. Ковачът бил последван от продавача на вино Вая, чиято малка дъщеричка също пищяла и махала с ръчички.

Други родители също излезли на улицата с децата си в ръце. Една ужасена тълпа побягнала нагоре но хълма, към манастира.

Не беше бяс. Беше мор.

Погледнах с недоумение двете малки момиченца, застанали пред една колиба и смучещи пръстите си. Двете праправнучки на баба Хо. Доскоро бяха толкова болни, че абатът се бе трудил денонощно, чада ги спаси, а сега морът въобще не ги беше засегнал. Влязох в колибата. Баба Хо беше на деветдесет и две години и бързо гаснеше. Със страх се доближих до леглото й и отметнах завивката. Получих силен удар по носа.

— Как си позволяваш такова нещо? Да не би да си Императорската пишка? — изкрещя старата дама.

Имаше предвид император Ву Ти. След смъртта му неговият сладострастен призрак продължил да навестява леглата на наложниците си. В отчаянието си те събрали още жени от пялата страна, и едва след като общият им брои достигнал 503 изтощеният призрак най-сетне мирясал и се прибрал в гроба си.

След като излязох на улицата, навестих и други колиби. Навсякъде ме срещаха малки дечица, които ме гледаха, плачеха или се смееха. Възрастните хора, ако изключим плача им пред скарите с гниещи буби, изглеждаха здрави като коне. Бързо се върнах в манастира и казах на абата какво съм видял. Сетне, когато поразсъдихме за това заедно с него, истината се оказа безспорна, по невероятна.

Не бе пострадало нито едно дете, по-малко от осем години, или който и да е на повече от тринадесет. Всички обаче без изключение деца от осем до тринадесетгодишна възраст бяха станали жертва на мора. Бяха пищяли и махали с ръце, а сега лежаха, неподвижни като мъртъвци, в столовата на монасите, която абатът бе превърнал в болница. Плачещите родители отправяха към абата обнадеждени погледи. Той обаче отчаяно махаше с ръце.

— Кажете ми преди всичко как може една болест да се научи да брои?

В нашето семейство решителният човек беше леля Хуа. Отведе ме встрани и ме заговори.

— Воле, абатът е прав — рече с дрезгав глас. — Необходим ни е преди всичко мъдрец, който да ни обясни как една болест може да се научи да брои. Чувала съм, че такива мъдреци има в Пекин, на Улицата на очите. Чувала съм също така, че взимат много пари за своите услуги.

— Лельо, за да се измъкнат някакви пари от Лихваря Фан ще е необходима поне една седмица. Независимо от това, че и неговата Сърничка пострада.

Тя кимна с разбиране, след това бръкна под робата си и извади оттам стара кожена кесия. Когато изсипа съдържанието й в ръцете ми, в тях се оказаха повече пари, отколкото бях виждал през целия си живот. Стотици медни монети, нанизани на зелен конец.

— Това са пет хиляди медни монети. За това нещо никога няма да споменаваш на чичо си. Никога! — повтори заканително старата жена. — А сега бягай в Пекин. Иди на Улицата на очите и докарай някой мъдрец в селото.

Бях чувал, че леля Хуа на младини била много буйна и много красива. За миг се замислих дали имаше някакви основания да прави дарения на Пан Чин Лнен, покровителя на падналите жени. Нямах обаче време за разсъждения. Понесох се към Пекин с бързината на вятъра.

Роден съм в един и същи ден с луната и затова Пекин наподобяваше лудница, когато пристигнах. Да се опиташ да си пробиеш път през тълпата по времето, когато е излязла на улиците, за да отбелязва лунните тържества, бе равносилно на кошмарите, в които потъваш в тресавище. Глъчката бе неописуема и аз се движех с налудничавия поглед и кънтящите уши на човек, оказал се на празненството на ковачи. Когато най-сетне стигнах до улицата, която търсех, бях напълно ужасен. Бе елегантен булевард, от чиито две страни бяха наредени много скъпи къщи. Над всяка една от тях имаше табела с голямо немигащо око.

Разкриваме истината, казваха ми тези очи. Всичко виждаме.

Почувствах първите тръпки на надежда и почуках на най-близката врата. Отвори я надменен евнух в одеяния, които тогава все още приемах за царствени. Огледа ме от глава до пети, от бамбуковата ми шапка до окъсаните ми сандали, притисна напарфюмирана носна кърпа до носа си и ми заповяда да му кажа за какво съм дошъл. Дори и не мигна, когато му рекох, че искам господарят му да ми обясни как един мор може да се научи да брои. Когато обаче му казах, че съм готов да платя не повече от пет хиляди медни монети, побледня, облегна се на стената и започна да се бърка за благоуханни соли.

— Пет хиляди медни монети? Даваш ли си сметка какво говориш, клетнико? Та господарят ми само за издирването на едно изгубено куче взима петдесет сребърника!

Вратата се захлопна пред носа ми. От следващия дом излязох летейки, изхвърлен от шест яки слуги, докато един обсипан със скъпоценности лакей ми размахваше сърдито юмрука си и крещеше.

— Осмеляваш се да предложиш пет хиляди медни монети на бившия главен следовател на самия Син на Небесата? Прибирай се по-скоро в кирпичената си колиба, нагъл селяко!

И в останалите къщи резултатът бе същият, ако изключим това, че оттам излязох все пак по един по-достоен начин. Бях стиснал юмруци и в очите ми се бе появил блясък. А и не съм дребосък, както вече казах. Вече бях решил, че в крайна сметка може и да ми се наложи да замая някой мъдрец с юмрук по главата, да го напъхам в чувал и да го отведа в Ку Фу, ако ще и пряко волята му. Тъкмо тогава получих знак от Небесата. Бях стигнал до единия край на булеварда и щях да го прекося и да проверя къщите от другата му страна, когато внезапно слънчев лъч проби облаците и освети една прилежаща тясна и крива уличка. Попадна върху табелка, на която бе изобразено око. Това око обаче не бе широко отворено. Бе полузатворено.

„Разкривам част от истината, сякаш ми казваше окото. Едни неща виждам, но други — не.“

Ако бях разтълкувал вярно познанието, това бе първото смислено нещо, което ми се случваше в Пекин. Извърнах се и тръгнах по уличката.

3.Мъдрецът с лек недостатък на характера

Табелката бе стара и олющена, и висеше над широко разтворената врата на една полусрутена колиба. Когато плахо влязох вътре, първото, което видях, бяха разнебитените мебели и изпочупените домакински съдове. От вонята на вкиснато вино главата ми се замая. Единственият обитател на колибата хъркаше, излегнал се върху мръсен сламеник.

Изглеждаше невероятно стар. В никакъв случай не тежеше повече от деветдесет фунта1 и тънките му кости подхождаха повече на голяма птица. Пияни мухи, откъснали се от локвите разлято вино, пълзяха лениво върху плешивия череп на стария господин и се разхождаха из бръчките на едно лице, което наподобяваше релефна карта на Китай и приключваше с проскубана бяла брадичка. При дишането на стареца в края на устните му се появяваха малки мехурчета. Дъхът му миришеше ужасно.

Въздъхнах и тъкмо се наканих да си тръгна, когато видях нещо, от което дъхът ми секна и останах вцепенен.

Преди години един изтъкнат посетител на нашия манастир ни бе показал златния диплом, връчен на книжника, дипломирал се трети по успех на имперските изпити чин-ши. В един учебник бях виждал рисунка на сребърния диплом, връчен на втория по успех. Никога обаче не бях допускал, че ще имам честта да видя със собствените си очи цветето, диплома на първенеца. Самият диплом, а не някое негово изображение. Ето, сега бе пред мен, небрежно закрепен на една дъска на не повече от две стъпки пред очите ми. След като почтително издухах праха от него успях да прочета, че преди седемдесет и осем години някой си Ли Као показал най-голям успех сред всички учещи се в Китай и бил назначен за преподавател в Академията на гората на културата.

Отместих поглед от диплома и погледнах с удивление древния господин, лежащ върху сламеника. Нима бе възможно това да е великият Ли Као, пред чийто ум се бе прекланяла цялата империя? Могъщата глава на този, който някога бе възведен в най-висшия мандарински сан, сега да служи за възглавница на пияни мухи? Докато продължавах да стоя неподвижно, скован от почуда, бръчките по лицето на спящия се раздвижиха подобно вълните на сиво бурно море. Върху лицето му се появиха две кръвясали очи, а от устата му се подаде дълъг език с петнисти налепи и облиза напуканите устни.

— Вино! — изстена.

Потърсих неразпечатана кана, но не открих.

— Многоуважаеми господине — рекох учтиво, — боя се, че виното е свършило.

Погледът му трескаво се насочи към оръфана кесия, лежаща насред една локва.

— Пари! — изстена старецът. Взех кесията и я развързах.

— Многоуважаеми господине, боя се, че парите също са свършили — рекох.

Той впери поглед в тавана и реших да сменя темата.

— Нима наистина имам честта да разговарям с великия Ли Као? — попитах. — Имам въпрос, който бих се радвал да изложа пред него, но не мога да си позволя да заплатя повече от пет хиляди медни монети.

От ръкава на дрехата му се подаде ръка, подобна на крака на граблива птица.

— Дай! — изстена той.

Поставих наниза с монетите в ръката му и пръстите му се сключиха около него. След това се отпуснаха.

— Вземи тези пет хиляди медни монети н се върни колкото се може по-скоро с всичкото вино, което можеш да купиш с тях — изрече е усилие.

— Веднага ще го сторя, почитаеми господине — въздъхнах аз.

Тъй като бях изпълнявал подобни заръки на чичо Нун повече пъти, отколкото мога да си спомня, реших че ще е мъдро, ако купя и малко храна. Завърнах се с две малки кани вино, с две малки панички с кисело мляко и с усвоен урок за покупателната способност на медните монети. Повдигнах главата на стария човек и налях малко вино в гърлото му, колкото да се съвземе. След това той довърши останалото с една глътка. Възползвайки се от богатия си опит след това пъхнах паничката с кисело мляко в ръцете му и изчаках да го изпие, преди да е разбрал, че не е вино. Още преди да го довърши на лицето му се появиха две румени петна. След втората кана вино тон охотно се нахвърли върху втората паничка с кисело мляко.

— Ти кой си? — попита ме между две сърбания.

— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не трябва обаче да ме бъркат със забележителния автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — казах.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — рече той убедено. — Ти някакъв проблем ли имаш?

Разказах му всичко, което се бе случило, и накрая се разплаках. Той ме изслуша с интерес и ме накара да повторя разказа си. След това захвърли празната паничка през рамото си и тя се разби на парчета. Когато скочи от сламеника си с удивление видях, че е трезв и пъргав като козле.

— Вол Номер Десет, така ли беше? В днешно време мускули се намират под път и над път, но твоите могат да ни свършат работа — каза. — Ще трябва да побързаме, а и има и множество причини, поради които може да ти се наложи да извиеш нечий врат.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Господарю Ли, нима наистина искате да кажете, че ще дойдете в моето село и ще изясните как един мор може да се научи да брои? — извиках изненадан.

— Аз вече знам как вашият мор се е научил да брои — отвърна той със спокоен глас. — А сега се наведи.

Бях толкова изумен, че се наведох назад, но той ме посъветва да сменя посоката на навеждането. Господаря Ли пъргаво се покатери на гърба ми, обви врата ми с ръце и пъхна малките си крачета в джобовете на наметалото ми. Бе лек като перце.

— Вол Номер Десет, краката ми вече не ме слушат, а се боя, че времето може да се окаже от решаващо значение. Бих предложил да се понесеш към своето село със скоростта на светкавица — каза старият мъдрей.

Главата ми бе замаяна, а сърцето ми туптеше от радост. Понесох се с бързината на сърна. Ли Као се приведе докато прекосявах вратата, а пък аз ударих нещо с главата си. Когато се извърнах видях, че това бе старата избледняла табела. Изписаното на нея полуотворено око се въртеше около оста си, сякаш се опитваше да надникне в тайните във всички краища на империята.

Не знам дали това не бе знак на провидението, но този образ остана запечатан в главата ми през цялото време на обратното пътуване до Ку Фу.

Леля Хуа първоначално бе малко смутена от вида на мъдреца, когото бях докарал в селото, но смущението й не продължи дълго. Древният господин наистина вонеше на вино п дрехата му бе не по-малко мръсна от брадата му, но затова пък осанката му излъчваше такава властност, поради която дори и абатът не постави превъзходството му под въпрос. Ли Као мина покрай всички легла, повдигна клепачите на децата и изръмжа от задоволство когато констатира, че зениците на очите им не са присвити или разширени.

— Добре! — изръмжа още веднъж. — Работата не е В това дали болестите умеят да броят, което не е трудно, а от какво естество е натравянето. Страхувах се да не е предизвикало увреждания на мозъка. А сега ще ми трябват образци от черничеви листа от всички дървета. Да са ясно надписани, за да знаем кое листо точно откъде е взето.

Втурнахме се да изпълняваме заръката му и след малко в манастира започнаха да пристигат кошници с черничеви листа. Ли Као ги поставяше в стъкленици и ги смесваше с химикали, докато абатът разпалваше огньове под алхимическите приспособления. Когато осемнадесетата пратка листа придаде на химикалите бледооранжев цвят. Ли Као заработи с огромна скорост. Започна да вари листата, докато се превърнат в каша, добавяше им от време на време още химикали в дози по капка и увеличаваше температурата, за да се изпари течността. Когато в стъкленицата не остана нищо освен малка купчинка черни кристали, Ли Као прехвърли половината от тях в друга стъкленица, в която наля сетне малко безцветна течност. След това се изправи и уморено се протегна.

— След малко ще знам съвсем определено какво се е случило — каза и отиде до прозореца. Някои от по-малките деца, които не бяха пострадали от мора, се разхождаха с тъжен вид из градината на абата. Ли Као ми посочи едно малко момченце. — Наблюдавай го — каза.

Наблюдавахме го, но не се случи нищо. Внезапно момченцето разсеяно откъсна лист от едно дърво, сложи го в устата си н започна да дъвче.

— Всички деца правят това — рече тихо Господаря Ли. — Децата от селото ти, които са били достатъчно големи, за да бъдат включени в бригадите, са дъвкали черничеви листа. По-големичките, обаче, са си давали сметка, че не им отива да вършат детински неща, и са се въздържали. Именно поради тази причина са пострадали единствено децата от осем до тринадесетгодишна възраст. Състоянието, в което се намират, не се дължи на заболяване. Дължи се на отрова, която е била умишлено поставена, за да унищожи копринените буби.

След това ми посочи стъкленицата. Течността бе придобила най-зловещия цвят, който бях виждал. Петнистозеленикав, излъчващ сякаш зловещо сияние. Цветът на гангрената.

— Това е отровата „ку“, за която не е известна противоотрова — каза мрачно. — С нея са били поръсени листата на черничевите дървета, принадлежащи на човек на име Лихваря Фан.

Тълпа, готова за саморазправа, веднага се понесе надолу по хълма. Вратата на магазина обаче бе заключена.

— Воле! — даде ми знак абатът. С ритник избих вратата, и когато влязохме вътре, станахме свидетели на тъжна гледка. Мърлявия Ма лежеше по гръб. По устните му имаше следи от капки от отровата „ку“ и бе по-мъртъв от Конфуций. Лихваря Фан бе все още жив, но вече береше душа. Изцъклените му очи се опитваха да ни видят и устните му се раздвижиха.

— Не искахме да се случва такова нещо… — изстена тихо. — Целта ни бе само да уморим бубите… С тези разписки всичко щеше да стане наше… Клетата ми дъщеричка…

Агонизираше. Абатът коленичи до него и постави в ръцете му малка нефритова статуетка на Буда. След това започна да се моли за нечестивата душа на лихваря. Очите на Фан се отвориха за сетен път, погледът му се плъзна върху нефритения Буда, след което направи едно истински героично усилие.

— Евтинджийска работа — прошепна пренебрежително, — Повече от двеста не…

После издъхна.

Ли Као изгледа двете тела с доста странно изражение на лицето си. Сетне присви рамене.

— Така да бъде — рече той. — Най-добре е да ги оставим да гният тук и да се завърнем в манастира. Имаме къде-къде по-важни грижи.

Лихваря Фан и Мърлявия Ма бяха причинили почти сигурната смърт на децата от моето село. Не открих обаче гняв в сърцето си, когато погледнах още веднъж телата им.

Поведе ни абатът. Запалихме свещи и сенките ни се закривиха като великани върху сивите каменни стени, докато се придвижвахме надолу по извитото стълбище, водещо към подземията на манастира. Там, върху дълги дървени рафтове, бяха подредени свитъците. Нашият манастир е много стар и в течение на векове монасите непрестанно бяха обогатявали библиотеката му. Свитъците с медицински текстове бяха стотици, така че ми се наложи да помогна на послушниците да ги пренесем един но един към дългите маси, където абатът и монасите ги разгръщаха в търсене на всякаква информация за отровата „ку“.

Информация имаше много, тъй като се оказа, че тази отрова била използвана като надеждно средство за умъртвяване близо две хиляди години. Сведенията бяха еднозначни: жизнените функции на жертвите спадат до едва забележимо равнище, това състояние може да се проточи с месеци, но накрая смъртта е неизбежна, противоотрова не е открита.

Пишеше, че отровата била донесена от Тибет, Ли Као беше единственият присъстващ книжник, който можа да разгадае древния тибетски текст „Чалог Джоб Джад“. Каза на абата, че манастирското копне на „Зарага Диб Джад“ било толкова рядко, че може би не съществувало друго. Шумоленето на древните пергаменти се смесваше с тихите проклятия на Господаря Ли. Тибетските лекари се бяха справили превъзходно с описването на лечението, но при описанието на симптомите хич ги нямаше. Очевидно, при тях се е смятало за табу дори самото поименно споменаване на средства, конто са могли да бъдат използвани единствено като отрова. Ли изрази предположението, че това може би се е дължало на факта, че алхимиците, които са ги изобретявали, са членували в същите монашески ордени, в които и монасите. Допълнителни затруднения бяха предизвикани от древността на текстовете. Някои бяха така избледнели и плесенясали, че едва можеха да се разчитат. Слънцето залезе и отново изгря, а Господаря Ли все още продължаваше да стои надвесен над една страница на Чжуд Чи — „Осемте клона на четирите принципа на специалното лечение“.

— Тук разчетох древния йероглиф за „звезда“, а до него има един полуизтрит йероглиф, конто би могъл да означава много работи. Едното му значение е „съд за вино“ — промърмори Господаря Ли. — Вие как бихте изтълкувал съчетанието на йероглифите за „звезда“ и „съд за вино“?

— Бих го приел като „да се пробудиш от пиянски сън“ — отвърна абатът.

— Точно така. Думите „пиянски сън“ обаче биха могли да означават безброй симптоми и всъщност не ни казват нищо. Любопитното е, че предният текст говори за спазми, вцепенение и махане с ръце във въздуха. Можем ли да каже м, че децата в момента са в състояние, подобно на пиянското? — понита Господаря Ли.

Наведе се по-близо до текста и започна да чете на глас.

— „За да излезеш от пиянски сън може да ти помогне само едно лечение, и то ще бъде успешно единствено, ако лекарят се сдобие с най-рядко срещаният и най-могъщ лек…“ — Господаря Ли спря и се почеса но главата. — Тук древният йероглиф за женшен е съпътстван от изключително сложен знак, който бих превел като „Великият корен на силата“. Някои да е чул нещо за женшенов велик корен на силата?

Никой не бе чувал. Ли Као се върна към текста.

— „Великият корен трябва да се дестилира докрай, след което три капки от течността да се сложат върху езика на болния. Процедурата трябва да се повтори и потрети, и ако наистина е бил използван Великия корен, то възстановяването е почти мигновено. Без този корен никакво лечение не е възможно… — тук Господаря Ли прекъсна четенето, за да наблегне на важността на заключението. — Иначе болният може да остане вцепенен месеци, не може да бъде събуден и смъртта е неизбежна.“

— Отровата „ку“! — възкликна абатът. Монасите започнаха да търсят всичко, свързано с женшена, и го откриваха едва ли не на всички страници. Открай време билката бе предписвана като лек за почти всички болежки. Никъде обаче не бе споменат Велик корен на силата. Бяхме се оказали в задънена улица. Ли Као внезапно удари по масата и рязко се изправи.

— Трябва да се върнем веднага в заложната къща на Лихваря Фан! — след като издаде тази заповед се понесе набързо нагоре по стълбите, а всички ние го последвахме. — Гилдията на собствениците на заложни къщи представлява втората по древност професия и хрониките й са по-стари от ясновидските зарове на Ан Ян. Гилдията открай време съставя списъци на крайно редки и ценни вещи, които могат да бъдат подминати от едно неопитно око. Ако обаче наистина съществува такова нещо като Велик корен на силата, то по всяка вероятност ще струва десетократно повече от собственото си тегло в диаманти, та даже и на вид да е като кучешко лайно. Човек като Фан по всяка вероятност се е абонирал за пълните списъци не за друго, а с надеждата да може да излъже някой наследник, несъзнаващ ценността на наследството си.

В бърз тръс мъдрецът се понесе по пътеката и влезе в склада. Отиде точно на мястото, където се предполагаше, че трябва да лежат два трупа.

— Интересува ви какво е станало с тези двамата ли? — попита той, след като видя изумените ни лица. — Нищо особено. Просто доста отдавна са станали и са си плюли на петите.

Улових абата за робата му и успях да го задържа. Междувременно обаче Големия Хон и още неколцина души със застрашителен вид се бяха доближили до стария мъдрец.

— Какво искате да кажете? Че през цялото време сте знаел, че тези двама убийци само са се престрували на самоубийци, така ли? — изрева абатът.

— Естествено. Аз самият обаче не бих бързал да ги обвинявам в убийство. Доколкото знам, те все още не са убили никого и съвсем определено не са имали такова намерение. Уважаеми господине — продължи спокойно Господаря Ли. — замислихте ли се за тъжната съдба на децата на Лихваря Фан? Дъщеричката му по всяка вероятност ще умре, но даже и да оживее, как ще гледа на живота, след като узнае, че баща й е бил разкъсан на парчета от хората от собственото й село? А трябва ли малкото й братче да бъде осъдено да живее в позор още от петгодишна възраст? Това би било несправедливо. В това село навярно ще се намери поне едно семейство, което да се погрижи за невинните дечица и след време да им обясни, че баща им просто се опитвал да подобри производството на коприна, но направил грешка и избягал, макар и сетне тя да му била простена.

Пуснах абата, който се поклони на мъдреца. Големия Хон се изкашля.

— С жена си ще вземем при нас Бълхата на Фан — каза той е дрезгав глас. — И Сърничката ще вземем, стига да оживее. В нашия дом ще намерят обич.

— Добър човек си — рече Господаря Ли. — Колкото до Лихваря Фан и Мърлявия Ма, самият им живот ще бъде тяхното наказание. Алчността им ги е превърнала в плъхове, конто ден и нощ хапят собствените си слабини. Когато един ден пристигнат в Ада, вече ще са изпитали всички страдания, описани от Царете на Яма. А сега нека се заловим за работа.

Архивът на Фан бе толкова голям, че бе запълнил два големи шкафа и един сандък. След малко абатът се натъкна на първото споменаване на някакъв си Корен на силата. Нямахме представа дали ставаше дума за Великия корен на силата. Монасите сетне го откриха в още три списъка, само един от конто бе сравнително нов.

— Преди тридесет години един Корен на силата е бил продаден на Прародителката за цена от триста таланта, което просто не ми се вярва — каза абатът, вдигайки поглед от списъците. — Сетне повече не го споменават, така че по всяка вероятност все още е собственост на тази уважаема дама.

Ли Као бе придобил изражението на човек, нахапал кисела слива.

— Ако тази жена ме види, още на втората секунда ще заповяда да ми отрежат главата — каза мрачно. Сетне сякаш размисли. — Впрочем, би било чудо да ме познае. Едва ли е била на повече от шестнадесет години, когато ме извикаха в двореца на императора, а оттогава са изминали поне петдесет години.

— Господарю Ли, ти си бил викан от императора? — попитах го удивено.

— От няколко императора, но в случая имам предвид стария Вен — отвърна той. — В безгрижните дни на моята младост веднъж му продадох дялове от една мина за горчица.

Всички погледи бяха втренчени в него.

— Мина за горчица? — попита с отпаднал глас абатът.

— Бях се опитал да спечеля един бас във връзка с интелигентността на императорите — обясни Господаря Ли. — Когато бях извикан в двореца реших, че за това ще бъда възнаграден със Смъртта от десет хиляди посичания. Оказа се обаче, че императорът ме бил извикал за друго. Колкото и странно да ви се стори това, беше свързано с производството на коприна. Някакви варвари се били опитали да разкрият тайната му и императорът се побоял да не би да се доближат до истината. „Ли Као! — нареди ми, — Продай и на тези кучета една мина за горчица!“ Не си спомням да съм имал по-силно изживяване през целия си живот.

Ли Као се извърна и излезе. Всички останали го последвахме като овце, когато той се отправи отново към манастира. Вече бях започнал да разбирам, че личността на Господаря Ли е многостранна, и затова го слушах с вълнение.

— Наложи ми се да размекна мозъците им със силно вино, така че всяка сутрин, след като отворех очите си, виждах наоколо си червенобради варвари, хъркащи сред локви от бълвоч. Бяха издръжливи кат пръчове, така че ми бе необходим цял месец и половина, докато ги убедя, че коприната се извлича от спермата на снежнобели дракони, живеещи единствено в пещери, скрити нейде из тайнствените монголски ледници. Преди да си заминат обратно с тъжната новина водачът им поиска да разговаря с мен. Беше един тъпак на име Прокопий, конто от виното не бе станал по-красив. „Велики и могъщи Господарю Ли — излая, — разкрий ми тайната на мъдростта!“ На лицето му се бе появила глупава усмивка, а очите му приличаха на розови гълъбови яйца, плаващи в жълта супа. За моя чест даже и не мигнах. „Вземи един голям съд — казах му. — Сетне го запълни с равни части факти, фантазия, история, митология, наука, суеверия, логика и лудост. Добави му горчиви сълзи и изблици от смях, сини и три хиляди години цивилизация и го измий до дъно.“ Тогава Промоции ме погледна. „Ще стана ли мъдрец?“ — попита ме. „Ще станеш нещо повече — отвърнах му. — Ще станеш китаец.“

Ли Као се върна в лазарета и внимателно обходи дългата редица от легла. Вече се бе привел от умора На силната утринна светлина сбръчканата му кожа изглеждаше почти прозрачна.

Децата на село Ку Фу приличаха на восъчни фигури. Сърничката на Фин открай време бе хубавка, но сега костите и едва ля не прозираха през нежната и кожа. Бе изящна, но с изяществото на фигура, изваяна от бял нефрит, без каквато и да е топлота или живот. На съседното легло бе положена дъщерята на дърворезбаря. Прозвището и бе Костения шлем и бе невзрачно слабичко момиче, мило и любезно с всички. Тъй като бе достатъчно голяма, за да борави с игла, бе ушила погребалния саван на баща си, който той с гордост бе носил на всички празнини. Сега клетият баща бе облякъл дъщеричката си с тази одежда. Костения шлем изглеждаше невероятно мъничка и беззащитна, облечена със синята копринена роба, в която можеше да се побере пет пъти. Йероглифът „дълголетие“, който тя бе избродирала върху нея със златни конци, съвсем не ме разсмя.

До скованите ръчички на децата бяха положени любимите им играчки. До леглата бяха застанали родителите, мълчаливи и безпомощни. От селото се дочуваше воят на самотни кучета, страдащи за малките си стопани.

Ли Као въздъхна, изправи се и ми даде знак да се доближа до него.

— Вол Номер Десет — каза ми. — нямам представа дали Коренът на силата и Великият корен на силата са едно и също нещо. Нямам представа и дали единственото му предназначение е да се смесва с лепило и да се използва за поправката на сандали или не. Две неща обаче знам много добре — каза той ясно. — Всеки, конто се опитва да открадне някаква ценна вещ от Прародителката, си проси неприятна смърт. Знам, че съм и твърде стар, за да се опитам да направя това, ако няма някой да ми помогне със силата си. Приех твоите пет хиляди монети. Ти си ми клиент и оставям на теб да решаваш.

— Кога ще Тръгнем, Господарю Ли? — бързо го попитах.

Бях готов веднага да полетя. Той обаче тъжно се усмихна.

— Воле, ако децата умрат внезапно, няма с какво да попречим на това. Окаже ли се обаче вярно писаното в свитъците, би трябвало да останат живи поне още няколко месеца. Най-лошото нещо, което може да ни се случи, е да пристигнем на местоназначението си уморени и неподготвени — обясни ми търпеливо. — Аз ще се опитам да почина, а ти ако не можеш да заспиш, ще сториш най-добре да помолиш абата да има любезността да пообогати познанията ти но целта на нашето пътуване. Женшенът е едновременно най-удивителното и най-ценното растение в целия свят.

Прозина се и се протегна.

— Ще тръгнем на зазоряване — каза тон. — След това ще минем през Пекин, за да вземем оттам някакви пари.

Ли Као отиде да спи в стаята на монасите. Колкото до мен, никога не се бях чувствал толкова бодър през живота си. Абатът ме отведе в килията си. Това, което ми разказа за женшена, бе толкова интересно, че близо час децата почти излязоха от ума ми.

4.Коренът на светкавицата

Абатът ми обясни, че няма друго лечебно растение, което да е предизвикало толкова много различни оценки. Има изтъкнати лекари, готови да се обзаложат, че ефектът му не е по-различен от този на силния чай. Други лък се кълнат, че то лекува малокръвие, изтощение, скрофул, стомашни и чревни възпаления и заболявания на белия дроб, бъбреците, черния дроб, сърцето и детеродните органи. Преди много време, когато то все още растяло в изобилие, селяните смесвали женшеновия корен с мозък на кукумявка и мас от костенурка и с получения мехлем мажели главите на пациенти, лекувани от лудост. С друг мехлем от женшен и стритите на прах рога на сърна, мажели гърдите на болните от туберкулоза. Най-странна обаче е личността на търсача на женшен, за когото той не е растение, а религия.

Легендите са крайно интересни. За събирача на женшен растението е „чан дян шен“ — „коренът на светкавицата“. Поверието гласи, че той расте само на мястото, където малък планински поток е бил пресушен от светкавица. Зеленият сок на растението триста години след покълването му става бял и то се сдобива с душа. Именно тогава възприема човешка форма, но никога не се очовечва напълно, защото женшенът не знае що е себичност.

Растението е изтъкано изцяло от доброта и е готово да се жертва, ако трябва да помогне на човек с чисто сърце. Когато придобива човешки облик може да се яви някому като мъж или красива жена, но най-често придобива външността на дете, пълничко и с матова кожа, с червени бузки и усмихнати очи. Преди много години зли хора установили, че едно женшенско дете може да бъде уловено, като се завърже с червена панделка. Именно заради това в наше време е толкова трудно да се открие женшен, казват събирачите. Бил е принуден да избяга далеч от злите хора и поради тази причина събирането на женшен днес е една от най-трудните професии на земята.

Събирачът на женшен трябва да докаже чистотата на намеренията си от самото начало, затова никога не носи оръжие. На главата си има конусообразна шапка, направена от брезова кора. Обут е с обувки от намазана с катран свинска кожа. Облечен е с намаслена престилка, която го пази от росата. На пояса си е вързал боброва кожа, върху която сяда, когато почвата е влажна. Носи малки костени лопатки и два малки сгъваеми ножа, които са напълно безполезни за самоотбрана. Като се добави и малко храна и вино, това е всичко, което носи със себе си. Търсенията му го водят в най-дивата планинска пустош, където никой друг човек не се осмелява да отиде н единствените му другари са тигрите и мечките. Събирачът обаче изпитва по-голям страх от други едни странни създания, по-опасни дори и от тигрите. Например от малките бухали, конто могат да се обърнат към него по име н да го отведат в Гората на забравата, откъдето никой не се е върнал. От разбойниците, по-свирепи от дивите мечки, които устройват засади на малкото горски пътеки, за да убиват невъоръжените събирачи и да им крадат корените.

Търсачите на женшен, след като са претърсили най-старателно даден район и не са открили нищо, отбелязват стволовете на дърветата с као чу куа, малки тайни знаци, с които предупреждават другите търсачи да не си губят времето там. Събирачите даже и не допускат мисълта да се мамят помежду си, защото се отнасят един към друг не като конкуренти, а като едноверци. Там, където е бил открит корен, се прави малко светилище и минаващите събирачи оставят като приношения камъни или парченца плат. Ако търсач открие растение, което все още не е достатъчно зряло, отбелязва го с колци, на които поставя своя знак Преминат ли през това място други търсачи, молят се и нравят приношения. По-скоро обаче биха си прерязали гърлата, отколкото да си позволят самите те да приберат растението. Поведението на човек, който открива корен, е много странно.

Някои измъчен, издраскан и полуумрял от глад търсач на женшен от време на време има късмета, след като е бродил из бодливи храсталаци, да се натъкне на малко растение с четири клона с виолетови цветя и пети централен клон в центъра, украсен с червени ягоди. Стъблото е тъмночервено, а листата — тъмнозелени отвън и бледозелени от вътрешната страна. Види ли го, търсачът пада на колене с просълзени очи и разперва ръце, за да се види, че не е въоръжен. След това се кланя, удря три пъти чело е земята и се моли.

— О, Зелен дух, не ме изоставян! Явих се пред теб С чисто сърце и душа, след като се освободих от грехове и нечисти помисли. Не ме изоставяй.

След това търсачът закрива очите си с ръце и остава легнал за няколко минути. Ако женшеновото растение не му е повярвало и е решило да се превърне в красива жена или малко дете и да избяга, търсачът не иска да види къде е отишло. Най-сетне отваря очи и ако растението е все още на мястото си радостта му е неописуема. Не толкова заради това, че е открил ценен корен, а заради факта, че душевната му чистота е получила признание.

Отделя семената и грижливо ги засажда, за да може женшенът да поникне повторно. Листата и цветята тържествено се изгарят, като церемонията е съпроводена с много молитви. Костените лопатки се използват за изравянето на корена, който в края си е раздвоен и наистина наподобява донякъде човешко тяло по формата си. Според учените именно това е причина за народното поверие. Малките сгъваеми ножове се използват за почистването на нежните разклонения, наречени бради, за които се смята, че са от определящо значение за лечебните свойства на растението. Коренът се обвива С брезова кора и се поръсва с пипер, който да прогони насекомите. След това щастливият търсач започва дългия и опасен обратен път към защитената цивилизация.

— Където някой като Мърлявия Ма ще му пререже гърлото — допълни мрачно абатът. — Или друг като Лихваря Фан ще го излъже, за да продаде корена на някого като Прародителката. Тя пък, като огромна отровна жаба, ще скрие това народно божество, въплъщение на чистотата на помислите, далеч от хорските очи.

— Почитаеми господине, не зная нищо за Прародителката — казах срамежливо.

Абатът разтри уморените си очи.

— Странна жена — въздъхна той със смесица на осъждане и възхищение. — Воле, тя започна кариерата си като наложница на императора на единадесетгодишна възраст. На шестнадесет вече въртеше император Вен на пръста си и той я обяви за своя съпруга номер три. Прародителката бързо отрови императора, удуши останалите му жени и обезглави всичките му синове освен най-малкия. Постави това безволево момче — император Янг — на трона, а самата тя се скри зад кулисите и се превърна в истинския владетел на Китай.

— Почитаеми господине, откакто се помня знам, че императорът Янг е бил извратен и порочен управник, който насмалко е щял да разруши империята — възкликнах аз.

— Това е официалната версия, а в нея е включено и обвинението за отцеубийство — отвърна сухо абатът. — Всъщност той е бил стеснително малко човече, срамежливо при това. Истинският владетел е била Прародителката. Тя сама си присвоила тази титла, нелишена впрочем от известна предопределеност в духа на Конфуций. Царуването и било кратко, но разточително. Започнала да разорява империята, като наредила всеки лист, покапал от дърво в императорската и блажена градина, да бъде незабавно подменен с изкуствен лист, направен от най-скъпа коприна. Императорската й яхта била дълга двеста и седемдесет стъпки, четирипалубна, с триетажна тронна зала и сто и двадесет каюти, украсени със злато и нефрит. Тъй като се наложило за този съд да се намери подходящ плавателен път, мобилизирала 3 600 000 селяни и ги принудила да свържат Жълтата река и реката Янгдзъ с канал, дълъг хиляда мили, широк 150 стъпки и дълбок 40 стъпки. Не ще и дума, че Великият канал впоследствие се оказа от неоценима полза за търговията. За Прародителката обаче важното било, че по време на прокопаването му загинали три милиона души, брой, който приела като доказателство за божественото си величие.

— След като прокопаването завършило — продължи абатът, — Прародителката поканила група свои приятели да я придружат в едно нейно важно държавническо пътуване до Янг Чу. Флотилията от кораби се проточила в продължение на цели шестдесет мили, имала екипаж от 9000 моряка и била теглена на буксир от 80 000 селяни, някои от които оживели. Важната държавническа мисия всъщност била да се наблюдава цъфтежът на лунните цветя, но император Янг не могъл да им се наслади. Всички прищевки на Прародителката били вършени от негово име, така че той изкарал цялото пътешествие пред огледалото. „Каква красива глава! — шепнел си. — Кой ли ще я отреже някой ден?“ Главата му впоследствие била отрязана от великия воин Ли Ши Мин, който сетне възприел императорското име Тан Тай Цун и днес седи на трона. Тан Таи Цун но всяка вероятност някой ден ще бъде обявен за най-великия император в нашата история. Смея обаче смирено да заявя, че е сгрешил, когато е сметнал, че мъничкият Ян е бил виновникът за престъпленията на династията Сун, и е позволил на Прародителката спокойно да се оттегли и да живее в разкош.

Предполагам, че съм пребледнял като призрак. Абатът се присегна и ме потупа по коляното.

— Воле, ще пътешестваш в компанията на човек, който е оцелял след поне деветдесет години опасни премеждия, ако приемем, че е започнал да се сблъсква с тях на твоята възраст. Както виждаш, въпреки това е оживял и може да ги разкаже. Освен това. Господаря Ли познава Прародителката къде-къде по-добре от мен и по всяка вероятност ще се възползва от слабостите й.

Абатът спря, сякаш размишляваше какво още да ми каже. Замислих се дали треперенето на коленете ми можеше да се чуе. Преди няколко минути бях готов да побягна като бърз жребец. Сега ми се щеше, подобно на заек, да се скрия в някоя дълбока дупка.

— Ти си добро момче и не бих искал да се сблъскваш с човек, превъзхождащ те по физическа сила. Познаваш обаче твърде слабо този порочен свят — бавно рече абатът. — Да ти кажа правата, тревожат ме не толкова заплахите за тялото ти, колкото опасността, на която може да се изложи душата ти. Видиш ли, ти не си се срещал досега с хора като Господаря Ли. Той рече че ще се отбие в Пекин, за да набави пари, та подозирам…

Гласът му постепенно угасна, сякаш не можеше да подбере най-подходящите думи. След това явно реши, че за да ми даде необходимите разяснения ще са му необходими поне няколко години.

— Вол Номер Десет, единствената ни надежда е Господаря Ли — рече мрачно абатът. Изпълняван нарежданията му, а пък аз ще се моля за безсмъртната ти душа.

След тази благословия, която донякъде ме разтревожи, той се върна при децата. Аз пък отидох да се сбогувам със своите роднини и приятели. Сетне успях все пак да подремна малко. В съня си бях обкръжен от жизнерадостни дечица с матова кожа, докато се опитвах да вържа с червена панделка една мълния в градина, където три милиона изкуствени копринени листа шумоляха тревожно, а вятърът разнасяше вонята на три милиона гниещи трупа.

5.За козите, златото и скъперника Шен

„Пролетният вятър наподобява вино бе писал Чин Чу, летният вятър е като чай, есенният — като дим, а зимния вятър прилича на джинджифила и горчицата.“

Вятърът, веещ из Пекин, бе смесица от чай и дим, ароматизирана с уханието на сливи, макове, лотоси, нарциси, орхидеи и диви рози, смесено със сладникавия мирис на бананови и бамбукови листа. Вятърът бе наситен също така и с миризмата на свинска мас, на нот, на вкиснато вино и на толкова много хора, колкото въобще не бях подозирал, че има на света.

При първото си пътуване в Пекин бях твърде зает да търся Улицата на очите, та не можах да обърна дължимото внимание на честването на Празника на луната. Сега обаче се загледах с интерес в шутовете и акробатите, които изпълваха въздуха със своите тела и пръти за балансиране, в момичетата. Дребни и деликатни като порцеланови кукли, танцуващи на върховете на пръстите си върху огромни изкуствени лотосови цветове. Из улиците се движеха тържествено каляските и носилките на благородниците, мъже и жени се смееха и плачеха, гледайки театрални представления на открито, комарджии крещяха и се надвикваха, играейки на зарове и залагайки в двубоите между щурци. Навидях на елегантността и самоувереността на господата, конто се наслаждаваха на изпълненията на певиците или дискретно се отправяха към Алеята на четиристотинте забранени удоволствия, ако им се приискаше някое но-силно усещане. Най-красивите млади жени, които бях виждал през живота си, биеха барабани в пъстро боядисани палатки и пееха Песните на цветните барабани. На почти всеки ъгъл бяха застанали възрастни госпожи с лукави погледи, които продаваха разхладителни напитки и захаросани плодове, докато приканваха минувачите. „Елате насам, деца! Елате и разтворете уши като слончета! Елате и чуйте приказката за великия Ер Лан и за това как е бил изяден от отвратителната Съвършена свиня!“

Господаря Ли имаше остри лакти. Придвижваше се бързо през тълпата, преследван от писъци на болка, посочваше ми забележителностите на града и ми обясняваше, че странните градски звуци са така разбираеми за ушите на гражданина, както за моите — звуците в хамбара. Продължителното звънене на струни например означавало, че бръснарите са започнали работния си ден. С почукването на порцеланови лъжици в порцеланови съдове се давало да се разбере, че се продават дребни сладкиши в горещ сироп. Продажбата на разхладителни напитки от сини сливи и сладко-кисели ябълки се рекламирала пък с подрънкването на медни съдове.

Докато той се придвижваше към целта си продължавах простодушие да си мисля, че е решил да се сдобие с пари, като ги поиска от някой богат приятел или ги вземе назаем от лихвар, дължащ му някаква услуга. Срам ме е да си призная, че нито веднъж не се замислих за състоянието на бамбуковата колиба, в която го бях открил, или за това какви биха могли да бъдат неговите приятели. Изненадата ми бе голяма, когато той внезапно зави встрани от главната улица и се оказахме в малка криволичеща уличка, воняща на боклук. Едри плъхове ни стрелкаха с кръвясали свирепи погледи. Гниещите отпадъци изпускаха мехури и воняха неописуемо. По едно време се сепнах, защото ми се стори, че стъпвам върху труп. След малко обаче разбрах грешката си, тъй като усетих зловонния му дъх. Бях настъпил не мъртвец, а мъртвопиян човек. В дъното на алеята видяхме синьото знаме на питиепродавница да се вее над порутена дървена барака.

Едва по-късно научих, че кръчмата на Едноокия Вон е най-забележителното питейно заведение в целия Китай. Тогава обаче видях просто тъмно помещение с нисък таван, изпълнено с мухи и всякаква друга гад, и човек с престъпен вид и нефритова обица, висяща от сдъвканото му ухо, който определено не одобряваше качеството на поднасяните напитки.

— Вие, пекинските слабандраци, на тази водниста пикня вино ли й казвате? — ревеше той. — У нае в Сучжоу виното е толкова силно, че дъхне ли ти някой на него, за цял месен губиш съзнание.

Едноокия Вон се обърна към жена си, която приготвяше сместа, застанала зад тезгяха.

— В такъв случай ще трябва да му добавим още черен пипер, скъпа моя гугутке.

— Двеста двадесет и две проклятия! — отвърна с жаловит глас Дебелата Фу. — Черният пипер свърши.

— В такъв случай, светлина на живота ми, ще трябва да го заменим със стомашния сок на умряла овца — рече й спокойно Едноокия Вон.

Бабаитът с обицата измъкна кама и започна да сече с нея въздуха из стаята.

— Вие, пекинските нищожества, на тези неща мухи ли им викате? У нас в Сучжоу мухите са толкова едри, че им подрязваме крилата, впрягаме ги и ги използваме вместо волове.

— Може би букетът на виното ще стане по-богат, ако сложа в него няколко смачкани мухи — каза замислено Едноокия Вон.

— Разумът ти е много извисен, благородни жребецо на съпружеското ложе — отвърна му Дебелата Фу. — Рисковано е обаче да слагаме мухи във виното. Уханието им би могло да надвие аромата на смачкани хлебарки.

Бабаитинът определено не хареса Господаря Ли.

— Вие, пекинските дребосъци, на тез джуджета мъже ли им казвате? — излая тон. — У нас в Сучжоу мъжете са толкова високи, че главите им достигат облаците.

— Наистина ли? — попита с меден глас Господаря Ли. — А в моето жалко и нищожно село пък мъжете са толкова високи, че с горната си устна ближат звездите, докато долната им устна се влачи по земята.

Бабаитинът се замисли.

— Ами телата им тогава къде са?

— Никъде — отвърна Господаря Ли. — Те са като теб. Направени са само от уста.

Ръката му светкавично се стрелна напред, проблесна острие, закапа кръв и Господаря Ли спокойно прибра н джоба си нефритовата обица на бабаитина заедно с ухото, към което тя бе прикрепена.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као — поясни, докато учтиво се кланяше. — Имам лек недостатък на характера. А това е моят почитаем клиент, Вол Номер Десет, който се гласи да те удари по главата с тъп предмет.

Не бях съвсем сигурен дали знам какво точно е тъп предмет, но неудобството да помоля за пояснение ми бе спестено от бабаитина, който седна на една маса н започна да плаче. Ли Као подхвърли някаква неприлична шега на Едноокия Вон и ощипа Дебелата Фу по огромния задник. След това ме покани да се присъединя към компанията им на една маса, върху която беше сложена кана вино, произведено другаде.

— Воле, дойде ми на ум, че в твоето образование може би има празноти, що се отнася до някои водещи начала в човешкото общуване, затова те съветвам да ме слушаш внимателно — каза Господаря Ли. След това извади от джоба си обицата на бабаитина, която бе много красива, и я постави върху масата. — Изящна вещ — промълви тон.

— Боклук — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— Евтина имитация — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Сякаш я е правил слепец — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— По-грозна обица не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Колко искаш за нея? — попита Едноокия Вон.

— Ще тя я дам само срещу една песен отвърна Господаря Ли. — В случая под песен разбирам голяма кесия пълна с фалшиви жълтици, два ката скъпи одежди, временното използване на дворцова носилка и на подходящо облечени слуги, каручка с боклук и една коза.

Едноокия Вон пресметна нещо на ум.

— Без козата.

— Коза трябва задължително да има.

— Обицата ти не чини кой знае колко.

— И каква да е коза ще ми свърши работа.

— Без коза.

— Ти обаче ще получиш не само обицата, но и ухото към нея — каза Господаря Ли.

Собствениците се надвесиха над масата И заогледаха с любопитство окървавеното ухо.

— Това ухо не го бива — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— Ужасно е — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Противно е — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— По-грозно ухо не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата фу.

— Пък и за какво ни е. — попита Едноокия Вон.

— Погледни гнусното същество, което доскоро беше негов притежател — каза Господаря Ли. — Представи си само колко отвратителни неща е чуло — Господаря Ли се приведе над масата. — Да предположим, че имаш враг — прошепна.

— Враг — повтори Едноокия Вон.

— Той е богаташ и притежател на имение.

— Имение — повтори Дебелата Фу.

— През имението му преминава поток.

— Поток — повтори Едноокия Вон.

— Полунощ е. Покатерваш се през оградата и хитро се укриваш от кучетата. Тих като сянка, отиваш до устието на потока и лукаво се оглеждаш. След това изваждаш отвратителното ухо от джоба си н го потапяш във водата. От него започват да изтичат такива отвратителни слова, че изтравят рибите на цели мили разстояние. Добитъкът на врага тя започва да ние от потока и умира на място. Нивите му, напоявани от водите на потока, изсъхват. Децата му започват да се къпят и хващат проказа. И всичко това само срещу една коза.

Дебелата Фу закри лицето си с ръце.

— Да бъде благословена десет хиляди пъти майката, която подари на този свят Ли Као — изхълца тя, докато Едноокия Вон бършеше очите си с мръсна носна кърпа.

— Съгласен съм — каза той.

На село ритъмът на живота се определя от сезоните и всичко става постепенно. Сега, след като нахълтах в буйния водовъртеж на живота на Ли Као, бях като замаян. Следващото нещо, което си спомням, е че заедно с Ли Као и Дебелата Фу се бях оказал в дворцова носилка, докато Едноокия Вон вървеше пред нас и проправяше път сред хората от нисшите класи с помощта на бастун със златен връх. Едноокия Вон се бе преоблякъл като майордом на семейство от знатен род, а Дебелата Фу — като медицинска сестра. Господаря Ли и аз привличахме като магнит погледите на тълпата. Вяхме облечени в халати от морскозелена коприна, бродирани със сребро И украсени с нефрит. От изящните ни шапки висяха пискюли и позлатени украшения, конто подрънкваха от повея на вятъра. Лениво си веехме с позлатени ветрила от Сечуан.

Процесията завършваше със слуга, теглещ каручка, в която имаше боклук и една дръглива коза. Слугата имаше вид на бабаитин от долна ръка. Главата му бе обвита с превръзка и през цялото време хленчеше: „Ухото ми“.

— Това е къщата на Скъперника Шен — посочи Дебелата Фу една огромна небоядисана сграда. Пред нея гореше евтин тамян. Пред статуите на Безсмъртния бог на търговските печалби, на Господаря на големите наследства и на всички останали божества от Небесното царство на богатството. — Скъперника Шен притежава осем процъфтяващи дюкяна, шест къщи в шест различни градове, една каляска, едно кресло-носилка, един кон, три крави, десет прасета, двадесет кокошки, осем свирепи кучета-пазачи, седем полугладни слуги и една млада и красива наложница на име Хубавата Пин. С всичко това се е сдобил, като е отнемал имота на длъжниците си.

Пред нас се придвижваше един стар селянин с муле, впрегнато в каручка с каменни колела, на която мястото н бе в музея.

— Тор! — провикваше се селянинът с тъжен треперлив глас. — Пресен то-о-о-р!

— Каменни колела? — дочу се един стържещ глас откъм къщата. — Каменни колела в Пекин? — разтвориха се щорите на един прозорец и оттам се подаде един изключително грозен господин. — Велики Буда, наистина са каменни колела! — извика и изчезна в къщата. След малко виковете му продължиха — Готвачо, не се бави повече! — след малко вратата на къщата се отвори, оттам изскочиха Скъперника Шен и готвачът му и побягнаха зад древната каручка.

Бяха натоварени е кухненски ножове, които веднага започнаха да точат върху бавно въртящите се каменни колела.

— Поне две медни монети спестихме, господарю — провикна се със сияещ глас готвачът.

— Какво неочаквано щастие! — излая Скъперника Шен.

— Тор! — продължаваше да се провиква селянинът.

— Пресен то-о-о-р!

Отвориха се още едни щори и Дебелата Фу ми посочи едно красиво лице и чифт бадемовидни страстни очи.

— Това е Хубавата Пин — каза. — Хубавата Пин притежава една евтина рокля, едно евтино палто, една евтина шапка, един чифт евтини сандали, един евтин гребен, едни евтин пръстен и унижения, конто са достатъчни За двадесет и пет човешки живота.

— Носи още! — съскаше Скъперника Шен. — Да не забравиш и лопатите, и мотиките!

— Милион проклятия! — изстена Хубавата Пин и щорите се затвориха.

— Каква жега! заоплаква се Господаря Ли, веейки си с ветрилото. — Каква воня! Какъв шум!

— Нашият господар е уморен и трябва да си почине — извика Дебелата Фу на Едноокия Вон.

— И тази кочина ще свърши работа рече уморено Господаря Ли.

Едноокия Вон почука Скъперника Шен по рамото със златния накрайник на бастуна си.

— Ей, ти — каза му с повелителен глас. — Днес на главата ти се стовариха хиляда благословии Господаря Ли от Као благоволи да си отдъхне в жалката ти барака.

— Какво. — понита Скъперника Шен, докато разглеждаше с недоумение златната монета, която Едноокия Вон бе тикнал в ръката му.

— Господаря Ли от Као ще се нуждае и от подходяща стая за любимия си телохранител, Господаря Лю от Ю! — изрече Едноокия Вон, докато стоварваше втора златна монета върху дланта на Скъперника Шен.

— Какво? — попита Скъперника Шен и междувременно получи трета златна монета.

— Господаря Ли от Као ще се нуждае и от подобаващо помещение за козата си! — изрева Едноокия Вон.

— Господарят ти трябва да е направен от злато! — възкликна изумено Скъперника Шен.

— Той не е — отвърна му разсеяно Едноокия Вон. — Козата му е златна.

След няколко минути се оказах в най-хубавата стая на Скъперника Шен в компанията на Ли Као, козата и боклука. Сред рибени глави н гнили мангови плодове бяха поставени няколко фалшиви златни монети. Ли Као ги натика в устата на козата. След малко й даде да изпие пинта рициново масло. Сетне започна да се рови из изпражненията й със сребърни щипци и измъкна оттам две лъскави монети.

— Какво? — изрева той. — Само две жълтици? Нещастно животно, не събуждай страшния гняв на Господаря Ли от Као!

Нещо тупна от другата страна на стената и стана ясно, че Скъперника Шен е припаднал, докато е надничал в стаята през някакъв скрит отвор. Ли Као го изчака да се съвземе и след това повтори номера с боклука и рициновото масло.

— Четири? Само четири жълтици? Нещастно животно! Господаря Ли от Као се нуждае от четиристотин жълтици на ден, за да живее тъй, както е свикнал!

Шумът от другата страна на тънката стена се повтори. След като Скъперника Шен отново се съвзе. Господаря Ли потрети операцията. Този път гневът му бе безпределен.

— Шест? Само шест жълтици? Нима никога не си чувало какво означава геометрическа прогресия? Две, четири, осем, а не две, четири, шест! Ще те продам на касапите, за да те използват за храна за кучетата, а аз ще се върна в Сияйните ливади на златното зърно и ще си намеря по-свястна коза!

Последвалият звук ни наведе на мисълта, че този път припадъкът на Скъперника Шен ще продължи по-дълго. Господаря Ли ме изведе в хола. След като прекрачихме неподвижното тяло, той ме хвана за ръката и ме заговори със сериозен вид.

— Вол Номер Десет, ако искаш да оцелеем след гостуването си при Прародителката, трябва да знаеш, че най-добрият щит на един войн е неговото безгрижие. Ако продължаваш с мрачния си вид да издаваш, че душата ти е изпълнена с тревога, ще ни сполети гибел. Ще трябва веднага да се погрижа да поправя това — той се изкачи бързо по стълбището и започна да отваря врати, докато попадна на тази, която търсеше.

— Кой си ти? — понита го Хубавата Пин.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као. Имам лек недостатък на характера — представи се той и учтиво се поклони. — А това е моят многоуважаван клиент, Вол Номер Десет.

— Какво обаче правите в спалнята ми? — извика Хубавата Пин.

— Изразявам своите почитания, а пък клиентът ми се кани да прекара нощта.

— А къде е Скъперника Шен?

— Скъперника Шен се гласи да прекара нощта с една коза.

— С коза?

— Козата е много скъпа.

— Много скъпа… Какво правиш? — извика Хубавата Пин.

— Събличам се — отговорих аз, защото бях добре възпитан и никога нямаше даже да си помисля да противореча на такъв един почитаем мъдрец, какъвто беше Господаря Ли. А и абатът, който се молеше за душата ми, ми бе наредил да му се подчинявам.

— Ще викам! — каза Хубавата Пин.

— Искрено се надявам да го сториш. Ох, защо не съм отново на деветдесет години — въздъхна тъжно Ли Као. — Воле, малко мускули за младата дама.

Хубавата Пин продължи да ме гледа, докато Ли Као излизаше от стаята. Отвърнах на усмивката на младата дама, чието семейство бе попаднало в лапите на лихвар и чиято красота я бе осъдила на обятията на един възрастен господин. Господин, притежаваш чифт малки святкащи свински очички, гол и петнист черен, крив нос, подобен на папагалска човка, провисналите влажни бърни на камила и широки слонски уши, от конто стърчаха дебели кичури груби сиви косми. Тя отвори чаровната си уста.

— Помощ! — извика Хубавата Пин.

От звуците, долитащи откъм долния етаж, се разбра, че Скъперника Шен закупува коза, рициново масло и каручка с боклук. Хубавата Пин и аз се възползвахме от случая, за да се опознаем. В Китай младите хора, когато решат да се опознаят, най-често изпълняват танца на Пърхащите пеперуди. Наистина не съществува по-добър начин на опознаване.

— Яж! — нареди Скъперника Шен на козата. След като младите хора вече са се опознали, прието е да закрепят познанството си чрез Рибарския съюз. Невъзможно е да участваш в Рибарския съюз, ако не си се опознал близко с някого.

— Злато! — крещеше Скъперника Шен.

Сетне се изпива чаша вино и се обсъждат сравнителните достойнства. Споровете обикновено се решават в полза на хрътките преди настъпването на деветия ден на есента.

— Яж! — викаше Скъперника Шен.

Тогава младият господин обикновено свири на лютня, а младата дама танцува по начин, който би бил шокиращ, ако се танцуваше пред публика. Сетне се сгушват като Шестте гугутки под корниза в дъждовен ден.

— Злато! — крещеше Скъперника Шен.

След като вече е установено приятелство, остава само една стъпка до духовното сливане. То се постига най-бързо чрез Играта на феникса в яркочервения процеп.

— Яж! — крещеше Скъперника Шен.

Накрая се стига до вино, любовни стихове и до повторение на танца на Пърхащите пеперуди. Вече обаче бавно н лениво, и с кикот. И така продължава това в Китай чак до сутринта, когато е възможно някой да се освободи от страстите си достатъчно, та да се сети да провери качеството на жълтиците.

— О, най-съвършени и проникновени от партньорите, каква е тази отвратителна воня. — прозина се Хубавата Пин.

— О, несравнима красавице, боя се, че е знак за скорошното появяване на Скъперника Шен — отвърнах тъжно аз, докато се измъквах от леглото и си обувах панталоните.

— А какви са тези сърдити викове, о, най-нежни от огнените тигри? — попита Хубавата Пин.

— Боя се, че Скъперника Шен въоръжава седемте си полугладни слуги с тояги, о, благоуханен розов лист — въздъхнах, докато прибирах сандалите, туниката, сребърните дантели, украсени С нефрит, красивата шапка и позлатеното ветрило от Сечуан.

— Милостиви Буда, какво е това противно нещо, което се просмуква изпод вратата? — извика Хубавата Пин.

— Боя се, че това са кози изпражнения и че Скъперника Шен е някъде наблизо. Сбогом, вселенска прелъстителко — извиках аз и през прозореца изскочих на улицата.

Ли Као, добре отпочинал след една приятно прекарана нощ в компанията на Дебелата Фу и Едноокия Вон, ме очакваше. Изрази одобрение на блясъка, появил се в очите ми. Наведох се и той скочи на гърба ми. След това се понесох с все сила в посока към стените на града. Зад гърба ни се чуваха писъците на Скъперника Шен:

— Върнете ми моите петстотин жълтици!

6.Обаятелната госпожица

Пътят ни към дома на Прародител ката минаваше през стръмни планини, така че по-голямата част от времето Господаря Ли прекара върху гърба ми. Необятното небе се изпълваше от горски звуци всеки път, когато вятърът повееше през високите дървета. Облаците приличаха на белите платна на кораби, прекосяващи безкраен син океан.

Един ден, след като се спуснахме по последния планински скат, се оказахме в зелена долина. Ли Као ми посочи нисък хълм пред нас.

— От другата страна на този хълм би трябвало да се намира лятното имение на Прародителката. Да ти кажа право, много ми се ще отново да я видя.

Спомни си за нещо, случило се преди петдесет години, и се усмихна.

— Воле, чух, че оттогава тя била надебеляла много. Прародителката обаче беше най-красивата млада жена, която съм срещал през живота си. Можеше да бъде и най-очарователната, когато го пожелаеше. При все това, в нея имаше нещо, което ме караше винаги да бъда нащрек, пък и старият Вен ми бе много симпатичен. Благодарение на историята с Прокопий и другите варвари се радвах на голямо благоразположение в двора. Дори ми бе позволено да се доближавам до трона в посока изток-запад, вместо да се тътря на колене откъм южната му страна. Един ден отидох при императора и с лукава усмивка му казах, че съм уредил скришом да наблюдаваме новобрачна двойка, която е на път да консумира щастливия си съюз. Вен имаше такава слабост, така че с тихи стъпки се отправихме към моите покои. Там дръпнах една малка завеса и му посочих двойката с пръст.

— О, Сине на Небесата — казах му аз, — можеш да забележиш, че женитбата с определен вид самки може да има неприятни странични ефекти.

— Новобрачните бяха двойка богомолки — продължи Господаря Ли. — Докато самецът щастливо се съвкупяваше, свенливата му съпруга изви нежната си шия и го обезглави. Краката на младоженеца продължаваха да се движат, докато младоженката изяждаше главата му, от което можеш сам да прецениш къде точно е бил разположен мозъкът му. След тази сцена императорът се замисли върху истинската стойност на бракосъчетанието. Прародителката обаче успя да му се качи на главата н аз бях заточен в Серендип. С това извадих късмет, защото вече не бях в двореца, когато тя отрови клетия Вен и започна да избива всеки, който се окажеше пред очите й.

Вече бяхме достигнали върха на хълма и погледнах надолу. С ужас установих, че имението приличаше на огромно военно укрепление. Заемаше почти цялата долина и бе обградено от високи двойни успоредни стени. Пространството между тях се обхождаше от стражи и зли кучета. Навсякъде се виждаха войници.

— А пък зимният й дворец наистина си го бивало — каза спокойно Господаря Ли.

— Дали ще успеем да проникнем в нейната съкровищница и да откраднем Корена на силата? — попитах с глас, изтънял от страх.

— Нямам намерение да правя такова нещо — отвърна той. — Ще убедим уважаемата госпожа сама да ни даде корена. За съжаление, това означава, че ще ни се наложи да убием някого. Никога не съм изпитвал удоволствие от мисълта да се прерязват гърлата на невинни хора. Следователно, ще трябва да се молим да открием някого, който напълно си го заслужава.

Започна да се спуска надолу по хълма.

— Разбира се, ако ме познае, погребаните ще бъдем ние. При това тя ще предпочете казана вряло масло пред брадвата — каза.

В последния що-годе значим град, през който минахме, Ли Као направи някои неща. Купи изящна каляска и нае най-голямата стая в странноприемницата. Сетне отиде на градския площад и закова една от жълтиците на Скъперника Шен върху дъската за обяви. Реших, че ще я откраднат веднага, след като се обърнем с гръб към нея. Той обаче изрисува около монетата тайнствени символи, така че гражданите, които се приближиха до дъската, побледняха от страх и бързо се отдалечиха, произнасяйки заклинания, които да ги опазят от злото. Не разбрах какво бе станало.

В същата вечер най-страховитата банда престъпници, конто бях виждал през живота си, се спряха пред дъската за обяви, огледаха монетата и символите и след това започнаха в групи от но двама и по трима да влизат в странноприемницата. Ли Као бе поръчал кани от най-силното вино, което те излочиха като прасета с грухтене и ръмжене, и от време на време ме поглеждаха свирено, присягайки към камите си. Животинските звуци внезапно секнаха, когато Ли Као влезе и се качи на една маса.

Реакцията им бе на хора, на които внезапно нечия ръка бе запушила мръсните усти. Очите им се облещиха и по мазните им лица започна да се стича пот. Главатарят на разбойниците посивя от ужас и в един момент ми се стори, че ще припадне.

Господаря Ли бе облякъл червен халат, покрит с космологически символи. На главата си имаше червена превръзка с пет възела. Десният крачол на панталона му бе навит, а левият — спуснат. На десния си крак имаше обувка, а на левия — сандал. Постави лявата си ръка на гърдите, като малкият и средният му пръст бяха изпънати. Пъхна дясната си ръка в ръкава на халата. Ръкавът започна да трепти със странни движения, докато той мърдаше скритите си пръсти.

Четирима от разбойниците изтикаха главатаря си напред. Ван Мъдорезеца трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си. Съумя обаче да напъха собствената си дясна ръка в ръкава и той също започна да трепти. Ръкавът на Господаря Ли затрептя с по-голяма скорост. Ван Мъдорезеца му отвърна но същия безмълвен начин и трептенето продължи няколко минути. Най-сетне Ли Као извади ръката си от ръкава и даде знак на разбойниците, че могат да си вървят. За мое учудване те, заедно с главатаря си, тихо се измъкнаха на колене, като удариха пода с чела в знак на уважение.

Ли Као се усмихна, взе една кана по-хубаво вино и ме прикани да отида на неговата маса.

— Колкото по-долни са престъпниците, толкова по-силно се впечатляват от детинските ритуали на Тайните дружества — рече доволен от себе си. — Ван Мъдорезеца остана с впечатлението, че аз съм велик гросмайстор на Триадите и съм решил да предоставя на бандата му част от плячката, която ще взема от Прародителката. Що се отнася до последното — каза Господаря Ли — той е напълно прав.

Два дена по-късно няколко аристократични дами, които се завръщаха в имението на Прародителката, попаднаха в засада. Нападателите имаха толкова страховит вид, че телохранителите на дамите се разбягаха и ги оставиха на тяхната собствена участ. Всичко щеше да свърши зле за тях, ако не бяха им се притекли на помощ двама благородни конници.

— На колене, кучета, защото пред вас е Господаря Ли от Као! — изкрещя Господаря Ли.

— Треперете от ужас, слуги, за да не предизвикате гнева на Господаря Лю от Ю! — изревах аз.

За съжаление челният ни кон се подхлъзна в калта и каляската ни се блъсна в каляската на дамите, така че след миг се оказахме върху полуразголени самки, които пищяха от ужас. Погледнахме замаяно едно красиво нефритово украшение, веещо се между две красиви гърди с розови връхчета, и едва след малко се сетихме, че трябва да си вършим работата. Скочихме и се заехме с разбойниците.

Ли Као мушкаше наляво и надясно със сабята си, а аз започнах да удрям с две ръце. Той нарочно мушкаше встрани, разбира се, а и аз удрях така, че да не нараня никого. Разбойниците си спомниха, че от тях всъщност не се очаква да ограбват и изнасилват никого и изиграха един доста хубав театър. Само веднъж, когато се подхлъзнах в калта, без да искам ударих главатаря на разбойниците и той отлетя встрани. Забравих за това и не след дълго нападателите избягаха ужасени, а ние се извърнахме към избавените дами, за да приемем тяхната благодарност.

Ван Мъдорезеца вече бе загубил носа и двете си уши в разбойнически междуособици и не му бе приятно, че сега себе лишил и от няколко зъба. Промъкнал се откъм гърба ми с цепеница в ръце.

— Подарък за Господаря Лю от Ю! — изкрещя той и замахна с все сила, видях сноп от оранжеви н алени звезди и след това всичко пред очите ми почерня.

Събудих се в едно много скъпо ложе, обграден от няколко много скъпи жени, които се караха за честта да измият цицината на главата ми.

— Събужда се! — извикаха силно. — Господаря Лю от Ю отваря божествените си очи!

Възпитан съм да се държа учтиво, но всичко има своите граници.

— Ако не прекратите този адски шум. Господаря Лю от Ю ще ви удуши с божествените си ръце — изстенах.

Не ми обърнаха внимание, оглушителната глъчка продължи и лека-полека започнах да разбирам едно-друго от нея. Божествената ни намеса била спасила всички от озлочестяване и позор и уважението към нас не отслабнало от вида на хубавите ни бродирани шапки, зелени копринени халати, ветрила от Сечуан и пояси, натъпкани с жълтиците на Скъперника Шен. Всичко това бе планирано, но бях донякъде озадачен от честото споменаване на думата „младоженеца“. Бях решил, че съм достатъчно укрепнал, за да задам няколко въпроса, когато изведнъж си дадох сметка, че нараняването ми е много по-сериозно, отколкото бях предполагал.

Бях толкова зле, че започнах да си въобразявам, че подът трепери, а леглото ми се клати. Халюцинацията ми бе придружена от тъп и ритмичен шум, който се засилваше. Дамите престанаха да спорят. Побледняха и бързо се измъкнаха от стаята през една странична врата. Усетих отвратителната воня на гниеща плът.

Вратата рязко се отвори и в стаята нахълта жена, която навярно тежеше около петстотин фунта. Подът под краката и трепереше, докато се доближаваше до моето легло. Най-студените очи, каквито не бях виждал дори и в кошмарите си, ме погледнаха втренчено, обградени от подпухнала и трепереща сива плът. Една огромна подута ръка ме улови за брадичката. Леденостудените очи ме огледаха.

— Ще свърши работа — изръмжа тя.

Улови ме за дясната ръка и опипа мускулите ми.

— Ще свърши работа — изръмжа отново.

Отметна завивките в опипа гърдите ми.

— Ще свърши работа — изръмжа за трети път. След това доотметна завивките ми докрай и заопипа слабините ми.

— Ще свършат работа — изръмжа мак.

Сетне съществото направи крачка назад н насочи към мен пръст, подобен на гранясала наденица.

— Викат ти Господаря Лю от Ю — изсъска. — Познавам добре Ю и знам, че там няма господар на име Лю. Изкопаемият ти другар се нарича Господаря Ли от Као, а провинция на име Као не съществува. И двамата сте мошеници и авантюристи. Престъпните ви занимания обаче ни най-малко не ме интересуват.

Плясна с ръце по бедрата си и ме погледна.

— Моята внучка те е харесала — излая женището, — а на мен ми се ще да имам правнуци. Веднага след като се излекуваш от раните си, ще има сватба. Ще ме дариш със седем правнучета, до едно момчета. Решила съм да съборя династията Тан и да възстановя династията Суй, а за тази работа момчетата са по-полезни. Междувременно няма да ми досаждаш, като ми показваш глупавото си лице повече от необходимия минимум. Няма и да се обаждаш, освен ако бъдеш заговорен. В моя дом наглостта се наказва с незабавно обезглавяване.

Чудовището се извърна и излезе от стаята, хлопвайки шумно вратата зад себе си. За миг продължих да лежа неподвижно. След това скочих от леглото, прекосих стаята и понечих да изскоча през прозореца. Гледката, която се разкри пред очите ми, ме накара да се откажа от намерението си. Огромното имение имаше не по-малко от седем парка за развлечение. Един от тях, напълно в традицията на знатните родове, бе оформен като хубаво бутафорно село. Погледнах непретенциозните покриви, примитивните водни колела, зелените ливади, прасетата, кравите, кокошките и биволите. Усетих, как по бузите ми започнаха да се стичат сълзи.

Селото ми очакваше да се завърна със спасителния женшенов корен.

Върнах се в леглото и останах в него, изпълнен със страх и ужас.

7.Един знатен дом

Когато се съвзех достатъчно, за да съобразя да огледам местонахождението си, внезапно ми просветна, че чудовището отдавна е решило да се сдобие със седем правнучета, и че на внучката й ще бъде наредено да се погрижи да достигнат дванадесетгодишна възраст. Бях настанен в спалнята на момчетата, които трябваше да помогнат за събарянето на династията Тан. Ще призная, че направо ми се приплака, когато помислих на какъв живот ще бъдат обречени клетите ми дечица.

Седем малки креватчета бяха подредени едно до друго с геометрична точност. Седем малки чина бяха поставени точно срещу всяко едно от тях, като четчиците за писане бяха разположени точно на три инча отдясно от мастилниците. В тази стая нищо не излизаше извън една хладна нечовешка подреденост. Това важеше и за надписите на стените. Някои от тях бяха „кун куо йо“, сиреч списъци на провиненията. Ще ви дам един пример.

На други места пък бяха налепени уроци, които трябваше да бъдат запаметени. Прешарих ги с уплашен поглед. И до ден днешен понякога сънувам класни стаи, чиито стени са облепени с текстовете на уроци.

„Огнепръскачките «мен хуо ю» стават по действени, когато към маслото се добавят смачкани банани и кокосови орехи. Тогава горящата смес прилепва по-добре към кожата…“

„Огнената течност освобождава гърмящ смъртоносен газ, когато се добавят пет унции «ланту», две и половина унции смола, унция бамбукови влакна, три унции арсенов окис…“

„Много е лесно да се произведе прекрасно действаща отрова в полеви условия, като се сварят две кошници олеандрови листа, извлича се есенцията и й се добавят три унции изсушени грудки от кукуряк. В близост до морето е достатъчно да се вземе плавателния мехур на рибата-таралеж…“

„По-деликатен подход е бил използван от Ван Ши Чен, който давал на жертвите си порнографски романи, на които предварително напоявал страниците с арсеник. Когато жертвата си наплюнчвала пръста, за да ги прелисти…“

„Тестикулите най-лесно се смачкват чрез…“

„Отрязаните глави се съхраняват по-дълго за назидание като…“

Легнах си, завих се през глава и не я подадох, докато не чух отварянето на вратата, последвано от познат глас.

— Голям късмет извадихме! Този късмет Бог ни го изпрати! Между другото, как ти хареса обаятелната госпожица, която до вчера управляваше цял Китай?

Скочих и го прегърнах.

— Господарю Ли — изплаках жално, — ако годеницата ми и в най-малка степен прилича на баба си, няма да се справя с тази работа. — След това обаче през главата ми внезапно проблесна щастлива мисъл. — Ако сме само сгодени, ще я видя едва в деня на сватбата!

— По правило би трябвало да е така, но за теб е сторено изключение. Едва ли си забравил каляската и притежателката надве красиви гърди и една нефритова огърлица. Не се тревожи за това. От теб ще се иска единствено да се разхождаш с нея от време на време из парка, докато аз през това време съобразя кого да убием, за да се сдобием с Корена на силата.

— Обаче Прародителката… — започнах да мънкам.

— Не ме позна — каза Господаря Ли. — Вродената и неприязън към мошеници в случая бе подсилена от лошия ми навик да блещя очи, да оставам да ми се стича слюнка от устата, да се кискам в най-неподходящия момент и да си бъркам в устата с мръсни пръсти. Съмнявам се тя да почувства потребност и от твоята компания. Ще трябва да се занимаваш само с годеницата си, баща й и майордома.

Бъдещият ми тъст се оказа изключително мил и приятен човек. Бидейки също книжник, кланяше се единствено на Ли Као. Хо Вен се бе класирал втори на изпитите „чин ши“ и ако ми се прищеше да открия другаде такива два ума, събрани под един покрив, щеше да ми се наложи да отида в Академията Хан Лин. Контрастът между двамата бе изумителен.

Ли Као обичаше да подхвърля някоя идея във въздуха и да я наблюдава как блести като звезда. Сетне подхвърляше и втора, и трета, и цели шепи родствени идеи, които сетне се приземяваха плътно навързани една за друга като огърлица, прилягаща отлично на гърлото на разискваната тема. Хо Вен пък беше предпазлив книжник, напредваше внимателно стъпка по стъпка, който никога не грешеше. Паметта му бе пословично силна и дори Ли Као не можеше да се мери с него в това отношение. Веднъж го запитах за името на една далечна планина, и ето що за отговор получих:

— Свещените планини са пет на брой. Хьншан, Чаншан, Хуашан, Тайшан и Суншан. Тайшан е водещата, а Суншан заема средно място. Има и планини, които не са свещени, но все пак притежават великолепие: Ву И, Ву Тан, Тян Му, Тен Чу, Тен Му, Ню Ши. Омей, Шунхер, Чи Чу. Чи Хуа. Кун Тун. Чун Ю, Йен Тан, Тян Тай, Лун Мен, Кю Ку. Чи Юи, Ши Хер, Па Кун, Ху Чу, Во Лун. Ню Чу. Пао Ту. Пей Йо, Хуан Шан, Пи Чи, Чин Шан, Чао Шан и Чун Нан. Тъй като планината, която ти имаш предвид, не е сред тях…

— Моля те, Хо… — изстенах.

— …не би било нелогично да се предположи, че тя е Куан Фу. Не бих искал обаче това мое предположение ла бъде цитирано в присъствието на Прародителката, защото тук й най-малката грешка може да доведе до незабавно обезглавяване.

Ли Као веднага оцени могъществото на паметта на Хо. Каза му да не се съобразява с титлите ни, когато сме насаме, и да се обръща към нас като към Ли Као и Вол Номер Десет. Сетне при първа възможност поде разговор за женшена. В очите на Хо се появи блясък, но още преди да започне лекция, която можеше да продължи няколко седмици. Ли Као го запита в упор дали е чул нещо за Великия корен на силата. Този въпрос накара дори и Хо да не бърза с отговора. След малко започна да отговаря, бавно и не без колебание.

— Бях още на четири голини, когато отидох на гости на един братовчед в благословената от Небесата библиотека в Ло Ян — тук той спря за малко и се позамисли. — В третото подземие, на петия ред отляво, на втория рафт отгоре надолу зад Математиката на Чу Пи открих книгата на Чан Чи „Тифусът и други болести“. Зад нея пък се намираха шестнадесетте тома на „Основите на билколечението“ на Ши Чен, събрани в петдесет и два списъка. Зад тях открих мише гнездо и подгоних една мишка. В гнездото и имаше къс пергамент с красива рисунка, на която пишеше: „Великият корен на силата“. Пергаментът обаче бе така сдъвкан, че не можах ла разбера към кой вид растения принадлежи коренът.

Присви очи, опитвайки се да си припомни рисунката.

— Коренът бе много странен — рече. — Имаше две малки разклонения, които бяха Краката на силата. Други две бяха Ръцете на силата, а едно пето разклонение бе Главата на силата. Централната част на корена бе Сърцето на силата и имаше надпис „върховният“. За съжаление, мишките бяха изяли всичко останало, така че не разбрах за какво се отнася думата „върховният“. Много се съмнявам обаче този корен да е бил женшенов, защото никога не съм чувал за женшен с такава форма.

Интересът на Хо към женшена се дължеше на една конкретна причина. Веднъж, при разкопаването на един гроб в семейната гробница, изкопчиите попаднали на няколко парчета глинени плочки. Върху тях имало знаци, в които Хо Вен незабавно разпознал изключително древни йероглифи. Убедил работниците да съберат всички възможни парчета, които открият, и след това се заел с една на пръв поглед невъзможна задача. Йероглифите едва-едва се виждали, но той вече бил решил или да ги разчете, или да загине. Лицето му сияеше от гордост, когато ни заведе в работилницата си, показа ни малките парченца глина и ни разясни математически теорията на вероятностите, която измислил, за да определи последователността на знаците в древния текст. Занимавал се с него цели шестнадесет години и вече успял да разчете четири изречения. Смяташе, ако живее още шестнадесет години, да разчете четири завършени абзаца.

В едно нещо беше уверен — че това е народна приказка за женшена и че е най-старата, известна на човеците.

Хо Вен не притежаваше собствени пари. Аз бях предположил простодушно, че високият му сан на знаменит книжник струва повече от всякакви пари, но скоро разбрах, че съвсем не е така. Реших, че богатите хора във всички страни навярно са едни и същи и че единственото им мерило за ценност са парите. Как мислите наричаха Хо? Господаря Хо? Уважаемият книжник Хо? Втория по ученост сред смъртните Хо? Не съвсем. Наричаха го Окълвания Хо и той живееше в смъртен ужас от Прародителката, от жена си и от седемте й дебели сестри и от дъщеря си. В един знатен дом статутът на един беден книжник е съвсем малко по-висок от този на момчето, което изнася нощните гърнета.

Между Окълвания Хо и дъщеря му нямаше никаква прилика. Бъдещата ми съпруга бе изумително красиво момиче, което се наричаше Припадащата дева. Първоначално реших, че това необичайно име й е дадено от поетически подбуди. Причините обаче се оказаха по-различни и установих това по време на първата ни разходка из парка, надзиравани от Пи Као и баща й.

— Я чуй! — каза Припадащата дева и ми посочи с пръст нещо. — Кукувица!

Аз съм селско момче и разбирам от птици.

— Не, любов моя, това е сврака.

Тя тропна сърдито с красивото си краче.

— Кукувица е!

— Скъпоценна моя, това е сврака, която имитира кукувица — отвърнах й и посочих свраката, която имитираше кукувица.

— Кукувица е!

— Светлина на моя живот — въздъхнах. — Сврака е. Припадащата Дева първо почервеня, после побледня, сетне въздъхна, хвана се за сърцето и изстена.

— Ти ме уби! — После направи няколко крачки назад, сетне наляво и елегантно изгуби съзнание.

— Две стъпки назад и шест стъпки наляво — въздъхна баща й.

— А понякога изменя ли тази последователност? — попита Ли Као с интереса на учен.

— Не, не се отклонява даже и на инч. Изминава точно две стъпки назад и шест наляво. А сега, скъпо мое момче, от теб се очаква да коленичиш, да разтриеш нежните й слепоочия и да я помолиш да извини непоносимата ти грубост. Дъщеря ми никога не греши — рече Окълвания Хо. — Позволявам си да добавя, че никога през живота и не и е било отказвано нищо, което е поискала.

Възможно ли е сред някои от почитаемите ми читатели да се намерят един или двама души, конто възнамеряват да се оженят за пари? Спомням си много добре как един следобед майордомът ми обясни как трябва да се спазват порядките в един знатен дом. Любимата съпруга на Окълвания Хо и седемте й дебели сестри пиеха чай в Градината на четиридесетте изящни благоухания. Припадащата дева обиждаше здравия разум на своите придворни дами в Алеята на скъпоценните пауни, а Прародителката гълчеше слуга, изтървал чаша върху Терасата на шестдесетте блаженства.

— Слугата подава на гостенина чаша с гравирана дръжка и поднос, разположен на запад от триножника — поясняваше майордомът. — Гостът поема чашата, като я улавя за дръжката с дясната си ръка, с длан навътре и поставя чашката върху подноса.

— Отрежете му главата! — изрева Прародителката.

— Сетне той поглежда на изток, западно от триножника — продължаваше майордомът — и очаква да му се поднесе полагаемата му се храна. Каква ще е тя се определя от одеждите му, като се започне с чадъра, държан от неговите слуги.

— Глупости на търкалета — промърмориха презрително съпругата на Окълвания Хо и седемте й дебели сестри.

— Чадърите на сановниците от първа и втора степен са покрити с жълточерна ефирна материя, поръбени са с червени копринени дантели и имат три реда спирало-образни сребърни намотки. Чадърите на сановниците от трета и четвърта степен са същите, само дето намотките са червени.

— Простете ми, госпожо! Разбира се, че „Наръчник за бродиране на благородните дами“ е написан от Конфуций! — проплака една придворна дама.

— Чадърите на сановниците от пета степен — продължаваше майордомът — са покрити със синя ефирна материя и сребърните им спирали са само два реда. На сановниците от шеста до девета степен са покрити със синя необработена коприна, копринените дантели също са червени, но имат само един ред спирали.

— Хвърлете тялото в кочината! — изрева Прародителката.

Това ми стигаше.

8.Танцуващото момиче

Една нощ заедно с Ли Као се отбихме в работилницата на Окълвания Хо. Той плачеше и държеше в ръцете си евтин сребърен гребен. Когато се успокои достатъчно, за да може да говори, помоли ни да изслушаме неговата история. Обясни ни, че няма с кого другиго да сподели своите мъки и радости. Ли Као го накара първо да изпие чаша вино и след това всички седнахме.

— Преди няколко години съумях да сторя нещо, което се хареса на Прародителката — започна Окълвания Хо. — Тя великодушно ми позволи да си взема наложница, но нямах пари. Не можех да си позволя да се сдобия с някоя изтъкната дама или дори с прислужницата на някоя изтъкната дама, така че си взех една танцьорка от Ханджоу. Името й бе Сияйна звезда. Бе много красива и доблестна н я обичах от все сърце. Тя не ме обичаше, естествено, защото съм стар, грозен и с малодушието на червей, но аз никога не й се натрапвах и според мен тя се радваше на прилично щастие. Подарих й този гребен в знак на моята любов. Както можете да видите, не струва много, защото не можах да си позволя нещо по-скъпо, но тя го носеше, за да ми достави удоволствие. Преди това никога не се бях влюбвал и в глупостта си реших, че щастието ми ще трае вечно.

Една нощ Прародителката бе поканила няколко офицери от крепостта. Сред тях бе и един млад капитан от знатен род, за когото всички говореха, че Прародителката го гласи за съпруг на Припадащата дева. По някакъв повод беше споменато името на Сияйната звезда и капитанът цял се превърна във внимание. Рече възбудено, че тя не била обикновена танцьорка. Била се превърнала в жива легенда в Ханджоу благодарение на смелостта и умението, които проявявала в изпълнението на Танца на сабите. Младият капитан, който имаше славата на известен фехтовач, каза, че би дал всичко на света, за да се срещне с такъв противник. Тъй като в състезанията по танците със саби няма съсловни различия Прародителката позволи на Сияйната звезда да покаже умението си. Когато тя отвори една стара пленил кошница и извади оттам две саби, видях, че сърцето й се бе скрило в техните остриета. Тя ми позволи да разтрия тялото й с благовонни масла и аз се възхитих от гордостта и щастието, които бяха изпълнили погледа й Прекрасната ми танцьорка премина през вратата като царица.

Танцьорите със саби, разбира се, са облечени само с набедрени превръзки. Не можах да понеса мисълта да видя Сияйната звезда изложена като парче месо пред сладострастните погледи на войниците и не присъствах на танца. Не бях и длъжен. Откъм двореца вятърът донесе звука на звънтящи стоманени остриета, които се сблъскваха все по-шумно и все по-често. Чух ръкопляскания, а след това и одобрителни викове. Шумът от биенето на барабаните закънтя като гръмотевица, а когато пясъчният часовник отбеляза края на състезанието одобрителните възгласи продължиха поне десет минути. Съдиите отказаха да излъчат победител. Заявиха, че само боговете имат правото да дават оценка на други богове и разделиха наградата между двамата състезатели.

Онази нощ, както лежах в леглото си, чух плача на танцьорката. Клетото момиче се бе влюбило в младия капитан, но какво можеше да направи? Общественото й положение бе толкова ниско, че за благородник с неговия сан щеше да бъде напълно невъзможно да я вземе Дори за втора жена. На нея й оставаше възможността да се задоволява единствено с това да може да го вижда като съпруг на моята дъщеря, без да има обаче правото Дори да го докосне. Тя плака през цялата нощ, а аз сутринта отидох в крепостта и проведох дълъг разговор с младия капитан, който също не бе мигнал, защото лицето на Сияйната звезда през цялото време било пред очите му. Когато в същия ден вечерта се завърнах у Дома, закачих на шията на танцьорката златна верижка. На нея имаше прекрасно нефритово украшение, свидетелство за любовта на капитана.

— Не съм ли наистина жалък червей? — понита Окълвания Хо. — Така бях потиснал гордостта си, че бях готов да своднича на жената, която обичах. Единственото важно нещо за мен бе нейното щастие и направих всичко възможно тя да има колкото се може по-чест достъп до него. Успях да установя, че има два кратки периода от време, когато пространството между двете стени не е охранявано. При залез слънце, когато пазачите проверяваха дали всички са се прибрали, преди да пуснат кучетата, и при зазоряване, когато ги прибираха и заключваха в кучкарника. На вътрешната стена в северната част на имението имаше малка врата, с чийто ключ аз успях да се сдобия и го дадох на Сияйната звезда. В същия ден при залез слънце дадох знак, че наоколо е чисто, младият капитан излезе откъм външната стена, прекоси разстоянието до вътрешната и Сияйната звезда му отвори вратата. При изгрев слънце тон благополучно се завърна в крепостта по същия път.

— Близо месец тя живя в небесата, а аз — в Ада, което едва ли е от особено значение, като имаме предвид относителността на всичко съществуващо — продължи Окълвания Хо. — Една вечер чух ужасен писък. Изтичах до стената и видях как Сияйната звезда трескаво се опитва да я отключи. Тя била успяла да я отвори, но някой се доближил и й се наложило да се скрие. Сетне, когато се върнала, установила, че вратата е заключена и някой е прибрал ключа. Побягнах към кучкарника, за да се опитам да предотвратя пускането на кучетата. Бях обаче закъснял. Ужасната глутница се бе спуснала в пространството между двете стени и младият капитан бе успял да избие много от кучетата, но далеч не всичките. Сияйната звезда, опитваща се отчаяно да отвори вратата, се бе видяла принудена да чуе предсмъртните стенания на нейния любим капитан. Не могла да понесе това. Когато се завърнах открих, че прекрасната ми танцьорка се е хвърлила в един стар кладенец, разположен до стената.

Това не бе нещастен случай. В крепостта са знаели много добре, че капитанът се губи някъде през нощите.

Блясъкът в очите му по времето на танца на сабите също бил забелязан от всички. Щастието, излъчващо се от погледа на Сияйната звезда, също показвало, че капитанът намерил някакъв начин да прекосява откритото пространство. Кой обаче е могъл да бъде толкова жесток, че да заключи вратата и да прибере ключа? Някой умишлено бе убил двамата невинни млади хора. Окълвания Хо отново се разплака и измина почти минута преди да продължи разказа си.

— Сияйната звезда очевидно бе поискала да умре, но участта й се оказа много по-страшна. Желанието й да докосне младия капитан е било толкова силно, че и след смъртта си продължи да се опитва да излезе през вратата. Разбира се, това не й бе по силите. В следващата нощ се завърнах при кладенеца, в който тя бе сложила край на живота си, и установих, че прекрасната ми танцьорка е попаднала в капана на един призрачен тапи. Страхувам се, че сега ше трябва да понася болката на това проклятие до края на вечността.

Ли Као с рязко движение се изправи и стисна ръце.

— Глупости! — каза. — Няма призрачен танц, който да не може да бъде прекратен. Няма и няма да има. А сега ни заведи на мястото на трагедията и ти, и аз и Вол Номер Десет ще намерим незабавно решение на проблема.

Когато се отправихме към осветения от лунната светлина парк вече бе настъпил часът на призраците. Листата шумоляха тъжно, полюшвани от лекия ветрец. В далечината се чу излайването на самотно куче. През диска на месечината, подобно на падащ лист, прелетя бухал. Когато стигнахме до стената видяхме, че вратата бе махната и зазидана. Старият кладенец бе покрит с капак, а пътеката до него бе обрасла с бурени.

— Воле, учили ли са те как да виждаш призраци? — попита ме тихо Ли Као.

Поруменях от срам.

— Господарю Ли — започнах да обяснявам смирено, — в моето село младите хора биват въвеждани в света на мъртвите едва след като са били достатъчно добре научени да уважават живите. Абатът бе решил, че тази възможност може би ще ми бъде предоставена след есенната жътва.

— Не се безпокой — успокои ме Ли Као. — Светът на мъртвите е място, доста трудно за опознаване, но наблюдаването на призраци е съвсем проста работа. Я се вгледай в това място в стената, където преди се е намирала вратата. Взри се внимателно и продължавай да се взираш докато забележиш нещо необичайно.

Така и постъпих, докато очите започнаха да ме болят.

— Господарю Ли, забелязвам нещо, което ме озадачава. Едва видимата сянка над розовия храст не може да е причинена от клоните или от облаци, минаващи пред луната. На какво се дължи?

— Чудесно — отвърна ми. — Ти вече забеляза сянката на призрака. А сега, Воле, изслушай ме внимателно. Ще ти кажа нещо, което може и да ти се стори глупаво, но е вярно. Видиш ли някъде сянката на призрак трябва да си дадеш сметка, че мъртвите искат да ти покажат нещо. Научи се да си представяш сянката като меко и приятно одеяло, с което би искал да се покриеш. Много е лесно. Ще успокоиш ударите на сърцето си и ще прочистиш ума си от всичко. Ще оставиш в него само едно приятно меко одеяло. А сега се опитай мислено да се завиеш с него, да го придърпаш над главата си. Спокойно… спокойно… Не, не така. Прекалено много се напрягаш, а тази работа не изисква никакви усилия. Мисли само за удобство и топлота. Спокойно, вече ти обясних как. Така… добре. Я ми кажи сега какво виждаш?

— Господарю Ли, тухлите на стената ги няма и вратата пак се появи на мястото си! — прошепнах. — Отворена е, кладенецът не е покрит, а бурените ги няма.

Така и беше, макар и описаната по-горе картина сякаш бе обградена от размита рамка. Чух как някъде в далечината стражът удари три пъти с дървеното клепало. И тримата седнахме на тревата. Окълвания Хо се присегна и ме стисна за рамото.

— Мило мое момче, сега ще видиш нещо много красиво. Ще разбереш, че има красота, която може да те натъжи — рече тихо.

Над главите ни се простираше Великата звездна река, наподобяваща диамантена огърлица, обвила черния кадифен врат на небето. Канелените дръвчета бяха обсипани с роса. Тухлената стена изглеждаше посребрена. Стволовете на бамбука наподобяваха дълги пръсти, поклащани от вятъра и сочещи към луната. Чу се мелодията на флейта. Флейта, каквато никога не бях чувал. Мелодията се повтори няколко пъти, тихо и тъжно, но всеки път с едва доловими изменения, благодарение на които всеки звук заприлича на цвете, пърхащо из въздуха. Сред дърветата се появи странна пробляскваща светлинка.

Затаих дъх.

Към нас се доближи призрак, танцуващ в такт с хипнотизиращия ритъм на флейтата. Сияйната звезда бе толкова красива, че сякаш нечия ръка ме стисна за сърцето и спря дъха ми. Призракът бе облечен в дълга бяла роба, украсена със сини цветя. Танцуваше по пътеката с неописуемо изящество и гъвкавост. Всеки жест на ръцете, всяко поместване на краката, всяка извивка на бялата роба говореха за съвършенство. Очите на призрака обаче бяха широко отворени и изпълнени с отчаяние.

Ли Као се наведе към мен.

— Погледни зад себе си — прошепна.

Сторих го и видях, че вратата бе започнала да се затваря. Затваряше се много бавно, но все пак малко по-бързо отколкото съумяваше да танцува момичето. Проумях, че музиката всъщност бе верига, оковала танцьорката. Болката и отчаянието в очите й нарастваха, докато наблюдаваше бавно притварящата се врата. Две призрачни сълзи, подобно на прозрачни бисери, започнаха да се стичат по бузите й.

По-бързо, започнах да се моля на ум. Трябва да танцуваш по-бързо, прекрасно момиче.

Това обаче не й бе по силите. Скована от музика, чийто ритъм не можеше да измени, тя продължи да плува във въздуха към нас подобно облак, с грациозни движения, изпълнени с желание. Ръцете, краката и дългата й роба извършваха движения, призрачни като дим.

Пръстите й, отчаяно присягащи към вратата, също бяха подчинени в движенията си на ритъма на музиката. Закъсня.

Вратата плътно се затвори и се чу жестокото изщракване на бравата. Сияйната звезда за миг остана неподвижна и внезапно, подобно на повей от леден вятър, ме обля вълна от неописуема скръб. След това призракът изчезна. Изчезна и музиката, кладенецът отново се оказа покрит, пътеката се изпълни с бурени, а пред погледа ми отново се изправи отворът на стената, зазидан с тухли.

— Всяка нощ танцува и всяка нощ се моля да й стигнат силите да премине през вратата и се озове при своя капитан — поясни тихо Окълвания Хо. — Не успява обаче да танцува по-бързо, отколкото й позволява ритъмът на музиката. Клетата Сияйна звезда е обречена да танцува до края на вечността.

Ли Као междувременно се бе замислил и тихо си тананикаше секналата преди малко мелодия. Внезапно удари с ръка по коляното си.

— Хо, веригата, сковаваща танцуващия призрак, е изкована от собствената страст на жертвата. Тази великолепна млада жена обаче е подчинена на повече от една страст — каза. — Но няма сила в този или в отвъдния свят, която да може да й попречи да докаже изкуството си. Танцуващото момиче ще бъде освободено именно от красотата на своето изкуство. От теб се иска да откраднеш отнякъде две саби и два барабана. Колкото до теб, Воле, и твоята помощ ще е нужна. Ако бях отново само на деветдесет години, сам бих се справил, но нещата отиват натам на теб да се падне честта да си накълцаш ръцете и краката.

— Каква чест? — попитах с писукащ глас.

— Говори се, че предизвикателството, заложено в Танца на сабите, е по-силно дори и от смъртта — каза Господаря Ли. — Сега му е времето да проверим дали е наистина така.

Цялото ми тяло изтръпна. Вече бях успял да си представя, как се влача по улиците с количка и с паничка за милостиня в единствените си два оцелели пръста. Как искам подаяния от минувачите с думите „Съжалете клетника! Съжалете нещастния безног инвалид!“

Не минава година без добронамерени чиновници да не направят опит да забранят Танца на сабите с довода, че той причинява осакатяването на стотици, ако не и на хиляди хора. Убеден съм обаче, че този танц ще просъществува поне докато престолът продължава да се заема от великия Тан, Сина на Небесата, посвещаващ по един час дневно на фехтовката. Струва ми се, че би било редно да поясня какво представлява този „варварски ритуал“, който някой ден може би ще потъне в забравата, подобно на ритуалното умъртвяване на плътта.

В танца участват двама състезатели, двама барабанчици и трима съдии. Барабанните удари определят темпото и не могат да бъдат прекъснати под никакъв предлог след започването на танца. Състезателите са длъжни да изпълнят шест последователни задължителни елемента, всеки с нарастваща степен на сложност. Всички движения трябва да се извършват но време на скок, като и двата крака са отделени от земята. Ударите трябва да се нанасят с две саби над, под и около тялото, като критерии за оценяването им са изяществото, точността, близостта на остриетата до тялото и височината на скока. Задължителните елементи са много важни, защото по тях съдиите определят дали състезателите въобще са съизмерими. Ако още тогава проличи, че единият е с една класа над другия, съдиите прекъсват състезанието.

Състезателите започват танца отдалечени един от Друг и съкращават разстоянието помежду си с изпълнението на всеки един от задължителните елементи. В края на шестия те практически застават лице в лице. Ако съдиите са удовлетворени от видяното, дават знак на барабанчиците да обявят започването на седмия елемент. Оттук нататък танцът се превръща в изкуство. Понякога и в убийство.

Играчите сами решават с какви движения да изпълнят седмия елемент. Важното е да бъдат от изключителна сложност. В тези движения танцьорите се опитват да разкрият душите си. Забавното в танца се състои в това, че след изпълнението на всеки елемент танцьорите имат право да отрежат коса от главата на съперника си. Само обаче, ако им е по силите да сторят това преди да са докоснали земята с крака. Съперникът пък има правото да отблъсва ударите и да нанася ответни, но единствено след като е изпълнил собствения си елемент и преди краката му да са докоснали земята. Танцьор, който се опитва да нанесе удар, бива веднага дисквалифициран ако е докоснал земята дори и с края на кутрето си. Истинските майстори се отнасят пренебрежително към такива леснодостъпни цели като косата върху главата на съперника и се опитват да го обръснат, като му отрежат брадата или мустаците. Отрязването на носове и уши и избождането на очи се приема като не дотам значителен рисков елемент в състезанието. Естествено, ако даден танцьор се паникьоса и наруши ритъма, но всяка вероятност ще бъде убит тъй като ще се окаже във въздуха в момента, когато би следвало да се е приземил и противникът му, премерил се в косата му, вместо това ще му отреже главата.

По време на изпълнението на задължителните елементи барабанчиците бият барабаните в синхрон. От седмия елемент нататък обаче бият барабаните поотделно, всеки за своя танцьор. Не случайно казват, че един истински добър барабанчик е важен за изхода на състезанието не по-малко от една трета сабя. Ето ви и образец на разговор в състезателен салон.

— Говори се, че Фан Юн те бил предизвикал на двубой. Кой е твоят барабанчик?

— Слепият Мен.

— Слепият Мен? Велики Буда! Сега ще трябва да продавам жена си, за да събера пари за облог. Ординарецо, имай добрината да поръчаш цветя за вдовицата на Фан Юн.

Разбира се, такива разговори се водят между майстори. Колкото до противниците на клетите любители, такива като Вол Номер Десет например, те са най-големите врагове на самите себе си. Сабите са остри като бръсначи и за размахването им около тялото през време на седмия елемент е нужна страхотна сила. Понякога любителят, още преди да е решил как да се поклони гордо след един удачно изпълнен елемент, установява, че един от двата му крака вече се търкаля върху земята.

Невъзможно е да се опише красотата на Танца на сабите с думи. Той е синтез на сръчност, гордост, смелост, изящество и красота, събрани в едно. Когато се изпълнява от двама знаменити майстори, ти се струва, че телата им плават във въздуха, а пък сабите им са се превърнали в блестящи мълнии. Особено когато танцът се изпълнява нощно време на светлината на факли. Звукът, издаван от сблъсъка на стоманените остриета, подобно на ударите на гонг, изпълва не само ушите, но и сърцето. Всяко блестящо изпълнение вдъхновява едно още по-блестящо ответно изпълнение, барабанчиците напипват туптенето на сърцата на любимците си и с това ги отвеждат извън човешките възможности, в царството на свръхестественото. Зрителите крещят, когато острието на нечия сабя пролее кръв, но танцьорите се смеят шумно. Най-сетне пясъкът в часовника изтича, барабаните замлъкват, а след това дори и съдиите скачат и се втурват към запъхтяните състезатели, които оставят сабите си и се прегръщат.

Човек би могъл да предположи, че за този спорт е необходима преди всичко мъжка сила. Бързината и сръчността обаче могат да я неутрализират. Говори се, че един от шестте най-добри състезатели на всички времена е бил жена. Смятам, че това не е съвсем точно. Жените сред тях са две и съм в състояние да го докажа.

Когато повторно се отправихме към пътеката до стената. Ли Као носеше две остри саби. Трябваше задължително да са добре наточени, защото ако бяха тъпи един вещ фехтовач щеше да го разбере за секунда. Окълвания Хо носеше два барабана, а аз пък се бях присвил под тежестта на две хиляди фунта неописуем ужас Когато останах само по набедрена превръзка се оказа, че кожата ми е настръхнала като на кокошка. Пръстите ми се превърнаха в ледени висулки в момента, когато поех двете саби от Ли Као. Сетне, когато и двамата се скриха в храсталаците, останах с чувството, че времето тече невероятно бавно. При все това не усетихме кога настъпи полунощ.

Чу се трикратното издрънчаване на клепалото на часовоя и аз се извърнах тъкмо навреме, за да забележа началото на появяването на контурите на призрака на фона на зазиданата врата. С призрачна завивка над главата си видях повторно как вратата се отвори, капакът на кладенеца изчезна и пътеката се очисти от бурени. Тръгнах напред към Сияйната звезда.

Флейтата бе започнала омайващата си мелодия. Пред очите ми се появи светлина. Изящното момиче започна танца си по пътеката и отново затаих дъх, ставайки за втори път свидетел на съвършенството, което то разкриваше въпреки покрусата си. Не ме виждаше.

Окълвания Хо започна да бие барабаните и аз в началото не съобразих какво точно възнамерява да стори. Избраният от него такт съвсем не съответстваше на присъщия на Танца на сабите. След малко обаче собственото ми сърцебиене ми подсказа отговора. Добросърдечният книжник бе избрал такта, който най-много обичаше и който бе научил през безсънните нощи на любовта си — присъщия на биенето на сърцето на една танцьорка. Ударите, донасящи се откъм дърветата, ставаха все по-настойчиви. На лицето на Сияйната звезда се появи лека почуда.

Барабанът на Ли Као закънтя с встъпителните тактове на Танца на сабите и звуците му се примесиха с тези на туптенето на момичешкото сърце. Очите на танцьорката показаха първо удивление, а сетне — разбиране на това, което ставаше. Направих крачка напред и вдигнах двете саби в знак на поздрав. Веднага след това разбрах, че легендата разкрива самата истина, че страстта към танца е по-силна дори и от смъртта. В очите на Сияйната звезда се появи блясък и под засилващия се барабанен тътен тя даде знак, че приема предизвикателството. Ръцете и грациозно разкопчаха робата й и тя се свлече на земята. Останала само по набедрена превръзка, тя с танцова стъпка се приближи към мен. Между малките й твърди гърди висеше нефритовото украшение, което възлюбеният и капитан й бе дарил. 8 косите й проблясваше сребърният гребен на Окълвания Хо.

Вече бе забелязала моето присъствие. Разпери ръце н на лунната светлина се появиха две сияещи призрачни саби. Барабанното туптене на сърцето се чуваше все по-силно, а Ли Као даде сигнал за началото на задължителните елементи.

Един истински майстор никога не би се съгласил да се състезава с любител — нещо, което би било равнозначно на убийство. У хилих се глупашки, давайки си вид, че се шегувам, и след това заподскачах във въздуха, възпроизвеждайки последователно движенията на Тигъра, на Рибаря, на Дъхащия Дракон, на Лебеда, на Змията и на Нощния Дъжд. Сияйната звезда така и не разбра, че положих най-голямото възможно старание. Засмя се и възпроизведе шеговито движенията ми, включително и препъването ми след изпълнението на елемента на Дъхащия Дракон, Доближавахме се все по-плътно един до друг. Барабаните на Окълвания Хо и на Ли Као дадоха знак, че трябва да започне седмия елемент.

Отправих гореща молитва към Великия господар на нефрита и скочих във въздуха, показвайки как Осмият паток преминава под моста на реката. Великият господар ще да беше чул молитвата ми, защото съумях да нанеса задължителните осем жестоки удара около тялото си и между краката си без да се самокастрирам. Когато обаче видях ответните движения на Сияйната звезда, насмалко не припаднах. Без каквито и да е видими усилия увисна като лист във въздуха и сабите около тялото й изобразиха как ледът се свлича от върха на планината, нещо, което се смяташе едва ли не за невъзможно. Отгоре на всичко й остана време, преди краката й отново да докоснат земята, да направи две закачливи движения, които щяха да ми обръснат веждите, ако сабите не бяха призрачни. След това показах как жребецът бяга из полята. Сияйната звезда пък ми отвърна с три пъти по-сложния елемент на буреносните облаци. Присви обаче подозрително очи, когато видя, че аз се бях разкрил напълно.

Сега или никога, казах си. Скочих във въздуха, изобразявайки сълзите на вдовицата, и Сияйната звезда побледня от недоумение и ужас. Бях започнал да танцувам назад, извън обсега на нейните саби. Барабанните удари продължаваха и тя почти изгуби равновесие. Въпреки очевидното ми малодушие съдиите не бяха прекратили състезанието, така че обяснението можеше да бъде само едно. Били са подкупени. Танцът на сабите е бил кощунствено опорочен и целият неин свят бе започнал да се срутва пред очите й.

— Защо нарушаваш ритъма на танца? — присмях й се. — Нима се боиш от мен, долнопробна танцьорко?

Хитрината ми успя. Прекрасният призрак нададе остър възмутен и гневен вик, малкото му телце се стрелна във въздуха и сабите му заиграха около неговото тяло подобно на огнени пламъци, докато аз продължавах да отстъпвам по пътеката. Направи изпълнения, конто въобще не бях смятал за възможни, макар и остриетата да присвятваха в непосредствена близост до лицето ми. С пъхтения и охкания продължих да танцувам назад колкото мога по-бързо и целият се изпорязах, тъй като нищо на света не можеше да накара един играч да продължи танца, ако съперникът му престанеше да се движи.

Окълвания Хо продължи да възпроизвежда туптенето на сърцето на Сияйната звезда с такава сила, че дланите му се разкървавиха. Барабанът на Ли Као бе заглушил напълно призрачната флейта и продължаваше да ми нарежда: „По-бързо. По-бързо. По-бързо!“ Хвърлих поглед зад себе си и видях, че вратата вече почти се беше затворила. Правех всичко, което ми бе по силите, но дробовете ми вече се бяха изпълнили с гореща жарава и бе започнало да ми причернява пред очите. Криво-ляво успях да демонстрирам орловия писък без да изгубя някой от краката си. Сияйната звезда надменно ми отвърна с орловия писък над агнето — съчетание, което е било изпълнено успешно не повече от пет пъти през двете хилядолетия, откогато съществува Танцът на сабите. Отгоре на това й остана време да замахне три пъти, колкото да ме лиши от двете ми уши, та и да ме скопи. Очите й бяха станали огнени и косата и бе настръхнала подобно на козината на огромна красива котка. Призрачните саби продължаваха да се вьртят около тялото й с невероятна скорост и само от време на време се изместваха напред, колкото да ми извадят очите и ми отрежат носа. Краката й почти не докосваха земята.

Понякога тя се явява в сънищата ми и танцува специално за мен. Не вярвам много мъже да са имали тази чест.

По-бързо, казваха ми барабаните. По-бързо. По-бързо. Ускорих движенията си, доколкото можах, сабите ми се преплетоха, докато възпроизвеждах десетото гмуркане на синята видра, препънах се в един клон на пътеката и паднах. Прекрасният призрак се нахвърли върху ми, за да ми одере кожата отгоре до долу със сабите си, и внезапно се оказа от другата страна на клона. Барабаните внезапно спряха. Сияйната звезда сякаш в унес поклати глава и веднага след това очите й се разшириха от удивление и надежда след като разбра, че клонът, в който се бях препънал, бе разположен непосредствено пред вратата, и че тя все още не се бе отворила напълно. Скочи и се оказа вътре.

Ли Као и Окълвания Хо бързо дотърчаха по пътеката, докато танцьорката се извръщаше към възлюбения си капитан. Той бе висок и представителен призрак и навярно приживе ще да е бил доблестен, защото намери сили да се отвърне от Сияйната звезда и да ни поздрави като истински войн, със стиснат юмрук, който задържа цели седем секунди, преди да приеме в прегръдките си любимото момиче. След това призраците изчезнаха. Флейтата заглъхна. Вратата избледня и също изчезна. Кладенецът се оказа с капак. Пътеката повторно обрасна с бурени и ние се намерихме пред една зазидана стена.

Ръцете на Господаря Ли н Окълвания Хо кървяха, а аз бях заприличал на котка, успяла в последния момент да се измъкне от касапницата. Имахме твърде жалък и смачкан вид, за да провеждаме тържествени церемонии, но решихме да пренебрегнем условностите. В работилницата на Окълвания Хо изрязахме хартиени фигурки на щастливата двойка. Сетне за зестра й изгорихме книжни пари и храна, предназначена за гостите, и разляхме вино върху земята. Окълвания Хо произнесе хвалебствени слова за младоженката, аз — за младоженеца, а пък Ли Као изпя ритуалната оплаквателна песен. Когато се чуха първите петли, благодарихме любезно на младоженците за сватбения пир и им позволихме най-сетне да се оттеглят в брачното си ложе. Така Сияйната звезда успя да се омъжи за възлюбения си капитан и доброто сърце на Окълвания Хо най-сетне намери мир.

— Ако питате мен, всичко приключи задоволително — каза Господаря Ли докато ми помагаше да се преборя с куцането си.

9.Кратка интерлюдия за убийство

Веднага след като раните ми позараснаха Господаря Ли предложи да се разходя още веднъж из парка в компанията на Припадащата дева като той й баща й имат грижата да ни придружат. Заедно с Хо доста се изненадахме, когато той ми поведе към познатата пътека, стария кладенец и зазиданата врата. Припадащата дева бе в добра форма.

— Любимите ми цветя! Рози! — изписка тя н посочи няколко петунии.

Гласът на Господаря Ли бе сладък и приятен като ТОПЪЛ мел.

— Прекрасни рози, наистина — съгласи се. — Както обаче изискано се изрази Чан Чу, жените са единствените цветя, които могат да говорят.

Припадащата дева реагира на тези думи с уж скромна глуповата усмивка.

— Стой! — извика внезапно Господаря Ли, — Застани точно тук, като изящните ти крачета опрат точно до този знак на пътеката. Ето, тук си чудесно осветена и красотата ти никога не е изглеждала по-завладяваща.

Припадащата лева кокетно се съгласи да позира по искания начин.

— Виждам самото съвършенство — рече щастливо Господаря Ли. — Прекрасна дама на прекрасен фон Човек трудно би могъл да повярва, че на такова едно спокойно място се е разиграла трагедия. При все това дочух, че тук някой бил заключил една врата и скрил ключа вследствие на което един красив млад човек и момичето, което го обичало, са загубили живота си.

— Един глупав войник и една повлекана — поясни с леден глас Припадащата дева.

Баща и се намръщи, но Ли Као донякъде се съгласи с нея.

— Дали е била повлекана, не знам, но войникът наистина ще да е бил глупав — каза той замислено. — Бил е удостоен с честта да се ожени за теб, о. Лице на съвършенството, но е предпочел да се свърже с една танцьорка от долно потекло. Та дори и е подарил скъпо нефритово украшение, което по право се е падало на теб. Усетих, не зад сияйната усмивка на Ли Као започва да прозира някаква заплаха.

— Предполагам, че тогава за пръв път в живота ти е било отказано нещо, което си пожелала — каза Господаря Ли. — Знаеш ли, видя МИ се малко странно това, че на шията на Сияйната звезда не са открили украшението, подарено и от капитана, когато са измъкнали безжизненото и тяло от водата. Ако е искала да намери гроба си в нея, едва ли е щяла да си стори труда да го свали, преди тя да я погълне. А е възможно и тогава въобще да не е търсела гроба си. Възможно е някои да е наел няколко убийци, за да заключат една врата, да откраднат ключа и да убият една танцьорка.

Ръката му се стрелна и със светкавична бързина измъкна една верижка, висяща на шията на Припадащата дева, през главата и. На края на златната верижка висеше нефритово украшение, което той подхвърли в дланта си. С изненада си дадох сметка, че вече го бях виждал два пъти. Веднъж, между гърдите на Припадащата дева в каляската, вторият път — между гърдите на призрака на Сияйната звезда.

— Кажи ми, мило дете, винаги ли носиш това нещо до малкото си сърчице. — понита Господаря Ли, усмихвайки се по-любезно от всякога.

Окълвания Хо бе вперил в чудовищната си дъщеря поглед, изпълнен с ужас и погнуса. Предполагам, че и изражението на моето лице ще да е било същото. Припадащата дева реши, че е най-безопасно да се обърне към Ли као.

— Не вярвам да искате да намекнете, че…

— А, искам, искам.

— Не можете да подозирате, че аз…

— Отново грешиш.

— Тази невероятна глупост…

— Не е глупост.

Лицето на Припадащата дева първо почервеня, сетне побеля, после тя се улови за гърдите и изстена. — Вие ме убихте! — Подир това направи две крачки назад и шест наляво и изчезна от погледите ни.

Ли Као остана с поглед, втренчен в мястото, където тя изчезна.

— Някои строги критици може и да се съгласят с теб — каза той с нежен глас. След това се извърна към баща п — Хо, ги можеш да чуваш каквото си пожелаеш, но единственото, което аз чувам, е сврака, имитираща звуците на писък и плясък на вода.

Лицето на Окълвания Хо бе побеляло и ръцете му трепереха. Гласът му бе неуверен, но не си позволи да се пречупи.

— Малка хитруша — прошепна тон. — Сега имитира гласа на човек, викаш за помощ.

Ли Као и Окълвания Хо си стиснаха ръцете н тръгнаха по пътеката. Аз, все още неотърсил се от шока, го последвах.

— Изключително талантлива сврака — о, забеляза Господаря Ли. — Просто се чудя как съумява да възпроизведе плясъка по водата и бълбуканията на човек, потъващ в дълбок кладенец.

— Светът е пълен с най-разнообразни дарования — прошепна Окълвания Хо. — Ти например притежаваш едно от тях.

— Имам малък недостатък на характера — отвърна скромно Господаря Ли.

Когато се завърнахме на същото място след час вече бе тихо и реших, че даровитата сврака ни е напуснала.

— Според мен ще е най-добре да изтрия този знак от пътеката — каза Господаря Ли. — В противен случай току-виж някой започне да умува защо той е разположен точно на две стъпки отпред и шест вдясно от един стар кладенец, на който някой безотговорно е махнал капака. Готови ли сте.

— Готов съм — казах.

— Готов съм — отвърна Окълвания Хо. Втурнахме се към дома с развяващи се дрехи, като скубехме косите си.

— Ужас! — крещяхме с все сила. — Ужас! Ужас! Ужас! Клетата Припадаща дева падна в един кладенец.

Към Ли Као и към мен се отнесоха с известна подозрителност, но тъй като през цялото време бяхме в компанията на родния баща на момичето никой не се усъмни, че е станало наистина нещастен случай.

10.Едно наистина хубаво погребение

Ли Као наистина бе изпитал удоволствие от това, че бе съумял да убие някого, който съвсем определено си го беше заслужил. Желанието му да извърши убийство се основаваше на това, че Прародителката, макар и по един свой неповторим начин, бе дълбоко религиозна жена. Свидетелство за нейната богобоязливост бе огромният мавзолей, който си бе издигнала приживе, предполагайки навярно, че някой ден ще благоволи да се присъедини към боговете. Мавзолеят представляваше гигантски железен стълб, висок над сто стъпки, в средата на който бе разположена погребална камера. Пред входа му пък с огромни йероглифи бе изписано посланието, което тя искаше да отправи към бъднините. Ако някой ден историята на Прародителката се изгуби в хода на времето, бъдещите книжници навярно ще бъдат озадачени от съдържанието на нейната епитафия.

Друго свидетелство ти нейната богобоязливост бе слабостта към лоханите. Нямам предвид статуите на будистки светци, от които само в Лун Мен могат да се открият 142 289 Думата ми е за истинските лохани.

Истинският лохан е свят монах, освободил се от душата си по време на самосъзерцание. Смята се, че това е знамение на Небесата и когато открият някой покойник с поглед, вперен В собствения му пъп, с кръстосани крака и стъпала, обърнати нагоре и с ръце в скута с дланите обърнати в същата посока, тялото му внимателно се обвива с няколко пласта зебло. След това зеблото се покрива с няколко слоя лак и завършеният продукт е истински светец, чието тяло може да се съхрани столетия. Ако лакът е поставен особено старателно, а преди това тялото е накиснато във вода, практически се съхранява за вечни времена. Такива лакирани лохани се намират изключително рядко, но Прародителката притежаваше не по-малко от една дузина от тях. Някои люде с нечисти помисли подозираха, че поне неколцина от светиите са се отправили на оня свят, докато кротко са се самосъзерцавали, с помощта на нож, забит между ребрата им от някои телохранител на Прародителката. Така или иначе, но Прародителката безспорно се гордееше много с тях и не пропускаше случай да ги показва при всички по-важни церемонии.

В дните, последвали смъртта на Припадащата дева, р двореца се стекоха оплаквани от цялата околност. Най-личните сред тях издигнаха жертвени палатки по пътя, по който погребалната процесия щеше да премине към гробищата. Доведоха със себе си собствени оркестри, та даже и трупи от актьори и акробати. Хората с благороднически сан използваха случая за светско общуване. През това време не преставайте да приижда потокът от хора, между тях и безброй монаси, на които Прародителката бе наредила да се молят денонощно за спасението на душата й. Цялата работа заприлича по-скоро на фестивал.

Великият ден започна с ръмене. Небето бе покрито с тъмни облаци през цялата сутрин и ранния следобед. Времето бе горещо и влажно и във въздуха се носеше миризмата на сяра. Окълвания Хо, който охотно бе дал съгласието си да ни помогне, се кланяше наляво и надясно на разни князе и други знатни люде и в същото време разправяше, че имало зловещи предзнаменования. Из горите бродели страховити черни зверове с огнени очи, разправяше Окълвания Хо. Слугите били зърнали два злокобни призрака — жена в бели и жена в зелени одежди — които предупредили, че наоколо са се появили демони. И наистина, когато претърсили парка, открили изваянието на демон с железен обръч на главата и с верига на шията. В близост до Езерото на петото ухание през въздуха преминал бронзов свещник. Със седем пламъка, поясняваше съскайки Окълвания Хо. Надявам се никой да не съди строго този мил старец, след като чуе от мен, че погребението на дъщеря му бе за него едно великолепно изживяване.

Кънтенето на барабани даде знак, че наближава погребалното шествие. Започваше с конници, яздещи в две редици, придружени от слуги, развяващи знамена с феникси и музиканти, изпълняващи траурна музика. Следваха дълги върволици свещеници, размахващи златни кандила. Сетне идваше самият ковчег, носен от шестдесет и четирима носачи, както подобава на сана на княгиня. Аз, нароченият за годеник, бях се сдобил с почетно място в процесията. Вървях до ковчега, вайках се и си скубех косите. Следваха ни войници от армията на Прародителката, носещи огромен балдахин от жълта коприна, на които бяха извезани изображенията на феникси. Под балдахина имаше монаси, теглещи дванадесет украсени със скъпоценности колички. Във всяка количка, седнал в поза за размисъл, имаше по едни лакиран лохан.

Светиите бяха вперили одобрителни погледи в доказателствата за набожността и скръбта на Прародителката. Тя бе разтворила вратите на съкровищницата си, за да извади оттам подходящи дарове за духа на покойницата, така че пред краката на лоханите бяха подредени вещи с огромна стойност. Естествено, на всички бе ясно, че Прародителката няма и най-малкото намерение да зарови богатствата си заедно с Припадащата дева. Излагането на тези скъпоценности обаче бе нещо обичайно за такива случаи, пък и замисълът му беда накара по-незначителните смъртни да позеленеят от завист. Подир даровете вървяха четири войници, носещи родовия чадър на Прародителката. Под чадъра вървеше старшият и евнух, който държеше великата корона на династията Сун върху копринена възглавница. Следваше го самата знаменита дама. Цяло едно войнство от слуги стенеше под смазващата и тежест, поставена върху носилка. Последната бе покрита с балдахин от жълта коприна с изображенията на феникси, от двете и страни бяха закачени сребърни звънчета, а задната й част се красеше от златен герб.

Ако някой се зачуди защо тя използваше символите на феникса, подобаващи на съпругата на император, а не драконовите изображения, полагащи се на самия император, отговорът е прост. Императорските Дракони бяха бродирани върху огромна сребърна възглавница, върху която се бе наместила самата Прародителка.

Няма да описвам подробно цялата церемония, защото би трябвало да започна с описанието на трите хиляди и триста ритуала на протоколните правила „чу“, от което моите читатели ще започнат да стенат нощем. Ще спомена само това, че тялото на моята възлюбена бе покрито с живак и с драконов мозък. И че бях разочарован, когато разбрах, че той не бе нищо друго освен камфор от Борнео.

Припадащата дева нямаше как да претендира за място в мавзолея на Прародителката. Както всички останали представители на рода, бе заровена в обикновената пръст в поза, че да прекара вечността обърната към нозете на великата дама. От мен се искаше да посипвам главата си с пръст, да вия като ненормален и да се тръшкам върху гроба. По време на тези ми занимания аристократите коментираха критично артистичността на изпълнението ми. Около гроба имаше монаси с качулки, които дрънчаха със звънчета и гонгове и кадяха тамян във всички посоки. Най-старшият от тях бе притиснал почтително дланите си една в друга, или поне така ми се стори, докато видях как истинските му ръце се измъкнаха чевръсто изпод робата му и претършуваха умело джобовете на княз Цу.

Окълвания Хо бродеше из тълпата с налудничав поглед и фъфлещ глас и разправяше приказки за демони и зли духове. Как можеше да не му се вярва? В небето проблясваха мълнии и започнаха да се случват ужасни неща. Княз Хан Ли например допреди малко бе потънал в задълбочена богословска дискусия с един от качулатите монаси, а само миг след това се оказа в една канавка с голяма цицина на главата и освободен от кесията си, от скъпоценностите си, от своя украсен с изумруди червен кожен пояс, от посребрената си шапка с изящна дантела и от бялата ся траурна роба, върху която бяха извезани със златна нишка пет Дракона с настръхнали лапи. Откъм палатките на богатите хора се разнесоха писъци и гневни викове, тъй като скъпоценните им траурни украшения по някакъв чудотворен начин бяха изчезнали. Госпожа Ву, за чиято красота говореха, че можела да се мери с тази на полулегендарната царица Феи Йен, бе завлечена в храсталаците от същество, лишено от уши и нос и с очи, почти толкова жълти, колкото и зъбите му.

Никой от нас не е лишен от някои малки слабости, но според мен Мъдорезеца Ван сглупи, когато напусна компанията на качулатите си приятели монаси само и само, за да остане насаме с Госпожа Ву в храсталака. Изтърва много интересни неща.

Предупреждението на Окълвания Хо, че погребението на Припадащата дева ще бъде нападнато от демони се бе оказало основателно. Злите духове трябваше да бъдат незабавно прокудени и Окълвания Хо разкри цялото си великолепие, когато издири Великия майстор на магьосниците, за щастие оказал се там заедно със своите четиридесет и девет помощника. Не след дълго цялото гробище бе изпълнено с цели облаци от тамян. Окълвания Хо смело развяваше знамената, символизиращи петте посоки на Небесата, докато магьосниците с наметала, по които бяха изписани космологически знаци, и с високи шапки, на които бяха изрисувани но седем звезди, ръсеха гробовете със светена вода. Барабанният бой почти ни проглуши, докато Хо и магьосниците се бореха срещу невидимите демони, размахваха камшици с дръжки от кайсиево дърво и саби, на който бяха гравирани Осемте диаграми и Деветте небесни сфери. Натикаха лошавите демони в буркани и бутилки и ги запечатаха и облепиха с етикети, на които бе написана забрана да се отварят до края на вечността.

Насред суматохата стана чудо, способно да накара и най-закоравелия атеист да повярва в Бога.

Един свят лакиран лохан, който до преди малко се бе възхищавал на украсения с диаманти императорски скиптър, положен от Прародителката в нозете му, очевидно изпита опасение, че демоните могат да откраднат останалите погребални дарове. Наруши съзерцателната си поза, стана и тръгна да прави оглед на даровете. Монасите се разкрещяха и започнаха масово да припадат. Дори Прародителката, която дотогава крещеше „Отрежете им главите“, побледня и уплашено се отдръпна назад. Лакът блещеше като тъмно злато на слабата светлина и светецът сякаш плуваше сред облаците от тамян, докато минаваше покрай останалите си колеги лохани и оглеждаше даровете, за да се увери, че са на мястото си. Последният дар се намираше в малка нефритова кутийка, която светецът взе и отвори.

— Открих го! — възкликна щастливо.

За нещастие лакът бе изгладил бръчките на лохана, натрупали се през последните петдесет години, и това събуди някакви спомени у Прародителката.

— Познах те! — изкрещя тя. — Ти с тези твои богомолки насмалко щеше да ме провалиш пред император Вен! Войници, хванете това долно куче!

Господаря Ли си плю на петите без да изпуска нефритената кутийка, а аз скочих от гроба на Припадащата дева и го последвах. Войнството на Прародителката се втурна подир нас, което дойде като дар от Небесата за Ван Мъдорезеца. Измъкна се иззад храсталаците заедно с хората си и започнаха да крадат всичко, де що видят. Суматохата прерасна в пълен хаос. В същото време и бурята най-сетне се разрази, небето се изпълни със светкавици, а гръмотевиците се смесиха със звъна на барабаните на магьосниците и с вайканията на жертвите. Последва и проливен дъжд, който се оказа много по-добро прикритие от тамянените облаци. Успяхме да избягаме с лекота и се приютихме в нашето скривалище, естествена пещера на брега на реката. Там се съблякохме и започнахме да сушим дрехите си. Ли Као отвори кутийката и ми я подаде.

В нея се намираше най-великолепният женшенов корен, който бях виждал през живота си. Прародителката не случайно го беше включила в списъка на най-ценните си притежания. Уханието на корена бе толкова силно, че главата ми се замая.

— Воле, това е наистина нещо изключително, но Коренът на силата по нищо не прилича на Великия корен, описан ни от Окълцания Хо — рече Господаря Ли. — Хо се съмняваше дали въпросният корен е женшенов и дано този да ни свърши работа.

Не мога да опиша радостта, изпълнила сърцето мм след като реших, че вече сме спасили децата. Не след дълго дъждът спря, облаците се разсеяха и ние се отправихме на път през гъстата мъгла. На входа на гробищата ни чакаше Окълвания Хо. Очите му светеха така, както в момента, когато бе видял Сияйната звезда да преминава през вратата. Тръгнахме покрай гробовете. Когато наближихме мавзолея на Прародителката чухме шума на лопати.

— Хо, подозирам, че някои от тези негодници, които Мъдорезеца Ван мобилизира, са намислили да ограбят гроба на дъщеря ти — каза замислено Господаря Ли. — Имаш ли някакви възражения ковчегът и да бъде ограбен?

— Ни най-малко — отвърна Окълвания Хо. — Любимата ми съпруга и седемте и дебели сестри поставиха в него някои доста скъпи украшения. Съмнявам се дали скъпата ми дъщеря заслужава да ги вземе със себе си.

Под благовидната външност на Хо се криеше железен характер. Чухме как лопатите достигнаха повърхността на ковчега. След това някой махна капака му.

— Това ще свърши ли работа? — попита един глас, който ми се стори познат.

Настъпи кратко мълчание и след това друг един глас, също познат, отговори.

— Екстра работа.

Мъглата се бе разсеяла, така че успях да видя как в лунната светлина проблесна острието на нож.

— Ти използвай ножа — каза първият глас. — Мен ме е страх от трупове.

— Хо, не бива да им позволяваме да осквернят тялото на дъщеря ти — прошепнах аз.

— Коси и нокти — отвърна ми тихо той.

— Какво?

— Коси и нокти — рече тихо Господаря Ли. — Това е много стар обичай. Осквернителите на гробове изрязват коси и нокти от телата на знатни дами и след това ги продават скъпо на изтъкнати куртизанки. Те ги представят за свои и ги подаряват на богатите си любовници като знак за вярност. Любовникът е поласкан от това, че любимата му но този начин му предоставя пълна власт над себе си — всяка вещица може да използва косите и ноктите, за да причини смъртта на дарителката им. Естествено, любовникът отвръща на този жест, като дарява на куртизанката много скъпи подаръци. По този начин немалко покойни красавици и след смъртта си са довеждали някога до просешка тояга. Доста интересна форма на безсмъртие — коментира Господаря Ли.

Осквернителите вече сипваха пръстта обратно в гроба, за да прикрият деянието си. Надникнах иззад храсталаците и очите ми почти изскочиха от удивление.

— Кой изхвърля пръстта така сръчно, че тя образува спретната купчинка от другата страна на гроба? — изръмжа Лихваря Фан.

— Ще отговоря на въпроса ти, уважаеми колега — изсъска Мърлявия Ма. — Бих те посъветвал да се изпикаеш на земята и след това да погледнеш отражението си в локвата.

Ли Као също надникна и присви очи, когато забеляза благочестивата двойка.

— Странна работа — рече замислено. — Може би така е отредила съдбата. Лихваря Фан не е от хората, които биха написали в архивите си всичко, което знаят. Как изглеждам?

— В какъв смисъл? — попитах глупаво.

— Лакът държи ли?

Огледах го по-внимателно и потреперах. Лакът се бе напукал и Ли Као приличаше на труп, гниещ вече шести месец.

— Видът ти е ужасяващ — прошепнах.

— Внимавай с тази лопата! — изписка Мърлявия Ма и отскочи уплашено назад. — Насмалко да заровиш и сянката ми в гроба.

— Тогава защо не постъпиш благоразумно и не завържеш сянката си за тялото си? — изръмжа недоволно Лихваря Фан.

— Прекрасно. Суеверията могат да бъдат много полезно нещо — рече щастливо Господаря Ли.

Ли Као се измъкна иззад храстите и из мъглата започна да плава лакиран лохан.

— Уууууууу! — започна да стене страховитият призрак.

Мърлявия Ма припадна и тупна върху капака на ковчега. Лихваря Фан се свлече на колене и закри очите си с ръце. В нощната тишина се разнесе зловещ кух глас със силен тибетски акцент.

— Аз съм Цзо Джед Чону. Господарят на женшена. Кой се осмелява да краде моя Корен на силата?

— Призрако, пощади ме! — проплака Лихваря Фан. — Знаех, че Прародителката притежава такъв корен. Кълна ти се обаче, че не ми е известно къде е скрит.

— Не за малкия корен ми е думата — изрева Господарят на женшена. — За Великия корен ти говоря.

— О, призрако, в цял Китай съществува един единствен Велик корен на силата. Един клет дребен търговец като мен не би посмял дори да го докосне! — проплака Фан.

— У кого е коренът ми? Къде е скрит?

— Не-смея да кажа — завайка се Фан.

Цзо Джед Чону обърна отвратителното си лице към Небесата и започна да протяга ръка към Фан, за да го порази с мълния.

— У княз Чин е! — разпищя се Лихваря Фан. — Крие го в лабиринта си!

Отвратителният лохан се замисли близо минута. След това щракна с пръсти.

Мърлявия Ма само се бе престорил на припаднал. Скочи от ковчега и изпревари Лихваря Фан с двадесет крачки, докато тичаха към мъглата. Ли Као отправи замислен поглед към гроба, а след това коленичи и се присегна към нещо. Изправи се, държейки някаква вещ в ръка, огледа я на лунната светлина и след това я подаде на Окълвания Хо. Той извика от удоволствие. Бе къс от глинена плочка, покрита с древни йероглифи, също като тези, които Хо бе започнал да разчита преди шестнадесет години. Това парче обаче бе толкова голямо, че вероятно съдържаше цели завършени текстове.

В далечината се чуваха виковете на жена му и седемте й дебели сестри, които се бяха присъединили към Прародителката.

— Отрежете им главите! — крещяха. Хо се бе замислил какво ще му е необходимо, за да постигне пълно щастие.

— Ли Као, ти докато се разхождаше из имението откри ли и някъде другаде стари изоставени кладенци? — понита той обнадеждено.

— Бих те посъветвал да използваш брадва — отвърна Господаря Ли.

— Брадва. Всъщност да, прав си.

Отново се запътихме към стената до стария кладенец. Ли Као изкрещя като кукумявки и едно куче му отвърна с три излайвания и виене. На мястото на вратата сега имаше парче плат с изкусно изрисувана зидария. Сбогувахме се с Окълвания Хо, като аз се просълзих, а Ли Као се покатери на гърба ми. Отместих парчето плат и се затичах по празния коридор. Докато се изкачвах по една въжена стълба на стената, хвърлих поглед към Окълвания Хо. В едната си ръка държеше скъпоценната глинена плочка, а с другата размахваше въображаема брадва.

— Клъц, клъц! — тананикаше той щастливо. Клъц, клъц, клъц, клъц!

Мъглата го погълна и аз се оказах от другата страна на стената при Мъдорезеца Ван и неговата шайка негодяи. Казаха, че от двадесет години не се били радвали на такъв хубав обир н поканиха Господаря Ли да им стане главатар. Чакаше ни обаче друга работа. Понесох се със скоростта ни вятъра към село Ку Фу, докато Господаря Ли, покачен на гърба ми, стискаше скъпоценния корен.

11.Ще ти разкажа приказка

Бе ранен следобед и в слънчевите лъчи, проникващи в манастира танцуваха прашинки. Чуваше се единствено чуруликането на птички н как Ли Као и абатът приготвят наслойката. Децата не бяха помръднали дори и клепачите си по време на нашето отсъствие и монасите не бяха успели да им помогнат с нищо. Единствено от време на време ги бяха къпали и на определени интервали изменяха позите им, Все още се чудех на това как се бяха запазили някакви признаци на живот в малките бледи телца. Родителите бяха толкова тихи, колкото и децата.

Върху една алхимическа печка бълбукаше колба с подсладена вода, в която Господаря Ли бе поставил Корена на силата Водата започна да придобива оранжев цвят, а женшеновият корен стана меднооранжев и полупрозрачен като кехлибар. Господаря Ли премести корена в друга стъкленица, пълна със слабо оризово вино. Абатът затопли течността и когато и тя започна да бълбука. Господаря Ли я подмени с оранжевата течност от първата стъкленица. Изчака да изври, докато едва покриваше корена. Течността придоби жълто-оранжев цвят. Господаря Ли запечата стъкленицата и я постави в съд с вряла вода. Течността и самият корен станаха отначало чернооранжеви, а след малко почерняха напълно. Когато остана съвсем малко вода. Господаря Ли извади стъкленицата и я разпечата. Цялото помещение се изпълни с необикновено силен и свеж аромат на планински билки след дъжд.

— Така, вече е готово и сега ще видим какво ще се получи — каза спокойно Господаря Ли.

Абатът и Ли Као отидоха при леглата. Абатът разтваряше устните на децата, а Ли Као потапяше почернелия корен в течността и внимателно полагаше по три капки върху езиците им. Тази процедура бе повторена три пъти, а в стъкленицата все още бе останала малко течност.

Чуваше се кудкудякането на кокошките, мученето на кравите и биволите. Вятърът местеше клоните на върбата по сивите каменни стени. В градината се обади кълвач.

Бледите личица започнаха да възвръщат цвета си. От движението на завивките се разбра, че започват отново да дишат равномерно. Изстиналите им крайници започнаха да се стоплят. Сърничката на Фан въздъхна, а върху лицето на Костения Шлем се появи широка усмивка. Всички деца започнаха щастливо да се усмихват и изведнъж си дадох сметка, че съм станал свидетел на едно медицинско чудо. Родителите заплакаха от щастие и запрегръщаха своите синове и дъщери, бабите и дядовците затанцуваха, а монасите се втурнаха да бият всички възможни камбани в манастира. Абатът едва ли не танцуваше от радост, когато започна да подпява „Намо Куаншин Боднсатва Махасатва“ — именно с тези думи добрите будисти въздават възхвала на Небесата.

Единствен Ли Као не се трогна. Продължи да оглежда едно тю едно всички деца с хладен аналитичен поглед и в един миг ми даде знак да откъсна Големия Хон от сина му. Наведе се над момчето и започна да опипва пулса му. Първо го улови за лявата китка, за да провери функционирането на сърцето, черния дроб, бъбреците, тънките черва и пикочния мехур. Сетне го хвана за дясната китка, за да си изясни как работят стомахът, белите дробове, дебелото черво и други жизнено важни органи. Помоли абата да направи същата проверка, за да съпоставят резултатите.

На лицето на абата се изписаха последователно озадаченост, тревога и отчаяние. Взе иглите си и се зае с проверката на реакцията на децата на болка. Нямаше обаче никаква реакция. Лицето на Малкия Хон бе поруменяло, пулсът му бе нормален, а на устните му продължаваше да е изписана щастлива усмивка. Когато Господаря Ли обаче вдигна една от ръчичките му и я пусна, тя застина неподвижно. После я премести в различни други положения, но тя си оставаше все така скована. Абатът улови Сърничката и силно я разтърси обаче пулсът и въобще не се промени.

Ли Као се изправи и бавно тръгна към масата. Огледа с безизразно лице празната алхимическа колба. Всички погледи бяха насочени към него. Бе безкрайно изтощен и мога да заявя, че се опитваше въпреки умората си да открие думи, от които да стане ясно, че такова нещо като „почти чудо“ не съществува. Коренът на силата почти бе успял. Но просто не бе достатъчно силен.

Нямаше да мога да понеса погледа му, ако ме погледнеше. Знаех, че може да ми каже само едно и в главата ми отново се появиха думите от древния тибетски текст. „Може да помогне само едно лечение и то те бъде успешно единствено ако се сдобиеш най-рядко срещания и най-могъщ лек, Великия корен на силата“. Спомних си И ужасеното лице на Лихваря Фан докато се кълнеше, че в света съществува един-единствен Велик корен на силата и че княз Чин го крие в лабиринта си. И най-невежите селски момчета знаеха, че княз Чин е десет хиляди пъти по-опасен от Прародителката и че с медни монети не можела се заплати самоубийство. Ако се отправех да търся корена, щях да бъда сам, а от лабиринта на княза никои не се бе завърнал жив.

Извърнах се и бързо се отправих към вратата. Прекосих коридорите, които познавах като дланта на ръката си, след това скочих през един нисък прозорец и побягнах към хълмовете.

Нямах никаква определена цел, а може би просто подсъзнателно се сбогувах със село Ку Фу. Знаех, че когато съм потиснат или уплашен, трябва да направя някакво физическо усилие и че когато то е достатъчно продължително обикновено забравям грижите си. Тичах цели часове из хълмовете, полята и гората, и самотните кучета започнаха да ме следват. Вече беше се събрала цяла глутница, когато краката ми ме отведоха към една стръмна пътека, виеща се през гъсти храсталаци. На едно място коленичих и през един тесен проход се промъкнах в малка пещера. Кучетата ме последваха и след миг се устроихме върху купчина кости.

Викахме им драконови кости, защото някога съществувало поверие, че драконите периодично си сменят костите така, както змиите сменят кожите си. Всъщност това бяха ключици на домашни животни, използвани за гадаене. Това умение е много древно и абатът веднъж ми бе обяснил, че обредните кости на Ан Ян са единственото сериозно доказателство, че полумитичната династия Шан действително е съществувала.

Дали и другите хора се връщат към детството си, когато изпитват уплаха? Поне с мен нещата стояха така. Когато бях малък, използвахме тази пещера като място за игри и скривалище и решавахме всички важни въпроси с помощта на безпогрешно действащите драконови кости. Запалих огън в стария мангал и поставих машата в него. Кучетата ме обградиха и започнаха да ме наблюдават с интерес, докато търсех някоя цяла използваема кост. Открих една, написах „да“ от лявата й страна, „не“ от дясната и се изкашлях.

— Драконе, кажи ми дали ще успея да открия Великия корен на силата в лабиринта на княз Чин и да се измъкна оттам жив? — прошепнах дрезгаво.

Омотах около ръката си сноп стара конска грива и улових нагорещената маша. Върхът и започна да съска когато го опрях в костта и след малко тя започна да се пука, за да ми даде отговора. Пукна се и се разпадна на две почти еднакви части, на които останаха думите „да“ и „не“. Как трябваше да разбера това? Че ще открия корена, но няма да оживея, или ще остана жив, обаче няма да открия корена? Разтревожих се, докато изведнъж се сетих, че вече не съм на десет години и поруменях от срам.

— Глупак съм — промърморих.

Слънцето бе залязло. В пещерата проникнаха лунните лъчи и един от тях се плъзна върху малкия белег на китката ми, от което той заблестя като сребро. Отметнах глава и се засмях. Приятелите ми от детинство, е които си бяхме подавали ножа в кръг, за да станем кръвни братя, щяха да умрат от завист, ако научеха, че скелетът на Вол Номер Десет някои ден ще се разпилее в тайнствения лабиринт на княза. Прегърнах няколко от кучетата и запях свещената клетва на Седемте кървави разбойника от Пещерата на драконовите кости.

— Лайна на прилеп, лайна на плъх, лайна на трипръст ленивец, кости н ключици, кървави клетви…

— Това наистина си го бива — рече одобрително нечий глас. — Къде-къде е по-хубава от клетвите на книжниците.

Кучетата започнаха да лаят възбудено, докато Господаря Ли се промъкна в пещерата. Седна и се огледа.

— Гадаенето на кости е чисто мошеничество — отбеляза той. — Достатъчна е съвсем малко практика, за да накараш една кост да се пукне но какъвто начин пожелаеш. Ти като малък хитрувал ли си по време на игра?

— Не. Играта щеше да престане да бъде интересна — промърморих аз.

— Мъдро си постъпил — рече Господаря Ли. — Абатът, който също е един много мъдър човек, ми каза, че ще те открия тук. И че ако не те открия веднага, просто трябва да почакам. Не се срамувай от това, че се връщаш към детството си, Воле. Всички трябва да го правим от време на време, ако не искаме да се побъркаме.

Господаря Ли носеше със себе си голяма бутилка вино, която ми подаде.

— Пийни си и ще ти разкажа една приказка — рече. Отпих и едва не се задавих от силната течност. Ли Као поиска да му върна бутилката и изпи около пинта вино.

— Била мрачна и бурна нощ — започна да разказва той, като избърса устните си с опакото на ръката. — Веел леден вятър, а небето се раздирало от светкавици като огнени змийски езици. Гръмотевиците ревяли като Дракони и дъждът се леел из ведро. По едно време се чуло скърцането на колела и тропотът на копита, последвани от най ужасяващия звук в цял Китай — звука на ловджийските рогове на войниците на княз Чин.

Този път се задавих без да пия вино и Ли Као дружески ме потупа по гърба.

— Надолу по една планинска пътека трополяла двуколка, теглена от муле. Мулето търчало с все сили, а върху седалката подскачали мъж и жена. Жената била бременна в деветия месец и стискала голяма торба от зебло, докато мъжът размахвал камшика. Зад гърба им се разнесъл още веднъж звукът на ужасите ловни рогове, след което в нощта се изсипал облак стрели. Мулето се препънало и паднало, а двуколката се разбила в канавката. Целта на войниците очевидно била торбата на жената, защото мъжът се опитал да я вземе, така че войниците да нападнат него, а тя през това време да се спаси. Жената обаче била смела и отказала да пусне торбата. Сборичкали се докато ги застигнала втората вълна от стрели. Мъжът паднал смъртно ранен, а жената се отдалечила с куцукане. Изпод лявата и ключица стърчала стрели. Дъждът великодушно прикрил малката й решителна фигурка, докато жената пълзяла по криволичещата пътека, водеща към манастира Шу.

Господаря Ли отново надигна бутилката и жадно отпи от нея. Още не бях разбрал защо ми разказва тази история, но думите му ме бяха откъснали от грижите ми.

— Стрелата послужила за пропуск — каза. — Върху нея бил изписан тигровият знак на княз Чин, а манастирът Шу ненавиждали княза. Направили всичко, което им било по силите, за да я спасят, и още при зазоряване сред стените на манастира се разнесъл слабият писък на новородено. Абатът и акушерката извършили малко чудо, спасявайки детето. Не могли обаче да сторят нищо за майката.

— Смела жена — прошепнал абатът, бършейки потта от веждите и. — Смела боркиня срещу нечестивия княз Чин.

— Хиляди поздравления, госпожо — казала акушерката, държейки в ръце плачещото дете. — Родихте здраво момченце.

Ноздрите на умиращата трепнали и тя отворила очи. С огромни усилия повдигнала едната си ръка и я насочила към акушерката.

— Као… — изстенала тя. — Ли… Ли… Ли Као. Погледнах с широко разтворени очи Господаря Ли.

Той в отговор ми смигна.

— Очите на абата се изпълнили със сълзи. Чувам те, дъще. Синът ти ще бъде кръстен Ли Као.

— Као! — изстенала жената — Као Ли… Ли… Ли Као.

— Разбрах те, дъще — изплакал абатът. — Ще възпитам Ли Као като собствен син и ще се погрижа малките му крачета да стъпят върху пътя на истината.

Ще бъде възпитан в духа на Петте добродетели и Превъзходните напътствия н в края на безупречния му живот духът му без затруднения ще премине през Портите на голямата пустота в Благословената област па съвършената добродетел.

Господаря Ли погълна още една пинта и отново ми предложи глътка. Пак се задавих.

— Погледът на жената издавал странни чувства, наподобяващи гняв. Вече обаче била безсилна. Очите и се затворили, ръката й се отпуснала и душата й се отправила към Жълтите подземни извори. Акушерката била много трогната. Отпушила малка бутилка от козя кожа, която държала в джоба на дрехата си и отпила голяма глътка от нея. От миризмата на течността сърнето на абата изстинало. Такава гнусна воня притежавала само течността, която би могла да се окачестви едновременно като най-добрия лакочистител или най-лошото вино, известна като Као Ли Ян. Повтарям: Као Ли Ян. Дали умиращата просто е искала една глътка? Да, може и така да е било. Отгоре на това сетне се оказало, че войниците на княз Чин я преследвали не защото била героична боркиня, а понеже заедно със съпруга си откраднали заплатите на полка. Родителите ми били най-забележителните крадци и мошеници в цял Китай, и майка ми е щяла сигурно да избяга с лекота, ако не се били сдърпали с баща ми за плячката.

Господаря Ли поклати глава с удивление.

— Наследствеността е наистина забележително нещо. Още на крехката петгодишна възраст откраднах сребърната тока на абата. Па шестгодишна възраст отмъкнах нефритовата му мастилница. На осемгодишна възраст откраднах златните украшения от най-хубавата шапка на абата и все още се гордея с този си подвиг, защото тогава тя бе на главата му. На единадесет години размених бронзовата кадилница на абата за два буркана с вино и се напих до блаженство на Алеята на мухите. На тринадесетгодишна възраст прибрах сребърните му свещници и отидох с тях в Алеята на четиристотинте забранени удоволствия. Ех, младост, младост! — въздъхна Господаря Ли. — Колко приятно, но скоротечно бързо преминават розовите дни от годините на нашата невинност!

Отново се зае с виното и с удоволствие се оригна.

— Абатът на манастира Шу бе истински герой — продължи той. — Бе обещал да ме отгледа като собствен син и удържа на думата си. Вкара такава образованост в главата ми, че след време с лекота се справих с изпита „чин ши“. Когато обаче след време дойде часът да напусна манастира, амбицията ми бе не да се захвана с наука, а да направя блестяща престъпна кариера. Бях шокиран когато разбрах, че престъпленията са толкова лесни, че предизвикват единствено скука. Макар и неохотно, върнах се към науката и след като издържах успешно някои изпити бях приет в Академията на културата като изследовател. Успях да се измъкна от тази морга след като подкупих някои от дворцовите евнуси, за да ме назначат за военен стратег. Успях да изгубя няколко сражения по общоприетия начин, след което бях назначен за съгледвач на императора, а по-късно за губернатор на Ю. Именно на тази си последна служба прозрях истината. Опитвах се да събера достатъчно доказателства, за да обеся онова отвратително куче, генерал на Ву Сан, но той бе толкова хитър, че не успях да докажа нищо. За щастие. Жълтата река отново бе предизвикала наводнение и успях да убедя жреците, че можем да усмирим гнева на тази богиня единствено ако се върнем към някои обичан на прадедите ни. Кучешкият генерал изчезна във водите и, вързан за сив кон. Жал ми бе за коня, но нямаше как, обичаят трябваше да се спази. След това си подадох оставката. Макар и късно, бях успял да разбера, че да разкриеш едно престъпление е хиляда пъти по-трудно, отколкото да го извършиш. Закачих табелата с притвореното око над вратата си и никога не съм съжалявал за това. Смея, освен това, да добавя, че не съм оставил нито един случай неприключен.

Шумно преглътнах. Предполагам, че в очите ми се е появила надежда, и че това е проличало.

— Ти защо мислиш, че ти разказах всичко това? — попита Господаря Ли. — Имам достатъчно основания да ненавиждам княз Чин, тъй като един от неговите прадеди уби моите родители. Освен това, всичките ми досегашни занимания са ме подготвили много добре за кражбата на женшеновн корени.

Потупа ме но рамото.

— Пък и съм готов веднага да те приема като правнук — каза. — Не бих могъл да допусна мисълта да те пусна да тръгнеш сам и да те убият. Почини си и призори ще отпътуваме.

Очите ми се замъглиха от сълзи. Господаря Ли излезе от пещерата и подвикна на кучетата. Те щастливо го последваха, докато той танцуваше на пътеката, водеща към манастира, като размахваше бутилката. Нощният бриз поде песента, изпълнена с изискано мандаринско произношение.

Съжалявах, че не го бях виждал на деветдесет годишна възраст. Дори и сега скоковете му и движенията му на лунната светлина бяха великолепни