Мостът на птиците

22.Сънят от бялата стая

Нощ е и над село Ку Фу вали дъжд. Капките проблясват на лунните лъчи, промъкнали се през облаците, и тихото им почукване върху перваза се смесва с шумоленето на четчицата, с която пиша. Старая се да бъда точен, но все не успявам да изразя това, което почувствах, след като Ръцете и Главата на Корена на силата върнаха децата от прага на смъртта, но не ги излекуваха докрай.

Отново се пробудиха и отново се оказаха в странния свят на играта на криеница. Отново се усмихнаха, после се засмяха и изпяха песента от Възглавницата на Дракона. След това отново се прозинаха, затвориха очи и се отпуснаха върху леглата си. Отново потънаха в глъбините на своето безсъзнание.

Хората, които вече няма за какво да се заловят, се обръщат към суеверията на своите прадеди. Бабите и дядовците започнаха да привързват огледала на челата на внучетата си, та когато демоните на болестта видят отраженията на собствените си отвратителни муцуни, в ужас да избягат. Бащите произнасяха гръмко имената на децата си, държейки любимите им играчки привързани на дълги прътове, за да примамят бродещите им души. Майките, напрегнати, бяха застанали до леглата с въжета в ръце, за да завържат бързо душите към телата, когато се появят. Отидох в кабинета на абата и затворих вратата.

Децата от моето село можеха да бъдат спасени единствено от сърцето на Великия корен на силата. Уплашен, погледнах цитата от Книгата на древните, поставен в рамка на стената.

Никак не се бях доближил до Тао. Главата ми бе изпълнена с детски игри, безсмислени стихове, женшенови корени, птици, пера, флейти, звънчета, гонки, страдащи призраци, отвратителни чудовища и княз Чин. Всичко това обаче бе образувало водовъртеж в очите ми и не успявах да открия никакъв смисъл във видяното.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Ли Као. Изпи три чаши вино една след друга, седна срещу мен, извади от пояса си малкото бронзово звънче и внимателно го разклати.

Чухме биенето на барабан, а след това изящният глас на млада жена започна последователно да разказва и пее историята за застаряващата придворна дама, унизена от това, че я заставили да се омъжи за търговец. След повторно позвъняване изслушахме веселата и доста пикантна история на Златния лотос. Ли Као разклати звънчето за трети път и чухме саркастичната ядовита жалба за Пи Кан, осъден на смърт, понеже някакъв император идиот поискал да се увери, че сърцата на учените хора имали седем отвора.

Разполагахме с флейта, разказваща детски приказки. С топка, показваща весели сценки. Със звънче, изпълняващо песните на Цветния Барабан. От нас се очакваше да ги разменим за пера.

Ли Као въздъхна. Пъхна звънчето в пояса си и си наля още една чаша вино.

— Тази работа ще я доведа до успешен кран, ако ще и да ми се наложи да изтръгна от корен свещените планини, да побия корабна мачта на върха на Тай Шан и да прокарам света през Великата звездна река към Портите на нищото — рече той мрачно — Воле, дребният недостатък на характера ми се оказа дар Божи. Когато се сблъскам с нещо действително мерзко, по силите ми е да му се противопоставя с пялата мерзост, която се крие в дъното на душата ми. Затова именно мога да влизам в места като Пещерата на камбаните и да излизам оттам с песен на уста. Ти, за разлика от мен, страдаш от неизлечима нравствена чистота.

Направи пауза, преди да продължи, но го изпреварих.

— Господарю Ли, биха били необходими най-малко двадесет тона от огнена смес, за да ме отклонят от тази работа — казах аз, влагайки в гласа си колко твърдост ми бе по силите, сиреч не дотам нищо — Освен това, трябва да стигнем до Ключовия заек, а чрез него до Лотосовия облак. Бих се, преборил и с тигър, за да получа отново четна да скоча в леглото и.

За мое учудване установих, че говоря самата истина. Изненадах се, когато разбрах как мога да се мобилизирам от самата мисъл за Лотосовия облак. Погледнах ръцете си и забелязах, че бяха престанали да треперят.

— В състояние съм да надвия цял полк от тигри казах решително.

Ли Као ме изгледа с любопитство. Настъпи тишина, докато отвън се дочу шумът, предизвикан от две биещи се котки, които малко след това Леля Хуа подгони с метлата. Ли Као присегна, докосна челото ми с пръст и цитира Лао Цзъ.

— „Блажени са малоумните, защото са най-щастливите хора в света.“ Е, добре, и двамата с теб ще извършим самоубийство. Днес обаче е Чин Мин и е редно да отдадеш почит на близките си покойници ще отпътуваме утре сутрин.

Поклоних му се и го оставих насаме с неговите мисли. Взех малко храна и вино от кухнята на монасите и излязох навън, на слънце. Помолих градинарите да ми услужат с гребло, лопата и метла. Бе прекрасен пролетен ден, сякаш нарочно поръчан за Празника на Гробовете. Отправих се към гробовете на майка си и баща си, почистих ги от бурени и старателно ги пометох. След като мястото на вечния им покои придоби безупречен вид, поднесох приношение от храна и вино. Бях запазил токите и украшенията от хубавата шапка, която бях ползвал за посещението си при Прародителката, а също и позлатения пояс с нефритови инкрустации и везаното ветрило. Поставих всичко това в съда за специални приношения и след това коленичих, и започнах да се моля. Помолих майка си и баща си да ме дарят с храброст, за да не посрамя паметта на прадедите си и се почувствах много по-добре. След това станах и се затичах към източните хълмове.

Преди векове великият род Лю бе владял цялата долина. Родовото им имение все още бе разположено на върха на най-високия хълм, макар и сега стопаните рядко да го посещаваха. Градинарите обаче продължаваха да поддържат знаменития парк, описан от писатели като Цао Суе Чин и Као Нго. Познавах го по-добре от дланта си. Промуших се през известен ми таен проход във високата стена и се оказах в един рай за любителите на паркове. Целият парк бе обсипан с жълти хризантеми, а по хълмовете имаше гъсти насаждения от сребристи тополи и гъвкави трепетлики. По склона на един хълм течеше ручей, конто сетне се превръщаше в малък водопад и образуваше езерце с бистри сини води. По бреговете му цъфтяха праскови и изящни дървета с виолетови цветове, растящи направо от стволовете и клоните им. Зад тях се намираше сенчеста бамбукова горичка, следвана от крушови насаждения. По-нататък можеха да се видят хиляда кайсиеви дръвчета, по които бяха разцъфнали милиони красиви цветове.

Продължих да вървя по алеята, виеща се покрай лунните тераси, и след това завих по едва забележима пътека, водеща надолу, към долчинки, изпълнени с пълзящи растения и със сиви скали, обрасли със зелен мъх. Пътеката свършваше в падинка, обрасла със сенчести кипариси, където тих поток ромолеше покрай Пясъчния пристан на цъфтящата чистота. Скрих се зад едни ниски храсталаци и отвързах от кея малка лодка. Влязох в нея, изтласках се от брега и оставих течението да ме понесе. Руслото на потока се виеше като змия. Върбите почти докосваха повърхността на водата с клоните си, а кичури плодове с цвета на червен корал се подаваха сред синкавите храсталаци.

Привързах лодката към едно дърво и излязох отново на една пътека. Тя вече водеше нагоре, към открити местности, където блестящи поточета се виеха сред зелените ливади. Непрестанно се срещаха хълмове или зъбери, които закриваха гледката, но когато човек ги задминеше се радваше още по-силно на красотата им. Пътеката ставаше все по-стръмна и камениста, докато ме отведе до огромна прекрасна скала, достигаща небесата. Следваше я друга долчинка, върху която бе прехвърлен тесен дървен мост. Сетне пътеката отново ставаше стръмна и водеше към малка поляна, където растяха орхидеи, пееха славеи и свиреха щурци, радващи се на слънчевите лъчи. Далече под мен бе моето село, приличащо ми от тази височина на картинка от книга.

В края на полянката имаше малка върбова горичка. Навлязох в нея и там, обграден от диви цветя, имаше един единствен гроб.

Там бе погребана дъщерята на главния градинар. Името й бе Ухайната огърлица, но тъй като бе мълчаливо и свитичко момиче, стеснително пред непознати хора, всички й викаха Мишката. Имаше най-красивите очи, които бях виждал през живота си, и никога не се стесняваше от мен, когато играехме на криеница. Мишката почти винаги побеждаваше и не прояви свенливост когато реши, че някой ден ще бъдем мъж и жена. На тринадесетгодишна възраст се разболя. Родителите й ми бяха позволили да я държа за ръката, когато тя бе на смъртно легло. Тогава именно тя ми пошепна последните думи от Мей Фей: „Дойдох от Страната на благоуханието и в нея ще се завърна“.

Коленичих до гроба й. „Мишке, аз съм Вол Номер Десет и ти донесох нещо.“

Поставих везаното сечуанско ветрило в съда за приношения и се помолих. Сетне седнах на тревата и под златните слънчеви лъчи, проправящи си път през клоните и листата, й разказах моята история. Не знам защо, но по някакъв начин вече бях разбрал, че Мишката няма да ми се разсърди заради това, че съм влюбен в Лотосовия облак. Излях мъките от сърцето си и почувствах облекчение. Когато приключих, слънцето вече залязваше. По това време винаги започваше да вее вятър и останах да наблюдавам как той разклаща клоните на върбите.

Клетият баща на Мишката бе използвал цялото си умение, за да отдаде почит на дъщеря си. От полъха на вятъра дърветата зашумоляха, като че ли от тях се изтръгваха въздишки. Клоните на върбите се наклониха и един след друг започнаха да милват гроба на девойката.

Тази нощ сънувах странен сън. В качалото бе плетеница от образи: плачещият Окълван Хо с Сребърен гребен в ръка: Сияйната звезда, танцуваща но пътеката; Скъперника Шен, диктуваш молитва за дъщеря си: Ръката на Ада и Пещерата на камбаните Многократно побягвах от една огромна Златна тигрова маска, преминавах през някаква врата н се окачвах в свят, изпълнен с белоти, свят спокоен и сияен, където намирах покой и се чувствах в безопасност. В ослепителната белота започна да се ражда един образ. Усмихнах се, изпълнен, е щастие, защото Мишката бе дошла да ме види. В ръката си държеше сечуанското ветрило и прекрасните и девически очи ме погледнаха с топлота.

— Много съм щастлива — изрече тя тихо. — знаех, че някой ден ще се влюбиш в Лотосовия облак още от деня, когато се държахме за ръцете и пеехме Песента на сирачетата.

— Мишке, но аз обичам и теб — отговорих и.

— Трябва да се довериш на порива на сърцето си — каза ми тя сериозно. Воле, станал си много силен. Трябва да използваш цялата си сила, за да докоснеш царицата преди да са преброили, до четиридесет и девет. Не трябва да стигнат до четиридесет и девет, защото това може да те отведе до края на вечността — образът на Мишката започна постепенно да избледнява. — Нима хиляда години не са достатъчно? — попита тихо, сякаш много отдалеч — Птиците трябва да полетят… да полетят… да полетят…

Мишката изчезна и реших, че на всяка цена трябва да разбера причините за бялото сияние около мен. Внезапно осъзнах, че светът ми се белееше, защото се бях озовал във вътрешността на гигантски бисер. Събудих се, приседнах и примигах на утринната светлина.

23.Доктор Смърт

Изключителното въздействие на разклоненията на Великия корен сочи към един единствен извод, а именно, че Сърцето на силата е нам-могъщото лечебно средство в целия свят — каза Господаря Ли. Княз Чин никога не би скрил такова нещо в съкровищница, заради която би трябвало да прекоси половин Китай. Уверен съм, че го носи със себе си, че го държи в непосредствена близост до гнусната си кожа. Ще се наложи заедно с теб да убием този негодник, за да измъкнем корена от трупа му.

Преминавахме още веднъж под сянката на Възглавницата на Дракона. Множество гарги, накацали в близост до нас, грачеха неодобрително.

— Господарю Ли, как ще се справим с човек, който се присмива на брадвите, попитах аз.

— Ще се опитаме да направим това, скъпо мое момче. Първата ни работа трябва да бъде да открием някои умопобъркан алхимик, което не би трябвало да представлява трудност. Китай е пълен със смахнати алхимици — отвърна Господаря Ли.

В град Пин Ту той огледа лицата на уличните продавачи, докато най-сетне откри една стара дама, на която й личеше, че е клюкарка.

— Моля за хиляди извинения, скъпа дъще, но скромният ти слуга търси един изтъкнат учен, конто вероятно живее наблизо — започна той. — Предан таоист е, с изпит вид и блуждаещ поглед и ми се струва, че домът му беше разположен някъде между гробищата и кланицата.

Да не би да търсите Доктор Смърт? — възкликна уплашено старата дама и стрелна с боязлив поглед една съборетина, извисяваща се на върха на близкия хълм. — Единствено човек, изгубил разума си, би се осмелил да се изкачи по пътеката към неговия Дом на ужасите и малко хора са се завърнали оттам.

Ли Као и благодари за предупреждението и с бърза крачка тръгна по пътеката.

— По всяка вероятност това е долна клевета — рече той спокойно. — Воле, таоистите се придържат към смесица от доста странни мистични възгледи. От една страна, превъзнасят мъдреци като Чуан Цзъ, според когото смъртта и животът, краят и началото, не са по-загадъчни от редуването на нощта с деня. От друга, полагат трескави усилия да постигнат лично безсмъртие. Когато някой гений на науката попадне в плен на мистичните им глупости обикновено се превръща в маниак, забравил всичко друго освен търсенето на вечен живот. Такива хора обаче не бика сторили зло и на муха. Освен това, денят е много подходящ за посещение на един Дом на ужасите — добави той.

Не можех да не се съглася с него. Под напора на вятъра дърветата в гробищата се извиваха и стенеха като оплаквани. Черните облаци над планините нашепваха зли прокоби, мълнии със зловещия цвят на сяра разсипаха небето, а съборетината на върха на хълма пукаше и пращеше под натиска на стихиите. Отгоре на всичко заваля ситен дъжд и откъм кланицата едно куче започна да вие жаловито. Влязохме през отворената врата и се оказахме в стая, изпълнена с трупове. Дребен старец с окървавена брада се опитваше да присади свинско сърце на човешки труп. Най-различни стъкленици и съдове изпускаха зеленикави и жълти изпарения. Доктор Смърт поръси сърцето с лилав прах и направи мистични движения с ръцете си.

— Започни да туптиш! — нареди той на сърцето, но въпреки заклинанията, нищо не се получи. — Тупти! Тупти! Тупти! — Поръси го със син прах. — Десет хиляди проклятия! Защо не щеш да туптиш? — изкрещя старецът, след което се обърна към нас. — Вие пък кои сте?

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, и имам лек недостатък на характера. А това е моят почитаем клиент Вол Номер Десет — отвърна Господаря Ли и учтиво се поклони.

— Моето фамилно име е Ло, а собственото — Чан, и започвам да се сърдя люто на този труп, който упорито отказва да бъде възкресен! — изкрещя Доктор Смърт. — Ако не ми е по силите да възкреся един заинатил се труп, как тогава ще мога да възкреся скъпата си жена? — добави тихо той.

Посочи ни ковчег, украсен като олтар, и по очите му се стекоха сълзи.

— Не бе надарена с хубост, но затова пък беше най-добрата жена на света — прошепна той. — Казваше се Чан Чао. Бяхме много бедни, но тя винаги съумяваше да приготви най-вкусни ястия от обикновен ориз и от билките, които събираше в гората. Пееше чудни песни, за да ми повдига настроението, когато бях потиснат, и шиеше дрехи на богати дами, за да ми помогне да заплатя разходите за обучението си. Бяхме много щастливи И съм сигурен, че някой ден отново ще бъдем щастливи. Не се тревожи, мила. Не след дълго ще те измъкна от този ковчег.

Сетне отново ни обърна внимание.

— Цялата работа опира до чистотата на съставките каза. — Вече разполагам с една съвършена формула.

Взимат се десет фунта мъх от праскови…

— И десет фунта косми от костенурка — добави Господаря Ли.

— Десет фунта обелки от сливи…

— Десет фунта заешки рога…

— Десет фунта ципи от живи пилета…

— Голяма лъжица живак…

— Голяма лъжица олеандров сок…

— Две големи лъжици арсенов окис…

— Защото отровата ражда противоотрова…

— А в смъртта има живот, както в живота има смърт.

— Значи сте колега! — възкликна щастливо Доктор Смърт и прегърна Ли Као с кървавите си ръце. — Кажете ми, уважаеми, дали ви е известен някой по-добър метод? И с този рано или късно ще стигна до някакви резултати, но вече измина много време и се боя, че на скъпата ми съпруга този ковчег започва да й омръзва.

— Уви! И аз знам само класическата формула — въздъхна Господаря Ли. — Самият аз съм се специализирал в Еликсира на живота, но се боя, че неразумно напуснах дома си, без да съм се запасил с достатъчно количество от него. Затова и дойдох при вас.

— Имате късмет. Току-що приготвих нова смес — Доктор Смърт бръкна в едно чекмедже и извади от там малка стъкленица, изпълнена е гъста тъмночервена течност. — Достатъчни са но една лъжица след ядене и по на две преди лягане, за да живеете вечно. Едва ли е необходимо да обяснявам на колега, че еликсирът на живота понякога има неприятни странични ефекти и че поради това е по-добре да се ни гробна първо върху някой плъх.

— Или върху котка — каза Господаря Ли.

— Или върху гарга.

— Или крава.

— Ако пък разполагате с някакъв хипопотам, който в момента не ви е нужен…

— Всъщност, бях решил да го изпробвам първо върху слон — каза Господаря Ли.

— Правилно сте решил — рече одобрително Доктор Смърт.

— Позволете ми да ви направя малък дар рече Господаря Ли и подреди няколко жълтици на масата, точно между нечии лимфни жлези и бели дробове. — Ще ми позволите ли да ви посъветвам да използваш професионални гробокопачи. Изравянето па трупове е много трудоемка работа.

Изражението на лицето на Доктор Смърт се изменя когато видя златото, започна да говори толкова тихо, че едва го чувах.

— Преди време един беден учен бе изпитал нужда от пари, за да си купи книги — прошепна той. — Продаде всичките си вещи, за да купи малко парченце злато, което скри в кухата дръжка на един черпак. След това посети дома на един богаташ и успя да го измами, че е направил успешни опити да превърне оловото в злато. Богаташът му даде пари, за да започне да прави това в големи мащаби, и щастливият учен хукна към града, за да си закупи необходимите му книги. Когато се завърна в дома си установи, че го бяха навестили крадци. Чули, че той се бил научил да произвежда злато, и започнали да изтезават жена му, за да им открие къде го е скрил.

Заварил я полумъртва, взел я в обятията си и се разплакал, но тя не могла да го познае. „Господа — прошепнала. — нали не смятате да ме убивате? Мъжът ми е блестящ учен и много мил и любезен човек, но някои трябва непрестанно да се грижи за него. Какво ще прави без мен?“. След това умряла.

Доктор Смърт се извърна към ковчега.

— Не се тревожи, мила! Сега мога да си позволя да купя по-хубави трупове… — изведнъж закри устата си с ръка. — Боже мой! — възкликна той и отиде при трупа на масата.

— Не исках да ви обидя — поклони му се той. — Убеден съм, че и вие чудесно ще свършите работа и вярвам, че ще разберете колко важно е всичко това за мен. Видите ли, жена ми не беше красива, но бе най-добрата съпруга на света. Качваше се Чан Чао. Бяхме бедни, но тя умееше да приготвя най вкусни ястия само от шепа ориз…

Домакинът вече бе забравил за нашето съществуване, така че тихичко напуснахме дома му и излязохме отново под дъжда. Ли Као не се беше шегувал, когато каза, че ще изпита Еликсира на живота върху слон. В подножието на хълма видяхме нещастен стар слон, използван от стопанина му, за да пренася трупи в дъскорезницата. Личеше си, че не се бяха отнасяли добре с него. На раменете му имаше дълбоки рани и освен това бе измършавял от глад. Прескочихме оградата и Ли Као взе съвсем малка капчица от еликсира с върха на острието на ножа си.

— Имаш ли нещо против? — попита той тихо. Скръбните очи на слона бяха по-красноречиви от всякакви думи. В името на Буда — казваха те, — избави ме от страданията, за да мога да се върна по-бързо при Великото колело на преображенията.

— Тъй да бъде — отвърна Господаря Ли.

Леко натисна острието върху една от кървящите рани. Слонът за миг го изгледа учудено. След това изхълца, скочи високо във въздуха и падна на гърба си посиня и безмълвно издъхна.

Погледнахме с уважение Дома на ужасите.

— Гениален е — изрекохме едновременно. Дъждът продължаваше да вали. Откъм прозореца се чу дрезгав старчески глас, които се смеси с воя на вятъра.

Реших, че океаните са се образували от сълзи. Сетих се за сълзите, проляти заради алчността на княз Чин, и ми стана драго, че в умовете си носехме неговата гибел.

Настигнахме княза в Цин Гао. Бе отседнал в двореца на една изключително богата жена, чийто най-голям син бе губернатор на местната провинция. С помощта на щедър подкуп Ли Као уреди да се промъкнем покрай часовоите. Бях се задъхал, когато се залових за пълзящите лози и започнах да се катеря. Вятърът обаче междувременно смени посоката си и ноздрите ми доловиха ухание, което нямаше как да сбъркам с никое друго. Целият изтръпнах.

— Това е Лотосовия облак! — казах запъхтяно. — Господарю Ли, ще умра, ако не я видя!

При тези обстоятелства на Ли Као не му остана нищо друго освен да ме наругае и да ме удари с юмрук по ухото, докато продължих да се катеря по лозата с главоломна скорост. Когато подадох глава през прозореца видях, че Лотосовия облак бе сама. Радостта ми обаче не продължи дълго.

— Какво ти е? — прошепна Господаря Ли.

— Забравих да взема нефрита и перлите — отвърнах.

Ли Као въздъхна и започна да се рови из джобовете си. В началото откри само диаманти и изумруди, от които Лотосовия облак въобще не се интересуваше, но най-сетне успя да издири една перла, която бе запазил заради необичайния и вид — катраненочерна с малка бяла рисунка с формата на звезда. Щях да се зарадвам повече на един тон перли, но в края на краищата бе важен жестът. Присегнах се през прозореца и хвърлих перлата към нозете на възлюбената си. Реших, че скоро ще я забележи. Че след малко ще ме види, ще извика „Сладурко!“ и всичките ми грижи ще изчезнат.

Тя вдигна очи, но не в посока към мен.

— Не се бой, моя гугутке! — изкънтя нечий просташки глас. — Любимият ти Пухчо иде при теб и носи още сто фунта перли и нефрит.

Вратата шумно се отвори и в стаята нахълта губернаторът на провинцията, натоварен с плячка, която захвърли върху моята черна перла. Въздъхнах и започнах да се спускам по лозата.

— Значи, този път е Пухчо — каза Господаря Ли. — Пухчо. Воле, това може би не е моя работа, но бих те посъветвал да не хлътваш по жени, които се обръщат към любовниците си с имена като Сладурко, Дебеланко и Пухчо.

— Може би обича домашните животни — опитах се да обясня.

— Това вече го забелязах — отвърна Ли Као. — Слава Богу, че не ви държи всичките в един и същи кучкарник. В часа за хранене шумът щеше да е оглушителен. А сега, ако нямаш възражения, предлагам да се заемем отново с работата, която ни предстои да свършим. Да очистим княза и да приберем женшеновия корен.

Бързо се изкатерих до прозореца на княза и внимателно надникнах иззад перваза. Княз Чин бе сам, седнал зад едно бюро. Свещниците осветяваха огромната му златна тигрова маска и сребристото наметало от пера, но този път бе свалил златотъканите си ръкавици.

Ръцете му изглеждаха удивително малки и обезкосмени, докато изчисляваше със сметало парите, които бе натрупал при този си данъчен поход. Очите на Ли Као заблестяха, когато видя незащитените пръсти на княза.

— Живее единствено заради парите, така че ще може и да умре заради тях — прошепна той.

Бръкна в джоба си и извади оттам най-ценния си диамант. Луната светеше ярко. Сред пълзящите по стената растения имаше и диви рози, които аз бях избегнал, пазейки се от тръните им. Ли Као откри една трънеста клонка непосредствено до перваза. Намести я в средата му, постави до нея диаманта и внимателно намаза всичките и тръни с Еликсира на живота.

Сетне намести диаманта в такова положение, че да съсредоточи в себе си всички лунни лъчи. Той избухна като кълбо от синьобяло сияние.

Отместих се встрани и се затаихме сред клоните на лозата. Ли Као започна да дращи каменната стена с камата си, предизвиквайки с това неприятен стържещ звук. Известно време продължавахме да чуваме единствено тракането на мънистата, плъзгащи се но пръчките на сметалото. След това се чу как някой се надига от стола си и с тежки стъпки се отправя към прозореца. Затаих дъх.

От прозореца се подаде ужасяващата тигрова маска и надникна надолу, където диамантът светеше като леден огън. Пръстите на княза се сгърчиха подобно на ноктите на граблива птица, когато хвана скъпоценния, камък. Успях съвсем ясно да видя множеството точици, където тръните пробиха кожата му. По моя скромна преценка княз Чин бе поел достатъчно Еликсир на живота, колкото да изпотръшка цял Китай и половин Корея и Япония. С нетърпение реших да наблюдавам мига, когато той щеше да посинее и безжизнено да се свлече. Това обаче не се случи. Князът доближи камъка до очните процепи на маската и огледа придобивката си. Металният глас, който се процеди през процепа за устата, издаваше удоволствие.

— Студено! — прошепна княз Чин. — Студено… Студено…

Така бях смаян от видяното, че забравих за необходимостта да се държа за лозата. Устремихме се надолу и паднахме близо четиридесет стъпки, преди да успея да се заловя повторно за лозата и да прекъсна полета ни. За нещастие, оказахме се само на десетина стъпки над главите на няколко войника, които се бяха подпрели на стената и си разменяха лъжи за войнските си подвизи.

— Почакай да се появи облак — прошепна Господаря Ли.

Стори ми се, че ще го чакаме цяла вечност. Все пак той се появи, тъмен и огромен, и закри луната. Отместих се встрани, до най-близкия прозорец, и след това влязох през него в стая, изпълнена с лепкав мрак. Въздухът трептеше от нечии силни хъркания. Ли Као тихо слезе от гърба ми, безшумно прекоси стаята и отвори вратата. Бързо я затвори.

— В коридора има стража — прошепна ми той. Насочихме се обратно към прозореца и застинахме на място. Проклетият облак бе решил тъкмо в този миг да се отмести от луната и двамата бяхме заляти от ярките и жълти лъчи. Хъркането веднага се прекрати, от леглото се надигна гротескна фигура и заканително насочи към нас гангренясал пръст.

— Къде дянахте женшеновия ми корен? — изрева Прародителката.

24.По великия път на Тао няма нещастни случаи

Войниците ме повлякоха по пода към трона на княз Чин и извиха лицето ми така, не то почти опря ДО отвратителната маска. От процепа за устата се раздаде съскане, лигавият мозък на княза запълзя върху моя и след това златният тигър внезапно отскочи назад.

Великият и всемогъщ княз Чин се бе разтреперал от ужас. От процепа потече слюнка. Ръцете със златовезани ръкавици започнаха да се тресат. Ноздрите ми усетиха киселата миризма на страха.

— Виждам трите прислужници! — прошепна металният глас. — Виждам топката, звънчето и флейтата! Виждам Краката, Ръцете и Главата на силата!

Князът бе толкова изплашен, че наметалото му от пера настръхна, сякаш се канеше да полети. Намери обаче сили да се наведе още веднъж към мен. Слузестият му разум отново боязливо запълзя върху моя и разбрах, че князът започва да изпитва облекчение и радост.

— Не виждам обаче птиците, перата и въобще нищо съществено — каза учудено. — Виждам само отново глупавите деца и усилията да се направи нещо, което не си струва труда. Ти и твоят другар, дъртакът, минахте по пътеки, но които е невъзможно да се мине. Победихте пазачи, които бяха непобедими. Избягахте от места, откъдето всякакво бягство бе невъзможно. Сторихте всичко това без да имате и най-малката представа какво всъщност вършите, накъде отивате и защо въобще сте се заели с тази работа.

В металния глас редом с жестокостта се промъкнаха и нотки на наслаждение.

— Успяхте обаче да ме раздразните и след малко ще разберете какво означава да дразниш княз Чин — маската се обърна към стражите. — Отведете стареца и момчето в камерата за изтезания. Нека умрат бавно, педя по педя, в прегръдките на Железните ризи.

Единствено князът бе способен да избере такъв начин на изпълнение на смъртна присъда. Навсякъде другаде в Китай Железни ризи можеха да се открият само в музеите, разкриващи отвратителната извратеност на средновековието. Освен това ризите не бяха направени от обикновено желязо, и всъщност представляваха стоманени вериги, които можеха да се омотаят равномерно около човешкото тяло и след това да се пристегнат чрез примка около шията или чрез винт, поставен зад гърба. Веригите се затягат около голото тяло на жертвата дотогава, докато измежду тях започне да изпъква плътта. Сетне палачът взима някакъв твърд и грапав предмет, най-често камък, и бавно започва да стърже с него подаващата се измежду веригите плът, докато тя престане да изпъква. Кръвотечението грижливо се спира, а па следващия ден веригите леко се отместват и процедурата се повтаря. И на по-следващия. И на още последващия. Един опитен палач може да измъчва по този начин жертвата си цели месеци, като единствената и надежда остава да изгуби разума си някъде още в началото на изтезанието.

С Ли Као бяхме омотани в толкова много вериги, че не можехме да помръднем и пръст, а войниците стенеха под тежестта ни, докато ни мъкнеха към подземието. Стълбището надолу ми се видя безкрайно. Успях обаче да преброя единадесет етажа, като на всеки следващ числеността на стражата нарастваше. Въздухът ставаше все по-гъст и задушен, а от черните каменни стени започна да се стича слузеста зеленикава вода. Най-сетне стигнахме до най-ниско разположените килии. Разтвориха се обковани с бронз скърцащи порти и запъхтяните войници ни вкараха в камера за изтезания, украсена с кръв и човешки вътрешности. Палачът ни посрещна недружелюбно. Бе дебел мъж с плешив сив череп, яркочервен нос и четири жълти зъба. Имаше проблеми.

— Тая работа край няма! — изръмжа той недоволно. Докато започна да измерва телата ни с шивашки метър. — Давате ли си сметка, че всяка желязна риза трябва да се направи по мярката на жертвата? Че ти трябват най-малкото два дни да я докараш поне прилична? Давате ли си сметка, че князът нареди да приготвя вашите ризи за не повече от два часа. Чак след това ще мога да ви поостържа, а за едно свястно стържене са потребни поне още два часа.

Направи крачка назад и размаха възмутено пръст.

— Ами тез синджири? — изсъска тон. — Давате ли си сметка, че ще ми е нужен поне още един час да ги отключа, да ги размотая, после отново да ги намотая и пак да ги заключа? И че отгоре на всичко Прародителката ми нареди да разкъсам на парчета още един затворник? И тази работа, ако искаш да свършиш като хората, ще ти отнеме поне още два часа. А кога ще си почивам? Няма ли милост за мен? Няма ли кой да се замисли върху жалката участ на трудовите кора?

Той не бе единственият недоволен сред присъстващите.

— Ами нас питаш ли ни? — завайкаха се войниците. — Трябва да стоим на пост в тази дупка, докато затворниците умрат. И най-неук да си в занаята си, това ще отнеме месеци! Отгоре на всичко онзи идиот, сержантът, отказа да ни даде тампони за уши, и за по-малко от седмица ще оглушеем от писъци. Ами я виж тези хлебарки! Я виж тези пиявици! Я виж тази зеленикава вода! Няма начин тук долу да не хванем някаква треска, а даже и случайно да оживеем, каква ще ни е ползата, ако извадим късмет да се върнем при жените си? Князът ни нареди да омотаем тези нещастници в толкова много вериги, че да не могат да шавнат, та се наложи да ги мъкнем на ръце цели единадесет етажа! Сто на сто ще хванем някоя херния и ще се превърнем в евнуси!

Май всички бяха решили да се оплакват.

— Тежко ми! — изписка някой, който слизаше по стълбите. — Тежко ми! Тежко ми! — проплака Ключовия заек, докато влизаше в камерата за мъчения. — Князът ми нареди да присъствам на изтезанието на най-скъпия ми приятел и на най-великодушния покровител, на когото някога се е радвала жена ми, и отгоре на всичко да му представя подробен доклад за страданията им. Добър вечер. Господарю Ли от Као! Добър вечер, Господарю Лю от Ю! Винаги ми е приятно да ви видя, но бива ли князът да ме задължава да присъствам на такива неща?

Малкото човече зае театрална поза. С едната си ръка прикри очи, а другата протегна напред.

— Винаги ми прилошава, вляза ли в касапница! — изплака то. — Припадам, ако случайно си порежа пръста. Червенината на залеза ме кара да се крия под леглото си. Видя ли хрътка, започвам да пищя. Веднъж неволно повърнах върху един изтъкнат благородник, конто ме представи на кръвния си брат. На една официална вечеря станах за срам, след като ми казаха, че ще ни поднасят кървавица. А сега ми се налага да стана свидетел на най-кървавата екзекуция, измислена от човека. Тежко ми! Тежко ми! Тежко ми!

— Върви по дяволите и ме остави да работя! — кресна му сърдито палачът.

Започна гневно да удря с чука късовете стоманена тел, а през това време пъшкащите и стенещи войници ни довлякоха до една близка килия и ни хвърлиха върху пода. След това излязоха, държейки се за херниите, и хлопнаха вратата. Погледнахме човека, комуто предстоеше да бъде разкъсан на парчета. Окован бе към стената с верига, прикрепена за крака му. Ядеше ориз от едно канче.

— Какво правиш тук? — понита го Господаря Ли.

— В момента дояждам последната си вечеря — отвърна Окълвания Хо. — Добър вечер, Ли Као. Добър вечер, Вол Номер Десет. За мен е удоволствие да ви видя, макар и да съжалявам, че това става при такива обстоятелства. Желаете ли малко ориз? Оставиха ми даже и каничка с вино. Нали това е много мило от тяхна страна?

— Почни с виното, за Бога — отвърна Ли Као. Веригата на крака на Окълвания Хо бе достатъчно дълга, така че той успя да стигне до нас и да налее по малко вино в гърлата ни. Наистина се бяха отнесли мило с него, тъй като виното бе много скъпо. Бе марка Ву Фан, тъмночервено на цвят и толкова сладко, че имаше вкуса на меласа, подправена с киселина за обработка на метали.

— Наистина ли трябва да те разкъсат на парчета призори? — попитах.

— Ох, това е една много тъжна история — въздъхна той. — Спомняте ли си, че преди шестнадесет години се бях опитвал да разчета текста върху парчетата от глинени плочки?

— Да. Това май беше някаква много стара приказка за женшена — отвърна Господаря Ли.

— Точно така. А нали си спомняте, че осквернителите на гробницата бяха откопали една много голяма глинена плочка? Е, тя се оказа ключа към всичко. В началото дори не можах да повярвам, че всичко съвпада така добре. Текстът бе толкова интересен, че просто изгарях от нетърпение да го прочета в цялостен вид. Когато на другия ден отидох в работилницата, открих, че всички парчета от плочките бяха изчезнали. Започнах да се шляя из коридорите, плачейки и скубейки косите си, докато не се появи любезната ми съпруга и не ми каза да престана да се правя на глупак, Прародителката била рекла, че не подобавало на възрастен човек като мен да си играе с глинени плочки, така че любезната ми съпруга наредила на прислугата да ги изхвърли в реката. От допира с водата, разбира се, се бяха превърнали в парчета кал.

— На твое място щях да прережа нечестивото й гърло — изръмжа Господаря Ли.

— Уверен съм, че наистина щеше да го направиш. Всъщност, аз в онзи момент се сетих за теб. Ако си спомняш, бе ме посъветвал да използвам брадва. Накратко, откраднах една брадва и подгоних любезната си съпруга.

— Успя ли да я настигнеш? — попитах.

— Накълцах я на парчета, а сетне накълцах на парчета и седемте й дебели сестри. Бе страшно приятно изживяване — отвърна Окълвания Хо. — Сетне се отправих към Прародителката, за да сторя същото и с нея, обаче стражите и ме заловиха. Е, щастието не може никога да бъде пълно.

— Чудесно си се справил, Хо! — похвали го Господаря Ли.

— Нали? Някои хора биха могли да окачествят действията ми като просташки — рече Хо с известно съмнение в гласа. — Бях вбесен, защото никога няма да науча завършека на разказа. В него се разправяше за две симпатични божества, за които дотогава не знаех нищо, макар и да ми е познат целият небесен пантеон.

Ли Као замислено сдъвка кичур от проскубаната си брада. Всъщност, не бе в състояние да направи каквото и да е друго движение.

— Хо, ще ти задам един въпрос от академичен интерес. Срещал ли си някъде божество, наречено Вехтошаря? Облечен е в дреха, на която са изобразени небесни и свръхестествени символи, подпира се на патерица и носи флейта, топка и звънче.

— Сред шестстотинте именувани божества няма такова, което да се нарича Вехтошаря — отвърна замислено Хо. — Не трябва да забравяме обаче, че познанията ни за пантеона са непълни. Още първият княз Чин разрушил храмовете и избил жреците и поклонниците на всички божества, които поради една или друга причина не му допаднали. Нищо чудно и Вехтошаря да е бил сред множеството младши божества, паметта за които е изгубена. Уверен съм, че и двете симпатични божества, за които се разказваше в текста върху плочката, също не ще да са били харесани от княза. Селяните много обичат приказките, свързани с женшена, и никога не биха се разделили по своя воля с разказа за най-красивия бог на Небесата, най-хубавото момиче в света, короната, трите пера и…

— Какво каза? — извика Господаря Ли.

— Ами… Споменах короната и трите пера.

— А имаше ли в разказа и три неверни прислужници?

— Дали са били неверни не знам, но наистина бяха споменати съвсем накратко три прислужници. Имената им са…

— Хо, нека да караме поред — рече Господаря Ли. — Уверен съм, че невероятната ти памет е съхранила всички думи от разказа. Не мога да си представя по-удачен начин за прекарване на времето, преди да ме изтезават до смърт, от изслушването на една приказка.

— Наистина ли искаш да я чуеш? Много се радвам. И на мен ми се щеше да я споделя с някого. Може би от дългогодишния ми труд все пак ще има някаква полза. Приказката е много приятна, макар и да не е пълна.

Един от най-отчетливите спомени в живота ми е как лежах на пода на килията, обвит във вериги от главата до петите, и слушах напевния глас на Окълвания Хо, докато палачът в съседната стая ковеше ризниците за мъчения.

Приказката, както бе обещал Окълвания Хо, бе наистина много приятна.

„Преди много години в едно малко селце живяло едно малко момиченце заедно с любящите го родители. Името му било Нефритовата перла. Един ден селцето било нападнато от разбойници и Нефритовата перла била отвлечена от един от тях, който решил, че може да успее да я продаде. След няколко дни стигнали до прекрасен град, там обаче разбойниците били разпознати и се разпръснали, а в суматохата Нефритовата перла успяла да избяга.

Малкото момиченце се озовало в парк с прекрасни цветя, седнало до най-красивото растение и започнало да плаче. Всичко това станало много отдавна, още преди хората да са се научили да разпознават женшена, а красивото растение било не какво да е, а именно Царицата на женшена. Чула плача на уплашеното дете, трогнала се, и когато след малко Нефритовата перла отворила очи, за голяма своя почуда видяла, че до нея била застанала висока жена с приветливо кафяво лице и топло й се усмихвала с добрите си очи.

— Да не би да си се изгубило, малко момиченце? — попитала Царицата.

Нефритовата перла разказала на добрата жена патилата си, а Царицата на женшена я уловила за ръката и й казала да не се тревожи, защото щяла да я отведе у дома. След много дни стигнали до малкото селце и изпълнените с радост родители се втурнали към детето си. Когато обаче Нефритовата перла поискала да ги запознае със спасителката си. Царицата вече била изчезнала. Завърнала се при другите растения от парка в прекрасния град. Не след дълго обаче усетила, че била обикнала малкото момиченце и и се приискало да го види отново.

Един ден Нефритовата перла чула някой да се обръща към нея по име откъм една бамбукова горичка, влязла там и видяла отново добрата дама с топлия поглед. Царицата станала кръстница на момичето и често го навестявала. Именно поради контакта си с женшена Нефритовата перла израснала много здрава и напета. Когато навършила осемнадесет години, вече била най-красивото момиче на света, макар и да не го знаела. Не след дълго я навестил друг вълшебен посетител.

По време на дъждовния сезон Великата звездна река в Небесата е изпълнена с бурни води. Младият бог на име Звездния пастир през това време трябва денонощно да се труди и да отвежда звездите на безопасни места с помощта на овчарската си гега. През сухия сезон обаче му е позволено да ходи където иска. И така, през един ден от сухия сезон, Звездния пастир решил да посети земята, спуснал се надолу и се приземил до малко селце. Започнал да се разхожда, радвайки се на гледката, докато стигнал до прелестна бамбукова горичка. Забелязал, че има пътека и тръгнал по нея. В центъра на горичката имало поляна с диви цветя, а в центъра на поляната имало малко езерце, в което плавали пъстроцветни рибки. В центъра на езерцето пък се къпело едно селско момиче. Кожата му имала цвета на слонова кост, полирана с пчелен мед, очите му наподобявали черни бадеми, опръскани със злато, косите му били като пухкав облак, а устните му били сочни и излъчвали отдалеч сладост като сливи. В селската девойка имало и други неща, представляващи интерес, и Звездния пастир не пропуснал нито едно от тях.

— Ах! — възкликнала Нефритовата перла, когато видяла как във водата се отразява едно лице. Повдигнала очи и но този начин най-красивото момиче на света и най-красивият бог на Небесата се срещнали.

Както обикновено става, едно нещо води до друго.

Един ден стар придворен, комуто било дадено правото да лови риба във Великата звездна река, пристигнал задъхан в двореца на Небесния император и поискал да бъде приет от Великия господар на нефрита.

— Ваше Небесно Величество! — завайкал се придворният, — Дъждовният сезон започна, обаче Звездния пастир не се е завърнал от земята. Бурните води на Великата река започнаха да блъскат ужасените звезди в големите черни камъни. Много звезди се повредиха, а някои даже потънаха!

Великият господар на нефрита в началото не могъл да повярва, че любимият му племенник се отнесъл така безотговорно към задълженията си. Решил обаче да провери лично как стоят нещата, втурнал се навън и видял, че старият придворен казва самата истина. Надал гневен вик, понесъл се към земята и се приземил с гръм и трясък в самия център на поляната в бамбуковата горичка. Уловил Звездния пастир за косата, завъртял го като играчка, завързана на конец, и го запокитил направо към съзвездието Орел.

— Заемай се веднага с работата си, нагло пале! — изревал Небесния господар. — Кълна се в името на своя прародител. Небесния господар от първоизточника, че няма да ти позволя никога повече да посещаваш земята!

— След това се обърнал към Нефритовата перла: — На колене, уличнице! Приготви се да понесеш гнева на Небесата!

Нефритовата перла паднала на колене и притиснала ръце като за молитва.

— Ваше, Небесно Величество, не е необходимо да наказвате клетата Нефритова перла — проплакала тя.

— Сърцето ми принадлежи на Звездния пастир и не го ли видя повече, ще умра.

Великият господар на нефрита погледнал Нефритовата перла и се сетил, че и той някога бил млад. Погледнал я втори път и си спомнил собствените си думи, изречени неотдавна, че Звездния пастир има в кутрето си повече разум, отколкото останалите му племенници в целите си тела. Погледнал я трети път и го налегнали мрачни мисли за собствената му любима съпруга, Майката-владетелка Ван, за това как използва повече пудра и грим от всички познати му жени и при това с най-малко успех сред тях. Погледнал Нефритовата перла четвърти път и изрекъл: «Десет хиляди проклятия».

Въздъхнал и седнал до брега на езерото. След малко ударил с длан по тревата до себе си.

— Ела, дете мое, седни до мен — казал.

И така, селското момиче седнало до Небесния господар. Той си събул сандалите и двамата си потопили краката във водата. Императорът наблюдавал известно време как малки златни и виолетови рибки плуват около пръстите му, подобно на оцветени снежинки, и сетне нарушил мълчанието.

— Нефритова перло, преди малко се заклех в свещеното име на Небесния господар от първоизточника, че Звездния пастир никога повече няма да стъпи на земята. От тази клетва не мога да се отметна.

Нефритовата перла почнала горчиво да плаче.

— Ами да беше видяла само какви поразии нанесе това момче на Великата звездна река — продължил сърдито императорът. — Поне шест месеца всички болници в Небесата ще бъдат пълни с натъртени звезди. Имаш ли представа колко е трудно да се бинтова ранена звезда?

Нефритовата перла продължила да плаче и императорът се трогнал от скръбния й вид.

— Сега ще направя нещо, за което знам, че сетне ще съжалявам. Уверен съм в това — промърморил. Сетне бръкнал в левия ръкав на дрехата си и извадил оттам малка златна коронка.

— Ето що, селска девойко. Звездния пастир няма да може да те посети на земята, но затова пък ще ти позволя да му гостуваш на Небесата.

— Ваше Величество ми оказва чест, каквато не заслужавам! — извикала Нефритовата перла.

— Това е вярно и никак не ми се ще отсега да започна да мисля какво ще стане, когато за това научи любезната ми съпруга. Майката-владетелка Ван — промърморил Небесния император мрачно. — Както и да е, време е Небесата малко да се поосвежат, а освен това ти затвърди убеждението ми, че Звездния пастир е най-свестният сред моите племенници. А и жена ми ми е длъжница след онези нещастни истории с проклетите й Праскови на безсмъртието, с Чан Го и с отвратителния Бял Заек, конто винаги ми се хили, когато прелитам покрай луната. Послушай съвета ми, млада госпожице, избягвай всякакво вземане-даване със зайци!

След това Великия господар на нефрита бръкнал в десния ръкав на дрехата си и извадил оттам три малки бели перна, които внимателно поставил върху короната.

— Кой ден е днес? — попитал той.

— Ваше Величество, днес е седмият ден от седмата луна — отвърнала Нефритовата перла.

— Много добре — казал императорът. — Тези три перца принадлежат на Царете на птиците. Докато са поставени върху короната ти ще бъдеш Принцеса на птиците и всички птици в Китай ще бъдат твои верни поданици. Давам ти правото на седмия ден от седмата луна да наредиш на птиците да ти изградят мост, по който да се изкачиш до Небесата при Звездния пастир. Тъй като обаче не е разрешено на тези, които не са преминали през пълния цикъл на Великото колело на преображенията, да прекарат на Небесата цяла година, на първия ден от първата луна ще трябва да наредиш на птиците отново да изградят моста, за да можеш да слезеш на земята. След това на седмия ден от седмата луна ще ти се позволи да се изкачиш отново до Небесата и този цикъл ще продължи вечно, тъй като ако Звездния пастир не ти подари Праскова на безсмъртието ще е по-голям глупак, отколкото съм предполагал.

Великия господар на нефрита размахал назидателно пръст пред лицето на селското момиче, за да подчертае важността на думите си.

— Не забравяй. Нефритова перло! Седмият ден от седмата луна! Това условие ще бъде вписано в Императорската книга на етикета, от която не мога да се отклоня. Ако не се върнеш при Звездния пастир в този ден, ще бъдеш лишена от закрилата на Небесата. Императорската книга на етикета не позволява никакви отклонения от правилата — казал със сериозен глас императорът. — На боговете ще бъде забранено да ти помагат, и ще можеш да се завърнеш на Небесата единствено с помощта на смъртен. Шансът да се намери такъв смъртен е едно на десет хиляди милиарда трилиона. Разбра ли ме добре?

— Слушам и се подчинявам — прошепнала Нефритовата перла.

Сетне селската девойка коленичила пред Господаря на Небесата и той поставил малката златна корона върху главата й.

— Изправи се. Принцесо на птиците! — наредил й той, и когато Нефритовата перла се подчинила забелязала, че цялото й тяло излъчва божествено сияние. — А сега призови поданиците си! — заповядал императорът.

Нефритовата перла изпълнила и тази заповед и въздухът се изпълнил с весели птичи песни. Всички птици на Китай се стекли при принцесата си с клечки и клонки в човките и клюновете си. С тях изградили мост, стигащ до звездите. Нефритовата перла се изкачила но този небесен мост, Звездния пастир се оженил за Принцесата на птиците и й дарил Прасковата на безсмъртието, а сетне, когато настъпил първият ден от първата луна, се разделили с много сълзи и Принцесата на птиците се спуснала на земята по прекрасния Мост на птиците.

Небесата се погрижили малкото селце на Нефритовата перла да не бъде лишено от нищо, за да може принцесата да прекарва цялото си време сред песента, като плете венци от маргаритки. Взела за прислужници три момичета от собственото си село — Снежната Гъска, Малката Пин и Есенната Луна. Взела си и коза, котка и малко кученце, които да я развличат. При все това, сторило й се, че до настъпването на седмия ден от седмата луна изминала цяла вечност. Тогава Нефритовата перла целунала прислужниците си, поклонила се на родителите си и призовала птиците. Селяните от цял Китай наблюдавали с почуда и радост как Мостът на птиците достига звездите. Принцесата на птиците се изкачила по него и се втурнала в обятията на Звездния пастир и живели…“

Тук Окълвания Хо въздъхна и сви рамене.

— А дали са живели дълго и щастливо? — продължи той. — Така и не успях да разбера това, след като любезната ми съпруга разруши плочките. И да са живели дълго и щастливо, не ми стана ясно дали е било така. Не ми дадоха възможност да разчета края на приказката. Сигурен съм обаче, че той непременно е имал някакво отношение към женшена. Ти какво мислиш, Ли Као?

— Хо, според мен не са живели дълго и щастливо и освен това имам силното подозрение, че на твоите плочки е било изписано нещо по-различно от детска приказка отвърна мрачно Господаря Ли. — Видиш ли, когато историята се превърне в прах, някои нейни събития се съхраняват в паметта на хората под формата на митове и басни. Знаеш ли, склонен съм да помисля, че ако заедно с Вола успеем да разгадаем още едно-две неща, ще можем да открием ключа към една удивителна загадка.

Ли Као отново задъвка замислено брадата си и продължи.

— Хо, заедно с Вола сме омотани в толкова много вериги, че не можем да шавнем. Ти пък си прикован към стената. Тази тъмница е издълбана в плътна скала, стаята за изтезания е препълнена с войници, намираме се на единадесет етажа под земята и на всяка стълбищна площадка има стража. В двореца е настанена армията на Прародителката, а пък войската на княз Чин е на бивак извън стените му. Заедно с Вола трябва незабавно да се измъкнем оттук. Освен ако не предпочиташ да бъдеш нарязан на парчета, предлагам да ни придружиш.

— Идеята ти е великолепна отвърна Окълвания Хо.

25.Победата на Окълвания Хо

Тези от вас, които познават света не по-зле от Вол Номер Десет, вече навярно сте открили поне шест или седем различни начина на бягство от двореца. За да си изясните дали някой от тях съответства на избрания от Ли Као, ще трябва поне за миг да се вживеете в ролята на стражите на княз Чин.

Представете си, че сте войници, изпратени пряко волята си да стоят на пост в една отвратителна стая за изтезания дълбоко в недрата на земята, В помещение, по чиито черни стени се стича воняща и слузеста зеленикава вода, през локви от съсирваща се кръв пълзят хлебарки с гнусен белезникав цвят, отвратителната миризма на подземието се смесва със сладникавата воня на гниещи човешки вътрешности и очи, и отгоре на всичко се разнася ужасяващ писък. Оказва се, че Ключовия заек е припаднал. След това тръгваш подир палача в една прилежаща килия и пред изпъкналите ти от ужас очи се разкрива страшна гледка.

Един възрастен господин с осанката на книжник влачи с крак веригата, с която е прикован за стената, върти се като обезумял в кръг и с треперещи ръце се държи за гърлото. Ръцете и лицето му са покрити с гнусни черни петна, изплезеният му език също е почернял, а от краищата на напуканите му устни се стичат черни лиги. Вижда се само бялото на очите му, след което прави акробатически скок и пада на гръб. Пръстите му трескаво стържат по пода. Гърчи се, трепери, от устата му се стичат още лиги и накрая след една последна конвулсия застива.

Друг един господин С още по-древен вид, омотан в толкова много вериги, че не може да помръдне, наблюдава гледката с широко разтворени ужасени очи и крещи. „Хлебарките! В името на Буда, погледнете хлебарките!“

Черното вино Ву Фан е невидимо, когато е нанесено върху черен каменен под. Няма как да забележиш, че току-що умрелият книжник е изписал е него огромни невидими йероглифи върху черната каменна стена. Виждаш само десет хиляди белезникави отвратителни хлебарки, които се катерят по стената, следвайки невидимите захаросани пътеки, и с телата си изрисуват следното послание:

СПАСЯВАЙТЕ СЕ! ПРИСТИГА ЧУМАТА, КОЯТО ПРЕВРЪЩА ВСИЧКО В ГИИЛОЧ И ВОНЯ!

Искрено се съмнявам при това положение да останете спокойно на мястото си и да започнете да коментирате краснописа на насекомите.

Беше време Окълвания Хо да продължи. Палачът се извърна и побягна. Хо обаче вече бе опънал веригата на крака си, палачът се спъна в нея, падна и бе стъпкан от бягащите войници. Едни от тях се втурнаха в стаята за изтезания, сграбчиха Ключовия заек, който междувременно се бе съвзел и изправил, и го понесоха нагоре по стълбите.

— Спасявайте се! — разкрещяха се. — Нападна ни чумата, която превръща всичко в гнилоч и воня!

Окълвания Хо изчака тропотът и крясъците да позаглъхнат и взе ключовете от сплесканото тяло на палача. Изглеждаше неудовлетворен от себе си, когато отключваше последователно своите и нашите окови.

— Не попрекалих ли с лигавенето? — попита унило.

— Действията ти бяха съвършени — отвърнах му.

— Наистина ли мислиш така? Бях се побоял да не би да съм преиграл и показал лош вкус.

— И следващия път го направи по абсолютно същия начин — отсече категорично Господаря Ли.

Смъкнах и последната верига от тялото си и с удоволствие се протегнах. Влязохме в стаята за изтезания, за да се въоръжим. Ли Као натъпка пояса си с ками, а аз си взех меч и копие. Окълвания Хо бе харесал най-много чудовищната брадва, с която се обезглавяваха жертвите. Тъй като обаче тежестта й се оказа непосилна за него, наложи му се да се задоволи с една по-малка, но затова пък с двойно острие. Ли Као лениво се отправи към стълбището.

— Няма за къде да бързаме — поясни. — Войниците от стаята за изтезания ще повлекат със себе си и войниците на пост по стълбищните площадки. Когато стигнат до двореца вече ще са се превърнали в голяма подивяла тълпа. Тези, които не бъдат стъпкани в суматохата, ще излязат на двора и ще заразят с паниката си най-малко две дивизии от армията на Прародителката. Съмнявам се от крепостната стена да остане и камък върху камък, когато достигнат до нея. Там истерията им ще се предаде и на войнството на княз Чин и не вярвам сетне в града да остане нещо здраво и читаво. Напълно е възможно да не срещнем жива душа чак до Ханчжоу.

Логиката му обаче този път не се оказа безупречна. При изкачването си по стълбите наистина не видяхме нито друго освен няколко стъпкани тела. Когато обаче влязохме в тронната зала съзряхме същество, което нямаше никак да се изненада дори ако Южнокитайското море се превърнеше в соев сос. Една чудовищна фигура с корона на главата ни заплаши с пръст, подобен на луканка.

— Чума, която превръща всичко в гнилоч и воня, не съществува — каза презрително Прародителката. — Войници! Нарежете тези кучета на парчета!

Стражите й ни обградиха от всички страни и навярно щяхме да бъдем убити веднага, ако не беше Окълвания Хо. С радостен вик се затича направо към трона. Брадвата се въртеше с такава скорост в ръцете му, че ако можеше да бълва и малко дим и пламък, щеше да заприлича досущ на Бамбуковото водно конче.

— Клъц, клъц! — възкликна щастливо. — Клъц, клъц, клъц, клъц!

Разбира се, той се наниза направо на копията на войниците. Решихме, че е мъртъв, и се възползвахме от кратката суматоха, за да си проправим път. Ли Као изпълни въздуха с летящи ками и четири войника се строполиха на пода.

— Побързай, Господарю Ли, качи се на гърба ми! — извиках му. Той така и стори и аз се засилих към трона. Подпрях тъпия край на копието си на земята, прелетях над главата на Прародителката и си плюх на петите.

Положението ни изглеждаше безнадеждно. Войниците познаваха двореца, а ние не, така че рано или късно щяхме да се окажем в капан. Понесох се нагоре по едно стълбище, а през това време Ли Као сграбчваше вазите, оказали се по пътя ни, и ги хвърляше върху главите на войниците. Войниците обаче бяха твърде много. Озовах се в дълъг коридор, завършващ с масивна двойна бронзова порта. Оказа се заключена. Извърнах се и видях, че половината коридор рече се бе изпълнил с войници. Две редици от стражи се придвижиха към нас покрай стените, а трета, двойна, бе запълнила средата на коридора. Водеше я капитанът на телохранителите. Огледахме още веднъж стената от блестящи копия и поверих скромната си душа на Великия господар на нефрита.

Изведнъж в коридора нахълта слон и сплеска капитана. След малко си дадох сметка, че това не е слон, а Прародителката, и станах свидетел на нещо изключително.

— Клъц, клъц! — викаше радостно Окълвания Хо. — Клъц, клъц, клъц, клъц!

Нямаше право да бъде жив, тъй като кръвта му изтичаше поне от двадесет рани при всяка негова стъпка, но той продължаваше да върви.

— Спасете ме! — изрева Прародителката и сетне с огромното си туловище премаза още трима войници. Всичко приключи след няколко минути.

Прародителката бягаше в кръг и премазваше всичко по пътя си. Окълвания Хо въртеше неуморно брадвата и избиваше всичко наоколо си. Ли Као се включи в касапницата и започна да прерязва гърла, а и аз завъртях меча си. Към края на заниманията си бяхме доста затруднени от това, че започнахме все по-често да се подхлъзваме н препъваме върху парчетата от Прародителката. Броят им никак не беше малък. Изоставихме трупа на последния убит войник и коленичихме до Окълвания Хо.

Лежеше на гръб, все още стиснал брадвата. Животът му изтичаше на червени струйки, а лицето му бе станало пепеляво. Опита се да фокусира погледа си върху нас.

— Успях ли да и видя сметката? — прошепна.

— Хо, ти накълца това чудовище на сто парчета — похвали го Господаря Ли.

— Толкова много се радвам — прошепна свенливият книжник. — Сега прадедите ми няма да се срамуват от мен, когато ме посрещнат в Ада.

— Там ще те чака и Сияйната звезда — казах му.

— О, не — отвърна ми той със сериозен глас. — това би било твърде много. От Царете на Яма ще поискам единствено да се преродя като прекрасно цвете, за да може някоя танцьорка да ме откъсне и втъкне в косите си.

Просълзих се и Окълвания Хо ме потупа но ръката.

— Не плачи за мен. Вол Номер Десет. Отдавна съм се наситил на живота и от дълги години копнея да се върна при Великото колело на преобразованията — гласът му бе съвсем утихнал, така че ми се наложи да се наведа, за да мота да чуя последните му думи. — Безсмъртието е само за боговете — прошепна. — Чудя се как не им омръзна.

Очите му се затвориха, брадвата падна на пода и душата на Окълвания Хо се отдели от тялото му.

Отнесохме го в градината. Времето бе студено и мрачно и докато копаехме не престана да ръми сребърен дъждец. Внимателно положихме тялото в гроба, покрихме го с пръст и след това коленичихме и сключихме ръце за молитва.

— Велика е твоята радост, Окълвани Хо — каза Господаря Ли. — Душата ти се освободи от оковите на тялото ти и сега в Ада те посрещат с големи почести. Ти отърва света от една жена, която отвращаваше еднакво човеците и боговете. Не виждам причини Царете на Яма да не ти позволят да видиш отново Сияйната звезда. Когато настъпи часът да се преродиш желанието ти ще бъде изпълнено и ще се превърнеш в прекрасно цвете, което някоя танцьорка ще втъче в косите си.

— Окълвания Хо — изхълцах през сълзи, — ще ми липсващ, но знам, че ще се срещнем отново. Господаря Ли ще се превърне в трипръст ленивец. Скъперника Шен, в дърво, ти ще станеш цвете, а аз — облак. Някои ден ще се съберем заедно в една прекрасна градина. Вероятно ще е много скоро — добавих.

Произнесохме молитвите си и направихме жертвоприношение. След това Господаря Ли се изправи и уморено се протегна.

— Безсмъртието е само за боговете. Чудя се как не им омръзва — повтори замислено. — Воле, нищо чудно последните думи на Окълвания Хо да могат да се изтълкуват по повече от един начин.

Господаря Ли се замисли. Сетне продължи.

— Ако се опитам да изброя на пръсти невероятните съвпадения но време на нашето начинание ще свърша с десет изкълчени пръста. Твърде стар съм, за да вярвам в съвпадения. Някои ни насочва към нещо. Имам и силното подозрение, че Окълвания Хо ни съобщи въпрос, който трябва да зададем, преди да продължим търсенията си. Единствено най-мъдрият човек на света би могъл да ни отговори. Случайност ли е това, че ние знаем къде да го намерим?

Погледнах го тъпо.

— Имам предвид казаното от Скъперника Шен — поясни. — Воле, никак не бе случайно това, което чухме от него. Това, че когато се опитал да върне малкото си момиченце към живота научил, че най-мъдрият човек на света живее в пещера на края на мечата пътека високо в планините Омеи.

— Сега в планините Омеи ли ще ходим? — попитах.

— Точно там. Първо обаче ще поограбим този дворен. Знаеш, че Стареца от планината не продава тайните си евтино — добави Господаря Ли.

Все още продължаваше да вали, но единият край на небето бе започнал да се разведрява. Реших да отдам последна почит на Окълвания Хо, натоварих най-големите парчета от Прародителката на ръчна количка, отидох в кучкарника и нахраних с тях кучетата. Нейде в далечината се появи небесна дъга.

26.Три вида мъдрост

Решиш ли да стигнеш до края на мечата пътека високо в планините Омеи, ще се окажеш на малка площадка до голяма скала. Пред зеещия черен вход на пещера ще видиш каменен стълб. На него са закачени меден гонг и железен чук. На самия стълб е издълбан надпис.

Надявам се, че ще обърнете внимание на последното изречение. Най-големият мъдрец на света не обича да го занимават с дреболии дори и такива почитаеми люде като моите читатели. Самият аз не възнамерявам втори път да отивам до края на мечата пътека. Самият аз съм просто Вол Номер Десет и нямам никаква работа там. Говори се обаче, че великите водачи на хората са изминавали този път три хиляди години и ще го изминават поне още три хиляди.

Запъхтяните мулета, които бяхме впрегнали в каруцата, натоварена със скъпоценности, насмалко щяха да паднат от изтощение в мига, когато достигнахме входа на пещерата. Ли Као прочете надписа на стълба, надигна кози мех и отпи глътка вино.

— Похвална лаконичност — каза той. — Няма нито една излишна дума. — След това взе чука, удари по гонга и когато звънът му стихна, си пое дъх и силно извика. — Старче от планината! Яви се при нас! Дошъл съм да купя от теб тайната на безсмъртието.

Ехото повтори три пъти думата „безсмъртието“ и след това заглъхна. Дълго време тишината бе нарушавана единствено от звуците, издавани от дребни животинки, и от шума на вятъра. Някъде изхрачи орел. Малко след това чухме звука, издаван от тътрещи се крака, обути в сандали. Откъм тъмния отвор на пещерата се разнесе глас, наподобяваш дрънченето на чакъл, изсипван върху желязна плоча.

— Защо всички искат безсмъртие? Та аз имам много други тайни за продан. Прекрасни тайни, страшни тайни, щастливи тайни, ужасни тайни, приятни тайни, налудничави тайни, весели тайни, гнусни тайни…

Човекът, който излезе от пещерата и примига на слънчевата светлина, приличаше на най-старата и грозна маймуна на света. В сплъстената му коса сгърчеше мръсна слама, а по брадата и дрехата му се виждаха изсъхнали остатъци от храна. Сбръчканото му и сякаш ощавено лице изглеждаше по-старческо дори и от това на Ли Као. Очите му обаче, черни като въглени, имаха такъв проницателен поглед, че дъхът ми секна и неволно направих крачка назад. Старецът веднага ме отписа като незначителен и неинтересен и погледна с любопитство Ли Као.

— Мъдрец, както виждам, при това е лек недостатък на характера — тихо се изкикоти. — Нима един истински мъдрец не би могъл да купи от Стареца от планината някоя по-интересна тайна? Бих могъл да те науча как да превръщаш приятелите си в цветя, а враговете си в хлебарки. Мога също така да те науча как да превърнеш себе си или всичко друго в каквото пожелаеш, как да крадеш душите на мъртвите и да ги превръщаш в свои роби, и как да властваш над създанията, таящи се в тъмните недра на земята. Мога да те науча дори как да лекуваш пришки и разширени вени, а ти идваш при мен, за да ти разкрия тайната на безсмъртието. Тайна, толкова проста, че всъщност въобще не е тайна.

— Ще ти дам всичко, което имам, само за тази тайна — каза Господаря Ли и отмести с ръка сламената рогозка, с която беше покрита плячката. Старецът от планината потопи ръцете си в съкровищата.

— Студено! — възкликна той с удоволствие, — От много години не бях докосвал толкова студено съкровище. Всъщност, това съкровище е толкова студено, че ще ти разкрия тайната веднага. Без да те мотая преди това, каквато привичка имам.

Ли Као се поклони и му предложи меха с вино. Стареца от планината отпи глътка и сетне избърса устните си с брадата си.

— Нали знаеш как изглеждат одеждите на боговете? Нефритовите пояси и златните корони? Всяко едно от тези неща ще ти свърши работа. Просто изчакай да настъпи Нова година, когато боговете слизат на земята на инспекция и открадни някоя от техните одежди или корони. Докато я притежаваш, никога няма да остарееш. Бих те посъветвал обаче да побързаш. Още преди двеста години откраднах от тях нефритов пояс, но и до ден днешен дори и Стареца от планината все още не е научил тайната на възвръщането на младостта.

Господаря Ли отметна глава и се засмя.

— Ти за слабоумен ли ме взимаш? Та каква ти е ползата никога да не остаряваш, когато всеки миг можещ да умреш от ухапването на комар или от подхлъзване по стълбите? Безсмъртието е безсмислено, ако не е придружено от неуязвимост. Старче от планината, започвам да подозирам, че май си мошеник.

Стареца от планината му смигна и му върна меха с вино.

— Какво става, стари приятелю с малък недостатък на характера? Искаш да ме подлъжеш да ти кажа повече, отколкото искам, така ли? Значи, според теб, досега не съм разбрал, че в джоба си имаш фирмен знак, на който е изобразено полуотворено око? И не съм си дал сметка защо една стара лисица се разхожда в компанията на малко пиленце? — извърна се тон към мен и ми даде знак с пръст. — Я ти, момче, ела насам.

Погледът на катранените му очи прогори дупка в сърцето ми и ме лиши от собствена воля. Усетих, че съм тръгнал към него със скованите движения на механична кукла, докато той наднича в разума ми. Това, което бе сторил княз Чин, бе само бледо подражание на направеното от стареца.

— Да ме превърне Бог в каменна маймуна! — възкликна от удивление. — Виждам трите прислужници, флейтата, топката и звънчето. Виждам и перата, и короната, макар и по-смътно. Значи, надяваш се да успееш да откраднеш Големия корен на силата, така ли? Момче, та ти си вече жив труп!

Изхихика и освободи разума ми от плен. Олюлях се и насмалко не паднах.

— Нека пиленцето да продължи да действа, щом е решило, че трябва да го убият — каза тихо на Ли Као. — То не би могло да различи ряпа от фъшкия, но ти ми се виждаш човек със здрав разум. Иди и открадни нещо от някой бог и сетне ела отново тук с десет пъти повече съкровища от тези. Тогава ще ти разкрия тайната на неуязвимостта, която, както правилно отбеляза, придава смисъл на безсмъртието.

Ли Као отново отпи от виното и повторно предаде меха на стареца.

— А дали съществува въобще такава тайна? — изрази той съмнение. — Всяко живо същество, притежаващо сърце, може да бъде убито. Вярно е, че има стотици народни приказки за хора без сърца. Винаги обаче съм ги приемал като алегории и басни. Понякога много убедителни, наистина, но все пак описващи по-скоро черта на характера, нежели анатомическо състояние.

— Нито една от тези приказки не казва истината. Когато обаче чуеш нещо, речено ти от най-мъдрия човек в света, можеш да му повярваш. Аз открих тази тайна — каза Стареца от планината. — Май много не ми вярваш, мой увредени приятелю? Намери все пак сили да се удивиш на постигнатото от човека, изравнил се с боговете!

Разтвори дрехата си и насмалко не припаднах. На мястото, където трябваше да се намира сърцето му, зееше дупка. През нея можах да видя каменния стълб, огрян от слънчевите лъчи, гонга и чука и черния отвор на пещерата.

— Фантастично! — рече Господаря Ли с възхищение.

— Ти си наистина най-мъдрият човек на света и един тъпак като мен не може да не се поклони пред твоя гений.

Стареца от планината доволно се усмихна и подаде меха на Ли Као. Той се поклони и жадно отпи глътка.

— Според мен сърцето ти все още тупти, макар и някъде другаде — каза замислено Господаря Ли. — Ще бъде ли безопасно, ако то се превърне в песъчинка или снежинка? Сърце, превърнато в нещо друго, вече престава да бъде сърце. Логиката ми може и да ти се стори опростенческа, но интуицията ми подсказва, че напипвам истината.

— Почти я напипваш — рече одобрително Стареца от планината. — Едно сърце не може да бъде превърнато в снежинка без да загине, освен ако неговият притежател също не бъде превърнат в снежинка. Разбира се, сърцето може да бъде скрито някъде. Много е важно да знаеш как да го скриеш и просто не можеш да си представиш какви глупости допуснаха някои мои ученици в това отношение. Един от тези глупаци се оказа толкова тъп, че скри сърцето си в тялото на гущер, поставен в клетка. Тя пък бе поставена върху главата на змия, увила се на върха на дърво, пазено от лъвове, тигри и скорпиони. Друг един идиот, и нека Буда ме накаже, ако лъжа, скри сърцето си в яйце, намиращо се в патица, лежаща в кошница, поставена на остров в средата на океан, неотбелязан върху географските карти. Излишно е да добавям, че и двамата тези малоумници бяха убити от първите тъповати юнаци, които решиха да им видят сметката.

Пое меха, отпи голяма глътка и го върна на Ли Као.

— От теб, разбира се, не очаквам да проявиш такава глупост — продължи той. — Опитай се да откриеш нови съкровища, студени като тези. Човекът без сърце обича студените неща, а няма нищо по-студено от съкровищата. Когато се върнеш, ще извадя сърцето ти и ще те науча как да го скриеш добре. Докато то тупти, никой няма да може да те убие. А знай, че по-лошо нещо от смъртта няма.

Внезапно си дадох сметка, че Ли Као успява да се самоконтролира с цената на огромни усилия. През цялото време стискаше юмруци и накрая не съумя да се удържи от нотка на погнуса в гласа си.

— Има неща, далеч но-лоши и от смъртта — каза Господаря Ли.

Стареца от планината се вцепени от тези думи. Забелязах, че очите му се изпълниха със студен огън и неволно направих крачки назад.

— Моите тайни не се продават евтино проговори.

Тропна с крак но земята и в нея се разтвори бездна, в която с ужасен рев потънаха клетите ни мулета, натоварени със съкровища. Махна С ръка н бездната се затвори, сякаш въобще не беше я имало.

— Да се пилее времето ми е опасно — прошепна. Най-мъдрият човек на света доближи пръст до устните си и духна. Светлината угасна, погълната от черен облак. Появи се страховит вятър, които ни откъсна от земята и ни понесе във въздуха. Внезапно се оказахме в центъра на вихрушка, изпълнена с летяща пръст, откършени клони и дребни пищящи животни. Ураганът се придвижи надолу по склона па планината и се опитах да прикрия крехкото тяло на Ли Као с моето от болезнените удари на клоните. Воят на вятъра бе оглушителен. Продължавахме да падаме и най-сетне се приземихме със силен удар, от който изпаднах в безсъзнание.

Когато дойдох на себе си видях, че се бяхме приземили върху храсталаци, но че ако вятърът ни бе отнесъл десет фута по-нататък, щяхме да паднем в дълбока пропаст. На светлината па залязващото слънце видях някъде далеч под нас река, момче, застанало неподвижно до брега и село, наполовина скрито от дърветата. В студения въздух, спускаш се от заснежените върхове, летяха птици. Нейде отдалеч се разнасяше провлечената тъжна песен на дървосекач.

Ли Као междувременно бе бинтовал раната на главата ми. Бе седнал със скръстени крака на ръба на пропастта и отпиваше от меха с вино. Когато погледнах нагоре, към далечните планински върхове, стори ми се, че чух смях, наподобяващ дрънченето на чакъл върху метална плоча.

— Господарю Ли, моля те да извиниш дързостта ми, но ако търсенето на мъдростта води непременно до среща със Стареца от планината, може би за хората ще е по-добре да си останат глупави.

— Има различни видове мъдрост — отвърна Господаря Ли. — Има мъдрост за взимане, има и мъдрост за даване. А съществува и небесна мъдрост, неразгадаема за човека — той отпи още веднъж от меха. — В този конкретен случай обаче Небесата станаха разгадаеми — довърши мисълта си, когато се изправяше.

За мое учудване Господаря Ли бе щастлив като хлапе, на което току-що са подарили кученце.

— Окълвания Хо ни даде една трета от отговора, а Стареца от планината — другата третинка — каза Ли Као удовлетворено. Посочи ми речния бряг, където към момчето се бяха присъединили другарчетата му. — Какво правят тези дена?

Проследих погледа му и свих рамене.

— Занимават се с разни игри.

— С детски игри — съгласи се доволен Господаря Ли. — С гатанки и с безсмислени стихчета. — След това за мое учудване Ли Као отправи предизвикателен поглед към Небесата и размаха винения мех. — Велики господарю на нефрита! Държиш се като първокласен мошеник!

Разтревожен, изчаках да го порази гръм. Нищо обаче не се случи.

— Хайде, Воле, да вървим към селото ти, че е време вече да се сдобием и с последната третинка от отговора на загадката — каза Господаря Ли и се затича надолу по склона.

Стареца от планината ни бе издухал на самата периферия на цивилизования свят, така че се озовахме в много странна местност. Към далечни планини е фантастични контури се простираше безкрайна степ, през която вееше студен вятър. От време на време прекосявахме равнини, изпълнени с поразително еднакви купчинки пръст, на всяка от конто ни наблюдаваше учудено по един борсук изправен на задните си крака. Веднъж към нас се втурна цяло войнство от плъхове, но когато наближи, видяхме, че не са плъхове, а известните търкалящи се корени на растението пен, които вятърът отвяваше в посока към края на света.

Постепенно по голите планински скатове започнаха да се появяват отделни дървета, сетне и потънали в зеленина долини, и накрая гледката стана съвсем позната. След като се изкачихме на върха на един хълм успях да съзра в далечината контурите на Възглавницата на Дракона. Изпитах облекчение, когато Господаря Ли ми каза, че ще отидем именно там. Не виждах как ще мога да погледна в очите хората от село Ку Фу, ако се върна с празни ръце, без да съм донесъл лек за децата им.

Започнахме да се изкачваме по древните камъни на Окото на Дракона, тъкмо когато се здрачаваше и зелената долина се изпълваше с меки лилави сенки, а птиците пееха последните си песни преди сън. Ли Као седна на пода на наблюдателната кула, взе паничка ориз, купена в последното посетено от нас село, и започна мълчаливо да се храни. След това се обърна към мен.

— Воле, тайните престават да са тайни, когато бъдат видяни от необходимия ъгъл. Струва ми се, че ще разберем кой е той, като си припомним нещо, което княз Чин каза не веднъж, а дваж, „Вие търсите точно този женшенов корен, който ви е необходим, но не сте решили да го използвате за нещо разумно.“ Не допускаш ли, че в търсенето на Великия корен на силата князът съзря някаква заплаха за себе си? Че се опасяваше да не би да използваме корена за нещо друго и това го уплаши до смърт? Кажи ми сега какво би могло да бъде това нещо, което е способно да хвърли я ужас дори такъв един могъщ тиранин, какъвто е княз Чин?

Хапна още малко ориз, наблюдавайки как сенките продължават да пълзят по стените. След това посочи с ръка птиците.

— Нека преди всичко предположим, че Окълвания Хо ни е разказал действителен случай, превърнал се след време в мит само поради това, че е бил забулен от покривалото на времето. Наистина е съществувало младше божество, наречено Принцесата на птиците, макар и е възможно да не е било точно такова, каквото бе описано в разказа на Хо. Принцесата наистина е имала корона, украсена с три пера, дадени от Господаря на птиците. Би трябвало да сме слепи като неоконфуцианци, за да не се досетим какво се е случило. Княз Чин е отишъл при Стареца от планината, за да научи от него тайната на безсмъртието. Разбрал, че като начало трябва да открадне вещ, принадлежаща на някое божество. Сетне измамил и убил прислужниците на Нефритовата перла, отвлякъл я и откраднал короната й. После Стареца от планината извадил сърцето му, и именно заради това този жизнен приятел може да си позволява да се присмива на брадвите и на смъртоносните дози отрова. Съществувал е и продължава да съществува само един-единствен княз Чин Тиранинът, който изгори книгите на Китай, построи замъка на лабиринта и се крие зад маската на ревящ тигър, е един и същ човек.

Сърцето ми се сви, когато си помислих за княза и за играчките му, като например Невидимата ръка. Княз Чин бе платил на най-мъдрия човек на света не само цената на една сърдечна операция. Бе купил от него и умението да чете чужди мисли и да властва над създанията, криещи се в черните недра на земята. Какви шансове имахме да победим един ученик на Стареца от планината?

— Нефритовата перла, освен това, е притежавала и още нещо, почти толкова ценно, колкото и короната й. Имала е кръстница — продължи Господаря Ли. — Едва ли един ненаситен в алчността си човек като князът е пренебрегнал факта, че Царицата на женшена е най-скъпоценното растение на земята и че заедно с Нефритовата перла ще държи и нея във властта си. Ще изкажа още едно предположение. Великият корен на силата и Царицата на женшена са едно и също нещо и тези два факта се преплитат.

Ли Као погледна замислено към небето.

— Воле, китайските небеса превъзхождат всички останали, защото в тях царува единствено законът. Върховното божество е длъжно да се съобразява с правилата на Императорската книга на етикета и ако ги наруши, ще бъде веднага заменено с друго. На Небесния господар от първоизточника му се наложи да отстъпи мястото си на Великия господар на нефрита, а пък Небесния господар на нефритовата зора на златната врата само чака на Великия господар на нефрита да му станат тесни сандалите, за да заеме мястото му на престола. Когато любимката на императора, превърнала се в богиня, изгубила короната си и не могла ла се върне при Звездния пастир, тя веднага се лишила от покровителството на Небесата, защото Императорската книга на етикета не признава никакви извинения. Какво би могъл в такъв случаи да стори императорът? Откритото нарушение на правилата би му струвало трона и ако е предприел нещо, то е било много прикрито.

Господаря Ли се засмя и не престана да се смее, докато от очите му не потекоха сълзи.

— Мога да си представя как Негово Небесно Величество седи там горе и държи проклетата книга в скута си. Представям си и как погледът му започва да шари по земята и изведнъж се сепна, когато вижда как там долу двама прекрасни люде на име Ли Као и Вол Номер Десет търсят Великия корен на силата. „Защо пък да не помогна на клетите дечица от бедното селце Ку Фу? — задава си въпрос Господаря. Най-сетне, нали смисълът на съществуването ми се състои именно в това?“ И така, пред нас се появяват Лихваря Фан н Мърлявия Ма, за да ни кажат, че коренът е у княза, и освен това намират плочката, на която е описана историята на Нефритовата перла. „Чиста случайност“, въздиша Великият господар на нефрита. Фан и Ма отново се появяват ненадейно, за да ни помогнат да се измъкнем от една кула заедно със Скъперника Шен, а той пък ни разказва за Стареца от планината. „Отново случайност“, въздиша Великият господар. Бамбуковото водно конче ни отвежда право към Пещерата на камбаните, там оглеждаме картината, на която е изобразен Вехтошаря, след това се срещаме повторно с Окълвания Хо, който междувременно е разчел историята на Принцесата на птиците. „Пак случайност, въздъхва Великия господар. В края на краищата, аз просто се опитвам да им помогна да открият корена, който би могъл да спаси децата на Ку Фу.“ Дотук — добре. Дай сега обаче да видим какво точно се прокрадва към нас. Би трябвало лесно да го открием, защото сме в непосредствена близост до него.

Нервно се огледах, но към нас се прокрадваше единствено гущерче, захапало буболечка.

— Преди време един генерал сънувал, че го извикали в Небесата. И след завръщането си открил, че вследствие на промяна на строителните планове Възглавницата на Дракона се оказала разположена по смехотворен начин — каза Господаря Ли. — После, след един но-особен прочит на триграмите крепостта се сдобила с призрачен пазач на име Ван, а два века по-късно някои от местните деца започнали да играят странна игра.

Господаря Ли приключи с вечерята си и ми даде знак с ръка.

— Княз Чин решил, че ще премахне всякакъв спомен за Принцесата на птиците като изгори книгите, разруши храмовете и избие техните монаси и поклонници, и обезглави професионалните разказвачи. Забравил е обаче за една детска игра — каза Господаря Ли. — Воле, съществува нещо, което се нарича расова памет. Благодарение на нея споменът за събитията се запазва и след като обикновените разкази и повествования са се превърнали в прах. Един от начините, по който тази памет се изразява, са детските игри и песни. Когато децата се събират до стената да играят на криеница, те всъщност пресъздават историята на княз Чин и Принцесата на птиците.

Погледнах го глупаво.

Нефритовата перла е била дете на женшена. Кръстницата и е била Царицата на женшена — каза Господаря Ли. — Как може да се улови едно дете на женшена?

— С помощта на червена панделка.

— А как се е преоблякъл князът, преди да се яви на прислужниците и?

Сетих се за картината в Пещерата на камбаните.

— Като куц вехтошар, подпрял се на патерица.

Ли Као започна да възпроизвежда движенията на родните момченца, лежащи в лечебницата на манастира, като махаше с ръка във въздуха и кривеше раменете си. След това показа как момичетата се опитват да опазят панделките си.

— Макар и да не съзнават това, момченцата, подскачащи на един крак, възпроизвеждат образа на куция вехтошар. Момиченцата, също така несъзнателно, играят ролята на убитите прислужници на женшена. Последното момиче се превръща в Нефритовата перла, но не може да бъде убито, тъй като е изяло Прасковата на безсмъртието. Следователно момчето, което отнема червената й панделка, трябва да я скрие някъде. Днес то е княз, а пък другите деца са се превърнали в птиците на Китай, С превързани очи са, защото птиците не могат да видят принцесата си, след като тя е изгубила своята корона. Опитват се да я спасят като я открият чрез напипване, но за това има ограничения във времето. Така, кажи ми сега защо князът трябва да брои до четиридесет и девет?

Обикновено не съм дотам съобразителен, но този път отговорът веднага изникна в главата ми.

— Четиридесет и девет нрави седем пъти по седем — казах. — Нефритовата перла е могла да избяга при положение, че успее да отиде при Звездния пастир преди изтичането на седмия ден на седмата луна. Не мислиш ли обаче, Господарю Ли, че детската игра на криеница би могла да бъде изтълкувана поне по още двадесет начина?

— Обяснението е в женшена — отговори ми той веднага. — Още в момента, когато децата вкусиха от най-малката частица от Великия корен, расовата им памет се пробуди и те започнаха инстинктивно да играят играта на женшена. След поемането на една по-силна доза расовата им памет се раздвижи още повече. Започнаха да пеят безсмислената на пръв поглед песен, която да им помогне да открият Принцесата на птиците. Воле, това, че Маймуната се присегна и докосна Сърничката на Фан, съвсем не бе случайно.

Ли Као започна бавно и ритмично да барабани по ръба на паницата с клечките за хранене.

— Призракът на клетия Ван навярно се е чувствал много самотно — каза той. — Призраците също съхраняват расовата памет, и когато забелязал как децата играят на криеница, си дал сметка, че те всъщност с тази игра задават въпроса къде е Принцесата на птиците. Че питат къде я е отвел куцият вехтошар. Ван е знаел отговора. Искал е да се включи в играта, но е смятал, ме трябва да се придържа към правилата. Слушал е безброй пъти детските им гатанки и е импровизирал в този дух. Справил се е много добре и подозирам, че не е бил обикновен войник.

Господаря Ли захвърли клечките в паницата и ми смигна.

— Я ми кажи коя е най-често срещаната метафора за луната още от времената на Ян Ван Ли?

— Нефритовата табла — казах. — Нефритовата табла, която плува из синьочерно море, дълго десет хиляди мили.

— Във връзка с луната какво могат да ти кажат числата шест и осем?

— Дали нямаш предвид шестия ден на осмия месец?

— Опитай наопаки.

— Осмия ден на шестия месец… Почакай, та това е днес! — възкликнах аз.

— Така е. Започнахме с луната. Какво ще кажеш да продължим с горещия огън, нажежен?

— Да не би да е слънцето?

— А нощта, светла като ден? Почесах се по главата.

— Затъмнение?

— По начало не е невъзможно, но не си спомням за затъмнения в осмия ден на шестия месец. Опитай нещо по-простичко.

— Залез — казах. — Слънцето вече се е скрило, но светлината му още не е изчезнала.

— Чудесно — отвърна Господаря Ли. — И така, с играта си децата задават въпроса: „Къде е Принцесата на птиците?“ Ван им отговаря, че ако погледнат от неговата наблюдателница в осмия ден на шестия месец в часа, когато слънцето се скрива зад хоризонта, ще видят къде куцият вехтошар е отвел Нефритовата перла. Че ще видят нещо, което наподобява студен огън и първо блести като сребро, а сетне като злато. След няколко минути ще открием точно това — завърши Господаря Ли.

Поруменях и думите ми навярно прозвучава сърдито.

— Господарю Ли, тръгнали сме да открием Великия корен на силата, за да спасим децата на Ку Фу! Не сме тръгнали да избавяме от пленничество малката богиня на Императора на Небесата!

— Мило мое момче, нима смяташ, че и самият император не знае това? Прояви още няколко минути търпение — отвърна Господаря Ли.

Слънцето започна бавно да се скрива зад далечните планински върхове и облаците се изпъстриха с цветовете на залеза. Не видях обаче нищо, което да наподобява студен огън. Светлината започна да отслабва и се показаха първите бледи звезди, но все пак нищо не се появи. Почти напълно се бе стъмнило, а и да си кажа правото, никак не ми се видя убедително тълкуванието, което Господаря Ли направи на глупашката песенчица.

Внезапно вече скрилото се слънце се подаде през невидима дотогава пукнатина на западната планинска верига. Блестящ лъч проблесна като стрела през долината и достигна до източните планини. В нито един друг ден от годината нямаше да се получи такова съвършено съвпадение. Сега обаче една малка кръгла точка започна да свети сред върховете подобно на студен огън. Първо проблясна като сребро, сетне като тъмно злато. Накрая изчезна.

Господаря Ли ми даде знак да коленича и да се приготвя за молитва.

— Добра работа свърши, Ван! — извика тон. — Изпълни заръката на Императора на небесата и съм сигурен, че на духа ти ще бъде позволено да се възнесе до звездите. Там ще откриеш много деца, които ще те поканят да се включиш в игрите им, а богинята Ну Куа навярно ще се зарадва да подсили охраната на Небесните стени с такъв един достоен страж.

След трите молитви и деветте поклона се изправихме. Ли Као ми се усмихна.

— Воле, какво според теб ни изпращат да търсим? Погледнах го.

— Това не е ли мястото, където Вехтошаря е отвел Принцесата на птиците? — попитах аз.

— Безспорно я е отвел там, може би, за да открие града, в който е живяла кръстницата й. Би било обаче напълно безсмислено да се опитваме сега да търсим Нефритовата перла — отвърна търпеливо Господаря Ли, — Ако княз Чин е имал капка ум в главата си, щял да я отведе при Стареца от планината. Нямало да бъде по силите му да я убие, но е можел да я превърне в нещо. Принцесата на птиците може би днес е капка, скрита в буреносен облак, цвете в поляна или една от милиардите песъчинки на брега на морето. Не. Ти, аз и Великия господар сега се подсещаме взаимно за разни работи по друг повод. На земята има само едно нещо, с което можем да принудим княза да ни даде Великия корен на силата. Единствено то е в състояние и да го накара да освободи Нефритовата перла. Обзалагам се, че императорът се е погрижил то да е едно и също нещо.

Протегна се, прозина се и почеса проскубаната си брада.

— Хайде сега да подремнем, а когато настъпи сутринта, ще се отправим заедно да издирим гнусното лигаво сърце на княз Чин — каза Господаря Ли.

27.Езерото на мъртвите

Отправихме се на път призори и след четири дни достигнахме подножието на хълмовете. Когато започнахме да се изкачваме по планината, лятото остана зад нас. Зелените дървета, благоуханните цветя и бистрите потоци бяха заменени от най-подтискащата гледка, която бях виждал в живота си. Планината излъчваше странен студ. Студ, мъртъв и застоял, сякаш се изкачвахме по склона на чудовищен айсберг, безжизнен и не успял да се стопи за хиляда години. Понякога минавайте час, без да видим катеричка или да чуем птича песен. На третия ден от началото на изкачването ни всякакви признаци на живот напълно изчезнаха. Напразно се опитвахме да издирим с поглед мравка на земята или орел в небето.

По едно време дочухме звук от стичаща се вода, и не след дълго достигнахме до източника и. От една грозна камара скали се стичаше малък водопад. Когато се изкачихме върху скалите, видяхме, че те са част от гигантска земна лавина, затрупала тесен планински проход очевидно преди много векове. В далечината видяхме друг водопад, стичащ се от други скали, разположени но-високо. Цялото пространство между двата водопада се бе превърнало в огромно езеро. Бе най-отблъскващото, грозно и сиво водохранилище, което бях виждал в живота си. С цялото си тяло усетих, че е зловещо. Ли Као седна на земята и набързо изчисли нещо.

— Воле, това езеро съответства по размер, форма, че и по разположение на това, което очаквах да видя — каза ми той. — Това е, което проблесна пред очите ни първо като сребро, а после като злато. Сега остава да видим и какво се намира на дъното му.

Това се оказа по-трудно, отколкото бяхме предполагали. Направихме сал и се добрахме до средата на езерото. Когато обаче се опитахме да разберем каква е дълбочината му с помощта на въже, изплетено от лози със завързан накрая камък, не постигнахме нищо. Потънаха двеста стъпки от въжето, без камъкът да достигне дъното. Господаря Ли почервеня от гняв и из въздуха започнаха да се разнасят Шестдесетте последователни ругатни, с които три последователни години бе печелил първото място на Общокитайския фестивал на богохулствата в Ханджоу. Накрая реши, че ще е добре да се изкачим на скалите в другия край на езерото и да погледнем на проблема от различна перспектива.

Изкачването бе трудно и много опасно. Оказа се, че скалите са образувани всъщност главно от шисти и глина. Когато стигнахме до най-високата им част видяхме, че земята навсякъде е мека с изключение на скалистото легло на потока. Господаря Ли застана на най-високото място и оттам погледна надолу, където на около петстотин стъпки под нас златистосивата повърхност на езерото блестеше на лъчите на слънцето.

— Всъщност, трябва да се реши една най-елементарна инженерна задача — възкликна Ли Као. — Щом не можем да достигнем дъното, ще накараме дъното да достигне нас. Преди всичко ще ни трябват множество яки гърбини.

Наложи ни се да повървим доста, преди да стигнем до другата страна на планината, където имаше село. Жителите му не щяха и да чуят за работа, свързана с някакво доближаване до езерото. Заклеха се, че във водите му не могат да живеят дори дребни риби. Наричаха го Езерото на мъртъвците.

— Веднъж в годината, точно в полунощ на петия ден от петата луна към Езерото на мъртъвците се отправя керван от призраци — каза една старица, озъртайки се уплашено. — Баба ми разказваше, че когато била млада, някакви глупаци от селото решили да наблюдават това ужасяващо шествие. На другия ден ги открили с разпрани кореми и изкормени вътрешности. Оттогава всяка година, когато настъпи петият ден от петата луна, заключваме здраво вратите и се скриваме под леглата си.

Господаря Ли ме погледна. Знаех за какво си мислеше. По това време княз Чин приключваше последния етап от данъчния си поход и поемаше обратния път към своя замък. Маршрутът му преминаваше през студената планина и покрай Езерото на мъртъвците.

Макар и с много големи усилия, успяхме да убедим селяните да ни помогнат, тъй като им предложихме повече пари, отколкото всеки един от тях можеше да спести за двадесет живота. Взеха кирки и лопати и неохотно ни последваха до хълма. Заработиха със скоростта на дяволи, тъй като им се искаше да се измъкнат от злокобното място, колкото се може по-скоро. Първо изкопахме канал, водещ от ручея към една дълбока падина, сетне други канали, свързани с други падини, а накрая отсякохме дървета и направихме с тях дига. Не бе лесно да се накара ручеят да измени течението си, но в крайна сметка водата със сърдит рев се отклони от каменното си корито и започна да се просмуква в порестата пръст на падините. Дадохме на хората премии, но те така бързаха, че дори не ни благодариха, преди да си плюят на петите.

Заедно с Господаря Ли се преместихме встрани от езерото и построихме набързо колибка като място за временен подслон. Нямахме представа колко време ще трябва да чакаме и си уплътнихме времето, като си приготвихме приспособления за гмуркаме. Пикочни мехури от диви прасета, в които да се събере въздух, и тръби за дишане, направени от червата им. Приготвихме си и бамбукови копия, както и въжета, на които да закрепим камъни за поясите си, за да се гмуркаме по-лесно. Събитията обаче се развиха много по-бързо, отколкото предполагахме.

Бях се загледал в отражението на луната в повърхността на езерото, а Ли Као пишеше стихове на светлината на фенер, когато той започна внезапно да се поклаща. Погледнахме с удивление как се плъзна не масичката и се разби на пода. След това земята под нозете ни започна да подскача, подобно на див жребец. Бързо излязохме от колибката и погледнахме близкия хълм. Чу се чудовищно стържене и пукот и осветеният от луната хълм започна да се движи. Дори и Господаря Ли не беше предполагал, че гледката ще е толкова внушителна. Водата от потока се бе просмукала така плътно в порестата земя, че бе размила кажи речи цялата основа на планината. Стори ни се, че половината от нея трепна, после се оказа във въздуха, а накрая направи фантастичен скок право в Езерото на мъртъвците.

Хванахме се за едно дърво, за да спасим живота си. Видяхме как огромна маса вода, придобила сребрист цвят под лунните лъчи, се възнася към небето подобно облак. Чудовищната вълна невероятно бавно се понесе към долната преграда и усетихме полъх от леден въздух. Сетне вълната помете преградата н се насочи към разположената под нея долина. Видяхме как една гора мигновено се превърна на трески, а огромни скали полетяха към небето сякаш бяха песъчинки. Планината под нас отново потрепери, от недрата й се разнесе глух тътен и около нас се издигна ледена мъгла. Дървото, за което се бяхме заловили, се наклони. Стори ни се, че измина цяла вечност до момента, когато земята престана да трепери, а сърдитият рев на водата заглъхна.

Мъглата постепенно се разсея и пред очите ни се появи невероятна гледка. От плитката вече вода бе изникнала цяла гора от куполи, островърхи кули и крепостни стени. На мозъка ми му бе необходимо известно време, за да приеме факта, че под Езерото на мъртъвците се бе крил цял един град. Ли Као нададе радостен вик, залови се за кръста ми и започна да танцува около мен, изпълнен с щастие.

— Прекрасно място, където да се скрие едно сърне! — изкрещя. — Нали наистина е прекрасно?

И аз затанцувах заедно с Господаря Ли, но не се съгласих с последните му думи. Призрачните кули приличаха на пръстите на удавници, опитващи се да сграбчат луната, а водата, стичаща се но каменните стени, наподобяваше сълзи.

Нощта измина и приветливото утринно слънце започна да топли С лъчите си телата ни, сгърчили се върху сала. Нищо обаче не бе в състояние да стопли водата на Езерото на мъртъвците. Проверих още веднъж изправността на свинските мехури и тръбите, на копията и на камъните.

— Готов ли си? — попита Господаря Ли.

— Готов съм — отвърнах. Захапах тръбата, свързана с първия мехур, стиснах си носа и скочих.

Водата бе много студена, но аз бях намазал тялото си със свинска мас, така ме ми се видя поносима поне до момента, когато докоснах странно ледено течение, което насмалко не ме изхвърли обратно на повърхността. Видях как краищата на пръстите ми посиняват от студ, но течението за щастие бе слабо и скоро го прекосих. Започнах да потъвам по-бързо, отколкото ми се стори безопасно, така че изхвърлих няколко камъка от джобовете си. Въжето, прикрепено за пояса ми, бе завързано на възли. Ли Као, който ги бе преброил, сетне ми каза, че съм се спуснал на дълбочина тридесет стъпки.

Бях предположил, че долу ще се окажа в пълен мрак, обаче фосфоресциращите скали излъчваха зловещо зеленикаво сияние, благодарение на което всичко се виждаше съвсем ясно. Тръгнах по една от улиците на удавения град, размахвайки ръце като плувец, Въздухът в свинския мехур имаше отвратителна миризма, но можете да се диша. Освен това, на пояса си бях прикрепил още два мехура. Стигнах до един дом, внимателно надникнах през вратата и си дадох сметка, че виждам нещо съвсем невъзможно.

Започнах да ползвам въздуха от втория мехур и ускорих ход. Навсякъде видях все едни и същи невъзможни неща. Когато и той свърши, поех третия мехур. Сетне се върнах но обратния път до мястото, където въжето зае вертикално положение. Изхвърлих камъните от джобовете си, изтласках се от дъното и след малко се оказах на повърхността само на няколко стъпки от сала.

— Господарю Ли! — изсумтях. — Господарю Ли! Той ми даде знак да мълча, издърпа ме на сала и ме разтри. След това ме накара да изпия малко вино, преди да започна да му обяснявам какво съм видял. Първо му разказах за странното ледено течение и за фосфоресцирането.

— Господарю Ли — продължих разказа си. — В първата къща видях скелетите на жена и дете. Такова едно езеро би трябвало да се е образувало години, но жената очевидно се е удавила така бързо, че не е имала време да вземе детето си от люлката.

Разказах му, че и в другите къщи бях видял същата гледка. Играчи на комар, удавили се със чаши в ръце. Ковачи, проснали се до наковалните си. Жени, чиито кости се бяха смесили със съдовете, в които са приготвяли вечеря.

— Господарю Ли, този град е бил унищожен мигновено! — възкликнах. — Ако княз Чин е виновникът за това масово убийство, той има най-студеното сърце на света!

Ли Као ме стисна за ръката.

— Повтори последното — нареди ми.

— Ами… казах, че ако княз Чин е причинил тази всеобща гибел, то сърцето му е най-студеното на света.

Лицето на Ли Као бе придобило странно изражение. Изражението на котка, промъкваща се зад едра самодоволна птица. Махна с ръка в посока към кулите и куполите.

— Воле, това е един нов лабиринт, а този път не разполагаме с огърлицата с дракона. А дали пък ни е необходима? Струва ми се, че когато Стареца от планината ни говори за глупостта на някои от учениците си, може би внимателно да ни е намеквал нещо за княз Чин. Ли Као бързо намаза тялото си с мас и взе своите дихателни приспособления.

— В края на краищата, Най-мъдрият човек на света едва ли би бил доволен от ученик, който решава да скрие сърцето си в огромен град, погребва го на няколкостотин фута дълбочина и въпреки това оставя пътека, водеща право към същинската природа на изрязания орган. Воле, я ме заведи при това странно ледено течение — измънка Господаря Ли.

28.Най-студеното сърце на света

Спуснахме се в глъбините на зловещото зеленикаво сияние и открих леденото течение само след миг. Почти умряхме от студ докато разберем, че можем да го следваме от безопасно разстояние, наблюдавайки една тънка верига от мехурчета. Това ни отне часове, тъй като ни се наложи да прекосим множество улици, пресичащи се под най-различни ъгли. От време на време излизах обратно на повърхността и премествах сала, след това от водата се измъкваше и Господаря Ли, почивахме си и отново зареждахме мехурите с въздух. Оказа се, че постепенно се придвижваме към самия център на града. В късния следобед достигнахме меден купол, стърчащ над водата и обграден от върховете на четири каменни кули. Една от скалите, срутили се от планината, бе го пробила. Тънката верига от мехурчета започваше тъкмо от образувалия се отвор.

Промъкнахме се през него и се спуснахме към купчина съкровища, десет пъти по-голяма от всички останали, които бяхме видяли дотогава, взети заедно.

Над нея се виждаше огромно копие на тигровата маска на княза, закачена на каменна стена. Устата на звяра бе широко отворена и иззад зъбите му се виждаше лавица, върху която бяха наредени най-изящни скъпоценни камъни. В центъра им имаше малко златно ковчеже и сърцето ми се изпълни с радост когато забелязах, че мехурчетата излизат от ключалката му. Понечих да го взема, но Ли Као не ми позволи. Даде ми знак да погледна по-внимателно маската и видях, че зъбите на тигъра са от остра стомана. Придвижих се до една от кулите и успях да измъкна каменна плоча от стената и. Върнах се при маската и пъхнах плочата между ужасните челюсти.

Стоманените зъби веднага с щракане се впиха в нея. Чу се страховито хрущене, може би подсилено от водната среда, но плочата за щастие се оказа достатъчно дебела, за да успея да си пъхна ръката през отвора и да взема ковчежето. Тъкмо го бях пуснал в торбичка, прикрепена за пояса ми, когато стоманените зъби прегризаха плочата със страховит трясък. Започнахме да плуваме обратно към повърхността и изведнъж сърцето ни се сви. От глъбините на зеленикавото сияние се появиха три бисерни фигури и се насочиха към нас. Ако не бях захапал мехура, навярно щях да се разплача от жалост. Това бяха трите убити прислужници на Принцесата на птиците. Въпреки многото изминали векове телата им не бяха засегнати от тление. Ужасът, изпълнил очите им, бе смесен с безпомощност. Стори ми се, че ни умоляваха за нещо. Движеха се във водата като риби, с къси отсечени движения. Дългите им черни коси образуваха облаци около главите им.

Тези коси не се оказаха подвластни на течението. Извиваха се подобно живи въжета, изтъкани от змии. Омотаха се около дихателните ни тръби и ги откъснаха от устните ни. Сетне се заизвиха пред липата ни и запушиха нашите усти и носове. Гмурнахме се отново към дълбокото, извадихме запасните мехури, захапахме ги и отново се понесохме към повърхността. Извадихме и бамбуковите си копия и ги насочихме към момичетата. Без каквато и да е полза обаче. Телата им, макар и пъргави, бяха безжизнени от векове, така че те без каквато и да е боязън отново ни оплетоха с косите си. Пак се гмурнахме и за сетен път захапахме нови мехури, но още докато правех това усетих как нечии студени коси се плъзват над раменете ми. Отнеха ни и последните мехури. Погледнах отчаяно прислужниците и ми се стори, че по умоляващите им липа се стичат сълзи. Косите им обаче бяха образували черен облак, през който не можехме да преминем.

Сграбчих Господаря Ли, доплувах до каменната кула н с копието си измъкнах още една плоча от стената й. Получи се достатъчно голям отвор, през който мушнах Господаря Ли и веднага го последвах, като в същото време се опитвах да държа момичетата на разстояние с копието си. След това изхвърлих камъните от нашите пояси и Започнахме да се издигаме. Дробовете ми щяха да се пръснат, изпитвах нетърпима болка в ушите, а очите ми горяха. Почти бях загубил съзнание, когато главите ни пробиха повърхността на водата и се оказахме в малко пространство непосредствено под един меден покрив. Задържах главата на Ли Као над водата и дълбоко поех въздух, който почти разкъса измъчените ми дробове. Накрая успях да поема достатъчно въздух, за да мога отново да разсъждавам нормално. Успях да забележа, че стената от лявата ми страна е порутена. С няколко ритника пробих отвор в нея, промуших тялото на Ли Као през него и се озовахме върху плосък покрив. Тялото на Господаря Ли се бе отпуснало безжизнено в ръцете ми. Положих го на гръб и се опитах да го съживя чрез изкуствено дишане. Почти бях изгубил надежда да го спася и се на каних да се разплача, когато той се изкашля. Нададох радостен вик и продължих изкуственото дишане. От устата му потече вода и след малко започна да диша самостоятелно. Едва тогава се отпуснах на покрива, редом до него, и започнахме в двамата да дишаме тежко подобно риби, извадени на брега. Накрая успяхме да седнем и да се огледаме. Дадохме си сметка, че положението ни никак не бе станало по-леко. До брега имаше повече от миля, а трите прислужници кръжаха около кулата като акули. Господаря Ли извади малко вода от ухото си и след това посочи момичетата с треперещ пръст.

— Вол Номер Десет, с теб сме свидетели на престъпление, което по своята низост надминава въображението — каза със стържеш глас. — Княз Чии е убил тези клети момичета и след това със заклинание ги е принудил да пазят сърцето на своя убиец. Тъй като е решил никога да не умира по този начин е обрекъл три невинни създания на вечно проклятие.

Бе почервенял от възмущение.

— Дори и Владетеля на небесата няма право да осъжда когото и да е на вечно проклятие! — изкрещя той гневно. — Трябва да има съд, в който обвиняемият да има право на защита и Царете на Яма да се произнесат но присъдата преди да се наложи такова едно чудовищно наказание!

Промърморих нещо и извадих ковчежето от торбичката. Като доближих леденостудения предмет до ухото си чух отвътре да се раздават тихи звуци. Туп… туп… туп…

— На парчета ли да го нарежа или да го стъпча? — попитах сърдито.

Въпросът се оказа от академично естество. Ли Као се опита да отвори ковчежето с помощта на шперца си, но никога не се бе сблъсквал с такава брава. Бе най-сложната механична ключалка, която бе виждал през живота си и можеше да бъде отворена единствено от собствения и ключ. Камата ми дори не успя да одраска ковчежето. Ударих го с все сила в камъка, но драскотина пак не се появи. Опитахме и с усърдно триене, но то дори и не затопли ледената повърхност. Накрая хвърлих гневно ковчежето на земята. Междувременно се оказа, че заедно с него бях сграбчил и няколко скъпоценни камъка. Ли Као бавно присегна и ги разгледа. Бяха диамант, рубин, бисер и изумруд. Загледа ги зачудено.

— Така е. Вече ти бях казал, че Великия господар на нефрита ще превърне двете задачи в една. Има само един начин да се измъкнем от тази кула и за целта ще трябва да дадем тържествен обет.

Нямах никаква представа за какво ми говори.

— Трудно е да се открие капка в буреносен облак, цвете в ливада и песъчинка в пясъчен плаж — прошепна Господаря Ли. — Воле, аз съм глупак. Клетият ми мозък е заприличал на буца масло. Тъй като вече не мога да се доверявам повече на това, което някога наричах памет, ще те помоля ти да си припомниш нещо. Как се казваха трите прислужници на Принцесата на птиците?

— Снежната гъска… — започнах бавно. — Малката Пин и… Есенната Луна.

Ли Као скри скъпоценните камъни в една черупка на пояса си и ме помоли да прибера ковчежето отново в торбичката и да я завържа здраво за своя пояс. След това с мъка се изправи на крака и погледна клетите момичета, които продължаваха да кръжат около кулата.

— Снежна гъско — каза тихо. — Малка Пин, Есенна луна, чуйте ме. Работата вече почти е свършена. Разполагаме с флейтата, топката и звънеца. Знам къде да открия трите пера на Царете на птиците. Знам къде да открия и златната корона. Вече знам и къде да открия Принцесата на птиците. Трябвала ни пуснете да преминем. Трябва да положите такива усилия, каквито по-рано никога не сте полагали, и да ни позволите да стигнем до брега.

Продължих да го гледам тъпо. Той си пое дъх. — Прислужници! Ако можете да се преборите с магията и да ни позволите да преминем, кълна ви се във всичко, което е свято, и в името на Великия господар на нефрита, че птиците ще полетят! — изкрещя с все сила Господаря Ли. — На седмия ден от седмата луна птиците на Китай ще полетят!

Съмнявам се, че втори път в живота си ще мога да бъда поразен от нечия смелост, защото веднъж станах свидетел на смелост, излизаща извън разбиранията на смъртните. Гласът на Ли Као отекна в кулите и стените на мъртвия град и след това настъпи тишина. Сетне телата на мъртвите момичета започнаха да се въртят във водата. В началото ми се стори, че те просто не могат да се контролират, но след малко си дадох сметка, че те се въртят но такъв начин, че да омотаят косите си плътно около своите тела.

Обля ме вълна от болка, която почти ме събори във водата. Чух болезнените викове на момичетата не с ушите, а със сърцето си. Господаря Ли се качи на гърба ми, скочих във водата и заплувах към далечния бряг. Ужасяващата болка на девойките продължи да отеква в сърцето ми, а водата наоколо ни се размени от трескавите движения на телата им. Минах толкова близо до една от тях, че успях да съзра сълзите й и да видя как се гърчи, сякаш някой и прекършва гръбнака. Започнах да плувам по-бързо и момичетата изчезнаха от погледа ми. Прекратиха ужасната си борба едва след като успях да изпълзя на песъчливия бряг.

Застанахме с лице към момичетата и сведохме чела доземи. Ли Као прецени, че не разполагаме с достатъчно време, за да почетем доблестта им по дължимия начин.

— Воле, вече сме подвластни на тържествения си обет и ще се наложи да разберем какво напрежение могат да издържат твоите мускули — каза той мрачно. — За да стигнем до Замъка на лабиринта трябва да прекосим половината Китай. Наложително е обаче да бъдем там преди да настъпи седмият ден от седмата луна. Ще се справиш ли?

— Господарю Ли, качи се на гърба ми — отвърнах му аз.

Той ме послуша, след което аз се извърнах с лице към юга и се понесох напред.

В късния следобед на седмия ден от седмата луна се озовахме на песъчлив бряг и наблюдавахме стръмния хълм, върху който се извисяваше мрачната грамада на Замъка на лабиринта. Слънчевите лъчи си пробиваха пътя през тъмните облаци и превръщаха водите на Жълтото море в разтопено злато. По повърхността му се движеха вълни, предизвикани от силния вятър. Чайките проблясваха като снежинки в небе, обещаващо дъжд. Нямаше как да преведа Господаря Ли през тези вълни без да убия него или двама ни, така че го погледнах с уплашени очи.

— Струва ми се, че скоро ще получим подкрепление — каза ми той спокойно и посочи няколко лодки, които бързо се доближаваха към нас.

Първата от тях бе малка рибарска лодка с яркочервено платно. От другите лодки я обсипваха с копия и стрели. Вятърът довя до нас гневни викове. „Кесията ми… нефритовата ми тока… спестяванията на баба… с прилепови фъшкии артрит не се лекува… под нито една от трите черупки нямаше бобова зърно… върни ми изкуствената челюст!“

Малката лодчица достигна брега буквално пред нозете ни и от нея изскочиха двама господа с долен вид и размахаха юмруци към преследвачите.

— Как смеете да ни клеветите! — извика Лихваря Фан.

— Ще ви съдим за клевета — закани се Мърлявия Ма. Заканващата се тълпа също достигна брега и Ма, и Фан си плюха на петите. Влязохме в малката рибарска лодчица и се изтласкахме от брега. Вятърът любезно ни понесе и наместихме платното. Слънцето залезе, светкавици разсякоха небето и започна да вали. Грамадата пред нас покри почти целия хоризонт. Като маневрирах сред острите назъбени скали, открих място, където можеше да достигнем брега.

Вятърът вече виеше, а дъждът бе станал толкова силен, че не виждах почти нищо. Завъртях около главата си въже, на чийто край имаше кука. При третия опит тя се закачи надеждно за една скала. Господаря Ли се качи на гърба ми и започнах да се катеря. Камъните бяха хлъзгави, но нямаше как да не рискуваме, защото трябваше да достигнем лабиринта преди прилива.

Успяхме. Изкатерих се на площадката, водеща към малката пещера, където бяхме открили първата съкровищница на княза. С помощта на куката и въжето се спуснах през каменния комин, водещ към лабиринта. Господаря Ли запали факел и замислено се огледа.

— Жалко, че вече не разполагаме с Драконовата огърлица — каза тихо. — Една желязна памет като на Окълвания Хо щеше да ни свърши хубава работа сега.

Мисловните процеси на Господаря Ли ми бяха толкова чужди, колкото и скритите помисли на Буда. Не се поколеба при избора на нито един от завоите и го последвах, очаквайки през цялото време да чуя началото на металическото ръмжене на тигъра. Князът не бе безделничил по време на нашето отсъствие. Въздухът вонеше на кръв и гниеща плът. Срежи трупове ни гледаха учудено от пукнатините в тавана. С ужас забелязах, че на пода започват да се появяват тъмни струйки. Някъде в далечината се дочу ръмженето на тигър.

Ли Као доволно се изкашля и прекоси арката, водеща към пещерата с фалшивия таван и изкуственото езеро. Закрепих едно въже на скала от единия край на езерото, сетне повторих операцията от другата страна. Другия край на въжетата прикрепих на кръста си с възел, който можех лесно да развържа. Погледнах със страх нагоре, където трябваше да се намира фалшивата врата. Ако се окажеше невъзможно да се отвори откъм нашата страна, щяхме да споделим съдбата на клетниците, чиито тела се бяха залостили в пукнатините.

Водата нахлуваше все по-бързо и по-бързо и вече достигна бедрата ми. Започнах да плувам нагоре с Господаря Ли на гърба си. Ръмженето на тигъра прерастна в рев и водата на прилива ни удари с цялата си сила. Потоците й ни блъскаха от всички посоки, но въжетата бяха добре закрепени, така че продължихме да се издигаме. Господаря Ли стъпи на раменете ми и присегна нагоре. Чух как пъхтеше и ръмжеше, но след малко тези звуци бяха последвани от стърженето на метал. Той бързо се изви встрани и отворилата се надолу врата се размина с главата му само на два пръста. Отвързах въжетата, преминах през отвора и се озовахме отново в тронната зала на княз Чин.

От случайно изтървана приказка на Ключовия заек бяхме научили, че тронната зала се заключва при залез слънце и след този миг единствено князът може да влезе в нея. Светлината на факела на Ли Као разпръскваше мрака. Чуваше се тежката стъпка и дрънченето на оръжието на войниците, стоящи на стража от другата страна на златните порти. Бурята премина така бързо, както се бе появила, вятърът разсея облаците, помещението се изпълни с лунна светлина и насмалко не изстинах от ужас.

Княз Чин бе седнал на трона си и ужасяващата му маска бе втренчила поглед в нас.

Ли Као продължи да върви напред без да се смущава от нищо.

— Не се бой, Воле, това е само празна черупка — каза ми той, и когато след малко намерих сили да помръдна отново, се оказа, че е прав. Лунните лъчи преминаваха като бледи златисти пръсти през отворите за очите на тигровата маска и огряваха облегалката на трона. Маската и голямото наметало от пера бяха поставени върху лека метална рамка.

— Е, Воле, обещахме да свършим една работа преди да се заемем повторно с женшеновите корени — каза Господаря Ли. — Това ще рече, че ни остават само няколко часа, през които сме длъжни да открием перата на Царете на птиците, златната корона и самата Принцеса на птиците. Ще ни трябва и ключа на ковчежето, така че нека се заловим за работа. Брадвата ти отскочи от княза, когато за пръв път то удари с нея. Спомняш ли си къде точно го улучи?

Присегнах към три малки бели перца, които бяха втъкани в наметалото.

— Може ли да има пера, способни да спрат острието на брадва? — прошепнах аз. — Господарю Ли, да не би това да са перата на Царя на птиците?

— Скоро ще разберем. Опитай се да ги измъкнеш.

Перата не можеха да бъдат измъкнати. Не можеха да бъдат и изрязани. Факелът на Ли Као въобще не ги опърли. Той извади черупките от пояса си и ми подаде три играчки. Поставих малката тенекиена флейта върху трона с треперещи ръце и присегнех към наметалото.

— Снежната Гъска връща флейтата в замяна на перцето — прошепнах. Перцето излезе като сламка, измъкната от бучка масло. Поставих и кристалната топка на трона. — Малката Пин връща топката в замяна на перцето — прошепнах, и второто перце се измъкна със същата лекота, с което и първото. Поставих върху трона и бронзовото звънче.

— Есенната Луна връща звънчето в замяна на перцето — прошепнах аз и третото перце едва не скочи само в ръката ми.

Ли Као прибра перцата в пояса си.

— Останалата част от работата няма да е така лесна — каза мрачно. — Ще ни бъде нужна помощ, така че нека да побързаме да я открием.

Изчакахме настъпването на отлива. Спуснахме се отново в езерото и заедно с Ли Као поехме пътя си през лабиринта. С помощта на въжето и куката се изкачихме отново през каменния комин и влязохме в пещерата. Оттам пък се спуснахме по склона на скалата до брега на морето. Бе вече така спокойно, че с лекота преплувах разстоянието до града.

Най-големият увеселителен град в света започваше нощния си живот, Отвсякъде се разнасяше смях и приятният звук, предизвикан от празни делви за вино, разбивани в земята. Най-различни веселяци се опитваха да ни приобщят към компанията си, но ние се измъквахме от прегръдките им и ускорихме ход. Прехвърлихме се през стена, зад която имаше малка градина. Човек понякога може да открие помощ в най-невероятни места. Като например в скромна малка къщичка, където едно мекушаво човече и очарователната му алчна жена се радват на приятна и мирна семейна вечер.

— Сладурко! — извика щастливо Лотосовия облак, докато Ключовия заек изпищя „Крадци“ и се шмугна под леглото.

29.Какво може да се види от едно притворено око

Бе ни необходимо известно време, за да убедим Ключовия заек, че наистина сме успели да оживеем въпреки страшната болест и той се престраши, и се измъкна изпод леглото. След това се получи наистина мила семейна картинка, тъй като заекът съобрази да донесе няколко кани вино от сиромашкия си килер и насядахме около масата, отпивайки от него, замезвайки си със зърна грозде. Ли Као изчака дългият нос на малкото човече да престане да трепери от ужас, преди да се обърне към Лотосовия облак.

— Лотосов облак, ще имаш ли добрината да задържиш съпруга си и да го опазиш от нараняване, ако рече да припада? — попита колкото се може по-любезно. — Видиш ли, заедно с Вола решихме да убием княз Чин.

Лотосовия облак успя да улови Ключовия заек тъкмо преди главата му да тупне на пода. С помощта на благоуханни соли успяхме да го върнем в съзнание и след като отпи малко вино цветът на бузите му се възвърна.

— А пък ти ще трябва да ни помогнеш — продължи Господаря Ли.

Лотосовия облак отново успя да улови навреме припадащия си съпруг, а аз отидох да донеса още благоуханни соли.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — понита дружески Господаря Ли, след като ковчежникът отново се съвзе. — Може би ще е редно първо да обясня защо князът заслужава да бъде убит. Всичко започва е една прекрасна приказка, която вярвам, ще се хареса много на Лотосовия облак, тъй като в нея се разказва за най-красивия бог на Небесата и най-хубавото момиче на света.

— А разказва ли се нещо и за злата и мащеха? — попита Лотосовия облак със сияещ поглед.

— Колкото и странно да изглежда, в повествованието зла мащеха няма — отвърна замислено Господаря Ли. — Не мога да разбера защо.

— Слава Богу! — възкликна Ключовия заек. — Злите мащехи ме ужасяват. Всъщност, почти всичко ме ужасява — добави той тъжно.

Ли Као пое ролята на домакин и повторно напълни чашите. Разказа почти дословно приказката на Окълвания Хо за Звездния пастир и Принцесата на птиците. Трудно можеше да открие по-добър слушател от Лотосовия облак, която подскочи от възбуда в момента, когато Великия господар на нефрита положи корона върху главата на Нефритовата перла, и се разплака от радост, след като чу как Принцесата слиза от прекрасния мост на птиците и се втурва към прегръдките на Звездния пастир. Не бе необходимо да си особено проницателен, за да разбереш, че милата ми Лотосов облак мечтаеше наяве как се превръща в най-красивото момиче на света и, преобразена в богиня, се възнася към звездите.

— И сетне те заживели… — каза Господаря Ли и напълни чашата си. — Не, за съжаление не мога да кажа, че сетне са живяли дълго и щастливо. Видиш ли, намерило се едно гнусно човече, на което му се прищяло да живее вечно. Научило се, че ако успее да открадне вещ, принадлежаща на някой бог, никога няма да остарее, докато я притежава, и че ще стане неуязвимо, ако най-мъдрият човек на света, Стареца от планината, изреже сърцето му. И така, то подготвило клопка за най-невинната и простодушна богиня, която успяло да открие. Думата ми е за Нефритовата перла, Принцесата на птиците.

— О, не! — извика Лотосовия облак.

— О, да — каза Господаря Ли. — Тя имала три прислужници, наивни и простодушни като нея. Гнусното човече купило от Стареца от планината три прекрасни дрънкулки, както и три перца, досущ като перцата на Царете на птиците. Сетне се пременило като куц вехтошар и отишло при трите прислужници. Разказало им някаква лъжа, навярно нещо от рода на това, че много боготвори принцесата и ще заплати каквато и да е цена за нещо, което тя е докоснала. Помолило в замяна на дрънкулките да му сторят дребна услуга. Да подменят перцата на короната на Нефритовата перла с неговите и да му ги дадат.

— Не вярвам да са могли да направят такова нещо! — каза възмутено Лотосовия облак.

— А момичетата знаели ли са, че перцата на короната са вълшебни? — попита Ключовия заек.

— Заекът засяга един много важен въпрос — рече одобрително Господаря Ли. — Прислужниците въобще си нямали представа, че тези перца принадлежат на Царя на птиците. А и да не забравяме, че това е станало преди повече от хиляда години, когато перата са се използвали за украсата на всякакви шапки, не само на корони. Какво страшно можело да има в това да заменят старата украса с нова? Пък и дрънкулките били наистина прекрасни. Прислужниците все пак съобразили да поставят едно условие. Накарали вехтошаря да се закълне, че ако принцесата по една или друга причина поиска старите си перца, той ще им ги върне и ще си прибере дрънкулките. Разбира се, той веднага се заклел. Една след друга те дошли при него с перцата, една след друга си получили дрънкулките, една след друга били прободени право в сърцето от гнусното човече.

— Клетите девойки! — изхълца Лотосовия облак. — Клетите неверни прислужници!

— Клетата Принцеса на птиците — добави Господаря Ли. — Предполагам, че гнусното човече е извършило престъпленията си на седмия ден от седмата луна, за да не могат на Небесата да се усетят. Нефритовата перла трябвало да се завърне при съпруга си, така че извикала птиците на Китай. Птиците обаче вече не могли да я чуят, тъй като не притежавала перцата. Клетата малка принцеса! Представям си как е призовавала птиците, как се е тревожила от това, че не идват, как безпомощно се е озъртала и е отправяла взор към Небесата, където я очаквал божественият й съпруг. Как е изгубила всякаква надежда, след като изтекъл седмият ден от седмата луна. Нарушила обета си, така че била лишена от закрилата на Небесата. Колкото до останалото, за едно лукаво човече, предрешено като вехтошар, не представлявало никаква трудност да открадне корона от едно простодушие селско момиче.

— Трагедиите ме ужасяват! — завайка се Ключовия заек.

— Боя се, че най-страшното тепърва предстои — въздъхна Господаря Ли. — Гнусното човече се завърнало при Стареца от планината, който изрязал сърцето му. По този начин станало неуязвимо, а след като вече притежавало и короната, никога нямало да остарее. С течение на вековете купило много други тайни от Стареца от планината и могъществото му нараснало. А ти, драги ми Ключов заеко, го познаваш най-добре от всички ни, тъй като човечето сетне се превърнало в княз Чин и се наместило на трон, на който си седи и до ден-днешен, скрито зад златна маска.

Улових падащия Ковчежник в движение, а Лотосовия облак отиде да донесе благоуханни соли.

— Един и същ княз е властвал през всичките тези векове! — възкликна уплашено Заека, когато се съвзе.

— Само една молба имам към вас. Не ме принуждавайте да поглеждам лицето, скрито зад маската. То навярно е най-ужасното и страховито лице на света.

— Може и да не е — рече замислено Господаря Ли.

— Говорим за един много необичаен човек. Изгорил е всички книги в Китай и е избил милиони хора, за да премахне всякакъв спомен за Принцесата на птиците. Защо му е било необходимо да върши това, след като тя вече е била лишена от покровителството на Небесата? Всички тези хора са били избити безпричинно. Сетне си построил замък с тридесет и шест императорски спални, за да затрудни евентуалните убийци. Убийците обаче не биха могли да му сторят нищо, тъй като е неуязвим. Живее само заради парите, но с какво ги пази? С железни каси и с армии ли? Не. Пази ги е помощта на лабиринти и чудовища, сякаш излезли от страшните детски приказки. Чудовищата наистина са страховити, но не вършат никаква работа. Велики Буда, та всеки полуумен армейски сержант би могъл да измисли някаква по-добра защита!

— Смяташ ли, че е луд? — прошепна Лотосовия облак.

— О, ни най-малко — отвърна Господаря Ли. — Човечето така си устроило живота, че всеки, който евентуално би се опитал да посегне на него, трябвало да изтърпи премеждия като описваните в страшните приказки. Това е безсмислено, ако приемем, че човечето е било велик и могъщ владетел. То обаче става напълно логично, ако възприемеш човечето в истинската му същност — страхливо малко момченце, будещо се през нощта, треперещо от ужас при всеки шум и съзиращо чудовища във всяка сянка. Момченцето пораснало, но в никакъв случай не възмъжало. Мислите за смъртта така го плашели, че било готово да извърши каквото и да е престъпление, и дори да изгуби сърнето си, само и само да стон далеч от Великото колело на преображенията. За княз Чин трябва да се каже и още едно нещо, което е може би най-странното от всички.

Ли Као бръкна в пояса си и извади скъпоценните камъни, които бях взел заедно с ковчежето — диамант, рубин, бисер и изумруд. Постави ги върху масата.

— Погледни това, Заеко — каза той. — Говорехме за едно малко момченце, живеещо само заради парите, и то те държи на служба като свой съветник. Принуден си да налагаш глоби от негово име, да прибираш неговия дял от всяка сделка, да го придружаваш в данъчните му походи и да определяш кое село колко му дължи. Принуждава те всяка вечер да стоиш в съкровищницата му и да броиш плячката му с точност до грош. Тайнственият княз Чин, който живее само заради царите, така си е уредил живота, че неговият ковчежник прекарва много повече време при тях от самия него. Това не ти ли се вижда странно?

— Лотосовия облак е права. Луд е — намесих се аз убедено.

— Там е работата, че не е — отвърна Господаря Ли. — Видиш ли, всичко би застанало на мястото си — и парите, и чудовищата, и останалите капани, взети от страшните приказки, и отсъствието на разумни предпазни мерки, и смехотворните излишни предпазни мерки, стига да знаеш какво лице е необходимо да се скрие зад маската. Представи си например, че зад ужасната маска на разярен тигър…

Господаря Ли се приведе напред. Гласът му хипнотизираше. Очите му бяха станали студени като на кобра. — …се крие лицето на уплашен заек — прошепна. Ли Као междувременно вече ми беше дал знак с очи да се приготвя за скок и ми бе останало да разбера само в каква посока. Проснах Ключовия заек на земята, а ръцете на Ли Као бързо изхлузиха от врата му верижка с ключ и я захвърлиха над главата му. Веднъж вече се бяхме омотавали в тази верижка, на чийто край имаше ключ с формата на цвете с шестнадесет малки шипа. Ли Као измъкна златното ковчеже изпод наметалото си. Ковчеже, в което се намираше сърцето на княз Чин и със секретна ключалка, оформена също като цвете с шестнадесет малки процепа. Всеки зъб на ключа трябваше да влезе в съответния процеп и при това да се упражни точно премерен натиск. Челото на Ли Као се смръщи от напрежение, докато се опитваше да улучи точната позиция на ключа.

Лотосовия облак, която дотогава възприемахме като спокойна жена, пищеше ужасено, а кучетата на двора се скъсваха от лай. Нещо ме повдигна от пода и установих, че съм се озовал на гърба на свирен ревящ тигър.

Намирах се в чудесна позиция. Бях обвил с ръце врата на тигъра и захапах с все сила козината му. Започнахме да се мятаме из стаята, докато Господаря Ли продължаваше да се бори с ключалката. Ако днес съм жив, то е благодарение на факта, че княз Чин безспорно се оказа най-глупавият от всички ученици на Стареца от планината. Когато установи, че във вид на тигър не може да ме отърси от себе си, превърна се последователно в змия, в дива свиня и в огромен паяк. През цялото време се молех на ум на Великия господар на нефрита да не позволи в мозъка на този идиот да проникне представата за скорпион — вече едва ли не виждах как ме нанизва върху отровната си опашка като дребно насекомо. „Изчисти мозъка му от всякакви мисли за бодливи прасета, кактуси, подвижни пясъци и месоядни растения“, продължих да се моля. Не знам дали Великия господар ме чу, но князът в момента определено не можеше да чете мислите ми, защото любезно се превърна в крокодил. За нещастие, удари с опашка Ли Као, който вследствие на това полетя под една тежка маса, а тя пък падна върху му и го затисна. Ковчежето и ключът хвръкнаха нейде встрани. Наложи ми се да изплюя огромно количество тигрова козина, глиганска четина, паякови косми и крокодилови люспи, за да успея да кажа нещо.

— Лотосов облак, отвори ковчежето! — изкрещях. Княз Чин тогава се превърна в огромна маймуна.

Продължихме да се търкаляме из стаята докато Лотосовия облак, изгубила ума и дума, бавно присегна към изтърколилото се до нозете й ковчеже. Князът се превърна в скала. Паднахме на пода и огромната й маса бавно се изтърколи върху мен. Докато си поемах дъх върху скалата се появиха розовите очички на Ключовия заек. Разтвориха се и заешки устни, над който изникна дълъг треперещ нос.

— Аз мога да стана и по-тежък — изкикоти се князът. — Все по-тежък и по-тежък.

Останах почти без дихание и усетих как ребрата ми започнаха да пращят. Успях да видя как Ли Као се опитва да се измъкне изпод тежката маса докато Лотосовия облак трескаво наместваше ключа в ключалката. От напрежение бе захапала върха на езика си и приличаше на малко момиченце, което се учи да вдява конец в игла. Розовите очички над мен се изпълниха с блясък и разбрах, че княз Чин от ужас се доближава до ръба на безумието, както неведнъж му се бе случвало и по-рано.

— Ще окача теб и стареца в една клетка до леглото си — прошепна тон. — Скъпите ми приятели шан-сяо ще разкъсат месата ви със своите клюнове и нокти, сетне плътта ви ще зарасне и заздравее, но те отново ще я разкъсат с клюнове и нокти. Вашите писъци ще ме приспиват и това ще продължи цяла вечност.

Вече не можех да дишам. Стаята започна да плува пред очите ми и чух туптенето на своето сърце. Тежестта на скалата започна да става непоносима.

Лотосовия облак изпищя. Писъкът й бе така пронизителен, че от него една порцеланова ваза се разпадна на парчета. Отвореното ковчеже падна на пода и от него се изтърколи гнусно туптящо сърце.

Скалата за миг се превърна в Ключовия заек, който веднага присегна към сърцето си. Успях да го хвана за глезените с последните остатъци от силите си и той започна да скимти жаловито, когато се повлякохме по пода. Ръката на Заека присегна към сърцето, докато Лотосовия облак го наблюдаваше с широко разтворени от ужас очи. Сетне това прекрасно момиче присегна, взе лигавия предмет, търкалящ се до нозете й, и го изхвърли навън също като млада селянка, отърваваща се от нещо неприятно. Сърцето полетя през прозореца и падна в градината. Полуделите кучета се нахвърлиха върху сърцето на стопанина си.

Ключовия заек бе застинал на мястото си. След това бавно се извърна към жена си и със странен жест, изпълнен с обич, протегна ръка към нея. Устните му се разтвориха и се опита да каже нещо. Така и не разбрах какво, защото плътта върху лицето на тиранина, който бе дал името си на Китай, се свлече, и под него лъсна бял череп. След миг и костите на княза, смазани под тежестта на изминалите столетия, се превърнаха в прах, внезапно опустялата му дреха бавно се свлече на земята и застина там.

Успях да допълзя до Ли Као и да го измъкна изпод масата. С усилия се изправи и веднага посегна към каната с вино.

— Царете на Яма отдавна са чакали този момент. Предполагам, че княз Чин в момента се радва на най-сърдечно посрещане в предверието на Ада — рече той и си пое въздух.

След това Господаря Ли ми подаде каната. Отпих от нея и предложих виното на Лотосовия облак, която го излочи на големи глътки, също като войник. Ужасът в очите й бе отстъпил място на удивлението. Господаря Ли отиде до дрехата, наведе се и бръкна в нея. След миг в дясната му ръка се появи малка златна коронка.

— Всъщност, има ли по-подходящо място за укриване на големи съкровища от дупката, където някога е било сърцето ти? — попита.

Повдигна и лявата си ръка и изкрещях от радост, тъй като усетих невероятно силна миризма на женшен. Бе толкова силна, че изведнъж се съвзех.

— Господарю Ли, задачата ни е изпълнена! — извиках.

— Не съвсем — предупреди ме тон. — Това наистина е сърцето на Великия корен на силата, но то е също и Царицата на женшена. Нейно Величество никога не трябва да бъде насилвана. Ако е решила да помогне на децата на Ку Фу, ще трябва да стори това по собствена воля. Нека помолим кръщелницата и да и предаде нашата молба.

Господаря Ли притисна длани и направи дълбок поклон пред Лотосовия облак.

— Имам предвид Ваше Височество. Принцесата на птиците — каза.

Очите на Лотосовия облак се разтвориха от почуда, но не чак толкова, колкото моите.

— Господарю Ли, ти се шегуваш! — прошепнах.

— Никога не съм бил толкова сериозен в живота си — отвърна ми.

— Аз да съм принцеса? С дебелите си крака и плоското си лице? — възкликна Лотосовия облак. Чувството й за справедливост очевидно бе накърнено и тя се възмути. — Та нали Звездния пастир се влюбил в най-хубавото момиче на света?

— Хубостта е литературно понятие — махна небрежно с ръка Ли Као. — Красотата сама по себе си е нещо смехотворно надценено, и ако на Звездния пастир му бе трябвала красавица, могъл е да си избере една от множеството млади богини на Небесата. Звездния пастир е бил достатъчно разумен, за да обикне селско момиче, чиито очи са изпълнени с цялата надежда, радост и почуда на света, и чиято усмивка може да събори вол от петдесет стъпки. Попитай за това нашия Вол — рече Ли Као и смигна. — Воле, напомни ми да изменя знака върху табелата пред дома си. Окото ще трябва да бъде на девет десети затворено. Трябваше да съобразя, че Лотосовия облак е безсмъртна още в момента, когато Скъперника Шен реагира спрямо нея по същия начин, по който и ти. Лотосовия облак тропна с крак.

— Отказвам да вярвам във всички тези глупости.

— Нищо чудно. Княз Чин те е отвел при Стареца, от планината, който те е лишил от памет — каза убедено Господаря Ли.

Отиде до масата, седна и постави до каната с вино малката коронка и Великия корен на силата. След това бръкна в пояса си и извади оттам трите перца, които сами се наместиха на мястото си веднага, след като докоснаха короната.

— Това, дето казват, че хората умират подобно на дърветата, отгоре надолу, е вярно — въздъхна Господаря Ли. — Ако клетият ми мозък не бе заприличал на дърво, разядено от малки зелени червеи, щях веднага да оценя по достойнство факта, че Скъперника Шен не ревнуваше от Вол Номер Десет, а Вол Номер Десет не ревнуваше от Скъперника Шен. Нито един от любовниците на Лотосовия облак никога не е изпитвал ревност към другия. Това не би било човешко, ако ставаше дума за любов, но е много човешко, когато говорим за боготворене. Човек никога не ревнува братята си по вяра, а хората с чисти сърца винаги ще разпознаят една богиня. Веднъж вече казах, че Вола е чистосърдечен, а и сърцето на Скъперника Шен беше наистина златно, независимо от отблъскващата му външност. Нямам никакво съмнение в това, че и останалите й любовници са били достойни люде. Навярно именно поради същата причина самият аз не успях да разпозная младата богиня в тази дама.

Изправи се и отново направи дълбок поклон пред Лотосовия облак.

— Може би причината е в това, че имам лек недостатък на характера — каза Господаря Ли.

Седна, напълни две чаши вино и ни ги подаде. След това взе един от скъпоценните камъни, които бе показал на Ключовия заек.

— Бях толкова глупав, че успях да забележа очевидното едва след като открих това — рече тъжно той. — Това е един много рядък вид бисер, катранено черен, с малко петънце във формата на звезда. Лотосов облак, преди време дадох този бисер на Вола, който го хвърли в краката ти. Следващия път го видях в потънал град, където лежеше редом до ковчежето със сърцето на княза. Скъпо момиче, знаех много добре, че забравяш бисерите и нефрита десет минути, след като ти ги дарят, но никога не се бях замислял за но-нататъшната съдба на даренията.

Извърна се към търкалящата се на пода смачкана дреха и замислено я огледа.

— Княз Чин бе невероятно тъп, но в един единствен случаи показа истинска съобразителност — рече Господаря Ли. — След като е отнел паметта на Принцесата на птиците. Стареца от планината почти сигурно е предложил на княза да я превърне в дъждовна капка или розов лист, за да не могат никога да я открият. Князът обаче е имал друго нещо на ум. Човек като него, живеещ само заради парите, е преценил съвсем правилно, че в човешкия си вид Нефритовата перла би могла да бъде много по-доходна от хиляда златни мини. Видиш ли, в природата на хората е да почитат една богиня и да й носят приношения, а в природата на богините е да ги приемат. В случая нито мъжете са развратници, нито богинята е с леко поведение. И хората, и боговете просто играят ролите, отредени им от началото на времето. Убеден съм, че Лотосовия облак е събрала повече перли и нефрит, отколкото цялото войнство на княз Чин по време на своите походи. Цялото това богатство е било прибрано в съкровищници, пазени от чудовища.

Студени тръпки преминаха по гърба ми и измих чашата си на един дъх. Лотосовия облак вдигна своята чаша, но ръката й застина във въздуха.

— Все още не мога да повярвам — прошепна тя.

— Обзалагам се, че и на княза му е било трудно да повярва — каза Господаря Ли и се засмя. Смехът му бе силен, гърлен и щастлив. — Има нещо невероятно комично във факта, че най-алчният човек на света е поробил най-безкористната богиня в човешката история — той изтри сълзите от очите си. — Воле, князът навярно е получил язва, след като е открил слабото място на Лотосовия облак. Помисли си за това. Помисли си внимателно за перлите и нефрита, защото тази мисъл ще ти помогне по-лесно да свършиш една неприятна работа.

Отново напълни чашата ми, докато аз започнах да размишлявам за бисерите и нефрита. Умът ми въобще не пожела да заработи, но от глъбините му се надигна нещо, което се опита да си пробие път нагоре. Отказах се от всякакви собствени мисловни усилия и реших просто да не му преча. Стиснах плътно очи и се оказах изведнъж в странен свят, изпълнен с млечнобяло сияние. В който едно тринадесетгодишно момиче ме гледаше сериозно.

— Знаех, че ще се влюбиш в Лотосовия облак още е мига, когато се хванахме за ръце и изпяхме заедно песента на сираците — каза ми тихо Мишката. — Воле, трябва да направиш всичко възможно, за да успееш да докоснеш царицата преди да са стигнали в броенето до четиридесет и девет — сетне образът на Мишката започна да избледнява. — Нима хиляди години не са достатъчни? — понита ме тихо. — Птиците трябва да полетят… да полетят… да полетят…

Образът изчезна и съобразих, че светът ми се бе сторил бял, защото в унеса си се бях оказал във вътрешността на перла. Внезапно си дадох сметка какво означава тя.

Отворих очи и видях, че Ли Као ме наблюдава със строг, но изпълнен с доброта поглед.

— Вол Номер Десет, след малко нощната стража ще удари три пъти по гонга и седмият ден от седмата луна ще дойде и ще отмине — каза той тихо. — Звездният пастир за хиляден път ще надникне откъм Великата река, и пак за хиляден път ще види едно празно небе и ще пролее горчиви сълзи. Ще плаче цяла вечност и ще мисли над думите на Владетеля на небесата, че шансът на Принцесата да се завърне на звездите е едно на десет хиляди милиарда трилиона. Е, току-виж пък се намерил някой, който да накара Небесния счетоводител да получи удар.

Господаря Ли ми подаде короната примигах през сълзи и я взех. Лотосовия облак уплашено отстъпи, тъй като не познаваше друг живот освен сегашния.

— Не го прави — прошепна. — Обичам те и ти ме обичаш. Все ще можем да открием един пустинен остров и да живеем там щастливо до края на вечността.

— Точно в това е цялата работа — изхълцах. — Краят на вечността е много далеч.

— Страх ме е — каза отчаяно Лотосовия облак. — Не искам да се превърна в нещо, което не познавам.

— Искаш го — казах и тъжно. — Лотосов облак, диамантите те караха да се прозяваш. Изумрудите предизвикваха у теб скука. Дадох ти ковчеже с жълтици, а ти го подари на първия човек, който ти го поиска. Никога не си искала да си купиш нова рокля и не знаеш как трябва да се държиш с един слуга. Всичко обаче се изменяше, когато ти носех перли и нефрит. Очите ти излъчваха надежда и почуда, цялото ти тяло се изпълваше С копнеж и желание и ти присягаше с треперещи ръце не към перлите и нефрита, а към самата себе си.

Сърцето ми се късаше от мъка, когато я притиснах в ъгъла на стаята.

— Перли и нефрит — повторих. — Името на Принцесата на птиците бе Нефритовата перла.

След това присегнах и положих малката златна коронка на главата на жената, която обичах.

30.Китай!

Предполагам, че възможността на смъртен да му се наложи да спасява богиня е много малка, но тя рязко ще нарасне, ако спасителят е такъв достоен и мъдър човек, каквито са моите читатели. Затова ми се ще да ги предупредя за две неща.

Пазете се от божественото и сияние и се укрийте.

Едва бях положил короната на главата на Лотосовия облак, когато бях заслепен от силна светлина. Паднах на колене, а пред очите ми се завъртяха черни петна и оранжеви пумпали. Само със сърцето си усетих, че тя се отдалечи от мен, и когато очите ми привикнаха към неземното сияние видях, че скъпата ми Лотосов облак бе взела Великия корен на силата от масата и бе излязла в градината. Около главата й имаше блестящ ореол, а коронката светеше като огън. Принцесата на птиците бе престанала да ми обръща внимание и нечия ръка ме докосна по рамото.

— Скъпото ми момче, на нея сега и предстои да мисли за много неща — каза тихо Ли Као. — Я най-добре да седнем на масата и да изпием по едно питие. А може и по шест или по седем.

Кучетата в градинката душеха купчинката прах, която доскоро бе сърцето на техния стопанин. Сякаш се бяха вкаменили. Лотосовия облак погледна нощното небе и издаде звук, който не бе песен или свиркане, а нещо средно между тях. Кучетата също насочиха поглед натам и ушите им се изправиха. Лотосовия облак коленичи, направи поклон и стисна ръце за молитва. Сетне стана, поклони се на Великия корен и за минута се уедини с кръстницата си. После Принцесата на птиците се извърна и повдигна Царицата на женшена в посока на Двореца на лабиринта.

Господаря Ли грабна каната с вино, каза ми да последвам примера му, устрои се под масивната маса и подсили укреплението си с няколко големи възглавници.

— Много обичам величествените завършеци още от детската си възраст — каза с умиление. — Я си подай чашата.

— Господарю Ли, боя се, че не мога да нося повече — отвърнах му с треперещ глас, гледайки ужасено огромната крепост на хълма.

— Глупости! Я кажи „четиридесет и четири мъртви каменни лъва“.

— Четиридесет и четири мъртви каменни лъва.

— Трезв си като конфуцианец — успокои ме Господаря Ли.

Не можах да му възразя. Разговаряхме на пекинския диалект, наречен мандарински, на които словосъчетанието „четиридесет и четири мъртви каменни лъва“ звучеше приблизително кат „су ши су су ши ши“, когато въобще можеше да се произнесе, така че подадох чашата си.

Не бях единственият, вперил ужасен поглед в замъка на лабиринта. Той бе започнал бавно да се надига от основите си, сякаш то бе сграбчила ръката на великан и улиците на най-големия увеселителен град на света се изпълниха с викове и писъци. Търговци, комарджии, свещеници и проститутки побързаха да коленичат и с ломотещи гласове започнаха да се каят.

Чудовищният паметник на земната власт се разпадаше. Могъщите му крепостни стени се топяха подобно восък, гигантските каменни блокове се разлетяха кат песъчинки, а огромните стоманени порти бяха разкъсани като гнили дрипи. Железните кули се превърнаха в тиня, подвижните мостове изпопадаха в рововете и водата в тях, превърнала се в пенлив сребрист поток, изтече в морето. Огромният каменен хълм се напука и разчупи на части, тунелите и стаите за изтезания се срутиха и скриха завинаги под развалините си ужасите тайни на княз Чин. Нейде в глъбините на лабиринта страшният тигър изрева за последен път.

Огромен облак от прах и късчета развалини засенчи луната и след малко върху града на княза заваляха камъни и парчета стомана. Сетне могъщ повей на вятъра прочисти небесата и прашният облак изчезна яко дим. Загледах с почуда замъка на лабиринта и видях това, което вие ще видите и днес огромна купчина развалини, разпилени по върха на един хълм до Жълтото море.

Очите на Ли Као блестяха от удоволствие, когато ме докосна по рамото.

— Човек не бива да се смущава дори от такива величествени гледки, Воле, Освен това, ако не греша, предстои ни да видим нещо още по-забележително. Чуваш ли нещо?

Първоначално шумът ми се стори много слаб и далечен. Сетне се засили и се превърна във величествена песен на радостта. Милион птици, не, милиард, трилион, не, всички птици на Китай, включително и тези, на които се бе наложило да избягат от клетките си, се бяха събрали на едно място и летяха откъм луната към своята Принцеса. Уличните тълпи се разпръснаха, надавайки ужасени писъци, докато дърветата и храстите се изкривяваха под тежестта на безброй криле и крилца, а въздухът се изпълни с пърхането им. Някои пищящи сановници заприличаха на букети, а бягащи разбойници се превърнаха в подвижни цветни украшения.

Най-могъщата от птиците, великият Феникс, водеше останалите. Горящата корона от пера на главата му наподобяваше падаща звезда. Подире му летяха Орелът и Албатросът, царе на земните и морските пиши. Следваха ги Бухалът, княз на нощните птици. Чучулигата, княз на дневните птици. Лебедът, княз на речните птици. Жеравът, княз на блатните птици. Папагалът, княз на горските птици. Буревестникът, княз на птиците на стихиите. Гарванът, княз на мъдрите птици — всъщност, няма защо да ги изброявам всичките. Окълвания Хо с лекота щеше да възпроизведе целия им списък, заемаш двадесет страници. Чад птичите командири летеше пернатото войнство. Въздухът ухаеше от свежата миризма на зелените клонки, които птиците носеха в ноктите си.

Короната на главата на Лотосовия облак блестеше по-силно от короната на Феникса. Тя нададе още един вик и могъщият Ястреб, княз на бойните птици, мълчаливо слезе от небето и кацна в градината. Бе голям като кон, шиповете на краката му блестяха като саби, а мъдрите му старчески жълти очи бяха изпълнени със сиянието на димящи факли. Лотосовия облак се затича към него, обгърна шията му и притисна лице до главата му. Известно време застина неподвижно, а сетне се изправи, при което пролича царствената и осанка. После отправи поглед към двамата достолепни господа, които все още се таяха под масата. Усетихме се как неволно изпълзяваме от скривалището си и послушно тръгваме към градината. Принцесата на птиците с царствен жест ми подаде Великия корен на силата.

— Кръстницата ми желае да ви придружи — каза тя тихо. — Много е страдала в последно време и се моли на боговете да и позволят да изпълни успешно задачата си В село Ку Фу, за която е била призвана още от деня на раждането си. Там ще ви отведе Ястребът, единственото живо създание, с чиято помощ можете да стигнете навреме.

След това се извърна към Ли Као.

— А пък за теб имам послание, чийто смисъл не разбрах — рече му тя простодушно. — Великия господар на нефрита заръча да ти предам, че ще запази за теб място в съзвездието Скорпион. Там ти ще властваш в качеството на червената звезда Антарес, която е под знака на лисицата. Всичко това при условие, че не се опиташ да му продадеш дялово участие в мина за горчица.

— Аман от условия! — изръмжа уж сърдито Господаря Ли, но му пролича съвсем явно, че е много доволен от чутото.

Лотосовия облак даде знак с ръка на Ястреба, той се приведе и ние с Ли Као послушно се покатерихме на гърба му. Лотосовия облак се наведе към мен и нежно докосна бузата ми с устни.

— Няма да те забравя никога — прошепна ми. — Няма да те забравя до края на вечността.

След това Принцесата направи крачка назад и за последен път видях невероятната й усмивка. Даде знак с ръка, величествените криле се размахаха веднъж, дваж, и след това князът на бойните птици се устреми към висините. Крилете на Ястреба се движеха с такава скорост, че бяха станали невидими. Господаря Ли и Вол Номер Десет започнаха въздушното си пътешествие през нощното небе на Китай.

Извърнах се и през просълзените си очи успях да видя, че птиците бяха почнали да градят мост от клонки и Принцесата вече се бе изкачила на първото му стъпало. Никога повече няма да я видя. Никога повече няма да я стисна в обятията си. Ястреба ме погледна и ме заговори с глас, изпълнен е невероятна топлота.

— Защо плачеш, Воле? — попита ме птицата. Та Принцесата обеща да те помни до края на вечността, а на тази възраст вече би трябвало да си разбрал, че хората не могат да се доближат до безсмъртието без да изгубят разсъдъка си.

Прекрасният Мост на птиците продължаваше бавно да расте в посока към звездите и пял Китай се изпълни с песни. Скоростта на полета ни През небесата нарасна. Долу, на земята, от домовете си бяха започнали да излизат селяни, вдигаха дечицата си на ръце и им покачваха величествената гледка.

— Виждате ли? — казваха на депата си. — Никога не трябва да губите надежда, колкото и лош да изглежда днешният ден. В Китай всичко е ВЪЗМОЖНО.

Прелетяхме над един зъбер и се озовахме над малка долчинка, където сърдита тълпа бе застинала в гняв н почуда. Не можах да не изпитам уважение към Лихваря Фан и Мърлявия Ма, конто се възползваха от момента, за да претършуват джобовете на хората, събрали се, за да ги линчуват. Горящите очи на Ястреба осветяваха нощта като фарове и виждахме всичко по пътя си. Прекосихме още една верига от хълмове и се озовахме над долина, където видяхме стар кладенец и зазидан отвор в една стена.

Ястреба беше прав. Защо трябваше да плача, Сияйната звезда вече бе проляла достатъчно сълзи за всички нас. И сега плачеше, но сълзите й бяха радостни, тъй като наблюдаваше губещия се в далечината Мост на птиците. Танцьорката и нейният капитан същевременно отдаваха на един достоен книжник почитта, която той заслужаваше. Окълвания Хо наблюдаваше с възхищение гледката на величественото нощно небе.

„Селското момиче коленичило пред Небесния господар, а той поставил на главата и малка златна коронка и и заповядал: «Стани, Принцесо на птиците», а когато Нефритовата перла се изправила, с удивление видяла, че е започнала да излъчва небесно сияние…“

Ястреба продължи полета си и планини, и долини продължиха да се редуват под нозете ни със скоростта на движеща се географска карта. Преминахме покрай склона на малка планина, където три други призрака бяха седнали на една скала и наближаваха Моста на птиците.

— Знаеш ли, със сърцето си усещам, че и аз имам нещо общо с тази работа, макар и разумът да ми говори, че това е невъзможно — рече с удивление Скъперника Шен. — Просто не бих могъл да си представя как нещо така прекрасно би могло да бъде свързано с грозота като моята.

Жена му го целуна по бузата, а чаровното малко момиченце в скута му го погледна учудено.

— Защо говориш така, татко, та ти си толкова красив — рече му малката А Чен.

И те изчезнаха от погледа ни. Още една планина и още една долина изгубиха очертанията си, след което Ястреба забави полета си над едно гробище. Там уморен и самотен старец се луташе между надгробищните камъни, мъкнейки труп на гърба си. Извърна главата на мъртвото тяло в посока към Моста на птиците.

— Щом птиците са способни да свършат такава работа, какво усилие ще представлява за тях да се справят с едно обикновено възкресяване? — попита съвсем основателно Доктор Смърт. — Може би ще ми помогнете, ако разберете колко е важно това за мен. Жена ми не бе хубава, но бе най-добрата съпруга на света. Името й бе Чан Чао, бяхме бедни, но тя умееше да прави превъзходни гозби само от ориз и от билките, които береше в гората. Пееше ми прекрасни песни, за да ми повдига настроението, когато се чувствах подтиснат, и шиеше рокли на богати госпожи, за да ми помага да плащам разходите за обучението си. Бяхме много щастливи заедно и знам, че това щастие отново ще ни споходи.

Ястреба пална надолу като скала, шиповете му настръхнаха и се чу тъп удар. Сетне се извисихме наново и видяхме как от свляклото се на земята тяло на стареца излезе неговият дух. Към него се затича с разтворени ръце друг дух и Доктор Смърт прегърна най-добрата съпруга на света под Моста на птиците.

Звездите над нас се бяха превърнали в непрекъснат поток от светлина, а земята отдолу се бе преобразила в движеща се картина. Видяхме всички места, които бяхме посетили но време на премеждията си. Включително и Солената пустиня, и Планината на каменните камбани. Устремихме се към друга планина, на която видяхме каменен стълб, гонг, чук и тъмния отвор на пещера. Там бе застанал най-мъдрият човек на света и гледате Моста на птиците. За миг реших, че може би не е толкова страшно нещо да изгубиш сърцето си, защото на лицето му бе изписано истинско наслаждение. Веднага след това обаче забелязах, че с ръцете си галеше малка купчинка скъпоценности. Сетих се, че хората без сърце обичат студените неща, и че няма нищо по-студено от съкровищата.

— Студено… — грачеше Стареца от планината. — Студено… студено… студено…

След това най-мъдрият човек на света извърна гръб към прекрасния Мост на птиците и запълзя към тъмния отвор на пещерата си.

Още една долина изчезна под нас, последваха я хълмове и река и се оказахме над склона на друг връх. С Господаря Ли изкрещяхме почти едновременно.

— Но нали те вече заплатиха за глупостта си? Телата на трите прислужници все още плуваха върху водите на Езерото на смъртта. Ястреба ни погледна.

— Приживе бяха неверни, но след смъртта си проявиха невероятна преданост — рече князът на бойните птици. — Съдиите на Ада бяха известени за доблестта им и точно сега Царете на Яма взимат решение по техния случай.

Видяхме как телата се превърнаха в прах и изпитахме неописуема радост, когато Снежната гъска, Малката Пин и Есенната луна прелетяха покрай нас, за да се присъединят към господарката си в Небесата.

Могъщото сърце продължи да тупти силно под краката ни и Ястреба не прекъсна устремения си полет. По едно време Мостът на птиците остана далеч над нас и въобще цял Китай изчезна от погледа ни. Очите ми се просълзиха от силния вятър, не виждах нищо и се уплашех за живота си. Близо час изгубих представа къде се намираме, докато в един миг вятърът довя до ноздрите ми стотици познати миризми. Ястреба забави полета си, отворих очи и видях как той отдава почит с криле пред наблюдателната кула на Възглавницата на Дракона. Доближихме манастира, върху чиито покрив се бяха накачили монасите и ни наблюдаваха с почуда. Сетне се чу камбанен звън. Ястреба се сниши н кацна плавно в двора на манастира.

Ли Као и аз слязохме от неговия гръб н направихме дълбок поклон. Князът на бойните птици ни погледна с жълтите си задимени очи.

— Няма да ви казвам сбогом Гарванът ми каза, че съдбата отново ще ни събере в деня на великата битка с Бялата змия в Тайнствената планинска пещера на ветровете. Гарванът никога не греши рече Ястреба. Крилете му изпляскаха веднъж, дваж, и сетне отново полетя в небесата, за да се завърне при моста и неговата принцеса.

Заедно с Ли Као бързо се отправихме към лечебницата, където вече ни очакваше абатът. Личеше му, че е почти сломен от изтощение. Бе ни достатъчен и един поглед, за да разберем, че децата са на ръба на смъртта.

— Открихме Великия корен! — извиках. — Господаря Ли откри Царицата на женшена и тя се съгласи да ни помогне!

Господаря Ли и абатът се заеха веднага с подготовката на стъклениците, докато аз преминах покрай всички легла. Доближавах корена до лицата на децата, назовавах ги по име и им говорех. Възможно е това да ви се стори глупаво, но си спомних, че историята на Нефритовата перла бе започнала в момента, когато Царицата на женшена се бе смилила над едно изгубило се дете. За децата от моето село можеше също да се каже, че се бяха изгубили. После дотърчах при Господаря Ли и с почтителен жест положих корена в първата стъкленица.

Не ми е по силите да опиша уханието, което се разнесе, когато Ли Као най-сетне махна стъкленицата от огъня и повдигна капака и. Ще ви кажа само това, че старата баба Хо, която без да ще вдъхна част от парата, захвърли веднага бастуна си и оттогава не го е използвала. Абатът и Господари Ли започнаха ла разпределят дозите — но три капки на език.

Личицата на децата поруменяха. Дишането им стана но-дълбоко, след малко седнаха, отвориха очички и се озоваха в собствения си таен свят, света на криеницата.

След втората доза, отново от по три капки, всички усмихнати детски личица до едно се извърнаха към Възглавницата на Дракона. „Нефритова табла, шест, осем с гребла, горещ от огън нажежен, нощ, светла като ден, студен от огън от блато, първо сребро, сетне злато!“ запяха детските гласчета.

След поемането на трепна н последна доза почти не остана лечебна течност. Децата внезапно престанаха да пеят и се вцепениха. Очите им застинаха невиждащи. Никои от присъстващите не посмя да си поеме дъх. Манастирът потъна в пълна тишина до момента, кота то Големия Хоп не можа да се удържи. Отиде до сина си и размаха ръка пред ококорените очнчкн на момченцето. Нищо не се случи.

Големия Хон падна на колене и главата му потъна с ридания в скута на детето.

Господаря Ли е убеден, че истинската история за Моста на птиците е прекалено груба, за да се хареса на жреците и дворцовите евнуси и че непременно ще бъдат измислени деликатни и благочестиви легенди за изключителното събитие, смаяло цялата империя в седмия ден от седмата луна на Годината на Дракона (640 г, преди Христа). Той смята още, че сигурно ще измислят някакъв фестивал за влюбените, в който ще прославят кротка малка богиня, която развява рокля без шевове, и кротък малък бог, който дои кравите, а няколко свраки ще се включат за комичен колорит. Може би ще стане точно така, но ние, жителите на село Ку Фу в долината Чо, ще продължаваме да тачим и славим мига, когато Царицата на женшена пое отровата „ку“ в своето сърце. Малкия Хон примига и погледна баща си.

— Защо плачеш, татко? — попита момчето.

Нейно Величество започна да набира смелост и развихри цялата си мощ. Децата едно след друго примигаха, сякаш се опитваха да почистят паяжини, оказали се пред взора им, и започнаха да питат родителите си защо плачат. Децата бяха много отслабнали.

— Навън! — извика силно Господаря Ли. Изведете децата навън! На двора!

Дългата редица от легла се озова на двора и децата погледнаха с почуда странното сияние на хоризонта, наподобяващо изтриването на втора луна. След малко Мостът на птиците се извиси над Възглавницата на Дракона. Царицата на женшена по всяка вероятност в този миг сияеше от радост, че нейната кръщелница и помагаше в последната фаза от лечението. Целият свят бе обвит в уханието на зелени клонки и листа, докато божествената светлина продължаваше да се извисява все повече и повече и достигна звездите. Чу се песента на милиарди птици и безброй криле начупиха лунните лъчи и ги превърнаха в небесни дъги. Откъм Великата звездна река се разнесе благодарствен вик. Звездния пастир бе захвърлил гегата си и се бе затичал направо през камъните и бързеите, а звездите се разпиляха. Великия господар на нефрита нареди в Небесата да забият всички камбани, гонгове и звънчета, н децата на Ку Фу скочиха от леглата си и започнаха да танцуват заедно с родителите си. Абатът и монасите се понесоха Нагоре-надолу из въздуха, заловили се за въжетата на камбаните. Господаря Ли и Вол Номер Десет започнаха да танцуват Танца на Дракона. Небесата се изпълниха със звезди. С порой от звезди. С прекрасни разпръсващи се звезди, които обляха цялото небе на Китай. Мостът на птиците достигна пределите на рая и Звездния пастир прегърна в обятията си милата ми Лотосов облак. Принцесата на птиците.

Ще сключа ръце за молитва и ще се поклоня към четирите посоки на света.

Нека селата ви не се навестяват от бирници. Нека синовете ви да са многобройни, грозни, силни и работливи. Нека дъщерите ни да са малко на брой и красиви и да бъдат търсени за сватосване от достойни семейства живеещи далеч от вас. Нека вашия! живот бъде благословен от красотата, която докосна моя.

Сбогом.