Мостът на птиците

12.За замъците и ключовите зайци

По предложение на абата ще поясня на непросветените варвари, че страната ми се казва Чун Куо. Това ще рече „Централна страна“ или „Междинно царство“. Става въпрос за това, че тя е разположена в самия център на света н е единствената, намираща се непосредствено под Небесата. Названието, разпространено сред чужденците, е варварска измишльотина, свързана с паметта на първия княз Чин, застанал начело на империята в Годината на Плъха 2447 (221 година преди Христа). Бил забележителен реформатор. Абатът казва, че масовите убийци обикновено са реформатори, докато обратното не винаги е вярно.

— Задушава пи собственото ни минало! — изревал княз Чин. — Трябва ни едно ново начало!

Оказало се, че всъщност имал предвид забраната на всички предишни философии на управление и налагането на неговата собствена, наречена легализъм. Абатът ми каза, че прословутото първо изречение на Книгата на легализма звучи така: „Наказанието ражда могъщество, могъществото ражда сила, силата ражда болка, болката ражда добродетел. Следователно, добродетелта се корени в наказанието“. След тези думи едва ли е необходимо да се прочита второто изречение.

Князът започнал реформите си с изгарянето на всички книги в империята, като били пощадени единствено някои технически трудове. Тъй като заедно с книгите изгорили И книжниците, обширни области на познанието направо изчезнали от лицето на земята. Отнесъл се критично към някои религии и храмовете им, заедно с жреците и богомолците, изчезнали в пламъците. Не обичал лековатите приказки, така че били обезглавени не само професионалните разказвачи, но и много изненадани баби. Най-изтъкнатите конфуцианци били отведени в един дол и там върху главите им се стоварили скали и ги смазали. Наказанието за притежание даже и на един ред на трудовете на Конфуций било смърт чрез бавно разчленяване. За нещастие, изгарянето на клада, обезглавяването, смазването с камъни и разчленяването поглъщали много време. Князът обаче се оказал съобразителен.

— Ще построя стена! — провикнал се той. Великата китайска стена не започнала с княза и не свършила с него. Той обаче пръв я използвал за целенасочени убийства. Всички, конто се били осмелили да изразят, несъгласие с него, били заточени в пустинния север. По време на държавния строеж, който някои наричат Най-дългата гробница на света, загинали милиони души. Други няколко милиона загинали при изграждането на личните покои на княза. Замъкът на лабиринта всъщност представляваше тридесет и шест отделни замъци, свързани с лабиринт от подземни проходи. Замисълът на княза бил да разполага по всяко време с тридесет и шест императорски спални, така че при опит за покушение никой да не знае къде точно прекарва нощта. Под изкуствения лабиринт имало още един, естествен, преминаващ дълбоко през една скала. Говореше се, че бил обитаван от отвратително чудовище, което поглъщало пищящите жертви на княз Чин. Не знам дали това е вярно, но хилядите хора, хвърляни там, никога след това не са се появявали отново на бял свят.

Князът разкрил още веднъж силата на въображението си, когато накарал най-умелите занаятчии на империята да му направят огромна златна маска на ревящ тигър, която слагал при всичките си явявания пред хора. Приемниците му също я ползвали повече от осемстотин години. Дали князът е имал сълзливи очи, безволеви черти и е страдал от тикове? Поданиците му виждали единствено ужасяващата маска, изображението на свирепия „тигър от Чин“. Абатът ми обясни, че преди време варварските владетели на остров Крит използвали маската на бик, водени от същите подбуди.

Тайнствеността и страхът са основните опори на тиранията. Цели четиринадесет години Китай стенел, но веднъж князът направил грешката да увеличи данъците в такъв размер, при който на селяните не останало нищо друго, освен да избират между гладната смърт и бунта.

Тон конфискувал оръжията им, но не бил съобразил ла конфискува и бамбуковите насаждения. Добре изостреното бамбуково копие е нещо, от което заслужава да стоиш по-далеч. Когато князът видял как няколко милиона такива копня се отправили към него, бързо зарязал империята и се барикадиран в Замъка на лабиринта. Там бил неуязвим и тъй като все още продължавал да контролира най-голямата частна армия в света, било прието негласно, че Чин ще съществува като държава в държавата.

Императорите идвали и си отивали, но князете Чин продължавали да се укриват в крепостта си, най-чудовищният паметник на насилието, известен на хората.

Днес Замъка на лабиринта лежи в развалини и представлява сива маса от разхвърляни камъни и изкривени железа, разпилени върху билото на хълм, надвесен над Жълтото море. Там приливите са най-силни в Китай и вълните разместват стигналите до тях камъни. Изкривените железни порти са обрасли с диви лози, а върху остатъците от стените се разхождат гущери с пъстри коремчета и тюркоазени очички. Под вечните сенки на банановите и бамбуковите дървета се крият паяци. Днес те са големи, мъхнати и безобидни. Предишните обитатели на замъка са имали също безобразен вид, без обаче ла са безобидни. Когато за пръв път видях Замъка на лабиринта, той се извисяваше в пълното си великолепие.

Гемията, с която пътувахме, бавно пресичаше гъстата утринна мъгла, движейки се в посока на връзката с Жълто море. Грубите моряшки команди кънтяха в ушите ми. Въздухът трепереше от дрънченето на хиляди оръжия и от тежките стъпки на маршируващи войници. Мъглата започна да се разсейва и повдигнах поглед към хълма, където се намираше най-непристъпната крепост в света — огромна, осеяна със стражеви кули и непревземаема. Погледнах с ужас кулите, стържещи облаците, огромните железни порти, проблясващи като страшните зъби на хищник, централния подвижен мост, върху който можеха да преминат четири кавалерийски батальона, наредени един до друг. Огромните каменни стени бяха толкова широки, че конниците, които патрулираха но тяхното протежение, наподобяваха мравки, яздещи малки паяци. От време на време подкованите копита събаряха камъни, които падаха откъм хълма във водата около гемията. Един от тях издрънча върху покрива на кабината, където Ли Као си отспиваше след поемането на свръхдоза вино. Той излезе на палубата и погледна нагоре, разтривайки очите си.

— Отвратителна архитектура, нали? — каза с прозявка. — Първият княз не е имал и зрънце естетическо чувство. Какво ти е, Воле? От лек махмурлук ли страдаш?

— Не, просто малко ме наболява главата — отвърнах му с уплашен и изтънял глас.

Докато мъглата продължаваше да се разсейва отправих изпълнен със страх поглед към града. Бях предположил, че той ще е най-тъжният и унил град на земята. Започнах да се усъмнявам в здравия си разум, когато чух щастливите песни на рибари и усетих във въздуха мириса на хиляди благоуханни цветя. След като мъглата се вдигна напълно не повярвах на очите си. Пред мен се Простираше град, конто изглеждаше толкова красив, сякаш бе изваден от приказка.

— Странно, нали? — каза Господаря Ли. — Чин е не само най-красивият, но и най-безопасният град в цял Китай. И всичко това се дължи единствено на алчността.

Отпи една утринна глътка вино н доволно се оригна.

— Всички князе Чин са се стремяли единствено към пари, като се почне още с първия княз. Първоначалните им методи да се сдобиват с тях са били грубовати, но действени — обясни Господаря Ли. — Веднъж през годината властващият княз избирал съвсем наслуки някое село, изгарял го до основи и обезглавявал жителите му. След това князът н войската му тръгвали да събират данъците. Начело били отрязаните глави, набучени на копия, след което князете Чин изпитвали приятно удивление, когато наблюдавали как селяните бързат да се наредят на опашките, за да си платят данъците. Рано или късно обаче, било редно да се появи някакъв по-просветен княз. Говори се, че този, който влязъл в историята с прозвището „Добрият княз“, по време на едно заседание с министрите си изведнъж вдигнал ръка и извикал: „Труповете не плащат данъци!“. Това божествено откровение довело до известна промяна на тактиката.

Ли Као предложи и на мен вино, но отказах.

— Добрият княз и приемниците му продължили да извличат изгода и удоволствие от избиването на селяни и данъчните походи продължават и до ден днешен. На богаташите обаче била предоставена възможността да пълнят сандъците на князете по собствено желание. Добрият княз просто превърнал това унило крайбрежно градче в най-големия и най-скъп град за удоволствия на земята. Воле, няма удоволствие или порок, известни на човека, които да не могат да се получат в Чин срещу фантастично заплащане. Цената се оправдава и от това, че князете не позволяват тук никаква престъпност, която да отклони даже и стотинка от техните собствени джобове. В резултат на това на богаташите не се налага да наемат огромни армии от телохранители и всъщност единствено в град Чин един богаташ може ла се разхожда безгрижно. Докато тук човек има пари за харчене, няма никакви основания да изпитва каквато и да е боязън от владетелите на замъка на лабиринта. Ако ти кажа, че след малко ще влезем в земния раи, преувеличението ще е съвсем слабо.

Ще опиша града по-нататък. Първата задача обаче бе да открием човек, който да ни вкара в лабиринта и да ни изведе от него. Открихме го час след като гемията стигна до кея.

Във всички заведения и магазини имаше но един железен сандък, върху който бе отбелязан тигровият герб на княза. Половината от монетите от всяка сделка отиваха в сандъка на княза, а другата половина — в касата на собственика. Някои трябваше да прибира княжеския дял. В Чин длъжността на княжески ковчежник бе една от най-високите сред жалките професии. Човекът, който я заемаше, бе известен като Ключовия заек. Викаха му така, защото бе сгърчен дребен човечец с почервенели очи и дълъг розов нос, постоянно трептящ от уплаха. Разхождаше се по улиците, целият окичен с подрънкващи връзки ключове.

— Тежко ми! Тежко ми! — мърмореше клетникът, докато обикаляше кръчмите, публичните домове и игралните салони. — Тежко ми! Тежко ми! — повтаряше и след като излиташе от тях.

Следваха го взвод войници н две каруци. В едната събираше плячката, а в другата носеше огромните дебели свитъци, съдържащи всички правила и наредби във владенията на княза. Съдиите издаваха присъди, но глоби можеше да налага единствено ковчежникът. Знаеше се, че Ключовия заек ще се прости е главата си, ако от недоглеждане ощетеше хазната на княза дори и със стотинка.

— Тежко ми! Тежко ми! — измънка тон и когато влезе в залата за двубои между шурни. Започна сред няколкото хиляди ключа да издирва този, които му трябваше, отключи сандъка, преброи монетите, прегледа фактурите, за да види дали оборотът не е подозрително малък, поговори с шпионите си, 39 да се убеди, че няма измами, заключи сандъка и излезе на улицата, където се отправи към следващото заведение. — Тежко ми! Тежко ми! — изстена тон. Думите му бяха съвсем на място, защото щяха да му отрежат главата, ако пропуснеше да прибере и стотинка от сумите, дължими на княза.

При залез слънце Ключовия заек се отправяше към съкровищницата на княза, където чиновници преброяваха събраните монети. Най-често тон прекарваше там и нощта, тъй като сетне отново преброяваше плячката, за да се увери, че чиновниците не са откраднали нищо. Кой трябваше да придружава княза по време на годишния му данъчен поход и да определи какъв данък трябва да заплати всяко едно село. Най-нежният заек, разбира се. Знаеше се, че ако пропуснеше да прибере и последното зрънце ориз на селяните, щеше да се прости с главата си.

Тази мисъл щеше да бъде източник на постоянен тормоз за всеки. Не обаче и за Най-важния заек. В един момент на умопомрачение се бе оженил.

— Не ме разбирайте зле — каза ни старата дама, която ни посвещаваше в градските клюки. — Лотосовия облак е едно сладко и мило селско момиче със златно сърце. Не бе подготвено обаче да се противопостави на изкушенията на градския живот и заради това стана жертва на неописуема алчност. Съпругът й, който не притежава и стотинка, не може да се отпусне дори когато жена му си намира поредния богат любовник, защото знае, че тя само за седмица ще го доведе до банкрут. Ключовия заек мисли, че по време на някое от предишните си превъплъщения е извършил ужасно престъпление, и сега е наказан за него с брака си за най-скъпо струващата жена на света.

Невежият ми ум най-сетне започна да работи в синхрон с този на Ли Као.

— Ключът към лабиринта е Ключовия заек, а ключът към Ключовия заек е неговата съпруга — каза Господаря Ли, след като си тръгнахме. — И аз бих се справил с тази задача, ако бях само на деветдесет години, но май ще се наложи с Лотосовия облак да се заемеш ти. Можеш да се утешиш с мисълта, че най-скъпо струващата жена на света по всяка вероятност е и най-красивата.

— Ще изпълня дълга си, Господарю Ли — отвърнах доблестно.

— Вярвам ти. Ето що, Воле, ти няма да впечатлиш кой знае колко един ходещ сандък, изпълнен с ненаситна алчност, ако използваш единствено остатъците от жълтиците на Скъперника Шен. Ще трябва да се сдобием с цяло състояние.

13.За изкуството да се готви бодливо прасе

Ли Као ме поведе към митницата и след малко откри това, което търсеше. Всичко, което влизаше или излизаше от пристанището на Чин, биваше облагано с огромни данъци. В момента един изключително дебел търговец плащаше данък за износ, горе-долу колкото откупа за пленен император. Малка армия от телохранители — доста рядка гледка за града — бе заела позиции около четири правоъгълни дървени сандъка. Тъй като до отпътуването на кораба му оставаха няколко часа, търговецът реши да хапне някаква лека закуска.

— Воле, проследи този човек и после се върни, за да ми разкажеш какво яде — каза Господаря Ли.

— Какво яде ли?

— Да, какво яде.

Бях развълнуван, когато се завърнах.

— Господарю Ли, знам, че няма да ми повярваш, но този търговец първо погълна четири големи супника със супа от пиперки и тестени хапки, после изяде три паници с яхния от миди, паница туршия, две паници задушени охлюви, три чинии с раци с меки черупки, две чинни подсладени меса, десет медени корабийки и един пъпеш. Собственикът на заведението попита дали уважаваният гост би желал да опита шест или седем купички захаросани праскови в гъст сироп, но търговецът му обясни, че пази диета, и затова ще се задоволи единствено с кана зелен чай, ароматизиран с шишарки.

— Къде е сега?

— Сега се е подложил на парна баня и масаж, докато двама келнери от ресторанта имат готовност да го прочистят със стомашна помпа.

— Превъзходно — отвърна щастливо Господаря Ли. — А сега, Воле, ще трябва да открием най-безскрупулния алхимик в града и да закупим от него буркан с Еликсира на осемдесетте най-отвратителни вони, а сетне да купим и един ковчег.

Когато търговецът се измъкна от салона за масаж, стана свидетел на покъртителна гледка. Бях се облегнал върху капака на ковчега и плачех, докато Ли Као се вайкаше и си скубеше косите.

— Тежко ми! — виках сърцераздирателно.

— Съпругата на любимия ми правнук е мъртва! — стенеше Господаря Ли.

— Кажи нещо, мила моя! — изплаках, удряйки по капака.

— Десет милиона проклятия да се стоварят върху главата на готвача, който ме подлъга да поднеса бодливо прасе на сватбената церемония на правнука си! — изпищя Господаря Ли.

Търговецът веднага се лепна за него.

— Добре ли ви чух? Бодливо прасе ли казахте?

— Бодливо прасе — потвърди през сълзи Господаря Ли.

— Но, уважаеми господине, нима вие не знаехте, че месото на бодливото прасе може да бъде смъртоносно, ако не е приготвено както трябва?

Ли Као се престори на обиден.

— Нима ме смятате за глупак? — сопна се той. — Лично аз наблюдавах приготовлението и всичко беше изпълнено в съответствие с инструкциите на Ли Цен Ин.

— Разбирам — възкликна търговецът. — Великият Ли Цен Ин, авторът на книгата „Как да се готви бодливо прасе“.

— Нима мислиш, глупако, че не съм следвал инструкциите му? — изкрещя Господаря Ли.

Очите на търговеца овлажняха, а от устата му потекоха лиги.

— Свежо месо от младо животно ли беше? — прошепна тон.

— По-младо от една година и уловено предния ден. Огромният корем на търговеца потрепери.

— От Юшан ли беше? — продължи да разпитва той.

— От самата река — изплака Господаря Ли.

Това вече бе твърде много за търговеца. Отиде до телохранителите си, развърза една голяма торба, извади оттам един маринован шаран, шумно го изяде и се върна при нас.

— А пюрето? Едногодишно ли беше?

— Точно на една година — отвърна Господаря Ли.

— Бе направено от най-хубави жълти бобови зърна.

— Сигурен ли сте, че всички черни и кафяви зърна са били отстранени? Знаете, че и най-малкото недоглеждане в този смисъл може да бъде фатално.

— Всички черни н кафяви зърна, а също и тези, конто имаха леко морав цвят, бяха отстранени на ръка — рече навъсено Господаря Ли. — Останалите бяха пресети петнадесет пъти. Бях напълно наясно с опасността.

— Уважаеми господине, аз не ви обвинявам за нищо — рече смутено търговецът. — Едва ли обаче е необходимо да пояснявам, че някаква грешка ще да е била допусната, щом клетата съпруга на вашия правнук… Да не би пък да е било използвано оризово брашно?

— Не бъдете глупак, млади човече! — отвърна сърдито Господаря Ли. — Оризовото брашно щеше да изпотръшка всички гости на пиршеството. Бе използвано само най-чисто пшеничено брашно от Хуа, смесено с малко сол и изложено на слънце точно шест часа.

— А беше ли покрито с марля, която да го предпази от праха? Прахът може ла бъде смъртоносен.

— Беше покрито с марля, която го предпази от праха. След това брашното и бобовите зърна бяха смесени и поставени в буркан. Той пък бе покрит с глинен капак и надлежно запечатан. Едва ли е необходимо да казвам, че беше използвана само чиста речна вода, тъй като и най-малкото количество кладенчова вода би могло да бъде смъртоносно.

— Все още не мога да разбера — прошепна търговецът. — Всичко е било направено както трябва, а все пак… Почакайте! Кой месец беше?

— Нима сте луд? Да приготвяш пюре за бодливо прасе, в който и да е месец, освен юни, е равносилно на самоубийство! — изкрещя Господаря Ли.

Търговецът бе побледнял. Беше започнал да разбира, че ако не успееше да открие причината, самият той никога нямаше да може спокойно да се радва на този най-прекрасен деликатес.

— Странно — прошепна търговецът. — Всичко е било направено съгласно инструкциите на великия Ли Цен Ин, а въпреки това бодливото прасе се е оказало смъртоносно. Трябва да открием причината. Почитаеми господине, моля ви да имате добрината да ми опишете точния начин. По който вашият готвач е сготвил бодливото прасе.

По едно време се сетих, че така се бях увлякъл в описанието на готвенето на бодливото прасе, че бях забравил да изразявам но подобаващ начин скръбта си по покойната си съпруга.

— Тежко ми! — извиках. — Тежко ми! Ли Као ме потупа по рамото.

— И като си помисля само, че това нещастие сполетя единствения ми правнук, който не е нито умствено тъп, нито нравствено деградирал! Прав сте обаче, грешката трябва да бъде открита. Готвачът ми първо отстрани очите, стомаха, вътрешните органи и зародишите. Докато режеше месото на парчета, клетият ми правнук изми всички остатъци от кръв но тях със собствените си благородни ръце. След това готвачът свари месото в чиста речна вода.

— С кожата, нали?

— С кожата. След това извади месото от гърнето и го постави върху дъската за рязане.

— Дървена ли беше?

— Милостиви Буда, нима не знам, че една металическа или керамична дъска би могла да бъде смъртоносна? — озъби се Господаря Ли. — След това моят готвач извади всички бодли е фини пинцети, наряза месото на по-малки парчета — и ви уверявам, че имаха кубическа форма, и след това ги поръси със свинска мас. Едва тогава добави и бобовото пюре и изпържи цялата смес в горещо олио. Направи всичко необходимо, за да не попадне никакъв прах в гърнето. Когато реши, че месото е вече готово, потопи къс хартия в соса и го поднесе на пламъка на свещ. Едва след като хартията се запали, извади месото от гърнето и го поднесе на гостите.

Не бе направена грешка. Не бе допуснат и най-малък пропуск. Чревоугодническият свят на търговеца бе започнал да се срутва и той закри лицето си с ръце.

Странно защо, напомни ми Сияйната звезда, когато бе решила, че Танцът на сабите е опорочен. Неговата страст, макар и не така благородна като нейната, не бе по-малко искрена. Ли Као използва случая, за да ме изправи на крака. Заплаках върху рамото му, докато той ме потупваше по гърба.

— Колко души умряха. — прошепна търговецът.

— Единствено клетата ми съпруга — изплаках. — Тежко ми!

— От двеста души единствено тя умря — изстена Господаря Ли. — Лично аз избрах бодливото прасе. Лично аз надзиравах приготвянето на месото. Любимият ми правнук почисти парченцата съсирена кръв със собствените си ръце. Той избра най-хубавите парчета месо, за да ги поднесе на любимата си. Лично аз…

— Почакай! — изпика търговецът и ме улови за раменете. — Мило мое нещастно момче — прошепна тон. — Когато почисти месото от парчетата съсирена кръв, каква карфица използва?

Бях наистина трогнат. Ли Као беше докарал кита, а сега великодушно ми позволяваше да използвам харпуна.

— Каква карфица ли? Не си спомням…

— Трябва да си спомниш! — изкрещя търговецът. — Беше ли сребърна или не?

— Да, беше — отвърнах със замислен вид. — Сега си спомням много добре. Беше карфица от най-чисто сребро, макар и да я изтървах на пода, преди да почистя последното парче месо, н ми се наложи да използвам за него друга.

— Сребърна ли? — попита тон задъхано. Позволих напрежението да се покачи, като не избързах с отговора. Присвих вежди.

— Златна — казах най-сетне.

Абатът открай време ме бе предупреждавал да не съдя за хората по външния им вид. Търговецът се оказа класически пример за правилността на този подход. Свинската му външност предполагаше прекалена себичност. При все това той не изрази радост, че неговият чревоугоднически свят бе спасен. По бузите му потекоха сълзи и коремът му се разтрепери от вълнение.

— Бедното ми момче, клетото ми нещастно момче, та и най-малкият допир между месото на бодливото прасе и златото е смъртоносен! — изплака търговецът. — Заради проклятието на някой зъл дух ти си използвал златна игла за почистването на последното парче месо, и след това с любящите си ръце си го поднесъл на любимата си…

— На жената, която обичах! — изкрещях. — Глупостта ми погуби нещастната ми съпруга.

Отново се тръшнах върху ковчега, което ми даде възможност незабелязано да отворя буркана с отвратителните миризми.

— Само като си помисля, че нещастният ми правнук е могъл да причини такава една ужасна смърт! — изстена Господаря Ли.

— Често съм чувал за натравяне с месото на бодливо прасе, но ще си призная, че никога не съм ставал свидетел на такова нещо — каза търговецът с изтънял глас. — Много ли е ужасно?

Телохранителите и митническите служители се бяха доближили и слушаха внимателно разговора. В същото време поглеждаха нервно към ковчега.

— Първоначално се появиха червени петна, които се разпространиха бързо по цялото тяло — прошепна Господаря Ли. — Сетне петната позеленяха.

Еликсирът си вършеше чудесно работата и не след дълго откъм ковчега започна да се разнася невероятна воня.

— Уф! — рече началникът на митницата.

— После отвратителните зелени петна започнаха да почерняват — прошепна Господаря Ли.

— Да почерняват ли? — попита търговецът, опитвайки се с ръка да прогони вълната от зловоние от лицето си.

— Ако трябва да бъда по-точен, цветът бе зеленикавоморавожълтеникав, биещ на черно по краищата — каза замислено Господаря Ли. — След това започна вонята.

— Воня ли? — понита началникът на митницата, обръщайки се в посока към зловонния облак.

— Не ми е по силите да опиша колко отвратителна бе тази воня — проплака Господаря Ли. — Гостите се разбягаха, а любимият ми правнук присегна към съпругата си. Как да опиша ужасното нещо, което се случи в този миг? Пръстите му проникнаха в тялото й, защото нежната й до преди малко плът се бе превърнала в меко желе, от което започна да струи зеленикава и жълтеникава гной. Отровната гнусна воня, която се разнесе, бе толкова силна, ме изпотръшка кучетата, които започнаха да се гърчат, докато птичките падаха безжизнени от клоните на дърветата…

Не знам защо, но изведнъж се оказахме сами.

След няколко минути се измъкнахме от митницата и се присъединихме към останалите, които повръщаха над перилата на кея. Позволете ми да ви информирам, че миризмата на гнусната течност можеше да накара и камък да повърне. Търговецът, телохранителите и митническите служители проведоха кратко съвещание и с гласуване решиха да изхвърлят и двама ни в морето заедно с ковчега преди болестта да ги е изпотръшкала всичките. Ли Као обаче заложи на техния патриотизъм като им обясни, че ако възлюбената ми бъде хвърлена в морето, ще унищожи риболовния поминък в Китай поне за три хиляди години. Накрая бе постигнат компромис, като ни бе дадена ръчна количка за ковчега заедно с две лопати и един ужасен монах, който ни проправи пътя към гробището на прокажените. Биеше по един гонг и крещеше неистово „Нечиста сила, нечиста сила!“ Сетне монахът си плю на петите, а ние останахме да наблюдаваме как платната на кораба на търговеца изчезват в мъглата заедно с четирите му дървени сандъка. Единият от тях бе всъщност ковчег със свалени траурни украшения.

Откъснахме същите тези украшения от сандъка на търговеца и аз повдигнах капака. В него намерих само една малка торбичка, поставена върху брезентено платнище. Изсипах съдържанието й в дланта си и очите ми се изпълниха с изумление.

— Игли — рекох. — Господарю Ли, защо му е на едни търговец да наема цяла армия от телохранители, за да опазят само няколко евтини железни игли?

— Велики Буда! — възкликна от удивление Господаря Ли. — Този човек не е носил само своя стока. По всяка вероятност е представител на някое обединение на най-богатите търговии в Китай!

Нищо не разбрах. Ли Као отметна брезентеното платнище и измъкна изпод него някакъв странен предмет — по-късно разбрахме, че са общо 270 — и прилепи към него една от иглите. Иглата буквално се залепи за повърхността. Следващата игла залепна за края на първата.

— Дано да удържи десет… — помоли се. — Дано само да успее да удържи десет игли! Седем… Осем… Девет… Десет… Единадесет… Дванадесет… Тринадесет… Четиринадесет… Петнадесет… Шестнадесет… Седемнадесет…

Осемнадесетата игла падна на земята и Ли Као обърна към мен поглед, изпълнен с възхищение.

— Вол Номер Десет, всички търговци и мореплаватели от варварските страни са готови да продадат и душата си, за да се сдобият с китайски магнитни компаси, достатъчно силни, за да удържат десетинчови игли. Сега ние разполагаме с няколкостотин компаса, способни да удържат седемнадесетинчови игли. Момчето ми, преди време съм правил някои големи удари, но точно такова нещо не ми се беше случвало — каза той вече със сериозен глас. — Заедно с теб току-що станахме двамата най-богати мъже в Китай.

14.Лотосовия облак

Първата неотложна потребност на новото ни делово начинание бе да си създадем репутацията на изключително богати и щедри господа. В главата ми все още има една размазана вихрушка от спомени за цветя, гонгове, тамян, сребърни звънчета, състезания с лодки, игра на зарове, боеве между шурни, Кръчмарски свади, щедри угощения и много сладострастно оголени бедра. Пътувахме в пъстро изписани ладии, всъщност плаващи публични домове, плъзгащи се върху изумрудени езера, и пускахме котва до изкуствени зелени острови, където бледи свещеници с отпуснати лица и кършещи се ръце продаваха какви ли не странни неща в някои много особени нагоди. Возехме се в носилки, толкова големи, че се придвижваха с усилията на шестдесет запъхтени слуги. Обградени от разголени танцьорки, бъркахме с пълни шепи в обкован с мед сандък, пълен със сребърни монети, и ги ръсехме сред обожаващите ни тълпи, следящи всяка наша стъпка.

— Купете си чисти дрехи! — крещяхме. — Облагородете зловонния си дъх с хубаво вино! Отървете се от гнусните въшки! Изкъпете се!

— Да живее Господаря Ли от Као! — отвръщаха с рев тълпите. — Да живее Господаря Лю от Ю!

Току-виж сте останали с впечатлението, че бях забравил важността на нашата мисия. Не беше така. Всяка нощ сънувах дечицата на Ку Фу и бях започнал да изпитвам угризения на съвестта, докато един ден чух с огромно облекчение от Господаря Ли, че вече сме си създали необходимата репутация и е време да действаме. Той реши, че най-бързият начин да установим контакт с Ключовия заек ще бъде да изгорим двореца, в който живеехме, до основи. Дворецът бе собственост на княз Чин и плащахме за него разорителен наем. Тъкмо печах една гъска върху жаравата, останала от двореца, когато малкото човече се яви.

— Тежко ми! Тежко ми! — завайка се. — Правило 226, член „Д“, раздел „Б“: непредумишлено унищожаване на дворци, взети под наем, за което се полага…

— А, съвсем предумишлено си, беше — прозина се лениво Господаря Ли. — Гледката оттук ми беше омръзнала.

— В такъв случай ще се отнесем към раздел „С“: предумишлено унищожаване на дворци, взети под наем. Полага се възстановяване на пълната стойност плюс надценка от петдесет на сто, плюс заплащане работата на пожарникарите, плюс заплащане пя стойността на извозване на развалините, плюс глоба за нарушаване на обществения ред, трикратно по-голяма от обичайната, плюс петдесет на сто от стойността на сградата заради нарушаване на панорамата, одобрена от княза, нлюс…

— Престани да мрънкаш, глупако, и ми кажи колко ти дължа общо за цялата история! изрева Господаря Ли.

За миг ми се стори, че малкото човече ще получи удар. Извърна розовите си очички към Небесата и изписка:

— Деветнадесет хиляди и седемстотин шестдесет и две жълтици!

Ли Као присви небрежно рамене и посочи с поглед една дълга поредица от сандъци.

— Вземи един от сините — каза той с безразличие. В сините сандъци всъщност се съдържат точно но двадесет хиляди жълтици, но Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю не обичат да се занимават с броенето на ресто.

Ключовия заек тупна на земята. Бяха ни необходими само няколко минути, за да го съживим. Той обаче междувременно бе успял да оцени възможностите, произтичащи от нашата среща.

— Тежко ми! — въздъхна. — Виждам, че Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю нямат къде да прекарат нощта. Жалката ми колиба едва ли е подходяща за тях… Но, видите ли, по всяка вероятност ще ми се наложи да прекарам цялата нощ в замъка, за да преброя парите на княза, а клетата ми съпруга през това време ще остане сама и беззащитна. А пък жените се нуждаят от закрила, вярвам, че ме разбирате.

Падна на колене и започна да целува краищата на сандалите ни.

— Нуждаят се от бисери! — изплака. — Нуждаят се от нефрит! — изписка след малко.

— Ще хапнеш ли малко печена гъска? — понита го Господаря Ли, вече малко по-любезно. — Изпечена е по оригинална рецепта на Господаря Лю от Ю. Кисната е двадесет и четири часа в най-качествено вино, разбъркано с мед и смачкани кайсии. По една щастлива случайност Господаря Лю от Ю е последовател на Чан Чу. Същият, който бе казал, че предпочита собствените си гозби и чуждите съпруги.

— Ликувам! — изписка Ключовия заек.

Подготвих се да се запозная с най-скъпо струващата жена на света. Луната бе леко заслонена от облаци, вятърът бе топъл и изпълнен с благоуханията на цветя, а в сенчестите кътове на градината на Ключовия заек свиреха щурци. Пътеката от бисери и нефрит, която бях посипал върху тревата, сияеше като отражение на Великата звездна река. Затаих дъх, когато видях как към мен се запътва млада жена. Тя започна да издава радостни възклицания, когато се наведе, за да събере лъскавите камъчета. След малко се доближи до мен достатъчно, за да успея да я огледам добре.

„Вол Номер Десет, рекох си на ум. Измамили са те“. Не беше даже и хубавичка. Лотосовия облак бе обикновено селско момиче с големи стъпала, къси и дебели крака, големи ръбести ръце и невзрачно плоско лице. Спря се и ме огледа косо, също като селско момиче, което се колебае дали да си купи или не някое домашно животинче на селския панаир. Почти успях да прочета мислите й: да, ще си взема това създание. След това се усмихна.

Не ми е но силите да опиша усмивката й. Стори ми се, че всички надежди и радости в света, целият смях и цялата обич на вселената се бяха събрали в юмрук, и че този юмрук ме удари направо в сърцето. Следващото нещо, което помня, е, че бях коленичил, обгърнал краката й с ръце и притиснал глава върху бедрата й.

— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не следва обаче да ме бъркат с изтъкнатия автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — изстенах аз.

Тя нежно се засмя и разроши косата ми с пръсти.

— Ще ти викам Сладурко.

Ще разберете в каква степен съм бил пленен от вълшебството й, след като ви призная, че ми стана приятно да ме наричат така. Всеки път, когато видех Лотосовия облак, изпитвах желание да въртя опашка.

— Ключови заеко — рекох му след два дни. — Любезната ти съпруга не е духовита, не е умна, дори не знае да пише и чете, да не говорим за светски обноски, даже не е и хубава, и въпреки това боготворя земята, върху която тя стъпва.

— Всичките й покровители казват същото — въздъхна Ключовия заек.

— Господарю Ли, да не би да съм се побъркал? — попитах го.

— Как да ти кажа, красотата е една открай време силно надценявана стока — отвърна ми той. — През последните осемдесет или деветдесет години имах работа с много велики красавици и ми се видяха все едни и същи. Една красавица е длъжна да лежи до късно сутрин в леглото си, за да събере сили за още една уморителна битка с природата. След като слугините й я изкъпят и избършат, отпуска си косата в духа на Каскадата на прелъстителните върби. Сетне си боядисва веждите в стила на Контурите на далечните планински хребети, разтрива се с благовонията на Деветте ръкава на благоуханната река, слага си червило, крем, сенки под очите, покрива цялото си лице с два пласта от Пудрата на предизвикателния допир, облича халат, на който са изобразени разцъфнали сливи, облича и подходяща блуза и чорапи, окичва се с четири или пет фунта бижута и сетне се изправя пред огледалото, за да види дали по нея е останало нещо човешко. С удовлетворение установява, че не е останало, изчаква гримът и да се втвърди, докато стане неподвижна маска, облива се щедро с Парфюма на небесните духове, спускащи се по дъжда, и след това със ситни стъпки се отправя към новия ден. Той, както и предишният, се състои единствено от глупави клюки и кикот.

— Това е само част от истината! — извиках аз. — Лотосовия облак изскача от леглото, пъха си главата в кофа със студена вода, изръмжава от удоволствие, сресва се набързо и се оглежда дали няма да види наоколо някои, които е в настроение да се люби. Ако открие такъв човек, връща се обратно в леглото. Ако не го открие, облича първите дрехи, които са й под ръка и излиза на улицата през вратата или през прозореца, което й е все едно, за да види какви чудеса ще й поднесе новият ден, И тъй като гледа на света с радостните очи на дете, денят за нея винаги е прекрасен.

— Това го казват всичките и покровители — въздъхна Ключовия заек. — Ох, де да можех да имам средства да си позволя и аз да ползвам жена си!

— Никой не може да си позволи това — изръмжа Господаря Ли.

В думите му имаше известна истина, макар и Лотосовия облак да не беше алчна в същинския смисъл на думата. Още в ранна възраст милото момиче си бе създало предпочитания. Не се интересуваше от диаманти. Изумрудите й бяха скучни. Веднъж й подарих сандъче, пълно със злато, и тя набързо го даде на една своя приятелка.

— Защо направи това? — попитах я.

— Защото тя ми го поиска. Сладурко — отвърна Лотосовия облак. От тона й останах е чувството, че съм й задал глупав въпрос.

Другояче обаче реагираше на бисерите и нефрита. Никога преди или след това не срещнах човек, конто така силно да им се радва. Очите й се разширяваха от удивление, а ръцете й неволно сами се протягаха към тях. Цялото й тяло затреперваше от желание, а на лицето й се изписваше неудържим копнеж. Самото излъчване на страстта й бе достатъчно, за да те събори. След това тя се хвърляше в прегръдките ти и даваше обет, че ще те обича до края на вечността.

Всеки мъж би направил всичко, което му е носилите.

за да предизвика такава реакция и именно това бе досадното. След десет минути Лотосовия облак забравяше подаръка, и ако искаш да я върнеш към същото състояние, трябваше да й поднесеш ново ковчеже с бисера и нефрит.

— Действията на всички велики мошеници са белязани от простота — коментира Господаря Ли със смесица от неодобрение и уважение.

— Възхищавам се от похватите й, макар и да е на път да ме разори — казах.

— Всичките й покровители казват същото — въздъхна Ключовия заек.

Ли Као вече бе напреднал значително в обработването на ковчежника. Беше само въпрос на време да го убеди да ни вкара в лабиринта и сетне да ни изкара оттам, но междувременно трябваше да осигурявам редовното снабдяване на Лотосовия облак с перли и нефрит. Ковчезите ни с жълтици се топяха подобно на сняг през август и една ужасна сутрин погледнах с почуда малката шепа жълтици — всичко, което бе останало от най-голямото частно състояние в Китай.

— Няма защо да гледаш виновно — успокои ме Господаря Ли. — Умението на това мило момиче да скубе гълъби е наистина забележително. Време е обаче и ние да пооскубем някой и Друг гълъб.

Не след дълго един великолепен мъж на име Бърнестия Лу, предрешен като майордом на знатен род, почука с бастун със златен връх на вратата на най-големия скъперник в града. Бърнестия Лу бе следван от дворцова носилка, върху която се бяха настанили двама елегантни аристократи, от каручка, пълна с боклук, и от една коза.

— Отворете вратата! — изрева Бърнестия Лу. — Десет хиляди благословии са се стоварили върху вас! Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю благоволяват да си отдъхнат в тази жалка колиба!

Тогава именно разбрах, че и при елегантно поднасяното възмездие трябва да знаеш кога да спреш.

Вратата се отвори и от нея излезе един господин, който притежаваше шест различни къщи в шест различни града и бе благословен от природата с две малки присвятващи свински очички, с гол като яйце черен, ошарен с петна, с крив нос, наподобяващ човката на папагал, е провесените бърни на камила и с две провиснали слонски уши, от които стърчаха дебели кичури груба сива четина.

— Къде дянахте моите петстотин жълтици? — изрева Скъперника Шен.

Бърнестия Лу изчезна яко дим, но когато Ли Као и аз скочихме от носилката, стоварихме се направо върху главите на Ключовия заек и придружаващия го взвод. Омотахме се в някаква верига, вързана на врата на ковчежника и той започна трескаво да я тегли.

— Горко ми! Горко ми! — завайка се той и аз реших, че ни подозира в опит да му откраднем ключа за входната врата на двореца на княза. Единственият ключ, висящ на края на тази верига, имаше формата на цвете с шестнадесет остри върха. Те определено трябваше да се натиснат с точно премерена сила, за да се отвори бравата, а такива брави струват цяло състояние Войниците се нахвърлиха върху нас и ни заловиха. Тъй като обаче в суматохата Бърнестия Лу бе отмъкнал каручката и козата, веществените доказателства за нашето провинение бяха изчезнали. На Скъперника Шен му се наложи да се задоволи единствено с голи обвинения. Не той обаче ни беше проблемът. Проблемът ни беше в това, че не разполагахме със средствата, необходими за заплащането на дължимата глоба За смущаване на обществения ред, а за такова нещо в града на княза се полагаше смъртно наказание.

— Тежко ми! — завайка се Ключовия заек. — Само като си помисля, че и аз нося някаква отговорност за обезглавяването на най-скъпия ми приятел и най-щедрия покровител, на когото се е радвала някога съпругата ми!

След малко обаче се поуспокои и успя да открие нещо положително в цялата история.

— Не се безпокой за Лотосовия облак — утеши ме той. — Току-що разбрах, че Скъперника Шен е най-богатият човек в града. Ще го поканя на чай и ако моята любезна съпруга не се е лишила от чара си, не след дълго ще се къпе отново в перли и нефрит.

— Това е чудесно — отговорих му.

В сърцето ми не бе останало място за повече мъка. Всеки път, когато затворех очи, виждах пред себе си децата на Ку Фу, неподвижни като мъртъвци. Виждах и молещия се абат и родителите, които се успокояваха взаимно с думите, че всичко ще се оправи, тъй като Господаря Ли и Вол Номер Десет няма как да не се завърнат с прекрасния корен, който ще обезсили действието на отровата „ку“.

15.Лабиринтът

Било ми писано да видя Лотосовия облак още веднъж преди да застанем пред брадвата на палача. Бяхме навързани на една дълга верига с други осъдени престъпници и ни прекарваха но улиците. Същите тълпи, конто преди време бяха възхвалявали Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю, сега отново ни бяха наобиколили, ругаеха ни и ни замерваха с боклучи. В един миг обаче Лотосовия облак си проби път през тълпата. Успя някак си да се шмугне покрай войниците и да закачи на шията ми нещо, което не можах да видя. Врявата на тълпата бе толкова шумна, че можах да разбера само част от думите й.

— Веднъж, когато беше пиян, клетият ми съпруг ми каза… Сладурко, откраднах това, защото ако князът поиска да си поиграе…

Войниците вече я изтикваха встрани.

— Следвай Дракона! — извика с все сили Лотосовия облак. — Не забравяй да следваш Дракона!

След това изчезна от погледа ми и така и не разбрах какво искаше да ми каже. Войниците разпръснаха тълпата и ни поведоха нагоре по хълма, към замъка на лабиринта.

Тогава изпитвах такъв ужас, че не мога да си спомня как точно влязохме в замъка. По едно време осъзнах, че прекосяваме големия подвижен мост и минаваме през огромни стоманени порти. Оказахме се в двор, достатъчно голям да побере няколко хиляди войници. През процепи в дебелите стени се подаваха железните върхове на безброй арбалети. Някъде над нае от казани с вряшо масло се издигаха дим и пламъци. Дрънченето на оръжия, грубите гласове и тропотът на маршнруващн крака образуваха оглушителен шум. След малко навлязохме в мрежа от дълги каменни тунели и пространството им се изпълни с кънтенето на нашите стъпки. Десет пъти стигнахме до контролни пунктове, от конто можеше да се продължи нататък единствено след размяната на тайни знаци и пароли. След това се отваряха последователни редици от железни порти и стражите ускоряваха стъпките ни с камшични удари. Някъде пред нас нещо засия и забелязахме, че от двете страни на коридора бяха строени войници. Разбрах, че наближаваме порта, направена от масивно злато.

Портата безшумно се отвори. Войниците ни изведоха в зала, голяма около четири декара, покрита с лакирани лаписови плочки, където се издигаше огромен златен трон. Потреперих от ужас, когато се доближих до княз Чин. Отвратителната маска на свиреп тигър сякаш ставаше все по-голяма пред очите ми. А и самият княз бе толкова едър, че широчината на плещите му съответстваше на размерите на маската. Имаше златни везани ръкавици и бе облечен с дълго наметало от пера. Потреперих, след като забелязах, че перушината в долната му част е омърсена от тъмни петна. Дръвникът и легенът, в който трябваше да се съберат отрязаните глави и кръвта, бяха разположени непосредствено пред нозете му. Очевидно, тази гледка му доставяше удоволствие.

По протежение на четирите стени бяха застанали войници на пост. От двете страни на трона бяха заели места сановници, подредени в две редици. Палачът бе огромен монголец, гол до кръста, а блестящата му брадва бе почти толкова голяма, колкото самият него. Един монах имаше грижата за заключителната част от ритуала и ми се стори, че цялата церемония протича някак си твърде прибързано. Веригата, с която бяхме навързани един за друг, бе свалена, но ръцете ни продължаваха да са оковани с белезници, поставени зад гърба ни. Първият осъден бе изтикай напред. Дежурният сержант излая набързо обвинението срещу него и смъртната присъда, след което войниците така умело сритаха клетника, че той падна, като шията му се намести точно върху дръвника. Монахът промърмори най-кратката молитва, която бях чувал през живота си, след което дежурният сержант попита жертвата дали има някаква последна дума. Осъденият започна отчаяно да моли за милост, но монахът набързо даде знак на палача.

Голямата брадва се издигна във въздуха и огромната зала изведнъж утихна. Острието й проблесна във въздуха, чу се тъп звук, след което бурен поток от кръв и една глава се оказаха едновременно в каменния леген. Сановниците учтиво ръкопляскаха, а княз Чин леко изписка от удоволствие.

За мое удивление Ли Као припадна, или поне така си помислих до момента, когато забелязах, че се опитва да достигне с ръка до левия си сандал. Извъртя тока му и измъкна оттам два малки шперца. Докато войниците с ругатни го изправяха на крака, успя да пъхне единия от тях в ръцете ми.

— Воле, очевидно няма да успеем да се измъкнем оттук — прошепна ми. — Боя се, че няма да успеем да помогнем с нищо на децата от твоето село. Тъй като един от князете Чин уби родителите ми, ако не възразяваш, ще се опитаме да прережем гърлото на този негодник.

Естествено, нямах възражения. Шперцът обаче бе твърде малък, а и не ми бе лесно да го използвам с ръце, оковани зад гърба ми. Острието на голямата брадва продължаваше да проблясва из въздуха, ръкоплясканията на сановниците вече бяха станали почти непрекъснати, а върволицата осъдени на смърт продължаваше да се придвижва към трона. Князът продължаваше да се смее, когато главите тупваха в легена, а войниците разменяха шеги с дежурния сержант, докато отнасяха обезглавените тела. Понякога краката им продължаваха все още да потрепват в конвулсии, а струйките кръв, стичащи се от врата, образуваха на пода лепкави червени локви, еднакви по цвят с течността в препълнения леген. Перушината в края на наметалото на княза бе станала алена. В един миг се оказа, че между мен и брадвата бе останал само един човек. Бе мъж на средна възраст, слаб и леко прегърбен, който дотогава бе наблюдавал убийствата с иронично спокойствие.

— Чин Шен Ян се осмели да протестира срещу данъците, наложени от княз Чин на селяните! — изрева сержантът. — Осъжда се на смърт!

Този човек ще да е бил изключително смел. Едва по-късно научих, че Чин Шен Ян бил един от най-великите писатели и литературоведи в империята и че името му означавало „Въздишката на Мъдреца“, тъй като в мига, когато се родил, откъм храма на Конфуций се чула дълбока въздишка. Сритаха го и той падна с врат върху дръвника. Монахът промърмори някаква молитва, а сержантът го попита дали има да каже нещо. Изпълнените с ирония очи на жертвата проблеснаха.

— Яжте туршия от репи и жълт боб — рече той учтиво. — Вкусът й наподобява този на лешниците.

Дълбоко съжалявам, че не бях успял да се запозная дотогава с него-. Брадвата проблесна и главата на човека, осмелил се да протестира срещу данъците, се изтърколи в легена при останалите. Войниците ме изтикаха напред.

— Господаря Лю от Ю, който не заплати полагаемата глоба за това, че наруши обществения ред. Осъжда се на смърт! — изрева сержантът.

Сритаха ме и вратът ми се намести точно върху дръвника. Главата на Чин Шен Ян продължаваше да ме гледа иронично от легена и докато монахът мърмореше нещо под носа си аз си мислех как също да съумея да се разделя достойно с живота си.

— Имаш ли нещо да кажеш? — попита сержантът. Тъй като бях просто Вол Номер Десет, обърнах погледа си към княз Чин.

— Чуй ме, свински сине, надявам се моята кръв да те опръска от глава до пети! — изкрещях в лицето му. Почувствах се много по-добре и сладникавата миризма на кръвта престана да ме дразни.

За мое учудване князът с жест на ръката си спря замаха на палача. Даде знак на войниците и те ме вдигнаха и ме завлякоха почти до самия трон. Не ще и дума, че великият и всемогъщ княз Чин нямаше защо да се интересува от съдбата на Вол Номер Десет. Беше го заинтересувало друго, това, което Лотосовия облак бе закачила на врата ми. Пръстите на позлатената му ръкавица се присегнаха напред и го докоснаха. След това се приведе съвсем плътно към мен, така че маската почти докосна лицето ми. С погнуса и ужас осъзнах, че през нейните процепи той наднича не в очите ми, а направо в моя мозък. Гласът, който се раздаде от процепа за устата, бе металически.

— Значи, получил си това от жената на моя ковчежник — прошепна князът. — Той ще бъде наказан за безотговорните си приказки — продължавах да усещам как умът на княза шари из моя разум и се опитва да измъкне оттам всичко възможно. — Ти не знаеш какво представлява то. Ти не знаеш нищо, което заслужава да се знае. Виждам в главата ти един глупав абат. Виждам и деца, чиято смърт ще помогне да се избави страната от пренаселеност. Виждам и един призрак, танцуващ със саби. Виждам и как твоят другар, дъртакът, танцува и пее. Не мога да съзра обаче нищо смислено. Макар и да търсиш точно този женшенов корен, който ти е необходим, не си решил да го използваш за нещо разумно — ужасяващата тигрова маска трепна. — Войници, продължете екзекуцията! — нареди князът.

Междувременно моите пръсти, които през цялото време не бяха преставали автоматично да си играят с шперца, отключиха белезниците.

— Господарю Ли! — изкрещях, докато размахах ръце и ударих войниците с отключените белезници.

Ли Као междувременно също се беше освободил и с веригата на белезниците си препъна палача, който се стовари върху мен.

— Свети му маслото, Воле! — изрева Господаря Ли. Грабнах брадвата, с един скок се оказах при трона и замахнах с все сила. За мое учудване огромното острие на брадвата отскочи от ефирното перушинено наметало сякаш се бе сблъскало със закалена стомана. Ръцете ми изтръпнаха от удара, изругах и замахнах за втори път, този път князът не успя да извади късмет. Острието потъна в гърдите му точно в областта на сърцето. Извърнах се, готов да умра като рицар от ръцете на войниците. Това, което видях, насмалко не ме лиши от разум.

Войниците се смееха. Сановниците също се смееха. Монахът се смееше. Палачът се бе изправил и също се смееше. Със замъглен поглед се извърнах към трона. Там княз Чин продължаваше да седи с брадва, забита право в сърцето му. И той се смееше.

— И младият глупак, и старият глупак не ги бива за нищо по-сериозно от детски игри. Е добре, ще изиграем една игра — изкиска се князът. Ръката му притисна едно украшение върху облегалката на трона. Войниците, които бяха в близост до нас, бързо се отдръпнаха встрани, — Нали търсите Великия корен на силата? Той наистина може да бъде открит. Открийте го.

Подът под нас изведнъж се разтвори.

Дълго време летяхме в мрак и тъкмо когато помислих, че падането ще е безкрайно, цопнах със силен удар в ледена вода. Изплувах до повърхността и изплюх тази, която бях погълнал. Имаше солен вкус.

— Господарю Ли! — извиках.

— Точно зад теб съм! — изохка той.

Ли Као се залови за пояса ми. Някъде в далечината проблясваше светлинка. Басейнът, в който се бяхме приводнили, имаше диаметър от около петдесет стъпки. Преплувах го и се озовах върху плосък парапет, издълбан в скалата. Светлинката се оказа факел. Ли Као го извади от поставката му и се огледа.

Намирахме се в огромна пещера, издълбана в черна скала. Въздухът бе тежък и влажен и вонеше на нещо неприятно. Пред нас се намираше отворът на подземна галерия с дъгообразен свод. Ли Као повдигна факела и видяхме, че над входа й бе изписано прословутото първо изречение от поученията на князете Чин.

НАКАЗАНИЕТО РАЖДА МОГЪЩЕСТВО. МОГЪЩЕСТВОТО РАЖДА СИЛА. СИЛАТА РАЖДА БОЛКА, БОЛКАТА РАЖДА ДОБРОДЕТЕЛ. СЛЕДОВАТЕЛНО, ДОБРОДЕТЕЛТА СЕ КОРЕНИ В НАКАЗАНИЕТО.

Преминахме през входа и видяхме, че от основния тунел се отделят безброй по-тесни разклонения. Оказа се, че стъпваме върху човешки кости, а вонята е предизвикана от гниеща човешка плът, макар и да не забелязах сравнително свежи трупове. Вперих поглед в разбитите черепи и в бедрените кости, които бяха изпочупени подобно на крехки бамбукови клонки.

— Господарю, съществото, което е сторило това, трябва да е било силно поне колкото двадесет Дракона — прошепнах.

— Далеч по-силно е — рече Господаря Ли. Докосна стената с пръст и след това го поднесе под носа ми. Усетих мириса на водорасли. След това повдигна факела високо над главата си и когато и аз насочих поглед нагоре видях, че труповете, които бяха причина за ужасната воня, бяха заседнали сред пукнатините на каменните стени. Половинка от човешко лице ме погледна. От един откъснат крак капеше кръв.

— Чудовището, което дебне в лабиринта, е просто приливът — каза спокойно Господаря Ли. — Щом приливът може да излиза оттук, ще успеем да излезем и ние. Воле, онази брадва да не беше фалшива като сабите по панаирите?

— Не, Господарю — отвърнах решително. — Брадвата бе истинска и наистина потъна в сърцето на княза.

Ли Као замислено се почеса по главата.

— Странно — промърмори той. — Ако успеем да се измъкнем живи оттук, ще трябва да направим поне още един опит да му видим сметката. Ако не за друго, за благото на науката.

— Господарю Ли, князът може да чете мислите — прошепнах с разтреперан глас. — Той ме погледна в очите и усетих как неговият разум започва да пълзи по моя. Разумът му е влажен и лепкав като мида. Усещането бе, сякаш някой облизва мозъка ти със студени лигави устни.

— Умението ти да се изразяваш образно е достойно за похвала — отвърна Ли Као, но според мен въобще не ми повярва. — И какво точно го заинтересува?

Аз вече почти бях забравил за това, но взех предмета, който Лотосовия облак бе окачила на врата ми. Бе сребърна верижка с голямо парче корал. Коралът имаше прекрасен тъмночервен цвят. През отворите му се промъкваше изкусно изваян зелен нефритов Дракон. Учудих се откъде Ключовия заек е намерил пари за такова красиво украшение, тъй като очевидно бе много скъпо. Опитах се да разчета някакво послание върху него, но отсъстваше всякакъв текст. Ли Као сви рамене:

— Е, така или иначе вече сме в лабиринта, който бе и основната ни цел. Измъкването от него обаче, може би ще се окаже малко трудно и аз бих те посъветвал да предприемем веднага действия в тази насока.

Продължи да върви право напред, без да обръща внимание на страничните тунели. Главният тунел бе издълбан в тъмна и влажна скала, от която се стичаха капки. Най-сетне забелязах нещо да проблясва пред очите ни. Когато го доближихме, видях огромно копие на тигровата маска, високо може би десет стъпки, закрепено към стена, зад която не се виждаше нищо. Устата на маската бе широко разтворена, зъбите й бяха направени от блестяща стомана, а зад тях зееше тъмен отвор. Ли Као приближи факела до маската и огледа с любопитство множеството метални пластинки, обграждащи устата на тигъра.

— Звукови ефекти — каза. — Водата от прилива или поне част от нея преминава през тази дупка и раздвижва пластинките. Колкото по-силен е притокът й, толкова по-голям шум произвежда. Предполагам, че целта е да наподобява рева на разгневен тигър, и че ще е добре да намерим някакъв Друг изход, преди да сме го чули.

Тръгна назад и започна да оглежда каменните стени, опитвайки се да разбере по гладкостта им кои от тях редовно се обливат от вода. По едно време бързо влезе в един страничен тунел. На светлината на факела видяхме още кости, а таванът бе толкова нисък, че ми се наложи да се приведа, за да не си блъсна главата в полуразложен труп, залостен в една пукнатина. Вонята бе неописуема. Ли Као зави по друг тунел, после по трети и се завъртяхме насам-натам докато загубих всякакъв усет за посока. Неговата походка обаче бе съвсем уверена. От време на време продължаваше да търси признаци за преминаването на вода. Най-сетне доволно се изкашля.

Ниският тунел започна да се разширява и уголемява и пред нас внезапно се появи огромен черен портал. Господаря Ли премина през него и застина. Погледнах го и също застинах в ужас. Пред нас се простираше огромна черна пещера с басейн с диаметър от петдесет стъпки. Някъде във висините се виждаше вратата, водеща към тронната зала на княз Чин. Бяхме се оказали на същото място, откъдето бяхме тръгнали. Косата ми настръхна, когато в мрака зад нас дочух началото на рев. Тъмни струйки се заизвиваха под краката ни, подобно на змии. Беше вода. Приливът започваше.

Ли Као бе застинал в размисъл. Челото му бе сбръчкано.

— Воле, какво ти каза Лотосовия облак, когато ти даде украшението с Дракона? — попита тихо.

Повторих откъслечните думи, които бях чул и които все още не ми говореха нищо. Водата бе увеличила скоростта си и вече покриваше глезените ми. Тигърът в края на тунела зарева.

— Княз Чин живее само с мисълта за пари — рече бавно Господаря Ли, разсъждавайки на глас. — Трупа ги в своите съкровищници. Кой друг освен князът може да има достъп до тях? Единствено човекът, който събира и преброява плячката. По една случайност той е съпруг на Лотосовия облак. Очевидно, неволно се е изтървал пред нея за истинската ценност на украшението и може би тук се крие обяснението защо му е било позволено да притежава тази скъпа вещ. Воле, я се наведи.

Наведох се и той се покатери на гърба ми. Взе украшението и го доближи до факела.

— Лотосовия облак ти е казала, че ако князът пожелае да играе, трябва да следваш Дракона. Когато той ни хвърли в лабиринта каза, че приема това като игра. Тъй като не ни остават други надежди, ще излезем от предположението, че Ключовия заек неволно е издал на жена си тайната как с помощта на украшението може да стигне до местата, където князът крие съкровищата си.

Доближи факела още по-близо до украшението.

— Драконът пренебрегва първите две дупки в корала и се шмугва в третата дупка отляво. Застани с гръб към входа, влез в третия тунел отляво и бягай, колкото ти държат краката.

Търчах с все сила, но водата вече почти достигаше коленете ми. Завих в третия тунел отляво, а Ли Као доближи мъждукащия вече факел още по-близо до украшението.

— Сега завий във втория тунел отдясно! — изкрещя.

Водата течеше с такава скорост, че вече върху повърхността и се мятаха парчетата разбити кости. Тигърът ревеше така силно, че едва успявах да различа гласа на Господаря Ли.

— Третият наляво! Първият надясно! Вторият надясно! Четвъртият наляво!

Тигърът бе побеснял. Водата вече бе достигнала кръста ми, когато се промушвах пред поредния тесен отвор, и изведнъж се сблъсках със стена.

— Господарю Ли, сигурно съм объркал някой от завоите! — изкрещях.

Опитах се да се върна, но усилието ми бе безполезно. Водата вече бе достигнала до брадичката ми, а приливът, подобно на гигантска ръка, ме бе притиснал до стената. От водовъртежа около нас се разлетяха парчета от кости, едно от които удари Господаря Ли по ръката. Той изтърва факела и потънахме в пълен мрак. Пенещата се вода вече покриваше устата ми.

Ли Као откри с пръстите си това, което не бе успял да види С очите си.

— Воле! Драконът се извива направо нагоре! — изкрещя на ухото ми. — Не се съпротивявай на течението! Остави да те изведе нагоре!

Приливът не само ме притисна до стената, но започна и да ме повдига. Ли Као присегна с ръце нагоре, търсейки някакъв отвор. Откри го. От тавана започваше тесен комин, преминаващ през плътна скала и аз, макар и с усилие, успях да се намърдам в него. Опрях крака в краищата му и започнах да се катеря, обаче водата се катереше по-бързо от мен. Покри главата ми, докато раменете ми се опитваха да си проправят път през тесния комин, и ми се стори, че дробовете ми ще се пръснат. Почти бях изгубил съзнание, когато приливът достигна връхната ся точка и успях да си подам главата над повърхността. Поех дълбоко дъх и продължих да се изкачвам. Стори ми се, че изминаха часове до мига, когато непрогледният мрак над главите ни се наруши от някаква бледа светлинка. След малко тя се превърна в тесен светещ кръг. Със сетни сили достигнах до него, претъркулнах се пред отвора и се оказах на пода на една малка пещера.

Слънцето вече бе залязло и светлината идваше от изгряващата луна. През един малък отвор се виждаше морето. Когато луната започна да се издига над хоризонта лъчите й осветиха вътрешността на пещерата, където нещо заблестя.

— Велики Була, Лотосовия облак би останала очарована от тази пещера! — възкликнах.

Щеше да бъде очарована не от натрупаните на купчини злато, диаманти, изумруди и рубини, а от перлите и нефрита. Имаше цели тонове от тях. И когато казвам „тонове“, имам предвид именно тонове. Луната се извиси още и като видях натрупаното количество плячка реших, че тя не ще да е била резултат от усилията на един единствен княз. Очевидно, пред очите ми се разстилаше плодът на последователните усилия на всички князе Чин, като се почне от първия. Оцених и факта, че когато е ставало дума за пари, те не са проявявали дребнавост.

Дребни медни монети бяха размесени с жълтици, а обикновени полускъпоценни камъни се търкаляха редом до скъпоценности с неописуема стойност. Счупена дървена кукла бе вперила малките си тюркоазени очи в скиптър, чиято направа би могла да разори едно царство. Огромна обсипана със скъпоценности корона бе подпряна до чифт изкуствени челюсти, изрязани от слонова кост. Ли Као, който наблюдаваше с присвити очи този невероятен паметник на сребролюбието, се доближи до мен и ме стисна за рамото.

— Просто не ми се иска да мисля колко трупа са били необходими, за да се събере всичко това. Един от тях обаче май иска да ни обясни нещо — прошепна той.

Проследих посоката на погледа му. На върха на една от купчините имаше сянка, на която мястото й не бе там. Ли Као продължи да ме стиска за рамото.

— Воле, не мърдай даже и на милиметър, преди да разберем какво иска да ни съобщи този призрак. Може би ще иска да ни предпази от нещо.

Опитах се да успокоя биенето на сърцето си. Затворих разума си за всичко, освен за едно хубаво топло и удобно одеяло. След това внимателно със силата на волята си го придърпах над главата си. Сетне стана нещо много странно.

Пред мен бе застанало момиче, по всяка вероятност убито, защото все още имаше кърваво петно върху това място на дрехата, където острието на нож бе проболо сърцето й. Одеждите му имаха кройката, използвана преди хиляда години. Усетих с всички нишки на тялото си, че то полагаше огромни усилия да се материализира пред нас. Погледът му бе отчаян. Когато отвори устата си, усетих как ме обля вълна от скръб.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна момичето. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — по бузите й се стекоха две призрачни сълзи. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша. Смилете се над мен и разменете това срещу перото — изплака призракът. — Птиците трябва да полетят.

След това внезапно изчезна. Ли Као отпусна рамото ми. Не вярвах да съм разбрал правилно думите на момичето. Приседнах, килнах глава и изтръсках вода от лявото си ухо.

— Да разменим нещо за едно перо, така ли?

— Колкото и да ти е странно, и аз чух същото — отвърна Господаря Ли. — Чух нещо и за птици, които трябва да полетят. Това пожелание е лишено от особен смисъл, освен ако не намекваше за разказите на разни пътешественици и за птици, които не могат да летят — някакви пингвини, щрауси и разни други митични същества.

— Стори ми се, че тя държеше нещо в ръцете си — забелязах аз.

Изкачих се на върха на купчината, подхлъзвайки се върху сапфири, и сетне се спуснах обратно с малко нефритово ковчеже в ръце. Ли Као го пое и го обърна към лунната светлина. Когато го отвори, извиках от радост. До носа ми достигна силното благоухание на женшена. Във възклицанието на Ли Као обаче не се съдържаше каквото и да е задоволство. Обърна ковчежето и изсипа в дланта си две малки коренчета с твърде познати форми. — Крака, отрязани до коленете — въздъхна той. — По думите на Окълвания Хо, това би трябвало да са краката на силата. Трябва да се молим да се окажат достатъчно силни, за да отведат децата далеч от смъртта. Боя се, че князът е нарязал Великия корен и отделните му късове сега се намират в съкровищници, разпръснати из цял Китай.

Разтърси още веднъж ковчежето и в дланта му се изсипа още един предмет — миниатюрна тенекиена флейта, не много по-голяма от нокътя на пръста му.

— Какво поиска да разменим за перо — корена или флейтата? — попитах.

— Откъде мога да знам? Воле, княз Чин наистина ли съумя да прочете мислите ти?

— Да, Господарю — отвърнах аз.

— Това никак не ми харесва — рече замислено Господаря Ли. Погледна отново мястото, където до преди малко бе стоял призракът. — Може би след двеста или триста години ще разберем какво всъщност се е случило — рече той най-сетне. — А сега да се махаме оттук.

Това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Връщането в лабиринта щеше да бъде самоубийствено, а единственият друг изход бе малкият отвор в пещерата. Надникнахме през него. Под нас имаше стотина стъпки отвесна скала, които нямаше как да бъдат преодолени без помощта на въжета и скоби. По-надолу бучеше сърдито море. Бурните му вълни се блъскаха в остри като зъби крайбрежни скали. Имаше едно-единствено тихо заливче непосредствено под нас. Не изглеждаше обаче по-дълбоко от шест инча. В него се оглеждаше луната. Погледнах отражението й и извърнах отново поглед към Господаря Ли.

— Досегашният ми живот бе доста бурен и една продължителна почивка не би ми дошла зле — въздъхна. — Когато отида в Ада, за да отговарям за делата си, ще помоля Царете на Яма в следващото си прераждане да се появя на света като трипръст ленивец. А ти в какво би желал да се преродиш?

Замислих се само за миг.

— В облак — отвърнах срамежливо.

На кръста си Ли Као носеше пояс на контрабандист, напълнен с фалшиви мидени черупки. Отвори една от тях и постави в нея Краката на силата. След кратък размисъл прибра там н малката флейта. Аз пък напълних джобовете си до горе с перли и нефрит със смътната надежда, че някой ден бих могъл да зарадвам с тях Лотосовия облак. Ли Као се покатери на гърба ми и обви врата ми с ръце. Стори ми се, че щях да се чувствам гол, ако не беше старият мъдрец, който да ме прикрива като наметало. Излязох на ръба на отвора и се прицелих.

— Сбогом, ленивецо.

— Сбогом, облако.

Поех си дъх и скочих. Вятърът засвири около ушите ни, докато се устремихме към заливчето. А и към една изпъкнала назъбена скала, която преди това не бяхме забелязали.

— По-наляво! — извика Господаря Ли, теглейки верижката около врата ми като юзда.

Трескаво размахах ръце, подобно на огромна тромава птица, докато отразената луна стремглаво нарастваше пред очите ми. Бе станала толкова голяма, че за миг ми се стори, че оттам ще се подадат Чан Го и Белият Заек и ще размахат заканително юмруци. Разминахме се със скалата на една педя. Луната ни се усмихна и топлите води на Жълтото море ни поеха с прегръдката на стари приятели.

16.Детски игри

Манастирът отново се бе смълчал и напрежението бе толкова голямо, че въздухът пукаше, сякаш докосван от невидими мълнии. Цветът на течността в алхимическата колба се бе променил от оранжевожълт на черен и лекарството бе почти готово.

Ли Као извади стъкленицата от съда с вряща вода и когато заедно с абата се измъкнаха от облака пара, изглеждаха сякаш преродени, с розови бузи и блестящи очи, а уханието на женшена бе толкова силно, че сърцето ми започна силно да бие. Спомних си, че дори и най-скептично настроените лекари не отричаха, че женшенът може да има удивително въздействие върху сърдечносъдовата система. Очите ми се изпълниха с надежда, когато абатът и Господаря Ли се отправиха към леглата. Отново по три капки върху езика. Отново по три пъти. Родителите затаиха дъх.

Въздействието на Краката на Великия корен на силата бе наистина изключително. Бледите личица на децата поруменяха, пулсът им се ускори, а движението на завивките започна да издава отново нормално дишане. Родителите нададоха радостни викове, когато децата едно след друго седнаха в леглата си и отвориха очи. Започнаха да се смеят и кикотят. След това всички момчета раздвижиха рамене нагоре и надолу и си дадоха вид, че искат да уловят нещо. Когато и момичетата започнаха да повтарят същите движения изведнъж с ужас си дадох сметка, че наблюдавам ритуал, какъвто самият аз бях изпълнявал поне сто пъти преди време.

Ли Као отиде до Костения Шлем и размаха ръка пред лицето й. Широко отворените й очи не реагираха. Той изръмжа недоволно, свали едно кандило от поставката му и го запали, но въпреки че го поднесе толкова близо до лицето й, че то почти докосна носа й, зениците й не се присвиха. Абатът сграбчи едно момче на име Маймуната и го разтърси с все сила, но то не реагира. Децата на Ку Фу продължаваха да се смеят и кикотят, да размахват ръце и присвиват рамене без въобще да забелязват своето обкръжение. Бяха се събудили, но в един свой собствен свят.

Костения Шлем внезапно престана да се движи и застина неподвижно, като щастливата усмивка не изчезна от лицето й. Другите момичета, а след малко и няколко момчета последваха примера й. Накрая единствено Сърничката на Фан продължи да се движи, а момчетата продължиха да правят същото с удвоени усилия. Най-сетне и Сърничката спря и застина. Децата издадоха задавен звук, който можеше да се приеме и като възклицание, след което всичките с изключение на Сърничката и на Малкия Хон затвориха плътно очи. Устните на Малкия Хон се раздвижиха бавно и ритмично, а другите деца започнаха отново да се кикотят и да размахват ръце, без обаче да отварят очи. Единствено Сърничката не промени неподвижната си поза и продължи да мълчи.

Вече ви казах, че бях разпознал ритуала, но това, което се случи после, бе напълно неочаквано. Всички деца внезапно престанаха да се движат и отправиха поглед на изток. Бяха съсредоточени и разбрах, че се вслушват в някакъв звук, който те само можеха да чуят. Костения Шлем отвори уста. Когато тъничкото й звънко гласче наруши манастирската тишина всички ние, включително и Господаря Ли, който бе авторитет но фолклора във всички краища на Китай, обърнахме погледите си към прозореца и се втренчихме с широко разтворени очи в далечния силует на Възглавницата на Дракона.

— Нефритова… табла… — прошепна тя.

— Шест… осем… с гребла — прошепна Малкия Хон.

— Горещ огън нажежен… — прошепна Маймуната.

— Нощ, светла като ден… — прошепна Ван Номер Три.

— Студен огън от блато! — казаха всички момчета едновременно.

— Първо сребро, сетне злато — казаха всички моми чета едновременно.

Малкия Хон повторно се извърна и започна отново да движи ритмично устните си. Оживлението се засили десетократно, когато другите деца възобновиха махането с ръце. Единствено Сърничката на Фан продължи да седи неподвижно. Кикотът и смехът станаха все по-силни и по-силни, докато децата продължиха да повтарят песента. „Нефритова табла /шест, осем с гребла/ горещ огън нажежен/ нощ, светла като ден/ студен огън от блато/ първо сребро, сетне злато.“ Маймуната вдигна дясната си ръка и започна да я размахва напред-назад. С един от пръстите си докосна челото на Сърничката и Малкия Хон веднага престана да движи устните си. Другите депа отвориха очи и започнаха да се смеят, а на лицето на Сърничката се появи щастлива усмивка. След това се прозина лениво, затвори очи и се отпусна в леглото си. Останалите деца последваха примера й и плачът на родителите повторно изпълни стените на манастира Ку Фу. Децата отново лежаха неподвижно като мъртъвци.

Краката на силата почти се бяха справили със задачата, но все пак не бяха смогнали да отведат депата на безопасно място. Абатът улови Ли Као и мен за ръцете и ни отведе в кабинета си. Сетне затвори вратата и жаловитият плач секна. Лицето му отново бе набръчкано и страховете му се бяха върнали. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Господаря Ли.

— Ще продължите ли? — попита тихо.

— Не виждам с какво друго бих могъл да се занимавам в сегашния момент — отвърна Господаря Ли и сви рамене. След това лукаво се усмихна. — Не, истината е в това, че вече изцяло съм погълнат от интерес към този действително странен случай, и че ако някой се опита да ме откъсне от него, ще се разнищя като младенец, комуто са отнели лъскава нова играчка. Би ми било полезно да узная какво точно правеха тези деца.

— Играеха на криеница — отговорих.

— На какво?

— На криеница — отвърна абатът. Манастирът се самоиздържаше с производството на едно много качествено вино. На самия абат и на монасите бе забранено да го докосват, но той наля по чаша за Ли Као и за мен.

— Това е игра на ухажване, която децата на Ку Фу играят открай време — поясни абатът. — Целта е да се отнемат червените панделки на момичетата. Върху земята се начертава широк кръг или пък се използва естествено затворено пространство. Момчетата се опитват да отнемат панделките на момичетата, обаче трябва през това време да подскачат на един крак и всъщност възпроизвеждаха точно това движение, когато раменете им се придвижваха нагоре и надолу. Момичетата пък се опитват да съборят момчетата с панделките си, и това пък обяснява техните движения. Момче, което е съборено, се обявява за пленник на момичето и отпада от играта. Момиче, което изгубва червената си панделка, се обявява за пленница на момчето и също излиза от играта.

Ли Као прояви необичайно голям интерес към играта.

— При положение, че момчетата трябва да подскачат на един крак, момичетата навярно печелят играта с лекота — отбеляза той.

— Би трябвало да е така, обаче те инстинктивно разбират, че най-добрият начин да победиш в дългата война между двата пола е в началната битка да се предадеш. Освен това, същинският смисъл на играта се крие в кикота, закачките и опипванията — каза сухо абатът. — Затова е и оцеляла толкова време. Накрая остава само едно момиче. Когато бъде взето в плен, обявява се за царица, а момчето, което отнема панделката й, се обявява за цар. В случая това бяха Сърничката на Фан и Малкия Хон. Другите деца си слагат превръзки на очите. Царят скрива царицата нейде в кръга и другите деца трябва да се опитат да я открият чрез напипване. Това е свързано с още опипване, кикот и смях. Този момент от играта обаче е ограничен във времето. Когато Малкия Хон движеше устните си, той всъщност бавно броеше до четиридесет и девет.

— Винаги до толкова ли се брои? — попита Господаря Ли.

— Да, Господарю.

— А на децата дават ли се някакви официални титли, от типа на цар Хикс и царица Игрек?

— Не. Господарю — отговорих.

— Любопитно в случая — каза абатът — беше, че те внезапно спряха и се заслушаха в нещо, а сетне повториха древните глупави стихове, уж чути преди време при Възглавницата на Дракона. Това няма отношение към играта на криеница.

Ли Као си наля още вино, а след това отиде до прозореца н се вгледа в стената, където призракът на Ван продължаваше да караули.

— Излиза, че успяха да открият царицата, след като произнесоха тези стихове — рече той замислено.

— Да, Господарю — отвърнах. — Маймуната докосна Сърничката преди броенето да стигне до четиридесет и девет, а тя се усмихна, защото бе спечелила играта.

Ли Као изпи виното си на една глътка и се върна при нас.

— Тези деца бяха в безсъзнание. Едва близнаха Великия корен, и как реагираха? До едно веднага започнаха да играят играта на криеница и след това пак до едно започнаха да рецитират безсмислените стихове, които други деца от това село са научили преди много столетия при Възглавницата на Дракона. Започвам да подозирам, че коренът, който търсим, е обвит в много повече загадки, отколкото тайнствената Планинска пещера на ветровете, където Бялата змия убива смелчаците, стискайки ги в прегръдките на тайнствата. Може би започвам да страдам от халюцинации, но съм готов да се обзаложа, че някъде в картината ще се впише и призракът на една убита девица.

Обърна се към абата.

— Почитаеми господине, при вашите занимания с митовете и фолклора срещал ли сте някъде образа на призрачна прислужница, която настоява, че птиците трябва да полетят?

Абатът поклати глава в знак на отрицание.

— А да сте срещал призраци, които молят хората да разменят с тях пера срещу някои предмети? Като този например.

Измъкна мъничката флейта от пояса си на контрабандист. Абатът я взе да я огледа, обаче видът й не му подсказа нищо. Ли Као въздъхна, доближи я до устните си и духна леко. След това бързо я хвърли на пода и тримата светкавично отскочихме от нея, сякаш беше кобра.

Никаква мелодия на флейта не се разнесе от тази необикновена вещ. Вместо това чухме гласа на стара баба, изпълнен с толкова топлота и доброта, че щяха да стигнат за целия свят.

„Елате насам, мили деца! Разперете уши като слончета и чуйте приказката за момичето Хубавелка, за злата и мащеха, за нейната кръстница, добрата фея, за вълшебната рибена кост и за каляската, за малката пантофка, която Хубавелка изгуби и която я отведе до един прекрасен принц.“

Ли Као бързо се наведе, взе флейтата и прикри с пръст първия от четирите и малки отвора. Гласът внезапно спря. Сетне прикри с пръст втория отвор и повторно духна.

„Елате насам, мили деца! Разперете уши като слончета и чуйте приказката за старицата и малкото й момченце, за кравата, житото и вехтошаря, за бобеното стъбло, което стигна до облаците, и за това какво се случи с малкото момченце, когато стигна в страната на чудесата.“

Ли Као повтори процедурата и с останалите два отвора. Всеки един от тях ни разказа по една от приказките, радвали китайските дечица през последните поне две хилядолетия и стигнали дори и до варварските племена. Прекъсна последната приказка и погледна с удовлетворение вълшебния предмет.

— Господарю Ли, бихме могли да разменим тази флейта за десет хиляди тона пера — прошепнах.

— И за остров Тайван в добавка — допълни с треперещ глас абатът.

Господаря Ли погледна флейтата, извърна поглед към лазарета, където лежаха децата, сетне отново към флейтата.

— Картината се прояснява! — изръмжа той. — Воле, изправени сме пред зловещ княз, умеещ да чете мисли и да се присмива на брадвите, пред съкровища, скрити в лабиринти и уж охранявани от чудовища, пред флейти, разказващи приказки, пред неразбираем призрак, сякаш излязъл от една от тях, пред древна детска игра и тайнствено послание от Възглавницата на Дракона. Не ми възразявай, не липсва злата мащеха. И тя ще се появи.

Прибра флейтата в пояса си и размаха пръст пред носа ми.

— Нищо на тази земя — наистина нищо — не е така страшно като детска приказка, превърнала се в действителност, а пък ние с теб сега бродим с превързани очи из мит, измислен от маниак. Запомни ми думите! — изкрещя сърдито Ли Као. — Ако Ключовия заек успее да ни отведе в някоя от другите съкровищници на княза, по всяка вероятност там ще срещнем люспеста крилата водна змия, дълга двеста стъпки, способна да улучи окото на прилеп с отровната си плюнка от двадесет мили н която може да бъде убита единствено от юнак, роден в игла за плетене по време на пълно лунно затъмнение на тридесет и първи февруари.

Поруменях и вперих поглед в краката си.

— Ако не възразявате, изпитвам по-голям страх от истински глави, изтъркулващи се в истински легени, изпълнени с истинска кръв — отвърнах почтително.

— И в твоите думи има истина — въздъхна Ли Као. След това погледна тъжно абата и сви рамене.

— Свръхестественото може да бъде много досадно, докато човек не намери ключа, който го превръща в наука — отбеляза той тихо. — Може би виждам нещата по-сложни, отколкото са в действителност. Хайде. Воле, приготвяй се, че отиваме на смърт.

Княз Чин бе започнал ежегодната си обиколка за събиране на данъци. Ключовия заек и Лотосовия облак бяха с него. Настигнахме ги едва в Чу Йен. За съжаление, покоите на Ключовия заек бяха разположени на върха на непристъпна кула на двореца на провинциалния губернатор. Нямаше диви лози или бръшлян, по които да се покатерим. Отсъстваха и издатини, на които да стъпим. Всички входове се охраняваха от войници. Не останах обаче с чувството, че това смути Господаря Ли.

— Воле, по време на изгнанието си в Серендип получих прекрасен урок по природознание — каза той. — Когато някоя скитореща мравка се натъкне на нещо ценно, грабва веднага образец от него и се втурва обратно в мравуняка с викове: „Ставайте! Бийте барабаните! Вдигнете всички по тревога! Натъкнах се на богатства, надминаващи въображението на най-големия скъперник!“ Сетне целият мравуняк се юрва подир откривателя. Ще се удовлетворят ли обаче мравките единствено с това, което той им посочи? В никакъв случай, ако открият при него някаква следа. Ще тръгнат по тази следа и ще вървят по нея, докато стигнат до източника, та ако ще да им се наложи за целта да прекосят половината свят. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не, господине.

— Ще ме разбереш — отвърна Господаря Ли. Отидохме на пазара, където той закупи голям буркан с мед и кутия с колония от мравки. Сетне подкупи едно слугинче и изпрати по него послание до Лотосовия облак. През нощта преодоляхме външната стена на губернаторския дворец, шмугнахме се покрай часовоите и стигнахме до основата на кулата. Там извиках три пъти като кукумявка. Лотосовия облак, която се бе включила в играта с въодушевление, отвори прозореца, взе буркана с мед, предаден й от слугинчето, и го изля на стената. Когато сладката медена струйка се проточи до нас, Ли Као отвори кутията и пусна мравките. Те се потопиха в меда, откриха следата и се заизкачваха по кулата.

Последната мравка бе най-едра. На нея Ли Као бе вързал тънка копринена нишка, по-лека от перце. Мравката достигна до перваза, там Лотосовия облак взе нишката и я дръпна три пъти. На другия й край Ли Као върза тънък конец и също дръпна. Лотосовия облак го изтегли. След конеца последва връв, а след връвта — въже. Лотосовия облак върза въжето за нещо устойчиво, Ли Као се покатери на гърба ми и след няколко минути преодолях една непреодолима стена и преминах през перваза.

— Сладурко! — изпищя радостно Лотосовия облак.

— Ще ти разкажа какво преживяхме! — казах аз, като положих бисерите и нефрита пред краката й.

— По-късно — предупреди ме Ли Као.

Откъм вратата се чуха стъпки. Господаря Ли се покатери на гърба ми, излязохме през прозореца и аз увиснах на въжето, но продължих да наблюдавам какво става в стаята. В нея нахълта някакъв дебелак с пепеляво лице, хвърли цял наръч перли и нефрит върху моите перли и нефрит, коленичи, прегърна краката на Лотосовия облак и скри лице в скута и.

— Фамилното ми име е Ча, а собственото — Чен — изстена дебелакът. — Имам нещастието да служа в тази жалка дупка в качеството на провинциален губернатор на княза. Обожавам те още откакто ми се усмихна тази сутрин в градината.

Лотосовия облак весело се засмя н разроши косата му с пръсти.

— Ще те наричам Дебеланко — каза му. Въздъхнах и тъжно се спуснах по въжето.

— Значи, Дебеланко — повтори Господаря Ли. — Воле, далеч съм от мисълта да се меся в твоите работи, но изглежда при създаването на по-близка връзка с Лотосовия облак възникват някакви неудобства.

— Обичам я както преди — въздъхнах.

Ли Као ме потупа успокоително по рамото.

— Поне никога няма да си самотен. Заедно с другите и почитатели бихте могли да провеждате ежегодни конференции. Може би помещенията, където императорът държи слоновете си, ще ай свършат работа. Ако пък се окажат тесни, винаги бихте могли да наемете някоя осиромашала провинция. Чух, че в провинция Хуа тази година оризовата реколта била направо жалка. Уверен съм, че селяните ще се зарадват, ако им погостуват шестдесет или седемдесет хиляди души с пълни кесии. Впрочем, говоря глупости, дотогава всичките ще сте останали без стотинка.

— Велики Небеса! — изкрещя дебелакът над главите ни. — Някой е вързал въже за крака на леглото ти!

— Въже ли? Какво въже? — понита Лотосовия облак.

Простакът с пепелявото лице отиде до прозореца и надникна надолу. При тези обстоятелства не можехме да направим друго, освен да му се усмихнем дружески И да му махнем с ръка. Губернаторът на провинцията ни посочи с пръст и изкряка.

— Крадци! Не се бой, мила моя, за щастие, взел съм верния си меч.

След това негодникът преряза въжето.

Докато летяхме към двора успяхме да огледаме панорамата, разстилаща се под нас. В друга част на двореца приключваше някакъв банкет и заминаващите си гости се качваха на своите каляски и носилки. Под нас се оказа една от последните, така че се приземихме право върху корема на един изключително дебел човек. Отскочих от него и паднах встрани, върху чакъла. Ли Као, като много по-лек от мен, продължи да подскача върху корема му като топка. От това вечерята на дебелака се изля като фонтан във въздуха.

Вечерята е била от супа от гълъбови яйца и тестени топки, семки от шишарки, патешки езици, пържени в сусамово масло с гъби и бамбукови стръкчета, патици, най-малко три на брои, пълнени с калмари и задушени в тесто, паякообразни раци киснати в сладко бяло вино, агнешки бъбречета задушени с кълцани бадеми, медени питки, захаросани плодове, стафиди, зелен чай, вино от сливи, тоник от маргаритки, помагащ за храносмилането, тоника на Седемте ухания и Огнения тоник. Вечерята бе последвана от хълцания и две ръце стиснаха Ли Као за врата.

— Къде дянахте моя сандък с компаси? — извика любителят на бодливи прасета.

17.Едно вълшебно преображение

В известен смисъл навадихме късмет. Княз Чин бе продължил данъчния си поход е компанията на Ключовия заек, а Лотосовия облак щеше да се присъедини към тях след седмица, В отсъствието на княза провинциалният губернатор ни издаде една много милозлива смъртна присъда. Бе раздразнен от това, че бяхме забавили вмъкването му в леглото на Лотосовия облак. Сами изберете как точно да напуснете този свят! — изкрещя ни той.

След това бяхме отведени в помещението под покрива на най-високата кула и вратата му бе зазидана. Бе ни оставен избора мъчително ла умрем от глад или да скочим през прозореца и да се разбием в паважа на сто стъпки под нас. Приседнах натъжен и прикрих лицето си с длани. Колко време още щяха да оцелеят децата? Два месеца? Три? Бдителните монаси, които абатът щеше да остави на пост на покрива на манастира, напразно щяха да ни търсят с поглед. Господаря Ли и Вол Номер Десет нямаше да се завърнат с остатъка от Великия корен на силата. Плаках, но по едно време дочух някакви звуци. С чувство па възродена надежда видях, че войниците разпечатват вратата.

Надеждата ми веднага угасна след като разбрах, че я бяха отворили единствено, за да вкарат при нас още един осъден на смърт. Господаря Ли видя насреща си две малки свински очички, гол и петнист череп, крив нос, подобен на папагалова човка, провисналите бърни на камила и големи слонски уши, от които стърчаха гъсти кичури груби сиви косми.

— Желаете ли да закупите една коза? — попита Господаря Ли и любезно се поклони.

За наше учудване Скъперника Шен започна да ни прегръща с радостни викове.

— Какво щастие! — извика. — Бях се побоял, че няма да ми се представи възможност да изкажа лично благодарността си на своите благодетели!

— Благодетели ли? — попитах.

— Благодарност ли? — понита Господаря Ли.

— Да, затова, че ми спасихте живота! — извика Скъперника Шен. — Ако не бяхте вие. Ключовия заек нямаше да разбере истинските размери на богатството ми. Ако не бе разбрал истинските размери на богатството ми, нямаше да ме покани на чай. Ако не ме бе поканил на чай, все още щях да бъда най-стиснатият и жалък скъперник в цял Китай. Лотосовия облак направи от мен нов човек — приключи гордо той.

— Я нека видя дали ще успея да отгатна — каза Ли Као. — За една седмица ли те разори?

Скъперника Шен гордо се изпъчи.

— Не, разбира се, велики Буда! Богатството ми бе толкова голямо, че на клетото момиче му бе необходим почти месец, за да ме докара до просяшка тояга. Е, разбира се, и късметът си каза своето. След като Лотосовия облак пропиля безбройните ми сандъци, пълни с жълтици, успях да получа съвсем добра цена за осемте си дюкяна, за шестте си къщи, за каляската си, за носилката си, за коня си, за трите си крави, за десетте си прасета, за двадесетте си кокошки, за осемте си свирепи кучета-пазачи, за седемте си полугладни слуги, за… Мило мое момче, спомняш ли си моята млада и красива наложница?

— Много образно — отговорих.

— Е, извадих късмет с нея, тъй като успях да си купя още три дни от благоволението на Лотосовия облак като продадох Хубавата Пин на един бързо напредващ в кариерата млад съдържател на публичен дом. И Хубавата Пин извади късмет, защото един от клиентите й се влюбил в нея и я взел за своя трета жена. Сега непрестанно я обсипва с подаръци и обич, нещо, което така и не получи от мен. Клетото момиче, отнасях се така ужасно с нея! — въздъхна Скъперника Шен. — Тогава не бях човешко същество, в същинския смисъл на думата, защото все още не бях срещнал Лотосовия облак.

— Всичко това е крайно интересно — каза Господаря Ли. — А какво направи, след като продаде всичко?

— Как така какво? Заех се с разбойничество, разбира се. Особено се гордея с успеха си по време на Фестивала на драконовите лодки. Сетих се, че фестивалът, зародил се в памет на духа на Чу Юан, който се удавил в знак на протест срещу корумпираното управление, не след дълго се изродил в обикновено професионално състезание по гребане, на което се залагаха големи суми. Видях къде е корабът, на който се бяха качили висшите сановници и най-големите комарджии, и се запътих право към него, вървейки по повърхността на водата. Естествено, бях стъпил на кокили, при това облечен в точно копие на древен церемониален костюм от времената на Чу Юан, Бях си залепил дълга черна брада, а в ръката си държах жезъл.

— Нечестиви кучета! — изревах. — Осмелили сте се да превърнете деня на достойната ми смърт в спортно събитие, така ли? Сега ще намерите гибелта си сред огън, тайфуни и земетресения! — Гледката навярно ще да е била много впечатляваща. Аз преди това си бях намазал главата със защитен мехлем, а брадата ми беше просмукана със смола. След като произнесох тези думи, запалих брадата. Тогава пътниците от комарджийския кораб, виждайки как към тях приближава по водата самия Чу Юан с огнено сияние около лицето вкупом наскачаха във водата. Аз пък прерязах въжето на котвата, качих се на палубата и отплавах с всичките пари. Похарчих ги до стотинка за купуването на бисери и нефрит, но стражата ме залови, преди да успея да ги подаря на Лотосовия облак. Затова сега съм и тук, при вас.

Ли Као се обърна и ме погледна.

— Какво излиза? Че този щастлив и жизнен човек, отгоре на всичко и талантлив разбойник, е Скъперника Шен, така ли? Воле, започвам да мисля, че това преображение се дължи на някакво вълшебство.

След това се обърна към Скъперника Шен л любезно се поклони.

— Нека си спестим титлите — каза той. — Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, Имам лек недостатък на характера. А това е моят уважаван клиент. Вол Номер Десет. Захванали сме се за една важна работа, така че ще трябва да избягаме от тази кула колкото може по-скоро. Ще ни сториш чест, ако имаш любезността да ни придружиш.

Скъперника Шен се просълзи.

— За последен път съм получавал покана да придружа някого преди четиридесет години — изхълца той. — За съжаление, да се избяга от тази кула е невъзможно.

— Все ще възникне някаква възможност за това — отвърна уверено Господаря Ли.

Оказа се прав, макар че когато тази възможност се появи, той бе изненадан не по-малко от мен. Чу се глъчка пред портите на двореца, в двора му нахълта тълпа и поиска да види губернатора. Губернаторът излезе в компанията на любителя на бодливи прасета, след което от тълпата се отделиха един разгневен селянин, една крава м двама господа от ниско потекло. Глъчката достигна до нас, така че успяхме да разберем какво се е случило.

Селянинът чул някакъв шум откъм ливадата и когато отишъл да провери какво става, видял плешив господин, коленичил до една от най-хубавите му крави и обгърнал почтително един от предните и крака. Един дебел господин, носещ малко погребално ковчеже, плачел, та се късал. След това се извърнал към селянина и поплакал малко на рамото му. Сетне се посъвзел и му разказал една удивителна история.

Майката на плешивия господин била починала не много отдавна и синът й изпълнил малко необичайното й предсмъртно желание да кремира тялото й. Една нощ призракът й му се явил на сън и пожелал урната с пепелта да бъде поставена сред лоханите от Лун Мен. По тази причина той и скъпият му приятел се отправили с урната на поклонение в светото място, но междувременно разбрали, че призракът е имал нещо друго предвид. Пътят за Лун Мен минавал покрай ливадата на селянина, където ги чакала кравата. Плешивият господин веднага разпознал топлите кафяви очи на майка си.

— Това е майка ми! — извикал той. — Скъпата ми майка се е преродила в крава!

Срещата била толкова вълнуваща, че и самият селянин се трогнал. Просълзил се от умиление, като видял как очите на кравата се изпълват със сълзи, когато ближела любовно главата на плешивия си син. „Мамо! Колко се радвам да те видя отново!“ плачел от радост синът, прегръщайки косматите крака на кравата.

Какво можел да направи селянинът? Изпълнил се с удовлетворението на човек, сторил добро дело, когато наблюдавал как кравата му се отдалечава в компанията на двамата господа, нежно прегърнали я през шията. Бидейки неук човек, доста се изненадал, когато добри хора после му обяснили, че очите на кравите винаги сълзят, когато ближат сол.

— Включително и солта, посипана върху един плешив череп! — крещеше сега селянинът.

— Как смееш да ни обвиняваш в лъжа? — извика Лихваря Фан.

— Ще те съдим за клевета! — изпищя Мърлявия Ма. Когато селянинът се втурнал да открие мошениците, бил придружен от доста свои съседи, също пострадали от измамите на Ма и Фан. Сега всичките вкупом настояваха пред губернатора да обеси двамата разбойници на най-високото дърво.

— До един сте лъжци! — пищеше Лихваря Фан.

— Ще ви съдим за клевета! — крещеше Мърлявия Ма.

— Воле, ти познаваш тези две създания доста добре — каза Господаря Ли. — Какво ще предприемат сега?

— Ще преминат в контранастъпление — отвърнах уверено. — Не знам как, но винаги излизат сухи от водата.

— Прекрасно. Господа, време е да тръгваме.

На върха на кулата се вееше огромно копринено знаме с тигровата емблема на княза. Войниците на пост на кулата бяха твърде заинтригувани от развитието на спора между Май Фан, и готовата да ги линчува тълпа, така че не забелязаха как откачих и прибрах знамето. От остатъците на един търкалящ се наблизо стар кафез за гълъби стъкмихме здрав кош. С въжето, на което се вееше знамето, прикрепихме коша към него.

— Принципът е същият, както при падащия лист — поясни Господаря Ли. — Той пада плавно, защото въздухът го тика отдолу нагоре почти със същата сила, с която той пада към земята. Това знаме ми се вижда достатъчно голямо, макар че нямаше да е зле кулата да е със сто стъпки по-висока.

Тихо се прокраднахме до другата страна на кулата, за да видим какво става с Ма и Фан. Привлечен от бръмченето на пчели. Мърлявия Ма погледна с удивление струйката мед на кулата. Присегна към меда и се огледа. Любителят на бодливи прасета бе извадил кутия с бонбони и ги пъхаше автоматично в зиналата си уста, докато слушаше разправиите и взаимните обвинения. Мърлявия Ма умело посипа пепелта в погребалната урна с мед и сетне я пъхна под дебелите пръсти на търговеца. Ръката му неуморно продължи да запълва ненаситната уста.

— Чудовище! — изкрещя ужасено Ма. — Фан, погледни какво правят тези изверги! Първо се опитаха да откраднат превъплъщението на милата ти майчица, а сега изяждат останките й!

— Човекоядци! — изкрещя Лихваря Фан. Разтвори челюстите на търговеца и надникна в зиналото му гърло. — Мамо, кажи нещо! — извика той.

Последва суматоха и войниците се втурнаха към крещящата тълпа. Ние преместихме коша и знамето в задната част на покрива. Влязохме в коша и аз се залових за въжетата.

— Реших да помоля Царете на Яма да ми позволят да се преродя като трипръст ленивец, а Вола иска да се прероди като облак. Ти имаш ли някакви предпочитания? — обърна се Ли Као към Скъперника Шен.

— Искам да се преродя в дърво — отвърна бързо Скъперника Шен. — В досегашния си живот се занимавах само с осребряването на полици. Бих искал да осигурявам безплатна сянка на уморените, безплатни места за гнездене на птиците, безплатни плодове за гладните и безплатен дървен материал за дървосекачите, когато стана стар и непотребен. Селяните дават собствени имена на любимите си дървета и заради това най-скъпото въжделение на Скъперника Шен е да бъде кръстен „Старата Щедрост“.

— Ще увисна с опашката си на един от клоните ти — каза Господаря Ли.

— Ще премина над теб и ще напоя корените ти с дъжд — добавих аз.

— Трогнат съм — изхлипа Скъперника Шен.

— Сбогом, дърво.

— Сбогом, облако.

— Сбогом, ленивецо.

Отблъснах се от стената и тримата полетяхме към земята като буболечки, впил се в камък. Помолих Небесата да се смилят над душата ми и знамето внезапно се изду. Спряхме във въздуха така внезапно, че ръцете ми почти се измъкнаха от ставите си.

— Ще трябва наистина да се отбием някъде я да посъберем малко перли за Лотосовия облак — каза Скъперника Шен.

— И нефрит — добавих.

Вятърът пое знамето и ние започнахме бавно да планираме надалеч, над дърветата, към една потънала в зеленина долина, където проблясваше река. Кулата се смали зад гърба ни и след малко съвсем меко се приземихме. Още в първото село закупихме малка лодка и голямо количество вино.

Княз Чин, подобно на предшествениците си, продължи данъчния си набег в посока на ужасната Солена пустиня, докато ние се спуснахме по течението на реката. На шестия ден Ли Као най-сетне откри местността, която търсеше. Ориентира се по малка пътечка, водеща от брега към нисък хълм. Лодката бе лека, така че я взех и я нахлупих на главата си, докато отново достигнахме вода. Този път се оказахме във водите на малък бърз поток. След няколко дни започна да става все по-широк и по-плитък. От горещия въздух се изпотихме. На четвъртия ден ручеят направи завои и внезапно осъзнах, че започва да изчезва, че водите му се губят в пукнатините на спечената глинеста земя. На хоризонта се виждаше ослепителен бял блясък. Лодката застърга дъното на ручея, Излязохме на брега и Ли Као посочи с пръст мястото, откъдето се виждаше блясъкът.

— Това е Солената пустиня — каза. — Селяните се кълнат, че когато по време на походите на княза армията му достигне това място, след това изчезва и се губи цели дни.

Потърси с поглед още нещо и след малко посочи едва видима права линия, която почти не се забелязваше под пласта сол.

— Твърде нрава е, за да е от естествен произход. Вихрушките винаги могат да покрият следите от копита и колела, но платното на пътя ще се запази, ако се ползва всяка година.

— Смяташ ли, че този път води към някаква друга съкровищница? — попитах.

— Това е идея, а дори една лоша идея е за предпочитане и ред никаква — каза Господаря Ли. — До истината се стига чрез грешки, докато чрез празноглавие се стига единствено до ново празноглавие или до успешна политическа кариера. Скъпернико Шен, настъпи мигът, в който благоразумните хора се отказват от начинанието си. Ако продължим да вървим подир княза, можем и да достигнем Лотосовия облак. Знайно е обаче, че Солената пустиня е поглъщала цели кервани и че смъртта в нея не е приятна.

— Какво може да представлява животът без Лотосовия облак? — попита Скъперника Шен, според мен, съвсем уместно. — Освен това, след като живях недостойно, бих могъл да постигна достойнство поне в смъртта си.

Бях наистина изумен от това, че под тази грозна външност се криеше прекрасен човек. В същата вечер научих много нови неща за Скъперника Шен. Изпразнихме стомните си от вино и ги напълнихме с вода. След това, придържайки се към избледнялата следа, се отправихме в пустинята. Бях взел със себе си платното на лодката и непосредствено преди зазоряване направихме от него палатка, в която се скрихме от изгарящите лъчи на слънцето. Скъперника Шен се бе побоял, че някой от нас може да си помисли нещо лошо за Лотосовия облак заради това, че е приела любовта на стар и грозен човек като него, и ни помоли да изслушаме неговия разказ.

— Преди много години бях щастлив човек — започна той свенливо. — Бях селянин, беден наистина, но имах малко стопанство, съпруга, която ме обичаше и най-милата малка дъщеричка, която можете да си представите. Почти винаги имаше какво да ядем и нищо повече не ми трябваше. Веднъж за селото ни настъпиха трудни времена. Или нямаше дъжд, или валежите бяха в такива количества, че разрушаваха дигите ни и отнасяха реколтата. Добитъкът ни се поболя и малко след това последваха и набези на разбойници, които ни отнеха ориза. Тогава научихме, че княз Чин, бащата на днешния княз, бил удвоил данъците. Новите данъци бяха непосилни за нас. Теглихме жребий и на мен се падна злощастната участ да отида при княза и да го моля за милост.

Там се бяха събрали много други селяни, дошли да молят да им намалят данъците, така че ми останаха цели няколко часа да репетирам думите см. Когато дойде моят ред, паднах на колене пред трона и разказах на княза за всичките нещастия, стоварили се на главата на селото ни. Останах с чувството, че съм изложил молбата си убедително. След като приключих, вдигнах очи и видях ужасяващата тигрова маска. Металическият глас на княза ме уплаши, но думите му изпълниха с радост сърцето ми.

— Чен Шун Лин — каза князът. — днес се наслушах на много лъжи от хора, решили да ме измамят. Ти обаче говориш истината. Вярвам, че не сте в състояние да ми платите данъка, и заради това ще сторя на селото ви едно много голямо добро. Прибери се у дома и кажи на своите роднини и приятели, че от селото на Чен Шун Лин никога повече няма да бъде поискано да плаща данъци на князете Чин докато небето е изпълнено със звезди, а морето — с риба.

Целунах земята, поклоних се още веднъж на княза и на краката ми сякаш израснаха криле. Не успях да достигна обаче скоростта на неговите конници, така че когато се озовах на последния хълм преди селото и погледнах надолу, видях само горящи развалини. Князът бе обещал, че никога повече няма да плащаме данъци и бе унищожил селото за назидание на другите. Бяха оцелели единствено хората, оказали се извън селото, сред тях и жена ми, отишла да лови риба на близкото езеро. Прегърнахме се и се разплакахме. Нали си спомняте обаче, че ви бях споменал малката си дъщеричка? Казваше се А Чен и бе най-скъпото ми същество. Тя бе останала в селото и я бяха убили заедно с останалите. Полудях от мъка. Лицето на малката ми дъщеричка бе непрестанно пред очите ми. Нощем ми се струваше, че чувам плача й откъм гората, излизах и я виках. — А Чен, татко ти е тук! — виках с все сила. Казаха ми, че ще се почувствам по-добре, ако й изпратя една молитва. Тъй като не умеех да чета н пиша, отидох при един свещеник. Той написа молитвата и я изгори, като по този начин тя отиде направо в Ада, при моето малко момиченце. Не се почувствах по-добре. Веднъж един странник ми каза, че високо в планината живеел един велик вълшебник. Казвал се Стареца от планината и обитавал една пещера високо в планините Омей, до които се стигало по мечешката пътека. — Той е най-мъдрият човек в света и сигурно му е по силите да съживи твоето момиченце — каза ми странникът, но трябва да му занесеш пари. Трябва да му занесеш много нари, защото Стареца от планината не продава тайните си евтино.

Нямах никакви нари и реших да се сдобия с тях. Както всички хора, заели се с трупането на много пари, лъгах, мамих и ограбих дори и приятелите си. Нищо друго обаче не ме интересуваше освен събирането на пари в количество, достатъчно, за да съживя малката А Чен. — Трябва да забравиш дъщеря ни, любезни съпруже — каза жена ми. — Продължаваш ли с това занимание, ще се побъркаш. Сетне жена ми се разболя, но не ми остана време да се грижа за нея, тъй като бях зает с трупането на нари. Тя умря и аз плаках, но не прекъснах заниманието си. Интересуваха ме само парите и нищо друго. Не харчех и стотинка от тях, защото ми бяха необходими за Стареца от планината. Не се побърках, но с минаването на дните започнах да забравям за какво трупам тези нари. От време на време се сещах, но след това веднага си казвах, че ще трябва да натрупам поне още толкова, за да мога да платя хонорара на най-мъдрия човек на земята и той да съживи дъщеря ми. Започнах да крия златото си в сандъци и да ги заравям в земята и не спирах да трупам пари. Така постепенно се превърнах в Скъперника Шен, най-алчния и най-противен човек на земята. Такъв и щях да си остана, ако Лотосовия облак не ме бе вразумила, като ме разори.

Благородни господа, има жени, конто могат да надникнат право в сърцето на мъжа. Искам да знаете, че Лот осовия облак никога не прие любовта на Скъперника Шен. Прие любовта на един беден селянин, побъркал се от мъка по дъщеричката си.

18.Ръката на ада

Пътувахме нощно време, а денят прекарвахме в палатката, където се криехме от жегата. Когато надничахме навън, виждахме образа на слънцето многократно отразен в блестящата бяла сол, обграден от въртящи се оранжеви и виолетови вихрушки, от които ни се повдигаше. Вятърът виеше зловещо. Дори и през нощта чудовищната горещина не ни изпускаше от огнените си обятия и нерядко луната и звездите се закриваха от облаци летяща сол. Контурите на това, което се надявахме да е път, продължаваха да се губят в хоризонта. Почувствахме облекчение, когато започнаха да се появяват миражи, тъй като дотогава нямаше нищо, което да развлича погледите ни.

Привиждаше ми се например замък със сребърен купол в средата на изумрудено езеро.

— Не е замък — казваше Скъперника Шен. — а голяма скала в средата на река. Покрита е с гнезда на чайки, струва ми се, макар че нямам представа какво ще правят чайки в тая пустиня.

Тогава се намесваше Господаря Ли:

— Глупости. Аз пък виждам огромна ладия в средата на езеро. На бреговете му има ярки зелени дървета.

Сетне миражът изчезваше и пред взора ни отново се появяваше безкрайната солена пустиня.

Видяхме градове, гробища и армии, строени в боен ред. Много често ни се привиждаха вода и зелени оазиси. Наложи ни се да пестим водата и започна да ни мъчи жажда. Един ден Скъперника Шен посочи нещо пред нас.

— Погледнете този отвратителен мираж — възкликна.

— Мираж ли? — попитах. — Шен, това прилича на кошмара на полудяла маймуна.

Ли Као огледа нещото пред нас внимателно.

— Кажете ми какво виждате — попита ни той.

— Виждам обичайния зелен оазис, но този път той е сред купчина каменни развалини — каза Скъперника Шен. — От недрата на земята съскат гейзери от пара И усещам отвратителната миризма на сяра.

— Целият мираж е обграден от широк пояс, наподобяващ крепостен ров, изпълнен с гъста противна течност, която бълбука странно — казах.

— Драги мои приятели, съжалявам, но ще трябва да ви кажа, че аз виждам абсолютно същото — рече мрачно Господаря Ли. — Това не е мираж, а пътят, който следваме, води направо там.

След малко разбрахме, че наблюдаваме развалините на някога величествен град, поразен от страшно бедствие. Градските стени се бяха превърнали в разваляни. Остатъкът от огромен мост все още се издигаше над ров, в който някога ще да е имало синя вода, бели лебеди и златни рибки, но сега бе изпълнен със зловеща червеночерна лава. От другата страна на моста се виждаха огромни бронзови порти, разтворени и целите разкривени, сякаш смачкани с гигантски клещи. Изпълнени с напрежение, преминахме над рова и прекосихме портата. Пред очите ни се разкри ужасяваща гледка. От отвори в земята излизаше съскаща пара, наподобяваща дъха на сърдити Дракони. Малки езерна от кипяща лава страховито бълбукаха. Сухият жесток вятър, виещ из развалините, ни напомняше за смъртта. От двете страни на един централен булевард започваха множество улици, макар и да се назоват така бе твърде условно, тъй като не се виждаше дори една оцеляла сграда. В далечината съзряхме огромна купчина камъни, навярно остатъците от царски дворец. Решихме да се изкачим на върха и, за да потърсим с поглед зеления оазис, който бяхме зърнали отдалеч.

Развалината съвсем определено беше някогашен дворец. Като стъпвахме върху парчета от прекрасни статуи и фризове, накрая достигнахме върха и се огледахме. Пред нас се намираше стена, висока тридесет стъпки и може би пет пъти по-дълга. И тримата си помислихме изведнъж едно и също нещо.

— Тази стена не може да е надживяла бедствието! — извиках. — Била е построена след него, като са използвани камъните от развалините.

— Не бих искал да се срещна със съществото, което е пробило този отвор в нея — каза замислено Господаря Ли.

Съгласих се с него. Някаква невероятна сила бе разхвърляла част от каменните блокове от стената и те се търкаляха наоколо, подобно на дребни песъчинки. Отворът, който се бе образувал, приличаше на широко разтворена крещяща уста. Като се оглеждахме внимателно, преминахме през него. Пред очите ни се появиха огромни купчини човешки кости. Скъперника Шен побледня.

— Кълна се, че тези клетници са били сдъвкани! — възкликна.

Беше прав. Човешките кости можеха да бъдат смлени така единствено от някакви чудовищни остри зъби. А и не само костите бяха смлени, същата участ беше сполетяла и бронята. Скъперника Шен и аз въздъхнахме с голямо облекчение, след като Господаря Ли огледа остатъците от доспехи и се произнесе.

— Тези доспехи са най-малко на петстотин години. Може би дори и на хиляда. Каквото и да е било това създание, още преди векове се е превърнало в прах.

Наведе се още веднъж над сдъвканите скелети.

— Знаете ли, виждал съм чудовище, способно да се справи по този начин с войници, облечени в доспехи — каза замислено той. — Бяха го открили в един ледник в Монголия. Съществото бе наполовина бозайник, наполовина гущер, дълго сто стъпки от главата до опашката, а зъбите му бяха като огромни стоманени шипове. Книжниците искахме да го запазим за нуждите на науката, но по онова време па престола имаше един император идиот. Тъжно ми е да ви разказвам това, но тъпото величество нареди животното да бъде нарязано на части, сварено и поднесено на един банкет в двореца. Това, че то вонеше повече от хиляда непроветрени стаи и имаше вкуса на пикочния мехур на болен кит, ни най-малко не смути Сина на Небесата. По този случаи се самонагради с особен медал — „Героичния Унищожител на Несъедобни Чудовища“ — които после носеше на всички държавни приеми.

Междувременно бях насочил погледа си към голяма паднала плоча.

— Господарю Ли, тук пише нещо, но йероглифите са толкова древни, че нищо не мога да разбера — казах.

Той огледа плочата с интерес и я почисти с ръка от слоя сол, натрупал се върху нея. Времето и вятърът бяха унищожили голяма част от знаците, но и от това, което Господаря Ли успя да прочете, косата ми настръхна.

— Започва с молитва към боговете — обясни Господаря Ли. — Сетне няколко думи се губят и продължава текст; … „наказани за нашите грехове, земята се разтвори със страховит тътен и пламъците ни погълнаха. Черните скали се разтопиха и пръснаха като вода и цели осем дни земята се надигаше и трепереше. На деветия ден земята избълва от самите глъбини на Ада Невидимата ръка.“

— Какво? — понита Скъперника Шен.

— Невидимата ръка. Не ме питай обаче какво може да означава това — каза Господаря Ли. — След това се губят още думи и отново следва текст: … „шестият ден от началото на нашата гибел. Все още се трудим неуморно на стената, но вече изгубихме надежда. Продължаваме да се молим и да принасяме жертвоприношения, но боговете са безмилостни. Царицата и придворните и дами избраха по-лесната смърт и скочиха в езерото от разтопена лава. Не се опитахме да ги спрем. Ръката ни наближава. Копията ни са насочени към нищото и отскачат от нищото. Стената започва да се разклаща. Ръката…“

— Това е всичко — приключи Ли Као и се изправи.

— Уф! — въздъхна Скъперника Шен. — Не ме интересува колко отдавна е станало всичко това. Ще ми се да се махаме оттук.

И на мен ми се щеше същото. Изкачих се до горната част на стената и се огледах.

— Виждам оазиса! — извиках. — Зад двореца има езеро от лава, така че ще трябва да се опитаме да стигнем до оазиса през страничните улици.

Изпълнението на тази задача обаче не се оказа лесно. Няколко пъти пред нас се изправяха прегради от обгаряща пара или от бълбукаща лава, така че ни се наложи доста да заобикаляме. Не бяхме единствените, сблъскали се с такива премеждия, Почти всички странични улици бяха осеяни със скелети, сдъвкани заедно с безполезната броня.

Проверявахме улица след улица без всякакъв успех н накрая се оказахме в непосредствена близост до мястото, откъдето бяхме тръгнали. Ли Као погледна огромните бронзови порти и остатъците от моста и сви рамене.

— Може би ще е по-добре да излезем оттук и да видим дали няма някакъв мост откъм страната на оазиса — кача тон.

Направихме крачка напред и изведнъж застинахме вцепенени. Тези порти тежаха тонове. Нищо не ги докосваше, но бяха започнали да се затварят! Накрая се захлопнаха с отвратителен метален звън и върху обсипаната със сол повърхност до тях се появи следа. На мозъка ми му бяха потребни няколко секунди, за да повярва в това, което виждаха очите ми. Гледах отпечатъка на огромен пръст, следван от четири други, подир които имаше следа от нещо влачещо се. Към нас се прокрадваше огромна невидима ръка, образувана от ужасните пръсти!

Скъперника Шен и аз бяхме вцепенени от ужас. Господаря Ли обаче бързо се обърна и огледа отново плетеницата от улици.

— Воле, вдигни ни! — рече бързо.

Хванах Господаря Ли с едната ръка, а Скъперника Шен с другата, и ги повдигнах. Господаря Ли веднага взе в ръка драконовото украшение, висящо на верижката на врата ми. Пръстите му лесно откриха мястото, където Драконът бе спрял, след като ни показа спасителния път в съкровищницата.

— Трябваше веднага да съобразя, че това място е един втори лабиринт — каза мрачно. — Завий във втората улица отдясно. При това бих те посъветвал да побързаш.

Макар и да носех на плещите си двама души се понесох с такава скорост, че и тибетски снежен леопард трудно щеше да ме настигне. Невидимата ръка обаче почти успя да го стори. От начина, по който нейната приплъзваща се длан оставяше следи върху солното покритие стана ясно, че огромните и невидими пръсти бяха само на двадесет или тридесет стъпки от нас.

— Първата вляво! — изкрещя Господаря Ли. — Втората вляво!… Четвъртата вдясно!… Третата вляво!… Първата вдясно!…

Задъхах се, докато прескачах локвите от разтопена лава и заобикалях обгарящите гейзери, но най-накрая видях върховете на зелени дървета. Драконът ни бе отвел до оазиса. Наложи ми се обаче внезапно да спра.

— Дано Буда се смили над душите ни! — изкрещя Скъперника Шен.

Пред нас, точно пред лицата ни, наистина се намираше прекрасният зелен оазис. Бе обграден обаче от ров, изпълнен с бълбукаща лава. Над него се издигаше тесен каменен мост, по който можеше да стигнем до оазиса. Невидимата ръка обаче ни бе пресекла пътя. Мостът бе твърде тесен, за да може чудовището да премине през него, но точи факт щеше да ни бъде от полза единствено в случай, че бяхме от другата му страна. Наблюдавах с ужас движението на солта на земята пред моста. Солта се разхвърча и след това Ръката на Ада бързо се устреми към нас, затваряйки ни пътя към оазиса.

На края на рова се виждаше единствената оцеляла сграда, която бяхме видели в града, вероятно наблюдателна кула, висока и тясна, леко наклонена и напукана. Безцеремонно пуснах Ли Као и Скъперника Шен на земята, бързо отидох до кулата и я натиснах с цялата си тежест. Кулата се наклони. След това натиснах с още по-голяма сила, от тази, която притежавах, и изведнъж чух силен трясък. Реших, че гръбначният ми стълб се е счупил на две, но всъщност бях строшил една от носещите греди на кулата. Високото съоръжение се превърна в купчина камъни, които бавно се срутиха в рова.

Лавата бе почти толкова гъста, колкото и камъните, така че те започнаха да потъват много бавно. Сграбчих отново Ли Као и Скъперника Шен, след това се засилих по края на рова и скочих. Краката ми докоснаха първия камък, от който се прехвърлих на следващия. Сандалите ми започнаха да димят, а белите ми дробове се разраниха от димящата сяра, докато скачах от камък на камък. Последният вече почти бе потънал. Отправих молитва към Великия господар на нефрита и след това скочих. Сетне последваха нови молитви и нови скокове. Великият господар очевидно чу молитвите ми, защото най-сетне се приземих с лице в зелената трева.

Спомням си, че в един момент Господаря Ли и Скъперника Шен крещяха нещо в ушите ми и ме тупаха по гърба, докато светът се въртеше пред очите ми. Стори ми се, че пропадам в бездънна дупка. След това усетих хладина и покой и ме обгърна мрак.

19.Бамбуковото волно конче

Дойдох в съзнание и видях, че Ли Као ми се усмихва. Скъперника Шен поднася кратунка с вкусна изворна вода към устните ми. Тя веднага ме съживи. След малко се изправих и огледах малкия оазис, който очевидно някога е бил използван като парк за отдих.

Разнообразието на дърветата и храстите, докарани от всички краища на империята, бе изумително. Някога в този парк по клоните на дърветата са били закачани сребърни звънчета, книжни фенери са светели в нощта като светулки, а по алеите са се разхождали влюбени, уловени за ръка. Сетне бяха последвали ужасното изригване и Невидимата ръка. Зачудих се какво ли голямо престъпление бе извършил този град, че да заслужи такава участ, но съобразих, че всъщност не ми се иска да узная това. Извърнах се и изтръпнах, когато видях как от другата страна на моста невидими пръсти сърдито ровят из солта. Ръката ме очакваше.

През полянката, обрасла с диви цветя, добре оформена пътека водеше към пагода, чийто бронзов покрив се виждаше отдалеч, проблясвайки на лъчите на залязващото слънце. Когато я наближихме разбрахме, че е избягнала разрушението, защото бе построена почти изцяло от камък. Единствено дървените врати бяха изгнили. Слънцето потъна отвъд хоризонта, но луната вече бе изгряла. Лъчите и прекосиха отвора, където някога бе имало врата, и докоснаха нещо, което замъждука. По бузите на Скъперника Шен започнаха да се стичат сълзи като видя купчината съкровища, по-голяма от тази в замъка на лабиринта.

— Вече съм излекуван! — нададе радостен вик. — Когато гледам цялата тази плячка усещам, че пръстите ме сърбят единствено за перли и нефрит, и то защото бич искал да ги даря на Лотосовия облак.

Ли Као се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. Кимнахме си с разбиране. Двамата инстинктивно бяхме погледнали върха на купчината в търсене на сянката на призрак, и тя вече се беше появила. Бях набрал опит и този път с лекота дръпнах призрачното одеяло над главата си.

Гледах същия призрак! Всъщност не същото момиче, а друго, обаче облечено в същите древни одежди и с петно от кръв на същото място, където острието на нож бе проболо сърцето и. Отново разбрах, че явяването и пред нас й струва огромни усилия и повторно ме обля вълна от страдание.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — призрачни сълзи се стекоха по бузите му. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша! — изплака. — Смилете се над мен и разменете това срещу перото. Птиците трябва да полетят.

След тези думи изчезна.

Скъперника Шен не бе видял нищо и заради това погледна с изумление удивените изражения на лицата ни. Изкачих се до върха на купчината и след малко се върнах оттам с нефритово ковчеже, еднакво с предишното. Отворих капака и извиках от отчаяние.

Вътре се намираше не Сърцето на силата, което трябваше да притежава най-голяма лечебна мощ, а две малки коренчета. Предполагаше се, че това са ръцете на Великия корен. Щом краката му не се бяха справили с отровата, какво можеше да очакваме от ръцете. От силното ухание на женшена очите ми се насълзиха и обърнах кутията с дъното нагоре. От нея изпадна още нещо.

Ли Као коленичи и огледа с интерес малка кристална топка, с размери като тези на флейтата.

— Скъпернико Шен, бих те посъветвал да приседнеш и да се подготвиш за наблюдението на едно доста необичайно явление — каза той мрачно. След това наплюнчи ръката си, присегна към топката и внимателно я разтри.

В недрата на топката се появи странно сияние. Тя започна да расте, докато придоби диаметър от няколко стъпки. След това сиянието започна да се засилва и след малко и тримата извикахме от почуда, когато видяхме в топката да се появява образ. Последва го и звук.

Наблюдавахме вътрешността на спретната малка къщичка, където стара дама подремваше върху един стол. Чувахме тихото й похъркване, шумът от кокошки и прасета, и ромоленето на поток. Чуваха се още птичи песни, ленивото бръмчене на пчели и шумоленето на листата на дърво, което вятърът потриваше в прозореца.

По пода премина мравка, помъкнала троха хляб. Една хлебарка я забеляза и тръгна подпре й. От една дупка подаде главата си плъх и хукна подир хлебарката. След това към плъха се втурна котка, преследвана от куче. Цялата процесия се струпа под стола на старата дама и го катурна. Тя приседна и разтри очи, а след това от устата й се разля поток от селски ругатни. След това взе метла и започна да преследва кучето, което преследваше котката, която преследваше плъха, който преследваше хлебарката, която преследваше мравката с трошицата хляб.

Трудно е да се опише с думи изключителния комизъм на сцената. Всички участници в нея започнаха да кръжат из стаята, сетне излязоха през вратата, сетне се вмъкнаха през прозореца и разбиха паянтовите стени, сетне влязоха отново в стаята през отвор в покрива и разбиха всички мебели на пух и прах. Вариациите изглеждаха безкрайни и при това издаваха такова голямо въображение, че със Скъперника Шен се хванахме за хълбоците, докато се заливахме от смях. В едни момент метлата на старата госпожа запокити всички грънци във въздуха и те се разбиха на парчета. Паднаха на пода, струпвайки се на купчина, която заприлича на статуята на Свещения и почитаем мъдрей на спокойствието. Лудешката процесия излезе извън дома и попадна в едно езеро. Когато се върна обратно в къщата през друга разбита стена върху главата на старата госпожа се бе настанила огромна жаба, която крякате възмутено.

Заедно със Скъперника Шен навярно щяхме да продължим да се смеем безспирно, ако Ли Као не се бе присегнал към топката и не я бе докоснал с ръка. Сиянието изчезна заедно с образа и картината и гонката се смали до предишния си размер.

— Шен, виждал ли си някога такова нещо? — попита Господаря Ли след като Шен възвърна способността си да говори.

Скъперника Шен се почеса по главата.

— Не съм сигурен. Естествено, не съм виждал нищо подобно на тази невероятна сцена, но сега се сещам, че видях такава малка кристална топка, изобразена на една древна картина. Това бе в Пещерата на звънците. Един стар куц вехтошар с гръб към Зрителя наблюдаваше три млади дами в старинно облекло В една от ръцете си държеше три пера.

— Пера? — попита удивено Господаря Ли. — А момичетата са били облечени в древни одежди, така ли?

— Да — потвърди Скъперника Шен. — В другата си ръка вехтошарят държеше топка, подобна на тази, малко звънче и миниатюрна флейта.

Ли Кае доволно изръмжа и отвори една от фалшивите мидени черупки на пояса си.

— Като тачи ли?

— Точно като тази — отвърна Скъперника Шен, след като разгледа малката флейта. — Не мога да си спомня много други неща за картината освен, че я смятаха за много загадъчна, и че старият куп вехтошар бил светец. В негова чест Пещерата била обявена за светилище, което сега се обслужва от малоброен монашески орден.

Ли Као прибра флейтата в черупката, а след това скъта и кристалната топка и ръцете на Великия корен на силата в колана си.

— Нека сега поспим сутринта ще решим как да се измъкнем от този остров, а след това ще се отправим към Пещерата на звънците — предложи той.

Когато на другия ден обиколихме оазиса, разбрахме, че той наистина е остров, обграден изпяло от смъртоносната лава, който можеше да бъде напуснат единствено по тесния мост. Там невидимите пръсти продължаваха нетърпеливо да разпръсват солта и сърцето ми се сви, след като си дадох сметка, че никога няма да успеем да се върнем при децата на Ку Фу. Не можах да удържа сълзите си и като видя това. Скъперника Шен бързо извърна поглед.

— Вол Номер Десет, това всъщност не е лошо място, където човек да изкара остатъка от дните си — кача тихо Ли Као. — Бихме могли да си живеем тук като царе, като се храним с плодове и ягоди и пием чиста изворна вода, докато останалата част от света се радва на воини, глад и болести.

И на смърт, помислих си. Главата ми се изпълни с плачове и подрънкването на траурни звънчета, когато ЕИ представих как върволица от малки ковчези потъва в земята.

— Разбира се, останалата част от света ще се радва и на Лотосовия облак — каза замислено Скъперника Шен.

Прав си — отвърнах ТЪЖНО аз. Бяхме седнали върху тревата, облегнали се върху ствола на огромна палма. Ли Као се изправи и видях, че в очите му са се появили пламъчета.

— Господа, какво ви е известно за великия Чан Хен? — понита той.

Смътно си спомних нещо от училищните си години.

— Тон не беше ли изобретил сеизмографа преди около петстотин години?

— Също и огнената течност — каза Скъперника Шен.

— Така е, но делата му съвсем не свършват с това — кача Господаря Ли. — Великият Чан Хен е бил превъзходен поет, добър художник, ненадминат инженер и най-големият специалист по четене в света. Той усъвършенствал науката за географските ширини и дължини, изчислил числото пи, направил революция във военното дело и конструирал хвърчила, конто можели да издигат хора във въздуха на големи разстояния. Един ден си седял така, както седим ние, облегнат на едно дърво, когато нещо го докоснало но лицето.

Ли Као повдигна дясната си ръка и я разтвори, показвайки ни нещо малко.

— Това кленово семе ли е? — попита Скъперника Шен.

— Точно така — отвърна Господаря Ли. — Чан Хен бил виждал хиляди от тях, но никога преди това не бил съобразил да огледа едно отблизо. Колкото по-внимателно го оглеждал, толкова повече укрепвало в него убеждението, че наблюдава едно от чудесата на природата.

Заедно със Скъперника Шен се втренчихме в семето.

Представляваше малка ос, обградена от кръг листенца с ветрилообразна форма.

— А сега наблюдавайте — рече Господаря Ли. Сетне духна нежно н дланта си. Ветрилообразните листенца се завъртяха все по-бързо и по-бързо, след което семенцето се повдигна във въздуха. Подхвана го вятърът и го отнесе. То се отдалечи от нас, издигна се над върховете на дърветата, превърна се в малка точица и изчезна в далечината.

— Чан Хен си дал сметка, че наблюдава един от най-съвършените летателни апарати в света и веднага се заел е конструирането на кленово семе, способно да носи човек — продължи Господаря Ли. — Императорът великодушно му предоставил пилоти от средите на престъпниците, осъдени на смърт и не след дълго вайкащите се клетници били вързани за летателните апарати на Чан Хен и хвърляни от върховете на високи скали. Един от тях попаднал на силно вертикално въздушно течение и успял да прелети няколкостотин стъпки, но крайният резултат винаги бил неуспешен. Перките не успявали да постигнат скорост, способна да преодолее тежестта, и пилотите загивали. Известно ли ви е какво направил тогава Чан Хен.

— Невежи сме като ябълки — отговори Скъперника Шен от името на двамата.

— Великият Чан Хен смесил сяра, селитра и дървени въглища и по този начин изобретил Огнения прах — отвърна Господаря Ли. — Ние днес го използваме главно за фойерверки, но тон възлагал други надежди на него. Като му добавил смола получил вещество, което изгаряло равномерно, вместо да избухва, и запълнил с него дълги кухи бамбукови пръчки. Конструирал голяма плетена кошница и прикрепил към нея въртящ се прът. На горния край на пръта прикрепил перки с формата на ветрила, а под тях поставил колело, и което закрепил бамбуковите тръби със сместа. Императорът и всички висши сановници се събрали да наблюдават зрелище, което възприели като оригинална екзекуция. Плачещият престъпник бил завързан за седлото, след което Чан Хен запалил фитилите. Избухнал пламък, последвали го други и след това голям облак черен дим закрил цялата гледка. Когато димът се разпръснал смаяните зрители видели, че устройството се било издигнало във въздуха, като перките му яростно се въртели. Зад апарата, насочил се към една от дворцовите кули, се стелела опашка от огън и дим. Писъкът на пилота едва се чул преди апаратът да се удари в кулата и взриви с гръмотевичен шум. Императорът и сановниците ръкопляскали. После се говорело, че парченца от пилота валяли цяла седмица, но допускам, че в тези думи се съдържа леко преувеличение. Великият Чан Хен се заключил в работилницата си и след месец чертежите на най-забележителното му изобретение — бамбуковото водно конче, били готови.

На лицето на Ли Као се появи щастлива усмивка: — Разгледах тези чертежи в Академията на културата в Хинлин.

Настъпи тишина.

— Да не би да искаш да кажеш, че… — прошепна Скъперника Шен.

— Точно над нас има палмови клони, които са леки, здрави и с ветрилообразна форма — каза Господаря Ли.

— Едва ли възнамеряваш да… — понечих да възразя.

— Наоколо ни има бамбук И смола в неограничени количества. Лавата е пълна със сяра. Цял Китай е-пълен със залежи от естествена селитра и вероятно ще се намери н на този остров. Ако пък един бивш селянин като Скъперника Шен не смогне да приготви малко дървени въглищна, това наистина би ме удивило.

— Но това би било самоубийство! — възкликнах.

— Би било лудост! — извика Скъперника Шен.

— Не е задължително да се надяваме да оцелеем — съгласи се Господаря Ли. — Воле, ти ще имаш грижата за палмовите клони, смолата и бамбука. Дървените въглища са в ресора на Скъперника Шен, а аз ще се заема с търсенето на селитра и извличането на сяра от лавата. Предлагам да побързаме, защото на моята възраст всеки миг мога да издъхна от старост.

Цяла седмица след това малкият остров бе разтърсван от поредици от взривове, следвани от гневните ругатни на Ли Као. Брадата му бе проскубана и почерняла, а веждите, опърлени. Дрехите му бяха така пострадали от пламъците, че имаше вида на човек, нападнат от милион изгладнели молци. Най-сетне обаче успя да налучка правилните пропорции и да осигури равномерно горене на огнената смес в бамбуковите тръби. Ние със Скъперника Шен също се гордеехме с труда си. Кошът, който бяхме оплели от клонки, бе съвсем удобен за седене, а перките се въртяха много красиво върху бамбуковия прът. Бамбуковото колело, на което бяха прикрепени тръбите, бе добре балансирано. Макар и да не разполагахме със спирачно устройство, надявахме се да успеем да контролираме полета като изменяме центъра на тежестта на кота.

— Това, разбира се, е лудост — казах, влизайки в него.

— Идиотизъм — съгласи се Скъперника Шен и ме последва.

— Изгубили сме ум и разум — рече, Ли Као и запали фитилите.

Скочи в кошницата, а аз покрих очите ся с ръце и зачаках смъртта. Тръбите започнаха да бълват огън и кошът се разтрепери. Колелото започна да се върти и перките засъскаха. През образувалия се облак от гъст черен дим успях да забележа, че тревата под нас се бе слегнала от вятъра.

— Издигаме се! — изкрещях.

— Падаме! — извика Скъперника Шен.

И двамата бяхме прави. Внезапно се бяхме издигнали, а след това започнахме да падаме. За нещастие междувременно се бяхме отклонили петдесет стъпки наляво и бяхме започнали да се спускаме точно върху кипящата лава.

— Наведете се назад! — изкрещя Господаря Ли. Преместихме тежестта си в необходимата посока и бамбуковото водно конче неочаквано изправи курса на полета си. Тъкмо започнахме да преодоляваме разстоянието към другия бряг, издигайки се над нажежената повърхност, когато видяхме с ужас как нечии огромни невидими пръсти започнаха нетърпеливо да разпръскват солта, с която бе посипана земята.

Невидимата ръка почти ни докопа. Невидим пръст откъсна една от палмовите перки. За наше щастие обаче, тъй като се оказа, че бяхме поставили прекалено много перки. След като се освободихме от нея летателният апарат се извиси рязко и започна да лети както трябва. За съжаление, въртеше се в кръг. Под нас виждахме развалините на града и следите от гневни невидими пръсти, които образуваха облаци от сол.

— Това ужасно създание се катери по развалините на двореца! — изкрещя Скъперника Шен. — Ако застане в най-високата му част и продължаваме да се въртим така, ще се сблъскаме с него.

Беше напълно прав, но водното конче упорито отказваше да измени курса на полета си. Продължаваше да бълва пламъци и облаци черен дим, но след още един кръг щяхме да се окажем право в Ръката на Ада.

— Свалете си наметалата! — изкрещя Господаря Ли. — Опитайте се да ги използвате като кормила!

Така и постъпихме, и този ни маньовър по чудо сработи. Тъкмо завихме наляво, преди да достигнем стената, когато Ръката направи опит да ни улови, защото камъните на върха на стената внезапно се размърдаха. Сетне стената се срути, в езерото от лава се посипаха останките и, а след малко се чу и страхотен плясък, който запрати пръски от разтопена скала на петдесет стъпки височина.

Чудовището бавно се издигна на повърхността. Невидимо допреди малко, сега бе покрито с черна лава и ние с ужас огледахме огромната космата ръка, дълга може би шестдесет стъпки. Тя се изправи и пръстите й внезапно конвулсивно се разтвориха. Оказа се, че бяха не пръсти, а краката на гигантски паяк, а предполагаемата длан бе неговото туловище. Една редица от зли очи ни погледна, а под тях се отвори отвратителна кръгла уста, изпълнена с гигантски остри зъби. След това устата погълна лава и Невидимата ръка потъна завинаги под огнената повърхност на езерото.

Бамбуковото водно конче продължи уверено полета си н нещастният разрушен град остана зад нас. Най-сетне Ли Као се изкашля.

— Предполагам, че това беше просто един по-едричък родственик на обикновения домашен маяк — рече той замислено. — Невидим, понеже преди изригването е живял под земята, където зрението не е било необходимо. В природата съществува изключително голяма адаптивност и има морски животни, които са толкова прозрачни, че стават почти невидими. Същото може да се каже и за някои насекоми.

Извърна отново поглед към града, вече превърнал се в точица насред бялата солена пустиня.

— Жалко, че не можахме да запазим тялото му. Щеше да е любопитно да се разбере с какво сее хранило през столетията, след като е изяло жителите на града, а и как после е развило зрение. Наистина забележителен екземпляр. При все това — добави Господаря Ли, — едва ли имаме основания да съжаляваме за гибелта му.

20.Пещерата на камбаните

Изминаха часове. Палмовото витло продължаваше да се върти над главите ни сред пламъци и дим. Невероятното бамбуково водно конче прекосяваше бързо солената пустиня. Използвахме наметалата си като кормило м заобикаляхме вихрушките. Горещината, излъчвана от пустинята, с огнени пръсти ни издигна високо в небето. На светлината на залязващото слънце Скъперника Шен забеляза дългата тъмна линия на хоризонта.

— Това са дървета! — възкликна тон. — Излизаме от Солената пустиня!

Най-доброто доказателство за истинността на думите му бяха тъмните облаци, натрупали се на хоризонта. В далечината проблясваха светкавици. Съмнявах се дали в пустинята беше валяло през последните хиляда години.

— Господа, за нас би било много неприятно, ако кошът се изпълни с вода — каза Ли Као.

Веднага измъкнахме три бамбукови пръчки от основата на коша, с което осигурихме не само отвор за оттичане на водата, но и дръжки за чадъри. С пръчки от стените на коша направихме рамки за тях, конто покрихме със собствените си панталони. Успяхме да свършим тъкмо навреме. Застигнаха ни блясъкът на мълнии, трясъкът на гръмотевици и пороен дъжд, леещ се сякаш из ведро, но благодарение на чадърите си продължихме пътуването си несмущавани от бурята.

— Открай време съм мечтал да прекося буреносен облак! — извика доволно Господаря Ли.

— Прекрасно е! — отвърнахме едновременно Скъперника Шен и аз.

Гледката бе наистина великолепна, така че изпитахме известно разочарование, след като бурята отмина и на небето се появиха отново луната и звездите. Вятърът свиреше покрай ушите ни, а далеч под нас се появи сребърният блясък на река. Бамбуковото водно конче продължаваше уверено полета си, бълвайки пламъци и дим, докато ние прекосявахме тъмночервеното небе на Китай подобно на малка искрица, чийто блясък се смесваше със сиянието на милион милиарда трилиона звезди. Скъперника Шен реши да подремне, а Господаря Ли го последва. Останах да наблюдавам сам звездите над нас и сиянието на осветената от лунните лъчи земна повърхност. Усещането за летене бе съвсем различно от това, което бях изпитвал по време на сънищата си. Ако трябва да бъда искрен, ще призная, че предпочитам полетите си насън. Тогава се чувствам като птица, носеща се по течението на вятъра и радваща се на пълна свобода. Сега бях просто обикновен пътник, наместил се в кош под няколко въртящи се перки. Мълчаливо се укорих, че съвсем по детински не съумявам да оценя както трябва едно изживяване, близо до чудото. Господаря Ли също се упрекваше за нещо, но очевидно по някаква друга причина. Говореше си насън.

— Глупак! — дочух го да измърмори. — Сляп като незрящ прилеп! Мързи те да си разчоплиш мозъка! — После се извърна и се почеса по носа. — Защо не на самия остров, а дебне на края на моста? Глупости! Безсмислена работа!

Отново замълча и аз реших, че ако сънуваше Невидимата ръка, имаше основания да бъде озадачен. Ако приемехме, че Ръката бе пазач на съкровищницата на княза, сиреч, че изпълняваше функцията на лабиринта, нямаше ли наистина да е по-логично чудовището-пазач тихо и невидимо да причаква пришълците от другия край на моста? Който и да се доближеше до съкровищата в такъв случай, щеше неизбежно да нахрани един голям и гладен паяк.

— Деца — продължаваше да мърмори Господаря Ли насън. — Игри. Глупави игри или детски игри? А малкото момче?

Въздъхна, дишането му се успокои и след малко чух единствено равномерно хъркане. Скъперника Шен също сънуваше и покрай кривия му нос се стече сълза. Бълнуваше съвсем тихо, така че се наложи да се доближа до него, за да го чуя.

— А Чен — шепнеше тон — Татко ти е тук.

Не каза нищо повече. След малко и аз заспах. Когато се събудих открих, че летим през розови и оранжеви облаци, носещи се из тюркоазеното небе. Утринното слънце осветяваше планинските върхове около нас. Ли Као и Скъперника Шен направляваха полета на бамбуковото водно конче с помощта на наметалата си. Минавахме през тесен проход, където единични вълшебни дървета простираха клоните си, опитвайки се да закачат с тях парченца от облаци, за да ги втъкат в пелената на мечтите, също като в картините на Мей Фей. Прозинах се и също прострях наметалото си. Минахме в такава близост до един остър планински връх, че не се удържах, присегнах и взех шепа сняг, чудесен на вкус. След като излязохме оттам се оказахме над прекрасна зелена равнина. От местата, където селяните изгаряха плевелите, се виеха кълба дим. Въздухът бе изпълнен о уханието на влажна пръст, дървета, цветя и трева.

По-късно през същата сутрин тръбите с огнената смес започнаха да горят по-слабо и неравномерно. Витлото намали скоростта си се снижихме в посока към малко селце на брега на широка река. Бяхме сигурни, че селяните от цялата околност се бяха събрали, за да наблюдават плавното приземяване на огнедишащата небесна птица. Бяхме тъкмо над селския площад, когато тръбите с огнената смес пуснаха за последен път няколко кълбета огън и дим, след което кацнахме без сътресения. Тълпата с широко разтворени очи зяпна тримата китайски господа, изящно облечени в набедреници и пояси, които важно слязоха от апарата с чадъри в ръце.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као, и имам лек недостатък на характера — каза Господаря Ли и учтиво се поклони. — Това е моят многоуважаван клиент, Вол Номер Десет, а този господин е Старата Щедрост, известен по-рано под името Скъперника Шен. Имаме удоволствието да подарим невероятното бамбуково водно конче на вашето многоуважаемо село. Оградете го с ограда и искайте пари за вход. Уверявам ви, че ще направите състояние. А сега имайте добрината да ни насочите към най-близката кръчма, защото имаме намерение да не изтрезняваме поне седмица.

Скъперника Шен навярно щеше да пожелае да направи именно това, но плановете ни бяха нарушени. По странна прищявка на съдбата летателният апарат се бе приземил в непосредствена близост до Пещерата на камбаните. Тъй като се намирала съвсем наблизо надолу по реката, закупихме лодка и се спуснахме по течението. След два дни Скъперника Шен ни даде знак.

— Това е Планината на каменната камбана — посочи той. — В Пещерата на камбаните се влиза откъм реката, така че ще можем да влезем в нея направо с лодката.

Ли Као ме стисна за ръката.

— Воле, чух че князът при събирането на данъци винаги минава покрай тази планина. Ако картината в Пещерата на камбаните е точно такава, каквато ни я описа Скъперника Шен, интересът на княз Чин към тази местност едва ли ще е случаен.

Сетих се за по-раншните му предупреждения и се огледах боязливо, търсейки с поглед крилати змии, дълги двеста стъпки. Междувременно малката ни лодка премина през тъмния отвор на пещерата и извиках от удоволствие. Бяхме се оказали внезапно сякаш в един от красивите подводни дворци, описвани в будистките приказки. От допира със слънчевите лъчи, проникващи откъм входа, изумрудената вода в пещерата сияеше като зелен огън. Други лъчи се отразяваха в повърхността й и осветяваха каменните стени, обсипани с кристали, светещи с всички цветове на дъгата. Беше свят, обвит в сиянието на небесни дъги. От водата стърчаха и от тавана висяха най-странните скали, които бях виждал в живота си. Приличаха на копия, обаче извърнати но такъв начин, че широката им част бе разположена откъм върха. Ли Као никога не бе посещавал тази пещера, но бе чел много за нея.

— Това са звънтящите камъни — поясни, — По време на прилив водата причинява трептения, от които камъните на дъното звънят като камбани. Предизвикват у камъните, висящи от тавана, ответни вибрации, и те за зазвучават със собствен глас. По-навътре в пещерата има други камъни, образувани от мека скална порода и изпълнени с много отвори. Когато водата преминава през тях предизвиква други звуци, които се сливат с тези на камбаните. Су Тун По е написал интересен труд по въпроса. Стигнахме до дървен кей и вързахме лодката за един кол. Изкачихме се по каменни стъпала и стигнахме до основното помещение в пещерата, използвано за светилище. Очевидно, бяхме единствените посетители. От четиримата монаси, които видяхме, трима бяха в черни одеяния, а четвъртият — в пурпурни. Именно той дойде да ни посрещне. Бе дребен мъж с висок писклив глас.

— Нека Буда да ви е на помощ — поздрави той и направи дълбок поклон. — Аз съм хранителят на Храма на вехтошаря, а тези трима братя са от друг орден, разположен в съседство с нас. Ако влезете в прохода откъм лявата ви страна ще видите свещената картина, на която е изобразено божеството на Пещерата на камбаните. Картината е много древна и тайнствена, и нито аз, нито моите предшественици можем да кажем, че сме я разбрали напълно. Безспорно обаче е от божествен произход, така че живея с надеждата, че някои леи някой посетител ще успее да ми обясни изобразеното на нея. Кой знае, може би пък именно вие ще се окажете тези посетители — добави той и направи повторно дълбок поклон. — А сега ще ви помоля да ме извините, че няма да мога да ви придружа. С братята сме потънали до уши в работа. Правим проверка на счетоводните книги.

След тези думи дребният монах се присъедини към останалите, а ние влязохме в прохода, конто ни бе посочил. В дъното му съзряхме блясъка на факли, осветяващи нещо. Скъперника Шен ни го посочи с пръст.

— Това е картината, за която ви разказах — рече, а ние с Ли Као се загледахме в призраците.

По това не можеше да има две мнения. На картината бе изобразен стар вехтошар с гръб към нас и с лице към убитата девойка, с чийто призрак се бяхме срещнали в замъка на лабиринта. От лявата й страна бе другата убита девойка, призракът на която ни се бе явил на острова. От дясната и страна бе застанала трета девойка, която можеше да мине за сестра на първите две.

Ли Као извади един от факлите от постамента му и започна внимателно да разглежда картината. Дрехата на вехтошаря бе покрита с цветни перли и лотосови цветя. Подпираше се на патерица, поставена под лявата му мишница. Ръцете му бяха протегнати към девойките. В лявата ръка държеше три малки бели пера, а в дясната, миниатюрни флейта и кристална топка, също като тези, които в момента се намираха в пояса на Ли Као, както и малка бронзова камбанка. Бе очевидно, че картината е много древна. Какво обаче изобразяваше.

— Емблемите върху дрехата на куция вехтошар обикновено означават Небесата. Ако е така, автор на тази картина би могъл да бъде Ти Куай Ли. Четвъртият безсмъртен — рече замислено Господаря Ли. — Две неща обаче не се връзват с това тълкувание. Първо, на гърба си вехтошарят би трябвало да е провесил голяма кратуна. Второ, не би трябвало да се е облегнал на дървена патерица. В края на краищата, името му означава „Ли с Желязната Патерица“.

Започна отново да оглежда картината съвсем отблизо, почти допирайки нос в нея.

— От друга страна, тези емблеми могат да означават и нещо свръхестествено, включително и нечестиви свръхестествени явления — промърмори той. — Известно ни е, че две от тези три момичета са били убити, а и съм готов да се обзаложа, че и третото едва ли е умряло тихо и кротко в леглото си. Това, което ме вбесява, е че не мога да открия никакви следи от нещо, което непременно би трябвало да присъства в картината.

Погледнах го въпросително.

— Имам предвид женшена — поясни Господаря Ли. — Воле, поради някакви странни причини съществува някаква тайнствена връзка между усилията ни да открием Великия корен, призраците на трите прислужници, детската игра, село Ку Фу. Възглавницата на Дракона, безсмислените на пръв поглед стихове, перата, птиците, които трябва да полетят, княз Чин, а може би и всичките князе Чин, а и само Буда знае какво още.

Изправи се и присви рамене.

— Ако въобще успеем някога да разкрием тази връзка, тя ще легне в основата на едно чудесно повествование — въздъхна той. — Хайде да отидем сега при тези монаси и да си изясним дали бихме могли да научим нещо полезно от тях.

Тримата монаси в черни одеяния вече ги нямаше, но затова пък дребният монах в пурпурното расо се оказа крайно любезен.

— Не, никога не сме съумявали ла се досетим какво е точното значение на дрънкулките и перата — каза ни той. — Озадачават ни най-много перата, защото навътре в пещерата има друга картина, на която са изобразени пера. Толкова е стара, че боята почти навсякъде се е олющила, но могат съвсем ясно да се различат перата п символът на съзвездието Орион. И за нея нямаме представа какво означава.

Очите на Ли Као заискриха.

— Воле, в древността йероглифът за съзвездието Орион се е означавал чрез знака за покрив, три лъча и числото три. Същият Йероглиф се е използвал и за означаването на женшена, особено когато към трите лъча се е добавял знакът за сърце. Тогава йероглифът се е четял и като „Сърцето на Великия корен на силата“.

Започнах да се заразявам от обхваналата го възбуда. Охотно последвахме дребния монах към отвора на друг тунел. Той свали два факела от поставките им и ни ги подаде.

— Картината ще откриете в дъното, а пък междувременно ще узнаете защо сме сигурни, че вехтошарят е бил божество — каза. — За щастие, пристигнахте тук в дъждовния сезон, когато водата в Пещерата на вехтошаря започва да повишава равнището си. Не след дълго тя ще накара каменните камбани да запеят и веднага ще разберете, че единствено Небесата са в състояние да създадат такава музика. Камъните са разположени дълбоко под тунела, обаче има странични проходи, през които ще чуете музиката съвсем ясно.

Скъперника Шен бе посещавал пещерата в сухия сезон и бе доста скептично настроен относно предполагаемите достойнства на музиката. Докато напредвахме но тесния и нисък тунел, към шума от стъпките ни се добави ромоленето на вода, блъскаща се в скали, разположени нейде вляво и под нас. Сетне водата достигна необходимото равнище и ние разбрахме, че монахът не ни бе излъгал. Музиката действително бе вълшебна.

Първо се чу звукът на една камбана. Тъкмо когато ехото му заглъхна, бе последвано от звука на друга — тих, мек и леко притъпен, сякаш се просмукваше през пчелен мед. Отговори му друга камбана, с висок и ясен звук, непълно хармониращ с предишния. Сетне безброй камбани се включиха една след друга в концерта: големи, малки, шумни, тихи, с ясен звук, с приглушен звук. Слушахме ги в захлас, докато удължените ни сенки се плъзгаха но каменните стени. Не МИ е по силите да опиша красотата на мелодията. Малко след това водата достигна меките скали п започна да тече през множеството им малки отвори. Песента на камбаните се сля със звуците, издавани от хиляда сребърни флейти, съпроводени от жуженето на милион пчели. Съчетанието от звуци бе родило толкова възвишена музика, че нашите души насмалко не се отделиха от телата ни. Пред нас се оказа страничен тунел, достатъчно голям, за да може да се влезе в него, и божествената музика се раздаваше именно оттам. Завихме по него, за да й се насладим по-пълно. По бузите на Скъперника Шен се стичаха сълзи. Той започна да тича с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне музиката, а ние бягахме съвсем плътно до него, докато сенките ни подскачаха по стените. Внезапно един камък под крака на Скъперника Шен поддаде и чух изсвистяването на метал във въздуха.

Скъперника Шен подскочи и залитна към мен. Задържах го и се загледах глупаво в железния връх на стрелата на арбалет, стърчаща от гърдите му.

21.Молитва към А Чен

Притиснахме се плътно към пода, но нови изстрели не последваха. Притиснах ухо към гърдите на Скъперника Шен. Все още се усещаше туптенето на сърцето му, макар и съвсем слабо.

— Древната картина, за която ни говориха, бе примамка в капан — прошепна съвсем тихо на ухото ми Господаря Ли. — Акустиката на тунела позволява на монасите да подслушват всичко, което се говори в него. Когато са разбрали, че разпознахме момичетата от картината и ги свързахме с княз Чин, монасите в черно са отишли да заредят арбалета.

Внимателно повдигна факела си и го размаха и най-сетне забелязахме арбалета. Бе един-единствен арбалет, закрепен на отсрещната стена и насочен право към центъра на тунела.

— Защо само един? — промърмори Господаря Ли. Внимателно опипа камъка, който Скъперника Шен бе настъпил. Забеляза, че под повърхността на пода е поставен дълъг метален прът.

— Воле, виждаш ли онзи голям плосък бял камък? — прошепна Господаря Ли. — Леко е надигнат и съм склонен да си помисля, че от нас се очаква да стъпим на него, когато хукнем да спасяваме кожите си.

Хванах Скъперника Шен и по пътя си към основния тунел предпазливо заобиколихме белия камък. Ли Као взе няколко камъка и започна да се цели в него. При третото хвърляне го улучи. С ужасяващ шум поне петдесет фута от тавана на тунела се сринаха и тунелът се изпълни с остроръбести скали. Ако някой се беше оказал под тях, щеше да бъде смачкан по-сигурно, отколкото от слонски крак.

— Не трябва да забравяме акустическия ефект — прошепна съвсем тихо на ухото ми Ли Као. — Ако се върнем, откъдето тръгнахме, по всяка вероятност ще са ни устроили засада. По-добре ще е да продължим напред по тунела и да разчитаме на късмета си.

Тръгна напред, държейки в едната ръка факел, а в другата — нож. Наклонът на тунела се измени и прекрасната песен на звънците започна да заглъхва. Чуваха се все по-отчетливо шляпането на сандалите и съскането на факела, а по едно време Скъперника Шен изстена. Отвори очи, но погледът му бе трескав и не пролича да ни е познал. Спряхме, внимателно го положих па земята с гръб, подпрян на тунела, и той отвори уста.

— Ти ли си свещеникът? — обърна се с дрезгав глас към Ли Као. — Малката ми дъщеричка бе убита от княз Чин и ми казаха, че ще се почувствам по-добре, ако изгоря една молитва. Не умея обаче да пиша.

Скъперника Шен се бе върнал четиридесет години назад във времето, когато бе започнал да полудява вследствие смъртта на дъщеря си.

— Аз съм свещеникът — отвърна му съвсем тихо Ли Као. — Аз ще напиша молитвата вместо теб.

Устните на Скъперника Шен безмълвно се раздвижиха и аз разбрах, че той повтаря молитвата си. Най-сетне, когато реши, че вече е готов, с огромно усилие на волята се съсредоточи върху думите, които искаше да достигнат до дъщеря му.

— Огромна е мъката ми. Името ти е А Чен н когато ти се роди това не ми достави особено удоволствие. Селянин съм, а селянинът се нуждае от яки синове, които да му помагат в работата, но не измина и година и ти открадна сърцето ми. Поникнаха ти зъбки, с всеки изминат ден поумняваше и когато ни каза „мамо“ и „татко“, произношението ти бе съвършено. Когато стана на три години обичаше да си играеш, като чукаше на вратата и сетне питаше „кои е?“. Когато бе на четири години ни дойде на гости чичо ти и ти поиска да играеш ролята на стопанка на дома. Вдигна чаша и каза „наздраве“. Всички се засмяхме, а ти поруменя от срам и закри лицето си с ръце. Знам, че винаги се смяташе за много умна. Сега ми казват, че трябва да се опитам да те забравя, но това не ми е по силите.

Ти носеше със себе си кошница с играчки. Сядаше на малко столче, когато ядеше супа. Повтаряше Голямото поучение и се кланяше на Буда. Обичаше да се занимаваш с гатанки и непрестанно шареше из дома. Беше много смела и когато падна и си удари коляното, не се разплака, макар и да се нарани, защото смяташе, че не е редно. Когато си взимаше плодове или ориз, винаги първо поглеждаше лицата на хората, преди да го погълнеш, за да се увериш, че постъпваш правилно. Никога не си си късала дрехите.

Помниш ли, А Чен, когато наводнението разруши дигите ни, а морът тръшна прасетата? Тогава княз Чин удвои данъците ни, а мен ме изпратиха при него, за да му обясня, че новите данъци са непосилни. Князете намират, че селяните, които не могат да плащат данъци, са безполезни, така че князът изпрати войниците си да унищожат селото ни. Именно глупостта на баща ти причини твоята смърт. Сега ти си вече в Ада, където ще оценяват делата ти. Сигурно си много уплашена, но не трябва да плачеш или да вдигаш шум, защото там не бива да се държиш както в семейството си.

А Чен, помниш ли леля Ян, акушерката. Нея също я убиха, а тя много те обичаше. Тя си нямаше свои дечица, така че ще е добре да се опиташ да я откриеш, да я уловиш за ръката и да я помолиш да се погрижи за теб. Когато се явиш пред Царете на Яма трябва да притиснеш длани и да им кажеш: Аз съм малка и невинна. Родих се в бедно семейство и се задоволявах с оскъдна храна. Винаги съм пазила дрехите и обувките си и никога не съм похабила дори и зрънце ориз. Защитете ме, ако ме нападнат зли духове — изрази се точно така и съм сигурен, че Царете на Яма ще те вземат под своята закрила.

А Чен, приготвил съм супа за теб. Ще изгоря книжни пари, за да имаш какво да харчиш, а сега един свещеник пише молитва, която ще ти изпратя. Ако молитвата ми стигне до теб, ще бъдеш ли така добра да се явиш в моите сънища? Ако съдбата пожелае да водиш още земен живот, ще се моля да се завърнеш отново в майчината си утроба. А дотогава ще викам; „А Чен, татко ти е тук!“ По силите ми е само да плача и да произнасям името ти…

Скъперника Шен затихна. Реших, че е умрял, но след миг той отново отвори очи.

— Правилно ли го казах? — прошепна той. — Много пъти съм си повтарял тези думи на ум, за да се изразя точно както трябва, но сега мислите ми са объркани и се боя да не би да сгреша в нещо.

— Каза го точно, както трябва — отвърна му тихо Господаря Ли.

Скъперника Шен сякаш почувства облекчение. Очите му се затвориха и дишането му отслабна. След това се изкашля и от устата му потече кръв, а душата му напусна червения земен прах.

Коленичихме до Скъперника Шен и стиснахме ръце за молитва. Пред очите ми лицето на А Чен се смесваше С лицата на децата от село Ку Фу, така че не можах да кажа нищо, само плачех. Гласът на Ли Као обаче бе твърд и ясен.

— Голяма е радостта ти, Скъпернико Шен — говореше той. — Душата тя напусна клетката на твоето тяло и се съедини с душата на А Чен. Убеден съм, че Царете на Яма ще ти позволят да се преродиш като дърво и че в цялата околност бедните селяни ще те знаят като „Старата Щедрост“.

Най-сетне и аз се съвзех.

— Скъпернико Шен, ако съдбата пожелае да се срещна отново с Лотосовия облак, ще и разкажа твоята история. Тя ще се разплаче и никога няма да те забрави. Докато аз съм жив, и ти ще живееш в сърцето на Вол Номер Десет.

Изрекохме няколко молитви и направихме символично жертвоприношение. Нямаше обаче как да погребем тялото в твърдата скала, така че се помолихме на духа му да ни извини, задето не сме довели ритуала докрай. След това се изправихме, поклонихме се, а Ли Као взе факела.

— Господарю Ли, ако се качиш на гърба ми, ще можем да се придвижим по-бързо, дори и ще тичам — предложих аз.

Той се покатери на гърба ми и продължих напред по тунела. Наклонът му продължаваше да е възходящ и след час песента на камбаните затихна напълно. Ако някой от читателите ми някой ден посети тази местност, нека непременно посети Пещерата на камбаните. Музиката й наистина идва от самите Небеса, независимо от тона, че известно време я използваха користно зли хора, които вече не са сред нас. Прекрасната музика току-що бе заглъхнала, когато след един завой факелът на Ли Као освети една позната фигура. Пред нас бе застанал дребният монах в пурпурни одеяния и се хилеше.

— Спри, глупако! С нищо ли не се поучи от смъртта на Скъперника Шен? — изкрещя Господаря Ли, докато аз направих скок напред.

Понечих да спра, но вече бе късно. Протегнал ръце, за да удуша монаха, се бях наклонил напред, направих неволно още една крачка и стъпих върху тръстикова рогозка, умело боядисана по такъв начин, че да наподобява скала. Пропаднах в нея сякаш през вода с главата надолу и се приземих с такава сила, че изгубих дъх. Факелът падна заедно с нас и когато се съвзех достатъчно, за да се огледам, забелязах, че се бяхме оказали в кладенец, широк около осем стъпки и дълбок около петнадесет, чийто стени бяха направени от плътно прилепнали едни до друг каменни блокове. Чух стърженето на метал и погледнах нагоре. Сърцето ми изстина от ужас.

Малкият монах теглеше с все сила една тежка верига и върху отвора на кладенеца започна бавно да се приплъзва железен капак.

Ръката на Ли Као се бе окачала зад дясното му ухо.

— Ето ти подарък от Скъперника Шен! — изкрещя той и на светлината на факела проблесна острието на нож. Монахът изпусна веригата и се хвана с две ръце за гърлото си, където ножът бе потънал до ръкохватката. Зърнахме бялото на очите му, след това шурна силна струя кръв, чу се отвратително бълбукане и монахът падна в кладенеца.

Повдигнах ръце, за да го уловя, обаче тялото му така и не успя да достигне дъното. Краката му се бяха оплели във веригата и той увисна във въздуха. Възкликнах удивено след като видях, че тежестта на тялото му продължаваше да придърпва металния капак върху отвора на кладенеца. Капакът шумно изщрака. Само за миг се залових за веригата и се покатерих над люлеещия се монах. Натиснах капакът с все сила, но напънът ми се оказа безплоден. Железният капак бе легнал плътно на мястото си, а нямаше къде да стъпя, за да се изтласкам.

— Господарю Ли, не мога дори да го помръдна! — Спуснах се на пода, който също бе каменен. Факелът ни все още гореше С жълта светлина, която обаче след малко щеше да стане оранжева, сетне синя, а накрая щеше напълно да изчезне. Последното, което щяхме да видим, преди да се задушим, щеше да бъде мракът на този гроб.

Изпитвам ужас от затворени пространства. Започнах да се моля с дрезгав глас. „Сапара, Тарата, Мита, Пражна, Пара…“

— Прекрати веднага тези глупости и се залавяй за работа — рече властно Господаря Ли. — Нямам нито против будизма, но можеше да изразиш брътвежите си на някакъв цивилизован език. Или пък да научиш малко по-добре този, който сега осакатяваш.

Взе два камъка и ми подаде единия. След това започна внимателно да почуква е него стените на кладенеца в кръг, покатерен на гърба ми. Аз се заизкачвах по веригата и той повтори операцията на друга височина. При втората ни обиколка при едно почукване се чу глухо кънтене. Ли Као се взря внимателно в каменната плоча и забеляза, че тя не бе издялана както трябва, като мястото, където трябваше да се съедини с другите, бе запълнено с тънка ивица хоросан.

Скочих на пода, а Ли Као се извърна към люлеещия се труп и учтиво му се поклони.

— Много ви благодаря, че бяхте така любезен да ми върнете ножа — рече той, и изтръгна ножа си от гърлото на монаха. От това подът на кладенеца не стана по-чист.

След половин час хоросанът бе махнат, а плочата се поклащаше. Как обаче щяхме да я измъкнем от мястото и? Несръчните ми пръсти бяха прекалено големи, за да се мушнат в тесния процеп. Дори и пръстите на Ли Као се оказаха твърде дебели за тази цел. Когато се опита да разшири процепа с ножа, острието му се счупи.

Положението ни не бе станало по-леко, а отгоре на всичко люлеещият се монах ни се хилеше. Вбесен, шамаросах го по глупавото лице. Тялото се залюля още по-силно, а дрънченето на веригата ни заприлича на подигравателен смях.

Ли Као присви очи, докато наблюдаваше монаха. — Воле, я го шамаросай още веднъж.

— Вече ми е ясно какво трябва ла сторим — каза Господаря Ли. — Този скъп наш приятел се опитваше да ми каже нещо, докато се люлееше над главите ни освен ако не допускам много голяма грешка, искаше да ни съобщи, че смисълът на живота му е бил да измъква каменни плочи от стени.

Придърпах към себе си дребния монах и установих, че малките му пръстчета с лекота влизат в процепа. Натиках ги колкото се може по-навътре в него и ги притиснах с все сила. Сега не мога да кажа колко време съм стискал ръцете на изстиващия труп, но изминаха поне няколко вечности, преди тялото да се вцепени както трябва. Това бе последната ни възможност да се спасим. Пламъкът на факела вече бе придобил синкав цвят, когато нежно придърпах монаха към себе си. Пръстите му се бяха впили в плочата в смъртна хватка, а тя с лекота, без каквито и да е усилия, се изхлузи и се разби на пода.

Нямахме обаче причини да ликуваме. През отвора не нахълта свеж въздух. Господаря Ли промуши през него факела и не видяхме нищо друго освен нов тунел с разклонения в двете посоки.

— Това е нов лабиринт, но не мога да знам колко време ще издържат този път старите ми дробове — изпъшка Ли Као. Повярвах му, защото лицето му бе придобило синия цвят на пламъка. — Воле, завържи ме за гърба си със шнура от расото на монаха. Ще се наложи да загасим факела, така че ще трябва да следваш посоката на Дракона чрез опипване.

Вързах го на гърба си и след това с усилие се промъкнах през отвора на стената. Когато Ли Као загаси факела гърлото ми се сви от ужас и едва не се задуших. Мракът ме беше притиснал от всички страни като менгеме, докато пълзях, а малкото въздух в тунела беше застоял и отвратителен. Опипвах извивките на зеления нефритов дракон с едната ръка, а с другата налучквах разклоненията на тунела. Третия вляво… Първия вляво… Четвъртия вдясно… Ли Као почти бе изгубил съзнание и шепнеше безсмислени неща в ухото ми.

— Не е тигър, Воле, а малко момче… Игри… Правилата на играта…

След това въздъхна и тежко се отпусна на гърба ми. Стори ми се, че престанах да долавям туптенето на сърнето му. Не ми оставаше нищо друго, освен да пълзя напред. Собственото ми съзнание започна да гасне с постъпването на всяка глътка въздух в разранените ми дробове. Смъртта започна да ми шепне, че е време да отида при родителите си в Жълтите подземни извори. Вторият вляво… Вторият вляво…

— Господарю Ли, Драконът не ще повече да ни сочи пътя! — изпъшках.

Не последва никакъв отговор. Старият книжник бе изстинал, а и да не бе мъртъв, сега всичко зависеше от ленивия мозък на Вол Номер Десет. Какво можех да сторя? Последната извивка на Дракона ме бе довела пред каменна стена. Драконът бе изминал целия си път. Какво можеше да направя? Да се върна по обратния път щеше да бъде самоубийствено. Започнах трескаво да опипвам повърхностите около себе си. Не успях да усетя нищо друго освен гладка равна скала. Всъщност, на пода открих малка пукнатина, през която би могла да се промуши само мишка. И нищо друго. Никъде нямаше следи от зидария или хоросан. Нямаше процепи. Нямаше лостове. Нямаше нищо. Отпуснах се и заплаках.

След малко обаче в главата ми се върнаха странните думи, които Господаря Ли бе промърморил в ухото ми. Сетих се и за това, което бе изрекъл насън по време на полета ни с бамбуковото водно конче. „Защо не на самия остров, а дебне на края на моста? Игри… малко момче…“ Какво искаше да каже с това? Че князът не е Тигърът на Чин, а малко дете? Че Невидимата ръка е причаквала жертвите си на другия край на моста, защото в противен случай те не биха имали никаква възможност за спасение и това би нарушило правилата на играта?

Главата ми бе сякаш изпълнена с вълна, а в ушите ми кънтяха камбани. Пред очите ми се яви лицето на умиращия Шен, който разговаряше с дъщеричката си. „Ти обичаше да се занимаваш с гатанки… с гатанки… с гатанки…“

Как трябваше да се назове играта, която играехме с княз Чин? Следвай Дракона, не виждам как иначе можеше да се назове. А какво трябва да прави едно дете, когато участва в продължителна игра? Трябва да се придържа към правилата. Да ги следва и никога ла не се отказва от тях. Трябва да продължава да го прави, без да отслабва старанието си. Драконът сега бе спрял, но дали пък не можеше да отиде някъде другаде, където бих могъл да го последвам?

Отново застъргах с пръсти по пода, за да открия малкия процеп, и успях повторно да го напипам. Бе дълъг около два инча и с неравна овална форма. От недостига на въздух бях започнал да мисля като малко момче и също като малко момче се изкикотих, когато свалих от шията си украшението от червен корал. И то бе дълго около два инча, и то имаше неравна овална форма, а отгоре на всичко пасна съвсем точно в процепа.

— Следвай Дракона! — изкисках се аз и пуснах украшението.

Драконът падна. Изчаках да чуя звука от падането му и след една вечност наистина го чух. Драконът бе тупнал някъде долу, далеч под мен. Чух щракане, сякаш ключ се бе наместил в брава, а след малко още едно щракане, сякаш бравата се превъртва.

Каменният под под мен се наклони и аз се прилепих до една от стените. След малко подът се наклони още повече и се появи отвор. Последвах Дракона с Господаря Ли, вързан на гърба ми, и след малко се оказах облян от светлината на звездите и от лунни лъчи. Оказах се при въздуха. Дробовете ми започнаха да парят, докато го вдишвах на големи глътки, а Господаря Ли изстена и усетих, че също възобновява дишането си. Бяхме се плъзнали но склона на стръмен хълм и се приземихме върху нещо, което блещукаше.

Лунните лъчи огряха малка поляна, намираща се в самото сърце на Планината на каменните камбани, както и огромно количество скъпоценности. Погледът ми инстинктивно се насочи към върха на най-високата купчина и забелязах сянка там, където не и бе мястото. И третото момиче от картината ме погледна умолително, докато наблюдавах кървавото петно на мястото, където острието на нож бе пронизало сърцето му.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна то, докато призрачни сълзи се стекоха по бузите и. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — изплака. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша. Смилете се над мен и разменете това срещу перото. Птиците трябва да полетят.

След това изчезна.

Изкачих се но малък хълм от диаманти и отворих капака на малкото нефритово ковчеже, което призракът бе държал в ръцете си. Уханието на женшен ме замая. Това обаче не бе сърцето на Великия корен на силата. Бе само неговата глава, а до нея имаше малка бронзова камбанка.

Затворих очи, смазан от умора, и заспах като младенец. Не сънувах нищо.